Страна на сенките

Трийсет и трета глава

Цяла седмица успявах да отбягвам Сабин. Не смятах, че е възможно, но разкъсана между училището, новата си работа и последното представление на Майлс, бях оставена да правя каквото си искам — чак до този миг, когато тъкмо се каня да изхвърля закуската си в мивката.

— Е — промъкнала се е зад гърба ми, без да я чуя, и сега ми се усмихва, облечена в спортен екип и сияеща като потен образец на доброто здраве, — не мислиш ли, че е време да поговорим? С други думи, да проведем разговора, който ти доста се постара да избегнеш.

Протягам се за чашата си и свивам рамене. Нямам идея какво очаква да чуе.

— Как е новата ти работа? Всичко наред ли е?

Кимам леко и неангажиращо — сякаш точно в момента е много по-важно да изгълтам сока си (нищо, че всъщност малко ми остава да се задавя с него), отколкото да й отговоря.

— Защото сигурно все още мога да те вмъкна в онази стажантска програма, ако имаш желание…

Поклащам глава отрицателно и допивам остатъците, включително кашата на дъното. После изплаквам чашата и я поставям в съдомиялната с думите:

— Това не е необходимо. — Улавям изражението, което се изписва на лицето й, и добавям. — Наистина. Всичко е наред.

Тя ме изучава с напрегнат поглед, а очите й не пропускат нито една подробност. Изведнъж придобивам усещането, че се намираме в съда, особено след като задава въпроса:

— Евър, защо не ми каза, че Пол ти е учител?

Замръзвам, но само за миг. После се преструвам на силно привлечена от купата зърнена закуска, която всъщност нямам никакво желание да ям. Грабвам една лъжица и започвам да разбърквам парченцата:

— Защото Пол с готините обувки и марковите дънки не е мой учител. Преподава ми господин Миноз с глупавите очила и панталоните каки.

След този отговор поднасям лъжицата към устата си, като много внимателно избягвам погледа й.

— Просто не мога да повярвам, че не ми спомена! — Тя поклаща глава и се намръщва.

Свивам рамене и се преструвам, че не искам да говоря, докато устата ми е пълна. Истината всъщност е, че просто не искам да говоря.

— Притеснява ли те? Това, че излизам с твой учител, имам предвид? — тя присвива очи, дръпва кърпата от раменете си и започва да попива потта от челото си.

Продължавам да разбърквам закуската си, сякаш това е най-важното нещо на света. Между другото не съм в състояние да погълна дори една хапка повече — не и след като повдигна тази тема.

— Не, стига да не говорите за мен — отвръщам, защото все пак трябва да кажа нещо.

Изучавам отблизо лицето й, разчитам аурата и езика на тялото й, забелязвам, че започва да се върти неспокойно… и спирам точно преди да надникна в мислите й.

— Всъщност вие… не говорите за мен, нали? — добавям и впивам очите си в нейните.

Тя обаче само се разсмива и отклонява поглед, а по бузите й избуява ярка руменина:

— Оказа се, че имаме много повече общи неща, както и теми за разговор, освен тази.

— Така ли? Какво например?

Започвам да избивам нерви върху закуската си, докато под натиска на лъжицата ми парченцата заприличват на лепкава разноцветна каша. Чудя се дали да й съобщя сега, или да оставя новината за по-късно. Имам предвид стряскащото разкритие, че тази връзка няма да я бъде — не и според видението, което имах. В него тя бе с един непознат сладур, който работи в нейната сграда…

— Ами, като за начало, и двамата много харесваме италианския Ренесанс…

Поглеждам я, като едвам се сдържам да повдигна вежди. Никога не съм я чувала да споменава подобно увлечение, а живея с нея вече почти година.

— И двамата обичаме италианска храна…

О, да — определено сте идеалните си половинки! Единствените двама души на света, които обичат пица и спагети и разни други тестени нещица, залети с доматен сос и поръсени със сирене!

— И освен това, от този петък нататък, той ще прекарва доста време в моята сграда.

Застивам. Преустановявам всичко, което правя — включително да дишам и мигам — за да мога с по-голям успех да гледам тъпо и със зяпнала уста.

— Той ще бъде експертен свидетел по едно дело, което…

Устните й продължават да се движат, а ръцете й да ръкомахат възбудено, но аз съм спряла да я слушам. Думите й са удавени от звука на сърцето ми, което се разбива, и от безмълвния писък, който изключва всичко останало.

Не-е-е!

Не може да бъде!

Не. Може. Да. Бъде.

Нали?!

Ясно си спомням видението в ресторанта онази вечер — Сабин, която се събира с някакъв симпатичен мъж, който работи в същата сграда като нея — мъж, в когото не успях да разпозная Миноз, защото беше без очилата си!

Моментално разбирам какво означава това — то е… той е… съдбата й! Миноз е Единственият!

— Добре ли си? — ръката й се протяга към мен, а на лицето й се изписва загриженост.

Аз обаче бързо се отдръпвам, за да избегна докосването й. Преглъщам с усилие и се опитвам да извикам усмивка на лицето си. Разбирам, че тя заслужава да е щастлива… по дяволите, дори той заслужава щастие! Обаче… защо трябва да са щастливи заедно?! От всички мъже, с които можеше да излиза, защо, за Бога, избра именно моя учител? При това онзи, който знае тайната ми?

Поглеждам я и кимам насилено, после мятам купата си в мивката и изхвърчам през вратата с думите:

— Да, да. Всичко е наред, наистина. Аз просто… не искам да закъснявам.