Странният рицар на свещената книга

1.

Наричаха ме Анри дьо Вентадорн, но размених името си с името на един мъртвец.

Кажи-речи всеки човек, когото съм срещал, беше чувал името Вентадорн. Но колкото и да е странно, славата му я създадоха двама души, които всъщност не бяха от рода Вентадорн. Оня Бернар дьо Вентадорн, който изпя:

той бе син на пекаря на нашия славен замък. Той пял пред Алиенора Аквитанска, след като тя се развела с Людовик VII и станала кралица на Хенри II Английски. Алиенора го пратила при дъщеря си от първия брак — Мариел от Шампан. Ето с призрака на този певец — или по-право с призрака на името му — трябваше да се боря, докато се наричах Анри от Вентадорн, защото всеки очакваше да пропея. Но аз съм прокълнат да плаша дори гарваните със своите песни. Другият Вентадорн — или другата Вентадорн, — за която знаеха всички, бе от знатния род Тюрен и се омъжи за брата ми Ебъл V дьо Вентадорн. Снаха ми се казваше Мария. Тя колкото пееше, толкова повече я възпяваха. Тя, Мария, изрече ония съдбовни слова: „Заслужавам слава не за това, че съм знатна, а защото съм жена, която може да дари с любов…“ Всеки.

Заради нея напуснах замъка едва шестнадесетгодишен.

2.

След две десетилетия бях в Рим. Настъпваше новата 1216 година от раждането на нашия Спасител. Отминал беше Четвъртият Латерански вселенски събор, с папа Инокентий III на върха, с двамина патриарси — на завладените Йерусалим и Константинопол, със 71 митрополити, 412 епископи, 900 абати и безчислени пратеници на църковни князе и светски крале. Мнозина изпратиха свои хора да ги представят на събора, защото сами не смогнаха — или не смееха — да дойдат. В Рим тайно пристигнаха и така наречените или нарочените водачи на албигойците — граф Раймон VI Тулузки със сина си, също Раймон. Те се надяваха на папска милост.

Преди събора, някъде около лятното слънцестоене, английските барони настигнаха на Рунимедските ливади своя крал Йоан Безземни и го накараха да подпише Великата харта на свободите, за да викне побеснелият Йоан: „Над мен поставиха 25 крале!“ Папата веднага застана зад унижения Йоан, когото сам бе отлъчил — и съборът взе да реди харти против свободите. Като четеш канона против всички ереси, тръпки те побиват. Съборът отне земите на старинния род на тулузките графове и ги даде на Симон дьо Монфор — от Безие до океана и от Пиренеите до Дордон.

В Рим придружавах Симон дьо Нофл, съсед на Симон дьо Монфор, който получи на събора обещания провансалски замък. Той си тръгна, аз останах в Рим.

Знаете ли в какво могат да превърнат един град десетки хиляди немарливи мъже? Седмици наред валеше тих дъжд — Уголинов, защото идеше откъм епископията на кардинал Уголино в Остия. Но и той не смогна да измие нечистотията.

Симон не ми доплати, откраднаха коня ми, изгониха ме от странноприемницата. В този изтърбушен и разкапан град разбрах колко съм отчаян.

Не за това, че имам седло, а нямам кон, и не за това, че имам корем, а нямам с какво да го напълня. Не и за това, че имам меч, а няма кому да го продам. А за това, че като опитвах на вкус остроумието на редките си проговаряния, усещах, че са подправени, както със захапване се разбира, че златната монета е подправена. Усетих, че повишавам глас и все по-често пипам дръжката на меча си. Това невероятно сборище, където се изприказваха толкова приказки, че кожите на всички стада говеда по света нямаше да стигнат да се запишат тези високопарни слова за вяра, чест и достойнство, зад които откровено зееха разчекнати за лапане и хапане хищни уста, този пореден опит да се въведе някакъв порядък в нашия объркан свят за пореден път — стори ми се окончателно — ме накара да призная, че няма да се оправим и не можем да се оправим.

3.

Една дъждовна утрин пред жалката странноприемница, която ме прие, спряха четирима конни стражи от охраната на папата. Трябваше позорно да тръгна пешком пред стражите — рицар, ще рече конник, без кон. Докато вървях, си припомнях всяко прегрешение, което бях сторил през последните месеци. Като че ли нито за едно не заслужавах да ме придружават четирима конници, и то от хората на папа като Инокентий III.

Три пъти, призован от този папа, вземах кръста и тръгвах на поход — един път към Йерусалим, втория — срещу Константинопол и третия път срещу християните ал-бигойци. Папа Инокентий благослови още един кръстоносен поход — на децата, — но в него не участвах, бях пораснал.

Инокентий III отложи възкачването си на папския престол против всякакви обичаи, докато не дойде празникът на свети Петър. И се разбра, без никой да го казва: „Дойде новият Петър“. Говореше се, много тихо, че премерил плащеницата на Спасителя, която се пазеше в Латерана — надявал се, че ще му излезе къса. Но плащеницата била голяма, Христос бил по-едър от него. Този папа застана между Бога и хората — по-ниско от Бога, но по-високо от хората. Той се провъзгласи за викарий не на светия апостол Петър, ами на самия Господ. Някому може да се стори, че това не е кой знае каква разлика, но излезе, че папата има право да се меси в делата — не, да ръководи делата — не само на духовните водачи, но и на светските владетели, пък били те дори императори. Той сам се наричаше: „Цар на царете, владика над владиците, свещеник до века по чин Мелхисидеков“.

Защо този велик папа се бе сетил за мене?

В Латеранския дворец ме прие кардинал Уголино от графовете Сени, от рода на самия папа Инокентий. Уголино му се падаше племенник, макар да беше по-стар от него. В ония дни кардиналът вече беше старец.

Кардиналът стоеше изправен в студена каменна зала. Вяло пушеше камина, вятърът развяваше тежките завеси пред тесните прозорци, под тях светеше вода. Миришеше на дим и мокри дрехи. До кардинала стоеше доминикански монах в бяла власеница, препасана с въже, със сандали на бос крак. Като го гледах как е облечен, зъзнех, като видях очите му — замръзнах. Спуснал беше клепки, очите му се превръщаха в пукнатини върху каменна маска, стискаше зъби така, че устните му пресичаха лицето с права черта. Бях виждал някъде този човек, срещал го бях — къде, не можех да си припомня. Приличаше на испанец, от оная порода, отгледана в Кастилия — те са като мечове, калени в огъня на вярата и в леда на арабската ненавист.

Кардиналът ми каза:

— Рицарю Анри, получих лоши вести.

Поех си дъх. От лошо до по-лошо има дълъг път. Той ми каза:

— Развенчаният граф Раймон е слязъл в Марсилия и марсилците са го посрещнали — прости ми Боже — като Спасителя преди Пасхата.

Удивих се, после бързо размислих и удивлението ми поспадна. Наистина Марсилия бе свободна търговска община, тя никога не бе принадлежала на тулузките графове. Имаха си свой сюзерен, граф само по име. Но целият Прованс гледаше на Раймон като на смел защитник, той беше свой, обичаха го дори заради неизброимите беди, които се бяха стоварили на главата му. Трубадурите пееха за клетия Раймон. Казах предпазливо:

— Монсеньор, марсилците са добри католици. Кардиналът каза:

— Да, но са по-добри провансалци. Слушай нататък. При Раймон е дошъл херолд от Авиньон…

И Авиньон не принадлежеше на тулузката корона. Наистина вестите бяха лоши. Кардиналът каза:

— Рицарят Арнолд Одегар е приветствал Раймон начело на триста провансалски рицари.

Почваше отново. Ние, кръстоносците против албигойската ерес, оставихме само пожарища след себе си, но всеки знаеше, че огънят дреме под пепелта. Първият вятър — и отчаянието отново подпали Прованс. Винаги бях мислил, че висок бор не бива да се превива, докато върхът му опре земята — трябва да се отсече или изкорени. Иначе ще се изправи и ще те метне в небето. Що можех да кажа на кардинала? Казах му:

— Моят меч е във вашите нозе.

А кардиналът заговори с гласа на старозаветен пророк, който призовава гнева Божи върху главите на грешниците. И каза:

— В неделя, когато всички истински християни се съберат на молитва, камбаните на храмовете в Прованс ще забият на умряло. И пламъците на свещите ще бъдат стиснати с палци — да угаснат, — и свещите ще се хвърлят на земята. И ще настане мрак като предвестник на мрака, който очаква душите на отвергнатите от светата църква.

Гласът на кардинала се извиси и заля залата, стените му отвърнаха с глух ек. Като го гледах, спомних си как ми олекна, че са ме довели при него, а не при Инокентий. Сега съжалих, че не съм срещнал самия папа.

В годините, когато еретиците с право громяха делата и словата на свещенослужителите, кардинал Уголино, епископ на Остия, син на граф Тристан Конти, водеше скромен и чист живот, с който заслужаваше славата на човек с безукорна съвест, високо благочестие и забележителни знания. Но този горд и неотстъпчив човек, като сложи тиарата, не съумя да се откъсне от мирските страсти. Повече приличаше на жрец на ревнивия Бог от стария завет, отколкото на земен пратеник на кроткия Христос. Няма нищо по-страшно от праведник, който се мисли за непогрешим. За него всичко е позволено, той има правото да съди, но не може да бъде съден.

А кардиналът все така гръмко заклеймяваше грешниците:

— Да бъде отказано на тези прокажени светото причастие, да се отвергне подаянието им… Да им се откаже християнско погребение и нека труповете им се валят вън от осветената земя, плячка на орли и псета.

Тогава Доминиканеца се обади и за пръв път чух гласа му. Той каза:

— Блазе на оногова, които хване и разбие о камък малките им деца…

Зарекох се, когато почнах да разказвам, че няма да прибягвам напред, през годините, и няма като някакво божество, което знае как ще свърши приказката, непрестанно сам да се прекъсвам: „Да, но този след година ще умре…“ или „Не, този не знае, че…“. Мъча се да се вселя в ума и тялото на оня Анри дьо Вентадорн, какъвто бях преди кажи-речи тридесет години, опитвам се познанието, отчаянието и — кой знае — мъдростта на днешния Анри да не се промъкнат в словата и постъпките на предшественика ми. Но тук не ме сдържа да пророкувам.

Трупът на отлъчения Раймон ще се изхвърли в изтлял дървен ковчег извън гробището на тулузките рицари храмовници. Черепът ще е цял, костите разбъркани, огризани от плъхове, дрипите ще се разграбят. На черепа ясно ще личи отпечатана червена лилия, знакът на френските крале, която ще сочи, че на Тулуза е било писано да принадлежи на френската корона.

А кардинал Уголино, почти стогодишен, все пак ще умре и ще легне под мраморна плоча като папа Григорий IX.

Тогава, в оня далечен ден, кардиналът ми каза:

— Ела с мен.

4.

Конните стражи сега бяха стотина. С нас тръгна и Доминиканеца. Стигнахме до замъка на Светия Ангел — мрачната гробница на не помня кой император.

Този замък, построен за гробница — ще рече за дом на смъртта, — бе станал преддверие към смъртта, но за тези, които се бяха запътили към преизподнята. Най-напред минахме през Залата с делвите — изпълнена с огромни делви, всяка годна да побере човек. Там клечи, свит като в утробата на майка си клетият затворник, похлупен от каменна плоча. Дръпват я само да му дадат храна. И той полека-лека изпълва делвата с изпражненията си, докато се удави. Откъм делвите идеха гласове, които сетне ме гонеха до смъртта, а миришеше по-лошо, отколкото на тридневно бойно поле. Слязохме някъде надолу. Тесният подземен проход от две страни бе заграден с решетки. На светлината на факлата измежду ръждясалите пръти се промъкваха човешки ръце, а можеха и да са лапи, та се мъчеха да ни докопат. И пак се носеха писъци и зловония.

Накрая стигнахме желязна врата. Кардиналът отключи с ключ, окачен на пояса му, и каза:

— Това е килията на българските еретици.

И ние влязохме — само тримата с Доминиканеца. Кардиналът ми каза:

— Вземи факла.

Изтръпнах, като си помислих, че стражите могат да затръшнат вратата зад гърбовете ни. Отвътре не се виждаше ключалка.

Вдигнах факлата. Стояхме в каменна гробница, по стените проблясваше вода — бяхме слезли по-ниско от вълните на Тибър. В средата, където би трябвало да лежи саркофаг, се трупаха един върху друг няколко железни сандъка. Нямаше паяжини, нямаше прах. Вдигнах глава — по тавана като скъпоценни камъни светеха кристали сол. Кръвта, изпражненията и сълзите се бяха просмукали в земята, за да достигнат до този затвор превърнати в диаманти. Тихо беше, както трябва да е тихо в гроб — само от време на време глухо изкънтяваше тежка капка. Мраз ме прониза до костите. Взрях се в лицето на кардинала — то беше строго и напрегнато. Той каза на Доминиканеца:

— Отвори един сандък.

И когато Доминиканеца го стори, видях, че в сандъка има книги и свитъци. Обърнах лице към кардинала. Той ми каза:

— Ти какво очакваше? Хора? Тях времето отнася в небитието. Знанията и ученията са тези, които остават…

И той тръгна към стената. Чак тогава видях, че там има врата. Ключът едва се превъртя, а Доминиканеца напрегна мишци, за да накара вратата да отстъпи и да се открехне. Влязохме — първо аз, след мене кардиналът и Доминиканеца — в каменна стая. По средата имаше само един неголям сандък, обкован с железни обръчи, както в приказките се разказва за сандъците със съкровища.

Кардиналът каза:

— В тази килия трябва да бъде затворен само един затворник — най-опасният. Тайната книга на богомилите.

Мълчах. Тържественият глас на кардинала ми подсказваше, че се кани да каже нещо важно. Той каза:

— И ти, Анри дьо Вентадорн, ще доведеш тук тази страшна книга, за да бъде заключена навеки.

Разбрах защо съм доведен. То се знае, бях чувал за тайната книга на богомилите. Но бях чувал и за съкровищата на богомилите, за сандъци с рубини и торби със злато, пренесени навремето в Монсегюр след падането на българското царство. Вярвах на тези приказки толкова, колкото и в чашата на Граал. Излизаше, че книгата съществува, иначе нямаше най-могъщият римски кардинал да ме води из преддверието на ада.

Кардиналът каза:

— Когато книгата влезе във вечния си затвор, ти ще получиш пет хиляди златни венециански дуката.

Поразен, изрекох, преди да се замисля:

— Една книга, която струва пет хиляди дуката?

Кардиналът каза:

— Ти, Анри, струваш толкова. А книгата струва много-много повече. Тя е безценна. Колко мислиш, че ще струва новият поход срещу еретиците?

Мълчах. И те мълчаха. Трябваше да проговоря и аз запитах:

— Какво има в тази книга? Кардиналът каза:

— Корените на ересите, които разтърсват нашия християнски свят и Светата католическа черква.

Доминиканеца каза:

— Прокълнатите червеи, които гризат благословеното дърво на Светия Кръст.

Кардиналът каза:

— Свети Бернар казва за еретиците — те са безукорни, никому не правят зло, не ядат даром хляба си и учат, че всеки трябва да живее от плодовете на своя труд. Много добри християни могат да се поучат от тях.

Казах му:

— Монсеньор, благородството, което показвате към тези еретици, е по-голямо дори от вашата справедливост.

Кардиналът въздъхна и ми каза:

— Това не е благородство. Не е и справедливост. Но за да победиш един враг, трябва да му дадеш цената, която заслужава.

Той отиде до сандъка и затърси ключ във връзката, която носеше окачена на шията си. Плащът му се разтвори и светна ризница. Сега приличаше на воин, а не на свещенослужител.

Той каза:

— Само най-преданите синове на църквата могат да надникнат в бездната на този гроб.

Казах му:

— Ваше Светейшество, вашето доверие и благоволение е най-голямата ми награда.

Той невесело се изсмя:

— Моето благоволение — заедно с пет хиляди златни флорини.

Казах му — не толкова за да се пазаря, а за да разсея с някакво човешко чувство тази мрачна тържественост, която хладенееше като каменните стени:

— Монсеньор, не е точно.

Кардиналът най-напред не ме разбра, само усети, че се мъча да раздвижа облака на предвечен студ и на неумолима обреченост, който бе започнал да ни притиска. Той каза:

— Може би искаш да кажеш, че ти стига моето благоволение?

Казах му:

— Позволявам си да ви припомня, че говорим за пет хиляди венециански дуката, а не за флорини.

Ако някой не знае — златните венецианки бяха по-тежки от флоринките.

Доминиканеца презрително изсумтя. Кардиналът намери сили да открехне сандъка. На дъното лежеше единедничък лист пергамент. Прилепнал за желязото, непрегънат. Протегнах ръка, но кардиналът хвана китката ми. Той сам вдигна листа и пое факлата от ръката ми. После каза:

— Евангелие на свети Йоан… Неволно рекох:

— Четвъртото евангелие.

Доминиканеца почти викна с внезапно бликнала страст, която ме стресна:

— Петото евангелие! Лъжливата Библия на еретиците.

Кардиналът заговори, без да гледа листа:

— Питанията на свети Йоан и ответите на Христа Бога наш, записани от ръката на самия светец… За това как дяволът сътвори света и възстана срещу Бога, за това как презрените църковници накараха хората да се кланят на кръста, на който бе разпнат Божият син. И да се молят пред новите идоли, наречени икони…

Докато кардиналът говореше, лицето му се измени. Очите му потъмняха и се оцъклиха, устните му се гърчеха — тънки и жестоки. Той сякаш изплюваше думите, чиято горчивина не можеше да изтърпи. Изричаше ги и се гнусеше, че ги изрича, и се страхуваше от изреченото. Но намираше сили да ги произнесе.

Кардиналът отпусна листа и затвори очи. Вадеше думите като черни риби от мръсна вода. Той каза:

— Там пише против светото причастие и светата литургия…

И спря, като нямаше сили да произнася скверните слова. Тогава като ек зазвуча гласът на Доминиканеца:

— Там се хулят свещените санове и се говори, че свещеникът е обикновен смъртен.

Кардиналът отново проговори:

— Там пише, че църквата не бива да се меси в работите на света и царствата.

Доминиканеца изрече:

— И че бедняците не трябва да се повлияват на господарите си.

Слушах тези гласове, които се гонеха в полумрака на каменната гробница, като че ли участвах в някаква черна литургия в подземен храм на отритнат бог. Усетих тръпки на лошо предчувствие и в същото време проклетото изкушение да пипна и прочета тази книга. Когато гласовете отзвучаха, само казах:

— Тази книга наистина струва повече от торба злато. Кардиналът като че ли бе дошъл на себе си. Каза:

— Тази книга е главнята, която разпали десетки ереси по целия човешки свят. Моите очи и уши ми донесоха, че прокълнатият огън ще бъде пренесен до Окситания, за да се превърне тази главня от адското огнище, тази лъжлива и прокълната Библия, в хоругва на албигойците и да ги поведе в битката с моето войнство.

Казах решително:

— Книгата няма да стигне до Прованс. Къде е сега?

Кардиналът каза:

— В България.

Доминиканеца каза:

— Албигойците ще изпратят един трубадур — Пейре от Моасак, — който трябва да пренесе книгата или да води български пратеници. Ще тръгнеш след него и ще стигнеш до книгата.

Казах:

— Тръгвам още днес.

Кардиналът каза:

— Опрощавам отнапред всички грехове, които можеш да сториш в тези дни, когато гониш книгата.

Разбрах — пращаха ме да уловя книгата, все едно че ми заръчваха убийство — или много убийства.

Кардиналът каза още:

— Тъй като ще бъдеш измежду еретици, дори тяхното дихание може да застраши спасението на вечната ти душа. Затова запомни само една дума — тя е ключ към спасението. Нетърпимост.

И повтори, като отделяше сричка от сричка:

— Не-тър-пи-мост. Сега кажи ти.

Казах:

— Нетърпимост.

Тъй направих първата крачка към Свещената книга.

5.

Бавно възлязохме по тъмните подземия на затвора Сан Анджело и едва не възкликнах от радост, като видях синьото небе. Дадоха ми шепа монети и ми казаха да чакам знак за тръгване. И веднага след мене поеха двама здравеняци. Минаха три дни, те не се отделяха от мене. Не се криеха — в гостоприемниците сядаха на съседна маса, а щом нямаше място — и до мене. Единият спеше пред прага ми.

На третата нощ прекрачих тялото на заспалия си страж и тръгнах да диря Доминиканеца. Знаех го къде нощува — в някакво убежище за странстващи монаси.

Минах по ходник, който вървеше през стени, дебели като на крепост. Влязох във вътрешния двор. Прозорчето на килията на Доминиканеца светеше. Когато приближих, чух дълбоки, приглушени стенания. Настръхнах и побързах да почукам на вратата. Отвори ми Доминиканеца, наметнат с груба бяла дреха. Цялата килия сияеше — горяха десетина свещи, наредени по ъглите, направо на пода. Лицето на Доминиканеца бе потно и измъчено, разширените му зеници чернееха, устните му трепереха. Приличаше на човек, който се е отдавал на таен порок. Заприлича ми — прости ми, Боже — на жена.

Видях върху овчата кожа, просната на пода, триопашат бич. Доминиканеца се беше самобичувал.

Изведнъж разбрах защо мислех, че вече съм срещал Доминиканеца. Той ми напомняше за свети Доминик — сега го наричат светия, тогава се наричаше просто Доминик де Гусман, но го обявиха за светия няколко години след смъртта му. Доминиканеца бе висок колкото своя учител и като него бавно извръщаше глава, за да вдигне внезапно поглед с блеснали очи, сякаш насреща ти светваха върховете на две стрели, заредени в един арбалет. Като Доминик и той протягаше двете си ръце напред, пред гърдите, с разтворени длани и като че ли те отблъскваше от себе си, докато искаше да те прегърне.

Признах си, че от доста време почнах да оприличавам хората, които срещам, на други, които вече познавам. Оприличавах ги и на животни. Объркан от този поток на лица, разсъдъкът ми се мъчеше някак да ги подреди, за да може да ги обхване. Казах си: „Лъжа се, как мога да помисля, че този човек прилича на Доминик?“ Защото Доминиканеца доказваше как може външната прилика само да подчертае колко далече е подражателят от своя кумир. Колкото е далече мърлявото черно коте от черната пантера.

Срещнах Доминик — тогава все още не беше светия — в дъждовен ден, на кална пътека. Вървеше начело на дванайсет мъже, и те гологлави, мокри и боси като него. Далеч назад го следваше тълпа мъже и жени — този ден той искаше да върви сам с учениците си. Черна верига тежеше на раменете му, но той крачеше с вдигнато чело, сякаш носеше корона. От двете страни на гърдите му висяха двата му сандала, той пренасяше на плещите си невидимо същество, от което се виждаха само сандалите. То — съществото, — слизаше от раменете му в градовете, защото Доминик обуваше сандалите. И дванайсетте ученици приличаха на него, както му приличаше Доминиканеца пред мене — толкова, колкото котетата приличат на пантера.

Виждал съм Доминик, изписан на стени на храмове и домове, върху пергаменти и ръкописи. Къде са видели живописците това кръгло лице, тези пухкави устни, тези извити вежди? И как са имали дързост да изпишат папата над Доминик и как светията отдолу го благославя? Та папата не заслужаваше да целуне окървавените и кални нозе на човека, когото срещнах! Сетне ги видях двамата с Франческо от Асизи — Доминик като издялан от обсидиан, онова черно вулканично стъкло, Франческо светъл като планински кристал. Беше на събора в Санта Мария деле Аньоли, където се събраха пет хиляди монаси. Обичах Франческо, но тогава си помислих, че ако би трябвало да следвам единия, то бих тръгнал след Доминик. Те бяха двамината бедняци, които поискаха да ги положат голи на гола земя, когато умираха — а сега, след двайсет и пет години, францисканците имат хиляда манастира, а доминиканците петстотин.

Ето такива като човека срещу мене, които приличаха на Доминик по движенията на ръцете и главата, щяха волно или неволно да преиначат словата и делата му. Винаги съм се чудил защо последователите на Доминик твърдяха, че майка му чувала куче да лае в утробата й, когато го носела под сърцето си — знак, че ще роди верен страж на църквата. Струваше ми се, че те обиждат светостта на майчинството. Но можех да повярвам, че майката на Доминиканеца е чувала куче да лае в утробата й.

Доминиканеца видя смута на погледа ми, но помисли, че се чудя на толкова свещи. И ми каза с глух глас, който възвръщаше силата си:

— Свещите горят, защото князът на мрака дебне в нощта нас, своите врагове.

Казах му:

— Махни от мене тези псета, които си пратил по петите ми.

Той ми каза:

— Те са изпратени да те пазят.

Повдигнах рамене. Той мина край мене и затвори вратата. Видях по гърба му кървави петна върху бялата власеница. После насреща ми светнаха очите му, бялото пълно с кръв. Каза ми:

— Не ти вярвам.

Въздъхнах дълбоко, за да се овладея. Не знаех как трябва да се държа, когато монах те обижда в очите. Той каза:

— Светият отец ти повери една от тайните на Божията църква.

Мълчах. Той продължи да говори:

— Зная, че ако бях рицар като тебе, щеше да ме убиеш. Но ти повтарям — не ти вярвам. Ти можеш да отидеш при албигойците и да им продадеш тайната.

Смаях се, можах само да му кажа:

— Аз съм рицар.

Той сложи длани на раменете ми, потреперих, но не се отдръпнах. Той заговори с друг глас — задушевен, но пълен с някаква горчива страст. И ми каза:

— Анри, да, ти си рицар. Затова не ти вярвам. Същият този Прованс, който роди албигойците, роди и вас, рицарите, с вашата куртоазия, вашите трубадури и легенди. Ти си рицар. Първата ваша заповед е — служи на Христа и Божията църква. А вие разменихте Божията майка с вашата дама на сърцето и вместо псалми пеете балади. В същото време вашите кули са притони на безчестието и разврата и вие пребивате жените и дъщерите си. Втората ти заповед е — с едното острие на меча коли сарацините, с другото — силния, който гнети слабите. Папата ви прати към гроба Божий, вие разграбихте Константинопол. Има ли по-големи главорези от твоите рицари? Трета заповед е вярност към сюзерена, ако той не е против църквата. А ти се отмяташ като неверен лък, днес служиш на един господар, утре на друг… ако ти плати повече.

Що можех да му кажа? Да почна да се оправдавам? Едно нещо е рицарството, друго е рицарят. Така е и с църквата — да не би Христос и християните да имат нещо общо с папата и епископите? Мълчах. Той още каза:

— Анри, десет пъти при тебе идваха братята от нашите ордени. Дойдоха братята йоанити и ти казаха: сложи черния плащ с белия кръст и стани един от нас. Ти каза: не искам. Дойдоха братя храмовници и ти казаха: сложи белия плащ с червения кръст и ела да браним гроба Господен. Ти каза: не. Идваха братя тевтонци и казаха: сложи белия плащ с черния кръст и ела да се борим с варварите, ливонците, московитяните и другите неверници. Ти каза: далече е. Защо не застана като рицар-монах под Христовото знаме? За да можеш да продадеш меча си на този, който ти плати повече. Ако Светият отец ти беше казал: Анри, иди и донеси скверната книга на богомилите, ето ти моята благословия, ти щеше да се изсмееш. Но той ти каза: ето ти пет хиляди златици. И ти прие.

Той взе да се задъхва, аз ставах все по-спокоен. Казах му:

— Ти беше ли, когато казах на Робер дьо Ронсоа: преди битка такива слова са губене на време. Махни песовете, които гризат петите ми, или ще ги отстраня.

Той се усмихна все още със странния привкус на женска слабост, който ме потърсваше. Каза ми:

— Ще ги убиеш ли? Или ще убиеш мене? Свалих дланите му от раменете си и му казах:

— Защо тогава извикахте нас, рицарите, да се справим с албигойците? Защо не ги победихте с вашите проповеди и вашата правда? Не можехте ли без нашите мечове?

Той ми каза:

— Да, вие ги избивате, но за да заграбите земите на жертвите си. Ти — рицарят — гориш евреина, за да вземеш златото му, аз — монахът — се завирам в подземията, горя с огън и късам с клещи, за да изтръгна ереста от сърцето на заблудените и да спася безсмъртната им душа.

Мълчах. Поисках да си тръгна. Изведнъж той като че ли почна да се задушава, гласът му засъска. Каза ми:

— Почакай. Ще ти разкрия една тайна. Светият отец Доминик сънувал сина Божи, възсиял на висок трон, отдесную на Бога Отец. Гневен и тъжен той гледал тълпата грешници, коленичили пред него. В ръцете си държал три копия — едно за горди, второто за алчни, третото за развратните. Божията майка прегръщала коленете му и го молела за милост. Анри, тя молела милост за вас, рицарите. Чии гърди са тези, в които могат да се забият и трите копия? Твоите!

Този човек ме мразеше. Той търсеше основания за своята омраза — че съм рицар, че съм горделив, че съм жесток. Но за омразата, както и за любовта, няма основание и обяснение. Той ме мразеше, защото бях аз.

Не можех да му отвърна с омраза. Тръгнах си и се обърнах на прага. Попитах го:

— Защо тогава ме избрахте? Той ми каза:

— Ти говориш езика на богомилите българи, ти уби Робер дьо Ронсоа, и ти си алчен.