Странният рицар на свещената книга

1.

Втори беше Влад. И така — първият пазител на Свещената книга падна прострелян, но даде крилете си на книгата. И тя отново пое своя път.

Лада и Влад ме мразеха. За тях аз предадох Ясен. От страх. Наистина можех да се боря с меч в ръка, но ако изгубех — с мене щеше да изгасне и пламъкът на книгата. Не исках да се оправдавам. Тежко е да пътуваш с двамина спътници, които не ти говорят. Стисках зъби и стисках в ръце рогатината.

Доминиканеца отново ме посрещна — този път на брега на Прованс. Мислех си, че ще открият измамата с книгата едва в Рим, но богомилите допуснаха грешка. Вината е моя. Лъжливата книга имаше първа страница, а листът от истинската книга лежеше в затвора на еретиците, в замъка на Светия ангел. Доминиканеца не издържал на изкушението, разчупил печатите на свитъка и веднага разбрал, че съм го измамил.

Спомням си очите, с които ме гледаше в стана на пиратите. Уверен бях, че сега той иска да получи не толкова книгата, а мене, който се бях осмелил да измамя самия папа.

Не можехме да вървим по пътя, предначертан в Търнов. Залутахме се в Босна. Стигнахме до Ломбардия, в еретическата община Конкорецо, до Милано. Върнахме се До морето и намерихме кораб, който ни свали на брега на Прованс.

2.

Когато лодката стигна брега, Влад вдигна Лада и я пренесе до мокрия пясък. Той отново бе облякъл ризницата на барон Д’Отарвил. Лада беше в дрехи на паж. Аз обърнах кожената торбичка с парите и изсипах всички монети в дланта на моряка, който стоешена кормилото на лодката. Разтърсих я над отворената длан, за да покажа, че в нея не остава нито монета. Лодката се отдалечи. Ние останахме сами на брега. Положих рогатината на пясъка и коленичих до нея. Изрекох на провансалски:

— Добре дошли в моята родина.

Досрамя ме, че изричам тъй тържествено тези думи, но тъмното небе се вълнуваше от тежки облаци, могъщото море дишаше със сиви вълни, брегът се простираше пуст и каменист — бях на място, където можеха да се кажат тържествени думи. В далечината върху сивите камъни белееха изпочупените ребра на изоставени лодки като скелетите на огромни морски зверове, изпълзели да умрат на този забравен бряг. Влад и Лада мълчаха изправени, дори ми се стори, че за пръв път видях в очите им топлина.

Влад заби крак в пясъка и завъртя тока на ботуша си. Каза:

— Отново оставяме следи. Целият бряг се владее от хората на Симон дьо Монфор.

Висока вълна се вдигна, разсипа се и достигна до рогатината. Облиза я, но се върна и пяната безсилно потъна в пясъка. Лада каза:

— Погледнете, летят птици. Дедецът каза, че гълъбите летят само три дни от Търнов до Алби.

Не бяха гълъби — грачеха чайки.

3.

Когато бяхме в богомилската община Конкорецо, италианските катари ми дадоха карта, с която да се свържа с албигойците. Казах на Лада и Влад:

— Да вървим.

Намерих и почуках на здрава порта, вградена в каменен зид. Зад зида се чу лай на куче и разтревожен човешки глас каза:

— Отминавай.

Казах:

— Търся Аймерик. Търся восъчна плочка.

През някакъв процеп на стената, тесен като бойница, просветна пламък на факла. Над зида израснаха три сенки — на възрастен мъж и две момчета. Албигойците ни огледаха, после сенките изчезнаха. Чу се приглушен говор, стъпки, които се отдалечаваха. Ние зъзнехме пред вратата и се оглеждахме в мрака. После вратата се отвори, ръце ни дръпнаха навътре. Някой ни подаде малка восъчна плочка и остър писец.

Плочата бе разчертана на малки квадрати. Започнах да шепна молитвата Отче наш и едновременно с произнасяните думи отбелязвах кръстчета върху квадратите. Подадох восъчната плочка на мъжа, който оставаше невидим, скрит зад завесата, хвърлена пред него от пламъците на факлата.

Мъжът подаде факлата на едното момче. Чак сега го видях — слаб, висок човек, с благородно лице и посивяла брада. Това беше Аймерик дьо Ревали.

Мъжът положи върху моята плочка друга плочка, с отвори. През отворите се видяха кръстчетата, които аз бях начертал. Човекът дълбоко въздъхна и каза:

— Добре дошли, братя. Дано носите добри вести.

Аз казах:

— Идваме от България.

Човекът каза:

— Нима… Нима ти носиш?…

Аз казах:

— Нося я.

Аймерик падна на колене и вдигна ръце към небето. И каза:

— Господи, благодаря ти, че избра моя дом.

4.

Албигойците се събраха за обща молитва в голямо помещение, изградено от камъни без спойка. Грубо издялани греди покриваха тавана. Подът бе утъпкана земя. Навярно стояхме в стар плевник, недалечните постройки на имението тънеха в мрак.

До стената имаше маса, върху която лежеше кръгла хлебна пита. Зад масата бяхме изправени ние — аз, Влад и Лада. До нас стоеше стопанинът Аймерик. Аз и Влад държахме спуснати наличниците на шлемовете си, лицето на Лада бе пребрадено с кърпа. Над главите ни, вляво и вдясно, горяха две факли.

Пред нас в средата на помещението стояха изправени двайсетина души — всички с маски на лицата, с дълги плащове. На оскъдната светлина на факлите не блестеше нито украшение, нито оръжие. От време на време през цепнатините на маските просветваха очи и зъби.

Аймерик каза:

— Братя, нека разчупим благословения хляб, символа на нашата вяра.

Той се помъчи да счупи плоския хляб, но той беше толкова корав, че го принуди да притисне парчетата в острия ръб на масата. Аймерик каза:

— Хлябът е на три месеца. Три месеца не сме се събирали за утешение. Затова хлябът е корав като сърцата ни.

Албигойците с маските пристъпваха в светлия кръг около масата, вземаха залъци хляб и отново се оттегляха в полумрака.

Аймерик каза:

— Пред вас са трима пратеници от Търнов. Братя българи, простете ни, че ви посрещаме с покрити лица. Но от две седмици в нашия град са дошли хора на Инквизицията.

Аз казах:

— Братя, отиваме при обсадените Съвършени в Тулуза. Имаме нужда от помощ.

От тъмнината дойде глас:

— Гълъбите долетяха.

И настана мълчание. Тези хора се страхуваха да не бъдат разпознати дори по гласовете. Усещах, че насреяща си нямам опитни заговорници, свикнали да носят маски, а хора, принудени да се крият.

Тогава напред излезе висок човек, влезе в кръга светлина и смъкна маската си. Повдигна чело, сякаш чак сега можеше дълбоко да си поеме дъх и да диша свободно. Човекът изглеждаше старец с изпитото мършаво лице и белите коси, а движенията и гласът му издаваха младостта му. Той беше син на едно време, когато слабата плът отстъпваше на терзанията и страданията и остаряваше, но духът не се пречупваше. Той каза:

— Аз съм съдията Бертран. Срамно е за домакините да посрещат гостите с покрито лице. Папата иска да ни накара да повярваме, че човек за човека е вълк. Нека покажем, че сме хора.

Той дойде и застана до каменния зид с открито лице. Излезе втори човек и също свали маската си. Беше старец с лице на книжник, не на воин. Той каза:

— Наричат ме Фолкет. Инквизиторът се качи преди петнайсет дни на църковния амвон и даде срок един месец на всички еретици да се предадат доброволно. През този месец инквизиторът приема всички свидетели и всеки може да отиде при него и да каже: „Този и този е еретик.“ Имотът на наклеветения се разделя на три и едната трета взема доносникът. Така папата развърза ръцете на доноса и клеветата. Никой не е уверен, че няма да бъде издаден или наклеветен. Да, папата се мъчи да ни унищожи с недоверие, подозрение и предателство. Вярвам ви, мои братя, и откривам лицето си.

Той дойде и застана до каменния зид. Пред масата дойде трети човек. И каза:

— Наричат ме Гийом. Ние сме извън всички закони — да убиеш еретик не означава да убиеш човек. Папата заповяда еретиците да се горят живи пред зрители. Който окаже помощ на еретик, се лишава от живот, чест и наследство. Нима ние не сме хора?

И той застана до стената, смъкна маската си и я стъпка. И каза:

— Аз свидетелствам против папата. Той разреши костите на еретиците да бъдат изкопавани от гробовете им ида бъдат хвърляни на бунището. Ние нямаме мир дори в земята. Нека той няма мир на небето.

В светлината пристъпи жена. И тя свали маската си. Говореше с дълбок, развълнуван глас:

— Аз съм Адалгиза. Папата иска да убие душата на Прованс. Той иска да превърне веселата ни страна в манастир. Над Прованс тегне мрак и скука. Монасите мълчат или проклинат.

Тя отиде до стената, а на нейно място застана мъж, който свали маската си. Това беше войник с изрязано лице и орлов поглед. Над скупчените хора мина шепот като въздишка. Човекът каза:

— Да, аз съм Арнаут. Зная, че ме смятате за мъртъв. Моят дом, като дом на всеки еретик, лежи в бурени, сринат до основи. Труповете на децата ми бяха хвърлени на свинете. За главата на еретик дават десет дуката, за моята глава дават хиляда. Дошъл съм не да се оплаквам, а да ви кажа: „Братя, Прованс отново въстана. Авиньон, Марсилия, Каркасон, Тараскон, Оранж, Бокер, Тулуза изпратиха своите отряди на Раймон Тулузки. Изкопавайте оръжието си и бъдете готови. Братя от Търнов, кажете на всички българи, че душата на албигойството не умира.“

Още една бъдеща жертва застана до стената. Адалгиза отвори уста и запя. Хората край стената подеха песента. Запяха я и хората, останали в полумрака.

Влад вдигна забралото на шлема си. Лада също смъкна кърпата от лицето си. Тя не пееше и с гордо предизвикателство гледаше желязната маска, зад която се криеше моето лице.

Сега всички албигойци — от въодушевление или от срам, че могат да ги помислят за страхливци — свалиха маските си. И всички пееха песента:

Гледах ги. Помня ги. Всички имена, които изредих, са имена на покойници. Нека потомците им се гордеят с тях.

Тогава не свалих маската си, защото някой от албигойците можеше да познае мъж от рода Вентадорн. Силно беше семето на баща ми — или на дядо ми, — петимата братя си приличахме като близнаци. Достатъчно беше да си видял един брат, все едно че си видял и петимата. Затова всички пееха без маски, само аз стоях сред живите хора като желязна статуя.

Не, не е вярно — не смъкнах маската си само от страх да не познаят, че съм един Вентадорн. Не им вярвах.

5.

Хората се разотиваха. Някои се скриваха зад маските си, други тръгваха с открити лица. Към мене приближи Арнаут — войникът с лице на орел. Той ми каза:

— Братко, знаеш ли чий герб носи този човек? Това е знакът на барон Д’Отарвил, един от най-жестоките палачи на Прованс.

И той посочи гърдите на Влад с герба на Д’Отарвил. Аз казах:

— Баронът е мъртъв.

Арнаут каза:

— Внимавай българинът да не умре вместо него. Жената на барона мисли, че той е изчезнал, и затова живее като весела вдовица. Ако научи, тя ще прати убийци подир двойника му. Земите на барона са на изток, само на два дни път.

Изправен до масата, Аймерик изпращаше гостите си. Албигойците като че ли бяха забравили ужаса на поражението. Те се прегръщаха и се целуваха. Аз си стоях с маска на лицето. Казах на Аймерик:

— Един от тези хора трябва да ни приюти.

Той каза:

— Ти не искаш да останеш в моя дом?

Казах му:

— Прости ми, не бива. Той наведе глава и тъжно ми каза:

— Така е. Ние сме като пияни. И той се обърна към съдията Бертран:

— Бертран, след три дни ще върнеш хората при за да им кажа как ще продължат пътя си.

Съдията Бертран ни каза:

— Елате с мене.

6.

Ние тримата и още двама конници яздехме в нощта. Настигнах съдията и му казах:

— Братко, дотук. Ние тръгваме на север. Бертран ми каза:

— Но защо? Казах му:

— Трябва да залича следите ни. Бяхте прекалено много хора.

Той каза:

— Защо поне не пренощувате при мене?

Мълчах. Отделихме се и тръгнахме на север. Влад и Лада чуха, но не разбраха какво си говорим. Когато обърнах коня си, Влад изненадано каза:

— Ние се връщаме. Казах му:

— След три дни ние сами ще отидем при Аймерик. Видях над дома му височина, обрасла с гора. Там ще чакаме.

Влад ми каза:

— Лада ще падне от коня. Мълчах.

7.

Прикрихме се в гъстата гора над дома на Аймерик. Долу, в краката ни, светеха от ношната влага покривите на къщите, оградили тъмния двор.

През тази нощ видях неща, които искам да забравя. Сега тук наблизо се моли съвършената Сребрена. Тя е на сто години. Ще отида и ще я помоля да сложи дланите си на очите ми — дано злите спомени изтекат от мене.

В най-тъмните мигове на нощта, преди зазоряване, видях, че около дома на албигоеца лумва огнен венец. И после на стотина стъпки под краката ни се отвори преизподнята. Червени от пламъците, дяволите палачи измъкваха безпомощни хора от горящите къщи и още приживе ги пренасяха в ада. За какви грехове? Прости ми ти, който четеш тези записки, но трябва да кажа тези няколко думи. Не ги допускай до сърцето си — те са отровни. Остави ги да изтекат между пръстите ти. И все пак трябва да се замислиш какъв е нашият ближен и брат — твоят и моят, — който се нарича човек.

Видях да хвърлят мъж в огъня завит до кръста с кожи, надолу гол. И после снемаха кожите и от кръста надолу червенееше и чернееше рана, но главата можеше да чува писъка на изгорената плът и устата можеше да вопие. Люлееха човек над пламъците и го заливаха с вода, когато стигнеше до края на размаха си. И пак го тласкаха да прелети над пламъците. Видях да надуват хора с мехове за огнище, докато вътрешностите им изскочат от устата. Видях девойки, до които не се бе докосвала мъжка ръка, и майки, които бяха носили деца в утробата си, да се превръщат в кърваво тесто от плът, кръв и разкъсани одежди. И много друго видях — но ще замълча. Само ще кажа, че тези изтезания се наричаха „като на мъртвец“.

Запалиха и конюшните, оборите и кошарите, та конете, кравите и овцете живи изгоряха. Над пламъците се носеше вик и писък и хората плачеха като животни, а животните плачеха като хора.

А край огъня стоеше изправен Доминиканеца и слушаше — но дали чуваше в адската врява несвързаните писъци на жертвите?

На крачка встрани, окървавен от червеното сияние на огъня, стоеше вързан за стълб съдията Бертран. Той беше довел палачите — дали за пари, дали след изтезания, той знаеше. Изглеждаше вече някъде отвъд — прежалил себе си и другите или просто обезумял. На дълъг прът до него се ветрееше от жаркия дъх на пожара едно знаме с бял лъв на червено поле — герба на Симон дьо Монфор.

Не, не съдията Бертран доведе палачите. Ние, ние бяхме виновни за страданията на тези клетници. Ако не бяхме дошли с нашата прокълната книга, адът нямаше да се разтвори под краката им.

Стисках с все сила рогатината, но не можех да извия закаленото желязо. Бях я скрил предвидливо от гнева си.

Книгата беше виновна. Тя беше виновна не само за това, че беше влязла в този дом, тя беше виновна, че е дошла на света. Горяха безкрайни поля, високи планини и дори реки и морета — горяха, защото тя ги запали.

Притиснах книгата до гърдите си. Ами ако светът наистина бе творение на дявола? Как можеше такава бездна от злоба и зверщина да живее в човека, създаден по образ и подобие Божие? Зверщина ли? Зверовете убиваха, за да ядат. Защо палачите измъчваха жертвите си? Хора ли бяха?

В сърцето ми нямаше омраза, а само ужас. Да можех, бих избил палачите, но не ги мразех. Не се мрази бясно куче. Не мразех дори Доминиканеца.

Дали Бог не бе изпратил книгата, за да накара хората да победят и да се отрекат от дяволското у себе си? Ако беше така, то щеше да се роди друга, същата книга, на друго място и по друго време. И ако тя не донесеше пожара, огън небесен щеше да падне и да го запали.

Гледах и мислите жигосваха челото ми с огъня, който изгаряше човешкия дом пред нозете ми. Влад беше покрил лицето си с длани, Лада бе метнала дреха върху главата си.

Просветля. Палачите отлетяха на конете си и оставиха опожарения дом. Тук-таме припламваха светлини сред черните главни. Но нито искра живот не остана в десетината изтезавани албигойци. Палачите милостиво ги доубиха.

Запяха птици. Влад свали длани от лицето си и с безкрайна нежност откри главата на Лада. Светнаха огромните й очи, окъпани в сълзи. Тя ме гледаше и не вярваше. Влад не смееше да ме погледне. Усещах вина, че излязох добър пророк.

Влад каза:

— Да се махаме.

Казах:

— Ще останем до мръкнало. Тук няма да ни търсят, никой няма да помисли, че сме останали.

8.

Цял ден лежахме по гръб, вторачени в синьото небе. Не смеехме да погледнем изранената и почерняла земя. По пладне се чу грак на гарвани и крясък на орли лешояди. Когато се смрачи, печален вой на чакал сви сърцето ми. После настъпи тишина.

Погледнах към опожарения дом. Из пепелището бродеха сенки — албигойците бяха дошли да приберат труповете.

Внезапно усетих човек до себе си. Изтръпнах и обърнах глава. Влад беше. Промъкнал се беше, без да го усетя. Или остарявах, или той бе тих и ловък като змия. Недалеч лежеше Лада, отново покрила глава с дреха — не знаеше, че крясъкът на лешоядите и воят на чакалите секна. Влад каза:

— По-добре — нека не слуша.

И добави:

— Накъде ще тръгнем?

Признах му:

— Не зная. Накъдето духа вятърът. Поне да не носи дъха ни — може да ни гонят с кучета.

Той ми каза:

— Аз зная.

Обърнах глава към него. Казах му:

— Няма да сляза в пепелището при албигойците. Между тях има предатели.

Влад каза:

— И аз не бих слязъл. Слушай — защо ти остана на този хълм, на крачка от палачите? Защото знаеше, че те няма да те търсят в устата на вълка.

Мълчах и чаках. Той говореше твърдо и убедено — навярно цял ден бе премислял що да ми каже. Но не вярвах, че е намерил изход. Влад каза:

— Трябва да търсим друга уста на вълк. Има я. Това са земите на барон Д’Отарвил. Те са наблизо. Доминиканеца няма да ни търси в земите на човек, когото ти уби и чиито доспехи облякох. Той няма да помисли, че ще имаме дързостта и лудостта да влезем в устата на вълка. Но ние ще влезем — аз с глигана на гърдите.

Казах му:

— И на другия ден Доминиканеца ще разбере, че ние сме в земите на барона. Той знае, че истинският барон е мъртъв.

Влад каза:

— Искам той да разбере. И да ме подгони. Веднага схванах мисълта му, в мига, в който издума „да подгони мене“. Не „нас“. Така разбрах от полуслово и Ясен. Казах на Влад:

— Не мисли за Ясен.

Той каза:

— Ясен отиде на смърт. Аз съм ловец, Бояне.

Загледах го. Смрачаваше се, лицето му потъваше в мрак. Той събра сили да признае:

— Преди да стана богомил, бях царски ловец. С баша си. Млад бях, дете. Убил съм седем мечки с рогатина като ей тая. Гонил съм елени като вълк. Докато един ден… разкаях се.

Спомних си оная нощ, в която Ясен уби пирата. Видях Влад да се бие като дявол, но мислех, че го води любовта му към книгата и ненавистта към враговете й. Той се разкаял, че убивал мечки и елени… Това дете-мъж. Кога аз щях да се разкая?

Влад каза:

— Не се ли почуди, че съм се съгласил да сложа главата на дявола? Всяка година богомилите хвърлят жребий кой да стане дявол. Тежи им. Плашат се. Дедецът ми наложи огнената корона за изкупление.

Казах му:

— Ще си помисля.

Влад настояваше:

— Не отивам на заколение. Ще влезем уж тайно в земите на барона — да излезе, че той се крие, да разбере какво са правили, докато го е нямало. Само ще разлаем кучетата — и ше се разделим.

Казах му:

— Ти не познаваш тази земя. Не говориш езика на хората й.

Влад каза:

— Планините и горите бяха моят роден дом. Дърветата и водата са същите като при нас. Когато Доминиканеца тръгне след мене, ще го водя по следите си три дни и ще сляза от коня. Ще прогоня коня — като го стигнат, ще видят празно седло. Ще намеря нашите братя в подножието на Алпите. Там има българи. И ще се върна в Търнов. Заклевам се.

Мълчах. Не виждах какво друго можех да предложа. Но не преставах да мисля за Ясен. Тогава Влад ми каза:

— Когато кучета подгонят стадото елени, водачът елен се отделя и примамва кучетата, та ги влече след себе си. И кошутите избягват…

Така каза: „Водачът елен.“ Той беше водачът. Аз се превърнах в кошута, която водачът спасява. А зад Влад все още различавах в мрака да белее дрехата на Лада.

Влад ми каза:

— Не казвай на Лада. После… тя ще разбере. Тя ще остане с книгата.

Да, и Лада щеше да се спаси. Ако спечелех няколко дни щях да се оправя.

Казах:

— Да тръгваме.

Дълго се вглеждах в мрака. Долу, в пепелището, плахо пламнаха свещи. Вдигнах рогатината, в която живееше Свещената книга. Изведнъж ми се стори, че и книгата е желязна — тънки стоманени листи с писмена, изписани от огън.

Най-напред мислех за Свещената книга като за гълъб, който носи блага вест. Сетне мислех, че е запалена факла. По-сетне видях, че е орелът от приказките, който се храни с плътта на хората, които носи на крилата си. Но книгата се бе превърнала в жар-птица, която спусна криле на стрехите на човешките домове и ги запали. На светлината на пожарите се събраха ловците и палачите.

Изправих се. Метнах рогатината отзад на плещите си наравно със земята. Протегнах ръце встрани колкото мога и събрах пръсти около топлото желязо. Като че ли се разпънах на кръст.

Останах така изправен — колко, не зная. Ако някой от хората в пепелището вдигнеше поглед, може би щеше да види на тъмното небе да се очертава черен кръст. Те, албигойците, мразеха кръста, Боян отказа да го целуне. Но аз, Анри, почитах знака на мъченическата смърт на Спасителя. Исках да осеня с благословията му мъртвите мъченици.

Рогатината притискаше плещите ми, мъчеше се да превие врата ми, да сведе надолу главата ми. Борех се с болката, държах челото си повдигнато към звездите.

Предчувствах — и се боях от това предчувствие, че книгата ще се остави да попадне в беда, за да поиска нови криле, за да полети.