Странният рицар на свещената книга

1.

Измина първият ден. Остават ми четиринайсет дни да напиша своите спомени. Имах петнайсет и за един ден написах тези първи страници. Спомените ме завладяват, забравям къде съм. Песнопенията, които се разнасят около мен, не ми пречат.

Всъщност в моя власт е да реша дали ми остават четиринайсет дни или, да речем — четиринайсет години. Но безпощадно ясно усещам, че ако се откажа от името, с което сега ме викат, не бива да разказвам за богомилите, или да разказвам със съвсем, съвсем други слова.

Хората, които описвам в спомените си, до един са мъртви. Когато извикам едно име, веднага си казвам: „Надживях го.“ Сред толкова многобройни мъртъвци човек започва плахо и неуверено да вярва, че и той може да умре. Но аз се усещам по-жив от всякога. Ако изчезна завинаги, не е ли все едно дали ще умра след четиринайсет дни или след четиринайсет години? Хората, които пеят около мене, са уверени, че няма да се върнат в телата си. Другите, които се готвят да ме убият, вярват във възкресението. Предполагам, че всички ще се озовем за своя почуда на едно и също място — и то където не сме очаквали да попаднем.

Дишам равно и спокойно, сърцето ми бие като на младенец. Пиша с лявата ръка по-бързо, отколкото очаквах: Ще успея да разкажа повече, отколкото бях намислил. Не бива да бързам. Не бива да бързам.

Иска ми се да пиша спокойно и мъдро. Спомените ми да са бистри като вода, дълго престояла в сребърен съсъд, цялата мътилка отдавна да се е утаила на дъното. Не мога. Спомените ме влекат като планински поток, на бързеите ме мятат и млатят, само понякога ме довличат в тих вир и тогава, олекнал, виждам небето.

Признавам, че ще съм написал, каквото съм написал. Няма да има време да се връщам, да умувам, да преправям. Спомних си думите на краля, когато ме удари с меча си по рамото и ми каза: „Прави каквото трябва, да става каквото ще.“

2.

И тъй — разбрах защо папата избра да гоня тайната книга мене, бедния рицар странник, осъден, докато е жив, да няма дом, а като умре — да няма гроб.

На стената в нашата трапезна зала висеше гоблен, благородно потъмнял от прах и дим, макар да беше далеч от камината. На гоблена седнала млада дама плетеше косите си — половината падаха като жълт водопад до земята, другата половина беше вече заплетена в златна плитка. Над главата й цъфтеше розов храст с три червени цвята. Пред дамата седеше рицар целият в желязо и държеше огледало. На знаменцето върху копието му, забито в земята, светеха същите три червени рози. Зад него биеше с копито оседланият му кон, със златен кръст на челото.

Колкото пъти го погледнех и дори когато само си спомнях за него, долавях тиха песен, чувах гласове на трубадури и звуци на лютни и виоли. Този гоблен от детството ми до бягството ми от замъка падаше като завеса пред очите ми и заменяше живия свят с мечти.

Когато тръгнах по земята, гобленът взе да се протрива. Нишките му изтъняваха, а после се късаха. Най-напред като мъгляви сенки, по-сетне като все по-резки изображения се размърдаха същества от друг свят — полузверове, полухора, — които се сплитаха в борба и похот. Оная дама и оня рицар седяха неподвижни, а тези сенки мърдаха, тъмнееха, наливаха се с кръв или кръвта изтичаше от тях. Някъде далеч като че ли взе да мъжделее друг гоблен, който тъчеше трети свят, и там като че ли пак звучеше тиха песен, но тази гмеж от козина, зъби и нокти ми пречеше да се приближа, за да видя какво има зад новата завеса.

Още момче, с голям ръст, но малко ум, попаднах като оръженосец в Йерусалимското царство. „Йерусалим е пъпът на земята, той е като втори рай. Който тук е тъжен и беден, там ще бъде радостен и богат.“ Папата го е казал. Повярвах му. За да видя как умиращите от жажда рицари пият това, което сами изцеждат от себе си. Как изяждат мъртвите си коне и яздят крастави бикове, а товарят щитовете си на костеляви овни. Там срещнах Ричард Лъвското сърце, който олицетворяваше за мене — момчето, рицаря от гоблена. И разбрах, че е наречен Лъвско сърце, защото като звяр бе разкъсал Месина и бе изклал беззащитната Сицилия. Да, той беше бясно дързък, но и безразсъден, алчен и жесток. С високомерие и наглост той вършеше невероятни глупости и после търчеше да ги поправя с храброст и неуморимост. Спеше с мъже, яздеше кон на шията с наниз от арабски глави. А прекрасната дама под розите се превърна в оскотяла от страх окървавена пленница или в пристанищна продажница, която през нощта снема дори шпорите ти.

Да, много загубих в Палестина, но успях да видя, че враговете ни също са хора, а не изчадия адови. Саладин, кюрдът, в дните на примирие ни изпращаше кошници с плодове. Той със своите си ръце напои умиращия от жажда йерусалимски крал. Дори свети Франциск възкликна: „Мюсюлманите са по-чисти духом от християните“ — и напусна нашия стан.

Върнах се във Франция с объркано сърце и шепа злато в пазвата. Заскитах от университет на университет с нечиста и развратна тълпа от ученици, която само шумеше, биеше се с граждани или със стражите, грабеше или просеше. Четох Абеляр, Авероес и Маймонид. Но как можех да дера гърло по кръчмите аз, който бях видял изсечена гора с набити клетници върху дънерите? Върнах се при меча и щита, получих шпорите на рицар.

Взех отново кръста в Шампан, в замъка Екри, след турнира, в който съборих от коня самия граф Луи дьо Блоа — вечна му памет. Заедно с мене — трябва да кажа „Аз с тях“ — кръста целунаха Рено дьо Монмирай и самият Симон дьо Монфор, палачът на албигойците. Кардинал Пиер от Капуа даваше на всеки кръстоносец опрощение на всички грехове, които е сторил, но и които е изповядал — ако носеше кръста само една година. Признах си, че съм пожелал жената на брата си. Една година в служба на Бога е нищо и никакво разплащане за такъв грях.

Ние не освободихме гроба Господен. Венецианският дож Дандоло — тогава деветдесетгодишен старец — намери път да си отмъсти на ромеите, които го бяха ослепили. Уж ни водеше Бодуен фландърски, но умът и сърцето на похода беше слепият Дандоло. Още го сънувам изправен до знамето на свети Марко. Папа Инокентий отлъчи венецианците, но после ги опрости, защото получи Източната църква — и поиска една пета от плячката. Борбата за престола на Ромейската империя беше наниз от предателства, ослепявания и убийства. Ние върнахме Исаак — друг клетник, ослепен от брата си. Но ромеите въстанаха, синът му Алексий бе убит, Исаак умря от мъка.

И ние влязохме в Константинопол. Нашите кръстоносци изнасилваха монахини върху патриаршеския престол. Обличаха монаси в женски дрехи и ги караха да се съвокупляват помежду си. Ограбиха църквите и продаваха светите мощи. Бронзовите изваяния на Праксител и Скопас претопиха в груби монети.

В дворците намерихме такива съкровища, че като свидетелствам според истината и съвестта си, пиша: „Откакто светът е създаден, не е ограбвана такава плячка в нито един град.“ В три църкви пред стража от французи и венецианци бе струпана плячка за осемстотин хиляди сребърни марки и двойно повече бе скрито от крадците. Граф Дьо Сен Пол повели да бъде обесен с щита си рицар, който бе задържал за себе си торба златни нумизми. Ако трябваше да се беси всеки крадец, нямаше да останат живи да ги погребат.

И аз трябваше да бъда обесен.

Върху развалините на Източния Рим изникна Латинска империя. Но Венеция получи, кажи-речи, цялата древна Елада, островите на Егейско море и Крит. Гордата морска република имаше повече земя от всички кръстоносци.

Три седмици след Великден за император бе избран граф Бодуен дьо фландър и Дьо Ено. Сетне графовете и бароните се метнаха на конете и тръгнаха да завладяват земите, които им се паднаха при голямата подялба. А мнозина дори не можеха да произнесат имената на новите си замъци.

За пръв път, откак зърнах отдалеч стените на бащиния си замък, поисках да си имам и аз една кула, където да се оттегля. На двайсет и пет години вече се изморих да убивам и да гледам как убиват.

Тогава ромеите въстанаха и се разбраха със своите вечни врагове — българите. Нашият император тръгна срещу Йоанис, краля на Влахия и България, и ние бяхме разбити от българите в битката при Адрианопол. Граф Луи дьо Блоа бе убит заедно със стотици знатни люде, чиито имена нямам време да изброя, а император Бодуен отиде в плен. Плениха и мене. Прекарах в престолния град на българите — Царевград Търнов — две години, до смъртта на крал Йоанис, или Йоаница, а българите го наричаха Калоян. Срещнах го няколко пъти — беше чуден човек, с цяла глава по-висок от хората си, с неистов блясък в очите — като обхванат от бесни страсти, но окован с нажежени вериги, които иска да разкъса. Жилите по челото му, врата му и ръцете му бяха издути и туптяха, като че ли сърцето му ей сега ще се пръсне. Или като че ли имаше три сърца. Той беше третият брат — и двамата му братя били царе преди него, но били убити. Разказваха ми, че когато и тримата били живи, живеели единни като човек с три сърца.

През тези две години живях нито добре, нито зле. Император Бодуен плати своя плътски данък, аз оцелях. Българите ме хранеха, защото чакаха откуп. И наистина пристигаха пратеници с торби злато и мнозина приятели — и неприятели, — пленени при Адрианопол, поемаха към Латинската империя. Пратих писмо до брата си — не кой да e, а самия Ебъл V дьо Вентадорн — да ме откупи. Но прекрасно знаех, че няма да ми прати и спукана пара. Защото в нашия замък вместо сребърни потири се поднасяха любезни речи и вместо копринени тъкани се тъчаха изкусни канцони.

Когато Калоян умря, дойде Борил. Той беше не лош и не добър — и като човек, и като крал. Но и аз да живеех като него в Калояновия замък, където Калояновото ложе се ширеше като за двама обикновени мъже, и да ми даваха да обуя Калояновия ботуш, в който можеха да влязат и двата ми крака, и да ме караха да размахам Калояновия меч, дето едва го вдигах — и аз като Борил бих се лутал между пъченето и снишаването.

Кой знае докога щях да оцелея, ако нашите стражници кумани не играеха с нас, пленниците, една жестока игра. Играеше се с кокалчета, като зарове, с изписани знаци от всяка страна. Ние, пленниците, нямахме пари — чакахме ги, — затова залагахме или око, или пръст на ръката. Насреща можехме да получим добра храна или няколко часа в обятията на жена. Не исках да играя, но ме принудиха. Нито веднъж не загубих. Накрая предводителят на стражите, Меркит — без име на баща, — рече:

— Заложи главата си срещу свободата си. Той никога не играеше с пленниците.

Този Меркит носеше името на племето си. Чингиз хан бе изклал всички Меркити до крак — останал беше само този мъж. Последният Меркит.

Хвърлихме заровете. Спечелих. Меркит дълго ме гледа в очите и ми каза:

— Ти игра сто пъти и сто пъти спечели. Броих ги. Затова поисках да играя с теб на стотния път. Това не се случва в света на живите. Боговете те пазят за странна участ.

Сетне в потайна доба ме заведе до граничния окоп и ме пусна на свобода. Колкото до второто основание на папата да ме избере за ловец на Тайната книга — убийството на Робер дьо Ронсоа, — то аз го убих не защото защитих честта на френските рицари, а защото му завидях.

Това стана на седмата година от албигойските войни.

Още като прочетох посланието на папа Инокентий III, разбрах, че започва най-големият грабеж в историята на френските земи — по-голям от грабежите в Константинопол. Да, Прованс бе заразен с ереста на албигойството, което отричаше властта на папата. Но никой нямаше да се вдигне да защитава чистотата на вярата, ако не му се плати — и то добре. Прованс бе богат, Прованс бе като дърво със златни листа и златни плодове, по което еретиците лазеха като гъсеници. За да се изтребят, дървото трябваше да се отсече. Най-големият враг на лисицата е нейната кожа. Папата пишеше: „Вдигнете се, воини Христови! Изтребвайте нечестивците с всички средства, които ви открие Бог. Постъпвайте с тях още по-зле, отколкото със сарацините, защото те са по-лоши от тях. Що се отнася до граф Раймон — изгонете го с привържениците му от замъците му. Вземете земята, за да могат правоверните католици да се настанят във владенията на еретиците.“

Като горях ръкописите си, намерих посланието на папата — тая горяща факла, която подпали кладите за милион и половина провансалци. Всяко слово, което изписах, е слово на папата.

И аз се качих на коня — бях католик, търсех злато и земя.

Кръстът се вдигна на поход срещу ереста, френският крал Филип II Август вдигна поход срещу своя васал Раймон VI — син на Раймон, по Божия милост херцог Нарбонски, граф Тулузки и Провански маркиз.

Познавах Филип Август, по-сетне го опознах още по-добре. Той беше снажен и красив, обичаше да хапне, да пийне и да се повесели. Дори споделяше постелята на Ричард Лъвското сърце. Усмивката не слизаше от устните му — имаше трапчинка на брадичката. Но после, като видях маската на барон Д’Отарвил, оная, която се смееше — спомних си за крал Филип. Устните му се усмихваха, очите му леденееха. Той беше истински рицар по избухливост, жестокост и суеверие, но беше хитър, находчив и най-вече упорит държавник. Той искаше обръчът на короната на Капетингите — с орифламите — да огради всички френски земи като крепостна стена. Бароните казваха: „Филип е по-ужасен от лъв и по-хищен от орел.“ Защото Филип сриваше замъците им до основи, бесеше ги, посичаше ги. Воюваше с англичаните — с Хенрих II от Плантагенетите, който от баща си получи Западна Франция, а от жена си Алиенора — Южна. Хенрих Английски, уж васал на Филип, владееше повече френски земи от самия крал на Франция. Но Хенрих се счепка с Томас Бекет — страстна, честолюбива и надменна душа, — когото направи Кентърберийски архиепископ, за да може свети Томас да му каже: „Длъжен съм да оскърбя или Бога, или краля.“ Филип Август победи англичаните при Бувил — бих се до краля, щитът му кънтеше от удари на вражи мечове и неговият меч се окървави. Надживях и Филип… Насреща му стоеше Раймон VI, наречен Водач на албигойците. Боже мой, та той беше добър католик! Когато умираше, молеше се безмълвно — защото онемя — да го приобщят към папската църква. Но абатът до смъртното му легло не се отказа от своята вражда. Тогава един от рицарите храмовници, които стояха край него, свали плаща си с червения кръст и го положи върху Раймон. Абатът посегна да го смъкне, но Раймон се вкопчи в него — и умря.

И тъй водачът на еретиците бе католик. Ние се биехме не срещу Съвършените албигойци — тяхното учение им запретяваше да докосват оръжие, — ние се биехме срещу защитниците на Прованс.

Навремето, през първия кръстоносен поход, Раймон Тулузки, — едноок старец до себе си с младата си жена Елвира и с монаха, който носел светите мощи, — Раймон водел най-благочестивите и най-бляскавите отряди от Христовото войнство — тия на провансалците. Сега се биехме с потомците на ония кръстоносци.

Но ние срещахме не само копията на рицарите, а и чуковете на ковачите, сърповете на жътварите, секирите на дърварите, кросната на тъкачите, мотиките на лозарите. Не съумявахме да разберем как рицар може да се бие наред с търговец и дори да се жени за дъщеря му. За нас дъщерите на гражданите служеха да огласяват нощите ни със своите престорени или истински ужасени писъци. Провансалските рицари бранеха земите си от французите, а гражданите умираха за свободния, богат и весел живот на Прованс. Дори в Тулуза с двореца на Раймон VI управляваше независим магистрат и съвет, избран от гражданите. Когато сринахме стените на Тулуза, провансалците ги вдигнаха за три дни — мъже до жени, деца до старци, свила до коноп. Но всички пееха своите песни на своя език.

Сам Филип Август не тръгна срещу Раймон, макар папата да му пращаше послание след послание, Филип отклони и Отон IV, след като оня обеща да тръгне срещу еретиците, за да получи в Рим императорската си корона. Защото Филип не искаше чужда помощ и чужди грабители в земите на бароните, които се водеха негови васали.

И нашето кръстоносно войнство пое срещу албигойците — казваха, че сме повече от двеста хиляди души, водено от Симон дьо Монфор, Католика, Глигана на Ардените, Кървавото Северно сияние. Аз яздех под знамето с кръста. И знаех като Филип Август, че албигойството ще изчезне, когато провансалските барони до един станат французи.

Не успях да стана и нямаше да стана провансалски барон. Симон дьо Монфор не можеше да чете и да пише. Когато му носеха важни послания, той трябваше или да погуби четеца им, или да го позлати. Избиваше разкаялите се еретици, като казваше: „Ако лъже, че се връща при Светата църква, смъртта е наказание за лъжата му. Ако казва истината — смъртта е изкупление за предишния му грях.“

Когато Раймон влезе в уж покорената Тулуза, Симон скри от нас, рицарите, тази вест и заяви, че градът ни чака с празнични трапези. И чак пред стените на Тулуза призна истината. Когато Роже — племенник на Раймон — излезе от непристъпните стени на Каркасон и дойде при нас за преговори, ние го убихме и казахме, че е умрял от преяждане. И пуснахме каркасонците — жените по ризи, мъжете по гащи. Провансалците ни връщаха със същата ненавист — когато разбиха под Авиньон Вилхелм Красивия, принц Орански, те жив го одраха.

Симон дьо Монфор ме мразеше, за него нашият замък бе прекалено близо до Прованс. Възторжената Алиса — жена му — не можеше да ме търпи. Разбирах се със сина му Амори — той беше храбър, но изглеждаше мекушав наред със свирепия си баща. Защо ме мразеха? Защото исках да си остана независим. Не исках да се присъединя към никоя глутница или клика. Наемник бях, но не исках да преклоня глава, да сложа на врата си железния ботуш на някой граф и да кажа: „Където ти, там и аз.“ Тъй никога нямаше да получа не земя, ами и кръст върху гроба.

Когато заших за трети път кръстния знак върху плаща си и тръгнах на поход — този път срещу християни, — мислех си, че албигойската война ще трае месец-два, най-много година. Минаха седем години. Тогава не знаех, че остават още тринайсет. Разрушените крепости изникваха отново, потопените кораби изплуваха върху вълните, дори мъртвите като че ли излизаха от гробовете си. Ние сечахме дърветата в провансалските лесове, но корените оставаха в земята. Мислех си, че това е война на суровия Север срещу нежния Юг, но разбрах, че ереста още дълго Ще живее, защото е душата на Прованс. Изморих се, отчаях се.

И дойде прокълнатият ден, когато оня глупак — Робер дьо Ронсоа, изрече съдбовните си думи. С него се бихме в Адрианопол, с него страдахме в Търнов. А той се опълчи срещу епископ Фулкон, когато оня каза: „Всички мъже и жени и даже кърмачетата тулузки трябва да загинат под острието на меча. Останалите живи да се пръснат по манастирите.“ Робер каза:

— Вашият съвет е пагубен. Ние, които завоювахме тази земя, не успяхме да привлечем сърцата на нейните жители, Френският рицар винаги има успех в началото на борбата, но когато достигне целта си, той става надменен и гордостта му го погубва. Всичко, което ние придобихме с храброст, сега го губим с управлението си. Нашият граф Симон отдаде страната в ръцете на ненавистни люде, които вдигнаха народа срещу себе си със своя произвол. И Бог, който винаги е справедлив, чу техните вопли и видя нашите непрестанни неправди. За това, че ние поставихме за управители лакеи и негодяи, сега иде разплатата с граф Симон. Защото на нашите земляци гледат като на разбойници.

Мислех тъкмо като него. Аз трябваше да изрека тези слова. Страхлив ли бях?

Казах:

— Всякакви подобни слова преди битка са загуба на време.

Намерих сгода да обидя Робер, предизвиках го и го убих в честен двубой. Нашите рицари ме възхваляваха, сам Симон отрони скъперническа похвала.

4.

За третото основание на избора — алчен ли бях? Ламтях за гола слава до падането на Константинопол. Двамина рицари претърсвахме изоставен дворец, когато отнякъде изскочи ромеец със сабя. Той уби човека до мене — защо го избра за първи удар, не разбрах. Ако беше избрал мене, щях да умра аз. Успях да разсека ромееца от рамото до кръста, като прерязах плетената ризница, но с върха на меча, защото той се отдръпна. Смъртно раненият ромеец изтърва сабята си и се облегна на стената с увиснали ръце. После ги вдигна и разтвори разсе-чената ризница, сякаш искаше да ми покаже сърцето си.

От гърдите му бликнаха кръв и злато — овързал беше ялото си с нанизи от корубести нумизми, мечът ми преряза нишката. После в локвата кръв пред нозете му затупаха като че ли грахови зърна — то бяха невидими рубини.

Измих монетите и камъните в кратер с червено вино. Златото заблестя, но рубините не се виждаха. Богат бях — ще рече свободен.

Отидох в църква — не от тия, където се събираше плячката. Чудно нещо — защо съдбата избира все дните на Христовото разпятие, за да нанесе своите удари? Константинопол падна през великденските празници, Калоян ни разби навръх Великден. И сега Монсегюр се предаде през Велики пости.

В църквата запалих свещ за чудесното си спасение — защото ромеецът можеше да избере мене за своя пръв и единствен мах със сабята. Запалих и свещ за душата на мъртвия си спътник. Бях навил нанизите със златни монети и скъпоценни камъни както мъртвия ромеец върху голите си гърди. Най-напред хладенееха, после се затоплиха като навити около сърцето ми смоци.

Защо не се качих на някой от корабите, с които рицарите напускаха Константинопол? Симон дьо Монфор избяга още в Зара. Останах, за да изкушавам провидението. И куманите, които ме свалиха от коня пред Адрианопол, развиха жълтите и червени змии на златото и рубините от гърдите ми. Кой знае, може пък това да ми спаси живота — помислили са, че ги чака богат откуп. В Търнов се говореше за богатството, намерено под ризницата ми. Някой от пленените и освободени рицари навярно бе разказал за мене, когато се е върнал във Франция. Светата църква, която чува и помни всичко, веднага е разбрала, че съм крадец, защото всички добре знаеха колко медни монети се гонят в пазвата на Анри дьо Вентадорн.

Когато се върнах във Франция, често сънувах, че жълтите и червени змии се преплитат около гърдите ми. Усещах дори странната милувка на затоплен метал и камък. Но не забогатях. Да, алчен бях, но не можех да хвана клетника евреин — те, евреите, бяха десетки хиляди в Прованс, умни, богати, изключени от защитата на църквата, вампири, жадни за детска кръв, чародеи и слуги на Кабалата, съгледвачи на сарацините, — та не можех да хвана клетника евреин, да го обеся надолу с главата над слаб огън, а после да го изгоря и да ровя в пепелта, за да намеря златото, което е глътнал. Алчен бях, защото всичко около мен се мереше със злато — и кръвта, и честта, и вярата. Няма добър кон, няма силно вино, няма топла жена без злато. Струваше ми се, че нашите рицари не викат „За по-голяма Господня слава!“ и „За Сен Дени!“, ами „Злато!“ и „Земя!“.

Алчен ли бях? Наред с оня бретонски барон, владетел на гибелна за моряците скала, на която в буря палел огньове? И като разграбвал потъващите кораби, сочел скалата и казвал: „Ето диамант, какъвто няма в нито една корона.“

В Рим попаднах, защото след убийството на Робер дьо Ронсоа не можех да търпя похвалите на кръстоносците. Симон дьо Нофл, съсед на Симон дьо Монфор, ми плати да го придружа до Рим, където се надяваше на Латеранския събор папата да признае владението му над някакви замъци на Раймон Тулузки. Според епископ Фолкон обаче дълг на рицарите от Христовото войнство беше да тръгнат срещу замъка Крьост в диоцеза Валенция, който принадлежеше на Адемар дьо Поатие, граф Валентианоа. Истина е, че Симон дьо Нофл ми плати по-добре.