Странният рицар на свещената книга

1.

Днес е денят на пролетното равноденствие, когато светлината побеждава мрака — най-големият празник на всички еретици. На днешния ден се коронясват царе и патриарси. Ако бяхме в Монсегюр, слънчевият лъч щеше да целуне шестолистната роза. Сега ще погали шепа прах.

Наоколо пеят и се вдъхновяват, и се самозабравят. По оградата се трупат и лепят кръстоносци, все едно че гледат бой с бикове.

Аз пиша.

Исках да напиша помена си ей така „Аз направих, той направи“ и „Аз казах, той каза“. Не исках да пиша за своите мисли, а за мислите на другите — все едно можех само да гадая. Мислите са като покълването на семето в тъмната земя — никой не знае, че е там, докато не види зеленото връхче над земята. Кой брои семената, които погиват и изгниват, без някой да ги види? А има и нещо друго — много пъти постъпвах така, а не иначе, без да мисля, сам не знаех защо.

Но сега трябва да пиша за мислите си в затвора на пиратите, защото там това правех — мислех.

Преди да дойде времето за размисъл, седнахме да напишем посланията за нашия откуп. Същия ден пиратът ни каза:

— Умря Инокентий, отецът на римските неверници. А еретиците богомили избраха своя нов папа, наречен Вартоломей.

Доминиканеца посрещна вестта за смъртта на Инокентий по-спокойно от мене.

Каза ми:

— Не се бой за своите златици. Камък ще падне от сърцето на светия папа — който и да е той, — когато научи, че Тайната книга на богомилите е пленена.

Помислих си: да, и папата може да завърже този камък за нозете ми, когато повели да хвърлят трупа ми в Тибър. Гласно казах:

— Поискай хиляда златици и за мене. Все едно — Светият престол има да ми дава пет хиляди.

Той пишеше до епископа на Солун. Каза ми:

— Ще ги получиш в Рим. Казах му:

— Не се ли срамуваш, че ще поискаш за тленното си тяло торба злато? Твоят отец Доминик ти запретява да притежаваш дори скъсаните си сандали.

Той ми каза:

— Откупът е за душата ми. Аз съм пазителят на прокълнатата книга. Когато тръгвах, светият отец Доминик ми каза: „Върни се с книгата и ще бъдеш един от моите дванайсет ученици.“

И тъй — Доминиканеца се мислеше за пазител на книгата. А Доминик щеше да даде злато за книгата, кога върба роди круши. Най-много да ме прокълнеше, че съм се забавил цял един ден. Той със своите си ръце разкъса царствената грамота на манастира в Болоня, защото не даваше на ордена си да нарече свои дори лъжиците, с които се хранеха монасите.

Трябваше да избягам с книгата. Написах на Отон дьо Ла Рош — сеньора на Рош, който е на два часа път на север от Безансон. Сега барон Отон седеше в Солун, а беше получил в свое владение Атина, Аргос и Навплион. Когато минахме с Пейре през Солун, тайно му предадох писмо от кардинал Уголино ди Сени. Баронът беше любимец на Светия престол и знаеше за папската заръка. Писах му, че съм изпълнил това, за което бях тръгнал. Поисках още сто златици за своя оръженосец Влад. Само че не знаех дали след като съм свършил работата си, за Отон няма да е по-лесно да ме остави в пиратски плен.

Пиратът прочете посланията ни — в отличие от Симон дьо Монфор той умееше да чете — и, слава на Бога, остана доволен. Той познаваше барон Отон и очакваше златото. И аз го очаквах. Край самия бряг бе вдигнато укрепление, не мога да го нарека крепост, не и твърдина. Най-напред върху могила бяха вдигнали двукатна каменна кула, сетне недалеч от нея в кръг бяха набили яки дъбови стълбове, високи два човешки ръста. Отвън бяха натрупали тръни, сякаш се канеха да подпалват оградата, а отвътре вървеше дървено скеле, така че за защитниците върховете на стълбовете се падаха на височина човешки пояс. Всички ние — аз, Влад и Лада, Доминиканеца, робите богомили, пленените кумани — бяхме затворени в тая дървена кошара. В кулата по средата останаха десетина пирати, от горната площадка на кулата те можеха да видят морето и далечните планини. Ние, пленниците, виждахме само небето — през онова лято бяло, нажежено и безпощадно небе.

Няма да забравя мухите. Облаци мухи, пълчища мухи, като черен дим над пожарище, в който проблясваха зелените искри на мухите месарки. И вонята — пиратите даваха на пленниците да изнасят с ведра нечистотиите, но все едно, водата едва стигаше за пиене. А когато вечер духнеше благословен ветрец откъм морето, той носеше непоносимата смрад на смърт и тление откъм пиратската галера, където робите гниеха, оковани за греблата си. Понякога — като капки дъжд върху напукани от жажда устни — отдалеч идеха разпилени звуци от лютнята на Ясен.

Не — на Пейре.

Робите богомили лежаха, само една баба — суха и страшна като вещица от приказките — по цял ден, а може би по цяла нощ стоеше изправена и говореше.

Лада често стоеше мълчаливо до старицата — младото до старото, хубавото до грозното. Казах на Влад:

— Дано Лада стане като нея!

Той ме погледна с нямо възмущение и дори обида.

Казах му:

— Пожелах й дълъг живот.

Първите дни седях откъм стената на богомилите заради утринната сянка и ги гледах как посрещат слънцето. После аз, Доминиканеца и Влад се преместихме до отсрешната стена, така че кулата закриваше от нас стадото на робите. Лада през деня сновеше между богомилите, нощем спеше при нас.

Привечер, когато духнеше ветрец, пиратите идваха и отмъкваха от стадото богомили жени, деца, че и мъже — както вълци отмъкват овци. Лошото беше, че ги и връщаха — разкъсани, окървавени, полуживи. Звучеше гласът на бабата старейшина, тя не кълнеше палачите, а наставляваше клетниците да не се съпротивляват, защото тялото е само дяволска тъмница за душата. После пиратите взеха да се гаврят с робите и в кулата, а умееха да изтръгнат от жертвите си страдалчески викове, защото богомилите все пак бяха хора.

Събирах всички свои сили, цялата си воля, умението си да ослепявам и да оглушвам, дори да се откъсвам от тялото си, за да избягам от мухите, вонята и гласа на старицата. Но насилието винаги ме е карало да побеснявам, изпитвам някаква необяснима възбуда, иска ми се самият аз да насилвам. В Константинопол давах воля на беса си, като се биех с насилниците, и то не като рицар — с меч, а като носач от пристанището — с голи пестници и зъби. Разкъсвах устни, скубех коси, чупех ръце и нозе. Сержантите бягаха от мене като от чума. После очите ми почервеняваха, пръстите ми изтръпваха и аз отрезвявах.

На всичко отгоре в плен на пиратите взех да брадясвам. Откак лежах в български плен, където също ходех брадат, за мене брадата беше знак за неволя. Иначе всеки ден се бръснех.

Лежах и мислех. Бесът и смирението си превръщах в смелост — да видя и да призная правдата за себе си. Терзаех своята си душа.

Някога, преди години, в подземията на тулузката Инквизиция ме изпъваха на стълба. Китките ми се изкачиха на едно стъпало нагоре, а стъпалата ми слязоха едно стъпало надолу. Ставите ми излязоха от гнездата, където Бог ги наместил, минщите и жилите ми се късаха, станах две педи по-дълъг, разглобих се като кукла, с която са играли сърдити деца. Тогава съзнанието ми излезе от тялото и духът ми увисна над мене — някъде под опушения таван. И видях един дълъг смешен човек, изпънат на стълбата. Това ли бях аз?

Сега се връщам назад, кажи-речи, трийсет години и гледам отгоре кошарището на еретиците. И виждам себе си.

Мършав мургав мъж седи, облегнал гръб на грубите стълбове. Дългите му стройни нозе лежат върху сухата земя, съединени при глезените от тънка верига. Дългите му силни ръце лежат с дланите нагоре върху бедрата му, тънка верига събира китките. Присвити черни очи светят под надвиснали прави вежди. Никога няма и да помисля, че този млад мъж е вече на трийсет и пет години. Това съм аз. Това бях аз.

Какъв ми се пада този човек? Син, баща, далечен сродник? Нима сакатите ми нозе, изкълчените ми ръце, сляпото ми око имат нещо общо с него? Да, аз имам неговите спомени. Но кой беше той, кой бях аз?

Доминиканеца откъм десницата ме наричаше „Анри“, богомилите откъм лявата ми ръка ми казваха „Бояне“. Там, в преизподнята, осъзнах и признах, че в това тяло живееха две души, живееха двама души — Анри дьо Вентадорн и Боян от Земен.

Какъв беше естественият ред на нещата, как щеше да се нареди животът ми, ако вървеше по човешките и Божиите закони? Боян трябваше да носи Тайната книга и Анри трябваше да го гони. Да го стигне и двубоят помежду им да реши кой да владее книгата. А пък аз, Анри, бях пуснал Боян в душата си — не, той скочи в мене, както скочи в езерото от жарава. И сега Анри и Боян деляха едно тяло. Не че беше толкова лесно и толкова просто да призная това, но съдбата ми даде достатъчно дни и нощи за размисъл. Боян беше предизвикал Анри. Беше достигнал до някакви дълбини на съзнанието му, където живееха недокоснати достойнството и гордостта на рицаря. „Ти не можеш“ — каза Боян. И Анри — тази част от мене, която беше останала за Анри — тя имаше дързостта и безумието да каже „Мога“. Защо? Господи! Защо не му обърнах гръб? Не успях.

Но какво всъщност можех и какво трябваше да мога? Най-страшното — този Боян не ми казваше правилата на двубоя. Не казваше дали ще се бием пеша или на кон, с мечове или със секири. За всяко свое намерение и постъпка трябваше да питам немите очи на своя двойник и да чакам неговото одобрение или презрение.

Нима не беше просто и лесно да кажа на Лада, Ясен и Влад: „Аз не съм Боян, аз съм Анри.“ Нали го казах на Пейре? Не можех. Най-напред Анри се защитаваше и заблуждаваше, като казваше, че ще остане с богомилите, защото те ще му помогнат да пренесе книгата до Рим. После си призна, че Боян не може да изостави своите спътници.

Но Анри не беше победен. Той пусна Боян в разума си и сърцето си и му каза: „Обещах да занеса книгата на папата.“ Боян мълчеше. Слава Богу и двамата бяхме съгласни, че най-напред книгата трябва да избяга от клетката на пиратския плен.

Виждах себе си в кошарата на пленниците като пашкул, в който спи и се очертава ново и странно същество. Тук бе допълзяла гъсеницата Анри дьо Вентадорн, от пашкула трябваше да излети пеперуда — не, две пеперуди — Анри и Боян. Свети цар Давид бе изпял в псалома си: „Ти си ме изтъкал в майчината ми утроба. Ще те славя, защото чудно и страшно съм направен.“ Сега в пашкула Бог — или дяволът — тайно изтъкаваше зародиша на новия Анри — Боян.

Две години прекарах в български плен. Но там мислех само как да оцелея. Да изкарам деня и да дойде нов Ден. Тук, в кошарата край морето, трябваше да мисля как Да спася книгата.

А хората?

Щом разбрах, че Лада трябва да слезе от задоблачните висини на своята девственост и да се превърне в обикновена жена, която ще познае мъжки ласки, изведнъж я загледах с други очи. Не я събличах в мислите си — не посмях, но виждах очите й да светят от любов и устните й да се разтварят от копнеж. Събуждането на Лада щеше да е като идването на пролетта — слънцето щеше да огрее далечните, белите, прозрачни планини, ледът щеше да заблести и да се разтопи, щяха да потекат потоци, да цъфнат цветя, да запеят птици.

И аз я следях с поглед как ходи, как се навежда, как избърсва с кърпа челата на клетниците, как заспива като дете — с чисто и безметежно лице. Страданията я караха да плаче, но тихо и кротко, състраданието не разкривяваше лицето й. Изглеждаше безплътна, същество от друг свят. Пиратите не я докосваха. Мислех си, че техният главатар я пази за някой свой покровител сарацин, може би за самия султан. Мечтаех да избягам с нея.

3.

Неочаквано повярвах, че чудото може да се случи. Пазачите ни останаха само неколцина, другите тръгнаха нанякъде. По земя, не чух кораба да отплава. Дали не можехме да се справим с останалите пирати?

През нощта отидох при богомилите. Налягалите клетници стенеха в съня си. Старата жена — как да я нарека, наставница, старейшина — не спеше. Тя лежеше по гръб, светлината на звездите блещукаше в отворените й очи. Не се удиви, че идвам, не обърна поглед към мене, когато легнах до нея върху топлата земя. Казах й:

— Аз нося Тайната книга на Йоан. Дедецът ми я даде.

Тя изстена с такава болка, сякаш се прощаваше с живота си. Извърна се и застана на лакът, тъмното й лице надвесено над мене. Върху челото ми капеха сълзи и ме горяха — както капките восък от свещта на слепеца, в оная нощ, когато взех рогатината. Не виждах очите и сълзите й, но капките блясваха, когато излезеха от сянката на лицето й. Попита ме:

— Къде е? Казах й:

— Пленена е. Горе, в шатрата на пирата. Тя каза:

— Що искаш? Казах й:

— Можем да избием палачите си. Ако твоите хора ми помогнат.

Тя отново легна на гръб, загледана в звездите. Не виждах очите й. Тънка нишка сребърна светлина очертаваше сухото й лице на мумия, рядката бяла коса, беззъбата уста. Казах й:

— Накарай хората си да се бият. За книгата. Тя мълчеше. Казах й:

— Ти можеш. Търговците на роби те пазеха, защото ти — никому ненужната старица — водиш робите. Ти можеш.

Тя мълчеше. Казах й:

— Ти служеше на палачите си. Без тебе мнозина щяха да се бранят, други щяха да побягнат.

Тя проговори и ми каза:

— Служех на учението. Казах й:

— Като помагаше на палачите да опазят робите си.

Тя каза:

— Ти знаеш ли, че и на най-самотните острови в морето растат и цъфтят дървета? Помислял ли си кой ги е занесъл? Ще кажеш — вълните и вятърът. Занесли са ги птиците. Те кълват семената и мислят, че са ги изяли. После кацат на пустия остров и семената излизат от тях. И на острова израства дърво.

Смаях се. Неволно изрекох:

— Господи!

Старицата каза:

— Първите християни са били роби. После са зарази-ли господарите си. Казах й:

— Не е човешко. Тя ми каза:

— Ти мислиш човека за животно.

Сега аз замълчах. Тя проговори, като гледаше звездите. Каза ми:

— Лесно ли е да кажеш на хора, на които само си повтарял „Не се съпротивлявай на злото… Не се противи на злото“ — лесно ли е за кажеш „Убивай“!

Казах й:

— Без словото на учителя Йоан нямаше да има учение.

Тя мълчеше. И аз легнах по гръб — лежах на един хълбок с лице към нея. Сега се загледах в звездите. Те избледняваха — не се съмваше, изгряваше луната.

Старицата каза:

— Чакам знака ти. Прати Лада.

Върнах се пълзешком като гъсеница. Мислех си, че сега ще разчупя черупката на своята какавида, че духът ми ще излети като пеперуда. Анри и Боян щяха да се бият като един човек — и двамата бяха бойци, и двамата искаха да спасят книгата. А Лада? Да, албигоецът искаше да спаси богомилката, но виждаше ли той жената Лада? Не знаех нищо за Боян, трябваше да гадая.

И Лада не спеше, и тя гледаше бледите звезди. Легнах до нея, тя обърна лице към мен. Дъхът й ме обгори. Казах й:

— Тази нощ ще нападнем пазачите си. Когато ти кажа, ще предизвестиш старицата.

Тя се опря на лакът. Запита ме:

— Нашите братя ще се бият?

Казах й:

— За книгата.

Събудих и Доминиканеца. Казах му да предизвести своите кумани. Той дори не проговори, само кимна с глава. Просна се по лице върху земята и го чух да шепне молитва.

Тогава дървената врата изскърца, лумнаха факли, в кошарата се изля със залитане и вопли тълпа нови пленници. Навързани бяха за вратовете по неколцина за една греда. И като изпопадаха на колене, някои взеха да се задушават. Пиратите бяха разграбили и опленили някакво селище край брега и се завърнаха с пленниците. Не можехме да се бием с толкова хора.

Но съдбата поиска моя разговор със старицата да не е отишъл напусто. На следващата нощ вратата отново се отвори.

Влезе предводителят на пиратите. Зад него вървяха двамина главорези с факли в левите ръце и голи саби в десниците. Зад тях вървеше Ясен с лютнята на Пейре, притисната до гърдите. Приличаше на човек, който върви насън. Още не бяхме легнали да спим, седяхме четиримата — аз. Лада и Влад от лявата ми страна, Доминиканеца — от дясната.

Пиратът спря пред нас. Облечен беше като за празник, с белоснежна чалма, върху която светеше златно украшение като перо от жар-птица, обляно от сиянието на скъпоценни камъни. Дрехата му преливаше от блясъци на злато и свила, на пояса носеше само гол нож — и той гореше. В червено къносаната му брада проблясваха вплетени рубини. Очите му светеха, лицето му бе одухотворено. На челото му искреше третото рубинено око.

Разбрах — идеше за Лада.

Очаквал бях този миг, повтарях си, че няма да дойде, и не отговарях на питането що ще сторя, ако дойде. Мислех си преди, когато плюех през рамо и повтарях: „Не, не!“, мислех си, че рицарят Анри може да стори някоя глупост, но еретикът Боян ще го спре със словото: „Книгата!“ Пиратът коленичи и протегна ръце. От двете му Разтворени длани кипяха и преливаха наниз бисери.

Той тържествено изрече:

— Ела.

Лада се изправи, пиратът остана на колене. Устните на Лада не трепнаха, но очите й безумно светеха. Влад се изправи до нея, тя протегна лявата си ръка, без да го погледне, и я опря в гърдите му. Той се вкамени. Аз седях неподвижно. Всички мълчахме.

Проговори Ясен. Той каза:

— Тя… Книгата…

Едва по-късно, в мъртвия град на хората вълци, разбрах какво е искал да каже Ясен. Тогава си помислих — той ни спира, казва ни да не се съпротивляваме, а да мислим за Тайната книга.

Ясен повдигна коляно и удари лютнята в него. Лютнята изпращя и изплака, после падна на земята. Струните още трептяха и затихваха като плач на кърмаче, откъснато от майчината гръд.

Пиратът се изправи и се обърна към Ясен. Момчето протегна ръка, измъкна ножа от пояса на пирата и го заби в червената му брада. Удари го така, както аз бих го направил — под дрехата на гърдите можеше да има ризница, под червената брада туптеше незащитеното гърло.

Пиратът вдигна ръце към ножа, устата му зина и от нея бликна кръв. Струята плисна в лицето на Ясен, той падна на колене.

Двамата пирати хвърлиха факлите и пристъпиха към него. Не го съсякоха, искаха да усетят как пръстите им разкъсват плътта му. Скочих със събрани нозе и метнах окованите си ръце през врата на пирата пред мене. Само завъртане на веригата — и той се свлече на земята. Обърнах глава. Събраните пестници на Влад се стовариха върху темето на другия пират — чух как черепът се пропука като суха кратуна.

Двете факли горяха на земята. Грабнах сабя и факла. Влад преметна окованите си ръце върху стълб, вкопан в земята, опря крак в стълба и скъса веригите си. И той грабна факла.

Десетина пирати тичаха към нас. Но не ни достигнала. Иззад сянката на кулата се изля тълпа богомили, тъмна беше, те нямаха факли, смътно белееха само лица и ръце. Богомилите връхлетяха пиратите, те се отдръпнаха към кулата, сечаха, мушкаха, падаха, повалени от тълпата. При Доминиканеца дотичаха десетина кумани. Сабите засвяткаха, от веригите изскочиха искри. Разтрих китките си.

Наведох се над Ясен, вдигнах го и успях да избърша лицето му с полата на дрехата на пирата. Тя беше твърда, навярно дереше и нараняваше. Момчето стоеше със затворени очи. Коленичих до него и му зашепнах:

— Прескочи стената и тичай към шатрата на върха. Вземи сандъчето с книгата и върви към брега — там, където се качихме на кораба. Помниш ли къде?

Той мълчеше и не отваряше очи. Дишах в ухото му:

— Книгата, книгата…

Той се изправи, залитна и тръгна. Така и не видях очите му.

Тръгнах към кулата, там лежеше рогатината. Богомилите се тълпяха пред обкованата с желязо врата, биеха я с пестници. Отвътре пиратите ругаеха. Чувах как при всяка моя стъпка звънят звената на разкъсаната верига — сякаш носех рицарските си шпори.

Върху горната площадка на кулата пламна огън — пиратите викаха помощ от кораба. Изкачих порутения зид на кулата, огънят заслепяваше двамината пирати. Стъпих на площадката и най-после можех да убивам.

Намерих нашите вещи и оръжията на куманите, струпани в един ъгъл. Хвърлих окървавената сабя и поех рогатината. Усетих благословената й тежест в ръката си. И чак тогава отворих залостената отвътре врата.

Куманите взеха мечовете си и се затичаха към стените. Затворът се превърна в наша крепост. Трябваше да я браним. Изкачих се отново на кулата, видях, че Влад Вече е завел горе Лада.

Луната беше изгряла. Към нашата крепост тичаха няколко десетки пирати. Носеха дъски, въжета и куки. Неколцина паднаха, куманите стреляха. После пиратите взеха да се катерят по дървената стена като по борда на кораб. Богомилите ги бутаха с голи ръце, куманите сечеха със саби.

Влад грабна колчана със стрели, захвърлен на площадката, и потопи върховете им в гаснещия огън — сякащ искаше да го стъкне. Стрелите пламнаха. Влад грабна лък и взе да стреля към звездите. Новата звезда се изви в небето и падна върху пиратския кораб, който тъмнееше до брега. Влад стреляше като човек, който е посегнал към лък и стрели при прощапулника си. Стрела след стрела се забиваха в кораба.

И той — тъмният и неподвижният — изведнъж пламна и зарева като умиращ огромен звяр. Пищяха окованите роби. Греблата ужасено и объркано взеха да мърдат и да разпенват вълните — сякаш многокрако чудовище се мъчеше да разкъса въжетата, приковали го за брега. И да побегне. От борда взеха да падат пламъци — подпалени хора се гасяха във вълните.

Някои от пиратите вече влизаха в крепостта. Към кулата бягаше Доминиканеца, трябваше да залостим вратата. Тогава пират върху стената видя горящия кораб. Диви викове — и пиратският порой се изля извън крепостта и плисна към морето. На кораба горяха възлите, в които се криеше окървавената им плячка.

Не виждах никъде Ясен. Шатрата на хълма светеше отвътре, лека и безплътна на лунната светлина.

Доминиканеца се качваше по стълбището. Казах на Влад и Лада:

— Излезте и тръгнете навътре в сушата. Владе, ше намериш ли залива на норманеца?

Той кимна. Аз казах:

— Ще тръгна край брега, уж към Солун, после ше се върна. Там ще ни чака Ясен, той вече е взел книгата. Вървете.

Заслизах по стълбището срещу Доминиканеца.

5.

Избягахме на четири страни — аз, Ясен. Лада и Влад, — за да не знае Доминиканеца кого да гони. Едва пиратът умря, и ние с Домниканеца отново се превърнахме в смъртни врагове. След битката с пиратите останаха живи само четирима кумани.

Събрахме се тримата на брега на морето — аз, Лада и Влад. Ясен го нямаше. Коленичихме край малък огън, който светеше като звезда в средата на рехавия ни кръг. Изпочупени студени миди се впиваха в коленете ни. Не смеех да вдигна поглед, да не срещна лудата тревога в очите на Влад и Лада. Изгря пълната луна, пясъкът изведнъж заискри с ледени седефени блясъци. Огледах се — пустинни светли пясъци, тъмно гладко море с лунна пътека през него. И сребърно везмо от бяла пяна край брега.

Внезапно Влад изохка. Гледаше към морето — зяпнал бледен, сякаш виждаше призрак. Проследих погледа му.

Ясен ходеше по водата. Идеше към нас по лунната пътека, виждахме как притиска сандъчето към гърдите си. При всяка стъпка искри лумваха под нозете му.

Разтърсих глава. Не бях обезумял, морето далеч навътре бе дълбоко само една педя.

Ясен излезе от морето и дойде при нас. Мокрите му стъпала гасяха блясъците по седефения пясък. Ясен коленичи до огъня и като целуна сандъчето, остави го до коленете ми.

Гледах лицето на Ясен. Да, той беше все още Адам, първият човек, когото Господ бе докоснал с дъха си. Но такова би трябвало да е било лицето на Адам след грехопадението, когато Бог го прокудил от рая. Той, който щеше да стане съвършен богомил, той уби човек. Уби човека, комуто се бе заклел, който остави ръцете му свободни. С тези ръце го уби. Ясен криеше дланите си под мократа дреха.

Влад каза:

— Трябва да бягаме. Тогава им разкрих тайната на книгата — как я бях скрил в рогатината и бях оставил сандъчето като примамка. Влад каза:

— И ти ни остави бавно да умираме…

Казах му:

— Така трябваше. Ясен каза:

— Така е трябвало. Доминиканеца ще получи сандъчето и ще ви остави на мира.

Каза „ще ви остави“, не каза „ще ни остави“. Сърцето ми се сви. Ясен каза:

— Трябва да се разделим. Сандъчето ще тръгне с мене на една страна — за да примамя Доминиканеца. Той знае, че аз взех сандъчето. Свещената книга ще тръгне с вас по своя път.

Разбрах го веднага. Но Лада и Влад не го разбраха. Взираха се тревожно в лицето му, обичаха го, мислеха, че е трескав. Той търпеливо им обясни:

— Свещената книга не бива да остава край сандъчето. Доминиканеца разбра, че Боян се е побратимил с богомили, и ще го убие, както ще убие и нас. Ако оставим ей така сандъчето с лъже-Свещената книга, да я намери, Доминиканеца никога няма да повярва, че сме я изоставили. Той трябва да тича след нея, да се бори за нея и да тържествува, когато я намери.

Сърцето ме болеше толкова силно, че се превих напред. Влад и Лада скочиха като един човек, ослепени от прозрението, че Ясен ще се жертва за книгата.

Влад извика:

— Не!

Лада извика:

— Не!

Аз мълчах коленичил, превит на две. Огънят гаснеше. Лада падна на колене пред мене. Молеше ме:

— Ти можеш да го спасиш. Ти си силен.

От какво да го спася? От разкаянието, от разрухата, от спомените? Нима тя ме мислеше за Бог? Влад каза:

— Не му позволявай.

Ясен каза:

— Бояне, покажи ми истинската Свещена книга.

Бавно освободих книгата. Леко изтръсках рогатината, свитъкът се измъкна като змия и легна до огъня върху блестящите мидени черупки. Опасана бе с ремък, сивееха оловни печати. Ясен гледаше книгата. После посочи към морето.

Навътре влизаше тесен скалист ръб, само крачка широк, който свършваше с висока скала. Скалата не се виждаше в мрака, присъствието й се отгатваше, защото гасеше звездите. Ясен каза:

— Ще се кача на скалата. Когато Доминиканеца ме стигне, ще му кажа, че ако се опита да вземе книгата, ще скоча с нея в бездната. Ще скрия грижливо сандъчето на скалата, но той ще го намери.

И добави:

— А вие — вие ще бягате със Свещената книга.

Не бягахме. Заобиколихме широк залив и стигнахме нос, от който се виждаше скалата с Ясен. Там спряхме. Дори Боян от Земен не можеше да продължи пътя си, макар рогатината да тежеше в ръката ми. Легнахме на скалите и гледахме към Ясен над вълните, през залива. Разсъмна. Виждахме го изправен на скалата. Чакахме цял ден, квасехме устните си със солена вода.

Видяхме как дойде Доминиканеца чак когато слънцето слизаше над морето. С него имаше само четирима кумани. Видяхме, че спряха под скалата. Дори да улучеха Ясен със стрела, той щеше да падне с книгата в морето.

Не чувахме думи, далеч бяхме. Ясен стоеше на скалата, Доминиканеца и хората му — на скалистия ръб. Слънцето залязваше. Бавно падаше здрач.

Мръкна. Не виждах вече Ясен, но виждах лицата на Влад и Лада. Тя — Лада — ме гледаше като обезумяла, погледът й молеше с непоносима болка. Тя прошепна:

— Ти можеш.

Мълчах. Влад каза:

— Бояне, ти си силен човек. Но за мене си прекалено жесток.

Вдигнах рогатината и я целунах. Желязото леденееше. Лада спусна клепки и угаси сиянието на очите си. Влад тихо възкликна:

— Гледайте!

Изгряла бе пълна луна, през морето все тъй вървеше лунна пътека. От скалата се откъсна черно петно — глава на човек. Ясен бавно се отдалечаваше, заплувал по лунната пътека.

И се стопи.