Страст

Любов от пръв поглед

Версай, Франция, 14 февруари 1723 г.

Пляс.

Лус излезе от Вестителя и се озова под вода.

Отвори очи, но топлата, мътна вода беше толкова щипеща, че бързо ги стисна отново. Подгизналите й дрехи я теглеха надолу, затова тя с усилие изхлузи палтото от норки. Докато то потъваше под нея, тя зарита силно към повърхността, отчаяно копнееща да си поеме въздух.

Водата стигаше само на няколко сантиметра над главата й.

Тя се задъха; после краката й допряха дъното и тя се изправи. Избърса водата от очите си. Намираше се във вана.

Трябваше да се отбележи обаче – това беше най–огромната вана, която някога беше виждала, с размерите на малък плувен басейн. Беше бъбрековидна и изработена от най–гладкия бял порцелан, и беше единствената мебел в средата на гигантско помещение, което приличаше на галерия в музей. По високите тавани, подобно на фрески, бяха изрисувани огромни портрети на тъмнокосо семейство, което имаше кралски вид. Плетеница от златни рози обрамчваше всеки бюст, а между тях кръжаха пълнички херувими, тръбящи към небето. До всяка от стените – облепени с тапети с изящни преплетени шарки в тюркоазно, розово и златисто – имаше огромни, украсени с пищна резба дървени шкафове.

Лус се отпусна отново във ваната. Къде беше сега? Опипа повърхността, разделяйки близо тринайсет сантиметра пенести мехурчета, гъсти като подсладен крем с бита сметана. Отгоре се полюшваше гъба за баня с размерите на възглавница, и тя осъзна, че не се беше къпала от Хелстън насам. Беше мръсна. Изтърка лицето си с гъбата, после се залови да смъкне останалите си дрехи. С плясък захвърли всичките подгизнали дрехи през ръба на ваната.

Точно в този миг Бил изплува бавно от водата във ваната и започна да кръжи на трийсетина сантиметра над повърхността. Онази част от ваната, от която се беше надигнал, бе тъмна и размътена от гаргойлска мръсотия.

– Бил! – извика тя. – Не се ли сещаш, че имам нужда от няколко минути усамотение?

Той вдигна ръка да заслони очите си:

– Ей, Челюсти, свърши ли да се мяташ там? – С другата ръка избърса няколко мехурчета от плешивата си глава.

– Можеше да ме предупредиш, че ми предстои подводно гмуркане! – възкликна Лус.

– Аз наистина те предупредих! – Той подскочи до ръба на ваната и се заклатушка по него, докато застана в лицето на Лус. – Точно като излизахме от Вестителя. Ти просто не ме чу, защото беше под водата!

– Много полезно, благодаря.

– И без това имаше нужда от баня – каза той. – Това е голяма нощ за теб, сладурче. – Защо? Какво става?

– Какво става, пита тя! – Бил я сграбчи за рамото. – Само най–големият бал, откакто Кралят Слънце се възкачи на престола! И искам да кажа, какво, ако домакин на това грандиозно празненство е неговият мазен, току–що навлязъл в пубертета, син? Пак ще е точно там долу в най–просторната, най–великолепната бална зала във Версай – и всички ще бъдат там!

Лус сви рамене. Това за бала звучеше чудесно, но нямаше нищо общо с нея.

– Ще поясня – каза Бел. – Всички ще бъдат там, включително Лиз Вирджили. Принцесата на Савой? Това да ти говори нещо? – Той натисна Лус по носа. – Това си ти.

– Хм – каза Лус, като облегна отново глава на покритата със сапунена пяна стена на ваната. – Звучи като голяма нощ за нея. Но какво се предполага да правя аз, докато всички те са на бала?

– Виж, помниш ли, когато ти казах...

Дръжката на вратата към голямата баня се въртеше. Бил я измери с поглед и изпъшка.

– Следва продължение.

Когато вратата се отвори със замах, той стисна заострения си нос и изчезна под водата. Лус се изви и го ритна към другия край на ваната. Той изплува отново на повърхността, изгледа я гневно и се понесе по гръб из сапунената пяна.

Бил може и да беше невидим за хубавото момиче с къдрици с царевичен цвят, което стоеше на прага в дълга рокля с цвят на червена боровинка – но Лус не беше. Когато видя, че във ваната има някой, момичето отстъпи назад.

– О, принцесо Лиз! Простете! – възкликна момичето на френски. – Казаха ми, че тази стая е празна. Бях... бях приготвила вана за принцеса Елисавета – тя посочи към ваната, в която се киснеше Лус – и точно щях да я изпратя тук с дамите й.

– Е... – Лус си блъскаше ума, обзета от отчаяно желание да прозвучи по–царствено, отколкото се чувстваше. – Не може да я изпратите. Нито дамите й. Това са моите покои, където възнамерявах да се изкъпя на спокойствие.

– Хилядократно моля да ме извините – каза момичето, като се кланяше.

– Всичко е наред – каза Лус бързо, когато видя искреното отчаяние на момичето. – Сигурно просто е станало недоразумение.

Момичето направи реверанс и понечи да затвори вратата. Бил подаде рогатата си глава над повърхността на водата и прошепна: „Дрехи!“ Лус го натисна надолу с голата си ръка.

– Чакай! – провикна се Лус след момичето, което бавно отвори отново вратата. – Имам нужда от помощта ти. Да се облека за бала.

– Ами придворните ви дами, мадмоазел? Може Агата или Елоиз...

– Не, не. С момичетата се скарахме – Лус продължи припряно, като се опитваше да не говори твърде много от страх да не се издаде напълно. – Избраха ми да облека, хм, най–ужасната рокля. Затова ги отпратих. Този бал е важен, знаеш.

– Да, мадмоазел.

– Би ли могла да ми намериш нещо? – обърна се Лус към момичето, като посочи към гардероба.

– Аз ли? Да ви п–помогна да се облечете?

– Ти си единствената тук, нали? – каза Лус, като се надяваше, че нещо в този гардероб ще й стане – и ще изглежда поне донякъде прилично и подходящо за бал. – Как се казваш?

– Ан–Мари, мадмоазел.

– Чудесно – каза Лус, опитвайки се да имитира Лусинда от Хелстън, като просто се държи важно и надменно. И за всеки случай вмъкна и малко от поведението на човек, който си дава вид, че знае всичко – беше го усвоила от Шелби. – Хайде, побързай, Ан Мари. Нямам намерение да закъснея заради твоята мудност. Бъди така добра и ми донеси рокля.

* * *

Десет минути по–късно Лус стоеше пред скъпо трикрило огледало, възхищавайки се на бродерията върху бюста на първата рокля, която Ан–Мари беше измъкнала от дрешника. Роклята беше ушита от пластове черна тафта, стегнато прибрана в талията, а после се разстилаше във великолепна широка форма на камбана близо до земята. Косата на Лус беше вдигната и събрана на кок, после – прибрана под тъмна, тежка перука от натруфени къдрици. Лицето й проблясваше от положените върху него пудра и руж. Носеше толкова много долни дрехи, че се чувстваше, сякаш някой бе обвил тялото й с двайсет и пет килограмова тежест. Как се движеха момичетата в тези дрехи? Да не говорим пък за танцуване?

Докато Ан–Мари пристягаше корсета около тялото й, Лус ахна при вида на отражението си. Перуката я правеше да изглежда с пет години по–възрастна. И беше сигурна, че никога не беше имала толкова дълбоко деколте. В никой от животите си.

За съвсем кратък миг тя си позволи да забрави нервността от мисълта за предстоящата среща е миналото си превъплъщение – принцесата – и за това, дали щеше да намери отново Даниел, преди да е превърнала любовта им в огромна каша – и просто почувства онова, което сигурно всяко друго момиче, отиващо на онзи бал през онази нощ бе изпитвало: в рокля като тази, дишането беше надценяван лукс.

– Готова сте, мадмоазел – прошепна почтително Ан–Мари. – Сега ще ви оставя, ако ми позволите.

Щом Ан–Мари затвори вратата зад гърба си, Бил се оттласна и излезе от водата, разпилявайки студени пръски сапунена пяна из стаята. Приближи се плавно до гардероба и спря върху малко столче за крака, тапицирано в тюркоазна коприна. Посочи роклята на Лус, перуката й, после отново роклята.

– О–ла–ла. Фантастично.

– Дори още не си видял обувките ми. – Тя повдигна крайчеца на полата си, за да разкрие чифт заострени отпред изумруденозелени обувки с висок ток, инкрустирани с цветя от нефрит. Бяха в тон с изумруденозелената дантела, с която беше поръбено деколтето на роклята й, и вероятно никога не беше виждала – камо ли пък нахлузвала на краката си – толкова великолепни обувки.

– Оооо! – изписка Бил. – Много в стил рококо.

– Значи, наистина ще направя това? Просто ще отида там и ще се преструвам...

– Никакви преструвки. – Бил поклати глава. – Владей положението. Дръж се, сякаш имаш право да се разхождаш с това огромно деколте, момиче, знаеш, че искаш да го направиш.

– Добре, ще се престоря, че не си казал това. – Лус се засмя треперливо. – Значи отивам горе и „владея положението“ или каквото е там. Но какво да правя, когато открия миналото си превъплъщение? Не знам нищичко за нея. Дали не трябва просто да...

– Хвани я за ръката – каза загадъчно Бил. – Ще бъде много докосната от този жест, сигурен съм.

Бил очевидно намекваше нещо, но Лус не разбираше. После си спомни думите му точно преди да се гмурнат в последния Вестител.

– Разкажи ми за триизмерното сливане.

– Аха. – Бил се престори, че се обляга на невидима стена във въздуха. Крилете му се превърнаха в размазано петно, когато запърха пред нея. – Нали знаеш как някои неща са просто твърде чудновати и неземни, за да бъдат определени със скучни стари думи? Като, например, начинът, по който изпадаш в блаженство, когато Даниел се наведе над теб за дълга целувка, или чувството на топлина, което се разнася из тялото ти, когато крилете му се размахват в тъмна нощ...

– Недей. – Ръката на Лус неволно се вдигна към сърцето й. Не съществуваха думи, които биха могли да опишат истински онова, което Даниел я караше да изпитва. Бил се подиграваше с нея, но това не означаваше, че тя страда по–малко, задето беше далече от Даниел толкова дълго.

– Същото е и с триизмерното пътуване. Просто трябва да го изживееш, за да го разбереш.

Щом Бил отвори вратата на Лус, в стаята нахлуха звуците от далечна оркестрова музика и вежливият шепот на голяма тълпа. Тя почувства как нещо я притегля там долу. Може би беше Даниел. Може би беше Лиз.

Бил се поклони във въздуха:

– След вас, принцесо.

Тя последва посоката на шума надолу по две широки, виещи се златисти стълбища: музиката се усилваше с всяка стъпка. Докато преминаваше бързо през една празна галерия в следващата, започна да подушва съблазнителните ухания на печени пъдпъдъци, ябълков сладкиш и картофен огретен. И парфюм – толкова много, че й беше трудно да си поеме въздух, без да се закашля.

– Сега не се ли радваш, че те накарах да си вземеш вана? – попита Бил. – Един флакон благовония по–малко, който да отваря дупки в озоновия слой.

Лус не отговори. Беше влязла в дълъг коридор с огледала, а пред нея две жени и един мъж пресичаха коридора, запътили се към входа на голяма стая. Жените не вървяха, а се плъзгаха. Жълтата и синята рокля почти свистяха по пода. Мъжът вървеше между тях: надиплената му бяла риза беше изискана и спретната под дългия сребрист жакет, а токовете му – почти толкова високи, колкото тези на обувките на Лус. И тримата носеха перуки, с цял фут по–високи от тази върху главата на самата Лус, която й се струваше огромна и тежеше цял тон. Като ги гледаше, Лус се почувства непохватна и тромава, заради начина, по който полите й се полюшваха ту на една, ту на друга страна, докато вървеше.

Те се обърнаха да я погледнат и всичките три чифта очи се присвиха, сякаш веднага им ставаше ясно, че не е възпитана да присъства на балове във висшето общество.

– Не им обръщай внимание – каза Бил. – Във всеки живот има сноби. В края на краищата те не те превъзхождат с нищо.

Лус кимна, тръгвайки зад тримата, които минаха през две огледални врати и влязоха в балната зала. Олицетворението на всички бални зали. Не можеше да има друга като нея.

Лус не можа да се сдържи. Спря като закована и прошепна:

– Уау.

Беше величествено. Дузина полилеи висяха ниско от високия таван и проблясваха с ярки бели свещи. Там, където не бяха огледални, стените бяха покрити със злато. Настланият с паркет дансинг сякаш се простираше чак в съседния град, а около него в кръг бяха подредени дълги маси с бели ленени покривки, на които бяха поставени подложки от фин порцелан, блюда е торти и бисквити и големи кристални високи чаши, пълни с вино с цвят на рубин. Хиляди бели нарциси се подаваха от стотици тъмночервени вази, поставени върху десетките маси за хранене.

В далечния край на залата се подреждаше редица от изискано облечени млади жени. Бяха десетина, застанали заедно, като си шушукаха и се смееха пред голяма златна врата.

Друга тълпа се беше събрала около огромна кристална купа за пунш близо до оркестъра. Лус си взе една чаша.

– Извинете? – запита тя две жени до нея. Изкусно оформените им къдрици образуваха кули–близнаци върху главите им. – За какво са се наредили тези момичета?

– Ами, за да се подмажат на краля, разбира се. – Едната от жените се подсмихна. – Тези demoiselles са тук, за да видят дали могат да му се понравят достатъчно, за да се ожени за тях.

Женитба ли? Но те изглеждаха толкова млади. Съвсем внезапно кожата на Лус започна да се сгорещява и я засърбя. После й просветна: Лиз е в тази редица.

Лус преглътна с усилие и огледа изучаващо всяка от младите жени. Ето я там, третата в редицата, внушително опакована в дълга черна рокля, съвсем малко по–различна от онази, с която бе облечена самата Лус. Раменете й бяха наметнати с черна къса кадифена пелерина, а очите й нито за миг не се вдигаха от пода. Тя не се смееше заедно с другите момичета. Изглеждаше толкова смутена и разстроена, колкото се чувстваше Лус.

– Бил – прошепна Лус.

Но гаргойлът литна право пред лицето й и й даде знак да мълчи, като вдигна пръст към дебелите си каменни устни.

– Само откачалките говорят с невидимите си гаргойли – изсъска той, – а откачалките не получават много покани за балове. Сега, тихо.

– Но какво за...

– Шшт.

– Ами триизмерното сливане?

Лус си пое дълбоко въздух. Последното указание, което й беше дал, беше да хване Лиз за ръката...

Тя се приближи с бързи крачки, като прекоси дансинга и подмина сервитьорите с подносите им с гъши дроб и малинов ликьор. Едва не се блъсна право в момичето зад Лиз, което се опитваше да се провре пред Лиз в редицата, като се преструваше, че шепне нещо на някаква приятелка.

– Извинете – каза Лус на Лиз, чиито очи се разшириха, а устните й се разтвориха и от устата й се откъсна съвсем тихо смутено ахване.

Но Лус не можеше да чака Лиз да реагира. Посегна надолу и я сграбчи за ръката. Тя се вмести в нейната идеално, като парче от пъзел. Лус я стисна.

Стомахът на Лус се присви, сякаш се беше спуснала по първата височина, пътувайки със скоростно увеселително влакче. Кожата й започна да вибрира и я обзе сънливо усещане, сякаш леко се олюляваше. Почувства как клепачите й потрепнаха, но някакъв инстинкт й подсказа да продължава да държи здраво ръката на Лиз.

Примигна, Лиз също примигна, а после двете примигнаха едновременно – и от другата страна на примигването, Лус видя себе си в очите на Лиз... а после видя Лиз от собствените си очи... и после...

Не можеше да види пред себе си абсолютно никого.

– О! – извика тя и гласът й звучеше точно както винаги. Погледна надолу към ръцете си, които изглеждаха точно както си бяха изглеждали винаги. Вдигна ръка и опипа лицето си, косата си, перуката – всички те й се струваха същите като преди. Но нещо... нещо се бе изменило.

Повдигна крайчеца на роклята си и надзърна надолу към обувките си.

Бяха тъмно–пурпурни. С ромбоидни високи токове, и завързани на глезена с елегантна сребриста панделка.

Какво беше направила?

После осъзна какво бе имал предвид Бил с това „да стане триизмерна“.

Буквално беше влязла в тялото на Лиз.

Лус хвърли поглед наоколо стресната. За неин ужас всички останали момичета в редицата бяха неподвижни. Всъщност всички, които Лус гледаше, бяха застинали съвсем неподвижно. Сякаш цялата група беше включена на „Пауза“.

– Виждаш ли? – Гласът на Бил прозвуча като топъл полъх в ухото й. – Няма думи за това, нали?

– Какво става, Бил? – Гласът й се усилваше.

– Точно сега, не кой знае какво. Трябваше да спра за малко забавлението, да не си изкараш ума от страх. Щом изясним нещата с триизмерното сливане, ще го задвижа отново.

– Значи... никой не може да види това точно сега? – попита Лус, като размаха бавно ръка пред лицето на красивото тъмнокосо момиче, застанало пред Лиз. Момичето не трепна. Не мигна. Лицето й беше застинало в безкрайно широка усмивка.

– Не. – Бил демонстрира, като изплези език и го размърда близо до ухото на застаряващ мъж, който стоеше замръзнал, вдигнал между пръстите си един охлюв на сантиметри от устата си. – Не и докато не щракна с пръсти.

Лус издиша шумно, отново изпълнена със странно облекчение, че има помощта на Бил. Имаше нужда от няколко минути, за да свикне с представата, че беше... беше ли наистина...

– Намирам се в тялото на предишното си превъплъщение – каза тя.

– Да.

– Тогава къде съм отишла? Къде е тялото ми?

– Ти си някъде там вътре. – Той почука по ключицата й. – Ще се появиш отново, когато... Ами, когато му дойде времето.

Но засега си се вмъкнала напълно в миналото си. Като сладка малка костенурка във взета назаем коруба. Само дето е нещо повече от това. Когато си в тялото на Лиз, самите ви същества са преплетени, така че цял куп хубави неща вървят в комплект. Спомените й, увлеченията й, обноските й – за твой късмет. Разбира се, налага се да се справяш и с недостатъците й. Ако си спомням добре, тя твърде често говори, без да мисли, или прави нетактични забележки. Затова внимавай.

– Удивително – прошепна Лус. – Значи, ако само мога да намеря Даниел, ще почувствам точно каквото изпитва тя към него.

– Да, предполагам, но сигурно осъзнаваш, че щом щракна с пръсти, Лиз има задължения на този бал, които не включват Даниел. Това не е по вкуса му и с това искам да кажа: няма начин стражите да пуснат един беден коняр тук вътре.

Лус не я беше грижа за нищо от това. Беден коняр или не, тя щеше да го намери. Не можеше да чака. В тялото на Лиз можеше дори да го прегърне, може би дори да го целуне. Очакването и предусещането на изживяването беше почти непосилно.

– Ехо? – Бил я перна с твърдия си пръст по слепоочието. – Готова ли си вече? Влизай вътре, разбери какво можеш да видиш и после изчезвай, докато още не е станало късно, ако се сещаш какво имам предвид.

Лус кимна. Оправи черната рокля на Лиз и вдигна глава малко по–високо.

– Хайде, давай.

– И... старт. – Бил щракна с пръсти.

За частица от секундата, шумът от празненството започна да прескача като запис върху надраскана грамофонна плоча. После всички разговори, прекъснати изведнъж насред думата, всеки полъх от парфюм, носещ се из въздуха, всяка капка пунш, плъзгаща се по всяко окичено с бижута гърло, всяка музикална нота, от всеки музикант в оркестъра, се раздвижиха отново, изгладиха се и продължиха, сякаш абсолютно нищо не се беше случило.

Само Лус се беше променила. Хиляди думи и образи връхлетяха ума й. Просторна селска къща със сламен покрив в предпланините на Алпите. Кестеняв кон на име Гош. Мирис на сено навсякъде. Самотен бял божур с дълга дръжка, положен на възглавницата ù. И Даниел. Даниел. Даниел. Връщащ се от кладенеца с четири тежки кофи вода, окачени на преметнат на раменете му прът. Заемащ се да среши Гош рано–рано всяка сутрин, за да може Лиз да излезе с него на езда. Когато ставаше дума за дребни, прекрасни услуги за Лус, Даниел не забравяше нищо, въпреки целия тежък труд, който вършеше за баща ù. Виолетовите му очи, които винаги я намираха. Даниел в сънищата ù, в сърцето ù, в обятията ù. Беше като проблясъците от спомените на Лушка, които я бяха осенили в Москва, когато докосна черковната порта – но по–силни, по–завладяващи, превърнали се в частица от съществото й.

Даниел беше тук. В конюшните или жилищата за слугите. Беше тук. И тя щеше да го намери.

Нещо прошумоля близо до врата на Лус. Тя подскочи.

– Само аз. – Бил подхвръкна над горния край на късата й пелерина. – Справяш се страхотно.

Големите златни врати в предния край на помещението бяха отворени от двама лакеи, които стояха мирно от двете страни. Момичетата на опашката пред Лус започнаха да се кискат възбудено, а после в залата внезапно настъпи тишина. Междувременно Лус се оглеждаше за най–бързия начин да излезе оттук и да се озове в обятията на Даниел.

– Съсредоточи се, Лус – каза Бил, сякаш прочел мислите й. – Всеки момент ще те повикат да изпълниш задължението си.

Струнните инструменти на оркестъра подеха бароковите начални акорди на Ballet de Jeunesse и вниманието на цялата зала се измести. Лус последва погледите на всички останали и ахна: разпозна мъжа, който стоеше на вратата, загледан към празненството, с превръзка на едното око.

Беше дук дьо Бурбон, братовчедът на краля.

Той беше висок и мършав, спаружен като бобово стъбло по време на суша. Синият кадифен костюм, който не му стоеше добре, бе украсен е бледоморав шарф, в тон с бледоморавите дълги чорапи на тънките му като клечки крака. И безвкусната му напудрена перука, и млечнобялото му лице бяха изключително грозни.

Не разпозна дука от някоя снимка в учебник по история. Знаеше твърде много за него. Знаеше всичко. Например, как кралските придворни дами си разменяха пиперливи шеги за печалния размер на жезъла на дука. За това, как бе изгубил окото си (нещастен случай по време на лов, на един излет, в който се беше включил, за да усмири краля). И за това как точно сега дукът щеше да изпрати момичетата, които беше подбрал предварително като подходящи кандидатки за женитба, на дванайсетгодишния крал, който чакаше вътре.

А Лус – не, Лиз – отрано беше станала фаворитката на дука за запълването на тази празнина. Това беше причината за тежкото, мъчително чувство в гърдите й. Лиз не можеше да се омъжи за краля, защото обичаше Даниел. Обичаше го пламенно от години. Но в този живот Даниел беше слуга и двамата бяха принудени да крият романса си. Лус изпита парализиращия страх на Лиз – че ако се понравеше на краля тази вечер, всякаква надежда да има живот заедно с Даниел щеше да изчезне.

Бил я беше предупредил, че триизмерното пътуване ще е напрегнато, но Лус нямаше как да е подготвена за връхлитането на толкова силни емоции: всички страхове и съмнения, които някога бяха минавали през ума на Лиз, всички надежди и мечти, заляха Лус. Беше прекалено.

Тя ахна и се огледа наоколо към залата – гледаше накъде ли не, само не и към дука. И осъзна, че знаеше всичко, което имаше да се знае за това време и място. Внезапно разбра защо кралят си търси съпруга, макар вече да беше сгоден. Разпознаваше половината лица, които се движеха около нея из балната зала, знаеше историите им и знаеше кои й завиждаха. Знаеше каква стойка да заеме в роклята със стегнат корсет, за да може да диша нормално. И знаеше, съдейки от опитния поглед, който хвърли на танцьорите, че Лиз е обучавана в изкуството на балните танци още от детството си.

Усещането да се намира в тялото на Лиз беше зловещо и странно, сякаш Лус беше едновременно призракът и преследваната.

Оркестърът стигна до края на песента и един мъж близо до вратата пристъпи напред, за да прочете едно име от някакъв свитък:

– Принцеса Лиз Савойска.

Лус вдигна глава с по–голяма елегантност и увереност, отколкото беше очаквала, и прие ръката на младия мъж в бледозелена жилетка, който се бе появил да я отведе в приемната на краля.

Щом се озова в изцяло боядисаната в пастелно–синьо стая, Лус се опита да не се взира в краля. Високата му сива перука изглеждаше глупаво, поставена над дребното му, изпито лице. Бледосините му очи обхождаха похотливо редицата от херцогини и принцеси – всичките красиви, всичките – изискано облечени – така, както човек, лишен от храна, може да гледа лакомо към прасе, което се върти на шиш.

Пъпчивата фигура на трона беше още почти дете.

Луи XV бе поел короната едва на пет години. В съответствие с предсмъртното желание на баща му бяха го сгодили за испанската принцеса, инфантата. Но тя все още бе едва проходило дете. Това бе злощастен годеж. Не се очакваше младият крал, който беше крехък и болнав, да живее достатъчно дълго, за да създаде наследник с испанската принцеса, която от своя страна можеше също да умре, преди да стигне детеродна възраст. Следователно кралят трябваше да си намери съпруга, за да създаде наследник. Което обясняваше това разточително празненство и дамите, строени на показ.

Лус започна да подръпва нервно дантелата на роклята си, чувствайки се нелепо. Всички други момичета изглеждаха толкова търпеливи. Може би те наистина искаха да се омъжат за дванайсетгодишния крал Луи с осеяното с младежки пъпки лице, макар че Лус не проумяваше как е възможно. Всичките бяха толкова елегантни и красиви. Всички до една – от руската принцеса Елисавета, чиято обшита със сапфири кадифена рокля имаше яка, поръбена със заешка кожа, до Мария, принцесата от Полша, чийто миниатюрен нос със заоблен връх и пълни червени устни я правеха смайващо съблазнителна – се взираха в момчето–крал с широко отворени, изпълнени с надежда очи.

Но той се взираше право в Лус. С доволна усмивка, от която стомахът й се преобърна.

– Тази. – Той посочи лениво към нея. – Нека да я видя отблизо.

Дукът се появи до Лус, като леко побутна раменете й напред с дългите си, ледени пръсти.

– Представете се, принцесо – каза той тихо. – Това е шанс, какъвто се предоставя веднъж в живота.

Онази част от нея, която беше Лус, изстена вътрешно, но външно нещата бяха в ръцете на Лиз и тя почти доплува напред да поздрави краля. Направи реверанс, свеждайки глава със съвършено премерен жест, като му протегна ръката си за целувка. Именно това очакваше семейството й от нея.

– Ще надебелеете ли? – изтърси кралят пред Лус, като оглеждаше пристегнатата й от корсета талия. – Харесва ми как изглежда сега – каза той на херцога. – Но не искам да надебелява.

Ако се намираше в собственото си тяло, Лус може би щеше да каже на краля точно какво мисли за отблъскващата му физика. Но Лиз се владееше до съвършенство и Лус почувства как отговаря:

– Надявам се винаги да се нравя на краля с външността и характера си.

– Да, разбира се – измърка херцогът, като обикаляше плътно в кръг около Лус. – Сигурен съм, че Негово Величество може да държи принцесата на диета по свой избор.

– А лов? – попита кралят.

– Ваше Величество – поде херцогът, – това не приляга на една кралица. Имате много други компаньони за лов. Мен, например...

– Баща ми е отличен ловец – каза Лус. Мозъкът й работеше вихрено, мъчейки се да стигне до нещо – каквото и да е, – което да й помогне да се измъкне от тази сцена.

– Трябва ли да си легна с баща ви, в такъв случай? – подметна насмешливо кралят.

– Тъй като знам, че Ваше Величество обича оръжия – каза Лус, мъчейки се да запази любезен тон, – ви донесох подарък – най–ценната ловна пушка на баща ми. Той ме помоли да ви я донеса тази вечер, но не бях сигурна кога ще имам удоволствието да се запозная с вас.

Беше приковала напълно вниманието на краля. Той бе приседнал на крайчеца на трона си.

– Как изглежда? Прикладът украсен ли е със скъпоценни камъни?

– Л... ложата е ръчно изработена от черешово дърво – каза тя, като съобщаваше на краля подробностите, които Бил шепнеше от мястото си до стола на краля. – Цевта е изработена от... от...

– О, какво ли ще звучи впечатляващо? От руски оръжеен майстор, който след това е заминал да работи за царя. – Бил се надвеси над сладкишите на краля и подуши лакомо. – Тези изглеждат добре.

Лус повтори репликата на Бил, а после добави:

– Бих могла да я донеса на Ваше Величество, ако само ми позволите да отида и да я взема от покоите си...

– Някой слуга може да донесе пушката утре, сигурен съм – каза херцогът.

– Искам да я видя сега. – Кралят скръсти ръце: сега изглеждаше още по–млад, отколкото беше в действителност.

– Моля ви. – Лус се обърна към херцога. – Ще ми достави голямо удоволствие лично да връча пушката на Негово Величество.

– Вървете. – Кралят щракна с пръсти, за да я отпрати.

На Лус й идваше да се завърти на пета, но Лиз беше по–благоразумна – човек никога не се обръщаше с гръб към краля – и тя се поклони и излезе заднишком от стаята. Показа изключително елегантна сдържаност, плъзгайки се по пода, сякаш изобщо нямаше крака – точно докато се озова от другата страна на огледалната врата.

После хукна.

През балната зала, покрай бляскавите танцуващи двойки и оркестъра, като профуча от една пастелно–жълта стая в друга, обзаведена цялата в бледозелено. Тичаше покрай ахкащи дами и сумтящи господа, по подове от твърдо дърво и дебели, разкошни персийски килими, докато светлините станаха по–мъждиви и гостите на празненството оредяха, и най–после откри вратите с крила, разделени от вертикални колони, които водеха навън. Отвори ги със сила, задъхвайки се в корсета си, за да поеме в дробовете си свежия въздух на свободата. Излезе на огромен балкон, построен от блестящ бял мрамор, който обгръщаше целия втори етаж на двореца.

Нощта беше огряна от ярки звезди; всичко, което Лус искаше, беше да бъде в обятията на Даниел и да лети нагоре към тези звезди. Само ако той беше до нея, за да я отведе далече от всичко това...

– Какво правиш тук навън?

Тя рязко се обърна. Беше дошъл за нея. Стоеше от другата страна на балкона в прости дрехи на прислужник, с объркано, тревожно и трагично изражение, безнадеждно влюбен.

– Даниел. – Тя си втурна към него. Той също тръгна към нея, виолетовите му очи грейнаха; той разтвори обятия, сияещ. Когато най–после се докоснаха и той я обгърна в обятията си, на Лус й се стори, че ще експлодира от щастие.

Но това не стана.

Тя просто стоеше там, заровила глава в прекрасните му, широки гърди. Беше си у дома. Ръцете му бяха обвити около гърба й, отпуснати на кръста й, и той я притегли възможно най–плътно към себе си. Тя почувства дишането му и долови стипчивия мирис на сено по врата му. Целуна го точно под лявото ухо, после под челюстта. Леки, нежни целувки, докато стигна до устните му, които се разтвориха, опрени в нейните. Тогава целувките станаха по–дълги, изпълнени с любов, която сякаш се изливаше от самите дълбини на душата й.

След миг Лус се отскубна и се взря в очите на Даниел.

– Толкова много ми липсваше.

Даниел се засмя.

– Ти също ми липсваше, през последните... три часа. Добре... добре ли си?

Лус прокара пръсти през меката като коприна руса коса на Даниел:

– Просто имах нужда да глътна малко въздух, да те намеря. – Тя го притисна здраво.

Даниел присви очи:

– Не мисля, че би трябвало да сме тук навън, Лиз. Сигурно те очакват в приемната.

– Не ме е грижа. Няма да се върна вътре. И никога не бих се омъжила за онази свиня. Никога няма да се омъжа за друг, освен за теб.

– Шшшт. – Даниел трепна, галейки я по бузата. – Някой може да те чуе. Рязали са глави и за по–дребни неща от това.

– Някой вече наистина ви чу – обади се глас от отворената врата. Херцог дьо Бурбон стоеше със скръстени на гърдите ръце, усмихвайки се самодоволно, когато видя Лиз в обятията на прост слуга. – Смятам, че кралят би трябвало да научи за това. – А после си отиде, изчезвайки в двореца.

Сърцето на Лус заби бясно, тласкано от страха на Лиз и от нейния собствен: дали беше променила историята? Трябваше ли животът на Лиз да продължи по различен начин?

Но Лус не можеше да знае, нали? Това й беше казал Роланд. Каквито и промени да направеше във времето, те веднага щяха да се превърнат в част от онова, което се беше случило. И въпреки това Лус беше все още тук, така че ако бе променила историята, зарязвайки краля – е, изглежда, че това нямаше значение за Лусинда Прайс през двайсет и първи век.

Когато заговори на Даниел, гласът й беше спокоен и овладян:

– Не ме е грижа дали този отвратителен херцог ще ме убие. По–скоро ще умра, отколкото да се откажа от теб.

Връхлетя я гореща вълна, от която тя се олюля на мястото си.

– О – възкликна тя, като хвана с ръка главата си. Разпозна го смътно, като нещо, което беше виждала хиляди пъти преди, но никога не му беше обръщала внимание.

– Лиз – прошепна той. – Знаеш ли какво предстои?

– Да – прошепна тя.

– И знаеш, че ще бъда с теб до края? – Очите на Даниел се впиха в нея, изпълнени с нежност и тревога. Не я лъжеше. Никога не я беше лъгал. Никога нямаше да го направи. Сега тя знаеше това, виждаше го. Той й разкриваше точно толкова, колкото да я опази жива още няколко мига, да намекне всичко, което Лус вече започваше да научава сама.

– Да. – Тя затвори очи. – Но има толкова много неща, които все още не разбирам. Не знам как да попреча това да се случи. Не знам как да разваля това проклятие.

Даниел се усмихна, но в очите му напираха сълзи.

Лус не се страхуваше. Чувстваше се свободна. Толкова свободна, колкото не се бе чувствала никога преди.

Странно, дълбоко разбиране се разгръщаше в паметта й. Нещо започваше да се провижда през мъглата в ума й. Една целувка от Даниел щеше да разтвори врата, освобождавайки я от брак без любов с едно разглезено и злонравно дете, от клетката на това тяло. Това тяло не беше истинската й същност. Беше просто черупка, част от наказание. И следователно смъртта на това тяло изобщо не беше трагедия – беше просто краят на една глава. Красиво, необходимо освобождение.

По стълбите зад тях прозвучаха стъпки. Херцогът, който се връщаше с хората си. Даниел сграбчи раменете й.

– Лиз, чуй ме...

– Целуни ме – примоли се тя. Лицето на Даниел се промени, сякаш не му беше нужно да чува нищо друго. Повдигна я от земята и я притисна силно към гърдите си. Гъделичкаща топлина премина през тялото й, докато го целуваше все по–силно и пламенно, забравяйки се напълно. Изви гърба си като дъга, наклони глава към небето и зацелува Даниел, докато й се зави свят от блаженство. Докато тъмни следи от сенки започнаха да се вихрят и затъмниха звездите отгоре. Черна симфония. Но зад нея имаше светлина. За първи път Лус можеше да почувства светлината, която блестеше през мрака.

Беше истинско великолепие.

Беше време да върви.

Изчезвай, докато още не е станало късно, беше я предупредил Бил. Докато още беше жива.

Но тя още не можеше да си тръгне. Не и докато всичко беше толкова топло и прекрасно. Не и докато Даниел все още я целуваше, обезумял от страст. Тя отвори очи и цветовете на косата и лицето му и на самата нощ се разгоряха по–ярки и по–красиви, осветени от силно сияние.

Това сияние идваше отнякъде дълбоко в самата Лус.

С всяка целувка тялото й се промъкваше по–близо до светлината. Това беше единственият истински начин да се върне при Даниел. Да излезе от един земен живот и да влезе в друг. Лус с радост бе готова да умре хиляда пъти, стига само да може да бъде отново с него от другата страна.

– Остани с мен – изрече умолително Даниел, още докато тя чувстваше как се нажежава до бяло.

Тя изстена. По лицето й струяха сълзи. Устните й се разтвориха в съвсем лека усмивка.

– Какво има? – попита Даниел. Не спираше да я целува. – Лиз?

– Има... толкова много любов – каза тя, отваряйки очи точно когато огънят избухна като разцъфнало цвете от гърдите й. Огромен стълб от светлина експлодира в нощта, запращайки горещина и пламъци високо в небето, като събори Даниел, събори Лус, изпращайки я право извън смъртта на Лиз и някъде в тъмнината, където й беше леденостудено и тя не виждаше нищо. Връхлетя я разтърсваща вълна от световъртеж.

После проблесна мъничка светлинка.

Появи се лицето на Бил, което кръжеше над Лус с разтревожено изражение. Тя лежеше просната по очи върху равна повърхност. Докосна гладкия камък под себе си, чу водата, която се стичаше наблизо, подуши хладния въздух с дъх на плесен. Беше се озовала във Вестител.

– Изплаши ме – каза Бил. – Не знаех... искам да кажа, когато тя умря, не знаех как... не знаех дали не си се заклещила някак... Но не бях сигурен. – Той поклати глава, сякаш за да пропъди мисълта.

Тя се опита да се изправи, но краката не я държаха и всичко наоколо й се струваше невероятно студено. Седна с кръстосани крака, облегната на каменната стена. Отново носеше черната рокля със смарагдовозелената украса. Смарагдовозелените пантофки стояха една до друга в ъгъла. Бил сигурно ги бе изхлузил от краката й и я беше сложил да легне, след като тя беше... след като Лиз... Лус още не можеше да повярва.

– Можех да виждам разни неща, Бил. Неща, които никога не съм знаела преди.

– Например?

– Например, че тя беше щастлива, когато умря. Аз бях щастлива. В екстаз. Всичко беше просто толкова прекрасно. – Умът й препускаше. – Да знам, че той ще ме чака от другата страна, да знам, че всичко, което правя, е да избягам от нещо погрешно и потискащо. Че красотата на нашата любов може да издържи на смъртта, може да издържи на всичко. Беше неописуемо.

– Неописуемо опасно – каза кратко Бил. – Нека не го правим отново, става ли?

– Не го ли проумяваш? Откакто оставих Даниел в настоящето, това е най–хубавото нещо, което ми се е случило. И...

Но Бил отново бе изчезнал в тъмнината. Тя чу ромоленето на водопада. Миг по–късно – шум от кипяща вода. Когато Бил се появи отново, беше направил чай. Донесе чайника върху тънък метален поднос и подаде на Лус чаша, от която се вдигаше пара.

– Откъде взе това? – попита тя.

– Казах, нека да не правим повече това, ясно?

Но Лус беше твърде вглъбена в собствените си мисли, за да го чуе наистина. Това беше най–близкото подобие на яснота, до което беше стигала. Щеше отново да предприеме триизмерно – как го беше нарекъл той? – спояване. Щеше да проследи животите си до края им, един след друг, докато в един от тези животи откриеше точно защо се беше случило.

А после щеше да развали това проклятие.