Страст

Затворникът

Париж, франция, 1 декември 1723 г.

Даниел изруга.

Вестителят го беше стоварил върху легло от влажна, мръсна слама. Той се претърколи и се надигна до седнало положение, с гръб, опрян в замръзнала каменна стена. От нещо в тавана по челото му падаха студени, мазни капки, но не беше достатъчно светло, за да види какво е.

Срещу него имаше гол тесен прозорец, грубо издълбан в камъка и широк едва колкото да провре юмрук през него. Той пропускаше вътре само тъничък сноп лунна светлина, но достатъчно студен нощен въздух, за да е почти смразяващо студено.

Не можеше да види плъховете, тичащи бързо из килията, но можеше да почувства как лъскавите им тела се гърчат из плесенясалата слама под краката му. Можеше да почувства как грапавите им неравни зъби се впиват като зъбци на трион в кожата на обувките му. Почти не можеше да диша от вонята на изпражненията им. Ритна и се разнесе цвърчене. После прибра крака под тялото си и се надигна на хълбоците си.

– Закъсня.

Гласът до Даниел го накара да подскочи. Лекомислено бе приел, че е сам. Гласът беше дрезгав шепот, сякаш пресъхнал от жажда, но въпреки това някак познат.

После се разнесе стържещ звук, като от прокарване на метал по камък. Даниел се вцепени, когато едно по–черно късче сянка се отдели от тъмнината и се надвеси напред. Фигурата застана в бледосивата светлина под прозореца, където най–после смътно се видя очертание на лице.

Неговото собствено лице.

Беше забравил тази килия, бе забравил това наказание. Значи тук беше попаднал в крайна сметка.

В някои отношения по–ранното превъплъщение на Даниел изглеждаше точно както изглеждаше той сега: същите нос и уста, същото разстояние между същите сиви очи. Косата му беше по–мръсна и разчорлена и втвърдена от мазнина, но беше също толкова бледозлатиста като сега. И въпреки това, затворникът Даниел изглеждаше толкова различен. Лицето му беше ужасно изпито и бледо, челото му – покрито със спечена мръсотия. Тялото му изглеждаше измършавяло, а по кожата му бяха избили мънистени капчици пот.

Ето какво му причиняваше отсъствието й. Да, той носеше оковите на затворник – но истинският тъмничар тук беше собствената му вина.

Сега си спомни всичко. Спомни си и появата на своето бъдещо „аз“, и изтощителен, ужасен разпит. Париж. Бастилията. Където го бяха заключили стражите на херцог дьо Бурбон, след като Лиз изчезна от двореца. В съществуванието на Даниел беше имало други затвори, по–жестоки условия на живот и по–лоша храна, но безпощадността на собствените му угризения през онази година в Бастилията беше едно от най–тежките изпитания, които беше преодолявал.

Някаква част от това, но не всичко, беше несправедливото обвинение в убийството й.

Но...

Ако Даниел бе вече тук, заключен в Бастилията, това означаваше, че Лиз бе вече мъртва. Значи Лус вече беше дошла... и си беше отишла.

Миналото му превъплъщение имаше право. Беше твърде закъснял.

– Чакай – каза той на затворника в тъмнината, като дойде по–близо, но не толкова близо, че да рискуват да се докоснат. – Как разбра за какво съм се върнал?

Стържещият звук от влаченето на металната топка на веригата по пода означаваше, че предишното му превъплъщение се беше облегнало назад на стената.

– Не си единственият, който мина оттук да я търси.

Крилете на Даниел се нагорещиха и от тях по костите на раменете му плъзна топлина.

– Кам.

– Не, не Кам – отвърна миналото му превъплъщение. – Две хлапета.

– Шелби? – Сега Даниел удари силно с юмрук по каменния под. – И другият... Майлс. Нали не говориш сериозно? Онези нефилими? Били са тук?

– Преди около месец, струва ми се. – Той посочи към стената зад гърба си, в която бяха издълбани няколко криви резки, сякаш някой бе отмятал дните. – Опитах се да отброявам дните, но знаеш как е. Времето тече по странни начини. Изплъзва ти се.

– Помня. – Даниел потрепери силно. – Но нефилимите. Ти говори ли с тях? – Трескаво се разрови из паметта си и в ума му се появиха бледи неясни образи от затворничеството му, образи на момиче и момче. Винаги ги беше приемал за фантоми, видения, породени от скръб, просто още две от измамните видения, които го обсаждаха, когато тя си отидеше и той отново останеше сам.

– За малко. – Гласът на затворника звучеше уморено и далечно. – Не се интересуваха чак толкова от мен.

– Хубаво.

– Щом разбраха, че е мъртва, побързаха да продължат. – Сивите му очи бяха стряскащо проницателни. – Нещо, което ти и аз можем да разберем.

– Къде отидоха?

– Не знам. – На устните на затворника се появи усмивка, твърде широка за слабото му лице. – Мисля, че и те не знаеха. Трябваше да видиш колко време им отне да отворят един Вестител. Приличаха на двойка лутащи се глупаци.

Даниел почувства как почти се разсмива.

– Не е смешно – каза миналото му превъплъщение. – Те държат на нея.

Но Даниел не изпитваше нежни чувства към нефилимите.

– Те са заплаха за всички нас. Унищожението, което могат да предизвикат... – Той затвори очи. – Те нямат представа какво правят.

– Защо не можеш да я уловиш, Даниел? – Миналото му превъплъщение се изсмя сухо. – Виждали сме се преди в течение на хилядолетията – помня как я преследваш. И никога не я хващаш.

– Аз... не знам. – Думите заседнаха на гърлото на Даниел; зад тях напираше продължително ридание. Потръпвайки, той го сподави. – Не мога да я достигна. По някакъв начин вечно пристигам един миг, след като вече е твърде късно, сякаш някой или нещо действа зад кулисите, за да я задържи далече от мен.

– Твоите Вестители винаги те отвеждат там, където имаш нужда да бъдеш.

– Имам нужда да бъда с нея.

– Може би те знаят по–добре от теб от какво имаш нужда.

– Какво?

– Може би тя не бива да бъде спирана. – Затворникът раздрънка апатично веригата си. – Това, че изобщо може да пътува, означава, че нещо фундаментално се е променило. Може би не можеш да я хванеш, докато тя не извърши тази промяна в първоначалното проклятие.

– Но... – Даниел не знаеше какво да каже. Риданието се надигна в гърдите му, удавяйки сърцето му в порой от срам и тъга. – Тя се нуждае от мен. Всеки миг е една изгубена вечност. А ако направи погрешна стъпка, всичко може да бъде изгубено. Тя може да промени миналото и... да престане да съществува.

– Но такава е природата на риска, нали? Залагаш всичко на най–крехката надежда. – Миналото му превъплъщение бавно започна да се пресяга, почти докосвайки ръката на Даниел. И двамата искаха да почувстват някаква връзка. В последния миг Даниел се отдръпна рязко.

Миналото му превъплъщение въздъхна.

– Какво, ако си ти, Даниел? Ами ако ти си този, който трябва да промени миналото? Ами ако не можеш да я уловиш, докато не пренапишеш проклятието така, че да включва пролука?

– Невъзможно. – Даниел изсумтя. – Погледни ме. Погледни себе си. Ние сме жалки без нея. Ние сме едно нищо, когато не сме с Лусинда. Няма причина душата ми да не иска да я намери възможно най–бързо.

Даниел искаше да отлети оттук. Но нещо го тормозеше.

– Защо не предложи да ме придружиш? – попита накрая. – Щях да ти откажа, разбира се, но някои от останалите – когато се срещнах със себе си в един друг живот, тогавашното ми превъплъщение искаше да се включи. Ти защо не искаш?

Един плъх пропълзя по крака на затворника, като спря да подуши окървавените вериги около глезените му.

– Веднъж избягах – каза той бавно. – Помниш ли?

– Да – каза Даниел, – когато... когато ние избягахме по–рано. Върнахме се право в Савой. – Той вдигна очи към лъжовната надежда, вдъхвана от светлината отвън пред прозореца. – Защо отидохме там? Трябваше да знаем, че влизаме право в капан.

Затворникът се облегна назад и раздрънка веригите си.

– Нямахме друг избор. Това място беше най–близо до нея. – Той си пое накъсано дъх. – Толкова е трудно, когато тя е между два живота. Никога нямам чувството, че мога да продължа. Зарадвах се, когато херцогът предусети бягството ми, когато се досети къде ще отида. Чакаше в Савой, чакаше на масата за вечеря на покровителя ми заедно с хората си. Чакаше да ме докара насила отново тук.

Даниел си спомни:

– Наказанието ми се струваше като нещо, което съм си заслужил.

– Даниел. – Унилото лице на затворника изглеждаше като внезапно разтърсено от електрически ток. Отново изглеждаше жив, или поне очите му изглеждаха така. Сияеха във виолетово. – Мисля, че разбрах. – Думите излязоха припряно и небрежно от устата му. – Поучи се от херцога.

Даниел облиза устни:

– Моля?

– Всички тези животи, в които казваш, че я следиш. Направи, каквото направи херцогът с нас! Изпревари я! Предусети действията й! Недей просто да я настигаш. Стигни там пръв. Изчакай я.

– Но аз не знам къде ще я отведат Вестителите й.

– Разбира се, че знаеш – настоя предишното му превъплъщение. – Сигурно имаш някакви слаби спомени къде ще се озове тя накрая. Може би не всяка стъпка по пътя, но накрая всичко трябва да свърши където е започнало.

Между тях премина безгласно разбиране. Прокарвайки ръце по стената близо до прозореца, Даниел призова една сянка. Тя бе невидима за него в тъмнината, но можеше да я почувства как се движи към него, и умело я обработи, докато й придаде форма. Този Вестител изглеждаше толкова унил, колкото се чувстваше и той.

– Прав си – каза той, като разтвори рязко портала. – Има едно място, на което тя със сигурност ще отиде.

– Да.

– И ти. Добре е да последваш собствения си съвет и да напуснеш това място – каза Даниел мрачно. – Направо гниеш тук.

– Поне болката на това тяло разсейва вниманието ми от болката в душата ми – каза миналото му превъплъщение. – Не.

Желая ти късмет, но няма да напусна тези стени сега. Не и докато тя не се установи в следващото си превъплъщение.

Крилете на Даниел настръхнаха на тила. Опита се да подреди в ума си времето, животите и спомените, но все така се въртеше в кръг около същата тягостна мисъл.

– Тя... тя би трябвало да е установена сега. В началото. Не можеш ли да го почувстваш?

– О – тихо каза плененото му предишно превъплъщение. Затвори очи. – Не знам дали още мога да чувствам нещо. – Затворникът въздъхна тежко. – Животът е кошмар.

– Не, не е. Вече не. Ще я намеря. Ще освободя и двама ни – изкрещя Даниел, отчаяно копнеещ да се махне оттам, отчаяно правейки нов скок през времето, воден само от вярата си.