Страст

Краят на пътуването

Райската порта. Падението

Разбира се, винаги беше имало само едно място, където да я намери.

Първото. Началото.

Даниел се устреми към първия живот, готов да чака там толкова дълго, колкото щеше да е нужно на Лус също да стигне дотам. Щеше да я вземе в обятията си, да прошепне в ухото й: „Най–сетне те намерих. Никога няма да те пусна да си отидеш“.

Излезе от сенките и застина в ослепително ярка светлина.

Не. Това не беше целта на пътуването му.

Този наситен с божествено ухание въздух и бляскаво прозрачно небе, с мяркащи си тук–там бели и сиви петна. Тази космическа бездънна пропаст от елмазена светлина. Душата му се сви при вида на вълните от бели облаци, които докосваха черния Вестител. Ето го там, разнасящ се в далечината: непогрешимия напев от три ноти, който звучеше тихо и безспирно. Музиката, която Престолът на Владетеля на Небесата издаваше само като излъчваше своята светлина.

Не. Не! Не!

Не би трябвало да бъде тук. Намерението му беше да срещне Лусинда в първото й превъплъщение на Земята. Как се беше озовал тъкмо тук!

Крилете му се бяха разперили инстинктивно. Сега усещането от разперването им беше по–различно, отколкото на Земята – не огромното чувство на освобождение, задето най–после си бе позволил да полети, а толкова обичайно нещо, каквото бе дишането за простосмъртните. Знаеше, че излъчва сияние, но не така, както понякога блестеше под лунната светлина в света на простосмъртните. Тук блясъкът му не беше нещо, което трябваше да крие, нито пък нещо, което да излага на показ. Той просто съществуваше.

Даниел не се беше завръщал у дома от толкова отдавна.

Небесният му дом го притегляше. Притегляше всички тях, така както уханието на дом от детинството – на борови дървета или домашни курабийки, уханен летен дъжд или мускусният мирис от бащината пура – може да привлече всеки простосмъртен. В него се съдържаше могъща сила. Именно затова Даниел не беше идвал тук през тези последни шест хиляди години.

Сега се беше върнал – и то не по собствено желание.

Онзи херувим!

Бледият, слаб и крехък ангел в неговия Вестител – той беше изиграл Даниел.

Външните краища на крилете на Даниел се изправиха. У този ангел беше имало нещо твърде нередно. Жигосаният знак, който показваше принадлежността му към Съдниците, бе твърде пресен. Все още изпъкнал и зачервен на тила му, сякаш е бил наскоро поставен...

Даниел беше налетял на някаква клопка. Трябваше да си тръгне, каквото и да става.

Високо. Тук това беше вечното положение. Вечно плъзгащ се през най–чистия въздух. Той разпери криле и почувства как бялата мъгла се дипли над него. Извиси се през перлените гори, устремявайки се над Градината на Познанието, завивайки около Горичката на Живота. Подмина сатенено–бели езера и подножието на блестящите сребърни Небесни Планини.

Беше прекарал тук толкова много щастливи епохи.

Не.

Всичко това трябваше да си остане в скритите кътчета на душата му. Сега не беше време за носталгия.

Забави скоростта и приближи Ливадата на Престола. Беше точно както си го спомняше: плоската равнина от блестящи бели облаци, която водеше нагоре към центъра на всичко. Самият Престол, ослепително ярък, излъчващ топлината на чистата доброта, така сияен, че дори за един ангел беше невъзможно да погледне право към него. Невъзможно бе да постигнеш дори нещо близко до това да видиш Създателя, който седеше на Трона, облечен в ярко сияние, така че обичайният похват – да наричат цялата същност „Трона“ – беше напълно уместен.

Погледът на Даниел се зарея към арката от вълнисти сребърни пиедестали, които обкръжаваха Престола. Върху всеки беше отбелязан рангът на различен архангел. Някога това беше сборното им място – място, където да отдават почит, да присъстват на церемонии, да получават и предават послания за Престола.

Там беше бляскавият олтар, където някога бе неговото място – близо до горния десен ъгъл на Престола. Беше там, откакто съществуваше Престолът.

Но сега имаше само седем олтара. Някога беше имало осем.

Чакай...

Даниел трепна. Знаеше, че беше влязъл през Райските Порти, но не беше помислил точно кога. Това беше важно. Тронът бе така несигурен само за много кратък период: тъничкият отрязък от време точно след като Луцифер заяви плановете си да стане изменник, но преди те, останалите, да бъдат призовани да изберат страна.

Беше пристигнал в този съвсем кратък миг след предателството на Луцифер, но преди Падението.

Настъпваше голямото разделение, по време на което някои щяха да вземат страната на Рая, а други щяха да застанат на страната на Ада; когато Луцифер щеше да се превърне в Сатана пред очите им, а Мощната Десница на Престола щеше да помете цели легиони от тях от Небето и да ги запрати надолу.

Той се приближи до Ливадата. Мелодичният звук се усили, а с него – и хоровият напев на ангелите. Ливадата сияеше от множеството събрани на нея ослепително ярки души. Миналото му превъплъщение щеше да е там долу – всички бяха там. Светлината беше толкова ярка, че Даниел не виждаше ясно, но паметта му подсказа, че бяха позволили на Луцифер да вземе думата, застанал на преместения си сребърен олтар в далечния край на Ливадата точно срещу Трона – макар не и наполовина толкова високо като него. Другите ангели бяха събрани пред Трона, в средата на Ливадата.

Това беше проверката на присъстващите, сетният миг на единство, преди Небето да изгуби половината от своите души. Навремето Даниел се беше питал защо Престолът изобщо позволи това да се случи. Нима Той, който господстваше над всичко, смяташе, че призивът на Луцифер към ангелите ще приключи само с унижение? Как бе могъл Престолът да сгреши толкова много?

Габ говореше за последната проверка с удивителна яснота. Даниел не помнеше много от нея – ако не се брои лекото докосване на едно–единствено крило, протягащо се към него в знак на солидарност. Докосването, което му казваше: Не си сам.

Би ли се осмелил да погледне към това крило сега?

Навярно имаше начин последната проверка да се извърши различно, така че проклятието, което ги сполетя след това, да не нанесе такъв тежък удар. С потръпване, което стигна до самата сърцевина на съществото му, Даниел осъзна, че може да превърне тази клопка в благоприятна възможност.

Разбира се! Някой беше изменил проклятието, така че за Лусинда съществуваше изход. През цялото време, докато бе устремен към нея, Даниел бе предполагал, че този някой трябва да е била самата Лусинда. Че някъде в необмисленото си бягство назад през времето тя беше отворила пролука. Но може би... може би това е било негово дело през цялото време.

Сега той беше тук. Можеше да го направи. В известен смисъл, сигурно вече го беше направил. Да, преследваше последиците от проклятието през хилядолетията, в които беше пътувал, за да стигне тук. Това, което направеше тук, сега, в самото начало, щеше да се отрази за в бъдеще във всеки един от животите й. Най–сетне нещата започваха да се изясняват.

Той щеше да смекчи проклятието, да позволи на Лусинда да оживее и да пътува в миналото си – всичко трябва да беше започнало тук. И сигурно беше започнало с Даниел.

Слезе до равнината от облаци, като се промъкваше покрай сияещите й предели. Там имаше стотици, хиляди ангели, изпълващи я със сияещо нетърпение. Светлината беше удивителна, когато той се вмъкна сред тълпата. Никой не забеляза неговия Анахронизъм; напрежението и страхът сред ангелите бяха твърде ярки.

– Часът настъпи, Луцифер – разнесе се Гласът му от Трона. Този глас беше дарил Даниел с безсмъртие и с всичко, което го съпътстваше. – Това ли е наистина желанието ти?

– Не само за нас, но и за нашите събратя–ангели – казваше Луцифер. – Свободна воля заслужават всички, не само смъртните мъже и жени, които наблюдаваме от горе. – Сега Луцифер се обърна с призив към ангелите, като пламтеше по–ярко от Зорницата. – Граничната бразда е прокарана в облачната твърд на Ливадата. Сега всички сте свободни да избирате.

Първият райски писар застана в подножието на Трона, обгърнат в нажежена до бяло блещукаща светлина, и започна да извиква имената. Списъкът започваше с най–нископоставения ангел, седем хиляди осемстотин и дванайсетият син на Небето.

– Галиел – оповести писарят, – последен от двайсет и осемте ангели, които управляват лунните здания.

Така се беше започнало.

Писарят бързо отмяташе имената в млечнобялото небе, докато Гадриел, ангелът на втория нощен час, избра Луцифер, а Тиел, ангелът на северния вятър, избра небето, заедно с Паднел, един от ангелите, които бдят край детските легла, и Гадал – ангел, свързан с магическите ритуали за болните. Някои от ангелите отправиха дълги обръщения, други не казаха почти нито дума; Даниел не следеше особено внимателно изреждането на списъка. Той се беше отправил на търсене, за да открие себе си, и освен това, вече знаеше как свършва това.

Крачеше с усилие през полето, изпълнено с ангели, благодарен, че беше нужно толкова време, докато всеки обяви избора си. Трябваше да разпознае собственото си „аз“, преди да се издигне от множествата и да изрече наивните думи, за които плащаше оттогава насам.

На Ливадата настъпи оживление – шепот и припламващи светлини, приглушен тътен на гръмотевица. Даниел не беше чул името, което призоваха, не беше видял как ангелът се издига плавно, за да обяви избора си. Провря се през душите пред него, за да вижда по–добре.

Роланд. Той се поклони пред Трона.

– С цялото ми уважение, не съм готов да избера. – Гледаше към Трона, но посочи към Луцифер. – Днес губиш един син, а всички ние губим брат. Изглежда, ще последват още мнозина. Моля ви, не встъпвайте лекомислено в това мрачно решение. Не принуждавайте семейството ни да се разцепва.

Даниел се просълзи от гледката как душата на Роланд – ангелът на поезията и музиката, брат на Даниел и негов приятел – отправя призив в бялото небе.

– Грешиш, Роланд – прогърмя Тронът. – А като се опълчи срещу мен, ти направи избора си. Посрещни го с „добре дошъл“ на твоя страна, Луцифер.

– Не! – изпищя Ариана, и литна от яркия център, за да започне да кръжи до Роланд. – Моля те, само му дай време да разбере какво означава това решение!

– Решението беше взето – бе всичко, което тронът изрече в отговор. – Долавям какво има в душата му, въпреки думите му – той вече е избрал.

Една душа се докосна леко до тази на Даниел. Гореща и зашеметяваща; душа, която разпозна на мига.

Кам.

Какво си ти? – прошепна Кам. Долавяше вътрешно, че нещо в Даниел беше различно, но нямаше как да обясни кой всъщност бе Даниел, на един ангел, който никога не беше напускал Небето; който нямаше понятие за онова, което щеше да дойде.

– Братко, не се плаши – изрече умолително Даниел. – Аз съм.

Кам сграбчи ръката му над лакътя.

– Усещам това, макар да виждам, че ти също така не си същият. – Той мрачно поклати глава. – Сигурен съм, че имаш причина да си тук. Моля те. Можеш ли да попречиш това да се случи?

– Даниел. – Писарят съобщаваше името му. – Ангел на безмълвните пазители, Григори.

Не. Не още. Не беше намислил какво да каже, какво да прави. Даниел се устреми през ослепителната светлина на душите около него, но беше твърде късно. По–раншното му превъплъщение се изправи бавно, без да гледа нито към Трона, нито към Луцифер.

Вместо това гледаше в мъгливата далечина. Гледаше – спомни си Даниел – към нея.

– С цялото ми уважение, няма да направя това. Няма да избера страната на Луцифер, няма да избера и страната на Небето.

Мощен рев се надигна от лагерите на ангелите, от Луцифер и от Трона.

– Вместо това, избирам любовта – онова, което всички сте забравили. Избирам любовта и ви оставям с вашата война. Грешиш, че ни навличаш това – каза Даниел с равен тон на Луцифер. После, обръщайки се, заговори на Трона: – Всичко добро на Небето и на Земята е родено от любовта. Тази война не е справедлива. Тази война не е добра. Любовта е единственото, за което си струва да се борим.

– Дете мое – прогърмя плътният, спокоен глас от Трона. – Погрешно разбираш. Аз наистина оставам твърд в решението си да изключа любовта – любов към всички мои творения.

– Не – каза меко Даниел. – В тази война става дума за гордост. Прокуди ме, ако трябва. Ако това е участта ми, аз й се предавам. Предавам се пред нея, но не и пред теб.

Смехът на Сатаната беше като противно оригване.

– Имаш куража на бог, но ума на простосмъртен юноша. И наказанието ти ще бъде това на юноша. – Луцифер направи широк жест с ръка настрани. – Адът няма да го приеме.

– А той вече изложи ясно избора си да изостави Небето – разнесе се разочарованият глас от Трона. – Както и с всички свои чада, виждам какво има в душата ти. Но сега не знам какво ще стане с теб, Даниел, нито с любовта ти.

– Той няма да получи любовта си! – изкрещя Луцифер.

– В такъв случай явно имаш предложение, Луцифер? – запита Тронът.

– Трябва да го накажем за назидание на другите – гневно изсъска Луцифер. – Нима не виждате? Любовта, за която говори, е унищожителна! – Луцифер се ухили, когато семената на най–коварното му дело започнаха да покълват. – Затова нека унищожи влюбените, а не нас, останалите. Тя ще умре!

Ахвания от страна на ангелите. Това беше невъзможно, последното нещо, което някой очакваше.

– Тя ще умира винаги и в продължение на цяла вечност – продължи Луцифер, с глас, пресипнал от отровна злоба. – Никога няма да излезе от юношеската възраст – ще умира отново, и отново, и отново точно в мига, когато си спомни твоя избор. Така че никога няма да бъдете истински заедно. Това ще бъде нейното наказание. Колкото до теб, Даниел...

– Това е достатъчно – каза Тронът. – Ако Даниел избере да не отстъпва от решението си, това, което предлагаш ти, Луцифер, ще бъде достатъчно наказание. – Настъпи продължителна, напрегната пауза. – Разбери: не пожелавам това на никое от децата си, но Луцифер е прав. Трябва да накажем някого за назидание.

Това беше моментът, когато трябваше да се случи, шансът на Даниел да отвори пролука в проклятието. Дръзко, той литна нагоре в Ливадата и закръжи редом с по–ранното си превъплъщение. Сега беше моментът да промени нещата, да измени миналото.

– Какво е това раздвояване? – гневно запита Луцифер. Очите му, наскоро придобили червен цвят, се присвиха към двамата Даниеловци.

Множеството от ангели под Даниел запърха смутено. По–раншното му превъплъщение гледаше удивено.

– Защо си тук? – прошепна.

Даниел не изчака някой да му зададе още въпроси, дори не изчака Луцифер да седне, или Тронът да се съвземе от тази изненада.

– Дойдох от нашето бъдеще, от време, в което са изминали хилядолетия от твоето наказание...

Внезапното объркване на ангелите беше осезаемо в горещината, която се излъчваше от душите им. Разбира се, това прекрачваше границите на всичко, което някой от тях би могъл да проумее. Даниел не можеше да види Трона достатъчно ясно, за да определи как се беше отразило завръщането му върху него, но душата на Луцифер сияеше, нажежена до червено от ярост. Даниел се застави да продължи:

– Идвам тук да помоля за милост и снизхождение. Щом трябва да бъдем наказани – а, Повелителю мой, аз не оспорвам решението ти, – моля те, поне си спомни, че една от великите отличителни черти на властта ти е твоята милост, която е мистериозна и всеобхватна и смирява всички ни.

– Милост ли? – изкрещя Луцифер. – След огромните ти предателства? А твоето бъдещо „аз“ съжалява ли за избора си?

Даниел поклати глава:

– Душата ми е стара, но сърцето ми е младо – каза той, като гледаше към по–ранното си превъплъщение, което сякаш беше зашеметено. После се взря в душата на любимата си, красива и ярко пламтяща. – Не мога да бъда различен от това, което съм, а аз съм сбор от изборите на всичките си дни. Не се отричам от тях.

– Изборът е направен – изрекоха Даниеловците в един глас.

– Тогава ние поддържаме наказанието, което отсъдихме – прогърмя Тронът.

Ярката светлина потрепери, и в дългия миг на пълно мълчание Даниел се запита дали изобщо е бил прав да излезе напред.

После, най–сетне:

– Но ще удовлетворим молбата ти за милост.

– Не! – изкрещя Луцифер. – Небето не е единствената засегната страна!

– Тишина! – Гласът на Трона се усили, докато говореше. Звучеше уморен и измъчен, по–несигурен, отколкото Даниел някога бе смятал за възможно. – Ако един ден душата й започне съществуването си, без силата на извършено тайнство да я е поставила на нечия страна, тя ще бъде свободна да порасне и да направи сама своя избор, да пресъздаде този момент. Да избегне наложеното наказание. И чрез този акт, да подложи на последно изпитание тази любов, която по твое твърдение измества правата на Небето и семейството; нейният избор тогава ще бъде твоето избавление или сетното потвърждение на наказанието ти. Това е всичко, което може да се направи.

Даниел сведе глава, а миналото му превъплъщение сведе глава до него.

– Не мога да приема това! – изрева Луцифер. – Те не трябва никога! Никога...

– Свършено е – прогърмя Гласът, сякаш беше изчерпал пределите на милостта си. – Няма да проявя търпимост към онези, които си позволяват да спорят с мен по този или който и да било друг въпрос. Вървете си, махайте се, всички вие, които избрахте злото или изобщо не направихте избор. Портите на Рая са затворени за вас!

Нещо потрепна. Най–ярката от всички светлини внезапно изгасна.

Небето стана тъмно и мъртвешки студено.

Ангелите ахнаха и потрепериха, скупчвайки се по–плътно един до друг.

После: безмълвие.

Никой не помръдваше. Никой не говореше.

Онова, което последва, беше невъобразимо дори за Даниел, който вече веднъж беше ставал свидетел на цялото събитие преди.

Небето под тях потрепери и бялото езеро преля, заливайки всичко с огнена, внезапно избликнала струя бяла вода, от която се вдигаше пара. Градината на Познанието и Горичката на Живота се сляха, а целите Небеса се разтресоха, докато те отиваха с тръпка към смъртта си.

Сребърна мълния изпращя откъм Трона и уцели западния край на Ливадата. Небесната твърд закипя и почерня, и пропаст, изпълнена с най–мрачното отчаяние, се разтвори като помийна яма точно под Луцифер. Заедно с цялата му безсилна ярост, той и ангелите най–близо до него изчезнаха.

Колкото до ангелите, които още не бяха направили своя избор, те също изгубиха опора върху Небесните равнини и се хлъзнаха в пропастта. Една от тях беше Габ; също и Ариана и Кам, както и останалите, най–скъпи на сърцето му – невинни жертви на избора на Даниел. Дори миналото му превъплъщение, с широко разтворени очи, беше запратено към черната дупка в Небесата и изчезна в нея.

Даниел отново не можеше да направи нищо, за да попречи това да се случи.

Знаеше, че между падналите и момента, в който щяха да достигнат Земята, стои деветдневна пролука, изпълнена с непрекъснато падане надолу. Девет дни, в които не можеше да си позволи да прекрати търсенето й. Гмурна се към бездната.

На ръба на нищото, Даниел погледна надолу и видя ярко петно, по–далече от най–далечното нещо, което можеше да си представи. Не беше ангел, а звяр с огромни черни криле, по-тъмни от нощта. И летеше към него, движейки се нагоре. Как така?

Даниел току–що беше видял Луцифер при Господния Съд горе. Той беше паднал пръв и трябваше да е далече долу. И въпреки това, не можеше да бъде никой друг. Зрението на Даниел се съсредоточи зорко и крилете му започнаха да горят от основата до върха, когато осъзна, че звярът носеше някого, сгушен под крилото му.

– Лусинда! – изкрещя той, но звярът вече я беше пуснал.

Целият му свят спря.

Даниел не видя къде отиде Луцифер след това, защото се гмуркаше през небето към Лус. Душата й пламтеше така ярко и толкова познато. Той се изстреля напред, с криле, притиснати близо до тялото, така че падаше по–бързо, отколкото му се струваше възможно, толкова бързо, че светът около него се замъгли и изгуби очертанията си. Посегна и...

Тя се приземи в обятията му.

Крилете му мигом се изтеглиха напред, обгръщайки я като щит, за да я предпазят. Отначало тя изглеждаше стресната, сякаш току–що се беше събудила от ужасен сън, и се вгледа дълбоко в очите му, изпускайки целия въздух от дробовете си. Докосна бузата му, прокара пръсти през потрепващите ръбчета на крилете му.

– Най–сетне – промълви той в обятията й, намирайки устните й.

– Ти ме намери – прошепна тя.

– Винаги.

Точно под тях, множеството от паднали ангели осветяваше небето като хиляди ярки звезди. Всички сякаш бяха сплотени от притеглянето на някаква невидима сила, вкопчени един в друг по време на дългото падане от Небесата. Беше трагично и вдъхваше страхопочитание. За миг всички сякаш напяваха и пламтяха в прекрасно съвършенство. Докато двамата с Лус гледаха, черна мълния прекоси небето и сякаш обкръжи яркото множество на падащите.

После всичко, освен Лус и Даниел, потъна в пълна тъмнина. Сякаш всички ангели, всички изведнъж, бяха пропаднали през пролука в небето.