Струна в кръвта

Пролог

Убийството е като магия, мислеше си той. Ловкостта му винаги мамеше очите, и така щеше да бъде и занапред. Той беше като пощальон — минава да остави пощата, а после всички в къщата са готови да се закълнат, че не са идвали никакви посетители. Това съзнание беше заложено в него, също като пейсмейкър у сърдечноболен. Без силата на тази магия би бил мъртъв. Или почти.

Разбра, че тя е следващата още в първия миг, когато я видя. Дори преди да срещне очите й, вече знаеше. Тази много специфична комбинация, която отговаряше на понятието „съвършенство“, винаги бе съществувала в речника на сетивата му. Зрелост и невинност, гарвановочерна коса, немирен поглед. Никога досега не бе грешил. Благодарение на този инстинкт беше все още жив. Или почти.

Следеше я как го наблюдава, и над бръмчащите разговори на тълпата в главата му зазвуча детска песничка: „Джек и Джил с ведро вода по хълма се качили. Надолу се търкулнал Джек и счупил си главата…“. Звънката мелодия се усили и се разби като пролетен прилив във вълнолома на съзнанието му. А Джил? Какво станало с Джил? Знаеше отлично какво е станало с Джил. И се случваше отново и отново, повтаряше се като онова варварско детско стихче. И никога не му беше достатъчно. Никога не добиваше чувството, че наказанието е достатъчно за престъплението.

Затова трябваше да има още наказания. И ето го сега — следи я как не откъсва очи от него, как улавя погледите, които той й праща погледи, които говорят: „Забелязах те. Ела насам и може да ти обърна повече внимание“. И тя разчиташе посланието, разчиташе го съвсем ясно. Беше толкова предсказуема; животът все още не беше успял да нарани очакванията й. Усмивка на разбиране се помни в ъгълчетата на устата й, и тя направи първата крачка от едно дълго и (поне за него) вълнуващо пътуване за опознаване на страданието. Страданието, що се отнасяше до него, не бе единствената жизнена необходимост, но със сигурност една от най-важните.

Тя започна да си проправя път към него. Той беше забелязал, че правеха това по различни начини. Някои тръгваха смело, направо; други се навъртаха колебливо наоколо, несигурни дали са разчели правилно погледите му. Тази предпочиташе заобиколния път, стесняваше постепенно кръговете около него, като че ли проследяваше със стъпките си спираловидната вътрешност на гигантска раковина, нещо като миниатюрен двуизмерен образ на галерията „Гугенхайм“. Вървеше с равномерни, уверени крачки, очите й не се откъсваха от лицето му, като че ли между двамата нямаше никакви пречки или поводи за отклонение. Дори когато се падаше зад гърба му, той чувстваше погледа й, но според него така и трябваше да бъде.

Начинът, по който тя тръгна към него, започна да изгражда някаква представа за нея. Тя искаше да се наслади на очакването на срещата. Искаше да го види от всеки възможен ъгъл, да запечата образа му завинаги в съзнанието си, защото смяташе, че това ще бъде единствената й възможност за толкова подробен оглед. Ако някой можеше да й каже какво я очаква в действителност, тя сигурно би припаднала от вълнение.

Най-сетне постепенно стесняващата се орбита я доведе в обсега му. Сега ги разделяше само тесен кръг от един-два реда обожателки. Той я погледна право в очите, пусна в действие чара на погледа си, кимна учтиво на заобиколилите го жени и направи крачка напред. Почитателките му покорно направиха път, докато той казваше:

— Радвам се, че се запознахме, бихте ли ме извинили?

По лицето й прелетя сянка на несигурност. Какво трябваше да направи, да отстъпи като останалите или да остане под хипнотизиращото въздействие на погледа му? Нямаше място за колебание; не би могло и да има. Тя беше пленена, действителността на това, което се случваше тази вечер, надхвърляше и най-смелите й фантазии. Той проговори:

— Здравей. Как се казваш?

За миг тя изгуби дар слово. Никога досега не се бе озовавала толкова близо до известна личност. Беше зашеметена от блясъка на тези ослепително бели зъби, оголени в усмивка в нейна чест. „Защо са ти толкова големи зъбите? — мина му през ума. — За да те изям!“.

— Дона — измънка най-сетне момичето. — Дона Дойл.

— Красиво име — продължи той с нежен тон. Тя му отвърна с усмивка, не по-малко блестяща от неговата. Понякога всичко му се струваше прекалено лесно. Хората чуваха това, което искаха да чуят, особено ако чутото ги караше да мислят, че мечтите им се сбъдват. Пълно пропъждане на недоверието — той съумяваше да постигне това всеки път. Те идваха на тези срещи, очаквайки Джако Ванс и всички, свързани с великия човек, да бъдат точно това, което им се представяше по телевизията. Разбира се, всеки от свитата на звездата забърсваше по малко от неговата позлата. Всички бяха така привикнали към честния, открит израз на Ванс, така добре запознати с крайно демонстративната му почтеност, че и през ум не им минаваше да се замислят дали тук няма някаква уловка. Пък и защо да има, след като Ванс беше публична личност, в сравнение с чийто образ добрият дядо Коледа приличаше на Скрудж? Те залагаха като комарджии на думите и фантазиите им градяха приказка, подобна на „Джек и бобеното зърно“ — от малкото семенце, посадено от Ванс и обкръжението му, те виждаха как разцъфтява цветето на живот във върховете, редом с него. В това отношение Дона Дойл не се различаваше от останалите. Държеше се така, сякаш играеше по писан от него сценарий. Той успя с няколко маневри да я отведе в един ъгъл и се престори, че се кани да й подари снимка с автограф — Ванс, мегазвездата. След това изигра етюд, толкова естествен, че беше достоен за репертоара на Де Ниро.

— Господи! — ахна той. — Разбира се. Разбира се!

Възклицанието прозвуча така, сякаш се бе плеснал с ръка по челото.

Тя тъкмо посягаше да вземе снимката и пръстите й застинаха на сантиметри от неговите. Смръщи се недоумяващо и попита:

— Моля?

Той изкриви устни в смутена гримаса.

— Не ми обръщай внимание. Съжалявам, убеден съм, че имаш далеч по-вълнуващи планове за бъдещето си от това, което бихме могли да ти предложим ние в телевизията.

Първия път, когато опита тази реплика, дланите му се бяха изпотили, а кръвта бучеше в ушите му — беше убеден, че е толкова елементарна, та не би подвела и мъртвопиян човек. Но се оказа, че е постъпил правилно, като послуша инстинкта си, дори когато той му подсказваше такива престъпно наивни ходове. Първата, както и всички след това, моментално бе повярвала, че й се предлага нещо, за което останалите момичета, с които той бе разговарял, са се оказали прекалено невзрачни.

— Какво искате да кажете? — говореше плахо, затаила дъх, не смееше да повярва, съмняваше се, че не е разбрала правилно, опасяваше се да не изпадне в неудобно положение, признавайки, че е станало недоразумение.

Той сви едва забележимо рамене, без да нарушава безукорната линия на сакото си.

— Няма значение.

Поклати леко глава, в погледа му се изписа прикрито разочарование, блестящата му усмивка угасна.

— Не, моля ви, кажете ми — настоя тя отчаяно. Каквото и да приказват хората, всеки иска да стане звезда. Наистина ли щеше да й отнеме привидялото й се пътуване с вълшебно килимче, което щеше да я отведе от този жалък живот и да я отнесе в неговия свят?

Той хвърли бързо поглед наляво и надясно, за да се убеди, че никой не може да го чуе, и заговори с мек, но настоятелен глас:

— Става дума за един нов проект, върху който работим в момента. Ти си идеалният типаж. Ще бъдеш съвършена. Като те огледах по-отблизо, разбрах, че тъкмо ти ми трябваш. — Идваше ред на примирената усмивка. — Сега поне ще имам образа ти, който ще ползвам за еталон, докато оглеждам стотиците кандидатки, които ни водят агентите. Може пък да имаме късмет… — гласът му заглъхна, очите му бяха влажни и скръбни като на кученце, оставено само по празниците.

— Не може ли… искам да кажа, ами… — лицето на Дона се озари от надежда, после тя видимо се смути от настойчивостта си, а накрая бе обзета от видимо разочарование, защото явно бе успяла сама да пропъди надеждите си.

Усмивката му стана снизходителна, поне така би я определил един възрастен човек, но тя беше прекалено млада, за да разбере кога се държат покровителствено с нея.

— Не мисля. Рискът би бил огромен. Такъв проект, все още на такъв деликатен етап на развитие… Една дума, казана не където трябва, може да доведе до финансовия му провал. А пък и ти нямаш никакъв професионален опит, нали?

Изкусителният поглед върху това, което би могло да бъде нейно бъдеще, отприщи вулкан от надежди. Думите й се прескачаха като камъни в поток от лава. Награди за изпълнения на караоке в младежкия клуб, всички били на мнение, че е изключителна танцьорка, изпълнявала ролята на дойката, когато класът им драматизирал „Ромео и Жулиета“. В училищата, каза си той, би трябвало да проявяват достатъчно разум, за да не надигат развълнуваните води на пубертетните желания с такава предизвикателна пиеса, но учителите явно нямаше да поумнеят, както и техните възпитаници. Децата можеше и да научат какви са били причините за Първата световна война, но никога нямаше да разберат, че баналните фрази са банални, защото са отражение на действителността. За предпочитане е познатото зло. Не приемай бонбони от непознати.

Такива предупреждения като че ли никога не бяха достигали до слуха на Дона Дойл, ако се съдеше по трескавата й настойчивост. Той се усмихна широко и каза:

— Добре! Убеди ме! — наведе глава, прикова очите си в нейните и продължи със заговорнически тон: — Можеш ли да пазиш тайна?

Тя закима така, сякаш животът й зависеше от това. Нямаше как да знае, че всъщност е точно така.

— О, да! — тъмносините й очи засияха, устните й бяха полуотворени, розовият й език се плъзна по тях. Той знаеше, че гърлото й е пресъхнало. Знаеше също, че други части на тялото й са овлажнели.

Изгледа я замислено и преценяващо, без да крие одобрението си, което тя посрещна с вълнение и копнеж, смесени като уиски с вода.

— Мисля си — поде той тихо, гласът му почти приличаше на въздишка. — Удобно ли е да се срещнем утре сутринта? В девет?

Дона се намръщи за миг, после лицето й се проясни, очите й заблестяха решително.

— Да — отвърна тя, видимо отхвърлила мисълта за училището като маловажна. — Да, удобно е. Къде?

— Знаеш ли къде е хотел „Плаза“? — налагаше се да бърза. Хората започваха да го заобикалят, обзети от надеждата, че ще го спечелят за своите каузи.

Тя кимна.

— Хотелът има подземен паркинг. Влиза се откъм „Биймиш Стрийт“. Ще те чакам на второто ниво. И нито дума никому, ясно ли е? Нито на майка ти, нито на баща ти, дори на кучето — тя се изкиска. — Ще устоиш ли да не кажеш нищо? — той я надари със странно интимния поглед на телевизионна звезда, онзи поглед, който е в състояние да убеди хората с умствени увреждания, че човекът на екрана ги обича дълбоко.

— Второ ниво, девет часа? — повтори Дона, решена да не провали едничкия си шанс за бягство от сивото ежедневие. Не можеше да знае, че в края на седмицата ще плаче, ще крещи и ще се моли да се върне в сивото ежедневие. Че ще е готова да продаде безсмъртната си душа, за да се озове обратно в ежедневието. Но дори някой да й го кажеше в този момент, тя не би схванала какво й говорят. Точно в този момент блясъкът на мечтата за това, което той можеше да й предложи, бе обхванал цялата й вселена. Възможно ли бе да има по-прекрасно бъдеще?

— И нито дума, обещаваш, нали?

— Обещавам — заяви тя тържествено. — Да пукна, ако проговоря.