Струна в кръвта

Втора част

— Някой има ли представа къде е Боуман? — попита нетърпеливо Пол Бишоп, поглеждайки часовника си за пети път през последните две минути. Петте обърнати към него лица изразяваха пълно недоумение.

— Трябва да е умряла, няма друг начин — ухили се Леон. — Нашта Шаз никога не закъснява.

— Много смешно, Джексън — отвърна саркастично Бишоп. — Хайде сега отидете като добро момче до приемната и проверете дали не се е получило някакво известие от нея.

Леон постави стола, на който се люлееше, в нормално положение и се повлече към вратата. Подплънките на елегантно скроеното му сако успяваха да придадат предизвикателност на високата му, но прекалено слаба фигура. Бишоп забарабани с пръсти по дистанционното управление. Ако не започнеха веднага, щеше да закъснее с графика за днес. Трябваше да прегледат цял куп видеозаписи на местопрестъпления, а на обяд имаше уговорена среща с министъра на вътрешните работи. Да й се не види на тази Боуман. Защо трябваше да закъснява точно днес? Реши да изчака връщането на Джексън и да започне занятието. Ако Боуман пропуснеше нещо важно, толкова по-зле за нея.

Саймън се обърна към Кей и попита шепнешком:

— Чувала ли си се с Шаз след петък?

Кей поклати глава. Светлокестенявата й коса падаше като завеса край едната й буза и лицето й напомняше на муцунката на полска мишка, която наднича през тревата.

— Оставих съобщение на секретаря, когато не дойде в ресторанта в събота вечерта, но тя така и не ми се обади. Очаквах да я видя снощи на тренировката по плуване, но и там не дойде. Разбира се, не бяхме уговаряли нищо предварително.

Преди Саймън да успее да отговори, Леон се появи отново в стаята.

— Ни вест, ни кост — обяви той. — Не се е обаждала да каже, че е болна или нещо подобно.

Бишоп цъкна неодобрително с език.

— Е, ще се наложи да започваме без нея.

Той им съобщи сутрешната програма, после включи видеото.

Картините, които се заредиха пред тях — все образи на последиците от изблици на неконтролируемо насилие и омраза — не правеха особено впечатление на Саймън. Той не намери и повод да се включи в последвалото обсъждане. Отсъствието на Шаз не преставаше да го безпокои. Беше отишъл до жилището й, за да я вземе да пийнат по нещо преди вечеря, както се бяха уговорили. Позвъни, но никой не му отвори. Наистина, беше подранил, затова си каза, че тя може да е под душа или да си суши косата, и затова не чува звънеца. Поразходи се наоколо и намери телефонна кабина. Звъня упорито, докато повикването бе автоматично прекъснато, после опита още два пъти. Не можеше да повярва, че тя просто ще му върже тенекия, без да го уведоми по някакъв начин. Върна се до апартамента й отново натисна звънеца.

Знаеше кой от двата партерни апартамента е нейният — беше я изпратил до тук една вечер, когато бяха ходили на кръчма с колегите си. Още тогава, измъчван от колебания дали да я покани да излязат някой път сами, той се бе позабавил в колата и можа да види кои прозорци светват, след като тя се прибра. Така че сега погледна натам и видя, че завесите на прозореца на спалнята са плътно затворени, въпреки че съвсем наскоро се бе смрачило. Каза си, че тя може би се преоблича, за да излезе. Но дори да беше така, очевидно нямаше намерение да излезе с него. Тъкмо бе решил да се откаже, да отиде на кръчма сам и да удави обидата си в колкото може повече бира, когато забеляза тясната алея, която водеше към задната част на къщата. Без да си зададе въпроса има ли право и основание да постъпва така, той се запромъква по нея, отвори малката порта от ковано желязо и влезе в потъналата в мрак задна градина.

Когато зави зад ъгъла на къщата, се препъна в някакво стъпало. Стъпалата бяха няколко и водеха към голям френски прозорец.

— Майната му — изруга той тихичко, но успя да се задържи да не падне. Постави длани край очите си, за да изолира светлината, която идваше от прозорците на съседната къща, и надникна през стъклото. Можа да види смътни силуети на мебели, които се очертаваха на слабата светлина, проникваща сякаш от някое съседно помещение. Нямаше никакви признаци на живот. Внезапно някой запали лампа в една от стаите на горния етаж и точно до Саймън се очерта светъл правоъгълник.

Съзнавайки, че за страничен наблюдател прилича повече на крадец, отколкото на полицай, той се промъкна назад в мрака, покрай стената, и излезе на улицата, надявайки се, че никой не го е видял. Само това му липсваше, патрулните полицаи да пуснат клюката, че в отдела по профилиране има воайори. Озадачен от отношението на Шаз, той се упъти към индийския ресторант, където имаха среща с Леон и Кей. Нямаше настроение да се присъедини към техните гадания какво ли по-добро предложение за вечерта е получила Шаз, затова се съсредоточи върху задачата да види какво е максималното количество светла бира, което може да поеме.

Сега, в понеделник сутринта, Саймън беше сериозно обезпокоен. Едно нещо бе Шаз да му върже тенекия — беше повече от ясно, че тя може да си намери нещо много по-добро от него, и то без особени усилия. Но да не се появи на занятие беше нещо съвсем друго, и то напълно неприсъщо за нея. Саймън изобщо не чуваше мъдрите слова на Пол Бишоп, въртеше се на стола си, нервничеше, а между тъмните му вежди се бяха вдълбали две дълбоки бръчки. Веднага щом столовете заскърцаха, известявайки края на занятието, той хукна да търси Тони Хил.

Откри психолога в полицейския стол. Тони се беше разположил край масата, на която обикновено обядваха специалистите по профилиране.

— Имаш ли време да поговорим, Тони? — попита Саймън. Напрегнатото изражение на тъмните му очи превръщаше лицето му в почти огледално отражение на преподавателя му.

— Разбира се. Сипи си кафе и сядай.

Саймън хвърли колеблив поглед през рамо.

— Работата е там, че останалите ще пристигнат след минута, а пък… ами бих предпочел да говорим насаме.

Тони взе кафето си и папката, която прелистваше, и стана.

— Ще намерим някоя свободна стая за разпити.

Саймън го последва по коридора и двамата влязоха в първата стая, над чиято врата не светеше червената лампичка. Вътре миришеше на пот, застоял цигарен дим, и колкото и да бе странно, на горена захар. Тони яхна един от столовете и търпеливо загледа Саймън, който известно време снова из стаята, преди да се облегне на стената в един ъгъл.

— Става дума за Шаз — каза той. — Тревожа се за нея. Не дойде на занятия тази сутрин, не се обади по телефона, просто изчезна.

Тони разбра веднага, че има още нещо. Негова работа беше да разбере какво.

— Съгласен съм, не е типично за нея. Тя е съвестен човек. Но може да е възникнало нещо неочаквано. Може би някакъв семеен проблем?

Саймън присви устни.

— Може и така да е. Но все пак щеше да се обади на някого, ако беше така. Тя не е просто съвестна, а вманиачена на тази тема. Знаеш, че е така.

— Да не е катастрофирала?

Саймън трепна.

— Именно. Точно това имам предвид. Редно е да се безпокоим за нея, нали?

Тони сви рамене.

— Ако е станала някаква злополука, ще научим много скоро. Или ще се обади тя самата, или ще ни уведоми някой друг.

Саймън стисна зъби. Налагаше се да обясни защо положението е по-тревожно, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

— Ако е станала злополука, не е било тази сутрин. Всъщност имах среща с нея в събота вечерта. Обикновено всяка събота излизаме четиримата — Кей, Шаз, аз и Леон — да ядем къри и да пийнем по нещо. Но този път с Шаз се уговорихме да излезем по-рано сами, преди вечеря. Трябваше да я взема от апартамента й — след като веднъж се престраши да започне, сега думите му направо се прескачаха. — Когато отидох там, от нея нямаше и следа. Реших, че е размислила, че е решила да се измъкне, нещо от този род. Но днес вече е понеделник, а нея все още я няма. Мисля, че нещо й се е случило, и то не нещо обичайно. Може да й се е случило нещо, докато си е била в къщи. Може например да се е подхлъзнала в банята и да си е ударила главата — или същото нещо да се е случило някъде по улиците. Може да е в някоя болница в безсъзнание и никой да не знае коя е. Не мислиш ли, че трябва да предприемем нещо? В края на краищата се предполага, че работим в един екип, нали?

Тони почувства как някъде в периферията на съзнанието му се надига ужасно подозрение. Саймън беше прав. За жена като Шаз Боуман бе абсолютно нетипично да изчезне в продължение на две денонощия, особено когато това предполагаше да зареже демонстративно свой колега и да не се яви на работа. Той стана и попита:

— Опита ли пак да й се обадиш?

— Сто пъти. Не е включен дори телефонният й секретар. Затова и предположих, че може да й се е случило нещо, докато си е била у дома. Нали разбираш? Може да е изключила секретаря, когато се е прибрала, а после нещо се е случило и… и аз не знам — заключи той. — Малко се притеснявам, задето съм се паникьосал като хлапе. Може да е много шум за нищо.

Той сви рамене и тръгна към вратата.

Тони протегна ръка и го задържа за лакътя.

— Мисля, че си прав. Ти имаш полицейски инстинкт и усещаш кога нещо не е наред. Това е и една от причините да си член на този отдел. Хайде да отидем до жилището на Шаз и да видим какво ще намерим.

В колата Саймън се приведе напред, сякаш я тласкаше да се движи по-бързо със силата на волята си. Съзнавайки, че няма никакъв смисъл да се опитва да поддържа разговор, Тони спазваше кратките напътствия на младия човек. Когато стигнаха пред къщата, Саймън изскочи от колата още преди Тони да угаси мотора.

— Завесите са все още спуснати — каза Саймън тревожно, когато Тони се изправи до него пред входа. — Отляво е спалнята й. Завесите бяха спуснати още в събота вечерта, когато дойдох да я взема. — Той натисна звънеца, на който пишеше: „Апартамент №1. Боуман“.

Двамата чуха ясно пронизителния звън, който отекваше в апартамента.

— Сега поне знаем, че звънецът работи — отбеляза Тони. Отстъпи назад и огледа внушителната фасада. Бе изминал цял век от откриването на мотора с вътрешно горене и това явно личеше по потъмнелите камъни от йоркските каменоломни, с които бе облицована къщата.

— Може да се мине отзад — каза Саймън, след като най-сетне се отказа да звъни. Без да чака отговор, той хукна по тясната алея. Тони го последва, но не достатъчно бързо. Когато стигна до ъгъла, отзад се разнесе крясък — приличаше на вой на умираща котка. Зави точно когато Саймън се препъваше заднешком по стъпалата, като човек, когото са ударили в лицето. Младият полицай коленичи на тревата и започна да повръща, мънкайки несвързано.

Стреснат, Тони пристъпи колебливо напред. Когато се изкачи на последното стъпало и застана пред френския прозорец, гледката, която бе отнела мъжеството на Саймън Макнийл, го накара да се вцепени. Лишен от мисъл, лишен от способността да изпитва каквото и да било чувство, той се взираше през стъклото в нещо, което приличаше по-скоро на картина на Бейкън4, възпроизведена от някой психопат, отколкото на човешко същество. Първоначално той не можа да разбере какво вижда пред себе си.

След миг, когато осмисли гледката, бе готов да продаде душата си, само за да си възвърне блаженото неведение.

Това не беше първият обезобразен труп, който Тони виждаше. Но за първи път му се случваше да познава лично жертвата. Закри за миг очите си с ръка, и потърка вежди с палеца и показалеца си. Не беше време за скръб. Имаше други неща, които можеше да стори за Шаз Боуман, неща, които друг, освен него не би могъл да извърши. Не беше моментът да се свие на кълбо и да скимти като ритнато кученце.

Пое си дълбоко дъх, обърна се към Саймън и каза:

— Съобщи в полицията. След това заобиколи отпред и вземи необходимите мерки никой да не влиза.

Саймън го погледна умолително. Мъката в невярващия му поглед не можеше да бъде пренебрегната.

— Това Шаз ли е?

Тони кимна.

— Това е Шаз. Саймън, прави, каквото ти казах. Обади се в централата. Пази външната врата. Много е важно. Тук незабавно трябва да пристигнат полицаи. Тръгвай.

Той изчака Саймън да се изправи, залитайки, и да тръгне като пиян по алеята. После се обърна и се вторачи през стъклото в обезобразените останки на Шаз Боуман. Искаше му се да отиде по-близо, да премести тялото й, да проучи отвратителните подробности на това, което бе извършено с нея. Но познаваше прекалено добре изискванията за опазване на местопрестъплението, за да ги наруши.

Трябваше да се задоволи с това, което виждаше. За повечето хора то би било повече от достатъчно, но за Тони беше само дразнещ частичен поглед. Първото, което трябваше да направи, бе да престане да възприема тази тленна обвивка като Шаз Боуман. Трябваше да разсъждава спокойно, хладнокръвно и аналитично, за да бъде от полза на следствието. Когато погледна отново трупа на стола, установи, че не е много трудно да не го свързва със спомените си за Шаз. В обезобразената, уродлива глава нямаше почти нищо човешко.

Виждаше тъмните дупки на местата, където преди бяха удивителните й яркосини очи. От тях се бе стекла кръв, превърнала лицето в ужасяваща маска. Устата приличаше на розово-лилава пихтия.

Уши нямаше. Косата стърчеше на слепени от кръв снопчета около местата им.

Погледът му падна върху скута й. На гърдите й беше опрян голям лист хартия. Тони беше прекалено далеч, за да разчете буквите, но рисунката се виждаше съвсем ясно. Трите мъдри маймуни. Внезапно го втресе. Не можеше да прецени от такова разстояние, но не виждаше никакви признаци на сексуално насилие. Образите на трите маймуни му бяха достатъчни да разчете сцената. Това не беше убийство по сексуални подбуди. Шаз не бе станала жертва на случаен психопат. Това беше екзекуция.

— Не си сторил това за удоволствие — прошепна той тихо. — Искал си да й дадеш урок. Искал си да дадеш урок на всички нас. Искаш да ни кажеш, че ти си по-добър от нас. Подиграваш ни се, показваш силата си, защото си убеден, че няма да намерим нищо, с което да докажем вината ти. И ни предупреждаваш да не си врем носовете в твоята работа. Защото си самомнително копеле, нали?

Сцената пред него показваше неща, които един полицай, обучен да търси физически осезаеми улики, никога не би забелязал. В очите на психолога това деяние разкриваше изобретателен и решителен ум. Ставаше дума за хладнокръвно убийство, не за резултат на сексуално изстъпление. За Тони това бе доказателство, че убиецът е оценил Шаз Боуман като заплаха за себе си. И незабавно е пристъпил към действие — брутално, хладнокръвно и методично. Още преди огледа Тони бе готов да се обзаложи със специалистите, че няма да намерят материални доказателства, с чиято помощ биха могли да идентифицират престъпника. Решението на този случай се таеше в човешкия ум, не в лабораторията по съдебна медицина.

— Бива те — промърмори Тони. — Но ще видиш, че аз съм по-добър.

Когато воят на сирените разкъса тишината и се чу тропотът на униформените полицаи по чакълената пътечка, Тони продължаваше да стои пред прозореца. Опитваше се да запечата сцената в паметта си, да запомни всеки детайл, за да го призове в съзнанието си в случай на нужда. Едва след като се убеди, че е видял всичко, заобиколи къщата и отиде отпред, за да се опита да утеши Саймън, доколкото бе възможно.

— Не виждам нищо спешно — измърмори съдебният лекар, докато вадеше гумените ръкавици от чантата си. — Предвид състоянието й, един час повече или по-малко не би имал никакво значение. Не е като да те викат за жив човек, нали? Шибаният пейджър се е превърнал в проклятие на живота ми.

Тони едва се удържа да не удари закръгления лекар.

— Тя беше служител на полицията — каза той рязко.

Лекарят го огледа внимателно.

— Струва ми се, че не ви познавам. Нов ли сте?

— Доктор Хил е командирован тук от Министерство на вътрешните работи — намеси се местният инспектор. Тони не помнеше името му. — Занимава се с новия отдел по психологическо профилиране, за който сигурно сте чували. Момичето беше на обучение при него.

— Е, добре, лично аз ще се погрижа за нея, както бих го сторил и за всяко йоркширско момиче — отвърна сухо лекарят и се зае с мъчителната си работа.

Тони стоеше отвън, пред френските прозорци, които бяха вече отворени, и наблюдаваше как фотографът и екип лаборанти извършват рутинния оглед на местопрестъплението. Не можеше да откъсне очи от останките на Шаз. Независимо от усилията си не бе в състояние да пропъди спомена за това, което тя беше преди. Споменът само провокираше решимостта му, макар че би предпочел тази провокация да не съществуваше.

Горкият Саймън, каза си той с горчивина. Бяха го откарали, смъртноблед и треперещ, в централата, за да даде показания за случилото се в събота вечер. Тони знаеше достатъчно добре как функционира мозъкът на полицая, за да прецени, че в очите на служителите от криминалния отдел на този етап Саймън е главният заподозрян. Трябваше да предприеме нещо и по този въпрос, и то за предпочитане незабавно.

Инспекторът, чието име не помнеше, слезе надолу по стъпалата и застана до него.

— Голяма гадост — отбеляза той.

— Тя беше добър полицай — каза му Тони.

— Ще хванем това копеле — отвърна самоуверено инспекторът. — Не се безпокойте.

— Бих искал да ви помогна.

Инспекторът повдигна едната си вежда.

— Нямам право да вземам сам решение — каза той. — Не е сериен убиец, нали разбирате. Никога досега не сме виждали такова нещо в нашия район.

Тони се насили да преглътне раздразнението си.

— Инспекторе, това не е първо престъпление за убиеца. Който и да го е извършил, е направо експерт. Може досега да не е извършвал убийство във вашия участък, или да не го е вършил точно по този начин, но това не е плод на аматьорско забавление.

Преди инспекторът да успее да отговори, ги прекъснаха. Съдебният лекар бе изпълнил ужасяващите си задължения.

— Е, Колин — поде той, идвайки към тях, — може да се каже със сигурност, че е мъртва.

Полицаят хвърли бърз поглед към Тони и отвърна:

— Можеш да си спестиш черния хумор поне този път. Имаш ли някаква представа кога се е случило?

— Питайте вашия патоанатом, инспектор Уортън — нацупи се лекарят.

— Така и ще направя. Все пак, бихте ли ми дали някакви предварителни данни?

Докторът смъкна така рязко ръкавиците си, че гумата изплющя.

— Да видим… понеделник по обед… Би трябвало да е станало между седем часа вечерта в събота и четири сутринта в неделя — в зависимост от това дали отоплението е работело и колко дълго е било включено.

Инспектор Колин Уортън въздъхна.

— Периодът е доста голям. Не можете ли да стесните малко границите?

— Аз съм лекар, а не врачка — сопна се заядливо докторът. — А сега смятам да се върна на игрището за голф, ако не възразявате. Ще получите доклада ми утре сутринта.

Тони импулсивно протегна ръка и го спря.

— Докторе, имам нужда от вашата помощ. Знам, че това не влиза във вашите задължения, но ми е ясно също и че имате голям опит в тази област. — Ласкателството винаги помага. — Всички тези рани… Можете ли да прецените дали е била още жива, когато са нанесени, или това е сторено след смъртта й?

Докторът изду пълните си червени устни, обърна се и се взря в трупа на Шаз. Приличаше на малко момче, което се превзема пред старата си леля, за да измъкне от нея повече пари.

— И едното, и другото — отвърна той след известен размисъл. — Очите са били извадени, когато е била още жива. Сигурно устата й е била запушена, иначе би пищяла като че ли я въртят на шиш. Сигурно веднага е припаднала — в резултат на шока и болката. Това, което убиецът е излял в гърлото й, е силно разяждащо вещество, и то е причинило смъртта. Мога да заложа пенсията си, че при аутопсията ще установят пълно разграждане на тъканта на дихателните пътища. Съдейки по количеството изтекла кръв, бих казал, че ушите са отрязани, когато е умирала. Отрязани са много чисто между другото, не на няколко пъти, както се случва обикновено при подобни обезобразявания. Убиецът трябва да е имал страшно здрави нерви и страшно остър нож. Ако се е опитвал да оприличи края й на тези три маймуни, може да се каже, че се е справил много добре. — Той кимна на двамата мъже. — Аз ще тръгвам. Оттук нататък е ваш ред. Пожелавам ви успех в търсенето. Имате работа с абсолютно луд човек.

И той се заклати като патица по алеята към изхода.

— Няма лекар с по-отвратително държание от това копеле в целия Уест Райдинг — отбеляза отвратено Колин Уортън. — Съжалявам.

Тони поклати глава.

— Каква е ползата да се замаскира нещо толкова ужасно с по-изискани думи? Нищо няма да промени факта, че някой е нарязал Шаз Боуман на парчета, като същевременно се е постарал да ни покаже защо го е сторил.

— Какво? — попита Уортън. — Да не съм пропуснал нещо? Какво искате да кажете с това, че ни е показал защо го е сторил? Аз лично не знам защо.

— Нали видяхте рисунката? Трите мъдри маймуни. Не знам, не чух, не видях. Убиецът е унищожил очите, ушите и устата й. Това не ви ли говори нещо?

Уортън сви рамене.

— Вариантите са два — или приятелят й е убиецът, и ако е така, той е луд за връзване и няма никакво значение какви идиотщини се въртят в главата му. Или пък е друг луд, който ненавижда полицаите, защото според него си навираме носовете, където не ни е работа.

— А не мислите ли, че може да става дума за убиец, който е искал да убие именно Шаз Боуман, защото тя си е завряла носа там, където не е трябвало?

— Не виждам как би могло да бъде така — каза пренебрежително Уортън. — Тя никога не е работила по местни случаи, нали? Вашият отдел още практически не функционира, така че не е възможно тя да се е изпречила на пътя на някоя местна откачалка.

— Макар че все още не ни се възлагат нови случаи, ние обработваме стари, но също така действителни. Преди няколко дни Шаз представи една теория за сериен убиец, който не е бил идентифициран досега…

— Онази измишльотина с Джако Ванс? — Уортън не можа да се удържи и се изхили. — Хубаво се посмяхме с нея.

Чертите на Тони се изопнаха.

— Вие не би трябвало да сте запознат със случая. Кой е разнасял служебни тайни?

— О, не, докторе, нямам намерение да накисвам когото и да било. Пък и нали знаете, в участъка тайни няма. Пък и майтапът беше голям, как да го премълчи човек! Джако Ванс — сериен убиец. Следващия път може да се окаже и кралицата — майка! — Той се разкиска неудържимо и потупа покровителствено Тони по рамото. — Съгласете се, докторе, най-вероятно усетът ви е изневерил, като сте подбрали приятелчето й за този отдел. Не е нужно аз да ви обяснявам, че в девет от десет случаи е достатъчно да установим с кого се е чукала жертвата. — Той повдигна замислено едната си вежда. — Или, разбира се, човекът, който открива трупа.

Тони се изсмя подигравателно.

— Ако се опитвате да лепнете убийството на Саймън Макнийл, само си губите времето. Той не е извършил това нещо.

Уортън се обърна с лице към Тони, измъкна пакет цигари и извади една със зъби. Запали я и каза:

— Веднъж бях на една ваша лекция, докторе. Беше в Манчестър. Тогава казахте, че най-добрите ловци са тези, които най-много приличат на плячката си. Казахте, че ловецът и плячката са две страни на една и съща монета. Предполагам, че сте прав. Само дето един от вашите ловци е минал от другата страна.

Джако махна с ръка към мениджъра си в знак, че го освобождава, и натисна едно копче на дистанционното управление. Лицето на жена му изпълни огромния телевизионен екран. Предаването й тъкмо приключваше и тя насочваше вниманието на публиката към най-важното от обедните новини. Все още нямаше нищо. Колкото по-късно, толкова по-добре, помисли той неволно. Колкото по-неточна бе преценката на патоанатома за часа на смъртта, толкова повече моментът щеше да се отдалечи във времето от посещението на онази глупачка в дома му. Той изгаси телевизора и насочи вниманието си към отворения пред него сценарий, но не преди да се запита какво ли е да водиш такъв живот, та никой да не забележи, че си мъртъв от два дни. Помисли, самодоволен както винаги, че с него такова нещо не би могло да се случи. Отдавна мина времето, когато беше незначителна величина в нечий живот.

Дори родната му майка би забелязала, ако изчезнеше. Може би щеше да го отбележи със задоволство, но все пак щеше да обърне внимание. Чудеше се как ли майката на Дона Дойл реагира на изчезването на дъщеря си. Не беше видял нищо по новините, но и без това не съществуваше причина нейното изчезване да вдигне повече шум от останалите.

Беше им отмъстил, на всички тях, за това, което му бе причинено. Съзнаваше, че не може да си отмъсти на тези, които действително го заслужаваха — щеше да бъде прекалено очевидно, веднага щяха да го разкрият. Но навсякъде можеше да открие заместители на Джили — на вид също толкова сочни и привлекателни, каквато беше тя, когато за първи път я просна на земята и й отне девствеността, принуждавайки я да почувства силата му. Можеше да ги накара да почувстват и преживеят това, което сам той бе преживял и почувствал, което онази лъжлива мръсница не бе могла да осъзнае. Тези момичета никога нямаше да го напуснат; той имаше изключителна власт над техния живот и тяхната смърт. При това можеше да ги кара да изплащат нейния дълг отново и отново.

Навремето вярваше, че ще настъпи момент, когато тези убийства на жертви — заместители ще го пречистят окончателно. Но катарзисът се оказваше нетраен. Нуждата да убива се връщаше рано или късно.

За щастие той беше усъвършенствал всичко, беше го издигнал до нивото на изящно изкуство. Толкова години, толкова убийства, и през цялото това време само едно ченге заподозря нещо, и то съвсем случайно.

Джако си позволи да се усмихне така, както си знаеше — с такава усмивка, каквото почитателите му не бяха виждали никога. Разплащането с Шаз Боуман беше съвсем различно. Но независимо от това и то бе удовлетворяващо. Дори го накара да се замисли дали не е време да направи някои промени.

Не бе препоръчително да ставаш роб на навика.

Вбесен, Тони тичаше нагоре по стълбите като вземаше по две стъпала наведнъж. Никой не го допускаше да се види със Саймън. Колин Уортън си правеше оглушки и само повтаряше, че няма власт да позволи на Тони да му сътрудничи при следствието. Пол Бишоп бе извън сградата на едно от своите безконечни заседания, които възникваха винаги в най-подходящия за него момент, а началникът на местната полиция беше толкова зает, че не можеше да отдели време да се срещне с него.

Той блъсна вратата на учебната стая, очаквайки да види останалите четирима от отдела заети с някаква работа. Но вътре беше само Карол Джордан, която вдигна очи от някаква папка с документи.

— Вече мислех, че съм объркала деня — каза тя.

— О, Карол — въздъхна Тони и се отпусна на най-близкия стол. — Напълно бях забравил, че ще идваш днес следобед.

— Като че ли не си единственият — отбеляза тя сухо и посочи празните столове. — Къде са другите? Да не са избягали от час?

— Никой нищо не ти е казал, нали? — по измъченото лице на Тони се изписа гняв.

— Какво има? — попита тя със свито сърце. Какво ли се бе случило и можеше ли то да го обремени с още страдания?

— Помниш ли Шаз Боуман?

Карол кимна, леко усмихната.

— Въплъщение на амбицията. Сини очи, които могат да прогорят дупка в теб, ползва ушите и устата си в правилната пропорция две към едно.

Тони потръпна.

— Вече не.

— Какво я е сполетяло? — тревогата в гласа на Карол все още бе по-скоро за Тони, отколкото за Шаз.

Той преглътна с усилие и притвори очи, за да призове картината на нейната смърт. Заговори съвсем безизразно:

— Сполетял я е убиец — психопат. Някой, който е решил, че ще бъде забавно да извади онези яркосини очи, да отреже ушите й и да налее някаква разяждаща течност през устата й, докато заприлича на смачкана дъвка. Тя е мъртва, Карол. Шаз Боуман е мъртва.

Лицето на Карол замръзна в недоумение и ужас.

— Не — каза тя едва чуто, помълча и допълни: — Това е ужасно. Беше така изпълнена с живот.

— Беше най-добрата, Карол. Отчаяно се опитваше да направи всичко колкото е възможно по-добре. Умееше да работи с останалите, без да изтъква, че в сравнение с тях е като състезателен кон между магарета. Това, което онзи човек е извършил с нея, показва, че е искал да унищожи точно нея, нея като личност.

— Защо? — както винаги, Карол започваше с основния въпрос.

— Оставил е върху трупа и една компютърна разпечатка. Рисунка и статия от учебно помагало — за трите мъдри маймуни — отвърна Тони.

В очите на Карол проблесна разбиране, но веднага след това тя се намръщи объркано.

— Сериозно ли мислиш… Онази хипотеза, която тя ни представи преди няколко дни? Не е възможно смъртта й да има нещо общо с това, нали?

Тони потри чело с върха на пръстите си.

— Все се връщам към тази история. Какво друго би могло да бъде? Единственият действителен случай, по който работим, е твоят пироман, но нито един от тях не представи достатъчно сериозна хипотеза, която да представлява заплаха за някого.

— Но все пак — Джако Ванс? — Карол поклати глава. — Бабичките от единия край до другия край на страната са влюбени в него. Половината жени са на мнение, че е секси като Шон Конъри.

— А ти? Какво мислиш ти? — попита Тони. В тона му не се долавяше никакъв скрит умисъл.

Карол попрехвърли въпроса му на ум и се постара да отговори с възможно най-точните думи.

— Не е човек, комуто бих се доверила — каза тя накрая. — Много е зализан и безукорен, но у него няма нищо, което да оставя трайно впечатление. Може да бъде чаровен, да проявява съчувствие, топлота, разбиране. Но щом мине към следващото интервю, предишното все едно, че никога не се е състояло. Като казвам всичко това…

— … това не означава, че можеш да си го представиш като сериен убиец — довърши вместо нея Тони. — Нито пък аз. В обществената сфера се срещат хора, за които не бих се учудил да разбера, че на съвестта им тежи някое и друго убийство. Но Джако Ванс не е един от тях.

Поседяха в мълчание един срещу друг.

— Може пък да не е той — каза Карол накрая. — Може да е някой от прякото му обкръжение. Някой шофьор, помощник, някой от обслужващия персонал, от тези, дето се навъртат постоянно в телевизионните екипи. Как им викаха?

— Организатори.

— Да, именно. Някой организатор.

— Но това не дава отговор на собствения ти въпрос. Защо? — Тони стана и закрачи из стаята. — Не виждам начин това, което тя сподели с нас, да стигне до средите, в които се движи Джако Ванс. Как тогава предполагаемият убиец е разбрал, че тя е по следите му?

Карол се поизви с усилие на стола си, за да го следи, докато минаваше зад нея.

— Тя искаше да бъде звезда, Тони. Струва ми се, че не е искала да се откаже от теорията си. Мисля, че е решила да продължи с разследването на своя глава. И по един или друг начин е събудила подозренията на убиеца.

Тони стигна до ъгъла и спря.

— Знаеш ли… — започна той и млъкна, прекъснат от отварянето на вратата. На прага застана главен инспектор Дъгал Маккормик. Широките му рамене изпълваха рамката на вратата.

Роден в Абърдийн, той напомняше и на вид черните абърдийнски бикове, които отглеждаха в родния му край. Черна къдрава коса падаше над широкото му чело, блестящите тъмни очи сякаш непрекъснато се оглеждаха да видят червен плат, широките скули изопваха носа му напряко през лицето, пълните му устни бяха винаги влажни. Единствено гласът му звучеше като недоразумение. Вместо дълбокия бас, който всеки би очаквал от такава физика, Маккормик говореше с мелодичен тенор.

— Доктор Хил — каза той, затваряйки вратата зад себе си. Погледна за миг Карол и обърна въпросителен поглед към Тони.

— Главен инспектор Маккормик, това е инспектор Карол Джордан от полицията на Източен Йоркшир. Работим с нея по един случай на умишлено подпалвачество — каза Тони.

Карол стана.

— Приятно ми е да се запознаем, сър.

Кимването му бе едва забележимо.

— Моля да ме извините, трябва да поговоря насаме с доктор Хил.

Карол схващаше от първи намек.

— Ще чакам в стола — каза тя.

— Доктор Хил няма да остане тук — каза Маккормик. — Най-добре го чакайте направо на паркинга.

Очите на Карол се разшириха, но тя каза спокойно:

— Много добре, сър. Ще се видим долу, Тони.

Веднага щом Карол затвори вратата зад себе си, Тони се обърна рязко към Маккормик.

— И какво по-точно искате да кажете, господин Маккормик?

— Точно това, което казах. Това е моят участък и аз ръководя разследване на убийство. Служителка на полицията е била… зверски убита и мой дълг е да разбера кой е убиецът. Няма признаци за проникване с взлом в апартамента на Шарън Боуман, а всички свидетелстват, че тя не е била глупава жена. Очевидно е познавала убиеца си. А доколкото ни е известно на този етап, единствените хора, които Шарън Боуман е познавала в Лийдс, са били колегите й от отдела. И вие, доктор Хил.

— Шаз — прекъсна го Тони. — Тя мразеше да я наричат Шарън. Шаз. Това е името й.

— Шаз, Шарън, какво значение има сега — Маккормик махна с ръка. Жестът му напомни на бик, който маха с опашка, за да пропъди муха. — Важното е друго — тя би пуснала в апартамента си само някой от вас. Отделът ви спира работа до второ нареждане. Нямате право да влизате в работни помещения на полицията и да контактувате помежду си. Обсъдил съм вече всичко с капитан Бишоп и Министерство на вътрешните работи. Всички сме на мнение, че това е единственият възможен подход. Ясно ли е?

Тони поклати глава. Това беше вече прекалено. Шаз беше мъртва, убита по ужасен начин. А сега Маккормик се канеше да арестува друг от малцината хора, които биха могли действително да му помогнат да се добере до убиеца.

— При много богато въображение може да се предположи, че донякъде разполагате с правомощия да заповядвате на служителите в моя отдел. Но аз не съм служител на полицията, Маккормик. Не съм задължен да ви се подчинявам. Вие би трябвало да се възползвате от възможностите ни, а не да се опитвате да ни унищожите. Можем да ви помогнем, човече, не разбираш ли?

— Да ни помогнете? — тонът на Маккормик преливаше от презрение. — Да ни помогнете? И какво точно смятахте да направите? Дочух някои от налудничавите идеи на екипа ви. Хората ми се занимават с улики, не ловят мухи. Джако Ванс, моля ви се! Кой знае какво още би ви хрумнало!

— Ние сме на ваша страна — настоя Тони, а по скулите му избиха червени петна.

— И така да е, но някои видове помощ се оказват по-скоро пречка. Искам всички да се разкарате оттук и да не пречите на работата на моите хора. Искам ви утре сутрин в десет в участъка, за да могат служителите ми да вземат от всички вас показания във връзка с убийството на Шарън Боуман. Достатъчно ясно ли се изразявам, доктор Хил?

— Повярвайте ми, мога да ви бъда от полза. Аз разбирам психиката на убийците; мога да преценя какво ги подтиква към престъпления.

— Много сложно — защото са откачени, затова.

— Няма спор, но всеки е луд по свой начин — възрази Тони. — Да вземем например този убиец. Готов съм да се хвана на бас, че няма следи от упражнено сексуално насилие. Така ли е?

Маккормик се намръщи.

— Откъде разбрахте?

Тони прекара пръсти през косата си и заговори настоятелно:

— Не съм разбрал отникъде в смисъл, че никой не ми е казал. Знам, защото съм в състояние да разчета на местопрестъплението следи, които вашите хора не могат да разпознаят. Това не е обикновено убийство със сексуални мотиви, Маккормик, това е умишлено отправено към нас послание. Убиецът иска да ни каже, че никога няма да го хванем, защото е далеч по-интелигентен от нас. А аз мога да ви помогна да го хванем.

— Моето мнение е, че не ви е толкова грижа да заловите убиеца, а да прикриете своите хора — поклати глава Маккормик. — Докопали сте малко информация от местопрестъплението и сега ми развивате някакви измислени теории. Трябва да се понапънете повече, за да ме убедите. А пък не разполагам с достатъчно време, за да ви чакам да измъкнете отнякъде нова клюка. Що се отнася до мен и тукашната централа, с вас приключихме. Шефовете ви от Министерството са съгласни с мен.

Яростта накара Тони да забрави обичайните си помощници — ласкателство и миролюбие.

— Правите дяволски лоша грешка, Маккормик — изръмжа той гневно.

Едрият мъж избухна в смях.

— Ще поема този риск, синко — после посочи с палец към вратата. — А сега се разкарай.

Съзнавайки, че не може да спечели на чужд терен, Тони прехапа здраво бузата си. Металният вкус на прясна кръв бе за него вкусът на унижението. Тръгна с предизвикателна стъпка към шкафа, извади куфарчето си и започна да подрежда вътре досиетата на изчезнали лица и анализите на хората от отдела. После щракна ключалката, обърна се на пети и излезе. Щом минеше отнякъде, всички наоколо млъкваха. Изпита благодарност, че поне Карол не е свидетел на мъчителното прекосяване на сградата. Тя никога не би намерила сили да запази мълчание — а засега мълчанието беше последното оръжие, с което той разполагаше.

Докато входната врата се затваряше зад гърба му, до него долетя нечие подвикване:

— Отървахме се най-сетне.

В един рядък миг на просветление сред океана от болка Дона Дойл намери сили да преосмисли краткия си живот и глупавата доверчивост, която я бе довела до тук. Разкаянието растеше в нея като странен тумор и унищожаваше всяко останало чувство. Достатъчна бе само една грешка, един опит да достигнеш дъгата, да се добереш до златния път, един жест на вяра, който не бе много по-различен от това, което проповядваше свещеникът в неделя, и ето докъде бе стигнала. Навремето сигурно бе казвала, че би дала всичко за един-едничък шанс да стане звезда. Сега вече знаеше, че това не може да е вярно.

Не беше честно. Нали не бе искала да стане прочута само заради себе си. Нали със славата идваха и парите, и тогава мама нямаше да пести и да се чуди как да свърже двата края, както правеше, откак татко почина. Дона бе искала да й подготви изненада, прекрасна, вълнуваща, макар и плод на непослушание. Сега вече нищо такова не можеше да се случи. Дори някога да излезеше оттук, знаеше, че никога няма да бъде звезда, никога. Можеше и да стане известна за петнайсет минути, както се пееше в една песен, но не защото е едноръка телевизионна звезда като Джако Ванс. Дори да успееха да я открият, с нея бе свършено.

Казваше си, че все пак може и да я намерят. Не бяха само напразни надежди — изключено бе да не я търсят. Майка й сигурно бе отишла в полицията и снимката й сигурно бе публикувана във вестниците, може дори да са я показали по телевизията. Хората в цялата страна ще я видят и ще се опитват да си припомнят дали са я срещали. Някой щеше да си я припомни. Толкова хора бе срещнала по влаковете. На Файв Уолс Холт заедно с нея слязоха още пет–шест души. Поне един от тях трябва да я е забелязал. Знаеше, че с най-хубавия си тоалет беше много привлекателна. Полицаите навярно обикаляха и разпитваха, сигурно щяха да научат чий е ленд роувъра, в който се бе качила. Нали?

Тя простена. Дълбоко в себе си съзнаваше, че това е мястото на вечния й покой. Съвсем сама в собствения си гроб, Дона Дойл заплака.

Тони седеше приведен напред в креслото и се взираше в трепкащите пламъци на газовата камина. Държеше в ръка все същата чаша бира, която Карол му наля, когато пристигнаха у тях.

Беше категорична. Той бе преживял шок, имаше нужда от човек, с когото да обсъди случая, а тя от своя страна имаше нужда да чуе мнението му за предполагаемия пироман. Тя имаше котка, която трябваше да нахрани, той — не, следователно най-логично бе да се отправят по магистралата към покрайнините на Сийфорд.

От момента, в който влязоха, Тони надали бе казал повече от една-две думи. Седеше, вперил очи в огъня, а в ума му се превърташе лентата, на която бе запечатал смъртта на Шаз Боуман. Карол го бе оставила на мира. Докато той седеше там, тя се опита да направи нещо от две парчета пилешко филе, което извади от фризера, няколко глави нарязан лук и буркан готов винен сос с ябълки. Пъхна крайния резултат във фурната заедно с няколко картофа и го остави да се пече на бавен огън, докато тя приготвяше стаята за гости. Знаеше, че няма смисъл да очаква нещо повече — или по-малко — от Тони.

Сипа си голям джин с тоник, добави две бучки замразен лимонов сок, и се върна в дневната. Без да казва каквото и да било, се разположи на отсрещното кресло, подви крака под себе си и то сякаш я погълна. Нелсън се беше проснал между двамата като голяма черна черга.

Тони вдигна поглед към Карол и успя да й се усмихне леко.

— Благодаря за тишината и спокойствието — каза той. — Много уютна е новата ти къща.

— Затова я купих. И заради гледката. Радвам се, че ти харесва.

— Аз… не мога да спра да си го представям — каза той. — Как е станало всичко. Как я е вързал, как й е запушил устата. Как я е измъчвало съзнанието, че няма начин да се измъкне жива, заради това, което е знаела.

— Каквото и да е било то.

Той кимна.

— Каквото и да е било то.

— Сигурно това събужда и онзи спомен? — попита меко Карол.

Той въздъхна дълбоко и отвърна с усилие:

— Неминуемо.

Устните сякаш отказваха да го слушат. Отново вдигна поглед към нея. Проницателните му очи проблясваха изпод надвисналите вежди. Когато заговори отново, се беше овладял и говореше бързо, очевидно в желанието си да избяга от спомените, които понякога му се струваха по-лоши от самото преживяване.

— Карол, ти си криминалист. Сама чу хипотезата на Шаз, ти беше една от тези, които произнесоха присъдата над нея. Опитай се да си представиш, че ти си обектът на нашите критики. Представи си, че си се върнала отново в началото на кариерата си и ти предстои тепърва да се доказваш. Недей много да обмисляш. Искам първоначалната ти реакция. Какво би направила?

— Ще искам да докажа, че аз съм права, а другите са сбъркали в преценката си.

— Да, да — съгласи се нетърпеливо Тони. — Това е ясно. Но какво точно ще направиш? Какво би предприела, за да постигнеш тази цел?

Карол отпи от чашата си и поразмисли.

— Знам какво бих направила сега. Ще събера малък екип — само един сержант и двама следователи — и ще направя светкавичен преглед на всички случаи. Ще разговарям отново с приятелите и семействата на жертвите. Ще проверя дали изчезналите момичета са били почитателки на Джако Ванс, дали са били на срещата му с публиката, и дали са отишли сами или с някого. Ако са били с приятели, забелязали ли са приятелите им нещо.

— Но Шаз не е имала нито времето, нито хората за такава операция. Върни се назад във времето — когато си била съвсем млада и без никакви връзки — настоя Тони.

— Какво бих направила тогава… Човек без никакви възможности неминуемо разчита на личните си контакти.

Тони кимна окуражаващо.

— Тоест?

— Много тичане и много кандърдисване. Съзнаваш, че си прав, това е основното. Знаеш, че истината съществува и очаква нужното доказателство. На нейно място аз бих продължила да ровя, за да видя какво ще излезе.

— И как по-точно ще постъпиш?

— Лично аз бих прошепнала нещичко в ухото на някой познат журналист, за да може във вестниците да се появи историйка, която би означавала за убиеца нещо повече, отколкото за обикновения читател. Но доколкото знам, Шаз нямаше такива контакти, а дори да е имала, явно не ги е ползвала. И така, на нейно място и в нейното положение аз бих си уговорила среща с човека, когото подозирам.

Тони се облегна назад и отпи голяма глътка от бирата.

— Радвам се, че го каза. Това е една от тези идеи, които избягвам да огласявам, защото вие веднага започвате да се присмивате и да обяснявате, че никой уважаващ себе си полицай не би направил нещо толкова опасно за кариерата и живота си.

— Мислиш, че се е свързала с Джако Ванс?

Той кимна.

— И че това, което му е казала…

— Или на някой от обкръжението му — прекъсна я Тони. — Може и да не е Ванс. Може да е мениджърът му, някой помощник, дори жена му. Но основното е, че според мен тя действително е казала нещо пред някой от тези хора, в резултат на което убиецът се е уплашил.

— Който и да е бил той, не си е губил времето.

— Не си е губил времето и очевидно е много нагъл, за да си позволи да я убие в собствения й дом. Рискувал е да се чуе вик, писък, шум от падане на мебели — все неща, които биха направили впечатление в къща с много обитатели.

Карол отпи от чашата си. Наслаждаваше се на все по-силния вкус на топящия се лимонов сок.

— При това първо е трябвало да я докара дотук.

Тони я погледна озадачено.

— Защо мислиш така?

— Никога не би приела човек, за когото е предполагала, че е сериен убиец, в собствения си дом. Въпреки целия й младежки ентусиазъм. Все едно да поканиш лисица в кокошарник. А пък ако след официалната им среща той се бе явил тук, тя в никакъв случай не би му отворила, а би намерила начин да уведоми някого. Не, Тони, когато тя е влязла в дома си, вече е била негова пленница.

Тони си каза, че тъкмо тези проблясъци на прозрение, подплатени с желязна логика, бяха първото нещо, което превръщаше съвместната работа с Карол Джордан в истинско удоволствие.

— Права си, разбира се. Благодаря ти — той вдигна чашата към нея в безмълвна наздравица. Вече знаеше откъде да започне. Допи бирата си и попита: — Мога ли да получа още една? А след това вече ще обсъдим и твоя малък проблем.

Карол се смъкна от креслото и се протегна като Нелсън.

— Сигурен ли си, че не искаш да поговорим още за Шаз?

Изражението на Тони беше недвусмислено. Тя се упъти към кухнята, за да вземе още бира.

— Каквото имам да кажа, ще го кажа утре на твоите колеги от Западен Йоркшир — подвикна той след нея. — Ако не ти се обадя до следобед, се постарай да ми намериш добър адвокат.

Когато тя се разположи отново на креслото, Тони откъсна замисления си поглед от пламъците и извади от куфарчето си два изписани листа.

— В края на седмицата възложих на екипа да изработят необходимия ти профил така, както те си го представят. Оставих им един ден, през който всеки състави индивидуален профил, а после, в петък, работиха заедно, за да ги съчетаят. Нося препис на резултата, ще ти го покажа след малко.

— Чудесно. Не исках да споменавам нищо по-рано, но и аз се опитах да направя профил — сама. Ще бъде интересно да ги сравним.

Опитваше се да говори небрежно, но Тони долови желанието й да бъде похвалена и се притесни още повече от това, което се канеше да каже. Понякога му се искаше да е пушач. Тогава би имал какво да прави с ръцете и устата си в такива моменти.

Но тъй като не пушеше, само прокара ръка по лицето си.

— Карол, искам да ти кажа, че според мен всички сте си изгубили времето.

Брадичката й неволно се вирна войнствено нагоре.

— Какво искаш да кажеш?

Думите бяха по-агресивни от тона.

— Искам да кажа, че според мен цитираните пожари не влизат в нито една от познатите категории.

— Тоест не може да става дума за палежи?

Преди той да отговори, на вратата се почука толкова силно, че тя потрепери. Стресната, Карол разля малко от чашата си.

— Очакваш ли някого? — Тони се взря в мрака отвъд прозореца с надеждата да забележи нещо.

— Не — тя скочи на крака и тръгна към тежката дървена врата, която водеше към малка каменна веранда. Когато отвори вратата, в стаята нахлу леден вятър, който носеше мирис на тиня от устието на реката. Карол изглеждаше изненадана. В рамката на вратата се очерта едра мъжка фигура.

— Джим! — възкликна тя. — Не те очаквах.

— Опитах се да ти звънна днес следобед, но попадах само на сержант Тейлър, който ме пращаше за зелен хайвер. Затова реших да се опитам да те хвана на твой терен.

Карол отстъпи и Пендълбъри я последва.

— Извинявай, не знаех, че имаш гости.

— Няма нищо, идваш във възможно най-подходящия момент — отвърна тя и го подкани с жест да се приближи до огъня. — Това е доктор Тони Хил от Министерство на вътрешните работи. Тъкмо обсъждаме палежите. Тони, това е Джим Пендълбъри, началникът на пожарната в Сийфорд.

Тони почувства предизвикателството в смазващото ръкостискане на новодошлия.

— Радвам се да се запознаем — каза той спокойно, решен да не приема поканата за турнир.

— Тони ръководи Националния отдел за психологическо профилиране на престъпници в Лийдс — поясни Карол.

— Трудна работа имате — Пендълбъри пъхна обратно ръце в дълбоките джобове на широкия си модерен шлифер. Когато ги извади отново, държеше във всяка по една бутилка ширазко вино, бутилирано в Австралия.

— Подарък по случай новата къща. Така ще можем да си наквасим гърлата, преди да почнем да говорим за нашия пироман.

Карол донесе чаши и тирбушон. Наля на себе си и на Пендълбъри, а Тони само вдигна чашата си в знак, че остава на бира.

— И така, Тони, какво е заключението на твоите начинаещи профайлъри?

Пендълбъри протегна дългите си крака към огъня, принуждавайки Нелсън да се измести. Котаракът го изгледа неприязнено и се сви на кълбо до краката на Карол.

— Предполагам, същото като на Карол. Проблемът е там, че според мен усилията им са били напразни.

Смехът на Пендълбъри прозвуча прекалено силно в малката къща.

— Да нямам халюцинации? — каза той. — Специалист по профилиране, който признава, че работата по случая е въздух под налягане? Карол, включи ли касетофона?

Питайки се колко ли пъти още ще трябва да се усмихва учтиво, докато се присмиват на професията му, Тони изчака Пендълбъри да се поуспокои и каза:

— Бихте ли използвали тирбушон, за да забиете кол в земята?

Пендълбъри наклони глава на една страна.

— Искате да кажете, че профилирането не е подходящият инструмент за случая?

— Точно това имам предвид. Профилирането функционира при определен тип престъпления, когато мотивацията се дължи на патологична психика.

— Което означава…?

Пендълбъри прибра крака и се приведе напред. Беше явно заинтригуван, но изражението му бе все така скептично.

— Какво предпочитате — трийсетсекундната версия или цялата лекция?

— Предпочитам наръчник за идиоти, нали съм обикновен пожарникар.

Тони прекара пръсти през гъстата си тъмна коса — обичаен жест, след който винаги заприличваше на луд професор от анимационно филмче.

— Добре. Повечето престъпления в тази страна се извършват или за пари, или в момент на афект, или под влиянието на алкохол или наркотици. Разбира се, възможна е комбинация на един или повече от изредените фактори. Престъплението е средство за постигане на определена цел — пари, наркотик, отмъщение, преустановяване на непоносимо за убиеца поведение.

Но има и други, по-рядко срещани престъпления, чиито корени се крият в друга почва. Те се пораждат от непреодолима компулсия — принуда за действие — в душата на престъпника. Нещо го тласка — най-често става дума за мъж — да извършва определени действия и тези действия са сами по себе си цел. Престъплението може да е дребно — вземете например хората, които крадат дамско бельо, проснато да съхне. Но може и да бъде много по-сериозно — като серийните убийства. Подпалвачеството е също такова престъпление.

Що се отнася до въпроса дали имаме работа с пироман, аз съм първият човек, който би настоявал да се изгради психологически профил на престъпника. Но тъкмо преди да влезете, обяснявах на Карол, че според мен тук, в Сийфорд, нямате работа с обикновен пироман. Не става дума и за нает подпалвач. Вашият престъпник е по-особена птица. Бих го определил по-скоро като хибрид.

Пендълбъри явно не беше убеден.

— Ще ми обясните ли какво искате да кажете с това определение?

— С удоволствие — Тони се облегна назад, хванал чашата между сключените си пръсти. — Нека като начало елиминираме наетия подпалвач. Действително, част от тези пожари приличат на отговор на молитвите на собственика на сградата, но в повечето случаи от пожарите няма никаква финансова изгода. Най-вече става дума за големи неприятности, а понякога и за определени щети на съответните търговски предприятия и засегнатите части от града. Не става дума и за отмъщение или заплаха — постройките за застраховани на различни места, а няма причини някой да е вдигнал мерника на всевъзможни сгради с най-различно предназначение. Няма никаква връзка между отделните случаи — освен че всички пожари са избухвали през нощта и, с изключение на последния, са предизвиквани в пусти сгради. Следователно не може да става дума за нает професионален престъпник. Съгласни ли сте?

Карол се наведе, взе бутилката и напълни отново чашата си.

— Аз лично не възразявам.

— Ами ако съществуват смесени мотиви за наемане на платен подпалвач? Ако той е бил наеман веднъж за отмъщение, друг път за парична изгода? — упорстваше Пендълбъри.

— Въпреки това остават много случаи без обяснение — каза Карол. — Моят екип отхвърли възможността за нает подпалвач от самото начало. И така, Тони защо смяташ, че не е емоционално увреден човек, който го прави, за да си достави удоволствие?

— Може и да греша — отбеляза той.

— Да бе. Професионалният ти път е осеян с грешки — отвърна иронично Карол.

— Благодаря. Сега ще ви кажа защо според мен не е някоя откачалка. Всички тези пожари са били много грижливо подготвени. В повечето случаи при огледа на местопрестъплението не са открити почти никакви следи. Установено е само мястото, откъдето е тръгнал огънят, и някои улики за това какво подпалващо вещество е ползвано, евентуално и пътят на фитилите. В повечето случаи няма и следи от влизане с взлом. Ако нямаше такова струпване на пожари за относително кратък период от време, е почти сигурно, че щяха да бъдат отдадени на злополука или небрежност. Такива характеристики имат пожарите на наетите професионални подпалвачи, но ние току–що изключихме тази възможност.

Той взе двата листа, които преди малко бе оставил на пода до креслото, и прегледа бележките си.

— Следователно имаме работа с организирана личност, която умее да контролира поведението си — повечето пиромани не отговарят на това описание. Той носи със себе си необходимите неща, а ползва и подръчни материали. Знае много добре какво върши, но няма признаци да е започнал с дребно подпалвачество — на кофи за боклук, беседки, строителни материали, а после да се е заел с тези по-сериозни неща.

Не трябва да пропускаме и друго — повечето пиромани имат сексуална мотивация. Много често се случва да мастурбират, наблюдавайки делото си. Но на местата на пожарите, за които говорим, не са намерени нито порнографски материали, нито каквито и да било други следи. Ако не мастурбира на местопрестъплението, вероятно го прави на друго място, някаква наблюдателница, която си избира. Обаче отново липсват сведения за възмутени обаждания на хора, които са забелязали нещо подобно в близост с пожарите. Отново отрицателен резултат.

— Ами периодите между отделните престъпления? — прекъсна го Карол. — Сега го прави по-често, отколкото първоначално. Това не е ли типично за извършителите на серийни престъпления?

— Именно. Пише го във всички книги за серийни убийци — допълни Пендълбъри.

— Но невинаги важи и за пироманите — каза Тони. — Особено такива като вашия, който предизвиква по-сериозни пожари. Периодите между отделните престъпления са непредсказуеми. Могат да изкарат седмици, месеци, дори година, без да си организират илюминация. Но в рамките на една серия действително се наблюдава сгъстяване на случаите, така че ако съдим по честотата, наистина сте по следите на сериен подпалвач. Но аз нито за миг не съм твърдял, че пожарите са дело на различни лица. Убеден съм, че престъпникът е един. Просто не ми се вярва да го върши за удоволствие.

— И какво е заключението ти от всичко това? — попита Карол.

— Който е да е подпалвачът, той не е психопат. Убеден съм, че за престъпленията му съществува банален криминален мотив.

— И какъв е този така наречен мотив? — Пендълбъри го изгледа подозрително.

— Именно това все още не знаем.

Пендълбъри изсумтя.

— Дреболия, нали?

— В известен смисъл наистина е дреболия, Джим — намеси се Карол. — Защото след като веднъж приемем, че не става дума за психопат, който действа по силата на някаква своя логика, би трябвало по пътя на разсъжденията да установим какво се крие зад тези пожари. А разберем ли това… останалото е здрава полицейска работа.

Лицето на Пендълбъри бе застинало в израз на мрачно раздразнение — приличаше на метеорологична карта с ясно изразен студен атмосферен фронт.

— Е, аз поне не мога да намеря разбираема причина за тези пожари, ако приемем, че престъпникът не го прави заради тръпката.

— О, не бих казал, че е толкова трудно — отбеляза небрежно Тони. Като че ли започваше да се забавлява.

— Сподели разсъжденията си с нас, Шерлок — каза Карол.

— Може например да става дума за охранителна фирма, която предлага на всички собственици на изгорели сгради нощна охрана на ниски цени. Може да е закъсала фирма, която предлага противопожарни аларми или инсталации. Или… — той млъкна и погледна замислено началника на пожарната.

— Какво?

— Джим, работиш ли с пожарникари на почасово повикване?

Пендълбъри беше ужасен. После забеляза полуусмивката, трепкаща по устните на Тони, успокои се и на свой ред се засмя.

— Бива си те — каза той и му се закани с пръст.

— Щом казваш — отвърна Тони. — Все пак, наемаш ли такива хора? Питам те от чисто любопитство?

Пендълбъри го изгледа подозрително, поколеба се и каза:

— Да, наемам.

— Ще ми дадеш ли утре списък с имената им? — попита Карол.

Пендълбъри се наведе напред и се вторачи в безизразното й лице. Той стисна юмруци и широките му рамене като че ли се разшириха още повече.

— Боже мили — каза той потресен. — Говориш сериозно, нали, Карол?

— Не можем да си позволим да пренебрегнем и най-дребната възможност — отвърна тя спокойно. — В това няма нищо лично, Джим. Но Тони подхвърли напълно вероятна идея. Да не я проследя би означавало да пренебрегна дълга си.

— Да пренебрегнеш дълга си ли? — Пендълбъри се изправи на крака. — Ако моите хора пренебрегваха дълга си, в този град нямаше да остане камък върху камък. Моите хора рискуват живота си всеки път, когато този луд реши да се позабавлява. А ти седиш тук съвсем спокойно и се опитваш да ме убедиш, че виновникът може да е един от тях?

Карол също стана и се изправи срещу него.

— И аз бих се чувствала като теб, ако ставаше дума за корумпирано ченге. На този етап никой никого не обвинява. Работила съм с Тони и преди, и съм готова да заложа кариерата си, че той никога не би направил прибързано или тенденциозно предположение. Защо не седнеш, а аз ще ти сипя още една чаша? — тя постави ръка върху неговата и се усмихна. — Хайде, не виждам причина да се изпокараме помежду си.

Пендълбъри постепенно се успокои и се отпусна предпазливо на предишното си място. Позволи на Карол да му допълни чашата и дори съумя да се усмихне леко на Тони.

— Винаги съм се опитвал да защитавам хората си — каза той.

Тони, дълбоко впечатлен от тактичната намеса на Карол, благодарение на която излязоха от доста експлозивна ситуация, сви рамене и каза просто:

— Имат късмет с шефа си.

По някакъв начин разговорът премина на по-неутрални теми. Заговориха за адаптацията на Карол в полицията на Източен Йоркшир. Началникът на пожарната мина на професионални теми и всички добре се посмяха на анекдотите му. За Тони вечерта беше благословена възможност да се откъсне от мислите за последните мигове на Шаз Боуман.

По-късно, в малките часове, сам в стаята за гости на Карол, вече нямаше какво да го отклони от мъчителните картини, които въображението му рисуваше. Опитвайки се да пропъди кошмарния спомен за съсипаното й лице, той обеща на Шаз, че ще предаде на правосъдието човека, който бе сторил това с нея. Независимо от цената.

А Тони Хил беше човек, който не си правеше илюзии за цената.

Джако Ванс седеше в прожекционната зала — звукоизолирано и електронно защитено помещение на последния етаж на къщата. Вратата беше заключена. Не можеше да устои и превърташе отново и отново записите от късните новини на най-различни канали — кабелни и сателитни. Общото във всички бяха съобщенията за смъртта на Шаз Боуман. Яркосините й очи сияеха от екрана, отново и отново, във вълнуващ контраст с последния му спомен от нея.

Такива нейни снимки нямаше да покажат никъде. Дори и в късните емисии, дори и в предаванията, които са забранени за непълнолетни.

Замисли се как ли се чувства Дона Дойл. По телевизията не споменаваха нищо за нея. Всички те бяха еднакви — въобразяваха си, че имат качества на звезди, а всъщност не бяха в състояние да събудят и най-слаб интерес у когото и да било. Но в неговите очи бяха съвършени — въплъщение на представите му за идеалната жена. Обичаше тяхното покорство, готовността им да повярват в това, в което искаха да повярват. И после — съвършеният миг, когато осъзнаваха, че на тази среща не ги чакат секс и слава, а страдание и смърт. Обожаваше израза на очите им в този момент.

Видеше ли този преход от обожание към ужас, лицата им изгубваха за него всякаква индивидуалност. Те вече не приличаха на Джили, всяка от тях се превръщаше в Джили. И тогава наказанието ставаше справедливо и лесно за изпълнение.

Несправедливостта на съдбата също го оправдаваше. Почти всички тези момичета говореха с обич за семействата си. Обичта им бе може би прикрита зад типичната за възрастта им раздразнителност и нетърпеливост, но беше очевидно, че техните бащи и майки, братя и сестри са привързани към тях — независимо от това, че заради долнопробната си готовност да се подчинят на желанията му тези малки уличници не заслужаваха такава привързаност. Той бе имал право да води живот като техния, а какво получи вместо това?

Гневът се надигаше у него, но самоконтролът се задейства незабавно — като термостат — и огънят бе потушен. Не беше нито време, нито място да изразходва такъв вид енергия. Имаше начин да намери отдушници за гнева си; безсмислените вайкания за това, от което е бил лишен, нямаха никаква стойност за него.

Той си пое дълбоко дъх няколко пъти и пренастрои чувствата си на друга вълна. Задоволство. Ето какво би трябвало да изпитва. Задоволство от добре свършената работа, от успешно неутрализираната опасност.

Ванс се закиска тихичко. Беше бръкнал с пръстче и бе извадил като черешки блестящите очи на Шаз Боуман, а безмълвният й писък бе проникнал до мозъка на костите му. Оказа се по-лесно, отколкото бе предполагал. Не беше нужна голяма сила, за да извадиш окото от очната ябълка.

Жалко само, че не можа да види изражението на лицето й, когато й отряза ушите и наля киселината в гърлото й. Не смяташе, че ще му се наложи да повтори процедурата с някой друг, но ако това все пак станеше, нямаше да е зле да обмисли по-старателно последователността на действията си.

Въздъхна доволно и върна лентата от началото.

Ако Мики не държеше толкова да спазва до съвършенство сутрешната си програма, те щяха да научат за смъртта на Шаз от новините по радиото, или да видят съобщението по сателитната телевизия. Но Мики категорично отказваше да гледа каквито и да било новини за деня, преди да се озове зад затворените врати на офиса си в телевизионното студио. Докато закусваха, слушаха Моцарт, а после, в колата — Вагнер. Никой сътрудник в предаването не беше толкова глупав, че да подаде на Мики някой ежедневник, докато тя вървеше забързано от паркинга към кабинета си. А ако някой все пак го направеше, нямаше да има възможност да повтори грешката си.

Бяха си легнали много рано, защото трябваше да стават рано сутринта, доста преди късните новини, които Джако бе видял. Затова и Бетси първа се стресна, когато видя снимката на Шаз. Макар й избледнели от печата, сините й очи веднага привличаха вниманието.

— Боже мили — прошепна Бетси и отиде при бюрото на Мики, за да прегледа по-подробно сутрешните вестници.

— Какво има? — попита Мики, без да спира обичайната процедура — съблече сакото си, сложи го на закачалка и провери да не се е намачкало.

— Мики, виж — Бетси тикна в ръцете й „Дейли Мейл“. — Нали това е следователката, която беше у нас в събота? Помниш ли, точно когато тръгвахме?

Още преди да погледне снимката, Мики видя тлъстите черни букви. ЗАКЛАНА — гласеше заглавието. Едва тогава спря поглед на усмихнатото лице на Шаз Боуман под униформената полицейска шапчица.

— Не е възможно да има две жени с такова лице — каза тя. Отпусна се тежко на едно от креслата за посетители и зачете мелодраматичната статия, предназначена за епитафия на Шаз. Думи от рода на „кошмарно“, „кърваво“, „касапин“, „агония“ се набиваха в очите й и като че ли я притискаха към стената. Стори й се, че всеки момент ще повърне.

Независимо от това, че като телевизионен журналист бе обработвала военни репортажи, новини за кланета и всякакви лични трагедии, нито едно от тези нещастия и катастрофи не бе засягало човек, когото познаваше лично. Макар й съвсем повърхностно, познанството й с Шаз Боуман я накара да почувства новината като шок — точно защото преживяваше такова нещо за първи път.

— Господи — каза Мики с усилие. Вдигна очи към Бетси и тя прочете страха в очите й. — Тя беше у нас в събота сутринта, а според тази статия е била убита късно същата вечер или в първите часове на неделя. Разговаряхме с нея, а няколко часа по-късно вече е била мъртва. Какво да правим, Бетс?

Бетси заобиколи бюрото, приклекна до Мики, отпусна ръце върху бедрата си и се вгледа в лицето й.

— Няма да правим нищо — каза тя. — Не е наша работа. Тя дойде да говори с Джако, не с нас. Това няма нищо общо с нас.

Мики я изгледа ужасено.

— Не можем да не направим нещо — възрази тя. — Който и да я е убил, трябва да е тръгнал с нея, или да я е заловил, след като е излязла от нашата къща. Най-малкото, което би разбрала полицията, е, че е била жива и здрава и се е движела свободно из Лондон в събота сутринта. Не можем просто да си затворим очите, Бетси.

— Миличка, затвори очи, поеми си дълбоко дъх и се опитай да схванеш какво говориш. Това не е просто някаква поредна жертва на убийство. Тя беше служител на полицията. Това означава, че колегите й няма да се задоволят с една страничка показания, на които ще напишем, че тя е дошла у дома и после си е тръгнала. Ще разчоплят целия ни живот, за да не пропуснат и най-далечната възможност да открият нещо, което засяга смъртта й. И двете знаем, че няма да издържим толкова подробна проверка. Казвам ти, остави цялата работа на Джако. Ще му се обадя и ще го помоля да им каже, че сме били вече заминали, когато тя е пристигнала. Така ще бъде най-лесно.

Мики отблъсна рязко креслото назад. То се плъзна по килима и Бетси едва не падна на пода. Мики скочи на крака и закрачи трескаво из кабинета.

— А какво ще стане, ако започнат да разпитват съседите и се окаже, че някоя любопитна стара мома е видяла пристигането на следовател Боуман и нашето заминаване? Да не говорим за това, че аз бях тази която разговаря първа с нея. Аз уговорих срещата. Нали може да го е записала точно така в бележника си? За Бога, та тя може дори да е записала разговора ни! Не мога да повярвам, че предлагаш просто да си мълчим.

Бетси се изправи с усилие на крака. Вирнатата й брадичка подчертаваше упорито стиснатата челюст.

— Ако престанеш за момент да се правиш на драматична артистка, може и да схванеш, че говоря като разумен човек — каза тя тихо, но гневно. Толкова отдавна бе свикнала Мики да се съобразява със съветите й, че не можеше да допусне отклонение от нормата тъкмо в такъв критичен момент. — Всичко друго ще ни докара само неприятности — предсказа тя мрачно.

Мики застана до бюрото и взе телефонната слушалка.

— Ще се обадя на Джако — каза тя и погледна часовника си. — Сигурно още не е станал. Така поне ще научи новината от мен, вместо да се стресне, като види таблоидите.

— Добре. Може би той ще успее да те вразуми — каза ядосано Бетси.

— Не се обаждам да му искам позволение, Бетси. Звъня, за да му кажа, че ще уведомя полицията — докато набираше номера на съпруга си, тя погледна тъжно любовницата си. — Господи, не мога да повярвам, че си изпаднала в такава паника, та да мислиш, че можеш да не сториш това, което е редно, и да се измъкнеш.

— Постъпвам така от любов към теб — каза Бетси с горчивина и се извърна, за да прикрие неволно избликналите от ярост и унижение сълзи.

— Не, Бетси. Правиш го от страх… Ало, Джако? Аз съм. Виж какво, трябва да ти съобщя една ужасна новина…

Бетси отново се обърна и загледа изразителното лице на Мики, обрамчено от мека руса коса. В продължение на години тази гледка й бе доставяла невъобразима наслада. А сега, докато я гледаше, изпитваше само неудържимо предчувствие за катастрофа.

Джако лежеше облегнат на възглавниците и обмисляше чутото току-що. Самият той се бе подвоумил дали да не се обади на полицията. От една страна, такава постъпка говореше в полза на неговата невинност, защото доколкото знаеше, никой, освен него, Мики и Бетси, не подозираше, че следовател Боуман се е свързала с него. От друга страна, може би бе малко съмнително да се натиска толкова да свържат името му със следствие по тежко криминално престъпление. При това едно от нещата, които знаеше всеки човек, прочел някоя и друга книга за убийци — психопати, бе че те обичат да сътрудничат при разследването на собствените си престъпления.

Много по-сигурно бе да остави цялата работа в ръцете на Мики. Това също бе доказателство за невинността му, но не го намесваше директно; Мики бе неговата любяща съпруга, популярна и обичана публична личност и следователно нейното описание на събитията щеше да бъде прието за достоверно. Съзнаваше, че тя със сигурност ще отиде право в полицията веднага след като види снимката на Шаз — значи доста преди часа, в който той обикновено ставаше. Следователно никой не би могъл да го обвини, че е чул новините, а не е предприел нищо. Разбирате ли, господин следовател, бях толкова ангажиран с ранните вечерни новини. Понякога съм толкова зает, че не мога да отделя време да гледам и собственото си шоу, за това на жена ми пък да не говорим!

Сега вече бе време да изгради стратегията си. Нямаше нужда да се влачи до Лийдс, за да разговаря с ченгетата, те сами щяха да дойдат, това бе сигурно. Щеше да играе ролята на великодушен човек, който няма какво да крие. „Разбира се, че ще дам автограф за жена ви, господин инспектор“.

Най-важно бе да планира всичко. Трябваше да се опита да предвиди всяка ситуация и да прецени предварително най-подходящата реакция. Съвършеното планиране бе тайната на неговия успех. Това бе урок, научен с цената на голяма опасност. Първия път не беше предвидил всички подробности. Беше зашеметен от открилите се пред него възможности и не успя да осъзнае колко важно е да прецени всички възможни развития и дали има начини да се справи с тях. По онова време още не беше купил вилата в Нортъмбърланд, и се бе осланял глупаво на един полуразрушен туристически заслон, който си спомняше от преходите, които бе правил на млади години.

Бе убеден, че никой няма да ползва заслона посред зима, а знаеше, че един стар коларски път стига точно до него. Тъй като не смееше да я остави жива, се налагаше да я довърши още същата нощ. Но докато тя издъхне, почти съмна. Беше изнервен и изтощен от положените усилия — първо да я върже, после да влачи тежкото менгеме, с което размаза ръката й, и най-накрая да я удуши с една струна от старата си китара (беше решил, че и това символизира едно от нещата, които бе загубил завинаги). Затова прецени, че няма сили и да я погребе. Реши да я остави така и да се върне на следващата нощ, за да се оправи с трупа.

Джако си пое рязко дъх. Споменът го плашеше и досега. Движеше се още по главния път, на няколко мили от отбивката към коларския път, когато по радиото съобщиха, че някакви скитници открили трупа на младо момиче в разрушения заслон. Така се бе стреснал, че едва не излетя с ленд роувъра в канавката.

По някакъв начин бе успял да се овладее и да се добере до вкъщи, облян в студена пот. За щастие, не бе успял да остави улики, които да насочат следствието към него. Никой не направи опит да се свърже с него или да го разпита. Доколкото му бе известно, никому не бе минало през ума, че той би могъл да има нещо общо с убийството. Предварителната връзка беше толкова незначителна, че надали някой би й обърнал внимание.

От тази случка научи три важни неща. Първо, трябваше да намери начин да удължи страданията на жертвата си, за да може да им се наслаждава, да наблюдава как тя преживява същото, което бе преживял и той.

На второ място, той всъщност не изпитваше удоволствие от същинското убиване. Обичаше подготовката за него — страданието и страха на жертвата, усещането за власт, което отнемането на живот му създаваше. Но да убиеш младо и здраво момиче не беше шега работа — дори прекалено много напомняше на тежък физически труд. Затова и нямаше нищо против да ги остави да умират от отравяне на кръвта и отчаяние — беше далеч по-лесно, отколкото той да се занимава с това.

Трето, нуждаеше се от убежище — в буквален и преносен смисъл. Тройният отговор на този проблем бяха Мики, Нортъмбърланд и благотворителната му работа в болниците. Необходими му бяха шест месеца, за да намери решението на проблема, и през този период просто трябваше да прояви търпение. Струваше му големи усилия, но затова пък следващия път изпита още по-голяма наслада.

Нямаше никакво намерение да се отказва от това тайно, прекрасно удоволствие, само защото Шаз Боуман бе решила, че може да го надхитри. Трябваше просто да обмисли внимателно по-нататъшните си действия.

Джако Ванс притвори очи и се замисли.

Карол си пое дълбоко дъх и потропа на вратата. Отвътре се разнесе познат глас и тя влезе в кабинета на Джим Пендълбъри. Спокойно, сякаш между тях никога не бе имало напрежение.

— Добро утро, Джим — каза тя бодро.

— Карол — кимна той. — Носиш ли ми някакви новини?

Тя седна срещу него и поклати глава.

— Дойдох да ми дадеш списъка на пожарникарите доброволци, за които говорихме снощи.

Очите му се разшириха.

— Искаш да кажеш, че след като преспа, продължаваш да се занимаваш с тази налудничава идея? — попита той презрително.

— Мислех, че просто не искаш да обидиш госта си.

— Когато става дума за криминално разследване, при всички случаи бих предпочела идеите на Тони Хил пред твоите.

— Ти какво очакваш, да си седя и да те оставя да превърнеш хората ми в изкупителни жертви? — попита той тихо. — И то, след като тъкмо те излагат живота си на риск при всеки пожар?

Карол въздъхна раздразнено.

— Опитвам се да премахна този риск. Не само за твоите пожарникари, а и за разни нещастници като онзи Тим Къфлан, който дори не е бил наясно, че рискува. Не можеш ли да разбереш? Това не е някакъв лов на вещици. Нямам никакво намерение да скалъпвам обвинения на невинни хора. Ако мислиш, че намерението ми е такова, значи не ме познаваш достатъчно, за да имаш правото още веднъж да се появиш в дома ми без покана и да се надяваш, че някога ще прекрачиш прага на къщата ми.

Възцари се дълго, напрегнато мълчание — двамата се измерваха предизвикателно с поглед. Накрая Пендълбъри поклати примирено глава. Устните му бяха така силно стиснати, че бяха заприличали на тънка черта.

— Ще ти дам списъка — каза той с подчертано нежелание. — Но няма да откриеш в него своя пироман.

— Надявам се да е така — отвърна тя спокойно. — Знам, че не ми вярваш, но аз наистина не искам виновникът да е някой от твоите хора. Това за мен би било равносилно на разобличаване на корумпиран полицай. Такива случаи подкопават работата ни. Но не бих могла да пренебрегна възможността, която ми бе представена толкова убедително.

Той се извърна и отиде до един шкаф. Измъкна най-долното чекмедже, извади някакъв лист и го плъзна по бюрото към нея. На него бяха записани имената, адресите и телефоните на дванайсетте пожарникари доброволци в Сийфорд.

— Благодаря — кимна Карол. — Оценявам високо услугата ти.

Обърна се да си върви, но после хвърли поглед назад, сякаш внезапно се бе сетила за нещо.

— Още един въпрос, Джим. Всички тези пожари в един район ли са или са разпилени из околността?

Той изду устни.

— Всички са в центъра на Сийфорд. Ако не беше така, никога не бих ти дал списъка.

Думите му потвърдиха подозренията й.

— Предположих, че е така — тонът й беше дружелюбен. — Вярвай ми, Джим, ще бъда безкрайно доволна, ако успея да изключа от подозрение всички тези хора.

Той извърна поглед.

— Така и ще стане. Познавам ги. Поверявал съм им живота си. Твоят психолог няма и най-бледа представа за тях.

Карол тръгна към вратата. Когато я отвори, отново погледна през рамо. Той се взираше напрегнато в нея.

— Ще видим, Джим.

Токчетата на кафявите й ботуши затракаха надолу по стълбите, докато тя тичаше, за да намери убежище в безличното спокойствие на колата си. Предположението на Джим Пендълбъри, че тя би могла да обвини несправедливо човек от сродни служби, за да приключи случая, я беше наскърбило дълбоко.

— Майната му — каза Карол, след като хлопна с все сила вратата на колата и завъртя яростно ключа. — Майната му на всичко!

Очевидно съзнавайки, че всеки уважаващ себе си психолог незабавно ще прозре всякакви опити за манипулация, те се бяха отказали да разиграват сценарии. Все пак бяха проявили уважение към името и титлата му. На тясната маса в стаята за разпити седяха главен инспектор Маккормик и инспектор Колин Уортън. Лентата се въртеше. Бяха си спестили стандартните твърдения, че всичко това се прави за негово добро.

Първоначално се спряха на откриването на трупа. Въпросите им явно целяха той да заяви, че никога дотогава не е бил в жилището на Шаз и не е знаел кои са прозорците на нейния апартамент. Сега обаче започнаха да навлизат в територия, където хипотезата им имаше по-слаби основания. Тони беше подготвен. Знаеше, че няма да му спестят нищо. Все пак, той всъщност не беше полицай, така че, ако си търсеха изкупителна жертва, биха предпочели него пред някой от хората, които обучаваше. Като прибавим към това и явната неприязън на местната полиция, задето трябваше да приютяват външни лица, ръководени от някакъв всезнайко от Министерството, който в техните очи почти не се различаваше от шаман на сатанистка секта, ставаше повече очевидно, че шансовете да премълчи нещо са минимални. От мига, в който се събуди, бе започнал да разиграва наум всевъзможни сценарии. Докато закусваха, тревогата му от предстоящия разпит се усилваше въпреки старанията на Карол да го убеди, че въпросите ще бъдат рутинни.

Във влака на път към Лийдс, той гледаше невиждащо през прозореца, и в ума му се въртеше една-единствена мисъл — как да убеди полицаите, че човекът, който бе сторил това с Шаз, няма нищо общо с нейните приятели и колеги. Сега, когато се бе озовал в действителната ситуация, му се искаше да бе тръгнал направо за Лондон. Мускулите на раменете му бяха вече схванати. Чувстваше как изтръпването пълзи по гърба към главата му. Всеки момент щеше да го стегне жестоко главоболие.

— Да започнем от самото начало — заяви рязко Маккормик.

— Кога се запознахте с Шарън Боуман? — попита Уортън. Поне не се опитваха да си разпределят ролите на добро и лошо ченге. И двамата се държаха откровено агресивно — представяха се за това, което всъщност бяха.

— Капитан Бишоп и аз разговаряхме с нея в Лондон преди около два месеца. Точната дата е записана в служебния ни дневник. — Успяваше с голямо усилие на волята да говори равно и безизразно. Само машина за гласов анализ би могла да регистрира скритото потрепване на гласа му, но за негов късмет техническият прогрес не бе стигнал до тук.

— И двамата заедно сте разговаряли с нея, така ли? — този път питаше Маккормик.

— Да. След официалното интервю капитан Бишоп се оттегли и аз я подложих на няколко психологически теста. След това младши следовател Боуман си тръгна и аз не я бях виждал до началото на обучението.

— Колко дълго останахте насаме с Боуман? — отново Маккормик. Уортън се бе облегнал на стола си и съзерцаваше Тони с поглед, който съдържаше професионална смесица от подозрение, презрение и съмнение.

— Тестовете отнемат около час.

— Достатъчно време да опознаеш някого, нали?

Тони поклати глава.

— Тестовете не предполагат провеждане на обикновен разговор. Такъв разговор дори не е препоръчителен, защото целта е подборът да бъде колкото е възможно по-обективен.

— И решението да приемете Боуман в отдела беше единодушно?

Тони се поколеба само миг. Ако още не бяха разговаряли с Пол Бишоп, щяха да го сторят. Нямаше смисъл да се отклонява от истината.

— Пол имаше някои възражения. Мислеше, че е прекалено екзалтирана. Моят аргумент беше, че се нуждаем от разнообразие на личности в екипа. Затова той прие Шаз, а пък аз се съгласих с приемането на друго лице, по отношение на което изпитвах известни съмнения.

— И кое беше това лице? — попита Маккормик.

В такава елементарна клопка нямаше да падне.

— По-добре попитайте капитан Бишоп.

Внезапно Уортън се приведе напред. Грубоватото му лице се озова непосредствено пред лицето на Тони.

— Момичето ви хареса, а?

— Що за въпрос е това?

— Повече от ясен. Да или не? Привлекателно ли ви се стори момичето? Почувствахте ли се привлечен от нея?

Тони помълча за миг, подготвяйки внимателно отговора си.

— Да, прецених, че с този външен вид не може да не е привлекателна за много мъже. Лично аз не се почувствах сексуално привлечен от нея.

Уортън парира присмехулно.

— И как точно преценихте? Съдейки по това, което знам, не реагирате като повечето нормални мъже, така ли е?

Тони трепна, сякаш го бяха ударили. Стегнатите му мускули потръпнаха и стомахът му се сви. По време на следствието след онзи случай, по който бяха работили с Карол Джордан, бе неизбежно по време на разпитите да стане дума за сексуалните му проблеми. Получи уверения за абсолютна поверителност на сведенията, и ако съдеше по реакциите на полицаите, с които си бе имал работа оттогава досега, те наистина бяха останали поверителни. А сега смъртта на Шаз Боуман го бе лишила от това право. За миг се зачуди откъде са се добрали до тези сведения. Надяваше се поне, че импотентността му няма да стане предмет на обикновени клюки.

— Отношенията ми с Шаз Боуман бяха чисто служебни — каза той, насилвайки се да говори спокойно. — Личният ми живот няма абсолютно нищо общо с настоящото следствие.

— Това решаваме ние — отбеляза грубо Маккормик.

Уортън продължи.

— Твърдите, че отношенията ви са били делови. Но ние разполагаме с данни, според които сте отделяли на Боуман повече време, отколкото на други служители в отдела. Случвало се е други нейни колеги да пристигат рано сутрин на работа и да ви заварват, увлечени в разговор. Тя е оставала след занятия, за да разговаря с вас насаме. Излиза, че отношенията ви са били много близки.

— Между мен и Шаз не е имало нищо нередно. Откак се помня, ставам рано и обикновено отивам на работа преди всички останали. Питайте, когото искате от хората, с които съм работил. Шаз имаше проблеми с обработката на данни, затова няколко пъти дойде по-рано, за да поработи извънредно. Що се отнася до това, че оставаше да разговаря с мен след общите занятия, това се дължеше просто на увлечението й по нашата работа, а не на някакъв таен мотив. От досегашните си проучвания около личността на Шаз Боуман би трябвало да сте схванали поне едно — че тя беше влюбена единствено в работата си.

Той си пое дълбоко дъх.

Настана продължително мълчание. Накрая Маккормик попита:

— Къде бяхте в събота?

Тони поклати недоумяващо глава.

— Губите си времето с тези въпроси. Би трябвало да търсите убиеца, а не да се опитвате да изкарате някой от нас виновен. Би трябвало да обсъдим какъв е смисълът на това, което този човек е причинил на Шаз, защо е оставил картината с трите мъдри маймуни върху трупа, защо няма никакви следи и защо убийството не е свързано със сексуално насилие.

Маккормик присви очи.

— Много ми е интересно защо подчертавате толкова настоятелно липсата на физически улики. Откъде бихте могли да научите това?

Тони изпъшка.

— Не съм го научил. Но видях трупа и местопрестъплението. Съдейки по опита си с убийци — психопати, предположих какъв е вероятният сценарий.

— Не само един полицейски служител, но и един близък сътрудник на полицията би оценил важността на веществените доказателства — отбеляза лукаво Маккормик.

— Всеки, който има телевизор в къщата си и умее да чете, оценява значението на веществените доказателства — възрази Тони.

— Но не всеки знае как да заличи всички следи, както би могъл да го знае човек, който е наблюдавал нееднократно как се провеждат огледите на местопрестъпления, нали?

— Искате да кажете, че веществени доказателства няма, така ли? — Тони премина в нападение, хващайки се за единствената информация, която имаше значение по негова преценка.

— Не съм казал нищо подобно — възрази тържествуващо Маккормик. — Убиецът на Шарън Боуман може да си мисли, че не е оставил никакви следи. Само че се лъже.

Тони мислеше трескаво. Не бе възможно да са намерили пръстови отпечатъци или следи от стъпки — това би било в разрез с организираната прецизност на убиеца. Сигурно става дума за косми или нишки от плат. Космите могат да бъдат от полза, ако има заподозрян, за да направят сравнителен анализ. От друга страна, нишките от тъкан биха могли да бъдат проследени от опитен лаборант. Надяваше се, че анализаторите на полицията в Западен Йоркшир са добри.

— Чудесно — отбеляза той.

Маккормик се намръщи.

Уортън отвори една папка, извади някакъв лист и го постави пред Тони.

— Показвам на доктор Хил фотокопие на извадка от бележника на младши следовател Боуман, отнасяща се до седмицата, през която е убита. На датата на нейната смърт има само две записки. „Дж.В., девет и половина“. След това — буквата Т. Заявявам пред вас, доктор Хил, че сте имали среща с Шаз Боуман в събота. И че тази среща действително се е състояла.

Тони зарови пръсти в косата си. Потвърждението на теорията на Карол, че Шаз е решила да разговаря лично с Ванс, не му донесе никакво удовлетворение.

— Инспекторе, лично аз не съм уговарял такава среща. За последен път видях Шаз жива в петък, в края на работния ден. Това, което съм вършил в събота, не е ваша работа.

Маккормик се наведе напред и заговори тихо:

— Не съм много сигурен, че е така. Т като Тони. Може да сте имали среща. Може да сте се срещнали в извънслужебно време, не на територията на участъка, приятелят й да е разбрал и да е побеснял. Може да й е вдигнал скандал и тя да е признала, че предпочита вас пред него?

Устните на Тони трепнаха презрително.

— Не можете ли да измислите нещо по-свястно? Теорията ви е жалка, Маккормик. Имал съм пациенти, чиито измишльотини звучаха далеч по-достоверно. Не е възможно да не съзнавате, че важното в случая е записката, която гласи „Дж.В., девет и половина“. Шаз може да е имала намерение да разговаря с мен след тази среща, но така и не го е осъществила. Ако наистина се интересувате от действията на убиеца в събота, би трябвало да поразпитате Джако Ванс и антуража му.

В момента, в който произнесе името на Ванс, Тони осъзна, че не трябваше да го прави. Маккормик поклати съжалително глава, а Уортън скочи рязко, така че краката на стола му изскърцаха по линолеума.

— Джако Ванс се опитва да спасява живот, а не да го отнема. Вие сте този, който има предистория на убиец — развика се Уортън. — Вие вече сте убивали човек, така ли е, доктор Хил? И както вие, психолозите, непрекъснато повтаряте, наруши ли се веднъж едно табу, няма връщане назад. Вълкът кожата си не мени! Знаете поговорката, докторе. Нали знаете шибаната поговорка?

Тони затвори очи. Болеше го гръдният кош, сякаш някой бе го ударил в слънчевия сплит и дишането му бе секнало. Защитата, която бе успял да си изгради през последната година, рухна. Той отново долавяше мириса на кръв и пот, чувстваше мокротата им по дланите си, чуваше писъците, изтръгнали се от собственото му гърло. Отвори очи и погледна Уортън и Маккормик с такава омраза, каквато доскоро мислеше, че вече не може да изпита.

— Сега вече прекалихте — каза той и стана. — Следващия път, когато искате да разговаряте с мен, ще ви се наложи да ме арестувате. И няма да е зле да се постараете адвокатът ми да е тук, когато го направите.

Докато излизаше от стаята за разпити, прекосяваше участъка и се упътваше навън, го крепеше единствено желанието да не им достави удоволствието да го видят как рухва. Никой не направи опит да го спре. Тръгна бързо през паркинга, за да успее да излезе на улицата, преди да повърне. В момента, в който се появи на тротоара, до него спря кола със свален прозорец, на който се появи тъмнокосата глава на Саймън Макнийл.

— Искаш ли да те откарам?

Тони почти отскочи, сякаш го бяха ударили.

— Не… аз… не, благодаря.

— Хайде, качи се — настоя Саймън. — Чакам те от доста време. Държаха ме в участъка почти цяла нощ. Ще се опитат да ми лепнат убийството при първа възможност. Длъжни сме да опитаме да разберем кой е убил Шаз, преди да решат, че се налага да арестуват някого.

Тони се приведе към колата.

— Саймън, слушай внимателно. Прав си, че им се иска убиецът да е един от нас. Не съм сигурен, че ще стигнат дотам, че да подхвърлят фалшиви улики. Но нямам намерение да седя и да чакам, за да видя дали ще го направят или не. Възнамерявам да разбера кой се крие зад всичко това, но не мога да те въвлека в тази работа. Достатъчно опасно е решението да тръгна срещу човек, който е в състояние да извърши това, което той е сторил с Шаз. Ще ми бъде достатъчно трудно да пазя себе си, за да мога да пазя и теб. Ти може да си чудесен криминалист, но за конфронтация с такъв психопат си абсолютно начинаещ. Направи услуга на мен и на себе си. Моля те, иди си у дома. Опитай се да преживееш загубата на Шаз. Не се опитвай да се правиш на герой, Саймън. Не искам да погребвам още един от вас.

Саймън доби такова изражение, сякаш всеки момент щеше да се разплаче и да удари Тони.

— Не съм дете, а обучен полицай. Работил съм по разкриване на убийства. Обичах я. Не можеш да ме изключиш просто така. Не можеш да ме спреш, искам да хвана това копеле.

Тони въздъхна дълбоко.

— Не, не мога да те спра. Но Шаз също беше обучен полицай. И тя бе работила по разследване на убийства. Знаеше много добре, че се изправя срещу убиец. И все пак беше убита. Не просто убита, а унищожена. Конвенционалните полицейски методи няма да ни помогнат в този случай, Саймън. А аз съм правил това и преди. Вярвай ми, знам какво е и не го пожелавам и на най-големия си враг. Върви си у дома, Саймън.

Колата на Саймън се откъсна рязко от бордюра. Гумите изсвириха. Тони го проследи с поглед как взема прекалено бързо завоя. Искрено се надяваше това да е най-големият риск, на който момчето се излага, докато убиецът на Шаз бъде заловен. Що се отнасяше до него, последното нещо, което можеше да го разтревожи, бе някоя катастрофа.

Бълнуването също имаше своите добри страни. Когато по лицето й се стичаше пот от треската и засъхваше в поредния пласт мръсотия по лепкавата й кожа, тя можеше да потъне в халюцинации, далеч по-приятни от действителността.

Дона Дойл лежеше сгушена до стената, вкопчена във видения от детинските си спомени, сякаш те можеха да я спасят по някакъв начин. Една година майка й и баща й я бяха завели на панаира в Лийдс, който се организираше в деня на свети Валентин. Тя си спомняше захарния памук, вкуса на хотдог с лук, калейдоскопа от пъстри светлини около въртележката, и как градът, видян от виенското колело, приличаше на витрина на бижутерски магазин. Помнеше как гондолата се полюляваше леко в студения нощен въздух, помнеше и неоновата пъстрота на панаира, проснат като килим в нозете й.

На стрелбището татко бе спечелил голямо, яркорозово плюшено мече. На бялата му муцунка беше избродирана глуповата усмивка. Това бе последният подарък, който и направи, преди да умре. Той беше виновен, мислеше Дона, подсмърчайки. Ако не беше умрял, нищо такова не би могло да се случи. Нямаше да бъдат бедни, тя нямаше да започне да мечтае как ще стане телевизионна звезда, щеше да слуша майка си, да си учи уроците и после да влезе в университета.

Сълзи започнаха да се процеждат от ъгълчетата на очите й. Тя удари със стиснат юмрук по стената.

— Мразя те! — крещеше тя на смътния образ пред себе си — слаб мъж с изпито лице, който бе обожавал дъщеря си. — Мразя те, копеле мръсно!

Отчаяните хлипове накрая я изтощиха дотолкова, че съзнанието за щастие отново я напусна.

Нахаканото поведение, което отличаваше Леон от колегите му, бе изтрито като с гума. Вместо това той бе възприел наглото, упорито мълчание, което сам бе виждал у много млади чернокожи мъже — и в затвора, и на улицата. Улицата, на която принадлежеше и той. Независимо от това, че притежаваше полицейска карта, която го представяше като един от тях, той знаеше, че двамата йоркширци, седнали от другата страна на масата, си остават за него въплъщение на Белия човек.

— И така, Леон — казваше привидно добродушно Уортън, — това, което ни съобщаваш, съвпада с показанията на следовател Халам. Двамата сте се срещнали в четири следобед и сте отишли на боулинг. После сте минали за по едно питие в „Гербът на Кардиган“, и накрая сте се срещнали със Саймън Макнийл, за да вечеряте заедно.

Той се усмихна окуражаващо.

— Следователно нито един от вас двамата не е убил Шаз Боуман — намеси се Маккормик. Леон вече го беше определил като расист — плоското му розово лице беше абсолютно безчувствено, очите му — студени като камък, надменен присмех напираше на постоянно влажните му устни.

— Никой от нас не е убил Шаз, човече — Леон умишлено проточи последната дума. — Тя беше наше момиче. Може и да не сме работили дълго заедно, но държим един на друг. Губите си времето с нас.

— Трябва да изпълним рутинните си задължения, сам знаеш — отвърна Уортън. — След като се каниш да ставаш профайлър, сигурно си наясно, че деветдесет процента от убийствата се извършват от роднини или любовници на жертвите. Когато Саймън се появи, как изглеждаше?

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Добре, ще те попитам по друг начин. Стори ли ви се възбуден, нервен, уплашен?

Леон поклати глава.

— Нищо подобно. Стори ми се малко по-мълчалив от друг път, но реших, че това е заради отсъствието на Шаз. Знаех, че си пада по нея, и сигурно беше разочарован, задето тя не дойде.

— Кое те накара да мислиш, че той си пада по нея?

Леон разпери ръце.

— Най-различни неща. Нали разбирате. Начинът, по който постоянно се опитваше да я впечатли. Все се оглеждаше за нея. Постоянно я споменаваше — все неща, които човек прави, когато е влюбен, нали ви е ясно?

— Как мислиш, тя също ли си падаше по него?

— Не мисля, че Шаз си падаше изобщо по някого. Поне не в сексуален смисъл. Мен ако питате, тя беше толкова побъркана на тема работа, че не й оставаше време да мисли за секс. Мисля също, че на Саймън надали щеше да му се отвори парашутът. Освен ако се окажеше, че той има нещо, което тя умира да притежава — като например тайното досие на някой сериен убиец.

— Споменавал ли е, че е ходил до жилището й? — прекъсна го Маккормик.

— Никога. Но и вие не бихте го направили на негово място, нали? Искам да кажа, че ако сте убеден, че някое гадже току-що ви е вързало тенекия, няма да се хвалите с това пред хората. Няма нищо странно в това, че не ни го каза. Странно би било да го изтърси, за да го скъсаме после от подигравки — Леон запали цигара и отново погледна предизвикателно Маккормик.

— Как беше облечен? — попита Уортън.

Леон се намръщи, опитвайки се да си припомни.

— Кожено яке, зелено поло, черни джинси, черни обувки „Док Мартенс“.

— Не носеше ли вълнена риза?

Леон поклати глава.

— Онази вечер — не. Защо? Да не сте открили нишки от вълна по дрехите й?

— Не по дрехите — отвърна Уортън. — Според нас тя е била…

— Не мисля, че сега е моментът да съобщаваме подробности за веществените доказателства — прекъсна го твърдо Маккормик. — Не се ли обезпокоихте, когато Шаз Боуман не се яви на обичайната ви среща?

Леон сви рамене и издиша струя дим.

— Не, не бих казал, че сме били обезпокоени. Кей спомена, че сигурно са й предложили нещо по-добро. Лично аз бях по-склонен да мисля, че е предпочела компанията на компютъра си и си пише домашното.

— Била е любимка на преподавателя ви, нали? — тонът на Уортън стана отново фалшиво добродушен.

— Нищо подобно. Тя просто си беше бачкатор и толкова. Вижте какво, не е ли по-добре да се поогледате за онова копеле, вместо да си говорим тук? Няма да откриете убиеца и в отдела по профилиране. Ние се хванахме на тази работа, за да разкриваме такива престъпления, а не да ги извършваме, човече.

Уортън кимна.

— Така че колкото по-бързо приключим с това, толкова по-добре. Имаме нужда от помощта ти, Леон. Ти си опитен криминалист, но имаш и много добре развит инстинкт, в противен случай не би бил приет в отдела по профилиране. Би могъл да ни помогнеш с нещо. Какво ти казва инстинктът за Тони Хил? Искам да кажа, сам знаеш, че той не е искал да бъдеш приет в отдела, нали?

Тони се взираше в тъмносиния екран. Маккормик и Уортън му бяха забранили достъпа до служебните помещения на отдела, но те или не бяха наясно, че компютрите на целия екип са свързани в мрежа, или пък нямаха представа как да го изключат от нея. Влизането беше съвсем просто — нямаше как да бъде друго, защото компютърната грамотност на хората, които го ползваха, беше като на седемгодишно дете. Всички персонални компютри в офиса бяха свързани чрез централен сървър, през който минаваше цялата информация. Модемната връзка даваше възможност всеки от отдела, който работи извън офиса, да влиза директно в личната си информация, както и в тази, която беше общодостъпна. По съображения за сигурност всеки имаше собствено потребителско име, както и собствена парола. Всички бяха инструктирани да променят паролата си ежеседмично, за да предотвратят евентуално изтичане на информация. Друг въпрос беше дали са спазвали тази инструкция.

Това, което никой от другите не знаеше, бе че Тони разполага със списък на потребителските им имена. Така погледнато, той можеше да влезе в компютрите на отдела под името на който и да било от тях — машината не би могла да направи разлика. Разбира се, без парола не би могъл да проникне до личните им файлове, но поне щеше да бъде вътре в системата.

Веднага щом се прибра у дома след разпита, той включи компютъра. Повика първо попълнения формуляр, с който Шаз бе кандидатствала за работа в отдела и отговорите й от теста — всичко беше сканирано и вкарано в компютъра веднага щом беше решено, че ще я приемат. Разпечата ги заедно с докладите за развитие на отделните служители, които бяха писали заедно с Пол Бишоп.

После излезе от мрежата и влезе отново с потребителското име на Шаз. Оттогава бяха минали два часа, той беше изпил цяла кана кафе, но не бе отбелязал никакъв напредък. Пробваше всичко, което му идваше на ум — ШАЗ, ШАРЪН, БОУМАН5, РОБИН, ХУД, ВИЛХЕЛМ, ТЕЛ, СТРЕЛЕЦ… Беше прехвърлил всички имена на героите от радиопиесата „Стрелците“. Беше опитал с имената на родителите й, с имената на всички градове, институции и улици, споменати по една или друга причина в автобиографията й. Опита дори прекалено очевидните ДЖАКО и ВАНС, както и не толкова очевидните МИКИ и МОРГАН. И в крайна сметка продължаваше да се взира в екрана, на който бе изписано: „Добре дошли в Националния отдел по профилиране. Моля напишете паролата си…“. Курсорът мигаше толкова отдавна пред очите му, че на този етап можеше да бъде сигурен единствено, че няма склонност към епилепсия.

Той стана и закрачи из стаята. Вече нищо не му идваше на ум.

— Достатъчно — измърмори той отчаяно. Взе сакото си от стола, на който го беше хвърлил, и го навлече отново. Реши да се разходи до близкия магазин и да си купи вестник — тъкмо щеше да се поразведри.

— Хайде да не се лъжем — продължи той диалога със себе си, докато отваряше външната врата. — Искаш да видиш какво са казали онези дръвници на вечерната пресконференция.

Мина по алеята между двете лехи, в които проскубани розови храсти водеха безнадеждно сражение с урбанизацията. Когато излезе навън и тръгна по улицата, забеляза невзрачна кола, паркирана отсреща, в която седяха двама мъже. Единият тъкмо излизаше от колата, а другият палеше прекалено ентусиазирано мотора. Стреснат, той разпозна всички отличителни белези на доста любителско проследяване. Възможно ли бе да хабят силите на хората си, за да го следят?

На ъгъла спря и започна да разглежда витрината на „Дрънкулки“ — магазин за сувенири с много претенции без никакво покритие. Гордият собственик миеше редовно витрината, благодарение на което Тони можа, оглеждайки се в нея, да види какво става зад гърба му и надолу по улицата. Човекът, който бе излязъл от колата, се мотаеше около автобусната спирка и се правеше, че чете разписанието. Тъкмо с това показваше, че не е местен — всички местни жители познаваха достатъчно добре анархията в конкурентните автобусни фирми, и приемаха разписанието в най-добрия случай като лоша шега.

Тони продължи към ъгъла. Докато пресичаше улицата, успя отново да погледне през рамо. Колата бе обърнала и сега пълзеше по улицата на около петдесет ярда зад него. Нямаше никакво съмнение. Ако това бе най-доброто, на което бе способна местната полиция, убиецът на Шаз Боуман нямаше никакъв повод за безпокойство.

Изгубил интерес към предполагаемите си колеги, Тони си купи вестник и започна да го прелиства, докато вървеше бавно обратно към къщи. Най-доброто, което можеше да се каже, бе че още не бяха казали нещо, с което да направят полицията за смях. Всъщност не бяха казали почти нищо. Или внимаваха да не изтече информация, или просто не разполагаха с такава. Тони се опасяваше, че знае кой от вариантите отговаря на истината.

Когато се прибра, отиде до прозореца, за да дръпне пердето и да зашити екрана на компютъра от силните слънчеви лъчи. Затърси с поглед хората, които го следяха. Бяха се прибрали отново в колата и си седяха вътре. Какво чакаха? Какво смятаха, че би могъл да направи той?

Каза си, че ако не беше толкова ужасно поради вероятните последици, би могло да бъде смешно. Взе слушалката и набра мобилния телефон на Пол Бишоп. Когато чу гласа му, Тони започна без увърталия:

— Пол? Ако щеш вярвай, но Маккормик и Уортън са си навили на пръста, че убиецът на Шаз е някой от отдела, защото сме били единствените хора, които е познавала тук.

— Знам — гласът на Бишоп звучеше потиснато. — Но какво искаш да направя? Случаят си е техен. Ако това ще те поуспокои, мога да ти кажа, че са се свързали и с предишната й месторабота, за да разберат дали някой от местните престъпници може да й е имал зъб и да я е последвал чак в Лийдс. Засега обаче няма никакъв резултат. Затова пък полицейската служителка, под чието ръководство е работила преди, твърди, че е искала нейното посредничество, за да си уреди среща с Джако Ванс същата сутрин. Очевидно Шаз Боуман е била твърдо решена да продължи диренето по онази нейна налудничава идея с непълнолетните момичета.

Тони въздъхна облекчено.

— Е, слава Богу. Сега може би най-сетне ще започнат да ни приемат сериозно. Искам да кажа, поне ще се запитат защо Ванс не се е обадил, за да каже, че Шаз е била в дома му в събота сутринта. Снимката й е публикувана във всички вестници.

— Не е толкова просто — каза Бишоп. — В интерес на истината съпругата на Ванс се обади само минути след бившата шефка на Боуман, и каза, че Шаз е била у тях в събота. Каза, че съпругът й още не е видял вестниците. Така че засега не може да се твърди, че някой крие нещо.

— Няма ли поне да разговарят с него?

— Сигурно ще го направят.

— Това означава, че трябва да го третират като заподозрян.

Тони чу как Бишоп въздъхна.

— Кой знае? Лошото е там, че аз мога да правя намеци, но нямам властта да ги спра да правят каквото им хрумне.

— Разбрах, че си се съгласил с настояването им работата на отдела да бъде временно прекратена — каза Тони. — С това поне не е било нужно да се съгласяваш.

— Тони, сам знаеш колко е сложна политиката за утвърждаването на отдела. От Министерството са категорични, че не бива да създаваме затруднения на местната полиция. Това беше малка отстъпка. Поне не са разпуснали окончателно отдела. Никой не е получил заповед да се върне на предишната си работа. Просто сме извън строя, докато този случай не бъде приключен по един или друг начин, или поне забравен. Опитай се да го приемеш като почивка.

Отчаян, Тони се върна на първоначалния повод за обаждането си.

— Много странна почивка — с изпълнения на Кийстоунските полицаи точно пред входната ми врата.

— Занасяш ли се?

— Де да беше така. Тази сутрин станах и си тръгнах от участъка, след като по време на разпита ме обвиниха, че съм най-вероятният кандидат за убиец, тъй като вече веднъж съм убивал. Сега пък в краката ми се мотаят някакви типове с интелекта на Бийвъс и Бътхед. Става вече нетърпимо.

Чу как Бишоп си поема дъх.

— Съгласен съм, но трябва да ги изтърпим, докато им омръзне и се захванат със сериозно разследване.

— Не мисля, че мога да приема такова нещо, Пол — Тони заговори сухо и авторитетно. — Убитата работеше в моя отдел, а на нас не ни позволяват да опитаме да открием убиеца й. Не пропускат да подчертаят, че не съм един от тях, че съм външно лице. Така да бъде — но монетата има две страни. Ако не ги убедиш да ме оставят на мира, утре аз ще дам пресконференция. И ти гарантирам, че това, което ще кажа, няма да хареса нито на Маккормик и Уортън, нито на теб. Време е да се задействаш, Пол.

— Разбрах, Тони — въздъхна Бишоп. — Разчитай на мен.

Тони остави слушалката на мястото й и дръпна пердето. Включи настолната лампа и застана на прозореца, вперил предизвикателно поглед в хората долу. Прехвърли на ум информацията, получена от Пол Бишоп, и се опита да я свърже с това, което бе научил от вида на местопрестъплението. Убиецът се беше разгневил, задето Шаз му пречи на работата. Това доказваше правотата на нейната хипотеза — че имат работа със сериен убиец на непълнолетни момичета, който е още на свобода. Нещо, което тя бе направила, бе подплашило убиеца дотолкова, че я бе избрал за своя следваща жертва. Доколкото знаеше, единственото нещо във връзка с подозренията си, което бе сторила, бе именно посещението й в дома на Джако Ванс няколко часа преди смъртта й.

Сега вече му беше ясно, че убиецът на Шаз Боуман не е някой побъркан почитател на Джако Ванс. Дори най-вманиаченият външен човек не би могъл да разбере коя е Шаз за няколкото часа между посещението й в дома на Ванс и нейната смърт.

Трябваше да разбере нещо повече за срещата между Шаз и Ванс. Ако убиецът беше негов близък, напълно възможно бе и той да е присъствал. Но ако Ванс е разговарял с Шаз насаме, убиецът можеше да бъде единствено той. Дори да бе вдигнал телефона в секундата, в която тя си е тръгнала, и да бе споделил подозренията си с друг човек, беше изключено трето лице да успее да проследи Шаз, да разбере къде живее, и да я убеди да му отвори вратата за този кратък период от време.

Тъкмо когато стигна до този извод, наблюдателите си тръгнаха. Тони смъкна отново сакото и се тръсна на стола пред компютъра. Победата беше незначителна, но изостри желанието му да продължи сражението. Сега имаше нужда от доказателство, че Шаз е била права и че именно правотата й е станала причина за смъртта й. Каква дума би използвала Шаз Боуман за парола? Литературен герой? ВАРШАВСКИ и СКАРПЕТА бяха много дълги имена. КИНСИ, МИЛХОУН, МОРЗ, УЕКСФОРД, ДАЛЗИЙЛ6, ХОЛМС, МАРПЪЛ и ПОАРО отпаднаха. Злодей от някой роман? МОРИАРТИ, ХАНИБАЛ, ЛЕКТЪР. Пак нищо.

Шумът от спираща пред дома му кола надали би му направил впечатление в друг случай. Но след преживяното днес шумът от затихващия мотор опъна нервите му, сякаш се бе включила аларма. Надникна навън и сърцето му се сви. От познатия червен форд излизаха последните трима души, които би искал да види тъкмо сега. Леон Джексън, Кей Халам и Саймън Макнийл се наредиха като гангстери пред акция на пътеката, отвръщайки смутено на смръщения му поглед. Той изпъшка, стана, отключи вратата, обърна се веднага и се отправи към кабинета, без да ги изчака да влязат.

Те го последваха и влязоха след него в малкото помещение, което сякаш се напълни до тавана. Без да чакат покана, тримата си намериха места — Саймън седна на перваза на прозореца, Леон се облегна елегантно на един шкаф, а Кей се разположи в креслото срещу него. Тони се завъртя на стола си, обърна се и ги изгледа ядосано. Опитваше се да не му проличи примирението.

— Сега вече разбирам защо някои хора признават престъпления, които не са извършили — каза той. В шегата му имаше известна доза истина. Тримата въздействаха доста внушително въпреки младостта и неувереността си.

— Отказа да ме приемеш сериозно, затова доведох подкрепление — каза Саймън. Беше толкова блед, че не бе ясно как е още в съзнание. Едва сега Тони забеляза, че носът му е осеян с лунички.

— Ония типове, Маккормик и Уортън, са решили да ни накиснат — избухна Леон. — Цял следобед ги слушах да ми се подмазват. „Хайде, Леон, нали ще ни кажеш какво ти е искреното мнение за Тони Хил и Саймън Макнийл?“ Казвам ви, тия копелета са болни мозъци. „Макнийл си е падал по Боуман, но тя се влюбила в Хил, и той я е убил от ревност, нали така? Или Хил искал да чука Боуман, но тя предпочитала да излезе с Макнийл, и той я убил в пристъп на ревност“. Толкова гадости накуп не бях чувал, щях направо да повърна.

Той извади цигарите си, но спря и попита:

— Може ли?

Тони кимна и посочи към един клюмнал кактус на етажерката.

— Ползвай чинийката.

Кей се приведе напред и опря лакти на коленете си.

— Тези хора като че ли не виждат по-далеч от носовете си. Опитват се да намерят доказателство срещу вас, а не се оглеждат за нищо друго. Най-малко пък ги интересува с какво се е занимавала Шаз. Държат се така, като че ли теорията й за серийния убиец на малолетни момичета е някакво щуро хрумване — като на тийнейджър, когато го удари хормона. Затова си казах, че ако те не правят това, което трябва, редно е да го сторим ние.

— Мога ли и аз да кажа нещо? — попита Тони.

— Моля — подкани го Леон с изразителен жест.

— Разбирам много добре как се чувствате. И това ви прави чест. Но това не е учебно упражнение на тема „По следите на психопат“. Това е най-опасната игра — във всеки смисъл на думата. Последния път, когато преследвах сериен убиец, едва успях да спася живота си. И, с всичкото си уважение към способностите ви като криминалисти, аз знаех доста повече от вас тримата, взети заедно. Не мога да поема такава отговорност. Не мога да ви позволя да работите с мен без разрешение.

Той разроши косата си.

— Знаем много добре, че преследването е истинско, Тони — възрази Кей. — Знаем също, че ти си най-добрият. Затова дойдохме при теб. Но пък ние можем да вършим неща, които ти не можеш. Имаме полицейски карти. Ти нямаш. Ченгетата се доверяват на други ченгета. Но на теб няма да се доверят.

— Така че, ако не искаш да ни помогнеш, ще се наложи да се оправяме някак без теб — заяви Саймън и стисна упорито уста.

Звънът на телефона го спаси от необходимостта да вземе решение. Тони взе слушалката.

— Ало? — каза той предпазливо. Не изпускаше тримата пред себе си от очи, като че ли бяха неизбухнала бомба.

— Аз съм — каза Карол. — Исках да проверя как се справяш.

— Предпочитам да ти го кажа лично — каза той сухо.

— Не можеш да разговаряш в момента, така ли?

— Зает съм. Може ли да се срещнем малко по-късно?

— У дома? Шест и половина?

— По-добре седем — каза той. — Имам да свърша още доста работа, преди да тръгна.

— Ще те чакам. Карай внимателно.

— Благодаря — той остави внимателно слушалката на място и притвори за миг очи. Не беше осъзнавал колко изолиран се е чувствал. Единствено съществуването на полицаи като Карол и надеждата, че един ден всички ще станат като тях, правеше работата му поносима. В съзнанието му започна да се оформя една идея.

— А другите двама? — опита се той да отложи решението. — Решиха да проявят разум, така ли?

Леон смукна от цигарата.

— Не им стиска. Страх ги е да не провалят шансовете си за повишение.

— На кого може да му пука за кариера, когато е убит човек като Шаз и никой не прави нищо, за да бъде хванат убиецът? — Саймън почти изплю думите. — Кой би искал да бъде полицай, ако колегите му са като тези?

— Съжалявам — заяви Тони. — Въпреки всичко отговорът е „не“.

— Чудесно — отвърна Кей. Усмивката й можеше да реже замразено месо. — В такъв случай преминаваме на план Б. Окупация. Ще киснем отпред, докато се появиш. Тръгнеш ли за някъде, някой от нас тръгва подир теб. Двайсет и четири часа в денонощието. Ние сме трима, ти — един.

— Шансовете не са на твоя страна — Леон запали нова цигара от предишната.

Тони въздъхна.

— Добре тогава. Явно главите ви не увират. Дано се вслушате в човек, който наистина знае за какво става дума.

Часовникът на арматурното табло показваше няколко минути след седем. От радиото се носеше мелодията от „Стрелците“ — значи часовникът закъсняваше с три минути. Колата на Тони подскачаше по неравния път. Окачването издаваше годинките й. Излезе от последния завой и видя с радост, че прозорците в къщата на Карол светят.

Когато слезе и заключи колата, видя, че тя вече го чака на прага. Не си спомняше кога за последен път е бил толкова щастлив, че му предстои да прекара известно време в нечия компания, че навлиза в нечия чужда територия. Единственото, което я издаде, че бе очаквала да е сам, беше лекото повдигане на веждите.

— Чайникът ври, бирата е изстудена — бяха първите й думи. Тя стисна леко ръката му над лакътя. — Това личната ти охрана ли е?

— Не съвсем. Понастоящем съм нещо като техен заложник — каза той сухо и я последва в къщата. Екипът не чакаше покана. Тримата влязоха по петите му.

— Нали помниш Кей, Леон и Саймън? Обявиха, че ще ми висят на врата като воденични камъни, докато не се съглася да преследват с мен убиеца на Шаз. — Застанал насред дневната, той посочи с пръст дивана и столовете. Тройката седна. — Надявах се да ми помогнеш да ги разубедим.

Карол поклати глава в престорено удивление.

— Те настояват да работят с теб по действителен случай? Божичко, клюкарите явно са си занемарили работата напоследък.

— Първо кафето — Тони постави леко ръка на рамото й и я обърна към кухнята.

— Готово.

Той я последва и затвори вратата зад себе си.

— Извинявай, че те намесвам. Но те не искат да ме послушат. Проблемът е там, че местната полиция се държи така, като че ли Саймън е главният заподозрян, а аз съм втори в класацията. И моите хора нямат никакво намерение да приемат такова отношение. Но ти знаеш много добре какво значи да работиш по случай със сериен убиец, който те засяга лично. Те нямат необходимия опит, за да се справят. Ванс или някой, който е много близък с него, вече е убил най-добрата и най-умната сред тях. Не искам на съвестта ми да тежат още трупове.

Карол сипа кафе във филтъра и включи кафе-машината.

После каза:

— Ти си напълно прав. Само че… освен ако преценката ми не е напълно погрешна, те въпреки всичко ще тръгнат по следите на убиеца. И ако искаш да си сигурен, че няма да загубиш още някого, най-добре е да поемеш ръководството. Трябва да се съгласиш да работиш с тях. Възложи им досадни работи, да ходят, да разпитват, да проверяват — всички тези неща, които се възлагат на начинаещи следователи. Ако възникне нещо опасно, нещо, което според нас е свързано с риск или изисква опитност при разпита, с него ще се заемем ние.

— Как така „ние“?

Карол се плесна с ръка по челото и направи гримаса.

— Защо имам чувството, че ме правят на идиот? — Тя го удари шеговито. — Сложи на подноса захар, мляко и чаши и върви в дневната, преди да съм се ядосала сериозно.

Той се подчини, изпълнен със странно задоволство, че от самотен воин само за няколко часа се е преквалифицирал в капитан на отбора. Още преди Карол да внесе каната с кафе, той бе съобщил новината на изпълнените със самодоволство съотборници.

Тони сложи лаптопа си на чамовата маса и го отвори, включи го в телефонната линия и включи трансформатора в най-близкия контакт. Останалите насядаха така, че да виждат екрана. Карол попита:

— Как беше разпитът?

— Накрая станах и си тръгнах — отвърна той лаконично, докато чакаше лаптопа да зареди. — Бяха меко казано враждебно настроени. В крайна сметка не могат да повярват, че съм на тяхна страна. Но Саймън води класацията за заподозрени. Имал е лошия късмет да убеди Шаз да пийнат нещо заедно същата вечер, когато е била убита. Но на второ място в класацията определено съм аз.

Той вдигна поглед и Карол видя колко дълбоко е засегнат въпреки привидно спокойния му тон.

— Тъпи копелета — каза тя и сложи чашата му близо до лаптопа. — Йоркширска им работа. Не мога да повярвам, че не искат да се възползват от възможностите ви.

Леон се изсмя невесело.

— Как пък не! Пуши ли се тук?

Карол забеляза как барабани нервно с пръсти по бедрото си. По-добре тютюнев дим, отколкото изпокъсани нерви.

— Вземи една чинийка от шкафа над чайника — каза тя. — Но пуши само тук, моля те.

Леон излезе, а тя взе стола му и седна до Тони, за да следи екрана.

Тони влезе в компютърната система на отдела под потребителското име на Шаз. После посочи трепкащия курсор.

— Цял следобед се тормозя с това. Влизам под името на Шаз, но не мога да се сетя каква може да й е паролата.

Прехвърли отново всички досегашни опити, отмятайки ги по категории. Леон, Кей и Саймън започнаха да дават нови предложения, съдейки по това, което знаеха за покойната. Карол слушаше внимателно и навиваше на пръст къдрици от русата си коса. Когато Тони и останалите изчерпаха всички хрумвания, тя каза:

— Не мислите ли, че пропускате очевидното? На кого се възхищаваше Шаз? Каква искаше да стане?

— Шеф на Скотланд Ярд? Да пробвам с имената на прочути шефове на криминалната полиция?

Карол посегна, придърпа лаптопа към себе си и обяви:

— Прочути профайлъри.

Първо вкара РЕСЛЪР, ДЪГЛАС, ЛЕЙТЪН. Никакъв резултат. Карол се поусмихна криво и написа ТОНИХИЛ. Екранът примигна и на него се появи меню.

— Да му се не види, защо не се хванах на бас — каза тя сухо. Около нея начинаещите профайлъри ликуваха, Леон дори свиркаше възторжено.

Тони поклати удивено глава.

— Какво трябва да направя, за да те убедя да дойдеш при нас? — попита той. — Офицер с твоя чин просто си губи времето при криминалистите. Имаш толкова много административна работа, а би трябвало да канализираш цялото си вдъхновение, за да ловиш психопати.

— Добре де — каза саркастично Карол и побутна лаптопа обратно към него. — Като съм толкова добра, защо не усетих, че предполагаемият пироман изобщо не е луд, а си е обикновен престъпник?

— Защото работеше сама. Това никога не е препоръчително, когато се занимаваш с психологически анализ. Мисля, че профайлърите трябва да работят по двойки — следовател и психолог, така че уменията им да се допълват.

Той свали курсора до директорията на файловете и натисна „ENTER“.

Въпросът за хармонията между техните умове не беше нещо, което Карол би искала да обсъжда тъкмо сега, особено пред толкова проницателна публика. Тя смени ловко темата, обяснявайки набързо на Кей, Леон и Саймън теорията на Тони, че подпалвачът не е пироман, а някой от пожарникарите доброволци, и че предизвиква пожари по съвсем обикновени криминални подбуди.

— Но какъв е мотивът все пак? — попита Кей. — Това е важното, нали?

— Щом става дума за криминално престъпление, най-важното е да се знае кой има изгода от него — подчерта Леон. — И тъй като обектите нямат общи собственици, нито пък са застраховани на едно място, може би става дума за някой по-високопоставен служител в пожарната, който държи да не им налагат повече съкращения на щата.

Тони вдигна очи от имената на файловете, които четеше.

— Добра идея — отбеляза той. — Но малко сложна. А като привърженик на Бръснача на Окам7 бих предложил най-близкото до ума. Дългове — заключи той и отново се взря в екрана.

— Дългове ли? — по тона на Карол личеше, че не е никак убедена.

— Именно — той се завъртя на стола така, че да бъде с лице към нея. — Някой, който е задлъжнял до уши, човек, чийто кредитен потенциал е потънал в дън земя. Къщата му всеки момент ще бъде отнета заради неплатена ипотека, съдебни изпълнители го притискат отвсякъде, и той се чуди как да запушва дупки.

— Но заплащането на нощно повикване е… колко? Петдесет, хайде да кажем сто паунда, в зависимост от това колко дълго са били ангажирани. Не можеш да ме убедиш, че някой ще рискува свободата си и живота на колегите си, заради такава сума! — възрази Саймън.

Тони сви рамене.

— Ако си притиснат в ъгъла и постоянно жонглираш между кредитори, една добавка в приходите от сто паунда седмично може да те закрепи да не се побъркаш, да не те пребият, да не ти вземат колата, да не ти спрат тока, да не обявиш банкрут. Плащаш двайсет паунда по един дълг, петдесет по друг, тук пет, там десет. Демонстрираш добро желание и те оставят за малко на мира. Съдилищата обикновено не предприемат драстични мерки, ако длъжникът ги убеди, че плаща, макар и по малко. Всеки разумен човек съзнава, че по този начин само отлага края, но когато си затънал в дългове, рядко мислиш логично. Попадаш в плен на самоизмамата, че ако прескочиш днешния проблем, постепенно всичко ще тръгне на оправяне. Никой не е в състояние да развие такъв талант за самозаблуда като човекът, обременен от дългове. Виждал съм нещастници, които дължат по двайсет хиляди на някой лихвар, но продължават да поддържат градинар и чистачка, защото ако ги освободят, това би било равносилно на признание, че животът им е излязъл извън релси. Търси човек, който е на ръба на банкрута, Карол.

Той се загледа отново в екрана и промърмори:

— Да видим… ЛиЛи.001 — това трябва да е сводката за липсващи лица, как мислите?

— Вероятно. А ЛиЛиДжВ.001 трябва да са проучванията й във връзка с Джако Ванс.

— Тогава да погледнем — Тони отвори файла. — Думите на Шаз изпълниха екрана, създавайки му странното усещане, че общува с мъртвите. Сякаш онези невероятно сини очи го гледаха някъде отблизо, фиксирайки го неотклонно.

— Боже мили — прошепна той. — Тя изобщо не се е шегувала.

Леон погледна през рамото му и възкликна:

— Мамка му! Вещица си ти, Шаз!

Думите му обобщиха най-точно чувствата на всички, които четяха посмъртните инструкции на Шаз.

— О, да му се не види — каза Карол, след като прочете коментарите на Шаз докрай. — Човек наистина започва да се съмнява.

— Мислите, че Джако Ванс може да е сериен убиец? — попита Кей.

— Шаз е била убедена в това. И ми се струва, че може и да е била права — каза мрачно Тони.

— Тук има нещо, което ме смущава — отбеляза Саймън. Тони го погледна въпросително и той продължи: — Ако Ванс има патологично социално поведение, защо е спасил онези деца и опитал да спаси шофьора на камиона, за да изгуби в крайна сметка ръката си? Защо просто не ги е оставил да загинат?

— Въпросът ти е основателен — отвърна Тони. — Знаете, че не обичам да теоретизирам без налични данни, но съдейки по това, което знаем дотук, бих казал, че за Джако годините, формиращи личността, са прекарани в отчаян стремеж към внимание и одобрение. Когато е станала онази катастрофа, той автоматично е направил това, което би го накарало да изглежда добре в очите на другите. Нерядко това, което изглежда на пръв поглед като героизъм, е всъщност безогледен стремеж към слава. Мисля, че този случай е точно такъв. Ако продължавате да мислите, че се движим по погрешна следа, сега ще ви разкажа за разговора, който проведох днес следобед с капитан Бишоп.

Той им разказа за уговорката, която Шаз бе имала с Ванс и за изводите, които си бе направил.

— Ще се наложи да уведомиш Маккормик и Уортън за този файл — каза Карол.

— Никак не ми се иска, като се има предвид как се отнесоха с мен.

— Нали искаш да хванат убиеца на Шаз?

— Искам убиецът на Шаз да бъде заловен — каза твърдо Тони. — Само че се съмнявам, че онези двамата имат достатъчно въображение, за да интерпретират правилно сведенията. Помисли малко, Карол. Ако им кажа какво сме открили тук, първоначално изобщо ще откажат да ми повярват. Ще решат, че сме фалшифицирали нейните файлове. Мога да си представя какъв разговор ще проведат с Ванс — той заговори без усилие с йоркширския акцент, който помнеше от детството си. — „Ми такова, господин Ванс, ще прощавате, че ви безпокоим, ама онуй моме дето го утрепаха миналата събота, решило, че вий сте сериен убиец. Луда работа, ще знаете, ама като са я убили, решихме пък да дойдем да поговорим с вас, няма как. Може пък да сте видели някого, някоя откачалка да я следи, таквоз нещо“.

— Не е възможно да са такива идиоти — възрази Карол, кискайки се неудържимо.

— Мен ако питате, ги представя много снизходително — измърмори Леон.

— Те няма да подложат Джако Ванс на разпит — добави Саймън. — Ще го гледат с обожание, от самото начало ще бъдат на негова страна. Единственият резултат от такъв разговор ще бъде пълното му оневиняване.

— А „нашият Джек“ е умно копеле — продължи Тони. — Сега, когато знае, че те знаят за срещата му с Шаз, само дето няма да му поникнат криле. Затова и си мисля, че е по-добре да не им съобщаваме нищо.

Настана продължително мълчание. После Саймън попита:

— А сега какво ще правим?

Тони беше извадил от чантата си бележник и започна да драска нещо в него.

— Ако ще вършим работа, ще я вършим както трябва. Което означава, че аз контролирам и координирам всички дейности. Карол, има ли наоколо някакво заведение, където дават храна за вкъщи?

Тя се изсмя презрително.

— Тук ли? Не ставай смешен. Имам хляб, сирене, салам, риба тон и салата. Хайде, екипа! Помогнете ми да сътворим нещо за ядене, докато шефът размишлява.

Когато петнайсет минути по-късно всички се върнаха в дневната, носейки сандвичи и една купа с пуканки, Тони беше готов с инструкциите. Всички се разположиха из стаята с чинии и бутилки бира и заслушаха внимателно обясненията му какво точно трябва да правят.

— Мисля, че всички вече сме единодушни — от статистическа гледна точка най-вероятно е Шаз да е била убита заради нещо, свързано с работата й в отдела в Лийдс. Няма никакви показания да е получавала заплахи или да е била замесена в нещо опасно преди това. Значи започваме от предположението, че Шаз Боуман е идентифицирала правилно съществуванието на сериен убиец на непълнолетни момичета, който засега не ни е известен. Той повдигна въпросително вежди и получи вместо отговор четири утвърдителни кимвания.

— Външният фактор, свързващ тези случаи, има нещо общо с Джако Ванс. Шаз считаше, че убиецът е той, но ние не бива да пропускаме вероятността човекът, когото преследваме, да е някой от неговия антураж. Лично аз съм по-склонен да гласувам за Ванс.

— Добрият стар Окам — измърмори Саймън.

— Не само защото изглежда най-вероятно — отвърна Тони. — Преценката ми е повлияна и от дължината на периода, през който са били убивани момичетата. Не знам дали има някой, който да е бил заедно с Ванс през цялото това време. Пък и да има някой, надали е надарен с необходимия чар, за да примамва млади момичета — вероятно да избягат с него или нещо от този род.

Разполагаме и с профила на Ванс, съставен от Шаз. Разбира се, той е много непълен. Тя е имала достъп само до данни, които са обществено достояние. Всъщност основният й източник явно са били двете биографии, едната писана от жена му, другата — от някакъв журналист, който одумва личности от шоубизнеса. Налага се да поровим много по-дълбоко, преди да можем да преценим дали наистина е възможно този човек да е извършил толкова убийства. Такова занимание е малко необичайно за нас, специалистите по профилиране. Обикновено вървим в разсъжденията си от престъплението към престъпника. В нашия случай обаче се опитваме да свържем вероятен престъпник хипотетични убийства. Честно казано, не съм изпълнен с увереност. Теренът е непознат и за мен. Така че трябва да бъдем много внимателни, преди да предприемем нещо рисковано.

Отговориха му отново с кимане. Леон стана и се премести встрани, за да не пречи с цигарата си на околните.

— Идеята е ясна — отбеляза той бавно. — А какви са нашите задачи, ако решим да ги приемем?

— Трябва да открием бившата му годеница, Джили Уудроу. Този от вас, който се заеме с издирването и разпита й, ще трябва да проучи и ранните години от живота му — семейство, съседи, съученици, учители, някакви спомени на местни полицаи — някои може би още работят или са пенсионери отскоро. Саймън, ще поемеш ли тази работа?

Саймън го погледна неуверено.

— Какво точно трябва да правя?

Тони направи знак с очи на Карол.

— Да изровиш всичко, което можеш, свързано с Джако — каза тя. — До най-малки подробности от пейзажа. Ако ти трябва да дадеш обяснение на всички, с които ще разговаряш — освен Джили, казвай, че получава анонимни заплахи, че ни е възложено да разберем кой е виновникът, и че според нас причините се коренят дълбоко в миналото му. Хората имат слабост към такива мелодраматични истории. Но Джили няма да се хване. Пред нея може да намекнеш, че проучваме обвинения, отправени срещу него от някаква проститутка, и дори да я накараш да повярва, че според теб става дума за умишлена клевета.

— Добре. Някакви идеи как да я открия, като се има предвид, че нямам достъп до полицейските регистри?

— Ще ти обясня след малко — каза Тони. — Леон, искам да се заемеш много подробно с живота му по времето, когато се е случила онази злополука. Както и с началото на кариерата му в телевизията. Опитай се да откриеш някогашния му треньор, както и първите хора, с които е работил в спортните предавания. Спортисти от тогавашния ни национален отбор по лека атлетика и така нататък. Ясно ли е?

— И още как — отвърна Леон, този път съвсем сериозен. — Няма да съжаляваш, че си ме приел в отдела, човече.

— Кей, ти ще се заемеш с родителите на изчезналите момичета от групата, подбрана от Шаз. Говори отново с всеки от тях, все едно провеждаш стандартния разпит за изчезнало лице, но същевременно се опитай да измъкнеш всичко, което би могло да бъде свързано с Джако Ванс.

— Момчетата от местната полиция сигурно ще ти връчат досиетата с радост — допълни Карол. — Толкова ще бъдат щастливи да се отърват от явно безнадежден случай, че изобщо няма да се поколебаят.

— От своя страна инспектор Джордан ще се заеме да подготви почвата за вас — продължи Тони. — Тя ще е ваш посредник, тя ще разговаря с висшите офицери в различните полицейски участъци и ще ви осигурява първоначалната информация за разпитите. Неща от рода на това къде е сега Джили Уудроу, как да се свържете с треньора на Ванс, къде живеят родителите на предполагаемите жертви.

Карол го изгледа със зяпнала уста. Леон, Саймън и Кей наблюдаваха сцената, доволни като малки деца, които предчувстват, че възрастните всеки момент ще започнат да се държат невъзпитано.

— Ама разбира се — когато Карол най-сетне проговори, гласът й преливаше от сарказъм. — И без това нямам кажи-речи никаква работа, защо да не посвърша туй-онуй? И тъй, Тони, мога ли да знам какво ще правиш ти, докато останалата част от екипа е на тръстиката?

Той си взе сандвич, провери първо с какво е намазан, а после й се усмихна съвсем невинно.

— Смятам да разтърся едно дърво и да видя какво ще падне от него.

Мики си каза, че инспектор Колин Уортън все едно бе излязъл от някой от ужасните екшъни с ченгета, бандити и напълно предвидим край, с които всички канали запълваха времето между късните новини и края на програмата. Някога сигурно е имал известна грубовата привлекателност, но чертите му се бяха размазали от прекаленото пиене и некачествената храна. Кожата под сините му очи висеше на торбички. Тя продължи да си изгражда образа му — вероятно е женен втори път, но и този брак е пред разпадане; децата от първия му брак сигурно са тийнейджъри, и то от най-кошмарния вид; оплаква се от лека, но постоянна болка някъде из вътрешните органи. Мики прибра целомъдрено колене и му отправи усмивката, придавала увереност на хиляди гости в студиото. Беше ясно, че ще го обработи без проблеми. И него, и помощника му, който създаваше впечатлението, че едва се удържа да не й поиска автограф.

Тя погледна часовника си.

— Джако всеки момент ще си дойде. Сигурно е попаднал в някое задръстване. Предполагам, че същото важи и за Бетси — личната ми асистентка.

— Да, разбирам — отвърна Уортън. — Ако нямате нищо против, можем да започнем и без тях. Ще поговорим с госпожица Торн и господин Ванс, когато се появят. — Той сведе поглед към папката, отворена на коленете му. — Разбрах, че сте разговаряли по телефона с младши следовател Боуман, в деня, преди да умре. Как стана това?

— Имаме две телефонни линии — една за мен и една за Джако. Те не са включени в телефонния указател, пазим ги в тайна. Номерата са известни само на няколко души. Когато излизам, прехвърлям моя номер на мобилния си телефон. Тя се свърза с мен по този номер — мисля, че беше около осем и половина в петък сутринта. Работех с едно момиче от моя екип и тя вероятно може да потвърди часа.

Преценявайки, че има опасност да започне да скача от тема на тема — явен признак на притеснение — Мики замълча за миг.

— Оказа се обаче, че не ви търси някой от екипа? — попита Уортън.

— Да. Беше непознат за мен глас. Представи се като младши следовател Боуман от лондонската полиция и помоли за среща с Джако. С мъжа ми.

Уортън кимна окуражаващо.

— А какво отвърнахте вие?

— Обясних й, че е избрала моя номер, тя се извини и каза, че са й го дали като негов директен телефон. Попита дали той е при мен, а когато й казах, че го няма, попита може ли да остави съобщение за него. Обикновено не изпълнявам задълженията на негова секретарка, но тъй като все пак говорех с човек от полицията и не знаех за какво става дума, реших да запиша съобщението й и да му го предам. — Тя се усмихна плахо — изпълняваше ролята на плаха жена, изпълнена с неувереност при общуване с представители на закона. Преиграваше видимо, но Уортън явно не забелязваше нищо.

— Постъпили сте разумно, госпожо Морган — каза Уортън. — Какво беше съобщението?

— Тя каза, че става дума за обикновена формалност, рутинна работа, но се налагало да разговаря с него във връзка с някакво дело, по което работела. Била ангажирана през седмицата и помоли да се видят в събота, по което и да е време, стига да му е удобно. Остави и телефон, на който да я търси при нужда.

— Запазихте ли този номер? — попита Уортън, просто защото такива бяха стандартните изисквания.

Мики взе един бележник и му го подаде.

— Както виждате, ангажиментите ми за всеки ден се записват на нова страница. Тук записвам всичко, съобщения, нови идеи за програмата, неща, свързани със семейството.

Тя посочи няколко реда в началото на страницата.

Уортън прочете:

— „Мл. Следовател Шарон Боуман. Джако — ср.???? събота, когато ти е удобно. 307 4676, сержант Дивайн“. — Това потвърждаваше сведенията, които сержант Дивайн им бе дала по телефона, но Уортън държеше да се подсигури двойно. — Това лондонски номер ли е?

Мики кимна.

— Да. 0171 — кодът е като нашия, затова не го записах. Логично, нали? Тя беше служителка на лондонската полиция.

— Тя беше командирована в един отдел в Лийдс — каза той бавно. — Затова и живееше там, госпожо Морган.

— О, разбира се — каза тя отпаднало. — Разбирате ли, не знам защо, не бях обърнала внимание на този факт. Странно.

— Наистина — каза Уортън. — И така, вие предадохте съобщението на вашия съпруг и това беше всичко?

— Записах се на гласовата му поща. По-късно той спомена, че я е поканил да дойде у дома в събота сутринта. Знаел е, че няма да имам нищо против, защото и без това заминавахме с Бетси за Льо Туке, искахме да си починем през уикенда.

Тя отново го ощастливи със сияйна усмивка. Уортън се зачуди мрачно защо жените в собствения му живот никога не изглеждаха толкова щастливи, че са в неговата компания.

Преди да успее да зададе следващия въпрос, по паркета отекнаха стъпки. Той се извърна леко. Вратата зад него се отвори. Първото му впечатление от Джако Ванс беше, че под скъпия костюм на този човек се крие неистова концентрирана енергия. Личността му неудържимо привличаше погледа, дори когато вършеше нещо съвсем обикновено — както сега, когато прекоси стаята и протегна към него лявата си ръка.

— Инспектор Уортън, предполагам — каза сърдечно Джако, преструвайки се, че не забелязва колко е смутен инспекторът, който се понадигна, подаде му неволно дясната си ръка, после прехвърли несръчно документите си в нея и неумело стисна подадената му ръка. — Аз съм Джако Ванс — каза той със скромност, която Мики веднага определи като по-фалшива и от нейната. — Ужасна история, нали? — Ванс отклони поглед от инспектора, усмихна се дружелюбно на помощника му, отпусна се на дивана до жена си и я потупа по бедрото. — Добре ли си, Мики? — Говореше със същата прочувствена загриженост, която демонстрираше пред смъртно болни хора.

— Тъкмо описвах обаждането на младши следовател Боуман — отвърна тя.

— Така. Съжалявам, че закъснях. Ужасно задръстване в Уест Енд — устните му се извиха в познатата скромна усмивка. — С какво мога да ви бъда полезен, инспекторе?

— Госпожа Морган ви е предала съобщение от следовател Боуман, така ли е?

— Точно така — отвърна уверено Ванс. — Обадих се на телефона, който бе оставила, и разговарях с някаква жена, сержант от криминалната полиция, чието име вече не помня. Казах, че следовател Боуман може да дойде у дома в събота сутринта, между девет и половина и дванайсет, за да поговорим.

— Много мило от зает човек като вас — каза Уортън.

Ванс повдигна вежди.

— Винаги се опитвам да бъда от полза на властите, стига да мога. Освен това срещата не ми създаде никакви затруднения. За този ден нямах никакви планове, освен да взема някои материали за изчитане и да тръгна веднага след обяд за вилата си в Нортъмбърланд, за да пристигна там на свечеряване. Разбирате ли, в неделя трябваше да водя благотворителен маратон в Съндърланд — той се облегна небрежно назад, надявайки се това уж неволно описание как е прекарал следобеда да бъде забелязано и прието за достоверно, както и за доказателство за неговата невинност.

— В колко часа пристигна следовател Боуман? — попита Уортън.

Ванс направи гримаса и се обърна към Мики.

— Колко часа беше? Вие тъкмо тръгвахте, нали?

— Да — потвърди тя. — Трябва да е било около девет и половина. Бетси може да ви даде още по-точен час. Тя е единственият човек в тази къща с усет за време — тя се усмихна, чудейки се как е възможно този полицай да приема на доверие твърдението, че двама телевизионни журналисти, водещи на централни предавания, не са в състояние да преценят инстинктивно времето с точност до половин минута. — Разминахме се на входа. Джако говореше по телефона на горния етаж, затова просто й показах къде е салонът, и тръгнахме.

— Не ме е чакала повече от две минути — Ванс продължи гладко разказа. — Извини се, че нарушава почивния ми ден, но аз й обясних, че в работа като нашата такова нещо като уикенд не съществува. Почиваме си, когато успеем да откраднем време, нали, скъпа? — той я изгледа с обожание и обви с ръка раменете й.

— Но не достатъчно често — въздъхна тя.

Уортън се покашля и продължи:

— Можете ли да ми кажете за какво разговаряхте с младши следовател Боуман.

— Нима вие не знаете? — попита Мики. Инстинктът й на репортер заработи. — Полицейски служител идва специално от Йоркшир в Лондон, за да разпитва известна личност като Джако, а вие нямате представа какъв е поводът?

Изглеждаше много удивена, привела тяло напред, разперила ръце и опряла лакти на бедрата си.

Уортън се повъртя на стола си и се загледа в една точка на стената между двата прозореца.

— Тя работеше в един нов отдел. Ако трябва да бъдем точни, за момента не изпълняваше оперативни функции. Смятаме, че знаем по какъв случай е работела, но засега нямаме сигурно потвърждение. Ще ни бъде от полза, ако господин Ванс ни уведоми за какво са разговаряли в събота сутринта — той издиша шумно през нос и ги изгледа едновременно умолително и смутено.

— Няма проблем — отвърна небрежно Ванс. — Тя беше много притеснена, че се натрапва с въпросите си, но каза, че проучвала поредица изчезвания на непълнолетни момичета. Била убедена, че един и същи човек ги е подмамвал да избягат от дома. Изглежда, някои от тези момичета са били на мои срещи с публиката малко преди да изчезнат, и тя искаше да разбере дали си няма работа с психопат, който преследва мои почитателки. Каза, че искала да ми покаже снимки на момичетата, в случай, че съм забелязал някоя от тях да разговаря с определено лице.

— Някой от антуража ви, така ли? — намеси се Уортън, горд, че можа да употреби такава сложна дума.

Джако се засмя със звучния си баритон.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, инспекторе, но аз не разполагам с това, което се определя като антураж. Имам колеги, с които работя, когато подготвям и водя моето шоу. Когато заминавам за срещите си с публиката, понякога продуцентът или някой организатор идват с мен. Но като изключим това, всякакви разходи за допълнителен персонал са от моя джоб. И тъй като голяма част от приходите от моето шоу отиват за благотворителни цели, ми се струва идиотско да хвърлям пари за излишен персонал. Затова, както обясних и на следовател Боуман, не разполагам с вярна свита. Има, разбира се, една постоянно следваща ме група поклонници. По мои сметки не са повече от десетина-дванайсет. Те се появяват редовно на всички мероприятия, в които участвам аз. Особняци, но напълно безобидни според мен.

— Това е белег за популярност — поясни спокойно Мики. — Ако след теб не се влачат постоянно определен брой чешити, значи си никой. Обикновено става дума за зле облечени мъже със спортни якета и жени с жарсени панталони и отвратителни прически. Сред тях определено няма човек, заради когото едно младо момиче би избягало от къщи.

— Горе-долу същото казах и аз на следовател Боуман — продължи Ванс. Мислеше, че двамата с Мики се сработват великолепно. Такъв взаимен усет, такава хармония! Може би беше време да обмислят вариант за общо шоу. Трябваше да не забравя да спомене идеята пред продуцента си. — Тя ми показа няколко снимки на млади момичета, но нито едно лице не ми се стори познато. — Той сви рамене и се усмихна обезоръжаващо. — Нищо чудно. Понякога на такава среща ми се налага да дам над триста автографа. Изобщо не подписвам, а просто драсвам нещо — той погледна тъжно към протезата си. — Писането е едно от многото неща, които вече не съм в състояние да върша както трябва.

Възцарилата се тишина се стори на Уортън по-протяжна от минутата мълчание в памет на падналите герои. Порови из мисълта си за някакъв въпрос.

— Как реагира тя, сър? Искам да кажа, когато й обяснихте, че не разпознавате нито едно от момичетата.

— Стори ми се, че е разочарована — отвърна Ванс. — Но призна, че не е разчитала много на успех. Аз от своя страна изказах съжаление, че не можах да й помогна, и тя си тръгна. Трябва да е било към… ами към десет и половина, нещо такова.

— Значи тя прекара тук около час? Доста дълго време за няколко въпроса — отбеляза Уортън — по-скоро от дребнавост, отколкото като израз на подозрение.

— Така изглежда, нали? — съгласи се веднага Ванс. — Но като сметнем няколкото минути, докато ме чакаше, после времето, през което варих кафе, а и разменихме обичайните общи приказки. Хората винаги се интересуват от интересни подробности около „Визитите на Ванс“. После, докато преглеждах снимките, се забавих доста. Човек не може да се отнесе небрежно към изчезнало дете. Искам да кажа, минало е толкова време — доколкото разбрах в някои случаи и години, следователно може действително някои от тях и да са убити. Струваше си да отделя повече време.

— Разбира се, сър — отвърна Уортън. Искаше му се да не бе повдигал въпроса. — Вероятно не е споменавала пред вас нещо, свързано с плановете й за остатъка от деня?

Ванс поклати глава.

— Съжалявам, инспекторе. Останах с впечатлението, че бърза за следваща среща, но не спомена нито къде е срещата, нито с кого.

— Защо мислите така, сър? — Уортън вдигна рязко глава. За първи път изпита чувството, че върши нещо смислено, вместо да провежда ненужен рутинен разпит.

Ванс се намръщи за миг, като че ли се опитваше да си припомни нещо.

— Когато разгледах снимките, й предложих още кафе. Но тя погледна часовника си и като че ли се стресна. Очевидно не бе забелязала, че е минало толкова време. Каза, че трябва да тръгва, и че нямала представа, че е толкова късно. Тръгна си след една-две минути.

Уортън затвори бележника си.

— Аз също трябва да тръгвам, сър. Много благодаря и на двама ви, задето отделихте време да поговорим. Ако има още нещо, в което се съмнявам, ще се обадя.

Той стана и направи знак с глава на помощника си.

— Не искате ли да поговорите и с Бетси? — попита Мики. — Тя сигурно ще пристигне скоро.

— Не, не мисля, че е необходимо — отвърна Уортън. — Честно казано, убеден съм, че посещението на следовател Боуман у вас няма нищо общо със смъртта й. Просто трябва да проследим всички възможности.

Ванс тръгна към вратата, за да ги изпрати.

— Срамота е да ви разкарват чак дотук и да ви откъсват от сериозната ви работа в Йоркшир — съчувствената му усмивка подчертаваше проявеното разбиране.

Мики само каза довиждане и остана край прозореца, наблюдавайки как Джако изпраща полицаите. Не можеше да разбере какво крие съпругът й. Но го познаваше достатъчно добре, за да знае, че чутото току-що има само далечна връзка с „истината, цялата истина и нищо друго, освен истината.“

Когато той се върна в салона, тя стоеше облегната на камината.

— Ще ми кажеш ли това, което не каза на тях? — попита тя. Той срещна проницателния й поглед, който винаги съумяваше да проникне под лъскавата му фасада и се ухили.

— Страшна си, Мики. Да, ще ти кажа какво премълчах. Всъщност разпознах едно от момичетата на снимките, които ми показа онази Боуман.

Очите на Мики се разшириха.

— Наистина ли? Как така? Откъде я познаваш?

— Няма повод за паника — проточи той презрително. — Случаят е съвсем невинен. Когато изчезна, родителите й ме посетиха. Казаха, че била луда по мен, дрън-дрън, нали знаеш, как не изпускала мое предаване и други подобни дивотии. Молеха да се обърна по телевизията към нея, с молба да се обади на родителите си.

— А ти какво направи?

— Нищо подобно, разбира се. Щеше да бъде ни в клин, ни в ръкав. Къде да го пъхнеш в сценария? Казах някой да напише едно мило писмо, а после поръчах статия в един от таблоидите — „Джако моли изчезнало момиче да се обади у дома“.

— Но защо не каза това на Уортън? Ако си пуснал нещо в пресата, то е в архива на съответния вестник! Ами ако го напипат? Тогава ще я оплескаш.

— Как смяташ, че ще стане тази работа? Те дори не са съвсем наясно какво е правела Боуман — значи нямат достъп до личните й файлове. Виж какво, Мик, през живота си не съм разменил и дума с онова хлапе. Но ако кажа на мистър Тъпо ченге, че съм я разпознал… Мики, скъпа, сама знаеш, че отникъде не изтича повече информация, отколкото от полицията. Още утре на първа страница ще цъфнат заглавия от рода на „Джако замесен в разследване на убийство“. Не, благодаря. Не ми трябва. Не могат да ме свържат по никакъв начин с нито един от случаите, по които е работила Боуман. Царят на измъкването, нали помниш?

Мики поклати глава в неволно възхищение пред самоувереността му.

— По-скоро гуменият човек от цирка — отвърна тя. — Свалям ти шапка, Джако. Когато става дума да разиграваш публиката както ти скимне, дори аз не мога да ти стъпя на малкия пръст.

Той отиде при нея и я целуна по бузата.

— На краставичар краставици не продавай.

На другата сутрин Карол влезе в кабинета си и откри вътре подчинените си в пълен състав. Бяха се постарали да я изпреварят. Томи Тейлър се беше разположил в стола срещу нейния, в демонстративно мъжкарска поза, с разкрачени крака. Лий бе застанал до открехнатия прозорец, за да може димът от цигарата му да се присъединява към изгорелите газове на улицата. Дай беше както винаги права, облегната на стената, кръстосала ръце пред гърдите си. Костюмът й стоеше ужасно. Карол изпита бясно желание да я хване за ръка, да я замъкне на някоя от януарските разпродажби и да я облече от глава до пети в дрехи, които хем ще й отиват, хем ще са й по мярка, вместо тези скъпи и тъпи парцали.

Тя се отправи незабавно към убежището си зад бюрото, седна и отвори куфарчето си.

— Така — започна Карол. — Какво става с нашия подпалвач?

— Абсолютна кукувица — започна Лий.

— Всъщност нещата далеч не стоят така — отвърна Карол. — Излиза, че предполагаемият пироман си е нормален като всички нас. Е, поне за себе си мога да гарантирам, че съм нормална.

Според психолога, с когото се консултирах, и на чиято преценка вярвам безусловно, пожарите не са дело на психопат. Извършителят има обикновен криминален мотив. Уликите сочат към доброволците, които Джим Пендълбъри е наемал.

Тримата я зяпнаха, като че ли внезапно бе заговорила на шведски.

— Моля? — Лий първи си възвърна дар слово.

Карол им раздаде копия от списъка, който бе взела от началника на пожарната.

— Искам много детайлна проверка на всички тези хора. Обърнете особено внимание на финансовото им състояние. Не бива в никакъв случай да разберат какво правим.

Томи Тейлър най-сетне успя да проговори.

— Обвинявате пожарникари?

— Или както се казва, огнеборци — отвърна спокойно Карол. — Засега не обвинявам никого, сержант. Опитвам да събера достатъчно информация, въз основа на която да вземем решение.

— Пожарникарите умират, докато потушават пожари — каза възмутено Дай Ърншоу. — Вдишват дим, получават обгаряния. Как така тъкмо пожарникар ще предизвиква пожари? Трябва да е напълно луд, а вие току-що казахте, че не е. Това е абсолютно противоречие.

— Не е луд — потвърди уверено Карол. — Изпаднал е в отчаяние, но не страда от психическо заболяване. Търсим човек, който така е затънал в дългове, че не мисли за нищо друго, освен да закрепи положението си от днес за утре. Не че иска да изложи колегите си на риск; просто не си позволява да мисли за това.

Тейлър поклати скептично глава.

— Много е гадно по отношение на хората от пожарната — възпротиви се той.

— Не повече от постоянните проверки за корупция в полицията по външни сигнали. Знаете, че това се случва непрекъснато — каза сухо Карол. Прибра документите обратно в куфарчето си и вдигна очи към тях.

— Още ли сте тук?

Лий хвърли догарялата си цигара през прозореца и се упъти с ленивата си походка към вратата.

— Започвам — каза той кратко.

Тейлър стана и демонстративно изпъчи външните си полови отлики.

— Аха — каза той, тръгна след Лий и направи знак с глава на Дай да го последва.

— Не бързайте толкова, да не се спънете — подвикна Карол подир тях.

Ако гърбовете можеха да говорят, гърбът на Дай Ърншоу би произнесъл съвсем ясно „Майната ти“.

Вратата се затвори зад тях. Карол се облегна назад и започна да масажира стегнатите мускули на врата си. Очакваше я дълъг ден.

Тони посегна към слушалката и измърмори автоматично в нея:

— Тони Хил на телефона, бихте ли почакали за минута?

После се обърна отново към компютъра, за да допише изречението, което бе започнал. Погледна слушалката до себе си, като че ли не си спомняше как се бе озовала тук, вдигна я и повтори.

— Да? Извинете, Тони Хил на телефона.

— Обажда се инспектор Уортън.

Тонът беше неутрален.

— Защо?

— Моля? — Уортън очевидно се обърка.

— Питам защо се обаждате. Не виждам нищо странно.

— Да, ясно. Ами просто от учтивост — грубият тон на Уортън опровергаваше думите му.

— Това вече е нещо ново.

— Не се правете на много хитър. Шефът може да ви прибере, когато поиска.

— Само заедно с адвоката ми. Имахте една възможност и я пропиляхте. Ще ми кажете ли как така станах обект на вашата учтивост?

— Обади ни се Мики Морган, телевизионната журналистка, която е съпруга на Джако Ванс, не знам дали знаете. Тя ни каза, че Боуман е била у тях в събота сутринта, за да разговаря със съпруга й. Отидохме до Лондон и разговаряхме лично с господин Ванс. Искам да ви уведомя, че човекът е абсолютно чист. Боуман може да се е правила на интересна пред вас, но не е била толкова ненормална, че да повтаря същите глупости пред него. Излиза, че просто искала да разбере дали е забелязал изчезналите момичета на своите срещи с публиката и дали не му е направило впечатление някой да се навърта около тях. Отговорите му и на двата въпроса били отрицателни. Нищо чудно, като се знае колко лица минават ежедневно пред очите му. Така че, доктор Хил, човекът очевидно е невинен. Те ни се обадиха, не сме ги търсили ние.

— И това е всичко? Джако Ванс ви е казал, че е помахал за сбогом на Шаз Боуман от входната врата, и вие приемате думите му на доверие?

— Нямаме основание да предполагаме нещо друго — каза строго Уортън.

— Последният човек, който я е видял жива? Доколкото ми е известно, по полицейски стандарти това лице винаги се проучва по-подробно.

— Не и когато не съществува връзка с жертвата, когато лицето е известно с безукорната си почтеност и се е разделило с жертвата дванайсет часа преди извършване на престъплението — тонът на Уортън ставаше все по-злобен. — Особено когато въпросното лице е еднорък инвалид, който би трябвало да е надвил млада, добре обучена служителка на полицията.

— Мога ли да задам един въпрос?

— Можете да го зададете.

— Имало ли е свидетел на разговора или Ванс е разговарял насаме с Шаз?

— Жена му й отворила, но излязла веднага след това. Боуман е разговаряла с него сама. Но това не означава, че той задължително лъже. Аз имам опит в тези неща. Мога да усетя кога ме водят за носа. Приемете фактите, докторе. Преценката ви е била неточна. Не мога да ви виня, че се опитахте да отклоните вниманието ни, но смятам да продължа да се занимавам с хората, които действително е познавала.

— Благодаря, че ме уведомихте — Тони затвори веднага, защото се опасяваше, че няма да може да премълчи. Слепотата на животното, наречено човек, никога нямаше да престане да го удивлява. При това Уортън изобщо не беше глупав; чисто и просто, независимо от дългите години стаж в полицията, в неговото съзнание бе залегнало твърдото убеждение, че хора като Джако Ванс не могат да бъдат убийци.

Всъщност той бе очаквал нещо подобно. Обаждането на Уортън го убеди окончателно, че полицията няма да съумее да се справи с убиеца на Шаз, а той трябваше да докаже и стойността на собствената си работа. Сега вече нещата зависеха изцяло от него. Тази мисъл му достави мъчителна наслада. Да не говорим за това, че отговорите на Уортън затвърдиха Ванс като главен заподозрян в очите на Тони. Не можеше да бъде друг. Тони вече бе отхвърлил вероятността убиецът да е маниакален почитател на Ванс. Сега вече можеше да изключи и хората от близкото му обкръжение. Никой не е присъствал на разговора между двамата, няма кой да е проследил Шаз, след като е излязла от дома на Ванс.

Тони вдигна отново слушалката и набра един номер, който бе взел малко по-рано от „Справки“, предчувствайки това развитие на нещата. Когато от централата се обадиха, той каза:

— Добро утро. Можете ли да ме свържете с офиса на „На обяд с Морган“.

После се облегна и зачака. На устните му бе застинала мрачна усмивка.

Джон Брандън си играеше с дръжката на чашата за кафе.

— Не ми харесва тази работа, Карол — каза той откровено. Тя отвори уста да възрази, но Брандън вдигна пръст и тя замълча. — Да, знам, че на теб идеята също ти е неприятна. Цялата работа е много сериозна — да обвиняваме самите пожарникари. Дано не правим ужасна грешка.

— Тони Хил не е грешил досега — напомни му тя. — А когато прегледаш анализа му, виждаш, че е много по-аргументиран от всяка друга теория.

Брандън поклати безутешно глава. Повече от всякога приличаше на мрачен погребален агент.

— Така е. Но мисълта е ужасно потискаща. Да се излага на опасност животът на толкова хора за нищо. Поне когато ченгетата вземат рушвет, последиците рядко са свързани със смъртни случаи.

Той отпи от кафето си. Ароматът му подразни обонянието на Карол. Винаги досега бе предлагал кафе й на нея. Явно беше много шокиран от новината, щом пропусна да й даде чаша.

— Ами добре — допълни той. — Дръж ме в течение за всички стъпки, които предприемате. Ако решиш да арестуваш някого, ще съм ти благодарен, ако ме уведомиш предварително.

— Разбира се. Има още нещо, сър.

— А това досега какво беше — добрата или лошата новина?

— Лошата, струва ми се. Зависи все пак как ще възприемете другото, сър.

Усмивката на Карол не беше много весела.

Началникът на полицията въздъхна, завъртя се на стола си и се загледа през прозореца към речното устие. „Както винаги, кабинетът на шефа има най-хубав изглед“, каза си ни в клин, ни в ръкав Карол, наблюдавайки как един траулер се плъзга под прозорците на път към океана.

— Давай — каза Брандън.

— И това е свързано с Тони Хил — поде Карол. — Нали знаете за убийството на едно момиче от неговия отдел?

— Адска история — каза Брандън. — Най-лошото нещо в нашата работа е да загубиш служител. Но да се случи по този начин… истински кошмар.

— Особено ако зад гърба си имаш спомените на Тони Хил.

— Именно — той я изгледа внимателно. — Като изключим естественото човешко съчувствие, каква е нашата връзка с всичко това?

— Официално никаква.

— А неофициално?

— Тони има проблеми с колегите от Западен Йоркшир. Излича, че те приемат него и останалите служители в отдела като заподозрени лица, вместо да се заемат с ефективно дирене. Тони е на мнение, че те са пренебрегнали други следи по неоснователни причини, и твърдо е решил да не допусне убиецът на Шаз Боуман да се измъкне, само защото полицаите, натоварени със следствието, работят като коне с капаци.

По лицето на Брандън плъзна усмивка.

— Това негови думи ли са?

В отговор Карол се усмихна съучастнически.

— Не съвсем, сър. Не съм записвала изказването му дословно.

— Напълно разбирам желанието му да предприеме нещо — започна предпазливо Брандън. Всеки човек с неговата професия би реагирал по този начин. Но ние сме длъжни да спазваме правилата на професията си и едно от тях гласи, че не може да се възлага следствие на човек, който е лично заинтересуван от изхода му. Причините са напълно основателни — ако следователят е засегнат лично от престъплението, това обикновено пречи на обективността на преценката му. Не мислиш ли, че е най-добре хората от Западен Йоркшир да продължат да работят, както си знаят?

— Не и ако това означава един убиец-психопат да остане на свобода — заяви твърдо Карол. — Аз лично не виждам нищо съмнително в разсъжденията на Тони.

— Още не си ми казала какво общо има всичко това с нас.

— Той се нуждае от помощ. Работи заедно с някои от колегите си от отдела, но в момента тяхната дейност е временно преустановена, така че нямат достъп до служебна информация. Освен това му трябва и мнението на опитен полицейски служител като контрапункт на неговите разсъждения. Няма откъде да намери такъв човек в Западен Йоркшир. Те просто търсят основание, за да приберат него или някой друг от отдела. Нищо друго.

— Те не искаха да приемат отдела на своя територия от самото начало — каза Брандън. — Няма нищо чудно, че са се хванали за първата възможност да го унищожат. Тъй или иначе, случаят си е техен и те не са молили никого за помощ.

— Те не са, но Тони моли за помощ. А аз му дължа много, сър. Единственото, което ще правя, е да поровя малко из служебните източници, за да осигуря на екипа му суров материал за обработка, като имена и адреси например. Имам намерение да му помогна, доколкото ми стигнат силите. Но бих предпочела да го направя с вашата благословия.

— Като говориш за помощ…

— Няма да настъпвам онези от Западен Йоркшир по мазолите, не. Това, от което се интересува Тони, няма нищо общо с техните търсения. Няма нищо да разберат. Обещавам да не ви забърквам в спорове за обхват на юрисдикция.

Брандън допи кафето си и побутна настрани чашата.

— Само това ми липсваше. Карол, прави каквото искаш, но не забравяй, че го правиш извънслужебно. Никога не сме провеждали този разговор, и ако ножът опре до кокал, може дори да се окаже, че не те познавам.

Тя се усмихна и стана.

— Благодаря ви, сър.

— Пазете се, инспектор Джордан — каза той сухо и махна с ръка в знак, че я освобождава. Когато Карол отвори вратата, той допълни:

— Ако имаш нужда от помощ, знаеш телефона ми.

Карол искрено се надяваше да не се наложи да прибегне до такава помощ.

Съндърланд беше най-далеч на север, най-южен беше Ексмаут. Между тях се нареждаха Суиндън, Грантъм, Тамуърт, Уиган и Халифакс. Във всеки от тези градове е било обявено за издирване по едно момиче и тъкмо тези случаи са привлекли вниманието на Шаз Боуман. Кей Халам съзнаваше, че трябва по някакъв начин да изстиска нови данни от тези стари случаи, за да укрепи основите на обвинението по косвени доказателства, което Тони Хил градеше срещу Джако Ванс. Задачата не беше никак лесна. Бяха минали години, спомените бяха избледнели. Не беше добре и това, че ще работи сама. В идеалния случай задачата трябваше да бъде възложена на двама души. Тогава биха могли да се редуват в продължение на около две седмици, така че когато разговарят, мозъците им да не са преуморени от шофиране надлъж и нашир из страната.

Само че такъв лукс не се предвиждаше. А и тя не би искала да се бави. Убиецът на Шаз не заслужаваше да бъде и секунда повече на свобода. Измъчваше я бездействието, докато чакаше инспектор Джордан да се обади на когото трябва. Да, инспектор Джордан бе наистина образец за подражание, мислеше си Кей, докато кръстосваше безцелно стаите на своята викторианска типова къща. Очевидно беше, че с каквото и да се захванеше Карол Джордан, го правеше добре. „Ако искаш да имаш успех, общувай с преуспели хора и прави това, което правят те“, повтаряше си Кей познатата мантра от една американска касета със съвети как да успеем в живота.

Телефонът иззвъня по обяд. Карол се бе обадила в участъците на всички градове, където бяха проследявали изчезването на някое от интересуващите ги момичета. В три от случаите бе успяла дори да се свърже с човека, който бе водил навремето следствието, въпреки че „следствие“ бе като че ли прекалено сериозно определение на произволните и повърхностни търсения на изчезнали млади момичета, които най-вероятно нямаха никакво желание да бъдат открити. Бе уредила на Кей разрешение да прегледа тънките досиета, бе съумяла дори да открие адресите и телефоните на отчаяните родители.

Кей затвори телефона и започна да разглежда пътния атлас. Реши, че до следобед може да стигне до Халифакс, а оттам — до Уиган, където ще бъде вечерта. После ще излезе на магистралата, която прекосява Средна Англия, и ще преспи в някой мотел по пътя. Ще закуси в Тамуърт, след това — газ до Ексмаут, за да стигне там в късния следобед. И обратно по магистралата към Суиндън, там ще нощува, и на другия ден ще прекоси страната напряко, за да отиде в Грантъм. На другия ден ще отиде в Лийдс, за да докладва на Тони, и ще остави Съндърланд за накрая. Звучеше като магистрален трилър. „Телма и Луиз“ го даваха далеч по-бляскаво, мислеше Кей.

Но за разлика от повечето си колеги, Кей никога не се бе стремила да блести. Единственото, което бе очаквала, когато постъпи в полицията, беше много работа, сигурно работно място и прилична заплата. Удовлетворението от работата на криминалист бе за нея истинска изненада. А се оказа, че е добра в професията, и то именно поради способността си да забелязва незначителни подробности, която някои нейни колеги определяха като вманиачаване. Профилирането й се стори съвършената област, в която би могла да оползотвори пълноценно вродената си наблюдателност. Но никога не си бе представяла, че първият й случай ще я засяга толкова пряко, и най-вече че ще го преживява толкова тежко. Никой на този свят не заслужаваше да му се случи това, което бе понесла Шаз Боуман, и беше недопустимо човекът, който го бе извършил, да остане на свобода.

Това беше мисълта, която крепеше Кей, докато кръстосваше Англия. Беше забелязала, че всички градове, които трябваше да посети, се намираха близо до магистрала или поне до някой главен път, осеян със заведения за бърза закуска и бензиностанции. Чудеше се дали това може да има някакво отношение към случая. Възможно ли бе Ванс да си е уговарял срещи с жертвите си на такива места, до които бе лесно да се доберат на автостоп? Това бе кажи–речи единственото хрумване, което се роди в главата й след два дни упорита работа. Това и една далечна, смътно оформяща се представа за някакъв съществуващ модел. Разказите на родителите бяха мъчително еднакви и мъчително лишени от интересни подробности, особено по отношение на Ванс. Бе говорила и с приятели на две от изчезналите момичета, но и те не можаха да й кажат нищо. Проблемът не беше в това, че нямаха желание — Кей беше от хората, с които всеки е склонен да разговаря. Невзрачният й външен вид беше добра маскировка на интелекта й; жените не я чувстваха като съперница, а мъжете не я приемаха като предизвикателство за своята мъжественост. Не, никой не се бе опитал да скрие нещо — хората просто нямаха какво да й кажат. Да, изчезналите момичета били луди по Джако, да, всички са ходили на негови срещи с публиката, да, очаквали събитието с голямо вълнение. И нищо повече от това.

Малко преди Грантъм тя вече се движеше на автопилот. Две нощи, прекарани в мотели с прекалено меки легла, на фона на несекващия шум на нощното движение по шосетата — това определено не беше начинът да се подготвиш за важен разговор, но все пак бе по-добре, отколкото да не спиш изобщо, каза си Кей с прозявка, преди да натисне звънеца.

Кени и Дениз Бъртън като че ли не забелязаха колко е изтощена. Бяха изминали две години, седем месеца и три дни, откак Стейси бе излязла от къщи и не се бе върнала никога вече. Сенките под очите на родителите й подсказваха, че надали са прекарали и една спокойна нощ оттогава насам. Двамата си приличаха като близнаци — ниски и набити, с бледата кожа на хора, които рядко излизат на открито, и къси, подпухнали пръсти. Като гледаше окачените по стената снимки на стройната им, преливаща от жизненост дъщеря, й бе трудно да повярва в законите на генетиката. Седяха в дневна, която бе същинска илюстрация на израза „място за всичко и всяко нещо на мястото си“. Тук имаше ъглови остъклени шкафове, ниши с рафтове, претъпкани с безброй статуетки и други дреболии; камина, явно правена по специален модел с още ниши. Беше претъпкано, съвсем традиционно обзаведено помещение. Електрическата печка работеше толкова силно, че Кей едва не се задуши. Нищо чудно, че Стейси е искала да се измъкне оттук.

— Беше прекрасно дете — каза тъжно Дениз. Кей започваше да мрази този израз, защото той прикриваше всичко действително важно, което би могла да научи за личността на търсеното дете. Изразът й напомняше потискащо и за собствената й майка, която упорито отказваше да приеме действителната личност на дъщеря си и се криеше зад подобни фрази.

— Не като някои — продължи мрачно Кени, приглаждайки косата си назад над плешивината, която създаваше впечатлени, че ще се надигне като цицина на герой от рисувано филмче. — Кажехме ли й да се прибере в десет, точно в десет си беше у дома.

— Никога не би избягала — поде отново Дениз — следващата фраза от тирадата, на обичайното място, по обичайното време. — Нямаше причини да бяга от къщи. Била е отвлечена. Няма никакво друго обяснение.

Кей пропусна да изтъкне болезнено очевидното.

— Искам да ви задам някои въпроси за последните дни, преди Стейси да изчезне — поде тя. — Като изключим това, че е била на училище, ходила ли е някъде другаде през последната седмица?

Кени и Дениз не се замислиха нито за миг и заговориха един през друг:

— Беше на кино.

— С Кери.

— През уикенда, точно преди да я отвлекат.

— Филмът беше с Том Круз.

— Тя обожава Том Круз — употребяваха сегашното време като предизвикателство към съдбата.

— Но излезе и в понеделник.

— Обикновено не я пускахме да излиза вечерта, ако на другия ден беше на училище.

— Но случаят беше особен.

— Джако Ванс.

— Винаги е бил нейният герой.

— Щеше да открива ново заведение.

— По принцип не бихме я пуснали да ходи по заведения.

— Разбира се, нали е само на четиринайсет години.

— Но майката на Кери отиде с тях, затова решихме, че всичко ще бъде наред.

— Така и стана.

— Прибра се точно навреме, както беше обещала майката на Кери.

— Колко беше щастлива Стейси! Беше успяла да вземе и автограф от него!

— Личен. Снимката беше надписана лично за нея.

— Беше я взела със себе си. Когато изчезна.

Кени и Дениз помълчаха малко, докато преглътнат мъката си.

Кей се обади:

— Имаше ли някаква промяна у дъщеря ви след тази вечер?

— Беше много възбудена, нали, Кени? Не можеше да повярва, че мечтата й да разговаря с Джако Ванс се е сбъднала.

— Значи наистина е разговаряла с него, така ли?

Кей се опита да подхвърли въпроса небрежно. Но моделът, който бе доловила, се оформяше все по-ясно след всеки нов разговор.

— Ходеше като занесена — потвърди бащата на Стейси.

— Все мечтаеше да работи един ден в телевизията — поде майката.

— Вашите хора предполагаха, че е избягала в Лондон, за да си намери работа в шоубизнеса — каза презрително Кени. — Стейси никога не би направила такова нещо. Беше много разумно дете. Беше съгласна с нас. Трябваше да учи, да издържи матурата, пък после щяхме да му мислим.

Можеше наистина да пробие в телевизията — каза тъжно Дениз.

— Толкова беше хубава.

Кей се намеси, преди отново да се отплеснат.

— Разказа ли ви за какво е разговаряла с Джако Ванс?

— Не, само каза, че се държал много дружелюбно — отвърна Дениз. — Но не е споменавала да й е казвал нещо специално, нали, Кени?

— Той няма време да се занимава конкретно с всекиго. Зает човек. Стотици хора го притискат за автографи, да разменят по някоя и друга дума или да се снимат с него.

Последните думи увиснаха във въздуха като отблясък след заря.

— Да се снимат с него… — повтори Кей едва чуто. — А Стейси беше ли успяла да се снима с него?

Двамата кимнаха едновременно.

— Майката на Кери ги беше снимала.

— Мога ли да видя снимката?

Сърцето на Кей биеше като барабан, дланите й се бяха изпотили.

Кени се приведе към една ниска масичка, боядисана в цвят, непознат в природата, и взе от долния й плот албум, подвързан с щампована кожа. Без да се колебае, той го отвори веднага на последната страница. Там бе залепена увеличена любителска снимка, на която се виждаше Джако Ванс, заобиколен от много хора. Кадърът беше крив, някои лица — не на фокус. Но момичето, което стоеше точно до Джако Ванс, момичето, с което той очевидно разговаряше, поставил ръка на рамото му, навел глава към лицето му, момичето, което го гледаше с предания поглед на малко кученце, беше несъмнено Стейси Бъртън.

Уортън не очакваше, че ще му бъде толкова трудно да се добере до сержант Крис Дивайн. Когато я потърси в службата й след първото й обаждане, за да даде показания по телефона, установи, че е помолила да я освободят за два дни поради загуба на близък. Това беше първият случай, когато Уортън разбра, че някой скърби искрено за Шаз Боуман; не на него бе възложено да съобщи новината на съсипаните й родители.

Когато Крис отговори на съобщението, записано на телефонния й секретар, Уортън вече пътуваше за Лондон, за да разговаря с Ванс и жена му. Най-лесното беше да се срещнат в нейното жилище, след като той свършеше работата си.

Крис се понрави на закоравелия полицай още в мига, когато отвори вратата и го посрещна с думите:

— Искрено се надявам да хванете това копеле.

Артистичните фотографии на красиви жени, окачени по стените на апартамента й, не го притесниха ни най-малко. Беше работил с лесбийки и преди и отдавна бе стигнал до извода, че те далеч не смущават толкова работната атмосфера, колкото хетеросексуалните жени. Помощникът му беше малко по-притеснен и предпочете да седне с лице към стъклената стена, през която се виждаше старинната църква, стърчаща неуместно насред комплекса „Барбикан“.

— И аз се надявам на същото — каза той и седна в единия край на прекалено мекия диван и се замисли за миг дали изобщо някой може да спи на такова нещо.

— Видяхте ли се с Джако Ванс? — попита Крис още преди да се разположи на широкия стол с облегалки за ръцете, точно срещу него.

— Разговарях вчера с него и жена му. Потвърди това, което вие ни разказахте за срещата, която е имал с Боуман в деня на смъртта й.

Тя кимна и отметна гъстата кестенява коса от лицето си.

— Винаги съм считала, че Ванс е от хората, които си записват всичко.

И за какво беше всичко това? — попита Уортън. — Защо помагахте на Шаз Боуман да поддържа илюзията, че работи все още в лондонската полиция?

Бръчката между веждите й стана по-дълбока.

— Моля?

— Боуман е дала вашия директен служебен телефон, на когото да я търсят. По този начин се е създало впечатлението, че тя все още работи в лондонската полиция.

— Тя действително беше все още на работа в лондонската полиция — подчерта Крис. — Няма нищо тайнствено в това, че е цитирала моя телефонен номер. Докато все още се обучават, бъдещите служители на отдела по профилиране нямат право да ползват служебните телефони в работно време. Именно затова Шаз ме помоли да й услужа.

— Защо е помолила точно вас, сержант Дивайн? Защо не например дежурния в участъка, където се обучаваха? Защо не е оставила домашния си телефон и не е помолила да й се обади вечерта?

Уортън не се държеше враждебно; изглежда искрено искаше да разбере причината.

— Вероятно защото вече веднъж бяхме говорили за този случай — каза Крис. Чувстваше надигащото се раздразнение, но се опитваше да не му дава външен израз. Дългогодишната работа и полицията бе изградила у нея способността да долавя намеците зад думите, и да прикрива собствените си реакции.

— Така ли? За какво точно?

Крис извърна глава и тъмните й очи се вторачиха някъде в небето, над рамото на Уортън.

— Беше ме помолила за помощ. Имаше нужда да се ксерокопират броеве на стари вестници и аз й свърших тази работа в Колиндейл.

— Вие ли изпратихте онзи пакет?

— Да, аз.

— Чух за него. Трябва да са били стотици страници — щом кутията е била толкова голяма и тежка. Много работа за толкова заета жена като вас.

Уортън започна да напада, долавяйки, че тук може да има нещо повече от забележимото на пръв поглед.

— Направих го в свободното си време, ако не възразявате, инспекторе.

— Много време сте отделили за някаква си начинаеща колежка — подчерта Уортън.

Крис сви устни.

— Двете с Шаз работехме дълго време заедно в нощната смяна. Бяхме не само колеги, но и приятелки. Тя беше по моя преценка най-талантливият млад криминалист, с когото съм работила някога и честно казано, господин Уортън, не разбирам с какво отговорът на въпроса ви защо съм се лишила от свободното си време, за да й помогна, ще ви насочи по следите на нейния убиец.

Уортън сви рамене.

— Проверяваме всичко. Човек никога не знае.

— Аз знам, вярвайте ми. По-добре разпитвайте за Джако Ванс.

Уортън не можа да възпре ироничната си усмивка.

— Само не ми казвайте, че и вие сте се хванали на тази въдица.

— Ако ме питате дали съм съгласна с теорията на Шаз, че Джако Ванс е убивал малолетни момичета, отговорът е „не знам“. Не съм имала възможност да прегледам събрания от нея доказателствен материал. Но това, което знам със сигурност, е, че Ванс разговаря лично с мен, покани я да отиде в дома му в събота сутринта, а в неделя сутринта тя вече е била мъртва. Сега, поне при нас принципът е такъв — когато работим по убийство, проявяваме особен интерес към човека, който последен е видял жертвата жива, а майката на Шаз ми каза, че по ваши данни няма сведения някой да я е виждал, след като е излязла от къщата на Ванс. Това би ме накарало да се заема много сериозно с Джако Ванс. На какво мнение са в отдела по профилиране?

— Надявам се, вие разбирате, че докато не бъдем в състояние да изключим от подозрение хората, с които е била в постоянен контакт, не можем да ползваме услугите им по следствието.

Крис зяпна.

— Не ползвате услугите на Тони Хил?

— Ние считаме, че тя сигурно е познавала убиеца си, а единствените хора в Лийдс, които е познавала, са били колегите й. Вие сте опитен следовател. Вероятно съзнавате, че не можем да рискуваме данни от следствието, привличайки някой от тях за съветник.

— Имате подръка най-талантливия профайлър в страната, който при това е познавал лично жертвата и знае върху какво е работила непосредствено преди смъртта си, и го игнорирате? Да не би по някаква причина да не желаете да заловите убиеца на Шаз? Хващам се на бас, че Тони Хил не е съгласен да пренебрегнете Джако Ванс.

Уортън се усмихна търпеливо.

— Разбирам напълно прекалено емоционалното ви отношение към случая — Крис кипна, но замълча и Уортън продължи. — Но мога да ви уверя, че вече разговарях с господин Ванс и по нищо не личи той да е имал нещо общо с убийството. Той ме уведоми, че Боуман само го е попитала дали може да си спомни някое момиче от така наречената група по статистически показатели, и дали не е виждал някое от тях в компанията на редовен посетител на неговите срещи с публиката. Той казал, че не може да си припомни нито едно от тях и с това всичко приключило.

— И вие приемате думите му на доверие? Просто така?

Уортън сви рамене.

— Както вече казах, защо не? Къде са доказателствата, че нещо може да не е така, както той го представя?

Крис стана рязко и взе пакет цигари от масичката в ъгъла. Запали и застана отново точно срещу Уортън.

— Той е последният човек, който я е видял жива — повтори тя сурово.

Усмивката на Уортън бе замислена като успокоителна, но само успя да я вбеси окончателно.

— Ако позволите, не можем да бъдем сигурни в това. В бележника й, под записката за срещата с Ванс, е написана буквата Т. Изглежда, че е имала среща с още някой. Не се ли сещате за човек, чието име започва с „Т“, сержант?

Крис всмукна дълбоко от цигарата, издиша бавно и отвърна.

— Не. Съжалявам.

— Не ви ли мина през ума, че може да става дума за Тони Хил.

Тя сви рамене.

— Може, разбира се. Със същия успех може да означава, че е имала намерение да отиде да играе на електронните игри в Трокадеро. Пред мен поне не е споменавала, че смята да се среща с още някого.

— Не дойде ли после тук?

Крис се намръщи.

— Защо да идва?

— Казахте, че сте били приятелки. Дошла е до Лондон. Предположих, че може да е наминала, особено след като сте й оказали такива услуги.

Сега гласът на Уортън звучеше по-сурово и брадичката му щръкна войнствено напред.

— Не е идвала тук.

Крис стисна плътно устни.

Уортън настоя, търсейки някакво слабо място.

— Защо ли, сержант? Може би е предпочитала да общува с вас само от разстояние? Особено напоследък, откакто си е имала ново гадже?

Крис отиде до вратата и я отвори.

— Довиждане, инспектор Уортън.

— Много интересен отговор, сержант Дивайн.

Уортън се изправи умишлено бавно и погледна към помощника си, за да се убеди, че той продължава да води записки.

— Ако ви се иска да обиждате интелекта ми и да петните паметта на Шаз, няма да го правите в моя дом. Ако ви трябвам за нещо, можете да ме призовете официално. — Тя остана облегната на рамката на вратата и ги проследи, докато стигнаха до асансьора.

— Задник — промърмори тя под нос. Затвори тежката врата, отиде до телефона и набра един номер. Беше на нейна някогашна приятелка, която сега работеше във Вътрешно министерство.

— Дай? Слушай, скъпа, направи ми една услуга. Имате в щатните си таблици един психолог на име Тони Хил. Трябва ми личният му телефонен номер…

Джими Линдън забеляза младия чернокож мъж още преди той да заеме мястото си на шестия ред на празната трибуна. Дългогодишната работа като селекционер на млади спортисти го бе приучила да забелязва непознати още при първата им поява. Човек трябваше да пази децата не само от перверзни типове. Не по-малко опасни бяха дилърите на наркотици и техните обещания за магията на стероидите. А момчетата на Джими бяха най-податливи на такива примамки. Всеки, който мечтаеше да спечели шампионска титла в дисциплини като мятане на копие, диск или чук, имаше нужда точно от този тип мускули, които се изграждат много по-лесно с анаболни стероиди, отколкото с упорити тренировки.

Да, винаги си струваше да си нащрек с външни хора, особено тук, на стадион „Медоубанк“, където тренираше шотландският юношески отбор — момчетата бяха подбрани лично от него, всички изпълнени с мечти за шампионски титли. Джими отново погледна към непознатия. Имаше спортна фигура, но ако някога се е надявал да стане състезател, е трябвало да зареже фасовете много, много отдавна.

Тренировката приключваше. Момчетата започнаха да навличат анцузите си. Джими забеляза, че непознатият стана и потъна надолу по стълбите. След минута се появи долу на терена, размахвайки някаква карта. Очевидно беше тук по служба. Джими почувства как мускулите на гърба му леко се отпускат и едва сега осъзна, че е бил напрегнат. Старостта вече го нагазваше. Имаше време, когато в тялото му не можеше да трепне нерв, без той да го почувства.

Преди да успее да последва потните спортисти към съблекалните, непознатият застана пред него и тикна пред очите му полицейска карта. Движението беше прекалено бързо, та Джими не видя точно от кой отдел е, но картата си беше карта.

— Младши следовател Джексън — представи се той. — Съжалявам, че прекъсвам работата ви, но бих ви помолил да ми отделите един час.

Джими зацъка, а лицето му се изкриви в кисела гримаса.

— Моите момчета не употребяват наркотици — каза той. — Отборът е чист и всички го знаят.

Леон поклати глава и се усмихна.

— Работата няма нищо общо с отбора. Необходими са ми сведения, които се отнасят почти до праисторическата епоха.

Не се забелязваше и помен от хлапашкия жаргон, който употребяваше в разговор с колегите си.

Леон забеляза, че Джими следи с поглед момчетата от отбора и прецени, че сигурно има още какво да им казва. Затова добави бързо:

— Няма нищо тревожно, честна дума. Вижте какво, забелязах едно прилично кафене малко по-надолу от стадиона. Искате ли да се срещнем там, когато си свършите работата, и да поговорим?

— Добре, добре — прие Джими, макар и с нежелание. Половин час по-късно вече седеше срещу Леон пред чаша чай и чиния, препълнена със сладкарски изделия от вида, който е донесъл на Шотландия прозвището „Страната на Сладкишите“. Трябва да е голяма работа, каза си Леон, докато наблюдаваше как Джими поглъща кокосови сладки. Всички големи спортисти в неговата област, които бяха познати на Леон, бяха едри мъже, масивни, с широки рамене и мускулести бедра. Но Джими Линдън приличаше по-скоро на средновековен аскет. Беше типичен бегач на дълги разстояния, същество, състоящо се само от кости и сухожилия, от тези, които финишират първи по маратоните сякаш без усилия, като че ли могат веднага да продължат нататък.

— И така, за какво става дума? — Джими избърса изненадващо изискано устата си с истинска памучна носна кърпичка с бродиран монограм, която извади от ръкава си.

— По причини, които скоро ще ви се изяснят, не мога да съобщавам много подробности. Водим следствие по един случай, който може да е свързан с далечното минало. Надявах се, че вие можете да ми дадете някои полезни сведения.

— За какво? Единственото нещо, от което разбирам, е леката атлетика, синко.

Леон кимна и проследи последния път на една бисквита.

— Имам предвид един период от време преди дванайсет или повече години.

— Когато работех на юг? Преди да се върна тук?

— Именно. Когато тренирахте Джако Ванс — отвърна Леон.

По лицето на Джими премина сянка. Той наклони глава на една страна и каза:

— Да не искаш да кажеш, че някой се опитва да накисне Джако и си въобразява, че ще му се размине?

Воднистосините му очи светнаха развеселено.

Леон смигна.

— От мен не сте чули нищо, господин Линдън.

— Джими, синко, всички ми викат Джими. Значи Джако Ванс, а? И какво бих могъл да ти кажа за момчето — чудо?

— Всичко, за което се сетиш.

— С колко време разполагаш?

Леон се усмихна мрачно. Не беше забравил целта на посещението си в Единбург.

— Колкото искаш, Джими.

— Да започваме тогава. Доколкото си спомням, той спечели шампионата за възрастова група под петнайсет години, когато беше само на тринайсет. По онова време тренирах националния отбор и още щом го видях, казах, че той е най-добрият ни шанс за олимпийско злато от едно поколение насам. — Той поклати глава. — При това бях прав. Горкият. Ужасна работа е да наблюдаваш отстрани състезанието, което е трябвало да спечелиш, докато се учиш как да си служиш с изкуствената си ръка. Никой не заслужава такова нещо — Леон схвана недоизказания край на изречението — „дори Джако Ванс“.

— Не е ли мислил да участва в олимпиадата за инвалиди? — попита Леон.

Джими изпръхтя иронично.

— Кой, Джако ли? Това би означавало да признае, че е инвалид.

— Значи ти започна да го тренираш, когато той беше на тринайсет години?

— Така е. Тренираше като луд, признавам му го. Имаше късмет, че живее в Лондон, защото беше близо до мен и до стадионите, но Бог ми е свидетел, той се постара да се възползва пълноценно от шансовете си. Помня как често го питах няма ли си дом, където да се прибере.

— А той какво отговаряше?

— О, просто свиваше рамене. Имах впечатлението, че майка му не се интересува особено какво върши той, стига да не й се пречка. Разбира се, баща му вече не живееше с тях. Бяха разведени или просто разделени, нещо такова.

— Родителите му не идваха ли на стадиона?

Джими поклати глава.

— Така и не се запознах с майка му. Не съм я виждал нито веднъж. Баща му дойде на една среща с родители. Мисля, че това беше по времето, когато Джако се бореше за юношеския рекорд на Великобритания, но не успя. Помня, че баща му го наруга жестоко. Тогава го дръпнах настрани и го предупредих, че ако не е в състояние да подкрепя момчето си, не ми трябва на стадиона.

— Как реагира той?

Джими отпи глътка чай.

— Тъпото копеле ми каза, че съм бил педераст. Аз пък му казах да не ми се мярка повече пред очите и това беше. Повече не го видях.

Леон си каза, че Тони сигурно ще прояви интерес към тези сведения. Доколкото той можеше да прецени, на онази възраст Джако се е опитвал отчаяно да привлече нечие внимание. Майка му е била безразлична, бащата изобщо е липсвал и цялото му същество се е съсредоточило върху спортните постижения заради надеждата, че те по някакъв начин ще му осигурят признание.

— Самотен ли беше Джако? — Леон запали нова цигара въпреки явното неодобрение, което се изписа по лицето на треньора.

Джими поразмисли.

— Ходеше насам-натам с останалите, но не го приемаха за свой, ако разбирате какво искам да кажа. Прекалено много се оживяваше. Не умееше да се отпусне. Но не беше точно самотник. Джили беше неотлъчно до него, навърташе се наоколо и все му говореше колко е прекрасен.

— Значи са били много влюбени?

— Тя беше влюбена в него. Той беше влюбен единствено в себе си, но му харесваше да го обожават. Имаше нужда някой да го обожава безусловно, като куче. Имайте предвид, че дори на Джили й писваше от време на време. Какво ли не направих, за да не се разделят! Когато забележех, че на нея й омръзва да се влачи подир нас и да присъства на всички състезания и тренировки, започвах да я навивам, да й обяснявам как ще се чувства, когато го види на олимпийската почетна стълбичка със златния медал. Казвах й, че единственото злато, на което повечето момичета могат да се надяват, е един нищо и никакъв венчален пръстен, а тя ще получи олимпийски златен медал.

— И това й стигаше, така ли?

Джими сви рамене и размаха ръка, за да пропъди дима от цигарата на Леон.

— Откровено казано, накрая само това я крепеше. Когато той тръгна по големите състезания, а и Джили порасна малко, започна да й прави впечатление как се държаха останалите спортисти с гаджетата си. Сравнението не беше в полза на Джако. Ако не бе останал без ръка, тя може би щеше да се примири с положението заради славата и парите, защото това бе точно по времето, когато спортистите започнаха да правят големи пари, и беше ясно, че ще правят и по-големи. Но щом разбра, че няма шансове той да се превърне в машина за пари и всички да го познават, го заряза моментално.

Леон застана нащрек.

— Бях чувал, че той е поискал раздялата? Струва ми се, че четох тогава по вестниците как развалил годежа, защото вече не бил мъжът, за когото тя се е сгодила навремето и не би било честно да иска от нея да се обвързва с инвалид. Не беше ли така?

Джими изкриви презрително уста.

— Хванал си се на тези сълзливи истории? Това беше вариантът, който Джако представи на пресата, за да се направи на велик, вместо да го имат за нещастник, зарязан от годеницата си.

Следователно Шаз може наистина да е била права, помисли Леон. Обстоятелствата бяха струпали два тежки стресови момента накуп. Първоначално загубва ръката си, а следователно и бъдещето си. Веднага след това го напуска и единственото живо същество, което го възприема не само като спортист, но и като човек. Необходима би била извънредно силна психика, за да преодолее толкова шокове без последици; докато една вече увредена психика би го подтикнала да си отмъсти на света, който му бе причинил това. Леон загаси цигарата си и попита:

— На вас каза ли истината?

— Не. Джили ми разказа всичко. Аз я закарах до болницата в деня, когато му каза, че го напуска. И видях Джако след това.

— Как го прие?

Погледът на Джими преливаше от презрение.

— Много мъжки, няма що. Каза първо, че тя е безсърдечна кучка, и че се е интересувала само от парите му. Опитах се да му кажа, че не е необходимо да се предава, че може да започне да участва в състезания за инвалиди, и че е по-добре, че е разбрал какво представлява Джили сега, а не по-късно. Той ми каза да се разкарам и повече да не се вясвам пред очите му. Тогава го видях за последен път.

— Не се ли върнахте в болницата?

Лицето на треньора помръкна.

— Ходих всеки ден в продължение на една седмица. Не искаше да ме види. Отказваше категорично. Очевидно не осъзнаваше, че са пропаднали и моите мечти. Тъй или иначе, горе-долу по същото време ми предложиха работа тук, в Шотландия, аз се върнах и започнах отначало.

— Учудихте ли се, когато той се превърна в телевизионна знаменитост?

— Не, не бих казал. Той наистина има нужда някой постоянно да му казва колко е прекрасен. Често съм се чудил дали сега милионната аудитория му е достатъчна, или продължава да изпитва тази отчаяна нужда от обожание като преди. Никога не е бил в състояние да оцени някакво свое качество, ако то не е отразено в очите на друг човек. — Джими поклати глава и направи знак на келнера да му донесе нова чаша чай. — Сигурно искате да разберете кои са били враговете му и имал ли е някакви тайни.

След около час Леон осъзна, че най-важното, което му каза Джими Линдън, бе споделеното в началото на разговора им. После, когато седна в колата си, си каза, че е имал късмет — защото миниатюрният касетофон не беше обърнал автоматично касетката и бе записал само първата половина на разговора. Независимо от това Леон беше доста доволен от себе си. Поемайки дългия път на юг, той се питаше кой от тях се е справил най-добре дотук. Съзнаваше, че това не е състезание. Беше харесвал Шаз достатъчно, за да върши всичко това заради нея. Но беше човешко да прецени, че ако се справи добре с първата си практическа задача, това може да му бъде само от полза. Особено сега, когато знаеше, че тепърва му предстои да доказва възможностите си пред Тони Хил.

Не беше трудно да открие стадиона и спортния комплекс. Осветени от прожектори, те се очертаваха пред тъмните силуети на Малвърнските възвишения и се виждаха още от магистралата. Но когато слезе от централния път и пое по плетеницата от отклонения и локални шосета, Тони изпита задоволство, че се бе осведомил предварително за пътя. Центърът беше построен толкова наскоро, че и повечето местни жители надали знаеха точния маршрут. Анонимният глас по телефона, явно привикнал на подобни запитвания, му беше дал подробни инструкции.

Накрая се оказа, че щеше да пристигне без всякакви проблеми, ако просто следваше която и да било кола, движеща се в тази посока. Когато пристигна, паркингът беше вече претъпкан, затова му се наложи да спре колата встрани от централния вход, увенчан със следния надпис:

Футболисти за момчетата, Джако за дамите, каза си Тони, докато крачеше забързано по пистата, доволен, че стените на стадиона препречват пътя на мразовития нощен вятър.

Присъедини се към тълпата нетърпеливи посетители, които минаваха през турникетите, и огледа служителите, които проверяваха билетите. Избра си една жена на средна възраст с майчинско изражение, и си проправи път между хората, за да мине покрай нея. Извади картата си на служител от Вътрешно министерство, показа й я и каза запъхтяно и притеснено:

— Доктор Хил, Министерство на вътрешните работи, отдел за спортна психология. Трябваше да имам пропуск за ВИП-ложите, но така и не го получих навреме. Ако е възможно…

Жената се понамръщи. Огледа го набързо, за да прецени доколко е благонадежден, забеляза как зад него се трупа опашка, накрая явно реши, че проблемът не е неин, и натисна копчето, което освобождаваше бариерата.

— Търсете кабинета на директора. Втория етаж, вдясно.

Тони се остави на движението на тълпата, което го отнесе в огромното празно пространство под централната трибуна, а после се измъкна малко встрани, за да огледа картата на стадиона, нарисувана на долната страна на трибуната, която беше таван за зрителите под нея. Който и да бе правил картата, си беше свършил добре работата — човек можеше да се ориентира в нея лесно, независимо от това под какъв ъгъл я гледаше. Според програмата, която си беше купил току-що, публиката щеше да наблюдава изпълненията на популярни певци, после демонстративен мач между отбори от по петима души, съставени от английски национали, накрая ирландски танцов спектакъл. Посетителите, които си бяха платили по петдесет паунда допълнително, или бяха спечелили някои от конкурсите, организирани от местните вестници, радио и телевизия, щяха после да имат възможност да видят лично своите любимци. На тази среща трябваше да се озове и Тони.

Той се запромъква през тълпата към асансьора, ползван само от административните служители. Фоайето беше оградено с тежки червени шнурове. Някакъв служител от охраната, по чийто колан висеше инвентарът на цял оръжеен магазин, го изгледа сурово изпод козирката на фуражката си. Тони беше наясно, че човекът само се перчи. Показа му картата си вървешком, без да спира, като че ли през ум не му минаваше, че някой може да го спре. Човекът отстъпи малко и каза:

— Почакайте, ако обичате.

Тони вече беше пред асансьора и натискаше копчето за повикване.

— Всичко е наред — каза той. — Министерство на вътрешните работи. Нали знаете, обичаме да се появяваме неочаквано. Нещата трябва да се държат под око. — Смигна му и влезе в асансьора. — Не ни трябва повторение на историята в Хилсбъроу8, нали?

Вратата се затвори и скри смаяното лице на охранителя.

Оттам нататък беше лесно. Излезе от асансьора, прекоси друго фоайе и мина през отворената стъклена врата. Взе от един сервитьор чаша с жълтеникава газирана течност и присъствието му беше узаконено. Тони загледа прозорците, заемащи една цяла стена, през които се виждаше покритата писта, където в момента подскачаха мажоретки. Хората се бяха събрали на групички по ъглите на залата. На другия край, близо до прозорците, се виждаше високата фигура на Джако Ванс, заобиколен от много жени на средна възраст и тук-там по някой мъж. Косата му сияеше на отразената светлина на прожекторите, очите проблясваха от мекото вътрешно осветление. Макар че днес имаше зад гърба си още две благотворителни мероприятия, той продължаваше да се държи мило и добросърдечно, усмивката му показваше, че приема събеседниците си за равнопоставени. Напомняше на божество, което съумява да се държи с поклонниците си без снизхождение. Тони се усмихна леко. Това беше трето подобно мероприятие, откак следеше Джако, и всеки път досега се бе справял. Понякога изпитваше чувството, че между тях двамата съществува някаква връзка, невидима струна, опъната между ловеца и плячката. Но този път нямаше да допусне смяна на ролите. Един път му бе достатъчен за цял живот.

Тони се запромъква край стената, прикривайки се зад официалните гости. След няколко минути стигна до другия край на залата и застана в ъгъла срещу Ванс, но така, че се падаше малко зад полезрението му. Следеше неотклонно хората около телевизионната звезда. Внимаваше да не го гледа вторачено, но и не го изпускаше от поглед за повече от няколко секунди.

Не се наложи да чака дълго. Млада жена с гладко сресана руса коса, очила с тънки рамки и ярко червило нахлу в залата. Носеше през рамо чанта с емблема на популярно радио и от време на време хвърляше поглед зад гърба си, за да провери дали питомците й са с нея. След нея пристъпваха три недорасли момиченца, облечени прекалено натруфено и гримирани прекалено силно, две доста пъпчиви момчета и една възрастна жена, чиито къдрици бяха така здраво фиксирани, сякаш бе забравила да си свали ролките. Отзад се влачеше някакъв мухльо, облечен в яке без ръкави, с десетина издути джобове. На врата му висяха два фотоапарата. За Тони беше ясно, че става дума за печелившите от поредната идиотска игра по телефона. Не знаеше на какъв въпрос бе трябвало да отговорят, но със сигурност не са ги питали „Какъв е точният брой на момичетата, убити от Джако Ванс?“. Отговорът на този въпрос щеше да стане ясен, когато той си свършеше работата.

Отраканата блондинка се упъти към ъгъла, където Ванс даваше аудиенции. Тони забеляза как Ванс й хвърли един поглед, но незабавно насочи вниманието си към застаряващата жена в яркозелена имитация на индийско сари, която беше омайвал преди това. Русата си проправи път през пръстена от хора към Джако, но беше спряна от друга жена, която Тони бе забелязал още първия път, и чиято работа очевидно бе да отклонява натрапници. Русата й прошепна нещо, другата жена кимна и побутна Ванс по лакътя. Докато се обръщаше, погледът му се плъзна с професионална небрежност из залата и спря за миг върху Тони, но после се отклони. Изразът на лицето му не се измени.

Щастливите победители в конкурса, водени от блондинката, пиха представени на своя идол. Той им се усмихваше, от цялата му личност струеше очарование. Разговаряше, даваше автографи, ръкуваше се, целуваше момичетата по бузите и позираше за снимки с всички. Но на всеки трийсетина секунди очите му сякаш се разфокусираха и погледът му се насочваше непогрешимо към Тони, който си стоеше облегнат на стената, отпиваше евтино шампанско, видимо спокоен и уверен в себе си.

Когато забеляза, че аудиенцията отива към своя край, Тони напусна наблюдателния си пункт и се насочи към групичката почитатели, които продължаваха да стоят близо до Ванс. Израженията на лицата им варираха от откровен екстаз до престорена небрежност, в зависимост от това доколко държаха да демонстрират светско поведение. Добродушно усмихнат, Тони застана сред тях и заговори подчертано любезно:

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но си помислих, че можете да ми помогнете. Казвам се Тони Хил и се занимавам с психологическо профилиране. Нали знаете, че звезди като Джако често биват тормозени от маниаци? В момента работя заедно с екип от опитни полицаи върху една специална задача — опитваме се да намерим начини да разкриваме подобни личности, още преди да започнат да създават действителни проблеми. За целта ни е необходим психологически профил на съвършения почитател, добросъвестния поддръжник. Накратко, човек като вас, човек, когото всяка знаменитост би искала да спечели на своя страна. Това ни е необходимо, за да създадем така наречения контролен профил. Имам нужда да проведа по един кратък разговор с вас. Най-много половин час. Ние ще дойдем при вас или вие при нас, както ви е удобно, плащаме по двайсет и пет паунда, а ще имате и моралното удовлетворение, че сте помогнали да спрем следващия Марк Чапман9.

Забавляваше се чудесно да наблюдава промяната в израженията им, когато споменеше парите.

Той извади сноп бланки от джоба си.

— Какво ще кажете? Попълвате анонимно един въпросник, получавате двайсет и пет паунда и ни помагате да спасим човешки живот. Просто попълнете тук имената и адресите си, и някой от колегите ми ще се свърже с вас. — Той размаха внушителната визитна картичка с релефния герб на Националния отдел по психологическо профилиране. — Заповядайте. — Докато раздаваше визитните картички, всички тийнейджъри вече посягаха да вземат формуляри. Тони незабавно им раздаде и химикалки.

После погледна към Ванс. Той продължаваше да се усмихва, устните му редяха любезни думи, потупваше ту нечие рамо, ту нечий лакът. Но очите му фиксираха Тони: мрачни, питащи, враждебни.

Къщата е съвсем обикновена, каза си Саймън, докато паркираше колата. Типова къща с три спални, строена преди трийсетина години, пълно опровержение на твърдението, че животът започва на четиридесет. Джили би водила далеч по-луксозен живот, ако не се беше разделила с Джако. Със сигурност не би се озовала в градче като Уелингбъроу, където представата на повечето жители за приятно прекарване на времето се покриваше с посещение на местния магазин „Направи си сам“.

Удивително беше колко бързо Карол Джордан успя да открие сегашния адрес на Джили Уудроу, особено като се вземе предвид, че Джили беше омъжена повторно от три години насам.

— Не питай — беше отвърнала тя на възторжените въпроси на Саймън, който съзнаваше отлично, че такова проучване би му отнело поне няколко дни. Той си припомни, че Тони Хил бе споменавал брата на Карол, който работел в компютърна фирма, и се зачуди дали нелегалният им отдел не е прибавил и кражба на информация към списъка на престъпленията си.

Той седеше в колата и оглеждаше къщата на Джили и Джеф Луис. Изглеждаше спретната, типична къща от предградията, с идеално поддържана морава и спретнати лехички с цветя и билки. Отпред беше паркиран старичък Остин Метро. Широкият еркерен прозорец беше украсен с дантелени перденца. Ако Джили Луис бе чула шума на колата, би могла да го наблюдава, без той да забележи.

Саймън мислеше, че му предстои безспорно най-важният разговор в цялата му досегашна кариера. Нямаше представа какви въпроси трябва да зададе, но ако Джили Луис разполагаше със сведения, които биха доказали по някакъв начин, че Джако Ванс е убил Шаз Боуман, той щеше да ги изстиска от нея. Така и не успя да разбере дали Шаз би го приела някога за нещо повече от колега. Но независимо от това той имаше дълг пред паметта й. Излезе от колата и оправи сакото на скъпия си костюм, купен от „Маркс енд Спенсър“. Стегна вратовръзката си, разкърши рамене, пое си дълбоко дъх и тръгна по алеята към входната врата.

Тя се отвори само секунди след първото позвъняване, но веригата не беше свалена. Саймън забеляза, че всеки крадец би преодолял това нестабилно препятствие за секунди. За миг си помисли, че жената пред него е чистачката или може би бавачката. Външният й вид нямаше нищо общо със старите снимки на Джили Уудроу, нито пък със снимките на седемте изчезнали момичета. Ниско подстриганата й коса имаше изрусени кичури, тялото й отдавна бе изгубило всякакви заоблености. Всъщност беше толкова болезнено слаба, че на мястото на съпруга й Саймън би проучил по-подробно симптомите на анорексия. Понечи да се извини и да обясни за какво е дошъл, но тогава забеляза очите й. Лицето й беше състарено, имаше бръчки около очите, по те бяха същите — дълбоките тъмносини очи на Джили Уудроу.

Жената кимна.

— Мога ли да ви помогна?

Саймън извади картата си и тя ахна.

— Нещо с Джеф?

Саймън бързо я успокои.

— Поводът за посещението ми няма нищо общо със съпруга ви. Работя по едно специално проучване в Лийдс, но съм командирован там от Стратклайд. Нямам никаква връзка с местната полиция.

— Лийдс ли? Никога не съм била в Лийдс.

Когато се намръщеше, недоволството от живота се изписваше на лицето й, ясно като рекламен текст.

Саймън се усмихна.

— Имате късмет. През последните три месеца често ми се е искало и аз да мога да кажа същото. Госпожо Луис, положението е доста сложно и ще бъде по-лесно и за двама ни, ако ми позволите да ви го обясня вътре, на чаша кафе, а не през прага.

Тя го изгледа несигурно, погледна демонстративно часовника си и каза:

— Трябва да тръгвам за работа — но не уточни кога.

— Нямаше да бъда тук, ако не беше толкова важно — каза Саймън. Опита се да вложи в любезната си усмивка целия чар, който толкова му бе помагал досега.

— Ами влезте тогава — тя свали веригата и отстъпи назад. Той влезе в антре, което приличаше на извадено от изложба на мебели. Блестящо от чистота, безукорно и безвкусно подредено, то водеше към кухня, в която сякаш никой никога не бе готвил. Джили мина пред него и посочи към кръглата маса, натъпкана в един ъгъл.

— Заповядайте — измърмори тя и взе чайника — тъмнозелен, в тон с плочките над умивалника. — Кафе значи?

— Да, ако обичате — отвърна Саймън, докато се опитваше да се промуши край масата. — С мляко, без захар.

— Захар не ви трябва, толкова преливате от сладост — отбеляза кисело Джили, свали кутия нес кафе от една полица и сипа по няколко лъжички в две порцеланови чаши. — Искате да ме разпитвате за Джако Ванс, нали?

Саймън се опита да прикрие изненадата си.

— Какво ви наведе на тази мисъл?

Джили се обърна и се облегна на плота. Кръстоса обутите си в джинси крака, скръсти и ръце пред гърдите си, сякаш да се защити.

— Че какво друго би могло да бъде? Джеф е почтен търговски пътник, аз работя на половин ден в компютърна фирма. Престъпници не познаваме. Единственото нещо в живота ми, което би заинтригувало някой, който живее извън тези четири стени, е, че съм била годеница на Джако Ванс. Единственото лице от кръга на познатите ми, което би могло по някакъв начин да представлява интерес за някакъв шибан специален отдел, е шибаният Джако Ванс, от когото явно никога няма да се отърва.

Избухването й приключи с това, че тя се обърна и започна да налива гореща вода в чашите, но съумя да вложи ненавист дори в това елементарно действие.

Саймън каза смутено:

— Съжалявам, очевидно темата е болезнена.

Джили тръсна чашата с кафето пред него. Като имаше предвид безукорната чистота в кухнята, той се зачуди защо тя не грабна веднага парцала, за да забърше разляното. Но Джили просто се обърна и отново се облегна на плота на умивалника, стиснала в две ръце чашата, както прохождащите деца стискат биберона си.

— Нямам какво да кажа за Джако Ванс. Само сте си изгубили времето да идвате чак дотук. Е, поне ще ви платят бензина — нали е за сметка на данъкоплатците, а не на някоя частна компания, където цепят косъма на две. „Толкова е кисела, че дори кафето й има кисел вкус“, мислеше Саймън, докато го разбъркваше и се чудеше как да започне.

— Става дума за много сериозно разследване — каза той. — Имаме нужда от вашата помощ.

Тя удари с чашата си по плота.

— Вижте какво, не ми пука какво казва той. През ум не ми минава да го тормозя. Беше ми дошло до гуша от цялата работа — когато се омъжих за Джеф, тук не можехме да се обърнем от полицаи. Дали съм пращала на Джако анонимни писма? Обиждала ли съм жена му по телефона? Пращала ли съм му всякакви мръсотии в колет? Е, отговорът и сега е същият като преди. Ако си въобразявате, че аз съм единственият човек, пострадал от възхода на Джако Ванс към върховете, много се лъжете. — Тя замълча и го изгледа яростно. — Освен това не се занимавам с изнудване. Можете да проверите. Мога да обясня произхода на всяко пени, което се внася в този дом. И с такива обвинения трябваше да се справям, и те също са пълна идиотщина. — Тя поклати глава и добави гневно: — Не предполагах, че е такава свиня.

Саймън вдигна ръце в успокояващ жест.

— Чакайте, чакайте. Има някакво недоразумение. Не съм тук, за да проследя някакво оплакване от страна на Джако. Да, искам да говоря с вас за него, но ме интересуват неща, които той е правил, а не това, което твърди, че сте правили вие. Честна дума!

Тя го изгледа недоверчиво.

— Моля?

Притеснен, че може да е казал прекалено много, Саймън отвърна:

— Както ви казах, случаят изисква голяма дискретност. Натъкнахме се на Джако Ванс в процеса на едно следствие и се налага да направим проучване, но без господин Ванс да разбере, че проявяваме интерес към него.

Надяваше се, че не му личи колко е нервен. Точно такава реакция не беше очаквал.

— Проучвате Джако? — Джили очевидно не можеше да повярва, но гласът й внезапно прозвуча почти весело.

Саймън се намести на стола си.

— Нали ви казах, в процеса на разследването попаднахме на неговото име, а въпросът е много сериозен…

Джили удари с юмрук по бедрото си.

— Ура! Крайно време беше. Не ми казвайте нищо, нека позная сама. Прекалил е с тормоза над някоя нещастница, но не е успял да я уплаши достатъчно, за да си държи устата затворена, така ли е?

Саймън разбираше, че разговорът излиза извън контрол. Не можеше да направи нищо, освен да следи хода му и да се надява да не изпусне някъде нишката.

— Защо мислите, че става дума за нещо такова? — попита той.

— Можеше да се очаква, че ще стане рано или късно — каза тя злорадо. — И така, какво ви е известно?

Когато се прибра у дома, Тони имаше чувството, че има пясък под клепачите си. Цяла нощ се бе взирал в шосето пред себе си. Първоначално нямаше намерение да прослушва телефонния секретар, но мигащата червена лампичка привлече вниманието му, когато минаваше покрай кабинета си. Той натисна уморено копчето за прослушване.

— Здравейте. Казвам се Крис Дивайн. Сержант Крис Дивайн. Известно време работих в Лондон с Шаз Боуман. Аз й помогнах да си уговори среща с Джако Ванс. Обадете ми се, когато се приберете. Няма значение по кое време.

Той грабна химикалка, записа номера и вдигна слушалката в мига, в който съобщението свърши. Телефонът звъня дълго, но най-сетне някой от другата страна вдигна слушалката. Но не проговори.

— Крис Дивайн? — попита Тони.

— Тони Хил ли е? — жената явно беше родена в Южен Лондон.

— Записали сте съобщение на секретаря ми. Имате да ми кажете нещо във връзка с Шаз, така ли?

— Да. Вижте какво, онези тиквеници от полицията на Западен Йоркшир ми се изтърсиха тук и ме уведомиха, че са отказали да работят с вас. Така ли е?

Тони обичаше хора, които не го усукват много.

— Считат, че ще нарушат правилата на следствието, ако замесят мен или някой от колегите на Шаз — каза той иронично.

— Глупости — отвърна Крис отвратено. — Нямат и най-смътна представа за какво става дума. Значи вие водите самостоятелно разследване?

Тони се почувства притиснат до стената.

— За мен е много важно убиецът на Шаз да бъде заловен — опита той да се измъкне.

— И какво правите по въпроса, щом е така?

— Защо питате? — парира Тони.

— За да разбера дали не се нуждаете от помощ, разбира се — каза тя раздразнено. — Шаз беше чудесно хлапе и щеше да стане велик криминалист. И така, възможностите са две — или я е пречукал Джако Ванс по причини, които все още не можем напълно да си изясним, или виновникът е някакво съвсем друго лице. Но във всички случаи следата тръгва от неговата къща, така ли е?

— Права сте — каза Тони. Сега вече знаеше как се чувства циментът, когато върху него минава парен валяк.

— Работите ли по случая?

— В известен смисъл.

Въздишката й беше толкова дълбока, че едва не го събори.

— Е, и аз мога да ви помогна в известен смисъл. Какво ще ми възложите?

Тони мислеше трескаво.

— Липсва ми достатъчно информация за отношенията между Ванс и жена му. Трябва ми нещо, което може да докаже, че всъщност не са особено близки.

— Например, че Мики Морган е лесбийка?

— Нещо от този род, да.

— Че това не е ли достатъчно? — попита Крис.

— Искате да кажете, че наистина е лесбийка?

Тя изсумтя.

— Разбира се. Чиста работа.

— Чиста работа?

— И още как. Бог знае откога живее с Бетси. Много преди да се запознае с Джако.

— Бетси Торн? Личната й асистентка?

— Лична асистентка друг път. Любовница. Бетси имаше малка, но много стабилна фирма за кетъринг, която управляваше заедно с предишното си гадже. Но после срещна Мики и стана, каквото стана. Първоначално посещаваха заедно едно-две много дискретни заведения. После изведнъж изчезнаха от сцената и хоп, ето ти я Мики — гадже на Джако. Но Бетси си е плътно до нея. Разбирате ли, точно тогава Мики започваше да гради кариера, и се носеха слухове, че таблоидите се канят да разобличат Мики, че е хомосексуална.

— Откъде знаете всичко това? — едва успя да попита Тони.

— А вие как мислите? Господи, преди десетина-дванайсет години човек не можеше да има работа като моята, ако не е хетеросексуален. Ходехме на едни и същи места — всички бяхме в едно положение, така че никой не би се осмелил да натопи другия. Можете да ми вярвате, когото и да чука Джако Ванс, не чука жена си. Честно казано, точно това ме наведе на мисълта, че Шаз може и да е попаднала на вярна следа.

— Разказахте ли всичко това на Шаз?

— От години не се бях сещала за Мики Морган. Спомних си цялата история чак след като уговорих срещата. Канех се да й кажа, когато ми се обади да разкаже как е минала срещата с Джако — такава ни беше уговорката. Затова така и не й го казах. Това върши ли ви работа?

— Крис, това е страхотно. Ти си страхотна.

— Всички така казват. Е, ще работим ли заедно или не?

— Мисля, че вече работим.

Когато Карол влезе в кабинета, тримата седяха на обичайните си места, а в ъгъла се виеше тънка струйка дим от цигарата на Лий. Знаеше, че пушенето му тук е замислено като предизвикателство. Но въпреки че никога не бе пушила — или може би тъкмо заради това — мирисът на запалена цигара не я дразнеше. Събра сили да им се усмихне и да не се срине на стола.

— Какво ново?

Томи Тейлър постави левия си глезен на дясното коляно и се нагласи по-удобно на стола. Карол си каза, че не му завижда за болките в гърба, които си осигурява с тази поза. Той подхвърли небрежно една папка на бюрото пред нея. Докато папката се плъзгаше напред, от нея се изхлузиха краищата на прибраните вътре листа.

— Осведомени сме за финансовото положение на всички тези хора по-добре от собствените им съпруги.

— Съдейки по това, което знам за Йоркшир, това не означава кой знае какво — отбеляза Карол. Томи и Лий се ухилиха. Дай остана невъзмутима.

— Да му се не види, госпожо, това ми прилича на женски шовинизъм — каза Лий.

— Ами съдете ме тогава. Какво открихте?

— Всичко е в папката — Томи показа с палец листата.

— Чакам обобщение.

— Дай? — обърна се към нея Томи. — Теб по те бива да приказваш.

Дай отпусна ръце, после ги пъхна в джобовете на маслиненозеленото си сако, от което лицето й добиваше такъв зеленикав оттенък, че сякаш всеки момент щеше да повърне.

— Господин Пендълбъри не беше особено възторжен, но ни позволи достъп до вътрешна информация, благодарение на която се добрахме до банковите сметки, адресите и рождените дати на заподозрените. С тази информация можахме да проверим дали срещу тях са заведени дела за дългове…

— А едно птиченце ни помогна да проверим имат ли кредити в търговски банки — намеси се Лий.

— По този въпрос не говорим — каза твърдо Томи.

Карол попита:

— Може ли да съкратим описанието на подготовката и да минем към същинския лов?

Дай нацупи устни в познатата й вече неодобрителна гримаса.

— Имаме като че ли двама кандидати. Алан Бринкли и Реймънд Уотсън. Сама ще видите, че и двамата са много задлъжнели. И двамата са местни. Уотсън е неженен, Бринкли се е оженил преди година. И на двамата всеки момент могат да им отнемат жилищата, и срещу двамата има заведени дела от кредитори, и двамата едва успяват да закрепят положението си. Зачестилите пожари са им дошли като манна небесна.

— Лоша работа — допълни Томи.

Карол отвори папката и извади листата с данни за двамата споменати сътрудници на пожарната.

— Добре сте се справили. Хубаво е, че сте се постарали да съберете подробна информация.

Лий сви рамене.

— Сийфорд си е едно голямо село. Всеки прави услуги всекиму — и си получава заплащането.

— Стига всичко да е в рамките на закона — каза Карол.

— Съмнявате ли се в нас? — попита провлечено Томи.

— Цитирайте пет убедителни причини, поради които да ви вярвам.

— Всички ли да викаме за разпит? — намеси се Лий.

Карол поразмисли. Всъщност й се искаше преди това да поговори с Тони, но не искаше да останат с убеждението, че шефката не е в състояние да взема самостоятелни решения.

— Ще ви кажа, когато прегледам подробно цялата документация — отвърна тя. — Може да намерим и друг начин, вместо да ги притискаме в ъгъла.

— Разрешение за обиск? — това беше отново Лий — най-старателният в екипа.

— Ще решим утре — обеща Карол. Изчака ги да си тръгнат, после натъпка и тази папка в издутата си чанта. Време беше да обходи набързо общото помещение и да се убеди, че всеки върши това, което му е било възложено. Искрено се надяваше, че никой не разчита на нея за вдъхновение. Душа не й беше останала.

Тъкмо се канеше да излезе, когато телефонът иззвъня.

— Инспектор Джордан.

— Обажда се Брандън.

— Сър?

— Току-що разговарях с колега от полицията в Западен Йоркшир. Стана дума за убийството. Той спомена, че главният заподозрян вероятно се е уплашил и е избягал. Някой си Саймън Макнийл. Каза също, че утре вероятно ще пуснат описанието му по вътрешния бюлетин с молба към колегите да го задържат, ако го разпознаят.

— Аха.

— Помислих си, че това може да те интересува — каза небрежно Брандън. — Все пак, съседи сме с тях.

— Разбира се, сър. Щом получа официалната молба за помощ, ще уведомя подчинените си.

— Не че ми се вярва, че ще се появи точно в нашия район.

— Аха. Благодаря, сър — Карол затвори полека телефона и каза тихо: — Ох, да му се не види.

Тони наплюнчи пръст и се постара да заглади неподатливите косъмчета на веждите си. Огледа се критично в огледалото, което, заедно с два оранжеви пластмасови стола, съставляваше цялото обзавеждане на миниатюрната стаичка, където го помолиха да чака. Надяваше се да има достатъчно убедителен вид. Беше навлякъл единствения си приличен костюм, за който Карол бе казала някога, че в него прилича на бивш футболист, видял и по-добри времена. Но дори тя не би могла да има възражения срещу светлосивата риза и тъмнолилавата вратовръзка.

Вратата се отвори и пред него застана същата невъзмутима жена, която му се бе представила като лична асистентка на госпожа Морган, но благодарение на Крис той бе успял да идентифицира като Бетси, любовницата на Мики.

— Надявам се, че всичко е наред — отбеляза тя.

— Да, разбира се.

— Чудесно — говореше с топъл, окуражаващ тон, като опитна начална учителка. Но Тони забеляза, че усмивката й е фалшива. Мислите й очевидно бяха заети с нещо съвсем друго. — Имам една молба към вас. По принцип Мики предпочита да разговаря с гостите си без всякаква предварителна подготовка, но тъй като… е, тъй като този път тя се чувства лично засегната, колкото и незначителна да е връзката й със случая, би искала да поговори с вас преди интервюто. Надявам се, че не възразявате?

В хладния й, подчертано изискан глас имаше стоманена нотка, която не оставяше възможност за отказ. Мики имаше късмет да бъде охранявана така зорко.

— Разбира се, че не — излъга той.

— Чудесно. Тя ще дойде след няколко минути. Мога ли да ви предложа нещо? Кафе? Минерална вода?

— Кафето от автомат ли е? — попита той.

— Да, за съжаление. Не се различава на вкус от чая, горещия шоколад и пилешкия бульон.

— В такъв случай не искам нищо, благодаря.

Бетси излезе и вратата щракна зад нея. Тони почувства как стомахът му се свива тревожно. Мразеше всякакви публични изяви. А днес към всичко се добавяше и допълнителното напрежение от ходовете, които предприемаше, за да смути Джако Ванс и да го принуди да направи грешка. Появите по време на срещите на Джако с почитатели бяха само първата стрела от колчана. Присъствието като гост в студиото в предаването на жена му вдигаше сериозно залозите. Нямаше смисъл да си играят на дребно.

Покашля се нервно и неволно хвърли поглед на отражението си в огледалото. Вратата се отвори без предупреждение и Мики Морган влезе в стаята. Тони се насили да се обърна подчертано бавно.

— Здравейте, госпожо Морган — каза той и протегна ръка.

— Доктор Хил — кимна Мики. Ръкостискането й беше бързо и здраво, дланта й — хладна. — Благодаря ви, че приехте да дойдете в студиото.

— За мен е удоволствие. Съществуват много погрешни представи за нашата работа и затова се радвам на всяка появила се възможност да обясня как стоят нещата. Толкова повече, че отново ни споменават в новините с неточни коментари — той умишлено сведе очи за миг.

— Разбирам. Искрено ви съчувствам за загубата. Видях следовател Боуман за много кратко време, но въпреки това ми направи впечатление на проницателна и целенасочена личност. И много красива, разбира се.

Тони кимна.

— Много ни липсва. Не съм имал удоволствието да работя с по-талантлив млад криминалист от нея.

— Сигурно. За полицаите вероятно е много мъчително да загубят колега.

— Обикновено много се говори за гнева и желанието да си отмъстят, но една такава смърт за тях е най-вече доказателство за проявена неспособност, обикновено имат чувството, че биха могли да я предотвратят, ако си бяха вършили по-добре работата. А в този случай и аз споделям вината им.

— Убедена съм, че не сте можели да предотвратите нещастието — каза Мики и импулсивно постави ръка върху неговата. Когато споменах пред съпруга ми, че сте поканен за гост в студиото, той каза почти същото, а пък има още по-малко основания да се чувства отговорен за случилото се.

— Дори никакви — каза Тони и се учуди сам на себе си, че думите му прозвучаха толкова искрено. — Макар да подозираме, че убиецът й я е срещнал по-скоро в Лондон, отколкото в Лийдс. Дори се надявах, че ще ми позволите да се обърна към зрителите с молба, ако някой е видял нещо, да се обади?

Ръката на Мики се плъзна към гърлото. Изведнъж му се стори странно ранима.

— Възможно ли е убиецът да е тръгнал по петите й в момента, когато е излязла от нас?

— Нямаме основания да предполагаме такова нещо — каза припряно Тони.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Благодаря ви, задето ме успокоихте. — Тя си пое дъх и отметна русата си коса от челото. — Сега да поговорим за интервюто. Мисля да ви попитам защо е основан отделът, какъв е статутът му, с какъв вид престъпления ще се занимавате и кога ще започнете работа. После ще поговорим за Шарън…

— Шаз — прекъсна я Тони. — Наричайте я Шаз. Тя мразеше да й казват Шарън.

Мики кимна.

— Шаз. Ще поговорим за Шаз, което ще ви даде възможност да помолите зрителите за помощ. Така добре ли е? Има ли нещо, което държите да кажете на всяка цена?

— Мисля, че ще успея да кажа това, което искам.

Тя посегна към дръжката на вратата.

— Бетси, личната ми асистентка — тя разговаря с вас преди малко — ще дойде да ви вземе, когато ви дойде редът. Ще бъдете последен преди прекъсването за новините.

— Благодаря — каза той. Искаше му се да каже още нещо, за да установи по-близък контакт с нея, но не можа да се сети какво.

Тя беше човекът, който би могъл да го преведе отвъд защитните укрепления на Джако, стига Тони да намереше начин да я манипулира така, че да му помага несъзнателно.

— Няма защо — отвърна Мики. После изчезна, оставяйки след себе си лек аромат на козметика. Оставаше му само още една възможност да я спечели на своя страна. Надяваше се втория път да се представи по-добре.

Дано поне си струва труда, мислеше Ванс. Беше отказал обяд, сготвен лично от Марко Пиер Уайт, за да може да гледа предаването, и пословично чувствителният майстор готвач щеше да му го върне при първа възможност. Заключи вратата на офиса си и спусна щорите. Секретарката му знаеше отлично, че в такива случаи няма право да го свързва с никого, а продуцентът и мениджърът му нямаха представа, че е още в сградата. Каквото и да станеше в „На обяд с Морган“, поне никой нямаше да види реакцията му.

Той се просна на дългия кожен диван, който заемаше почти цялата дължина на едната стена, и вдигна краката си. Включи нацупено телевизора с гигантски екран точно в мига, когато се появи познатата заставка. Знаеше много добре, че няма от какво да се страхува. Каквото и да бе разбрала Шаз Боуман, тя не бе успяла да убеди колегите си в своята правота. Нали вече се оправи с ченгетата. Бяха изцяло на негова страна и слава Богу. Някакъв учен-психолог не би могъл да направи нищо с отвеяните си теории, ако полицията не го подкрепя. Но предпазливостта го бе спасявала винаги досега, и той нямаше намерение да се поддаде на изкушението на арогантността — макар досегашните му успехи да го тласкаха към такова поведение.

Бе успял да изкопчи оттук-оттам малко сведения за Тони Хил, макар и не толкова, колкото му се искаше. Беше внимавал въпросите му да звучат така, сякаш му бяха хрумнали случайно, така че никой да не разбере, че интересът му е по-сериозен. Малкото, което научи, възбуди интереса му. Той беше човекът, отговорен за спорното научно изследване, проведено по поръчка на Министерство на вътрешните работи, чийто краен резултат бе основаването на Национален отдел по психологическо профилиране — отделът, в който щеше да работи Шаз Боуман. Участвал е в преследването на серийния убиец от Брадфийлд, и точно тогава му се наложило да убива, защото не проявил достатъчно проницателност. Шушукаше се, че имал и някакъв сексуален проблем. Това предизвика прилив на адреналин у Ванс, но той не посмя да разпитва повече, за да не би човекът, който му даде сведенията, да се запита на какво се дължи този подчертан интерес към психолога.

Колкото и да бе погълнат от разсъжденията си за Тони, те не можеха да откъснат вниманието му от телевизионния екран. През всички тези години, прекарани в кухнята на телевизията, податливостта му на магията на синия екран не бе намаляла. Обичаше телевизията изобщо, но най-много обичаше предаванията на живо заради рисковите положения, които можеха да възникнат в тях. Съзнаваше, че би било по-добре да обмисли как да неутрализира Тони Хил, ако това се наложи, но не можеше да устои на Мики. Близостта с нея бе изградила у него уважение към професионалните й умения и таланта й. Тя наистина беше изключително добра. Това му бе станало ясно още от самото начало. Още тогава разбра, че тя е човек, когото би искал да има на своя страна. Това, че успя да я задържи за свой защитник толкова дълги години, му беше от голяма полза.

Мики беше добра още в началото, но междувременно бе станала още по-добра. Несъмнено натрупаната самоувереност имаше заслуга за това, но не биваше да се пропуска и неоценимата помощ на Бетси. Любовницата й я бе научила да прикрива острата агресивност зад привидно кротък и учтив интерес. Повечето от жертвите на Мики дори не усещаха как лапват въдицата, докато някой не им покажеше впоследствие запис на предаването.

Ако нещо можеше да проникне зад фасадата на Тони Хил, то бяха въпросите на Мики. Беше подхвърлил пред нея, че днешният й гост като че ли има основания да крие нещо. Оттук нататък всичко беше в нейни ръце. Изгледа първите петдесет минути от предаването с око на познавач, като внимателно наблюдаваше и оценяваше работата на жена си и нейните колеги. Трябваше да разкарат онзи репортер от централните графства. Не биваше да забравя да каже на Мики. Мразеше журналисти, които съобщават с една и съща задъхана припряност за събития във военни зони, промени в кабинета и новини за сапунени сериали. Това свидетелстваше за неспособност за съпреживяване — нещо, което опитните репортери отрано се научаваха да прикриват.

Помисли си колко е странно, че никога не бе изпитал и най-смътно сексуално желание по отношение на жена си. Тя наистина не беше негов тип, но все пак му се бе случвало да се почувства сексуално привлечен от жени, които не отговаряха на неговите твърдо установени показатели. А с Мики такова нещо не му се бе случвало никога — дори в редките случаи, когато случайно я беше виждал гола. Вероятно така бе по-добре, като се вземе предвид естеството на отношенията им. Добиеше ли дори най-смътна представа за неговите изисквания към представителките на нежния пол, Мики щеше да го напусне незабавно. А такова нещо не биваше да се случва. Особено сега.

— След рекламите — казваше Мики с нежния си, интимен тон, който сигурно предизвикваше ерекции у половината безработни мъже в страната — ще разговаряме с един човек, който умее да прониква в мислите на серийните престъпници. Специалистът по психологическо профилиране доктор Тони Хил ще ни разкрие тайните на новия отдел по профилиране към националната полиция. Ще почетем паметта на една сътрудничка на отдела, която загина при трагични обстоятелства. Всичко това, заедно с новините, след прекъсването.

Докато се въртяха рекламите, Ванс натисна копчето за запис. Спусна крака на пода и седна, приведе се напред и загледа съсредоточено екрана. Последната реклама отстъпи място на заставката на „На обяд с Морган“. Пред него отново изплува образът на жена му, която се усмихваше, като че ли виждаше пред себе си едничката светлина в своя живот.

— Добре дошли отново в студиото — каза тя. — Наш гост днес е прочутият клиничен психолог доктор Тони Хил. Радваме се, че си сред нас, Тони.

Камерата се отдръпна назад, за да хване и двамата, и Ванс видя за първи път шефа на Шаз Боуман. Той пребледня смъртно, после отдръпналата се от лицето му кръв нахлу обратно в тъмен прилив. Беше очаквал да види напълно непознато лице. Но човекът на екрана му беше познат. Беше го видял за първи път на онова състезание по танци. Навърташе се наоколо, говореше с редовните посетители. Първоначално го беше отписал като ново попълнение в жалката групичка на верните му почитатели. Но снощи, на откриването на спортния комплекс, когато го видя да раздава визитни картички на хората около него, нещо го бе усъмнило. Имаше намерение да изпрати някого да разбере кой е, но после забрави. И ето го сега, същият този непознат, седеше на дивана до жена му и се обръщаше към милионите зрители.

Този човек не беше някакъв обикновен досадник. Не беше и тъпо ченге. Бил е шеф на Шаз Боуман. А можеше да се окаже и враг.

— Отрази ли се на отдела трагичната смърт на обучаваната от вас следователка? — питаше грижовно Мики. В очите й трепна точната пропорция влага, която трябваше да подчертае дълбокото й съчувствие. Тя се приведе напред.

Тони отклони очи. Скръбта му беше очевидна.

— Ударът беше много тежък — отвърна той. — Шаз Боуман беше обещаваща криминалистка, интелигентна млада жена, и за мен е чест, че работех с нея. Имаше талант за психологическо профилиране, и за нас си остава незаменима. Но сме твърдо решени убиецът й да не остане ненаказан.

— Сигурно работите в тясно сътрудничество със следователите, на които е възложен случаят? — попита Мики. Реакцията му на този въпрос, който тя броеше за рутинен, я озадачи. Веждите му трепнаха и очите му се разшириха за миг.

— Всички служители в отдела по психологическо профилиране вършат това, което могат, за да бъдат от полза — каза той малко припряно. — А не е изключено и зрителите да могат да ни помогнат.

Мики беше впечатлена от умелото му измъкване. Надали един на хиляда от зрителите бе забелязал мимолетното стресване.

— Как би могло да стане това, Тони?

— Както знаете, Шаз Боуман е била убита в своя апартамент в Лийдс. Но ние имаме основание да подозираме, че убийството не е случайно. Възможно е дори убиецът изобщо да не е местен човек. В събота сутринта Шаз е била в Лондон — само дванайсет часа, преди да бъде убита. Не знаем къде е отишла и с кого се е срещала след десет и половина сутринта. Възможно е убиецът й да се е свързал с нея още по това време на деня.

— Искате да кажете, че може да я е следил някой маниак?

— Мисля, че може да е била проследена по обратния път от Лондон към Лийдс.

Това не беше съвсем точен отговор на въпроса й, но Мики нямаше време да изпада в подробности.

— Сигурно се надявате да намерите очевидци?

Тони кимна и насочи погледа си право към камерата, над която просветваше червената лампичка. Мониторът пред нея показваше с каква непресторена искреност отправя апела си. Божичко, този човек има вроден талант, каза си тя. В поведението му ме се забелязваше и помен от притеснение, докато се обръщаше настоятелно към зрителите.

— Търсим човек, който е виждал Шаз Боуман след десет и половина в събота сутринта. Имаше запомняща се външност. Най-характерни бяха яркосините й очи, привличаха погледа. Може да сте я видели сама или заедно с убиеца й, може да сте минали покрай нея на някоя бензиностанция — тя караше черен Фолксваген Голф. А може и да сте я видели в някое от крайпътните заведения по отсечката между Лондон и Лийдс. Може да сте забелязали как някой проявява необичайно силен интерес към нея. Ако е така, моля ви, обадете ни се.

— Можете да си запишете номера на полицейската приемна в Лийдс — прекъсна го Мики и номерът се появи на лента в долната част на екрана. Тя и Тони изчезнаха и на тяхно място се появи лицето на Шаз, която гледаше широко усмихната в обектива.

— Ако сте видели Шаз Боуман в събота, макар и за миг, моля, уведомете полицията.

— Защото ние искаме да заловим този човек, преди да убие още някого — добави Тони.

— И така, не се притеснявайте да се обадите в полицейската централа на Западен Йоркшир, или дори в местния полицейски участък, ако смятате, че можете да помогнете с нещо на следствието. Тони, благодаря, че беше с нас. — Тя обърна усмихнатото си лице към камерата, защото режисьорът крещеше нещо откъм студиото. — А сега е време за обедните новини.

Мики се облегна назад и въздъхна дълбоко.

— Благодаря, Тони — повтори тя, откопча микрофона и се наведе към него, така че коленете им се докоснаха под масата.

— Аз би трябвало да ви благодаря — каза той бързо, докато Бетси вече се упътваше към тях. Тя се пресегна над рамото му и се зае да откопчава и неговия микрофон.

— Аз ще ви изпратя — каза Бетси.

Мики стана.

— Беше много интересно — каза тя. — Искаше ми се да поговорим повече.

Възможността не беше за изпускане.

— Можем да вечеряме заедно някой път — предложи Тони.

— О, да, с удоволствие — Мики се учуди сама на себе си. — Свободен ли сте довечера?

— Да. Да, свободен съм.

— Хайде тогава да се видим довечера. Удобно ли е в шест и половина? Вечерям рано, защото сутрин идвам много рано на работа.

— Ще запазя маса.

— Не си правете труд. Бетси ще се погрижи, нали, Бетс?

Тони забеляза как по лицето на другата жена трепна за миг снизходителна усмивка, скрита незабавно зад безизразна професионална маска.

— Разбира се. Само че сега вече трябва да изведа доктор Хил, Мики — каза тя и му се усмихна.

— Добре. Ще се видим довечера, Тони.

Тя проследи с поглед него и Бетси. Наслаждаваше се на перспективата да поговори с наистина интелигентен човек довечера. Истеричният писък откъм слушалката я върна в суровата действителност. Имаше да отхвърля още голяма част от програмата.

— Минаваме направо към репортажа за анархията в класните стаи, нали? — каза тя и вдигна очи към остъклената стена на студиото. Мислите й се съсредоточиха върху пряката работа. Шаз Боуман беше вече минало.

Карол се взираше през прозореца на кабинета си към пристанището. Беше толкова студено, че никой не се разхождаше по кея. Ако изобщо някой минеше, се движеше забързано, дори тези, които разхождаха кучетата си. Дано и подчинените й бяха усилили темпото. Карол набра хотелския номер, който й бе дал Тони. Искаше да поговорят за сутрешното му интервю по телевизията и да му съобщи своите новини. Не й се наложи да слуша дълго музикалния сигнал.

— Ало? — обади се Тони.

— „На обяд с Морган“ мина страхотно, Тони. Ти как мислиш? Видя ли нашето момче?

— Не, него не видях, но тя ми хареса повече, отколкото очаквах. Умее да води интервю. Подвежда те с успокояваща тактика, и веднага набутва неудобните въпроси. Но мисля, че успях да кажа това, което исках.

— Значи Ванс не беше там?

— Не, не беше в студиото. Но тя спомена, че му е казала кой ще й бъде гост днес, така че се хващам на какъвто искаш бас, че нашето момче не е пропуснало предаването.

— Мислиш ли, че Мики усеща нещо?

— Че подозираме мъжа й? — въпросът й го учуди.

— Че мъжът й е сериен убиец — тази вечер й се стори разсеян. Обикновено разговорът с него вървеше като по сценарий.

— Струва ми се, че и през ум не й минава. Съмнявам се, че би живяла с него и при най-малкото подозрение — беше необичайно категоричен. Не беше никак присъщо за Тони да определя нещата като черни и бели.

— Той наистина е много ловък.

— И още как. Сега основната ни работа е да се опитаме да го извадим от равновесие. Започваме от тази вечер. Поканих жена му на вечеря.

Ревността я жилна незабавно, но това не пролича в гласа й. Имаше голям опит с Тони в това отношение.

— Наистина ли? Как успя?

— Струва ми се, че тя проявява искрен интерес към профилирането — отвърна той. — Да се надяваме, че ще успея да измъкна от нея някаква полезна информация.

— Ако ти не успееш, няма кой да го направи. Тони, опасявам се, че имаме проблем със Саймън — тя му предаде накратко разговора си с Джон Брандън. — Какво ще кажеш? Да го убедим ли да се предаде?

— Остави го да решава сам. Нали не възразяваш? Като имаш предвид, че може всеки момент да се появи у вас.

— Не мисля, че ще има проблем — отвърна Карол замислено. — Става дума само за вътрешен бюлетин. Никой не възнамерява да го обяви за общонационално издирване, нито пък ще тиражират снимката му по вестниците. Поне още няколко дни не очаквам нищо подобно. Ако обаче до идущата седмица не се свърже с приятелите и семейството си, ще стане сериозно, и тогава вече трябва да го убедим да отиде сам в полицията.

— Мислиш ли, че ще се представи безропотно в централата в Лийдс?

Карол изпръхтя присмехулно.

— А ти как мислиш?

— Струва ми се, че е вложил прекалено много в това, което вършим. И като стана дума, как се справя екипът?

Тя му съобщи сведенията от обиколката на Кей. Когато стигна до снимката, която Кей бе успяла да измъкне от Кени и Дениз Бъртън почти против волята им, чу как Тони си пое рязко дъх.

— Зилотите — каза той.

— Моля?

— Зилотите. Фанатиците. Маниакалните почитатели на Джако Ванс. Досега съм бил на три негови публични изяви, и забелязах, че има една група маниаци, която се появи и на трите. Не са повече от трима-четирима. Забелязах ги веднага.

— Ако те уволнят, може да си намериш работа в доброволните отряди, да следиш потенциални нарушители — каза тя.

Тони се разсмя.

— Най-важното е, че двама от тях винаги снимат.

— Ще го засечем ли?

— Не е изключено. Това е много, много хубава новина. Може би точно такова нещо ни трябваше. Той е умен, Карол. Най-добрия, когото съм виждал, за когото съм чувал или чел. Налага се по някакъв начин да го надхитрим.

Говореше тихо, но напрегнато и решително.

— Ще се справим. Петима сме. Той може да вижда всичко само от своя ъгъл на зрение.

— Права си. Ще се чуем утре, нали?

Тя долови желанието му да прекъсне разговора, да тръгна. Не можеше да го обвини в нищо. Мики Морган беше предизвикателство за уменията му, а Тони Хил обичаше предизвикателствата. Независимо дали щеше да успее да измъкне от нея нещо ново, или използваше тази вечеря с нея, за да подразни с още нещо Джако, нямаше кой да се справи по-добре от него с тази задача. Но се налагаше да поговорят за още нещо.

— Има още нещо… подпалвачът, помниш ли?

— О, Господи, да разбира се. Съжалявам, бях забравил. Има ли някакво развитие?

Тя описа накратко сведенията, събрани от подчинените й, и скицира личностите на двамата заподозрени.

— На този етап още не знам дали да ги повикам на разпит и да поискам разрешение за обиск, или просто да възложа наблюдение. Исках да се посъветвам и с теб.

— Знаеш ли как харчат парите си?

— Бринкли и жена му пилеят на поразия. Нови коли, кредитни карти, обзавеждане. Уотсън ми прилича по-скоро на комарджия. Щом успее да измъкне пари, ги изсипва на залаганията.

Тони помълча. Стори й се, че го вижда как се мръщи и роши гъстата си черна коса, виждаше замисления поглед на хлътналите му тъмни очи, докато прехвърляше на ум възможностите.

— Ако бях Уотсън, бих заложил парите си на Бринкли — каза той накрая.

— Защо мислиш така?

— Ако Уотсън е страстен комарджия, той е убеден, че на следващото залагане ще спечели, че следващият лотариен билет ще го отърве от всичките му проблеми. Той има вяра в шанса си. При Бринкли няма такова нещо. Той си е въобразил, че стига да може да се крепи на повърхността, с едно ограничаване на разходите и някой и друг допълнителен доход ще съумее да изгази от кашата. Така виждам нещата. Но независимо дали съм прав или не, един разпит няма да ти изясни нищо. Може само да ги стреснеш и пожарите да престанат, но няма да откриеш виновника. Като имам предвид това, което си ми разказала за начина, по който са предизвикани пожарите, няма да откриеш нищо и при обиск. Знам, че не очакваш от мен точно такъв отговор, но най-сигурният ти шанс да хванеш подпалвача е да организираш наблюдение. При това на двамата, защото може и да греша.

Карол изохка.

— Знаех си, че така ще кажеш. Наблюдение. Любимото занимание на полицая. Кошмарът на служебния бюджет.

— Поне ти трябва да покриваш само нощните часове. При това пожарите са сравнително чести, така че наблюдението няма да се проточи много.

— Това трябва да ме накара да се почувствам по-добре, така ли?

— Нищо по-добро не мога да измисля.

— Добре де, вината не е твоя. Благодаря за помощта, Тони. Тръгвай и приятна вечеря. Аз отивам у дома да извадя замразената пица и се надявам да чуя нещо ново от Леон и Саймън. И да си легна рано, дай Боже. Да поспя… — последната дума беше преизпълнена с копнеж.

Тони се засмя.

— Постарай се в тази насока.

— О, със сигурност ще го направя — обеща тя. — Желая ти успех.

— Като не мога да се надявам на чудо, бих се задоволил и с успех.

Слушалката тракна и й отне възможността да сподели другата идея, която й бе хрумнала днес. Сама не знаеше защо й се искаше да го каже, но инстинктът й подсказваше, че това е нещо важно. А опитът я бе научил, че понякога инстинктът й е по-сигурен от всякакви логически заключения. От известно време изпитваше чувството, че пропуска нещо, докато днес най-сетне успя, независимо от всички останали задачи за деня, да пусне циркулярно запитване до всички полицейски централи в страната. Главен инспектор Карол Джордан от полицията в Източен Йоркшир искаше да получи последните данни за необясними изчезвания на млади момичета.

— Майк Макгоуън? Ето го там, в ъгловото сепаре, момченце — каза барманката и посочи с пръст към ъгъла.

— Какво пие? — попита Леон, но барманката вече се занимаваше със следващия клиент. Кръчмата беше доста пълна. Клиентелата се състоеше предимно от мъже. В малък градец като точи кръчмите се деляха на две категории — такива, които мъжете посещават заедно с жените си, и други, където ходят, за да избегнат такава възможност. Различаваха се обикновено по присъствието или отсъствието на голяма табела с надпис: „Сателитен спортен канал, големи екрани“.

Леон отпи от своята светла бира и се зае да оглежда Майк Макгоуън. Джими Линдън го бе споменал като медиен експерт ма тема Джако Ванс. „Майк го бе оценил отрано, също като мен, и писа много за него през годините“, бе казал Джими. Когато Леон се обади в лондонския вестник, където бе работил Макгоуън, разбра, че го бяха уволнили преди три години. Тъй като бе разведен, с големи деца, които живееха самостоятелно, нищо не го бе задържало в столицата, където животът беше много скъп. Затова се бе върнал в малкия градец в Нотингамшър, където бе роден.

Бившият репортер приличаше повече на карикатура на оксфордски професор, отколкото на журналист. Личеше си колко е висок дори като беше седнал. Гъста руса коса, силно прошарена, падаше ниско над очите му. Големите очила с рогови рамки и много бялата кожа му придаваха момчешки вид. Сакото му беше от качествен туид, от онзи вид, който трябва да носиш петнайсетина години, за да се поочупи, и после още двайсет години изглежда по един и същ начин. Отдолу носеше сива риза и раирана вратовръзка с малък възел. Седеше сам в малкото сепаре в ъгъла и гледаше внимателно някакъв баскетболен мач. Докато Леон го наблюдаваше, той изчука автоматично тютюна от лулата си в пепелника, без да откъсва очи от екрана.

Когато Леон се изправи край масата му, той продължи да гледа към телевизора.

— Вие ли сте Майк Макгоуън?

— Да, а вие кой сте? — провинциалният акцент разби илюзиите, поддържани от академичния му вид.

— Леон Джексън.

Макгоуън го измери с поглед от глава до пети.

— Случайно да имате роднинска връзка с Били Бой Джексън?

Смаяният Леон едва не се прекръсти.

— Той ми е чичо.

— Формата на главите ви е еднаква. Имам основание да знам. Бях край ринга вечерта, когато Марти Пайман счупи главата на чичо ви. Но вие не сте дошли да си говорим за това, нали? — той отново го огледа внимателно.

— Какво пиете, господин Макгоуън?

Журналистът поклати глава.

— Не идвам тук заради пиенето, а заради спортните предавания. Пенсията ми е мизерна. Не мога да си позволя да плащам сателитна телевизия, или да купя телевизор с голям екран. Бащата на собственика ми е съученик, затова той си затваря очи те, когато карам тук половин ден на една бира. Седнете и ми кажете какво ви интересува.

Леон се подчини и извади полицейската си карта. Опита да я отвори за минутка и веднага да я затвори, но Макгоуън беше по-бърз.

— Столична полиция — каза той замислено. — Чудя се какво ли търси лондонско ченге с ливърпулски акцент в дебрите на Нотингамшър?

— Джими Линдън каза, че можете да ми помогнете — отвърна Леон.

— Джими Линдън? Име от миналото. — Той затвори картата и я подаде на Леон. — И така, защо се интересувате от Джако Ванс?

Леон поклати възхитено глава.

— Не съм споменавал, че се интересувам от него. Но ако искате да говорим за него, нямам нищо против.

— Брей, напоследък ги учат на разни тарикатлъци — каза заядливо Макгоуън, драсна кибритена клечка и я поднесе към луната си. Всмука дим и издуха голям синкав облак, който погълна изцяло дима от цигарата на Леон. — Какво е направил Джако? Каквото и да е, хващам се на бас, че няма да успеете да докажете, че е той.

Леон не проговори. Имаше чувството, че ще се пръсне, но си наложи да мълчи. Каза си, че няма да се остави този стар хитрец да го подведе — и почти си повярва.

— Не съм виждал Джако от години — поде накрая Макгоуън. — Той не си пада да среща хора, които го помнят как изглеждаше, когато разполагаше с всичките си крайници. Мрази да си спомня какво е загубил.

— Бих казал, че е получил достатъчна компенсация — каза Леон. — Страхотна работа, толкова пари, че и да иска, не може да ги изхарчи, страхотна съпруга, къща като замък. Така де, колко олимпийски шампиони имат това, което има той?

Макгоуън поклати бавно глава.

— Нищо не е в състояние да обезщети човек, който е вярвал, че е бог, а в един момент е принуден да признае своето несъвършенство. Онова момиче извади голям късмет, че се отърва. Защото тя беше очевидната жертва, която сигурно щеше да плаща за това, което боговете са причинили на Джако Ванс.

— Джими каза, че знаете за Джако повече от когото и да било друг.

— Познанията ми са повърхностни. Следях кариерата му, правех интервюта с него. Може и да съм успял да надникна зад маската му един-два пъти, но не мога да твърдя, че го познавам. Не се сещам за човек, който може да твърди такова нещо. Наистина, няма какво повече да казвам за Джако Ванс — каквото знаех, съм написал отдавна.

Макгоуън отново издиша струя дим. Леон си каза, че тютюнът, който пуши, мирише на шоколадов сладкиш с череши.

— Джими каза също, че пазите папки със статии за спортисти, които са ви интересували навремето.

— Доста сте измъкнали от стария Джими. Трябва много да ви е харесал. Винаги много е уважавал чернокожите спортисти, сигурно защото им се е налагало да полагат два пъти повече усилия от другите, за да ги приемат някъде. Вероятно си е казал, че и в полицията трябва да е същото.

— Може пък просто да ме бива да разговарям — отвърна сухо Леон. — Има ли възможност да разгледам папките ви?

— Някоя определена ли ви интересува? — подразни го Макгоуън.

— Разчитам на вас да ми покажете по-интересните неща, сър.

Макгоуън, приковал отново очи в телевизора, отбеляза:

— Работил съм толкова дълго, че ми е трудно да определя кои са най-интересните моменти.

— Все пак сигурно ще си припомните нещо.

— Мачът свършва след десет минути. Искате ли да дойдете след това с мен у дома, за да разгледате папките?

Половин час по-късно Леон седеше в типовата къщичка на Макгоуън, която беше съвсем спартански обзаведена, но независимо от това изглеждаше претъпкана. Единствените мебели в дневната бяха голям въртящ се стол, тапициран с протрита кожа, който сякаш помнеше дните на испанската гражданска война, и изподраскано и олющено сиво бюро. Четирите стени бяха покрити с обикновени метални стелажи, претъпкани с кутии за обувки. На всяка кутия имаше етикет.

— Невероятно — каза Леон.

— Винаги съм си казвал, че когато се пенсионирам, ще напиша книга — каза Макгоуън. — Чудно е как човек се самозаблуждава. Обикалях цял свят, коментирах най-важните спортни събития. Сега светът за мен се е свил до размерите на телевизионните екрани в „Кучето и пушката“. Сигурно мислите, че тона ми действа потискащо. Странното е, че няма нищо подобно. Не съм се чувствал по-доволен, откак съм се родил. Припомних си, че това, което най-много ме привличаше в спорта, бе да бъда зрител. Това, което имам сега, е свобода без отговорност.

— Опасно съчетание — каза Леон.

— Съчетание, което те кара да се чувстваш свободен. Преди три години щях да надуша някаква интересна история още при появата ви. Нямаше да се успокоя, докато не разбера какво стана. Сега тези неща са ми абсолютно безразлични. Много повече ме вълнува съботният боксов мач във Вегас, отколкото всичко, което Джако Ванс някога е казал или направил — и той посочи към една полица. — Всичко това е за Джако Ванс. Петнайсет пълни кутии. Желая ви приятно прекарване. Аз отивам да гледам тенис в „Кучето и пушката“. Ако приключите, преди да съм се върнал, просто дръпнете входната врата, докато бравата щракне.

Когато Майк Макгоуън се върна, беше почти полунощ. Леон продължаваше да преравя систематично изрезките. Журналистът му донесе чаша нес кафе и каза:

— Надявам се, че ви плащат извънредни.

— В случая работя по-скоро по вътрешно убеждение, така да се каже — отвърна сухо Леон.

— Чие е вътрешното убеждение — ваше или на шефа?

Леон се позамисли.

— Става дума за колега. Въпрос на чест.

— Това е единственият дълг, който си струва да бъде изплащан. Оставям ви да работите. Внимавайте да не хлопнете силно вратата, когато тръгвате.

Леон долавяше подсъзнателно звуците, съпровождащи подготовката на домакина му за лягане — скърцането на дъсчения под, шумът на водопроводните тръби и на водата в тоалетната. После настана пълна тишина, нарушавана само от шумоленето на пожълтелите вестникарски страници.

Беше почти два сутринта, когато той намери това, което предполагаше, че търси. Споменаваше се само в една статия, и то съвсем между другото. Но ставаше като начало. Когато излезе на тъмната, пуста улица, Леон Джексън си подсвиркваше.

Не помнеше да е виждал по-чистосърдечен поглед. Тя набоде с вилицата си последното парче пушена патица и каза:

— Не е възможно това да няма някакво въздействие върху вас — нали отделяте толкова много време и усилия, за да проникнете в техния деформиран начин на мислене?

Тони се позабави, докато преглъщаше хапка полента10.

— Човек се научава да изгражда свои китайски стени — започна той най-сетне. — Хем знаеш, хем не знаеш. Чувстваш, без да чувстваш. Мисля си, че не е много по-различно от работата на журналист от новинарски екип. Как спите, след като сте водили репортаж за нещо от рода на клането в Дънблейн или катастрофата в Локърби?

— Да, но ние си оставаме извън събитието. А вие трябва да се вживеете, за да успеете, нали е така?

— Все пак и вие невинаги оставате извън събитията. Когато сте се срещнали с Джако новината е станала част от личния ви живот. Сигурно ви се е налагало да градите стени между това, което знаете за интимния му свят и това, което представяте пред света. Когато бившата му приятелка е правела онези разкрития по таблоидите, надали сте можели да обърнете гръб и да кажете, че това е просто някаква статия. Не засегна ли всичко това начина, по който възприемате света? — беше решил да се възползва от първата възможност да заговори за съпруга й.

Мики прибра кичура коса, паднал върху лицето й. Тони отбеляза, че дори след дванайсет години презрителното й отношение към Джили Уудроу си бе останало непроменено.

— Мръсница — промърмори тя. — Но Джако каза, че в по-голямата си част така наречените разкрития са пълни измишльотини, и аз му вярвам. Така че тези публикации всъщност не успяха да ме засегнат.

Появата на сервитьора я прекъсна. Двамата мълчаха, докато той им прибираше чиниите. След това Тони повтори въпроса си.

— Вие сте психолог, вие би трябвало да кажете — парира тя, бръкна в чантата си и извади пакет „Марлборо“. — Имате ли нещо против…?

Той поклати глава.

— Не знаех, че пушите.

— Само след вечеря и не повече от пет на ден — каза тя и направи смешна гримаса. — Малко съм побъркана на тема контрол върху собствените слабости.

Изразът го накара да трепне. Единственият случай, в който бе употребил същите думи, бе, когато описваше психиката на убиеца — маниак, който едва не бе отнел и собствения му живот.

— Изглеждате така, сякаш сте видели призрак — отбеляза тя, поемайки с почти чувствена наслада първата глътка дим.

— Просто си спомних нещо — отвърна той. — Главата ми е пълна с много странни асоциации.

— Вероятно. Чудя се как съзнавате, че напипвате правилната линия при профилирането.

Тя вдиша дълбоко цигарения дим и го изпусна на тънки струйки през ноздрите си. Очевидно въпросът наистина я интересуваше.

Той я изгледа внимателно. Моментът беше дошъл. Сега или никога.

— Вероятно по същия начин, по който всеки от нас чувства, че е доловил истината за нечий характер. Въз основа на някаква смесица от опит и познания. И, разбира се, въз основа на това какви въпроси задаваш.

— Например?

Интересът й беше толкова искрен, че Тони се почувства виновен, съзнавайки как ще наруши приятната атмосфера на вечерта.

— Джако не се ли дразни от това, че Бетси е влюбена във вас?

Лицето й застина. Зениците й се разшириха от обзелата я паника. След малко тя преглътна и успя да се засмее.

— Ако това беше опит да ме стреснете, успяхте напълно.

Беше се овладяла светкавично, но той бе прочел признанието в очите й.

— Не ви застрашавам по никакъв начин — каза той тихо. — Цял живот работя с поверителни сведения. Но не можете да ме правите на глупак. Цялата тази история между вас и Джако е фалшива като банкнота от девет паунда. Бетси ви е любовница много по-отдавна. Имаше и слухове. Но вашият любовен роман беше по-публично достояние от историята на Чарлз и Даяна. Запушихте устата на клюкарите.

— Защо говорите за това? — попита тя.

— Двамата с вас сме тук, защото сме любопитни хора. Аз отговорих на всички въпроси, които вие ми зададохте. Вие можете да ми върнете със същото или не, както решите.

Надяваше се, че усмивката му е добродушна.

— Божичко — каза тя смаяно. — Ама и вас ви бива.

— Иначе не бих достигнал върховете в професията си.

Мики го изгледа замислено и отпрати с махване на ръка сервитьора, който се канеше да им подаде менюто с десертите.

— Донесете ни още една бутилка „Зинфандел“ — каза тя, приведе се напред и заговори тихо. — Какво точно ви интересува?

— Каква е ползата на Джако от тази фантасмагория? Да не би и той да е хомосексуален?

Мики завъртя отрицателно глава.

— Джили разкара Джако веднага след злополуката, защото не искала да живее с инвалид. Тогава той се закле никога повече да не допуска сексуална връзка, която да засяга и чувствата му. Имаше нужда от параван, за да не го преследват кандидат — съпруги, на мен ми трябваше мъж, зад когото да крия Бетси.

— Взаимноизгодна връзка.

— Да, наистина взаимноизгодна. И за да бъда честна по отношение на Джако, той изпълнява стриктно своята част от сделката. Не знам точно как задоволява сексуалните си нужди, но предполагам, че ползва високоплатени проститутки. Честно казано, ми е все едно, стига това да няма никакво отношение към мен — тя загаси цигарата си и обърна към него добре отрепетирания невинен поглед, познат на телевизионните зрители.

— Странно е, че с тази професия, която предполага любопитство към хорските работи, вие не сте се опитали да научите нещо повече за съпруга си.

Тя се усмихна иронично.

— Дванайсет години брак с него ме научиха на едно — никой не може да опознае отблизо Джако. Не мога да твърдя, че лъже — каза тя замислено, — по-скоро казва прекалено малка част от истината. Възможно е отделни лица да знаят по някакъв дребен, но верен факт за него, но никой не знае цялата истина.

— Какво имате предвид? — Тони взе дискретно поднесената бутилка, напълни отново чашата на Мики и доля своята, която беше почти пълна.

— На публични места Джако се държи като идеалния съпруг, влюбен и грижовен, но това, разбира се, е роля. Когато сме само тримата, той е толкова отчужден, че ми се струва невероятно да сме живели почти дванайсет години под един покрив. Когато е за работа, поведението му е точно такова, каквото хората очакват от телевизионна знаменитост — перфекционист, малко вманиачен, крещи на екипа и асистентите си, ако нещо не стане точно така, както той го е искал. Застане ли пред публика, е въплъщение на чара. Когато работата опре до печелене на пари, се превръща в изключително ловък бизнесмен. Знаете ли, че срещу всеки паунд, който печели за благотворителни цели, слага по два в джоба си?

Тони поклати глава.

— Ако споменат пред него нещо такова, сигурно би казал, че така или иначе пълни фондове, които в други случаи биха останали празни.

— И няма причини да работи безплатно, нали? Така е. Когато аз участвам в благотворителни мероприятия, поемам изцяло дори собствените си разноски. Но да не забравяме доброволната му работа в болниците — помага като болногледач на смъртно болни пациенти, или на хора с тежки увреждания след злополуки. Прекарва с тях часове, изслушва ги, разговаря с тях винаги насаме, никой не може да присъства. Един път някакъв журналист беше се опитал да вкара тайно касетофон, за да разкрие „дълбоката същност на Джако Ванс“. Джако откри касетофона и го счупи. Буквално го стъпка, размаза го на пода. Всички мислеха, че ще постъпи и с журналиста по същия начин, но онзи си плю незабавно на петите.

— Човек, който държи на неприкосновеността на личния си живот — каза Тони.

— О, що се отнася до неприкосновеност, той си я е осигурил напълно. Има къща в Нортъмбърланд, някъде из пустошта. Виждала съм я само веднъж през тези дванайсет години — с Бетс бяхме тръгнали към Шотландия и решихме да му се обадим. Трябваше практически да го принудя да ни направи по един чай. Никога през живота си не съм се чувствала толкова нежелана — Мики се усмихна снизходително. — Да, определено може да се каже, че държи да не допуска никого до личния си живот. Но това ме устройва. По-добре, отколкото да ми се мотае през цялото време из краката.

— В такъв случай надали е бил много възторжен при посещението на полицията — отбеляза Тони. — Имам предвид разпита във връзка с Шаз Боуман.

— Шегувате ли се? Аз бях тази, която се обади на полицията. Бетси и Джако реагираха така, като че ли съм ги спипала на местопрестъплението. Беше същински кошмар, докато най-сетне успях да ги убедя, че не можем да се престорим, че не знаем нищо за посещението на нещастното момиче в собствения ни дом, при това непосредствено преди да бъде убита.

— Добре, че поне един от вас е проявил гражданска съвест — каза сухо Тони.

— Е, да. Освен това знаех, че поне още един човек е уведомен за срещата й с Джако — онази жена, с която той разговаря. И да искахме, не бихме могли да премълчим.

— Чувствам се толкова виновен за това, което се случи с Шаз — Тони се извърна настрани. — Знам, че тя се занимаваше с проучвания по някаква своя хипотеза, но не мислех, че ще предприеме нещо, преди да се посъветва с мен.

— Искате да кажете, че наистина не знаете по какъв случай е работела? — попита недоверчиво Мики. — Онези ченгета, които дойдоха у нас, явно нямаха представа, но мислех, че поне вие сте наясно.

Тони сви рамене.

— Всъщност не. Знам само, че й бе дошла някаква идея за сериен убиец, който преследва непълнолетни момичета. Мислеше, че същият човек може да преследва и знаменитости. Но не знам никакви подробности. Предполагаше се, че това е тренировъчно упражнение, а не действително следствие.

Мики потръпна и изпи чашата си до дъно.

— Не може ли да сменим темата? Разговорите за убийства се отразяват зле на храносмилането.

Този път той реши да не й противоречи. Беше заложил и спечелил. Алчността не му беше присъща.

— Добре. Ще ми кажете ли как подлъгахте министъра на земеделието да си признае, че е свързан с онази компания за биотехнологии.

Карол се взираше упорито в трите мрачни физиономии срещу себе си.

— Знам, че никой не обича да му възлагат наблюдение. Но няма друг начин да хванем престъпника. Поне знаем, че интервалите между пожарите са доста кратки, така че има възможност да успеем да го заловим само в рамките на няколко дни. Сега да видим как ще организираме работата. Всеки ще застъпва поста сам. Разбирам, че така е много по-трудно, но и вие знаете какви са бюджетните ограничения. Разговарях с колегите от униформените патрули и те обещаха да ни отпуснат няколко души, които да следят положението през деня. Всяка вечер в десет часа двама от вас ще застават на наблюдателните постове. Всеки ще работи две нощи поред и ще почива на третата. Ако забележите, че при вас има нещо подозрително, се свързвате с другия пост. Започваме днес. Първите наблюдатели тръгват веднага. Някакви въпроси?

— Ами ако ни засекат? — попита Лий.

— Няма да ви засекат. Ако все пак се случи, обаждате се на другия пост и си разменяте местата. Съзнавам, че операцията е много тежка, защото сте много малко на брой. Но съм убедена, че ще се справите. Моля ви, не ме разочаровайте.

— Госпожо? — поде Дай.

— Да?

— След като сме действително толкова малко на брой, защо не преценим кой е приоритетният заподозрян и не се съсредоточим върху него?

Трудно бе да отговори на този въпрос. Беше напълно основателен. Самата Карол бе обсъждала темата на закуска с Нелсън. Направи го най-вече за да пропъди от мислите си страха, който все по-упорито се надигаше в подсъзнанието й.

— Въпросът ви е правилен — отвърна тя. — И аз много мислих за това. Но после си казах: ами ако сме сбъркали и разберем грешката си след още един пожар с фатални последици? Затова реших, че в интерес на обществената сигурност е да изберем варианта с по-ограничено наблюдение на двамата заподозрени.

Дей кимна.

— Наистина така е редно. Просто питах.

— Така, сега уговорете графика помежду си, и вървете да дремнете до десет вечерта. Дръжте ме в течение. Каквото и да се случи, обаждайте се веднага. Не премълчавайте нищо.

— Като казвате да се обаждаме веднага… — Томи замълча многозначително.

— Ако предстои арест, искам да присъствам.

— Така и предположих.

Демонстративното разочарование имаше за цел да я ядоса. Решена да не му достави това удоволствие, Карол се усмихна сладко.

— Можете да ми вярвате, че това е във ваш интерес. А сега тръгвайте, имам и друга работа.

Още докато говореше, вдигна телефонната слушалка. Набра първия телефон от списъка пред себе си и започна да потропва нервно с молива по бюрото, докато цветът на сийфордската полиция се изнизваше от кабинета с ентусиазма на охлюв, който се е нагълтал с успокоителни.

— Затворете вратата зад себе си — подвикна тя. — Ало? Контролният център ли е? На телефона инспектор Джордан от полицията в Източен Йоркшир. Трябва ми човек, който се занимава с изчезнали лица… Изпратих циркулярно запитване за необясними изчезвания на непълнолетни момичета…

Тони навлезе в отклонението и се замисли дали няма да обикне шофирането, ако замени раздрънкания стар воксхол с някоя от лъскавите лимузини от рекламите. Струваше му се съмнително. Но това не бе темата, която би трябвало да занимава съзнанието му, докато чистачките бършеха равномерно йоркширския дъжд от предното стъкло, а в далечината се виждаха покрайнините на Брадфорд. Когато стигна околовръстния път, изпълни точните инструкции, които бе получил, и накрая спря колата пред една типова къща, чиято натрапчива спретнатост се отразяваше и в идеално подрязаната единствена леха отпред. Дори перденцата на прозореца бяха дръпнати така, че от двете прани се виждаха еднакъв брой гънки.

Звънецът издаваше неприятен, настоятелен звук. Когато вратата се отвори, пред Тони застана един мъж, когото той бе забелязвал на всяка публична проява на Джако Ванс досега. Беше успял да убеди него и още няколко любители — фотографи да му дадат имената и адресите си под предлог, че прави научно изследване на феномена популярност, видян през очите на почитателите, а не на знаменитостите. Абсолютни безсмислици, разбира се, но те създаваха у хората чувството, че сътрудничеството им има някаква стойност.

Филип Хосли беше първи в списъка просто защото живееше най-близо. Тони го последва и влезе в неестествено чистата дневна, която миришеше на мебелна политура и ароматизатор и напомняше на музей на дребнобуржоазен уют от началото на шейсетте години. Професионалният му поглед разпознаваше всички признаци на болезнена невротичност. Хосли, чиято възраст бе много трудно определима — някъде между трийсет и петдесет години, постоянно прокарваше пръсти по копчетата на жилетката си, за да се убеди, че са правилно закопчани. Поглеждаше ноктите си поне веднъж на минута, за да се убеди, че не са се измърсили междувременно. Прошарената му коса беше подстригана много ниско, а обувките му блестяха като огледало. Покани Тони да седне на точно определено място, не му предложи нищо за пиене, и седна точно срещу него с прибрани крака.

— Внушителна колекция — отбеляза Тони, докато се оглеждаше. Една от стените беше покрита от горе до долу с лавици, по които бяха наредени видеокасети, всяка с етикет, на която бе записано името и датата на определена телевизионна програма. От мястото си Тони успя да забележи, че по-голямата част от колекцията е посветена на „Визитите на Ванс“. В един стенен шкаф бяха подредени много албуми, а на полицата отдолу имаше пет-шест книги. Централно място заемаше една голяма цветна снимка, поставена в рамка на полицата над газовата камина. На нея се виждаше Хосли, който се ръкува с Джако Ванс.

— Малък принос, но лично мой — каза малко пискливо Хосли. Тони можеше да си представи как са му се присмивали съучениците в училище. — Ние сме връстници, нали разбирате, дори сме родени в един и същи ден. Имам чувството, че между съдбите ни съществува необяснима връзка. Приличаме на двете страни на една и съща монета. Джако е публичната личност, аз съм този, когото никой не познава.

— Трябва да сте събирали тези материали с години — каза Тони.

— Посветих се на поддръжката на този архив — отвърна Хосли, като се превземаше. — Смятам, че имам по-точен поглед върху живота на Джако дори от самия него. Когато си зает да живееш живота си, нямаш време да го погледнеш отстрани. Аз съм този, който оценява смелостта му, неговата непринуденост, неговата сърдечност и топлота. Той е идеалното въплъщение на съвременния мъж. Това, че трябваше да загуби част от себе си, за да постигне такова съвършенство, е един от малките парадокси в нашия живот.

— Напълно съм съгласен с вас — Тони възприе спонтанно разговорните средства, с които си бе служил по време на дългогодишната си работа с душевноболни. — Джако е истинско вдъхновение за другите.

Облегна се на стола си и се заслуша с престорено увлечение в хвалебствията на Хосли, потискайки с усилие отвращението си към убиеца, чиято маскировка беше толкова съвършена, че подвеждаше невинни и психически нестабилни хора. След известно време, когато Хосли се отпусна дотолкова, че се попремести малко назад към облегалката на стола, Тони каза:

— Бих искал да разгледам албумите ви.

Датите, които го интересуваха, бяха запечатани в паметта му.

— За целите на нашето изследване е необходимо да сравним точно определени моменти в кариерите на знаменитостите — поясни Тони, докато Хосли отваряше шкафа и вадеше албумите. Щом Тони споменеше някоя дата, Хосли подбираше определен албум и го поставяше на ниската масичка пред Тони, отворен на съответната страница. Джако Ванс очевидно беше много зает човек — имаше между пет и двайсет публични изяви месечно, много от тях свързани с набиране на средства за благотворителни фондове, най-често за болницата в Нюкасъл, където той работеше като доброволен сътрудник.

Паметта на Хосли по отношение на подробности, свързани с идола му, беше феноменална — за Тони това бе от полза само донякъде. Положителната страна бе, че така имаше достатъчно време да оглежда лицата пред себе си; отрицателната беше постоянното жужене на монотонния глас на домакина му, който едва не го докара до състояние на хипнотичен транс. Но малко след като започна да разглежда албумите, видя нещо, което го накара да трепне и да застане нащрек. Ето, точно два дни преди изчезването на първото момиче от групата, Джако Ванс откриваше приют за бездомни в Суиндън. На втората от четирите снимки, направени от Хосли, Тони видя лице, което помнеше съвсем ясно — непосредствено до лицето на Джако Ванс. Дебра Креси. Била е на четиринайсет, когато изчезнала. Ето я тук, два дни по-рано, вперила обожаващ поглед в Джако Ванс, докато той й даваше автограф. Изглеждаше така, сякаш се бе озовала в рая.

Два часа по-късно Тони идентифицира второ от изчезналите момичета, застанало точно до Джако, който очевидно разговаряше с нея. И още едно — застанало на пръсти, за да целуне усмихнатия Ванс. Но главата на третото момиче беше извърната в профил и разпознаването не можеше да бъде съвсем сигурно. Сега оставаше да измъкне по някакъв начин снимките от Хосли.

— Мога ли да ви помоля да ми предоставите за кратко някои от тези снимки? — попита той.

Хосли завъртя отрицателно глава. Изглеждаше направо шокиран.

— В никакъв случай — каза той. — Жизненоважно е да се поддържа целостта на архива. Какво ще стане, ако се обърнат към мен за справка и се установи, че експонати от инвентарния списък липсват? Не, доктор Хил, съжалявам, но не мога да допусна такова нещо.

— А евентуално негативи? Пазите ли ги?

Хосли направо се обиди.

— Разбира се, че ги съхранявам. Вие какво си мислите, че това е някаква любителска занимавка?

Той стана и отвори долната част на стенния шкаф. По полиците бяха подредени кутии с негативи, всяка снабдена със стриктни описания. Тони потръпна вътрешно, опитвайки се да си представи колко време е отнело само описването на негативите. Това вече не беше дребнавост, а чиста мания.

— Мога ли поне да взема за малко негативите, за да ги дам за копиране? — Тони потискаше с усилие раздразнението си.

— Не мога да допусна нарушаване на класификацията — заинати се Хосли. — Негативите също имат своето значение.

Минаха още петнайсет минути, докато стигнаха до приемлив за двете страни компромис. Тони откара Хосли заедно с безценните му негативи до близкото фотоателие, където плати безобразна сума, за да копират снимките на място, докато те чакаха. После го върна обратно до дома му, за да може незабавно да постави негативите по места, преди останалите негативи да забележат, че има нещо нередно.

Докато шофираше отново по магистралата, на път към следващата спирка в списъка си, Тони си позволи кратък пристъп на тържество.

— Ще те спипаме, хубавецо — каза той. — Ще те спипаме.

Единственото, което Саймън Макнийл знаеше за Тотнъм, бе че имат второкласен футболен отбор, и че навремето, когато той бе още ученик, тук убиха полицай по време на някакви улични размирици. Не очакваше дружелюбност от страна на местното население, затова и не се изненада, когато появата му в канцеларията, където се съхраняваха общинските регистри, не бе посрещната с овации. Когато обясни какво му е нужно, съществото зад гишето, подобно на насекомо в костюм, подбели очи и въздъхна.

— Ще ви се наложи да се оправяте сам — каза човекът кисело. — Не мога да отделя хора за такава проверка, особено пък когато не съм бил предупреден.

Отведе Саймън сред потъналите в прах стелажи на архива, отдели десетина секунди да му обясни системата на подреждане, и изчезна.

Резултатите от търсенето не бяха много окуражаващи. На улицата, където бе израснал Джако Ванс, през шейсетте години бе имало около четиридесет къщи. През 1975 година двайсет и пет от тях били съборени и на тяхно място била издигната жилищна кооперация. В останалите осемнайсет къщи обитателите се бяха сменяли почти постоянно. Малцина се бяха задържали повече от две години. Само едно име присъстваше постоянно. Саймън потърка горната част на носа си с надежда, че ще пресече надигащото се главоболие. Дано поне Тони Хил се окажеше прав, че тази работа наистина ще помогне за залавянето на убиеца на Шаз. Образът й трепна мъчително пред очите му, удивителните й сини очи искряха от смях. Мисълта за нея го тормозеше непоносимо. Каза си, че сега не е време за мрачни настроения, нахлузи коженото си яке и тръгна да търси Харолд Адамс.

На Джимсън Стрийт номер девет Саймън откри малка, мръсножълта типова къщичка. Малката предна градинка, която отделяше къщата от улицата, беше задръстена с празни бирени кутии, опаковки от чипс и празни кутии от готова храна. Когато Саймън отвори вратата, срещна неприязнения поглед на една дръглива черна котка, която веднага побягна, помъкнала пилешки кокал в зъбите си. Улицата миришеше на разложение. Скелетоподобният човек, който отвори вратата след дълго дрънкане на вериги и тракане на резета, създаваше впечатлението, че е бил грохнал старец още когато Джако Ванс е бил малко момче. Саймън потисна разочарованието си.

— Господин Адамс? — попита той все пак, без да очаква смислен отговор.

Прегърбеният старец наклони глава на една страна, за да може да гледа Саймън в очите.

— Да не сте от общината? Вече обясних на онази жена, че нямам нужда от домашна помощница, и не искам да ми носят храна с кола.

Гласът му скърцаше като ръждясала панта.

— Аз съм от полицията.

— Нищо не съм видял — заяви Адамс незабавно и понечи да затвори вратата.

— Не, чакайте. Не е това, което си мислите. Искам да поговорим за един човек, който е живял като млад близо до вас — Джако Ванс. Искам да ми кажете какво си спомняте за Джако Ванс.

Адамс замълча.

— Сигурно сте от онези, журналистите. Искате да прилъжете един стар човек. Ще позвъня в полицията.

— Аз съм от полицията — повтори Саймън и постави отворената си полицейска карта точно пред избледнелите сиви очи. Вижте.

— Добре де, добре, не съм сляп. Нали все ни обяснявате, че трябва да сме разумни и предпазливи. И за какво ви е да си говорим за Джако Ванс? Той се изнесе от тази улица преди… чакайте да помисля… седемнайсет, не, осемнайсет години.

— Може ли все пак да вляза, за да поговорим? — каза Саймън Дълбоко в себе си се надяваше Адамс да го отпрати.

— Защо не — Адамс отвори по-широко вратата и пропусна Саймън да влезе. Лъхна го старческа миризма на урина и престояли бисквити. Когато влезе в дневната, установи с изненада, че помещението е безукорно чисто. По екрана на големия телевизор нямаше и прашинка, дантелените покривчици по облегалките на креслата бяха снежнобели, съвършено чисти бяха и стъклата на снимките, подредени върху полицата на камината. Харолд Адамс беше прав — нямаше нужда от помощта на социалните служби. Саймън изчака стария човек да се разположи в креслото си, после седна и той.

— Аз съм последният — обяви гордо Адамс. — Когато дойдохме да живеем на тази улица през 1947 година, всички бяхме като едно голямо семейство. Всеки познаваше всекиго, всеки знаеше какво работи другият, и както става в едно семейство, често се поскарвахме. Е, сега никой не познава никого, но скандали продължава да има.

Саймън си каза, че когато се усмихнеше, лицето на Адамс заприличваше на череп на хищна птица, в който само очите са останали живи.

— Сигурно е така. Познавахте ли добре семейството на Ванс?

Адамс се изкиска.

— И това ако беше семейство. Онзи, неговият баща, беше уж някакъв строителен инженер, но според мен ползваше професията си да изчезва от къщи колкото е възможно по-често. Е, струва ми се все пак, че печелеше добре. Винаги бе по-добре облечен от повечето съседи, нали разбирате. Но явно не се бъркаше за поддръжка на къщата, за жена си или за детето.

— А майката какво представляваше?

— Майката не беше наред. Детето изобщо не я интересуваше, дори още когато беше съвсем малко бебе. Слагаше го в количката, оставяше го отпред в двора и изчезваше с часове. Понякога дори забравяше да го прибере, когато започваше да вали. Мойта Джоун или някоя от другите съседки все ходеха да чукат ма вратата й и да я подсещат. Джоун все разправяше, че и по вечерно време им отваряла по халат.

— А пиеше ли?

— Не, не съм чувал такова нещо. Просто не обичаше детето. Предполагам, че й е пречело. Когато поотрасна, го оставяше да прави каквото си иска, а когато някой от съседите се оплачеше, му вдигаше страхотни скандали. Не знам какво е ставало у тях, но понякога чувах детето да плаче така, че ми се късаше сърцето. Не стана човек от него, така или иначе.

— Как така?

— Джако Ванс си беше гаднярче от малък. Хич не ме интересува това, дето пишат сега, че бил голям спортист и герой. У него имаше нещо гадно открай време. Няма спор, умееше да се прави на чаровен, когато мислеше, че ще извлече от това някаква полза. Беше успял да влезе под кожата на всички жени на улицата. Все го глезеха, черпеха го, канеха го да гледа телевизия у тях, когато майка му го пъдеше.

Адамс очевидно се забавляваше. Саймън предположи, че отдавна не е имал възможност да излее насъбралата се злъч. Оставаше само да се възползва от неговия ентусиазъм.

— Но вие знаехте, че не е свястно дете?

Адамс отново се изкиска.

— Аз знаех всичко, което се случваше на тази улица. Спипах веднъж онази малка гад Джако в един от запуснатите гаражи при Булмър Стрийт. Беше хванал едно коте за врата и топеше опашката му във варел с бензин, а до него имаше кутия кибрит — мълчанието на Адамс беше достатъчно красноречиво. — Накарах го да пусне котето и добре го напердаших. Но не мисля, че това го е стреснало. По онова време изчезнаха много котки. Хората се оплакваха. Що се отнася до мен, мисля че знам защо са изчезнали.

— Наистина гаднярче, както казахте — Саймън не можеше да повярва на късмета си. Беше се готвил достатъчно дълго за изпитите за отдела по профилиране, за да не разпознае идеалните предпоставки и доказателства за развитие на патологична психика. Измъчването на животни беше учебно доказателство. А този човек тук беше очевидец. Не би могъл да намери нещо по-добро, дори да бе търсил със седмици.

— Беше отвратително същество. Тормозеше по-малките депа предизвикваше ги да правят опасни неща, но самият той никога не участваше. Просто инсценираше някоя беля и после стоеше и наблюдаваше отстрани. Двамата с Джоан се радвахме, че по онова време децата ни бяха вече пораснали и живееха другаде. А когато ни се родиха внуци, Ванс вече беше установил, че може да мята тъпото копие по-далеч от всеки друг. След това не сме го виждали, и добре, че се отървахме от този боклук, мен ако питате.

— Трудно ще намерите някой да каже лоша дума за този човек — възрази меко Саймън. — Спасил е живота на две деца, в това твърдение няма спор, помага и на много благотворителни организации. Отделя и време да помага в болниците, грижи се за хора на смъртно легло.

Адамс направи иронична гримаса.

— Нали ви казах, че си пада да гледа отстрани. Сигурно му става гот да си мисли, че нещастника пред него скоро няма да го има, а той ще продължава да се перчи по телевизията. Казвам ви. Джако Ванс е противна личност. Та за какво сте го погнали всъщност?

— Не съм казал, че съм го погнал.

— Добре де, защо искате да си говорим за него?

Саймън смигна.

— Нали знаете, сър, нямам право да разкривам подробности, защото са следствена тайна. Но мога да ви уверя, че ми дадохте изключително важни сведения. На ваше място бих гледал редовно телевизия през следващите няколко дни. С малко късмет може и да разберете за какво е ставало дума — той стана. — А сега трябва да тръгвам. Шефовете ми ще бъдат много впечатлени от вашия разказ, господин Адамс.

— От години чакам да разкажа тези неща, синко. От години.

Барбара Фенуик е била убита шест дни преди петнайсетия си рожден ден. Ако бе жива, сега щеше да е на двайсет и седем години. Обезобразеният й труп е бил открит в полуразрушен туристически заслон над града. Била е удушена. Имало е признаци, че е била принудена към сексуално общуване против волята си, но не са били намерени следи от сперма в или около трупа. Необичайното в това престъпление е било естеството на раните. Докато повечето психопати обезобразяват половите органи на жертвите си, този убиец бил смазал дясната ръка на момичето, така че приличала на кървава каша, в която не можели да се различат отделни частици. Нещо още по-странно — патоанатомът е бил категоричен, че това смазване е резултат на постепенно увеличаван натиск, а не на един-единствен силен удар.

Полицаите, натоварени със следствието, не успели да намерят никакъв смисъл във всичко това.

Хората, открили трупа, били извън всяко подозрение — в продължение на шест дена преди въпросната дата са се движели заедно, на туристически преход. Родителите й, отчаяни от нейното изчезване шест дни по-рано, също били извън подозрение. Доказано било, че поне два дни след датата на изчезването си момичето е било живо и здраво, а от момента на изчезването при майка й и втория й баща имало постоянно поне по един полицай. Родителите твърдели, че дъщеря им се чувствала добре у дома, че никога не би избягала, и че сигурно е била отвлечена. Следователите не били много склонни да им вярват, защото Барбара била взела със себе си най-хубавите си дрехи и била излъгала родители те си къде ще ходи след училище в деня, когато изчезнала. На всичкото отгоре избягала и от училище, и то не за първи път.

Следователите не виждали никаква логика в случая.

Барбара Фенуик не е била буйна и неконтролируема. Нямала досие в полицията, приятелите й твърдели, че изобщо не пиела, освен някоя чаша сладко ябълково вино, че не употребявала наркотици и че била девствена. Последният й приятел, с когото скъсала месец преди да изчезне, твърдял в показанията си, че никога не били стигали „до крайност“, и че бил убеден, че е девствена. Имала много добър успех и искала да постъпи в училище за медицински сестри.

За последен път била видяна в автобуса, който пътувал от родния й град към Манчестър, сутринта на същия ден, в който изчезнала. Казала на съседката, която я видяла, че има час в стоматологията, защото я болял мъдрец. Впоследствие майка й заявила, че Барбара нямала поникнали мъдреци, факт, потвърден и от патоанатома.

Следователите не виждали никаква логика в случая.

Нищо в поведението й не подсказвало, че е способна на крайна постъпка. Последната събота, преди да изчезне, ходила на дискотека заедно с няколко свои приятели. В дискотеката била организирана среща на Джако Ванс с негови почитатели — той раздава автографи с благотворителна цел. Приятелите й свидетелствали, че тя се забавлявала чудесно.

Всички тези неща не говорели нищо на следователите.

Затова пък говореха много на Леон Джексън.

Размерите на каменната плоча бяха толкова точно изчислени, че тя дори не издаваше зловещия стържещ звук, познат от филмите на ужаса. Когато с помощта на слаб електрически ток се упражнеше налягане в една определена точка, плочата тихо се завърташе на 180 градуса, разкривайки стъпала, които водеха надолу, към малката крипта. Никой не подозираше, че криптата под някогашния параклис все още съществува. Джако Ванс натисна ключа на осветлението. Остра флуоресцентна светлина обля подземието и той заслиза надолу.

Първото нещо, което му направи впечатление, беше миризмата. Усети я още преди да бе слязъл достатъчно ниско, за да види съществото, което някога е било Дона Дойл. Миризмата от гниенето на смазана плът се смесваше с дъх на немита, горяща в треска кожа и острата смрад откъм химическата тоалетна. Той усети, че му се повдига, но си припомни, че е долавял и по-тежки миризми в отделението за терминални случаи, където лежаха хора с тела, бавно разяждани от гангрена, която ампутациите не бяха могли да спрат. Не беше точно така, но трябваше да се стегне по някакъв начин.

Когато стигна най-долу, той спря и се зае да оглежда жалкото същество, което се притискаше към студената каменна стена, като че ли се надяваше, че може да я пробие и да избяга от него.

— Ама че си гнусна — каза той презрително и продължи да съзерцава сплъстената й коса, възпалените рани и мръсотията, която бе полепнала по нея, докато се бе лутала из тъмното.

Беше й оставил кутии с корнфлейкс, имала е и вода от крана на стената. Нямаше никакво извинение за външния й вид; можела, е да положи някакво усилие, за да се почисти, а не да седи на дюшека, потънала в собствената си мръсотия. Букаите на краката й изобщо не пречеха да се движи, а счупената ръка явно не и е попречила да яде, ако можеше да се съди по разпилените и разкъсани опаковки наоколо. Добре че беше решил да купи този матрак, покрит с мушама. Така, когато приключеше с нея, можеше да измие следите от гнусното й присъствие с маркуч.

— Виж се на какво приличаш — каза той злобно, и тръгна наперено към нея. Разкопча сакото си и го хвърли на един по-далечен стол, така че тя не би могла да го достигне. — Как да искам да правя нещо с боклук като теб?

От подутите устни на Дона се изтръгна само някакво нечленоразделно скимтене. Тя хвана одеялото със здравата си ръка и го придърпа в мъчителен опит да прикрие голотата си. Само с една стъпка Джако застана до матрака, надвеси се над нея и дръпна рязко грубата вълнена покривка. Вдигна протезата си и я удари с все сила по лицето. Тя падна обратно на матрака. Сълзите й се смесваха с протеклата от носа кръв и слуз.

Ванс отстъпи назад и я заплю. После започна спокойно да се съблича. Сгъваше дрехите си и ги подреждаше спретнато на стола. Чувстваше се възбуден и твърд, готов за това, за което бе дошъл. Наложило му се бе да чака много повече от обикновено заради онази мръсна досадница Боуман. Когато откриха тялото й, той не посмя да припари до къщата, докато не успя да разкара полицията. Безпокоеше се да не привлече по някакъв начин вниманието им. Но дори Тони Хил да смяташе, че е надушил нещо около него, доказателства нямаше, нямаше и кой да му обърне внимание. Ванс реши, че е безопасно да дойде дотук за една доза от това, което придаваше вкус на живота му — сладкият вкус на отмъщението и прелестта на чуждото страдание.

Той коленичи на матрака и разтвори грубо краката на момичето. Наслаждаваше се на съпротивата й, на жалките й опити да го спре, на безсилните й стонове. Когато проникна в нея, той се отпусна с цялата си тежест върху счупената й ръка.

Най-сетне устните на Дона Дойл успяха да оформят членоразделен звук. В мрачното малко подземие отекна съвсем ясно писъкът й:

— Не!

Карол отвори рязко вратата и почти издърпа Тони вътре и къщата.

— Тъкмо се чудехме дали не си се изгубил по пътя — каза тя и го поведе към масата, на която имаше голям термос с бульон, два големи хляба и най-различни сирена.

— Имаше катастрофа на магистралата — каза той, остави една папка на масата и се отпусна на най-близкия стол. Изглеждаше объркан и погълнат от някаква своя мисъл.

Карол сипа бульон в две чаши и подаде едната на Тони.

— Трябва да поговорим, преди да дойдат останалите. Тони, това, което правим, вече не е академично упражнение. Мисля, че той е отвлякъл още едно момиче — няколко дена преди да убие Шаз.

Това успя да прикове незабавно вниманието му. За каквото и да мислеше, когато пристигна, то бе забравено. Горящият поглед на тъмносините му очи срещна нейния.

— Някакви доказателства?

— Нещо ми подсказа да пусна циркулярно запитване за изчезнали лица от тази възрастова група. Днес следобед ми се обадиха от Дербишър за едно изчезнало момиче на име Дона Дойл. Четиринайсетгодишна. От Глосъп. Градчето е на около пет мили след края на шосе М57 — Карол му подаде копие на факса, изпратен от местния полицейски участък. — Майката поръчала отпечатването на тази листовка, защото от полицията не си давали много зор. Обичайният модел, нали забелязваш. Излязла от къщи рано сутринта, за да отиде на училище и предупредила, че вечерта ще закъснее. Липсват само най-хубавите й дрехи. В такива случаи това се определя като предварително подготвено бягство и дори случаят да не се води приключен, бива дискретно игнориран. Но аз поговорих малко със служителката, която разпитала майката, преди колегите й да загубят всякакъв интерес към изчезването. При това не съм задавала подвеждащи въпроси — тя сама ми каза, че два дни преди изчезването си Дона била на благотворително тържество, където почетен гост бил Джако Ванс.

— Боже мили! — възкликна Тони. — Карол, като се има предвид какво прави той с тях, тя може още да е жива!

— Изобщо не ми се мисли по въпроса.

— Но е възможно. Ако ги държи затворени известно време, преди да ги убие — известно е, че така постъпват много серийни убийци, заради усещането за власт над жертвите си — съществува възможността да не е посмял да отиде при нея много скоро след убийството на Шаз. Господи, трябва да намерим начин да открием къде ги убива — колкото е възможно по-скоро.

Двамата се спогледаха, обзети от мъчителното съзнание, че един човешки живот може би зависи от това колко добре ще си свършат работата.

— Той има вила в Нортъмбърланд — каза Тони.

— Надали ще го прави в собствения си дом — възрази Карол.

— Най-вероятно не, но не бих се учудил, ако мястото, където убива жертвите си, се намира някъде наоколо. Какво откриха нашите хора? — попита той мрачно.

Карол вдигна очи към стенния часовник.

— Не знам. Трябва да пристигнат всеки момент. Трябваше да се срещнат в Лийдс и да тръгнат заедно насам. Всички се обадиха, и доколкото разбирам, разполагаме с един куп находки.

— Това е добре.

Преди той да успее да продължи, чуха шум от кола, която се катереше нагоре по склона.

— Ето я и кавалерията, ако се съди по звуците.

Карол отвори вратата и триото нахлу в дневната. Всички изглеждаха подчертано доволни от себе си. Насядаха по кресла и столове, оставяйки якетата и шлиферите си на пода. Очевидно бързаха да започнат с новините. Тони разроши с пръсти косата си и каза:

— Имаме основание да считаме, че е отвлякъл едно момиче точно преди да убие Шаз. Тя може още да е жива.

Не му беше никак приятно да види как задоволството по лицата им се стопи, как пребледняха и чертите им се изопнаха тревожно.

— Карол?

Докато Карол повтаряше пред тях същото, което бе разказала току-що на Тони, той отиде в кухнята, намери чаши и сипа кафе. Когато се върна в дневната, каза:

— Не разполагаме с достатъчно време да изградим подробен профил и да обсъдим всички негови елементи. В нашия случай това е излишен лукс. Ще се наложи да караме през просото, само и само да съберем доказателства, достатъчни да бъде спасен един живот. Така. Да чуем сега какво сте свършили. Кей, ще започнеш ли?

Кей разказа стегнато резултата от разговорите си с родителите.

— Заключението е, че всички разказват почти едно и също. Няма никакви значителни разлики — нито от първоначалния им разказ пред полицията, нито пък разказът на едните се различава от разказа на другите. Успях да взема снимка на едно от момичетата с Джако Ванс и установих, че всички те са посещавали различни мероприятия с негово участие ден-два преди изчезването си. Но не можах да открия по-солидна връзка. Съжалявам.

— Няма защо да се извиняваш — отвърна Тони. — Свършила си страхотна работа. Сигурно ти е било доста трудно да измъкнеш толкова информация от родители, които страдат заради изчезналото си дете. Резултатите ти ще ни бъдат от полза, защото тона са вече категорични сведения. Добре си се справила, Кей. Саймън?

— Благодарение на Карол успях да открия бившата му годеница, която зарязала Джако след злополуката. Ако си спомняте, Шаз е предполагала, че този емоционален срив, съчетан с шока от злополуката, му е подействал като отключващ момент и той се е подал на желанието си да убива. Но ако съдя по това, което научих, не е имал кой знае какви задръжки за преодоляване.

Според Джили Уудроу в сексуалните навици на Джако Ванс никога не е имало нищо нормално. От самото начало на сексуалната им връзка държал да подчертава властта си над нея. От нея се очаквало да бъде пасивна и да проявява единствено обожание. Не допускал да го докосва по време на акт и понякога дори я удрял, ако го направела неволно. Започнал да проявява все по-силен интерес към садомазохистични практики и я принуждавал да възпроизвежда ситуации от книги и списания, както и продуктите на собствената му фантазия. Казва, че не възразявала, докато само я връзвал, но когато започнал да я капе с горещ восък, да настоява да си сложи халки на зърната на гърдите и да ползва вибратори с неестествено големи размери, отказала категорично.

Той хвърли поглед на записките си, за да провери дали не е пропуснал нещо важно.

— Тя предполага, че някъде в началото на спортната му кариера, когато вече печелел добре, е започнал да ползва услугите на проститутки. Не, разбира се, ниско платени, от онези по ъглите и в евтините хотели. По някои негови изказвания тя съди, че ползвал няколко скъпоплатени момичета на повикване — или те самите са приемали изискванията му, или са го свързвали с други момичета, за които никой нямало да се погрижи, ако той направел някаква беля. Предимно наркоманки. Джили твърди, че отчаяно искала да се отърве от него, но много се страхувала от начина, по който ще реагира. Като изключим поведението му в леглото, пред хората се държал като съвършения партньор — грижовен, мил, щедър, но с подчертани собственически претенции. И така, когато се случило нещастието, тя решила да се възползва незабавно от шанса си. Надявала се, че ако му каже, докато е в болница, той няма да има възможност да реагира. Надявала се също, че тъй като ще прекара още доста време на легло, страстите му ще се поохладят и ще му мине.

Саймън вдигна очи и се изненада от ожесточението, изписано по лицето на Тони.

— А какво станало после, знаем всички, нали? — поде Тони. — Мики Морган. Съвършената сделка.

Лицата на насядалите около него хора смениха цялата гама изражения от пълно неразбиране до шок и крайно удивление, докато той им разказваше това, което научи от Крис Дивайн и от самата Мики.

— Така че всичко, което виждаме дотук, е свидетелство за удивително деформирана психика — приключи той. — Все още не е достатъчно, за да убедим някой шеф да рискува кариерата си, нареждайки арест, но за нас всичко е ясно, надявам се.

Не се налагаше някой да отговаря. Отговорът бе изписан в очите им.

— Има и още — обади се Саймън и подхвана разказа на Харолд Адамс.

— Човече, колкото повече научаваме, толкова по-невероятно ми се струва, че Джек Хубавеца все още ходи свободно по улиците — въздъхна Леон, палейки третата цигара, откакто бе влязъл. — Чакайте само да разберете какво съм ви приготвил. — Той изрецитира набързо оскъдните сведения, които бе получил от Джими Линдън. — Но накрая той ми разказа за някакъв пенсиониран спортен журналист, Майк Макгоуън. Този човек знае за спорта повече, отколкото всички ние, взети заедно, бихме могли да научим някога. Британската Кралска Библиотека може да организира поръчково убийство, за да се добере до архивите му. Казвам ви, трябваше ми половин нощ, за да преровя само това, което е натрупал за Хубавеца. И накрая открих това.

Леон представи със замах една стара изрезка от вестник и пет копия на статията, публикувана в „Манчестър Ивнинг Нюз“, в която ставаше дума за убийството на Барбара Фенуик. Един абзац бе ограден с жълт маркер.

— Само четиринайсет седмици след злополуката — подчерта Леон.

— Не си е губил времето, нали? Веднага запретнал ръкави и се захванал с благотворителност — отбеляза Саймън.

— Е, ние нито за момент не сме се съмнявали, че е чакал само удобен случай — каза Тони. — Има ли някакви доказателства, че Ванс действително се е запознал с това момиче?

— Най-щастливият миг от вечерта за нея бил, когато успяла да вземе автограф от Джако — Леон раздаде копията от обобщението на полицейските сводки, което бе съставил. — Не ми позволиха да копирам самите сводки, затова се наложи да направя това. Смятам, че тя е първата му жертва — допълни той уверено.

— Аз пък смятам, че си прав — отвърна тихо Тони. — Страхотна работа, Леон, наистина изключителна. Оттам нататък се е усъвършенствал. Боже мили, онези туристи сигурно едва не са се натъкнали на него. Ето, тук пише, че им се сторило, че виждат някакъв ленд роувър, който потеглял надолу по пътеката, точно когато те се появили на хребета. Доста страх трябва да е брал Джек Хубавеца. Тогава е разбрал, че му трябва леговище, където да убива жертвите си, място, където никой няма да прекъсне заниманията му. Мисля, че то е някъде в Нортъмбърланд, близо до вилата му. Но без повече данни… — той потри лицето си с ръце. — При това случаят е отпреди дванайсет години. Къде е доказателственият материал?

Леон доби мрачно изражение.

— Не знаят. Местили документацията по нерешените случаи преди пет години, и всички данни от съдебна медицина по случая са или изгубени, или неправилно класирани. Но съдейки по извадката, така или иначе не е имало кой знае какво. Нямало пръстови отпечатъци и следи от телесни течности. Само отпечатъци от гуми, но това не може да ни бъде от полза след дванайсет години.

— Трябва да разговаряме със следователите, на които е бил възложен случаят. Но преди да обсъдим какви са следващите ни задачи, искам да ви покажа какво открих. Дреболия в сравнение с огромния материал, който сте отметнали, но и то ни осигурява известни косвени доказателства. — Той отвори папката и разпръсна пред тях няколко снимки. — Посещавах някои от фанатичните почитатели на Джако. Да си призная, изпитах чувството, че отново съм на работа в психиатрията. Надявам се, че няма да ви обременя с професионален жаргон, като спомена, че на всичките им хлопа дъската. Тъй или иначе, след като изтърпях историите на разнообразните им маниакални пристрастия към Джако Ванс, успях да получа в замяна определен брой снимки от негови публични изяви, на които са присъствали и предполагаемите му жертви. На четири от снимките го виждаме застанал до четири от липсващите момичета. На пет-шест от останалите съществува силна вероятност момичето до него да е едно от нашите, но може да се докаже само с компютърно увеличение — той се наведе напред и си отряза голямо парче хляб.

— Като броим и улова на Кей, застъпват се пет — каза Карол.

— Май не стига за завеждане на следствие — каза Тони обезкуражено и започна да реже сирене.

Карол направи гримаса.

— Проблемът е там, че няма връзка с моя район. Ако имахме поне едно изчезване в Източен Йоркшир, щях да рискувам, но не мога да намеря нищо подобно. Пък дори да се заведе следствие, не ми е ясно докъде бихме стигнали: разполагаме само с косвени доказателства, недостатъчни дори да го повикаме на разпит, а пък за разрешение за обиск и дума да не става.

— Значи според вас няма да убедим онези от Западен Йоркшир да се позанимаят отново с Ванс, дори с всичко това? — попита Кей.

Саймън изсумтя.

— Занасяш ли се? Особено като се има предвид как са ми дигнали мерника. Всеки път, когато минех покрай полицейска копа, ме избиваше пот. Каквото и да им представим, няма да му обърнат внимание, защото са убедени, че аз съм убиецът, а вие се опитвате да ме прикриете. Няма да повярват на нито една дума.

— Ясно — каза Кей.

— Трябва ни свидетел, който да го е видял заедно с Шаз след часа, в който той твърди, че е напуснала дома му. Най-добре би било някой да ги е видял заедно в Лийдс — намеси се Леон.

— А още по-добре би било този някой да е епископът на Лийдс допълни цинично Карол. — Не бива да забравяме, че свидетелят ще трябва да е човек, чиято дума да натежи срещу думата на всеобщия любимец.

Ръката на Тони, с която режеше сиренето, трепна и ножът се заби в показалеца му. Той скочи, а кръвта закапа от пръста му по пода.

— Майната му, майната му и да му се не види дано — изрева той, пъхна пръст в устата си и го засмука.

Карол взе салфетката, увита около гърлото на термоса, превърза стегнато пръста му и отбеляза:

— Готово.

— Ти си виновна — каза той и седна отново.

— Аз ли?

— Заради това, което каза — за благонадеждния свидетел.

— Е?

— Камерата не лъже, нали?

— Зависи от качеството — каза иронично Карол.

— Не се заяждай. Имам предвид записите на камери за наблюдение, които са били използвани като доказващи вината улики.

— Моля?

— Камерите по магистралите, Карол. Тях имам предвид.

Леон се изсмя.

— Не ми казвай, че и ти си се хванал на тези бабини деветини.

— Защо? — попита озадачено Тони.

— Велики митове на нашето време, точка четиридесет и седем. Престъпници могат да се залавят с помощта на камерите по магистралите. Вятър — Леон се облегна на стола си и възприе обичайната си скептична поза.

— Какво искаш да кажеш? Нали съм гледал по телевизията как се ползват записи на полицейски камери за залавяне на престъпници в колите им. Ами глобите за превишена скорост, защото си бил заснет с такава камера? — попита възмутено Тони.

Карол въздъхна.

— Камерите си функционират много добре, но само в определени случаи. Това иска да каже Леон. Статичните камери се задействат само когато покрай тях мине кола с превишена скорост. Ако колата се движи със скорост под деветдесет мили в час, няма да я регистрират. А видеозаписи се правят само когато има някаква злополука или задръстване. През останалото време камерите просто не работят. А дори да работят, е необходимо професионално увеличение, за да измъкнеш нещо убедително от записа.

— Брат ти не познава ли някой по тази линия? — попита Саймън. — Разбрах, че бил компютърен гений.

— Може и да познава, но ние нямаме какво да дадем за обработка, и надали ще се сдобием с такъв материал — възрази Карол.

— Ами когато ИРА извънредни се развилняха в центъра на Манчестър, нали полицията проследи пътя на микробуса, с който са пристигнали терористите, тъкмо с помощта на такива камери? — упорстваше Тони.

Кей поклати глава.

— Надяваха се, че ще измъкнат нещо от снимките на коли, движещи се с по-висока от позволената скорост, но снимките не бяха достатъчно ясни… — тя замълча и лицето й изведнъж светна.

— Какво има? — попита Карол.

— Камерите, които наблюдават частни обекти — каза тихо Кей. — Помните ли? Полицията излезе с апел към собствениците на гаражи и крайпътни заведения, които се охраняват с видеокамери. Молеха за съдействие всички, които се намират по предполагаемите маршрути на терористите. Трябваше да предадат записите от камерите за наблюдение. Няма да хванем Шаз и Ванс с магистрални камери, но може да са записани на място, където са спирали, за да сипят бензин. Логично е Шаз да е напълнила резервоара, преди да е тръгнала от Лийдс. Бензинът й е стигнал до Лондон, но не може да е изкарала и обратния път на един резервоар. Логично е да е спряла някъде по магистралните бензиностанции. Надали е слизала по отклоненията само заради бензина.

— А може ли да се доберем до записите?

Карол изохка.

— Не в това е проблемът. Повечето фирми с удоволствие оказват съдействие на полицията. Обикновено дори не питат за какво точно са ни записите. Съсипва ме мисълта за часовете, които трябва да прекараме пред трептящ видеозапис. Ще получа пристъп на мигрена само при мисълта за това.

Тони се покашля.

— Всъщност, Карол, канех се да те помоля да дойдеш с мен, за да поговорим със следователите, които са работили по убийството на Барбара Фенуик. — Усмивката, която отправи към останалите, просеше извинение. Саймън и Кей изглеждаха просто разочаровани, но Леон щеше да избухне всеки момент. — Съжалявам, но ми трябва полицай с по-висок чин, за да бъдем по-убедителни. А и трябва да караме полека. Не бива да ги дразним. Не искам да оставим у тях впечатлението, че са си свършили мърляво работата, а ние пристигаме като велики специалисти, за да разплетем конците. Това ще го свършим двамата с Карол. От вас искам да тръгнете по магистралата и да обиколите всички бензиностанции и заведения, които се наблюдават от камери.

Тримата изглеждаха подчертано мрачни.

— Щях да го направя аз, стига да можех — каза Тони съчувствено. — Но нямам полицейска карта.

Около масата се разнесе нечленоразделно мърморене.

— Разбрахме — отвърна Саймън със заядлив тон.

— Освен това Дона Дойл може да е още жива — подчерта Карол.

Тримата млади полицаи се спогледаха. Изведнъж бяха станали много сериозни. Леон кимна бавно.

— А дори да не е, жива е следващата — каза той.

Един от първите уроци, които Тони Хил запомни в началото на кариерата си като профайлър, беше, че подготовката никога не е излишна. На двамата с Карол им беше много трудно да проявят ентусиазъм при вида на прашната полицейска документация, но съзнаваха колко важно е да проверяват всичко много внимателно. Досадното изчитане на всяко отделно късче информация беше също толкова важно за залавянето на престъпника, колкото и вродения усет на някои аналитици. Само благодарение на упорито ровене из документи не се ставаше добър специалист, но и само талантът не стигаше. Той изпита задоволство при мисълта, че е сбъркал с преценката си за Леон. Повърхностното му отношение към подготовката бе затвърдило убеждението на Тони, че е просто фукльо. Но или си бе взел урок от унизителната критика, която понесе пред колегите си, или беше от хората, които не могат да работят на чернова. Така или иначе, мислеше Тони, докато продължаваха да ровят и на другия ден, този път работата на Леон беше безукорна.

След още два часа те се облегнаха почти едновременно назад.

— Очевидно Леон не е пропуснал нищо — каза Тони.

— Така изглежда. Но ако ще разговаряме със следователя, който е водил случая, трябва само да сме убедени в това.

— Благодаря ти за помощта, Карол — каза той тихо и се зае да подрежда документите в спретната купчина. — Не беше необходимо да се забъркваш и ти.

Ъгълчето на устата й трепна — трудно беше да се разбере дали това е слаба усмивка или горчива гримаса.

— Необходимо беше — каза тя просто. Това, което не каза, но и двамата съзнаваха, бе че никога не би могла да му обърне гръб, когато има нужда от помощ — било то в професията или в личния живот. Знаеше, че и той би постъпил по същия начин, при условие, че и двамата спазваха ограниченията, които сами си бяха наложили, за да оцелеят.

— Сигурна ли си, че можеш да отделиш толкова време, след като си заета с онази история с палежите? — попита той.

Тя сложи документите в една кутия.

— Ако нещо изобщо ще става, то ще стане през нощта. Това са неприятностите, с които ще трябва да се примириш, след като ползваш стаята ми за гости.

— Ще се примиря, щом се налага — отвърна той сухо и я последва до гишето, където връчиха документите обратно на един униформен полицай, който явно се интересуваше само от датата на близкото си пенсиониране.

Карол му отправи най-хубавата си усмивка.

— Как беше името на следователя, който е водел случая? Инспектор Скот? Вече е излязъл в пенсия, нали?

— Още преди десет години — отвърна полицаят, вдигна тежките кутии и се упъти към рафтовете в дъното на помещението, откъдето ги бе взел.

— Случайно да знаете къде бих могла да го намеря? — подвикна Карол към отдалечаващия се гръб.

Гласът му долетя приглушено до тях иззад рафтовете.

— Живее някъде към Бъкстън. Някакво място, наречено Каунтес Стърндейл, в което има само три къщи.

За няколко минути научиха как да открият Каунтес Стърндейл, защото името не фигурираше на картата им, а до самото място стигнаха за около половин час.

— Не ни е излъгал — отбеляза Тони, когато стигнаха до края на изровения еднопосочен път, който свършваше до кръгла морава, заобиколена от дървета. Срещу тях се издигаше господарска къща, строена в стила на епохата на кралица Ана, а от лявата й страна имаше две дълги, ниски постройки с тежки плочести покриви и дебели стени, зидани от варовик.

— Коя е неговата къща, как мислиш?

Карол сви рамене.

— Надали е господарската, освен ако не е вземал рушвет. Да караме на късмет — и тя посочи дясната.

Докато прекосяваха моравата, Тони каза:

— Ти си първи глас. По-вероятно е да проговори пред полицай, отколкото пред някакъв съмнителен психолог.

— Макар че полицаят е жена? — попита иронично Карол.

— И ти си права. Ще реагираме съобразно обстоятелствата.

Той бутна прясно боядисаната градинска врата, която се отвори безшумно. Алеята, която водеше към къщата, беше настлана със старателно подредени плочи, между които не се забелязваше и стрък плевел. Тони вдигна черното желязно чукче и го пусна обратно върху вратата. Звукът отекна в къщата и веднага щом заглъхна, двамата чуха приближаването на тежки стъпки. На прага застана едър мъж със стоманеносива коса, сресана и пригладена с брилянтин. Мустаците му бяха подстригани като четка. Карол си каза, че прилича на позабравен любимец на театралната публика от четиридесетте години и едва успя да потисне усмивката си.

— Извинете за безпокойството, вие ли сте инспектор Скот? — попита тя.

— Аз съм Гордън Скот — отвърна мъжът. — А коя сте вие?

Сега идваше трудната част.

— Инспектор Карол Джордан от полицията на Източен Йоркшир, сър. А това е доктор Тони Хил от Националния отдел по психологическо профилиране.

За нейно удивление лицето на Скот светна от радост.

— За Барбара Фенуик ли става дума? — попита той с готовност.

Объркана, Карол погледна безпомощно към Тони.

— Кое ви кара да мислите така? — попита той.

Пенсионираният полицай се засмя.

— Може да съм извън играта от десет години, но когато в разстояние на два дни трима души проявяват интерес по документацията на единствения ми нерешен случай, все ще се намери някой да ме уведоми. Заповядайте, заповядайте — и той ги въведе в уютна дневна, навеждайки се, за да не си удари главата в рамката на вратата. Помещението имаше обитаван вид, край двете кресла до камината имаше натрупани купчини вестници и списания. Скот ги подкани да седнат.

— Нещо за пиене? Жена ми отиде на пазар в Бъкстън, но колкото за един чай все ще се справя. Или бира?

— Бира, с удоволствие — отвърна Тони, който не искаше да чака, докато Скот запарва чая.

Карол кимна в знак на съгласие и след миг домакинът им се появи с три кутии „Бодингтън’с“.

Скот премести един голям рижав котарак от пейката в прозоречната ниша и се разположи на мястото му. Едрото му тяло ограничи значително достъпа на светлина в стаята. Той отвори кутията с бира, но заговори още преди да отпие.

— Много се зарадвах, когато разбрах, че се интересувате от убийството на Барбара Фенуик. Този случай не ми излиза от главата вече две години. Нощем не мога да спя и все за това мисля. Никога няма да забравя лицето на майка й, когато й съобщих, че сме открили трупа. Споменът не престава да ме преследва. Винаги съм мислел, че отговорът може да бъде открит, но аз очевидно съм лишен от необходимия усет. Затова, когато ми се обадиха и чух, че от случая се интересува Националният отдел по профилиране… признавам, бях много обнадежден. Какво привлече вниманието ви към Барбара?

Тони реши да се възползва от ентусиазма на Скот и да бъде съвсем откровен.

— Нашето разследване излиза донякъде извън нормативите — поде той. — Вероятно сте чели за убийството на наша сътрудничка.

Скот кимна тъжно с едрата си глава.

— Да, разбрах. Искрено ви съчувствам.

— Това, което не се споменава никъде, е, че тя работеше върху една своя теория. Считаше, че е попаднала на следите на сериен убиец на непълнолетни момичета, който е все още на свобода, и че той действа от много години насам. Всичко започна като обикновено упражнение по профилиране, но Шаз не се задоволи с това и продължи по-нататък. Всички в отдела сме убедени, че това е и причината за смъртта й. За съжаление полицията на Западен Йоркшир не е на същото мнение. Основната причина за конфликта е личността на заподозрения — той хвърли поглед към Карол. Беше време за някаква привидна полицейска подкрепа.

— Съществуват голям брой косвени улики, които сочат към Джако Ванс — каза тя направо.

Скот повдигна вежди.

— Онзи от телевизията? — полицаят подсвирна, ръката му автоматично напипа котарака до него и той започна да го гали. — Нищо чудно, че не са искали да чуят и дума. И каква точно е връзката с Барбара Фенуик?

Карол разказа как в проучванията си Леон се бе добрал до изрезката, която пък ги бе подтикнала да потърсят досието по случая на Гордън Скот. Когато свърши, Тони добави:

— Надявахме се да открием нещо, което не фигурира в официалната документация. От съвместната си работа с Карол знам как стоят нещата, когато се води следствие по убийство. Прехвърлят се всякакви идеи, на човек му минават през ума неща, които така и не споделя с другиго, освен с партньора си, и разбира се, не записва никъде. Чудехме се дали можем да разберем отнякъде какво е било вътрешното убеждение на служителите, които са работили по случая.

Скот отпи от бирата си.

— Разбираемо е това да ви интересува. И е съвсем основателно. Лошото е, че няма кой знае какво за казване. От време на време долавяхме нещо подозрително в поведението на разпитваните лица, но после се оказваше, че поводът за притеснението им е съвсем друг. Честно казано, вътрешното убеждение на целия екип беше, че сме попаднали в абсолютна безизходица. Просто нямаше откъде да подхванем нишката, за да стигнем до това копеле. Имахме чувството, че се е появил от нищото и после пак е потънал в празното пространство. Накрая решихме, че е жител на нашия район, който случайно се е натъкнал на момичето. Мислехме, че тя се е разхождала там, след като е избягала от училище. Съвпада горе-долу с вашите представи, нали?

— Горе-долу, като изключим убеждението ни, че той е подготвил много старателно цялата работа — каза Тони. — Е, струваше си да опитаме.

— Доколкото разбрахме, няма почти никакви веществени доказателства — намеси се Карол.

— Не. Това също ни създаваше затруднения. Откровено казано, не бях се сблъсквал с престъпник, който да полага такива старания да заличи следите си. В повечето случаи те действат припряно, в афект, оставят всевъзможни следи, прибират се у дома, оплескани с кал и кръв. Но в случая просто нямаше какво да обработваме. Единствената особеност беше смазаната ръка — нашата специалистка по патоанатомия казваше, че не би рискувала да го напише черно на бяло, но според нея ръката на момичето била смазана с менгеме.

Тони почувства, че стомахът му се свива при мисълта за такова хладнокръвно подготвено изтезание.

— Разбирам — каза той.

Скот се плесна с ръка по челото.

— Разбира се! Ванс беше загубил едната си ръка, нали? Загуби я при злополука точно когато се готвеше за олимпийските игри. Това е съвсем логично! Как не ни е минало нещо подобно през ума тогава? Господи, какъв идиот съм!

— Нямали сте никакъв повод да ви хрумне нещо такова — каза Тони. Щеше му се наистина да е убеден в това, да не мисли колко ли човешки живота можеха да бъдат спасени, ако преди години следователите се бяха консултирали с психолог.

— Тази лекарка, патоанатомът, още ли работи? — попита Карол, насочвайки както винаги разговора право към целта.

— Сега преподава в една от лондонските университетски клиники. Имам някъде визитната й картичка — каза Скот, стана и излезе с тежки стъпки от стаята. — Божичко, защо не обърнах по-голямо внимание на ръката?

— Вината не е негова, Тони — каза Карол.

— Знам. Понякога си задавам въпроса още колко души ще трябва да умрат, преди всички да разберат, че психолозите не са обикновени лекари — отвърна той. — Виж какво, Карол, за да се движи всичко възможно най-бързо, мисля да помолим Крис Дивайн да разговаря с патоанатома. Тя много иска да ни помогне, а има достатъчно опит и ще знае за какво да пита. Какво ще кажеш?

— Идеята е добра. Точно се чудех как да ти кажа, че тъкмо сега не мога да замина за Лондон. Трябва да съм тук, в случай, че подпалвачът реши да опита нещо ново тази нощ.

Той се усмихна.

— Не бях забравил.

Може би за първи път бе успял да не забрави изцяло нещо, което нямаше пряка връзка със занимаващия го случай. Така ставаше винаги, когато работеше с Карол Джордан. Тя успяваше да докосне душата му така, както никой досега не го беше правил. Когато не я виждаше, съумяваше да забрави това. Но когато работата изискваше да се виждат постоянно, нямаше как да си затвори очите пред фактите. Той й се усмихна невесело.

— Страхувам се да не подразним Джон Брандън, ако проваля шанса ти да спипаш подпалвача — излъга той.

— Знам — знаеше, че той лъже, но се постара това да не й проличи. Не беше нито времето, нито мястото за подобни прозрения.

Кей вече бе престанала да брои. Не знаеше дали това е седмият или осмият пакет видеокасети, който проверяваше. Когато теглиха жребий, на нея се падна късата сламка, и съответно се наложи да потегли от Лийдс по шосе M1 на зазоряване и да кара за Лондон. После обърна колата и пое по обратния път, като спираше на всяка бензиностанция и във всяко крайпътно заведение. Сега беше вече късен следобед и тя седеше в поредната мърлява стаичка за персонала, вмирисана на пот и цигарен дим, и гледаше трептящите образи на видеозаписите, докато въртеше напред–назад лентата. Повдигаше й се от лошокачествено кафе, в устата й още горчеше от мазната закуска, която беше изяла в едно от проверените заведения. Под клепачите й сякаш се бе насъбрал пясък, беше преуморена и й се искаше да е където и да било, само не тук.

Поне бяха успели да стеснят малко границите във времето. Изчислиха, че възможно най-ранният час, в който Шаз Боуман или Ванс биха могли да се качат на магистралата, беше единайсет сутринта, а най-късният — седем вечерта. Не беше особен проблем да преизчисли часовите граници за всяка спирка по пътя си.

Превъртането на касетите не отнемаше толкова време, колкото бе действителното им времетраене, защото камерите всъщност не записваха постоянно, а правеха само по няколко снимки на секунда. Въпреки всичко бе прекарала часове, ровейки се из записите, превъртайки лентите, докато видеше някъде черен фолксваген голф, сребрист мерцедес кабриолет или ленд роувър. Голфът бе по-често срещан, затова спираше повече заради него. Другите модели се появяваха доста рядко по снимките.

Струваше й се, че сега работи по-бързо, отколкото в началото. Очите й бяха привикнали към търсенето и се ориентираше по-лесно. Безпокоеше се само, че концентрацията й ще намалее от преумора, и че може да пропусне нещо важно. Насили се да се съсредоточи отново и щракна копчето, когато пред нея се появи познатият ъгловат силует на черен голф. Спря да превърта кадрите, мина на нормална бързина на излъчване и почти веднага забеляза, че шофьорът е мъж. Дългата му прошарена коса се подаваше изпод бейзболната шапка. Видът не отговаряше на нито едно от лицата, които очакваше да види зад волана, така че тя отново понечи да превърти. Но в последния момент натисна паузата. Беше й се сторило, че забелязва в мъжа нещо странно.

Когато се зае да разглежда по-внимателно кадъра, първото, което й направи впечатление, не беше шофьорът, който излезе от колата и се отправи към бензиновата колонка. Кей забеляза нещо съвсем друго. Въпреки че колата бе спряна под неудобен ъгъл, тя все пак виждаше ясно последните две цифри от регистрационния й номер. Бяха същите като последните две цифри на номера на Шаз.

— Божичко — прошепна тя едва чуто. Превъртя лентата малко назад и отново започна да разглежда кадъра. Сега вече разбра какво й бе направило впечатление у шофьора. Беше левак — толкова подчертано, че изобщо не ползваше дясната си ръка. Точно както би постъпвал Джако Ванс, ако му се налагаше да шофира кола, която не е специално съобразена с неговия вид инвалидност.

Кей изгледа кадрите още няколко пъти. Не беше лесно да се различат чертите на мъжа, но бе готова да се хване на бас, че Карол Джордан ще намери човек, който ще и помогне да преодолеят това препятствие. До довечера щяха да държат в ръцете си доказателство срещу Джако Ванс, срещу което дори цял екип от скъпоплатени адвокати не биха могли да направят нищо. И всичко зависеше от нея — това бе най-доброто, което би могла да направи в памет на момичето, което сигурно щеше да й стане приятелка.

Извади мобилния си телефон и набра номера на Карол.

— Карол? Мисля, че открих нещо, което трябва да покажем на брат ти…

По принцип Крис Дивайн нямаше нищо против почивните дни на патоанатомите. Но това, което я бе извадило от равновесие, бе че точно тази, която й трябваше, прекарваше свободното си време в някаква забравена от Бога пустош, под проливен дъжд, в очакване да съзре някаква глупава птица, която би трябвало да бъде в Норвегия, но била загубила пътя. Крис не беше на мнение, че в това да се загубиш има нещо забележително. Дъждът упорито се стичаше във врата й. „Да му се не види и Есекс, и чудото“, мърмореше тя на ум.

Застана на завет от пристъпите на източния вятър, за да огледа картата, която служителят в наблюдателния пункт за птици й бе нахвърлял набързо. Мястото сигурно беше вече близо. За какъв дявол им беше да замаскират заслоните? Да бяха ги направили като къщата на бавачката й. В края на краищата, старицата имаше в задния си двор повече птици, отколкото Крис бе успяла да види този следобед из мочура. Нито една разумна птица няма да излезе на открито в такова време, мислеше тя, докато тъпчеше картата обратно в джоба си. После тръгна да заобикаля горичката.

Заслонът бе така добре замаскиран, че наистина едва не го пропусна. Крис дръпна дървената вратичка и се постара да добие любезно изражение.

— Извинете ме, ако ви преча — каза тя на тримата любители на птици, които се бяха натъпкали вътре. В заслона поне не духаше. — Търся професор Стюарт.

Надяваше се, че не е объркала мястото. Никой не би могъл да определи пола и възрастта на фигурите срещу нея, увити в дебели якета, плетени шалове и шапки.

Едната фигура вдигна ръка, облечена в ръкавица.

— Аз съм Лиз Стюарт — каза тя. — Какво се е случило?

Крис въздъхна облекчено.

— Сержант Дивайн от лондонската полиция. Ще ви бъде ли удобно да поговорим?

Жената поклати глава.

— Не работя на повикване — каза тя. Раздразнението подчертаваше шотландския й акцент.

— Знам. Но случаят е спешен — Крис побутна вратичката една забележимо, така че леденият източен вятър нахлу в заслона.

— О, за Бога, Лиз, върви да видиш какво иска тази жена — разнесе се нервен мъжки глас изпод друга плетена шапка. — Няма да видим нищо като хората, ако двете продължавате да стоите тук и да викате като продавачки на пазара!

Професор Стюарт излезе с нежелание напред и последва Крис навън от заслона.

— Можем да застанем на завет зад дърветата — каза тя, мина покрай Крис и се промуши през храсталаците. Крис я последва, докато стигнаха до място, сравнително защитено от природните стихии. Сега, когато стояха на светло в просеката, Крис видя срещу себе си остролика жена на около четиридесет години с ясните кехлибарени очи на хищна птица.

— За какво става дума? — попита тя.

— За един случай, по който сте дали заключение преди дванайсет години. Неразкритото убийство на едно момиче близо до Манчестър. Барбара Фенуик. Помните ли?

— Момичето със смазаната ръка?

— Именно. Случаят стана отново актуален, защото е свързан с друго разследване. Имаме основание да подозираме, че сме по следите на сериен убиец. Възможно е Барбара Фенуик да е единствената му жертва, чийто труп е бил открит. Което придава особена стойност на вашето заключение от аутопсията.

— Можехте да ми кажете същото в понеделник сутринта — каза рязко професор Стюарт.

— Разбира се, но се опасявам, че момичето, което убиецът държи затворено някъде, може да не издържи дотогава — отвърна Крис.

— Ясно. Питайте, сержант Дивайн.

— Инспектор Скот, който вече се е пенсионирал, споменал пред мои колеги, че вие сте предполагали, че ръката на момичето е била смазана умишлено в нещо като менгеме. Само че не сте били достатъчно сигурна, за да го споменете в заключението си. Така ли е?

— Така мислех, но това беше само предположение. Не бих могла да включа такава отвлечена хипотеза в официално заключение от аутопсия, ако нямам по-солидни основания — каза въздържано професор Стюарт.

— Но ако ви попитат, какво ще кажете?

— Ако ми зададат директно такъв въпрос, бих отговорила положително.

— Имаше ли още нещо, което не сте включили в заключението поради опасенията си, че е „отвлечено“? — попита Крис.

— Не, не мисля.

— Съзнавам, че не сте споменали това в официалния текст, но имате ли обичая да си водите лични бележки в такива случаи?

— Разбира се — отвърна събеседницата й, като че ли това бе най-естественото нещо на света. — Водя си такива записки, защото знам, че ако възникне нов интерес към съответния случай, обвинението ще има нужда от тях.

Крис затвори за миг очи и прочете кратка молитва.

— А пазите ли записките си оттогава?

— Естествено. Мисля дори, че мога да ви предложа нещо още по-добро.

Кафенето на отбивката при Хартсхед Мур не предлагаше нищо, което би могло да прилича на приятно прекарване на съботната вечер. Тъкмо затова отговаряше напълно на изискванията им. Към импровизирания следствен екип вече се бе присъединила и Крис Дивайн, която се вписа в атмосферата, като че ли работеше с тях от самото начало. Двете с Карол вече се държаха като бойни другари — и поради сходния си професионален опит, и защото бяха нещо като ръководен кадър на екипа.

Бяха окупирали един отдалечен ъгъл на кафенето — нямаше никаква опасност да им пречат или да подслушат разговора им, защото оттатък пустееше частта от заведението, предвидена за непушачи. Леон, доскоро потиснат, защото не бе открил нищо ново, се оживи, когато научи за находката на Кей. Но по лицето на Саймън вече се проявяваха следи от напрежението, естествено за човек, обявен за издирване от собствените си колеги. Тони се чудеше още колко ще издържи младият човек, преди напрежението да се отрази на преценката му.

Карол прекъсна мислите му.

— Уговорих на Кей среща с един приятел на брат ми. Той ще увеличи снимките, така че да сведем съмненията при идентифициране до минимум.

— Ти няма ли да дойдеш? — попита Кей малко притеснено.

— Карол не може да се откъсне от участъка си тази вечер — каза Тони. — Някакъв проблем ли има, Кей?

Кей се смути.

— Не, всъщност никакъв. Просто… ами аз изобщо не познавам този човек, а той ни прави услуга, нали?

— Точно така — отвърна Карол. — Майкъл каза, че му бил задължен.

— Работата е там… ами ако преценя, че трябва да го попритисна, че не полага достатъчно усилия, защото го прави между другото, или мисли, че си губи времето? Няма да мога да настоявам от същите позиции, които би имала Карол.

— Права е — отбеляза Крис откъм ъгъла на масата, който беше на територията за пушачи. — Тя дори не е човекът, който е помолил за услуга. При това е събота вечер. Всеки компютърен маниак сигурно има много по-интересни занимания от това да прави услуга на човек, който дори не си прави труда да отиде лично при него. Горе-долу така излиза. Мисля, че Карол трябва да отиде лично.

Карол разбърка мътното кафе.

— Така е. Логиката ви е безукорна, но аз не мога да си позволя да оставя хората си тази нощ — погледна часовника си и започна да пресмята бързо наум.

— Не, Карол — каза Тони, съзнавайки, че е напразно.

— Ако тръгнем веднага… можем да сме там около девет… тогава ще съм обратно в Сийфорд най-късно в един. И като се има предвид, че нищо не се е случвало по-рано… — взела решение, Карол взе палтото и чантата си. — Хайде, Кей, тръгваме — докато се отправяше към вратата, а Кей тръгваше забързано подир нея, Карол се обърна: — И, Крис — добър лов!

— А сега какво ще правим? — попита настоятелно Леон, докато палеше нова цигара от предишната. — Имам чувството, че съм си пропилял деня с тези загубени камери. Искам да свърша нещо полезно, нали разбирате?

Тони изпита задоволство, че Крис Дивайн е сред тях; имаше чувството, че ще се наложи да разчита на нейния опит, като се има предвид, че нервното напрежение си казваше думата при останалите.

— Никой не си е пропилял деня, Леон. Днес напреднахме много — каза той спокойно. — Трябва да започнем да градим случая върху наличните данни. Сведенията на патоанатома, които ни донесе Крис, са голяма крачка напред. Но само по себе си и това не е достатъчно. Засега профилът се оформя убедително. Всичко, което научаваме за него, е нов щрих в портрета. Но все още се намираме в сферата на предположенията.

— Дори при наличието на жертва с размазана дясна ръка? — попита невярващо Саймън. — Стига бе, това би трябвало да решава нещата. Какво, за Бога, ни трябва още?

— Като вземем предвид какви ще бъдат адвокатите, които ще си купи Джек Хубавеца, в съдебната зала ще ни направят за смях — ако изобщо докараме нещата дотам да има дело — каза Тони. — Съжалявам, но така стоят нещата.

— Смазаната ръка върши работа — каза Крис. — Но не дотам, когато е регистрирана при един изолиран случай. Трябва да можем да я сравним с нещо. А досега други трупове не са били намерени, нали? — Останалите кимнаха. — Но вие предполагате, че той е отвлякъл друго момиче точно преди Шаз да го притисне към стената? Е, тогава съществува възможност да се е захванал с нея, но още да не я е довършил. Значи трябва да я намерим, да докажем, че стореното с нея е негово дело, и сме го заковали. Някакъв проблем?

— Никакъв, като изключим това, че не знаем със сигурност дали ги държи затворени известно време, преди да ги убие — отвърна Тони.

— Е, да, не знаем. А може пък и да знаем, а?

Ако хората около нея бяха кучета, точно сега всички щяха да са изправили уши.

— Давай нататък — окуражи я Тони.

— Най-хубавото на това да си лесбийка на моята възраст е, че когато се появих на сцената, трябваше да бъдем много дискретни и съответно всички, които искаха да правят кариера, се познаваха помежду си. Сега повечето жени, с които се срещахме на чашка по дискретните заведения, са големи шефове на най-различни места. Една от тях по някаква случайност е съдружник в рекламната агенция, която води връзките с обществеността на Джако — тя извади от джоба на якето си някакъв факс. — Ето ви програмата на Джако за последните шест седмици. И така, ако не е Супермен и ако жена му не е замесена в историята, има само едно място в страната, където може да държи момичето — тя се облегна назад и започна да ги наблюдава как осмислят наученото.

Тони прокара пръсти през косата си.

— Знам, че има вила там някъде. Но районът е голям. Как да стесним границите на търсене?

— Може пък да го прави в собствената си вила — предложи Леон.

— Да — намеси се Саймън нетърпеливо. — Защо не отидем да огледаме къщата?

— Не знам — каза колебливо Крис. — Във всяко друго отношение е бил толкова предпазлив, че не ми се вярва да е поел такъв голям риск.

— Толкова голям ли е рискът? — попита Тони. — Води момичетата там по тъмно, и никой нито ги вижда, нито ги чува след това. Следа от трупове няма. А не забравяйте, че нашето момче помага като доброволец в болницата в Нюкасъл. Там неминуемо имат пещи за отпадъците. Той вечно натрапва образа си на момче от народа. Ловя се на бас, че често ходи в котелното да побъбри с момчетата. Сигурно им помага и да зареждат пещите от време на време. Кой при това положение би обърнал внимание на още един чувал — в който има нарязан труп?

Всички мълчаха, вледенени от ужас. Тони почеса наболата си брада.

— Трябваше да съобразя по-рано. Маниак като него има амбицията да овладява всяко положение. Би се решил да убива единствено на място, за което е убеден, че държи всичко под контрол.

— Да тръгваме — Саймън побутна встрани чашата с кафе и посегна за якето си.

— Не — каза твърдо Тони. — Саймън, моментът не е подходящ да се правим на герои от екшън. Трябва да планираме много внимателно всеки ход. Не можем да нахлуем вътре и да се надяваме, че резултатът ще оправдае постъпката ни. Адвокатите му ще ни направят на нищо. Трябва да имаме стратегия.

— Лесно ти е на теб, човече — възрази Леон. — Нали ченгетата не търсят теб, за да те арестуват. Ти поне можеш да спиш нощем в собственото си легло. Трябва да приключим случая колкото е възможно по-бързо и заради Саймън.

— Добре, добре — каза успокояващо Крис. — Нищо не пречи да направим една обиколка из околността и да показваме на хората снимка на Дона Дойл. Ако съдя по графика му, тя би трябвало да е пристигнала там сама. Сигурно им казва да отидат до онова място с влак или автобус. Ще направим светкавична обиколка на железопътната гара и автогарата, ще разговаряме с целия персонал. И с местните хора. Освен това, ако има друга, малка гаричка по-близо до вилата на Джако, все някой би трябвало да я е видял да слиза там.

Саймън стана. Тъмните му очи горяха.

— Какво правим още тук?

— Не можем да направим нищо през нощта — подчерта Крис.

— Пътят дотам е два часа и половина. Така или иначе нямаме какво друго да правим, нали? Хайде да тръгваме, ще намерим някой евтин хотел и ще започнем да обикаляме рано сутринта. Съгласен ли си, Леон?

Леон загаси цигарата си.

— Стига да не трябва да пътувам с твоята кола. Крис, ти какво караш?

— Няма да си паднеш по музиката, която слушам. Най-добре е да вземем всички коли. Става ли, Тони?

— Става. Но ще обещаете да не се навъртате близо до неговата къща. Разчитам на думата ти, Крис.

— Имаш думата ми, Тони.

— Какво ще кажете вие двамата? Като се има предвид, че технически погледнато ви ръководи Крис, защото е с по-висок чин.

Леон се намръщи, но кимна, макар и с нежелание. Саймън също прие.

— Така да бъде. И без това е по-добре аз да не вземам решенията.

— Какви са твоите планове, Тони? — попита Крис.

— Прибирам се, за да съставя цялостен профил въз основа на всичко, което междувременно успяхме да установим. Напълно ви разбирам, че искате да тръгвате веднага на север, но ако междувременно Карол и Кей се върнат с това, което ни трябва, мисля да потеглим тримата заедно рано сутринта към Западен Йоркшир, за да ги убедим да легализират издирването. Затова не бива да правите нищо, освен проучвания сред местното население, докато не се чуете с нас. Ясно ли е?

Крис кимна сериозно.

— Вярвай ми, Тони. Шаз означаваше много за мен. Няма да рискувам провал на всичките ни усилия.

Ако думите й имаха за цел да пропъдят нападателния блясък от очите на двамата млади мъже, целта беше постигната. Дори Леон спря да пружинира нетърпеливо на място.

— Не съм забравил — каза Тони. — Не съм забравил и колко много искаше да залови Джек Хубавеца.

— Знам — кимна Крис. — Щуро хлапе беше. Сигурно би се радвала да участва.

Навремето и тя знаеше почти всичко, което можеше да се знае за компютрите. Карол си припомняше с копнеж онези времена, някъде около 1989 година, когато тя беше почти същата фурия като брат си. Но после постъпи на работа в полицията и тази работа измести останалите й интереси. Докато тя се бореше със закона за полицията, Майкъл следеше развитието на хардуера и софтуера, където нещата се променяха почти ежедневно. Сега беше като с едноока сред зрящи. Знаеше достатъчно, за да може да оперира с цифри и команди, да възстановява загубени файлове от небитието и да пренаписва стартиращи файлове, така че да накара съпротивляващата се машина да работи.

Но й стигаше да прекара десет минути с брат си и приятеля му Дони, за да осъзнае, че разбира от компютри толкова, колкото разбира човек от готвене, ако може само да кипне вода за чай. Съдейки по изражението на Кей, и тя не бе по-ориентирана. Наистина беше по-добре, че дойде с нея. Поне знаеше достатъчно, за да прецени кога момчетата се отплесваха в някакъв свой свят и да ги върне към пряката им работа.

Двамата мъже, които седяха пред монитор с размерите на телевизионен екран в кръчма, разговаряха неразбираемо за видео драйвъри, и смарт кешове и локални шини. Карол изобщо не можеше да свърже тези думи с това, което правеха. Знаеше от Майкъл, че в Северна Англия няма по-добър от Дони в компютърната обработка на снимки и видеокадри. За щастие той работеше в същата сграда, където се намираше и софтуерната фирма, в която работеше Майкъл. Освен това, въпреки предположенията на Крис, той бе дотолкова лишен от личен живот, че замени с удоволствие една вечер, прекарана с „Досиетата Х“ и вечеря от микровълновата печка, с възможността да покаже всички номера на занаята, които владееше.

Карол и Кей надничаха иззад гърбовете им към екрана. Дони вече бе направил всичко, което бе по силите му, за регистрационния номер. Резултатът потвърди със сигурност последните две цифри и даде висока вероятност за третата. Сега работеше върху образа на шофьора. Известно време си игра с няколко кадъра в цял ръст, обяви, че е доволен от резултата и разпечата две цветни копия, за да могат двете жени да ги огледат по-добре. Колкото повече гледаше, Карол все повече се убеждаваше, че лицето под бейзболната шапка, прикрито и зад тъмни очила, принадлежи на Джако Ванс.

— Какво ще кажеш? — попита тя Кей.

— Не знам дали страничен човек може да го различи измежду няколко души въз основа на тази снимка, но ако знаеш кого търсиш, ти е ясно, че е той.

Междувременно, без да го бяха молили, Дони вече работеше върху една снимка, на която се виждаха главата и раменете на човека, сипал бензин в черния голф по обяд през същата събота, когато бе умряла Шаз Боуман. Трудно беше да се намери подходяща снимка, защото през по-голямата част от времето козирката на шапката бе засенчвала лицето му, а през останалото време той стоеше наведен към резервоара. Превъртайки бавно кадър след кадър, Дони най-сетне намери един, на който човекът поглеждаше за миг нагоре към колонката, за да види колко бензин е сипал.

Нервите й се опънаха, докато наблюдаваше усилията на Дони да подобри качеството на образа. Непрекъснато поглеждаше часовника си, съзнавайки, че мястото й не е тук, и че ако междувременно нещо стане в Сийфорд, ще се накисне в страшна каша. Минутите се влачеха, докато мощният процесор търсеше в паметта на компютъра по-добрата алтернатива на пикселите на екрана. Въпреки че броят на изчисленията, които правеше за секунда, бе практически неразбираем за човешкия мозък, на Карол й се струваше, че се бавят ужасно. Накрая Дони отклони поглед от екрана и тикна собствената си бейзболна шапка назад от челото.

— По-добро не можете да намерите — заяви той. — Странно, но този човек ми се струва познат. Известна личност ли е?

— Можете ли да ми разпечатате шест копия? — попита Карол. Притесни се, че трябваше да се направи на глуха, но моментът съвсем не бе подходящ да уведоми Дони, че като изключим подчертано издутите бузи, лицето, свалено от екрана благодарение на неговите усилия, принадлежеше недвусмислено на най-популярната телевизионна звезда в страната.

Майкъл или бе по-съобразителен, или гледаше повече телевизия.

— Прилича на Джако Ванс, затова така ти се струва, Дони — каза той невинно.

— Вярно бе, прилича на оня дръвник — каза Дони, завъртя се на стола си и погледна, примижавайки, към жените. — Жалко, че не сте тръгнали да арестувате него. Голяма услуга ще направите на човечеството, ако разкарате лайнарското му шоу от телевизията. Съжалявам, че не можах да докарам нещо по-добро, но нямаше много подходящ материал. Та откъде казвате, че сте взели лентата?

— Една отбивка по M1. Уотфорд Гап — поясни Кей.

— Аха. Жалко, че не търсите вашия човек в Лийдс.

— Лийдс ли? — трепна Карол. — Защо Лийдс?

— Защото там е седалището на компанията, която произвежда най-съвършените системи за наблюдение. Сий Сий Вижънс. Те са върха. Представите им за граждански свободи са меко казано повърхностни — той се изкиска. — Големи гадове са. Не можете да пропуснете сградата им. Гигантски небостъргач, фасадата му е от тонирано стъкло. Точно след края на магистралата. Ако ви трябва да видите някой, който отбива от M1 към Лийдс, няма начин да не са го записали.

— Как така ако отбива към Лийдс? — сърбяха я пръстите да хване Дони за раменете и да го поразтърси, за да говори по-ясно.

Дони обърна очи към небето в знак, че му е писнало да разговаря с умствено изостанали личности.

— Така. Урок по история. Великобритания през деветнайсети век. Постепенно се изграждат по места водопроводни възли, газопроводи, железопътни компании, които с времето се свързват в една система, която обхваща цялата страна. Дотук ясно ли е?

— А пък аз си мислех, че единственото нещо, което компютърните маниаци знаят за викторианската епоха, е името на Чарлз Бабидж11 — сопна се Карол.

— Ясно, Дони, учили сме за индустриалната революция. Може ли да минем към системите за наблюдение?

— Добре де, добре, успокой топката. Системите за наблюдение са все още в зародишната си форма, както са били онези инфраструктури през викторианската епоха. Но скоро вече няма да е така. Скоро всички градски системи за наблюдение ще бъдат свързани с частни системи за сигурност и с магистралните камери, така че мрежата ще обхваща цялата страна. Системата ще бъде усъвършенствана така, че ще може да разпознава човека или превозното средство, и ако бъдат забелязани там, където не им е мястото, службите по сигурността отиват и ги разкарват. Например ако човекът има досие за кражби от магазини, „Маркс енд Спенсър“ го уведомяват, че не им е приятно да се мотае в техния супермаркет — или ако някакъв перверзен тип бъде забелязан да се навърта в обществената пералня, за да гледа как жените си прибират бельото от пране… — жестът му имитираше прерязване на гърло.

— И какво общо има всичко това с M1?

— Сий Сий Вижънс са абсолютен връх по отношение на най-новите технологии. Освен това изпробват най-новите си съоръжения върху потока на движението близо до тях — на отбивката от магистралата, която води към Лийдс. При тях всичко е толкова добре развито, че могат да ви дадат образ с възможно най-висока резолюция — на шофьора, пътниците в колата, да не говорим пък за елементарни неща като регистрационните номера — Дони поклати замислено глава. — Отидох да си търся работа там, но не ми хареса. Видях ги, че са чайки.

— Чайки ли? — попита Карол, вече напълно объркана.

— Шефовете долитат, крякат, налапват всичко, което си струва труда, изцвъкват се върху когото им падне и пак отлитат. Не е място за мен.

— Мислиш ли, че ще се съгласят да ми помогнат?

— И още как. Мечтата им е да направят добро впечатление на вашите служби. Целта им е те да са водещото звено, когато националната система започне да функционира. Да бъдат избраниците.

Карол отново си погледна часовника. Минаваше десет. Трябваше вече да е тръгнала обратно за Сийфорд, за да е на разположение, ако хората й трябваше да предприемат нещо сериозно. А и по това време надали щяха да намерят в Сий Сий Вижънс човек с властта да даде съответните разпореждания.

Дони проследи погледа и разбра колебанията й.

— Там винаги има хора, и по това време също. Позвънете им. Нищо не губите.

А Дона Дойл имаше какво да изгуби, каза си Карол, когато срещна умолителния поглед на Кей. Освен това Лийдс беше на половин път между Манчестър и Сийфорд. Подчинените й бяха възрастни хора. Надали щеше да им е за първи път да се оправят сами.

Да видим първо жертвите. Винаги трябваше да се започва от тях. В случая проблемът беше да убеди хората, че те наистина са жертви. Тони съзнаваше, че винаги съществува възможността да са сбъркали. Толкова много искаха Шаз да е била права, толкова отчаяно се стремяха те да са хората, които ще спрат убиеца й, че може и да се заблуждаваха за стойността на притежаваните доказателства. Беше трудно да се приеме, че натрупаните косвени улики срещу Джако Ванс си оставаха косвени улики и нищо повече.

Но започнеше ли да разсъждава така, щеше да се побърка. И Саймън щеше да бъде арестуван в момента, в който прекрачеше прага на собствения си дом.

— Жертвите — повтори Тони на глас. Взря се в екрана на лаптопа и започна да пише.

Той спря и разгледа отново списъка с общите черти на изчезванията, които Шаз бе представила пред отдела. Имаше чувството, че това се бе случило преди цяла вечност. Длъжен бе да направи всичко необходимо, та работата й да не отиде нахалост. Преписа списъка с няколко изменения и допълнения, после продължи.

Тони се облегна на стола си. Толкова от гледна точка на психологията. Налагаше се да направи по-подробна таблица на съвпаденията в предпоставките, но това нямаше да му отнеме много време. Като добавим всичко това към категоричното доказателство, което Карол и Кей би трябвало да донесат още тази вечер, би трябвало да разполагат с достатъчно материал, който до дванайсет часа да накара полицията на Западен Йоркшир да се позамисли сериозно за Джако Ванс.

Сержант Томи Тейлър нямаше обичая да си затваря очите, когато забележеше някоя глупост. А следенето на пожарникари — доброволци беше най-голямата глупост, на която се бе натъквал от доста време насам. Беше прекарал цялата предишна нощ в следене на Реймънд Уотсън, което по същество означаваше наблюдение на дома на Реймънд Уотсън. Не че къщата изобилстваше с интересни архитектурни детайли, за да поддържа съзнанието му будно. Стандартна типова къща, с предна градинка колкото носна кърпа, в която растеше полужив розов храст. Северните ветрове бяха придали на храста форма, която може би въплъщаваше мечтата на някой съвременен скулптор. Мазилката беше олющена, боята на външната врата се белеше.

Предната нощ Уотсън се беше прибрал в единайсет вечерта, след последния старт на надбягванията с кучета. Тази вечер нямаше надбягвания, затова се прибрал малко след седем по сведения на униформения патрул, който трябваше да го наглежда денем. Оттогава не се беше случило нищо. Освен ако изнасянето на празните бутилки от мляко не се считаше за забележително събитие.

Десет минути по-късно светлините в къщата угаснаха. Сега, един час по-късно, вътре не се забелязваше никакъв признак на живот. Уличките на Сийфорд не бяха прочути с оживление след полунощ. Трябваше наистина да избухне пожар, за да накара Реймънд Уотсън да стане от леглото си. Томи изсумтя и се понамести на седалката, после се почеса отегчено между краката. Обзет от адска досада, той включи радиостанцията и повика Дай Ърншоу.

— Става ли нещо при теб? — попита той.

— Нищо — отвърна Дай.

— Ако от централата съобщят, че някъде има пожар и са призовани и нашите момчета, викай силно по предавателя.

— Защо? Да нямаш намерение да излизаш от колата, за да следиш обекта пеша? — гласът й му се стори развълнуван. Вероятно бе не по-малко отегчена от него, и дори само съобщението за някакво раздвижване я бе посъбудило.

— Нищо подобно — отвърна Томи Тейлър. — Трябва да се поразтъпча. Тези шибани консервени кутии не са проектирани за хора като мен. Както казах, ако има нещо, викай. Край.

После завъртя ключа. Моторът се закашля и заработи. Шумът отекна почти гръмотевично в тихата уличка. Майната й на Карол Джордан и на нейните налудничави идеи. На по-малко от половин миля оттук имаше едно заведение, което работеше до малките часове. Там ходеха най-често моряци от чуждестранните кораби. Томи отдавна се канеше да провери каква им е бирата. Време беше да се заеме с този въпрос.

Карол и Кей вървяха зад служителя от охраната по ослепително белите коридори. Човекът спря, отвори една врата, отстъпи назад и ги покани да влязат в голямо, слабо осветено помещение. Отвсякъде примигваха монитори. Млада жена, облечена в джинси и поло, със силно изрусена и ниско подстригана коса, хвърли поглед през рамо, видя новодошлите и отново се обърна към екрана пред себе си. Пръстите й затракаха по клавишите и образът на дисплея се промени. С периферното си зрение Карол долови някакво движение наблизо. Обърна се и видя висок мъж с видимо скъп костюм, седнал на едно бюро близо до нея. Той тъкмо бе отпуснал ръце на бюрото и се канеше да стане да ги поздрави — това беше движението, което тя бе забелязала.

Той пристъпи към тях, отмятайки един кестеняв кичур коса, който падаше упорито в очите му. „Ако се прави на младо момче, сбъркал е с цяло поколение“, каза си Карол.

— Инспектор Джордан — каза мъжът, като очевидно се наслаждаваше на звучния си бас. — И следовател Халам. Добре дошли в бъдещето!

„Бог да ми е на помощ“, помисли Карол.

— Вие сигурно сте Филип Джарвис — усмихна се тя пресилено. — Много съм трогната и благодарна, че проявихте готовност да ни помогнете толкова късно през нощта.

— Времето никого не чака — обяви той гордо, като че ли беше автор на афоризма. — Съзнаваме колко важна е нашата работа и също като вас работим двайсет и четири часа в денонощието. В крайна сметка работата ни прилича на вашата — опитваме се да предотвратяваме престъпления, а когато не успеем, да заловим извършителите.

— Ммм — измънка неясно Карол. Очевидно слушаше предварително подготвена реч, която не се нуждаеше от отговор.

Джарвис се усмихна благосклонно, разкривайки редици блестящо бели зъби, по-типични за Ню Йорк, отколкото за Йоркшир.

— Това е мониторната зала — поясни той и размаха широко ръка, без да се смущава, че обяснява нещо повече от очевидно. — Тук се изтегля информацията — или от напълно автоматизираната ни библиотека, или директно от многото камери, които изпробваме на място по шосетата. Операторът подбира източника и повиква кадрите, които би искал да огледа по-подробно.

Той поведе Карол и Кей напред, докато двете застанаха зад младата изрусена жена. Отблизо Карол забеляза, че кожата на лицето й е преждевременно състарена, с нездрав тен от липсата на естествена светлина и постоянното излъчване на компютърните екрани.

— Това е Джина — обяви Джарвис. Все едно представяше член на кралското семейство. — Когато ме уведомихте за датата и часовете, които ви интересуват, както и за регистрационните номера, които търсите, веднага възложих търсенето на Джина.

— Както вече казах, много съм ви задължена. Имахте ли късмет при търсенето?

— В нашата работа късмет няма, инспектор Джордан — заяви надуто Джарвис. — Не ни и трябва при съвършена система като тази, нали, Джина?

Джина откъсна очи от екрана, оттласна се с крака от бюрото, взе един лист и се обърна с лице към тях.

— Два часа и седемнайсет минути следобед на въпросната дата — говореше сухо и делово. — Черният фолксваген-голф напуска магистралата и тръгва по отбивката към центъра на града. По-късно, в единайсет и трийсет вечерта, сребристият мерцедес кабриолет минава по същия път. Можем да осигурим лента, на която са отбелязани датата и точният час, както и снимки от двата момента.

— Възможно ли е да се идентифицират шофьорите на двете коли? — попита Кей, без да може да преглътне вълнението в гласа си. Джина повдигна учудено едната си вежда и я загледа вторачено.

— Очевидно е, че дневните снимки създават по-малко проблеми от нощните — намеси се Джарвис. — Но ние ползваме много усъвършенствани експериментални средства за повишаване резолюцията на образа на нощните снимки. Като се има предвид и напредъкът в технологията на компютърното увеличение, могат да се получат удивително ясни образи.

— Ако познавате лицето, което търсите, можете да го идентифицирате. Но ако разчитате на тази снимка, за да пуснете съобщение в някое специализирано предаване, че лицето се издирва, може да се сблъскате с проблеми — уточни Джина.

— Казвате, че системата е експериментална. Считате ли, че при това положение материалите могат да се ползват като доказателства в съдебна зала? — попита Карол.

— Стопроцентово, когато става дума за идентифициране на превозни средства. Когато става дума за шофьорите, сигурността е около седемдесет и пет процента — отвърна Джина.

— Хайде, Джина, не бива да бъдем толкова песимистични. Както при всеки доказателствен материал, всичко зависи от начина, по който е представен на съдебните заседатели — възрази Джарвис. — Бих свидетелствал с най-голямо удоволствие за достоверността на данните от нашата система и бих заложил за това професионалната си репутация.

— А като свидетел вие можете да бъдете цитиран като квалифициран експерт, нали, сър? — осведоми се Карол. Не искаше да го притиска, но нямаха никакво време и трябваше да разбере дали са стъпили на стабилна основа.

— Аз не, но някои от колегите ми отговарят на това определение.

— Аз например — намеси се Джина. — Вижте какво, госпожо Джордан, защо не огледате това, с което разполагаме, за да видим дали то не е достатъчно като поддържащо доказателство? Тогава може и да не зависите от мнението на съдебните заседатели за нашите технологии.

Когато си тръгнаха половин час по-късно, Кей стискаше здраво плик със записи и кадри, разпечатани на лазерен принтер. Двете жени съзнаваха, че това е материалът, с който ще притиснат Джако Ванс към стената. Ако Дона Дойл беше още жива, тези снимки бяха последният й шанс. Карол умираше от нетърпение да покаже всичко на Тони. Тръгна към колата и погледна часовника си. Дванайсет и половина. Знаеше, че той трябва да види материалите, но бе крайно време да се връща в Сийфорд. В края на краищата, и Кей можеше да занесе снимките. Карол стоеше нерешително до колата.

Майната му, каза си тя накрая. Беше абсолютно наложително да обсъди доказателствата с Тони. Маккормик и Уортън нямаше да му дадат втора възможност, а тя трябваше да е сигурна, че подготвените доказателства отговарят на полицейските изисквания за възбуждане на следствие.

Мобилният телефон беше с нея. Ако им трябваше, щяха да й се обадят.

Дай Ърншоу притисна здраво рамене към облегалката на колата и повдигна таза си напред в напразен опит да облекчи напрежението в схванатия си гръбнак и да се разположи по-удобно. Щеше й се да можеше да си върши работата със собствения си малък ситроен с удобните ергономични седалки. Който и да бе конструирал полицейския воксхол, е имал предвид хора, доста по-тесни в бедрата и с по-дълги крака от нея.

Неудобните седалки имаха обаче една добра страна — пречеха й да заспи. Дай беше решила твърдо, със злобно упорство, да стои неотлъчно на поста си. Тя споделяше напълно мнението на Томи Тейлър, че това следене е пълно разхищение на време и пари, но смяташе, че има по-фини начини това да се докаже пред съответните власти, отколкото обикновеното кръшкане. Тя познаваше достатъчно добре сержанта, за да храни подозрения за начина, по който той прекарваше досадните нощни часове. Ако Карол Джордан го спипаше, щеше да го понижи в униформен патрул на секундата. А пък следственият отдел беше такова свърталище на клюкари, че тя щеше да разбере рано или късно. Ако не при тази задача, при някоя друга, която можеше да е наистина важна.

На Дай и през ум не й минаваше да критикува открито методите на Джордан. Смяташе да възприеме друг подход — по-скоро скръбно, отколкото гневно. Съжалителни усмивки зад гърба й, подлички реплики — „Всъщност не би трябвало да говоря така, но…“, неща от този род. Работата беше да се намеква при всяка възможност, че всеки гаф се дължи на заповедите на Джордан, а всеки успех — на инициативността на нейните подчинени. Нямаше нищо по-унищожително от бавното, но методично рушене на авторитета. Дай знаеше това отлично. Беше наблюдавала много подобни случаи по време на работата си като полицай в Западен Йоркшир.

Тя се прозя. Очевидно нищо нямаше да се случи. Алан Бринкли си беше в леглото при жена си, в претенциозната модернистична къща, част от новия така наречен „комплекс за управителни кадри“. Може би наистина беше по-лесно да се чисти и поддържа такова жилище, но Дай предпочиташе собствената си рибарска къщурка — една от редицата типови къщи край старите докове, независимо от това, че мястото вече се превръщаше в туристически център. Тя обичаше калдъръмените улички и соления дъх на морето, съзнанието, че поколения йоркширски жени са стояли по праговете на тези къщи и са се взирали към хоризонта в очакване на мъжете си. Имаше такъв късмет, а защо не се чувстваше щастлива? За миг Дай бе обзета от ненавист към самата себе си.

Сравни часовника си с часовника на арматурното табло. За последен път направи същото преди десет минути, но данните вече се разминаваха с пет секунди. Тя се прозя отново и включи малкото портативно радио. Надяваше се малоумните разговори по телефона да са приключили и водещият да е пуснал някаква прилична музика. Тогава, точно докато Глория Гейнър уведомяваше слушателите си, че ще живее, докато знае как да обича, в дома на Бринкли, зад матираните стъкла на входната врата, трепна слаба светлина. Дай стисна здраво волана и се изправи на седалката. Наистина ли ставаше нещо? Или просто някой не можеше да спи и бе станал да си направи чаша чай?

Светлината угасна също така внезапно, както се бе появила. Дай се облегна назад с въздишка, но тогава видя, че изпод вратата на гаража върху алеята към улицата пада тънка светла ивица. Стресната, тя изгаси радиото и свали прозореца. Вдиша острия нощен въздух, който проветри дробовете и изостри сетивата й. Да, това беше. Не можеше да сбърка шума от запалване на двигател с нищо друго.

След миг вратата на гаража започна да се вдига на неравномерни приплъзвания и на алеята се появи кола. Беше колата на Бринкли. Или за да бъдем по-точни, колата, за която Бринкли бе платил всичко на всичко три месечни вноски и която щеше да бъде прибрана обратно в мига, в който хората на фирмата — продавач намереха начин да я вземат, без да разбиват вратата на гаража. Дай видя как Бринкли излиза от колата и се връща в гаража, вероятно за да натисне копчето, с което се задействаше спускането на автоматичната врата.

— Майчице — каза Дай Ърншоу и вдигна прозореца. Натисна копчето за запис на малкия си касетофон и каза развълнувано в микрофона:

— Алан Бринкли напуска в момента дома си с кола. Часът е един и двайсет и седем след полунощ.

Остави касетофона на седалката до себе си и взе радиостанцията, посредством която трябваше да поддържа връзка с Томи Тейлър.

— Тук е Танго Чарли. Танго Алфа, чуваш ли ме? Край.

Тя запали колата. Внимаваше да не се поддаде на рефлекса да включи фаровете. Бринкли беше извадил колата на улицата и я подкара. Мигачът му сигнализираше десен завой. Тя също подкара бавно, без светлини, и го настигна по алеята, която прекосяваше квартала и се вливаше в главната улица.

Дай включи отново радиостанцията и повтори съобщението за сержант Тейлър.

— Танго Чарли търси Танго Алфа. Обектът излезе, чуваш ли ме? Танго Алфа, чуваш ли ме? Край.

На главната улица Бринкли зави вляво. Тя преброи до пет, включи фаровете и пое след него. Той се насочваше към центъра на града, който беше на три мили оттук, движеше се с равна скорост, малко над позволената. Не караше прекалено бавно, за да не би някой патрул да го заподозре, че е пиян, но и не бързаше толкова, че да го спрат за превишена скорост.

— Танго Чарли търси Танго Алфа.

Тя изруга мислено безотговорния си шеф. Имаше нужда от помощ, а той бе изчезнал някъде. Помисли дали да се обади в централата, но те щяха да изпратят три патрулни коли наведнъж, и да подплашат всякакви подпалвачи на територията на графството.

— О, да му се не види — простена тя. Бринкли се отклони от главната улица и навлезе в мрачните улички на един индустриален квартал. По всичко личеше, че имат попадение. Тя отново изгаси фаровете и го последва предпазливо. Когато се озова между високите стени на околните сгради, реши, че е време да повика на помощ някой от униформените колеги. Увеличи звука на радиостанцията и заговори в микрофона:

— Делта Три търси контрол. Край.

По радиостанцията нещо изпращя, после настана пълна тишина. Сърцето й се сви, защото разбра, че е на едно от малкото места в града без радиовръзка. Със същия успех би могла да поиска помощ, ако се намираше в черна дупка в пространството.

Нямаше друг изход. Трябваше да се справи сама.

Дона Дойл вече не чувстваше болки. Носеше се из топлите вълни на бълнуването, виждаше спомените си като в криво огледало. Баща й беше още жив. Двамата бяха заедно в парка, той я подхвърляше нагоре, а дърветата й махаха с клони. После клоните им се превърнаха в ръце. Дона беше заобиколена от приятелите си. Играеха на някаква игра. Всичко й се струваше по-голямо от обикновено, защото тя беше само на шест години. Цветовете се размазаха и сляха — вече беше карнавалната седмица, платформите на шествието сякаш се разтапяха като пъстроцветно желе по улиците.

Ето я и нея — в центъра на шествието. Стоеше върху пиедестал, движен от малък камион, покрит с хартиени цветя. В трескавото си бълнуване тя виждаше цветята огромни, като зелки. Беше облечена като Принцеса на розите и сияеше цялата сред пластовете колосани фусти. Великолепието на случая я караше да забравя, че в този топъл следобед кожата й се възпаляваше от допира на изкуствената материя и че краищата на пластмасовата диадема се забиват в меката плът зад ушите й. Докато се рееше в мъглявината между бълнуване и действителност, Дона се чудеше защо слънцето припича с такава тропическа ярост, та я избиваше пот, а после по тялото й плъзваха тръпки.

Някъде встрани, извън съзнанието й, отеклата, посиняла плът, която висеше безполезно край тялото й, продължаваше да гние и да изпраща отрови в тялото й, достигнало предела между отравяне и оцеляване. Вонята на гнило и разкапаната плът бяха само външни белези на по-дълбок гнилостен процес.

Тялото й очакваше с нетърпение смъртта да постави начало на окончателното му разложение.

Когато излезе от колата, за да затвори вратата на гаража, Алан Бринкли забеляза, че дъхът му излиза на облачета в нощния въздух. Нощта беше мразовита. Зимата затягаше прегръдката си. Добре, че нямаше да се наложи да ходи дълго пеш до набелязания обект. Щеше да е неприятно, ако пръстите му премръзнеха и започнеше да пипа несръчно. Но пък скоро щеше да се посгрее на хубав огън, мислеше си той насмешливо, докато чакаше отоплението на колата да се включи на пълни обороти.

Беше избрал една фабрика за бои, която се намираше в най-отдалечения край на един индустриален квартал към края на града. Този път не се налагаше да оставя колата си надалеч, защото точно до фабриката имаше авторемонтна работилница. Край нея винаги имаше паркирани по няколко коли на различни етапи от боядисване или ремонт. Една повече нямаше да направи впечатление никому. Не че имаше кой да я забележи. Знаеше със сигурност, че пазачът, който охраняваше обектите в района, никога не е на мястото си между два и три и половина. Беше го следил достатъчно дълго, за да разбере, че човекът е жертва на алчността на шефовете си. Възложено му беше да охранява прекалено много обекти и той нямаше възможност да държи всички едновременно под око.

Навлезе в тесния проход между високите складови постройки, през който се навлизаше в квартала, и насочи бавно колата към авторемонтната работилница. Загаси мотора и фаровете, после провери още веднъж да не е забравил някоя от необходимите му вещи. Всичко си беше на място — канапът, вмирисаната на бензин медна запалка, пакет със седемнайсет цигари, омачкан кибрит, снощният вечерен вестник, швейцарското джобно ножче и смачканата носна кърпа, изцапана с машинно масло. Приведе се напред и извади от жабката малкото, но мощно фенерче. После затвори очи и си пое три пъти дълбоко дъх. Беше готов.

Излезе от колата и бързо се огледа. Погледът му се плъзна по колите край авторемонтната работилница. Мерна и предната част на един воксхол, паркиран край склада, точно на завоя на уличката, която водеше насам. Не си спомни, че само преди минути, когато той минаваше по този път, воксхолът не беше там. Не се чуваше шум на двигател, не светеха и фаровете, и той не видя нищо обезпокоително. Когато се убеди, че наоколо не се забелязва движение, той се упъти към фабриката за бои. „Този път ще бъде голямо шоу“, мислеше си той със задоволство. Нищо чудно, когато фабриката рухне, да повлече със себе си и съседните сгради. Още няколко такива пожара и Джим Пендълбъри, ще не ще, трябва да плюе на бюджета и да го назначи на постоянна работа. Това нямаше да му помогне да изплати дори лихвите на дълговете, които двамата с Морийн бяха успели да натрупат, но щеше да държи кредиторите на разстояние, докато Алан намери начин да разреши проблемите им веднъж завинаги.

Бринкли тръсна глава, за да пропъди тревожните мисли и ужаса, които се надигаха всеки път, когато допуснеше сянката на дълговете да падне върху него. Не можеше да си свърши работата, ако не работи съсредоточено, а спомнеше ли си сумата, която дължеше, му се завиваше свят, така че дори не би могъл да прекоси улицата. Непрекъснато си повтаряше, че върши това, защото няма друг начин да оцелее. Онзи нещастник, който загина последния път, вече бе изгубил битката, която Бринкли тъкмо започваше да води. С него нямаше да стане така. Той щеше да се справи. Затова сега трябваше да не се разсейва и да се опита да постигне целта си, без да го хванат.

Хванеха ли го, всичко пропадаше. Тогава никога не би могъл да изплати дълговете си. Морийн никога нямаше да му прости, ако се оставеше да го хванат.

Бринкли плъзна ръка между големия контейнер за боклук и стената на фабриката. Пръстите му напипаха найлоновия плик, който бе оставил тук по-рано. Този път най-удобен за влизане беше прозорецът на канцеларията. Това, че всеки, който би минал пеш или с кола по уличката между сградите, би го видял веднага, не го безпокоеше особено. Никъде наоколо не се работеше нощна смяна, пазачът щеше да се върне едва след час, а фабриката за бои беше последната постройка в дъното на уличката, препречено с ограда от телена мрежа, висока два метра. Никой не би минал оттук за по-пряко.

За пет минути успя да влезе вътре. Минаха още седем, докато инсталира запалителното устройство. Цигареният дим започна да се вие нагоре, приятният му аромат се смесваше с острата химическа миризма на боите, просмукала се навсякъде във фабриката. Боите щяха да пламнат като огнен стълб в пустинята, мислеше доволно Бринкли, докато се измъкваше по тъмния коридор, без да откъсва очи от тлеещия фитил.

Заопипва зад себе си, за да отвори вратата на канцеларията, откъдето бе влязъл. Но вместо да минат през празно пространство, пръстите му докоснаха топла материя. Стреснат, той се обърна рязко и лъчът на фенерчето плисна в очите му, сякаш някой го бе полял с чаша вино. Заслепен, той примигна, за да се предпази от светлината. Опита се да мине през входа, но както беше зашеметен, само се блъсна в стената край нея. Светлината се измести и той чу щракането на затваряща се врата.

— Предай се — каза женски глас. — Алан Бринкли, арестувам те по подозрение в подпалвачество…

— Не! — изрева той като пленено животно и се хвърли с цялото си тяло напред към светлината. Двамата се сблъскаха и паднаха на пода със сплетени крайници, сред трясъка на падащи мебели. Жената под него се боричкаше и се дърпаше като разярена котка, но той беше по-силен и по-тежък — мускулите на тялото му бяха добре тренирани през годините работа в пожарната.

Тя се опита да го удари с фенерчето, но той отблъсна удара с рамо, фенерчето се търколи по пода и спря пред един шкаф. Остана там, като продължаваше леко да се поклаща и полюляващият се лъч осветяваше сцената. Той можеше да види лицето на жената, сгърчено в упорита гримаса, докато тя се опитваше да се освободи. Една мисъл прекоси панически мозъка му — щом той виждаше нея, и тя можеше да види него.

Хванеха ли го, всичко пропадаше. Тогава никога не би могъл да изплати дълговете си. Морийн никога нямаше да му прости, ако се оставеше да го хванат.

Вдигна коляно към корема й и се наведе напред, за да я притисне и да й изкара въздуха. После притисна с ръка гърлото й и така я прикова към пода. Езикът й излезе от устата, докато се бореше отчаяно за глътка въздух. Тогава той я сграбчи за косата със свободната си ръка й дръпна рязко главата й напред, продължавайки да притиска гърлото с другата си ръка. Чу как нещо изпука и тялото й се отпусна в ръцете му. Всичко свърши.

Той се претърколи встрани от нея и остана да лежи на пода, свит на кълбо. В гърлото му се надигна хлипане. Какво беше направил? Знаеше много добре отговора, но въпросът се въртеше непрестанно в главата му. Изправи се на колене, провесил глава като провинено куче. Не можеше да я остави тук. Щяха да я намерят прекалено скоро. Трябваше да я отнесе някъде другаде.

От устните му се откъсна стенание. Насили се да докосне плътта, която въображението му вече рисуваше като студена и безжизнена. Успя да нарами тялото на жената — както го бяха учили да изнася спасените от пожари. Изправи се със залитане, мина тромаво през вратата и се върна при запалителното устройство. Мина от другата страна на фитила, откъдето вече се носеше остра миризма, и стигна до складираните кутии боя, готови да бъдат натоварени на другия ден. Огънят щеше да бъде най-силен тук и нямаше да остави много материал за лаборантите от съдебна медицина. Със сигурност няма да намерят нищо, което да го свърже с нея. Той пусна тялото и то се търколи на пода.

Бършейки сълзите от очите си, Бринкли се обърна и хукна назад. Нощният хлад го обгърна в приятелската си прегръдка. Как бе могъл да стигне дотук? Как бе възможно слабостта му към хубавите неща от живота, към весело прекарване на времето да го доведат до това място? Идеше му да падне на земята и да завие като вълк. Но трябваше да стане, да отиде до колата си, и да отговори на сигнала на пейджъра. Призоваваха го в пожарната. Трябваше да се справи с всичко това. Не за себе си, заради Морийн.

Защото хванеха ли го, всичко пропадаше. Никога нямаше да успее да изплати дълговете си. Морийн никога нямаше да му прости, ако се оставеше да го хванат.

— Не трябваше ли да си в Сийфорд? — бе попитал Тони.

— Мобилният телефон е в мен. По магистралата пътят до там ще ми отнеме само половин час повече, отколкото ако тръгна от къщи. При това е крайно наложително да прегледаме всичко, с което разполагаме, и да решим какво да правим по-нататък.

— Влизай тогава.

Карол се забави повече с четенето на неговия доклад. На него не му беше необходимо много време, за да прегледа снимките и видеозаписите, които тя бе донесла. Но докато я чакаше, той не се отегчаваше. Непрекъснато превърташе лентите и прехвърляше в ръце снимките. По стиснатите му устни играеше усмивка, очите му горяха. Най-сетне Карол приключи. Съучастническият поглед, който си размениха, говореше, че са имали право. Сега вече можеха да представят материал за възбуждане на следствие, който не можеше да бъде пренебрегнат.

— Добра работа, докторе — каза Карол.

— Добра работа, инспекторе — отвърна Тони.

— И рече профайлърът: „Отмъщението е мое“.

Той кимна.

— Иска ми се да бях обърнал повече внимание, когато Шаз повдигна въпроса за първи път. Може би тогава щяхме да постигнем същото, без да заплащаме такава цена.

Карол посегна импулсивно и покри ръката му със своята.

— Не ставай смешен, Тони. Никой не би започнал следствие въз основа на данните, които тя представи на онова занятие.

— Нямам точно това предвид — той прокара пръсти през косата си. — Искам да кажа, че като психолог бях длъжен да я преценя правилно. Трябваше да знам, че тя няма да остави нещата така. Трябваше да обсъдя всичко с нея, да й обясня, че работата й не е отхвърлена, да потърся начини да продължим издирването на данни, без да излагаме нея на риск.

— Със същия успех можеш да кажеш, че и Крис Дивайн е виновна — каза рязко Карол. — Тя е знаела, че Шаз отива да разговаря с него, а я е оставила да отиде сама.

— А ти как мислиш, защо Крис прекарва малкото си свободно време, кръстосвайки Нортъмбърланд в компанията на Леон и Саймън? Това не е чувство за дълг, а чувство на вина.

— Не можеш да поемеш отговорността за всички тях. Шаз беше полицай. Трябваше да прецени правилно риска. Нищо не е налагало такава директна атака — следователно и да беше опитал да я спреш, тя сигурно нямаше да ти обърне внимание. Не мисли повече за това, Тони.

Той вдигна глава и прочете в очите й съчувствие. После кимна натъжено.

— Оттук нататък работата ни трябва да има официален характер, и затова е важно да не допускаме обвинения, че излизаме извън контрол, както е станало с Шаз.

Карол отдръпна ръката си от неговата.

— Радвам се, че го каза, защото започвам да се притеснявам. В крайна сметка, събрали сме такива сериозни доказателства, без да имаме пряка връзка със следствието. Нямаме и никакво оправдание да задържаме нито едно от доказателствата, освен обичайното „Ами останало е в чантата ми, шефе“. Представям си как защитата ще ме накълца на кайма. „И така, инспектор Джордан, вие искате съдебните заседатели да повярват, че сте тръгнали като единак на поход за справедливост, която вие — само вие, срещу цялата полиция на Западен Йоркшир от другата страна — сте били в състояние да извоювате. И че в този процес по някакъв начин сте попаднали на единственото доказателство, което свързва моя клиент с убийството на следовател Боуман, жена, която е виждал един път през живота си, и то за по-малко от час? А какво работеше брат ви, инспектор Джордан, бихте ли повторили? Вълшебник в компютърния бизнес, описанието отговаря на истината, нали? От онези майстори, които могат да превърнат дигиталния образ във всичко, което си поискат?“. Всичко това трябва вече да се движи от централата в Западен Йоркшир, за да могат да изградят стабилно обвинението.

— Знам. Очаквахме, че ще настане момент, в който ще престанем да си играем на самотни рейнджъри, и той вече настана. Ще трябва да прикрием и теб по някакъв начин. Утре сутринта отивам право в отдел „Убийства“. Как ти се струва?

— Не искам да си измивам ръцете, Тони — каза тя настоятелно. — Но ако не въвлечем официално полицията, ще го изтървем.

Чувствата му към нея се надигнаха в топъл прилив.

— Никога не бих могъл да постигна всичко това сам. Когато Джако Ванс застане на скамейката на подсъдимия, то ще бъде благодарение на твоята помощ.

Преди тя да успее да отговори, телефонът й иззвъня и разсече като с брадва близостта между двамата.

— Да му се не види! — каза тя и натисна копчето. — Инспектор Джордан на телефона.

От другата страна се разнесе познатият глас на Джим Пендълбъри.

— Май нашият човек се е развилнял отново, Карол. Този път е фабрика за бои. Изгоря като факла.

— Идвам веднага, Джим. Може ли да ми обясниш как да стигна?

Още преди да го помоли, Тони беше приготвил лист и химикалка, побутна ги към нея и тя започна да драска припряно. После благодари, прекъсна връзката и остана за миг със затворени очи. Отвори ги, набра друг номер и се свърза с централата в своя участък.

— На телефона инспектор Джордан. Има ли повиквания от сержант Тейлър или следовател Ърншоу?

— Не, госпожо — отговори непознат глас. — Уговорката ни е да не търсят връзка, освен ако не се случва нещо около техните обекти.

— Опитайте да се свържете с тях и да им кажете, че ще ги чакам на мястото на пожара във фабриката за бои — индустриална зона „Холт“. Дочуване.

Карол погледна озадачено Тони.

— Излиза, че сме сбъркали.

— Подпалвачът ли е?

— Ударил е отново. Но нито Томи Тейлър, нито Дай Ърншоу са се обаждали, така че явно не е нито един от двамата заподозрени — тя поклати глава. — Явно трябва да започваме отначало. Най-добре да тръгвам, за да разбера какво става всъщност.

— Дано имаш късмет — каза Тони, докато тя навличаше шлифера си.

— Ти ще имаш нужда от повече късмет за разговора си с Уортън и Маккормик — каза Карол, докато вървяха към антрето. На прага тя се извърна импулсивно и постави ръка над лакътя му. — Не се тормози толкова заради Шаз. — Притисна се към него и го целуна по бузата. — Най-важното сега е Джек Хубавеца да си получи заслуженото.

И изчезна в нощта. Лек дъх от парфюма й остана след нея.

Над мътното неоново сияние се беше ширнало ясно звездно небе. От своята наблюдателница под покрива на дома в Холанд Парк Джако Ванс се взираше в лондонската нощ и си представяше как се виждат звездите над Нортъмбърланд. Там го чакаше единствената недовършена работа, единствената нишка, от която можеше да се разплете и изчезне защитното му покритие. Време беше Дона Дойл да умре.

Всъщност доста отдавна не му се бе налагало да убива. Той не обичаше да убива. Това, което го привличаше, бе процесът на разпадане на човешката личност, постепенната деградация под въздействието на болката и инфекцията. Припомни си една, която опита да се държи предизвикателно. Отказваше да яде, да пие, и да ползва химическата тоалетна. Създаде му проблеми, но не издържа дълго. Беше си направила сметката без инфекциите, които тръгваха от натрупването на екскременти по пода. Единствената й цел беше да бъде достатъчно отблъскваща, та той да не я докосва, но не постигна и нея.

Трябваше наистина да се отърве колкото е възможно по-скоро от последната Джили. Съществуванието й го тревожеше, дразнеше го постоянно като ухапване от комар, възпалено от постоянния допир с дрехата. Нямаше как да предприеме нещо извънредно, докато полицията душеше наоколо след смъртта на Шаз Боуман. Едно непредвидено отиване в Нортъмбърланд можеше да им се стори подозрително. Последното му посещение беше прекалено кратко, за да се справи с мръсницата, както трябва. Не трябваше да пропуска и намесата на Тони Хил. Дали този човек наистина бе открил следа или просто се опитваше да го стресне, за да направи нещо, с което сам да се издаде?

При всички положения тя трябваше да изчезне. Възможността още да е жива го поставяше в смъртна опасност. Трябваше да я убие още същата вечер, когато уби и Боуман, но се страхуваше, че движенията му по това време ще бъдат проследени прекалено внимателно. А беше и прекалено изтощен, за да си свърши работата както трябва.

Щеше да се наложи да разчита на недостъпността на скривалището си. Тя беше като жива погребана под каменните плочи. Единствените хора, които знаеха за съществуванието на криптата, бяха двамата строители, които трябваше да иззидат съвършено проектирания вход. Преди дванайсет години хората все още вярваха в ядрената заплаха. Приказките му, че иска да си осигури бомбено скривалище, най-много да го бяха представили пред местното население като чудак. Беше сигурен, че всичко това е забравено много отдавна.

Все пак трябваше да я убие. Не тази нощ. Утре беше на снимки рано сутринта и трябваше да поспи, колкото го позволяваха тревогите му. Но след ден-два можеше да се измъкне за една нощувка на вилата, и тогава щеше да се погрижи за момичето.

Трябваше да се възползва пълноценно от нея. Щеше да се наложи да почака, преди да може отново да си достави подобно удоволствие. Някаква мисъл трепна в съзнанието му. Ако наистина искаше да се почувства отново сигурен, може би трябваше да предаде един урок и на Тони Хил, нещо по-лично, отколкото работата с Шаз Боуман. Джако Ванс гледаше нощния град и се чудеше дали има някаква жена в живота на Хил. Реши да попита на закуска жена си дали Тони Хил е споменал нещо в този смисъл.

Убийството на Шаз Боуман мина лесно. Едно повторение на същото с приятелката на Тони Хил би трябвало да е още по-лесно.

Бръкнала с ръце дълбоко в джобовете на шлифера си, с вдигната яка, за да се защити от острия вятър, който духаше откъм устието, Карол Джордан се взираше безизразно в димящите останки от фабриката за бои. Нощното й бдение траеше вече три часа, но още не можеше да събере сили да си тръгне. Петима пожарникари с жълти шлемове, изпоцапани със сажди, ту влизаха, ту излизаха от руините. Някъде вътре, в тази скърцаща коруба, други се опитваха да проникнат в самото сърце на пожара. Карол постепенно осъзнаваше, че не й трябват техните показания, за да разбере защо Дай Ърншоу не е отговорила на повикванията от централата да се яви на мястото на пожара.

Защото Дай Ърншоу вече е била там.

Карол чу как зад гърба й спря кола, но не се обърна. Чу шумоленето на лентите, с които се огражда местопрестъпление, и до нея се изправи Лий Уитбред, който й поднасяше картонена чаша с кафе.

— Помислих си, че може да имате нужда от това — каза той.

Тя кимна и пое безмълвно чашата.

— Нищо ново, така ли? — обикновено подвижното му лице сега изразяваше само тревога.

— Нищо — каза Карол. Махна пластмасовия капак от чашата и я поднесе към устните си. Кафето беше горещо, силно и учудващо добро.

— В участъка няма и следа — каза Лий и скри цигарата си в шепи, за да я запали. — Отидох до къщата й, за да проверя дали пък не е решила да се откаже и да се прибере да спи, но няма такива признаци. Завесите на спалнята са спуснати. Възможно ли е да спи с тапи за уши?

Както става с всяко ченге, професионалният му песимизъм се примесваше с надежда, когато изникнеше съмнение, че някой колега се е класирал за почетно погребение.

Тапите за уши бяха прекалено неубедителен вариант, за да събудят надежда у Карол. Тя самата знаеше, че Дай Ърншоу не е от хората, които изчезват внезапно, а Лий би трябвало да съзнава още по-добре, че колежката му няма да се върне.

— Видяхте ли сержант Тейлър? — попита тя.

Лий прикри с ръка лицето си, дърпайки ожесточено от цигарата.

— Каза, че тя така и не се обадила. Остана в участъка, за да следи дали там няма да постъпят някакви сведения.

— Надявам се междувременно да измисли нещо по-убедително — каза мрачно Карол.

От опожарените останки на фабриката излязоха трима души и свалиха дихателните апарати от лицата си. Единият се отдели от другите двама и тръгна към Карол. Когато доближи на няколко крачки, Джим Пендълбъри спря и свали шлема си.

— Безкрайно съжалявам, Карол.

Карол вдигна рязко глава, после кимна уморено.

— Предполагам, няма никакво съмнение?

— Място за съмнение има винаги, преди да е пристигнало заключението на патоанатомите. Но имаме основания да считаме, че тялото е на жена, а непосредствено до нея има разтопен предмет, който прилича на радиостанция.

Гласът му беше мек, изпълнен със съчувствие. Тя видя израза на лицето му и си припомни, че той знае какво е да губиш хора, за които си поел отговорност. Искаше й се да го попита колко време ще мине, преди да може да погледне собственото си лице в огледалото.

— Мога ли да я видя?

Той поклати глава.

— Температурата вътре е все още много висока.

Карол въздъхна. Беше остра, кратка въздишка.

— Ако някой ме търси, ще бъда в кабинета си.

Тя хвърли картонената чаша, обърна се, мина под лентите и забърза слепешком към убежището на колата си. След нея остана локвичка кафе върху асфалта. Лий Уитбред хвърли угарката си в локвичката и се заслуша потиснато в предсмъртното й съскане. После вдигна поглед към Джим Пендълбъри и каза:

— Аз също. Трябва да хванем този шибан убиец на полицаи.

Колин Уортън събра накуп всички сканирани кадри от видеозаписи, после се приведе напред и извади касетата от видеокасетофона. Седяха в същата учебна зала, която екипът на Тони бе напуснал сякаш преди векове. Избягвайки погледа на Тони, той каза:

— Това не доказва нищо. Така да е, очевидно наистина някой друг шофира колата на Шаз Боуман по обратния път към Лийдс. Зад тази маскировка може да е кажи-речи всеки. Почти нищо не се вижда от лицето, а и тези компютърни увеличения… аз лично не им вярвам, а съдебните заседатели ще им повярват още по-малко. В края на защитната реч на адвоката те ще бъдат убедени, че всичко, което има някаква връзка с компютър, се манипулира, за да изглежда така, както ние го искаме да изглежда.

— А какво ще кажете за ръката? Това не може да е манипулация. Джако Ванс има протеза на мястото на дясната си ръка. Човекът, който налива бензин, нито за момент не ползва дясната ръка. Това е очевидно — настоя Тони.

Уортън сви рамене.

— За това може да има всякакви причини. Може просто човекът да е левак. Може да е наранил дясната си ръка при опитите си да надвие Боуман. Може дори да е знаел за налудничавата идея на Боуман за Джако Ванс и умишлено да е решил да разиграе такава роля. Всичко живо знае за тези видеокамери, доктор Хил. Джако Ванс е в бизнеса — наистина ли мислите, че не се е сетил за камерите?

Тони разроши косата си и стисна здраво края на един кичур, за да не избухне.

— Има снимка на Ванс, който минава по същия път в собствената си кола точно по интересуващото ни време. Това също ли е съвпадение?

Уортън поклати глава.

— Не, не мисля. Човекът си има вила в Нортъмбърланд. При това работи като доброволен помощник в болница на север. Шосе А1 действително е по-прекият път, но по M1 можеш да се движиш по-бързо, а и на север от Лийдс можеш да се прехвърлиш на А1. Може просто да е решил да хапне набързо риба с пържени картофи — отбеляза той в жалък опит да разведри атмосферата.

Тони скръсти ръце пред себе си, сякаш за да прикрие тъмната вълна на надигащия се гняв.

— Защо не искате да приемете всичко това сериозно? — попита той.

— Ако Саймън Макнийл не беше избягал, можехме и да приемем, че не всички събрани от вас материали са подправени — каза гневно Уортън.

— Саймън няма нищо общо с всичко това. Той не е убил Шаз Боуман. Убил я е Джако Ванс. Той е хладнокръвен убиец. Всички мои познания по психология доказват, че е убил Шаз, защото тя е можела да му попречи да играе любимата си игра. Имаме снимки, на които той кара нейната кола, а тя не се вижда никъде. После го виждаме в собствената му кола, да минава по същия маршрут. Виждате психологическия профил, който съм изготвил. Какво още е необходимо, за да ви убедя поне да се замислите сериозно за този човек?

Вратата на залата се отвори. Дугал Маккормик промуши масивното си тяло през рамката. Лицето му беше мораво като на човек, който е пил прекалено много на обяд. Тлъстите му бузи бяха потни. Тънкият му глас беше попресипнал от алкохола.

— Доколкото си спомням, ви беше забранено да влизате тук, освен ако не ви повикаме? — той посочи Тони с пръст.

— Донесох ви улики, с които можете да възбудите следствие срещу убиеца на Шаз Боуман — каза уморено Тони. — Само че господин Уортън като че ли не е в състояние да схване значението им.

Маккормик пристъпи по-напред в стаята.

— Настина ли? Ти какво ще кажеш, Колин?

— Има едни интересни компютърно обработени снимки, направени от камерите за наблюдение на крайпътна бензиностанция, на които се вижда колата на Шаз Боуман, шофирана от друг човек.

Той побутна мълчаливо снимките към Маккормик. Шефът му присви тъмните си очи и ги загледа внимателно.

— Това е Джако Ванс — повтори настоятелно Тони. — Той е откарал колата й обратно в Лийдс, после се е върнал в Лондон и оттам е потеглил отново на север, като вероятно е напъхал Шаз в багажника.

— Оставете сега Джако Ванс — каза пренебрежително Маккормик. — Имаме свидетел.

— Свидетел ли?

— Да, свидетел.

— Свидетел на какво по-точно?

— Свидетел, който е видял вашия любимец Саймън Макнийл да заобикаля зад къщата към апартамента на Шаз Боуман през нощта, когато тя е била убита, а не го видял как излиза обратно. В момента моите хора преравят апартамента му из основи. И досега го търсехме, но вече ще го обявим за общонационално издирване. Може би вие ще ни кажете къде да го търсим, а, доктор Хил?

— Вие разпуснахте екипа ми. Откъде мога да знам къде е Саймън сега? — хладният му тон едва прикриваше врящата в него ярост.

— Е, нищо. Ще го спипаме рано или късно. Убеден съм, че моите момчета ще намерят нещо по-солидно за пред съда, а не разни видеозаписи, напудрени от братчето на приятелката ви. — Като забеляза учудването на Тони, той кимна мрачно. — Знаем всичко за вас и инспектор Джордан. Да не мислите, че в нашата работа нещо може да остане скрито?

— Непрекъснато подчертавате, че се интересувате от доказателства, а не от предположения — каза Тони. Единствено силата на волята му помагаше да се владее. — За ваше сведение инспектор Джордан не е и никога не е била моя интимна приятелка. А твърдението ми, че Джако Ванс е сериен убиец не почива единствено на уликите от видеоматериала. Не искам да ви уча на собствения ви занаят, но бихте могли поне да погледнете моя доклад, който съдържа сериозни доказателства.

Маккормик взе папката от масата и я прелисти набързо.

— В моите очи психологическият профил не може да бъде доказателство. Слухове, намеци, инсинуации на злонамерени лица — това е основата на вашите доказателства.

— Собствената му съпруга заявява, че никога не е спала с него. Да не би това да се счита за нормално поведение в Западен Йоркшир?

— Тя може да има един куп причини да ви лъже — заяви Маккормик и подхвърли обратно папката, която изшумоля тихо.

— Говорил е с Барбара Фенуик два дни преди тя да бъде отвлечена и убита. Ето, всичко е тук, в полицейското досие. Едно от първите благотворителни мероприятия с негово участие след злополуката, която е унищожила мечтите му за слава. Имаме негови снимки на други срещи с публиката, на които е заедно с някои от момичетата, които също са изчезнали безследно скоро след това. — Тони вече говореше без убеждение. Не можа да установи контакт, който би бил необходим, за да могат полицаите да отстъпят и да се замислят сериозно върху думите му. Нещо по-лошо, очевидно бе успял да подразни Маккормик така, че кажеше ли „черно“, Маккормик незабавно щеше да каже „бяло“.

— Човек като него разговаря всяка седмица със стотици момиченца, на които не им се случва нищо — заяви Маккормик и се отпусна на един стол. — Вижте какво, доктор Хил, съзнавам, че на човек с вашата репутация му е трудно да признае, че е станал за смях. Защо не погледнете вашия човек, Макнийл. Бил е влюбен в момичето, а тя като че ли не му е отговаряла с взаимност. Твърдението, че тя му била обещала да излязат заедно преди общата вечер с колегите, се поддържа единствено от него. Видели са го да заобикаля зад къщата по времето, когато се предполага, че е била убита. Открихме отпечатъци от пръстите му върху стъклото на френските прозорци. А сега на всичкото отгоре взе, че изчезна. Трябва да признаете, че това е доста по-убедително от една купчина косвени улики срещу човек, който е национален герой. Усилията ви са напълно разбираеми. Аз също бих се чувствал като вас, ако преследваха мой подчинен. Просто трябва да признаете пред себе си, че сте сбъркали. Подбрали сте неподходящ човек за вашия отдел.

Тони стана.

— Съжалявам, но не споделям вашето мнение. Толкова повече, защото според мен Джако Ванс наскоро е отвлякъл поредното момиче, което може да е още живо. Господа, няма по-незрящ човек от този, който отказва да види. Искрено се надявам вашата слепота да не стане причина за смъртта на Дона Дойл. А сега, ако ме извините, имам важна работа.

Уортън и Маккормик не направиха опит да го спрат. Когато беше вече на вратата, Уортън каза:

— Мисля, че за Макнийл ще е по-добре да не чака да го заловят.

— Не знам защо, но не ми се вярва да е така — отвърна Тони.

Когато стигна до паркинга, се подпря на колата си и отпусна глава върху скръстените си ръце. Какво, по дяволите, му оставаше? Единственият старши офицер, който вярваше на нестабилните доказателства, беше Карол, а тя не се радваше на доверие в полицията на Западен Йоркшир, това поне беше ясно. Липсваха им още улики, но те бяха такива, с каквито можеха да се сдобият единствено с помощта на възстановки на телевизионни записи и апели към свидетели в националната преса — това не влизаше във възможностите на един психолог с не особено добра репутация, две работещи на своя глава ченгета от двата края на страната, и трима младши следователи.

Традиционните методи им изневериха. Сега вече дойде времето да захвърлят правилниците. Беше го правил и преди и така спаси живота си. Този път може би щеше да успее да спаси живота на друг човек.

Карол застана на вратата на общото помещение, опряла юмруци на хълбоците си, и впери яростен поглед напред. Новините я бяха изпреварили и единствените двама следователи в стаята бяха явно много потиснати. Единият преписваше някакви бележки от разпит, другият ровеше мрачно из купчина папки. Никой не помръдна, само погледнаха плахо към нея, когато тя влезе.

— Къде е той? — попита Карол.

Двамата следователи се спогледаха и очевидно стигнаха до някакво споразумение. Този, който пишеше, проговори, без да откъсва очи от работата си.

— Сержант Тейлър ли, госпожо?

— Че кой друг? Къде е? Знам, че е бил тук по-рано, но искам да разбера къде е сега.

— Излезе веднага, щом разбра какво се е случило с Дай — каза другият.

— И къде отиде? — Карол нямаше намерение да отстъпва. Не можеше да си го позволи. Не заради бъдещия си авторитет като началник, а в името на самоуважението си. Топката беше в нейното поле, и тя нямаше намерение да бяга от отговорност. Но трябваше да разбере защо организираната от нея операция пропадна с такива катастрофални последици. Имаше само един човек, който би могъл да й обясни, и тя бе твърдо решена да го намери.

— Хайде — настоя тя. — Къде е?

Двамата следователи отново се спогледаха. Този път в очите им се четеше примирение.

— В пристанищния клуб — каза онзи пред клавиатурата.

— Пие сутрин? — попита тя гневно.

— То не е само бар, а и клуб, госпожо. Навремето е бил основан за офицери от търговските кораби. Сервират храна, но може само да пиете кафе и да си прочетете вестниците. — Карол се обърна и понечи да излезе, но следователят продължи притеснено: — Не можете да влезете там, госпожо.

Карол го удостои с погледа, който бе карал изнасилвани да признават и майчиното си мляко.

— Само за мъже е — запелтечи следователят. — Няма да ви пуснат.

— Исусе Христе! — избухна Карол. — Да пази Бог да нарушим националните традиции! Добре тогава, Бекъм, зарежи това, което вършиш, и върви в пристанищния клуб. Искам да доведеш сержант Тейлър тук до половин час, или ще ти отнема полицейската карта заедно с неговата. Ясно ли се изразих?

Бекъм затвори папката и скочи на крака, извини се, защото я бутна, когато мина покрай нея, и изчезна.

— Ще бъда в кабинета си — изръмжа Карол на другия следовател. Опита се да хлопне вратата зад себе си, но пантите заяждаха.

Тя се отпусна на стола си, без да си дава труд да съблече шлифера. Мрачните самообвинения я притискаха и не й даваха да си поеме дъх. Гледаше втренчено към стената, на която обикновено се опираше Дай Ърншоу. Припомняше си безизразния й поглед, зле подбрания костюм, грубоватото чипоносо лице. Знаеше, че надали щяха някога да станат приятелки, и това влошаваше още повече нещата. Не й стигаше вината, че Дай загина по време на операция, планирана некадърно лично от нея, но й тежеше и съзнанието, че никога не беше харесвала Дай. Знаеше, че ако трябваше по принуда да се лиши от човек от екипа, вероятно би избрала именно Дай.

Карол отново запрехвърля историята на пожарите. Чудеше се какво би могла да промени. Кое бе решението, което доведе до смъртта на Дай Ърншоу? Както и да го въртеше, стигаше до един и същи извод. Не бе контролирала хода на операцията достатъчно отблизо, не следеше внимателно работата на подчинените си, които и без това не даваха пет пари дали няма да я злепоставят с небрежната си работа. Беше прекалено заета да си играе на странстващи рицари с Тони Хил. Не за първи път бе допуснала чувствата й към него да повлияят на професионалната й преценка. Но този път последиците бяха фатални.

Телефонът иззвъня и прекъсна самобичуването й. Тя сграбчи слушалката още при второто иззвъняване. И най-тежкото покаяние не можеше да наруши професионалните й инстинкти. Не можеше да остави телефона да звъни на бюрото й.

— Инспектор Джордан — каза тя глухо.

— Шефе, Лий е на телефона — гласът му звучеше по-оживено, отколкото би могло да се очаква при такива обстоятелства. Дори непривлекателна личност като Дай Ърншоу имаше право на малко проявена скръб от страна на колегите си.

— Какво става? — попита грубо Карол и се завъртя на стола, за да може да гледа към пустия, брулен от вятъра кей.

— Открих колата й. Паркирана до един от складовете, така че да не се набива на очи. Шефе, била е взела касетофончето си. Беше на седалката до шофьора, затова повиках едно момче от пътна полиция да ми отвори колата. Всичко е записано — име, време, пътят, по който се е движил обекта, крайната цел, всичко. Има повече от достатъчно материал да приберем Бринкли!

— Добре свършено — каза тя мрачно. По-добре от нищо, но това не можеше да заличи вината й. Когато кажеше на Тони, че в крайна сметка се е оказал прав, и той нямаше да го приеме като достатъчна компенсация. — Донеси го, Лий.

Обърна се да затвори телефона и видя Джон Брандън, застанал на прага. Понечи уморено да се изправи, но той й направи знак да остане на мястото си и прегъна високата си фигура в един от неудобните столове за посетители.

— Лоша работа — поде Брандън.

— Вината е само моя — каза Карол. — Не ги следях достатъчно отблизо. Оставих ги да се оправят сами с операция, която считаха за безсмислена. Не я приеха сериозно, и сега Дай Ърншоу е мъртва. Трябваше да не ги изпускам от очи.

— Странното е, че е отишла сама — каза Брандън. Думите бяха достатъчен упрек дори без укорителното му изражение.

— Това не беше първоначалният ни план — каза безизразно Карол.

— Заради теб и себе си се надявам, че ще можеш да го докажеш.

Това не беше заплаха. Карол видя съжалението в очите му.

Тя се взря невиждащо в олющения плот на бюрото си.

— Точно сега това не може да ме обезпокои особено, сър.

Брандън я изгледа сурово.

— Е, мисля, че въпреки всичко е време да се разтревожите, главен инспектор Джордан. Дай Ърншоу не може да си позволи лукса да се отдава на самосъжаление. Заради нея сме длъжни да заловим убиеца. Кога мога да очаквам арест?

Засегната, Карол трепна и го погледна ядосано.

— Веднага щом следовател Уитбред донесе доказателствата, сър.

— Добре — Брандън стана. — Когато си изясните достатъчно всичко, което се е случило тук снощи, ще поговорим. — По лицето му трепна едва забележима усмивка. — Ти не си виновна, Карол. Не можеш да дежуриш двайсет и четири часа в денонощие.

Карол гледаше вратата, която се бе затворила зад гърба му, и се чудеше колко години са му били необходими да се научи да приема неизбежното. После, като прецени всичко, което знаеше за него, се замисли дали наистина се е научил да го прави, или просто криеше по-умело преживяванията си.

Леон се огледа объркано.

— Мислех, че Нюкасъл е последното място на света, където мъжете са все още мъже, а овцете има от какво да се страхуват.

— Какво му е на вегетарианския ресторант? — попита спокойно Крис Дивайн.

Саймън се ухили.

— Само се преструва, че си пада по сурови бифтеци — той отпи предпазливо от чашата си. — Но пиенето си го бива. Как откри това място?

— Не питай, за да не изпадаш в неудобно положение, драги. Просто се довери на висшестоящия офицер, особено ако е жена. И тъй, какво сме свършили? — попита Крис. — Аз не постигнах нищо, като показвах снимката на гарата. Никой не помни да я е виждал — нито в бюфета, нито на касата, нито на павилиона за книги.

— Същото важи и за автогарата — докладва Саймън. — Ни следа. Освен дето един от шофьорите попита: „Това не е ли момичето, което изчезна в Съндърланд преди няколко години?“

Те се замислиха мрачно над иронията в случая.

— Аз може и да съм попаднал на нещо — каза Леон. — Говорих с един от кондукторите, и той ме прати в едно кафене, където се събирал целият персонал по време на почивка. Седнах с тях и им показах снимките. Един от тях беше почти сигурен, че я е видял на влака от Карлайл. Помнеше я, защото тя го попитала два пъти кога точно пристига влакът във Файв Уолс Холт, и дали няма закъснение.

— Кога е било това? — попита Крис и дори му поднесе цигара.

— Не можеше да каже с точност. Но според него било преди около седмица и половина.

Не беше необходимо да напомня някому, че в такъв случай приблизителните данни съвпадаха с датата на изчезването на Дона Дойл.

— Къде се намира Файв Уолс Холт? — попита Саймън.

— Някъде на майната си, малко преди Хексъм — осведоми го Крис. — Близо до Адриановата стена. Съответно наоколо трябва да има още четири стени12. Сега ще ме питаш ли откъде знам и това, а?

— А какво има във Файв Уолс Холт, че е искала да слезе там?

Леон погледна към Крис. Тя сви рамене.

— Само предполагам, но нищо чудно вилата на Джако да е наблизо. Излишно е да ви напомням, че от нас се очаква да не припарваме натам.

— Но можем да отидем до Файв Уолс Холт все пак — каза Леон.

— Не и преди да си изпиеш бирата — отбеляза Саймън.

— Зарежи бирата — нареди Крис. — Най-вероятно на гарата не е слязла само тя. А ако ще обикаляме по хорските къщи да разпитваме, не е зле да не миришем на пивоварна. — Тя се изправи. — Хайде да потегляме, за да открием прелестите на природата в Нортъмбърланд. Взехте ли си гумени ботуши?

Саймън и Леон се спогледаха стреснато.

— Благодаря, Крис — измърмори саркастично Леон, когато се потътриха подир нея под кроткия дъждец.

Алан Бринкли стоеше под душа. Водата, която плющеше върху него като водопад, беше почти вряла. Човекът, който вземаше решенията, бе преценил най-сетне, че пожарникарите, които се опитваха да потушат огъня във фабриката за боя, могат да бъдат сменени. На тяхно място застъпи по-малка група колеги, които щяха да заливат с вода тлеещите места и да се оглеждат за нещо важно, което биха могли да видят сред останките. След откриването на трупа никой не можеше да си позволи да пропусне доказателство.

При мисълта за трупа Бринкли почувства, че го втриса от глава до пети. Въпреки че банята беше потънала в гореща пара, той усети, че зъбите му тракат. Не искаше да мисли за трупа. Трябваше да се държи нормално. Нормално, това беше целта. Но какво означаваше всъщност „нормално“? Как се държеше обикновено след тежък пожар? Какво казваше на Морийн, когато се прибереше? Колко бири изпиваше след това? Какво забелязваха по лицето му неговите приятели?

Той се облегна на горещите плочки по стената на душ-кабината. От очите му рукнаха сълзи и се смесиха с горещата вода. Слава Богу, че в новата сграда на пожарната душовете бяха изолирани, не като в старата, в едно общо помещение — така беше, когато се обучаваше за пожарникар. Сега никой не можеше да го види, че плаче под душа.

Не можеше да пропъди миризмата от ноздрите си, нито да промие вкуса от устата си. Знаеше, че това е плод на въображението му — острата миризма на горящи химикали във фабриката изместваше всякакъв дъх на изпепелена човешка плът. Но независимо от всичко чувството беше истинско. Той дори не знаеше името й, но вече я познаваше — знаеше какъв е мирисът и вкусът на тялото й сега.

Устата му се отвори в беззвучен писък и той блъсна с юмрук масивната стена. Не се чу никакъв звук. Зад него халките на завесата изтракаха и някой я дръпна встрани. Той се обърна бавно и се сви в ъгъла на кабината. Беше ги виждал вече — и мъжа, и жената — бяха дошли на местопрестъплението. Видя, че устните на жената се движат, чу гласа й, но не можа да схване какво му казва тя.

Вече нямаше никакво значение. Това бе единствената мисъл, която му доставяше някакво облекчение. Той се хлъзна по стената, клекна и се сви като човешки зародиш. Най-сетне гласът му се върна и той захлипа като бито дете.

Крис Дивайн беше само на няколко мили от Нюкасъл, когато мобилният й телефон иззвъня.

— Тони е на телефона. Някакви открития?

Тя го осведоми за незначителните резултати от сутринта, а той на свой ред й разказа за провала на опита си да убеди Уортън и Маккормик да приемат сериозно представените материали.

— Същински кошмар — продължи той. — Не можем да се мотаем така до безкрайност. Ако Дона Дойл е още жива, всеки час е от значение. Крис, струва ми се, че единственото, което ни остава, е аз да го притисна с доказателствата, и да се надяваме, че ще се уплаши и ще признае, или най-малкото ще направи нещо, което ще го уличи.

— Точно същото решение стана причина за смъртта на Шаз — каза Крис. При споменаването на името й мъката я връхлетя като удар с юмрук. Ако само можеше да не мисли за светлото присъствие на Шаз в живота й и за мрака, който бе останал на нейно място, може би щеше да успее да поддържа илюзията за някогашната жизнерадостна Крис Дивайн. Но всеки път, когато някой споменеше пред нея Шаз, имаше чувството, че й спира дъхът. Предполагаше, че тя не е единствената, която преживява нещо подобно — сигурно затова говореха толкова рядко за Шаз.

— Нямах намерение да го направя сам. Трябва ми помощ.

— Какво става с Карол?

Настана дълго мълчание.

— Снощи загина една от подчинените й.

— Лоша работа. Подпалвачът ли е бил?

— Да, подпалвачът. Сега се е отдала на самобичуване, защото мисли, че помощта, която ни оказа, я е накарала да пренебрегне дълга си. Всъщност няма нищо подобно, но тъкмо днес не мога да я откъсна от задълженията й в Сийфорд.

— Явно е загазила сериозно. Правилно, не можем да разчитаме на Карол.

— Трябва да дойдеш тук, Крис. Можеш ли да се измъкнеш веднага и да тръгнеш за Лондон? Незабавно?

Тя не се поколеба нито за миг. Когато ставаше дума за залавянето на човека, обезобразил красивото лице на Шаз и отнел живота й, Крис не би отказала нищо.

— Тръгвам веднага. Само ще повикам момчетата да им обясня.

— Може да им кажеш, че Кей е на път към тях. Чакаше ме пред централата в Лийдс днес сутринта. Ще й се обадя да продължи направо към Файв Уолс Холт. Тримата могат да се срещнат на гарата.

— Добре, че тук ще има поне един разумен човек — отбеляза иронично Крис. — Тя ще им пресече напъните да инсценират „Умирай трудно“ — първа и втора част.

— Почнаха ли вече да налитат?

— В момента мечтаят само да размажат главата на Джако Ванс — ако не това, поне да му счупят входната врата.

Крис забеляза отбивка пред себе си, провери дали Леон и Саймън я следват и подаде сигнал, че спира.

— Мислех да запазя това удоволствие за себе си.

Крис се изсмя.

— Можеш да се наредиш на опашката. Ще ти се обадя, щом се кача на магистралата.

Когато Карол и Лий Уитбред влязоха в кафенето, пълно с полицаи, избухнаха хаотични аплодисменти. Карол кимна в знак на благодарност, но с видимо безразличие. Лий успя да докара една неубедителна усмивка. Взеха си кафе и кифли — черпеше Карол — и излязоха веднага. Тръгнаха към помещенията на криминалния отдел. Щеше да мине поне час, преди адвокатът на Алан Бринкли да се появи, и дотогава не можеха да започнат да се занимават с него.

Както се качваха по стълбите, тя изведнъж спря, обърна се и застана на пътя на Лий.

— Къде беше той?

Лий явно се опитваше да избегне погледа й.

— Не знам — измънка той. — Трябва да е бил на място без радиовръзка.

— Глупости — каза Карол. — Хайде, Лий, сега не е време за криворазбрана солидарност. Дай Ърншоу щеше сигурно да е още жива, ако Тейлър й пазеше гърба, както трябваше да стане по план. Същото можеше да стане и с теб. Следващия път може да си ти. И така, къде е бил Тейлър? Не е бил на поста си, нали?

Лий се почеса по едната вежда.

— През нощите, когато работехме двамата с него, той стоеше до полунощ, после ми се обаждаше и казваше, че ще иде да пийне нещо в „Коркоран’с“.

— Но ако е казал същото на Дай, защо й е било да се опитва да го повика по радиото? — попита Карол.

Лий се сгърчи от притеснение.

— Той не би казал същото на Дай. Тя не беше мъж в крайна сметка, нали?

Карол притвори очи за миг.

— Искаш да ми кажеш, че загубих човек от подчинените си поради традиционния йоркширски мъжки шовинизъм? — попита тя невярващо.

Лий сведе очи и заоглежда внимателно стъпалото, на което стоеше.

— Никой от нас не е мислил, че може да се случи нещо такова — беше отговорът му.

Карол се обърна на пети и тръгна нагоре, а Лий се потътри подир нея. Този път, когато тя бутна с рамо вратата на общото помещение и влезе, Томи Тейлър скочи незабавно на крака.

— Шефе… — започна той.

— Когато говориш с мен, ще казваш „главен инспектор Джордан“. Върви в кабинета ми. Незабавно — тя го изчака да мине пред нея. — Знаеш ли какво, Тейлър? Срамувам се, че работя в един екип с теб.

Останалите следователи в помещението внезапно развиха жив интерес към преките си задължения.

Карол затвори вратата зад себе си с ритник.

— Не си прави труда да сядаш — каза тя, отиде зад бюрото си и седна. За този разговор не й трябваха изкуствени ефекти — тя да стои, а пък подчиненият да е седнал. — Обгорелият труп на следовател Ърншоу лежи в моргата, защото ти си отишъл да пиеш, когато е трябвало да бъдеш на пост.

— Аз никога… — започна той.

Карол просто повиши малко тон и продължи, без да му обърне внимание.

— Ще има официално разследване, и тогава ще можеш да се опиташ да пробуташ глупостите си за липса на радиовръзка. Дотогава обаче ще съм взела показания от всички пияници в „Коркоран’с“. Ще те натикам в миша дупка, Тейлър. Докато не бъдеш официално разжалван и уволнен, си в принудителен отпуск. А сега излез от участъка и да не съм те видяла да общуваш с моите подчинени.

— Не съм мислел, че тя може да е в опасност — измънка той жално.

— Ние си получаваме заплатите, защото сме постоянно в опасност — каза рязко Карол. — А сега не ми се мяркай повече пред очите и се моли да не те върнат в полицията, защото в цял Източен Йоркшир няма да има едно ченге, което да се съгласи да те докосне дори с маша.

Тейлър излезе заднешком и притвори внимателно вратата зад себе си.

— Браво — каза си Карол под нос. — Добре я даваш за човек, който твърди, че никога не би прехвърлил собствената си отговорност другиму.

После отпусна глава върху ръцете си. Знаеше, че следствието надали ще докаже някаква нейна вина. Но това не й пречеше да смята, че е не по-малко виновна за смъртта на Дай Ърншоу от Томи Тейлър. Освен това, щом тялото бъдеше официално идентифицирано, тя бе тази, която трябваше да съобщи трагичната вест на родителите й.

Поне нямаше защо да се безпокои за Джако Ванс и Дона Дойл. Тази работа сигурно вече бе поета от съответните органи.

Когато Крис Дивайн беше споменала „обикаляне на хорските къщи“, Саймън и Леон си бяха представили спретнато малко селце с две-три улици. Никой от тях не бе имал представа за размерите на района, обслужван от гарата, която се намираше на половин път между Карлайл и Хексъм. Като изключим разпилените къщурки на Файв Уолс Холт, наоколо имаше ферми, малки имения, групички някогашни селски къщи, обитавани сега от хора, които работеха в близките градове, вили и пренаселени общински жилища, които се появяваха на най-абсурдни места из околните долини. Накрая влязоха в едно бюро за туристическа информация и си купиха подробни карти на околността.

Когато пристигна и Кей, тримата си разпределиха района и се споразумяха да се срещнат отново на гарата в късния следобед. Задачата беше неблагодарна, но Кей се справяше най-добре. Хората винаги бяха по-склонни да разговарят с жена, отколкото с мъж, появил се неочаквано на прага им. До края на следобеда тя бе разговаряла с двама души, които може и да бяха видели Дона Дойл. И двамата твърдяха, че са я видели във влака, с който се прибираха от работа, но и двамата не бяха сигурни за датата.

Беше успяла да разбере и къде се намира убежището на Джако Ванс. В една от къщите, които посети, живееше човекът, който бе сменял черните каменни плочи на покрива на някогашния параклис само преди пет години. Кей засегна темата съвсем мимоходом и прояви подчертано клюкарски интерес към Ванс, така че човекът не заподозря нищо. Най-много да спомене тази вечер в кръчмата, че полицай или не, жената си е жена, особено когато става дума за прочут мъж с хубава усмивка и още по-хубава банкова сметка.

Когато тримата се срещнаха, тя бе успяла да добави още няколко подробности към събраната информация. Ванс бе купил мястото преди дванайсет години, около шест месеца след злополуката. Тогава от параклиса били останали само четирите стени и покрива, и той хвърлил доста пари, за да го направи годен за живеене. Когато се оженил за Мики, местните жители очаквали, че ще идват във вилата за уикендите, но той я използвал по-скоро, когато искал да остане сам. Освен това оттук му било удобно да отива до болницата в Нюкасъл, където работел на доброволни начала. Никой не знаел защо е избрал точно това място. Нямал близки наоколо, никой не знаел някой от семейството му да произхожда от този район.

Сведенията й развълнуваха Леон и Саймън. Те самите не бяха открили кой знае какво, освен няколко несигурни предположения на разпитваните, че може и да са виждали Дона. Един бе казал, че я е виждал на паркинга на гарата, качила се на някаква кола — но не помнеше нито датата, нито часа, нито марката на колата.

— С такива показания доникъде няма да я докараме — каза Леон. — Хайде да прескочим до вилата на Ванс.

— Тони каза да не ходим — възрази Саймън.

— И аз не мисля, че идеята е много разумна — додаде Кей.

— Че какво може да стане? Вижте какво, ако е взел хлапето от гарата и го е отвел на онова място, някой наоколо може да е видял нещо. Не можем просто да се върнем в Лийдс. Практически нищо не сме научили.

— Трябва първо да се обадим на Тони — настоя Саймън.

Леон вдигна очи към небето и въздъхна.

— Добре — предаде се той, извади демонстративно мобилния си телефон и набра някакъв номер. Кей и Саймън изобщо не се сетиха да проверят какъв е набраният номер. Двамата чуваха упорития непрекъснат звън. Накрая Леон каза тържествуващо:

— Ето, виждате ли, не отговаря. Какво толкова има в това, че ще идем там да поогледаме? Разбирате ли, детето може да е живо! Не можем да си седим на задниците до Коледа! Трябва да направим нещо!

Кей и Саймън се спогледаха. И двамата не искаха да вървят против нарежданията на Тони. Но възбудата от преследването беше вече нахлула в кръвта им и не можеха да понесат мисълта, че ще седят със скръстени ръце, когато може би от тях зависи животът на едно младо момиче.

— Добре — каза Кей. — Но само ще огледаме наоколо. В това няма нищо лошо, нали?

— Няма — отвърна възторжено Леон.

— Дано да е така — каза уморено Саймън. — Искрено се надявам.

Крис Дивайн отпиваше от двойното си еспресо. Запали нова цигара с надеждата да пропъди умората. В този късен неделен следобед в някое погребално бюро може би цареше по-голямо оживление, отколкото в тази закусвалня в покрайнините на Лондон.

— Повтори всичко отначало — нареди тя на Тони.

— Отивам у тях. Според графика му, който ни даде твоята позната, той би трябвало да води някакво благотворително модно ревю в Кенсингтън днес следобед, така че не може да бъде в Нортъмбърланд.

— Сигурен ли си, че няма да е по-добре първо да разбутаме вилата му? — прекъсна го Крис. — Ако Дона Дойл е още жива…

— Ами ако не е там? Не можем да се навъртаме наоколо, без местните да забележат и най-вероятно веднага ще се намери някой да телефонира на Ванс. Тогава ще пропаднем окончателно. В момента той не може да бъде сигурен, че има още някой по петите му. Известно му е само, че аз съм надушил нещо. Това е единственото ни предимство. Трябва да изберем прякото противопоставяне.

— Ами ако жена му е там? Той няма да рискува тя да чуе каквото и да било от нещата, които ще му кажеш във връзка с Шаз.

— Ако Мики и Бетси са там, той ще направи всичко възможно да не присъстват на разговора ни. В известен смисъл ще е по-добре да са в къщата, защото това увеличава шансовете ми да изляза оттам жив и здрав.

— Предполагам, че е така. В такъв случай хайде да преговорим всичко още веднъж — и тя издиша голям облак дим.

— Казвам на Джако, че съм работил, независимо от полицията и че съм открил видеозаписи с много ценна информация, свързана със смъртта на Шаз Боуман, и че според мен той може да ми помогне за идентификацията. Той ще ме пусне да вляза, защото ще бъда сам и ще реши, че може да се отърве от мен, както се е справил с Шаз, ако се убеди, че наистина съм единак. Показвам му обработените снимки и го обвинявам. Ти седиш в колата отпред с радиостанцията и записваш всяка дума, която се предава през микрофона в тази писалка, която купих от Тотнъм Корт Роуд на път насам — той размаха писалката под носа й.

— Вярваш ли, че наистина ще капитулира?

Тони поклати глава.

— Мисля, че ако е сам, ще се опита да ме убие. Тогава ти пристигаш като леката кавалерия и го размазваме — думите бяха шеговити, но гласът му звучеше мрачно. Двамата се спогледаха потиснато.

— Хайде тогава — каза Крис. — Да го обесим с главата надолу.

Отне им по-малко от десет минути, за да се убедят, че не могат да доближат някогашния параклис и настояща вила на Джако Ванс, без да се набият на очи като куче сред стадо овце.

— Майната му — каза Леон.

— Мисля, че не е подбрал мястото случайно — отбеляза Саймън, докато оглеждаше пустата хълмиста местност срещу вилата. От двете страни на високата, тясна сграда, която се издигаше в кръгъл двор, настлан с чакъл, имаше оградени с телени мрежи пасища със стада овце из тях. Дори в падащия мрак се виждаше ясно, че докъдето поглед стига, няма жив човек, нито пък друга постройка.

— Странно наистина — каза замислено Кей. — Знаменитостите обикновено държат да се изолират от външния свят. Къщите им са оградени със зидове, жив плет, всякакви заграждения. А всеки, който тръгне да се разхожда из полята, може да види тази къща от цели мили разстояние.

— Това има своите положителни страни — отвърна Леон. — Виждат те, но и ти ще бъдеш предупреден, ако някой наближава къщата. Я погледни пътя. Шибаните римляни са си знаели работата. Ако пиктите са се навъртали наблизо, римляните са можели да ги видят още като се появят на хоризонта.

— Той няма нищо против изолацията, но тя трябва да е такава, че да изключва всякаква възможност за наблюдение — каза Саймън. — Което ме навежда на мисълта, че крие нещо доста по-сериозно от някоя статистка, която идва да му смуче пръстите на краката.

— А мен ме навежда на мисълта, че е време да разберем какво точно крие — отвърна Леон.

Спогледаха се продължително.

— Ако искате да разбиваме вратата на вилата, не участвам — каза Саймън.

— Кой ти говори за разбиване на врати? — попита Леон. — Кей, нали си разговаряла с онзи човек, който му е поправял покрива? Той не спомена ли за някакви местни хора, които работят във вилата? Градинар, чистачка, готвачка, нещо подобно?

— Да бе, ще наеме жена да му чисти стаята, където складира труповете — възрази презрително Саймън.

— Този тип има слабост към двойните блъфове — възрази Леон. — Умира си да разиграва тъпите полицаи. Мога да си представя, че би изпитвал особена наслада да гледа как някоя мила старица лъска ламперията, зад която той държи хлапето, вързано с вериги. Та онзи човек спомена ли нещо, Кей?

— Не, нищо — отвърна Кей. — Но ако търсим такива сведения, най-добре да питаме най-близкия му съсед.

— Кой се справя най-добре със северняшкия акцент? — попита Леон и веднага посочи Саймън.

— Не мисля, че идеята ви е добра — възрази той. Десет минути по-късно вече чукаше на вратата на първата сграда, която видяха по пътя си. Беше голяма селска къща. Прозорците й гледаха към полето и Адриановата стена, която бе само на миля оттук. Докато чакаше, пристъпваше от крак на крак.

— Спокойно — каза Кей. — Не забравяй първо да покажеш полицейската си карта. Никой никога не я поглежда отблизо.

— Всички можем да изхвърчим от полицията заради тази работа — измърмори Саймън през стиснати зъби.

— Предпочитам това пред възможността убиецът на Шаз да остане на свобода — смръщеното лице на Кей изведнъж се озари от лъчезарна усмивка, защото вратата се отвори и пред тях застана дребен, тъмнокос, намръщен човек. Не беше трудно човек да си представи как прадедите му пикти са късали нервите на римляните.

— Да? Какво има?

Двамата отвориха под носа му полицейските си карти и ги затвориха обратно в синхрон. Човекът за миг се обърка, после отново се намръщи.

— Следовател Макнийл от полицията в Нортъмбрия — смотолеви Саймън. — При нас постъпи съобщение, че в дома на господин Ванс тук наблизо са забелязани външни лица. Не можем да влезем в къщата, затова искахме да попитаме има ли ключар наблизо?

— Нашият полицай нищо ли не ви каза? — попита дребосъкът. Акцентът му направи думите почти неразбираеми за Кей.

— Ами не — в гласа на Саймън незабавно се доловиха северняшки нотки. — Не можем да го намерим, нали е неделя.

— Идете при Дорийн Елиът. Връщате се по този път, подминавате къщата на Ванс, завивате веднага наляво и ще видите къщичката й долу в ниското. Тя наглежда къщата, когато го няма — вратата започна да се притваря.

— Благодаря — измънка Саймън.

— Няма нищо.

Вратата се хлопна под носовете им.

Половин час по-късно държаха в ръцете си ключовете за скромната къщурка на Джако Ванс. За тяхно съжаление обаче и колата на Кей се бе настанила и госпожа Дорийн Елиът, твърдо решена да бди, за да не би недодяланите полицаи да повредят някак драгоценната собственост на Джако. За доброто на възрастната жена Кей се надяваше да не попаднат на това, което може би се криеше зад тежката дъбова врата.

Автоматично управляваната врата се отвори, когато той каза името си. Тони тръгна нагоре по алеята. С всяка крачка, която правеше, възприемаше все повече поведението, което си бе избрал за предстоящата среща. Искаше Джако да го прецени като неуверен човек, който лесно се поддава на манипулации. Трябваше да овладее положението, като създаде впечатление, че е по-слабият от двамата. Стратегията беше рискована, но той бе уверен, че ще се справи.

Когато Ванс отвори вратата, на лицето му сияеше лъчезарна усмивка. Той веднага му заговори по име, и Тони позволи да го въведат в къщата, възприемайки леко объркано изражение.

— Толкова съжалявам, че се разминахте с Мики — заяви Ванс. — Отиде за уикенда на гости при приятели в провинцията. Но аз много държах да се запозная с вас — продължи той, докато показваше пътя на Тони. — Разбира се, гледах ви онзи ден в предаването на жена ми, но съм забелязал, че напоследък посещавате и моите публични изяви. Защо не се обадихте още тогава, можехме да си поговорим, вместо да биете сега целия път до Лондон.

Джако беше въплъщение на чар и изисканост, думите му се лееха — спокойни и непринудени.

— Всъщност аз не дойдох да разговарям с Мики. Исках да поговоря с вас за Шаз Боуман — Тони се постара думите му да прозвучат смутено и да личи, че се чувства неловко.

По лицето на Ванс за миг се изписа недоумение.

— Ах, да, следователката, която загина по такъв ужасен начин. Да. Така си и мислех, че имате нещо съвсем различно на ум… Вие всъщност сътрудничите на полицията по случая, нали?

— Сигурно си спомняте, че по време на разговора с жена ви споменах, че аз ръководех отдела, в който работеше Шаз. Естествено е да имам някаква роля в разследването — заяви Тони. Надяваше се прекалено официалните фрази да убедят Ванс, че човекът срещу него е притеснен.

Ванс повдигна вежди. Сините му очи се усмихваха закачливо, също като на телевизионния екран.

— Доколкото разбрах, участието ви в разследването е по-скоро като обект — каза той меко. — Имам сведения, че по-скоро отговаряте на въпроси, отколкото да ги задавате.

Тони осъзна, че тази вътрешна информация, до която Ванс се бе добрал по незнайни пътища, можеше всъщност да му бъде от полза. Дотук Ванс играеше точно по сценария, който бяха изработили с Крис.

— Имате добри източници — призна той с видимо неудоволствие. — Но можете да ми вярвате, независимо от това, че работя самостоятелно, ще предам събраната информация на полицията, когато му дойде времето.

Успя да подхвърли идеята, че работи съвсем сам.

— И какво общо имам аз с всичко това? — Ванс се облегна небрежно на усукания опорен стълб на виещото се нагоре стълбище.

— Имам някои кадри от видеозаписи, които бих искал да ви покажа. Мисля, че ще можете да ми помогнете — Тони потупа джоба на сакото си.

За първи път, откакто му отвори вратата, Ванс доби леко объркан вид. Но лицето му веднага се проясни и момчешката усмивка се появи отново.

— Ами тогава най-добре ще бъде да се качим горе. Имам една малка прожекционна зала на последния етаж — за подбрани гости.

Той отстъпи назад и подкани Тони да тръгне пред него с изискан жест на здравата си ръка.

Тони тръгна нагоре по стълбите. Каза си, че няма значение в коя стая ще бъдат; Крис щеше да го чува при всички положения, и щеше да има време да се притече на помощ. Поне така се надяваше.

Спря за миг на площадката на първия етаж, но Джако мълчаливо му посочи стълбите нагоре.

— Първата врата вдясно — каза той, когато стигнаха най-горе. Площадката беше учудващо светла, защото над нея се издигаше стъклен покрив с формата на пирамида.

Тони се озова в дълго и тясно помещение. Далечната стена беше почти изцяло заета от видеоекран. Вляво от него, на масичка, фиксирана в пода, се намираха видеокасетофон и прожекционен апарат. Зад тях имаше монтажен пулт, а около него се издигаха етажерки, чиито рафтове бяха претъпкани с видеокасети и филмови ленти. Мебелировката се допълваше от удобни на вид кожени столове.

Но когато обърна поглед към прозореца, сърцето на Тони се сви. Стъклото беше прозрачно, но покрито с някакъв допълнителен слой. Ако обръщаше внимание не само на хората, но и на обстановката, в която се намираше, щеше да е забелязал отдавна тази превантивна мярка. Такива покрития се слагаха обикновено на прозорците на правителствени сгради, където бе възможно да се водят разговори, които не бива да стават обществено достояние. Прозорци с такова покритие ставаха непроницаеми за радиосигнали, така че всякакво подслушване по електронен път бе изключено. Като добавим и факта, че стените бяха изолирани, залата бе абсолютно откъсната от външния свят. Можеше да крещи, докато скъса гласните си струни. Крис Дивайн нямаше да го чуе.

Крис Дивайн седеше в колата насред Холанд Парк, взираше се в луксозната къща пред себе си, и се чудеше какво, по дяволите, би могла да направи. Допреди минута гласовете на Тони и Ванс достигаха ясно и чисто до нея, а сега вече не се чуваше и звук. Последното нещо, което чу, бяха думите на Ванс:

— Първата врата вдясно.

Това не й бе достатъчно дори да прецени в кое помещение биха могли да бъдат, защото нямаше представа от посоката на стълбата.

Първо реши, че нещо не е наред с радиостанцията — изваден кабел, разместена батерия. Секундите летяха с ужасяваща бързина, докато Крис се опитваше трескаво да провери какво става. При нея всичко беше наред, лентата се въртеше, но от микрофона не излизаше никакъв звук. Тя притисна ръце към челото си и се опита да помисли. Какво ставаше вътре? Не бе чула нищо, което и най-отдалечено да наподобява боричкане, по нищо не пролича Ванс да е открил предавателя. Може би дори Тони сам го бе изключил. Например ако се бе озовал в такава обстановка, където електронната връзка би могла да бъде разкрита. Ванс бе споменал нещо за специална прожекционна зала — на такова място спокойно би могло да има и някакъв детектор.

Установи, че се колебае, и се ядоса сама на себе си. Кой знае какво ставаше с Тони? Беше насаме с убиец, човек, от когото спокойно можеше да се очаква, че ще посегне на живота му.

Каза си, че би могла да му позвъни по мобилния телефон. Бяха се споразумели да постъпи така само в краен случай, но сега случаят беше достатъчно краен. Набра номера му и зачака. Мълчание, после познатият сигнал и вбесяващо спокойният женски глас, който я уведоми, че номерът не може да бъде избран в момента.

— Да му се не види — изсъска Крис. Не й оставаше никаква друга възможност. Може би щеше да провали Тони, но по-добре да стане така, отколкото колебанията й да станат причина за неговата смърт.

Крис изскочи от колата и затича към къщата на Ванс.

Без да обръща внимание на опасното положение, в което се бе озовал, Тони се обърна към Ванс и каза:

— Чудесно обзавеждане.

Ванс не можа да прикрие самодоволството си.

— Най-доброто, което може да се купи с пари. И така, какво искахте да видя?

Тони му подаде видеокасетата. Докато го наблюдаваше как я поставя във видеото и го пуска, той си каза, че тук на собствен терен, движенията му са толкова уверени, че инвалидността му почти не се забелязва. Възможно бе съдебните заседатели да не повярват, че може да бъде толкова несръчен като на кадрите, на които се виждаше как налива бензин в колата на Шаз. Каза си, че в такъв случай би трябвало да настояват за възстановка на събитието пред съда.

— Сядайте — обади се Ванс.

Тони избра стол, от който можеше да следи движенията му с периферното си зрение. Когато първите кадри се появиха на екрана, Ванс намали с дистанционно управление силата на осветлението. Тони се подготви за следващия етап на конфронтацията. В първата част от филма бяха необработените кадри, на които се виждаше дегизираният Ванс на бензиностанцията. Не бяха минали и трийсет секунди от началото, когато Ванс издаде някакъв странен гърлен звук, подобен на ръмжене. Филмът продължаваше да се върти, а ръмженето ставаше все по-високо и силно. Тони разбра, че другият се смее.

— Това аз ли би трябвало да бъда? — Ванс успя най-сетне да каже нещо между пристъпите на смях, обърнал ухиленото си лице към Тони.

— Това сте вие. Вие го знаете, аз го знам, а скоро ще го научат и всички останали — Тони се надяваше да е улучил подходящия приповдигнат тон — хленчещ патос без вътрешно убеждение. Докато Ванс продължаваше да вярва, че всичко е под контрол, съществуваше надеждата, че ще сбърка някъде.

Ванс отклони поглед от него и се обърна отново към екрана. Сега пред очите им минаваха компютърно обработените кадри в бавен каданс. Всеки, който познаваше заподозрения, не би могъл да не забележи приликата между лицето на екрана и лицето на човека, който държеше дистанционното управление.

— Боже мили — каза той саркастично. — Мислите, че някой ще възбуди дело въз основа на толкова явно фалшифицирани кадри?

— Това не е всичко — каза меко Тони. — Продължавайте да гледате. Особено ми харесват кадрите, на които се вижда как се връщате отново в Лийдс, за да си довършите работата.

Ванс не му обърна никакво внимание и спря лентата. Извади касетата и я подхвърли ловко обратно на Тони — всичко беше направено много сръчно, макар и с една ръка.

— Аз не се движа така — каза той презрително. — Бих се срамувал от себе си, ако дотолкова не можех да се приспособя към своята инвалидност.

— Колата ви е непозната и положението е необичайно.

— Ще ви се наложи да измислите нещо по-добро.

Тони подхвърли на Ванс едно копие от доклада си. Ванс го улови със заучен рефлекс. Отвори го на първа страница и започна да чете. Само за миг кожата около устата и очите му се изопна видимо. Тони забеляза с какво страшно усилие на волята се възпря да реагира по-явно.

— Вътре има всичко — каза той. — Подборът на жертвите ви. Снимки, на които те стоят до вас. Удивителната им прилика с Джили. Осакатеният труп на Барбара Фенуик. Всичко сочи към вас.

Ванс повдигна красивото си лице и поклати съжалително глава.

— Нямате никакъв шанс — каза той презрително. — Косвени доказателства, пълен боклук. Един куп фалшифицирани снимки. Имате ли някаква смътна представа колко души се снимат с мен годишно? Статистически погледнато е много учудващо, че процентът на тези от тях, които биват убити впоследствие, не е по-висок. Губите си времето, доктор Хил. Също както следовател Боуман преди вас.

— Този път няма да се измъкнете, Ванс — каза Тони. — Тези данни са далеч извън границите на възможното съвпадение. Няма съдебни заседатели, които да се хванат на тази въдица.

— Няма съдебни заседатели, сред които да няма поне половин дузина мои почитатели. Кажат ли им, че срещу мен се организира лов на вещици, ще повярват незабавно. Ако чуя още само една дума по този въпрос, не само че ще насъскам адвокатите си по петите ви, но ще съобщя на пресата за съществуванието на някакъв жалък чиновник във Вътрешно министерство, който е безнадеждно влюбен в жена ми. Разбира се, като всички жалки мижитурки, които се влюбват в телевизионни звезди, и той страда от някаква мания. Въобразил си е, че само защото тя е изляза веднъж на вечеря с него, би паднала в прегръдките му, ако аз изчезна по някакъв начин. Затова се опитва да докаже, че аз съм извършил някакви несъществуващи серийни убийства. Тогава ще видим кой ще стане за смях, доктор Хил — Ванс стисна папката под дясната си мишница и я скъса напряко с лявата си ръка.

— Вие убихте Шаз Боуман — каза Тони. — Убили сте и много други момичета, но убихте Шаз Боуман и това няма да ви се размине като предишните убийства. Можете да късате доклада колкото си искате. Но ние ще ви спипаме.

— Не ми се вярва. Ако тази папка съдържаше нещо, напомнящо дори най-отдалечено на доказателство, тук щеше да дойде цял полицейски екип. Това са фантазии, доктор Хил. Трябва да се лекувате.

Преди Тони да успее да отговори, на стената близо до вратата замига зелена лампичка. Ванс стана и вдигна слушалката, която висеше до лампичката.

— Кой е?

Той помълча малко.

— Няма нужда да влизате, сержант Дивайн. Доктор Хил тъкмо си тръгва.

Постави слушалката на място и изгледа Тони спокойно.

— Е, доктор Хил? Тръгвате ли или да повикам полицаи, които ще погледнат по-непредубедено от сержант Дивайн на случая „Шаз Боуман“?

Тони стана.

— Няма да оставя нещата така — каза той.

Ванс се разсмя на глас.

— Като си помисля само, че всички мои приятели в Министерство на вътрешните работи бяха убедени в блестящото ви бъдеще! Послушайте съвета ми, доктор Хил. Вземете си отпуск и идете някъде да си починете. Забравете Боуман. Радвайте се на живота. Очевидно се преуморявате.

Но очите му не се смееха. Въпреки утвърдената от години способност да представя непробиваемата си маска пред външния свят, дори Джако Ванс не можа да възпре тревогата, която напираше изпод безгрижното му изражение.

Тони тържествуваше, но успя да се овладее и заслиза надолу по стълбите с вида на човек, изгубил всяка надежда. Беше успял да постигне точно това, което очакваше. Тази цел не бе съвсем същата, която бе обявил пред сержант Дивайн, но пък и тогава не беше сигурен, че ще се справи. Изпълнен със задоволство, Тони провлече крака към входната врата и излезе от дома на Джако Ванс.

Параклисът е бил строен за малко, но крайно набожно паство. Пропорциите на сградата бяха прости, но красиви в простотата си. Така мислеше Кей, докато стоеше на прага. Превръщането на постройката в жилище бе извършено с вкус. Съхранена бе въздушността на пространството, която се дължеше на високия таван. Ванс бе подбрал мебелировка, чийто дизайн се отличаваше с елегантна простота. Единственото пъстро петно бяха два яркоцветни ориенталски килима, проснати върху каменния под. Помещението беше едно — с малък кухненски бокс, място за хранене и мека мебел, разположена под ъгъл край широка, ниска масичка. В дълбочина се виждаше допълнително издигната галерия, където вероятно беше спалнята. Отдолу имаше нещо, което й заприлича на работен тезгях, оборудван с всякакви сечива. Кей почувства как стомахът й се свива от възбуда, докато наблюдаваше как Леон и Саймън обхождат помещението, уж за следи от външно присъствие.

До нея стоеше непоклатимо Дорийн Елиът, като същински паметник — едра, набита петдесетинагодишна жена, с лице, по-неподвижно от камъните на близката Адрианова стена.

— Та кой, казахте, съобщил, че тук има някой? — попита тя, ревниво отстоявайки правото си да бди над недосегаемостта на частния живот на Ванс.

— Не знам кой е бил — отвърна Кей. — Мисля, че обаждането беше от кола. Някой, който минавал оттук, видял вътре трептяща светлинка, като от фенер.

— Трябва хич да нямате работа, за да дойдете тук и тримата — киселият й тон подсказваше, че работата на местната полиция не отговаря на изискванията й.

— Бяхме наблизо — поясни Кей. — По-лесно беше да пратят нас, отколкото да изпращат специално други колеги. Освен това — сподели тя със съучастническа усмивка, — когато става дума за някой като Джако Ванс, се налага да се постараем повечко.

— Аха. И какво търсят тези двамата?

Кей хвърли поглед към тях. Саймън оглеждаше пода сантиметър по сантиметър, повдигаше килимите и опипваше фугите между плочите. Леон отваряше методично всички кухненски шкафове и чекмеджета. Кей знаеше, че търсят някакъв признак за присъствието на Дона Дойл тук.

— Проверяват за някоя очебийна липса, и дали няма място, където някой би могъл да се скрие — поясни тя.

Саймън бе оставил килимите и тръгна към тезгяха. Кей забеляза как гърбът му се стегна, когато приближи. Походката му се промени — той запристъпва меко като дебнеща котка и наклони глава на една страна, за да огледа по-ясно това, което бе привлякло вниманието му. После се обърна с лице към тях и тя забеляза по блясъка в очите му, че е открил нещо.

— Господин Ванс явно се занимава и с дърводелство — каза Саймън, обръщайки се към Леон.

— Прави играчки от дърво — за дечицата в болницата — заяви гордо госпожа Елиът, сякаш говореше за родния си син. — Чуди се как да им угоди. Дори да не беше онзи кръст „Свети Георги“ за храброст, мисля, че трябва да му дадат медал заради всичко, което прави за нещастните хорица, дето са на смъртно легло. Нямате представа каква утеха е това за тях.

Леон стоеше до Саймън пред тезгяха.

— Сериозно оборудване — отбеляза той. — Тези длета са остри като бръсначи — лицето му беше сериозно и мрачно. — Трябва да видиш това менгеме, Кей. Не съм виждал такова досега.

— Менгемето му трябва, за да държи дървото — каза категорично госпожа Елиът. — Нали няма една ръка, не може да се оправи иначе. Казва му „дясната ми ръка“.

Тони вървеше унило по алеята пред къщата на Ванс. Звукът от затръшването на вратата още кънтеше в ушите му. Вдигна очи и срещна тревожния поглед на Крис. Смигна й ухилено, но продължи да се тътри, докато не мина през градинската порта и не се озова на улицата, скрит от прозорците на къщата зад високия жив плет.

— Какво стана вътре, да ти се не види? — попита Крис.

— Какво искаш да кажеш? Тъкмо се бях развихрил, и ти ме прекъсна — възрази Тони.

— Ами ти изчезна. Как можех да зная какво се е случило?

— Какво искаш да кажеш с това „изчезна“?

— Предавателят просто млъкна. Чух го как казва „Първата врата вдясно“, и толкова. Пълно мълчание. Можеше и да те е пречукал.

Тони се смръщи.

— Помещението е електронно обезопасено — каза той накрая. — Ванс никога не би допуснал възможността някой да го следи, без той да може да го засече. Трябваше да се сетя по-рано.

Крис скри цигарата си в шепи, за да я запали.

— Божичко! — избухна тя през струя цигарен дим. — Да не си посмял да ме плаши така втори път! Казвай сега какво стана! Призна ли си? Не ми казвай само, че си е признал, а ние нямаме запис от разговора!

Тони поклати глава и прекоси улицата, за да отиде до колата си, която бе паркирал така, че да се вижда ясно от къщата на Ванс. Погледна през рамо и забеляза със задоволство, че Ванс стои на един прозорец на последния етаж и гледа към тях.

— Влизай в колата ми. Всичко ще ти обясня — каза той.

Запали двигателя и зави зад ъгъла.

— Преливаше от презрение при вида на доказателствата — заяви Тони, зави отново и се върна, така че да стигне до мястото, където Крис бе паркирала — на стотина ярда от градинската порта на Ванс, за да не се вижда от къщата. — Обясни ми, че не разполагаме с никакви улики срещу него, и че ако не се откажем, ще се заеме с мен.

— Заплаши, че ще те убие?

— Не, заплаши да се обърне към пресата и да ме представи като пълен идиот.

— Изглеждаш ми прекалено доволен за човек, който току-що е претърпял пълен провал — отбеляза Крис. — Доколкото си спомням, целта беше или да зарони сълзи и да си признае всичко, или да се опита да те пречука.

Тони сви рамене.

— Всъщност изобщо не мислех, че ще признае. А и да бе решил да ме убие, надали щеше да го направи на място. Може да е убедил Уортън и Маккормик, че няма нищо подозрително в посещението на Шаз у тях точно преди смъртта й, но ми се струва, че дори те ще забележат нещо нередно, ако и аз бъда убит непосредствено след като съм бил в дома на Джако Ванс. Не, целта ми всъщност беше да го смутя, така че да започне да се съмнява дали наистина е заличил следите си толкова добре, колкото си мисли.

— И каква е ползата от всичко това? — тя свали прозореца, за да тръсне пепелта от цигарата си.

— Ако имаме малко късмет, ще хукне като навит на пружина право към мястото, където убива жертвите си. Ще изпитва нужда да се убеди, че там наистина няма нищо, което би го уличило, ако се случи невероятното и аз успея да убедя хората от криминалния отдел да вземат заповед за обиск.

— Мислиш, че ще тръгне сега?

— На това залагам. Според графика първата му среща утре е в три следобед. Оттам нататък седмицата му е ужасно натоварена. Трябва да тръгне сега.

Крис простена.

— Хайде пак по M1!

— Тръгваш ли с мен?

— Тръгвам — каза тя уморено. — Имаме ли някакъв план?

— Аз тръгвам веднага. Той ни видя как тръгваме заедно с моята кола, така че според него тук е чисто. Аз карам направо към Нортъмбърланд, за да имам известна преднина. Ти се опитай да се движиш подир него, когато се появи. Ще държим връзка по телефона.

— Добре поне, че ще пътуваме по тъмно — каза тя. — Да се надяваме, че не може да забележи едни и същи фарове зад себе си по целия път — тя отвори вратата, излезе, но се облегна назад и продължи да говори през прозореца: — Не мога да повярвам, че се хванах на това хоро. Бихме целия път от Нортъмбърланд до Лондон, само за да завием и да тръгнем обратно към Нортъмбърланд. Сигурно и двамата сме се побъркали.

— Не. Просто сме твърдо решени да си свършим работата.

Няма съмнение, че е решил, мислеше Крис, докато вървеше към колата си и наблюдаваше Тони, който направи обратен завой и потегли по същия път, по който бяха дошли. Господи, помисли си тя, вече е седем. До Нортъмбърланд имаше пет-шест часа път. Дано на края на пътя не ги очакваха силни преживявания, защото вероятно нямаше да издържи.

Намери по радиото някаква станция, която пускаше хитове от шейсетте, и започна да припява. Не й се наложи да пее дълго, защото скоро градинската врата на Ванс се плъзна встрани и се появи дългата сребриста муцуна на мерцедеса.

— Хубавец — отбеляза тя, запали двигателя и потегли полека след него, но без да го изпуска от поглед. Тръгнаха по Холанд Парк Авеню, оттам излязоха на шосе А40. Докато прекосяваха Актън и Ийлинг, Крис започна да се притеснява. Това не беше просто по-живописният път към Нортъмбърланд. В цялата работа имаше нещо ненормално. Не й се вярваше, че ще кара на запад до околовръстното шосе М25, само за да заобиколи града и да излезе на M1.

Внимаваше да не го изпусне по светофарите, като гледаше винаги да спре на една кола разстояние от него. Не беше лесно, но силното улично осветление помагаше. Най-сетне се появиха табелите за М25 и Крис се приготви да влезе в отклонението, въпреки че Ванс не даваше признаци да се кани да излезе от платното, по което се движеше. Каза си, че той сигурно ще свърне в последната минута, защото може да се опасява от проследяване.

Но не стана нищо подобно. Тя беше тази, която трябваше да се връща в лентата в последната минута. Натисна газта, за да не изпусне задните му светлини. Успя само защото той караше точно на границата на позволената скорост, като човек, който не би искал в никакъв случай да го спират. Крис извади телефона и набра Тони.

— Тони? Крис се обажда. Виж какво, движа се по М40, право на запад по петите на Джек Хубавеца. Накъдето и да е тръгнал, не пътуваме към Нортъмбърланд.

Откриването на менгемето ги накара да търсят още по-трескаво. Тъй като съзнаваше колко странно би трябвало да изглежда това на Дорийн Елиът, Кей се опитваше да отвлича вниманието й с бъбрене.

— Чудесно са се справили майсторите — каза тя възторжено.

Очевидно улучи темата. Госпожа Елиът се обърна към кухнята и плъзна ръка по полирания дървен плот.

— Кухнята я направи нашият Дерек. Господин Ванс не пестеше нищо. Искаше най-доброто, да има всичко необходимо — тя посочи към капаците на вградените уреди. — Пералня, миялна машина, хладилник, фризер, всичко е прибрано тук.

— Предполагам, че идва често тук с жена си — поде Кей.

Този път явно подразни с нещо госпожа Елиът. Тя се намръщи.

— Ами първоначално той каза, че щели да идват тук за уикендите. Но в края на краищата тя така и не дойде. Той казва, че тя си била градско момиче. Не й харесва селският живот, разбирате ли. Ами то стига само да я видите веднъж по онова, нейното предаване, за да ви стане ясно, че няма да се събира с хора като нас. Не е като господин Ванс.

— Какво? Изобщо ли не е идвала? — Кей се постара да покаже, че е удивена от чутото. Следеше с половин око Саймън и Леон, но се опитваше да не пропуска и реакциите на госпожа Елиът. — Опитваме се да разберем кой, освен вас би могъл да има ключ — каза тя припряно, като забеляза, че лицето на жената се вкамени напълно.

— Кракът й не стъпва тук. — Госпожа Елиът неочаквано се подсмихна. — Това не означава, че тук не е стъпил женски крак. Ами така е, човекът си има право на разтуха, щом жена му не може да споделя интересите му.

— Значи сте виждали да идват други жени, така ли? — Кей отчаяно се опитваше да говори безразлично.

— За виждане не съм виждала, не, но нали идвам тук на всеки две седмици, за да почистя основно къщата, и няколко пъти, като вадех съдовете от миялната машина, намирах чаши със следи от червило — машината невинаги ги измива, нали знаете. Та като знам, каквото знам, мисля, че той може да си има приятелка. Но на нас може да разчита — нищо не бихме раздрънкали.

„Стига никой да не ви попита“, помисли иронично Кей.

— Както казвате, щом жена му не иска да дойде дори в такава къща…

— Същински палат — каза госпожа Елиът. Явно сравняваше мястото със собствената си тъмна кухничка. — Едно ще ви кажа: хващам се на бас, че това е единствената къща в Нортъмбърланд със собствено противоядрено скривалище.

Думите паднаха насред разговора като бомба.

— Противоядрено скривалище ли? — едва успя да повтори Кей. Саймън и Леон застинаха по местата си като кучета, надушили дивеч.

Жената явно прецени погрешно мълчанието им като израз на съмнение.

— Точно тук, под краката ни — заяви госпожа Елиът. — Няма да ви лъжа, момиче!

Крис тъкмо приключи разговора с Тони, когато видя, че мигачът на мерцедеса пред нея сигнализира намерението на Ванс да навлезе в следващото отклонение. Тя го последва, изчаквайки до последния момент. Тогава вече завиха на север. После, когато бяха изминали около две мили встрани от магистралата, Ванс сигнализира ляв завой. На разклона Крис намали и тогава видя нещо, което я накара да изругае като футболен запалянко.

Изгаси фаровете и се спусна предпазливо по тясното шосе. Светеха само габаритите на колата й. Мина един завой и видя вляво пред себе си мястото, към което се бе упътил Джако Ванс.

Малкото частно летище бе ярко осветено от прожектори. Крис видя встрани от пистата около дузина малки самолети пред четири хангара. Видя двата светли конуса от фаровете на Ванс, после те бяха погълнати от по-силните светлини на летището. Ванс спря зад един от самолетите. Някакъв човек скочи от пилотската кабина и му махна. Ванс излезе от колата си и тръгна към самолета. Поздрави пилота и го потупа по рамото.

— Да му се не види — каза Крис. За втори път в рамките на два часа нямаше представа как да постъпи. Ванс можеше да е наел чартърния самолет, за да го закара до Нортъмбърланд, и тогава щеше да пристигне там много преди всякакви преследвачи. Можеше и да го е наел, за да напусне с него страната. Кратък полет над Ламанша, и после, потънеше ли отвъд отворената граница на континентална Европа, върви го търси. Дали да заложи на драматична намеса или да го остави да отлети?

Въпросът беше хазартен, и тя не би искала да поеме отговорността на избора. Очите й обходиха летището и спряха на малката контролна кула, която стърчеше отвъд най-отдалечения хангар. Тогава видя как Ванс и пилотът влизат в самолета. Изруга и запали колата. Профуча покрай оградата на летището и стигна до кулата в момента, в който малкият самолет започна да рулира по пистата.

Тя влезе вътре тичешком. Човекът който седеше вътре пред компютъра, я погледна стреснато. Крис тикна полицейската си карта под носа му.

— Онзи самолет на пистата. Представил ли е план на полета?

— Да, да, разбира се — изпелтечи човекът. — Лети за Нюкасъл. Някакъв проблем ли има? Искам да кажа, можем да спрем излитането, ако нещо не е наред. Винаги гледаме да бъдем в помощ на полицията…

— Никакъв проблем няма — отвърна мрачно Крис. — Просто забравете, че сте ме виждали, ясно ли е? Няма да има никакви обаждания до пилотската кабина, за да съобщите, че някой е проявявал интерес към тях, нали?

— Не, искам да кажа да, както кажете! Никакви обаждания!

— И за да бъда съвсем сигурна — ухили се Крис хищно, — смятам да остана тук.

Извади телефона си и набра Тони.

— Сержант Дивайн — каза тя, когато чу гласа му. — Обектът е на чартърен самолет, посока Нюкасъл. Налага се оттук нататък да се справяш сам. Предлагам да организираш заедно с наличните вече части комитет по посрещането му на крайната дестинация. Ясно ли е?

Тони се загледа озадачено в светлините, които трептяха пред него по магистралата, и отвърна.

— О, да му се не види! Самолет? Доколкото разбирам, не можеш да говориш?

— Точно така. Оставам тук, за да се уверя, че обектът няма да бъде предупреден от контролната кула.

— Питай колко трае полетът до Нюкасъл.

Чу се приглушен разговор, после Крис заговори отново:

— Казва, че летят на „Ацтек“, което означавало, че полетът ще им отнеме два и половина до три часа. Няма как да пристигнеш преди тях.

— Ще направя, каквото мога. Крис… благодаря!

Той затвори и продължи да шофира и включи темпомата. Значи някъде между два и половина и три часа? В такъв случай Ванс щеше да има още път до Файв Уолс Холт — с такси или наета кола, а и двете не се намираха лесно в неделя през нощта. И все пак Крис беше права. Нямаше начин той да успее да се добере до бърлогата на Ванс преди него.

— И точно затова постъпи така, разбира се — допълни Тони на глас. Ванс не беше глупак. Знаеше, че Тони е уведомен за къщата му на север и бе съвсем естествено да предположи, че след като противникът му размъти водата в Лондон, ще се отправи натам. Ванс обаче не знаеше, че Тони вече е изпратил трима други профайлъри в Нортъмбърланд. Надяваше се поне, че те са още там и продължават с издирванията, защото не бяха го уведомявали за някаква промяна в плановете си. Така погледнато, от ранния следобед изобщо не ги беше чувал. Тогава бе звъннал на Саймън, и той го уведоми, че обикалят по къщите и разпитват дали някой не е виждал Дона Дойл.

Но това не беше достатъчно. Трима младши следователи, които при това не бяха от местната полиция, нямаха достатъчно опит, нямаше и старши офицер, който да дава нарежданията. Щяха да се объркат, нямаше да знаят как и кога да се изправят срещу Ванс. Нямаше да знаят кога да отстъпват и кога да нападнат. Имаше само един човек, който би могъл да стигне навреме до къщата на Ванс и да овладее Саймън, Леон и Кей.

Тя вдигна слушалката още при второто иззвъняване.

— Главен инспектор Джордан.

— Карол, аз съм. Как си?

— Не много добре. Честно казано, радвам се, че чувам човешки глас. В момента се чувствам като прокажена. Подчинените ми се държат отчуждено, защото поне отчасти ме винят за смъртта на Дай Ърншоу. Не мога да се виждам с Джон Брандън, защото предстои разследване и не бива да се създава впечатление, че той е предубеден. Не ми дават да разпитвам Алан Бринкли, защото съм пряко засегната от случая. И трябва да ти кажа, че след като съобщих на родителите за смъртта й, почвам да си мисля, че има нещо добро в обичая на древните гърци да убиват вестителя, който носи лоши новини. Може да е било облекчение за самия него.

— Съжалявам. Не биваше да те въвличам в тази история с Ванс — каза той.

— Нищо подобно — отвърна тя твърдо. — Някой трябва да спре Ванс, а никой друг, освен мен не би си направил труда да те изслуша. Не те виня за това, което стана в Сийфорд. Отговорността беше само моя. Не трябваше да водя проследяването от разстояние. Знаех, че не грешиш, затова трябваше да действам според убеждението си и да настоявам за необходимия брой полицаи, за да се проведе пълноценно наблюдение, а не тази половинчата работа. Ако бях направила така, Дай Ърншоу щеше да е още жива.

— Не можеш да бъдеш толкова сигурна — възрази Тони. — Всичко можеше да се случи. И да бяха двойка, другият можеше да отиде да пикае точно в критичния момент, или можеха да се разделят, за да заобиколят сградата от двете страни. Ако някой има вина, това е сержантът. Не само защото от тях се очакваше да поддържат постоянна връзка, но и защото той й беше непосредствен началник. Той носеше отговорност за нея, но пренебрегна дълга си.

— А моят дълг към тях?

Тони поклати глава.

— Карол, не бъди толкова сурова със себе си.

— Не мога. Но стига сме говорили за това. Ти къде си? И какво става с Ванс?

— В момента се движа по шосе M1. Денят беше доста натоварен — той продължи да се движи по дясното платно, съсредоточен само върху движението около себе си и гласа на жената на другия край на линията, и се зае да обяснява положението на Карол.

— Така че в момента той е някъде между Лондон и Нюкасъл? — попита Карол.

— Именно.

— Ти не можеш да стигнеш навреме, нали?

— Не.

— Но аз бих могла.

— Вероятно. Може би, ако включиш синята светлина. Не мога да настоявам за такова нещо, но…

— И без това няма какво да правя тук. В почивка съм, и тъкмо тази нощ никой няма да повика прокажения главен инспектор по спешност. По-добре да върша нещо, отколкото да седя тук и да се самосъжалявам. Дай ми по-точно описание на мястото. Ще ти се обадя, когато наближа Нюкасъл.

Гласът й бе станал по-силен и уверен, отколкото в началото на разговора им. Тони разбра, че дори да се бе опитал да я спре, щеше да бъде безполезно. Ако представите му за нея бяха верни, тя никога не би обърнала гръб на такова предизвикателство.

— Благодаря — каза той.

— Да не губим повече време в разговори — и тя прекъсна връзката.

В такива положения Тони неволно се вживяваше изцяло в усещанията на другия — такава бе цената на професионалните му умения. Разбираше напълно какво преживява Карол. Много малко хора изпитваха основателно чувство за отговорност за смъртта на друго човешко същество. Всичко, което тя бе приемала за сигурно досега, бе станало неустойчиво и само някой, който бе преживял нещо подобно, можеше да я върне обратно на твърда земя. А той я разбираше и държеше на нея достатъчно, за да опита. Телефонното му обаждане беше първата крачка в тази посока. Поне се надяваше да е така. Той се взря в стесняващия се тунел от червени светлини пред себе си и продължи все на север.

Що се отнася до точното място на входа към противоядреното скривалище, госпожа Елиът не беше толкова сигурна.

— Някъде под плочите е. Знам, че той повика две момчета от Нюкасъл, за да направят входа така, че да не се забелязва на пръв поглед.

Тримата полицаи се взираха яростно в големите каменни плочи, които покриваха пода. Всяка беше по един квадратен метър. Саймън каза:

— Ако входът не може да се различи отгоре, как ще се слиза там, ако се наложи?

— Дерек каза, че инсталирали електромотор, за да задвижва капака — поясни госпожа Елиът.

— Е, щом има електромотор, значи някъде трябва да има и прекъсвач — заяви Леон. — Сай, ти започваш от дясната страна на вратата. Кей, ти тръгваш отляво. Аз се качвам в галерията.

Двамата тръгнаха незабавно, като щракаха всички ключове по пътя си, но госпожа Елиът задържа Кей.

— За какво ви е да търсите скривалището? — попита тя. — Нали трябваше да заловите уж някакъв крадец? Той няма да е там долу.

Кей постигна най-убедителната си усмивка.

— Когато имаме работа със знаменитост като господин Ванс, трябва да бъдем изключително внимателни. Човек, промъкнал се в неговия дом, може да бъде много по-опасен от обикновен крадец. Може да го преследва някой маниак, и ако е така, може да се е скрил тук и да го чака да дойде. Затова трябва да претърсим всичко много внимателно — тя хвана жената за ръка. — Искате ли да почакаме заедно отвън?

— Защо?

— Ако долу наистина има някой, той може да е опасен.

Усмивката на Кей беше измъчена. Ако Дона Дойл наистина бе в подземието, откриването й щеше да бъде преживяване, което би гарантирало дори на невъзмутимата госпожа Елиът кошмари до края на живота й.

— Знаете, че нашата работа е да защитаваме хората. Какво би казал моят шеф, ако допусна някой въоръжен с нож маниак да ви вземе за заложница?

Госпожа Елиът хвърли последен поглед към Леон и Саймън и се остави Кей да я отведе навън.

— Значи мислите, че е някой маниак, а? — попита тя любопитно. — Тукашен ли е?

— Не е необходимо да е местен човек — отвърна Кей. — Тези хора действително са маниаци. Набележат ли си някой известен човек, са в състояние да го следят със седмици, месеци, дори с години, за да научат всяка подробност от ежедневието му. Вие забелязвали ли сте наоколо да се навъртат непознати?

— Ами минават туристи, но повечето отиват право към стената. Не спират тук наоколо.

Преди Кей да отговори, телефонът й иззвъня.

— Ще ме извините ли, само за момент? — тя влезе обратно в къщата, за да разговаря. — Ало?

— Кей? Тони е. Къде сте?

„О, да му се не види! Защо се обади точно на мен, а не на Леон например?“

— Ами… в къщата на Джако Ванс в Нортъмбърланд — каза тя. Саймън вдигна поглед към нея, но тя му направи знак да продължава с търсенето.

— Какво? — възкликна Тони, явно вбесен.

— Знам, че ни предупреди да изчакаме, но не можехме да престанем да мислим за Дона Дойл и…

— С взлом ли влязохте?

— Не. Напълно законно. Ключът за къщата беше у една жена, която живее наблизо. Обяснихме й, че някой се е обадил в полицията, за да съобщи, че видял светлина в къщата, и тя ни отключи.

— Изчезвайте моментално оттам.

— Тони, тя може да е тук. Под къщата има подземие. Входът е замаскиран. Ванс казал на строителите, че иска да има противоядрено скривалище.

— Противоядрено скривалище? — беше очевидно, че той не й вярва.

— Това е било преди дванайсет години. Тогава още се говореше, че може да има ядрена война с Русия — настоя жалостиво Кей. — Важното е, че тя може да е там долу, а ние не бихме могли да я чуем, дори да стоим точно над нея. Трябва на всяка цена да намерим входа.

— Нищо подобно. Оставете всичко, както си е. Той е на път към къщата. Наел е самолет, Кей. Вероятно идва към вас, за да се убеди, че наистина е заличил всякакви следи. Разбираш ли, Кей, трябва да го хванем на местопрестъплението. Трябва да следим мястото и да го заловим в действие, без някой да е докосвал нещо наоколо.

Още докато той говореше, Кей забеляза с удивление как подът на няколко фута пред нея започна да се движи. Една от плочите помръдна и започна беззвучно да се върти около оста си. Саймън беше намерил ключа. Кей се задави от нахлуващото отдолу зловоние. Когато отново задиша нормално, тя каза:

— Късно е вече. Открихме входа.

Саймън стоеше надвесен над отвора, през който се виждаха каменни стъпала, и надничаше надолу. Напипа електрическия ключ и изведнъж ярка светлина заля подземието. Възцари се дълго мълчание. После Саймън се обърна към Кей. Лицето му беше бяло като вар.

— Ако говориш с Тони, кажи му, че открихме и Дона Дойл.

Той барабанеше с пръсти по страничната облегалка. Пръстите бяха единствената движеща се част на цялото му тяло — неподвижно и напрегнато като тялото на лъв, който се готви за скок. Дори не се опитваше да се стегне всеки път, когато малкият самолет се раздрусваше от въздушни ями. Оставяше тялото си да се справи само с движението. Навремето имаше обичая да гризе ноктите на дясната си ръка, когато беше нервен. Загубата на дясната ръка се оказа прекалено радикално лечение на този лош навик — самият той имаше обичая да се шегува така мрачно пред публика. Сега вече се бе приучил да пази пълна неподвижност — помагаше му съзнанието, че нищо няма да стане по-бързо или по-лесно, ако нервничи. Освен това неподвижността действаше много по-смущаващо на околните.

Шумът на мотора се промени. Пилотът започна да се готви за приземяване. Джако надникна през прозореца към светлините на предградията, които се виждаха размазано през пелената на ситния дъждец. Беше оставил Тони Хил с пръст в уста. По никакъв начин не би могъл да изпревари самолета. А не разполагаше с помощници — Джако го бе разбрал от собствените си дискретни проучвания, а думите на Мики и на самия Тони го потвърждаваха.

Той усети сътресението от удара на колелата върху пистата. Самолетът потръпна леко, залитна, после пое бавно по пистата към хангарите на клуба по въздухоплаване. Още не бяха спрели напълно, когато Джако отвори вратата. Скочи на пистата и се озърна да види познатия силует на ленд роувъра. Сам Фоксуел и брат му винаги с радост предлагаха услугите си да докарат колата на летището срещу двайсет паунда. Той им се беше обадил и те бяха обещали да бъдат тук, когато пристигне.

Но колата я нямаше. Той почувства лек пристъп на паника. Не беше възможно да го провалят точно днес. Пилотът прекъсна мислите му, сочейки към дълбоката сянка от едната страна на хангара.

— Ако търсите ленд роувъра, ето го там. Видях го, докато рулирахме по пистата.

— Тръгвам — Джако бръкна в джоба си и извади банкнота от двайсет паунда. — Пий една бира от мен. До скоро, Кийт.

Докато профучаваше по тесните, криволичещи странични пътища, за да се добере най-бързо до мястото, което считаше за свой истински дом, прехвърляше на ум всичко, което трябваше да направи през двата часа преднина, спечелена пред Тони Хил. Първо трябваше да провери дали малката мръсница е още жива, и ако случайно е така, да я убие незабавно. После — трионът, пликовете за отпадъци и накрая товари всичко в ленд роувъра. Преди да тръгне, почиства подземието с високонапорния маркуч и — право към болницата. Щеше ли да има достатъчно време? Или просто да развали електромотора, с който се отваряше вратата към подземието? В края на краищата, Хил нямаше откъде да разбере за съществуването на подземие, а местната полиция в никакъв случай нямаше да обискира само по негово настояване — особено когато ставаше дума за дома на виден местен данъкоплатец като Джако Ванс. А всъщност изобщо не се знаеше дали Тони Хил ще се появи.

Може би щеше да е най-добре само да я убие и да остави почистването за друг път. Щеше да е много забавно да си говори с Тони Хил само на няколко метра разстояние от последната си жертва. Устата му се изкриви в грозна гримаса. Налагаше се Дона Дойл да остане и последна негова жертва — за дълго време. Проклет да е Тони Хил. Защо му трябваше да се намесва? Но Джако Ванс имаше планове за Тони Хил. Щеше да дойде време, когато всичко ще се уталожи, Хил ще се примири с провала си, и тогава Джако щеше да започне да действа. Тони Хил щеше да иска от все сърце никога да не си е пъхал носа в хорските работи.

Фаровете прорязваха дълбокия мрак. Беше стигнал върха на хълма и вече слизаше надолу към своето убежище. Пред него би трябвало да се стели непрогледна тъмнина, но вместо това по подрязаната влажна трева и сивия чакъл около къщата струеше светлина. Джако натисна рязко спирачките и ленд роувърът се закова на място. Какво, по дяволите?…

Седеше неподвижно зад волана. Мислите му препускаха трескаво, адреналинът прииждаше в кръвта му. Тогава отзад светнаха фарове, колата стигна точно зад него, зави и спря. Нямаше път назад. Ванс бавно вдигна крак от спирачката и остави колата да върви полека надолу по наклона към къщата. Фаровете зад него трепнаха, изместиха посоката си и колата тръгна по петите му. Когато наближи, видя втора кола, паркирана от другата страна на входната алея, така че блокираше пътя му, ако поискаше да продължи.

Ванс продължи да се движи към вилата. В стомаха му се надигаше ледената вълна на страха, но тя му помогна да се съсредоточи. Той спря, скочи от колата — въплъщение на възмутен собственик — и се изправи срещу младия чернокож мъж, който стоеше на прага.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита той.

— Съжалявам, но трябва да ви помоля да останете отвън, сър — каза почтително Леон.

— Какво искате да кажете? Това е мой дом. Кражба ли е имало? Какво става? И кой, по дяволите, сте вие?

— Младши следовател Леон Джексън от лондонската полиция — той му показа картата си.

Ванс включи чаровното си излъчване.

— Озовали сте се доста далеч от дома.

— Следствието го налага, сър. Удивително е колко далеч може да те доведе в наши дни едно разследване — с тези електронни комуникации и напредъка на пътното строителство — Леон говореше спокойно, но не изпускаше нито за миг Ванс от очи.

— Вижте какво, вие очевидно знаете кой съм. Знаете също, че къщата е моя. Не можете ли поне да ми кажете за какво става дума?

Отзад се чу клаксон, Ванс се обърна и видя, че колата, която го следваше надолу по склона, спря точно пред вратата на оградата — сега вече не можеше да се излезе и оттам. Беше напълно обграден. Господи, дано поне онази кучка да е мъртва. От колата излезе друг мъж и тръгна по чакълената пътека към него.

— Вие също ли сте от лондонската полиция? — попита Ванс. Опитваше се да съхрани чаровното си излъчване с професионален рефлекс.

— Не — отвърна Саймън. — Аз съм от Стратклайд.

— Стратклайд? — за момент Ванс се смути. Преди години имаше едно момиче от Лондон, но не бе вземал нито една от Стратклайд. Северняшкият им акцент му ходеше по нервите. Напомняше му за Джими Линдън и за всичко, което бе имало значение за него. Така че, щом тук имаше шотландско ченге, не бе възможно да издирват момичетата. Всичко щеше да се оправи, убеждаваше се Ванс. Пак щеше да се измъкне.

— Точно така, сър. Работим заедно със следовател Джексън, но са ни възложени различни аспекти на случая. Намирахме се наблизо и ни съобщиха, че от преминаваща кола била забелязана светлина в къщата. Затова решихме да проверим на място.

— Похвално решение, господа. Но не е ли по-добре да вляза и аз, за да проверя дали нещо не липсва? — той понечи да заобиколи Леон, но полицаят беше по-бърз. Протегна ръка, препречвайки пътя на Ванс, и поклати глава.

— Опасявам се, че не може, сър. Става дума за местопрестъпление, нали разбирате. Трябва да сме сигурни, че никой няма да заличи следите.

— Местопрестъпление ли? Какво е станало тук, за Бога? — тонът трябва да е тревожен, нареждаше той сам на себе си, опитвай се да изглеждаш загрижен. Това е твоята къща, ти си невинен човек и държиш да разбереш какво се е случило в собствения ти дом.

— Опасявам се, че става дума за смърт при подозрителни обстоятелства — отвърна студено Саймън.

Джако отстъпи уж неволно назад и покри лицето си с ръце, за да прикрие явното си облекчение. Слава Богу, мъртва беше. Мъртъвците не дават показания. Успя да постигне израз на тревожно безпокойство и вдигна очи.

— Но това е ужасно! Смърт? Тук? Кой… как? Тук живея само аз. Освен мен в къщата не влиза никой. Откъде се е взел тук мъртвец?

— Точно това се опитваме да установим, сър — каза Леон.

— Кой е мъртвецът? Крадец ли?

— Не ни се вярва да е крадец — каза Саймън. Едва успяваше да потисне яростта си сега, когато се бе изправил лице в лице с човека, убил Шаз. На всичкото отгоре този мръсник се преструваше, че не подозира за съществуването на онази ужасна маса гниеща плът в подземието.

— Но… освен мен само госпожа Елиът има ключове от къщата. Дорийн Елиът, тя живее в Дийн Котидж. Нали… нали не е тя?

— Не, сър. Госпожа Елиът е жива и здрава. Именно тя ни даде ключа от къщата и ни позволи да претърсим. Наша колежка я отведе у дома — нещо в погледа на чернокожия полицай, който не го изпускаше от очи, накара нервите на Ванс да се опънат тревожно. Спокойният му глас изричаше едни думи, но зад тях Джако долавяше съвсем ясно нещо друго — вестта, че първата му защитна линия вече е разрушена. Не можеше да претендира за незаконно влизане в частна собственост.

— Слава Богу, че не е тя. Но кой е тогава?

— На този етап не можем да кажем нищо със сигурност.

— Все пак сигурно можете да ми кажете дали е мъж или жена?

Саймън се озъби. Вече не издържаше.

— Защото вие не знаете, така ли? — намеси се той презрително. Гласът му трепереше от гняв. — Сигурно мислите, че сме си паднали на главите? — сви юмруци и им обърна гръб.

— За какво говори той? — попита Ванс, преминавайки към раздразнителния тон на невинен наблюдател, който подозира, че ще бъде въвлечен в чужди неприятности.

Леон сви рамене, запали цигара и отвърна небрежно:

— Знам ли. О, чудесно — добави той, поглеждайки някъде над рамото на Ванс. — Ето я и леката кавалерия.

От колата, спряла току-що до колата на Саймън, излезе жена, която според Ванс с нищо не предизвикваше асоциация с кавалерия. Надали имаше повече от трийсет години. Беше хубавичка, а стройната й фигура личеше дори под прекалено широкия шлифер. Гъстата й руса коса беше късо подстригана и малко разчорлена.

— Добър вечер, господа — каза тя делово. — Господин Ванс, аз съм главен инспектор Карол Джордан. Бихте ли ни извинили за момент, налага се да разговарям насаме с един от колегите си. Леон, моля те да правиш компания на господин Ванс. Трябва да видя какво става вътре. Саймън, ако обичаш, ела с мен.

Още преди Саймън да бе отворил уста, тя го повлече със себе си в къщата. Двамата успяха да се промушат през открехнатата врата, така че Ванс не можа да надникне вътре.

— Не разбирам какво става — настоя Ванс. — Не трябваше ли да пристигнат вашите хора, които обработват местопрестъплението? И защо няма униформени полицаи?

Леон отново сви рамене.

— Действителният живот не е като това, което гледаме по телевизията.

Той допуши цигарата до самия филтър, после я хвърли на стъпалото пред себе си и я стъпка.

— Извинете! — Ванс посочи възмутено надолу. — Все пак това е моят дом. Това, че някой е бил убит тук, не дава право на полицията да съсипва имуществото ми.

Леон повдигна едната си вежда.

— Честно казано, сър, според мен точно сега това е най-малката ви грижа.

— Но това е възмутително — заяви Ванс.

— Ако ще си говорим за възмутителни събития, за мен една смърт при подозрителни обстоятелства води класацията за тази вечер.

Вратата пак се отвори едва-едва и на прага се появиха Саймън и Карол. Ванс си каза, че жената изглежда потисната, а на мъжа явно му се повдигаше. Чудесно. Онази мръсница не заслужаваше да бъде красив труп.

— Госпожо главен инспектор, ще ми обясни ли най-сетне някой какво става тук?

Той я наблюдаваше толкова внимателно, че не забеляза как двамата мъже застанаха от двете му страни. Карол впери поглед в лицето му. Студените й сини очи не трепнаха, когато срещнаха неговите.

— Джако Ванс, арестувам ви по подозрение в убийство. Не е необходимо да казвате нищо, но съм длъжна да ви предупредя, че ако при първоначалния разпит не споменете нещо, което смятате да представите по-късно в съда, това може да навреди на защитата ви. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас.

Беше съвсем ясно, че той не вярваше на ушите си. Саймън и Леон пристъпиха по-близо до него. Още преди да осъзнае не само това, че жената го арестува, но и че онези двама идиоти си позволяват да го докоснат, стоманената гривна щракна около лявата му китка. Той дойде на себе си, когато двамата се опитаха да го повлекат обратно към ленд роувъра, сви се и се опита да се изтръгне със сила. Но загуби равновесие и краката му се плъзнаха по чакъла.

— Внимавайте да не падне — извика Карол и Леон успя да се мушне под Ванс в последния момент, преди той да се просне на земята. Саймън, който държеше здраво другата част на белезниците, ги дръпна така рязко, че Ванс изпищя от болка.

— Достави ми едно дребно удоволствие, боклук такъв — изръмжа Саймън. — Създай ми повод да те накарам да почувстваш какво си причинил на Шаз — той дръпна още веднъж белезниците и вдигна Ванс за ръката, принуждавайки го да стои изправен.

Леон също се изправи и блъсна Ванс в гърдите.

— Знаеш ли какво би ме направило щастлив? Много ми се иска да опиташ да избягаш! Направо ще изпадна в екстаз, защото тогава ще мога да те наритам колкото ми душа иска — той отново го блъсна. — Хайде, бягай. Бягай, изрод!

Ванс тръгна напред, залитайки — не само за да избегне болката в ръката, но и да не чува омразата в гласа на Леон. Блъсна се тежко в ленд роувъра, Саймън дръпна ръката му надолу и го заключи с белезниците към бронята на колата. После си пое дъх и плю в лицето му. Когато се обърна към Карол, тя видя сълзи в очите му.

— Не може да се измъкне — каза той.

— Всички ще съжалявате за тази нощ — гласът на Ванс беше тих и заплашителен.

Карол пристъпи напред и сложи ръка на рамото на Саймън.

— Добре се справи, Саймън. А сега, ако някой няма други предложения, мисля, че е крайно време да повикаме полицията.

Полицейските участъци си имат характерни родови отлики. Така поне мислеше Тони. В столовете никога не се сервира салата, чакалните миришеха на застоял цигарен дим, независимо от това, че пушенето в тях беше забранено от години, а и обзавеждането беше винаги еднакво. Сега, в три часа сутринта, оглеждайки обстановката в полицейския участък в Хексъм, той реши, че със същия успех можеше да се намира в който и да било друг участък в страната. Докато се отдаваше на такива мрачни разсъждения, вратата се отвори и влезе Карол с две чаши кафе в ръце.

— Силно, черно, сварено по някое време миналата седмица — отбеляза тя и седна на стола срещу него.

— Какво става?

Тя изсумтя.

— Продължава да писка за неоснователен арест и незаконно лишаване от свобода. Аз дадох само обяснителни показания.

Той разбърка кафето си и забеляза колко уморен беше погледът й.

— И какво обясни?

— Момчетата били наблизо по работа, чули съобщение за вероятно проникване с взлом в къщата. Решили, че ще е по-бързо да проверят сами — защото държат на сътрудничеството между полицейските части. Намерили жената, която държи ключа, тя им го дала и им позволила да влязат в къщата. — Карол продължи да рецитира, вперила невиждащ поглед в тавана. — Преценили, че има възможност в къщата да се е скрил някой маниак, затова отворили подземието и открили трупа на млада бяла жена, отговаряща на описанието на Дона Дойл, за която са знаели, че е в списъка на изчезналите лица. Тъй като е известно, че господин Ванс е единственият човек, който влиза в къщата, съвсем естествено е той да бъде заподозрян, при положение, че смъртта съвсем очевидно не е настъпила по естествени причини. Преценила съм, че съществува опасност заподозреният да избяга. Пристигнал е на местопрестъплението с мощна кола, с която би могъл да се измъкне от преследване.

Въпреки че правомощията ми на главен инспектор не включват района на полицията в Нортъмбрия, имам правото да издавам заповед за арест навсякъде в страната. Постарахме се да не причиняваме неудобство на господин Ванс, когато го принудихме да ни последва. За него това бе по-добра алтернатива, вместо да се опита да побегне, което пък би довело до нежелателни реакции от страна на полицаите, с които работех. Така че слагането на белезници и приковаването му с тях към колата бе направено по-скоро в името на личната му безопасност.

Когато тя свърши, двамата се бяха ухилили широко.

— Така или иначе, местните момчета ми направиха услугата да го арестуват повторно, когато го доведохме тук.

— Прочетоха ли му обвинението?

Доброто настроение на Карол се изпари.

— Чакат да пристигне адвокатът му. Но са много стреснати. Прочетоха доклада ти, разговаряха с Кей, Леон и Саймън, но въпреки това са умрели от страх. Нищо не е приключило, Тони. Дори изобщо не е приключило. Тепърва ни предстоят неприятности.

— Така ми се иска да не бяха отваряли подземието! Можеха само да следят мястото, и после да свидетелстват, че са го видели да отваря капака и да слиза долу при трупа на Дона.

Карол въздъхна.

— Умряла е съвсем наскоро, нали?

— Да.

— Съдебният лекар счита, че смъртта е настъпила през последното денонощие.

Седяха мълчаливо и обмисляха дали са могли да направят нещо по-бързо или по-добре, чудеха се какво щеше да има по-добър ефект — пълното придържане към правилата или пълното им пренебрегване. Карол наруши напрегнатото мълчание.

— Струва ми се, че не искам да работя повече в полицията, ако не успеем да ги накараме да приберат Джако.

— Говориш така, защото си потисната от смъртта на Дай Ърншоу — Тони постави ръка върху нейната.

— Говоря така, защото човек като Ванс представлява смъртна опасност за обществото и ако ние не успеем да го обезвредим, значи не сме нищо повече от регулировчици с по-висок чин.

— А ако го приберат?

Тя сви рамене.

— Тогава може би ще оправдаем донякъде загубата на толкова хора.

Продължиха да седят мълчаливо и да отпиват от кафето си. После Тони прокара пръсти през косата си и каза:

— Имат ли добър патоанатом?

— Нямам представа. Защо?

Преди той да успее да й отговори, вратата се отвори и се появи смутената физиономия на Фил Маршъл, началника на местната полиция.

— Доктор Хил? Може ли да поговорим?

— Заповядайте, и ние говорим все за това — измърмори Карол.

Маршъл затвори вратата зад себе си.

— Ванс иска да разговаря с вас. Насаме. Няма нищо против разговорът да се записва, но не иска в помещението да има друг човек. Само вие двамата.

— Ами адвокатът му? — попита Карол.

— Казва, че иска да остане сам с доктор Хил. Какво ще кажете, докторе? Ще разговаряте ли с него?

— Нямаме какво да губим, така ли е?

Маршъл се намръщи.

— Мен ако питате, можем да изгубим доста нещо. Ще бъда откровен с вас. Искам доказателства, за да мога да повдигна обвинение срещу Ванс, или ще го пусна в рамките на двайсет и четири часа. Няма да поискам от съдията заповед за задържане въз основа на това, което ми представихте дотук.

Тони извади бележника си, надраска едно име и някакъв телефон, откъсна листа и го подаде на Карол.

— Това е лицето, което ми трябва тук. Можеш ли да обясниш за какво става дума, докато аз разговарям с Хубавеца?

Карол прочете написаното и уморените й очи светнаха.

— Разбира се — тя протегна ръка и стисна неговата. — Успех.

Тони кимна и последва Маршъл по коридора.

— Ще записваме всичко, разбира се — каза Маршъл. — В този случай се налага да сме безукорни. И без това вече обясни, че ще съди главен инспектор Джордан.

Той спря пред стаята за разпити и отвори вратата. Направи знак на униформения полицай, който стоеше в ъгъла, и човекът излезе.

Тони влезе в стаята и се вгледа в човека, когото приемаше за свой враг. Не можеше да повярва, че все още не се забелязва никаква промяна в наглата му самоувереност, никаква пукнатина в очарователната му фасада.

— Доктор Хил — каза Ванс. Професионално любезният му глас не трепваше. — Ще ми се да можех да кажа, че за мен е удоволствие, но такава явна лъжа би била също толкова убедителна, колкото и вашите налудничави обвинения.

— Доктор Хил прие да разговаря с вас — прекъсна го Маршъл. — Разговорът ще се записва. Оставям ви насаме.

Той излезе и Ванс учтиво предложи стол на Тони. Психологът поклати глава и се облегна на стената със скръстени ръце.

— За какво ме повикахте? — попита той. — Ще се изповядвате ли?

— Ако исках да се изповядвам, щях да повикам свещеник. Исках да ви видя, за да ви уведомя, че щом изляза оттук, ще съдя вас и инспектор Джордан за клевета.

Тони се разсмя.

— Разбира се, давайте. Ние не можем да се мерим с вас по годишен доход. Вие ще си пилеете парите по адвокати. Лично аз много ще се радвам на възможността да ви видя как давате показания под клетва.

— Точно това никога няма да се случи — Ванс се облегна на стола си. С тези студени очи и усмихнато лице напомняше на влечуго. — Вашите скалъпени обвинения ще рухнат още утре. С какво разполагате всъщност? Вашият прословут доклад, фалшифицираните снимки, и куп косвени улики, които се дължат на обикновени съвпадения. „Ето го Джако Ванс, който пътува по шосе M1 към Лийдс в деня, когато загина Шаз Боуман.“ Няма що, много странно, като се има предвид, че вилата ми е в Нортъмбърланд и това е най-прекият път дотам.

Звучният му глас звънна саркастично.

— А какво ще кажете за „Джако Ванс, в чието подземие бе открит труп“? Или „снимка на Джако Ванс с момичето, което беше открито мъртво в подземието, когато то е било още живо и здраво?“.

Тони продължаваше да говори спокойно и почти добродушно. Нека Ванс се изнерви, нека да почувства напрежението от постоянно налагания самоконтрол.

Ванс отвърна с иронична усмивка.

— Вашите полицаи вече намериха отговора. Те бяха тези, които заговориха първи за маниак. И в това няма нищо чудно. Такива хора развиват маниакално отношение към обектите си. Нищо чудно някой да ме е проследил до Нортъмбърланд и да е видял, че давам ключовете на Дорийн Елиът, а може и да е видял къде ги поставя тя. Както повечето хора тук, и тя не заключва къщата си, когато прескача до някоя съседка на чай, или до зеленчуковата си градина. За никого не би било проблем да измъкне ключовете и да им вземе отпечатък, за да си извади копия.

Той започваше да говори все по-убедително, усмивката му ставаше все по-широка, по позата му личеше, че вече не е толкова напрегнат.

— Освен това всички съседи знаят, че използвах криптата на параклиса, за да си изградя противоядрено убежище. Звучи глуповато в тези дни на размразяване на международните отношения, но ще го преживея някак. — Ванс се приведе напред, облегна се с протезата на масата, а здравата си ръка преметна назад през облегалката на стола. — Нека, освен това не забравяме публичната вендета, която ми обяви още навремето бившата ми годеница. А тя, както много правилно изтъквате, прилича удивително много на горките изчезнали момичета. Така де, ако сте мой вманиачен привърженик, нямаше ли да ви мине през ума, че ако убиете момиче, което е нейно копие, ми правите своеобразна услуга?

Усмивката му беше тържествуваща.

— А за вас аз наистина съм идея-фикс, така ли е, доктор Хил? Или по-скоро, както ще обясня с голямо удоволствие пред представителите на печата, идея-фикс за вас е моята съпруга. Смъртта на Шаз Боуман ви е дала повод да се натрапите в личния ни живот и милата, добросърдечна Мики се е съгласила да вечеря веднъж с вас. Това ви е било достатъчно да решите, че можете да я спечелите, ако успеете да се отървете от мен. И тази налудничава идея ви довежда до това жалко положение.

Той поклати съжалително глава и се усмихна самоуверено.

Тони вдигна поглед и се взря в очите му, които можеха със същия успех да принадлежат и на извънземно същество — в тях нямаше вече нищо човешко.

— Вие убихте Шаз Боуман. Вие убихте и Дона Дойл.

— Никога няма да докажете нищо подобно. И не можете да го докажете, просто защото това твърдение почива на абсолютна фалшификация — докато говореше, Ванс вдигна ръка и я плъзна пред очите си, после по устата си, и накрая почеса леко едното си ухо. В очите на страничен наблюдател това беше обикновен жест на уморен човек. Но за Тони беше ясно, че Ванс му се присмива.

Отблъсна се от стената и прекоси стаята с две широки крачки. Приведе се напред, така че лицето му се озова точно пред лицето на Ванс. Телевизионната знаменитост неволно сви глава в раменете си, като костенурка, която се крие в черупката си.

— Може и да сте прав — каза Тони. — Изобщо не е изключено да не успеем да ви спипаме за убийствата на Шаз Боуман и Дона Дойл. Но има нещо друго. В началото не сте били толкова ловък. Ще ви спипаме за убийството на Барбара Фенуик.

— Не знам за какво говорите — каза презрително Джако.

Тони стана и започна да крачи спокойно из малката стая, все едно се разхождаше в близката градинка.

— Преди дванайсет години, когато сте убили Барбара Фенуик, съдебната медицина нямаше тези възможности, които има сега. Да вземем например следите от оръжия. Навремето сравненията бяха приблизителни. Но сега, с помощта на скенери, електронни микроскопи и какво ли не още, съществува възможността да се сравни дадена рана с определен предмет и да се докаже дали тя е нанесена с него. В най-скоро време ще излязат резултатите от сравнението на смазаната ръка на Дона Дойл с менгемето във вашата вила. — Той погледна часовника си. — Ако имаме късмет, патоанатомът ще дойде всеки момент. Говоря за професор Елизабет Стюарт. Не знам дали сте чували за нея, но тя е светило в областта на съдебномедицинската антропология и патоанатомията. Ако има някой, който да прецени дали раните по ръката на Дона Дойл отговарят на вашето менгеме, това е професор Стюарт. Разбира се, това не ви засяга, ако приемем, че измишльотините ви отговарят на истината.

Той се обърна бавно с лице към Ванс.

— Но ако менгемето отговаря и на раните по ръката на Барбара Фенуик, нещата стават съвсем различни, нали? Серийните убийци най-често ползват едно и също оръжие при всички убийства. Но е малко трудно да си представим как никой досега не е забелязал маниак, който ви ходи по петите от дванайсет години, нали?

Този път Тони забеляза, че зад самоуверената маска на Ванс нещо трепна.

— Пълни глупости. Но ако приемем в името на спора, че получите разрешение за ексхумация, няма прокурор, който ще повдигне обвинение въз основа на белези върху кост, прекарала дванайсет години в земята.

— Напълно сте прав — съгласи се Тони. — Само че, разбирате ли, съдебната лекарка, която дала заключение от аутопсията на Барбара Фенуик, не била виждала никога дотогава подобни травми. Била много заинтригувана. Още тогава била с академични интереси, а междувременно е станала професор. Става дума за същата Елизабет Стюарт. Обърнала се към Вътрешно министерство за специално разрешение да запази костта от ръката на Барбара Фенуик, за да я ползва като учебно помагало. Трябвала й, за да демонстрира ефектът от масивна травма при притискане на костта и обвиващите я тъкани. Колкото и да е странно, тя забелязала още тогава, че уредът, с който е причинено счупването, има малък дефект в единия край, който си личи по раните. Малка издатина на металната повърхност, която оставя в костта отпечатък, ясно различим като отпечатък от пръст.

Думите му увиснаха във въздуха между тях. Нетрепващите очи на Ванс бяха приковани в лицето му.

— Когато професор Стюарт отишла на работа в Лондон, оставила ръката в бившата си месторабота. От дванайсет години ръката на Барбара Фенуик се съхранява в катедрата по анатомия в Манчестърския университет — Тони се усмихна мило. — Една необорима улика, която ви свързва с уреда, причинил счупването на ръцете на жертвата. Сега косвените улики започват да изглеждат по различен начин, нали?

Тръгна към вратата, отвори я и спря.

— Между другото — жена ви не ме привлича ни най-малко. Аз поне не се чувствам толкова непълноценен, че да се крия зад някаква лесбийка.

Когато излезе навън, той направи знак на полицая да се върне при Ванс. После, изтощен от психическия дуел с Ванс, се облегна на стената, плъзна се по нея и остана така, приклекнал, с лакти на коленете, скрил лице в ръцете си.

След десет минути, когато Карол Джордан излезе от съседната стая, откъдето двамата с Маршал бяха наблюдавали разговора между убиеца и преследвача му, Тони не беше мръднал. Тя приклекна пред него и обви главата му с ръце. Той вдигна очи и попита тревожно:

— Какво ще кажеш?

— Успя да убедиш Фил Маршъл — каза тя. — Той се обади на професор Стюарт. Първоначално не беше много възторжена, че я будят посред нощ, но когато Маршъл й обясни за какво става дума, наистина се развълнува. Ще тръгне от Лондон с влак в девет сутринта и ще носи прочутите диапозитиви от травмата. Маршъл изпрати човек да вземе ръката на Барбара Фенуик от университета в Манчестър. Ако данните съвпадат, ще повдигнат обвинение.

Тони затвори очи.

— Дано само не е сменил менгемето.

Тони усети, че на устните му напира усмивка.

— Мисля, че този път се справихме.

Прегърна Карол с една ръка и се изправи, повдигайки я със себе си. Отдръпна се малко назад и я погледна, все така усмихнато.

— Това беше изключително постижение. Наистина се гордея, че работих с теб по този случай.

Лицето й беше сериозно, очите й не се усмихваха.

Тони отпусна ръце и си пое дълбоко дъх.

— Карол, от доста време насам бягам от теб — поде той.

Карол кимна.

— Мисля, че знам защо — тя сведе очи. Не искаше да среща погледа му сега, когато най-сетне заговориха откровено.

— Така ли?

Мускулите на челюстта й се стегнаха и тя вдигна поглед към него.

— На моята съвест досега не тежеше човешки живот. Затова не можех да разбера как се чувстваш. Но сега, след смъртта на Дай Ърншоу, всичко се промени. А и това, че никой от нас не успя да спаси Дона…

Тони кимна мрачно.

— Не е кой знае колко приятно общо преживяване.

Карол често си бе представяла такъв момент на близост. Мислеше, че знае какво иска да стане след това. Сега забеляза с учудване, че реакциите й са по-различни от въображаемите. Тя постави ръка на рамото му и каза:

— По-лесно е да го понесеш с приятел, отколкото с любовник, Тони.

Известно време той се взираше, леко смръщен, в лицето й.

Мислеше за труповете на момичетата, изгорени от Джако Ванс в същата болница, където бе седял грижовно край леглата на умиращите. Мислеше за всичко, което Шаз Боуман би постигнала, и сега беше безвъзвратно загубено. Мислеше за всички срещи със смъртта, които им предстояха. Накрая помисли и за утехата — утехата, предлагана не от работата, а от приятелството. Лицето му се проясни и той каза:

— Знаеш ли, може и да си права.