Стръв

32

Клаудия Кабилдо разглеждаше Диана Бланко на светлината на прожектора.

— Винаги си била прекалено ловка, Жирафке. И това ти пречи.

„Прекалено всякаква“, призна пред себе си: висока, изваяна, с явни следи от умора и рани, причинени от Воайора, но все така ослепителна.

Диана Бланко, курвата с късмет. Не знаеше, дори и не подозираше какво е да страдаш наистина в ръцете на някого. Бе дошъл обаче моментът да го научи.

Изобщо не си и мислеше да използва наново пистолета на Мигел, държеше го още в другата си ръка: бе ги обезвредила и двамата с маска на Тайнството. Продължи само няколко минути и вече Ларедо бе извън строя, сгърчен на пода и вероятно мъртъв след изстрела. Колкото до Диана… Е, добре, не представляваше проблем.

Всъщност присъствието й налагаше възбуждащ обрат в развитието на действието.

Чу стенания откъм един от ъглите и насочи светлината натам. Глупавата Вера Бланко се бе свила и трепереше върху дървения подиум на студиото. От нея нямаше защо да се бои, тя също бе обсебена и преди малко бе крещяла и удряла по вратата на килията си, но през цялото време се бе подчинявала на заповедите й.

Всичко беше под контрол. Останалите бяха фигуранти в мизансцена й: манекени, инвентар от постановката, която самата тя бе измислила и в момента ръководеше.

Хвърли поглед към Диана и й направи впечатление, че въпреки хипнозата успяваше да обърне внимание на купчинката върху пода, в каквато се бе превърнал Ларедо.

— О, стига, престани да го гледаш — изсумтя. — Момчето ти е мъртво, Диана, или ще бъде в най-скоро време… И ти го казах, вината си е твоя. Имах намерение да убия единствено Дженс и тъпата ти сестричка и после да се разкарам оттук, да изчезна, пуфффф… — И показа с ръце във въздуха как щеше да стане това. — И да хвърлят вината върху теб, да те затворят, а аз да започна от нула. Само че благодарение на твоята идея за гривната на Дженс щяхте да го откриете, преди да съм успяла да се изпаря… Така че бях принудена да импровизирам. И не се получи чак толкова зле, признай. Даже ви организирах посрещане от името на Леонт и Хермиона, убедена бях, че ще оцениш символиката. — Развеселена, посочи табелката върху прашната си рокля.

Забеляза, че Диана помръдва устни.

— Кажи, златна — настоя. — Сигурна съм, че имаш много въпроси към мен…

— Ти се самоуби… Видях те да умираш, изгоря жива…

Клаудия се изсмя.

— Да възкръсват, това е единственото, което маските все още не могат да правят. Онова, което наблюдавахте, бе просто театър. Бях го планирала още преди година, но чак тази пролет успях да намеря идеалната партньорка, украинка, сервитьорка в една дискотека в Ибиса. Казваше се Олена. Приятелите й викали Лени, както ми довери, когато я обсебих. Досущ приличаше на мен, удивително. Свързах я с една фалшива агенция за кастинги, казах й, че искам да я наема за модел, и междувременно я изработих. Бе от филията на Властта, беше елементарно: техниката е от „Комедия от грешки“. После впрегнах специалните си възможности и я програмирах. В началото бяха прости инструкции. Трябваше да дойде в Мадрид с първия самолет, щом я повикам. След като открихте трупа на Алварес, я накарах да пристигне и я скрих в мазето на къщата. В неделя, когато ти ме посети и постави ония въпроси, ми стана ясно, че моментът на моето „самоубийство“ е настъпил. Щом Нели те повика на телефона, всичко вече бе готово: Олена чакаше, скрита в градината до прозореца, бяхме с еднакви рокли, беше сресана като мен. Бях се постарала на всичкото отгоре вкъщи да има бензин, известно ти е — номерът със старата косачка. Нели трябваше само да те изведе от стаята и… хоп, смяната се получи. Олена се вмъкна през прозореца и аз приключих с ролята на травматизирана девойка, която си бе спомнила всичко, изскочих оттам, откъдето беше влязла тя, и изчаках да я видя как се самозапалва под носа ви. Насред потъналата в полумрак къща, поради моята „нервна криза“, твоето объркване се получи още по-лесно. Бях заповядала на Олена да тича, докато гори, защото, поне така й обясних, съм укривала различни хора в къщата и сега желаех да унищожа следите им. После отидох до колата, където бях затворила Вера, и изчезнах, преди пожарникарите да се появят.

Докато разказваше, бе започнала да съблича изпокъсаната рокля, която бе изнамерила нейде в чифлика. Направи няколко жеста от маската на Труда, филията, към която принадлежеше Диана: смъкна я през слабите си бедра до глезените. Отдолу бе по костюма, който си беше сложила в онази претоварена от задачи утрин, втората след официалната й смърт, костюм на балерина, целият черен. Виждаше се само силуетът без никакви детайли, а точно това бе нужно за профила Труд.

— „Горещ“ финал, нали — добави весело, — и необходим, с живи свидетели, ти и Нели. Нямаше никаква нужда Падиля да иска тялото за идентифициране и прочее. Край на операцията: Клаудия Кабилдо е мъртва. Освен това Олена желаеше да се прояви като актриса и аз й предоставих тази възможност, не е ли така? И това бе ролята на живота й.

Смееше се, измъквайки първо единия, после другия крак от роклята. Свали си и обувките. Впитият костюм, който носеше отдолу, извайваше формите й, точно както й беше нужно, защото безспир трябваше да привлича вниманието на Диана върху своето тяло. Чувстваше се сигурна, познаваше прекрасно псинома на старата си колежка, бе я разучавала подробно. И като я поглеждаше от време на време, се уверяваше, че е напълно зависима.

„Даже и не подозираш до какво ще се докараш, преди всичко това да приключи“, помисли си.

— За… защо? — промърмори Диана с очи, втренчени в нейните.

— Питаш ме защо го направих ли? — На Клаудия въпросът й се стори глупав. — Как ти звучи думата „отмъщение“, Жирафке? На мен лично ми изглежда прекалено кратка. Цяла година повръщах насън, това знаеше ли го? Затварях очи и пред мен изникваха ония мъже, които се маскираха като един и същи човек, пипаха ме, пускаха ми електричество и се събуждах, защото почваше да ми се повдига… На няколко пъти правих опити да се самоубия, но ми попречваха. Правителството ми бе отпуснало къща и помощница, само че къщата беше осеяна със сензори за поведение, а помощницата бе агент на полицията. Реших, че е по-разумно да се преструвам на откачена по време на редките ви посещения: на докторите, на Падиля, твоите… Малко по-късно, на следващата година започнах да играя за себе си. Един ден заведох Нели до единственото място в къщата без камери: тоалетната. И там я обсебих. Открих, че след експеримента с Ренар бях придобила нови възможности… От този момент нататък Нели стана главното ми оръжие. Жалко, че и за нея това бе последното действие…

Избута изпомачканата рокля с крак, застана в профил и се увери, че Диана продължава да я гледа. После насочи прожектора надолу към дървения подиум. Там имаше дамски манекен, обърнат с лицето надолу, без крака, но като го освети добре, се оказа, че има, че кожата му е със загар и е тъмни кехлибарени къдрици. Клаудия се вгледа дали локвата кръв до главата му вече е изсъхнала.

— Не съм дала все още име на ролята, която тя изпълни — каза. — Може би трябва да е „Ариел“, не зная… Робът дух. Не се мъчи прекалено. Заповядах й да разкъса гърлото си, преди да пристигнете, само толкова. Не ми се искаше да я убивам, но след повече от година обсебеност псиномът й нямаше да може да се съвземе и щеше да е опасно да я изоставя… Освен това не бива да я свързват със случилото е се и ще разкарам трупа… Съжалявам много, Нели — добави. — Ако това те утешава, ще ти кажа, че останалите ще свършат къде-къде по-зле…

Замълча за миг, улавяйки бърз и кос поглед. Беше на Диана.

Внушението на маската на Тайнството бе започнало да отслабва и момичето бе направило крачка към нея. Беше я подценила. Ако желаеше да постигне онова, което си бе наумила, трябваше да премине към Труд, колкото се може по-скоро.

Без да помръдне, се усмихна и започна да си играе с ластичния колан на панталона си.

— Какво става, Жирафке? Нервна ли си? Шшшшт… Ще изпуснеш остатъка от цялата история. Поседни и слушай моя разказ — продължи, като Просперо от „Бурята“, пресметливо изправяйки се и осветявайки голия си корем под долния край на блузата, точно както би го направил и един осветител в професионален театър. Това бе само светкавичното начало на Труд, не цялата маска, но бе достатъчно Диана да се закове. Клаудия говореше бързо, за да я разсее. — Падиля беше моят „Калибан“, робът животно. Любопитното бе, че първия път, когато го обсебих, исках единствено да го разпитам… Трябваше да знам какво е станало с Ренар и защо всичките ми маски с него претърпяха провал… И, о, изненада! Чух нещо неочаквано. — Направи жест на погнуса. — В тоалетната ми предостави и вътрешностите си… Представяш ли си, само да го слушаш? Да чуеш онова, което са вършили с мене? Тогава ще добиеш някаква идея дали самата ти наистина си била тормозена от разни психари и едва ли ще продължаваш да твърдиш, че това е надхвърляло човешките ти възможности за търпение и издръжливост, а и ще проумееш какво представляват собствените ти началници. — Хвърли привидно бегъл поглед върху атлетичната й фигура. — Ти си едно глезено момиченце. В отдела винаги повече са те уважавали, Жирафке… И като е дошло време да си изберат опитно свинче, са си казали: „По-добре Клаудия, по-дребничка е, значи по-малко ще изгубим.“

И реши да мине към Труда. Бе се спряла на техниката на Гонилов. Щеше да отнеме най-много минута. Започна вътрешно да се подготвя.

— Ще ти доверя нещо. Като изслушах Падиля, ми идеше да го накарам да счупи огледалото в тоалетната и да го изяде парче по парче. Но се сетих, че ако го направя, няма да имам възможността да си отмъстя за останалото. Така че подхванах едно по едно. Нашият любим началник бе ключова личност и преди да го разпердушиня, исках да го изстискам до капка. При всяко негово посещение възстановявах връзките и му втълпявах нови инструкции за поведение. Открих, че съм в състояние да програмирам обектите за извършване на определени дейности и те впоследствие да не помнят абсолютно нищо от това. Така се добрах до всичко, което Падиля контролираше: полицейски канали, вътрешни новини и… По тоя начин ми достави кола, регистрира фалшивата агенция за кастинги и успях да привлека Олена, като се възползвах от сезона за балнеолечение в Ибиса… А и да хвана Алварес, разбира се. Случи се в същия ден, когато ти се срещна с Дженс в Нулевата зона, помниш ли? Падиля използва служителите от секретния протокол и му уреди среща на едно забутано място в кола. А аз го чаках на задната седалка. Направих маска на Притворството и още щом влезе, му прибавих „специалитета Клаудия“. Програмирах го да върши всичко, което пожелая… Е, не закачих семейството му. Спрямо него имах милост. До известна степен… Но относно господин Хулио Падиля ни най-малко. В края на краищата Алварес единствено даде зелена улица за Ренар. Докато Падиля подкрепяше Дженс от начало до край. Идеята за тунела беше лично негова, Жирафке, ти знаеше ли това? Искаше да постигне Йорик също като Дженс. И ме посочи за проекта, все едно размазваше муха на голото си теме. Затова при последния сеанс включих и някои забавления със собственото му семейство. И на празника на Хелоуин, на третата годишнина от гениалния експеримент Ренар… Бум! Още като чу гласа ми в слушалката, псиномът му се задейства. И всичко това го извърши с невероятно удоволствие.

Вече бе готова. Спря и огледа вторачено Диана.

— Господин Падиля се оказа много ценен… Но оставаше нещо, което и той не можа да ми даде: третия човек от плана за отмъщението, доктор Виктор Дженс… И точно тук ти излизаш на сцената, Жирафке.

Възползвайки се от впечатлението, което направи с тая директна реплика, Клаудия започна.

Маската на Труда се основаваше на ярки контрасти: мускули в момент на слабост, нежност и деликатност наред с жестокост. Ариел и Калибан, двете странни създания, които служат на магьосника Просперо в романса „Бурята“, са нейните символи: ефирен дух и земен демон. Клаудия помнеше прекрасно теорията на Дженс: че в последното си произведение, което е написал в усамотение, Шекспир е пожелал да остави тайните ключове към профила Труд. Техниката на Гонилов предполагаше именно подобни контрасти.

Клаудия изигра маската по класическия маниер: наведе се пред Диана, завъртя се под определен ъгъл с точната бързина, колкото да й обърне гръб, погледна я над костеливото си рамо, напрягайки мускулатурата на врата.

Беше достатъчно. Сгърченото лице на Диана и начинът, по който бе отворила устата си, бяха неоспоримо доказателство за това как внушението бе парализирало псинома й.

„Привлечена е“, реши. Важното сега е да не я изпуска.

— Знаеш ли? — продължи, без да променя положението, в което бе застанала. — Не се изненадах ни най-малко, когато подразбрах, че крушението на яхтата е било чиста проба сценарий. Освен това и че Падиля не е бил уведомен за адреса му, въпреки че му е пращал служебните доклади и от време на време се е консултирал с него. Старецът се е скрил, ала не от правителството, от Падиля или от Алварес, а от мен. Нямах много време да го разпитвам, но явно е съзнавал, че случаят Ренар не е бил безуспешен… Вероятно се е догадил за това в последните дни, непосредствено преди политическите кръгове да вземат решение опитите да се прекратят и да изиграят сценката с моето „освобождаване“. Точно така, маската Йорик съществува, Диана. Виктор я е изтръгнал от мен, оставяйки след себе си месо, направено на парчета, като в същото време хем се е страхувал, хем ме е чакал да я демонстрирам. И затова се е скрил, само че в Мадрид, а не някъде далече. Дъртият магьосник ме е дебнел от пещерата си, заобиколен от своите обучени агенти телохранители… И неговият мъничък Ариел не му е изневерил.

Единственото движение у Диана, което й се противопостави, бе, че се обърна с лице към нея и я изгледа. Но бързо се успокои: все още й беше подвластна.

— Старият не се доверяваше никому, естествено — продължи, — само че самият Падиля ми каза, че ти си единствената, която би могла да влезе в контакт с него. Нямам идея какви данни ти беше предоставил за „господин Пийпълс“, или просто е предполагал, че щом става дума за теб, дъртакът ще си покаже носа от дупката. А да се използват маски, за да се осъществи някакъв контакт между вас, беше безсмислено, защото старчето щеше да ги усети начаса. Той представляваше едър улов и спрямо него не можеше как да е. И един ден разрешението дойде. Падиля, на когото нареждах да ми докладва всяко нещо, което се случва с тебе, сподели, че си оказала натиск върху него Вера да не участва в залавянето на Воайора. Дадох си сметка, че именно това е, което чакам: да се появи един велик психар, да е сложен случай, по повод на който да прибегнат до Дженс… Обаче не биваше да губя никакво време. С Падиля можех да се занимавам и цяла година и да го ползвам на части. Сега обаче нещата стояха по различен начин. Ако ти напуснеше работа, щеше да ми е далеч по-трудно да се сдобия с тебе, от друга страна нямаше да мога да се добера до Вера, освен под някакви специални претексти. Знаеш, че всяко успешно представление се нуждае от свестен сценарий. Така че три поредни нощи аз и Нели се посветихме на залавянето на Елиса Монастерио, приятелката на Вера, хванахме я, когато мина покрай колата ни. Натиках я в мазето на къщата и я програмирах. Полицията ще открие трупа й в един язовир на североизток, където тя самичка си се хвърли. Невинна, но полезна жертва. Поради тая именно причина поведението на Вера вече ти се стори логично. Гениално, нали? Освен това започнах да се замислям дали не бих могла да те ползвам за нещо повече от привличането на Дженс. Да хвърля върху теб отговорността за всичко, което предстоеше да направя.

Спря. Защо й се стори, че Диана прекалено начесто примигваше? Бе ясно, че не е в състояние да излезе от психозата единствено чрез собствената си воля, но в същото време знаеше и колко опасна би могла да бъде. Втренчи се в очите й и мигането престана. Можеше да се дължи и на огромното удоволствие, което това й доставяше. Продължи:

— Направих така, че Падиля да се срещне с Вера още на следващия ден привидно поради изчезването на Елиса. Заведе я до колата, където я очаквах, и я програмирах да проникне в апартамента ти. Вера знаеше кода и не се наложи да насилва вратата. Преди да се появиш, постави в дъното на гардероба ти куклата, която бях сложила в ръцете й, и монтира микрокамери в хола и спалнята ти. По тоя начин вече знаех всичко за обажданията ти и движението в къщата… После тя се сби с тебе, счупи оня портрет на родителите ти, дето си го държеше в стаята… Всичко се получи много убедително, не е ли така? И ти се превърна в актриса от моя театър. Знаех, че възнамеряваш да заловиш Воайора, за да отървеш Вера, и казах на Падиля да ти отпусне два-три дни. Ето как те притиснах да потърсиш помощ от Дженс, което и направи. Сутринта в деня на срещата ви изпратих Нели в парка в Нулевата зона, докато аз се занимавах с Алварес. Като научих къде е жилището на Дженс, вече можех да контролирам и него, така и разбрах, че те е посъветвал да дойдеш в чифлика да се упражняваш. Помислих си, че ще е забавно Алварес също да се появи тук, да поподреди манекените, да им сложи табелки… Наистина имах нужда да те въвлека напълно в тая въртележка и да те накарам да си подгониш опашката… В основните навици на Ренар, според проекта на Дженс, влизаше и това да оставя обесени кукли на местопрестъпленията и аз реших да сторя същото. Девизът ми стана „Ренар се завръща“. Това исках да внуша на всички. Използвах символа на „Мяра за мяра“: произведение, посветено на справедливостта. Щеше ми се Дженс да се поизпоти малко, преди да го довърша. Много от нещата се подредиха сами. Трябваше да заловя сестра ти, за да станеш съпричастна, защото нямаше начин да я подчиня предварително изцяло, това щеше да събуди най-малкото някои подозрения. Хванах я вечерта, когато се готвеше да излезе на лов, като я програмирах да ми отвори вратата. Скрих се в кухнята, подготвих се с необходимата маска и щом Вера се появи, й заповядах да изключи подкожния чип и я отвлякох със себе си. Отначало я криех вкъщи, в мазето, после — тук. Разбира се, следвайки инструкциите ми, Падиля подправи анализите, с цел да стовари върху Воайора вината за изчезването на Вера. С нашия старец се получи далеч по-лесно. След мнимото ми погребение Дженс реши, че няма причини да се страхува от мен, разпусна телохранителите си и се прибра съвършено сам. А аз го чаках в дома му. Една Аура бе достатъчна. Наредих му да си стегне куфара като за пътешествие и го доведох в чифлика. Тук го посъветвах: „Щом за теб е от такава важност собственият ти мозък, ще ти доставя удоволствието да си го пипнеш с ръце.“ Облякох го като Леонт и му поставих маска. Малко след това, като се сетих, че ти и Мигел трябва да дойдете, промених плана и му нареди, че да ти се обади. Той повтори всичко, дума по дума, както му го суфлирах… Виждаш ли, използвах те в качеството ти на агент, за да заловим най-едрия…

Забеляза промяната в Стойката на жертвата си, само че беше прекалено късно.

„Не е възможно — най-напред си помисли. — Не е възможно да се освободи толкова бързо…“

И в същия миг получи силен удар.

Не беше кой знае колко точен, можеше и да го избегне Диана се опита да я удари втори път, но се движеше като боксьор в десетия рунд, беше гроги и единственото, което успя да постигне, беше да загуби равновесие. Клаудия не й предостави повече възможности. Вдигна дясната си ръка, опря обратната страна на дланта върху челото, сякаш бършеше потта си, и в следващия миг започна да я сваля надолу към бедрото и изстена точно както се изискваше при маската на Труда, предназначена за светкавична реакция. Ефектът бе моментален: Диана отведнъж престана да проумява действията си.

— Курва — изсъска Клаудия, след като възвърна превъзходството си.

Само че как стана това, как успя да я нападне, въпреки че беше под въздействието на маската? Освети пода под краката й и разбра. От развързания мръсен бинт на лявата й ръка капеше кръв.

Поклати глава, дълбоко учудена от приложената от колежката й тактика: нарочно бе разранила мястото около пръста си. С цел да намали удоволствието от това обсебване. Пред нея не стоеше новачка, без всякакво съмнение.

Много е опасна.

Но тя пък беше изключително бърза. И разполагаше с огромна власт.

— Защо… защо правиш това с мен…? — профъфли Диана.

Клаудия се възхити на нейното усилие.

— По-добре попитай: защо не? — процеди през зъби. — Надявам се, не си въобразяваш, че съчувствените ти посещения през тия месеци и потупванията по коляното са те издигнали особено в очите ми, а, superwoman! С теб никога не сме били приятелки, така че защо идваше? Ще ти кажа — за да не се чувстваш виновна. А бяхме две еднакво кадърни… Не, аз винаги съм била над теб, винаги… И когато тая дърта свиня реши да накълца мен, осъзнах, че си жива единствено защото те фаворизират, а идваше да ми дърдориш: „О, колко съжалявам, колко съжалявам…“ Разбира се, че съжаляваше. Съжаляваше и усещаше едно голямо облекчение! — Докато говореше, протегна ръка към потното лице на Диана и го притегли към своето. Това бе също контролиран жест от маската на Труда. Тогава изненадващо вдигна прожектора и освети отблизо лицето й. Увери се, че не примигва, намираше се в състояние на предобсебеност.

Само че трябваше да е сигурна. За тоя демон всяка мярка беше недостатъчна.

— Съблечи си якето и ми го дай — заповяда й. Диана се подчини светкавично и Клаудия го захвърли надалече. — На колене. — Диана се свлече надолу. Прожекторът осветяваше обилната пот по лицето, ръцете и врата й, това също доказваше, че е на ръба на пълната обсебеност. Оранжевата блуза, мокра, бе полепнала по тялото й. — Удари лицето си с дясната ръка. — Видя Диана да се свлича след удара от собствената си ръка и да изпружва дългите си крака, обути в джинси. Но незабавно се върна в положението на колене и вдигна лице, сякаш в очакване на следващия шамар. Даже и не изохка. Това бе още едно доказателство в същата посока. — Добре. — Успокои се.

Вече нямаше съмнение: Диана бе изцяло под контрола й и най-ужасната болка не би я накарала да мръдне от мястото си, ако не й заповядаше.

Огледа я с пълното съзнание за властта, която упражняваше върху й: Диана бе в краката й, превила гръб, изложила доверчиво гърлото си, готова да изпълнява нейната воля. Както Нели Рамос, Алварес, Падиля и Дженс. Вълшебствата ми действат. Единствено я притесняваше фактът, че все още не я притежаваше напълно. Както я бе подредила, в това положение на малоценност, би могла да го постигне само с промяна в тона на гласа, наподобявайки нещо като мелодия, от рода на тайнствените песни на духа Ариел, но знаеше, че това ще попречи на цялостния план. Нямаше да й се размине да стане нейна, така или иначе, ала не и преди да извърши всичко онова, което бе замислила.

Подсили маската с жест, изразяващ очевидна привързаност: наведе глава и се приближи дотолкова, че коленете й опряха в блузата на Диана. Не искаше да бърза. Усещането да властва над такава като нея бе ново и завладяващо. Като виртуозна пианистка удряше клавишите на псинома й с точно премерена сила и наблюдаваше резултатите: тика на клепачите, лекия дъх, отварянето и затварянето на устата… Дълго бе мечтала за този миг. Не мразеше Диана, но откри, че винаги е желала да й покаже коя от двете е по-добрата.

— Ще ти кажа какво възнамерявам да сторя, Жирафке — прошепна, насочвайки светлинния сноп в лицето й като дресьорка към главата на любимия си делфин. — Много е просто. Едно отмъщение никога не е съвършено, ако заловят извършителя. Ти и аз сме сред най-добрите агенти в Европа; само една от нас би могла да направи всичко това, така че се нуждая от теб, за да забравят мен… Въпреки че съм „мъртва“, е възможно да почнат обширно разследване, при положение че не открият виновен, което не ми харесва, защото противоречи на намеренията ми, като приключа, да покрия следите си и да изчезна. Ползвах Падиля да получа нова самоличност. Няма да ме видиш повече. Ще отида някъде из Пасифика, на някой остров, като оня на Просперо, където всички ще са ми слуги… Да, в съответствие с плана, ще прекараш останалата част от живота си, скапвайки се в някой затвор или болница, както аз бях три години в ада, Жирафке. Компенсацията е справедлива.

Забавляваше я да гледа как Диана се опитва да докосне с устни ръката й, всеки път щом я протегнеше. И, разбира се, веднага я отдръпваше, което събуждаше у момичето кучешко обожание. Бе важно да не й позволява да се докосва до голата й кожа, защото това можеше да доведе до обсебване, а все още не му бе времето.

— Ще те обсебя — съобщи й. — После ще ти заповядам да убиеш сестра си, ако е жива дотогава, също и Мигел, и ще се предадеш на полицията. — Забеляза промяната в изражението й и си даде сметка, че все още й оставаше достатъчно собствена воля. Не би могла да й разпореди такива действия, преди да я обсеби напълно, и дори заподозря, че ако Диана изгуби за известно време визуалната връзка с нея, можеше да се избави от това си състояние. Само че такова нещо нямаше как да се случи: удоволствието, което изпитваше, щеше да я лиши и от сетната люспа воля, която й оставаше, така както човек лющи изгорелите си кожички на плажа. Падиля бе изнасилил любимата си парализирана щерка и като самонаказание се бе осакатил. Нищо не бе в състояние да се изпречи на пътя на такова всеобемащо удоволствие и Клаудия го знаеше.

Щеше да постъпи точно както се искаше от нея, и толкова.

— Също така — продължи — ще признаеш вината си за смъртта на Падиля, Алварес и Дженс… Никой няма да се усъмни, ти си ветеран, ще си помислят, че си паднала в дупката. Всъщност, ако не се бе сетила за гривната, сега щеше да си арестувана и сигурно щеше да ти бъде повдигнато обвинение. Но така е по-добре, по тоя начин няма да има никакви съмнения… Ще направиш самопризнания. Естествено, преди това трябва да те обсебя и там е проблемът. Както ти е известно, анализът на микропространствата на едно престъпление може да разкрие и това дали псиномът на извършителя е непокътнат, или обработен. Така стана и при смъртта на Алварес и Падиля. Същото ще се случи и с тебе и аз не мога да си го позволя. Интересува ме дали подобни следи от обсебване са останали и при Дженс, но най-вече при теб, понеже твоята роля е да поемеш вината и… Така че сега, как да се справим? Може би има някаква възможност да се измами квантовият компютър? Вероятно да. Пробвала съм с Падиля и компютрите в отдела: маската Йорик не е различна от останалите, тя е нещо като добавка към тях. Наричам го „специалния принос на Клаудия“. Не само служи да подсили до невиждани граници която и да е маска, но и удоволствието, което доставя, е такова, че псиномът на жертвата потъва в подсъзнателното като ръкавица, поставена наопаки, и в същото време демонстрира напълно рационални действия. Подобно на ония войници, които вървят срещу куршумите не поради смелостта си, а обзети от страх. Поведението на подчинен от маската Йорик остава извън обсега на компютрите, защото няма машина, която да проумее такова удоволствие… Преимущества? Очевидни Недостатъци? Необходимо е много време за подготовката на обсебването, обаче…

Отстъпи назад. Това бе премерено движение. Жертвата изскимтя, като видя как обектът на нейното обожание се отдалечава с няколко сантиметра. Клаудия разчиташе именно на това: да усили още повече желанието у Диана преди финалната сцена.

— … обаче имам две новини, едната е лоша, другата — добра, superwoman. Лошата е, че вече съм готова…

И беше вярно. Техниката на Йорик изискваше маската да бъде изградена предварително в главата на агента стъпка по стъпка, до най-дребни подробности: не само отделните жестове, но и начинът, по който щеше да бъде възприета в своята цялост от страна на жертвата. Това включваше светлина, декор, облекло, мислите и желанията на субекта. И колкото по-настоятелно се концентрираше в себе си, толкова повече се убеждаваше как маската действа все по-силно и по-силно, като батерия, включена да се зарежда в електрическата мрежа. В някой от следващите мигове всичко щеше да е свършено. Вече бе сигурна, че каквото и да направи Диана, нищо не можеше да промени хода на събитията. Репетициите бяха приключили, публиката чакаше, коленичила, представлението по обсебването на Диана можеше да започне.

Вдигна нагоре ръце като режисьор на спектакъл, давайки сигнал за начало.

— А добрата вест — добави — е онова, което ще изпиташ… Отсега нататък винаги, когато се сетиш за това как на сестра ти й изхвръкнаха чивиите, ще получаваш оргаз…

В тоя миг нещо изотзад я покоси и тя се строполи върху жертвата си. Усети физически как фините нишки, които я свързваха с псинома на Диана, се скъсаха.

И докато падаше, чу измъчения вик на Мигел Ларедо:

— Диана! Пистолета! Вземи… пистолета.

33

Чувствах се като лепкава, сладникава каша.

Диана…!

Имената вече не съществуваха. Какво е името, ако не форма на разделение между хората? В моите възприятия една ръка представляваше част от нечие тяло и от пространството, сред което се движеше. Декорът и актьорите бяха едно неразчленимо цяло.

… Вземи й…

Образи и звуци се сливаха, наподобявайки дълъг коридор, гледан от различни ъгли, или пък играта на светлината по десетките повърхности на обработен скъпоценен камък. Лявата ръка и челюстта ме боляха наистина, но ставаше дума само за още един ярък щрих, добавен към множеството цветове на фона, като бродерия на дреха. Единственото, което успях да усетя, или единственият ми спомен имаше геометрическо изражение: сякаш не представлявах нищо повече от незатворен кръг, следа от молив, който всеки момент щеше да довърши траекторията си.

… пистолета!

И тогава краката на Клаудия, кокалестите й колене, най-слабите, които някога бях виждала, внезапно се завтекоха насреща ми и се блъснаха в мен. Настъпи малка промяна в сценария. Светлината се извъртя като в концентрационен лагер при бягство на затворници. И съзрях публиката, внушителна група трупове в костюмите на своите епохи, прави. Манекени. Един от тях, с глава на мястото й, приличаше на Ана Болейн.

И от този миг нататък действителността се завърна.

— Мигел, жив ли си… — И наострих уши.

И всичко последва светкавично, като при бърз ход на видео. Бях седнала на пода, все още зашеметена от сблъсъка с Клаудия, близо до мен лежеше пистолет. Познах го, беше разглобяемият пистолет, който Мигел бе насочил към главата ми вкъщи. И постепенно си спомних, че после го държеше Клаудия и накрая бе паднал на земята. Мигел искаше да го взема, без все още да разбирам защо.

Протегнах ръка към него и отново чух гласа на Клаудия:

— Ти май така и не се научи да стреляш през тия години…

Бе се надигнала и направи нещо, което ме изненада. Засили се напред, като футболистите, и възползвайки се от инерцията, изрита с десния си крак Мигел, който продължаваше да лежи сгърчен на пода. Въпреки че бе боса, ритникът с пета бе жесток, Мигел изстена и остави влажна тъмна следа, завличайки се до краката на един от манекените, който се строполи върху него. Двамата, човек и манекен, останаха един върху друг, неподвижни като предмети. Една ръка, бързо и леко като пипало, се мярна в моето зрително поле и сграбчи пистолета.

— Но всяка грешка може да бъде поправена, нали? — каза Клаудия и се прицели в Мигел.

Окса, върви за момичетата.

Това, че Клаудия изрита Мигел, ме накара да се намеся.

Нищо от онова, което ми бе сторила или наприказвала до тоя момент, не ме интересуваше. Знаех, че съм в състояние на предобсебеност и че бе изгубила контрола върху мен, след като Мигел я бе блъснал върху ми. Макар и ранен, беше съумял да допълзи до краката й, докато тя държеше речта си.

Намесих се единствено, за да й попреча да стреля.

Скочих отгоре й точно в мига, когато оръжието гръмна със звук на настъпена кутия от бира и вероятно нещо невидимо и смъртоносно бе излязло от късото му дуло. Не смогнах да се блъсна в нея, преди да успее да натисне спусъка, но моята атака я накара да се мръдне, за да ме избегне, и това промени траекторията на куршума. Докато я захлупвах с тялото си в старанието да й нанеса удар, чух шум от счупване и се помолих да не е нещо сериозно.

Не можех да направя нищо повече от това за Мигел. Сега трябваше да се погрижа за себе си.

Клаудия беше слаба, но жилава като стоманена тел, здрава като корабно въже и с удара, който й забих в корема, причиних повече вреди на себе си, отколкото на нея. Моето нападение обаче поне я принуди да се отмести и двете се превърнахме в нещо като ония летателни приспособления, конструирани от нашите предци. Моторът представлявах аз, а и съумях да я пусна навреме преди последвалия сблъсък.

Но не се ударихме в стената, разбрах го по звъна на стоманена ламарина, а в огромното огледало, което преди бе скрито зад тежката завеса. Не изглеждаше да се е счупило, за щастие и аз самата бях невредима.

Пистолетът.

Определено не съм веща във физическите единоборства. Разбира се, бях преминала през основния курс и имах някакви познания и умения. „Първо я обезоръжи.“ Възползвах се от мелето и удара в огледалото и хванах дясната й китка. Трябваше да го направя с дясната ръка, защото раната на лявата ме болеше нетърпимо. С крайчеца на окото си забелязах, че Клаудия се усмихва, усетих дъха й в лицето си, както в ония етюди навремето, когато двете се милвахме. Каза нещо, обаче не го чух. И без особено да се насилвам, пистолетът изхвърча от ръката й и падна някъде в тъмното. Тогава разбрах какво ми бе казала. „Искаш да го вземеш? Добре, заповядай.“

Тя сама го беше пуснала.

Клаудия също не беше боец, естествено. Бяхме агенти, бяхме измамнички. При нас важното бе не да си по-як, а по-хитър. И докато отвличаше вниманието ми по посока на пистолета, вдигна дясното си бедро така, че сякаш тялото й политна във въздуха.

Ритникът ме тласна силно назад с разтворена уста. Разперих ръце настрани и куп прашни манекени ме обгърнаха отвсякъде, предоставяйки ми своята фалшива подкрепа като подопечни подмазвачи на паднала от трона кралица. Опитах се да се хвана за тях, но единственото, което успях, бе, падайки, да ги катурна всичките. Клаудия се втурна в атака.

По принцип тя бе губеща в ръкопашен бой: мършава, ниска, кълбо от нерви, кожа и кости, много по-слаба от мен. Без съмнение обаче бе заслепена от дива ярост. А най-ужасното бе, че умееше да променя тактиката си съвършено неочаквано. Предизвикваше ме единствено с поглед: „Искаш да ме удряш ли? Искаш да ме убиеш! Давай, Жирафке. Само че дори и не подозираш какво е да страдаш. За разлика от мен.“ Точно тази разрушителна воля ме обезсърчаваше.

Изправих се, за да поема удара на малкото й, но твърдо като скала юмруче. Опитах да се уловя за нещо и паднах върху сгърченото тяло на Мигел. Предположих, че ще продължи да ме налага, и понечих веднага да се вдигна на крака, ала не последва това.

— Добре, superwoman! — възкликна. — Сега стани!

Още веднъж се помъчи да ме удари, но го избегнах. По брадата ми течеше кръв.

— Хайде, мръдни се, Жирафке! — каза, без да бърза. — Удари ме!

Не променяше стратегията: изчакваше, удряше и пак изчакваше. И тогава разбрах защо. Желаеше да ме държи на разстояние, да не влизаме в схватка. Целта й бе не да изгубя съзнание, не да победи, а да ме обсеби. Подготвяше се за маска. Това ме накара да импровизирам план за действие.

Бе ме натикала в един от ъглите, този, който беше срещу изхода и огледалото. Завесата, която преди го покриваше, се бе откъснала от единия край, беше провиснала и го затулваше наполовина. Удари ме пак и се престорих, че падам, за да застана с гръб към нея, съвсем близо до огледалото. И за десети от секундата се приготвих за своя маска.

Филията на Клаудия бе Кръв. Това нямаше нищо общо с вампири или разни подобни, а с възможността да бъде обсебена от агент, вградил собствения си псином сред особен декор, в който преобладава червеният цвят. Дженс я свързваше с „Хенри VIII“, едно от последните произведения на драматурга, писано в сътрудничество с друг предполагаем член на Гностичното общество, Джон Флечър. Изобилието от специфични сценични решения и костюми, например пурпурното облекло на кардинал Улзи, а също и фактът, че кралят, главен герой в драмата, става известен, като обезглавява някои от съпругите си, бяха скритите символи на тази филия. Яркочервеният цвят и кръвта усилваха ефекта на маската. Дженс ни караше да усвояваме техниката, изливайки бутилка вино върху голите си тела.

Направих бърз анализ на ситуацията: светлината — прожекторът в ръцете на Клаудия, външният ми вид — оранжевата блуза с петна от кръв, и самият фон — червената завеса и до нея огледалото. Реших, че си заслужава да опитам. Поредното „изчакване“ приключи и след всеки неин удар залитах назад, но винаги пред огледалото, и се извръщах към Клаудия със своята маска.

Получи се не зле, само дето бях забравила един детайл. Или два.

Клаудия също бе добра.

И се беше обърнала, дори по-успешно и от мен.

Превърна се в покер. Аз показвах фул, а в усмивката й съзирах четири аса.

И накрая, като за капак, жокерът в колодата. Йорик.

Част от моето съзнание, онази, която все още не бе напълно замъглена, си даде сметка, че ставаше дума именно за Йорик, защото профилът Труд, макар да беше изпълнен безупречно (разтваряне на ръцете точно както трябваше, напрягане на бицепсите, насочване на прожектора към корема), никога нямаше да успее да се справи сам.

Йорик я бе направил неустоима.

Изритах огледалото и с две ръце дръпнах завесата.

— Ах — каза Клаудия, като си пое дъх. — Виж я ти, а малко й остава.

Така и се чувствах: не бях обсебена, ала не можех да откъсна очи от нея. Все още бях способна да разсъждавам, да търся обяснения, но в същото време ме обладаваше отново това мъничко (и съвършено) тяло. Като че натъпкана с някакъв афродизиак, вече бях пред прага на първите симптоми: учестен пулс, топли вълни…

— Ооо, моля те, Диана. — Малката богиня въртеше късите си сламени коси в знак на отрицание. — Да не би да се опитваш да ме атакуваш с маска? Не ти липсва смелост… Нека ти кажа нещо, за тоя миг се подготвям от една година. С теб мога да се справя и без Йорик, Жирафке.

Обсебването минаваше през различни моменти — върхове и мрачни клисури. Насред една от тях се помъчих да разсъждавам трезво. Задъхана, й казах:

— Хапеш ръцете, които ти дават… Опитваш се да убиеш хората, които наистина те обичат, Клаудия…

— Наистина ли ме обичат? — удиви се. — Не разбирам. Кой ме обича „наистина“? Родителите ми? Дженс? Нели? Може би ти? Истински чувства не съществуват, Жирафке. Това не го ли знаеш? Има само псином. Театър. Маски.

— Никога не съм ти навредила с нищо, нито пък Мигел…

— Вече ти обясних, нуждая се от теб, за да изляза чиста. А твоето момче си го доведе ти.

— Болна си… Паднала си в дупката… Нуждаеш се от помощ.

Надявах се думите ми да я ядосат и тогава ефектът от контрола й върху мен щеше да отслабне. Само че Клаудия прие всичко с точно пресметнато спокойствие и подходяща усмивка.

— Мислиш ли? Много е възможно…

От тона й сякаш тръпки ме полазиха от глава до пети. Можеше да се очертае върху тялото ми разпространяването на удоволствието, което все по-неистово изпитвах. Наведох се, вкопчих се в завесата, изпънах бедрата си, така че да ги вижда, и изстенах продължително. Не бях в състояние да произнеса и дума повече.

Клаудия издърпа панталона си надолу и втъкна прожектора в колана, та ръцете й да са свободни. По тоя начин светлината отдолу нагоре създаваше контрастни светлосенки. И тогава погледна към Мигел и Вера, за да се подсигури, че никой от тях няма да я прекъсне. Това изглеждаше малко вероятно: Мигел лежеше в несвяст или мъртъв до отсрещната стена, а начинът, по който Вера се бе свила върху подиума, говореше, че все още е обсебена. И без да бърза, се извърна към мен. В очите й, около които прожекторът рисуваше тъмни сенки, просветваха подигравателни искри.

— Най-накрая сами, една срещу друга, ти и аз. Дойде време да си направя удоволствието, наистина… Представи си Йорик — в тоя миг. Докато те биех, ти го подготвях. Представи си го. Ще бъде нещо като откритие. Никой не е изпитвал удоволствието, което ще изпиташ ти… После ще убиеш сестра си и Мигел и ще се обадиш в полицията… Но преди това ще те издигна до небесата, Жирафке. Така ще прозреш онова, което научих с Ренар, и до каква степен прилича на ада. Две еднакво непоносими противоположности.

Знаех, че това не е самохвалство. Докато говореше, раздалечи тънките си крака, стъпи здраво на пода право срещу мен и започна полека да вдига ръце, осветена от прожектора. Сякаш светлина, извираща от слабините й, озаряваше цялото й тяло.

Усетих как след миг вече нямаше да има път назад. И сетният лъч здрав разум щеше да залезе в главата ми, както градът изведнъж потъва в мрак, щом спре токът.

— И за последно ще ти кажа още нещо — прошепна Клаудия, докато ръцете й пълзяха нагоре бавно, като бръшлян, около собственото й тяло. — Никога не си била по-добра от мен. Беше готина, чаровница… И затова Дженс те запази, ти му харесваше. Но никога не си била като мен. — Слабите й ръце се вдигаха като изгрев: когато стигнеха догоре, слънцето на маската щеше да ме заслепи напълно. Вече почти чувах смазващия грохот на удоволствието, трополенето на тежката машинария, която караше да вибрират всичките ми органи. Разполагах само с няколко секунди. Бе важно обаче да ги използвам правилно, а концентрацията ми костваше все повече и повече усилия. — Предавам ти Йорик, Жирафке… — добави, ръцете й вече се изпъваха нагоре: взрях се в тях, широко разтворени, движещи се свободно и леко като криле на космически кораб. — Но бях аз тази, която го постигна, и това не го забравяй, не ти… Запомни го завинаги.

— На добър час, Сесе — казах й.

И го направих.

Бяхме агенти, бяхме измамнички. Надявах се да съм я заблудила с опита си да й приложа маска преди малко. Всъщност, както винаги, имах и втори план за действие, но малко странен. Бях решила да застана пред огледалото и да издърпам завесата, която го покриваше отчасти. В мига, когато Клаудия довършваше последните движения, сторих единственото, на което бях способна в положението, в което се намирах. Не можех да я атакувам, не можех да избягам, дори не можех да затворя очите си.

Но можех да спра да се съпротивлявам и да падна в краката й.

Това и направих: като поклонник пред своя идол. Ръцете ми, все още вкопчени в завесата, я повлякоха надолу. Надявах се да я смъкна от корниза.

Огромното парче тежък плат се свлече заедно с мен. Не изкрещях от болезнения удар в коленете, нито дори от това, че се „събуждам“, както в тъпанарските фантазии за хипнотизатори и хипнотизирани. А от съзнанието, че съхранявам късче собствена воля.

Не знаех дали същото се случва в този миг и с Клаудия.

Продължавах да стоя неподвижна пред огледалото, в което виждах образа си, застинал във финалния жест на маската. Всичко това бе една импровизация, която целеше Клаудия да съзре отражението, да излезе от ролята и маската да отслаби въздействието си върху мен, но резултатът надмина всичките ми очаквания. Какво й се бе случило? Никога не бях чувала за агент, обсебен от самия себе си.

Отдръпнах се и седнах на пода да си поема дъх. Неприятните физически усещания: болката в китката, потта, която се стичаше навсякъде по мен, ме накараха да повярвам, че контролът на Клаудия се разсейва. Бях замаяна, сякаш ме бе преобърнала силна вълна, но се чувствах свободна.

Вдигнах глава. Клаудия остана в същата поза: разтворени крака и изпънати нагоре ръце. Изглежда и не дишаше. Бе толкова особено, толкова ужасяващо, че с мъка извърнах очи, след като гледката за миг ме бе вцепенила до такава степен, та дори не посмях да се взра в лицето й. „Това е Йорик“, помислих си. Моята маска никога не би произвела подобен ефект върху нея, но и си спомних думите й, когато каза, че Йорик е „добавка“, раздуваща до невиждани граници удоволствието, получено от която и да е маска. „Наблюдавала е отражението на Йорик в огледалото и от това е обсебена“, реших.

Ала в оня момент не можех да мисля какво да правя с Клаудия, други се нуждаеха от мен.

Завтекох се към Мигел. Издърпах манекените около него и установих с облекчение, че все още имаше пулс, макар и слаб. Стегнах бинта на китката, за да мога да използвам останалите си пръсти и да спра кръвотечението. После взех прожектора на Мигел, включих го, разкопчах му ризата и разгледах раната му. Куршумът бе влязъл малко по-надолу от лявата ключица. Беше още жив по чудо. За щастие изстрелът бе само един, но бе загубил много кръв, а студеното му тяло и блестящата по него пот ме накараха да мисля, че изпада в шок. Забелязах, че той сам се бе потрудил да спре кръвотечението с ръка, и му помогнах да ползва якето ми. Докато търсех телефона из джинсите си, предположих, че ще е излишно, защото Клаудия вероятно предварително е включила заглушители и той няма да ми бъде нужен. В екрана обаче видях, че има покритие. Стори ми се прекалена увереността й, че и без това контролира напълно положението и не са й необходими други мерки. Или пък я е объркало нашето пристигане в чифлика.

Обадих се в отдела, прецених, че реакцията ще е побърза, отколкото ако звъннех в полицията, легитимирах се и съобщих, че има ранен агент. Когато затворих, Мигел помръдна глава и се опита да ме погледне. Наведох се и му прошепнах, че го обичам. Прегърнах го с желанието да запуша тая рана с цялото си същество, да попреча последната му капка кръв да изтече, да я запазя. Затвори очи и като че потъна в дълбок сън. „Няма да те оставя да умреш“, си казах.

Клаудия бе все така неподвижна, но чух стенание от другата страна на помещението.

Изтичах до сестра си и насочих светлината към нея: продължаваше да лежи, свита на подиума, въпреки че бе вдигнала глава и гледаше право в мен. Бе толкова прекрасно — в очите й я нямаше онази пелена отпреди час, — че почти забравих за Мигел.

— Диана — промърмори тя.

— Да, аз съм. Успокой се, всичко е наред. — Отклоних прожектора, да не я заслепявам.

Гледаше ме над рамото си уплашена, като че очакваше някой да я удари, само че съществуваше съвършено ясна разлика между страх и обсебеност: Вера излизаше от кладенеца все повече и повече. Тогава видях каква паника я обзе, щом забеляза Клаудия. Опитах се да я успокоя, но като погледнах към нея, подскочих.

Не бе помръднала и на сантиметър от мястото, където бе паднала, ала бе различна. Най-напред привличаше вниманието кожата — поне онази част, която успявах да видя, на ръцете и гърба, бе покрита с капчици пот и приличаше на люспесто влечуго. Равномерно разпределени и еднакви, абсолютно навсякъде, капки пот, сякаш порите й в един и същи миг се бяха разтворили и бяха изпуснали еднакво количество течност. Но като зърнах лицето й, отразено в огледалото, трябваше да прехапя устни, за да не извикам.

Очите й представляваха изрисувани каменни топчета, изхвръкнали от орбитите, и също се потяха, без клепачите й да се движат. Псиномът й пречеше да мига, омаяна напълно, удоволствието не й позволяваше да загуби и части от секундата, за да му се наслаждава, а то искаше още и още. На всичкото отгоре лицето й ликуваше. Нещо като късо съединение без източник на електричество. Устата отворена и застинала, езикът залепнал за небцето. Главата й изглеждаше удължена. Тоя образ ми напомни тънката безполова фигура от картината „Вик“ на Мунк. „Това е самият Йорик“, помислих си и ми се доповръща. Черепът на Хамлетовия шут. Костеливото лице с три черни дупки за уста и очи, загледано в далечината, отвъд реалността. Предположих, че на Дженс би му се понравил финалът на отвратителния му експеримент.

Като се сетих за него, обърнах глава към вратата. Различих силуета му на мъждукащата вече светлина на лампата за къмпинг, идеща откъм съседното студио: неподвижен, все още седеше на същото място, лицето му се бе превърнало в огромен съсирек. Въпреки че го ненавиждах с цялото си същество, му пожелах да е мъртъв. Знаех, че Виктор Дженс е изпитал безкрайна болка, но съдбата на Клаудия бе далеч по-страшна, ставаше дума за безкрайно удоволствие. Болката зове смъртта като жадувано облекчение и тя откликва, докато удоволствието удължава живота и го превръща в безпаметен екстаз, парализиращ, непоносим. Как бихме могли да се защитим от вечното блаженство? Клаудия бъркаше: селенията на щастието са нещо много по-страшно от ада. Да я убия, щеше да бъде проява на състрадание, ала предпочетох да дочакам да дойдат другите.

Вера стана и пристъпи към мен. Прегърнах я и се наведохме над Мигел.

— Тя… искаше аз да те убия…! — хълцаше. — Мразех я, но не можех да не й се подчинявам…!

— Забрави го! — прошепнах.

— Помъчих се да я спра, обаче тя упорстваше и трябваше да…

— Стига, Вера, заедно сме и само това е важно.

— Мразех я, Диана! Мразех я! Мра…!

Ясно ми бе какво се опитва да направи: импровизираше глуповати обяснения, за да утеши сама себе си. А единственото обяснение бе псиномът й, но рационалният й мозък не беше в състояние да допусне, че именно удоволствието я бе накарало да се обърне срещу мен.

— Вера. — Хванах главата й с ръце. — Погледни ме. Вече свърши всичко, миличка. Клаудия повече не представлява опасност за нас.

Споменаването на името й я върна към действителността. И двете обърнахме очи към Клаудия. Видяхме голите й крака, черните прашки, бедрата й — два корави мускула, гърба с изхвръкнали лопатки като закърнели криле и разперените ръце. Напомняше статуя на балерина, една от ония, увековечаващи „човешката болка“, от парка в Нулевата зона. Но сега имаше и още нещо. Всичко това изглеждаше различно.

— Какво… й е станало?

— Опита се да направи маска — отговорих й набързо. — Мисля, че е обсебила самата себе си.

— Ужас… ужасна е!

— Виждам. Не я гледай. Помогни ми да притисна това до раната на Мигел. Моля те. — Посочих й свитото на топка влажно яке. И усетих как, като се почувства полезна, се поуспокои.

— Мигел ще се оправи ли?

— Сигурно ще се оправи. — Повдигнах разпилените коси от челото му и той реагира на ръката ми. — Спаси ми живота — казах му. — Сега е мой ред. Чуваш ли ме? Не ме оставяй…

Кожата му беше студена и избледняла. Имаше пулс, но с всеки изминал миг ставаше все по-слаб и по-слаб. Проклех безмълвно бавещата се линейка и неочаквано избухнах в плач. Ръката на Вера помилва рамото ми.

— Всичко ще се нареди — прошепна.

И изведнъж, докато я гледах през пелената на сълзите си, я видях като зряла жена, това не бе вече сестричката ми със спукани тъпанчета, с която стоях в болницата след смъртта на родителите ни, а приятелка, човекът, когото обичах, но комуто именно заради това не биваше да натрапвам любовта си. Вера бе станала отговорна, независима личност, която трябваше да следва собствения си път, какъвто и да бе той. Бях направила за нея всичко, което можех, сега обаче бе дошло време да продължи сама.

— Да — отвърнах й и избърсах очите си, изненадана от онова, което ми бе минало през ума. — Всичко ще се нареди… — И наострих уши. Воят на сирените бе далечен, но не можех да го сбъркам. Част от всичките ми болки се изпари и се усмихнах на Вера. — Чуваш ли? Слушай! Пристигат! Тук са…!

Невъобразим трясък ме накара да подскоча. И Вера, и аз изкрещяхме едновременно.

Извърнах глава и за момент не бях способна да възприема онова, което виждах.

Една кървава човешка фигура с плащаница от изпотрошени стъкла. Беше като неразгадаем йероглиф.

После погледнах към липсващото огледало и разбрах.

По някакъв начин Клаудия бе успяла да преодолее състоянието си и се бе опитала да се изправи. Вероятно се бе опряла на огледалото и го бе надробила на парчета, които се бяха набили навсякъде по тънката й кожа. Остри отломки от огледалото стърчаха от тялото й, кръв се стичаше по разкъсаното й облекло, което блестеше в мрака. Как е станало? Надали и единствено защото е поискала. Дали псиномът й не я е тласнал към отражението й, с цел да го обсеби напълно?

Кой знае. В този миг обаче най-важното бе, че това видение от кости и раздрано месо, добило по силата на някакво проклятие формата на човешки образ, се наведе, за да вземе остро стъкло, наподобяващо ловджийски нож, и да се нахвърли върху нас.

Бях сигурна, че в тая агресия не бе вложен и грам разум, а само псином, въплъщение на абсолютния тиранин, жадния за кръв Хенри VIII, който търсеше човешко тяло, за да си я набави. Докато се изправях и оттласквах сестра си от себе си, видях собствената си смърт, отразена в очите й.

Имах време, колкото да протегна ръце. Мощта на атаката ме блъсна в стената и завих от болка. С дясната си ръка успях да хвана окървавения кокал, в какъвто се бе превърнала ръката й, преди режещото стъкло да се забие в гърлото ми, но само толкова. С лявата ръка ме улови за косата, дръпна я и ми се стори, че смъква скалпа ми, а с дясната съвсем лесно преодоля безполезната ми съпротива. Зрителното ми поле се изпълни с лицето й в едър план: страховита окървавена мъртвешка глава със забити стъкла в отпуснатите устни, бузи, вежди, дори и в очните ябълки, вторачени в мен.

Тишината, която излизаше от устата й, бе оглушителна.

Докато стъклото се приближаваше към гърлото ми, разсъдих, че не е изключено Клаудия да има право, че съществува някаква справедливост в тази сляпа жажда за отмъщение. В края на краищата всички бяхме покварени от собственото си удоволствие, всички представлявахме и агенти на самите себе си. От псинома не можеше да се избяга. Ние бяхме онова, което желаехме да бъдем. Така че затворих очи и зачаках освободителката смърт, сетната наслада, финалното желание и тогава чух гърмежа и бях оплискана от Клаудия, от онова, което бе останало от последните й безумни мисли. Като отворих очи, видях как се срутва без отнесената от изстрела част от главата и с изражение на изненада, като че ли точно в тоя миг диктатът на псинома я бе изоставил, в момента на смъртта, бе й дал възможност да е отново и завинаги Клаудия. А до себе си съзрях скованото в решимост личице на Вера, подаващо се над дулото на пистолета на Мигел, който все още стискаше в ръцете си.

Спомням си, че ми се мярнаха група санитари, които се въртяха около тялото на моя приятел.

Спомням си, че на висок глас ги молех да го спасят.

И после нищо, тъмнина. Като че завеса падна пред очите ми.