Стръв

Епилог

Мадрид

Две седмици по-късно

— Здравей, мога ли да вляза?

— Разбира се. Що за въпрос? Радвам се да те видя.

— Аз също.

— Сядай, моля те.

Усмихнах се. Марио Валие си намести очилата на върха на носа. Кабинетът бе, както винаги, елегантен и подреден, въпреки необичайното положение на щорите, вдигнати така, че дневната светлина щедро проникваше вътре.

Предпочетох дивана вместо креслото пред писалището, което видимо го развесели.

— Ще има нова изповед?

— Горе-долу, да — потвърдих.

Усмивката не слезе от лицето му, но бе някак си скована.

— Случило ли се е нещо?

— Нищо специално. — Свалих си якето и го оставих до себе си. Валие остана прав и не посегна да го вземе. — Съжалявам, че не ти се обадих тия дни.

— Предположих, че имаш… работа.

— Да, някои неща трябваше да се уредят.

Кимна в знак на разбиране.

— И уредиха ли се?

— Може да се каже, че да. Съжалявам освен това, че дойдох, без предварително да ти звънна. Помислих си, че към обяд вече няма да имаш консултации и че все още не си си тръгнал…

— И добре си направила. — Избра си да седне на леглото за пациенти, точно срещу мен. — Господи, Диана, хайде престани с извиненията. Щастлив съм, че пак те виждам, наистина.

— И аз също. — Потрих ръце. — Мислих.

— Това е много здравословно упражнение, което хората трябва да правят по-често. Отразява се на всичкото отгоре прекрасно. — Беше заковал погледа си върху превързаната ми ръка. — Как се чувстваш?

— Добре. Раната се затваря.

— Радвам се. Страхотно изглеждаш.

— Ти също си страхотен.

Забавлявах се да го гледам как реагира на комплимента, като всички мъже: без да му отдава значение, сякаш ставаше дума за необорима истина. Усмихна се отново, което бе знак, че вече се чувства напълно отпуснат.

— Добре, опита се да подкупиш господин психолога, хайде сега кажи за какво си си мислила.

— Е, ти ме помоли да взема едно решение, не помниш ли?

За миг Валие изглеждаше, като че ли е разбрал, че е болен от неизлечима болест и е дошъл моментът да чуе резултатите от най-важните изследвания.

— Не искам да ми казваш нищо насила. — Възпря ме, като добави и жест.

— Но аз искам да ти кажа.

— Не, не, Диана, не. Наистина не.

— Не желаеш да знаеш?

— Вече знам, вече знам. Узнах го още в момента, когато те помолих да помислиш. — Махна неопределено с ръка. Ти си влюбена в… в някой там от твоите колеги, нали така? Възнамеряваше да се оттеглиш и да живеете заедно. Би било чудесно. Единственото, което съм искал от тебе, единственото, това е да зарежеш тая работа. Заклевам се. Интересува ме личното ти щастие, Диана. Да престанеш да страдаш. Защото точно това правиш. Не ме гледай така, говоря съвършено сериозно…

— Не те гледам никак, само че…

— Може би ти казах нещо, което не биваше да ти казвам — прибави припряно. — Оставих се да ме водят инстинкти… Вероятно това е синдромът на по-възрастния мъж, привлечен от младо и хубаво момиче. Нямам предвид, че съм преувеличил собствените си чувства. Бях напълно искрен. Всички прекарваме живота си в търсене на някого, който да ни разбере, и най-неочаквано го откриваме. Това бе, което ми се случи с тебе. Съжалявам.

— Сега мога ли да говоря? — Вдигнах ръка като в училище с усмивка.

— Не, не можеш. Не желая да слушам нещо, което знам. Не е необходимо. Онова, което поисках от тебе да решиш, беше поведение на пубертет… Защо се смееш?

— Смешни сте ми психолозите. От всеки три неща, които казвате, две са самоанализи.

— Оня ден, когато се видяхме, изглежда, направих най-основния — отвърна Валие и замълчахме, след като си разменихме усмивки. — Ще ми липсваш — добави толкова нежно, сякаш се обръщаше към самия себе си. — Но не е нужно да се извиняваш за своя избор.

— Не съм дошла да ти се извинявам, Марио.

Погледна ме. Ако бях огнеупорна каса, погледът му щеше да е на изпечен крадец, който преценява как да стигне до комбинацията на шифъра. И аз го гледах. Мекотата на излъчването му, благоразположението, включително и суетността му на елегантен мъж, в случая облечен със зелен панталон и риза и тъмночервена жилетка — всичко у него бе предназначено да породи едно-единствено впечатление, което можеше да бъде изразено с думите „тук съм, симпатичен съм, много учтив, в състояние съм да ви изслушам и да ви дам съвет“. Харесваше ми тоя начин на съществувание.

Престанах да се смея, но не и да го наблюдавам. Въздъхнах дълбоко и добавих:

— Дойдох да ти кажа, че избирам теб.

Преди две седмици изобщо нямаше да мога да си се представя как изричам това. Просто защото тогава си мислех за друго. Ония от отдела се бяха натоварили като панаирджийски мулета, за да покажат каква отговорна и сложна акция провеждат. Нахълтаха в студиата на чифлика, окичени с цялата, по инструктаж, машинария за борба с опасни агенти: уреди за деформация на образа, звукови филтри, лазерни пистолети и какво ли не, макар прекрасно да знаеха, че един добре трениран агент можеше да ги направи за смях с всичкото им снаряжение. Аз бях просто припаднала, след като сестра ми бе стреляла в Клаудия, но те, подобно на автомати, бяха решили, че е необходимо да ми забучат дихателна сонда в носа и устата.

След оная завеса се събудих в Сервиза. Обичайните пациенти и обичайните доктори. Беше малко по-зле от обичайното.

Часове наред ме държаха, като че ли бях болна от хеморагична треска, зад полупрозрачни пердета и ме оглеждаха, сякаш бях някакво рядко животно. Сменяха ми дрехите без предупреждение, по много пъти, понякога на интервали от минути, така че да не мога да предприема каквато и да е маска, при положение че не знам как след малко ще бъда облечена. Разбира се, не обръщаха никакво внимание на моите животрептящи въпроси, докато най-накрая при мен дойде Главният информатор. Беше някакъв образ по риза, очилат и с вид на същество, видяло в живота си повече компютърни екрани, отколкото човешки лица. Естествено, придружаван от свита охранители.

— Сестра ви е вън от опасност — заяви. Бях включила и Мигел в списъка от въпроси, така че тишината по тази точка ме лъхна като леден вятър.

— А Мигел Ларедо? — настоях.

Чиновникът скръсти ръце.

— Загубил е много кръв и в момента е в интензивното отделение. Куршумът не е засегнал сърцето, нито пък важни кръвоносни съдове, но е разкъсал горната част на левия бял дроб. Засега според лекарите животът му е все още в опасност.

Ала само от факта, че е жив, се почувствах дотолкова облекчена, че ми се прииска да подскоча. Но дори не се и усмихнах, вярна на професията си на агент. Нерядко всичко отива по дяволите само заради една неподходяща гримаса, знаех го прекрасно.

В замяна на тази информация трябваше да предоставя своята. Говорих за Клаудия, за Дженс, за онова, което подозирах, че са вършили, и което със сигурност знаех, че са извършили. Също така за Йорик, каквото аз предполагах, че представлява, и за ефекта, който предизвикваше. Тази последна част бе дълга и подробна, защото освен Вера и мен, всички, запознати с чудовищната маска, вече бяха отнесли тайната в гроба. Аз говорех, господинът слушаше и клатеше глава. Не си водеше бележки и си помислих, че ако бях в състояние с думите си да възпроизвеждам образи, щяха да сложат наоколо камери да снимат.

След като инквизицията приключи, ми позволиха да видя Вера.

Беше в подобна на моята болнична стая, но с постови пред вратата. Разбира се, не я пазеха от онова, което можеха да й причинят други, а от това, което тя можеше да им направи. А бе само едно обикновено момиченце, или поне така изглеждаше. Но беше обсебвана от Йорик, което явно ги ужасяваше. Освен това никога не беше ясно кога една маска престава да действа и дали би могла наново да се възобнови. Както и да е, пуснаха ме да вляза. Тя стоеше с наведени очи, скромна, мъничка, на вид напълно беззащитна.

Обзе ме странно чувство, като се озовах пред Вера: нещо като „на ръба на всеобемащото“ — радост и мъка, доверие и подозрение, спокойствие и тревога, всичко това, според Дженс, съществуваше в последните произведения на Шекспир, където той се е опитал да надхвърли границите на театъра и литературата. Спомних си последното, в което бе оставил своя отпечатък, в съавторство с Флечър: „Двамата знатни сродници“. И така, стояхме една срещу друга, облечени в еднакви болнични халати, обединени от донякъде физическата си прилика: знатни или незнатни сродници, които се събират подир дълга раздяла.

След като направихме задължителното, да се прегърнем, изрекохме едно и също едновременно:

— Как си?

И се засмяхме, естествено, защото не знаехме как да продължим тази трагикомична сценка.

— Първо ти — предложих.

— Добре съм. Казаха ми, че спя по дванайсет часа дневно. А ти?

— И аз така. Вече си наясно, за да живееш луксозния живот, трябва да се превърнеш в кучка.

Беше чудесна с онази усмивка от едно време.

— Само че ти не приличаш на такава — добави тя.

— Имаш предвид, че съм се охранила?

— Не, все същата върлина си и…

— „Ръбата“ — допълних, припомняйки една шега на татко по повод моето телосложение. Прониза ме болезнено съмнение. Запитах се какво сестричката ми помнеше за нашите родители в действителност и каква част от спомените й за тях представляваха собствените ми разкази. Така че седнах до нея и взех ръката й в своята.

— Съжалявам за Елиса… Съжалявам много. — Сви рамене, но успя да потисне плача. Изглежда, се опитваше да покаже, че може. — Помниш ли всичко?

— Да — прошепна. — Аз се провалих.

— Не. Ти ми спаси живота. И се държа като истинска професионалистка.

— Оставих се да ме обсеби. Попаднах в капана й.

— Клаудия беше прекалено силна за всички нас.

Но не това бе важното в съзнанието й в момента и докато обръщах внимание на разни глупости без особено значение, подобно на глупачка, пропусках най-чудовищното нещо, с което някога се бях сблъсквала.

— Знаеш ли…? — промърмори. — В началото не исках… да я застрелвам… точно…

Поклатих глава в знак на разбиране. „Не исках да застрелвам нея, а теб“, бе пълното изречение, което тя не се осмели да изрече. Естествено, имала е съвсем друго намерение, докато се е навеждала и е хващала пистолета, но впоследствие го е променила, или по-точно насилила се е да го промени в последния миг с върховна концентрация на волята си.

— Вера, миличка, успокой се. — Прегърнах я и тя избухна в плач. — Интензивната маска се отразява на всичко, не бива да се чувстваш виновна заради това… Собственият ти псином е имал предназначението да пази Клаудия, защото именно тя е била изворът на твоята наслада. Накрая обаче си избрала да спасиш мен, което доказва, че аз, моето съществуване те прави по-щастлива от онова другото. — Не се усмихна, но поне престана да плаче. Целунах я по косата и прибавих: — Освен това е нужно да познаваш усещанията в качеството на жертва на маска. Един добър агент трябва да опита и как боде собственият му ръжен, нали…

Отдръпна се, за да ме погледне с учудени и насълзени очи.

— Един добър агент…?

Потвърдих с глава.

— Ти си добра, но ще станеш още по-добра.

— Не съм убедена, че ще продължа да го правя…

— Рано е да го казваш, не мислиш ли?

Гледаше ме скришом. Опитваше се да се усмихне, ала усмивката й сякаш замираше още неродена.

— Ти не искаше аз да… продължавам…

— Бях объркана, но сега съм наясно. — Махнах косата от челото й и въздъхнах дълбоко. — Вече не си дете. Не се нуждаеш от закрилата ми, Вера. — Още докато го изричах, проумях, че не е така. А в същото време и беше, мислех трескаво. — Или поне не се нуждаеш повече, отколкото аз от твоята. Така че прецени спокойно. Това е собственият ти живот и аз ще те оставя да си го живееш, както намериш за добре. Само искам да ти кажа едно нещо: правиш, каквото правиш, но не го прави заради мама и татко. За любовта, която са ни дали, сме им се отплатили с излишък. Те прекрасно знаят, че никога няма да ги забравим. Сега обаче трябва да ги оставим да си отдъхнат. Прави каквото пожелаеш, но го прави единствено за себе си.

— А ти?

Не допуснах отново грешката да крия собствените си колебания.

— Не знам. Аз също трябва да взема някакво решение.

— Значи сме в едно и също положение. — Усмихна се.

— Да. — Прегърнах я и докато усещах телцето й да поема дъх, сгушено до моето, си дадох сметка, че момиченцето със спукани тъпанчета си е отишло завинаги. Сега бяхме Вера и аз, две отделни жени с различно бъдеще. И нито една от нас нямаше нужда от другата. Двете най-накрая останахме сами.

И именно поради това най-накрая бяхме заедно.

Оставаше просто да раздигнем масата. И това беше, най-общо, впечатлението ми от дните, които последваха, необходимостта да се разчисти ненужното и да се види какво остава. Мигел постепенно се оправяше и въпреки че прекарвахме кратки мигове заедно, бях радостна, че пулсът му става все по-равномерен и погледът все по-уверен. Говорехме малко и никога за бъдещето. Всичко се свеждаше единствено до здравословното му състояние и чак след неговото стабилизиране щях да споделя своите съмнения, надежди, витаещата наоколо сянка на невзетото ми решение.

Но междувременно се наложи да оправям и чужди маси. Клаудия бе оставила много повече загадки, отколкото разрешения, и така постепенно започна да се налага идеята, че Йорик е едно революционно откритие. Единственият свидетел на тази маска, който можеше да каже все пак нещо за нея, бях аз и още преди да ме разкарат от Сервиза, бях посетена от някои големци: Винсент Холия и Стивън Барт от звеното за криминална психология на ФБР във Вирджиния и Жан-Пол Ален от Париж, голям приятел и сътрудник от едно време на Дженс. Чувствах се като панаирджийска маймуна. И повтарях всичко като папагал, освен свързаното със самия Дженс. Новият ни шеф, профайлърът Рикардо Монтемайор, и комисарят за връзка с Вътрешното министерство Гонсало Сесеня ми казаха, че макар за външния свят Дженс вече да е мъртвец, ще му устроят второ погребение.

То се състоя в Барселона, три дни след като излязох от болницата, церемония в тесен кръг, на която изненадващо бях поканена от страна на Сесеня. А още по-изненадващото бе, че аз приех. Взех самолета и постоях смълчана и вглъбена сред величественото гробище, където се намираше гробницата на семейство Дженс. В нея поставиха урната с праха му. И бях сигурна, че тук, под този фриз с изваяния, прилични на театрални маски, е най-подходящото място за неговите останки, кукловод на каменни фигури. Финалната завеса пред господин Пийпълс, който показа на всички, че хората са актьори, че светът е сцена, което бе известно и на един друг човек, живял преди петстотин години. И мислите ми отлетяха към него.

Дженс ми го беше разправял: след написването на последните произведения, в сътрудничество с разни „официални“ автори, кодирайки ритуални ключове, Уилям Шекспир се оттеглил в родното си място, където скоро след това починал. „Доста интелигентно решение: държавата го е елиминирала светкавично, като го е задължила да се затвори в семейния си кръг — коментираше лукаво Дженс. — Аз за щастие нямам семейство и това ме кара да мисля, че не ще могат да ме отстранят толкова лесно. Ще умра, работейки, ще умра на барикадата.“ Припомних си тия думи с надеждата, че равновесието вече е настъпило. Шекспир и Дженс бяха стигнали до края, бяха разкъсани от собствените си творения и бяха останали само като загадка и паметник.

През последните дни си мислих много за Дженс, за Клаудия — на чиято памет Сесеня реши да отдаде закъсняла почит, като разруши чифлика, — е, и за Мигел и Марио Валие, за всичко в тоя луд свят, лишен от дълбоки истини с изключение на удоволствието, където само науката и театърът се опитваха да установят някакво свое правосъдие.

И тогава, в една нощ, взех решението.

А на следващата сутрин се появих в кабинета на Валие.

— Избирам теб — повторих, тоя път още по-твърдо.

Марио Валие стана прав.

— Диана… ти… Какво… Нали обичаше там оня чо…

— Така си мислех — признах му. — Не съм те лъгала. Обичах го. Предполагам, че все още го обичам, само че… Не става дума единствено за предпочитание, единия или другия, Марио, за избор между два начина на живот. Само че аз знам, че не желая оня живот, който той ми предлага.

— А може би се лъжеш.

— Може би.

Изражението на Валие сякаш реагираше на лоша вест, но го чувах как диша тежко и очаквателно. Размахах ръцете си във въздуха.

— Ако ти си променил намеренията си спрямо мен, ще те разбера, наистина. Аз…

— Не, не, не — прекъсна ме. — Важното е да си сигурна в онова, което говориш. Заради раните, които можем да си нанесем един на друг, които ти можеш да нанесеш на самата себе си…

— Не беше лесно това решение, но вече е взето.

И аз се бях изправила. Стояхме един срещу друг, както оня път в неговото жилище, когато започнахме да се целуваме. Сега обаче нямаше целувки, само изпитателни погледи, учудване и едно дълго мълчание. Най-сетне Марио Валие се усмихна.

— По дяволите, как ми свърши работният ден днес, да не повярваш. — Прихнах в отговор на шепнещия му глас. — Най-накрая… може би трябва да поговорим… Имах предвид дали е останала някоя… бутилка шампанско, но май ми се е свършила и бирата. Само вода.

— Тогава вода.

— Мога да кажа на секретарката да отиде да купи…

— Не искам да се напивам преди обяд, моля те, да се чукнем с вода.

Разсмяхме се като малки деца. Отправи се към някакво съседно помещение, което очевидно му служеше за кухничка. Чух дрънченето на чаши. Приближих се до вратата и го видях да сипва студена вода от кана, извадена от отворения хладилник. Беше с гръб към мен и не бе никак трудно да опра в тила му дулото на малкия пистолет, който извадих от джоба на панталона си.

— Остави всичко, което държиш в ръцете си, и бавно се обърни.

Застина, все едно беше парализиран. Повторих заповедта, като го накарах да почувства с кожата си плоското парче метал, което бях скрила в тесните си панталони. И тогава видях какво остави върху масата: каната с вода и малка ампула, която бе успял да измъкне от дъното на една преградка в хладилника, не по-голяма от детска ръчичка. Съзрях там още ампули и флакон без етикет.

— Сега се обърни с ръце на тила. И не се опитвай да предприемаш нищо.

Човекът, който се извъртя към мен, нямаше много общо с другия отпреди малко, нито с Марио Валие, когото познавах: някакъв тик го караше непрекъснато да мига с единия клепач, заплашително показваше зъбите си. Преобладаващото чувство у него очевидно бе не изненада и страх, а бяс.

— Какво става, Диана…? Какво ми направи?

— Причиних ти разпад на личността. Това е маска, която позволява собственият ти псином да поеме за няколко секунди управлението на съзнанието. Нещо като смес от кокаин и алкохол: някои започват да се бият, други вадят ножове, а ти бръкна в това тайно място…

За миг Валие стана много сериозен.

— От колко време ми правиш тия магии?

— От самото начало — отговорих. — Във всеки случай след като ти се бе превърнал в Отровителя.

— Аз… Не съм…

— Хайде, хайде. — Не го изслушах докрай. — Какво криеш тук? Това е като блиндирана каса, има и скрита клавиатура. Сигурно е и с блокировка и скенер. Веднъж затвориш ли я, повече никой не може да я отвори. Скъпа работа. Какво толкова ценно има в тия ампули, докторе? Хващам се на бас, че са от ония органични отрови, дето не оставят следи, по стари индиански рецепти. От племената, сред които си живял, нали, докторе?

Разпадът прилича на мълния: рязка, мощна, непредсказуема и безследно изчезваща. Видях признаци за връщане на разсъдъка в очите на Валие, в смръщването на веждите му, в примигването. Знаех, че внушението е преминало. Но не мислех, че е необходимо да го подчинявам наново.

— Няма закон, който да забранява съхраняването на токсични вещества в лекарски кабинет — каза Валие вече разумно, студено, но не и без негодувание. — Искам да извикам адвоката си. Това, което правиш, е незаконно. Всичко, което вие вършите, е незаконно…

— А не е незаконно да тровиш пациентите си, които идват при тебе за помощ, така ли?

— Не съм нанесъл вреда никому. — И след пауза добави: — Не съм имал намерение да ти давам това.

— Знам, знам. Онова, което направих, те накара да издадеш малката си тайна. Само толкова.

— Нямаш доказателства… Нямаш нищо.

Този Валие, преминал в отбрана, започна да ме отвращава.

Усмихвайки се, продължих да му говоря:

— По-добре си дайте сметка, че разполагаме ли с отровата, вече имаме всичко, докторе. Нашите компютри стигнаха до двама-трима лекари и психолози, които преди това жертвите са посещавали. Вие сте един от тях. Освен това достъпът до Winf-Pat ви позволява да триете данни на пациенти, дошли за първи път, нали? А пораженията от отровата не са светкавични: предлагате им чаша вода и ги отпращате. Нанокапсули ли са? Съдържанието им се освобождава чак след няколко седмици, понякога месеци, без да оставя следи… Никой не е в състояние да ги улови, а и никой съдия не би подписал заповед за обиск в дом, подбран от компютър. Появи се нуждата от такива като мен. Затова и ме изпратиха. В момента, когато бях решила да напускам, се занимавах с два случая: с убиеца на проститутки и с Отровителя, даже не бяхме сигурни дали вие сте човекът, когото издирваме, но точно защото щях да приключвам с тази работа, онова посещение бе за последно. Трябваше да се разделим привидно „естествено“, за да не попреча на следващия колега, който щеше да ви поеме. След което реших да довърша и двата случая, така че продължих да идвам. Това, че намерихте името ми в Winf-Pat, че ви разказах спомените си и се добрахте до истинската ми самоличност, беше постановка. Част от сценария.

Валие въртеше главата си наляво-надясно, с цел да демонстрира някаква саркастичност по отношение на моите думи.

— Това е абсурдно — не издържа и избухна. — Самата ти признаваш, че сте ме подозирали, и въпреки това ми разкри цялата истина за себе си: че си агент под прикритие в полицията…

— Част от маската. Вашата филия не е Жертва, както май ви бях споменала, а друга, приблизително същата, но много рядко срещаща се, наричат я Стръв. Наименованието е без значение. Важното е, че за да имам успех, бе необходимо да ви разкажа истината за себе си. Маската за тая филия налага нещата да бъдат заявени открито. Без да се премълчава каквото и да било. Много трудоемка е, изисква дни всичко да се намести както трябва. Аз я доизкусурявах все повече и повече, всеки път, когато се виждахме. И днес реших, че е дошло време за последната атака.

— Всичко, което правиш, е незаконно — повтори Валие с потно чело.

— А къде-къде по-законно е да тровите пациентите си, затова пък…

— Не съм ги тровил! Никога не съм причинявал каквото и да било никому, Диана. Облекчавал съм ужасните им мъки… Те бяха пленници. Дрогираха се със собствените си обсесии! Момче на двайсет години, напълно деградирало от хероина… Жена на шейсет с диагноза рак, която броеше дните си и бе стигнала дотам, че лекарствата, които пиеше срещу болката, не й действаха… Мъж, който малтретираше жена си и изобщо не го вълнуваха нито полицейските предупреждения, нито затворът… Сам ти казах, че съм научил доста неща от ония племена в Амазония, Диана. Не само рецепти за приготовляване на отрови. Те не са като нас! Не се вкопчват в жалкия си живот. От тях се научих да ценя достойнството. Разбрах, че изгубим ли достойнството си, най-разумното е да се сбогуваме с живота…!

— Точно същото си мисля и аз — му отговорих, гледайки го в очите. — Затова смятам, че именно това трябва да направите и вие.

За миг се умълча и също ме погледна. Всичко, което си бяхме казали, се записваше и препредаваше от приемник, който носех на китката, така че, предполагах, съвсем скоро щяха да постановят арестуването му и полицията щеше да се появи в кабинета.

Но Валие нямаше намерение да капитулира. Свали бавно ръцете си с усмивка, като че изобщо не ми вярваше.

— Диана… на какво си играеш с мен? Казваш, че за да ми въздействаш, е било необходимо да разкажеш цялата истина за себе си… но ти не само ми разказа живота си… ти…

— Ръцете на тила, докторе.

— Не. Няма да се подчиня. Опитай се да ме застреляш.

Не свалих пистолета. Валие се усмихна и разпери ръце.

— Аз не съм убиец, Диана. Можеш да си мислиш каквото искаш, но аз зная, че помагам на хората. Преди две години жена ми ме напусна, защото не понасяше работата ми. Смяташе, че съм прекалено отдаден на пациентите си и отделям твърде малко време за нея. Аз я обичах, ала го приех. Разбрах, че мисията в живота ми е да продължавам сам. Да съм в помощ на страдащите…

Знаех какво се опитваше да постигне: както и Воайора, както и много други, търсеше основания за собствения си псином. Нито самотата, нито желанието да помага го караха да убива, а удоволствието от експеримента. Но не смятах да му го обяснявам. Моето удоволствие пък се състоеше в това да го заловя.

— Ти нямаш желание да ми навредиш наистина, Диана… — продължи с широка усмивка, след като се увери, че действително не го застрелвам. Разказа ми за своите чувства… А това са неща, за които човек никога не лъже. Ти ме обичаш, отвори душата си за мен… И то не беше театър…

— Ръцете, докторе — напомних му отново. — На тила.

— Това също не е театър. — Без да обръща внимание на предупрежденията ми, бръкна бързо в един кашон до себе си. Пистолетът, който измъкна оттам, беше по-голям, въпреки че на такова разстояние това не бе от значение. — Ти няма да ме застреляш. Ти ме обичаш. А аз знам много добре стойността на собственото си достойнство…

Когато навря дулото в устата ми, направих Завеса.

Маската на Завесата е подходяща за противопоставяне на брутални действия от страна на филиите Жертва и Стръв. Състои се в изобразяването на интензивни контрасти с жестове и глас и внезапното им прекратяване, сякаш се спуска завеса. Опасявах се от подобна реакция, поради което се бях облякла по този начин: черна блуза, бели панталони, черни обувки, всичко отговаряше на приложената техника. Според Дженс ключовете й бяха заложени в „Двамата знатни сродници“: в единоборството между двете главни действащи лица за една жена. Това, че Шекспир бе приключил творческия си път с маската Завеса, бе послужило за удачна метафора от страна на Дженс.

Разтворих ръце, събрах ги, изстенах с колкото се може по-дрезгав глас и сплетох пръсти пред лицето си, след което го отметнах назад. Беше лесно. Валие се отдръпна разтреперан. Протегнах ръка и той пусна в нея пистолета си. Все още продължаваше да е под въздействието на маската, когато чух уплашените възгласи на секретарката и видях вратата на кабинета да се отваря и да пропуска полицаите. Марио Валие позволи да му сложат белезниците без протести, като не откъсваше погледа си от мен.

— Това бяха твоите съкровени чувства… — говореше си. — Излъга ме само като ми каза за избора си, но пък използва най-истинските си чувства, за да ми въздействаш… Даваш ли си сметка? Целият ти нещастен живот е един театър… Какво остава вътре и теб, след като акцията приключи? Обичаш ме, зная го… И това нямаше измама. Защо тогава ми причиняваш подобно нещо?

Бих могла, предполагам, да му отговоря. Да му кажа, че решението, което ми е коствало толкова главоблъсканици, никога не се е състояло в това да избирам между него и Мигел, а дали да продължа работата си, или да напусна, както възнамерявах преди. Да му кажа, че съм предпочела да продължа и да се опитам да заживея с Мигел, когато се оправи, и изобщо да си остана ченге, въпреки насъбраната ненавист. Не ставах за друго, никога не съм била нещо различно. Не мечтаех като Виктор Дженс или Марио Валие за световния театър или върховното достойнство. Не хранех надежди, че обществото изпитва непреодолима нужда от мен. Просто трябваше да приема собствената си съдба, да остана вярна на онова, което ми доставяше удоволствие, и да не залъгвам себе си.

Можех да му кажа още толкова неща, но изрекох само:

— Защото съм ченге.

Полицаите изпълниха кабинета. Имаше и експерти по токсикология. Валие повече не представляваше каквато и да било опасност, дори и за себе си, бе все още в плен на маската. Сега идваше ред на съдии и адвокати. Ролята ми приключи.

Обърнах се и слязох от сцената, Валие остана там, зад Завесата.