Стъклени къщи

11

Шейн стоеше на вратата, готов да действа, когато колата на Ева изскърца и спря. Може би още бе ядосан, но това нямаше да му попречи да участва в хубав бой. Ева трескаво му направи знак да си остане там, където бе безопасно, и огледа улицата във всички посоки.

— Виждаш ли нещо? — тревожно запита тя Клеър. Клеър поклати глава, още й се гадеше. — По дяволите! Знаеш упражнението, нали? Бягай през глава! Без да спираш!

Клеър с мъка отвори вратата, измъкна се бързо от колата и хукна по тротоара. Чу зад нея да се затръшва другата врата и бягащи стъпки. Дежа вю, помисли си тя. Сега им липсваше само Брандън да се появи отнякъде и да се държи като глупак…

Едва не блъсна Шейн, като профуча през прага, той се дръпна от пътя й навреме, пропусна я да мине, после сграбчи Ева и я дръпна вътре, като затръшна и заключи вратата след нея.

— Трябва да си намериш по-добра работа — каза той. Ева избърса размазания си грим с опакото на ръката и му хвърли гаден поглед.

— Аз поне имам работа!

— Каква? Професионален донор на кръв ли? Защото в това ще се превърнете, ако…

Клеър се обърна, озова се срещу вампир и се разкрещя с всичка сила.

Е, добре, не бе вампир. Това се изясни след около трийсетина секунди от факта, че Шейн се запревива от смях, вампирът също се разпищя, свит от уплаха, и от думите на Ева, която бе смутена и изненадана.

— Миранда! Какво, по дяволите, правиш тук, мила?

Вампирът — тоест тя само приличаше на вампир, поправи се Клеър сега, когато сърцето й не биеше вече с космическа скорост и видя, че заблудата се дължи повече на грим и драматична ситуация, отколкото на природна даденост — бавно свали ръце и нерешително погледна Клеър през силно гримираните си в черно мигли и издаде едно „О!“ с начервените си устни.

— Трябваше да дойда — обясни тя. Гласът й бе плътен и развълнуван. — О, Ева! Имах ужасно видение! Имаше кръв и смърт и се отнасяше за теб.

Ева не се впечатли. Въздъхна, обърна се към Шейн и каза:

— Ти си я пуснал? Мислех, че я мразиш?

— Не можех да я оставя навън, нали? Все пак е от плът и кръв. Освен това ти е приятелка.

От погледа, който Ева хвърли на Шейн, излизаше, че „приятелка“ е доста пресилено.

Миранда се усмихна на Шейн леко налудничаво. Хубава работа, помисли си Клеър, подразнена и отвратена, като продължаваше да се опитва да попречи на избухването на грандиозен скандал. Момичето бе високо и слабо, кльощавите й крака стърчаха от късата черна кожена пола. Бе силно гримирана, с дежурната боядисана черна коса, късо подстригана около продълговатото бледо лице. На китките и около врата й с маркер бяха нарисувани размазани кръстове.

Миранда изведнъж се обърна и погледна към тавана. Ужасена, закри устата си с ръце, а Клеър забеляза, че червилото й не се размаза.

— Тази къща — възкликна тя. — О, боже! Толкова е необикновена. Не усещате ли?

— Мира, ако искаше да ме предупредиш за нещо, можеше да се обадиш — рече Ева и я поведе към дневната. — Сега трябва да мислим как да те върнем вкъщи. Честно, нямаш ли малко ум в главата? Не си чак толкова глупава!

Когато Миранда седна на дивана, Клеър забеляза на врата й още нещо — синини. А по средата се виждаха две незараснали червени дупчици. Ева също ги забеляза, примигна и погледна първо Шейн, след това Клеър.

— Мира — запита тя внимателно и извъртя брадичката й на една страна. — Какво ти се е случило?

— Нищо — сопна се Миранда. — Всичко. Наистина трябва да опиташ. Точно както си го представях, и за миг виждах, наистина виждах…

Ева я пусна, сякаш се бе опарила.

— Позволила си на някой да те ухапе?

— Само на Чарлс — каза Миранда. — Той ме обича. Но Ева, трябва да ме изслушаш, сериозно е. Опитах да звънна, но никой не отговори, и тъй като бях сънувала този ужасен сън…

— Мислех, че става въпрос за видение — обади се Шейн.

Бе последвал Клеър в стаята и сега стоеше до нея със скръстени ръце. Тя почувства как от близостта му част от гнева и напрежението й се изпаряват, макар той да не я гледаше. Да, Клеър, мечтай си. За него си като мебел. Може би ти трябват някое курвенско червило и малко подплънки в сутиена.

— Остави я, Шейн, преживяла е нещо ужасно… — Ева изведнъж се сети със закъснение, че и Шейн го чакаше това, което Миранда бе преживяла, ако не успеят да анулират сделката с Брандън. — Добре, видението. Какво видя, Мира?

— Смърт. — Миранда изрече думата с тихо задоволство, като се наведе напред и се залюля. — О, той се съпротивляваше, не го искаше, не искаше подаръка, но… имаше кръв. Много кръв. И издъхна… точно тук. — Тя протегна ръка и посочи едно място на покрития с килим под.

Клеър осъзна, че момичето говори вероятно за Майкъл и я обзе ужас.

— За Шейн ли говориш? Бъдещето на Шейн ли виждаш? — попита Ева. Звучеше изплашено, но пък бяха преживели ужасяваща вечер. И си бе в реда на нещата да се тревожи за Шейн.

— Тя не може да предсказва бъдещето — заяви Шейн категорично. — Измисля си някакви глупости. Нали, Мира?

Миранда не отговори. Тя изви глава и пак погледна към тавана. Клеър бе обзета от страховито усещане, като осъзна, че Миранда гледа точно към мястото, където се намираше тайната стая. Знаеше ли за нея? Как бе научила?

— Къщата — повтори тя. — Тази къща е толкова необикновена. Някак не се връзва, да знаете.

По стълбите се чу скърцане, Клеър вдигна поглед и видя, че Майкъл слиза при тях, бос, както винаги.

— Да — каза той, — това не е единственото, което не се връзва. Ева, какво прави тя тук, по дяволите?

— Не питай мен! Шейн я е пуснал.

— Здравей, Майкъл — рече разсеяно Миранда. Продължаваше да се взира в тавана. — Тази е нова. — Тя посочи Клеър.

— Да. Това е Клеър. — Не й се бе притекъл на помощ, когато изпищя, и Клеър се зачуди защо. Може би не искаше да се вижда с Миранда, напълно го разбираше. Ако говорим за откачени и странни… дори Ева не бе сигурна как да се държи с нея.

Сети се, че не бе чул зловещото описание на Миранда за смъртта му. Може би така бе най-добре.

— Клеър — прошепна Миранда и внезапно я погледна. Имаше бледосини, много странни очи. Сякаш виждаха през нея. — Не, не е тя. Не е заради нея. Нещо друго е. Има нещо необикновено в тази къща. Нещо нередно. Трябва да гадая на карти.

— Какво, по дяволите? — запита Шейн. Миранда сграбчи ръката на Ева, скочи и на практика я завлече до стълбите. — Е, това вече е прекалено. Ева?

— Хм, спокойно, всичко е наред — извика Ева, докато Миранда едва не изтръгна ръката й от рамото. — Просто иска да гледа на карти Таро или нещо такова. Всичко е наред. Ще я върна скоро. Минутка!

Майкъл кимна.

— В миналото не беше чак толкова ужасна — каза той.

— Предполагам, че се дължи на тоя Чарлс, за когото говори — каза мрачно Шейн. — Трябваше да се сетя, че ако някой има кръвопиец за любовник — каза Шейн иронично, — то това ще е някоя смахната като Миранда. Трябваше да я отпратя да си върви. Вероятно ще й хареса още някое ухапване.

— Тя е още дете, Шейн, — възрази Майкъл. — Но колкото по-скоро я махнем от тук, толкова по-добре ще се почувствам. Тя кара Ева да се притеснява.

Ева? Но Ева не вярва на тия глупости, нали? Клеър почти бе убедена, че всичко се свежда просто до странни дрехи, под които Ева си е нормално момиче, а готическата част е само поза. Наистина ли вярваше на видения, на гледане на кристална топка и на карти Таро? Магията е криворазбрана наука, припомни си тя. Или пък, от друга страна, просто глупави приказки.

Двете момчета погледнаха Клеър.

— Какво? — попита тя. — А, между впрочем, аз съм добре, благодаря, че попитахте. Само няколко вампири ме преследваха. Нищо особено.

— Казах ти да не ходиш — сопна се Шейн и сви рамене. — И така, кой ще изгони Миранда?

Загледаха продължително Клеър и тя схвана, че това май се превърна в нейна задача. Може би, защото е нова и не познава Миранда, а и е момиче. Майкъл бе твърде учтив, за да я помоли да си отиде. Шейн… — Не можеше да каже какво чувства Шейн, но знаеше, че иска тя да изчезне от къщата.

— Добре. Аз ще отида.

— Това момиче наистина е умно — каза Шейн на Майкъл, без да се усмихва, когато тя пое по стълбите.

— Да — съгласи се Майкъл. — Това й харесвам на Клеър.

Вратите на всички спални бяха затворени, с изключение на спалнята на Ева, откъдето се прокрадваше мъждукаща светлинка и осветяваше лакирания дървен под. На Клеър й замириса на изгорял кибрит. Палеха свещи.

Ох, наистина не искаше да го прави. Ами ако просто продължи по коридора към стаята си и заключи вратата?

Пое дълбоко въздух и огледа стаята с пресилена усмивка. Ева палеше свещите и… Боже! Колко много свещи бяха разположени навсякъде. Големи дълги черни свещи, лилави и сини също. Нямаше в пастелни цветове. Леглото бе покрито с черен атлаз, пиратски флаг с череп и кости висеше над него като развяваща се табла на креват. Отвсякъде висяха коледни лампички — не, всъщност не бяха коледни лампички. Тикви от Вси светии, и призраци, и черепи. Хем весело, хем откачено.

— Хей — извика Ева, като дори не вдигна поглед от голямата черна свещ, която палеше. — Влизай, Клеър. Мисля, че с Миранда не се запознахте както трябва.

Не, ако не броим писъците и бягството.

— Здрасти — каза тя неловко.

Не знаеше къде да си сложи ръцете. Миранда сякаш не забелязваше и не обръщаше внимание. Нейните ръце бяха във въздуха и галеха някаква невидима котка. Шантаво. Колкото повече Клеър гледаше това момиче, толкова малко изглеждаше то — със сигурност по-малко от Ева. Може би по-малка и от самата Клеър. Може би всичко бе само шега, освен ухапването. Това бе нещо много сериозно.

— Ъъ, Ева? Мога ли да поговоря с теб за момент? — помоли Клеър.

Ева кимна, отвори един черен шкаф и извади черна лакирана кутия. Когато я отвори, се видя, че вътрешността й е кървавочервена. В нея имаше черен копринен пакет, а когато Ева го отвори, се оказа тесте карти Таро.

Карти Таро.

Ева ги подържа за кратко между дланите си, после цепи тестето няколко пъти и го подаде на Миранда.

— Ей сега се връщам — каза тя и излезе в коридора с Клеър, затваряйки вратата след себе си. Преди Клеър да каже нещо, Ева вдигна ръка. Не искаше да погледне Клеър в очите. — Момчетата ли те пратиха? — Клеър кимна, а тя промърмори: — Страхливци, и двамата. Хубаво. Искат тя да си върви, нали?

— Ами… да. Така мисля. — Клеър се полюшваше неспокойно напред-назад. — Тя е малко… откачена.

— Миранда? Да, откачена е. Но също така има и дарба — каза Ева. — Тя вижда разни неща. Знае разни неща. Шейн е наясно. Тя му каза за пожара преди… — Ева поклати глава. — Няма значение. Ако е дошла чак до тук в тъмното, нещо не е наред. Трябва да се опитам да открия какво.

— Е… не можеш ли просто… да я помолиш?

— Миранда е екстрасенс — обясни Ева. — Не е толкова просто, не може просто ей така да познае. Трябва да работиш с нея.

— Но тя не познава бъдещето, нали? Не вярваш на това, нали? — Защото ако вярваш, помисли си Клеър, си по-луда, отколкото предполагах, когато те видях за пръв път.

Накрая Ева я погледна в очите. Беше ядосана.

— Напротив. Вярвам, а за умно момиче си много глупава, ако не разбираш, че науката не е съвършена. Случват се разни неща. Неща, които физиката и математиката и глупостите, които се измерват в лабораториите, не могат да обяснят. Хората не са просто закони и правила, Клеър. Те са… искрици. Искрици от нещо красиво и голямо. И някои от искриците блестят по-ярко, като Миранда. — Ева пак отмести поглед, очевидно се чувстваше неудобно. Но не толкова неудобно, колкото Клеър, защото това бе… леле. Град на хаховци! — Оставете ни сами за малко. Добре съм.

Тя се върна в стаята и затвори вратата. Не я затръшна силно. Клеър едва преглътна, пламнала цялата, и като съжаляваше, че момчетата я бяха накарали да направи това, бавно заслиза по стълбите. Майкъл и Шейн си седяха на дивана и играеха видеоигра, отворените им бири бяха на масата пред тях. Ръгаха се с лакти, докато управляваха състезателните си коли по завоите на екрана.

— Не е съвсем законно — каза Клеър и седна на стъпалата. — Бирата, имам предвид. Тук никой не е на двайсет и една.

Майкъл и Шейн се чукнаха с бутилките. Честно казано, бе детинско.

— На здраве за престъплението — каза Шейн и надигна бутилката. — Хей, това беше подарък за рождения ден. Два пакета по шест бири. Изпили сме само по една, така че остави ни на мира. Обзалагам се, че в Морганвил се падат най-много алкохолици на глава от населението по целия свят.

Майкъл спря играта.

— Ще си тръгва ли вече?

— Не.

— Ако започне да ми обяснява, че ще срещна висока мургава непозната, изчезвам — каза Шейн. — Искам да кажа, че момичето е смахнато, не искам да съм лош, но, боже! Тя наистина вярва в тия неща. И почти е убедила и Ева.

Не беше само почти, но Клеър нямаше да им каже. Просто си седеше там, като се опитваше да не мисли твърде много за… за плановете да измъкне Шейн от сделката, което й се струваше възможно в кафенето, но не толкова осъществимо сега. Замисли се за болката в гърба. Замисли се за отчаянието в погледа на Ева, която бе уплашена. А Клеър не знаеше как да й помогне, защото и тя бе изплашена почти до смърт.

— Тя гледаше към тайната стая — обади се Клеър. — Когато стоеше тук долу, гледаше точно към нея.

Майкъл и Шейн я погледнаха. Два чифта очи, и двата гузни и изплашени. След това и двамата свиха рамене и грабнаха бирите си.

— Съвпадение — каза Майкъл.

— Случайно съвпадение — съгласи се Шейн.

— Ева каза, че Миранда е имала някакво видение за теб, Шейн, когато…

— Хайде пак! Виж, тя спомена, че имала видение как къщата гори, но го каза по-късно, и дори да е имала такова видение, от него нямаше никаква полза. — Шейн бе стиснал зъби. Един мускул потрепваше на челюстта му. Натисна едно копче да пусне отново играта и от тонколоните на телевизора се разнесе шум от улично движение, което отне всякаква възможност за разговор.

Клеър въздъхна.

— Лягам си.

Но не си легна. Бе уморена, нервна и изпитваше болка, а умът й бе ангажиран да премисля разни неща.

Накрая сбута Шейн и седна до него на дивана, докато той и Майкъл продължиха да играят, да играят…

— Клеър. Събуди се. — Тя премигна и осъзна, че главата й е на рамото на Шейн, а Майкъл не се виждаше никъде. Първата й мисъл бе: О, боже, да не би да ми текат лиги? А втората, че не бе осъзнала, че е толкова близо и се бе сгушила в него. Третата беше, че макар мястото на Майкъл на дивана да бе празно, Шейн не се бе преместил. И той я гледаше с топъл, приятелски поглед.

О, колко беше хубаво.

След малко я обзе голямо неудобство и тя се дръпна. Шейн се прокашля и също се отдръпна.

— Трябва да поспиш малко — каза той. — Изтощена си.

— Да. Колко е часът?

— Три сутринта. Майкъл приготвя нещо за хапване. Искаш ли нещо?

— Ами-и-и… не. Благодаря. — Стана от дивана, но не й се искаше да си тръгне, а остана да стои там глупаво, защото той още се усмихваше, а на нея това й харесваше. — Кой спечели?

— Коя игра?

— Ох, май съм спала известно време.

— Не се тревожи. Не позволихме зомбитата да те вземат. Този път усмивката му бе определено лукава. От това цялото тяло на Клеър пламна. — Ако искаш да поостанеш, можеш да ми помогнеш да му сритам задника.

На масата пред Шейн седяха не една, а цели три празни бирени бутилки. И три пред мястото на Майкъл. Нищо чудно, че Шейн още й се усмихваше и изглеждаше толкова дружелюбен.

— Зависи каза тя. — Мога ли да си взема една бира?

— По дяволите, не.

— Защото съм на шестнайсет? Стига, Шейн.

— Пиенето убива мозъчните клетки, глупачке. И още нещо. Ако ти дам една, ще има една по-малко за мен. — Шейн се чукна по челото. — Мога да смятам.

Тя имаше нужда от една бира, за да остане тук до него, защото се страхуваше, че ще направи или ще каже нещо глупаво, а ако пийне малко алкохол, грешката няма да е нейна, нали? Но тъкмо се канеше да отвори уста да го убеждава, когато Майкъл излезе от кухнята с пакетче чипс със сирене. Шейн грабна цяла шепа и ги напъха в устата си.

— Клеър иска бира — промърмори той с пълна уста.

— Клеър трябва да си ляга — каза Майкъл и се отпусна на дивана. — Отмести се, човече. Не те харесвам чак толкова.

— Задник. Вчера каза друго.

— Цуни ме.

— Искам още една бира.

— Не ти се полага. Това е подарък за моя рожден ден, не за твоя.

— О, това е подло. Ти наистина си задник и точно заради това съвсем ще те разбия.

— Мечти, мечти — Майкъл погледна Клеър. — Още ли си тук? Няма бира за теб. Няма да покварявам непълнолетна.

— Но и ти си непълнолетен — изтъкна тя. — Поне що се отнася до бирата.

— Да, и знаеш ли какво? — Шейн скочи. — Много по-гадно е да си възрастен, който е убил някого, от това да искаш една бира. Всички са задници.

— Сериозно, човече, много бързо те хвана. Само от три бири? Приятелката ми от гимназията носеше повече на пиене.

— Твоята приятелка от гимназията… — Шейн рязко спря, без да довърши изречението, и целият се изчерви. Каквото и да е било, не ще да е било хубаво. — Клеър, изчезвай от тук. Изнервяш ме.

— Задник! — озъби се тя и тръгна по стълбите, преди да я улучи с възглавницата, която бе грабнал. Възглавницата се удари в стената зад нея и падна в подножието на стълбите. Тя се смееше, но спря, когато на най-горното стъпало сянка препречи пътя й към коридора.

Ева. И Миранда, която изглеждаше по-шантаво от всякога.

— Миранда си тръгва! — извика Клеър към дневната. Което не беше добро хрумване, защото Ева изглеждаше разстроена, а Шейн беше пиян и щеше да позволи на някакво изперкало хлапе, което се вълнува от вампири, да си отиде вкъщи само.

— Миранда няма да си ходи — каза Ева и затропа надолу по стълбите, а Миранда се носеше след нея като черно-бял призрак. — Миранда ще прави сеанс.

На долния етаж в дневната тя чу Майкъл да казва с искрен ужас:

— О, по дяволите!