Стъклени къщи

8

Бе ред на Шейн да сготви вечеря и той приготви няколко хотдога с чили — с повече чили, но поне ги бе приготвил добре. Клеър изяде два, като с удивление гледаше как Майкъл и Шейн погълнаха по четири, а Ева бавно хапваше първия. Тя се усмихваше на Шейн и му подхвърляше хапливи забележки в отговор на неговите, но Клеър забеляза и нещо друго.

Ева не можеше да откъсне поглед от Майкъл. В началото Клеър си помисли: Тя знае нещо, но после видя блясъка в очите й и червенината по бузите й, която си пролича дори през бледия грим.

Охо. Е, сигурно Майкъл й се е сторил много секси, когато я измъкна от опасността и не позволи да й се случи нищо лошо. Но сега като се замисли, си спомни, че Ева постоянно му хвърляше погледи, когато бяха заедно.

Ева най-после отмести чинията си и каза, че си заплюва банята, за да си вземе една дълга гореща вана. Клеър съжали, че не се бе сетила първа. Тя и Майкъл измиха чиниите, а Шейн упражняваше бой със зомбита на любимата си видеоигра.

— Знаеш ли, че Ева те харесва? — подхвърли тя небрежно, докато изплакваше последната чиния. Той едва не изпусна тази, която подсушаваше.

— Какво?

— Харесва те.

— Тя ли ти каза?

— Не.

— Не мисля, че познаваш добре Ева.

— Ти не я ли харесваш?

— Разбира се, че я харесвам!

— Толкова, че да…?

— Не искам да говоря за това. — Той остави чинията на сушилнята. — Боже, Клеър!

— О, я стига. Харесваш я, нали?

— Дори да я харесвах… — Млъкна, погледна към вратата и понижи глас. — Дори да я харесвах, има няколко проблема, не смяташ ли?

— Всеки си има проблеми — каза тя. — Особено в този град. Тук съм само от шест седмици и вече го знам.

Той не каза какво мисли по въпроса, изсуши си ръцете и излезе. Чу го да разговаря с Шейн, а когато отиде при тях, двамата вече бяха вглъбени в играта, като се бутаха и бореха за всяка точка.

Момчета. Уф!

Запъти се към стаята си и като минаваше край банята чу, че Ева плаче. Почука тихичко и надникна, а Ева спря да хълца. Вратата не бе заключена.

Ева бе облякла черен, пухкав хавлиен халат, седеше на тоалетната, бе избърсала грима си и пуснала косата си. Приличаше на момиченце, облечено в дрехите на възрастен, които й бяха твърде големи. Изглеждаше крехка. Тя се усмихна неуверено на Клеър и избърса следите от сълзи по лицето си.

— Извинявай — рече и се прокашля. — Скапан ден, нали?

— Онова момче. Вампирът. Държеше се така, сякаш те познава — каза Клеър.

— Да. Той… осигурява Защита на семейството ми. Аз му отказах. Не е доволен. — Засмя се вяло. — Предполагам никой не обича да го отхвърлят.

Клеър я огледа.

— Добре ли си?

— Да, сладурче. — Ева й махна да излезе. — Върви да учиш. Изучи се и разбий този град. Малко съм потисната. Не се тревожи.

По-късно, когато Майкъл започна да свири, през стената Клеър чу, че Ева отново плаче.

Тя не отиде да провери, не провери и дали Майкъл ще изчезне. Нямаше смелост да го направи.

На другия ден Шейн излезе с нея да купуват дрехи. През три пресечки се намираше скучната търговска част на града с мръсните си евтини магазинчета. Тя не искаше той да я придружава, но Шейн не я пусна да излезе сама.

— Пусна Ева — изтъкна тя, докато той, седнал на дивана, си обуваше обувките.

— Да, но Ева има кола. Освен това още не бях станал. Имаш придружител. Свиквай с това.

Това тайничко я направи щастлива. Донякъде. Бе типичен слънчев ден, тротоарите се бяха размекнали от жегата. Нямаше много пешеходци, но то и рядко имаше. Шейн вървеше с дълги тромави крачки и ръце в джобовете. Тя трябваше да бърза, за да не изостава. Очакваше да каже нещо, но той мълчеше. След малко тя просто започна да говори:

— Докато си раснал тук, имаше ли много приятели?

— Приятели? Ами да. Няколко. Майкъл. Тогава познавах и Ева, но движехме в различни компании. И няколко други приятели.

— Какво… какво стана с тях?

— Нищо — отговори Шейн. — Пораснаха, започнаха работа, поискаха Защита и продължиха напред. Така стават нещата в Морганвил. Или оставаш, или бягаш.

— Виждаш ли ги понякога? — Изненада се колко много й липсват старите приятели от родния град, особено Елизабет. Все си мислеше, че е единак, но… може би не бе права. Може би никой не е такъв.

— Не — каза той. — Сега нямаме нищо общо. Те не искат да се виждат с такъв като мен.

— Който не иска да се приспособи — предположи тя. Шейн я погледна и кимна. — Извинявай.

Той сви рамене.

— Никой не е виновен. Ами ти? Имаш ли си приятели в твоя град?

— Да, Елизабет. Тя е най-добрата ми приятелка. Постоянно обсъждаме разни неща с нея. Но… когато разбра, че заминавам да уча надалеч, тя просто… — Клеър реши, че едно свиване на рамене щеше да изрази най-добре мнението й.

— Обаждаш ли й се понякога?

— Да — каза тя. — Но сякаш вече не се познаваме. Знаеш как е. Чудим се какво да си кажем. Откачено е.

— Боже, много добре знам за какво говориш.

Шейн изведнъж спря и извади ръце от джобовете си. Бяха на средата на улицата, между два магазина, и първо си помисли, че той иска да разгледа витрините, но той напрегнато й каза:

— Обърни се и се отдалечи. Влез в първия магазин, който видиш, и се скрий.

— Но…

— Действай, Клеър. Веднага.

Тя пристъпи назад, обърна се и бързо тръгна към магазина, който току-що бяха подминали. Магазин за ужасни дрехи втора употреба, където не би пазарувала доброволно, но тя натисна бравата, докато в същото време гледаше през рамо.

Една полицейска кола се движеше бавно край бордюра, близо до Шейн. Той стоеше на тротоара, с отпуснати ръце, с угоднически и почтителен вид, а полицаят, който караше, се показа през прозореца и му каза нещо.

Клеър едва не падна по лице, когато вратата рязко се отвори и тя се препъна през прага в тъмното помещение, където миришеше на мухъл.

— Хей, ти! — Униформеният полицай, който бе отворил вратата отвътре, говореше на нея. Беше по-възрастен мъж, рус, с оредяла коса и гъсти мустаци. Студени сини очи и криви зъби.

— Ти си Клеър, нали?

— Аз… — Тя не знаеше какво да отвърне. През целия й живот я бяха учили да не лъже полицаите, но… — Да, сър. — Предположи, че той и без това вече знае.

— Аз съм Джералд. Джералд Брадфийлд. Приятно ми е да се запознаем. — Той протегна ръка. Тя преглътна с мъка, избърса изпотената си длан и се здрависа. Почти очакваше да я закопчае с белезници, но, след като едва не смачка ръката й със здравото си ръкостискане, той я пусна. — Търсят те, нали знаеш.

— Аз… не знаех, сър.

— Наистина ли? — Имаше много студен поглед, въпреки че се усмихваше. — Не мисля така, малката. Всъщност дъщерята на кмета се тревожи къде си изчезнала. Помоли ни да те открием. Да се уверим, че си добре.

— Добре съм, сър. — Тя едва говореше. Устата й бе пресъхнала. — Не съм загазила, нали?

Той се засмя.

— Защо да си загазила, Клеър? Не, не се тревожи. Всъщност вече знаем къде си. И с кого движиш. Но трябва да внимаваш, мила. Съвсем нова си тук, а вече знаеш много повече, отколкото трябва. И приятелите ти не са от най-мирните и спокойни жители на този град. Размирници. Ти не изглеждаш такава. Виж какво ще ти кажа, върни се в общежитието, дръж се добре, ходи на занятия и аз лично ще се погрижа да не ти се случи нищо лошо.

Клеър искаше да кимне, да се съгласи, да направи каквото и да е, само да се махне от този човек. Тя огледа магазина. Имаше и други хора, но никой не я погледна. Сякаш изобщо не съществуваше.

— Не ми вярваш — каза той, — но мога. Разчитай на това.

Тя го погледна, очите му побеляха, а зениците се превърнаха в малки черни точици. Когато се усмихна, тя видя как големите му кучешки зъби проблеснаха.

Ахна, отстъпи назад и се хвана за дръжката на вратата. Хукна към улицата на бегом и видя Шейн все още да стои там и да наблюдава как полицейската кола се отдалечава по улицата. Обърна се и я хвана, когато тя буквално се блъсна в него.

— Вампир! — задъхано каза тя. — Ченге — вампир. В магазина!

— Сигурно е бил Брадфийлд — каза Шейн. — Висок мъж? Леко плешив, с мустаци?

Тя кимна разтреперана. Шейн дори не се изненада, нито пък разтревожи.

— Брадфийлд е свестен — отбеляза той. — Със сигурност не е най-лошият в града. Нарани ли те?

— Той… той просто се здрависа с мен. Но каза, че знае. Знае къде живея!

Шейн отново не се изненада.

— Ами, беше въпрос на време. Полицаите спряха, за да ме питат за името ти. Прибавиха го към списъка.

— Списъка?

— Така го наричат. Нещо като преброяване. Винаги знаят колко хора живеят на дадено място. Виж, просто върви, става ли? И не гледай така уплашено. Няма да ни нападнат посред бял ден.

Шейн беше много по-уверен от нея, затова тя овладя треперенето си, кимна и го последва по тротоара към друг евтин магазин, който изглеждаше по-светъл, по-приветлив и в него, изглежда, не се спотайваха вампири.

— Това е магазинът на госпожа Лосън, тя бе приятелка на мама. Всичко е наред. — Шейн й отвори вратата, като кавалер. Тя предположи, че майка му го е научила на това. Вътре миришеше хубаво — на тамян, помисли си Клеър. Имаше много запалени светлини. Тук нямаше тъмни ъгли и едно звънче издаде приятен звън, когато Шейн затвори вратата след тях.

— Шейн! — Едра жена с шарена риза и голяма широка пола излезе иззад щанда в дъното, прегърна Шейн и му се усмихна широко, като отстъпи назад. — Какво, по дяволите, правиш тук, момче? Белята ли си търсиш?

— Разбира се, госпожо. Както винаги.

— Така си и мислех. Браво на теб. — Тъмният й поглед попадна на Клеър. — Коя е малката ти приятелка?

— Това е Клеър. Клеър Денвърс. Тя… тя е студентка в колежа.

— Приятно ми е да се запознаем, Клеър. Така. Обзалагам се, че не сте дошли тук само за да ме поздравите, така че какво мога да направя за вас?

— Дрехи — каза Клеър. — Търся си дрехи.

— Имаме. Ела с мен, мила. Имам някои наистина хубави неща, тъкмо с твоя размер. Шейн, и на теб май ти трябват нови дрехи. Тези джинси са опърпани.

— Такива се носят.

— Боже, мода. Вече не я разбирам.

Може би госпожа Лосън наистина не разбираше модата, но имаше всякакви готини блузки, джинси и разни неща, при това евтини. Клеър си избра няколко и я последва до касата, където плати цели двайсет и два долара. Докато госпожа Лосън маркираше покупките на касовия апарат, Клеър погледна зад нея към стената. Там висеше официално свидетелство в рамка и с печат… не, това не бе печат. Това бе знак. Същият знак като този на гривната, която госпожа Лосън носеше.

— Внимавай — каза госпожа Лосън като й подаде плика с дрехите. — И двамата внимавайте. Кажи на Шейн, че трябва да се оправи, и то бързо. Засега се отнасят благосклонно към него, като се има предвид какво преживя, но това няма да трае дълго. Той трябва да мисли за бъдещето си.

Клеър погледна над рамото й към Шейн, който гледаше през прозореца с отегчен вид. Очите му бяха полузатворени.

— Ще му кажа — каза тя колебливо.

Бе сигурна, че Шейн мисли точно за бъдещето.

Дните минаваха и Клеър просто ги живееше. Тревожеше се за занятията, но беше уморена, а синините й бяха добили всевъзможни цветове — последното нещо, което би искала, е да стане център на внимание. Шейн я бе убедил, че е по-добре да си учи вкъщи и да се върне на занятия, когато се почувства по-добре, а и Моника да има време да позабрави нещата.

Изниза се цяла седмица. Клеър потъна в рутина — стоеше до късно с Майкъл, Шейн и Ева, спеше до обяд, спореше за банята, готвеше, чистеше, учеше и на другия ден всичко отначало. Бе… страхотно. Истинско някак, съвсем различно от живота в общежитието.

Следващия понеделник, когато стана да направи закуска, трябваше да приготви за двама: Шейн беше буден и изглеждаше намусен и уморен. Той мълчаливо взе бекона и го изпържи, докато тя приготвяше яйцата. Не си разменяха шеги, както правеше с Ева преди два дни. Тя се опита да подхване разговор, но той не беше в настроение. Просто измърморваше нещо в отговор. Тя изчака, докато той приключи със закуската, която включваше и чаша кафе, сварено в малката кафеварка в ъгъла на плота, преди да го попита:

— Защо си станал толкова рано?

Шейн наклони стола си назад на два крака, докато дъвчеше.

— Питай Майкъл.

Няма как да стане.

— Някаква работа ли ще му вършиш?

— Да. — Той върна напред стола, приглади с ръка косата си, която все още изглеждаше ужасно. — Не очаквай да се обличам официално.

— Какво?

— Получаваш това, което виждаш. — Тя го погледна, намръщи се, като се опитваше да разбере какво точно й казва. — Ще те водя на лекции. Нали днес трябваше да се върнеш?

— Шегуваш се — категорично каза тя. Той сви рамене. — Шегуваш се. Не съм шестгодишна, че по-големият ми брат да ме води на училище! Няма начин, Шейн!

— Майкъл смята, че ти трябва придружител. Брандън бе доста ядосан. Би могъл да намери начин да ти го върне, дори да не успее сам. Разполага с много хора, които биха ти сритали задника, ако той им нареди. — Шейн отклони поглед. — Като Моника.

О, по дяволите.

— Моника е под защитата на Брандън?

— Цялото семейство Морел, доколкото знам. Той им е личният наставник. Така че… — Шейн потри ръце. — Какви вълнуващи занятия имаме днес?

— Не можеш да влизаш в час с мен!

— Хей, можеш да ме нокаутираш и да ме спреш, но дотогава съм ти гаджето за деня. И така. Какви занятия?

— Висша математика — втора част, физика, химия — трета част, лабораторно упражнение по химия и биохимия.

— Мили боже. Ти наистина си умна. Е, добре, аз ще си взема малко комикси и може би айпода.

Тя продължи да го гледа втренчено. Нямаше полза да спори, това просто го развеселяваше повече.

— Винаги съм искал да съм пич в студентски град — рече Шейн. — Предполагам, че това е шансът ми.

— Мъртва съм — простена тя и подпря чело на ръцете си.

— Още не, и там е проблемът.

Тя се опасяваше, че Шейн ще се престарае, но не стана така. Той дори си среса косата, което му придаде толкова секси вид, че тя се страхуваше да го погледне. Още повече че щеше да прекара целия ден с него. Облякъл си бе чисто бяла риза и най-хубавия чифт дънки — скъсани на коленете и оръфани по шевовете. И обикновени маратонки.

— В случай че трябва да бягаме — каза той. — Освен това, да сриташ някого, когато си обут с джапанки, боли.

— Но ти няма да сритваш никого — каза тя бързо. — Нали?

— Никой, който не заслужава — отвърна той. — Какво друго ми трябва, за да се впиша в обстановката?

— Раница. — Тя намери резервната, бе си донесла две, и му я хвърли. Той натъпка няколко книжки с меки корици, портативната си конзола, айпода и слушалките, после прерови шкафовете за десертчета и бутилирана вода.

— Не отиваме в пустинята, Шейн. Не е нужно да вземаш всичко това. Има автомати за закуски.

— Така ли? В програмата ти не видях почивка за обяд. Ще ми благодариш после.

Всъщност тя се чувстваше по-добре, когато Шейн крачеше до нея. Той наблюдаваше сенките, тъмните алеи, празните сгради. Държеше всичко под око. Макар да си бе взел айпода, не го слушаше. Нейният бе изчезнал и се зачуди дали Моника не го е взела.

Стигнаха студентския град безпрепятствено и на средата на пътя, отправили се към първото й занятие, Клеър изведнъж се сети за нещо и внезапно спря. Шейн продължи да върви още няколко крачки, после погледна назад.

— Моника — каза тя. — Моника ще се размотава наоколо. Обикновено го прави. Ще те види.

— Знам. — Шейн си нагласи раницата по-удобно. — Да вървим.

— Но… Моника!

Той просто я погледна и продължи напред. Тя остана на място.

— Хей! Предполага се, че ме придружаваш, а не ме оставяш сама!

— Моника си е моя грижа — обясни той. — Забрави за нея. — Изчака я, а тя с неохота го настигна. — Ако не ни закача, и ние няма да я закачаме. Става ли?

Мечтай си, помисли си Клеър. Ако Моника наистина си е набелязала Шейн, дори било то и преди една-две години, и е стигнала дотам, че да убие сестра му, тя просто не можеше да си представи ситуация, в която Шейн се оттегля ей така. Шейн не бе от тия, които се оттеглят лесно.

Квадратният циментов двор между сградата по архитектура и тази по математика бе претъпкан със студенти, които го пресичаха на път за занятия. Сега, когато Клеър знаеше за какво да се оглежда, нямаше как да не забележи колко много от тях имат гривни — кожени, метални, дори плетени — със символи по тях.

И колко студенти нямаха.

Онези, които носеха символите, бяха бляскавите и уверените. Момичета и момчета от частните общежития. Спортистите. Известните. Единаците, пасивните наблюдатели, скучните и посредствените, странните… те нямаха Защита.

Те бяха добитък.

Шейн оглеждаше тълпата. Клеър вървеше бързо към Математическия факултет. Убедена беше, че Моника за нищо на света няма да допусне да я видят на такова място за зубрачи. Единственият проблем бе, че третата сграда от двора бе сградата по бизнес администрация, а там, разбира се, Моника обичаше да се мотае и да се оглежда за богатите момчета.

Почти стигнаха…

Качваше се по стълбите, които водеха към сградата по математика, когато чу, че Шейн спира зад нея. Взираше се някъде в двора и когато Клеър се обърна, видя Моника, обкръжена от група обожатели, която също го бе зяпнала. Все едно, че двамата бяха сами. Такъв поглед си разменяха само влюбени или хора, които бяха на път да се унищожат взаимно.

— Кучка — изсъска Шейн.

— Хайде — каза Клеър и го хвана за лакътя. Страхуваше се, че няма да тръгне с нея, но той я последва, сякаш умът му бе другаде. Когато най-после я погледна, очите му бяха тъмни и сурови.

— Не тук — каза тя. — Тя няма да влезе тук.

— Защо?

— Ще се изложи.

Той кимна бавно и я последва в клас.

Клеър трудно успяваше да се съсредоточи върху монотонната лекция, която й бе позната. Бе прочела от учебника материала, който преподаваше професорът… и мислеше главно за Шейн, който седеше неподвижен до нея, с ръце на банката и гледаше безизразно в пространството. Дори не слушаше айпода си. Тя почти усещаше напрежението в тялото му, сякаш той просто чакаше удобна възможност да се нахвърли върху нещо.

Знаех си, че идеята не е добра.

Лекцията продължи час и половина, с почивка от петнайсет минути по средата; когато Шейн се изправи и излезе, тя бързо го последва. Той се изкачи до стъклените врати и огледа двора.

— Отишла си е — констатира, без да я погледне. — Престани да се тревожиш за мен. Добре съм.

— Тя… Ева каза, че е изгорила къщата ти. — Никакъв отговор. — И… сестра ти…

— Не успях да я измъкна — отвърна Шейн. — Беше на дванайсет, и аз не успях да я измъкна от къщата. Да се грижа за нея бе моя задача.

Все още не я поглеждаше. Клеър не можа да измисли какво да каже. След малко той се отдалечи към мъжката тоалетна, а тя се втурна към женската, като нетърпеливо изчака на опашката, а когато излезе, не го видя никъде.

О, по дяволите.

Но когато се върна в залата, Шейн седеше на същото място, както преди, този път със слушалките на айпода в ушите.

Не каза нищо. Той също.

Клеър запомни тази лекция като най-дългата и най-безинтересната от всички досега.

Занятията по физика се провеждаха в същата сграда. Ако Моника чакаше вън на жаркото слънце в двора, щеше да хване много добър тен. Шейн седеше като статуя, ако една статуя може да носи слушалки и да излъчва нарастващо напрежение, от което космите по ръцете ти настръхват. Тя имаше чувството, че седи до необезвредена бомба, и при всичките й познания по физика напълно разбираше какво означава това. Ставаше въпрос за потенциална енергия…

Часът по физика се точеше мудно. Шейн отвори бутилка с вода и десертче и ги раздели с Клеър. Занятията по химия се провеждаха в съседната сграда, но Клеър се постара да минат през страничния вход, а не през двора. Нямаше и следа от Моника. Изтърпя и напрежението, и химията още час и половина. Шейн постепенно се отпусна дотолкова, че нервите й не се опъваха всеки път, когато той помръднеше, а накрая през по-голямата част от занятието дори игра с конзолата си. Сигурно убива зомбита. Това явно оправи настроението му.

Всъщност по време на лабораторното по химия определено бе весел, експериментът му бе станал интересен и задаваше толкова много въпроси, че асистентът, който никога досега не бе идвал до масата на Клеър, се приближи до тях и се загледа в Шейн, сякаш се опитваше да разбере какво прави тук.

— Здрасти, човече — каза Шейн и протегна ръка. — Шейн Колинс. Аз… аз съм гост слушател на този курс. С приятелката ми тук, Клеър.

— О — каза асистентът, чието име Клеър така и не запомни. — Добре. Добре тогава. Просто… продължавайте.

Шейн вдигна палец в знак на съгласие и се ухили глуповато.

— Хей — каза той шепнешком, като се наведе към Клеър. — Някое от тия неща може ли да избухне?

— Какво? Ами… предполагам да, ако объркаш нещо.

— Имам предвид практическото приложение. Бомби. Такива неща.

— Шейн! — той наистина я разсейваше. И ухаеше хубаво. Момчешки хубаво, което бе различно от момичешкото хубаво — по-наситено, по-пикантно, аромат, който я караше да тръпне отвътре. О, я стига, та това е Шейн!, каза си тя. Но не помогна, особено когато й отправи онази леко дяволита усмивка и поглед, който вероятно би сразил повечето момичета. Той е лентяй. И не е… толкова умен. А може би е. Но по различен от нея начин. За нея това бе ново усещане, но й хареса.

Плесна го по ръката, когато се протегна за реактивите, и се съсредоточи върху данните от опита.

Всъщност толкова се бе съсредоточила, а Шейн бе толкова погълнат да я наблюдава какво прави, че не чуха стъпките зад тях. Първо Клеър изпита някакво изгарящо, изпепеляващо усещане по дясната страна на гърба си. Тя изпусна мензурата, която държеше, и изпищя — не успя да я задържи, защото, боже, как болеше! А Шейн се извъртя и сграбчи за яката някого, който се опитваше да се изниже.

Джина, моникоподобната. Тя му се зъбеше и го удряше, но той не я пусна. Задъхана от болка, Клеър се опитваше да се извърти и да види какво има на гърба й, но видя само, че Шейн полага големи усилия да не посини от бой жертвата на момента. Асистентът дотича, а другите студенти зяпаха, осъзнали, че става нещо нередно или поне нещо по-интересно от лабораторните упражнения. Клеър се изхлузи от стола до масата и се опита да види какво става с гърба й, защото я болеше. Надуши нещо ужасно.

— О, боже! — смотолеви асистентът. Той грабна бутилката с вода от раницата на Шейн, отвори я и изсипа съдържанието й върху гърба на Клеър, после се втурна към шкафа до стената и се върна с бутилка сода бикарбонат. Тя чу цвърчене, когато содата се разсипа по гърба й, и едва не припадна.

— Тук. Седни. Сядай. Ти, извикай линейка. Хайде!

Докато Клеър се свлече задъхана на друг, по-нисък стол, асистентът грабна ножица, сряза тениската й на гърба и я разтвори настрани. Сряза и презрамката на сутиена й, и тя в последния момент се сети да сграбчи дрехите си отпред, преди да са се изхлузили. Боже, боли, как боли!… Опита се да не заплаче. Изгарянето леко се успокои, когато содата подейства. Киселината има ниско пе хаш, а содата — високо… е, дори в този момент си спомняше нещо от химията.

Тя вдигна поглед и видя, че Шейн още държи Джина. Бе извил ръката й зад гърба и я бе принудил да остави мензурата. Остатъкът от киселината, която бе разляла върху гърба на Клеър, все още бе в стъкления съд и изглеждаше просто като обикновена вода.

— Беше злополука! — извика тя и се изправи на пръсти, когато Шейн изви ръката й по-силно. — Спънах се! Съжалявам! Наистина не исках…

— Днес не работим със сярна киселина — строго каза асистентът. — Нямаше причина да я разнасяш. Клеър? Клеър, много ли те боли?

— Аз… добре съм. Добре съм — каза тя, въпреки че наистина нямаше представа дали бе добре, или не. Чувстваше се замаяна, повдигаше й се и й беше студено. Вероятно бе в шок. И в много неловко положение, понеже, боже, бе полугола пред цялата група от часа по химия и… Шейн…

— Мога ли да си наметна нещо, сър?

— Не, нищо не бива да се докосва до раната. Изгарянето е засегнало дълбоките слоеве на кожата, необходимо е лечение и антибиотици. Просто стой неподвижно. — Асистентът се обърна към Шейн и Джина и вдигна заплашително пръст към нея. — Ти, ти ще отговаряш пред полицията на студентския град. Няма да позволя подобни нападения в учебната зала, не ме интересува кои са приятелите ти!

Значи я познава. Или поне знае достатъчно. Шейн шепнеше нещо в ухото на Джина, тихо, за да не го чуе Клеър, но очевидно не бе хубаво, ако се съдеше по изражението на лицето на момичето.

— Сър? — едва попита Клеър. — Сър, дали ще мога да повторя лабораторното упражнение и… — припадна, преди да довърши: — И съжалявам за бъркотията.