Стъклени къщи

4

Настъпи ранно и ясно утро. Клеър се събуди от миризмата на пържен бекон. С неуверени стъпки отиде до банята в дъното на коридора, като се прозяваше, без да съзнава, че е доста оскъдно облечена, само по дългата си тениска, докато изведнъж се сети: О, боже, тук живеят и момчета. За щастие, никой не я видя и банята бе свободна. Някой вече я бе ползвал тази сутрин, огледалата все още бяха замъглени от пара и стените на голямата баня в черно и бяло блестяха от капчици вода. Обаче ухаеше на чисто и на плодове.

Уханието на плодове беше от шампоана, разбра тя, докато си сапунисваше и изплакваше косата. Когато забърса огледалото и се огледа, видя синините по бледата си кожа. Можех да умра. Беше извадила късмет.

Навлече отново тениската и хукна към стаята си, за да вземе бикините, които вчера бе спасила от пералнята. Те бяха още влажни, но тя ги облече, а после нахлузи и дънките си.

Хрумна й да отвори килера и там намери стари дрехи, натъпкани в дъното. Повечето бяха тениски с рок банди, за някои не бе чувала, а за други знаеше, че са много стари. Имаше и няколко пуловера. Тя съблече изцапаната с кръв тениска, навлече една избеляла черна и, след като помисли малко, заряза обувките си на пода.

На долния етаж Ева и Шейн спореха в кухнята как се приготвят бъркани яйца. Ева каза, че трябва мляко.

Шейн каза, че млякото е за котките. Клеър мина безшумно край тях, отиде до хладилника и извади кутия портокалов сок. Наля си малко в чаша, после безмълвно поднесе кутията и на тях. Ева я взе, наля си и я подаде на Шейн.

— Значи, — попита Шейн — Майкъл не те изхвърли?

— Не.

Шейн кимна бавно. Той бе по-едър и по-висок, отколкото го помнеше, и кожата му имаше златистокафяв тен, сякаш през лятото е прекарал много време на слънце. Косата му имаше същия бронзов блясък. Изрусена от слънцето, докато на Майкъл бе естествено руса. Е, добре. И двамата са много секси. Съжали, че си е помислила такива неща, но поне не ги бе изрекла на глас.

— Трябва да знаеш нещо за Майкъл — каза той. — Не обича да рискува. Не бях сигурен, че ще ти разреши да останеш. Ако го е направил, значи е усетил добро излъчване у теб. Не злоупотребявай с това, защото, ако го направиш, няма да съм никак доволен. Схвана ли?

Ева безмълвно ги наблюдаваше и Клеър си помисли, че да не участва в разговора, е напълно ново преживяване за нея.

— Той ти е приятел, нали?

— Той ми спаси живота — отвърна Шейн. — Бих умрял за него, но би било много тъпо, ако взема да му благодаря. И така. Винаги ми е бил приятел, но ми е повече като брат. Затова не му навличай неприятности.

— Няма — каза тя. — Не се слага мляко в яйцата.

— Виждаш ли? — Шейн отиде до плота и започна да чупи яйцата в една купа. — Казах ти.

— Предателка — въздъхна Ева и разбърка бекона с вилица. — Добре. И така, как беше с Линда снощи?

— Лора.

— Все едно. Не че трябва да помня имената на момичетата, с които се срещаш за по една нощ.

— Много я бива!

— Боже, ти си голямо разочарование, Шейн. Говори най-после!

Шейн погледна с усмивка към яйцата.

— Ей, не пред хлапето. Получи ли бележката?

— Хлапе? — Това бе обидно. Клеър остави чиниите на плота малко по-рязко. — Бележка?

Шейн й подаде сгънат лист хартия. Бележката бе кратка и мила, и подписана от Майкъл. В нея им казваше, че Клеър е непълнолетна, и двамата трябва да я наглеждат, докато е в къщата.

Странно. Клеър не беше сигурна дали да е ядосана, или поласкана. Като размисли, май бе ядосана.

— Не съм хлапе — каза разпалено на Шейн. — Аз съм само година по-малка от Ева!

— А момичетата са много по-зрели — мъдро кимна Ева. — Така че, ти си с около десетина години по-голяма от Шейн.

— Сериозно говоря — настоя Клеър. — Не съм хлапе!

— Както кажеш, хлапе, — мило каза Шейн. — Горе главата. Това просто означава, че не трябва да ме слушаш да ти се оплаквам, че не ми се е отворил парашута.

— Ще кажа на Майкъл — предупреди го Ева.

— За това колко малко секс съм правил? Давай.

— Няма бекон за теб.

— Тогава няма яйца и за двама ви.

Ева го погледна мрачно.

— Размяна?

Погледнаха се предизвикателно, размениха си тиганите и започнаха да си сипват.

Клеър тъкмо щеше да се присъедини, когато се чу звънецът на външната врата — весел звънлив звук. Не звучеше страшно, но Ева и Шейн замръзнаха и се спогледаха, а това вече си бе страшно. Шейн остави чинията си на мраморния плот, облиза мазнината от бекон по пръстите си и каза:

— Скрий я.

Ева кимна. Тя също остави чинията си на плота, хвана Клеър за ръка и набързо я поведе към килера — през една врата, полускрита в сянката на неуместно поставения хладилник. Килерът беше голям, тъмен и прашен, рафтовете бяха отрупани със стари консерви от сладки картофи и аспержи и стъклени буркани със стари сладка. Имаше лампа, но Ева не я включи. Тя се протегна зад една редица плодови консерви със съмнителен вид и натисна някакъв ключ. Последва стържещ звук, после изщракване и част от задната стена се отвори.

Ева я бутна настрани, протегна се, взе едно фенерче и го подаде на Клеър.

— Влизай вътре! — нареди тя. — Ще светна лампата тук, но ти не включвай фенерчето, ако чуеш гласове. Светлината може да се забележи през пролуките.

Клеър кимна, леко замаяна, и се наведе, за да пропълзи през малкия отвор в… голяма празна стая, с каменен под и без прозорци. Няколко паяжини по ъглите и много прах, иначе не беше зле.

Но когато Ева затвори вратата и я обгърна мрак, Клеър бързо светна фенерчето, отиде до най-близкия ъгъл и коленичи там, като дишаше тежко и учестено.

Само преди минута се смееха за бекона и яйцата и изведнъж… какво, по дяволите, се случи и защо в тази къща има тайна стая? Стая без други входове и изходи, доколкото можеше да прецени.

Дочу далечни гласове и бързо изгаси фенерчето. Лошо. Никога не се бе страхувала от тъмното, но през всичкото време не е чак толкова тъмно… имаше звезди, лунна светлина, улични лампи.

Тук цареше непрогледен мрак и тя замръзна при мисълта, че до нея може да се намира нещо, което се протяга да я хване, а тя не го вижда.

Клеър прехапа силно устна, стисна здраво фенерчето и се плъзна по стената, докато ръката й не докосна дървената врата, през която бе влязла. Покрай вратата се процеждаше малко светлина, слаб проблясък, но достатъчно, за да успокои тупкащото й сърце.

Гласове. На Шейн и нечий друг. Мъжки глас, по-плътен от този на Шейн.

— … дежурна проверка.

— Сър, тук не живее никой, освен тези в списъка. Само ние тримата.

Шейн звучеше покорно и почтително, което не бе типично за него. Не че го познаваше толкова добре, но той си бе отворко.

— Ти кой си? — запита гласа.

— Шейн Колинс, сър.

— Извикайте третия — каза гласът.

— Е, бих го направил, но… Майкъл го няма. Ще се върне чак довечера. Искате ли да проверите отново…?

— Остави. — Клеър напрегна слух и чу шумолене на хартия. — Ти си Ева Росър.

— Да, сър. — Ева звучеше почтително, но рязко.

— Напуснала си къщата на родителите си преди осем месеца?

— Да, сър.

— Работиш ли?

— В „Комън Граундс“, знаете, кафенето…

Мъжът, който и да бе той, я прекъсна:

— Ти, Колинс. Работиш ли някъде? — очевидно говореше на Шейн.

— В момента съм безработен, сър. Знаете как е.

— Продължавай да търсиш. В Морганвил не обичаме мързеливци. Всеки дава своя принос.

— Да, сър. Ще го запомня, сър.

Кратка пауза. Може би отговорът на Шейн този път бе прозвучал по-дръзко, отколкото е редно. Клеър нарочно забави дишането си, като се опитваше да чуе повече.

— Ти отсъства от града няколко години, момче. Какво те накара да се върнеш?

— Домъчня ми за дома, сър. — Да, гласът му отново звучеше дръзко, и дори Клеър знаеше, че това не е добре. — Липсваха ми старите приятели.

Тя чу как Ева се прокашля.

— Сър, съжалявам, но трябва да съм на работа след половин час…?

Отново се чу шумолене на хартия.

— И още нещо. Ето снимката на момиче, което е изчезнало късно снощи от общежитието. Да сте я виждали?

Двамата отговориха в хор:

— Не.

Сигурно не им е повярвал, защото не изглеждаше убеден.

— Какво има там? — Не изчака отговора, а просто отвори вратата на килера. Клеър трепна и затаи дъх. — Винаги ли оставяте да свети тук?

— Бях отишла за сладко, когато звъннахте, сър, вероятно съм забравила да изгася — каза Ева. Звучеше притеснена. Съжалявам.

Цък. Лампата в килера изгасна и вече никаква светлина не проникваше през пролуките. Клеър едва се сдържа да не ахне. Не мърдай. Не мърдай. Усещаше, че той, който и да е, стоеше в тъмното, гледаше и се ослушваше.

Най-накрая го чу да казва:

— Обадете се в полицейския участък, ако видите това момиче. Забъркала се е в някакви неприятности. Трябва да й помогнем да се оправи.

— Да, сър — каза Ева и вратата на килера се затвори. Разговорът се чуваше все по-отдалече и затихваше все повече и повече, докато накрая съвсем заглъхна.

Клеър светна фенерчето, покри го с ръка и го насочи към ъгъла — промъкна се съвсем мъничко светлина, но достатъчно, за да я убеди, че там няма някое злобно зомби, което я дебне в мрака. И след това зачака. Стори й се, че мина много време, преди да чуе две резки почуквания на преградата. Тя се отвори и в стаята нахлу ярка изкуствена светлина. Белият фон дьо тен на Ева и черната очна линия я правеха още по-страшна от преди.

— Всичко е наред — каза тя и помогна на Клеър да излезе от тайната стая. — Отиде си.

— О, по дяволите, нищо не е наред, — каза Шейн зад нея. Той бе кръстосал ръце на гърдите си и намръщено се люшкаше напред-назад. — Тези идиоти имат снимката й. Те я търсят. Какви си ги забъркала, Клеър? Наръгала си с нож кмета или какво?

— Нищо! — изломоти тя. — Аз… аз не знам защо… може би просто се тревожат, защото ме нямаше в общежитието снощи.

— Разтревожени? — горчиво се засмя Шейн. — Да бе, сигурно. Тревожат се за теб. Точно така. Трябва да го обсъдя с Майкъл. Ако възнамеряват да претърсят града за теб, или е твърде опасно да останеш в Морганвил, или трябва да ти осигурим защита, и то бързо.

Той го каза по същия начин като Ева.

— Но, може би полицията…?

— Това беше полицията — каза Ева. — Казах ти. Те управляват града. Тия типове работят за вампирите, те самите не са вампири, но са достатъчно страшни и без зъбите. Виж, можеш ли да се обадиш на родителите си? Накарай ги да те вземат от колежа и да те приберат вкъщи.

Да бе. Това би било най-лесното на света, само че би означавало провал, а те няма да повярват нито дума от тия приказки, никога, и ако тя се опиташе да обясни, щеше да свърши натъпкана с лекарства и на лечение за останалата част от живота си. И каквато и да било възможност — и най-малката дори — да влезе в Йейл или Масачузетския технически институт или пък този на Калифорния, щеше да се изпари напълно. Предполагаше, че е тъпо да мисли за нещата по този начин, но те имаха значение за нея.

Вампири? Те нямаха такова значение.

— Но… аз не съм направила нищо! — каза тя и погледна към Шейн, след това към Ева и после пак към Шейн. — Защо ме търсят, след като не съм направила нищо?

— Животът е несправедлив — рече Шейн с цялата сигурност на по-дългия си с две години житейски опит.

— Знам само, че сигурно си ядосала неподходящите хора. Как се казва момичето? Онази, която те наби.

— Мммоника.

И двамата се вторачиха в нея.

— О, по дяволите — извика Ева ужасена. — Моника Морел?

Лицето на Шейн стана безизразно. Напълно безизразно, с изключение на очите му, в които се четеше нещо много страшно.

— Моника — повтори той. — Защо никой не ми каза?

Ева го наблюдаваше като хапеше устна.

— Извинявай, Шейн. Щяхме, кълна се, мислех, че е напуснала града и е заминала да учи другаде.

Шейн се отърси от обзелото го чувство и сви рамене, сякаш не му пукаше. Но за Клеър бе ясно, че не е така.

— Вероятно не е издържала да не бъде пчелата майка и се е върнала да моли тате да й купи дипломка.

— Шейн…

— Добре съм. Не се тревожи за мен.

— Тя вероятно дори не те помни — смотолеви Ева и после съжали, че го е казала. — Аз… не исках да кажа това. Съжалявам.

Той се засмя и смехът му прозвуча изкуствено и малко разтревожено. Последва кратко неприятно мълчание и Ева смени темата, като решително си взе чинията с изстиналите яйца и бекон.

И изведнъж замръзна и се облещи.

— О, по дяволите — каза тя и сложи ръка на устата си.

— Какво?

Тя посочи чиниите на плота. Тази на Шейн, нейната… и на Клеър.

— Три чинии. Той усети, че има нещо. Казахме му, че Майкъл го няма. Нищо чудно, че продължи да разпитва.

Шейн не каза нищо, но Клеър видя, че се разстрои още повече. Не го показа, но си взе чинията и се отдалечи, мина през дневната и се качи по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж.

Вратата на стаята му на горния етаж се затръшна.

Ева се загледа след него и прехапа устна.

— Значи… Шейн и Моника…? — предположи Клеър.

Ева продължи да гледа към вратата.

— Не е каквото си мислиш — каза тя. — Никога не би докоснал тази мръсница. Учили са заедно в гимназията и Шейн… не се разбирал с нея. Като теб.

Апетитът на Клеър изведнъж изчезна.

— Какво се е случило?

— Той й се опълчил и къщата му изгоряла. Едва не загинал — каза Ева. — Сестра му нямала късмет. Майкъл го извел от града на собствена отговорност, преди да е направил някоя щуротия. Отсъствал няколко години. Върнал се, преди аз да се пренеса тук. — Ева се насили да се усмихне ведро. — Хайде да ядем, че умирам от глад.

Седнаха в дневната, говориха си празни приказки, но не разговаряха за най-важното: какво ще правят.

Защото Клеър усети, че и представа си нямат.