Сух септември

I

В тази кървавочервена септемврийска дрезгавина, последица от шейсетте и два дни без капка дъжд, всичко пламна като изсъхнала трева — мълвата, приказките, всичко. Ставаше дума за мис Мини Купър и един негър. Засегнати, обидени, уплашени, никой от тях — събралите се в бръснарницата тази съботна вечер, където вентилаторът на тавана само разбъркваше разваления въздух, без да го освежава, и на повтарящи се тласъци отново връщаше върху тях миризмата на гранясали помади и лосион, техния собствен застоял дъх и воня, — никой от тях не знаеше с точност какво се е случило.

— Знам само, че не е Уил Мейз — рече един от бръснарите. Беше човек на средна възраст, слабоват, с жълтеникава кожа и кротко лице и в момента бръснеше клиент. — Познавам го Уил Мейз. Свестен негър. И мис Мини Купър познавам.

— Какво знаеш за нея? — попита втори бръснар.

— Каква е тя? — обади се един от клиентите. — Младо момиче?

— Не — каза бръснарят. — Към четирийсет. Не е омъжена. Затуй не ми се вярва…

— Не му се вярвало! Глупости! — викна тромав младеж с копринена риза, цялата в петна от пот. — На кого ще вярваш, на един негър или на бяла жена?

— Не вярвам да е Уил Мейз — каза бръснарят. — Познавам си го аз.

— Тогава сигурно знаеш кой е. Може би вече си му казал да избяга от града, негролюбец неден!

— Не ми се вярва някой нещо да е направил. Каквото и да се случи, не вярвам. Остава си за ваша сметка, ако някои жени остаряват неомъжени и още не са разбрали, че никой мъж не може…

— Ти си бил страшен бял бе! — обади се клиентът и се размърда под кърпата. Младежът бе скочил на крака.

— Така, значи! — извика той. — Или обвиняваш една бяла жена в лъжа?

Без да извръща поглед, бръснарят вдигна разтворен бръснач над полустаналия клиент.

— Това проклето време — обади се друг, — от него човек, всичко може да направи. Та дори и на нея.

Никой не се засмя. С кроткия си, но упорит глас, бръснарят каза:

— Никого в нищо не обвинявам. Просто знам, пък и вие знаете, че жена, която никога…

— Проклет негролюбец! — викна младежът.

— Затваряй си устата, Буч! — каза друг. — Като съберем фактите, време има…

— Кой? Кой ще ги събере? — каза младежът. — Факти! Дяволи!…

— Ти си бил чудесен белокож — рече клиентът, — не си ли? — С разпенената си брада приличаше на пустинните плъхове по филмите. — Кажи им, приятелю — обърна се той към младежа, — ако в тоя град няма бели мъже, можеш да разчиташ на мен, нищо че съм търговски пътник и не съм от вашия край.

— Правилно, момчета — каза бръснарят. — Първо разберете истината! Познавам аз Уил Мейз.

— За бога! — изкрещя младежът. — Като си помислиш, че един бял мъж в града…

— Затваряй си устата, Буч! — обади се другият. — Имаме достатъчно време.

Клиентът се изправи и погледна тоя с достатъчното време.

— Да не би да искаш да кажеш, че нещо може да извини една черна муцуна, която е нападнала бяла? Или твърдиш, че си бял и затова не те интересува? По-добре върви си на север, отдето си дошъл. Югът няма нужда от такива като тебе.

— На север ли? — обади се другият. — Аз съм роден и израсъл в тоя град.

— За бога! — рече младежът. Огледа се с втренчени, слисани очи, сякаш се мъчеше да си спомни какво е искал да каже или да направи. После обърса потното си лице с ръкав. — Да ме вземат дяволите, ако позволя една бяла…

— Кажи им, приятелю — каза търговският пътник. — Ей богу, само да посмеят…

Летящата врата с трясък се отвори. На прага застана набит, но отпуснат човек с разтворени нозе. Яката на бялата му риза беше разкопчана, на главата си имаше касторена шапка. Пламнали и нахални, очите му обиколиха събраните. Казваше се Маклендън. Офицер по време на войната във Франция, той бе награден с орден за храброст.

— Е — рече той, — седим си, значи, тука, а черните синковци се гаврят с бели жени по улиците на Джеферсън, така ли?

Буч отново скочи. Копринената му риза бе залепнала на масивните рамене, а под всяка мишница се очертаваше по една тъмна месечина.

— Нали и аз това им разправям! Точно това…

— Ама наистина ли е станало? — попита трети. — Както казва и Хокшоу, не й е за пръв път. Нали имаше някаква история с човека на покрива, дето я гледал, като се съблича? Има една година оттогава.

— Какво? — развика се клиентът. — Това пък какво е? — Бръснарят непрекъснато го натискаше да седне и той стоеше наведен, с вдигната глава, а бръснарят продължаваше да го натиска.

Маклендън се извърна към третия.

— Дали е станало, а? Че има ли някакво значение? Или да ги оставим черните синковци, докато наистина стане, това ли?

— Точно това им казвам и аз! — извика Буч и изруга: надълго, завързано и съвсем неуместно.

— Моля, моля — обади се четвърти, — не толкова високо! Приказвайте по-тихо!

— Разбира се — каза Маклендън, — от приказки няма нужда. Аз свърших. Кой е с мен? — И се завъртя на пети, като ги изгледа до един.

Бръснарят притискаше лицето на търговския пътник, а в другата му ръка стърчеше бръсначът.

— Най-напред, момчета, разберете фактите. Аз познавам Уили Мейз. Не е той. Повикайте шерифа, всичко да си върви по реда!

Маклендън завъртя към него скованото си от гняв лице. Бръснарят не вдигна поглед. Ще речеш, хора от две различни раси. Останалите бръснари също млъкнаха над своите излегнати клиенти.

— Искаш да кажеш — рече Маклендън, — че вярваш повече на един чернокож, отколкото на една бяла жена? Добре, мръсен негролюбец…

Третият се изправи и хвана ръката на Маклендън; той също бе участвал във войната.

— Хайде, хайде! Да обмислим. Кой знае какво точно е станало?

— Да обмисляме ли? Глупости! — Маклендън освободи ръката си. — Който идва с мен, да стане! А тия, дето… — и той отново ги обиколи с поглед, прокарвайки ръкав през лицето си.

Надигнаха се трима. Търговският пътник се изправи на стола.

— Идвам — каза той и дръпна кърпата от врата си. — Махайте този парцал! Аз съм с него. Не съм тукашен, но, за бога, щом нашите майки, жени и сестри почнат… — Изтри размазаното си лице в кърпата и я запрати на пода. Маклендън изруга останалите. Надигна се още един и го приближи. Другите седяха като на тръни, не се и погледнаха, след това един по един наставаха.

Бръснарят вдигна кърпата от пода, сгъна я грижливо.

— Момчета — каза той, — недейте! Уил Мейз нищо не е сторил. Знам аз.

— Да вървим! — каза Маклендън. Обърна се, а от задния му джоб се показа дръжката на тежък пистолет. Излязоха. Летящата врата трясна след тях и затрептя в безжизнения въздух.

Бръснарят обърса бръснача бързо и внимателно, прибра го, изтича до дъното на дюкяна и взе шапката си от стената.

— Ще се върна колкото е възможно по-скоро — каза той на другите бръснари. — Не мога да оставя…

И хукна навън. Двамата бръснари го последваха до вратата, наведоха глави през нея и го проследиха с поглед. Въздухът висеше неподвижен и замрял. Човек можеше да долови с език металическия му вкус.

— Какво може да стори? — рече първият. Вторият задъхано повтаряше: „Исусе Христе! Исусе Христе!“ — Все ми е едно дали ще съм Уил Мейз или Хокшоу, побеснее ли Маклендън…

— Исусе, Исусе! — шептеше вторият.

— Наистина ли мислиш, че той го е направил? — попита първият.