Сух септември

II

Тя беше трийсет и осем или трийсет и девет годишна. Живееше с недъгавата си майка и една хилава, прежълтяла, но все още държаща се леля в малка дървена къща и всяка сутрин между десет и единайсет се показваше на верандата с една нощна, обшита с дантели шапчица, сядаше там и се люлееше на стола до обяд. След обяд полягваше за малко, додето настъпи следобедният хлад. Обличаше тогава една от трите (или четири) тю̀лени рокли, каквито си правеше всяко лято, и слизаше в града да обиколи магазините с другите жени — ровеха из стоките и с безстрастни гласове се пазаряха за цените, без да имат ни най-малкото намерение да купуват.

Беше от приемливите — не от знатните на Джеферсън, но от достатъчно добрите — и все още можеше да мине за недотам от обикновените, притежаваше ярки, леко измъчени маниери, каквото бе и облеклото й. На младини имаше нежно пъргаво тяло и оная малко скована живост, която й бе дала възможност известно време да се задържи във водовъртежа на обществения живот в града, който можеше да се илюстрира със забавите в гимназията и църковния живот на нейните връстници, все още деца, за да притежават ясно класово съзнание.

Беше една от последните, които разбраха, че губят почва, че онези, сред които се е отличавала със своя малко по-ярък и силен пламък, вече са почнали да научават удоволствията от снобизма (за мъжете) и от оправданието — за жените. Тогава лицето и почна да приема своя мъдър и малко измъчен израз. Продължаваше да го носи по забавите и пикниците в сенчестите колонади и летните поляни като маска или по-скоро като знаме, а в очите й се четеше объркаността, идваща от яростното отрицание на истината. Една вечер, на една от вечеринките, чула две момичета и едно момче, съученици, да си говорят и повече не прие нито една покана.

Момичетата, с които бе израснала, се омъжваха пред очите й, създаваха семейства и деца, ала край нея не се завъртя нито един мъж и от няколко години децата на нейните връстнички й викаха вече „лельо“, а майките развеселени им разказваха колко известна била като момиче леля им Мини. След това, в неделните следобеди, градът почна да я вижда с касиера на банката. Вдовец на около четирийсет, той бе до прозрачност бледен и вечно намирисваше или на бръснарница, или на уиски. Притежаваше първия автомобил в града, един червен кабриолет, а Мини си сложи шофьорско боне и забрадка, каквито градът също за първи път видя. Взеха да казват „Горката Мини!“, а някои добавяха „Че какво пък, не е млада, може сама да се грижи за себе си.“ По това време тя замоли старите си съученички децата им да й викат „братовчедке“, а не „леличко“.

Бяха изминали дванайсет години, откак общественото мнение я бе обвинило в прелюбодеяние, и осем години от преместването на касиера в една мемфиска банка, откъдето всяка Коледа си идваше за по един ден, за да го прекара в ловната хижа край реката на ежегодния ергенски гуляй. Иззад пердетата съседите следяха кога ще мине мъжката компания и на втория ден на Коледа, когато се ходеше по гости, й разказваха как го видели, колко добре изглеждал, как подочули, че е преуспял в големия град и скришом, със светнали очи наблюдаваха нейното изтощено лице. В този час обикновено от устата й лъхаше на уиски. Носеше й го един млад човек, продавач от лимонадения павилион, който се оправдаваше: „Защо не? Купувам го за старото момиче, нека и то се повесели.“

Сега вече майка й не излизаше от стаята; къщата въртеше хилавата леля. В сравнение с всичко това ярките й рокли и бездейните празни дни бяха някак страшно недействителни. Вечер излизаше само с жени, съседки, и ходеше на кино. А следобед слагаше някоя от новите си рокли и слизаше сама в града, където младите й „братовчедки“ се разхождаха в късните часове с нежните си копринени шапчици, тънки и непохватни ръце и вече осъзнали се бедра, сбрани на купчини или разкикотени в компанията на момчета, движещи се на двойки; тя ги отминаваше пред лимонадения павилион и продължаваше покрай плътно наредените един до друг магазини, на чиито врати седяха замечтани мъже, които вече и главите си дори не обръщаха подире й.