Сух септември

III

Бръснарят бързаше по улицата, над която в мъртвия въздух висяха редки светлини, заобиколени от рояк насекоми, лампи, светещи ярко и неподвижно. Денят бе загинал в облак прах; небето над помръкналия площад, разпокъсано от неулегналия прахоляк, беше ясно като вътрешността на пиринчена камбана. Някъде ниско на изток светлееше сияние, предвещаващо дваж изпълнилата се месечина.

Когато ги настигна, Маклендън и трима други се качваха в автомобила, спрял пред някакъв вход. Дебелата глава на Маклендън се наведе и се взря изпод ниския покрив на колата.

— Значи, размисли — посрещна го той. — Чудесно! Иначе представяш ли си утре, като научи градът какви си ги дрънкал тая вечер?…

— Хайде, хайде — прекъсна го другият бивш войник. — Хокшоу си е на място, човекът. Хайде, Хок, качвай се при нас!

— Не го е направил Уил Мейз, момчета — каза бръснарят, — ако изобщо някой го е направил. И вие знаете не по-зле от мен, че в никой друг град негрите не са по-добри от нашите. И знаете как жените могат да си въобразяват най-различни неща за мъжете, особено когато няма никаква причина, та и мис Мини…

— Ясно, ясно — рече ветеранът. — Само искаме да си поговорим с него; това е всичко.

— Глупости! Ще си говорим! — извика Буч. — Като свършим със…

— Млъквай, за бога! — прекъсна го ветеранът. — Или искаш всички в града…

— Кажи им бе, кажи на всички — каза Маклендън. — Нека знаят синковците, че с бяла жена…

— Да тръгваме! Да тръгваме! Ето го и другия автомобил. — В началото на алеята се показа втори автомобил и изскърца в облак прах. Маклендън подкара своя и поведе. Прахолякът легна над улицата като мъгла. Лампите висяха забулени като във вода. Излязоха от града.

Изровен път водеше вдясно. Над него, както навсякъде, също се стелеше прах. В небето се издигнаха тъмните очертания на фабриката за лед, тук негърът Мейз работеше като нощен пазач.

— По-добре да спрем тук, а? — подхвърли ветеранът. Маклендън не отвърна, форсира колата и внезапно спря с фарове, блеснали срещу стената.

— Слушайте, момчета — почна бръснарят, — ако е тук, не доказва ли това, че не е той? Не доказва ли? Ако беше той, досега да е избягал. Не виждате ли, че е тука? — Вторият автомобил приближи и също спря. Маклендън слезе. До него скочи и Буч. — Слушайте, момчета! — извика бръснарят.

— Угасете светлините! — заповяда Маклендън. Потънаха в бездиханен мрак. И в него не се долавяше никакъв звук, освен от дробовете им, търсещи въздух в спечената прах, която ги обгръщаше от два месеца; последва затихващото скърцане от стъпките на Маклендън и Буч, а миг по-късно и гласът на Маклендън:

— Уил!… Уил!

Ниско на изток се разля бледата кръв на луната. Издигна се над билото и посребри въздуха и прахта; стори им се, че дишат, потопени в гърне с разтопено олово. Не се чуваше ни нощна птица, ни насекомо, нищо, освен дишането им и далечното пропукване на изстиващ метал в автомобилите. При всеки допир на телата им ги избиваше суха пот, тъй като влага вече нямаше.

— Господи! — рече някакъв глас. — Да се махаме!

Но никой не помръдна, докато най-сетне някъде отпред мракът не се изпълни с невнятни звуци. Сега вече всички наслязоха от колите и напрегнато зачакаха в душната тъмнина. Долетя нов звук — удар, след това съскащият взрив на нечий дъх и тихата ругатня на Маклендън. Останаха още миг така и се втурнаха напред. Тичаха в грозд и се препъваха, сякаш бягат от нещо.

— Убийте го! Убийте го мръсника! — прошепна един глас. Маклендън ги спря.

— Не тук — каза той. — Откарайте го в колата.

— Убийте го! Убийте това черно куче! — промърмори гласът.

Повлякоха негъра към автомобила. Бръснарят чакаше до стъпалото. Усети как се изпотява и разбра, че след малко ще повърне.

— Какво е станало, господари? — обади се негърът. — Нищо не съм направил, бог ми е свидетел, мистър Джон. — Някой измъкна белезници. Отнасяха се с него делово, като че е стълб, тих и упорит, изведнъж изпречил се на пътя им. Той се остави да го хванат с белезниците и бързо и непрестанно оглеждаше лицата около себе си, до едно неясни. — Кои сте тука, господари? — попита той, навеждайки се да се взре в лицата им; дори усетиха дъха му и миризмата на пот. После изрече едно-две имена. — Та какво казвате, че съм направил, мистър Джон?

Маклендън отвори вратата на автомобила.

— Качвай се! — каза той.

Негърът не помръдна.

— Какво ще правите с мен, мистър Джон? Нищо не съм сторил. Бели хора, господари, нищо не съм направил! Кълна се! — И спомена още едно име.

— Качвай се! — повтори Маклендън и блъсна негъра. Останалите изкараха дъха си със сухо съскане и го заудряха кой както свари; той се сви, изруга и замахна с окованите си ръце към лицата им; фрасна бръснаря по устата и бръснарят също го удари.

— Вкарайте го! — каза Маклендън. Хвърлиха се отгоре му. Негърът престана да се съпротивлява, качи се и кротко седна. Другите заеха местата си. Седеше между бръснаря и ветерана и свиваше нозе да не ги докосне, а очите му бързо и непрестанно отскачаха от лице на лице. Буч се прилепи отвън на стъпалото. Автомобилът потегли. Бръснарят попиваше с носна кърпа устата си.

— Какво ти е, Хок? — попита го ветеранът.

— Нищо — рече бръснарят. Стигнаха шосето и обърнаха в противоположна на града посока. Вторият автомобил изостана и се загуби в прахоляка. Продължиха нататък с нарастваща скорост; задминаха и последните къщи.

— Проклет да е, целият вони! — рече ветеранът.

— Ще го оправим — каза търговският пътник, седнал отпред до Маклендън. Буч изруга от стъпалото в горещата въздушна струя. Неочаквано бръснарят се наведе и докосна ръката на Маклендън.

— Джон, спри да сляза — каза той.

— Скачай, негролюбецо! — отвърна Маклендън, без да извръща глава. Караше бързо. Зад тях в прахта просветваха, сякаш увиснали във въздуха, фаровете на втората кола. Скоро Маклендън свърна в някакъв тесен, изровен и занемарен път. Водеше към старата изоставена тухларница — редица червеникави купчини и бездънни ями, обрасли с буренак и диви лози. По-рано бяха обърнали мястото на пасбище, но един ден собственикът установи, че му е изчезнало едно муле и колкото и внимателно да ровиха с пръти в ямите, тъй и не достигнаха дъната им.

— Джон — повтори бръснарят.

— Скачай де! — каза Маклендън, форсирайки през дупките на пътя. До бръснаря се обади негърът:

— Мистър Хенри!

Бръснарят се изправи. Над тях се носеше тесният тунел на пътя и изчезваше назад. Движението им наподобяваше диханието на угаснала пещ — малко по-хладно, ала вече мъртво. Автомобилът подскачаше от дупка на дупка.

— Мистър Хенри — каза негърът.

Бръснарят взе да блъска яростно вратата.

— Внимавай! — извика му ветеранът, но той вече бе успял да отвори вратата с ритник и да се прехвърли на стъпалото. Ветеранът се пресегна през негъра да го хване, но бръснарят бе скочил. Автомобилът продължи, без да намалява скорост.

Инерцията го изхвърли и той полетя в обраслата с прашни треви канавка. Около него се вдигна прах, задушаваше го, гадеше му се, но остана да лежи сред едва долавящото се зловещо пропукване на лишените от сок стебла, додето премина и замря и втората кола. Тогава се надигна, накуцвайки стигна шосето и като отупа дрехите си от прахта, тръгна към града. Луната бе вече високо, най-сетне изчистена от прах, и след малко в прахта се забелязаха светлините на първите къщи. Продължаваше да накуцва. Изведнъж чу мотори, зад него прахолякът светна от фарове, той сви встрани от пътя и отново се скри в шубраците, докато отминат. Сега колата на Маклендън се движеше отзад. В нея имаше четирима души, Буч го нямаше на стъпалото.

Прахта ги погълна, блясъкът и шумът замряха. Известно време зад тях се носеше прашна вихрушка, но скоро прахта, вечната прах я дръпна към себе си и тя се стопи. Бръснарят излезе на пътя и закуца към града.