Сух септември

V

Беше полунощ, когато Маклендън спря пред своята спретната нова къща. Добре поддържана и още дъхаща на вар, тя приличаше на кафез за птици, почти толкова малка, боядисана в бистро бяло и зелено. Той заключи колата, качи се на верандата и влезе. Жена му се надигна от стола до малката лампа. Маклендън спря насред стаята и така я изгледа, че тя сведе очи.

— Я виж часовника! — рече той, вдигна ръка и посочи. Тя стоеше пред него с наведено лице и с някакво списание в ръка. Бледа и напрегната, изглеждаше много уморена. — Колко пъти ще се разправяме да не стоиш до късно, чакаш да видиш кога ще си дойда, а?

— Джон — почна тя. Остави списанието. Застанал на пети, той я гледаше с пламнали очи, лицето му плувнало в пот.

— Докога ще се разправяме? — И се приближи до нея. Тя вдигна чело. Хвана я за рамото, а тя неподвижна го гледаше.

— Недей, Джон. Не мога да заспя… Горещината ли, какво ли… Моля ти се, Джон! Пусни, боли ме.

— Докога ще се разправяме? — Той я пусна, удари я, тя полетя назад към стола, падна в него и го видя, че излиза.

Той прекоси къщата, раздра ризата си, застана на тъмната остъклена задна веранда, попи потта от главата и раменете си и захвърли ризата. После извади пистолета от задния джоб, сложи го на масата до леглото, седна, събу се, отново се изправи и изрита панталоните. Отново бе потънал в пот, наведе се и трескаво заопипва за ризата. Най-сетне я намери, избърса се отново и застана, едва дишайки, прилепил гърди до прашното стъкло. Никъде никакво движение, никакъв звук, дори буболечка не скриптеше. Тъмният свят бе сякаш паднал, ударен под студената луна и втренчените, немигащи звезди.