Сергей ЛукяненкоСумрачен патрул

В текста са използвани песни на групите „Беломорс“ и „Белая гвардия“ по стихове на Александър Улянов и Зоя Ященко.

Заб. автора.

Този текст е безразличен за делото на Светлината.

Нощен Патрул.

Този текст е безразличен за делото на Тъмнината.

Дневен Патрул.

История първаНИЧИЕ ВРЕМЕ

Пролог

Истинските дворове в Москва изчезнаха някъде по времето между Висоцки и Окуджава.

Странна работа. Дори след революцията, когато за целите на борбата по ликвидиране на кухненското робство премахнаха кухните от домовете, никой не посегна на дворовете. Всяка горда „сталинка“, обърнала потьомкинска фасада към най-близкия проспект, задължително имаше двор — голям, зелен, с масички и пейки, с портиер, търкащ асфалта сутрин. Но дойде времето на панелните пететажки — и дворовете се свиха, оплешивяха, предишните достолепни портиери смениха пола си и се превърнаха в портиерки, считащи за свой дълг да издърпат ушите на немирните момчета и назидателно да осъждат живущите, прибиращи се пияни. Но все пак дворовете още живееха.

А после, сякаш откликвайки на акселерацията, сградите се извисиха нагоре. От девет етажа до шестнайсет, а понякога и до двадесет и четири. И като че ли на всяка сграда се отдаваше за ползване обем, а не площ — дворовете се смалиха до самите входове, входовете отваряха врати направо на улицата, портиерите и портиерките изчезнаха, заменени с работници от комуналното стопанство.

Не, после дворовете се завърнаха. Но, сякаш обидени от предишното пренебрежение, далеч не във всички сгради. Новите дворове бяха заобиколени от висока ограда, на входа стояха стройни млади хора, под английската ливада се криеха подземни паркинги. В тези дворове децата играеха под надзора на гувернантки, пияните живущи бяха извличаха от „Мерцедес“-и и „БМВ“-та от привикналите на всичко телохранители, а боклука от английската ливада се почистваше от новите портиери с малки немски машинки.

Тази сграда беше от новите.

Многоетажните кули на брега на Москва-река бяха известни в цяла Русия. Те станаха новият символ на столицата — вместо помръкналия Кремъл и превърналия се в обикновен магазин ГУМ. Гранитния бряг със собствен пристан, облицованите с венециански мрамор подлези, кафенетата и ресторантите, салоните за красота и супермаркетите, е, и разбира се, апартаментите по двеста-триста квадрата. Навярно на новата Русия беше нужен подобен символ — помпозен и кичозен, като дебелата златна верига на врата в епохата на първично натрупване на капитала. И няма значение, че много от отдавна закупените апартаменти бяха пусти, кафенетата и ресторантите бяха затворени до по-добри времена, а в бетонния пристан се разбиваха мръсни вълни.

Човекът, който в топлата лятна вечер се разхождаше по крайбрежието, никога не бе носил златна верига. Той имаше много добър усет, напълно заместващ добрия вкус. Той навреме замени спортния костюм с костюм от Версаче. Дори и в спорта изпреварваше модата — захвърли тенис-ракетата и се преориентира към планински ски месец преди кремълските чиновници… макар че на неговата възраст на планинските ски можеше с удоволствие само да се стои.

И предпочиташе да живее в къщата си в „Горки-9“, посещавайки апартамента с прозорци към реката само с любовницата.

Впрочем, той възнамеряваше да се откаже и от постоянната любовница. Все пак, възрастта не може да се победи от никаква виагра, а съпружеската вярност отново излизаше на мода.

Шофьорът и бодигардът стояха достатъчно далеч, за да не чуват гласа на началника си. Впрочем, дори и вятъра да донасяше до тях части от думи — какво странно има в това? Защо човек да не поговори със себе си в края на трудовия ден, стоейки напълно сам над плискащите се вълни? Няма по-приятен събеседник от теб самия.

— И все пак аз повтарям своето предложение… — каза човекът. — Отново повтарям.

Звездите светеха мъждиво, едва пробивайки през градския смог. На другия бряг на реката светнаха малките прозорчета на лишените от дворове многоетажки. От красивите фенери, разположени по протежение на брега, светеше всеки пети — и то само по прищявка на важния човек, решил да се разходи край реката.

— Отново повтарям. — тихо каза човекът.

В брега се плисна вълна — и с нея дойде отговорът:

— Това е невъзможно. Абсолютно невъзможно.

Човекът на брега не се учуди на гласа от пустотата. Кимна и попита:

— Ами вампирите?

— Да, това е вариант. — съгласи се невидимият събеседник. — Вампирите могат да ви инициират. Ако ви устройва съществуването като нежив… не, няма да ви лъжа, слънчевата светлина им е неприятна, но не смъртоносна, а и няма да се налага да се отказвате от ризото с чесън…

— Тогава какво? — попита човекът, неволно вдигайки ръка към гърдите си. — Душата? Необходимостта да се пие кръв?

Пустотата тихо се засмя.

— Само гладът. Вечен глад. И празнотата отвътре. На вас това няма да ви хареса, сигурен съм.

— Друго? — попита човекът.

— Върколаците. — почти весело отговори невидимия. — Те също са способни да инициират човек. Но и върколаците са нисша форма на Тъмните Различни1. През голяма част от времето всичко е прекрасно… но когато пристъпът наближи, няма да можете да се контролирате. Три-четири нощи в месеца. Понякога по-малко, понякога повече.

— Пълнолунието. — кимна разбиращо човекът.

Пустотата отново се засмя:

— Не. Пристъпите на върколаците не са свързани с лунния цикъл. Ще чувствате наближаването на безумието — около десет-дванадесет часа преди момента на преобразяването. Но точен график никой не може да ви състави.

— Отпада. — хладно каза човекът. — Повтарям своето… своята молба. Искам да стана Различен. Не нисш Различен, който го обземат пристъпи на животинско безумие. Не велик маг, творящ велики дела. Най-обикновен, редови Различен… как е по вашата класификация? Седмо ниво?

— Това е невъзможно. — отговори нощта. — Вие нямате способности на Различен. Дори и най-дребните. Може да научиш човек, лишен от музикален слух, да свири на цигулка. Можеш да станеш спортист, без да имаш никакви способности за това. Но не можете да станете Различен. Вие просто сте от друга порода. Много съжалявам.

Човекът на брега се засмя:

— Няма нищо невъзможно. Ако нисшите Различни са способни да инициират хора, то трябва да има начин да превръщат човек в маг.

Тъмнината мълчеше.

— Между другото, не съм казвал, че искам да стана Тъмен Различен. Не изпитвам никакво желание да пия кръвта на невинните, да гоня девственици по полето, или с противно хихикане да стоварвам проклятия. — раздразнено каза човекът. — С далеч по-голямо удоволствие бих вършил добри дела… изобщо — вашите вътрешни противоречия са ми напълно безразлични!

— Това… — уморено каза нощта.

— Това е ваш проблем. — отговори човекът. — Давам ви една седмица. След това искам да получа отговор на молбата си.

— Молба? — уточни нощта.

Човекът на брега се усмихна:

— Да. Засега само моля.

Той се обърна и тръгна към колата си — „Волга“, която щеше отново да излезе на мода след около половин година.

Глава 1

Дори и да обичаш работата си, последния ден от отпуската навява тъга. Само преди седмица се припичах на чистия испански плаж, опитвах паеля (ако трябва да съм честен — узбекския „плов“ е по-вкусен), пиех хладна сангрия в китайско ресторантче (и как става така, че китайците приготвят националната испанска напитка по-добре от аборигените?) и купувах от магазинчетата всякакви курортни сувенирни боклуци.

А сега отново бях в лятната Москва — не точно гореща, но подтискащо задушна. През последният ден от отпуската, когато главата вече не е способна да почива, но още не може да поеме никаква работа.

Може би затова с радост отговорих на повикването на Хесер.

— Добро утро, Антоне. — без да се представи, започна шефа. — Добре дошъл. Позна ли ме?

От известно време бях започнал да чувствам позвъняванията на Хесер. Като че ли се променяха трелите на телефона, придобиваха някакъв взискателен, властен оттенък.

Но не бързах да споделям това с шефа.

— Познах ви, Борис Игнатиевич.

— Сам ли си? — попита Хесер.

Безсмислен въпрос. Сигурен съм, че Хесер прекрасно знае къде е Светлана сега.

— Сам съм. Момичетата са на вилата.

— Добре… — въздъхна шефа и в гласа му се появиха съвсем човешки нотки. — И Олга тази сутрин отлетя за отпуската… половината сътрудници се греят на юг… Ще можеш ли да дойдеш в офиса сега?

Не успях да отговоря — Хесер бодро каза:

— Прекрасно! Тогава, след четиридесет минути.

Много ми се искаше да нарека Хесер евтин позьор — разбира се, след като прекъсна връзката. Но премълчах. Първо, шефът можеше да чуе думите ми и без всякакъв телефон. Второ — може да е всякакъв, но не беше евтин позьор. Просто предпочиташе да икономисва време. Ако съм възнамерявал да му кажа, че ще пристигна след четиридесет минути, защо трябва да губи време да ме изслушва?

И още — много се зарадвах на това позвъняване. Все едно, денят беше загубен — на вилата ще мога да замина чак след седмица. Да чистя апартамента беше рано — като всеки уважаващ себе си мъж в отсъствието на семейството, аз правя това само един път — в последния ден на ергенския си живот. Да ходя на гости или да каня гости също никак не ми се искаше. Така че къде по-полезно беше да се върна един ден по-рано от отпуск — за да мога в нужния момент с чиста съвест да поискам почивен ден.

Въпреки че при нас не беше прието да се иска почивен ден.

— Благодаря ти, шефе. — прочувствено казах аз. Отлепих се от фотьойла, оставих недочетената книга. Протегнах се.

И телефонът зазвъня отново.

Разбира се, Хесер може да позвъни и да каже „моля“. Но това вече наистина щеше да бъде палячовщина!

— Ало! — произнесох аз с много делови тон.

— Антоне, аз съм.

— Светле… — казах аз, сядайки обратно. И се напрегнах — гласът на Светлана не беше нормален. Тревожен. — Светле, какво става с Надя?

— Всичко е наред. — бързо отговори тя. — Не се притеснявай. По-добре ми кажи как е при теб?

Няколко секунди аз размишлявах. Не съм устройвал пиянски сборища, не съм водил жени в къщи, не съм се заринал с боклуци, даже съдовете мия…

После се сетих.

— Хесер се обади. Току-що.

— Какво иска? — бързо попита Светлана.

— Нищо особено. Помоли ме да отида на работа днес.

— Антоне, почувствах нещо. Нещо лошо. Ти съгласи ли се? Ще отидеш ли на работа?

— А защо не? В момента няма какво да правя.

На другия край на жицата (макар че какви ти жици при мобилните телефони?) Светлана мълчеше. После неохотно каза:

— Знаеш ли, като че ли ме бодна нещо в сърцето. Вярваш ли ми, че предчувствам беда?

Аз се усмихнах:

— Да, Велика.

— Антоне, бъди по-сериозен! — незабавно се разгорещи Светлана. Както всеки път, когато я наричах Велика. — Чуй ме… ако Хесер ти предложи нещо, откажи му.

— Светле, щом Хесер ме вика, значи иска да ми предложи нещо. Значи не му достига работна ръка. Каза, че всички са в отпуска…

— Пушечно месо не му достига. — отряза Светлана. — Антоне… добре, все едно няма да ме послушаш. Просто бъди внимателен.

— Светле, нали не мислиш сериозно, че Хесер смята да ме подведе? — внимателно казах аз. — Разбирам отношението ти към него…

— Бъди внимателен. — каза Светлана. — Заради нас. Става ли?

— Става. — обещах аз. — Аз винаги съм внимателен.

— Ще ти позвъня, ако почувствам още нещо. — каза Светлана. Като че ли малко се беше поуспокоила. — И ти ще се обадиш, нали? Дори и при най-малкото необичайно нещо — ще ми се обадиш. Нали?

— Ще ти се обадя.

Светлана помълча няколко секунди и преди да прекъсне връзката каза:

— Да беше се махнал от Патрула, Светъл маг трето ниво…

Някак подозрително леко завърши всичко — с дребна язвителна забележка… Макар че се бяхме разбрали да не обсъждаме тази тема. Отдавна се разбрахме — преди три години, когато Светлана напусна Нощния Патрул. И нито веднъж не нарушихме обещанието си. Разбира се, аз разказвах на жена си за работата… за онези неща, които ми се искаше да си спомням. И тя винаги слушаше с интерес. А сега — не се сдържа.

Нима наистина е почувствала нещо лошо?

В крайна сметка се приготвях дълго и неохотно. Сложих костюм, после се преоблякох в джинси и карирана риза, накрая изхвърлих всичко и се напъхах в шорти и черна тениска с надпис „Моят приятел изпадна в клинична смърт, но всичко, което ми донесе от онзи свят, бе тази тениска!“. Ще приличам на жизнерадостен немски турист, затова пък поне външно ще запазя отпускарско настроение пред Хесер…

И в крайна сметка излязох от къщи двадесет минути преди определения час. Наложи се да хващам такси, да проверявам линиите на вероятностите, след това да подсказвам на шофьора онези маршрути, по които нямаше задръствания.

Шофьора приемаше подсказките неохотно, с огромно съмнение.

Затова пък не закъснях.

Асансьорите не работеха — юначаги в сини гащеризони деловито товареха в тях хартиени чували с циментова смес. Тръгнах по стълбището и открих, че на втория етаж се извършва ремонт. Работниците облицоваха стените с гипсокартон, след тях се суетяха мазачи, запълващи шевовете. Едновременно с това монтираха окачен таван, зад който вече бяха скрити тръбите на климатиците.

Все пак настоял е на своето нашият завеждащ стопанската част, Виталий Маркович! Изнудил е шефа да се изръси за пълноценен ремонт. И дори пари е намерил отнякъде.

Поспрях се за миг и погледнах към работниците през Сумрака. Хора. Не Различни. Както и трябваше да се очаква. Само на един от мазачите, невзрачен на вид мъж, аурата му ми се стори подозрителна. Но след секунда разбрах, че просто е влюбен. В собствената си жена! Виж ти, не са свършили още добрите хора по света!

Третия и четвъртия етаж бяха вече ремонтирани, което окончателно ми подобри настроението. Най-накрая и в изчислителния център ще е прохладно. Нищо, че вече не се появявам там всеки ден, но… Тичешком се поздравих с охраната, поставена тук явно заради ремонта. Нахлух в кабинета на Хесер — и се натъкнах на Семьон. Той със сериозен и назидателен тон говореше нещо на Юля.

Как лети времето… Преди три години Юля беше още малко момиченце. А сега — млада, красива девойка. Вълшебница, която вдъхваше големи надежди — вече я викаха в европейския офис на Нощния Патрул. Там много обичат да прибират при себе си младите и талантливите — под разноезични възгласи за голямото и общо дело…

Но този път номера не мина. Хесер задържа Юлка и заплаши, че и самият той може да примамва европейската младеж.

Интересно, какво ли е искала самата Юля в тази ситуация.

— Извикаха ли те? — разбиращо попита Семьон, като ме видя и прекъсна разговора. — Или свърши почивката?

— И свърши, и ме извикаха. — казах аз. — Станало ли е нещо? Привет, Юлка.

Неизвестно защо, със Семьон никога не се поздравяваме. Като че ли току-що сме се видяли. А и той винаги изглежда еднакво — много просто, небрежно облечен, с типичното лице на селянин, преселил се в града.

Между другото, днес Семьон изглеждаше още по-непретенциозно от обичайното.

— Привет, Антоне. — усмихна се момичето.

Лицето й беше мрачно. Изглежда Семьон провеждаше възпитателна лекция — той е майстор на тези неща.

— Нищо не е станало. — поклати глава Семьон. — Тишина и спокойствие. Тази седмица хванахме две вещици, но и те бяха за дреболии.

— Супер. — казах аз, стараейки се да не забелязвам жалния поглед на Юлка. — Влизам при шефа.

Семьон кимна и се обърна към момичето. Влизайки в приемната, успях да чуя:

— Та така, Юля, шестдесет години се занимавам със същото, но такава безотговорност…

Суров е. Но ругае само при нужда, така че нямах намерение да спасявам Юлка от беседата.

В приемната, където вече меко шумеше климатик, а тавана беше украсен с миниатюрни халогенни лампи, седеше Лариса. Изглежда Галя, секретарката на Хесер, беше в отпуск, а работата на нашите диспечери наистина е малко.

— Здравей, Антоне. — поздрави ме Лариса. — Добре изглеждаш.

— Две седмици на плажа. — гордо отвърнах аз.

Лариса погледна часовника си:

— Наредено ми е веднага да те пусна. Но шефът все още има посетители. Ще влезеш ли?

— Ще вляза. — реших аз. — Иначе защо бързах толкова?

— Городецки пристигна, Борис Игнатиевич. — каза Лариса в интеркома. Кимна ми: — Върви… ох, горещо е там…

В кабинетът на Хесер наистина беше горещо. Пред бюрото му седяха двама непознати мъже на средна възраст — мислено ги кръстих „Тънкия“ и „Тлъстия“. Потяха се еднакво, и двамата.

— И какво наблюдаваме? — укорително ги попита Хесер. Хвърли поглед към мен: — Влизай, Антоне. Сядай, сега ще приключа…

Тънкия и Тлъстия се ободриха.

— Някаква мърлява домакиня… извращавайки всички факти… опошлявайки и опростявайки… ви бие по всички параграфи! В световен мащаб!

— Затова ни бие, защото опошлява и опростява. — мрачно се озъби Тлъстия.

— Вие наредихте „всичко да е, както е“. — потвърди Тънкия. — Ето го и резултата, Пресветли Хесер!

Погледнах към посетителите на Хесер през Сумрака. Виж ти! Пак хора! И при това знаят името и титлата на шефа! Че и ги произнасят с откровен сарказъм! Разбира се, може да има всякакви причини, но Хесер сам да се разкрива пред хора…

— Добре. — кимна Хесер. — Давам ви още един шанс. Този път работете самостоятелно.

Тънкия и Тлъстия се погледнаха.

— Ще се постараем. — добродушно усмихвайки се, каза Тлъстия. — Та вие разбирате — постигнахме определени успехи…

Хесер изсумтя. Като че ли получили невидим сигнал, че разговорът е приключил, посетителите станаха, ръкуваха се с шефа и излязоха. В приемната Тънкия каза нещо весело и игриво на Лариса — тя се засмя.

— Хора? — внимателно попитах аз.

Хесер кимна, гледайки с неприязън към вратата. Въздъхна:

— Хора, хора… Добре, Городецки. Сядай.

Аз седнах, а Хесер все не започваше разговора. Ровеше из папките, разместваше някакви гладко полирани цветни стъкълца, насипани в груба глинена паничка. Много ми се искаше да погледна дали това са амулети, или просто стъкълца, но не посмях да своеволнича докато седя пред Хесер.

— Добре ли прекара отпуската? — попита Хесер, сякаш беше изчерпал всички поводи да проточи разговора.

— Добре. — отвърнах аз. — Без Светла, разбира се, беше скучно. Но няма да мъкнем и Надечка в испанската жега. Не си е работа…

— Не си е работа… — съгласи се Хесер. Не знаех дали Великият маг има деца — такава информация не се доверява дори на своите. Най-вероятно има. Сигурно е способен да изпитва нещо като бащински чувства. — Антоне, ти ли се обади на Светлана?

— Не. — поклатих глава аз. — Тя ли ви позвъни?

Хесер кимна. И изведнъж черупката му се пропука — той удари с юмрук по бюрото и изръмжа:

— Ама тя какво си въобразява? Първо дезертира от Патрула…

— Хесер, всички имаме право да напуснем. — вмъкнах аз.

Но Хесер дори не помисли да се извинява.

— Дезертира! Вълшебница от нейното ниво не принадлежи на себе си! Няма право да принадлежи! Ако… ако се нарича Светла… После — възпитава дъщеря си като човек!

— Надя е човек. — казах аз, чувствайки, че също кипвам. — Дали ще стане Различна — това самата тя ще реши… Пресветли Хесер!

Шефът разбра, че сега и аз съм вбесен. И смени тона:

— Добре. Ваше право. Бягайте от борбата, съсипвайте съдбата на момиченцето… Както желаете! Но откъде тази ненавист?

— Какво каза Светлана? — попитах аз.

Хесер въздъхна:

— Твоята жена ми се обади по телефона. На номер, който няма право да знае…

— Значи не го знае. — вметнах аз.

— И каза, че възнамерявам да те убия! Че замислям дългосрочен план за твоето физическо отстраняване!

Цяла секунда гледах в очите на шефа. После се засмях.

— Смешно ли ти е? — с мъка в гласа си попита Хесер. — Наистина ли е смешно?

— Хесер… — с големи усилия подтиснах смеха си. — Извинете. Може ли да говоря откровено?

— Ако обичаш…

— Вие сте най-големият интригант от всички, които познавам. По-опитен и от Завулон. Макиавели в сравнение с вас е просто пале…

— Напразно недооценяваш Макиавели. — промърмори Хесер. — Така, разбрах, аз съм интригант. После?

— После — сигурен съм, че не смятате да ме убивате. В критична ситуация може би ще ме пожертвате. Заради спасението на далеч повече хора или Светли Различни. Но просто така… да планирате… да интригантствате… Не вярвам.

— Благодаря, зарадва ме. — кимна Хесер. Успях ли да го уязвя, или не — не стана ясно. — Тогава какво й е влязло в главата на Светлана? Антоне, извинявай… — Хесер изведнъж се заколеба и даже отклони поглед. — Не чакате ли дете? Още едно?

Аз се задавих. Заклатих глава:

— Не… като че ли не… не, тя би ми казала!

— Понякога жените оглупяват, когато чакат дете. — измърмори Хесер и отново започна да рови в стъкълцата си. — Започват навсякъде да виждат опасност — за децата, за съпруга, за себе си… Или може би в момента й е… — но тук Великия маг съвсем се смути и сам се прекъсна: — Глупости… забрави. Иди при жена си на село, поиграй с дъщеря си, пийни прясно мляко…

— Утре отпуската ми свършва. — напомних аз. Ох, нещо не беше в ред! — А разбрах, че още днес ми предстои работа?

Хесер се опули:

— Антоне! Каква работа? Светлана петнайсет минути ми крещя! Ако беше Тъмна, сега над мен щеше да виси инферно! Край, работата се отменя. Удължавам ти отпуската с една седмица — заминавай при жена си, на село!

При нас, в московското отделение, казват: „Три неща не може да направи Светлия Различен: да уреди семейния си живот, да осигури щастие и мир за цялата Земя и да получи отпуск от Хесер“.

От лични си живот, ако трябва да съм честен, съм доволен. А сега получих и една седмица отпуск.

Може би мирът и щастието за цялата Земя вече настъпваха?

— Не се ли радваш? — попита Хесер?

— Радвам се. — признах си аз.

Не, перспективата да плевя лехите под бдителния поглед на тъщата изобщо не ме вдъхновяваше. Затова пък — Светлана и Надя. Надя, Наденка, Надюшка. Чудо мое двугодишно. Човек, човече… Потенциално — Различна с Велика сила. Толкова Велика, че самият Хесер не може и за подметки да й служи. Представих си каишките на Надините сандалки, към които вместо подметки е закован Великия Светъл маг Хесер и се ухилих.

— Иди в счетоводството, да ти дадат премия. — продължаваше Хесер, без да подозира на какви мислени издевателства го подлагах. — Сам си измисли формулировката. Нещо там… за дългогодишна добросъвестна работа…

— Хесер, каква беше работата? — попитах аз.

Хесер замълча и започна да ме пронизва с поглед. Не успя и каза:

— Когато ти разкажа всичко, ще се обадиш на Светлана. Направо оттук. И ще я попиташ — да се съгласиш ли, или не. Става ли? И за отпуската ще й кажеш.

— Какво се е случило?

Вместо отговор Хесер отвори чекмеджето, извади оттам черна кожена папка и ми я подаде. От папката осезаемо лъхаше на магия — тежка, бойна.

— Отваряй спокойно, има допуск за тебе… — измърмори Хесер.

Отворих папката — неоторизиран Различен или човек на мое място щяха да се превърнат в купчина пепел. В папката имаше писмо. Един-единствен плик.

Адреса на нашия офис беше от внимателно залепени букви от вестници.

Обратен адрес, разбира се, нямаше.

— Буквите са изрязани от три вестника. — каза Хесер. — „Правда“, „Комерсант“ и „Аргументи и факти“.

— Оригинално. — признах аз. — Може ли да го отворя?

— Отваряй, отваряй. Криминалистите каквото можаха, вече направиха. Няма отпечатъци, лепилото е китайско производство и се продава във всяка будка на „СъюзПечат“…

— А хартията е тоалетна! — възторжено възкликнах аз, вадейки листа от плика. — Поне чиста ли е?

— За съжаление. — кимна Хесер. — Ни най-малка следа от органични вещества. Обикновен евтин пипифакс. Нарича се „Петдесет и четири метра“.

На парчето тоалетна хартия, небрежно скъсано по перфорацията, текста беше подреден със същите разнокалибрени букви. Или по-точно — с цели думи, само окончанията понякога са подбирани отделно, без всякакво уважение към шрифта:

„На НОЩния ПАТРУЛ сигурно ЩЕ Е ИНТЕРЕСНО, че ЕДИН Различен е РАЗКРил на един човек цялата истина за РАЗЛИчните и сега възнамерява да направи ТОЗИ ЧОВЕК РАЗЛИЧЕН. доброЖЕЛАТЕл.“

Бих се засмял. Но, неизвестно защо, не ми се искаше. Вместо това проницателно отбелязах:

— Нощния Патрул — написано е с цели букви… само окончанието са сменили.

— Имаше такава статия в „Аргументи и факти“. — поясни Хесер. — За пожарът в телевизионната кула. Казваше се „НОЩЕН ПАТРУЛ НА КУЛАТА ОСТАНКИНО“.

— Оригинално. — съгласих се аз. От споменаването на кулата леко ме втресе. Не беше много весело времето тогава… и приключенията не бяха весели. Цял живот ще ме преследва лицето на Тъмния Различен, когото хвърлих от кулата през Сумрака…

— Не се разкисвай, Антоне. Ти постъпи правилно. — каза Хесер. — Да се върнем към работата.

— Да се върнем, Борис Игнатиевич. — отговорих аз със старото, „цивилно“ име на шефа. — Това какво е, сериозно ли е?

Хесер сви рамене:

— От писмото няма дори полъх от магия. Или го е съчинявал човек, или способен Различен, умеещ да заличава следите си. Ако е човек… значи истината наистина е разкрита. Ако е Различен… то това е напълно безотговорна провокация.

— И никакви следи? — още един път уточних аз.

— Никакви. Единствената следа е пощенското клеймо. — Хесер се намръщи. — Но тук силно мирише на провокация…

— Какво, да не би да са го изпратили от Кремъл? — развеселих се аз.

— Почти. Кутията, в която е пуснато писмото, се намира на територията на жилищен комплекс „Ассол“.

Високите сгради с червени покриви — другаря Сталин би ги одобрил, без съмнение — вече ги бях виждал. Но само отстрани.

— Там не може да се влезе просто ей така?

— Не може. — кимна Хесер. — Така че, изпращайки писмото от „Ассол“, след всичките хитрини с хартията, лепилото и буквите, неизвестният или е направил груб пропуск…

Аз поклатих глава.

— Или ни навежда на лъжлива следа… — тук Хесер направи пауза, бдително наблюдавайки реакцията ми.

Аз помислих. И отново поклатих глава.

— Много е наивно. Не.

— Или „доброжелателя“, — Хесер произнесе последната дума с явен сарказъм, — наистина иска да ни даде следа.

— Защо?

— Той е изпратил писмото по някаква причина. — напомни Хесер. — Както разбираш, Антоне, ние не можем да не реагираме на това писмо. Ще изхождаме от най-лошия вариант — съществува Различен-предател, способен да разкрие на човечеството тайната за нашето съществуване.

— Че кой ще му повярва?

— На човек — няма да повярват. Обаче Различния може да демонстрира своите умения.

Хесер беше прав, разбира се. Но изобщо не успявах да проумея кой и защо може да се реши на това. Дори най-глупавия и злобен Тъмен би трябвало да разбира какво ще стане след разкриване на истината.

Нов лов на вещици, ето какво.

А хората охотно ще набедят за вещици и Тъмните, и Светлите. Всички, които имат способностите на Различен…

Включително Светлана. Включително Надечка.

— Как може „да направи този човек Различен“? — попитах аз. — Вампиризъм?

— Вампири, върколаци… — разпери ръце Хесер. — Като че ли всички. Инициацията е възможна на най-грубите, примитивни нива на Тъмната сила, а цената е загубата на човешката същност. Инициацията на човек в маг е невъзможна.

— Надечка… — прошепнах аз. — Та вие пренаписвахте Книгата на Съдбата на Светлана!

Хесер поклати глава.

— Не, Антоне. На дъщеря ти й беше писано да се роди Велика. Ние само уточнихме знака. Избавихме се от елемента на случайност…

— Егор. — напомних аз. — Момчето вече беше станало Тъмен Различен…

— А ние просто изтрихме инициацията му. Дадохме му шанс да избере отново. — кимна Хесер. — Антоне, всичките намеси, на които сме способни, са свързани само с избора „Тъмен“-„Светъл“. А да избираме „човек“ или „Различен“ — това не можем. Никой на този свят не може.

— Значи става дума за вампирите. — казах аз. — Да кажем, че при Тъмните се е появил поредния влюбен вампир…

Хесер разпери ръце:

— Може би. Тогава всичко е по-просто. Тъмните ще проверят своите подопечни, те не са по-малко заинтересовани от нас… Да, между другото, те също са получили такова писмо. Съвсем същото. И е изпратено от „Ассол“.

— А Инквизицията не е ли получавала?

— Ти ставаш все по-проницателен и по-проницателен. — усмихна се Хесер. — И те са получили. По пощата. От „Ассол“.

Хесер явно намекваше нещо. Аз помислих и направих още един проницателен извод:

— Значи разследването ще се води от двата патрула и инквизицията?

В погледа на Хесер се промъкна разочарование:

— Така излиза. В отделни случаи, при необходимост, може да се разкрием пред хора. Сам знаеш… — той кимна към вратата, през която бяха излезли неговите посетители. Но това са отделни случаи. С налагането на съответните магически ограничения. Тук ситуацията е далеч по-лоша. Изглежда, че някой Различен смята да търгува с инициация.

Представих си вампир, предлагащ своите услуги на новобогаташите и се усмихнах. „А желаете ли истински да пиете кръвта на народа, уважаеми господине?“ Макар че… работата не е в кръвта. Дори и най-слабия вампир или върколак притежават Сила. Не ги заплашват болести, живеят много, много дълго. И за физическата сила не трябва да се забравя — един върколак може и Карелин да победи, и на Тайсън да смени физиономията. И онзи „животински магнетизъм“, „зовът“, който те притежават в пълна сила. Всяка жена е твоя — само я повикай.

Разбира се, в реалността и вампирите, и върколаците са сковани от множество ограничения. Даже повече, отколкото при маговете — тяхната неуравновесеност го налага. Но нима новоизпечения вампир разбира това?

— Защо се усмихваш? — попита Хесер.

— Представих си обява във вестника. „Превръщам във вампир. Надеждно, качествено, гаранция — сто години. Цена по договаряне“.

Хесер кимна:

— Добра идея. Ще наредя да проверят вестниците и сайтовете за обяви в Интернет.

Погледнах към Хесер, но така и не разбрах дали се шегува, или говори сериозно.

— Струва ми се, че реална опасност не съществува. — казах аз. — Най-вероятно някой откачен вампир е решил да забогатее. Показал е на някой богаташ няколко трика и му е предложил… ъ… ухапване.

— Така?… — подкрепи ме Хесер.

Окуражен, аз продължих:

— Някой… например — жената на този човек, е разбрала за ужасното предложение! Докато мъжа й се колебае, тя решава да ни пише. С надеждата, че ще премахнем вампира и мъжът й ще остане човек. Оттам и комбинацията: изрязани от вестник букви и пощенския клон в „Ассол“. Вик за помощ! Тя не може да ни каже директно, но буквално умолява — спасете мъжа ми!

— Романтик… — неодобрително каза Хесер. — „Ако са ви скъпи животът и разсъдъка, стойте далеч от торфените блата…“2 И — щрак-щрак буквичките с ножичка за маникюр от днешната „Правда“… И адреса ли е взела от вестника?

— Адреса на Инквизицията! — възкликнах аз.

— Сега вече си прав. Ти би ли могъл да изпратиш писмо на Инквизицията?

Аз мълчах. Бях поставен на мястото си. Та Хесер вече ми каза за писмото до Инквизицията!

— В нашия Патрул само аз зная пощенския им адрес. В Дневния Патрул, предполагам, само Завулон. И какво се получава, Городецки?

— Писмото е изпратено от вас. Или от Завулон.

Хесер само изсумтя.

— А в Инквизицията много ли са разтревожени? — попитах аз.

— „Разтревожени“ не е точната дума. Сам по себе си опитът за търговия с инициация не ги вълнува. Обичайна работа за Патрулите — да открият нарушителя, да го накажат, да запушат утечката на информация. Още повече, че и ние, и Тъмните сме еднакво възмутени от станалото. Но писмото до Инквизицията — това е друг въпрос. Знаеш, че те са малко. Ако някоя от страните наруши Договора, Инквизицията подкрепя другата страна и по този начин запазва равновесието. Това ни… дисциплинира. Но да допуснем, че в недрата на някой от Патрулите зрее план за постигане на окончателна победа. Група бойни магове е способна а една нощ да премахне всички инквизитори — разбира се, ако знаят всичко за Инквизицията. Кой работи в нея, къде живее, къде пазят документацията…

— Писмото в главния им офис ли е пристигнало?

— Да. И съдейки по това, че след шест часа офисът беше опразнен, а в сградата имаше пожар — именно там Инквизицията е пазела архивите си. Това дори и аз не знам със сигурност. Накратко, изпращайки това писмо, човекът… или Различният… са им хвърлили ръкавица в лицето. Сега Инквизицията ще го търси. Официалната версия е „за нарушаване на секретността и опит за инициация на човек“. А всъщност — от страх за собствената си кожа.

— Никога не съм мислил, че могат да се страхуват за себе си.

Хесер кимна:

— Могат, и още как. Ето ти информация за размисъл… защо в Инквизицията няма предатели? При тях отиват и Тъмни, и Светли. Преминават обучение. А после — Тъмните жестоко наказват Тъмни, Светлите — Светли, само да посмеят да нарушат Договора.

— Особен вид характер. — предположих аз. — Избират само такива Различни.

— И никога не грешат? — скептично попита Хесер. — Това е невъзможно. Но пък в историята няма нито един случай на нарушаване на Договора от инквизитор…

— Изглежда твърде добре разбират последиците от нарушаването на Договора. Един инквизитор в Прага ми каза: „Нас ни крепи ужасът“.

Хесер се намръщи:

— Витезслав… обича той красивото… Добре, не си блъскай главата с това. Ситуацията е проста — съществува Различен, който или нарушава Договора, или се гаври с Патрулите и Инквизицията. Инквизицията провежда свое разследване, Тъмните — свое. От нас също изискват сътрудник.

— Може ли да попитам? Защо именно аз?

Хесер разпери ръце:

— По много причини. Първо — най-вероятно в хода на разследването ще се сблъскаме с вампири. А ти си нашият специалист по нисшите Тъмни.

Не, като че ли не ми се присмиваше…

— Второ. — продължаваше Хесер, отваряйки по немски маниер сгънатите в юмрук пръсти. — От Инквизицията са назначили за следователи двама твои познати. Витезслав и Едгар.

— Едгар е в Москва? — учудих се аз. Не бих казал, че Тъмният маг, преминал преди три години в Инквизицията, ми беше симпатичен. Но… но можеше да се каже, че не ми беше неприятен.

— В Москва е. Преди четири месеца завърши курса на обучение и долетя при нас. Понеже по време на работата ще ти се наложи да контактуваш с инквизиторите, всеки личен контакт е полезен.

— Контактът с него не беше много приятен. — напомних аз.

— Аз какво, да не ти предлагам тай-масаж в работно време? — заядливо попита Хесер. — Третата причина, поради която исках да изпратя точно теб на това задание… — той замълча.

Аз чаках.

— Разследването за Тъмните също се води от твой стар познат.

Можеше да не казва името. Но той продължи:

— Константин. Млад вампир… твоя бивш съсед. Помня, че имахте добри отношения.

— Да, разбира се. — тъжно казах аз. — Докато беше дете, пиеше само свинска кръв и мечтаеше да се избави от „проклятието“… Докато не разбра, че неговият приятел, Светлия маг, изгаря такива като него на пепел.

— Това е животът. — констатира Хесер.

— Та той вече е пил човешка кръв. — казах аз. — Със сигурност! Щом е постъпил в Дневния Патрул…

— Той е станал висш вампир. — произнесе Хесер. — Най-младия висш вампир в Европа. Ако се приведе към нашите мерки, то това ще отговаря на…

— Второ-трето ниво на Силата. — прошепнах аз. — Пет-шест погубени живота.

Костя, Костя… Тогава аз бях млад и неопитен Светъл маг. Не успявах да намеря приятели в Патрула, а отношенията със старите ми познати стремително се късаха… не могат да дружат Различни и хора… И изведнъж се оказа, че съседи са ми Тъмни Различни. Семейство вампири. Мама и татко вампири, че и детето инициирали. В интерес на истината, нямаше никакви гадости. Никакъв нощен лов, никакви заявки за лицензи, законопослушно пиеха свинска и донорска кръв. И мен, глупака, това ме успокои. Аз се сприятелих с тях. Дори им ходех на гости. Дори ги канех на гости! Те ядяха храната, която приготвях и я хвалеха… а аз, глупака, не разбирах че човешката храна за тях е безвкусна, че ги терзае древен, вечен глад. Малкото вампирче даже реши, че ще стане биолог и ще открие как да се излекува от вампиризма…

После аз за пръв път убих вампир.

После Костя отиде в Дневния Патрул. Не знам дали е завършил биологическия си факултет, но със сигурност се е избавил от детските си илюзии…

И е започнал да получава лицензи за убийство. За три години да се изкачи до нивото на висш вампир? Трябва да са му помогнали за това. Да използват всички възможности на Дневния Патрул, за да може доброто момче Костя непрекъснато да получава право да забива зъби в човешката шия…

И дори се досещам кой му е помогнал.

— Как смяташ, Антоне, — каза Хесер, — при това положение кой трябва да назначим за следовател от наша страна?

Аз извадих телефона от джоба си и набрах номера на Светлана.

Глава 2

В нашата работа рядко се налага да работим под прикритие. Първо, трябва напълно да замаскираш своята същност на Различен. Така, че да не те издаде нито аурата, нито потоците на Силата, нито смущенията в Сумрака. Тук положението е просто — ако си маг пето ниво, няма да те открият по-слабите магове — от шесто и седмо ниво. Ако си маг първо ниво — ти си скрит от маговете второ ниво и надолу. Ако си маг извън категориите… какво пък, тогава можеш да се надяваш, че никой не може да те разкрие. Мен ме маскира самият Хесер. Веднага след разговора със Светлана — кратък, но тягостен. Не, не се карахме. Просто тя много се разстрои. Второ, трябва ти легенда. Най-лесно е да си осигуриш легенда с магически методи — непознатите с готовност ще те сметнат за брат, сват или приятеля от казармата, с който заедно сте бягали в самоотлъчка и сте пиянствали по баровете. Но всяко магично въздействие ще остави следи, забележими за повече или по-малко силен Различен.

Затова моята легенда нямаше нищо общо с магията. Хесер ми връчи ключове за апартамент в „Ассол“ — сто и петдесет квадрата, на осмия етаж. Апартаментът се водеше на мое име и беше купен преди половин година. Когато опулих очи, Хесер поясни, че документите са издадени тази сутрин, но със задна дата. За много голяма сума. И че после ще се наложи да върнем апартамента. Ключа за „БМВ“-то беше просто приложение. Колата не беше нова и не беше от най-хубавите, но нали и апартамента ми беше малък. После в кабинета дойде шивач — тъжен стар евреин, Различен седмо ниво. Той ме измери и обеща, че до края на деня костюмът ще бъде готов и „това момче ще заприлича на човек“. Хесер беше извънредно вежлив с шивача, сам му отвори вратата, после го изпрати в приемната, а на сбогуване срамежливо попита какво става с неговото „палтенце“. Шивачът каза, че няма причини да се притеснява и че палтото, достойно за Пресветлия Хесер, ще бъде готово до настъпването на студовете. След тези думи не се зарадвах особено на разрешението да задържа костюма за себе си. Явно истинските, монументални неща не се правеха от този шивач за половин ден. С вратовръзки ме снабди самият Хесер и даже ме научи на много модерен възел. След което ми даде пачка талони, адреса на магазина и ми заповяда да си купя всичко останало на съответното ниво — включително бельо, носни кърпички и чорапи. За консултант ми беше предложен Игнат — маг, който в Дневния Патрул биха нарекли инкуб. Или сукуб — това му беше почти безразлично. Разходката по бутиците, където Игнат се чувстваше като риба във вода, ме развесели. А виж, посещението в бръснарницата, или по-точно — „Салон за красота“, ме изтощи до краен предел. Оглеждаха ме подред две жени и момче с маниери на обратен, макар че не беше такъв. Всички дълго въздишаха и изказваха неласкави пожелания по адрес на моя бръснар. Ако се изпълнеха, на бръснаря му беше писано през остатъка от живота си да стриже въ̀лна от плешиви овце. При това — неизвестно защо — в Таджикистан. Изглежда това беше най-страшното проклятие за бръснар… аз дори реших след заданието да намина в бръснарницата втора категория, където се подстригвах през последната година и да проверя да не са окачили на човечеца някое инферно. Колективният разум на специалистите по красотата реши, че може да ме спаси само подстригване „под гребенче“. Като на дребен бандит, обиращ търговците на пазара. За утеха ми казаха, че се очаквало лятото да е много горещо и с по-къса прическа ще ми е по-комфортно. След подстригването, отнело повече от час, ме подложиха на маникюр и педикюр. След това доволният Игнат ме заведе на стоматолог, който със специален накрайник премахна зъбния ми камък и ме посъветва да повтарям тази процедура два пъти в годината. След процедурата зъбите ми сякаш оголяха, даже ми беше неприятно да ги докосвам с език. Така че на двусмислената реплика на Игнат „Антоне, човек може да се влюби в теб!“ не намерих достоен отговор, измучах нещо неразбрано и през целия обратен път до офиса служих за мишена на остроумието му.

Костюмът вече ме чакаше. И шивачът — мърморещ недоволно, че да се шие без втора проба е все едно да се ожениш след първата среща. Не зная. Ако всички бракове след първа среща бяха толкова удачни, както новия костюм, то броя на разводите щеше да клони към нула. Хесер поговори с шивача за палтото си. Те дълго и разгорещено спореха за копчетата, докато Пресветлия маг не капитулира. А аз стоях до прозореца и гледах свечеряващата се улица и мигащата светлинка на алармата в „моята“ кола. Да не откраднат бракмата… Не бива да поставям магическа защита, която отпъжда крадците. Тя ще ме издаде още по-сигурно, отколкото Щирлиц от вица — влачещият се отзад парашут. Днес ми предстоеше да нощувам в новия апартамент. И при това да изглеждам, сякаш не съм за пръв път в него. Добре поне, че вкъщи не ме чака никой. Нито жена, нито дъщеря, нито куче-котка, дори и рибка в аквариум не си бях завъдил. И правилно…

— Разбра ли задачата си, Городецки? — попита ме Хесер.

Докато тъгувах край прозореца, шивача си беше отишъл. В новия костюм ми беше учудващо уютно. Независимо от късата прическа, аз се чувствах не като разбивач на сергии, а като някой по-сериозен. Например — събирач на рекет от малки магазинчета.

— Да се заселя в „Ассол“. Да общувам със съседите. Да търся следите на Различния-отстъпник и неговия потенциален клиент. Ако го открия — да доложа. При среща с другите следователи да се държа коректно, да обменям информация, да сътруднича.

Хесер застана до мен край прозореца. Кимна:

— Всичко е така, Антоне, всичко е точно така… Само че изпусна най-важното.

— Да? — попитах аз.

— Ти не трябва да се придържаш към никакви версии. Дори и към най-вероятните… и най-вече — към най-вероятните! Различния може да е вампир или върколак… но може и да не е.

Аз кимнах.

— Той може да е Тъмен. — каза Хесер. — Но може да се окаже и Светъл.

Не казах нищо. Тази мисъл също ми беше хрумвала.

— И най-главното, — добави Хесер. — „Възнамерява да направи този човек Различен“. Това може да е блъф.

— А може ли да не е? — запитах аз. — Хесер, в крайна сметка има ли начин да превърнеш човек в Различен?

— Нима мислиш, че бих скрил такова нещо? — попита Хесер. — Колко разбити съдби на Различни… колко прекрасни хора, обречени да изживеят само своя кратък век… Никога и нищо подобно не се е случвало. Но всичко все някога се случва за първи път.

— Тогава ще смятам, че това е възможно. — казах аз.

— Никакви амулети не мога да ти дам. — каза Хесер. — Сам разбираш защо. И е добре да се въздържаш от използване на магия. Единственото, което е допустимо, е да гледаш през Сумрака. Но ако възникне необходимост — ние ще дойдем много бързо. Само ни повикай. — Той помълча и добави: — Не очаквам никакви бойни стълкновения. Но ти си длъжен да ги чакаш.

* * *

Никога не ми се е налагало да паркирам в подземен гараж. Добре поне, че колите тук бяха малко, ярка светлина заливаше бетонните клетки, а пазачът, седящ пред мониторите за вътрешно наблюдение, любезно ми показа къде са боксовете за моите коли. Оказва се, че се предполага да имам минимум две коли. След като паркирах, извадих от багажника чантата с вещите си и включих алармата на колата, аз се отправих към изхода. И бях посрещнат от удивения въпрос на пазача — нима асансьорите не работят? Наложи се да мръщя чело, да махам с ръка и да обяснявам, че цяла година не съм се появявал тук. Пазачът се поинтересува от корпуса и етажа, който обитавам, след което ме изпрати до асансьора. В обкръжението на хром, огледала и климатик аз се възнесох до осмия етаж. Даже е обидно, че живея толкова ниско. Не, аз не претендирам за пентхауза, но все пак… На стълбищната площадка — ако този скучен термин е подходящ за хола с площ около тридесет квадрата — известно време бродих покрай вратите. Приказката неочаквано свърши. Едната врата въобще я нямаше, а зад дупката тъмнееше огромно празно помещение — бетонни стени, бетонен под, никакви вътрешни прегради. Едва чуто капеше вода. Изборът между трите вече поставени врати се проточи доста дълго — на нито една нямаше номер. В края на краищата на една от вратите открих номер, надраскан с нещо остро, а на другата — остатъци от тебеширен надпис. Изглежда моята врата беше третата. Най-невзрачната от всички. От Хесер можеше да се очаква и да ме настани в апартамента, където нямаше врата, но тогава цялата легенда отива по дяволите… Аз извадих връзката ключове и доста лесно отключих вратата. Потърсих ключ за осветлението, но се натъкнах на цял панел с превключватели. И започнах да ги включвам един по един.

Когато апартаментът се изпълни със светлина, аз затворих вратата и замислено се огледах. Не, тук явно имаше нещо. Сигурно. Предишния собственик… е добре де, добре, според легендата — това пак съм аз. Та така, започвайки ремонта, аз очевидно съм бил пълен с наполеоновски планове. С какво друго може да се обяснят декоративния паркет, дъбовите прозорци, климатиците „Дайкин“ и останалите атрибути на много добро жилище. А после явно са ми свършили парите. Защото огромният апартамент-студио — никакви вътрешни стени — беше девствено празен. В ъгъла, където се предполагаше, че ще е кухня, стоеше очукан газов котлон „Брест“, на който съвсем спокойно можеше да са подгрявали овесена каша по време на моето детство. Върху нея, направо на плочите, сякаш намеквайки — „не използвай!“, стоеше простичка микровълнова печка. Впрочем, над ужасната печка висеше разкошно кантарче. Отстрани жаловито се гушеха две табуретки и ниска масичка за сервиране. Подчинявайки се на навика, аз се събух и се отправих към кухненския ъгъл. Хладилник нямаше, мебели — също, но на пода стоеше голям кашон, пълнен със продукти — бутилки с минерална вода и алкохол, консерви, супи в пакетчета, сухари в кутийки. Благодаря ти, Хесер. Само да се беше погрижил и за тенджера…

От „кухнята“ се придвижих към вратата на банята. Явно ми е стигал акъла да не инсталирам тоалетната чиния и джакузито на всеобщо обозрение… Отворих вратата и се огледах. Тесничко — десетина-двайсет квадрата. Симпатичен синьозелен фаянс. Душ-кабина с футуристичен вид — даже ме е страх да предположа колко ли струва и какво е натъпкано в нея. Но, виж, джакузи нямаше. Вана също — само от ъгъла стърчаха запушени водопроводни тръби. И още… Оглеждайки внимателно банята, аз се убедих, че страшната ми догадка е вярна. Нямаше и тоалетна! Само канализационна тръба, запушена с дървена тапа. Е, благодаря ти, Хесер! Стоп, без паника, в такива апартаменти не правят само един санитарен възел. Трябва да има поне още един — за гости, за децата, за прислугата… Изскочих в студиото и наистина — в ъгъла, до самия вход, открих още една врата. Предчувствието не ме подведе — това беше санитарен възел за гости. Вана тук не се предвиждаше, душ-кабината беше по-проста. Вместо тоалетна имаше още една запушена тръба. Беда. Загубен съм. Не, аз разбирам, че истинските професионалисти не обръщат внимание на такива дреболии. Ако Джеймс Бонд посещава тоалетната, то е само за да подслуша нечий чужд разговор или очисти стаения зад мивката злодей. Но аз трябваше да живея тук! Няколко секунди сериозно обмислях идеята да позвъня на Хесер и да изискам санитарен техник с необходимото оборудване. Но после си представих реакцията му. Неизвестно защо, във въображението ми Хесер се усмихваше. После тежко въздишаше и издаваше заповед — след което в „Ассол“ пристигаше някакъв най-главен санитарен техник в Москва и лично монтираше тоалетната. А Хесер се усмихваше и клатеше глава. Магове от неговото ниво не грешат в дреболиите. Техните грешки — това са горящи градове, кървави войни и импийчмънт на президенти. Но не и забравени битови удобства. Ако в моя апартамент няма тоалетна, значи така и трябваше да бъде. Аз отново изследвах жизненото си пространство. Намерих навит на руло матрак и пакет спално бельо във весели разцветки. Постлах матрака и разопаковах чантата с вещите си. Преоблякох се в дънки и тениска — няма да се разхождам с вратовръзка из апартамента, я! Извадих ноутбука — между другото, през мобилния телефон ли да влизам в Интернет? Наложи се да организирам още един обиск на апартамента. Открих връзка към мрежата на стената на голямата баня, пак добре, че беше откъм студиото. После реших, че това не е случайно и надзърнах в банята. Така си и беше — до несъществуващата тоалетна имаше още една мрежова розетка. Странни вкусове съм имал, когато съм правил ремонта… Мрежата работеше. Това беше добре, но не за това бях дошъл тук.

За да разгоня някак подтискащата тишина, аз отворих прозореца. Топлата вечер се вмъкна в стаята. Зад реката светеха прозорците на къщите — обикновени, човешки. И все тази тишина. Нищо чудно — един часът през нощта е. Извадих плейъра. Порових в дисковете, избрах си „Бяла гвардия“ — група, която никога няма да е начело в хит-парадите на MTV и да пълни стадиони. Сложих слушалките и се опънах на матрака.

Когато свърши тази битка

И ако доживееш до разсъмване,

Ще разбереш, че мирисът на победата

Е толкова отровен, колкото димът на загубата.

А ти си сам, сред изстиващата сеч

И вече нямаш никакви врагове.

Но небето притиска твойте плещи

И какво ще правиш в тази пустиня?

Но ти ще чакаш

Какво ще ти донесе

Времето.

Ти ще чакаш…

И медът ще ти се стори по-горчив от солта,

Сълзите — не по-сладки от див пелин

И аз не познавам по-силна болка

От това да бъдеш жив сред много спящи.

Но ти ще чакаш

Какво ще ти донесе

Времето.

Ти ще чакаш…3

Улавяйки се в това, че се опитвам немелодично да припявам на тихия женски глас, аз свалих слушалките и изключих плейъра. Не. Не съм дошъл тук, за да безделнича.

Какво би предприел на мое място Джеймс Бонд? Би намерил тайнствения Различен-предател, неговият клиент-човек и автора на писмото. А какво ще предприема аз? Ще търся това, което ми е просто жизнено необходимо! В края на краищата долу, при охраната, трябваше да има тоалетна…

Някъде откъм прозореца, стори ми се — точно до мен, тежко избуха бас-китара. Аз скочих, но в апартамента нямаше никой.

— Мараба, банда! — чу се зад прозореца. Аз се надвесих през перваза и огледах стената на „Ассол“. И два етажа по-нагоре открих отворени прозорци, от които се разнасяха блатни акорди в неочаквано приложение за бас-китара:

Давно я не давил кишки наружу,

Давным-давно кишки наружу не давил,

И вот совсем недавно обнаружил,

Что я давно кишки наружу не давил.

А ведь бывало я как выдавлю наружу!

Никто из наших так наружу не давил!

И я тогда один за всех давил наружу.

За всех наружу я тогда один давил!4

Невъзможно бе да си представя по-голям контраст от тихия глас на Зоя Ященко, солистката на „Бяла гвардия“, и този немислим шансон на бас-китарата. Но неизвестно защо, песента ми харесваше. А певецът, изпълнявайки кратко соло с три акорда, продължи да се отчайва:

Бывает щас я иногда давлю наружу.

Но это щас, совсем не как тогда.

Совсем не так мне давится наружу,

Давить, как раньше, я не буду никогда…5

Аз се разсмях. Тук присъстваха всички атрибути на блатната песен — лирическият герой си спомняше дните на отминала слава, описваше сегашното си състояние и се оплакваше, че вече не може да достигне отминалото си великолепие. И имах силното подозрение, че ако пуснат тази песен по „Радио Шансон“, деветдесет процента от слушателите даже няма да заподозрат насмешката. Китарата издаде няколко въздишки. И същият глас запя нова песен:

Никога не съм лежал във психиатрия,

Така че не ме разпитвай за нея…6

Музиката спря. Някой въздъхна печално и започна да проверява струните.

Повече не се колебах. Порових в кашона, извадих бутилка водка и щафета пушен салам. Изскочих на стълбищната площадка, хлопнах вратата и се отправих нагоре по стълбите. Да намеря апартаментът на среднощния бард се оказа не по-сложно, отколкото да открия пневматичен чук, скрит в храстите. Включен пневматичен чук.

Престанаха да пеят птичките,

Червеното слънчице не свети,

В помията на двора

Не се бият зли деца…7

Аз позвъних, без изобщо да съм убеден, че ще ме чуят. Но музиката спря, а малко след това вратата се отвори.

На прага, усмихвайки се добродушно, стоеше нисък набит мъж на около трийсет години. В ръцете си държеше оръдието на престъплението — бас-китарата. С някакво мрачно удовлетворение забелязах, че и той е подстриган „по бандитски“. Бардът носеше изтъркани дънки и много интересна тениска — десантчик в руска униформа прерязваше с огромен нож гърлото на негър в американска униформа. Отдолу стоеше гордият надпис: „Ние можем да напомним кой спечели втората световна война“.

— Също става. — разглеждайки моята тениска, каза китаристът. — Дай.

Вземайки водката и салама, той се върна в дълбините на апартамента си. Аз го погледнах през Сумрака. Човек. И толкова объркана аура, че веднага се отказах от опитите да разбера характера му. Сиви, розови, червени, сини тонове… ама че коктейл. Аз тръгнах след китариста. Апартаментът му се оказа два пъти по-голям от моя. Ох, не го е изработил със свирене на китара… Впрочем, това не е моя работа. По-смешното беше това, че освен по размерите си, апартаментът му беше точно копие на моя. Начални следи от великолепен ремонт, спрян по спешност, на места — и недовършен.

Сред чудовищното жизнено пространство — петнайсет на петнайсет метра, не по-малко — стоеше стол, пред него — микрофон на стойка, хубав професионален усилвател и две чудовищни тонколони. И още — до стената стояха три огромни хладилника „Бош“. Китаристът отвори най-големия — той се оказа абсолютно празен — и сложи бутилката в камерата. Поясни:

— Топла е.

— Не съм се обзавел с хладилник.

— Случва се. — съгласи се бардът. — Лас.

— Какво „лас“? — не разбрах аз.

— Така ми викат, Лас. Не по паспорт.

— Антон. — представих се аз. — По паспорт.

— Случва се. — призна бардът. — От далече ли идваш?

— На осмия съм.

Лас замислено се почеса по темето. Погледна към отворените прозорци и поясни:

— Отворих ги, за да не е толкова силен звука. Че ушите ми не издържат. Смятах да правя звукоизолация тук, но парите свършиха.

— Това явно е всеобща беда. — внимателно казах аз. — Аз даже тоалетна нямам.

Лас тържествуващо се усмихна:

— Аз имам. Вече седмица, откакто имам. Ей онази врата.

След като се върнах (Лас меланхолично режеше салама), не се сдържах и попитах:

— А защо е толкова огромна и толкова английска?

— Ти не видя ли фирмената лепенка? — попита Лас. — „Ние измислихме първата тоалетна чиния“. Е, как да не я купиш, с такъв надпис? Все се каня да сканирам лепенката и малко да я подправя. Да напиша: „Ние научихме хората…“!

— Разбрах. — казах аз. — Затова пък при мен е готова банята.

— Сериозно? — надигна се бардът. — Три дена вече не мога да се изкъпя…

Аз му подадох ключовете.

— Ти нарежи мезето. — радостно каза Лас. — Все едно, водката още десетина минути ще трябва да се изстудява. А аз веднага се връщам.

Входната врата хлопна и аз останах в чуждия апартамент — заедно с включения усилвател, нарязания салам и огромните празни хладилници.

Никога не съм мислил, че в такива сгради може да съществуват непринудените отношения на приятелска комунална квартира… или на студентско общежитие. Ти ползвай моята тоалетна, аз ще се изкъпя в твоята баня… Петър Петрович има хладилник, а Иван Иванович обеща да донесе водка — той търгува с нея, а Семьон Семьонич реже мезето много внимателно, пестеливо. Сигурно повечето от тукашните жители са купували апартаментите си „за векове“. За всичките пари, които са успели да заработят, откраднат и заемат. И едва после щастливите новодомци са съобразили, че апартамент с подобни размери се нуждае и от ремонт. И че всяка строителна фирма ще съдере по три кожи от човек, закупил тук апартамент. И че за огромната жилищна площ, подземните гаражи, парка и крайбрежната алея трябва да се плаща ежемесечно. И ето — стои си огромната сграда полупуста, едва ли не изоставена. Ясно, че това не е трагедия — на някой перлата да му е малка8. Но за първи път се убедих, че, най-малко, това си е трагикомедия.

Колко ли човека реално живеят в „Ассол“? Ако на нощният рев на бас-китарата се отзовах само аз, а преди това странния бард е шумял съвсем спокойно? Един човек на етаж? Изглежда, по-малко… Кой тогава е изпратил писмото? Аз се опитах да си представя Лас, изрязващ буквички от вестник „Правда“ с ножички за маникюр. Не се получи. Такъв като него би измислил нещо по-засукано. Аз затворих очи.

Представих си как сивата сянка от миглите ляга на очите ми. След това отворих очи и огледах апартамента през Сумрака. Ни най-малки следи от магия. Дори и върху китарата — макар че добрият инструмент, след като постои в ръцете на Различен или потенциален Различен, помни неговите докосвания с години. И син мъх, сумрачния паразит, дебелеещ от негативни емоции, също липсваше. Ако стопанинът някога е изпадал в депресия, то го е вършил извън къщи. Или много искрено и открито се е веселил, изгаряйки по този начин синия мъх. Тогава аз седнах и се заех да донарежа салама. За всеки случай го проверих през Сумрака — струва ли си изобщо да се яде. Саламът се оказа добър. Хесер не искаше неговият агент да легне с натравяне.

— Ето това е правилната температура. — вадейки от отворената бутилка винен термометър, каза Лас. — Не сме я изпуснали. Че като охладят водката до гъстотата на глицерина, пиеш — все едно гълташ течен азот… За запознанството!

Ние отпихме и замезихме със салам и сухари. Сухарите ги донесе Лас от моя апартамент — обяснявайки, че днес не се е погрижил за храната.

— В цялата сграда така живеят. — поясни той. — Не, има, разбира се, и такива, на които парите и за ремонт са стигнали, и за обзавеждане. Само че си представи, що за удоволствие е да живееш в празен дом? И те чакат, докато дребните играчи, като мен и теб, завършат ремонта и се заселят. Кафенето не работи, казиното пустее, охраната се побърква от скука… вчера изгониха двама — стреляли по храстите в двора. Казали, че видели нещо ужасно. Е, веднага ги пратили на доктор. Оказа се, наистина — и двамата ужасно са се насмъркали. — С тези думи Лас извади от джоба си пакет „Беломор“. Хитро ме погледна: — Искаш ли?

Не очаквах, че човек, който с такъв вкус налива водка, ще се занимава с марихуана. Поклатих глава и попитах:

— И много ли пушиш?

— Вече втори пакет днес. — въздъхна Лас. И тогава се досети: — Антоне, ти какво! Това е „Беломор“! Не е трева! Преди това пуших „Житан“, но след това разбрах — та той с нищо не се различава от нашия „Беломор“!

— Оригинално. — казах аз.

— Това пък какво общо има? — обиди се Лас. — Изобщо не оригиналнича. Само някой да стане различен…

Аз трепнах, но Лас спокойно продължаваше:

— …не като другите, веднага казват — оригиналничи. А на мен ми харесва да пуша „Беломор“. Като ми писне след седмица — ще го зарежа.

— Няма нищо лошо в това да бъдеш Различен. — хвърлих аз пробна топка.

— Да станеш наистина различен — това е сложно. — отвърна Лас. — Ето, преди два дена си помислих…

Аз отново се напрегнах. Писмото беше изпратено преди два дена. Нима всичко се подрежда толкова удачно?

— Бях в една малка болница. Докато чаках да ме приемат, прегледах всички листовки. — продължи Лас, без да подозира нищо. — А при тях всичко е сериозно, правят титанови протези за заместители на загубени крайници. Бедрени кости, тазобедрени, коленни капачки, челюсти… Плочки за черепа вместо повредените кости, зъби, всякакви дреболии… Аз извадих калкулатора и сметнах колко ще струва да си заменя всички кости. Оказа се — милион и седемстотин хиляди долара. Но мисля, че за такава цялостна поръчка може да се получи добра отстъпка. Двайсет-трийсет процента. А ако убедиш докторите, че това е добра реклама, може и до половин милион да смъкнеш!

— Защо? — попитах аз. Благодарение на бръснаря косите ми не се изправиха — нямаше какво да се изправи.

— Ами, интересно е! — обясни Лас. — Представи си, че трябва да забиеш гвоздей! Замахваш и удряш с юмрук по гвоздея! И той влиза в бетона. Нали костите ти са титанови! Или ако се опитват да те ударят… Не, разбира се, има много недостатъци. А и с изкуствените органи положението засега е лошо. Но общото направление на прогреса ме радва.

Той наля още по чашка.

— А на мен ми се струва, че прогресът е в друго направление. — продължих да настоявам аз на своето. — Трябва по-пълноценно да използваме възможностите на организма. Та колко удивителни неща са скрити в нас! Телекинеза, телепатия…

Лас помръкна. И аз помръквам така, когато се натъкна на идиот.

— Ти сега можеш ли да ми прочетеш мислите? — попита той.

— Сега — не. — признах си аз.

— Смятам, че не трябва да си измисляме излишни същности. — обясни Лас. — Всичко, на което човек е способен, отдавна е известно. Ако хората можеха да четат мисли, да левитират и да правят други такива глупости — щеше да има свидетели.

— Ако човек притежава такива способности, той би се крил от околните. — казах аз и погледнах Лас през Сумрака. — Да бъдеш наистина Различен — това означава да предизвикаш завист и страх у околните.

Не открих никакво вълнение у Лас. Само скептицизъм.

— И какво, да не би чудотворецът няма да поиска да осигури на любимата жена и децата подобни възможности? Малко по малко щяха да ни изместят като биологически вид.

— Ами ако особените способности не се предават по наследство? — попитах аз. — Е, или ако не се предават със сигурност? И ако не може да ги предадеш на друг? Тогава независимо един от друг ще съществуват хора и Различни. Ако тези Различни са малко, те ще се крият от околните…

— Струва ми се, че говориш за случайна мутация, която предизвиква екстрасензорни способности. — реши Лас. — Но ако тази мутация е случайна и рецесивна, то тя не представлява никакъв интерес за нас. А виж, титанови кости още сега можеш да си сложиш.

— Няма нужда. — измърморих аз.

Отпихме. Лас мечтателно каза:

— Все пак има нещо в нашата ситуация! Огромна празна сграда! Стотици апартаменти — и в тях живеят девет души… ако броиш и нас. Какви работи могат да се правят тук! Направо дъхът ти секва! А какъв филм може да се заснеме! Представи си клип — разкошен интериор, празни ресторанти, мъртви перални, ръждясващи тренажори и студени сауни, празни басейни и покрити с найлон маси в казиното. И сред цялото това великолепие броди млада девойка. Броди и пее. Даже няма значение какво.

— Клипове ли снимаш? — напрегнах се аз.

— Не… — Лас се намръщи. — Просто… някога помогнах на един познат от пънк-група да заснеме клип. Даже по MTV го пускаха, но после го забраниха.

— И какво му беше ужасното?

— Нищо особено. — каза Лас. — Песен като песен, съвсем цензурна, даже за любовта. Но видеото беше странно. Снимахме го в болница за лица с нарушени двигателни функции. Инсталирахме стробоскоп в залата, пуснахме песента „Есаул9, есаул, защо заряза коня“ и повикахме болните — да танцуват. И те танцуваха пред стробоскопа. Както можеха. А после добавихме и музиката. Много стилно се получи. Но това наистина не трябва да се излъчва. Не е хубаво, някак.

Аз си представих „видеото“ — и потръпнах.

— Не става от мен клипмейкър. — призна си Лас. — А и музикант… Веднъж пуснаха една моя песен по радиото, посред нощ, в предаване за всякакви идиоти. И какво мислиш? Веднага в радиото позвъни един известен композитор и каза, че цял живот с песните си е учил хората на добрина, но тази единствена песен е зачеркнала труда на целия му живот… Ето ти, поне една песен си чул — на лошо ли учи?

— Според мен тя се гаври. — казах аз. — С лошите.

— Благодаря. — тъжно каза Лас. — Но ето къде е бедата — повечето няма да разберат. Ще решат, че това е на сериозно.

— Така ще решат глупаците. — опитах се да утеша аз непризнатият бард.

— Ами точно те са мнозинството! — възкликна Лас. — А протезите за глава още са несъвършени…

Той посегна към бутилката, наля водка и каза:

— Ако ти се наложи, идвай, не се притеснявай. По-късно ще ти намеря ключ за един апартамент на петнайсетия етаж. Празен е, но има тоалетна.

— А стопанина няма ли да е против?

— На него вече му е все едно. А наследниците му още не могат да си поделят апартамента.

Глава 3

Върнах се към четири сутринта. Леко пиян, но учудващо отпуснат. Все пак, рядко се срещат толкова различни хора. Работата в патрула те прави твърде праволинеен. Този не пуши и не пие, той е добро момче. А този псува, той е лош. И нищо не можеш да направиш, нас ни интересуват най-вече именно такива: добрите — като опора, лошите — като потенциален източник на Тъмни. Но това, че хората са много различни, някакси го забравяме…

Бардът не знаеше нищо за Различните — в това бях сигурен. И ако можех да поседя така с всеки обитател на „Ассол“ по половин нощ, бих си съставил точно мнение за всички. Но не хранех подобни илюзии. Не всеки ще ти предложи да влезеш, не всеки ще разговаря на отвлечени теми. А освен десетината живущи, тук има още стотина души обслужващ персонал — охрана, техници, работници, счетоводители. Няма да ми стигнат никакви разумни срокове, за да проверя всичките! След като се изкъпах в душ-кабината — в нея намерих някакъв странен шланг, от който можеше да се пуска струя вода — аз влязох в единствената си стая. Трябва да поспя… а на сутринта да се опитам да измисля нов план.

— Здравей, Антоне. — каза някой откъм прозореца.

Познах гласа. И веднага ми стана тягостно.

— Добра нощ, Костя. — казах аз.

Някак неуместно прозвуча думата „добра“. Но да пожелаваш зла нощ на вампир беше още по-глупаво.

— Може ли да вляза? — попита Костя.

Приближих се до прозореца. Костя седеше на перваза с гръб към мен, провесил крака надолу. Беше напълно гол. Като че ли демонстрираше — не се е изкатерил по стената, а е долетял като огромен прилеп. Висш вампир. На двадесет и няколко години. Способно момче…

— Мисля, че не. — казах аз.

Костя кимна и не започна да спори.

— Както разбрах, вършим една и съща работа?

— Да.

— Това е добре. — Костя се обърна и се усмихна белозъбо. — Приятно е да се работи с теб. А ти наистина ли се страхуваш от мен?

— Не.

— Аз се научих на много неща. — похвали се Костя.

Съвсем по детски.

— Ти не си се научил. — поправих го аз. — Ти много си откраднал.

Костя се намръщи:

— Думи. Типичната за Светлите игра на думи. Вие позволихте — аз взех. Какви претенции можеш да имаш?

— Ще се заяждаме ли още? — попитах аз. И вдигнах ръка, свивайки пръсти в знака Атон, отрицанието на неживото. Отдавна възнамерявах да проверя въздействат ли древните северноафрикански заклинания на съвременните руски вампири. Костя с опасение погледна към недовършения знак. Или го познаваше, или е почувствал Сила в него. Попита:

— А разрешено ли ти е да се демаскираш?

Аз с досада отпуснах ръка.

— Не. Но мога и да рискувам.

— Няма нужда. Само кажи — и ще си отида. Но сега вършим една и съща работа… трябва да поговорим.

— Говори. — казах аз, придърпвайки табуретката към прозореца.

— Значи няма да ме пуснеш?

— Не искам да се окажа насаме с гол мъж нощем. — ухилих се аз. — Кой знае какво ще си помислят хората. Казвай.

— Какво мислиш за колекционера на тениски?

Аз погледнах въпросително Костя.

— Онзи от десетия етаж. Събира тениски със забавни надписи.

— Не е замесен. — казах аз.

Костя кимна:

— И аз така смятам. Тук са заселени осем апартамента. В още шест живущите се появяват от време на време. В останалите — много рядко. Вече проверих всички постоянни жители.

— И?

— Нищо. Те нищо не знаят за нас.

Не започнах да уточнявам, защо Костя е толкова уверен. В края на краищата, той е висш вампир. Такива като него са способни да се вмъкват в чуждия разум с лекотата на опитен маг.

— С останалите шест ще се заема утре. — обеща Костя. — Но не възлагам особени надежди.

— А имаш ли някакви предположения? — попитах аз.

Костя сви рамене:

— Всеки от живеещите тук има достатъчно пари и влияние, за да заинтересува вампир или върколак. Слаб, алчен… от новопроизведените. Така че кръгът на заподозрените не е ограничен.

— В момента колко новопроизведени нисши Тъмни има в Москва? — попитах аз. И сам се поразих от това, колко леко успях да кажа „нисши Тъмни“.

Никога преди не съм ги наричал така. Съжалявах ги.

Костя реагира спокойно на репликата ми. Наистина — висш вампир. Сдържан, уверен в себе си.

— Малко. — уклончиво каза той. — Проверяват ги, не се притеснявай. Проверяват всички. И нисшите Тъмни, и дори маговете.

— Завулон се е притеснил? — попитах аз.

— Хесер също не е образец за невъзмутимост. — усмихна се Костя. — На всички е неприятно. Само ти се отнасяш лекомислено към ситуацията.

— Не виждам кой знае какви проблеми. — казах аз. — Има хора, които знаят за нашето съществуване. Малко са, но ги има. Още един човек няма да промени ситуацията. Ако вдигне шум, ще го открием и ще го изкараме психично болен. Това вече се…

— Ами ако стане Различен? — рязко попита Костя.

— Ще има един Различен повече. — свих рамене аз.

— Ако стане не вампир, не върколак, а истински Различен? — Костя се озъби в усмивка. — Истински? Светъл, Тъмен — без значение.

— Ще има един маг повече. — отново казах аз.

Костя поклати глава:

— Слушай, Антоне… Не изпитвам лоши чувства към теб. Досега. Но понякога се изумявам — колко си наивен…

Той се протегна — ръцете му бързо обрастваха с къса козина, кожата потъмняваше и загрубяваше.

— Заеми се с прислугата. — каза Костя с тънък, пронизителен глас. — Ако усетиш нещо — звънни ми.

Той обърна към мен изкривеното си от трансформацията лице и отново се усмихна:

— Знаеш ли, понякога ми се струва, че само с такъв наивен Светъл може да се сприятели някой Тъмен…

Той скочи долу, тежко пляснаха кожените крила. Малко неловко, но все пак бързо, огромният прилеп полетя в нощта.

На перваза остана бял правоъгълник — визитна картичка. Аз я взех и прочетох:

„Константин. Научноизследователски институт по проблемите на кръвта, младши научен сътрудник“.

Отдолу стояха телефоните — служебен, домашен, мобилен. Даже още помнех домашния — Костя все още живееше с родителите си. Семейните връзки на вампирите по принцип са много здрави.

Какво имаше предвид той?

Откъде е тази паника?

Аз изгасих светлината, легнах на матрака и погледнах към сивеещите квадрати на прозорците.

„Ако той стане истински Различен…“

Как се появяват на този свят Различните? Никой не знае. „Случайна мутация“, както се изрази Лас, е напълно адекватен термин. Родил си се човек, живял си обикновен живот… докато някой от Различните не почувства в теб способност да влизаш в Сумрака и да теглиш Сила оттам. След това те „повеждат“. Предпазливо, внимателно те привеждат в необходимото настроение, за да можеш в момент на силно емоционално вълнение да погледнеш сянката си — и да я видиш по друг начин. Да видиш, че тя лежи като черен парцал, като завеса — която можеш да дръпнеш към себе си, да я отгърнеш и да влезеш в друг свят.

В света на Различните.

В Сумракът.

И от това, какъв ще влезеш за пръв път в Сумрака — радостен и добър или нещастен и зъл — зависи какъв ще станеш. Каква Сила ще теглиш в бъдеще от Сумрака… Сумракът, пиещ Сила от обикновените хора.

„Ако той стане истински Различен…“

Винаги има възможност за принудителна инициация. Но само чрез загуба на живота, чрез превръщане на човека в бодро крачещ труп.

Човек може да стане вампир или върколак — и ще е принуден да поддържа своето съществуване с човешки животи. Така че това е път за Тъмните… а и те не го обичат особено.

Ами ако наистина е възможно да станеш маг?

Ако има способ да превърнеш който и да е човек в Различен? Да получи дълъг, много дълъг живот, необикновени способности? Мнозина ще поискат, няма спор.

А и ние няма да имаме нищо против. Колко прекрасни хора има по света, достойни да станат Светли Различни!

Само че и Тъмните ще увеличават броя си…

И изведнъж се досетих. Бедата не е в това, че някой е разкрил нашите тайни на човек. Бедата не е във възможната утечка на информация. Бедата не е в това, че предателя знае адреса на Инквизицията.

Та това е нов етап във вечната война!

Вече столетия Светлите и Тъмните са сковани от Договора. Ние имаме право да търсим Различни сред хората, имаме право да ги подтикваме в нужната ни страна… към онази, която считаме за правилна. Но ние сме принудени да отсяваме тонове пясък в търсене на златните песъчинки. Равновесието се запазва.

И изведнъж — възможност да превърнем наведнъж хиляди, милиони хора в Различни!

Футболен отбор печели купата — и по десетки хиляди ликуващи хора преминава магически удар, превръщайки ги в Светли Различни.

А до нас Дневният Патрул дава заповед на запалянковците на загубилия отбор — и те се превръщат в Тъмни Различни.

Ето какво е имал предвид Костя. Огромното изкушение изведнъж да промениш баланса на силите в своя полза. Разбира се, и Тъмните, и ние разбираме последствията. Разбира се, двете страни ще сключат нови спогодби и ограничения към Договора и ще ограничат инициацията на хората в някакви приемливи рамки. Та нали САЩ и СССР успяха да ограничат надпреварата за ядрено въоръжаване…

Затворих очи и поклатих глава. Някога Семьон ми разказа, че надпреварата във въоръжаването е спряно поради създаването на абсолютното оръжие. Два — а от повече няма и нужда — термоядрени заряда, предизвикващи самоподдържаща се термоядрена реакция. Американският е разположен в Тексас, руският — в Сибир. Достатъчно е да се взриви само единият — и цялата планета ще се превърне в огнена топка.

Съвсем друг е въпросът, че нас такъв изход не ни устройва. И затова оръжието, което никога не трябва да се използва, никога няма да проработи. Не е нужно президентите да знаят за това, те са само хора…

Възможно ли е и ръководствата на Патрулите да имат подобни „магически бомби“? Затова ли Инквизицията, допусната до тази тайна, така яростно следи за изпълнението на Договора?

Може би.

Но все едно, по-добре ще е, ако не е възможно да се инициират обикновените хора.

Дори в полусъница, аз болезнено се намръщих от собствената си мисъл. Какво излиза, че съм започнал да мисля като пълноценен Различен. Има Различни, има и хора — те са второ качество. Те никога няма да влязат в Сумрака, те няма да доживеят столетие. Нищо не може да се направи…

Да, започнах да мисля именно така. Да намериш добър човек със способности на Различен, да го привлечеш на своя страна — това е радост. Но да превръщаш в Различни всички подред — това е детинщина, опасно и безотговорно занятие.

Имам повод за гордост. Бяха ми достатъчни по-малко от десет години, за да престана окончателно да бъда човек.

* * *

Утрото за мен започна с разкриване тайните на душ-кабината. Разумът победи бездушното желязо и аз се изкъпах, даже под музикален съпровод, а после си спретнах закуска от сухари, салам и кисело мляко. От светлината на слънцето настроението ми се вдигна, аз седнах на перваза и закусих с изглед към Москва-река. Неизвестно защо си спомних как Костя призна, че вампирите не могат да гледат към слънцето. То не ги изгаря, но им е неприятно.

Но нямаше време да се отдавам на размисли за съдбата на моите стари познати. Трябваше да търся… кого? Различния-предател? Не бях в най-добрата позиция за това. Неговият клиент-човек? Дълга и досадна работа.

Добре, реших аз. Ще действаме по строгите закони на класическия детектив. Какво имаме? Имаме улика. Писмото, изпратено от „Ассол“. Какво ни дава това? Нищо не ни дава. Освен ако някой е видял как преди три дена са изпратили писмо. Разбира се, малко вероятно е, че ще си спомнят…

Какъв съм глупак! Даже се плеснах по челото. Разбира се, не е срамно Различен да забрави за съвременната техника, Различните не обичат сложната техника. Но нали аз съм хардуерист!

Цялата територия на „Ассол“ се контролира от видеокамери!

Облякох костюма и завързах вратовръзката. Пръснах се с одеколона, който Игнат ми избра вчера. Пуснах телефона във вътрешния джоб… „телефона на колана носят само хлапетата и продавачите!“, както ме поучаваше вчера Хесер.

Телефона също беше нов, непривичен. В него имаше някакви игри, вграден плейър, диктофон и други такива абсолютно ненужни глупости.

Долу при охраната разбрах къде се намира пощенския клон на „Ассол“. Отидох там — пощата работеше. В уютната зала скучаеха три момичета-служителки, там стоеше и онази същата пощенска кутия, в която са пуснали писмото.

Под тавана проблясваха очите на видеокамерите.

Все пак няма да са ни излишни професионални следователи. Те веднага щяха да се сетят за това.

Купих картичка — пиленце, скачащо в инкубатора, и готов надпис: „Тъгувам за семейството!“. Не бе много весело, но аз все едно не помнех пощенския код на селото, в което почиваше моето семейство. Така че, усмихвайки се злорадо, изпратих картичката на Хесер — неговият адрес го знаех.

След като побъбрих малко с момичетата — работата в такава елитна сграда и без това ги задължаваше да бъдат вежливи, но освен това и скучаеха — аз излязох от пощата.

И се отправих към отдела на охраната на първия етаж.

Ако имах право да се възползвам от способностите си на Различен, щях просто да внуша на охраната симпатия към себе си и щях да получа достъп до всички видеозаписи. Но не трябваше да се демаскирам. И затова реших да използвам универсалният източник на симпатия — парите.

От дадената ми сума изброих сто долара в рубли — няма нужда от повече, нали? Влязох в стаята на дежурния — там скучаеше младеж в строга униформа.

— Добър ден! — поздравих аз, усмихвайки се лъчезарно.

Охранителя изобрази с целия си вид пълната си солидарност с мнението ми за днешния ден. Аз хвърлих поглед към монитора пред него — там вървяха образите от най-малко десетина видеокамери. И сигурно може да пусне повторение на всеки момент. Ако изображението се записва на твърдия диск (а къде другаде?), то записите с тридневна давност сигурно още не са прехвърлени в архива.

— Имам проблем. — съобщих аз. — Вчера получих забавно писъмце… — аз намигнах, — от някаква дама. Доколкото разбрах, тя живее тук.

— Заплашително писмо? — настръхна охранителя.

— Не-не! — запротестирах аз. — Точно обратното… Но тайнствената непозната се опитва да запази инкогнито. Може ли да погледнем кой е изпращал писма преди три дена?

Охранителя се замисли.

И тогава развалих всичко. Сложих парите на масата и казах с усмивка:

— Много ще съм ви благодарен.

Младежа незабавно се вкамени. Стори ми се, че натисна нещо с крак.

След десет секунди двама негови колеги, много вежливи, което изглеждаше смешно при техните габарити, настоятелно ми предложиха да отидем при началника.

Все пак има разлика, и то сериозна, в общуването с държавни чиновници и с частна охранителна фирма…

Интересно беше да се провери дали биха ме завлекли при началника насила. Все пак те не са милиция. Но аз предпочетох да не нажежавам обстановката и се подчиних на цивилния си конвой.

Началникът на охраната, човек вече на години и явно работил в органите на реда, ме гледаше укорително.

— Какви ги вършите, господин Городецки… — каза той, въртейки между пръстите си моята картичка-пропуск за територията на „Ассол“. — Държите се като в държавно учреждение, да ме извинявате за израза…

У мен възникна усещането, че много му се иска да счупи пропуска ми, да извика охраната и да ме изгони от елитната територия.

Много ми се искаше да се извиня и да кажа, че повече няма да правя така. Още повече, че наистина ми беше срамно.

Само че това беше желание на Светлия маг Антон Городецки, а не на притежателя на малка фирма за търговия с млечни продукти А. Городецки.

— А какво толкова е станало? — попитах аз. — Ако молбата ми е неизпълнима, да ми бяха казали веднага.

— А парите защо? — попита началникът на охраната.

— Какви пари? — учудих се аз. — А… вашият сътрудник е сметнал, че му предлагам пари?

Началникът на охраната се усмихна.

— В никакъв случай! — твърдо казах аз. — Бръкнах в джоба за носната си кърпичка. Алергията ми много ме тормози днес. А в джоба имах всякакви дребни, та ги извадих… но дори не успях да се изсекна.

Явно прекалих.

Началникът с каменно лице ми подаде картичката и много вежливо каза:

— Инцидентът е приключен. Както разбирате, господин Городецки, прегледът на работните записи от частни лица е забранен.

Аз почувствах, че началникът най-много се засегна от фразата за „всякакви дребни“. Тук, разбира се, нямаше бедняци. Но и не бяха толкова богати, че да наричат сто долара „всякакви дребни“.

Аз въздъхнах и наведох глава:

— Извинете, сглупих. Наистина се опитах да предложа… възнаграждение. Цяла седмица обикалях по учреждения, фирмата си пререгистрирах… вече и рефлекс си изработих.

Началникът ме гледаше изпитателно. И като че ли малко поомекна.

— Виновен съм. — признах си аз. — Но направо полудявам от любопитство. Ако щете вярвайте, почти не съм спал, само съм се чудел…

— Виждам, че не сте спали. — гледайки ме, каза началникът. И не издържа — все пак човешкото любопитство е неизтребимо: — А какво толкова ви заинтересува?

— Жената с дъщеричката сега са на вилата. — казах аз. — Аз обикалям тук, опитвам се да завърша ремонта… и изведнъж получавам писмо. Анонимно. Написано с женски почерк. А в писмото… ами, как да кажа… килограм кокетство и половин килограм обещания. Демек, прекрасна непозната мечтае да се запознае с вас, но не рискува да направи първата крачка. Ако съм внимателен и разбера от кой е писмото — само трябва да се приближа…

В очите на началникът загоря бодро огънче.

— А жената е на вилата? — каза той.

— На вилата. — кимнах аз. — Вие да не си помислите… никакви бъдещи планове. Просто ми се иска да разбера коя е тази непозната.

— Писмото у вас ли е? — попита началникът.

— Незабавно го изхвърлих. — признах си аз. — Ще вземе да го види жена ми и върви доказвай после, че нищо не е имало…

— Кога е било изпратено?

— Преди три дена. От нашия пощенски клон.

Началникът размишляваше.

— Там събират писмата един път на ден, вечерта. — казах аз. — Не мисля, че се посещава от много хора… само пет-шест човека на ден. Ако можех да погледна…

Началникът поклати глава. Усмихна се.

— Да, разбирам, че не е разрешено… — казах печално аз. — Но поне вие погледнете, а? Може и да няма никаква жена, може съседа да си прави шега. Той е такъв… весел човек.

— Онзи от десетия етаж ли? — намръщи се началникът.

Аз кимнах:

— Погледнете… просто кажете, имало ли е жена, или не…

— Това писмо ви компрометира, нали? — каза началникът.

— В известен смисъл. — признах аз. — Пред жена ми.

— Какво пък, тогава имаме основание да прегледаме записите. — реши началникът.

— Много ви благодаря! — възкликнах аз. — Много, много ви благодаря!

— Виждате ли колко е просто? — каза началникът, натискайки бавно клавишите по клавиатурата на компютъра. — А вие — пари… Ама че съветски навици… сега…

Аз не се сдържах, станах и застанах зад рамото му. Началникът не възрази. Той беше заинтригуван — явно на територията на „Ассол“ нямаше много работа за него.

На екрана се появи изображение на пощенският клон. Отначало от един ъгъл — можеше прекрасно да се види какво правят момичетата. После от друг — към входа и пощенската кутия.

— Понеделник. Осем сутринта. — тържествено каза началникът. — А сега какво? Да гледаме екрана дванайсет часа?

— Ох, наистина… — фалшиво се огорчих аз. — Не помислих за това…

— Натискаме клавиша… не, ето този… и какво се получава?

Изображението започна леко да потрепва.

— Какво? — попитах аз, сякаш не бях проектирал аналогична система за нашия офис.

— Търсене на движение! — тържествено възкликна началникът.

Първият улов беше в девет и половина. В пощата влезе някакъв работник с азиатски вид. И изпрати цяла пачка писма.

— Не е вашата непозната, нали? — заяде се началникът. И поясни: — Това са строителите на втори корпус. Непрекъснато изпращат писма в Ташкент.

Аз закимах.

Вторият посетител беше в един и петнайсет. Непознат, но много солиден господин. Зад него вървеше бодигард.

Господинът не изпрати писма. Изобщо не разбрах за какво е влязъл — или да позяпа момичетата, или да разучи територията на „Ассол“.

А третия беше… Лас!

— О! — възкликна началникът. — Това е вашият съсед-шегаджия, нали? Който пее песнички посред нощ?

Лош следовател съм…

— Той е… — прошепнах аз. — Нима…

— Добре, ще гледаме нататък. — смили се началникът.

Нататък, след двучасова пауза, народът се изсипа вкупом.

Още трима от живущите изпратиха писма. Всички — мъже, всички с много сериозна външност.

И една жена. На около седемдесет години. Точно преди да затворят. Дебела, в пищна рокля и с огромни безвкусни гердани. Редките сиви коси бяха накъдрени.

— Нима е тя? — възхити се началникът. Стана и ме потупа по рамото: — Е, какво, има ли смисъл да търсим тайнствената непозната.

— Всичко е ясно. — казах аз. — Номер.

— Нищо, номер — това не е беля. — отговори началникът. — А към вас имам една молба, за в бъдеще… никога не правете такива двусмислени постъпки. Не вадете пари, ако не смятате да плащате на някой.

Аз наведох глава.

— Сами развращаваме хората. — с мъка в гласа каза началникът. — Разбирате ли? Сами! Веднъж ще предложиш, втори път ще предложиш… на третия път от теб ще искат. А ние се оплакваме — защо така, откъде се взе… Та вие сте добър, светъл човек!

Аз удивено се втренчих в началника.

— Добър сте, добър. — каза началникът. — Вярвам на усета си. За двайсет години в криминалното следствие всякакви съм виждал… Не правете повече така, става ли? Не увеличавайте злото около нас.

Отдавна не съм бил толкова засрамен. Светлия маг го учиха да не върши злини!

— Ще се постарая. — казах аз. Погледнах виновно началника в очите. — Много ви благодаря за помощта…

Началникът не отговори. Очите му станаха стъклени, чисти и безмислени, като на бебе. Устата му се отвори. Пръстите, лежащи на облегалката на стола се свиха и побеляха.

Замразяване. Просто заклинание, много ефикасно.

А зад гърба ми, до прозореца, стоеше някой. Аз не го виждах — чувствах го с гърба си…

Отскочих настрани, толкова бързо, колкото можех. Но успях да почувствам леденото дихание на Силата, насочено в мен. Не, това не е замразяване. Това е нещо аналогично от вампирския арсенал.

Силата се плъзна по мен и потъна в нещастния охранител. Маскировката на Хесер не само ме криеше, а и ме защитаваше!

Удряйки рамото си в стената, аз изпънах ръка, но в последната секунда все пак се удържах и не нанесох удар. Примигнах — и вдигнах сянката към очите си.

До прозореца, зъбейки се от напрежение, стоеше вампир. Висок, с физиономия на породист европеец. Висш вампир, без всякакво съмнение. И не новичък, като Костя. Той беше поне на триста години, най-малко. И по сила, без съмнение, ме превъзхождаше.

Но не и Хесер! Вампира не виждаше, че съм Различен. И сега всички подтискани инстинкти, които висшите вампири умеят да сдържат в себе си, избиваха навън. Не зная за кого ме взе — за някой особен човек, способен да се сравнява по реакции с вампирите, за митичния „мелез“ — дете от човешка жена и мъж-вампир, — за не по-малко измисления ловец на нисши Различни… Но вампирът явно беше готов да обезумее и да започне да руши всичко около себе си. Лицето му потече като пластилин, оформяйки муцуна на звяр с голямо чело, на горната челюст се издължиха кучешките зъби, на пръстите се появиха остри нокти.

Обезумял вампир — това е страшно. Единственото по-лошо от него е уравновесеният вампир.

Само рефлексите ме спасиха от двубоя със съмнителен изход. Аз се сдържах и не нанесох удар, а извиках традиционната формула за арест:

— Нощен Патрул! Излез от Сумрака!

И моментално от вратата се чу глас:

— Стой, та това е наш!

Беше удивително, колко бързо се нормализира вампира. Зъбите и ноктите се прибраха, лицето се промени, приемайки пак онзи сдържан, породист вид на преуспял европеец. И аз добре помнех този европеец — от славния град Прага, където варят най-добрата бира и пазят най-красивата готика в света.

— Витезслав? — възкликнах аз. — Какво си позволявате?

А на вратата, разбира се, стоеше Едгар. Тъмният маг, който след кратка работа в московския Дневен Патрул отиде в Инквизицията.

— Антоне, моля за извинение! — хладнокръвния прибалтиец наистина беше смутен. — Малка грешка. Работен момент…

Витезслав беше самата любезност.

— Нашите извинения, патрулен. Не ви познахме…

Той бързо плъзна поглед по мен и в гласът му се появи възхищение:

— Каква маскировка… Поздравявам ви, патрулен. Ако това е ваша изработка, то аз скланям глава.

Не започнах да обяснявам кой ми е поставял защитата. Рядко се удава на Светъл маг (а и на Тъмен, защо да си кривим душата) безнаказано да покрещи на инквизиторите.

— Какво направихте с човека? — излаях аз. — Той е под моя защита!

— Работен момент, както вече каза моят колега. — свивайки рамене, отвърна Витезслав. — Интересуват ни данните от видеокамерите.

Едгар небрежно премести креслото със застиналия началник на охраната и се приближи към мен. Усмихна се:

— Городецки, всичко е наред. Вършим една и съща работа, нали?

— Имате ли разрешение за подобни… работни моменти? — попитах аз.

— Имаме много разрешения. — хладно и отчетливо произнесе Витезслав. — Даже си нямате представа колко много са те.

Край, опомни се. И веднага се заяде. И още как — той едва не се поддаде на инстинктите си, загуби самоконтрол, което за висш вампир е просто позор. И в гласът на Витезслав се появи истинска, спокойна ярост.

— Искате ли да проверите, патрулен?

Естествено, инквизиторът не може да позволи да му крещят. Само че и аз вече не можех да отстъпя!

Положението спаси Едгар. Вдигна ръка и много емоционално възкликна:

— Аз съм виновен! Трябваше да разпозная господин Городецки! Витезслав, това е мой личен пропуск! Извинете!

Аз първи протегнах ръка на вампира.

— Наистина — вършим една и съща работа. Не очаквах да ви видя тук.

С това попаднах в целта. Витезслав за миг отклони очи. И много дружелюбно се усмихна, стискайки ръката ми. Дланта на вампира беше топла… и аз разбирах какво означава това.

— Колегата Витезслав идва направо от самолета. — каза Едгар.

— И още не е успял да си направи временна регистрация? — уточних аз.

Колкото и могъщ да беше Витезслав, каквато и длъжност да заемаше в Инквизицията, той си оставаше вампир. И беше длъжен да премине през унизителната процедура на регистрацията.

Но аз не продължих да го притискам. Напротив.

— Можем да извършим всички формалности тук. — предложих аз. — Имам това право.

— Благодаря, — кимна вампирът, — но аз ще мина през вашият офис. Редът преди всичко.

Крехкият мир беше възстановен.

— Вече прегледах записите. — казах аз. — Преди три дена са изпраща писма четирима мъже и една жена. И някакъв работник е изпратил цяла купчина писма. Тук работят строители от Узбекистан.

— Добър знак за вашата страна. — много вежливо каза Витезслав. — Когато за работна ръка се използват граждани от съседни държави, това е признак за икономически подем.

Можех да му обясня какво мисля по този повод. Но си премълчах.

— Искате ли да прегледате записите? — попитах аз.

— Ако обичате, да. — съгласи се вампирът. Едгар скромно стоеше отстрани.

Изведох на монитора образа от пощенския клон. Включих „търсене на движение“ — и ние отново разгледахме всички любители на епистоларния жанр.

— Този го познавам. — тикнах аз пръст в Лас. — Днес ще разбера какво точно е пращал.

— Подозирате ли го? — уточни Витезслав.

— Не. — поклатих глава аз.

Вампирът пусна записа отново. Но този път нещастният замразен началник също беше преместен пред компютъра.

— Кой е този? — питаше Витезслав.

— Живущ. — безучастно гледайки екрана, отговаряше началникът. — Първи корпус, шестнайсети етаж…

Паметта му беше отлична. Той назова по име всички заподозрени, само работника не разпозна. Освен Лас, живущия на единайсетия етаж и старицата от единайсетия, писма бяха изпращали двамата мениджъри на „Ассол“.

— Ние ще се заемем с мъжете. — реши Витезслав. — Като начало. Вие проверете старицата, Городецки. Става ли?

Аз свих рамене. Сътрудничеството си е сътрудничество, но няма да позволя да ме командват.

Още повече Тъмен. Вампир.

— Това за вас ще е по-лесно. — поясни Витезслав. — На мен… ми е трудно да се приближавам към стари хора.

Признанието беше откровено и неочаквано. Аз измучах нещо и не се впуснах в уточнения.

— Чувствам в тях онова, от което съм лишен. — все пак поясни вампирът. — Смъртта.

— Завиждате ли им? — не се сдържах аз.

— Страхувам се. — Витезслав се наведе над охранителя и произнесе: — Сега ще си тръгнем. Ти ще спиш пет минути и ще сънуваш хубави сънища. Когато се събудиш, ще забравиш нашето посещение. Ще помниш само Антон… ще се отнасяш много добре към него. Ако на Антон му се наложи — ще му оказваш всякаква помощ.

— Нямаше нужда… — слабо протестирах аз.

— Вършим една и съща работа. — напомни вампирът. — Знам колко е трудно да работиш под прикритие. Довиждане.

Миг — и той изчезна. Едгар виновно се усмихна и излезе през вратата. Без да чакам пробуждането на началника, и аз напуснах кабинета.

Глава 4

Съдбата, която според уверенията на нашите магове не съществуваше, беше благосклонна към мен.

В хола на „Ассол“ (е, не мога да нарека това помещение „стълбищна площадка“!) видях същата онази старица, към която се боеше да се приближи вампира. Тя стоеше до асансьора и замислено гледаше бутоните.

Аз погледнах през Сумрака и се убедих, че старицата е напълно объркана, почти в паника. Тук охраната не можеше да помогне — външно старицата беше напълно невъзмутима.

И аз решително се отправих към възрастната дама. Именно към „възрастната дама“ — защото тук невзрачната, добра, руска дума „старица“ изобщо не беше подходяща.

— Извинете, мога ли да ви помогна с нещо? — попитах аз.

Възрастната дама ме погледна накриво. Без старческа подозрителност, по-скоро със смущение.

— Забравих къде живея. — призна тя. — Случайно да знаете?

— Единайсетия етаж. — казах аз. — Ще позволите ли да ви изпратя?

Сивите къдрици, през които се виждаше тънка розова кожа, едва забележимо кимнаха.

— Осемдесет години. — каза старицата. — Това помня… тежко е да се помни. Но помня.

Аз хванах дамата под ръка и я придружих до асансьора. Някой от охраната се запъти към нас, но престарялата ми спътница поклати глава:

— Господинът ме придружава…

Господинът я придружи. Възрастната дама позна вратата си и дори радостно ускори крачка. Апартаментът не беше заключен, апартаментът беше великолепно ремонтиран и обзаведен, а в антрето обикаляше енергична мома на около двайсет години и се отчайваше по телефона:

— Да, и долу я търсих… Пак изчезна…

Нашата поява приведе момата във възторг. Само се боя, че и милата усмивка, и трогателната й загриженост бяха адресирани най-вече към мен.

Младите и симпатични девойки не работят като прислужници в такива сгради само заради парите.

— Машенка, сервирай ни чай. — прекъсна нейното бърборене старицата. Сигурно и тя не хранеше илюзии по този повод. — В голямата стая.

Момата послушно се втурна към кухнята, но все пак се усмихна още веднъж и прошепна в ухото ми, докосвайки ме пресметливо с твърдата си гръд:

— Съвсем е изкукуригала вече… Аз се казвам Тамара.

Неизвестно защо, не ми се искаше да се представям. Влязох след старицата в „голямата стая“. Ама много голяма стая. Със стари, още от времето на Сталин мебели и явни следи от работата на скъп дизайнер. По стените бяха окачени чернобели снимки — отначало ги взех за елементи на интериора. А после съобразих, че младата, ослепително красива белозъба девойка в пилотски шлем е тази същата дама.

— Швабите бомбардирах. — скромно каза дамата, сядайки до кръглата маса, покрита с кадифена покривка с пискюлчета. — Ето там, самият Калинин ми връчва орден…

Напълно стъписан, аз седнах срещу бившата пилотка.

Такива като нея, в най-добрият случай, доживяват годините си в стари държавни вили или в огромните вехти „сталинки“. Но не и в елитен жилищен комплекс! Та тя е хвърляла бомби по фашистите, а не е извозвала златния запас на Райхстага!

— Внукът ми купи апартамента. — сякаш прочела мислите ми, каза старицата. — Голям апартамент. Не помня нищо тук… всичко е сякаш познато, а не помня…

Аз кимнах. Добър внук, спор няма. Ясно е, че да припишеш скъпия апартамент на орденоносната баба, а после да го получиш в наследство, е много правилна стъпка. Но във всички случаи — добра постъпка. Само че трябваше по-придирчиво да се подбере прислугата. Не двайсетгодишно момиче, а яка възрастна санитарка…

Старицата замислено гледаше през прозореца. Каза:

— По-добре да живеех в онези къщи, малките… По-привично е…

Но аз вече не слушах. Аз гледах масата, затрупана от изпомачкани писма със забавния печат „Получателят не е на указания адрес“. И нищо чудно. Като получатели фигурираха и всесъюзния ръководител Калинин, и Генералисимус Йосиф Сталин, и другаря Хрушчов, и дори „скъпи Леонид Илич Брежнев“.

Явно паметта на старицата не бе удържала по-късните водачи.

— Не издържам без работа. — оплака се старицата, улавяйки погледа ми. — Все моля да ме назначат в някое училище, лятна школа… да разказвам на младите как сме живяли…

Аз все пак погледнах към нея през Сумрака. И едва не извиках на глас.

Старата авиаторка беше потенциална Различна. Може би не много силна, но напълно явна!

Само че да я инициират на тази възраст… не мога да си го представя. На шейсет, на седемдесет години… но на осемдесет?

Та тя ще умре от напрежение. Ще изчезне в Сумрака като безплътна безумна сянка…

Не можеш да провериш всички. Дори и в Москва, където има толкова много патрулни.

И понякога откриваме своите братя и сестри твърде късно…

Появи се Тамара — с поднос, затрупан с купички със сладки и бонбони, чайник и красиви старинни чашки. Безшумно нареди купичките на масата.

А старицата вече дремеше, продължавайки да стои изпъната и здраво хванала се за стола.

Аз станах тихо и кимнах на Тамара:

— Ще си тръгвам. Вие я наглеждайте по-внимателно, тя забравя къде живее.

— Та аз не отделям очи от нея! — отговори Тамара, невинно трепкайки с мигли. — Какво говорите…

Проверих и нея. Никакви способности на Различен. Обикновена млада жена. Даже по своему добра.

— Често ли пише писма? — попитах аз и леко се усмихнах.

Приемайки усмивката за разрешение, Тамара се заусмихва:

— Непрекъснато! И на Сталин, и на Брежнев… голяма откачалка, нали?

Не започнах да споря.

* * *

От всички кафенета и ресторанти, с които беше натъпкан „Ассол“, работеше само кафенето в супермаркета. Много мило кафенце — като тераса на втория етаж, надвиснала над касовите апарати. С прекрасен изглед към цялата търговска площ. Сигурно е хубаво да пиеш тук кафе преди приятната разходка за продукти, набелязвайки си маршрут за „шопинга“. Ама че ужасна дума, такъв чудовищен англицизъм, а се е впило в руския език като пиявица!

Там и хапнах, стараейки се да не се ужасявам от цените. После си взех двойно еспресо, купих пакет цигари — пуша доста рядко — и се опитах си представя, че съм детектив.

Кой е изпратил писмото?

Различният-предател или човекът — клиент на Различния?

Като че ли и на двамата това не беше необходимо. Ама напълно неизгодно! А версията с някой трети, опитващ се да предотврати инициацията, е твърде мелодраматична.

Мисли, главо, мисли! И по-объркани ситуации са възниквали. Има предател-Различен. Има и негов клиент. Писмото е изпратено в Патрулите и Инквизицията. Значи, най-вероятно, писмото е изпратено от Различен. Силен, умен, знаещ Различен.

Следва въпроса — защо?

Всъщност, отговор имаше. За да не се налага да извършва същата тази „инициация“. За да предаде клиента в нашите ръце и да не изпълни обещанието.

Значи въпросът не е в парите. По някакъв непонятен начин неизвестният „клиент“ е получил власт над Различния. Власт — страшна, абсолютна, позволяваща му да иска каквото му хрумне. Различния не може да признае, че някой човек има такава власт над него. И прави ход с коня…

Така-така-така!

Аз запалих цигара и отпих от кафето. Изтегнах се в мекото кресло.

Нещо започва да се очертава. По какъв начин Различен може да попадне в робство на човек? На обикновен човек, независимо колко е богат, влиятелен, умен…

Имаше само един вариант и той изобщо не ми харесваше. Нашият тайнствен Различен-предател може да се окаже в положението на златната рибка от приказката. Да даде на човека честна дума да изпълни всякакво негово желание. Та нали и рибката не е очаквала, че побърканата старица (между другото, за старицата — трябва да съобщя на Хесер, че съм намерил потенциална Различна) ще поиска да стане Морската Владетелка.

И точно тук се криеше основната неприятност.

И вампира, и върколака, и Тъмният маг могат да пренебрегнат дадената дума.

Ще обещаят, а после ще си вземат думите обратно. Че и гърлото му ще прегризат, ако човека започне да настоява за правата си.

Значи прибързаното обещание е дадено от Светъл маг!

Възможно ли е?

Възможно е.

Много лесно. Костя е прав, ние всички сме малко наивни. Лесно могат да ни подведат чрез човешките слабости, от чувство за вина, чрез всякаква романтика…

И така — предателя е в нашите редици. Той е дал дума, засега няма да изясняваме поради каква причина. Той е в капан. Ако откаже да изпълни обещанието си, Светлия маг ще се развъплъти…

Стоп! Отново любопитен момент. Аз мога да обещая на човек да изпълня „всичко, което поиска“. Но ако ме помоли за нещо неизпълнимо… ами… не знам какво по-точно, не за нещо трудно, противно или забранено, а именно неизпълнимо… например да угася слънцето или да превърна човек в Различен… Какво ще му отговоря? Че това е невъзможно. По никакъв начин. И ще бъда прав, и няма да имам никакво основание да се развъплътя. И на моя господар-човек ще му се наложи да се примири с това. Да поиска нещо друго… Пари, здраве, потресаваща сексуална привлекателност, късмет в борсовите игри, нюх към опасностите. Изобщо — обикновените човешки радости, които всеки силен Различен е способен да осигури.

Но Различния-предател се паникьосва! И то дотолкова, че насъсква към „господаря“ си и двата Патрула и Инквизицията! Той е притиснат в ъгъла, той се бои да не изчезне завинаги в Сумрака.

Значи — той наистина може да превърне човек в Различен! Значи — невъзможното е възможно. Има начин. Той не е всеобщо достояние, но го има… Изведнъж ми стана неприятно.

Предателят е някой от нашите най-стари и знаещи магове. Не е задължително да е маг извън категориите, не е задължително да заема много висок пост. Но — блъскан от живота и допуснат до най-големите тайни…

Неизвестно защо веднага си помислих за Семьон.

За Семьон, който знае такива неща, че на него, Светлия маг, поставят на тялото знака на Наказващият Огън. „Аз вече втори век живея…“ Може би. Друг кой?

Има много стари и опитни магове, които не работят в Патрула. Живеят си в Москва, гледат телевизия, пият си бирата, ходят на мачове… Но аз не ги познавам, ето къде е белята. Не искат те, мъдрите и оттеглили се от работата си, да се замесват в безкрайната война на Патрулите.

И при кого да отида за съвет? На кого да изложа своите ужасни догадки? На Хесер? На Олга? Та те, потенциално, също влизат в кръга на заподозрените.

Не, не вярвам, че те ще сгафят така. И мачканата от живота Олга, и хитрия Хесер, не ще и дума — не могат да се насадят по този начин, няма да дадат неизпълними обещания. Но и Семьон не би могъл! Не вярвам че мъдрият — в стария, народен смисъл на думата мъдър, — Семьон, така ще се изложи…

Значи някой друг от нашите е сбъркал. И как ли ще изглеждам, повдигайки такова обвинение? „Струва ми се, че е виновен някой от нас. От Светлите. Най-вероятно — Семьон. Или Олга. Или самият вие, Хесер…“

Как после ще ходя на работа? Как ще гледам приятелите си в очите?

Не, не мога да повдигам такива обвинения. Трябва да знам със сигурност.

Не знам защо, но ми беше неудобно да извикам келнерката. Отидох до бара и помолих да ми сварят още една чашка кафе. Опрях се на перилата и погледнах надолу.

А там открих моят нощен познат. Китаристът и колекционер на забавни тениски, щастливият притежател на голяма английска тоалетна чиния стоеше до открития басейн, пълен с живи омари. Лицето на Лас говореше за напрегнат размисъл. После той се ухили и забута количката си към касата. Аз се напрегнах.

Лас бавно сложи на движещата се лента скромните си покупки, сред които особено се открояваше бутилка чешки абсент. А преди да плати, каза:

— Знаете ли, там има един басейн, с омари…

Момичето на касата се усмихна, потвърждавайки с целия си вид, че басейн има, омарите плуват в него и чифт живи членестоноги идеално ще подхожда на абсента, млякото и замразените пелмени.

— Та така… — невъзмутимо продължи Лас. — Току-що видях как един омар се качи на гърба на друг, изпълзя навън и се скри под онези хладилници…

Момичето замига бързо. След минута на касата се появиха двама охранители и яка лелка-чистачка. Изслушвайки вестта за бягството, те се хвърлиха към хладилниците. Лас плати, поглеждайки към залата.

А гонитбата на несъществуващия омар беше в разгара си. Чистачката мушкаше с дръжката на метлата под хладилника, охранителите се суетяха наоколо, а аз дочух:

— Към мен, бутни го към мен! Вече почти го виждам!

С израз на тиха радост върху лицето си Лас се отправи към изхода.

— По-внимателно ръчкай, ще повредиш кожуха — няма да охлажда! — предупреждаваше охранителя.

Опитвайки се да изгоня от лицето си недостойната за един Светъл маг усмивка, аз си взех кафето от момичето. Не, такъв няма да тръгне да изрязва с ножички букви от вестник. Твърде скучно е.

Телефонът ми зазвъня.

— Привет, Светле. — казах аз в слушалката.

— Как върви работата, Антоне?

Този път тревогата в гласа й беше по-малко.

— Пия кафе. Пообщувах с колегите. От конкурентите фирми.

— Аха. — каза Светлана. — Юнак. Трябва ли ти моята помощ?

— Ама ти… не си на работа. — разстроено казах аз.

— Не ми пука! — моментално реагира Светлана. — За теб се притеснявам, не за Патрула!

— Засега няма нужда. — отвърнах аз. — Как е Надечка?

— Помага на мама да вари борш. — засмя се Светлана. — Така че обяда закъснява. Да я повикам ли?

— Ъхъ. — казах аз и се разположих до прозореца.

Но Надка не взе слушалката и не пожела да говори с татко.

На двегодишна възраст такова непокорство е нормално.

Аз си поговорих още малко със Светлана. Искаше ми се да я попитам, изчезнали ли са лошите й предчувствия, но се сдържах. По гласът й ставаше ясно, че са изчезнали.

Разговорът свърши, но не бързах да прибирам слушалката. Да звъня в офиса — не си струва. Ами ако поговоря с някой? Лице в лице?

Е, нали трябва да излизам в града, да срещам разни хора, да движа търговските си дела, да сключвам нови договори?

Набрах номера на Семьон.

Стига съм си играл на детектив. Светлите не лъжат своите.

* * *

За срещи — не съвсем делови, но не и съвсем лични — са подходящи малките кръчми, с най-много пет-шест маси. Някога в Москва нямаше такива. Щом е заведение за хранене, трябваше да е с помещение за добър гуляй.

Сега се появиха.

Това с нищо незабележимо кафе беше в самия център, в Солянка. Врата в стената, направо от улицата, пет маси, малък бар — в „Ассол“ даже баровите стойки в апартаментите бяха по-внушителни.

И в посетителите нямаше нищо особено. Това не беше от онези клубове по интереси, които обича да колекционира Хесер — тук се събират аквалангисти, там — крадци-рецидивисти.

Кухнята пък изобщо не претендираше за нищо. Два вида наливна бира, твърд алкохол, кренвирши от микровълновата печка и картофи от фритюрник. Ширпотреба.

Може би затова Семьон предложи да се срещнем тук? Той напълно пасваше на това кафене. Впрочем, и аз не се откроявах особено много…

Шумно издухвайки пяната от бирата — такова нещо съм виждал само в старите филми — Семьон сръбна от „Клингска златна“ и умиротворено ме погледна:

— Разказвай.

— Знаеш ли за кризиса? — направо хванах бика за рогата аз.

— За кой по-точно? — уточни Семьон.

— Кризиса с анонимните писма.

Семьон кимна. Даже уточни:

— Току-що оформих временната регистрация на пражкия ни гост.

— Ето какво си мисля. — въртейки халбата по чистата покривка, казах аз. — Този, който ги е изпратил, е Различен.

— Без съмнение. — каза Семьон. — Ти си пий бирата. Ако искаш, после ще те изтрезня.

— Не можеш, защитен съм.

Семьон примижа, гледайки към мен. И се съгласи, че да, защитен съм и не му е по силите да пробие непроницаемата за магии черупка, наложена, няма от кой друг да е, от самия Хесер.

— И така, — продължих аз. — ако изпращача е Различен, какво се опитва да постигне?

— Изолация или унищожаване на своя клиент-човек. — спокойно отвърна Семьон. — Явно прибързано е обещал да го направи Различен. И сега се дърпа.

Всичките ми героически умствени усилия се оказаха напразни. Неработещият пряко по задачата Семьон е стигнал до същите изводи сам-самичък.

— Това е Светъл Различен. — казах аз.

— Защо? — учуди се Семьон.

— Тъмният разполага с много други начини да се откаже от обещанието си.

Семьон помисли, подъвка картофче и каза, че да, явно е така. Но не би отхвърлил стопроцентово участието на Тъмните… Защото и Тъмните могат да дадат такава обвързваща клетва, че да не могат да се отметнат. Например — да се закълнат в Тъмнината10, да призоват за свидетел изначалната сила. След това няма измъкване.

— Съгласен съм. — казах аз. — И все пак по-вероятно е да се е издънил някой от нашите.

Семьон кимна и отговори:

— Не съм аз.

Аз отклоних поглед.

— Не се връзвай толкова. — меланхолично каза Семьон. — Правилно разсъждаваш и правилно действаш. И ние можем да се издъним. И аз може да сгафя. Благодаря ти, че ме повика за разговор, а не хукна право към началството… Давам ти честна дума, Светъл маг Антон Городецки, че не съм изпращал онези писма и не знам кой е изпращача.

— Много се радвам. — честно казах аз.

— А пък аз как се радвам… — ухили се Семьон. — Ето какво ще ти кажа: провинилия се Различен е много нагъл. Не стига че вдигна под тревога Патрулите, ами и Инквизицията забърка. За това трябва или да нямаш грам мозък в главата, или много добре да си пресметнал всичко. В първия случай с него е свършено, във втория — ще се отърве. Залагам две към едно, че ще се отърве.

— Семьон, какво излиза — че може да се превърне човек в Различен? — попитах аз.

Честността е най-добрата политика.

— Не знам. — поклати глава Семьон. — По-рано смятах, че е невъзможно. Но, съдейки по последните събития — има някаква вратичка. Много тясна, много неприятна, но има.

— Защо неприятна? — хванах се аз за думите му.

— Защото иначе щяхме да я използваме. Например — колко добре щеше да е да направим президентът Различен! И не само президентът, а всички повече или по-малко влиятелни хора. Щеше да има приложение към Договора, определящ начина за инициация, щеше да съществува същото противопоставяне, но на друго ниво.

— А пък аз си мислех, че това е забранено. — признах си аз. — Срещнали се Висшите, договорили са се да не нарушават баланса… заплашили се един другиго с абсолютното оръжие…

— С какво? — замръзна Семьон.

— Ами, с абсолютното. Помниш ли, ти разказваше за термоядрените бомби с надпределна мощност? Едната при нас, другата — при американците… Сигурно нещо такова има и в магията…

Семьон се разсмя:

— Ти какво, Антоне! Няма такива бомби, това е фантастика, измислица! Учи повече физика! Съдържанието на тежка вода в океана е твърде малко за самоподдържаща се термоядрена реакция!

— А защо го разказваше тогава? — разстроих се аз.

— Ами малко ли глупости дрънкахме тогава. Не смятах, че ще ми повярваш…

— Ама си… — измърморих аз и отпих от бирата. — Между другото, после не можех да спя…

— Няма абсолютно оръжие, спи спокойно. — ухили се Семьон — Нито техническо, нито магическо. И ако допуснем, че все пак е възможно да инициираш обикновени хора, значи тази процедура е твърде трудна, гадна, със странични ефекти. Накратко — никой не иска да я използва. Нито ние, нито Тъмните.

— И ти не знаеш за такава процедура? — още един път уточних аз.

— Не зная. — Семьон се замисли. — Не, със сигурност не зная. Да се разкриеш пред някои хора, да им заповядваш, или, да кажем, да привличаш наемници — това се е случвало. Но такова нещо — да превърнеш нужния ти човек в Различен — не съм чувал никога.

Пак задънена улица.

Аз кимнах, гледайки мрачно към халбата си.

— Ти не се напъвай толкова. — посъветва ме Семьон. — Има два варианта: или Различния е глупак, или е много хитър. В първия случай ще го намерят или Тъмните, или Инквизицията. Във втория — няма да го намерят, но ще разберат кой е човека и ще го отучат да иска странни неща. Виж, такива случаи знам много…

— И какво да правя? — попитах аз. — Не споря, интересно е да живееш на такова забавно място. Още повече — със служебни пари…

— Ами живей си тогава. — спокойно каза Семьон. — Или гордостта ти се е разиграла? Искаш да изпревариш всички и да намериш предателя?

— Не обичам да зарязвам недовършени неща. — признах си аз.

Семьон се засмя:

— Аз вече сто години само това правя — зарязвам недовършени неща… Имаше, например, едно дело за прокълнат добитък на селянина Беспутнов в Костромска губерния. Ах, какво дело беше, Антоне! Загадка! Кълбо от интриги! Източника беше магически, но толкова хитро осъществен… чрез прехвърляне на проклятието през поле с коноп!

— Нима добитъка яде коноп? — неволно се заинтересувах аз.

— Че кой ще му даде? От конопа селянина направил въже. От въжето — камшик, да подкарва добитъка. През него е преминало проклятието. Хитра пакост — бавна, обмислена. И на сто версти11 наоколо няма нито един регистриран Различен! Заселих се аз в селото, започнах да търся злодея…

— Нима по-рано са работили така? — поразих се аз. — Заради някакъв добитък, някакъв селянин — да се внедрява патрулен?

Семьон се усмихна:

— Всякак работеха едно време. Синът на селянина беше Различен, той помоли да разследваме случая, че баща му едва не направи бесилка от това въже… Та така, заселих се аз, правих се на много затворен човек, с домакинство се обзаведох, даже започнах да набивам клинове под една вдовичка. А през това време търсех. И разбрах, че се натъквам на следите на древна вещица, много добре замаскирана и нерегистрирана в никой от Патрулите. Представяш ли си, каква интрига? Вещица, която беше на двеста-триста години! Имаше сили колкото маг първо ниво! И аз си играх на Нат Пинкертон… търсих… беше ми неудобно да викам на помощ висши магове. И малко по малко — появиха се следи, очерта се кръгът на заподозрените. Една от тях, между другото, беше онази същата вдовичка, с която се занимавах…

— И? — възторжено попитах аз. Нищо, че Семьон обича да послъгва, тази история явно беше истинска.

— И. — въздъхна Семьон. — Дойде метежа в Петроград. Революцията. Тогава, сам разбираш, на никой вече не му беше до хитрата вещица. Човешка кръв се лееше като река. Отзоваха ме. Исках да се върна, да потърся гадинката, но все нямах време. А после селцето изчезна, всички ги преселиха. Може би вещицата вече не е жива.

— Обидно. — казах аз.

Семьон кимна:

— И такива истории при мен — вагон и малка каручка. Така че не се напрягай толкова, не рови земята с нос.

— Ако беше Тъмен, — признах аз, — щях да реша, че отклоняваш подозрението от себе си.

Семьон само се усмихна.

— Не съм Тъмен, Антоне. И на теб това ти е ясно.

— И за инициацията на хора не знаеш нищо… — въздъхнах аз. — А пък аз толкова се надявах…

Семьон стана сериозен:

— Антоне, още едно нещо ще ти кажа. Момичето, което обичах повече от всичко на света, умря през двайсет и първа година. От старост.

Аз го погледнах — и не посмях да се усмихна. Семьон не се шегуваше.

— Само ако знаех как да я направя Различна… — прошепна Семьон, гледайки някъде в далечината. — Само ако знаех… Аз се разкрих пред нея. Аз направих всичко за нея. Тя никога не боледуваше. На седемдесет и три години изглеждаше сякаш е най-много на трийсет. Дори и в гладуващият Петроград не й липсваше нищо, от нейните документи червеноармейците губеха дар-слово… бях подписал мандат при Ленин. А своя век не можах да й дам. Не ни е по силите това. — Той мрачно ме погледна в очите: — Ако знаех как да инициирам Любов Петровна, никого нямаше да питам. През всичко бих минал. Сам щях да се развъплътя, но щях да я направя Различна…

Семьон се надигна и въздъхна:

— А сега, ако трябва да сме честни, ми е все едно. Може ли да се превръщат хората в различни, не може ли — изобщо не ме вълнува. И теб не би трябвало да те вълнува. Жена ти е Различна. Дъщеря ти е Различна. Толкова щастие, и всичкото на един човек? Дори Хесер не може да мечтае за такова.

Той излезе, а аз останах още малко, допивайки бирата си. Собственикът на кафенето — по съвместителство и келнер, и готвач, и барман — не поглеждаше към мен. Излизайки, Семьон постави около масата магическа завеса.

Ама какви ги върша всъщност?

Двама инквизитори ринат земята с нос. Талантливият вампир Костя се носи като прилеп около „Ассол“. Ще разберат, със сигурност ще разберат кой е пожелал да стане Различен. А изпратилият писмата или ще намерят, или не.

А мен какво ме засяга?

Жената, която обичам, е Различна. И още — тя доброволно се отказа от работата си в Патрула, от блестящата кариера на Велика Вълшебница. Само заради мен, идиотът. Та аз, заседналият завинаги на своето второ ниво, да не се комплексирам…

И Надечка е Различна! Няма да ми се налага да изпитвам ужасът на Различния, чийто деца порастват, остаряват и умират. Рано или късно ние ще разкрием пред Надка нейната природа. И тя ще поиска да стане Велика, няма спор. И ще стане Най-великата. Може би дори ще успее да промени този несъвършен свят към по-добро.

А аз си играя на някакви детски шпионски игри! Тормозя се как да изпълня заданието, вместо да отида вечерта при веселия съсед или да разпусна — само заради маскировката, разбира се — в казиното.

Аз станах, оставих пари на масата и излязох. След някой друг час завесата ще изчезне, стопанина ще види парите, празните халби и ще си спомни, че някакви невзрачни мъже са пили там бира.

Глава 5

Половин ден се занимавах с разни безсмислени, никому ненужни неща. Сигурно вампирът Костя би изкривил бледите си устни и би казал какво мисли за моята наивност…

Първо отидох в „Ассол“, преоблякох се в дънки и обикновена риза, след което се отправих към най-близкия нормален двор — към скучните панелни девететажни блокове. Там, за мое огромни удоволствие, открих футболно игрище, на което два отбора от хулигани старша възраст гонеха опърпана топка. Впрочем, имаше и няколко млади мъже. Все пак току-що завършилият световен шампионат по футбол (напълно безславно за нашият отбор) изигра и положителна роля. В малкото оцелели дворове се възраждаше загубеният, като че ли завинаги, дворен дух.

Приеха ме в отбора. В онзи, където имаше само един възрастен мъж с внушително коремче, но много подвижен и емоционален тип. Аз съм слаб играч, но нали тук не играеха световни шампиони…

И около час аз тичах по прашната, утъпкана земя, крещях, стрелях по вратата от разкъсана метална мрежа и дори улучих няколко пъти. Един як десетокласник успя ловко да ме спъне и благодушно се усмихна.

Но аз не се обидих и не се разстроих.

Когато играта приключи — някак от само себе си — аз отскочих до близкия магазин, купих минерална вода и бира, а за най-малолетните футболисти — напитка „Байкал“. Те, разбира се, биха предпочели „кока-кола“, но е крайно време да отвикват от задморските отрови.

Огорчаваше ме само осъзнаването на факта, че твърде голямата щедрост ще предизвика най-разнообразни подозрения. Така че се наложи умерено да върша добри дела.

Сбогувайки се със „своите“ и „чуждите“ играчи, аз отидох до плажа, където с удоволствие се изкъпах в мръсничката, но прохладна вода. „Ассол“ се извисяваше встрани като помпозен дворец.

Ами нека си се извисява…

Най-смешното беше, че много добре разбирах: на мое място някой Тъмен маг можеше да постъпи точно по същия начин. Не някой от младите, наслаждаващи се на недостъпни досега удоволствия, като пресни стриди и скъпи проститутки, а възрастен Тъмен, който е осъзнал, че всичко на света е суета на суетите и всякаква суета.

И би тичал по малкото футболно игрище, би крещял, би ритал топката, би сгълчавал неумело псуващите малчугани: „По-кротко с езика, дребосък!“. А после би отишъл на плажа да се плацика в мътната вода, би лежал на тревата, гледайки в небето…

Къде е тя, границата? Добре, с нисшите Тъмни всичко е ясно. Те са неживи. Те са принудени да убиват, за да съществуват. Тук никаква словесна еквилибристика не може да помогне. Те са зло.

Но къде е истинската граница?

И защо понякога тя е готова да изчезне? Ето в такива моменти, когато целият проблем е един-единствен човек, пожелал да стане Различен? Един-единствен! И какви сили незабавно се хвърлят за издирването! Тъмните, Светлите, Инквизицията… И не само аз работя по това дело, аз съм само преместена напред пешка, извършваща проучване на място. Сбръчва чело Хесер, мръщи се Завулон, озъбва се Витезслав. Човек е пожелал да стане Различен! Бийте го!

А кой не би пожелал?

Не вечният глад на вампирите, не пристъпите на безумие при върколаците, а пълноценният живот на маговете. Когато всичко ти е както при хората.

Само че по-хубаво.

Ти не се страхуваш, че от оставената без надзор кола ще ти откраднат скъпата музикална уредба.

Ти не боледуваш от грип, а ако заболееш от неизличима гадост — на твое разположение са Тъмните магьосници или Светлите целители.

Ти не се тревожиш как ще доживееш до следващата заплата.

Теб не те плашат нощните улици и пияните бандити.

Теб дори милицията не те плаши.

Ти си сигурен, че детето ти спокойно ще се прибере вкъщи от училище, без да се натъкне на някой маниак в подлеза…

Да, разбира се, ето къде е тънкият момент. Твоите близки са в безопасност, те дори са изключени от вампирската лотария. Но ти не можеш да ги спасиш от старостта и смъртта.

И все пак това е още далеч. Някъде далеч в бъдещето. А като цяло е много по-приятно да си Различен.

Освен това, като се отказваш от инициация, ти не печелиш нищо, и дори роднините ти имат право да те наричат глупак. Та нали като станеш Различен, ще можеш да се застъпиш за тях. Както Семьон разказваше… проклели му кравите, а синът-Различен е осигурил патрулен за разследване. Все пак — родна кръв. Нищо не можеш да направиш…

Аз трепнах, сякаш пуснаха ток през мен. Скочих и се втренчих в „Ассол“.

Откъде-накъде Светъл маг ще дава на човек прибързано обещание „да изпълни всичко, каквото поиска“? Само по една причина! Ето я следата!

— Измисли ли нещо, Антоне? — раздаде се глас зад гърба ми.

Аз се обърнах и погледнах Костя в черните стъкла на очилата. Той беше само по бански, както е прието на плажа, но с бяла детска панамена шапчица, седяща на темето му като тюбетейка (явно без угризение на съвестта я е отмъкнал от някой малчуган) и черни очила.

— Напича те слънчицето, а? — ехидно попитах аз.

Костя се намръщи:

— Притиска ме. Виси в небето като ютия… Като че ли на теб не ти е горещо?

— Горещо ми е. — признах аз. — Но това е друга топлина.

— Хайде да не се заяждаме. — помоли Костя. Седна на пясъка, гнусливо измъкна изпод себе си угарка. — Сега се къпя само нощем. Но дойдох… да поговоря с теб.

Стана ми срамно. Пред мен стоеше мрачен млад мъж, само дето беше нежив. Но аз помнех намръщеният хлапак, колебаещ се на вратата на апартамента ми. „Вие не трябва да ме каните на гости, та аз съм вампир, тогава ще мога да дойда нощем и да ви ухапя…“

И този хлапак издържа доста дълго. Пиеше свинска и донорска кръв. Мечтаеше отново да стане жив. „Като Пинокио“ — явно след като е прочел Колоди, е намерил вярно сравнение.

Само ако Хесер не ме бе пратил на лов за вампири…

Не, глупости. Природата щеше да вземе своето. И Костя би получил лиценз.

И все пак нямам право да издевателствам над него. Аз имам огромно предимство — аз съм жив.

Аз мога без срам да се приближавам до стари хора. Именно без срам — защото Витезслав излъга. Не страх, и не отвращение го държаха далеч от старците.

Срам.

— Извинявай, Костя. — казах аз и легнах до него на пясъка. — Да поговорим.

— Според мен, постоянните жители на „Ассол“ нямат нищо общо. — мрачно каза Костя. — Клиентът е сред онези, които се появяват там епизодично.

— Ще се наложи да проверим всички… — фалшиво въздъхнах аз.

— И това не е всичко. Трябва и предателя да търсим.

— Ами ние го търсим.

— Виждам как го търсиш. Какво, разбра ли вече, че това е някой от вашите?

— Откъде-накъде? — възмутих се аз. — Напълно е възможно това да е Тъмен…

Известно време обсъждахме ситуацията. Явно бяхме стигнали едновременно до едни и същи изводи.

Само че сега аз бях на половин крачка напред. И не възнамерявах да помагам на Костя.

— Писмото е изпратено в онази купчина писма, която донесе строителя. — не подозирайки за моето коварство, говореше Костя. — Това е най-лесната работа. Всички тези гастарбайтери живеят в старото училище, там имат общежитие. Всички писма се трупат на масата на дежурния, на първия етаж. Сутрин някой отива до пощата и ги изпраща. За Различния не представлява проблем да отиде в общежитието, да отклони вниманието на дежурния… или просто да почака докато онзи отиде до тоалетната. И да хвърли писмото в общата купчина. Това е! И никакви следи.

— Просто и надеждно. — съгласих се аз.

— Точно в стила на Светлите. — намръщи се Костя. — Да бъркат в жаравата с чужди ръце.

Неизвестно защо не се обидих. Само се усмихнах насмешливо и се обърнах по гръб, гледайки в небето, към ласкавото жълто слънце.

— Добре де, и ние така правим… — измърмори Костя.

Аз мълчах.

— Какво, да не би никога да не сте използвали хора за своите операции? — възмути се Костя.

— Случвало се е. Използвали сме, но не сме ги подвеждали.

— Ами и тук Различния никого не е подвел, само е използвал. — непоследователно заяви Костя, забравяйки напълно за „бъркането в жаравата“. — И си мисля… има ли смисъл да продължавам по тази следа? Досега предателя заличава следите си твърде надеждно. Ще гоня призраци…

— Казват, че преди няколко дена двама от охраната на „Ассол“ са видяли нещо страшно в храстите. — казах аз. — Даже стрелба са открили.

Очите на Костя светнаха.

— Провери ли ги вече?

— Не. — казах аз. — Аз съм маскиран, нямам възможност.

— Може ли аз да ги проверя? — алчно попита Костя. — Слушай, ще отбележа, че ти…

— Проверявай. — разреших аз.

— Благодаря ти, Антоне! — Костя разцъфна в усмивка и доста болезнено ме чукна с юмрук по рамото. — Все пак си свестен човек! Благодаря ти!

— Работи, — не се сдържах аз, — може и извънреден лиценз да получиш.

Костя веднага млъкна и помрачня. Втренчи се в реката.

— Колко хора си убил, за да станеш висш вампир? — попитах аз.

— Какво значение има за теб?

— Просто така… интересно ми е.

— Ами отвори си архивите и погледни. — криво се усмихна Костя. — Толкова ли е трудно?

Това, разбира се, не беше никак трудно. Но аз никога не съм гледал досието на Костя. Не исках да зная…

— Чичо Костя, дай шапката! — взискателно изписукаха до нас.

Аз погледнах към малкото, около четири годишно момиченце, дошло при Костя. Наистина — омаял е детето, отмъкнал му шапката… Костя послушно свали панамата от главата си и я даде на момичето.

— Довечера ще дойдеш ли пак? — поглеждайки към мен и нацупвайки устни, попита момиченцето — Да ми разкажеш приказка?

— Ъхъ. — кимна Костя.

Момиченцето засия и побягна към младата жена, събираща багажа си. Само пясъка изпод петите й ме изпръска…

— Та ти си откачил! — изръмжах аз, скачайки от мястото си. — Още тук ще те разнеса на прах!

Сигурно лицето ми е било ужасяващо. Костя бързо викна:

— Ти какво? Ти какво, Антоне? Това ми е родна племенница! Майка й ми е сестра! Те живеят в Строгино, тези дни им гостувам, за да не кръстосвам целия град!

Аз се сепнах.

— Какво, реши че пия кръв от нея ли? — все още гледайки ме с опасение, попита Костя. — Върви, провери! Никакви ухапвания няма! Това е моя племенница, ясно ли ти е? Заради нея всеки ще загробя!…

— Пфу! — изплюх се аз. — А какво да си помисля? „Довечера пак ще дойдеш“, „приказка ще разкажеш“…

— Типичен Светъл… — вече по-спокойно каза Костя. — Щом съм вампир, значи съм гадина, така ли?

Нашето крехко примирие… не че свърши, но се превърна в нормална студена война. Костя се ядосваше, аз стоях и се ругаех за твърде прибързаните изводи. Не се издава лиценз за деца под дванайсет години, а Костя не е такъв глупак, че да ловува без лиценз.

Но ето… понесе ме.

— Та ти имаш дъщеря. — сети се изведнъж Костя. — Точно такава, нали?

— По-малка. — отвърнах аз. — И по-хубава.

— Много ясно, щом е своя, е по-хубава. — ухили се Костя. — Добре, Городецки. Разбрах всичко. Да забравим за това. Благодаря за насочването.

— Няма за какво. — казах аз. — Може тези охранители нищо да не са видели. Пийнали водка или са се напушили с някаква гадост…

— Ще проверим. — бодро отвърна Костя. — Всички ще проверим.

Той потърка темето си и стана.

— Време ли е? — попитах аз.

— Притиска. — поглеждайки нагоре, каза Костя. — Аз изчезвам.

И наистина изчезна, отклонявайки предварително погледите на всички наоколо. Само мътна сянка остана да виси за секунда във въздуха.

— Фукльо. — казах аз и се обърнах по корем.

Честно казано, вече и на мен ми беше горещо. Но аз принципно реших да не си отивам заедно с Тъмните.

Трябваше да обмисля още някои неща — и то преди да отида при охраната на „Ассол“.

* * *

Витезслав беше поработил добре. При моето появяване началникът на охраната грейна с добродушна усмивка.

— О, какви гости са дошли! — отмествайки книжата пред себе си, каза той. — Чай, кафе?

— Кафе. — реших аз.

— Андрей, я ни донеси кафе. — нареди началникът.

И се зарови в сейфа, от който извади бутилка хубав грузински коняк.

Охранителя, който ме придружи до кабинета, беше леко объркан. Но не започна да спори.

— Какъв е проблемът? — ловко режейки лимон, попита началникът. — Ще пийнете ли коняче, Антон? Хубаво коняче, честна дума!

Аз дори не знаех как се казва… Предишният началник на охраната ми харесваше повече. Той беше искрен в отношението си към мен.

Но предишният началник никога не би ми дал тази информация, която разчитах да получа сега.

— Трябва да прегледам досиетата на всички живущи. — казах аз. И добавих с усмивка: — В такава сграда вероятно проверявате всички. Нали така?

— Разбира се. — веднага се съгласи началникът. — Парите са си пари, но тук възнамеряват да живеят сериозни хора, не ни трябват разни психари… Всички досиета ли?

— Всичките. — казах аз. — За всички, които са закупили тук апартаменти, независимо дали са се нанесли или не.

— Досиетата на истинските притежатели, или на лицата, на чието име са оформени? — любезно уточни началникът.

— На истинските.

Началникът кимна и отново се зарови в сейфа.

След десетина минути вече стоях на мястото му и прелиствах елегантните, не много дебели папки. От разбираемо любопитство започнах с мен самия.

— Трябвам ли ви още? — попита началникът.

— Не, благодаря. — аз прецених количеството папки. — Ще ми е нужен около час.

Началникът излезе, затваряйки тихо вратата след себе си.

А аз потънах в четене.

Антон Городецки, както стана ясно, беше женен за Светлана Городецка и имаше двегодишна дъщеря Надежда Городецка. Антон Городецки имаше дребен бизнес — фирма за търговия с млечни хранителни продукти. Мляко, кефир, йогурт…

Познавах тази фирма. Обикновена дъщерна фирма на Нощния Патрул, печелеща пари за нас. Такива в Москва имаше около двайсет, и в тях работеха най-обикновени хора, не подозиращи къде всъщност отива печалбата.

Общо взето — всичко е скромно, просто и мило. А далеч-далеч, на поляната пасе кой? Правилно, Различните. Няма с водка да търгувам, я…

Аз отместих досието си и се заех с останалите.

Разбира се, тук нямаше, а и не можеше да има пълна информация за хората. Все пак службата по безопасност дори и на най-разкошния жилищен комплекс не е като КГБ.

Но на мен ми трябваше просто дреболия. Информация за роднините. На първо място — за родителите.

Веднага отхвърлих тези, чийто родители бяха живи и здрави. В друга купчина слагах досиетата на онези, чийто родители са починали.

Най-много ме интересуваха израсналите в детски домове — такива имаше двама — и онези, при които в графата „баща“ или „майка“ имаше черта.

Такива бяха осем човека.

Наредих тези досиета пред себе си и започнах да ги изучавам по-внимателно.

Веднага отсях един, съдейки по досието — близък с криминалните кръгове. През последната година беше извън Русия и не възнамеряваше да се връща, независимо от молбите на правоохранителните структури.

После отсях двама от непълни семейства.

Единият се оказа слаб Тъмен маг, който случайно познавах от някакво дребно дело. Сега сигурно Тъмните го разследват. И след като не са намерили нищо, значи човекът няма нищо общо.

Вторият беше доста известен естраден изпълнител, за който знаех, също съвсем случайно, че вече от три месеца е на задгранично турне — САЩ, Германия, Израел. Сигурно припечелва за ремонт.

Останаха седмина. Хубаво число. За момента можем да се съсредоточим върху него.

Аз отворих папките и се зачетох по-внимателно. Две жени, петима мъже… Кой от тях може да ме заинтригува?

„Хлопов, Роман Лвович, 42 год., бизнесмен…“ Лицето не предизвиква у мен никакви асоциации. Може би е той? Може би…

„Комаренко, Андрей Иванович, 31 год., бизнесмен…“ О, какво волево лице! И доста млад… Той ли е? Може би… Не, невъзможно! Аз затворих досието на бизнесмена Комаренко. Човек, който на тридесет години жертва такива сериозни суми за строителство на храмове и изобщо се отличава с „повишена религиозност“, няма да поиска да стане Различен.

„Равенбах, Тимур Борисович, 61 год., бизнесмен…“ Доста младолик за годините си. И волевият юноша Андрей Иванович при среща с Тимур Борисович би навел срамежливо поглед. Даже лицето му ми е познато, дали по телевизора съм го виждал, дали…

Аз оставих папката. Ръцете ми се изпотиха. По гръбнака ми премина тръпка.

Не, не от телевизията, или по-точно — не само от телевизията познавам това лице…

Не може да бъде!

— Не може да бъде! — повторих аз мислите си на глас. Сипах си коняк и го изпих на екс. Погледнах лицето на Тимур Борисович — спокойно, умно, с леко източни черти.

Не може да бъде.

Аз отворих папката и се зачетох. Роден в Ташкент. Баща… неизвестен. Майка… починала в самия край на войната, когато малкия Тимур е бил на пет години. Израснал в детски дом. Завършил е строителен техникум, после — строителен институт. Издигал се по комсомолска линия. Някак се изхитрил да не постъпва в партията. Създал е една от първите в СССР строителна кооперация, впрочем, строил е малко, повече е търгувал с вносен санитарен фаянс и техника. Преместил се в Москва… основал е фирма… занимавал се с политика… не е бил, не е членувал, не е вербуван… жена, развод, втора жена…

Аз намерих човекът-клиент.

А най-ужасното беше това, че едновременно с това открих и предателя-Различен.

И тази находка беше толкова неочаквана, че сякаш рушеше самото мироздание.

— Как сте могли… — укорително казах аз. — Как сте могли… шефе…

Защото ако подмладим Тимур Борисович с десетина-петнайсет години, той ще стане точно копие на Хесер, за света — Борис Игнатиевич, който преди шейсет години е бил в онези места… Ташкент, Самарканд и останалата много средна Азия…

Повече от всичко дори ме порази не грешката на шефа. Хесер — престъпник? Това беше толкова невероятно, че дори не предизвикваше емоции.

Потресе ме колко лесно е хлътнал Хесер.

Излиза, че преди шейсет години на Хесер се е родил син — в далечния Узбекистан. После на Хесер са предложили работа в Москва. А майката на детето, обикновена жена, е умряла през военните години. И малкото човече Тимур, чийто баща е бил Велик маг, попаднал в детски дом…

Случва се. Хесер може и да не знае за съществуването на Тимур. А може и да знае, но по някаква причина да не се меси в съдбата му. Но нещо е трепнало в старчето, трогнал се, срещнал се с остарелия си син, и му дал прибързано обещание…

И точно това е удивителното!

Хесер вече стотици, хиляди години се занимава с интриги. Всяка произнесена от него дума си тежи на мястото. И така да се издъни?

Невероятно.

Но факт.

Не трябва да си специалист по физиономика, за да откриеш, че Тимур Борисович и Борис Игнатиевич са близки роднини. Дори и да си замълча — и Тъмните ще разберат това. Или инквизиторите. Ще притиснат възрастният бизнесмен… а и защо да го притискат? Ние не сме злобни рекетьори. Ние сме Различни. Ще погледне Витезслав в очите му или Завулон ще щракне с пръсти — и Тимур Борисович ще започне да разказва всичко, като на изповед.

И какво ще стане с Хесер?

Аз се замислих. Ами… ако признае, че той е изпратил писмата… значи е нямал лош умисъл… всъщност той има право да се разкрива пред човек…

Известно време прехвърлях в главата си членовете и алинеите на Договора, допълненията и уточненията, прецедентите и изключенията, препратките и бележките…

Излизаше доста забавен резултат.

Хесер ще го накажат, но не много строго. Най-много — порицание от европейското бюро на Нощния Патрул. И нещо грозно, но безсмислено — от Инквизицията. Хесер дори и поста си няма да загуби.

Само че…

Представих си каква веселба ще настане в Дневния патрул. Как ще се усмихва Завулон. С какъв неподправен интерес Тъмните ще започнат да се интересуват от семейните дела на Хесер, да предават поздрави на неговият син-човек.

Разбира се, за толкова преживяни години всеки като Хесер би образувал дървена кожа. Би се научил да понася насмешките.

Но не бих искал сега да съм на негово място!

Та дори и нашите няма да се удържат от иронията. Не, никой няма да упреква Хесер. Нито ще злослови зад гърба му.

Но ще има усмивчици. И недоумяващо поклащане на глави. И шепот — „остарява все пак Великият, остарява…“

Не изпитвах никакви сляпо преклонение пред Хесер. Гледните ни точки се разминаваха в твърде много неща. Има неща, които още не мога да му простя…

Но така да седне в локвата!

— Какви ги вършиш, Велики? — казах аз.

Прибрах всички папки в отворения сейф и си налях още една чаша коняк.

Мога ли да помогна на Хесер?

Как?

Като се добера първи до Тимур Борисович?

И после какво? Да му наложа заклинание за мълчание? Ще го премахнат, има и по-силни от мен.

Ами ако принудя бизнесменът да напусне Русия? Да побегне сякаш го гонят всички престъпни групировки в града, барабар с правоохранителните органи?

Може би ще замине. Ще се скрие някъде в тундрата или в Полинезия.

Така му се пада. Нека през остатъка от живота си да ловува тюлени или да бута кокосови орехи от палмите! Приискало му се, виждаш ли, да стане Морска Владетелка!

Аз взех слушалката на телефона и набрах номера на централата в офиса. Добавих още цифри — и се свързах с изчислителната ни лаборатория.

— Да? — попита слушалката с гласът на Толик.

— Толик, потърси един човек. Бързо.

— Кажи името — ще го потърся. — без удивление отвърна Толик.

Аз му изброих всичко, което знаех за Тимур Борисович.

— Ха. Че какво още ти трябва? — учуди се Толик. — На коя страна спи или кога за последен път е бил на зъболекар?

— Къде е сега. — мрачно казах аз.

Толик изхъмка, но от другата страна на връзката чух бодрото потракване на клавишите.

— Има мобилен телефон. — за всеки случай казах аз.

— Не учи учения. Има даже два телефона… и двата се намират… намират… Така, само да наложа картата…

Аз чаках.

— Жилищен комплекс „Ассол“. А по-точно от това и ЦРУ не може да ти каже, не достига точност за позициониране.

— Ще черпя. — казах аз и прекъснах връзката.

Скочих. Впрочем… накъде съм хукнал? След като стоя пред мониторите на службата за наблюдение?

Не се наложи да търся дълго.

Тимур Борисович тъкмо влизаше в асансьора — след него вървяха двама с каменни физиономии. Двама бодигарда. Или бодигард и шофьор — по съвместителство втори бодигард.

Аз изключих монитора и скочих. Изтичах в коридора точно навреме, за да се натъкна на началникът на охраната.

— Успяхте ли? — просия той.

— Ъхъ. — кимнах аз на бегом.

— Трябва ли ви помощ? — разтревожено извика началникът след мен.

Аз само поклатих глава.

Глава 6

Струваше ми се, че асансьорът пълзи непоносимо бавно до дванайсетия етаж. По пътя успях да измисля и отхвърля няколко плана за действие. Охраната — ето кое усложняваше задачата.

Ще трябва да импровизирам. И ако се наложи — и малко да се демаскирам.

Дълго звънях на вратата, гледайки в електронното око на шпионката. Най-накрая нещо щракна и от скрития в стената комутатор се чу глас:

— Да?

— Вие ме наводнявате! — извиках аз, изобразявайки максимално вълнение. — Всичките ми фрески на тавана се размазаха! В роялите вече има по две кофи вода!

Откъде ми изскочиха в главата тези фрески и рояли?

— В какви рояли? — подозрително попита гласът.

Че откъде да знам какви може да са роялите? Черни и скъпи. Или бели и още по-скъпи…

— Виенските! С извитите крака! — изтърсих аз.

— А не онези, които са в храстите? — попитаха ме с откровена ирония в гласа.

Аз погледнах в краката си. Ама че проклето многопозиционно осветление… тук дори и сенки нямаше!

Протягайки ръка към вратата, аз се изхитрих да забележа слаба сянка върху розовото дърво, с което беше облицована бронираната стомана.

И издърпах сянката към себе си.

Ръката ми пропадна в Сумрака, а след нея — и аз самият.

Светът се преобрази. Избледня, посивя. Надвисна глуха тишина, само едва чуто звънеше електронният сигнал в шпионката и комутатора.

Аз бях в Сумрака, в онзи странен свят, към който само Различните знаят пътя. В света, откъдето произлиза нашата сила.

Бледите сенки на напрегнатите бодигардове — над главите им тлееше тревожна алена аура — ги виждах дори през вратата. И сега можех да се присегна мислено, да издам заповед — и щяха да ми отворят.

Но аз предпочетох да мина през вратата.

Охраната наистина беше разтревожена — в ръката на единия имаше пистолет, а вторият бавно-бавно посягаше към кобура.

Аз докоснах бодигардовете, прекарах палец по здравите им чела. Спете, спете, спете… Вие сте много уморени. Трябва незабавно да легнете и да поспите. И да спите най-малко един час. Много дълбоко. И да сънувате хубави сънища.

Единият бодигард незабавно омекна, а другия се съпротивляваше около секунда. Ще трябва после да го проверя за Различен, какво ли не се случва…

После излязох от Сумрака. Светът придоби цвят и се забърза. Отнякъде се чуваше музика.

Бодигардовете падаха като стълбове към скъпия персийски килим, застлан до самата врата. Някак успях да хвана и двамата и да ги положа достатъчно внимателно на пода.

А после тръгнах към звука, към минорното пеене на цигулката.

Виж, този апартамент беше ремонтиран както трябва! Всичко сияеше, всичко беше обмислено и хармонично, явно тук беше поработил дизайнер, и то от най-добрите. Тук стопанина и един пирон не е забил. А сигурно и пожелания не е изказвал. Просто… мучал е одобрително или недоволно, разглеждайки цветните ескизи, после е мушнал пръст в няколко картинки — и за половин година е забравил за апартамента.

Тимур Борисович, както се оказа, е дошъл в „Ассол“, за да се поглези в джакузито. При това в истинско „Джакузи“, а не в хидромасажна вана от по-малко знаменита фирма. От бълбукащата вода стърчеше само физиономията му, до болка приличаща на Хесер. Скъпият костюм беше небрежно хвърлен на облегалката на креслото — в тази баня имаше място и за кресло, и за малка масичка, и за сауна, и за това същото джакузи, приличащо на малък басейн.

Все пак гените са голяма работа! Синът на Хесер не можеше да стане Различен, но и в човешкото си съществуване вкусваше от всички възможни блага.

Когато влязох, ориентирах се кое какво е и се приближих до ваната, Тимур Борисович ме погледна и се намръщи. Но не направи никакви резки движения.

— Охраната ви спи. — казах аз. — Предполагам, че имате под ръка алармен бутон или пистолет. Няма смисъл да ги използвате, няма да ви помогне.

— Няма никакъв алармен бутон. — изръмжа Тимур Борисович и гласът му до болка ми напомни за гласа на Хесер. — Не съм параноик… А вие сигурно сте Различен?

Така… Явно ще пишем чистосърдечно признание…

Аз се усмихнах:

— Различен съм. Колко е хубаво, че няма нужда от дълги обяснения.

Тимур Борисович възмутено изсумтя. Попита:

— Аз какво, да излизам ли? Или може и така да поговорим?

— Може и така. — съгласих се аз. — Ще разрешите ли?

Чедото на Великия маг кимна, аз преместих креслото и седнах, безжалостно мачкайки скъпият му костюм. Казах:

— Знаете ли защо съм тук?

— Не приличате на вампир. — каза Тимур Борисович. — Маг, вероятно? Светъл?

Аз кимнах.

— Дошли сте да ме инициирате. — реши Тимур Борисович. — А толкова трудно ли ви беше да се обадите предварително?

Ох, беда…

Все пак той нищо не разбира.

— Кой ви е обещал инициация? — рязко попитах аз.

Тимур Борисович се намръщи.

— Така… се случи. Защо сте дошли?

— Водя разследване за несанкционирано разгласяване на секретна информация. — казах аз.

— Но сте Различен? Нали не сте от ГБ12? — разтревожи се Тимур Борисович.

— За ваше огромно съжаление, не съм от държавната безопасност. Разкажете ми абсолютно честно, кой и кога ви обеща инициация?

— Лъжата ще я почувствате. — спокойно каза Тимур Борисович.

— Разбира се.

— Господи, исках поне два часа да прекарам на спокойствие! — с болка в гласа възкликна Тимур Борисович. — Тук проблеми, там проблеми… влизам във ваната — влиза сериозен млад човек и иска обяснения!

Аз чаках. Не започнах да уточнявам, че не съм човек.

— Преди седмица с мен се срещна… — Тимур Борисович се поколеба. — при доста странни обстоятелства, един господин…

— Как изглеждаше? — попитах аз. — Не го описвайте, просто си го представете мислено.

В погледът на Тимур Борисович се появи любопитство. Той се втренчи в мен.

— Какво? — объркано казах аз. Имаше от какво да се смутя!

Ако вярвам на мисления образ, който възникна в съзнанието на бизнесмена (а нямах основания да не му вярвам), то с него бе разговарял забравения сега, но много известен в миналото киноактьор Олег Стриженов.

— Олег Стриженов. — Тимур Борисович изсумтя. — Млад и красив. Аз вече реших, че полудявам. Но той ми каза, че това е само маскировка… маска…

Ето каква била работата. На Хесер все пак му е стигнал умът да се маскира. Какво пък… това ни дава допълнителни шансове! Аз се ободрих. Казах:

— Продължавайте. Какво стана после?

— Този върколак13, — неволно бъркайки термините, каза Тимур Борисович, — много ми помогна в една работа. Забърках се в една отвратителна история… съвсем случайно. Ако не ми бяха казали някои неща — сега нямаше да лежа тук.

— Тоест, помогнали са ви? — уточних аз.

— И още как. — кимна Тимур Борисович. — Разбира се, аз се заинтересувах. И някак разговорът ни потръгна… по-задушевно. И стария Ташкент си припомнихме, за старите филми поговорихме… После този същия неистински Стриженов ми разказа за Различните. Каза, че ми е роднина. И затова с удоволствие ще направи за мен всичко, което поискам. Просто така, без всякакви ответни любезности.

— И? — подканих го аз.

— Аз не съм идиот. — сви рамене Тимур Борисович. — От златната рибка трябва да се искат не три желания, а всемогъщество. Или, в краен случай, басейн със златни рибки. Аз го помолих да направи и мен Различен. Тогава „Стриженов“ започна да увърта, да го усуква. Демек, това не може да стане. Но аз чувствах — лъже! Може! И го помолих да се постарае и все пак да ме направи Различен…

Той не лъжеше. В нито една дума. Само малко не се доизказваше.

— Никой не може да ви направи Различен. — обясних аз. — Вие сте обикновен човек. Извинявайте, но не можете да станете Различен.

Тимур Борисович отново изсумтя.

— Това е… е, ако така е по-ясно — това е в гените. — обясних аз. — Тимур Борисович, а вие разбирахте ли, че по някаква причина вашият събеседник е попаднал в капан? Че погрешно е формулирал фразата си и в крайна сметка е обещал да направи за вас невъзможното?

Тук вече моят самоуверен събеседник замълча.

— Разбирали сте. — казах аз. — Виждам, че сте разбирали. И въпреки всичко сте искали!

— Нали ви казвам — може да се направи! — повиши глас Тимур Борисович. — Чувствам го! Чувствам не по-зле от вас кога ме лъжат! И не съм заплашвал, само молех!

— Най-вероятно при вас е идвал баща ви. — казах аз. — Разбирате ли?

Тимур Борисович се вцепени в бълбукащото си джакузи.

— Той наистина е искал да ви помогне. — продължих аз. — Но това не му е по силите. А вашето искане го убива — в буквалния смисъл на думата. Разбирате ли?

Тимур Борисович поклати глава.

— Той е дал твърде неясно обещание. — поясних аз. — И вие сте се хванали за думите му. Ако не изпълни даденото обещание — ще умре. Разбирате ли?

— Такива ли са ви правилата?

— Това е приложение към Силата. — изсумтях аз. — Е, поне за Светлите.

— Къде е бил досега, татенцето… — с неподправено тъжна интонация каза Тимур Борисович. — Той и досега е млад, нали? Защо е дошъл сега, когато внуците ми вече се изпожениха?

— Повярвайте ми, не е могъл. — отвърнах аз. — И най-вероятно не е знаел за вас. Така се е получило. Но сега го убивате. Родният си баща.

Тимур Борисович мълчеше.

А аз тържествувах. Защото този разположил се в джакузито си бизнесмен не беше чак толкова завършен мръсник. И думата „баща“ за него, израсналия на Изток, означаваше много.

Независимо от всичко.

— Предайте му, че оттеглям своята… молба… — измърмори Тимур Борисович. — Като не иска… майната му… Можеше просто да дойде, да каже как стоят нещата. Нямаше защо да изпраща сътрудниците си.

— Сигурен ли сте, че съм негов сътрудник? — полюбопитствах аз.

— Сигурен съм. Не знам кой е той, моят татко, но не е някоя дребна риба във вашите Патрули.

Получи се! Свалих надвисналият над Хесер дамоклев меч! А дали не ме изпрати точно затова тук, в „Ассол“? Знаел е, че ще успея?

— Тимур Борисович, имам още една молба. — продължих да кова още горещото желязо. — Ще трябва за известно време да изчезнете от града. Някои обстоятелства станаха известни… по следите ви вървят и други Различни. В това число и Тъмните. И вие ще имате неприятности, и… и вашият баща.

Тимур Борисович рязко седна във ваната. Попита:

— И какво още ще наредите да правя?

— Мога да ви наредя. — обясних аз. — Толкова лесно, колкото и на охраната ви. И даже без панталони ще хукнете към летището. Но ви моля, Тимур Борисович. Вече направихте добро дело, като се съгласихте да оттеглите исканията си. Направете и следващата стъпка. Моля ви.

— Вие разбирате ли какво впечатление ще остави бизнесмен, който внезапно изчезва незнайно къде?

— Досещам се.

Тимур Борисович изхъмка и някак изведнъж остаря. Стана ми неудобно. Но чаках.

— Бих искал да си поговоря… с него.

— Мисля, че няма проблем. — незабавно се съгласих аз. — Но първо трябва да изчезнете.

— Обърнете се. — измърмори Тимур Борисович.

Аз послушно се обърнах. Неизвестно защо не вярвах, че ще получа по темето тежка никелирана сапуниера.

И това с нищо не обосновано доверие ме спаси.

Защото погледнах към стената през Сумрака — да се уверя, че охраната спи мирно до входа. И видях бърза сянка — твърде бърза за човек.

Освен това сянката минаваше през стените. Не с обичайната крачка на Различен, а с плъзгащата походка на вампир.

Когато Костя влезе в банята, вече бях успял да закача на лицето си спокойно и насмешливо изражение. Както подобава на Светъл патрулен, изпреварил Тъмния.

— Ти. — каза Костя.

В Сумрака от тялото му се вдигаше лека пара. Всъщност вампирите изглеждат другояче в сумрачния свят, но в Костя бе останало много от човека. Удивително за висш вампир.

— Разбира се. — казах аз. Звуците сякаш потъваха в мокра вата. — Защо си дошъл тук?

Костя се поколеба, но отговори честно:

— Почувствах, че използваш Силата. Значи си намерил нещо… някой.

Той погледна към Тимур Борисович. Попита:

— Това ли е шантажистът?

Вече нямаше смисъл да лъжа. И да крия бизнесмена — също.

— Това е. — казах аз. — Принудих го да се откаже от искането си.

— Как?

— Излъгах го, че родният му баща прибързано му е обещал да го направи различен. И сега го грозят сериозни неприятност… така че той се засрами и се отказа от искането.

Костя се намръщи.

— А сега възнамерявам да го изпратя някъде по-надалеч. — вдъхновено лъжех аз. — Нека се засели някъде в Доминиканската Република.

— Това е само половината от разследването. — мрачно каза Костя. — Струва ми се, че вие, Светлите, криете някой от своите.

— „Ние“ или „аз“?

— Ти. Да намериш човека — това не е най-важното. Трябва ни онзи, който е проговорил. Който му е обещал инициация.

— Та той не знае нищо! — възмутих се аз. — Проверих му паметта, всичко е чисто. Предателя е идвал с образа на киноактьор от миналия век. И никакви следи не е оставил.

— Ще видим. — реши Костя. — Нека си обуе панталоните и ще го взема със себе си.

Ето това вече беше наглост!

— Аз го намерих, затова ще дойде с мен! — излаях аз.

— А на мен ми се струва, че възнамеряваше да скриеш уликите. — тихо, но заплашително каза Костя.

Зад гърба ни старецът бавно се бършеше, не подозирайки за разговора, който водехме в сумрака. А ние се пронизвахме един другиго с погледи и никой не искаше да отстъпи.

— Той ще дойде с мен. — повторих аз.

— Ще се бием ли? — почти весело попита Костя.

С едно плъзгащо движение той се озова до мен и изпитателно ме погледна в очите. В сумрака зениците му светеха с червен огън.

Та той иска тази схватка!

Вече много години я иска! За да се убеди окончателно — истината е на страната на висшия вампир Константин, а не на наивния юноша Костя, мечтаещ да се избави от проклятието и отново да стане човек…

— Ще те унищожа. — прошепнах аз.

Костя само се усмихна:

— Ще проверим ли?

Аз погледнах в краката си. Сянката беше едва видима, но аз я повдигнах и се плъзнах в следващият слой на Сумрака. Там, където стените на сградата едва се разпознаваха в мъглата, а пространството се запълваше от ниско, тревожно бучене.

На тази печеливша позиция останах само за миг.

Костя се появи на втория слой на Сумрака незабавно след мен. Сега вече беше силно изменен — лицето му приличаше на покрит с кожа череп, очите му хлътнаха, ушите му се изостриха и удължиха.

— Аз научих много неща. — прошепна Костя. — Е, с кой ще тръгне заподозреният?

И тогава се раздаде чужд глас:

— Имам предложение, което ще устрои всички.

В сивата мъгла се материализира Витезслав. Неговото тяло също беше изменено и вдигаше пара като сух лед на слънце. Аз трепнах — пражкият вампир се появи от третия слой на Сумрака, който още бе недостъпен за мен. Каква ли е силата му?

Незабавно след Витезслав се появи и Едгар. Пътешествието на третия слой не се беше отразило добре на мага — той се олюляваше и дишаше тежко.

— Той ще дойде с нас. — продължи Витезслав. — Ние не сме склонни да подозирам Антон Городецки в зла умисъл. Но ще вземам предвид подозренията на Дневния Патрул. Следствието се поема от Инквизицията.

Костя не каза нищо.

Мълчах и аз. И не само заради това, че Витезслав беше в правото си. Просто нямах възможност да му се противопоставя.

— Ще излизаме ли, господа? — попита Витезслав. — Тук е неуютно.

И след секунда ние отново стояхме в просторната баня, където Тимур Борисович, подскачайки на един крак, се опитваше да се вмъкне в панталоните си.

Витезслав го остави да се обуе. И едва когато бизнесменът се обърна, видя нашата компания и удивено извика, Витезслав го погледна студено в очите.

Тимур Борисович омекна. Едгар се озова до него и положи безчувственото тяло в креслото.

— Казваш, че не познавал предателя. — произнесе Витезслав, разглеждайки с любопитство бизнесмена. — Колко удивително познато лице… В мен възникват любопитни догадки.

Аз мълчах.

— Можеш да се гордееш със себе си, Антоне. — продължаваше Витезслав. — Твоите думи са имали смисъл. Струва ми се, че бащата на този човек наистина работи в Патрула. В Нощния Патрул.

Костя хихикна. Разбира се, на него не му хареса решението на Витезслав. Костя би предпочел самостоятелно да достави чедото на Хесер в Дневния Патрул. Но и тази ситуация го устройваше.

— Нима премъдрият Хесер така се е издънил? — възторжено попита той. — Колко любопитно…

Витезслав го погледна и Костя млъкна.

— Всеки може да се издъни. — тихо каза Витезслав. — Даже маг извън категориите. Но…

Той се втренчи в мен:

— Можеш ли да повикаш Хесер?

Аз свих рамене. Глупав въпрос, разбира се, че мога. Дори и Витезслав може.

— Не ми харесва това… — тихо каза Витезслав. — Изобщо не ми харесва. Някой тук блъфира твърде нагло.

Той ни огледа с пронизителния си, нечовешки поглед. Нещо го бе разтревожило, но какво по-точно?

— Ще се свържа с началството си. — каза Костя с тон, не търпящ възражения.

Витезслав не възразяваше. Гледаше към Тимур Борисович и се мръщеше.

Аз извадих телефона си и набрах номера на Хесер.

— Някой иска да ни направи на глупаци… — каза Витезслав с нотки на ярост в гласа. — И този някой…

— Наредете му да се облече. — помолих аз, слушайки дългите сигнали. — Трябва ли да унижавате възрастния човек? Така — по бельо?

Витезслав не помръдна, но Тимур Борисович стана и като в полусън започна да се облича.

Към мен се приближи Едгар и съчувствено попита:

— Не отговаря ли? На негово място бих…

— На теб още дълго няма да ти предложат такова място. — отрони Витезслав. — След като не виждаш в какво са ни забъркали…

Съдейки по лицето на Едгар, той не виждаше нищо. Както и аз, както и Костя — който, обърнал очи, шептеше беззвучно.

— Да, Антоне… — отговори ми Хесер. — Нещо интересно?

— Намерих човекът, на когото е било обещано превръщане в Различен. — успях да кажа аз.

В банята настъпи пълна тишина. Като че ли всички се заслушваха в слабия звук от слушалката.

— Прекрасно! — възкликна Хесер. — Ти си юнак. Веднага, без никакво бавене, се свържи със следователите на Тъмните и Инквизицията. Нека се включат в разследването. Там някъде се мотае и онзи чешки вампир, Витезслав. Опитен дъртак, макар и без никакво чувство за хумор… но това е общ проблем при вампирите.

Витезслав се обърна към мен. Лицето му се вкамени, очите му горяха. Той чуваше всичко.

И аз бях готов да заложа каса чешка бира срещу един одеколон „Тройной“, че Хесер прекрасно знаеше — Витезслав е до мен.

— Витезслав вече е тук. — казах аз. — Също и Едгар и… следователя на Тъмните.

— Идеално! — възхити се Хесер. — Помоли пражкият ни гост да окачи портал… ако може, разбира се. Ще надникна при вас.

Прибирайки слушалката, аз погледнах към Витезслав. Честно казано, според мен Хесер прекали с насмешките.

Но откъде да зная какви са отношенията между стария Светъл маг и стария вампир-инквизитор? И колко сметки са натрупали един към друг?

— Вие чухте. — уклончиво казах аз.

— Уточни. — късо каза Витезслав.

— Ръководителят на Нощният Патрул на Москва, Пресветлият маг Хесер ви моли да окачите портал. Ако е по силите ви, разбира се.

Витезслав хвърли само един поглед настрани — и във въздуха над работещото джакузи се очерта тънка светла рамка. Този, който премине през тази странна врата, неизбежно би се оказал във водата.

— Няма проблеми. — хладно отвърна Витезслав. — Едгар…

Бившият Тъмен маг предано го погледна в очите.

— Досието на този… — Витезслав кимна към Тимур Борисович, който лениво връзваше вратовръзката си. — Най-вероятно е долу, в службата по безопасност.

Едгар изчезна — за икономия на време е хукнал за досието през Сумрака.

А след миг в банята се появи Хесер.

Само че не излезе от портала, а до него, стъпвайки спокойно на мраморните плочки по пода.

— Съвсем остарях. — въздъхна той. — Не уцелих вратата…

Той погледна към Витезслав и се разля в усмивка.

— Каква среща! Защо не мина да ме видиш?

— Работа. — късо отвърна Витезслав. — Предполагам, че трябва колкото се може по-бързо да решим възникналите въпроси…

— Твърде дълго стоиш в канцеларии. — въздъхна Хесер. — Истински бюрократ ще станеш… И така, какво имаме тук?

— Ето го… — вметнах аз.

Хесер одобрително ми се усмихна и погледна към Тимур Борисович.

Надвисна тишина. Затихна и Костя, завършвайки своя беззвучен разговор със Завулон — той не бързаше да се появява. Витезслав сякаш се бе вкаменил. А пък аз се опитвах да не дишам.

— Любопитно. — произнесе Хесер. Приближи се към Тимур Борисович, който безучастно гледаше пред себе си, докосна го с ръка. Въздъхна: — Ай-ай-ай…

— Познавате ли този човек, Пресветли Хесер? — попита Витезслав?

Хесер се обърна към него с израз на дълбока печал върху лицето си. Горчиво попита:

— Ти какво, съвсем ли си изгуби усета? Та това е моя кръв, Витезслав! Това е мой син!

— Нима? — иронично попита Витезслав.

Хесер повече не му обръщаше внимание. Прегърна стареца, който по човешките мерки можеше да му е баща. Ласкаво го галеше по рамото и шептеше:

— Къде си бил през всичките тези години, момче… Ето как се случи да се срещнем… А казваха — не оживя… казваха — дифтерия14

— Моите искрени поздравления, Хесер. — каза Витезслав. — Но бих искал да получа обяснения!

В банята отново се появи Едгар. Изпотен, с папка в ръка. Продължавайки да прегръща своя възрастен син, Хесер отговори:

— Проста история, Витезслав. Преди войната работих в Узбекистан. Самарканд, Бухара, Ташкент… Бях женен. Отзоваха ме в Москва. Знаех, че ми се е родил син, но не го бях виждал. Не ми беше до това… заради войната. После майката на момчето умря. А следите му се загубиха.

— И даже ти не си могъл да го намериш? — недоверчиво попита Витезслав.

— Даже аз. От документите излизаше, че е умрял. От дифтерия…

— Мексикански сериал! — не издържа Едгар. — Пресветли Хесер, вие твърдите, че не сте се срещали с този човек?

— Нито веднъж. — печално каза Хесер.

— Не сте разговаряли с него, не сте му предлагали, нарушавайки всички правила, да стане Различен? — не се отказваше Едгар.

Хесер погледна иронично мага.

— Вие ли не знаете, уважаеми инквизиторе, че човек не може да стане Различен!

— Отговорете на въпроса! — полу-помоли, полу-заповяда Едгар.

— Никога не съм го виждал, никога не съм говорил с него и нищо не съм му обещавал. Не съм изпращал писмата в Патрулите и Инквизицията! И не съм молил никого да се среща с него или да изпраща тези писма! Светлината е свидетел на думите ми! — отчетливо произнесе Хесер. Протегна ръка — и на дланта му за миг разцъфна бял огън. — Поставяте под съмнение думите ми? Твърдите, че аз съм предателят?

Той изглеждаше по-висок, сякаш в него се бе разгънала някаква пружина. С погледът на Хесер вече можеше да се забиват пирони.

— Предявявате ми обвинение ли? — повишавайки глас, продължи Хесер. — Ти ли, Едгар? Или ти, Витезславе?

Костя не успя да се отдръпне навреме и получи своята порция изпепеляващ поглед:

— Или ти, момченце-вампирче?

На мен самият ми се прииска да се скрия. Но в дълбините на душата си се смеех с пълно гърло. Хесер измами всички! Не разбирах как, но ги измами!

— Ние дори не смеем да предположим такова нещо, Пресветли Хесер. — Витезслав първи склони глава. — Едгар, вашите въпроси бяха формулирани некоректно!

— Вината е моя. — посърна Едгар. — Извинете, Пресветли Хесер. Дълбоко се разкайвам.

Костя панически се оглеждаше. Чакаше Завулон? Не, по-скоро не. Точно обратното, мечтаеше ръководителят на Тъмните да не се появи и да не попадне при раздаването на насмешки.

А Завулон няма да се появи, осъзнах аз. Европейският вампир, независимо от цялата си сила и вековна мъдрост, нямащ опит в задкулисните интриги, можеше да падне в капана. А Завулон веднага е разбрал — Хесер няма да се издъни толкова глупаво.

— Вие сте нападнали сина ми. — печално каза Хесер. — Кой му е наложил безволие? Ти ли, Константине?

— Не! — панически извика Костя.

— Аз бях. — мрачно каза Витезслав. — Да го махна ли?

— Да го махнеш? — излая Хесер. — Вие сте въздействали с магия върху момчето ми! Представяте ли си какъв шок е това, на неговата възраст? А? И какъв ще стане след инициацията? Тъмен ли?

Веждите ми се качиха на темето. Костя слабо изписка нещо. Едгар тракна със зъби. И сигурно всички едновременно погледнахме към Тимур Борисович през Сумрака.

Аурата на потенциален Различен беше съвсем очевидна.

Тимур Борисович нямаше нужда да се подлага под зъбите на вампир или върколак. Той можеше да стане напълно приличен маг. Четвърта-пета степен.

За съжаление, най-вероятно, Тъмен маг… Но…

— И какво да правя сега? — продължаваше Хесер. — Нахвърлихте се на момчето, наплашихте го, подтиснахте волята му…

Престарялото „момче“ леко опипваше възела на вратовръзката си — все се стараеше да я завърже по-прецизно.

— И сега ще стане Тъмен? — възмущаваше се Хесер. — Така ли? Това какво, специално ли е планирано? Синът на Хесер — Тъмен маг?

— Сигурен съм, че той би станал Тъмен при всички случаи. — каза Витезслав. — С неговият начин на живот…

— Ти подтисна волята му, подтикна го към Тъмнината, а сега правиш подобни заявления? — със заплашителен шепот каза Хесер. — Инквизицията счита, че има право да нарушава Договора? Или това е лично твое отмъщение… още ли не можеш да забравиш Карлсбад? Можем да продължим онзи разговор, Витезславе. Тук не е Червената Къпалня, но мястото ще ни стигне за дуел.

Цяла секунда Витезслав се колебаеше, опитвайки се да издържи погледа на Хесер.

А после се предаде:

— Вината е моя, Хесер. Не подозирах, че този човек е потенциален Различен. Та нали всичко говореше за обратното… тези писма…

— И сега какво? — изръмжа Хесер.

— Инквизицията признава своята… своята прибързаност. — подтиснато каза Витезслав. — Нощният Патрул на Москва има право да вземе този… този човек под своя опека.

— Да го подложим на реморализация? — уточни Хесер. — Да го инициираме след като се е обърнал към Светлината?

— Да… — прошепна Витезслав.

— Какво пък, тогава ще считаме инцидента за приключен. — Хесер се усмихна и потупа Витезслав по рамото. — Не се отчайвай. Всички правим грешки понякога. Важното е да ги поправяме, нали?

Желязна издържливост имаше този европейски кръволок!

— Така е, Хесер… — печално каза той.

— Между другото, хванахте ли Различния-предател? — поинтересува се Хесер.

Витезслав поклати глава.

— Какво има в паметта на синчето… — попита на глас Хесер. Погледна към Тимур Борисович, който стоеше вече напълно облечен. — Ай-ай-ай… Олег Стриженов. Кинозвезда от шейсетте… Каква нагла маскировка!

— Явно предателя обича старото руско кино? — попита Витезслав.

— Явно. Аз лично бих предпочел Инокентий Смоктуновски. — отвърна Хесер. — Или Олег Дали. Витезслав, това е умряла работа. Предателя не е оставил следи.

— И не можеш да предположиш кой може да е? — попита Витезслав.

— Да предположа — мога. — кимна Хесер. — В Москва има хиляди Различни. Всеки би могъл да надене чужд облик. Нима Инквизицията възнамерява да провери паметта на всички Различни в Москва?

Витезслав се намръщи.

— Да, няма да стане. — съгласи се Хесер. — Аз не гарантирам дори за сътрудниците си, какво остава за различните, които не работят в Патрула.

— Ще устроим засада. — заяви Едгар. — И ако предателя се появи отново…

— Няма да се появи. — уморено каза Витезслав. — Вече не е необходимо.

Хесер се усмихна, гледайки мрачният вампир. А после усмивката му се стопи:

— Моля да напуснете апартаментът на сина ми. Ще ви чакам в офиса си за подписване на протокола. Днес, в седем вечерта.

Витезслав кимна и изчезна — впрочем, след миг се появи отново. Леко сконфузен.

— С крачетата, с крачетата. — каза Хесер. — Ще запечатам Сумрака тук. За всеки случай.

Аз се повлякох след инквизиторите и Костя — ето кой беше щастлив да се махне оттук!

— Антоне! — повика ме Хесер. — Благодаря ти. Добре поработи. Мини при мен довечера.

Не му отговорих. Минахме покрай безучастните бодигардове и аз внимателно сканирах аурата на онзи, който ми се стори подозрителен.

Не, все пак не е Различен. Човек е.

Още дълго ще духам на студената супа…

Потъналият в размисли Витезслав мълчеше, оставяйки на Костя и Едгар да се справят с ключалките. Погледна ме само веднъж и попита:

— Ще ни почерпиш ли с кафе, патрулен?

Аз кимнах. Защо не?

Нали вършехме една и съща работа. И в локвата седнахме заедно — независимо от всички реверанси на Хесер по мой адрес.

Глава 7

Смешна компания — юноша-вампир от Дневния Патрул, двама инквизитори и Светъл маг.

И всички седят мирно в големия празен апартамент и чакат да кипне водата за нескафето в микровълновата печка. Дори на Костя разреших да влезе — и сега той седеше на същия перваз, само че от вътрешната страна.

Само на Витезслав не му се седеше.

— Отвикнах от Русия. — каза той, разхождайки се замислено до прозореца. — Отвикнах. Не мога да позная страната.

— Да, променя се страната! Строят се нови сгради, пътища… — възторжено започнах аз.

— Избавете ме иронията си, патрулен. — прекъсна моята тирада Витезслав. — Става дума за друго. Седемдесет години във вашата страна живееха най-дисциплинираните Различни. Дори Патрулите се държаха прилично…

— А сега всички са като отвързани? — прозорливо попитах аз.

Витезслав мълчеше.

Стана ми неудобно. Какъвто и да беше, този пражки вампир от Инквизицията, днес с плясък и пръски го хвърлиха в мръсната локва. За първи път виждам Инквизицията опозорена. Дори Хесер… не че се страхуваше от тях, но ги признаваше за непреодолима сила.

И изведнъж ги измами. Леко и изящно.

Нещо измени ли се в света? Инквизицията стана трета страна… просто една от страните в играта? Тъмни, Светли и Инквизиция?

Или Тъмни, Светли и Сумрак?

Стъкленото чайниче с вода закипя. Аз налях врялата вода в чашките, наредени на перваза. Извадих кафе, захар, пакет мляко.

— Городецки, ти разбираш ли, че днес бе нарушен Договора? — неочаквано попита Витезслав.

Аз свих рамене.

— Не си длъжен да отговаряш. — каза Витезслав. — И така знам, че всичко си разбрал. Някой от Нощният Патрул на Москва провокира Инквизицията към необмислени действия… след което получи право да привлече на страната на Светлината един-единствен човек. Не мисля, че той ще принесе много полза на Нощния Патрул.

И аз така мислех. Тимур Борисович няма да се учи да ползва Силата на Сумрака. Ще получи своето дълголетие, ще получи възможност да прави малки магически фокуси, да разкрива скритите замисли на деловите си партньори, да се избягва куршумите… Това му стига. Е, да предположим, че фирмата му редовно ще започне да превежда големи суми на сметката на Нощния Патрул. И самият бизнесмен ще стане малко по-добър, ще се заеме с някаква благотворителност… ще поеме издръжката на бялата мечка в зоопарка или на десетина сираци от детския дом.

Все едно. Не си струваше конфликта с Инквизицията.

— Безчестно! — тъжно каза Витезслав. — Използване на служебното положение за лични цели!

Аз неволно изпръхтях.

— Нещо смешно ли има?

— Струва ми се, че Хесер е прав. Вие наистина много сте се заседяли на канцеларска работа.

— Значи смяташ, че всичко е нормално? — попита Витезслав. — И няма повод за възмущение?

— Човек, дори и не най-добрият на света, ще стане Светъл. — казах аз. — Сега той няма да причини зло никому. Точно обратното. Така че защо трябва да се възмущавам?

— Остави, Витезславе. — тихо каза Едгар. — Городецки не разбира. Още е твърде млад.

Витезслав кимна и отпи от кафето си. Мрачно каза:

— Струваше ми се, че се отличаваш от цялото това Светло братство. Че за теб е важна същността, а не формата…

Тук вече се ядосах:

— Да, за мен е важна същността, Витезславе! А същността е в това, че ти си вампир! А ти, Едгар, си Тъмен маг! Не знам къде виждате нарушаване на Договора, но съм сигурен — към Завулон нямаше да имате никакви претенции!

— Светъл маг… — процеди Витезслав. — Адепте на Светлината… Ние само пазим равновесието, ясно ли е? И Завулон щеше да бъде изправен пред трибунала, само да беше помислил да направи такова нещо!

Но мен вече не можеха да ме спрат:

— Завулон направи много неща. Той се опита да убие жена ми. Той се опита да убие и мен. Той непрекъснато тласка хората към Тъмнината! Казваш, че някой от нашите е постъпил нечестно, като е измамил измамника? Това може да е нечестно, но е правилно! Вие непрекъснато се възмущавате, когато ви връщат ресто с вашите фалшиви монети… какво пък, това много лесно може да се промени. Просто започнете да играете честно.

— Твоята и нашата честност са две различни неща. — отрони Едгар. — Витезславе, да тръгваме…

Вампирът кимна. Остави недопитата си чаша.

— Благодаря за кафето, Светъл. Връщам ти поканата да вляза.

И двамата инквизитори напуснаха апартамента ми. Остана само мълчаливият Костя, седящ на перваза и допиващ кафето си.

— Моралисти! — злобно казах аз. — Или и ти смяташ, че са прави?

Костя се усмихна:

— Не, защо? Това и заслужават. Отдавна някой трябваше да смачка фасона на Инквизицията… съжалявам само че го направи Хесер, а не Завулон.

— Хесер нищо не е правил. — рязко възразих аз. — Той се закле, нали чу?

Костя сви рамене:

— Не мога да си обясня как го е направил, но това е негова интрига. Не напразно Завулон реши да изчака. Хитър, хитър е старият лисан… знаеш ли какво ме изумява?

— Е? — напрегнато попитах аз. Поддръжката на Костя никак не ме вдъхновяваше.

— Каква всъщност е разликата между нас? Ние въртим интриги, насочвайки необходимите ни хора на своя страна. И вие правите същото. Приискало се на Хесер да направи синът си Светъл — и го направи. Браво! Нямам никакви претенции.

Костя се усмихваше.

— Как мислиш, кой е бил прав през втората световна война? — попитах аз.

— Това какво общо има? — този път се напрегна Костя, очаквайки не без основание капан.

— Нищо, все пак кажи.

— Нашите са били прави. — патриотично каза Костя. — Между впрочем, някои от вампирите и върколаците са воювали! Двама даже са получили Геройска Звезда!

— А защо точно нашите? И Сталин не би имал нищо против да погълне Европа. И ние сме бомбардирали мирни градове, грабили сме музеи, разстрелвали сме дезертьори…

— Ами защото са наши! Затова са прави!

— Ами ето, сега нашите са прави. А нашите — това са Светлите.

— Тоест, ти го виждаш така. — уточни Костя. — Затова ли не приемаш възражения?

Аз кимнах.

— Ха… — презрително каза Костя. — Измисли поне един разумен довод!

— Ние не пием кръв. — казах аз.

Костя остави чашката на пода. Стана:

— Благодаря за гостоприемството. Връщам ти поканата да вляза.

И аз останах сам — в големия празен апартамент, насаме с недопитите чашки, отворената микровълнова печка и изстиващата вода в чайника…

Защо я топлих в микровълновата? Един-единствен пас — и водата би кипнала направо в чашките.

Аз извадих телефона и набрах номера на Светлана. Телефонът й не отговаряше. Сигурно е излязла на разходка с Надечка и го е забравила в стаята…

На душата ми съвсем не беше толкова леко, колкото се опитвах да показвам.

И все пак, с какво сме по-добри? Въртейки интриги, сражавайки се, лъжейки? Отново ми беше необходим този отговор, за пореден път ми бе необходим. И не от умникът Хесер, свикнал да плете дантели от думите. И не от мен самия — вече не вярвам на себе си. Трябва ми отговор от човек, на който се доверявам.

И още — трябва да разбера как Хесер измами Инквизицията.

Защото ако се е заклел в Светлината и е излъгал…

Тогава за какво се боря?

— Да върви всичко… — започнах аз и се сепнах. Не проклинай — на това те учат още в първите дни след инициацията. А ето — почти…

Да върви всичко. Просто да върви.

В този момент на вратата се позвъни — сякаш някой знаеше, че сега не трябва да оставам сам.

— Да! — извиках аз през цялата стая, спомняйки си, че не съм заключвал.

Вратата се открехна и Лас мушна глава в отвора. Огледа се и попита:

— Да не попречих нещо?

— Не, влизай.

Лас влезе и се огледа. Каза:

— Не, добре е при теб… само тоалетна трябва да си сложиш… Може ли да се изкъпя още веднъж? Сега или довечера… хареса ми.

Аз мушнах ръка в джоба и напипах връзката ключове. Представих си как ключовете се надуват, раздвояват… И хвърлих към Лас чисто новия комплект.

— Дръж!

— Защо? — поинтересува се Лас, разглеждайки ключовете.

— Трябва да замина. Възползвай се засега.

— Ама че работа, тъкмо се нанесе нормален човек… — огорчи се Лас. — Жалко. Скоро ли заминаваш?

— Веднага. — казах аз. Изведнъж разбрах колко много искам да видя Светла и Надя. — Може би ще се върна.

— А може би не?

Аз кимнах.

— Жалко. — повтори Лас и се приближи. — Видях, че имаш минидисков плейър… вземи.

Аз взех малкият диск.

— „Бойни протези“. — обясни Лас. — Моят албум. Само не го пускай пред жени и деца!

— Няма. — аз повъртях диска в ръце. — Благодаря.

— Проблеми ли имаш? — попита Лас. — Извинявай, ако си пъхам носа където не ми е работа, но изглеждаш някак много унил…

— Не, нищо. — сепнах се аз. — Затъжих се за дъщеричката. Ще ида сега… Жена ми е с нея на вилата, а аз имах работа тук…

— Свято дело. — одобри Лас. — Не трябва детето да се лишава от внимание. Макар че ако майката е с него — това е най-важното.

Аз погледнах към Лас.

— Все пак майката е най-важна за детето. — с авторитета на Виготски, Пиаже или друг специалист по детска психология, произнесе Лас. — Биологически така е обусловено. Ние, самците, все пак се грижим най-вече за самката. А самката — за детето.

* * *

В апартамента на Тимур Борисович ме пуснаха без спорове. Бодигардовете изглеждаха напълно нормално и едва ли имаха и най-малка представа за неотдавнашните събития.

Хесер със своя отново придобит син пиеха чай в кабинета. Голям, даже ми се искаше да кажа „обстоятелствен“ кабинет, с масивно бюро и множество забавни дреболии по рафтовете на старинните шкафове. Бе удивително колко си приличат вкусовете им. Кабинетът на Тимур Борисович изумително приличаше на работното място на баща му.

— Влезте, млади човече. — усмихна ми се Тимур Борисович. — Виждате ли, всичко се уреди.

Той хвърли поглед към Хесер и добави:

— Млад е още, горещи се…

— Точно така. — кимна Хесер. — Какво има, Антоне?

— Трябва да поговорим. — казах аз. — Насаме.

Хесер въздъхна и погледна сина си. Той стана:

— Ще отида при моите безделници. Няма защо да протъркват панталоните, все ще им намеря някаква работа.

Тимур Борисович излезе и ние с Хесер останахме насаме.

— Е, какво е станало, Городецки? — уморено ме попита Хесер.

— Можем ли да говорим свободно?

— Да.

— Вие не сте искали синът ви да стане Тъмен Различен. — казах аз. — Нали?

— А ти би ли искал да видиш своята Надечка Тъмна Вълшебница? — отговори с въпрос Хесер.

— Но Тимур неизбежно би станал Тъмен. — продължих аз. — Трябвало е да получите право да го реморализирате. За целта Тъмните, а още по-добре — Инквизицията, е трябвало да се паникьосат и да извършат някакви неправомерни действия по негов адрес…

— Което и стана. — каза Хесер. — Добре, Городецки. Искаш да ме обвиниш в нещо, така ли?

— Не, искам да разбера.

— Ти видя — аз се заклех в Светлината. Никога не съм се срещал с Тимур. Нищо не съм му обещавал, не съм изпращал писмата. И не съм привличал никого за тази цел.

Не, Хесер не се оправдаваше. И не се опитваше да ме баламосва. Той сякаш излагаше условието на задача и с удоволствие чакаше какъв отговор ще даде ученика.

— Витезслав трябваше да зададе още един въпрос. — казах аз. — Но изглежда че този въпрос е бил твърде човешки за него…

Хесер трепна с мигли, сякаш репетираше кимване.

— Майката. — казах аз.

— Някога Витезслав уби своята майка. — обясни Хесер. — Не със зло. Още беше млад вампир и не можеше да се контролира.

— Коя е майката на Тимур?

— В досието трябва да има име.

— Там може да стои всякакво име. Вписано е, че майката на Тимур е загинала в края на войната… но аз познавам една жена-Различна, която оттогава е пребивавала в тяло на птица. От гледна точка на хората, тя е умряла.

Хесер мълчеше.

— Наистина ли не сте могли да го намерите по-рано? — попитах аз.

— Бяхме сигурни, че Тимка е загинал. — тихо каза Хесер. — Олга беше тази, която не искаше да се примири. И когато я реабилитираха — продължи да го търси.

— Намерила е сина си. И му е дала прибързано обещание. — завърших аз.

— На жените е позволено да проявяват излишни емоции. — сухо каза Хесер. — Даже на най-мъдрите жени. А мъжете са затова — да защитят и жена си, и детето си. Да организират всичко рационално и обмислено.

Аз кимнах.

— Осъждаш ли ме? — любопитно попита Хесер. — Антоне?

— Кой съм аз, че да ви осъждам? — попитах аз. — Дъщеря ми е Светла Различна. И аз не бих искал да я пусна в Тъмнината.

— Благодаря ти, Антоне. — кимна Хесер и явно се отпусна. — Радвам се, че разбра това.

— Интересно, колко ли далече бихте стигнали заради сина си и Олга? — казах аз. — Нали Светлана почувства нещо? Някаква опасност за мен?

Хесер сви рамене:

— Предчувствията са ненадеждна работа.

— Ако бях решил да кажа истината на Инквизицията, — продължих аз. — да напусна Патрула и да ида в Инквизицията… тогава какво?

— Но ти не отиде. — каза Хесер. — Въпреки всичките намеци на Витезслав. Какво друго, Антоне? Чувствам, че на езика ти се върти нов въпрос.

— Как е станало така, че вашият син е Различен? — попитах аз. — Та това е лотария. Рядко в семейство на Различни се ражда дете-Различен.

— Антоне, или върви при Витезслав и му излагай разсъжденията си, — тихо каза Хесер, — или изчезвай при Светлана, както възнамеряваше. Но ме избави от този разпит.

— Не се ли страхувате, че Инквизицията ще обмисли всичко и ще разбере каква е била работата? — попитах аз.

— Не. След три часа Витезслав ще подпише документите за приключване на разследването. Няма да повдигат обвинения. И така са в лайна до ушите.

— Успех с реморализацията на Тимур. — казах аз. И тръгнах към вратата.

— Имаш още една седмица отпуск, постой със семейството си! — каза Хесер след мен.

Отначало исках да кажа гордо, че не се нуждая от подаяния. Но се спрях навреме. Какво толкова…

— Две седмици. — казах аз. — Само от извънредната работа се е натрупал поне месец.

Хесер премълча.

Епилог

Реших да върна „БМВ“-то чак след отпуската. В края на краищата…

По новичкият път — по-рано това бяха дупки, свързани тук-там с асфалт, а сега беше асфалт, на места прекъсван от дупки — колата спокойно вървеше със сто и двайсет.

Хубаво е да си различен.

Аз знаех, че няма да попадна в задръстване. Аз знаех, че насреща няма да изскочи самосвал с пиян шофьор. Ако свърши бензинът, мога да налея в резервоара вода и да я превърна в гориво. Е, кой не би поискал такава съдба за собственото си дете? Имам ли право да осъждам Хесер и Олга?

Уредбата в колата беше нова, с гнездо за мини-дискове. Отначало исках да пъхна там „Бойните протези“, но после реших, че ми се слуша нещо по-лирично. И пуснах „Бяла Гвардия“.

Аз не зная какво си решил,

Аз не зная какво е станало с теб,

Ангел закърпи небето с конец

Син и небесен…

Аз не помня вкусът на загубата,

Нямам сили да се противя на злото,

Всеки път, излизайки през вратата,

Аз вървя към твойта топлина…15

Телефонът ми иззвъня. И умната уредба незабавно намали звука.

— Светле? — попитах аз.

— Човек не може да те намери, Антоне.

Гласът на Светлана беше спокоен. Значи всичко е наред. И това е най-важното.

— Аз също не можах да се свържа с теб. — признах аз.

— Явно някакви атмосферни флуктуации. — усмихна се Светлана. — Какво стана преди половин час?

— Нищо особено. Поговорих си с Хесер.

— Всичко наред ли е?

— Да.

— Имах предчувствие. Че ходиш по ръба.

Аз кимнах, гледайки към пътя. Умна е моята жена, Хесер. Предчувствията й са надеждни.

— А сега всичко наред ли е? — уточних аз.

— Сега вече е наред.

— Светле… — държейки волана с една ръка, попитах аз. — Какво да правя, ако не съм сигурен дали съм постъпил правилно? Ако се измъчвам от въпроса дали съм прав или не?

— Върви при Тъмните. — без колебание отговори Светлана. — Те не се мъчат.

— И това ли е целият отговор?

— Това е единственият отговор. И цялата разлика между Светлите и Тъмните. Може да я наречеш „съвест“, може да я наречеш „нравствено чувство“. Същността е една.

— Имам чувството, — оплаках се аз. — че времето на реда свършва. Разбираш ли? И настава… не знам. Не Тъмно време, не Светло… и дори не часът на инквизиторите…

— Това е гранично време, Антоне. — каза Светлана. — Това просто е ничие време. Прав си, нещо наближава. Нещо ще се случи. Но не в момента.

— Поговори с мен, Светле. — помолих аз. — Имам още половин час път. Поговори с мен през този половин час, става ли?

— Останали са ми много малко пари в картата. — отговори със съмнение Светлана.

— Ами тогава ще те набера. — предложих аз. — Аз съм на задание, телефонът ми е служебен. Нека Хесер да плаща сметката.

— А няма ли да те мъчи съвестта? — засмя се Светлана.

— Днес достатъчно я натренирах.

— Добре, не затваряй, ще омагьосам телефона си. — каза Светлана. Дали на шега, дали наистина. Не винаги разбирам кога се шегува.

— Тогава разказвай. — казах аз. — Какво ще стане, когато пристигна. Какво ще каже Надечка. Какво ще кажеш ти. Какво ще каже майка ти. Какво ще стане с нас.

— Всичко ще бъде наред. — каза Светлана. — И аз ще се зарадвам, и Надя. И мама ще се зарадва…

Аз управлявах колата, притискайки телефона към ухото си с ръка, в нарушение на всички строги правила на ГАИ16. По насрещната лента непрекъснато минаваха някакви камиони.

А аз слушах какво говори Светлана.

А във високоговорителите продължаваше да пее тихия женски глас:

Когато се върнеш, всичко ще бъде различно

И няма да се познаем един другиго…

Когато се върнеш,

А аз не съм ти жена, даже не и приятелка.

Когато се върнеш при мен,

Така безумно обичала те в миналото,

Когато се върнеш

Ще видиш, че жребият е хвърлен отдавна от друг…17

Загрузка...