История третаНИЧИЯ СИЛА

Пролог

Той рядко сънуваше.

А сега дори не спеше. И все пак това беше почти сън, почти блян — миг преди пробуждането…

Лек, чист, почти детски блян…

— Продухване… налягане… ключът е на старт…

Сребристата колона на ракетата сред лека мъгла.

Плющящите под дюзите пламъци.

Всяко дете мечтае да стане космонавт — докато не чуе за десети път „Какъв искаш да станеш, космонавт ли?“

Различните престават да мечтаят за космоса, когато станат Различни.

Сумракът е по-интересен от чуждите планети. Новооткритата сила е по-притегателна от славата на космонавта.

Но сега отново му се привиждаше ракета — стара, нелепа ракета, издигаща се в небето.

Земята, плуваща под краката или над главата ти.

Дебелото кварцово стъкло на илюминатора.

Странни мечти за Различен, нали?

Земята… облачен воал… светлинките на градовете… хора. Милиони. Милиарди.

И той — гледащ към тях от орбита.

Различен в космоса… какво може да по-смешно от това? Само Различния срещу Пришелеца. Веднъж той гледаше фантастичен филм — и изведнъж си помисли, че сега е моментът, в който смелата Рипли трябва да влезе в Сумрака… и да бие, да бие, да бие тромавите, безпомощни гадове.

Помисли — и се разсмя.

Пришълците не съществуват.

Но космоса съществува. Само че преди не беше ясно защо.

Сега той разбра.

Стоеше със затворени очи, бленувайки за малката, бавно въртящата се под краката му Земя.

Всяко дете мечтае да стане великан — докато не се замисли за какво му е това.

Сега той знаеше всичко.

Частите на пъзела се събраха в едно.

И неговото предназначение като Различен.

И неговата нелепа мечта за космоса.

И малкото томче, подвързано с човешка кожа, изписано с прилежен ръкописен почерк.

Той взе книгата, лежаща на дъсчения под.

Отвори на първата страница.

Буквите не бяха избледнели — пазеше ги лека, но надеждна магия.

Този език отдавна не звучеше по Земята. На индолог би напомнял на санскрит, но едва ли някой би разбрал, че това е „пайчаши“.

Но за Различния е достъпен даже мъртвия език.

„Нека ви опази Слоноликия, клатещ глава ту нагоре, ту надолу, като Шива, разхождащ се нагоре-надолу по Уме! Нека Ганапати ме изпълни със сладостната влага на мъдростта!

Името ми е Фуаран, аз съм от жените в славния град Канакапура.

Изпълнителят на Желанията, съпругът на Парвати, щедро ме награди в дните на своята младост, дарявайки ми умението да ходя в света на призраците. Докато в нашия свят цветчето, въртейки се от вятъра, пада от цъфтящото дърво, в този свят минава цял ден — такава е неговата природа. И в този свят е скрита велика сила…“

Той затвори „Фуаран“.

Сърцето бързо тупкаше в гърдите му.

Велика сила!

Появила се от ръцете на вещица, загинала преди почти две хилядолетия.

Безстопанствена, безпризорна, скрита даже от Различните.

Ничия Сила.

Глава 1

Пристигнах в сградата на Нощния Патрул около осем часа сутринта. Най-мъртвото време — смяната на дежурствата. Оперативните работници, които са дежурили тази нощ по улиците на града, вече са предали рапортите си и са се прибрали в къщи. Щабните работници, според московските обичаи, ще се появят не по-рано от девет.

И в стаята на охраната се извършваха смени. Заминаващите охранители подписваха някакви документи, пристигащите преглеждаха дневника за дежурство. Аз се здрависах с всички и продължих без да минавам задължителната проверка. На практика — нарушение… макар и този пост да беше предназначен най-вече за хората.

На третия етаж охраната вече се бе сменила. Тук дежуреше Гарик и не си позволи никакви пропуски — огледа ме през Сумрака, с кимване ми нареди да докосна амулета: фигура на петел, направена от златиста тел. При нас това се наричаше „да поздравиш Додон“ — на теория докосването на Тъмен би трябвало на накара петела да кукурига. Впрочем, някои шегобийци твърдяха, че като почувства Тъмен, петелът врещи с човешки глас: „Противен!“

Едва тогава Гарик ми се усмихна приветливо и ми стисна ръката.

— Хесер тук ли е? — попитах аз.

— Кой го знае? — с въпрос отвърна Гарик.

Наистина, намерих какво да питам! Висшите магове могат да се придвижват по много пътища.

— Ти май беше в отпуск… — сякаш напрегнат от странния въпрос, попита Гарик.

— Омръзна ми да почивам. Понеделник, както се казва, започва…

— И си изтощен до крайност… — продължаваше магът, напрягайки се все повече. — Я погали петела още веднъж!

Аз отново поздравих Додон, после постоях неподвижно, докато Гарик проверяваше аурата ми с помощта на някакъв хитър амулет от цветно стъкло.

— Извинявай. — каза Гарик, прибирайки амулета. И леко смутено добави: — Направо не приличаш на себе си.

— Почивахме със Светлана на село, а там се появи древна вещица. — поясних аз. — Че и глутница върколаци хулиганстваха. Наложи се да търся вълците, да търся вещицата… — аз махнах с ръка. — След такъв отпуск трябва болнични да вземам.

— Ето какво било. — веднага се успокои Гарик. — Подай молба, май още имаме лимит за възстановяване на силите.

Трепнах и поклатих глава.

— Ще се справя сам. Благодаря.

Сбогувах се с Гарик и се качих на четвъртия етаж. Постоях пред приемната на Хесер, после почуках.

Никой не ми отговори и аз влязох вътре.

Секретарката, разбира се, не беше на мястото си. Вратата към кабинета на Хесер беше плътно затворена. Впрочем, кафе-машината весело примигваше с лампичката си за готовност, компютъра беше включен, даже телевизора тихо мърмореше на новинарския канал. Водещият разказваше, че пясъчната буря отново е попречила на американските войски в поредната им миротворческа мисия, обърнала е няколко танка и дори е свалила два хеликоптера.

— Освен това е набила войниците и взела няколко в плен. — неволно добавих аз.

Що за странен навик имат някои Различни — да гледат телевизия? Или глупави сапунени сериали, или лъжи по новините. С една дума — хора… Друга дума — добитък?

Те не са виновни. Те са слаби и разпръснати. Те са хора, а не добитък!

Ние сме добитъка.

А хората — трева.

Аз стоях, облегнат на стола на секретарката и гледах през прозореца към плаващите над града облаци. Защо в Москва небето е толкова ниско? Никъде другаде не съм виждал толкова ниско небе… освен в Москва през зимата…

— Тревата може да се подстригва. — раздаде се глас зад гърба ми. — А може и да се изтръгва с корена. Кое ти харесва повече?

— Добро утро, шефе. — казах аз, обръщайки се. — Мислех, че ви няма.

Хесер се прозя. Беше по халат и чехли. Изпод халата се подаваше пижама.

Ама никога не бих си и помислил, че Великият Хесер носи пижама с анимационни герои на Дисни! Започвайки от Мики Маус и Доналд Дък и свършвайки с Лило и Стич. Не може Велик, който е живял хиляди години и чете мисли с лекота, да носи такава пижама!

— Спах. — мрачно каза Хесер. — Спах спокойно. Легнах си в пет сутринта.

— Извинявайте, шефе. — казах аз. Не знам защо, но освен „шефе“, не се сещах за друго обръщение. — Много работа ли имахте тази нощ?

— Четох книга, много интересна. — включвайки кафе-машината, каза Хесер. — За мен черно със захар, за теб — с мляко и без захар…

— Нещо магическо ли? — поинтересувах се аз.

— Не бе, Головачев! — изръмжа Хесер. — Ще подам оставка и ще ида при него като съавтор, да пиша книжки! Вземи си кафето.

Взех си чашата и последвах Хесер в кабинета му.

Тук, както винаги, имаше нови дреболии. В един от шкафовете се бяха появили малки фигурки на мишки — стъклени, оловни, дървени, имаше и керамични чаши и стоманени ножове. На задната стена на шкафа беше облегната стара брошура на ДОСААФ, на обложката на която беше изобразено жури, оценяващо парашут, до нея стоеше простичка литография, на която се зеленееше малка горичка.

Поради някаква причина — не можех да разбера каква, — всичко това навяваше мисли за началните класове в училище.

На стената висеше хокеен шлем със златист цвят, поразително приличащ на плешивина. В шлема бяха забити няколко стрелички за игра на дартс.

Хвърляйки поглед към тези вещи, които можеше да значат нещо много важно, а можеше да не означават абсолютно нищо, аз седнах в едно от креслата за посетители. И забелязах, че в теленото кошче за боклук се търкаля някаква книжка с ярка цветна корица. Нима Хесер наистина е чел Головачев? Но като се вгледах, реших че греша — на книгата беше написано „Шедьоври на световната фантастика“.

— Пий си кафето, прочиства мозъка сутрин. — със все същия недоволен тон измърмори Хесер. Самият той пиеше кафето си шумно, посръбвайки; направо ти се струваше, че ако му дадеш чинийка и каменна захар, ще започне да пие направо от чинийката.

— Трябва да получа отговор на няколко въпроса, шефе. — казах аз. — На много въпроси.

— Ще получиш. — кимна Хесер.

— Различните са много по-слаби в магията от хората.

Хесер се намръщи.

— Глупости. Оксиморон.

— Но нали магическата сила на хората…

Хесер вдигна пръст и го размаха заплашително.

— Стоп. Не бъркай потенциалната енергия с кинетичната!

Беше мой ред да замълча. А Хесер, разхождайки се с чашата из кабинета, обясняваше монотонно:

— Първо… Да, всичко живо е способно да изработва магическа Сила. Всичко живо — не само хората! Дори животните, дори тревата. Има ли тази Сила някакви физически основи, може ли да се измери с някакъв прибор? Не знам. Може би това никой и никога няма да узнае. Второ… Никой не може да управлява собствената си Сила. Тя се разсейва в пространството, поглъща се от Сумрака, една част се улавя от синия мъх, друга част — от Различните. Разбираш ли? Има два процеса — излъчване на собствената Сила и поглъщане на чуждата Сила. Първият е неосъзнат и се усилва според дълбочината на потапяне в Сумрака. Вторият, в една или друга степен, също е присъщ на всички — и хората, и Различните. Болното дете моли майка си — поседи с мен, погали ме по коремчето! Майката го гали — и болката минава. Майката иска да помогне на детето си и нейната Сила частично оказва целенасочено действие. Така наречения „екстрасенс“, тоест човек с непълни, кастрирани способности на Различен, е способен да въздейства не само на близки хора, не само под въздействието на душевен порив, но и да лекува или проклина чужди хора. Изтичащата от него Сила е по-оформена. Вече не е пара, но още не е лед — просто вода. Трето… Ние — Различните. При нас балансът на поглъщане и излъчване на Силата е изместен в посока на поглъщането.

— Какво? — възкликнах аз.

— А ти си мислеше, че всичко е просто, като при вампирите? — Хесер се усмихна весело. — Мислиш си, че Различните само вземат, без да дават нищо в замяна? Не, всички ние отдаваме онази Сила, която произвеждаме. Но ако при обикновения човек процесът на поглъщане-излъчване е в динамично равновесие и много рядко, в следствие на душевно вълнение, балансът се нарушава, то при нас всичко е различно. Ние сме разбалансирани от самото начало. Ние поглъщаме от околния свят повече, отколкото отдаваме.

— И можем да работим с остатъка. — казах аз. — Така ли?

— Ние работим с разликата в потенциалите. — Хесер отново ми се закани с пръст. — Няма значение каква е твоята „магическа температура“… вещиците някога използваха този термин. Ти можеш да генерираш много Сила, но тогава и скоростта на излъчването ще расте в геометрична прогресия. Има такива Различни… те отдават в общото хранилище на Силата даже повече, отколкото хората, но и поглъщат много. И работят с тази разлика в потенциалите.

Хесер помълча и добави самокритично:

— Но това са редки случаи, признавам. Повечето Различни отстъпват на хората в способността си да произвеждат магическа Сила, но пък са равни или ги превъзхождат в способността си да я поглъщат. Антоне, няма такова понятие като средна температура в болница. Ние не сме банални вампири. Ние сме и донори.

— Защо не ни учат на това? — попитах аз. — Защо?

— Ами затова, защото разгледано най-общо — ние все пак използваме чужда Сила! — сопна се Хесер. — Ето ти, например — защо ми се домъкна толкова рано? Гневни тиради да ми четеш! Ах, как може, ние използваме генерираната от хората Сила! А нали ти се е налагало да я събираш директно, да я изсмукваш като истински вампир. Като ти трябваше — не се притесни. Тръгна, целият в бяло, с печал на благородното чело! А след теб децата плачеха!

Той, разбира се, беше прав. Частично. Но аз вече достатъчно бях работил в Патрула, за да разбера: частичната истина — това също е лъжа.

— Учителю… — тихо казах аз и Хесер трепна.

Аз се отказах да бъда негов ученик в онзи същия ден, когато отнемах Силата от хората.

— Слушам те, ученико. — гледайки ме в очите, отвърна той.

— Работата не е в това, колко Сила използваме, а колко отдаваме. — казах аз. — Учителю, нали целта на Нощния Патрул е да разделя и защитава?

Хесер кимна.

— Да разделя и защитава дотогава, докато хората станат по-добри и новите Различни ще избират само Светлината?

Хесер отново кимна.

— И всички хора станат Различни?

— Глупости. — Хесер поклати глава. — Кой ти каза тази щуротия? Поне в един от документите на Патрула да има такава фраза? Във Великия Договор?

Затваряйки очи, аз погледнах към послушно пламналите редове.

„Ние сме Различни…“

— Не, такива думи няма никъде. — признах аз. — Но цялото ни обучение, всичките ни действия… всичко е нагласено така, че да се създава именно такова впечатление.

— Това впечатление е лъжливо.

— Да, но тази самозаблуда се поощрява!

Хесер въздъхна тежко. Погледна ме в очите. Каза:

— Антоне, на всички им трябва цел в живота. Висша цел. И на хората, и на Различните. Дори и тази цел да е лъжлива.

— Но това е задънена улица… — прошепнах аз. — Учителю, това е път без изход. Ако победим Тъмните…

— То ще победим Злото. Егоизма, себелюбието, равнодушието.

— Но самото ни съществуване — то също е егоизъм и себелюбие!

— Твоите предложения? — любезно се поинтересува Хесер.

Аз мълчах.

— Имаш ли възражения срещу оперативната работа на Патрулите? Против контрола на Тъмните? Против помощта за хората, опитите да подобрим социалната система?

Ето тук аз почувствах почва за реванш.

— Учителю, а какво точно сте дали на Арина през тридесет и първа година? Когато сте се срещнали с нея на хиподрума?

— Парче китайска коприна. — спокойно отговори Хесер. — Жена е, все пак, прищели й се хубави парцалки… а годините бяха тежки. Един приятел ми беше изпратил от Манджурия, получи се много удачно… Осъждаш ли ме?

Аз кимнах.

— Антоне, аз от самото начало бях против глобалния експеримент върху хората. — с явно отвращение каза Хесер. — Глупава идея, още от деветнайсети век я обмисляха. Не напразно Тъмните се съгласиха. Нямаше да има никакви положителни промени. Все същите кървища, войни, глад, репресии…

Той замълча. Отвори шумно чекмеджето и извади пура.

— Но Русия сега щеше да е преуспяла страна… — започнах аз.

— Дрън-дрън… — измърмори Хесер. — Не Русия, а Евразийски съюз. Сито социалдемократическо общество. Враждуващо с Азиатския съюз, оглавяван от Китай, и конфедерацията на англоезичните страни, оглавявана от Щатите. Пет-шест локални ядрени конфликта на година… на територията на страните от третия свят. Бой за ресурси, надпревара във въоръжаването, по-страшна от днешната…

Аз бях смачкан и разбит. На пух и прах. Но още се опитвах да протестирам:

— Арина разказваше… град на Луната…

— Да, наистина. — кимна Хесер. — Щеше да има лунни градове. Около базите с ядрени ракети. Четеш ли фантастика?

Свивайки рамене, аз хвърлих поглед към книжката в кошчето.

— Онова, което писаха американските писатели през петдесетте години — това и щеше да се случи. — поясни Хесер. — Да, космически кораби с атомна тяга… военни. Разбираш ли, Антоне, пред комунизма в Русия имаше три пътя. Първия — да се развие в прекрасно, чудесно общество. Но това е против човешката природа. Втория — да се изроди и да загине. Това и стана. Третия — да се превърне в социалдемокрация от скандинавски тип и да помете под себе си по-голяма част от Европа и Северна Африка. Уви, сред последствията от този вариант е разделянето на света на три противостоящи блока, а рано или късно — глобална война. Но още преди това хората щяха да разберат за нашето съществуване, щяха да изтребят или да заробят Различните. Извинявай, Антоне, но реших, че лунните градове и стоте сорта салам през осемдесета година не си заслужават цената.

— Но затова пък сега Америка…

— Стига с тази Америка. — намръщи се Хесер. — Почакай до две хиляди и шеста година, пък тогава ще говорим.

Аз мълчах. Даже не попитах какво е видял Хесер в идващата, вече не толкова далечна две хиляди и шеста…

— Разбирам твоите душевни терзания. — посягайки към запалката, каза Хесер. — Много цинично ли ще е, ако запуша?

— Ако щете — водка пийте, учителю. — сопнах се аз.

— Сутрин водка не пия. — Хесер запуфтя, разпалвайки пурата си. — Твоите терзания… твоите… съмнения са ми напълно ясни. Аз също не смятам сегашната ситуация за правилна. Но какво ще стане, ако всички изпаднем в меланхолия и се оттеглим от работата? Ще ти кажа какво! Тъмните с удоволствие ще поемат ролята на пастири за човешкото стадо! Те няма да се притесняват. Ще се зарадват, че им е провървяло… Решавай.

— Какво да решавам?

— Нали дойде с намерение да подадеш оставка! — повиши тон Хесер. — Така че, решавай — оставаш ли в Патрула, или нашите цели не са достатъчно светли за теб?

— При наличие на черен цвят сивия се счита за бял. — отвърнах аз.

Хесер изсумтя. И спокойно попита:

— Какво стана с Арина, избяга ли?

— Избяга. Взе Надечка за заложник и поиска помощ от мен и Светлана.

На лицето на Хесер не трепна нито един мускул.

— Старата гадина, Антоне, си има свои принципи. Може да блъфира както си поиска, но дете няма да пипне. Повярвай ми, познавам я.

— Ами ако не й бяха издържали нервите? — спомняйки си за преживяния ужас, попитах аз. — Не й пука от Патрулите и даже от Инквизицията! Тя дори от Завулон не се бои.

— От Завулон — може би… — усмихна се Хесер. — Аз съобщих на Инквизицията за вещицата, но и с Арина се свързах. Напълно официално, между другото. Всичко е запротоколирано. И относно семейството ти вещицата беше предупредена. Специално.

Това вече беше новина.

Аз гледах спокойното лице на Хесер и не знаех какво да кажа.

— С Арина имам дълги и уважителни отношения. — поясни Хесер.

— Как става така? — попитах аз.

— Кое по-точно? — учуди се Хесер. — Уважителните отношения ли? Разбираш ли…

— Всеки път, когато се убедя, че сте гнусен интригант, вие за десет минути ми доказвате, че не съм прав. Ние паразитираме върху хората? Оказва се, че това е за тяхно добро. Страната е в разруха? Могло е да бъде и по-лошо. Дъщеря ми е в опасност? Не, в безопасност е, като малкия Саша Пушкин с бавачката си…

Погледът на Хесер омекна.

— Антоне, преди много, много време аз бях кльощав и сополив хлапак… — той замислено гледаше през мен. — Да. Кльощав и сополив. И карайки се със своите наставници, чийто имена няма да ти говорят нищо, аз бях сигурен — те са гнусни интриганти. А после те ме убеждаваха в обратното. Минаха векове и аз вече имах свои ученици…

Той изпусна кълбо дим и замълча. Впрочем, защо ли да продължава? Векове? Ха! Хиляда години — това е достатъчен срок, за да се научиш да парираш всякакви нападки от подчинените си. И то така, че идват кипящи от възмущение, а си отиват преизпълнени с любов и уважение към шефа. Опитът е огромна сила. По-страшна от магическата.

— Иска ми се да ви видя без маска, шефе. — казах аз.

Хесер благодушно се усмихна.

— Кажете ми поне това — беше ли синът ви Различен? — попитах аз. — Или вие го направихте Различен? Аз разбирам, не трябва да се разкрива тази тайна, нека всички мислят…

Юмрукът на Хесер се стовари с грохот на масата. А самият Хесер се надигна, навеждайки се напред.

— Докога ще чопкаш тази тема? — изръмжа той. — Да, ние с Олга подведохме Инквизицията и получихме право за реморализация на Тимур! Той трябваше да стане Тъмен, а мен това не ме устройва! Разбра ли? Ако искаш — иди и докладвай на Инквизицията. Само престани с тези брътвежи!

За момент се уплаших. А Хесер отново започна да кръстосва кабинета, постоянно изскачайки от чехлите си и жестикулирайки енергично:

— Невъзможно е да направиш човек Различен! Невъзможно! По никакъв начин! Искаш ли да ти кажа истината за твоите жена и дъщеря? Олга се намеси в съдбата на Светлана! Към нея приложи втората половина от Тебешира на Съдбата! Но дори Тебешира на Съдбата не е способен да превърне твоята неродена дъщеря в Различна, ако тя самата не се бе родила Различна! Ние само я направихме още по-силна, дадохме й абсолютната Сила!

— Знам. — кимнах аз.

— Откъде? — изуми се Хесер.

— Арина намекна.

— Умна е. — кимна Хесер. И пак повиши глас: — Това е! Сега знаеш всичко, което се отнася към тази тема! Човек не може да стане Различен. Използвайки най-могъщите артефакти — на началния етап или доста по-късно — може да го направиш по-силен или по-слаб, да го склониш към Светлината или Тъмнината… В много малки граници, Антоне! Ако момчето Егор не беше неутрален още от начало, ние не бихме могли да изтрием неговата инициация в Тъмнината. Ако твоята дъщеря не трябваше да се ражда като Велика Вълшебница, ние никога не бихме могли да я направим Най-Великата! За да напълниш съд със светлина или тъмнина, трябва да имаш този съд! От нас зависи какво ще налеем вътре — но не сме способни да направим самият съд! Дреболии, само дреболии — с това сме и принудени да работим! А ти предполагаш, че човек може да се превърне в Различен!

— Борис Игнатиевич, — сам не знам защо се обърнах към Хесер с руското му име. — Извинявайте, ако дрънкам глупости. Но не мога да разбера — как така не сте намерили Тимур по-рано? Та той е ваш син! Не го ли чувствахте? Дори и на разстояние?

В този момент Хесер неочаквано посърна. На лицето му се появи някаква виновност и объркване едновременно.

— Антоне, макар и да съм стар интригант… — той помълча. — Нима мислиш, че бих позволил собствения ми син да расте в детски дом, в беди и страдания? Мислиш, че на мен не ми се иска малко топлина и ласки? Да се почувствам като човек? Да си поиграя с бебето, да ида с хлапето на футбол, да науча младежа да се бръсне, да приема юношата в Патрула? Не, кажи поне една причина, заради която съм позволил сина ми да живее и остарява далеч от мен! Аз съм лош баща, безсърдечна гадина? Да допуснем. Но тогава защо съм решил да го направя Различен? Защо са ми тези проблеми?

— Но защо не сте го намерили по-рано? — възкликнах аз.

— Ами защото когато се роди, беше най-обикновено дете! Без и най-малкия потенциал на Различен!

— Случва се. — неуверено казах аз.

Хесер кимна:

— Съмняваш ли се? И аз се съмнявам… трябваше да почувствам следите от Сила в Тимур! Но ги нямаше…

Той разпери ръце, седна. Промърмори:

— Така че не ми приписвай невъзможни подвизи. Не мога да правя хората Различни. — Хесер помълча и изведнъж добави прочувствено: — Но ти си прав. Трябваше да го почувствам по-рано! Е, да разпознаеш потенциалния Различен в чужд възрастен човек — случва се. Но в родния си син? Който съм люлеел на ръце, в който съм мечтал да видя Различен? Не знам. Значи способностите му са били твърде слаби… или вече съм се побъркал.

— Има още един вариант. — неуверено казах аз.

Хесер ме погледна изпод вежди и сви рамене:

— Вариантите винаги са повече от един. Какво имаш предвид?

— Някой може да превръща хората в Различни. Този някой е намерил Тимур и го е превърнал в потенциален Различен. След това сте го почувствали…

— Олга го почувства… — измърмори Хесер.

— Добре, Олга. И след това сте започнали да действате. Мислили сте си, че лъжете Инквизицията и Тъмните. А са лъгали вас.

Хесер изпръхтя недоверчиво.

— Ама допуснете поне за миг, че може да се превърне човек в Различен! — помолих се аз.

— И защо е било направено това? — попита Хесер. — Аз съм готов да повярвам на всичко, само ми покажи причините. Да ни подстави нас с Олга? Едва ли. Всичко мина гладко, без никаква спънка.

— Не знам. — признах си аз. И отмъстително добавих, ставайки: — Но на ваше място не бих се отпускал, шефе. Свикнали сте вашата интрига винаги да е най-тънката. А нали вариантите винаги са повече от един.

— Умник… — намръщи се Хесер. — Я изчезвай при Светлана… почакай.

Той пъхна ръка в джоба на халата и извади мобилен телефон. Телефона не звънеше, само нервно вибрираше.

— Сега, минутка… — кимна ми Хесер. И вече в слушалката, със съвсем различен глас: — Да!

Аз деликатно се отдалечих към шкафовете и започнах да разглеждам магическите финтифлюшки. Добре, фигурките на чудовища могат да служат за викане на тези същества. Например. А за какво е камшика? Нещо като „бича на Шааб“?

— Веднага идваме. — късо каза Хесер. Щракна затворения мобилен телефон. — Антоне!

Когато се обърнах към Хесер, той тъкмо приключваше с преобличането: прокарваше ръка край тялото си, халатът и пижамата се свиваха, променяха цвета и текстурата си, превръщайки се в строг сив костюм. С едно последно махване с ръката Хесер си окачи вратовръзка, вече завързана в строг уиндзорски възел. И всичко това не беше илюзия — Хесер наистина създаваше костюм от пижама.

— Антоне, ще се наложи да направим малка разходка… до къщичката на злата вещица.

— Хванали ли са я? — попитах аз, опитвайки се да определя собствените си чувства. Приближих се към Хесер.

— Не, по-лошо. Вчера вечерта, по време на обиска, в жилището на Арина са намерили тайник. — Хесер махна с ръка и във въздуха се отвори портал. Добави мъгляво: — Там вече… са се събрали доста хора. Да вървим.

— Какво има в тайника? — възкликнах аз.

Но ръката на Хесер вече ме буташе навътре в светещия бял овал.

— Приготви се. — дочух аз последния съвет.

Пътя през портала заема някакво време — секунди, минути, а понякога даже и часове. Това зависи не от разстоянието, а от точността на насочването. Аз не знаех кой е окачвал портала в къщата на Арина, не знаех и колко ще вися в млечно бялата пустота.

Тайник в дома на Арина. Е, и какво от това? Всеки Различен си прави в къщи тайници за магически предмети. Какво е изплашило толкова Хесер… а аз бях сигурен, че шефът е изплашен и разстроен, твърде каменно и спокойно беше станало лицето му!

Неизвестно защо си представих някакви ужасии, например детски трупове в мазето. Ето ти повод Хесер да се паникьосва, а беше сигурен, че Арина няма да пипне Надечка!

Не, не може да бъде…

И с тази мисъл се изтърсих от портала — директно насред стаичката.

А тук наистина беше многолюдно.

— Дръпни се! — извика Костя и ме хвана за ръката. Аз едва успях да направя крачка встрани и от портала излезе Хесер.

— Приветствам те, Велики. — някак удивително вежливо, без привичната си язвителност, каза Завулон.

Аз се оглеждах. Шест непознати инквизитори — в плащове, с нахлупени над лицата им качулки, всичко както трябва да е. Едгар, Завулон и Костя — също ясно. Светлана! Аз я погледнах изплашено, но тя веднага поклати успокояващо глава. Значи с Надя всичко е наред…

— Кой води разследването? — попита Хесер.

— Триумвират. — кратко отвърна Едгар. — Аз от Инквизицията, Завулон от Тъмните и… — той погледна Светлана, — и както решите.

— Аз. — кимна Хесер. — Светлана, благодаря ти. Признателен съм ти.

Нямаше нужда от обяснения. Каквото и да е станало тук, Светлана се е появила първа от Светлите и е започнала да действа от името на Нощния Патрул.

Може да се каже — върнала се е на служба.

— Да ви въведа ли в обстановката? — попита Едгар.

Хесер кимна.

— Городецки? — уточни Едгар.

— С мен е.

— Ваше право. — Едгар ми кимна. — И така, тук имаме извънредно произшествие…

Защо говори с думи?

Аз се опитах да попитам за това Светлана, мислено се протегнах към нея…

И се натъкнах на плътна стена.

Инквизицията е блокирала района. Ето защо на Хесер му позвъниха по телефона, а не се свързаха мислено с него. Каквото и да е станало тук, то трябваше да остане в тайна.

Следващите думи на Едгар потвърдиха мисълта ми.

— Понеже случилото се трябва да бъде запазено в пълна тайна, — каза Едгар, — аз моля всички присъстващи да свалят защитата си и да се приготвят за получаване на знака на Наказващият Огън.

Аз погледнах към Хесер — той вече разкопчаваше ризата си. Завулон, Светлана, Костя, даже самият Едгар — всички се събличаха!

Примирен, аз свалих тениската. Наказващият Огън, значи…

— Ние, присъстващите, се кълнем никога, никъде и никому с единствено изключение върховния Трибунал на Инквизицията да не разгласяваме това, което ще ни се открие по време на разследването на това произшествие. — каза Едгар. — Кълна се.

— Кълна се. — каза Светлана и ме хвана за ръка.

— Кълна се. — прошепнах аз.

— Кълна се, кълна се, кълна се. — раздаде се от всички страни.

— Ако наруша тази тайна, нека ме унищожи ръката на Наказващият Огън. — завърши Едгар.

Пръстите му блеснаха с ослепително червено сияние. Във въздуха сякаш увисна горящ отпечатък ръката му, размножи се и дванайсет плаващи длани заплуваха към нас. Много бавно — и това плашеше най-много.

Знакът докосна първо самият Едгар. Лицето на Инквизитора се изкриви, на кожата му за момент избиха още няколко такива червени отпечатъка.

Това май боли…

Хесер и Завулон понесоха стоически докосването на знака. И ако не ме лъжеха очите, на телата им тези знаци вече се бяха сплели в гъста мрежа.

Някой от Инквизиторите извика.

Това май боли много…

Заклинанието ме докосна и аз разбрах, че греша. Това не болеше много, това беше непоносимо! Струваше ми се, че ме жигосват с нажежено клеймо, и не просто ме жигосват, а прогарят тялото ми открай докрай!

Когато кървавата мътилка в очите ми се разнесе, аз с учудване разбрах, че съм успял да се задържа прав — за разлика от двама Инквизитори.

— А казват, че раждането боли… — тихо каза Светлана, закопчавайки блузата си. — Ха…

— Искам да напомня… ако знака сработи — ще бъде още по-болезнено… — промърмори Едгар. В очите на Тъмния имаше сълзи. — Това е за общото благо.

— Стига лирични отклонения! — прекъсна го Завулон. — След като си станал главен, дръж се адекватно.

Наистина, къде ли е Витезслав? Все пак е отлетял за Прага?

— Моля, след мен. — все още мръщейки се, каза Едгар. И тръгна към стената.

Тайници могат да се правят по много начини. От най-баналния — магически замаскиран сейф в стената, до опасания с мощни заклинания склад в Сумрака.

Този тайник беше доста оригинален. Когато Едгар влезе в стената — пред него за момент се появи тясна, сякаш несъразмерна с човека пролука — аз веднага си спомних този хитър и сложен метод, смес от магия за илюзия и магия за пренасяне. От някакво ограничено пространство, например от стая, се вземаха парченца пространство — тесни ивички край стените — и магически се съединяваха в единен „килер“. Това беше сложен и доста опасен метод, но Едгар влезе спокойно в тайника.

— Няма да се поберем всичките. — измърмори Хесер и погледна към инквизиторите. — Доколкото разбирам, вече сте били там? Почакайте ни тук.

Притеснявайки се да не спрат и мен, аз прекрачих напред и стената послушно се разтвори пред мен. Защитните заклинания вече бяха премахнати.

Килерчето се оказа доста големичко: три на три метра, не по-малко. В него дори имаше прозорец — точно по същия начин „нарязан“ от парчета други прозорци. Пейзажът от прозореца изглеждаше фантасмагоричен: ивички гора, половин дърво, парченце небе, всичко разбъркано в пълен безпорядък.

Но в килера имаше още нещо, заслужаващо далеч по-голямо внимание.

Хубав костюм от плътна сива тъкан, елегантна риза — бяла, копринена, с дантели по яката и маншетите, изискана вратовръзка — сребристо сива с червена искра, чифт великолепни черни кожени обувки, от които се подаваха бели чорапи. Всичко това лежеше на пода насред килера. Бях сигурен, че вътре в костюма имаше копринено бельо с ръчно избродиран монограм.

Впрочем, нямах никакво желание да се ровя в дрехите на Висшия вампир Витезслав. Плътен сив прах, пълнещ дрехите и разсипан наоколо — това бе всичко, което бе останало от инспектора от Европейското Бюро на Инквизицията.

Светлана, влязла в килера след мен, само въздъхна и ме хвана за ръка. Хесер мрачно изкряка. Завулон въздъхна — даже ми се стори, напълно искрено.

Последният влязъл, Костя, не издаде нито звук. Само стоеше като прехласнат, гледайки жалките останки на своя съплеменник.

— Както разбирате, господа, — тихо каза Едгар, — станалото е чудовищно само по себе си. Убит е Висш вампир. Убит е бързо и без следи от борба. Предполагам, че дори на уважаемите Висши, присъстващи тук, това не е по силите.

— Присъстващите тук Висши не са толкова тъпи, че да нападат сътрудници на Инквизицията. — тежко каза Хесер. — Впрочем, ако Инквизицията настоява за проверка…

Едгар поклати глава:

— Не. Повиках ви тук именно защото не ви подозирам в нищо. Преди да информирам Европейското Бюро, ми се стори разумно да поискам вашия съвет. Все пак това е територия на московските патрули.

Завулон клекна край останките, загреба малко пепел, разтърка я с пръсти, помириса я, даже ми се стори — докосна с език… Надигна се с въздишка и промърмори:

— Витезслав… Дори не мога да си представя кой може да го унищожи. Аз… — той се поколеба за момент, — аз бих помислил три пъти, преди да встъпя в схватка с него. А вие, колега?

Той погледна към Хесер. Хесер не бързаше с отговора, а разглеждаше праха с ентусиазма на млад природолюбител.

— Хесер? — повтори Завулон.

— Да, да… — кимна Хесер. — Аз бих могъл. Всъщност, случвало се е да… имаме някои разногласия. Но да го направя толкова бързо… и толкова чисто… — Хесер разпери ръце. — Не, не бих могъл. Уви. Даже малко завиждам.

— Печатът. — предпазливо напомних аз. — При временна регистрация на вампирите се слага печат…

Едгар ме погледна, сякаш бях изтърсил някаква глупост:

— Не и на сътрудниците на Инквизицията.

— И не на Висшите вампири! — предизвикателно добави Костя. — Печат се поставя на слабите, които не умеят да се контролират, още начинаещите вампири и върколаци.

— Всъщност аз отдавна се каня да поставя въпроса за премахването на тези дискриминационни ограничения. — вмъкна Завулон. — Печат не трябва да се поставя на вампирите и върколаците, започвайки от второ, а още по-добре — от трето ниво…

— Дай освен това да отменим и взаимната регистрация по местожителство. — насмешливо каза Хесер.

— Прекратете този спор! — с неочаквана властност каза Едгар. — Неосведомеността на Городецки не е повод да организирате диспут! Освен това… прекратяването на съществуването на вампира Витезслав не е най-страшното.

— А кое може да е по-страшно от Различен, който като на шега убива Висши? — попита Завулон.

— Фуаран. — кратно отвърна Едгар. — Книгата „Фуаран“, заради която са го убили.

Глава 2

Завулон се хилеше. Беше очевидно, че не вярва на нито една дума на Едгар.

А Хесер явно се вбеси. И нищо чудно. Първо аз му досаждах с „Фуаран“, сега — Инквизитора.

— Уважаеми… европейски инспекторе. — след кратка пауза шефът все пак намери достатъчно язвително обръщение. — Аз не по-малко от вас се увличам от митология. Разказите за „Фуаран“ са много разпространени сред вещиците, но ние прекрасно разбираме — това е само опит да се придаде повече блясък на своята… каста. Точно такива фолклорни мотиви има при върколаците, вампирите и други Различни, които по волята на съдбата играят второстепенна роля в обществото. Но пред нас стои реален проблем и да се задълбочаваме в дебрите на древните суеверия…

Едгар го прекъсна:

— Разбирам гледната ви точка, Хесер. Но работата е там, че преди два часа Витезслав се свърза с мен по мобилния телефон. Той проверяваше вещите на Арина и се е натъкнал на тайника. Общо взето… Витезслав беше много възбуден. Той каза, че в тайника се намира книгата „Фуаран“. И че тя е истинска. Аз… трябва да призная, че се отнесох скептично. Витезслав е увличаща се натура.

Хесер скептично поклати глава.

— Не пристигнах веднага тук. — продължаваше Едгар. — Още повече, Витезслав каза, че вика сътрудниците на Инквизицията от отцеплението.

— Страхувал ли се е от нещо? — рязко попита Завулон.

— Витезслав? Не мисля, че от нещо конкретно. Но това е стандартна процедура при откриване на артефакти с такава сила. Аз завърших обхода на постовете и тъкмо разговарях с Константин, когато нашите сътрудници доложиха, че са заели отцепление около къщата, но не усещат присъствието на Витезслав. Аз им наредих да влязат в къщата. Те съобщиха, че и вътре няма никой. Тук аз… — Едгар се поколеба. — малко се обърках. Защо Витезслав ще се крие от колегите си? Взех Костя и пристигнахме тук колкото се може по-бързо. Това отне около четирийсет минути, не исках да пътуваме през Сумрака, защото можеше да ни потрябват всички налични сили, а сътрудниците не успяха да окачат качествено портал, защото тук има твърде много магически артефакти…

— Ясно. — каза Хесер. — После?

— Отцеплението стоеше около къщата, двама сътрудници дежуреха вътре. Заедно с тях влязохме в тайника и намерихме останките на Витезслав.

— Колко време Витезслав е стоял без охрана? — попита Хесер. Все така недоверчиво, но вече с нотка на интерес.

— Около час.

— И още четирийсет минути инквизиторите са охранявали трупът му. Те са шестима, на четвърто и трето ниво на Силата. — Хесер се намръщи. — Силен маг може да мине, без да го забележат.

— Едва ли. — поклати глава Едгар. — Да, те са на четвърто-трето ниво, само Роман е почти на второ, но са снабдени с охранителни амулети. Дори Велик не може да мине.

— Значи убиецът е бил тук преди тяхното пристигане.

— Най-вероятно. — потвърди Едгар.

— Маг, достатъчно силен, за да убие бързо Висш вампир… — Хесер поклати глава. — Имам само една кандидатура.

— Вещицата. — промърмори Завулон. — Ако тя наистина е притежавала „Фуаран“, то би могла да се върне за нея.

— Първо да я изостави, а после да се върне? — възкликна Светлана. Аз разбрах, че тя се опитва да защити Арина. — Това не е логично!

— Ние с Антон я преследвахме. — обясни Едгар. — Тя избяга панически. Явно не е побягнала веднага, както предполагахме, а се е затаила наблизо. И когато Витезслав е намерил книгата, тя е почувствала това и се е паникьосала.

Хесер мрачно погледна към мен и Светлана. Но не каза нищо.

— А може би Витезслав сам е причинил смъртта си? — не се предаваше Светлана. — Намерил е книгата, опитал се е да сътвори някакво заклинание от нея… и е загинал. Такива случаи не са рядкост!

— Аха. — заяде се Завулон. — А през това време на книгата й поникнали крачка и тя е избягала.

— Не бих изключвал и тази версия. — сега вече Хесер се застъпи за Светлана. — Може да са поникнали. Може и да е избягала.

Настъпи тишина и в нея смехът на Завулон прозвуча особено силно:

— Виж ти! Нима вярваме във „Фуаран“?

— Вярвам в това, че някой с лекота е убил Висш вампир. — каза Хесер. — И този някой не се плаши нито от Патрулите, нито от Инквизицията. Дори само този факт изисква бързо и ефективно разследване. Не смятате ли така, колега?

Завулон кимна неохотно.

— Ако допуснем, дори за миг, че „Фуаран“ наистина е била тук… — Хесер поклати глава. — Ако всички слухове за тази книга са истински…

Завулон кимна отново.

Двамата Велики замряха, гледайки се един друг. Или играеха на „гледанка“51, или независимо от всичките защити успяваха да проведат някакъв магически разговор.

Аз се приближих към останките на вампира и клекнах.

Неприятен тип. Дори за вампир бе неприятен.

И все пак — свой.

Различен.

Зад гърба ми Едгар мърмореше нещо за необходимостта да привлече свежи сили, за това, че залавянето на Арина е станало жизнено необходимо. Не й провървя на вещицата. Едно нещо е нарушаването на Договора, дори мащабно, но отдавнашно. Съвсем друго — убийството на Инквизитор.

И всички факти са против нея. Кой друг може да е толкова силен, че да надвие Висшия вампир?

Но неизвестно защо аз не вярвах във вината на Арина…

Останките на Витезслав не предизвикваха дори малко отвращение. Явно в него вече не бе останало нищо човешко, дори от кости нямаше следа. Сив прах, приличащ на пепел от влажна цигара, запазващ формата, но напълно еднороден по структура. Аз докоснах онова, което смътно приличаше на свит юмрук — и изобщо не се учудих, когато пепелта се разпадна, разкривайки смачкано бяло листче.

— Бележка. — казах аз.

Настъпи гробна тишина. Тъй като никой не възрази, аз взех листа, разгънах го и го прочетох. Едва тогава погледнах към маговете.

Лицата на всички бяха толкова напрегнати, сякаш очакваха да чуят: „Витезслав е написал преди смъртта си името на убиеца… това сте вие!“

— Не го е писал Витезслав. — казах аз. — Това е почеркът на Арина, тя ми написа обяснителна…

— Чети. — нареди Едгар.

— „Господа Инквизитори“ — на висок глас прочетох аз. — „Ако четете това, значи — припомнили сте си старото, не сте се успокоили. Предлагам да решим нещата с мир. Вие получавате книгата, която търсехте. Аз получавам опрощение.“

— Търсили, значи? — много спокойно попита Хесер.

— Инквизицията търси всички артефакти. — спокойно отвърна Едгар. — Включително и онези, които са класифицирани като митологични.

— Би ли получила опрощение? — неочаквано попита Светлана.

Едгар я погледна недоволно, но отвърна:

— Ако тук лежеше „Фуаран“? Не решавам аз, но, най-вероятно да. Ако това е истинската „Фуаран“.

— Сега съм склонен да мисля, че е истинската… — тихо каза Хесер. — Едгар, бих искал да се посъветвам със сътрудниците си.

Едгар само разпери ръце. Сигурно никак не му се искаше да остава насаме със Завулон и Костя, но лицето на инквизитора остана невъзмутимо. Следвайки Хесер, ние със Светлана излязохме от тайника.

Инквизиторите ни посрещнаха с такива подозрителни погледи, сякаш подозираха че сме убили всички Тъмни. Хесер не се притесни от това.

— Ние се оттегляме на съвещание. — небрежно каза той, отправяйки се към вратата. Инквизиторите се спогледаха, но не започнаха да спорят — само един от тях се отправи към тайника. Но ние вече излизахме от къщата на вещицата.

Тук, в средата на гората, ми се струваше, че утрото още не е настъпило. Наоколо цареше тайнствен полумрак, както в най-ранния час от утрото. Погледнах учудено нагоре и забелязах, че небето наистина е неестествено сиво, сякаш го гледаш през тъмни очила. Явно така се проявяваше в обикновения свят магическата защита, наложена от Инквизиторите.

— Всичко се руши… — промърмори Хесер. — Всичко е неправилно…

Погледът му пробяга от мен към Светлана — и обратно. Сякаш не можеше да реши кой от нас му е нужен сега.

— „Фуаран“ наистина ли е била там? — попита Светлана.

— Изглежда, че да. Явно книгата съществува. — Хесер изкриви лице. — Колко недобре… колко лошо…

— Налага се да намерим вещицата. — каза Светлана. — Ако искате…

Хесер поклати глава.

— Не, не искам. Арина трябва да изчезне.

— Разбирам. — аз хванах Светлана за ръката. — Ако заловят Арина, тя може да признае кой е бил онзи Светъл…

— Арина не знае кой е бил онзи Светъл. — прекъсна ме Хесер. — Онзи Светъл се срещаше с нея маскиран. Тя може да подозира, да се досеща, може да бъде сигурна — но няма нито едно доказателство. Работата е друга…

В този момент разбрах всичко.

— „Фуаран“?

Хесер кимна:

— Да. Затова ви моля…

Той не успя да завърши — аз казах бързо:

— Ние не знаем къде е Арина. Нали, Светле?

Светлана се намръщи, но кимна.

— Благодаря. — каза Хесер. — Това първо. Сега за второто. Трябва да намерим книгата „Фуаран“. На всяка цена. Вероятно ще бъде сформиран отряд за търсене. Искам от наша страна в него да влезе Антон.

— Аз съм по-силна. — тихо каза Светлана.

— Това вече не играе никаква роля. — поклати глава Хесер. — Абсолютно никаква. Светлана, ти ще ми бъдеш нужна тук.

— Защо? — напрегна се Светлана.

Хесер се поколеба за секунда. После каза:

— За да може в случай на нужда да инициираш Надя.

— Ти си откачил. — с леден глас каза Светлана. — На нейната възраст и с нейната Сила не трябва да става Различна!

— Може да се получи така, че да нямаме друг избор. — промърмори Хесер. — Светлана, ти решаваш. Само те моля да останеш тук, близо до детето.

— Не се и съмнявай! — отряза Светлана. — Няма да сваля поглед от нея.

— Много добре. — Хесер се усмихна и се запъти обратно към вратата. — Влизайте, скоро ще започне съвещанието.

Едва вратата се затвори зад него и Светлана се обърна към мен. Настоятелно попита:

— Ти разбираш ли нещо?

Аз кимнах.

— Хесер не е могъл да намери сина си. Той наистина е бил само човек! А Различен е станал съвсем наскоро.

— Арина?

— Очевидно. Събудила се, огледала се. Разбрала кой и къде е главен сега…

— И ползвайки „Фуаран“, тайно е направила подарък на Хесер? Превърнала е синът му в Различен? — Светлана сви рамене. — Не може да бъде, за какво й е това? Нима са чак такива приятели?

— Как защо? Сега Хесер ще положи всички усилия Арина да не бъде намерена. Тя се е застраховала, не разбираш ли?

Светлана присви очи. Кимна:

— Слушай, ами Дневният Патрул…

— Откъде да знаем какво е предприела по отношение на Завулон? — свих рамене аз. — Не знам защо, но ми се струва че и Дневния Патрул няма да прояви излишно усърдие в търсенето на вещицата.

— Ама че хитра гадина. — беззлобно каза Светлана. — Напразно недооценявах вещиците. А това за Надя разбра ли го?

Аз поклатих глава.

Казаното от Хесер наистина беше пълна глупост. Понякога инициираха деца-Различни на пет или шест годишна възраст, но не и по-рано. Дете, получило способностите на Различен и неспособно да ги контролира — това е ходеща бомба. Още повече такава силна Различна като Надечка. Дори самият Хесер няма да може да я спре, ако момичето се разлигави и започне да използва Силата си.

Не, думите на Хесер ми бяха абсолютно непонятни!

— Ще му изскубна ръцете и ще му ги монтирам вместо крака. — напълно спокойно обеща Светлана. — Само още веднъж да спомене, че Надя трябва да се инициира. Е, ще тръгваме ли?

Хванати за ръка — сега много ни се искаше да бъдем по-близо един до друг — ние се върнахме в къщата.

Инквизиторите, които по прищявка на съдбата бяха приобщени към тайната, отново бяха изпратени да пазят около къщата. А нашата шесторка седеше край масата.

Хесер пиеше чай. Свари го сам, използвайки не само запарката, но и билките от обилните запаси на вещицата. Аз също си взех чашка. Чаят миришеше на мента и хвойна, беше горчив и стипчив, но ободряваше. Никой друг не се съблазни от чая — Светлана вежливо опита и остави чашата.

Бележката лежеше на масата.

— Преди двайсет и два — двайсет и три часа. — гледайки хартията, каза Завулон. — Тя е написала бележката преди вашето посещение… Инквизиторе.

Едгар кимна. Добави неохотно:

— Може би… може би дори по време на нашето посещение. Беше ни трудно да я преследваме в дълбините на Сумрака, тя имаше достатъчно време да се приготви и да напише бележката.

— Тогава нямаме основание да подозираме вещицата. — промърмори Завулон. — Тя е оставила книгата, за да се откупи. Нямала е никаква причина да се връща за нея и да убива Инквизитора.

— Съгласен съм. — кимна Хесер след кратка пауза.

— Поразително единомислие на Тъмни и Светли… — каза Едгар. — Вие ме плашите, господа.

— Не е време за разногласия. — отвърна Завулон. — Трябва да намерим убиеца и книгата.

Явно си имаше свои причини да защитава Арина!

— Добре. — кимна Едгар. — Връщаме се в началото. Витезслав ми звъни и ми съобщава за „Фуаран“. Никой не чу разговора.

— Всички разговори по мобилните телефони се подслушват и записват… — вметнах аз.

— Какво предполагаш, Антоне? — иронично ме погледна Едгар. — Че човешките спецслужби провеждат акция срещу Различните? И чувайки за книгата, незабавно са изпратили тук агент? И този агент е убил Висш вампир?

— Антон не е чак толкова неправ. — застана на моя страна Хесер. — Вие знаете, Едгар, че всяка година ни се налага да пресичаме човешки действия, насочени към нашето разкриване. И за спецотделите на секретните служби знаете…

— Там има наши. — възрази Едгар. — Но дори да предположим, че отново търсят Различни, че има изтичане на информация, то смъртта на Витезслав си остава загадка. Никакъв Джеймс Бонд не може да се приближи незабелязано до него.

— Кой е този Джеймс Бонд? — поинтересува се Завулон.

— Това е от митологията. — усмихна се Хесер. — Съвременната митология. Господа, нека не губим време напразно. Ситуацията е напълно ясна — Витезслав е убит от Различен. Силен Различен. И най-вероятно такъв, на който Инквизитора се е доверявал.

— На никой не се доверяваше той, дори на мен. — промърмори Едгар. — Подозрителността на вампирите им е в кръвта… извинете за каламбура.

Никой не се усмихна. Костя погледна накриво Едгар, но си замълча.

— Предлагаш да проверим паметта на всички присъстващи? — любезно уточни Хесер.

— А ще се съгласите ли? — поинтересува се Едгар.

— Не. — отряза Хесер. — Ценя работата на Инквизицията, но всичко си има граници!

— Тогава сме в задънена улица. — разпери ръце Едгар. — Господа, ако не се съгласите да сътрудничите…

Светлана деликатно се прокашля. Попита:

— Може ли аз?

— Да, да, разбира се. — любезно кимна Едгар.

— На мен ми се струва, че вървим по грешен път. — каза Светлана. — Решихте, че трябва да намерим убиеца — тогава ще намерим книгата. Точно така е, но убиецът е неизвестен. Ами тогава да се опитаме да намерим книгата? И чрез „Фуаран“ ще стигнем до убиеца.

— И как ще търсиш книгата, Светла? — иронично попита Завулон. — Ще повикаш Джеймс Бонд ли?

Светлана протегна ръка и предпазливо докосна бележката на Арина.

— Ето… доколкото разбирам, вещицата я е сложила върху книгата. Или дори я е пъхнала между страниците. Известно време тези две неща са били заедно, а книгата сама по себе си е магическа и то могъща вещ. Ако извикаме подобие… нали знаете, както учат начинаещите магове…

Под погледите на Висшите тя се смути и започна да се обърква. Но и Завулон, и Хесер гледаха към Светлана с одобрение.

— Има, има такава магия. — промърмори Хесер. — Ами как, помня, разбира се… веднъж ми откраднаха коня, само юздата остана…

Той замълча. Погледна накриво Завулон. И много дружелюбно предложи:

— Моля ви, Тъмен. Създайте подобие!

— Предпочитам да го направите вие. — не по-малко любезно каза Завулон. — За да няма излишни подозрения в неискреност.

Нещо не беше наред! Но какво?…

— Е, тогава, както казва народа — „първият камшик — по доносника“! — весело се отзова Хесер. — Светлана, идеята ти е приета. Действай.

Светлана смутено погледна към Хесер:

— Борис Игнатиевич… извинете, това са толкова прости действия… отдавна не съм ги извършвала. Може би трябва да помолим някой от младшите магове?

Ето каква била работата… Тривиалната магия, на която учат начинаещите Различни, за Великите се оказа не по силите им. Те се объркаха — объркаха се като академици, на които са предложили да умножат числата в колонката или да запълнят реда с красиви ченгелчета!

— Позволете на мен. — казах аз.

И без да дочакам отговор, протегнах ръка към бележката. Примижах, за да може сянката от ресниците да падне върху очите ми, погледнах през Сумрака към сивото листче хартия. Представих си книгата — дебело томче с подвързия от човешка кожа, дневника на прокълнатата от хора и Различни вещица…

Образът бавно започна да се появява. Книгата се оказа почти такава, каквато си я представях, само ъгълчетата на подвързията бяха обковани в златисти метални триъгълници. Явно — по-късна добавка; някой от стопаните на книгата се е погрижил за нейното запазване.

— Ето каква била! — с жив интерес каза Хесер. — Наистина, наистина…

Маговете се надигнаха, наведоха се над масата, разглеждайки образът на книгата, видим само за Различните. Хартийката леко потрепваше върху масата.

— А не може ли да я отворим? — попита Костя.

— Не, това е само образ, той не носи в себе си вътрешната същност на нещата… — дружелюбно каза Хесер. — Давай, Антоне. Фиксирай… и измисли някакъв търсещ механизъм.

Успях да зафиксирам образа без особени усилия. Но да измислям търсещ механизъм — за това определено не бях готов. Накрая се спрях на гротескно подобие на компас — огромен, колкото чиния, с въртяща се на ос стрелка. Единият край на стрелката светеше по-ярко — той трябваше да сочи „Фуаран“.

— Добави енергия. — поръча Хесер. — Нека да поработи поне една седмица… всичко се случва.

Аз добавих.

И напълно изтощен, но доволен, се отпуснах.

Ние гледахме към увисналия в Сумрака „компас“. Стрелката сочеше право към Завулон.

— Това шега ли е, Городецки? — поинтересува се Завулон. Стана и се отдръпна настрани.

Стрелката не помръдна.

— Добре. — доволно каза Хесер. — Едгар, нека всичките ти сътрудници да се върнат тук.

Едгар бързо отиде до вратата, повика — и се върна до масата.

Един след друг Инквизиторите влизаха в стаята. Стрелката не помръдваше. Гледаше в пустотата.

— Което и трябваше да се докаже. — произнесе успокоено Едгар. — Никой от присъстващите не е замесен в кражбата на книгата.

— Потрепва. — вглеждайки се в компаса, каза Завулон. — Стрелкичката потрепва. А тъй като не забелязахме крачета по книгата… — Той се разсмя с неприятен, зъл смях. Потупа Едгар по рамото и попита: — Е, какво, стари друже? Трябва ли ти помощ в задържането?

Едгар също гледаше внимателно компаса. После попита:

— Антоне, каква е точността на уреда?

— Боя се, доста малка. — признах аз. — Все пак следата на книгата беше много слаба.

— Точността? — повтори Едгар.

— Стотина метра. — предположих аз. — Може би петдесет. Доколкото разбирам, на по-близко разстояние сигналът ще е твърде силен и стрелката ще започне да се върти. Съжалявам.

— Не се вълнувай, Антоне, ти направи всичко както трябваше. — похвали ме Хесер. — При такава слаба следа никой не би се справил по-добре. Щом са сто метра, нека да са сто… Можеш ли да определиш разстоянието до целта?

— Приблизително, според яркостта на светенето… Около сто и десет — сто и двайсет километра.

Хесер се намръщи:

— Книгата вече е в Москва. Губим време, господа. Едгар!

Инквизитора пъхна ръка в джоба си и извади жълто-бяла костена топка. На външен вид — като обикновена топка за американски билярд, само че малко по-малка, а по повърхността й безпорядъчно бяха гравирани непонятни пиктограми. Едгар стисна топката в юмрук и се съсредоточи.

След миг почувствах, че нещо се променя. Сякаш до сега във въздуха бе висяла невидима за окото, но осезаема пелена, а сега тя изчезва, свива се, всмуква се в костеното топче…

— Не знаех, че у Инквизицията са останали минойски сфери. — каза Хесер.

— Без коментар. — Едгар се усмихна, доволен от ефекта. — Край, бариерата е свалена. Окачвайте портал, Велики!

Хесер хвърли поглед към Завулон. Попита:

— Отново ли ще ми се доверите?

Завулон мълчаливо махна с ръка и във въздуха се отвори портал, наситен с тъмнина. Завулон влезе първи, след него — като ни даде знак да го последваме — и Хесер. Аз взех скъпоценната бележка на Арина заедно с невидимия магически компас — и тръгнах след Светлана.

Независимо от разликата във външния вид, отвътре порталът изглеждаше абсолютно по същият начин. Млечна мъгла, усещане за бързо движение, пълна загуба на чувството за време. Аз се опитах да се съсредоточа — сега ще се окажем редом с престъпника, убиеца на Висшия вампир. Разбира се, сред нас са Хесер и Завулон; Светлана им отстъпва само по опит, но не и по сила; Костя, макар и млад, все пак е Висш; а и Едгар със своята група и пълни джобове с инквизиторски артефакти. И все пак схватката можеше да се окаже смъртно опасна.

Но в следващият момент разбрах, че схватка няма да има.

Във всеки случай, не и незабавна схватка.

Ние стояхме на един от пероните в Казанската гара. До нас нямаше никого — хората чувстват, когато наблизо се отваря портал и неволно се отдръпват настрани. Но наоколо цареше стълпотворение, каквото дори в Москва можеш да намериш само през лятото, и то на гарата. Хора вървяха към електричките, слизаха от влаковете и мъкнеха багаж, пушеха до таблото, чакайки да обявят влака им, пиеха бира и лимонада, ядяха чудовищните гарови пирожки и не по-малко подозрителните сандвичи.

Аз погледнах призрачният „компас“ — стрелата се въртеше лениво.

— Спешно ни трябва Пепеляшка. — каза Хесер, озъртайки се. — Трябва да се намери маково зърно в чувал с просо.

Един след друг до нас се появяваха Инквизиторите. Лицето на Едгар, който се беше съсредоточил и подготвил за жестока схватка, стана разстроено.

— Той се опитва да се скрие… — каза Завулон. — Прекрасно, прекрасно…

Но и неговото лице не изразяваше особена радост.

Към нашата група се приближи някаква пълничка жена с раирани чанти на количка. На потното й червено лице беше изписана решителност, достъпна само на руска жена, занимаваща се с „куфарна търговия“ и хранеща мъж-нехранимайко и три-четири деца.

— Уляновския обявиха ли го? — поинтересува се тя.

Светлана затвори за миг очи и отвърна:

— Ще пристигне на първи коловоз след шест минути, ще тръгне със закъснение от три минути.

— Благодаря. — без изобщо да се учуди от точността на отговора, жената се запъти към първи коловоз.

— Всичко това е много мило, Светлана. — измърмори Хесер. — А какво ще предложиш по повод търсенето на книгата?

Светлана само разпери ръце.

* * *

Кафето беше уютно и чисто дотолкова, доколкото може да бъде уютно и чисто в гарово кафе. Може би затова, защото се намираше на странно място — в подземния етаж, точно до багажното отделение. Многобройните гарови бездомници не слизаха тук — явно бяха отучени от собствениците. Немлада руска лелка стоеше зад щанда, а мълчаливи и вежливи казаци носеха храната от кухнята.

Странно място.

Аз взех за мен и Светлана сухо вино от трилитров пакет. Учудващо евтино и за още по-голямо учудване — прилично. Върнах се към ъгловата масичка, на която седяхме.

— Още е тук. — каза Светлана, кимайки към бележката на Арина. Стрелката в „компаса“ се въртеше лениво.

— Може би книгата е скрита в багажното отделение? — предположих аз.

Светлана отпи от виното и кимна — или се съгласяваше с догадката, или се примиряваше с краснодарското „Мерло“.

— Притеснява ли те нещо? — предпазливо попитах аз.

— Защо влак? — отвърна с въпрос Светлана.

— Да избяга. Да се скрие. Похитителя трябва да се досеща, че го преследват.

— Аерогара. Самолет. Който и да е. — отпивайки на малки глътки, лаконично отвърна Светлана.

Аз разперих ръце.

Това наистина беше странно. Различният-предател, който и да беше той, след като вземе „Фуаран“, можеше или да се опита да се спотаи някъде, или да се впусне да бяга. Той е избрал втория вариант. Но защо влак? В двайсет и първи век — влак като средство за бягство?

— Ами ако се бои да лети? — предположи Светлана.

Аз само изсумтях. Разбира се, при авиокатастрофа дори Различния няма много шансове да оживее. Но да прегледа линиите на вероятностите за три-четири часа напред и да разбере дали самолета е заплашен от катастрофа — това е по силите и на слаб Различен.

А убиеца на Витезслав не беше слаб.

— Той иска да отиде някъде, докъдето не летят самолети. — предположих аз.

— Поне можеше да отлети от Москва, по-далеч от преследвачите.

— Не. — с удоволствие поправих Светлана. — Това няма да му помогне. Щяхме да определим неговото положение, да разберем с кой самолет е отлетял похитителя, ще разпитаме пътниците, ще снемем данните от камерите за наблюдение в аерогарата — и ще разберем кой е. След това Хесер или Завулон ще отворят портал… където и да е избягал, дотам ще отворят. И всичко ще се сведе до сегашната ситуация. Само че ще знаем кой е врага.

Светлана кимна. Погледна часовника си и поклати глава. Притвори за момент очи и се усмихна успокоено.

Значи с Надечка всичко е наред.

— Защо изобщо трябва да бяга… — замислено каза Светлана. — Едва ли ритуалът, описан във „Фуаран“, отнема много време. Та нали вещицата е превърнала в Различни много от слугите си, когато са я атакували. За убиеца е по-лесно да се възползва от книгата, да стане Велик… най-Великия. А после — или да встъпи в схватка с нас, или да унищожи „Фуаран“ и да се спотаи. Ако стане по-силен от нас, ние просто няма да успеем да го разкрием.

— Може би той вече е станал по-силен. — отбелязах аз. — След като Хесер отвори дума за инициацията на Надя…

Светлана кимна.

— Мрачна перспектива. Ами ако от „Фуаран“ се е възползвал самият Едгар? А сега разиграва комедия и имитира преследване. Отношенията му с Витезслав бяха сложни, сега е предоставен сам на себе си… приискало му се да стане най-силният Различен на света…

— Но тогава защо му е книгата? — възкликнах аз. — Да я остави на място и готово! Ние даже нямаше да разберем, че Витезслав е убит. Щяхме да припишем смъртта му на защитните заклинания, които вампирът не е забелязал.

— Това е идея. — съгласи се Светлана. — Не, убиеца не е искал сила. Или — не само сила. Трябва му и книгата.

Изведнъж си спомних за Семьон. Кимнах:

— Има някой, когото убиеца иска да направи Различен! Той е разбирал, че няма да му разрешат да се възползва от книгата. Затова е убил Витезслав… сега не е важно по какъв начин. Извършил е ритуала и е станал много силен Различен. Скрил е книгата… някъде тук, на гарата. И сега се надява да я измъкне.

Светлана ми протегна ръка и ние тържествено си стиснахме ръцете над масата.

— Само че как ще я „измъкне“? — уточни Светлана. — Тук и сега двата най-силни мага в Москва…

— Три. — поправих я аз.

Светлана се намръщи и каза:

— Тогава нека са четири. Костя все пак е Висш…

— Сополанко е той, макар и висш… — промърморих аз. Изобщо не ми се побираше в главата, че за няколко години момчето е убило десетки хора.

А още по-противно беше това, че ние им издавахме лицензите…

Светлана разбра за какво си мисля. Погали ме по ръката. Каза тихо:

— Не го преживявай толкова. Той не може да тръгне срещу природата си. Нима можеш да направиш нещо? Освен да го убиеш…

Аз кимнах. Разбира се, не можех.

Но не исках да признавам това дори пред себе си.

Вратата тихо се отвори — и в кафето влязоха Хесер, Завулон, Едгар, Костя… и Олга. Съдейки по това, че всички оживено обсъждаха нещо, Олга вече беше приобщена към тайната.

— Едгар се е съгласил да привлече резервите… — тихо каза Светлана. — Лоша работа.

Маговете се приближиха към нашата масичка, аз забелязах как погледите им бързо се плъзнаха по „компаса“. Костя се приближи до щанда и поръча чаша червено вино. Жената на щанда се заусмихва — или беше пуснал в ход малко от вампирското си обаяние, или просто му беше харесала. Ех, лелке… не се усмихвай на този младеж, който буди у теб не точно майчински и не точно женски чувства. Този младеж може да целува така, че усмивката на лицето ти да застине завинаги…

— Костя с инквизиторите претърсиха всички багажни клетки. — каза Хесер. — Нищо.

— А ние претърсихме цялата гара. — добродушно се усмихна Завулон. — Шест Различни, явно нямащи нищо общо.

— И неинициирано момиче… — усмихна се в отговор Олга. — Да, да, забелязах я. С нея ще се заемат.

Завулон се усмихна още по-широко — това беше цял сеанс за обмяна на усмивки:

— Извинявай, Велика. С нея вече се заеха.

В нормална ситуация това щеше да е само началото на разговора.

— Стига толкова, Велики. — изръмжа Едгар. — Не става въпрос за една потенциална Различна. Става въпрос за нашето съществуване!

— И това е вярно. — съгласи се Завулон. — Ще ми помогнете ли, Борис Игнатиевич?

Двамата с Хесер преместиха още една маса към нашата. Костя мълчаливо донесе столове — и ето че цялата компания се настани заедно. Обичайно нещо — отиват хората в отпуск или в командировка, убиват времето в гаровото кафе…

— Или не е тук, или е способен да се маскира даже от вас. — каза Светлана. — И в двата случая бих поискала разрешение да се оттегля. Ако ви потрябвам, ще ме повикате.

— С дъщеря ти всичко е наред. — изскърца Завулон. — Давам ти дума.

— Можеш и да ни потрябваш. — подкрепи го Хесер.

Светлана въздъхна.

— Хесер, защо не пуснеш Светлана? — помолих го аз. — Ти сам разбираш — сега не ни трябва сила.

— А какво ни трябва? — полюбопитства Хесер.

— Хитрост и търпение. По първото никой не може да се мери с вас и Завулон. А второто никога няма да го дочакате от притеснена майка.

Хесер поклати глава. Погледна бързо към Олга — тя едва доловимо кимна.

— Заминавай при дъщеря си, Светле. — каза Хесер. — Права си. Като ни потрябваш, ще те повикам и ще окача портал.

— Тръгвам. — каза Светлана. За момент се наклони към мен, докосна бузата ми с устни — и се разтвори във въздуха. Порталът беше толкова миниатюрен, че дори не го забелязах.

А хората в кафето дори не забелязаха изчезването на Светлана. За тях ние бяхме невидими, те не искаха да ни виждат.

— Силна е. — каза Завулон. Протегна ръка към Костя, взе чашата му и отпи. — Е, ти знаеш по-добре, Хесер… Какво следва, господин Инквизитор?

— Ще чакаме. — късо отвърна Едгар. — Той ще дойде за книгата.

— Или тя. — поправи го Завулон. — Или тя…

Ние не се заехме да организираме щаб. Така и си стояхме в кафето, ядохме, пихме. Костя си поръча месо по татарски — жената се учуди, но веднага изтича към кухнята. След минутка оттам изскочи младо момче и хукна нанякъде за месо.

Хесер поръча котлет по киевски. Останалите се задоволиха с вино, бира и всякакви мезета, като сушени калмари и фъстъци.

Аз седях, гледах как Костя нагъва почти суровото месо и размишлявах над поведението на неведомия престъпник. „Търсете мотива!“ — както ни завеща Шерлок Холмс. Ако намерим мотива, ще намерим и престъпника. Целта му не е да стане най-силният Различен — той вече е станал такъв или поне може да стане по всяко време. Но какво тогава? Изнудване? Глупаво. Не може да налага волята си над Патрулите и Инквизицията, ще повтори съдбата на Фуаран… Може би престъпникът иска да направи своя, алтернативна организация на Различните? Тази есен в Питър беше разгромена организация на „диви Тъмни“… разгромена с огромен труд52. Лошият пример е заразителен, някой може да се съблазни. И най-ужасното е, че и Светъл може да се съблазни. Да създаде нов Нощен Патрул. Суперпатрул. Да унищожи изцяло Тъмните, да пречупи Инквизицията и да примами на своя страна повечето Светли…

Лошо. Много лошо, ако е така. Тъмните няма да се предадат без бой. В съвременният свят, натъпкан с оръжия за масово поразяване, химични заводи и атомни електростанции, техният удар може да унищожи целият свят. Свърши времето, когато силовият вариант можеше да доведе до победа. А може би това време не е съществувало никога…

— Стрелката. — каза Едгар. — Гледайте!

Моят „компас“ престана да се прави на вентилатор. Стрелката забавяше въртенето си. Стрелката застина, потрепна — и бавно се завъртя, показвайки посоката.

— Йес! — възкликна Костя, надигайки се от стола си. — Получи се!

И за някаква част от секундата аз видях в него момчето-вампир, още не опитало човешка кръв и уверено — за Силата никога и нищо не се налага да се плаща…

— Тръгваме, господа. — скочи Едгар. Погледна към стрелката, после проследи направлението, втренчи се в стената. И уверено каза: — Към влаковете!

Глава 3

Обичайна гледка на гарата — препускат по перона няколко души, опитвайки се да разберат откъде заминава — ако вече не е заминал — техният влак. Неизвестно защо тези закъсняващи винаги са или жени — „куфарни търговки“, натоварени с раирани чанти — „китайки“, или точно обратното — хора интелигентни, натоварени само с дипломатически куфарчета от „Самсонайт“ и кожени ръчни чантички.

Ние се числяхме към някакъв екзотичен подвид на втората категория — багаж нямахме изобщо, а външният ни вид беше доста странен, но внушаващ уважение.

На перона стрелката отново започна да се върти — приближавахме се към книгата.

— Опитва се да избяга. — тържествено произнесе Завулон. — Така… сега да разберем какви влакове заминават…

Погледът на Тъмния се замъгли — той предвиждаше бъдещето, търсейки кой влак ще тръгне първи от перона.

Аз погледнах информационното табло, висящо зад гърба ми. И казах:

— Сега ще тръгне „Москва-Алмаата“. След пет минути, от втори коловоз.

Завулон се върна от своите пророчески странствания и съобщи:

— Влакът за Казахстан от втори коловоз. След пет минути.

Видът му беше много доволен. Костя тихо изсумтя.

Хесер демонстративно погледна към таблото и кимна:

— Да, прав си, Завулон… А следващият влак е чак след половин час.

— Спираме влака, претърсваме вагоните. — бързо предложи Едгар. — Нали?

— Твоите хаймани ще успеят ли да намерят Различния? — попита Хесер. — Ако се маскира? Ако той е маг извън категориите?

Едгар посърна. Заклати глава.

— Именно. — кимна Хесер. — Книгата беше на гарата. Той беше на гарата. Ние не успяхме да намерим нито „Фуаран“, нито престъпника. Защо реши, че във влака ще е по-лесно да се направи?

— Ако е във влака, най-лесно е да унищожим влака. — каза Завулон. — И край на проблемите.

Настъпи тишина. Хесер поклати глава.

— Разбирам, неприятно решение. — съгласи се Завулон. — И на мен не ми харесва. Излишна загуба на хиляди животи… Но имаме ли избор?

— Какво предлагаш, Велики? — попита Едгар.

— Ако, — Завулон подчерта тази дума, — книгата „Фуаран“ наистина е във влака, то ние трябва да дочакаме момента, когато композицията ще се окаже в безлюдна местност. Казахските степи са напълно подходящи. А после… според плановете, които Инквизицията има за такива случаи.

Едгар нервно поклати глава и — както винаги, когато беше развълнуван — се появи лек прибалтийски акцент.

— Това не е добро решение, Велики. И аз не мога да го взема самостоятелно, трябва ми разрешение от трибунала.

Завулон сви рамене, демонстрирайки с целия си вид — негова работа беше да предложи.

— Във всички случаи трябва да се убедим, че книгата е във влака. — каза Хесер. — Предлагам… — той ме погледна и кимна леко. — Предлагам Антон — от Нощния Патрул, Константин — от Дневния, и някой от Инквизицията да се настанят във влака. Да извършат проверка. За това не трябва голяма група. А ние… ние ще пристигнем на сутринта. И ще решим какво ще правим по-нататък.

— Заминавай, Костя. — ласкаво каза Завулон и потупа младия вампир по рамото. — Правилно каза Хесер. Добра компания, дълъг път, интересна работа — ще ти хареса.

Насмешливият му поглед към мен беше почти незабележим.

— Това… ще ни даде малко време. — съгласи се Едгар. — Ще замина аз. И ще взема моите. Всичките.

— Остана една минута. — тихо каза Олга. — Ако сте решили — тръгвайте!

Едгар махна с ръка към своята бригада и всички се затичахме към влака. При първия вагон Едгар каза нещо на кондуктора — млад мустакат казах. Лицето на казаха омекна, стана сънено и едновременно с това — радостно. Той се отдръпна, правейки ни път. Всички се изсипахме в коридора. Аз погледнах — Завулон, Хесер и Олга стояха на перона и гледаха след нас. Олга говореше нещо.

— При така създалите се обстоятелства аз ще осъществявам общото ръководство. — заяви Едгар. — Има ли възражения?

Аз хвърлих поглед към шестимата инквизитори, стоящи зад гърба му и си замълчах. Но Костя не се стърпя:

— Зависи от заповедите. Аз се подчинявам само на Дневния Патрул.

— Повтарям — аз ръководя операцията. — хладно каза Едгар. — Ако не сте съгласен, изчезвайте оттук.

Костя се поколеба само секунда — после сведе глава:

— Извинете, Инквизиторе. Пошегувах се. Разбира се, вие ръководите. Но при необходимост ще се свържа с моето ръководство.

— Първо ще скачаш, после ще искаш разрешение. — Едгар все пак реши да постави точката над i.

— Добре. — кимна Костя. — Извинете, Инквизиторе.

С това зараждащият се бунт беше напълно потушен. Едгар кимна, показа се навън и повика кондуктора.

— Кога тръгваме?

— Сега! — гледайки Инквизитора с възторга на предано куче, отвърна кондуктора. — Сега, трябва да влизаме!

— Ами влизай тогава. — отдръпна се Едгар. С все същото изражение на радостна покорност, кондуктора влезе. Влакът тръгна незабавно. Олюлявайки се, кондуктора стоеше до отворената врата.

— Как се казваш? — попита Едгар.

— Асхат. Асхат Курмангалиев.

— Затвори вратата. Работи както е по инструкция. — Едгар се намръщи. — Ние сме твоите най-добри приятели. Ние сме твои гости. Трябва да ни намериш места във влака. Разбра ли?

Вратата щракна, кондуктора я заключи и отново се изпъна пред Едгар:

— Разбрах. Трябва да идем при началника на влака. При мен има малко места. Само четири са свободни.

— Отиваме при началника. — съгласи се Едгар. — Антоне, какво става с компаса?

Аз вдигнах бележката и погледнах сумрачния „компас“.

Стрелката лениво се въртеше.

— Изглежда, че книгата е във влака.

— Ще изчакаме още, за по-сигурно. — реши Едгар.

Ние се отдалечихме поне на километър, но стрелката продължаваше да се върти. Похитителят, който и да беше той, пътуваше заедно с нас.

— Във влака е, гадината. — реши Едгар. — Чакайте ме тук. Ще ида при началникът на влака, трябва да се настаним някъде.

Заедно с доволно усмихващият се кондуктор той тръгна по коридора. Вторият кондуктор, виждайки партньора си, каза бързо нещо по казахски, размахвайки възмутено ръце, но улови погледа на Едгар и замълча.

— Направо да вземем да си окачим по една табела „Ние сме Различни“. — каза Костя. — Какви ги върши? Ако във влака наистина има Висш Различен, той ще усети магията…

Костя беше прав. Къде по-лесно беше да използваме пари — тяхната магия върху хората беше не по-малко действена. Но Едгар явно беше изнервен…

— А ти чувстваш ли магия? — внезапно попита един от младшите Инквизитори.

Костя се обърна към него с разстроена физиономия. Поклати глава.

— И никой друг няма да почувства. Едгар има амулет за подчинение. Той работи само отблизо.

— Инквизиторски шашми… — измърмори Костя, очевидно уязвен. — Все едно, по-добре да не се открояваме. Нали, Антоне?

Аз неохотно кимнах.

Едгар се върна след двайсетина минути. Как се беше справил с началника на влака — дал му е пари, или по-вероятно — използвал е тайнствения „амулет за подчинение“ — не го попитах. Лицето на Едгар беше доволно, умиротворено.

— Ще се разделим на две групи. — незабавно започна да командва той. — Вие, — кимване към инквизиторите, — оставате в този вагон. Ще заемете купето на кондукторите и първото купе, това са точно шест места. Асхат ще ви настани… и изобщо, обръщайте се към него за всичко, не се стеснявайте. Да не се предприемат активни действия и никакви игрички на детективи-любители! Дръжте се като… като хора. Докладвайте ми лично на всеки три часа… или при нужда. Ние ще бъдем в седми вагон.

Инквизиторите мълчаливо потеглиха след усмихващият се кондуктор. Едгар се обърна към мен и Костя. Съобщи:

— Ние ще заемем четвърто купе в седми вагон. Ще считаме, че това е временната ни база. Да тръгваме.

— Има ли вече някакъв план, шефе? — не точно иронично, но не и съвсем искрено, се поинтересува Костя.

Едгар го погледна за секунда — явно също размишляваше кое е повече във въпроса — интерес или заяждане, на което не си струва да се отговаря. Но все пак отвърна:

— Ако се появи някакъв план, ще го узнаете. Когато му дойде времето. А сега искам да пийна кафе и да поспя два-три часа. Именно в този ред.

Аз и Костя тръгнахме след Едгар. Вампирът се ухили. Аз неволно му намигнах в отговор. Подчиненото положение все пак ни сплотяваше… независимо от всичко, което си мислех за Костя.

Вагонът, в който пътува началникът на влака е най-луксозното място в цялата композиция. Тук климатиците винаги работят. Винаги има вряла вода, а у кондуктора — запарка за чай. И накрая — тук е чисто — дори и в азиатските влакове, а бельото се дава в запечатани пакети — то наистина е изпрано след предишния курс. Работят и двете тоалетни и в тях може смело да се влиза без гумени ботуши.

И като капак на простото пътническо щастие — от едната страна е прикачен вагон-ресторанта, а от другата — спалния вагон, ако изобщо има такъв в композицията.

Във влака „Москва-Алмата53“ имаше спален вагон. Ние минахме през него, любопитно оглеждайки пътниците. Повечето от тях бяха важни, масивни казаци, почти всички — с ръчни чанти, с които не се разделяха дори в коридора. Някои вече пиеха чай от украсени с цветя чашки, други подреждаха на масата парчета месо и бутилки и разкъсваха на парчета варено пиле. Но повечето, все пак, засега стояха в коридора, гледайки към минаващите отвън московски предградия.

Интересно, какво ли изпитват те, гражданите на независимата вече страна, гледайки своята бивша столица? Нима наистина — удовлетворение от независимостта? Или, все пак, носталгия?

Не зная. Не можеш да попиташ, а и да попиташ — не е сигурно, че ще ти отговорят честно. А да се вмъкваш в съзнанието, да ги принуждаваш да говорят искрено — това не е наш метод.

Нека се радват и се гордеят — от своята независимост, своята държавност, своята корупция. Щом като в Санкт-Петербург скоро се радваха на тристагодишния си юбилей и говореха: „ако ще всичко да откраднат, поне нашите ще го откраднат, а не московчаните“ — то защо казахите и узбеките, украинците и таджиките да не изпитват същите чувства? Ако вътре в страната протича разделяне по републики и градове, то какви претенции можеш да имаш към съседите си от бившата комунална квартира? Отделиха се стаичките с прозорци към Балтийско море, отделиха се гордите грузинци и киргизи с единствения в света високопланински военноморски флот, всички се отделиха с радост. Остана само голямата кухня — Русия, където някога народите се вариха в един и същ имперски котел. Нищо. Нека. А пък ние си имаме газ в квартирата! А вие?

Нека се радват. Нека на всички да им бъде добре. И ощастливените от юбилея питерци — един юбилей, както се знае, цял век храни. И създалите за пръв път собствени държави казахи и киргизи… впрочем, те, разбира се, биха привели цяла камара доказателства за своята древна държавност. И на братята славяни, които бяха толкова угнетени от съществуването на големия брат. И на нас, руснаците, толкова силно презиращи — Москва от провинцията, провинцията — от Москва.

За един миг, напълно неочаквано за мен, почувствах отвращение. Не, не към тези пътници-казахи, и не към съгражданите-руснаци. Към хората. Към всички хора по света. С какво се занимаваме ние, Нощния Патрул? Разделяме и защитаваме? Глупости! Нито един тъмен, нито един Дневен Патрул не носи на хората толкова зло, колкото самите те си причиняват. Какво е един гладен вампир в сравнение с абсолютно обикновен маниак, изнасилващ и убиващ момичета в асансьорите? Какво е една безчувствена вещица, правеща проклятия срещу заплащане, в сравнение с хуманния президент, изпращащ високоточни ракети заради нефта? Чума на вашите домове…

Аз се спрях пред прохода, пропускайки Костя пред себе си. Замрях, втренчен в оплютия под, където вече се бяха появили първите вонящи фасове.

Какво ми става?

Мои ли са тези мисли?

Не, не трябва да се преструвам. Мои са, не са чужди. Никой не е проникнал в главата ми, дори Висш Различен не може да направи това незабелязано.

Това съм аз — такъв, какъвто съм.

Бивш човек.

Много уморен, разочарован от всичко на света Светъл Различен.

Така отиват в Инквизицията. Когато престанеш да намираш разлика между Светъл и Тъмен. Когато хората станат за теб не стадо овце, а шепа паяци в буркан. Когато престанеш да вярваш в доброто, а всичко което искаш, е да съхраниш статуквото. За себе си. За онези малцина, които все още са ти скъпи.

— Не искам. — казах аз, сякаш произнасях заклинание, сякаш издигах невидим щит срещу врага — против самият себе си. — Не искам! Ти… нямаш власт… над мен… Антон Городецки!

През две врати и четири дебели стъкла Костя се обърна и ме погледна с недоумение. Беше ли ме чул? Или просто се чуди защо спрях?

Усмихвайки се напрегнато, аз отворих вратата и влязох в гърмящата хармоника на прехода между вагоните. Шефският вагон наистина се оказа приятно местенце. Чисти килимчета на пода, пътека в коридора, бели завески на прозорците, меки матраци, не напомнящи постелката на негъра Джим, натъпкана с царевична слама.

— Кой ще спи горе, кой долу? — деловито се поинтересува Едгар.

— На мен ми е все едно. — отвърна Костя.

— Аз бих предпочел горе. — казах аз.

— Аз също. — кимна Едгар. — Разбрахме се.

На вратата вежливо се почука.

— Да. — Инквизитора дори не обърна глава. Беше началникът на влака — с поднос, на който имаше никелиран чайник с вряла вода, чайник със запарка, чашки и някакви бисквитки-вафлички, дори кутия със сметана. Сериозен мъж — строен, с разкошни мустаци, униформата му стои като излята.

А лицето — глупаво-глупаво, като на новородено пале.

— Пийте със здраве, скъпи гости!

Ясно. Също под въздействие на амулета. Все пак това, че Едгар е Тъмен, поставяше отпечатък върху методите му.

— Благодаря. Уведомявай ни за всички, които са се качили в Москва, но слизат по пътя, уважаеми. — каза Едгар, поемайки подноса. — Особено за онези, които не слизат на своята гара, а по-рано.

— Ще бъде изпълнено, ваше благородие! — кимна началникът на влака.

Костя хихикна. Аз почаках, докато нещастникът излезе и попитах:

— А защо „ваше благородие“?

— Откъде да знам? — сви рамене Едгар. — Амулета настройва хората на подчинение. А вече кого виждат в мен при това: строг ревизор, любим чичо, уважаван артист или генералисимус Сталин — това е техен проблем. Този, явно, много е чел Акунин. Или е гледал стари филми.

Костя отново изсумтя.

— Нищо весело няма в това. — ядоса се Едгар. — И нищо ужасно, също. Максимално щадящ хорската психика метод. Половината истории за това, как някой е возил в колата си Якубич или е пуснал Горбачов без ред, са следствие от такива внушения.

— Не на това се смея. — обясни Костя. — Представих си ви в униформа на белогвардейски офицер. Внушавате уважение.

— Смей се, смей се… — наливайки си кафе, каза Едгар. — Какво става с компаса?

Аз мълчаливо оставих бележката на масата. Сумрачният образ увисна във въздуха — кръглата основа на компаса, лениво въртящата се стрелка.

Налях си чай и отпих. Чаят беше вкусен. Сварен внимателно, както е положено за „високоблагородия“.

— Във влака е, мръсника… — въздъхна Едгар. — Господа, няма да крия от вас алтернативите. Или ще заловим престъпника, или влакът ще бъде унищожен. Заедно с всички пътници.

— По какъв начин? — деловито попита Костя.

— Има няколко варианта. Взрив на газопровод до влака, случайно пускане на бойна ракета от изтребител… в краен случай — ракетата ще е с ядрена бойна глава.

— Едгар! — много ми се искаше да вярвам, че пресилва нещата. — Тук има минимум петстотин пътника!

— Малко повече. — поправи ме Инквизитора.

— Това не трябва да се прави!

— Не трябва да изпускаме книгата. Не трябва да допуснем някой безпринципен Различен да си сътвори армия и да прекроява света по свой вкус.

— Но ние не знаем какво иска той!

— Ние знаем, че не се е поколебал да убие Инквизитор. Ние знаем, че той е много силен и преследва някаква неизвестна за нас цел. Какво е забравил той в Средна Азия, Городецки?

Аз свих рамене.

— Там има много древни центрове на сила… — промърмори Едгар. — Няколко безследно изчезнали артефакти, няколко лошо контролирани територии… Какво още?

— Милиард китайци. — внезапно каза Костя.

Тъмните се втренчиха един в друг.

— Ти съвсем си откачил… — неуверено каза Едгар.

— Милиард и нещо. — насмешливо уточни Костя. — Ами ако смята да проникне в Китай през Казахстан? Ето това ще бъде армия! Милиарди Различни! А и Индия…

— Ходи се пери. — не се съгласи Едгар. — Даже идиот няма да се реши на това. Откъде ще вземаме Сила, ако една трета от населението станат Различни?

— Ами ако е идиот? — не се отказваше Костя.

— Ето затова ще приложим крайни мерки. — отряза Едгар.

Те говореха сериозно. Без ни най-малки съмнения — може ли да убият тези омагьосани кондуктори, дебелобузите хора в командировка. Щом трябва, значи трябва. Фермерите, унищожаващи заболелият от чума добитък също не се вълнуват.

Отщя ми се да пия чай. Станах, излязох от купето. Едгар ме изпрати с разбиращ, но не и съчувстващ поглед.

Вагонът вече утихваше, готвеше се за сън. Няколко врати все още бяха отворени, някой се мотаеше край тоалетната, чакайки да се освободи, отнякъде се чуваше звън на чаши, но повечето пътници бяха твърде изтощени от Москва.

Аз вяло си помислих, че по всички канони на мелодрамата сега по коридора трябва да тичат ангелоподобни дечица с невинни личица. За да мога изцяло да осъзная чудовищността на предложеният от Едгар план…

Деца нямаше. Вместо тях от едно купе се подаде дебел мъж с излинели панталони и размъкнат потник. Червената потна физиономия вече беше опиянена от погълнатият алкохол. Мъжът ме погледна вяло, хлъцна — и се скри обратно.

Ръцете ми сами посегнаха към плейъра. Аз пъхнах копченцата на слушалките в ушите си, пъхнах първия попаднал ми диск и се притиснах към стъклото. Нищо не виждам, нищо не чувам. И много ясно — нищо няма да кажа.

Разнесе се тиха лирична мелодия и един тънък глас запя:

Ти няма да успееш да скочиш в храстите,

На света няма по-голяма красота

От абсистенцията на морфинния генезис…54

Та това е Лас, моят познат от „Ассол“. Онзи диск, който ми подари. Усмихнах се и усилих звука. Точно това ми беше нужно сега…

В астрала ще се върнат детските черти.

От наш’та кръв ще претопят желязо,

На света няма по-голяма красота

От абсистенцията на морфинния генезис…55

Пфу, да ти се не види… Направо пънк сред пънковете. Това дори не е Шнур с неговите забавни псувни… Нечия ръка ме потупа по рамото.

— Едгар, всеки разпуска по своему. — измърморих аз.

Леко ме сръгаха под ребрата.

Аз се обърнах.

И замръзнах.

Пред мен стоеше Лас. И се хилеше, подскачайки в такт с музиката — явно все пак съм усилил твърде много.

— Приятно е, моето! — ентусиазирано възкликна той веднага щом смъкнах слушалките. — Вървя си значи по вагона, никого не закачам, а тук слушат моите песни! Какво правиш тук, Антоне?

— Пътувам… — едва успях да произнеса аз, изключвайки плейъра.

— Нима? — възхити се Лас. — Никога нямаше да се сетя! А за къде пътуваш?

— За Алма-Ата.

— Трябва да кажеш „в Алмата“! — наставнически каза Лас. — Добре, продължаваме разговора. А защо не със самолета?

— А ти защо? — аз най-накрая съобразих, че ставащото приличаше на разпит.

— А аз съм аерофоб. — гордо каза Лас. — Не, ако наистина се налага, то литър уиски помага да повярваш в аеродинамиката. Но това е само в краен случай, до Япония, или до Щатите… дотам влакове няма.

— По работа ли пътуваш?

— На почивка. — кимна Лас. — Няма в Турция да ходя, я! Или на Канарските острови, нали? А ти по работа ли?

— Ъхъ. — кимнах аз. — Смятам да започна търговия с кумис и шубат в Москва.

— А какво е това шубат? — поинтересува се Лас.

— Ами… кефир от камилско мляко.

— Готино. — съгласи се Лас. — Сам ли си?

— С приятели.

— Ами защо не дойдете при мен? Купето е празно. Шубат нямам, но кумис ще се намери.

Капан?

Аз погледнах към Лас през Сумрака. Толкова внимателно, колкото можех.

Ни най-малки признаци на Различен. Или е човек… или е Различен с невъобразима сила. Способен да се маскира на всички нива на Сумрака.

Нима ми провървя? Нима пред мен е той, тайнственият похитител на „Фуаран“?

— Сега, само да взема едно-друго. — усмихнах се аз.

— Ама при мен всичко има! — запротестира Лас. — Хайде, вдигай приятелите си. Аз съм в съседния вагон, второ купе.

— Те вече легнаха да спят. — неубедително излъгах аз. — Сега, само момент…

Добре, че Лас стоеше встрани и не можеше да види кой е в купето. Аз едва-едва открехнах вратата и се шмугнах вътре — вероятно оставяйки Лас с впечатлението, че зад вратата се крие полуоблечена мацка.

— Какво става? — погледна ме проницателно Едгар.

— С нас пътува един от „Ассол“. — бързо казах аз. — Онзи музикант, нали го помните, той беше заподозрян, но като че ли не е Различен… Вика ме в купето, да пийнем.

На лицето на Едгар се появи хазартно изражение. А Костя даже скочи и възкликна:

— Да го хванем ли? Сега ни е…

— Стой. — поклати глава Едгар. — Няма да бързаме… всичко се случва. Антоне, дръж.

Аз взех малката плоска стъклена бутилчица, оплетена с меден или бронзов проводник. Изглеждаше ужасно старинна. В бутилчицата се плискаше тъмнокафява течност.

— Какво е това?

— Най-обикновен двайсетгодишен арманяк. А виж, бутилчицата е интересна. Може да я отвори само Различен. — Едгар се усмихна. — Общо взето, играчка. Някакъв древен маг си омагьосал така всичките бутилки, за да не го крадат слугите. Ако приятелят ти успее да я отвори — значи е Различен.

— Не чувствам никаква магия… — казах аз, въртейки бутилчицата в ръката си.

— Точно както трябва. — доволно каза Едгар. — Проста и надеждна проверка.

Аз кимнах.

— А това е просто мезе. — Едгар извади от вътрешния джоб на плаща си триъгълна кутийка „Тоблерон“. — Това е всичко, действай. Стой! Кое купе?

— Спалния вагон, второ купе.

— Ще огледаме. — обеща Едгар. Стана и изгаси осветлението. Изкомандва: — Костя, марш под одеалото, ние вече спим!

Така че след две секунди, когато излязох в коридора с коняка и шоколада, моите спътници наистина лежаха тихо под завивките.

Впрочем… Лас деликатно не поглеждаше към вратата — явно наистина се заблуждаваше относно пола на моите приятели.

— Коняк? — попита Лас, виждайки бутилчицата в ръката ми.

— По-хубаво. Двайсетгодишен арманяк.

— Уважавам. — съгласи се Лас. — Че различните дори и такива думи не знаят.

— Различните? — уточних аз, вървейки след Лас към съседния вагон.

— Ъхъ. Уж сериозни хора, милиони въртят, а освен „Бял кон“ и „Наполеон“ нищо не познават от алкохолната култура. Винаги съм се стъписвал от тесния кръгозор на политикоикономическия елит. Защо у нас символ за преуспяване стана „шестстотния“ мерцедес? Говориш със сериозен, умен човек, а той изведнъж гордо вмъква: „мерджана ми чукнаха, наложи се цяла седмица да пътувам с «петстотин»-ката“! А в очите му — и смирението на аскета, принизил се до „петстотин“-ка, и гордостта на притежател на „шестстотния“. Преди си мислех, че докато новобогаташите не преминат на подобаващите им „Бентли“ и „Ягуар“-и, нищо хубаво няма да я чака страната ни. Но ето — преминаха, и никакви изменения! Червените потници пак прозират изпод ризите от Версаче… Също, между другото… намерили, пфу, култов моделиер…

Влязох след Лас в уютното купе на спалния вагон. Тук имаше само две легла, малка ъглова масичка, триъгълна мивка, малко вдигащо се столче.

— Мястото, честно казано, е доста по-малко от обикновеното купе. — отбелязах аз.

— Аха. Обаче климатика работи. А и мивката… е полезна е за много жизнени обстоятелства…

Лас извади изпод леглото алуминиев куфар и се зарови в него. След миг на масата се появи еднолитрова пластмасова бутилка. Аз я взех и погледнах етикета. Наистина — кумис.

— Мислеше, че се майтапя? — ухили се моят „съсед“. — Много точна напитка. С такава ли ще търгуваш?

— Да, именно с такава. — изтърсих аз.

— С такава няма да стане, това е киргизки кумис. Изобщо, трябвало е да идеш в Уфа. Хем е по-близо, хем с митничарите няма да имаш проблем. Там и кумис правят, и „Бузу“. Опитвал ли си „Бузу“? Това е смес от кумис и овесен кисел. Отвратителна гадост! Но моментално те реанимира от махмурлука.

През това време на масичката се появи салам, нарязан хляб, еднолитрова бутилка френски коняк с неизвестната за мен марка „Folignac“ и бутилка френска минерална вода „Евиан“.

Аз преглътнах и добавих моя скромен принос към трапезата. Казах:

— Хайде първо да опитаме арманяка.

— Хайде. — съгласи се Лас, вадейки две пластмасови чашки за вода и две мелхиорови56 чашки за коняка.

— Отваряй.

— Арманяка си е твой, ти го отвори. — небрежно парира Лас.

Определено тук имаше нещо мътно!

— По-добре ти. — измърморих аз. — Никога не съм успявал да налея по равно.

Лас ме погледна, сякаш бях идиот. Каза:

— Доста сериозен подход имаш. Често ли съобразяваш за трима?

Но все пак взе бутилчицата и започна да отвива капачката. Аз чаках.

Лас пухтеше и се мръщеше. Спря да напъва и внимателно огледа гърлото. Измърмори:

— Сигурно се е слепила…

На ти „замаскиран Различен“!

— Дай. — казах аз.

— Не, почакай малко. — възмути се Лас. — Какво, толкова голяма захарност ли има? Сега…

Той нави края на тениската си около капачката и завъртя, напъвайки с всичка сила. Хазартно произнесе:

— Тръгна, тръгна!

Чу се хрущене.

— Отиде… — неуверено продължи Лас. — Ох…

Той смутено протегна ръце. В едната държеше стъклената бутилчица. В другата — капачето, плътно навито на счупеното гърло.

— Извинявай… мамка му…

Но само след миг в погледа на Лас проблесна нещо като гордост:

— Ама че сила имам! Никога не бих предположил…

Аз мълчах, представяйки си лицето на Едгар, лишил се от полезния артефакт.

— Ценна вещ, нали? — виновно попита Лас. — Антикварна бутилчица?

— Дреболия. — измърморих аз. — Жалко за арманяка. Паднаха стъкла вътре.

— Няма значение. — бодро каза Лас. Отново се зарови в куфара си, оставяйки осакатената бутилчица на масата. Извади носна кърпа и демонстративно откъсна етикета: — Чиста. Нито веднъж не е прана. И не е китайска, а чешка, така че няма защо да се боим от пневмония!

Той сгъна кърпата на две, омота гърлото на бутилчицата и невъзмутимо наля арманяка в чашките. Вдигна своята:

— За пътуването!

— За пътуването. — съгласих се аз.

Арманякът беше мек, ароматен и сладковат, като топъл гроздов сок. Той се пиеше леко, не предизвиквайки дори и мисъл за замезване, и вече някъде дълбоко вътре се взривяваше — хуманно и високоточно, за завист на всички американски ракети.

— Забележително нещо. — съгласи се Лас, въздъхвайки. — Но нали ти казвам — твърде висока захарност! Арменските коняци с това ми харесват — при тях захарта е на самия минимум, но цялата вкусова гама е запазена… Давай по още едно.

И втората порция се разля по чашите. Лас ме погледна очаквателно.

— За здравето? — неуверено предложих аз.

— За здравето. — съгласи се Лас. Изпи чашата и си подуши ръкава. Погледна към прозореца, трепна и промърмори: — Виж ти… как бързо хваща.

— Какво има?

— Няма да ми повярваш — кълна се, че покрай вагона прелетя прилеп! — възкликна Лас. — Огромен, колкото овчарка. Бр-р-р…

Помислих си, че си заслужава да кажа на Костя няколко ласкави думички. А на глас се пошегувах:

— Това не е мишка57. Това сигурно е белка.

— Летяща белка. — помрачня Лас. — Всички ходим под нея… Не, честна дума, огромен прилеп!

— Просто е прелетяла много близо до стъклото. — предположих аз. — А ти на пръв поглед не си успял да прецениш разстоянието до прилепа и ти се е сторила по-голяма, отколкото е в действителност.

— Ами може… — замислено каза Лас. — Но какво прави тук? Защо му трябва да лети край влака?

— Това е елементарно. — вземайки бутилчицата и наливайки трета порция, казах аз. — Локомотива, движейки се с огромна скорост, създава пред себе си въздушен щит. Той зашеметява комари, пеперуди и прочее летящи живинки и ги изхвърля във вихровите потоци, които обгръщат влака от всички страни. Затова нощем прилепите обичат да летят край движещите се влакове и да хапват зашеметени мухи.

Лас се замисли. Попита:

— А тогава защо денем край движещите се влакове не летят птици?

— Това също е елементарно! — аз му подадох чашата. — Птиците са далеч по-тъпи създания от млекопитаещите. Затова прилепите вече са се досетили как да използват влаковете за прехрана, а птиците — още не! След стотина-двеста години и птиците ще се сетят как да използват влаковете.

— Как не се сетих! — учуди се Лас. — Наистина, всичко е много просто! Ами давай… за здравия разум!

Пихме.

— Животните са удивителни създания. — дълбокомислено каза Лас. — По-умни са, отколкото можеш да предположиш. Ето например, едно време имах…

Какво е имал: куче, котка, хамстер или аквариумна рибка — не успях да чуя. Лас отново погледна към прозореца и позеленя.

— Там пак… прилепът!

— Лови комари. — напомних му аз.

— Какви ти комари! Прелетя зад стълба, точно като по поръчка! Казвам ти — колкото овчарка беше!

Надигайки се, Лас решително пусна щорите. Решително каза:

— Майната им… знаех си, че вечер не трябва да чета Кинг… Ама че як прилеп! Като птеродактил! Сови и бухали може да лови, не комари!

Ама че изрод е този Костя! Аз разбирах, че в животинския си облик вампирите, както и върколаците, стават доста глупави и доста слабо се контролират. Сигурно му харесва да се носи така около нощният влак, да наднича през прозорците, да почива на крайпътните стълбове. Но все пак трябва да се спазва елементарна предпазливост!

— Това са мутации. — размишляваше през това време Лас. — Ядрени изпитания, утечки от реакторите, електромагнитни вълни, клетъчни телефони… А ние все се смеем — демек, фантастика… А и жълтите вестници непрекъснато лъжат. На кого да разкажа — ще решат, че или съм се натряскал, или лъжа!

Той решително отпуши своя коняк. Попита:

— Ти всъщност как се отнасяш към мистиката?

— Отнасям се. — с достойнство отвърнах аз.

— И аз. — призна Лас. — Сега — и аз. По-рано изобщо не се отнасях… — той погледна с опасение към прозореца. — Живееш си спокойно, а после изведнъж срещаш някъде в псовските блата живо Йети — и откачаш! Или виждаш еднометров плъх. Или… — той махна с ръка и наля коняк по чашките. — Ами ако наистина редом с нас живеят вещици, вампири, върколаци? Няма по-надеждна маскировка от това, да внедриш образа си в средствата на масовата култура. Описаното в художествена форма, показаното в киното — то престава да бъде страшно и тайнствено. За истинският страх трябва устна реч, трябва да има старец, плашещ внуците си вечер: „А после Господарят му се яви и му каза: няма да те пусна, ще те хвърля във вихъра, от бурята ще загинеш!“ Ето така се възпитава истинската предпазливост пред анормалните явления! Между другото, децата ги чувстват, не напразно толкова обичат да си разказват истории за Черната Ръка и Ковчегът на Колела. А съвременната литература, особено киното, размиват този инстинктивен ужас. Е, как да се боиш от Дракула, ако вече сто пъти са го убивали? Как да се боиш от извънземни, ако нашите винаги ги правят на пух и прах? Не, Холивуд — това е велик унищожител на човешката бдителност! Хайде — за гибелта на Холивуд, който ни лишава от здравословния страх пред неведомото!

— За това — винаги! — прочувствено казах аз. — Лас, а защо си потеглил точно към Казахстан? Нима толкова добре се почива там?

Лас сви рамене. Каза:

— И сам не зная. Изведнъж ми се дощя екзотика — кумис, надбягвания с камили, битки с бойни овни, красавици с непривични черти, дървовидна анаша58 в градските паркове…

— Каква? — не разбрах аз. — Каква анаша?

— Дървовидна. Тя е дърво, само че не й дават да израсте. — със същото сериозно лице, което имах аз когато разказвах за прилепите и лястовичките, обясни Лас. — Все едно, така или иначе си съсипвам здравето с цигари, просто ми се дощя малко екзотика…

Той извади пакет „Беломор“ и запуши.

— Сега ще дотича кондуктора. — отбелязах аз.

— Никой няма да дотича, сложил съм презерватив на датчика. — Лас кимна нагоре. На стърчащият от стената датчик наистина беше поставен леко надут презерватив. Нежнорозов и с малки шипчета.

— Все пак ми се струва, че имаш неправилно виждане за казахстанската екзотика. — казах аз.

— Късно е вече да мисля, щом съм тръгнал — ще вървя. — изръмжа Лас. — Още от сутринта сякаш ме удари в главата — а дали да не замина за Казахстан? Събрах багажа, дадох инструкции на заместника — и във влака.

Аз се напрегнах.

— И тръгна веднага? Слушай, винаги ли си толкова бърз в пътуванията?

Лас се замисли. Поклати глава:

— Не много. Но сега сякаш ме понесе… Както и да е. Хайде по едно за последно…

Той се зае да налива, а аз отново го погледнах през Сумрака.

Дори и знаейки какво да търся, аз едва-едва почувствах следата, толкова изящно и леко беше докосването на неизвестният Различен. Вече затихваща, почти изстинала следа.

Просто внушение, на това е способен и най-слабият различен. Само че колко прецизно беше направено!

— Давай за последно. — съгласих се аз. — И на мен ми се затварят очите… ще имаме време да се наприказваме.

Впрочем, в близкия час нямаше никакви изгледи да спя. Предстоеше ми разговор с Едгар, а може би — и с Хесер.

Глава 4

Едгар печално гледаше остатъците от бутилчицата. Уви, видът му в момента не беше подходящ за изразяване на скръб — широки боксерки с весела разцветка, провиснал потник и шкембенце, надничащо между боксерките и потника. Инквизиторите не се грижеха за физическата си форма; явно повече разчитаха на могъщата магия.

— Сега не си в Прага. — опитах се да го утеша аз. — Това е Русия. У нас, ако бутилката не се предава, я унищожават.

— Сега трябва обяснителна да пиша. — мрачно каза Едгар. — Бюрократите в Чехия не падат по-долу от руските.

— Затова пък изяснихме, че Лас не е Различен.

— Нищо не сме изяснили. — раздразнено изръмжа Едгар. — Положителният резултат би бил безспорен. Отрицателният… ами ако е толкова силен Различен, че е почувствал капана? И се е пошегувал… по свой начин.

Аз замълчах. Този вариант наистина не трябваше да се изключва.

— Не прилича на Различен. — тихо каза Костя. Той седеше на кревата, само по панталони и мокър от пот, дишаше тежко. Явно твърде дълго се е размотавал в облика на прилеп. — Аз и в „Ассол“ го проверявах. С всички сили. И сега също… не прилича.

— А с теб ще се разправяме отделно. — сряза го Едгар. — Защо летеше до самият прозорец?

— Наблюдавах.

— Не можеше ли да седнеш на покрива и да си подадеш главата?

— При скорост от сто километра в час? Може и да съм Различен, но не мога да отменя законите на физиката! Ще ме отвее!

— Значи да летиш със сто километра в час — физиката не ти пречи? А да се задържиш на покрива на вагона — не можеш?

Костя се нацупи и замълча. Бръкна в сакото си и без да се крие извади оттам малка манерка. Отпи — нещо гъсто, тъмночервено, почти черно.

Едгар се намръщи:

— Кога ще ти потрябва… храна?

— Ако повече не се трансформирам — утре вечерта. — Костя разклати манерката във въздуха. Нещо тежко се плисна вътре. — За закуска ще стигне.

— Аз мога… във връзка с особените обстоятелства… — Едгар ми хвърли бърз поглед. — да ти дам лиценз.

— Не. — бързо казах аз. — това нарушава установения ред.

— Константин сега е на работа към Инквизицията. — напомни Едгар. — Светлите ще получат компенсация.

— Не. — повторих аз.

— Той трябва да се храни. А хората във влака най-вероятно са обречени. Всички до един.

Костя мълчеше и ме гледаше. Без усмивка, някак сериозно ме гледаше…

— Тогава ще напусна влака. — казах аз. — И правете каквото искате.

— Типично за Нощният Патрул. — тихо каза Костя. — Измиваш си ръцете? Винаги така правите. Сами ни давате хора — и пак се мръщите презрително.

— Млъкнете! — изръмжа Едгар, ставайки и заставайки между нас. — И двамата млъкнете! Не е време за препирни! Костя, трябва ли ти лиценз? Или ще успееш да издържиш?

Костя поклати глава:

— Не ми трябва лиценз. Някъде в Тамбов ще има престой — ще сляза и ще си хвана две котки.

— Защо точно котки? — поинтересува се Едгар. — Защо… ъ-ъ… не кучета, например?

— Жал ми е да убивам кучета. — обясни Костя. — Котки също… но къде в Тамбов ще намеря крава или овца? А на малките станции влака стои за кратко.

— Ще ти намеря овен в Тамбов… — обеща Едгар. — Няма смисъл… мистика да плодим… С това се и започва — намират обезкървени трупове на животни, пишат статии в жълтата преса…

Той извади мобилния си телефон и избра някакъв номер от адресната книга. Почака — дълго, докато мирно спящият човек не вдигна слушалката.

— Дмитрий? Не викай, няма време за спане, родината те зове… — Едгар ни погледна накриво и отчетливо произнесе: — Поздрави от Соломон, с подпис и печат.

Известно време Едгар мълчеше — или даваше на човека да се опомни, или слушаше репликите му.

— Да. Едгар. Спомняш ли си? Та така… — каза Едгар. — Не сме те забравили. И ни трябваш. След четири часа в Тамбов ще спре влака „Москва — Алма-Ата“. Трябва ни овен. Какво?

Той дръпна телефона от лицето си за секунда и прикривайки микрофона, каза прочувствено:

— Ама че са магарета тези волнонаемни сътрудници!

— И магаре ме устройва. — ухили се Костя.

Едгар отново каза в слушалката:

— Не, не ти. Трябва ни именно овен. Има такова животно. Или овца. Или крава. Това няма значение. След четири часа трябва да си с животното близо до гарата. Не, куче не става! Защото не става! Не, никой няма да го яде. Месото и кожата остават за тебе. Това е всичко, ще ти се обадя като пристигнем.

Прибирайки телефона, Едгар поясни:

— В Тамбов имаме много ограничен… контингент. В момента там няма нито един Различен, само наемен сътрудник от хората.

— Охо. — само казах аз. В Патрулите никога не е имало хора.

— Налага се понякога. — мъгляво поясни Едгар. — Нищо, ще се справи. Не напразно получава заплата. Ще имаш овен, Костя.

— Благодаря. — мирно отвърна Костя. — Макар че беше по-добре да е овца. Но и овен ще свърши работа.

— Приключихте ли с гастрономическата тема? — не издържах аз.

Едгар каза поучително:

— Нашата боеспособност също е важен въпрос. И така, ти твърдиш, че на този… Лас… е оказвано магическо въздействие?

— Именно. Тази сутрин. Внушили са му желание да тръгне за Алма-Ата с влака.

— Звучи смислено. — съгласи се Едгар. — Ако не бяхме открили следата, щяхме да се заемем сериозно с човека. Щяхме да загубим сума ти усилия и време. Но това значи…

— Че престъпникът е много добре запознат с делата на Патрулите. — кимнах аз. — Той е в течение на разследването в „Ассол“, знае кой е бил заподозрян. Тоест…

— Някой от самото ръководство. — съгласи се Едгар. — Пет-шест Различни в Нощния, още толкова в Дневния Патрул. Е, да допуснем — двайсет… Все едно — много, много малко.

— Или някой от Инквизицията. — каза Костя.

— Е, е… Име, братле, име. — Едгар се усмихна. — Кой?

— Витезслав. — Костя замълча за секунда и уточни. — Например.

В продължение на няколко секунди ми се струваше, че обикновено невъзмутимия Тъмен маг ще се разпсува на майка. И задължително — с прибалтийски акцент. Но Едгар се сдържа:

— Да не си се преуморил от трансформацията, Константине? Може би е време да си лягаш?

— Едгар, аз съм по-млад от теб, но и двамата сме като бебета пред Витезслав. — спокойно отвърна Костя. — Какво всъщност видяхме? Дрехи, пълни с прах. Проверихме ли този прах?

Едгар мълчеше.

— Не съм сигурен, че по остатъците от вампира може да се определи нещо… — вметнах аз.

— А защо Витезслав… — започна Едгар.

— Власт. — кратко отвърна Костя.

— Какво общо има властта? Ако е решил да открадне книгата — защо трябваше да ми съобщава, че я е намерил? Щеше да я прибере тихомълком и да се скрие. Той беше сам, когато я намери! Разбираш ли? Сам!

— Може би не е разбрал веднага с какво си има работа. — парира Костя. — Или не се е решил веднага на престъплението. Но да инсценира собствената си смърт и да избяга с книгата, докато ловим убиеца му — това е великолепен ход!

Едгар задиша по-учестено. Кимна:

— Добре. Ще помоля да проверят. Още сега ще се свържа с… с Висшите в Москва и ще помоля да проверят праха.

— За по-сигурно помоли едновременно и Хесер, и Завулон. — посъветва го Костя. — Не можем да сме сигурни, че никой от двамата не е замесен.

— Не учи батко си как се правят деца… — изръмжа Едгар. Настани се по-удобно и се отнесе.

Да, Хесер и Завулон също нямаше да се наспят тази нощ…

Аз се прозях и казах:

— Господа, вие както искате… аз си лягам.

Едгар не отговори — беседваше мислено с някой от Великите. Костя кимна и също се мушна под одеалото.

Аз се покатерих на горното легло, съблякох се и метнах джинсите и ризата на етажерката. Свалих си часовника и го сложих до главата си — не обичам да спя с часовник. Под мен Костя щракна лампата и в купето стана тъмно.

Едгар седеше без да помръдва. Уютно потракваха колелата. Казват, че в Америка, където използват дълги монолитни релси, специално правят нарези — за да имитират снажданията и да пресъздават това уютно потракване на колелата…

Не ми се спеше.

Някой беше убил Висш вампир. Или самият вампир беше инсценирал убийството си. Няма значение. Във всеки случай този някой притежаваше немислима Сила.

Защо му е да бяга? Да се крие във влака — с риск целият влак да бъде унищожен, или, например, да бъде обкръжен от стотина Висши, които да направят тотална проверка? Глупаво, ненужно, рисковано. Като си станал най-силният Различен, рано или късно властта ще дойде при теб. След сто години, след двеста — когато всички забравят и за вещицата Арина, и за митичната книга. Витезслав трябваше да разбира това.

Това… това е някак твърде по човешки. Неясно и нелогично. Никак не приличаше на действията на мъдър и силен Различен.

Но само такъв Различен можеше да убие Витезслав.

Пак не пасва…

Долу Едгар помръдна. Въздъхна, пошумоля с одеялото и се качи в леглото си.

Затворих очи и се постарах да се отпусна максимално.

Представих си как релсите се проточват зад влака… през гари и спирки, покрай градове и села, до самата Москва, и как се разбягват пътищата след гарата, за да станат на дупки край центъра, след стотици километри да се превърнат в разбити шосета, да допълзят към западналото селце, към стария дървен дом…

„Светлана?“

„Чаках те, Антоне. Как сте там?“

„Пътуваме. Нещо странно става…“

Постарах се максимално да се открия пред нея… е, или почти максимално. Да размотая своята памет, като руло плат на тезгяха на крояча. Влака, Инквизиторите, разговорът с Лас, разговорът с Едгар и Костя…

„Странно“ — след кратка пауза каза Светлана. „Много странно. Имам чувството, че някой си играе с вас. Това не ми харесва, Антоне.“

„И на мен. Как е Надя?“

„Отдавна спи.“

В такъв разговор, достъпен само за Различните, няма интонации. Но все пак нещо ги заменя — аз почувствах леката неувереност на Светлана.

„Не си ли в къщи?“

„Не. Аз… съм на гости на една старица.“

„Светлана!“

„Именно на гости, не се притеснявай! Реших да обсъдя ситуацията с нея… и да узная нещо за книгата.“

Да, трябваше веднага да разбера, че не само безпокойството за дъщеря ни е накарало Светлана да ни напусне.

„И какво изясни?“

„Това е била книгата «Фуаран». Онази същата. Истинската. И… за сина на Хесер също сме били прави. Бабката се е веселила от сърце… и е възстановявала полезни контакти.“

„А после е пожертвала книгата?“

„Да. Оставила я е с пълната увереност, че бързо ще намерят тайника и ще прекратят търсенето.“

„И какво мисли за станалото?“ — аз старателно избягвах имената, сякаш такъв разговор можеше да се подслуша.

„Струва ми се, че е в паника. Макар да се преструва, че не й пука.“

„Светлана, колко бързо «Фуаран» може да превърне човек в Различен?“

„Почти мигновено. Трябват ти десетина минути, за да произнесеш всички заклинания, после са нужни няколко съставки… или по-точно казано, една… кръв от дванайсет човека. Дори и по капка, но от дванайсет различни души.“

„Защо?“

„За това трябва да се пита Фуаран. Сигурна съм, че вместо кръв би свършила работа всяка течност, но вещицата е привързала заклинанието към кръвта… Общо взето — десет минути подготовка, дванайсет капки кръв — и можеш да превръщаш човек в Различен. Или цяла група хора, важното е всички да са в твоето полезрение.“

„И каква ще бъде силата им?“

„Най-различна. Но слабите могат да се издигнат до по-високо ниво с последващо заклинание. На теория от всеки човек може да се направи Висш маг.“

Имаше нещо в думите й. Нещо важно. Само че още не можех да хвана тази нишка…

„Светле, а от какво се бои… старицата?“

„От масово превръщане на хората в Различни.“

„Не смята ли да се предаде?“

„Не. Смята да се омита по-бързо. И аз я разбирам.“

Въздъхнах. Все пак си струваше да привлечем Арина под отговорност… струваше си, ако Инквизицията не й предяви обвинения в саботаж. И пак — Хесер…

„Светле, попитай я… попитай я защо похитителя би се отправял на изток? Може би там, където е написана «Фуаран», книгата ще бъде по-силна?“

Пауза. Колко жалко, че това не е телефон, че не мога да поговоря директно с вещицата. Уви, пряк разговор е възможен само между близки хора. Или поне съмишленици.

„Не… Тя много се учуди. Каза, че «Фуаран» не е привързана към никоя местност. Книгата ще работи ако щеш в Хималаите, ако щеш в Антарктида, ако щеш — на Брега на Слоновата Кост.“

„Тогава… тогава разбери може ли Витезслав да се възползва от нея? Все пак е вампир, нисш Различен…“

Отново пауза.

„Може. Ако щеш — вампир, ако щеш — върколак. Ако щеш — Светъл, ако щеш — Тъмен. Никакви ограничения. Само човек не би могъл да се възползва от книгата.“

„Това е ясно… И нищо друго?“

„Нищо, Антоне. Смятах, че тя ще ни подскаже нещо… но сбърках.“

„Добре. Благодаря. Обичам те.“

„И аз. Почини си. Сигурна съм, че на сутринта всичко ще стане по-ясно…“

Тънката нишка, проточила се между нас, се скъса. Аз се повъртях, настанявайки се по-удобно. После не се сдържах и погледнах към масичката.

Стрелката на „компаса“ се въртеше както преди. „Фуаран“ беше във влака.

През нощта се будих два пъти. Единият път, когато при Едгар дойде някой от Инквизиторите и докладва за липса на каквито и да е доклади. Вторият път, когато влака спря в Тамбов и Костя тихо излезе от купето.

Станах малко след десет.

Едгар пиеше чай. Костя, порозовял и свеж, дъвчеше сандвич със салам. Стрелката се въртеше. Всичко беше както преди.

Аз се облякох направо в леглото и скочих долу. В комплекта с бельото имаше миниатюрно парченце сапун, с което приключваше цялата ми достъпна хигиена.

— Вземи… — каза Костя, подавайки ми полиетиленов плик. — Взех едно-друго… в Тамбов…

В пакета имаше пакет самобръсначки за еднократна употреба, флакон с гел за бръснене „Жилет“, четка за зъби и паста „Нов бисер“.

— Забравих за одеколона. — добави Костя. — Не се сетих.

Нищо чудно, че е забравил — вампирите, както и върколаците, не обичат силните миризми. Може би ефектът от чесъна, който за повечето вампири е напълно безвреден, е свързан с това, че им пречи да намират жертвата си?

— Благодаря. — казах аз. — Колко ти дължа?

Костя махна с ръка.

— Вече му платих. — съобщи Едгар. — Между другото, и на теб се полагат командировъчни. Петдесет долара на ден, плюс пари за храна — по касова бележка.

— Добре си живее Инквизицията. — заядох се аз. — Някакви новини?

— Хесер и Завулон се опитват да се справят с останките на Витезслав. — той каза точно така — „с останките“, тържествено и официално. — Трудно е да се разбере нещо. Нали знаеш, колкото по-стар е вампира, толкова по-малко остава от него след смъртта му…

Костя съсредоточено дъвчеше сандвича.

— Ами да. — съгласих се аз. — Ще ида да се измия.

Във вагона вече се бяха събудили почти всички, само две купета, в които снощи празнуваха твърде активно, останаха затворени. Аз изчаках кратка опашка и се натъпках в казарменият уют на влаковата тоалетна. От железния чучур на крана лениво се стичаше топла водичка. Полираният метален лист, заменящ огледалото, беше отдавна и безнадеждно зацапан със сапунени пръски. Чистейки зъбите си с твърдата китайска четка, аз си спомних снощният разговор със Светлана.

Имаше нещо важно в думите й. Имаше — но така си и остана неразбрано, нито от Светлана, нито от мен.

И аз трябваше да разбера какво.

Прибрах се в купето макар и не приближил се към истината, но с идея, която ми се струваше плодотворна. Спътниците ми вече приключваха със закуската и аз, затваряйки вратата, веднага преминах на въпроса:

— Едгар, имам идея. На някой дълъг преход твоите хора ще започнат да откачват вагоните. Един по един. За да не спира влака, някой от тях ще контролира машиниста. Ние ще следим компаса. Веднага щом бъде откачен вагонът с книгата — стрелката ще го покаже.

— Е, и? — кисело попита Едгар.

— Ще локализираме книгата. С точност до вагон. А после можем да обкръжим вагона и поединично да отделяме настрани всеки пътник с багажа му. Веднага щом бъде отделен убиеца, стрелката ще го покаже. И край! Няма никаква нужда да унищожаваме влака!

— Мислих за това. — неохотно каза Едгар. — Има само един, но решаващ довод против. Престъпникът може да разбере какво става. И ще може пръв да нанесе удар.

— Нека дойдат Хесер, Завулон, Светлана, Олга… има ли при Тъмните още силни магове? — аз погледнах към Костя.

— Ще се намерят. — уклончиво каза Костя. — А ще ни стигнат ли силите?

— Срещу един различен?

— Не просто Различен. — напомни Едгар. — Според легендата, за да унищожат Фуаран са се събрали няколкостотин мага.

— И ние ще съберем. В Нощният Патрул има почти двеста сътрудника, в Дневния — не по-малко. И още стотици в резерва. Всяка страна може да предостави по хиляда Различни, не по-малко.

— Най-вече — слаби, шесто-седмо ниво. Истинските магове, от трето ниво нагоре, ще са най-много стотина. — Едгар говореше толкова уверено, че не оставаше съмнение — той наистина беше обмислял варианта за силово противопоставяне. — Това може и да стигне — ако усилим Тъмните и Светлите Инквизитори, използвайки амулети и обединявайки Силите си. Но може и да не стигне. Тогава най-силните бойци ще загинат и престъпника ще остане с развързани ръце. Не си ли помислил, че той може да разчита именно на такъв вариант?

Аз поклатих глава.

— А аз мислех и за това. — с мрачно удовлетворение каза Едгар. — Престъпникът може да разглежда влака като капан, в който ще влязат всички силни магове на Русия. Той може да окичи целият влак със заклинания, които ние не можем да почувстваме.

— Тогава защо са всички тези усилия? — попитах аз. — Защо сме тук? Ядрена бомба — и няма проблем!

Едгар кимна:

— Да. Именно ядрена, тя поразява всички слоеве на Сумрака. Но първо трябва да се убедим, че целта няма да се изплъзне в последния момент.

— Застанал си на страната на Завулон? — уточних аз.

Едгар въздъхна:

— Застанал съм на страната на здравия разум. Тоталната проверка на влака с привличане на големи сили може да доведе до магическа касапница. Хората, между другото, пак ще загинат. Унищожаването на влака… да, жалко за хората. Затова пък ще избегнем глобални сътресения.

— Но ако още има шанс… — започнах аз.

— Има. Затова предлагам да продължим търсенето. — съгласи се Едгар. — Ние с Костя взимаме моите хора и претърсваме влака — от началото и края едновременно. Ще използваме амулети, в подозрителните случаи — ще се опитаме да проверим заподозрения през Сумрака. А ти поговори с Лас още веднъж. Все пак той е заподозрян.

Аз свих рамене. Всичко това ужасно приличаше на имитация на претърсване. В дъното на душата си Едгар вече се беше предал.

— Кога е часът „X“? — попитах аз.

— Утре вечерта. — отвърна Едгар. — Когато ще минаваме през безлюдните райони около Семипалатинск. Все едно, там вече са взривявали бомби… един тактически заряд повече не е голяма беда.

— Успешен лов. — казах аз и излязох от купето. Всичко това е проформа. Всичко това са само редове в отчета, който Едгар вече се готвеше да напише. „Независимо от предприетите усилия да локализираме престъпника и да открием «Фуаран»…“

Понякога ми хрумваше, че Инквизицията — това е реална алтернатива на Патрулите. Защото какво правим ние? Разделяме хората и Различните. Следим за това, действията на Различните да не засягат хората. Да, това е практически невъзможно, част от Различните са паразити по своята природа. Да, противоречията между светлите и тъмните са такива, че сблъсъците са неизбежни.

Но има и Инквизиция, тя стои над патрулите, тя също пази равновесието, тя е трета сила и разделяща структура от по-висш порядък, тя поправя грешките на Патрулите…

Всичко това се оказа погрешно.

Няма никаква трета сила. Няма и никога не е имало.

Инквизицията — това е инструмент за разделяне на Тъмните и Светлите. Само това и нищо друго. Тя следи за спазването на договора, но съвсем не в интерес на хората, а само в интерес на Различните. Инквизицията — това са онези Различни, които знаят — всички ние сме паразити, Светлият маг с нищо не е по-добър от вампира.

И да отидеш да работиш в Инквизицията — това означава да се примириш. Това означава окончателно да пораснеш, да смениш юношеския максимализъм със здравия цинизъм на възрастния. Да признаеш — има хора, има Различни, и между тях няма нищо общо.

Готов ли съм да призная това?

Да, сигурно.

Но да премина в Инквизицията — не зная защо, но не искам.

По-добре да си губя времето в Нощния Патрул. Да се занимавам с никому ненужната работа по защита на никому ненужните хора.

Между другото, защо да не проверя единствения ни заподозрян? Докато още има време.

Лас вече не спеше. Седеше в купето си и мрачно разглеждаше унилият пейзаж през прозореца. Масичката беше вдигната, а в мивката, под тънка струйка вода, се охлаждаше бутилка кумис.

— Няма хладилник. — тъжно каза той. — Дори в най-хубавия вагон не е предвиден хладилник в купето. Искаш ли кумис?

— Вече пих.

— Ами тогава?…

— Е, само малко… — съгласих се аз.

Лас наистина наля само по капка коняк, колкото да навлажним устните си. Пихме и Лас замислено каза:

— И какво ми стана вчера, а? Хайде, кажи — защо един умен човек ще тръгне на почивка в Казахстан? В Испания — добре. В Турция — добре. Дори и в Пекин може, на фестивала на целувките, ако толкова му се иска екстремален туризъм. А в Казахстан какво да правя?

Аз свих рамене.

— Това беше странна флуктуация на съзнанието. — каза Лас. — Аз помислих малко…

— И реши да слезеш. — предположих аз.

— Точно така. И отново да се кача. На обратния влак.

— Умно решение. — казах аз искрено. Първо — избавяхме се от един заподозрян. Второ — ще се спаси добър човек.

— След няколко часа е Саратов. — размишляваше на глас Лас. — Там и ще сляза. Сега ще позвъня на един делови партньор, ще го помоля да ме посрещне. Хубав град е Саратов.

— И с какво е толкова хубав? — поинтересувах се аз.

— Ами… — Лас отново напълни чашките, този път по-щедро. — На територията на Саратов открай време са живели хора. С това той силно се е отличавал от районите на крайния Север и близките до тях. В царските времена там е била губерния, но изостанала, не напразно Чацки е казвал „В глухата провинция, в Саратов!“. Сега това е промишлен и културен център на региона, голям железопътен възел.

— Брей! — предпазливо казах аз. Не беше ясно дали говори сериозно, или просто дрънка небивалици, в които думата „Саратов“ спокойно можеше да се замени с „Костром“, „Ростов“ или който и да е друг град.

— Най-ценното е големият железопътен възел. — поясни Лас. — Ще хапна в някой „Макдоналдс“ — и потеглям обратно. Освен това там има старинен събор, непременно ще го огледам. Да не съм пътувал напразно.

Да, нашият неизвестен противник е прекалил с предпазливостта. Внушението е било твърде слабо и се е разсеяло за един ден.

— Слушай, ти все пак защо тръгна за Казахстан? — предпазливо попитах аз.

— Нали ти казвам — просто така. — въздъхна Лас.

— Съвсем-съвсем просто така?

— Е… седя си, никого не закачам, сменям си струните на китарата. Изведнъж звъни телефонът. Грешен номер, търсеха някакъв казак… дори и името не запомних. Сложих слушалката и започнах да се чудя колко ли казаци живеят в Москва. А на китарата имах само две струни, като на домбра59, опънах ги и започнах да си подрънквам. Смешно стана. Получи се някаква мелодия… натрапчива някак си, зовяща. И си помислих — защо не ида до Казахстан!

— Мелодия? — уточних аз.

— Ъхъ. Една такава привличаща, зовяща. Степ, кумис…

Нима все пак е Витезслав? По принцип магията е незабележима за обикновения човек. Но магията на вампирите — това е нещо средно между пълноценна магия и много силна хипноза. Тя се нуждае от поглед, звук, докосване — някакъв, дори и съвсем незначителен контакт между вампира и човека. И тя оставя следа — усещане за поглед, звук, докосване…

Нима старият вампир ни бе преметнал всички?

— Антоне… — замислено каза Лас. — А ти всъщност не търгуваш с мляко.

Аз премълчах.

— Ако в мен имаше нещо интересно за ФСБ60, щях да се насера от страх. — продължи Лас. — Само че ми се струва, че тук и ФСБ ще се изплаши.

— Хайде да не навлизаме в тази тема? — предложих аз. — Така ще е най-добре.

— Ъхъ. — бързо се съгласи Лас. — Така е. Тогава какво, да слизам ли в Саратов?

— Слизай и се прибирай в къщи. — кимнах аз, ставайки. — Благодаря за коняка.

— Слушам. — каза Лас. — Винаги се радвам да помогна.

Подиграваше ли се — така и не разбрах. Явно при някои хора този начин на говорене се получаваше автоматично.

Разменихме доста тържествено ръкостискане, аз излязох в коридора и тръгнах към нашия вагон.

Значи — Витезслав. Ама че умник… и това ми било проверен сътрудник на Инквизицията!

Беше ме обзела хазартна треска. Много ясно, усиления до невъобразимост Витезслав може да се маскира като всеки. Дори и като това сополиво двугодишно детенце, което внимателно надничаше от купето си. Дори като пълничката дама с ненормално големите златни обици. Дори като кондуктора, подмазващ се пред Едгар — и защо не?

Дори като самият Едгар, или Костя…

Аз се спрях, гледайки Инквизитора и вампира, стоящи в коридора пред нашето купе. Ами ако наистина…

Не, стоп. Това е безумие. Всичко е възможно, но не всичко се случва. Аз — това съм аз, Едгар — това е Едгар, Витезслав — това си е Витезслав. Иначе е невъзможно да се работи.

— Имам информация. — казах аз, заставайки между Костя и Едгар.

— Е? — кимна Едгар.

— На Лас е въздействал вампир. Той си спомня… нещо като музика, която го е повикала на път.

— Колко поетично. — изпръхтя Едгар. Но не се усмихна, а кимна одобрително: — Музика? Много напомня на кръвопий… извинявай, Костя. На вампирите.

— Можеш да го кажеш политически коректно: „на хемоглобино-зависимите“. — усмихна се Костя само с устни.

— Хемоглобинът няма нищо общо и ти много добре го знаеш. — отряза Едгар. — Какво пък… Това е някаква нишка. — Той изведнъж се усмихна и ме потупа по рамото: — А ти си упорит. Какво пък, влакът вече има шанс. Почакайте ме тук.

Едгар бързо се отдалечи по коридора. Аз помислих, че отива към своите хора, но Едгар влезе в купето на началник влака и затвори вратата.

— Какво ли е намислил? — попита Костя.

— Откъде да знам? — аз погледнах към него. — Може би има някакви особени заклинания за откриване на вампири?

— Не. — отряза Костя. — Всички е както при другите Различни. Ако Витезслав се крие сред хората, с никакви заклинания не можеш да го разкриеш. Глупост някаква…

Той започна да нервничи — и аз го разбирах. Все пак е тежко да принадлежиш към най-отритнатото малцинство в света на Различните — и да ловиш свой събрат. Както веднъж ми каза… на мен, младия, глупав, смел ловец на вампири: „Ние сме много малко. Когато някой си отиде, ние всички го чувстваме“.

— Костя, а ти почувства ли смъртта на Витезслав?

— За какво говориш, Антоне?

— Някога ми беше казал, че чувствате смъртта… на своите.

— Чувстваме, ако вампирът е лицензиран. Когато убива регистрационния печат, всички в окръга се превиват от отката. Витезслав нямаше печат.

— Но явно Едгар е намислил нещо. — измърморих аз. — Някакви инквизиторски трикове?

— Сигурно. — Костя се намръщи. — Защо става така, Антоне? Защо нас непрекъснато ни подтискат… дори своите? Тъмните магове също убиват!

Изведнъж той заговори с мен както преди. Сякаш още беше невинно момче-вампир… макар че, каква ти невинност у вампир?

И това беше ужасно, това ме обръщаше с хастара навън — проклетите въпроси и проклетата предопределеност, но вече от онзи, който е преминал границата. Който е започнал да ловува и да убива…

— Вие убивате… заради храна. — казах аз.

— А заради власт, пари, удоволствие — по-благородно ли е? — горчиво попита Костя. Обърна се към мен и ме погледна в очите: — Защо говориш с мен толкова… предпазливо? Някога бяхме приятели. Какво се промени?

— Ти стана Висш вампир.

— И какво от това?

— Аз знам как вампирите стават Висши, Костя.

Няколко секунди той ме гледаше в очите. А после се усмихна. С онази същата, вампирска усмивчица — уж няма удължени зъби в устата, а вече ги чувстваш на гърлото си.

— А, да… Трябва да пиеш кръвта на невинни девойки и деца, да ги убиеш… Стара, класическа рецепта. Така е станал висш Витезслав… Искаш да кажеш, че нито веднъж не си поглеждал в досието ми?

— Не. — отвърнах аз.

Той чак омекна. И усмивката му стана жалка и объркана.

— Нито веднъж?

— Не. — вече разбирайки, че някъде съм сбъркал, отвърнах аз.

Костя неловко разпери ръце — и заговори, използвайки само съюзи, междуметия и местоимения:

— Ама че… това… ето… ама ти… а пък аз… та… ама и ти…

— Не искам да чета досието на приятел. — казах аз и неловко добавих: — Дори и бивш.

— А пък аз помислих, че си го чел. — каза Костя. — Ясно. Навън е двайсет и първи век, Антоне. Ето… — той бръкна в джоба на сакото и извади манерката си. — Концентрат… донорска кръв. Дванайсет човека даряват кръв — и не трябва да убиваш никого. Хемоглобинът, разбира се, няма нищо общо! Далеч по-важни са емоциите, които изпитва човек, когато дарява кръв. Не можеш да си представиш колко много хора се страхуват до смърт, но все пак отиват при доктора и даряват кръв за роднините. Моята лична рецепта… „почеркът61 на Саушкин“. Само че обикновено я наричат „коктейл на Саушкин“. Сигурно в досието е записано.

Той ме гледаше тържествуващо… и сигурно изобщо не можеше да разбере защо не се усмихвам. Защо не мърморя виновно: „Костя, прости ми, смятах те за негодник и убиец… а ти си честен вампир, добър вампир… съвременен вампир…“

Да, той беше такъв. Честен, добър и съвременен. Не напразно работеше в НИИ по хематология.

Само че защо ми каза състава? За кръвта от дванайсет човека?

Макар че… ясно защо. Откъде аз ще знам какво пише във „Фуаран“. Откъде да знам, че за заклинанието е нужна именно кръв от дванайсет човека?

Витезслав не е разполагал с тези дванайсет. Той не можеше да направи заклинанието от „Фуаран“ и да повиши своята сила.

А Костя е имал манерка.

— Антоне, ти какво? — попита Костя. — Защо мълчиш?

Едгар излезе от купето на кондукторите, стисна ръката на началника на влака, отправи се към нас — все още с доволна усмивка на лицето.

Аз погледнах Костя. И прочетох всичко в очите му.

Той разбра, че съм разбрал.

— Къде криеш книгата? — попитах аз. — По-бързо! Това е последният ти шанс. Единственият ти шанс. Не се погубвай…

В този миг той удари. Без всякаква магия — ако не броим за магия нечовешката сила на вампира. Светът се взриви в бяла светкавица, зъбите изхрущяха в устата ми и челюстта ми изтръпна. Аз отлетях в края на коридора и спрях в някакъв пътник, който беше избрал неподходящо време за разходки. Сигурно на него трябва да благодаря, че не припаднах — впрочем, вместо мене, припадна самият пътник.

Костя стоеше, потривайки юмрук — и тялото му мигаше, мигновено влизайки и излизайки от Сумрака, плъзгайки се между световете. Толкова поразилата ме някога особеност на вампирите… Генадий, бащата на Костя, вървящ срещу мен през двора, майката на Костя, Полина, прегърнала през рамо още съвсем младия вампир… ние сме законопослушни… ние никого не убиваме… ама че им провървя — да живеят в съседство със Светъл маг…

— Костя? — възкликна Едгар, спирайки на място.

Костя бавно обърна глава към него. Не го видях — почувствах, че се е озъбил.

Едгар изпъна ръка — и коридорът беше преграден от мътна стена, приличаща на слой планински кристал. Може би още не беше разбрал какво става, но инстинктите на Инквизитора работеха.

Костя издаде нисък, виещ звук и опря ръце на стената. Стената издържа. Вагонът се поклащаше, зад гърба ми започна да пищи някаква жена. Костя се олюляваше, опитвайки се да разбие защитата на Едгар.

Аз вдигнах ръка и запратих в Костя „сив молебен“ — древно заклинание срещу неживи. Разбива на парчета всякаква вдигната от гроба органика, която няма съзнание, а живее само заради волята на мага. Вампирите ги забавя и отслабва.

Костя се обърна, когато тънките сиви нишки го обгърнаха в сумрака. Пристъпи към мен, изтръска се — заклинанието се рушеше пред очите ми. Никога не бях виждал толкова груба и ефективна работа.

— Не ми пречи! — изръмжа той. Лицето на Костя се изостри, зъбите му се показаха окончателно. — Не искам… не искам да те убивам…

Аз успях да се надигна и пропълзях в купето върху падналия пътник. На горните легла започнаха да вият някакви мъже с внушителни габарити — и то не по-лошо от жената, която пищеше до вратата на тоалетната. На пода под мен се търкаляха някакви чаши и бутилки.

С един скок Костя се появи на вратата. Само погледна към мъжете — и те замълчаха.

— Предай се… — прошепнах аз, сядайки на пода до масичката. Челюстта ми се движеше някак странно — уж не беше изкълчена, а при всяко движение ме пронизваше болка.

Костя се засмя:

— С всички ви ще се справя… ако поискам. Ела с мен, Антоне. Да вървим! Не желая зло никому! За какво ти е тази Инквизиция? За какво са ти Патрулите? Ние ще променим всичко това!

Той говореше напълно искрено. Даже умолително.

Защо трябва да станеш най-силния, за да си позволиш слабост?

— Опомни се… — прошепнах аз.

— Ти си глупак! Глупак. — изръмжа Костя, тръгвайки към мен. Протегна ръка — пръстите му вече бяха с удължени нокти. — Ти…

Отворената бутилка „Посолска“, от която лениво течеше водка, сама попадна под ръката ми.

— Време е да пием на брудершафт. — казах аз. Той успя да се отдръпне, но няколко пръски все пак попаднаха на лицето му. Костя зави, отмятайки глава. Ако ще да си най-висшия вампир, алкохолът за теб пак е отрова.

Аз станах, награбих от масата недопита чаша и отметнах ръка. Извиках:

— Нощен патрул! Ти си арестуван! Ръцете зад главата, прибери зъбите!

През вратата влязоха едновременно трима инквизитори. Едгар ли ги беше извикал, или сами бяха почувствали? Те се скупчиха върху Костя, който все още разтриваше окървавеното си лице. Единият се опитваше да притисне сив металически диск към шията на Костя — нещо, натъпкано догоре с магия…

И в следващият миг Костя показа на какво е способен.

С ритник изби чашата от ръцете ми, аз се залепих за прозореца. Рамката затрещя. А на мястото на Костя се въртеше сив вихър — ударите с ръце и крака се редуваха с неимоверна, достъпна само за киногероите скорост. На всички страни летяха пръски кръв и парчета плът, сякаш някой беше решил да хвърли в миксера парче прясно месо.

После Костя изскочи в коридора, огледа се — и скочи към прозореца, сякаш не забелязвайки дебелото двойно стъкло.

Стъклото също не го забеляза.

Костя се мярна още веднъж зад прозореца, докато се търкаляше по склона — и влакът продължи пътя си.

Бях чувал за такъв трик от вампирския арсенал, само че винаги го бях считал за пълна измислица. Дори в справочниците срещу „минаване през стени и стъкла в реалния свят“ стоеше срамното „н.п.“ — „непотвърдено“.

На пода на купето лежаха в безформена купчина двама инквизитори — толкова разкъсани, че нямаше смисъл да се проверяват за пулс.

На третия му беше провървяло — той седеше на леглото, притискайки раната в корема си.

Под краката му течеше кръв.

Пътниците на горните легла вече не крещяха — единият беше затиснал глава с възглавницата, другият гледаше надолу със стъклен поглед и тихо хихикаше.

Аз станах и с подгъващи се крака излязох в коридора.

Глава 5

Както беше казал героят на един стар черен виц — „ситуацията се подобрява!“.

Пътниците в спалния вагон седяха в купетата си и с празни очи се взираха в прозорците. Минаващите през вагона хора неизвестно защо ускоряваха крачка и не се оглеждаха. В затворено купе, заедно с двата опаковани в черни найлонови чували тела, лежеше ранения инквизитор, който вече четири часа бе обработван от лечебните заклинания на негов колега. Още двама инквизитора стояха на пост пред вратата в нашето купе.

— Как се досети? — попита Едгар.

Той излекува челюстта ми за три минути, веднага след като помогна на ранения си колега. Аз не попитах какво ми имаше — просто натъртване, пукване или счупване. Излекувал го е, край. Само че двата предни зъба останаха избити и беше неприятно да ги докосвам с език.

— Спомних си нещо за „Фуаран“… — казах аз. В суматохата на първите минути след бягството на Костя имах време да си измисля версия. — Вещицата… е, Арина, тя каза, че според легендите, заклинанието от „Фуаран“ действа, ако имаш кръв от дванайсет човека. Дори и по капка…

— Защо не каза по-рано? — рязко попита Едгар.

— Не му придадох голямо значение. Тогава цялата история с „Фуаран“ изглеждаше пълна измислица… Костя спомена, че коктейлът му се състои от кръв от дванайсет донори… и се сетих.

— Ясно. Витезслав не е имал под ръка дузина хора. — кимна Едгар. — Ако беше казал веднага… ако беше казал…

— Ти знаеше ли състава на коктейла?

— Да, разбира се. В Инквизицията се обсъждаше „коктейлът на Саушкин“. Никакви чудеса не прави, няма да те вдигне на по-високо ниво, отколкото ти е дала природата. Но, наистина, позволява на вампира да се вдигне до своя максимум, без да убива хора…

— Да се вдигне или да падне? — попитах аз.

— Ако не убива — да се вдигне. — сухо отвърна Едгар. — А ти не знаеше… ама че работа…

Аз премълчах.

Да, не знаех. Не исках нищо да знам. Юнак… И сега двама инквизитора лежат в черен найлон и никой не може да им помогне…

— Стига за това. — реши Едгар. — Каква полза вече… Той лети, виждаш ли?

Аз хвърлих поглед към „компаса“. Да… наистина. Разстоянието до Костя, или по-точно — до книгата, не се променяше, макар че влакът се носеше най-малко със седемдесет-осемдесет километра в час. Значи — лети след нас. Не бяга!

— Наистина му трябва нещо в Средна Азия… — объркано каза Едгар. — Само че какво?

— Трябва да извикаме Великите. — казах аз.

— Сами ще дойдат. — махна с ръка Едгар. — Съобщих им всичко, окачих портал… те ще решат какво ще правят.

— Ясно какво ще решат. — измърморих аз. — Завулон ще иска да му предадат провинилият се Костя. А главното — „Фуаран“.

— Никой няма да получи книгата, не се притеснявай.

— Освен Инквизицията ли?

Едгар премълча.

Аз се настаних по-удобно. Опипах челюстта си.

Не ме болеше.

Жалко за зъбите. Ще се наложи да ходя или на стоматолог, или при целител. Но бедата е там, че дори най-добрите Светли целители не могат да лекуват безболезнено зъби! Не могат, и това е то…

Стрелката на „компаса“ потрепваше, сочейки направлението. Разстоянието не се променяше — десет-двайсет километра. Значи Костя се бе съблякъл, преобразил в прилеп… или в някаква друга твар? В гигантски плъх, вълк… няма значение. Превърнал се е в прилеп и лети след влага, стискайки в лапи вързоп с дрехите и книгата. Къде ли я е крил, негодникът? По тялото си? В таен джоб на дрехите?

Негодник… но какво самообладание! Каква наглост и смелост — да ловиш самият себе си, да измисляш някакви версии, да даваш съвети…

Измами всички ни.

Но защо? Приискало му се абсолютна власт? Все пак шансът да победи не е много голям, а Костя никога не се е отличавал с прекомерно честолюбие. Не, честолюбив е, разбира се, но без маниакални идеи за власт над света.

А защо не избяга сега? По ръцете му е кръвта на трима инквизитори. Такова нещо никога няма да простят, ако щеш се разкайвай, ако щеш — книгата връщай. Трябва да бяга… и за по-сигурно — да унищожи книгата, към която е привързано следящото заклинание. Но не, влачи книгата със себе си и се движи заедно с влака. Просто безумие… Или все още разчита на диалог?

— Как възнамеряваше да откриеш Витезслав сред пътниците? — попитах аз Едгар.

— Какво? — потъналият в мислите си Инквизитор не отговори веднага. — А, дреболия, същото, което използва и ти — непоносимост към спирт. Щяхме да се издокараме с бели халати и да направим медицински преглед по всички вагони. Уж, че търсим болни от атипична пневмония. И на всеки щяхме да даваме термометър, обилно намокрен със спирт. Който не може да го вземе в ръце или получи изгаряне — той е нашия заподозрян.

Аз кимнах. Можеше и да мине. Разбира се, беше доста рисковано, но рискът — това е нашата работа. А Великите бяха накъде наблизо — „подкрепление“, готови в случай на нужда да ударят с все сила.

— Порталът се отваря… — Едгар ме хвана за ръката и ме изтегли на горното легло. Седнахме един до друг и свихме крака. В купето възникна бяло потрепкващо сияние. Чу се лек вик — Хесер, излизайки от портала, удари главата си в горното легло.

След него се появи Завулон — за разлика от шефа ми, радостен и усмихнат.

Потривайки темето си, Хесер ни погледна мрачно и изръмжа:

— Още малко и в „Запорожец“ ще окачите портал… Каква е ситуацията?

— Пътниците са успокоени, кръвта е измита, ранения го лекуват. — рапортува Едгар. — Заподозреният Константин Саушкин се движи паралелно на влака със скорост седемдесет километра в час.

— Какъв ти вече… „заподозрян“… — ехидно каза Завулон. — Ах, какво способно момче беше… колко перспективно…

— Не ти върви с перспективните, Завулон. — тихо каза Едгар. — Нещо хич не се задържат при теб.

Двамата тъмни мага се изгледаха с неприязнени погледи. Едгар имаше стари сметки за уреждане със Завулон — още от онази история с Фафнир и финската секта. Никой не обича да бъде пешка.

— Въздържайте се от заяждания, господа. — помоли ги Хесер. — Аз също бих могъл да кажа някои неща… и за теб, Завулон, и за тебе, Едгар… Колко е силен?

— Много силен. — все още гледайки към Завулон, каза Едгар. — Хлапето и без това беше Висш…

— Вампир. — презрително се усмихна Завулон.

— Висш вампир. Разбира се, няма много опит… по това ви отстъпва. Но след като е използвал книгата, е станал по-силен от Витезслав. А това вече е сериозно. Склонен съм да смятам, че Витезслав беше на едно ниво с вас, Великите.

— Как е упокоил Витезслав? — попита Завулон. — Имаш ли представа?

— Сега вече — да. — кимна Едгар. — Вампирите имат своя йерархия. Хлапето го е извикало на двубой за лидерство. Това… не е много зрелищно. Схватка на разуми, двубой на воли. Стоят и се гледат. Няколко секунди — и единият отстъпва, напълно се покорява на чуждата воля. Когато на Инквизицията се налагаше да се справя с вампири, Витезслав с лекота ги подчиняваше. Но този път е загубил.

— И е загинал. — кимна Завулон.

— Това не е задължителен край. — отбеляза Едгар. — Костя е можел да го направи свой роб. Но… или се е изплашил да не загуби контрол, или е решил да отиде до крайност. С две думи — заповядал е на Витезслав да се развъплъти. И той е бил принуден да се подчини.

— Способно момче. — иронично каза Хесер. — Няма да лъжа, окончателната гибел на Витезслав не ме огорчава… Добре, Константин е станал по-силен от Витезслав. Оцени силата му.

Едгар сви рамене:

— Как? Той е по-силен от мен. Предполагам даже, че е по-силен от всеки от вас. Може би дори е по-силен и от двама ви, взети заедно.

— Не се паникьосвай. — измърмори Завулон. — Той е неопитен. Магията не е съревнование на сили, магията е изкуство. Ако в ръцете ти има шпага, тогава е важно да нанесеш точен удар, а не да замахнеш със всичка сила…

— Не се паникьосвам. — меко каза Едгар. — Само оценявам силата му. Много голяма. Приложих „кристалния щит“ — Костя едва не го счупи.

Великите се спогледаха.

— Кристалният щит не може да се счупи. — отбеляза Хесер. — А и откъде имаш… впрочем, разбирам. Отново артефакти от специалният склад.

— Той едва не проби щита. — повтори Едгар.

— А ти как оживя? — попита ме Хесер. Или ми се стори, или в гласът му наистина се промъкна нотка на съчувствие.

— Костя не искаше да ме убива. — казах просто аз. — Той се зае с Едгар… първо ударих със „сивия молебен“… — Хесер одобрително кимна. — …а после ми попадна водка и му я плиснах в лицето. Костя се вбеси. Но все пак не искаше да ме убива. Тогава се разсея заради инквизиторите, разхвърля ги — и избяга.

— Чисто руски способ — да се решават проблемите с водка. — мрачно каза Хесер. — Защо? Защо си го дразнил? Та той не е новак. Нима не ти е било ясно, че няма да се справиш? А после аз ще трябва да мъкна останките ти при Светлана, нали?

— И аз се увлякох. — признах аз. — Твърде неочаквано стана всичко. А когато Костя започна да ме умолява — „ела с мен, не желая зло…“

— Не искал зло. — горчиво каза Хесер. — Вампир-реформатор. Прогресивен господар на света…

— Хесер, трябва да решим нещо. — тихо каза Завулон. — Мога да вдигна изтребители от военното летище.

Маговете замълчаха.

Аз си представих как реактивните изтребители преследват прилепа в небето, обстрелвайки го с картечници и ракети…

Фантасмагория…

— Тогава по-добре вертолети… — замислено каза Хесер. — Не. Това са глупости, Завулон. Хората просто ще ги смете по пътя си.

— Значи все пак — бомбата? — с любопитство каза Завулон.

— Не! — Хесер заклати глава. — Не. Не тук. А и вече няма смисъл… той е нащрек. Трябва да се удари с магия.

Завулон кимна. И неочаквано захихика с тънък глас.

— Какво има? — попита Хесер.

— Цял живот съм си мечтал. — каза Завулон. — Вярваш ли ми, стари враже? Мечтаех да поработя заедно с теб! Явно наистина… от омразата до любовта…

— Все пак си абсолютен психар. — тихо каза Хесер.

— Всички сме чукнати в главата. — изхихика Завулон. — Е, какво? Ти и аз? Или ще изтеглим от нашите? Нека ни заредят със сила, а ние ще бъдем острието на удара.

Хесер поклати глава.

— Не, Завулон. Не си струва да се спречкваме с Константин. Имам друго предложение…

Той ме погледна.

Аз опипах с език парчетата от зъба. Колко лошо се получи…

— Готов съм, Хесер.

— Има шанс. — одобрително кимна Завулон. — След като у Костя са останали някакви сантиментални чувства… само че ще можеш ли да удариш, Антоне?

Не отговорих веднага. Наистина се замислих.

Не става дума за арест. Със сигурност ще трябва да ударя, за да убия. Да стана острие, център на силата, която ще наливат в мен Хесер, Завулон, Едгар… а може би и други магове. Да, аз съм по-неопитен от Великите. Но само аз имам шанс да се приближа до Костя без бой.

Изхождайки от същите тези „сантиментални чувства“.

Алтернативата е проста — Великите ще съберат всички сили в юмрук. И ако им потрябва силата на Надечка, Хесер ще поиска от Светлана да инициира дъщеря ни…

Алтернативи няма.

— Ще убия Костя. — казах аз.

— Не така. — тихо произнесе Хесер. — Не говориш правилно, патрулен!

— Ще упокоя вампира. — прошепнах аз.

Хесер кимна.

— И не го преживявай много, Городецки. — добави Завулон. — Не точи интелигентски сополи. Няма го вече доброто момче Костя. А и никога не го е имало. Дори и да не е убивал хора за кръвта им, той е вампир. Нежив.

Хесер кимна одобрително.

За момент затворих очи.

Нежив.

В него липсва нещо, което за простота наричаме душа.

Някаква съставка, неуловима дори за нас, Различните. От най-ранното детство — благодарение на родителите-вампири. Той е расъл, участъковия лекар е преслушвал сърцето му и се е възхищавал от здравето на детето. Той се е превърнал в мъж и никое момиче не му е казала, че устните му са хладни, когато целува. Той би могъл да има деца — най-обикновени деца от най-обикновена човешка жена.

Но всичко това е неживот. Всичко това е назаем, откраднато е — и когато Костя умре, тялото му мигновено ще се разпадне на прах… защото отдавна е мъртво.

Всички ние сме осъдени на смърт от самото си раждане.

Но ние поне можем да доживеем до смъртта си.

— Оставете ни насаме с Антон. — каза Хесер. — Ще се опитам да го подготвя.

Чух как Завулон и Едгар станаха. Излязоха в коридора, вратата се затвори. Нещо зашумя — сигурно Хесер ни защитаваше от наблюдение. После попита:

— Притесняваш ли се?

— Не. — поклатих глава, без да отварям очи. — Мисля. Все пак Костя се опитваше да не се държи като вампир…

— И какво измисли?

— Няма да издържи. — аз отворих очи и погледнах лицето на Хесер. — Няма да издържи, ще се пречупи. Успял е да погаси физиологическата си потребност от жива кръв, но всичко останало… той е нежив сред живите и това го подтиска. Рано или късно Костя ще се пречупи.

Хесер чакаше.

— Той вече се е пречупил. — казах аз. — Когато е убил Витезслав и инквизиторите… един от инквизиторите беше Светъл, нали?

Хесер кимна.

— Ще направя всичко както трябва. — обещах аз. — Жал ми е за Костя, но няма какво да се прави.

— Вярвам ти, Антоне. — каза Хесер. — А сега питай това, което наистина искаше да попиташ.

— Какво ви задържа в Нощния Патрул, шефе? — попитах аз.

Хесер се усмихна.

— Всички ние, общо взето, с една кал сме изцапани. — казах аз. — Ние се борим не с Тъмните, ние се борим с онези, които дори Тъмните отхвърлят… с психопатите, маниаците. По разбираеми причини такива най-много има сред вампирите и върколаците. А и Тъмните… Дневният Патрул лови онези Светли, които искат да облагодетелстват всички наведнъж… тоест — онези, които могат да разкрият пред хората факта за нашето съществуване. Инквизицията… тя уж е над схватките, а всъщност — следи Патрулите да не приемат много на сериозно функцията си. Тъмните да не се стремят към формална власт над целия свят, Светлите да не унищожават поголовно Тъмните… Хесер, Нощният и Дневният патрул — това са две половини на едно цяло!

Хесер мълчеше. Гледаше ме и мълчеше.

— Това… нарочно ли е замислено така? — попитах аз. И сам си отговорих: — Да, сигурно. Младите, току-що инициираните Различни — те може и да не приемат общ за Светлите и Тъмните Патрул. Как може — да патрулираш с вампир! И аз щях да се възмутя… И ето — създадени са два патрула, низшите чинове запалено се преследват, ръководството интригантства — от скука и за поддържане на формата. А ръководството е общо!

Хесер въздъхна и извади пура. Отряза крайчето и я запали.

— А аз, глупакът, през цялото време се чудех. — измърморих аз, не откъсвайки поглед от Хесер. — Как изобщо съществуваме? Ето го Патрулът в Самара, ето го Патрулът в селцето Киреевска, в Томска област. Уж самостоятелни. А всъщност — при най-малкият проблем тичат при нас, в Москва… Добре, това не е оформено де-юре, но де-факто — Московският Патрул ръководи патрулите на цяла Русия.

— А също и на три държави от СНГ62… — измърмори Хесер. Пусна кълбо дим. Димът започна да се събира във въздуха като плътен облак, без да се разнася по купето.

— Добре, а после? — попитах аз. — Как си взаимодействат независимите Патрули в Русия и, да речем, Литва? Ами Русия, Литва, САЩ и Уганда? В човешкият свят всичко е ясно — който има най-голямата тояга и най-дебелия портфейл, той поръчва музиката. Но нали руските Патрули са по-добри от американските! Дори си мисля…

— Най-силният Патрул е френският. — с равен глас каза Хесер. — Силен, но крайно ленив. Удивителен феномен. Не можем да разберем с какво е свързано това — не може да е заради употребата на сухо вино и стриди в немислими количества…

— Инквизицията управлява Патрулите. — казах аз. — Не разрешава спорове, не наказва отстъпниците, а именно управлява. Дава разрешение за тези или онези социални експерименти, назначава и сваля ръководители… прехвърля от Узбекистан в Москва… Има Инквизиция, тя има два работни органа. Нощният и Дневният Патрул. И единствената цел на Инквизицията е да съхрани сегашното статукво. Защото победата на Тъмните или Светлите ще е поражение на Различните.

— А после, Антоне? — попита Хесер.

Аз свих рамене.

— После? Ами нищо. Хората си живеят своя малък човешки живот. Радват се на малките човешки радости. Хранят ни със своята топлина… и ни осигуряват нови Различни. Онези Различни, които нямат големи амбиции, живеят почти човешки живот. Само че по-сит, по-здрав и по-дълъг, отколкото при обикновените хора. Който не го свърта на едно място, който иска приключения, идеали, битки — той отива в Патрулите. Тези, които се разочароват от Патрулите, отиват в Инквизицията.

— Е, и? — ободри ме Хесер.

— Вие какво правите още в Нощния Патрул, шефе? — попитах аз. — Не ви ли омръзна… за хиляди години?

— Да предположим, че още ми харесват схватките и приключенията. — каза Хесер. — А?

Аз поклатих глава:

— Не, Борис Игнатиевич. Не ви вярвам. Виждал съм ви… друг. Твърде уморен. Твърде разочарован.

— Тогава да предположим, че все пак искам да приключа със Завулон. — спокойно каза Хесер.

Аз помислих секунда:

— Също не става. Стотици години… някой от вас вече щеше да убие другия. Завулон каза, че магията е като удар с шпага. Та така — вие не се биете с шпаги, а с със спортни рапири. Маркирате точка, а не пронизвате врага.

Хесер се поколеба, но кимна. Още една плътна струйка дим се впи в сиво-синия тютюнев облак.

— Как смяташ, Антоне, може ли да живееш хиляди години и все още да ти е жал за хората?

— Да ти е жал? — уточних аз.

Хесер кимна:

— Именно. Не да обичаш — не ни е по силите да обичаме целия свят. Не да се възхищаваме — ние твърде добре знаем какво е това — човекът.

— Да ти е жал, сигурно, може. — кимнах аз. — Но за какво е тази жалост, шефе? Тя е празна и безплодна. Различните не правят човешкият свят по-добър.

— Правим го, Антоне. По един или друг начин, но го правим. Повярвай на стареца, който е видял много неща.

— Но все пак…

— Чакам чудо, Антоне.

Аз погледнах въпросително към Хесер.

— Не зная какво точно. Че всички хора ще станат Различни. Че всички Различни отново ще станат хора. Че някога, все пак, делението ще става не по признака „човек или Различен“, а по признака „добър или лош“. — Хесер се усмихна леко. — Въобще не си представям как може да стане това и дали ще стане някога. Но ако все пак това се случи… предпочитам да съм на страната на Нощния Патрул. А не в Инквизицията — могъщата, умна, правилна, всемогъща Инквизиция.

— Може би и Завулон чака същото? — попитах аз.

Хесер кимна:

— Може би. Не зная. Но за предпочитане е познатият стар враг, отколко млад непредсказуем психар. Считай ме за консервативен, но предпочитам рапирите и Завулон, отколкото бейзболна бухалка и прогресивен Тъмен маг.

— А мен какво ще посъветвате?

Хесер разпери ръце:

— Да те посъветвам? Сам да вземеш решение. Можеш да се оттеглиш и да живееш обикновен живот. Можеш да отидеш в Инквизицията… няма да възразявам. Можеш и да останеш в Нощния Патрул.

— И да чакам?

— И да чакаш. Да пазиш в себе си онова, човешкото, което все още притежаваш. Да не изпадаш в екстаз и умиление, натрисайки на хората ненужната им Светлина. Да не си позволяваш цинизъм и презрение, мислейки се за чист и съвършен. А най-трудното — да не се разочароваш, да не се откажеш, да не станеш равнодушен.

— Не е богат избора… — казах аз.

— Ха! — усмихна се Хесер. — Радвай се, че изобщо го има.

* * *

Зад прозорците се мяркаха покрайнините на Саратов. Влакът забавяше ход.

Аз седях в празното купе и гледах въртящата се стрелка.

Костя продължаваше да ни следва.

Какво чака?

В слушалките звучеше гласът на Арбенин:

От лъжа до лъжа

От небето се сипе само манна.

От сиеста до сиеста

Ни хранят само с манифести.

Някой е убил, някой е пребил,

Аз само направих избор.

И чувствам с гърба си:

Ние сме други, ние сме различни.63

Аз поклатих глава. Ние сме Различни. Но дори да не съществувахме, хората все пак щяха да се разделят на хора и Различни. С каквото и да се отличаваха тези Различни.

Хората не могат без Различни. Сложи двама души на необитаем остров — ще получиш човек и Различен. А разликата е там, че Различния винаги е подтиснат от своята различност. На хората им е по-лесно. Те не се комплексират. Те знаят че са хора — и трябва да са такива. И всички са длъжни да бъдат такива. Всички и винаги.

Ние стоим на средата.

Ние палим огън на леда

И опитваме да се сгреем.

Маскирайки целта със средствата,

Догаряме до душата си

В съзерцаващата пустош.64

Вратата се отвори, в купето влезе Хесер. Аз свалих слушалките.

— Виж. — Хесер сложи на масичката „Палм“. На екрана по карта пълзеше точка — нашият влак. Хесер хвърли поглед към компаса, кимна — и уверено начерта с писалката върху екрана дебела линия.

— Какво е това? — попитах аз, гледайки правоъгълника, през който минаваше траекторията на Костя. И сам си отговорих: — Летище?

— Именно. Никакви преговори не чака. — Хесер се ухили. — Тича директно към летището.

— Военно ли е?

— Не, цивилно. Каква е разликата? Той има шаблони за пилотиране.

Аз кимнах. Всички оперативни работници имат „за всеки случай“ набор полезни навици — управление на автомобил, самолет, хеликоптер, първа медицинска помощ, ръкопашен бой… Разбира се, шаблоните не дават пълноценни навици, опитният шофьор ще изпревари Различен с шаблони за шофиране, добрият доктор оперира несравнимо по-добре. Но все пак Костя ще може да вдигне във въздуха всяко транспортно средство.

— Това дори е добре. — казах аз. — Ще вдигнем изтребителите и…

— Ами ако има пътници? — рязко попита Хесер.

— Пак е по-добре, отколкото влака. — тихо казах аз. — По-малко жертви.

И в този миг нещо болезнено се сви в мен. За пръв път претеглих на невидими везни целесъобразността на човешките жертви — и обявих едната страна за по-лека от другата.

— Няма да стане… — каза Хесер. И добави: — За щастие. Какво му пречи разрушеният самолет? Ще се преобрази на прилеп и ще се приземи.

Зад прозореца изплува перона. Локомотивът запищя, приближавайки се към гарата.

— Ядрени зенитни ракети. — упорито казах аз.

Хесер ме погледна удивено. Каза:

— Какви ги говориш? Какви ядрени заряди… отдавна са свалени от въоръжение. Само противоракетната отбрана около Москва остана. Но той няма да тръгне към Москва.

— А къде? — напрегнах се аз.

— Откъде да зная? Задачата ти е той да не отиде никъде. — отряза Хесер. — Така! Той спря!

Аз погледнах компаса. Разстоянието между нас и Костя започна да нараства. Дали е летял като прилеп, или е бягал като Сивият Вълк от приказката — но сега Костя беше спрял.

Но беше интересно, че Хесер дори не гледаше към „компаса“.

— Аерогарата. — доволно каза Хесер. — Край на разговорите. Върви. Реквизирай някой с хубава кола — и отпрашвай към аерогарата.

— А… — започнах аз.

— Никакви артефакти, ще ги усети. — спокойно възрази Хесер. — И никакви придружители. Сега той чувства всички ни, разбираш ли? Това е! Изчезвай!

Спирачките изскърцаха и влака спря. Аз се спрях за момент на вратата и чух:

— Да, именно със „сив молебен“. Няма смисъл да усложняваме. Така ще те заредим, че ще го размажеш като конфитюр по земята.

Това е. Явно шефът е толкова съсредоточен, че вече няма нужда да се разговаря с него — той чуваше мислите ми още преди да се оформят в думи.

В коридора минах покрай Завулон — и неволно се дръпнах, когато той одобрително ме потупа по рамото.

Завулон не се обиди. Каза:

— Успех, Антон! Разчитаме на теб!

Пътниците мирно стояха по купетата си. Само началникът на влака, говорещ нещо в микрофона, ме изпрати със стъклен поглед.

Аз сам си отворих вратата, пуснах стъпалата и скочих на перона. Някак много бързо ставаше всичко. Твърде бързо…

А на гарата беше обичайната блъсканица. Шумната компания, изсипала се от съседния вагон, гръмогласно питаше: „Къде са дамите, родните?“. „Дамите“ — на възраст от двайсет до седемдесет — вече откликваха на зова. Сега ще има и водка, и бира, и печени пържоли, и пирожки с подозрителен пълнеж.

— Антоне!

Аз се обърнах. До мен стоеше Лас с преметната през рамо чанта. От устата му стърчеше незапалена цигара, видът му беше спокоен и умиротворен.

— И ти ли слизаш? — попита Лас. — Ако искаш, ще те откарам някъде. Чака ме кола.

— Хубава кола ли? — уточних аз.

— Май че е „Фолксваген“. — Лас се намръщи. — Става ли? Или само на „Кадилак“ си съгласен?

Аз се обърнах и погледнах към прозорците на вагона. Хесер, Завулон и Едгар ме гледаха.

— Става. — мрачно казах аз. — Е… извинявай. Наистина много бързам, колата ми трябва. Обръщам те…

— Ами да тръгваме тогава, защо стоим, като бързаш? — попита Лас, прекъсвайки стандартната формула за вербуване на волнонаемен.

И така ловко се вмъкна в тълпата, че не ми оставаше нищо друго, освен да го последвам.

Ние си пробихме път през хаотичното гарово телодвижение и излязохме на площадчето. Аз догоних Лас и го докоснах по рамото:

— Обръщам те…

— Да, виждам, виждам. — прекъсна ме Лас. — Привет, Рома!

Приближилият се мъж, макар че неизвестно защо ми се искаше да кажа „гражданин“, беше доста висок и някак по детски пълен — целият заоблен, плавен. Малка уста, устни като кокоше дупе, очите — също малки, дори зад очилата изглеждаха неизразителни и скучни.

— Здравей, Александър. — някак много церемониално поздрави гражданина, плавно протягайки ръка към Лас. И се втренчи в мен.

— Това е Антон, мой приятел, ще го откараме ли? — предложи Лас.

— Защо да не го откараме. — печално се съгласи Рома. — Колелата се въртят, пътят е равен.

И, обръщайки се, се отправи към новичък „Фолксваген-Бора“.

Качихме се в колата. Аз нагло се настаних на предната седалка. Лас изхъмка, но покорно се качи отзад. Роман запали двигателя и попита:

— Къде да ви откарам, Антоне?

Речта му също беше плавна, заоблена, сякаш не говореше, а изписваше думи във въздуха.

— Към аерогарата и спешно. — мрачно казах аз.

— Къде? — с искрено изумление каза Роман. Погледна към Лас: — Може би трябва да намерим такси за твоят приятел?

Лас ме погледна смутено. После, също толкова смутено, погледна към Роман.

— Добре. — казах аз. — Обръщам те към Светлината. Отхвърли Тъмнината, защити Светлината. Давам ти взор да отличиш Доброто от Злото. Давам ти вяра да вървиш в Светлината. Давам ти смелост да се сражаваш с Тъмнината.

Лас хихикна. И моментално замълча. Наистина, работата не е в думите. Думите не могат да променят нищо, ако ще да ги произнасяш с интонация, сякаш са главни букви. Това е като заклинанията на вещиците — мнемонична формула, включваща „шаблон“ в моята памет. Аз мога и сам да подчиня човек, но така… така е по-правилно. Сработва отдавна проверен механизъм.

Роман се напрегна, даже пухкавите му бузи се стегнаха. Току-що тук седеше голямо и леко капризно бебе, а сега — мъж! Боец!

— Светлината е с теб! — завърших аз.

— Към аерогарата! — с удоволствие каза Роман.

Моторът изръмжа, и ние се стрелнахме, изстисквайки от немската машинка всички заложени в нея сили. Обзалагам се, че този спортен седан никога не е показвал на какво е способен.

Аз затворих очи и погледнах през Сумрака — към разклоняващата се на цветни линии тъмнина. Като кълбо преплетени световоди — някои зелени, някои сини, някои — червени. Не мога добре да преглеждам линиите на вероятностите, но сега това ми се удаде неочаквано леко. Чувствах се във форма, както никога досега.

Това значи, че в мен тече чужда Сила. Силата на Хесер и Завулон, Едгар и инквизиторите. А може би сега в цяла Москва замират Различни, Светли и Тъмни, онези, от които Хесер и Завулон имат право да вземат.

Само един път съм чувствал нещо подобно. Когато събирах Сила от хората.

— Третата пресечка — наляво; отпред има задръстване. — казах аз. — Завиваме надясно, през двора, излизаме от арката… там има пресечка…

Никога не съм бил в Саратов. Но сега това нямаше никакво значение.

— Слушам! — бодро рапортува Роман.

— По-бързо!

— Ще бъде изпълнено!

Аз погледнах към Лас. Той извади пакет цигари, запуши. Колата се носеше по натоварените улици, Роман управляваше с амбицията на ватман, на който му се е удал случай да изпревари Шумахер на „Формула 1“.

Лас въздъхна и попита:

— И какво ще стане сега с мен? Ще извадиш от джоба си фенерче и ще кажеш „това беше взрив на блатен газ“?

— Нали виждаш — за това не е нужно фенерче. — казах аз.

— Но ще живея ли? — не се отказваше Лас.

— Ще живееш. — успокоих го аз. — Но да помниш — не. Извинявай, но това е стандартната процедура.

— Ясно. — тъжно каза Лас. — Мамка му… Ама че работа… Кажи тогава, след като е все едно…

Колата бързо се понесе по пресечката, подскачайки по дупките. Лас изгаси цигарата си и продължи:

— Кажи ми, какъв си ти?

— Различен.

— Какъв-такъв различен?

— Маг. Не се притеснявай — Светъл маг.

— Възмъжал си, Хари Потър… — каза Лас. — Ама че работа. Или аз съм се побъркал?

— Дори не се надявай… — казах аз, опирайки ръце в покрива. Роман даваше газ до дупка — и караше по някакви полянки, съкращавайки пътя. — По-внимателно, Роман! Трябва да стигнем бързо, но безопасно!

— Тогава ми кажи, — не се успокояваше Лас. — това надбягване… ох… свързано ли е с ненормално големия прилеп, който видяхме предишната вечер?

— Ако щеш вярвай, свързано е! — потвърдих аз. Силата бушуваше в мен и ме замайваше като шампанско. Искаше ми се да се забавлявам. — Страх ли те е от вампири?

Лас извади от чантата си бутилка уиски, скъса капачката с рязък жест и отпи. И каза бодро:

— Никак!

Глава 6

На средата на пътя за нас се „залепи“ кола на ГАИ. Аз наложих на „Бора“-та заклинание, разсейващо вниманието на хората и „катаджиите“ незабавно изостанаха. Обикновено с такова заклинание Различните предпазват колите си от кражба и аз даже се зарадвах на новото приложение, което му намерих. Впрочем, след минута едва не ни блъсна камион и аз побързах да премахна заклинанието.

— Ще пристигнем на аерогарата след петнайсет-двайсет минути. — докладва Рома, въртейки волана. — Какво ще наредите, шефе?

С края на окото си забелязах че Лас поклати глава и отпи. Вече излизахме от града и се носехме по пътя за аерогарата. Доста приличен път, за руските стандарти.

— Пусни радиото. — помолих аз. — Че нещо много тъжно пътуваме.

Рома го пусна. Завършваше прегледа на новините:

— …за радост на милионите читатели, чието тригодишно очакване вече завърши. — говореше водещата. — И накрая — съобщение от космодрума Байконур, където се готви за старт съвместен руско-американски екипаж. Стартът е планиран за осемнадесет часа и тридесет и две минути московско време. А сега продължаваме нашата музикална програма…

— Искаш ли уиски? — попита Лас.

— Не, трябва да работя.

— Александър, стегни се, сега не е време за пиене! — бодро извика Роман. — Работа ни чака!

Явно този добродушен човек, който едва ли е способен и кокошка да заколи, сега се мислеше за Джеймс Бонд. Или поне за негов помощник.

Всички не сме доиграли нещо в детството си.

— Ти ще пазиш колата. — казах му аз. — Това е много отговорна работа. Разчитаме на теб.

— Служа на светлината! — изграка Роман.

— Никога нямаше да повярвам… — изстена Лас на задната седалка. — И аз ли ще пазя колата?

— Да. — кимнах аз. — Само че… много те моля — не се опитвай да бягаш.

Отзад се дочу бълбукане. Може би трябваше да обърна и Лас към Светлината? Така ще е по-човечно… че само се тормози човека.

Но не ми остана време за размисъл — колата влетя на площадката пред аерогарата и със скърцане на спирачки спря пред входа. Никой не ни обърна внимание — закъснява човека за полета си, нищо чудно…

Аз извадих бележката на Арина. Погледнах „компаса“.

Стрелката се поклащаше, но все още сочеше посоката.

Дали Костя е почувствал, че се приближавам? Хесер е сигурен в това.

И какво ме чака?

Колкото и да е странно, до този момент не изпитвах страх. Вътрешно не бях готов да гледам на Костя като на враг — при това такъв враг, който е способен на убийство. Аз съм маг второ ниво, а това съвсем не е малко. Зад мен е цялата мощ на Нощния Патрул, а сега — ама че нечувана работа! — и на Дневния. И какво може да ми направи един-единствен вампир, та ако ще и да е Висш?

Но сега си спомнях озъбеното лице на Витезслав.

Костя го е убил. Бил е по-силен.

— Лас. — спокойно казах аз. — Имам една молба… Върви след мен. На известно разстояние. Ако нещо се случи…

Лас отпи, хвърли празната бутилка на седалката и разсъдливо каза:

— Защо пък не? Напред, бледолики Блейд!

Явно в момента морето му беше до колене. Да се напиеш — това отчасти е добър метод да се защитиш от вампир. Кръвта на пияния човек му е неприятна, а на силно пияния — дори отровна. Може би затова вампирите винаги са предпочитали Европа, а не Русия?

Но вампирът може изобщо да не отпие от кръвта на убития човек. Храненето си е хранене, работата — работа.

— Не се приближавай. — повторих аз. — Отдалеч.

— Пазете се, шефе! — помоли Роман. — Късмет! Разчитаме на вас!

Погледнах го и си спомних прощалното напътствие на Завулон.

Колко си приличаме.

Колко си приличаме всички — Различните и хората. Тъмните и Светлите.

— Бавно, спокойно, без агресия. — казах си аз, гледайки пушещите пред входа на аерогарата мъже. Повечето от тях бяха интелигентни, с костюми и вратовръзки. Чистачката с оранжево елече, смучеща „Беломор“, изглеждаше странно сред тях. — Бавно и спокойно…

Тръгнах към сградата. Пушачите се отдръпнаха — в мен сега имаше толкова много Сила, че дори обикновените хора бяха способни да я почувстват.

Да я почувстват — и благоразумно да се отдръпнат настрани.

Влизайки, се огледах — Лас, усмихвайки се добродушно, вървеше след мен.

Къде си, Костя?

Къде си ти, Висши вампире, никога не убивал хора заради Сила?

Къде си ти, мечтаещият да стане Властелин на Света, като в някой долнопробен холивудски екшън?

Там, където и момчето-вампир, опитващо се да излъже своята съдба…

Ще те убия.

Не „трябва да те убия“, не „мога да те убия“, не „искам да те убия“. Стига толкова уточнения. Вече минах през „трябва“ — целият в сълзи и сополи, интелигентски анализи и самооправдания. Минах през „мога“ — с комплексите и напъните на маг трето ниво, Различния, достигнал своя таван. Минах през „искам“ — през емоции и страсти, гняв и жалост.

Сега просто ще направя онова, което трябва да направя.

Безразлични са ми фалшивите идеали и подправените цели, лицемерните лозунги и двуличните постулати. Вече не вярвам нито в Светлината, нито в Тъмнината. Светлината — това е просто поток фотони. Тъмнината — това е просто отсъствие на светлина. Хората — това са по-малките ни братя. Различните — това са елита на човечеството.

Къде си, Костя Саушкин?

Накъдето и да си се отправил — към древните източни артефакти, към милиардната армия от китайци-магове, — аз няма да ти позволя да победиш. Къде си?

Аз спрях насред залата — не много голямата зала на провинциалната аерогара. Струва ми се, че го чувствам…

В мен се блъсна запотен мъж с куфари, извини се и продължи нататък. Мимолетно отбелязах — неиницииран Различен, Светъл, бои се да лети със самолети, долетял благополучно, отпуснал се — затова е станал видим.

Сега това не ми беше интересно.

Костя?

Аз се обърнах така, сякаш ме повикаха. Втренчих се във вратата с надпис „Служебен вход“ и кодова брава.

Нечута от никого мелодия звънеше сред шума на аерогарата.

Струва ми се, че той ме вика.

Бутоните на кодовата брава послушно светнаха, когато протегнах ръка към тях. Четири, три, две, едно. Много хитър код…

Аз отворих вратата, огледах се, кимнах на Лас и внимателно, за да не щракне бравата, притворих вратата.

Празни, боядисани с унила зелена боя коридори. Тръгнах напред.

Мелодията ставаше все по-силна, увиваше се във въздуха, издигаше се и падаше. Като виртуозно изпълнение на класическа китара, смесено с тънките звуци на цигулка.

Ето какво било истински Зов на вампир, насочен към теб…

— Идвам, идвам… — измърморих аз, завивайки към друга кодова брава. Отзад се хлопна врата — Лас влезе след мен.

Нова брава, нов код. Шест, три, осем, едно.

Аз отворих вратата — и се озовах на пистата. По бетона бавно пълзеше заоблен автобус. По-далеч, ревейки с турбините си, маневрираше за старт един „Ту“.

На пет метра от вратата стоеше Костя. В ръцете си държеше малко пластмасово дипломатическо куфарче — разбрах, че „Фуаран“ е там. Ризата на Костя беше скъсана, като че ли в даден момент му е била твърде малка.

Явно като е скочил от влака, той се е трансформирал без да успее да се съблече докрай.

— Здрасти. — каза Костя.

Музиката изчезна, прекъсна се на средата на нотата. Аз кимнах:

— Здрасти. Бързо си долетял.

— Долетял? — Костя поклати глава. — Не… на прилепите им е трудно на такова разстояние.

— И в какво се преобрази? Във вълк?

Абсурдният светски разговор се прекъсна от абсолютно нелепия отговор на Костя:

— В заек. Огромен сив заек. Доскачах някак…

Не се сдържах — изхилих се, представяйки си гигантския заек, бягащ по нивите и преодоляващ с огромни подскоци реки и огради. Костя разпери ръце:

— Ами… наистина смешно се получи. Ти как си? Много… ли те… Зъбите ти цели ли са?

Аз се постарах да се усмихна колкото се може по-широко.

— Извинявай. — Костя наистина изглеждаше огорчен. — Това е заради изненадата. Как разбра, че книгата е у мен? По коктейла ли?

— Да. За заклинанието е нужна кръв от дванайсет човека.

— Откъде знаеш? — замислено попита Костя. — Няма никаква информация за „Фуаран“… няма значение. Искам да поговорим, Антоне.

— И аз. — съгласих се аз. — Предай се. Все още можеш да спасиш живота си.

— Аз отдавна съм нежив. — усмихна се Костя. — Какво, забрави ли?

— Разбираш какво имам предвид.

— Антоне, не лъжи. Ти сам не си вярваш. Аз убих четирима Инквизитори!

— Трима. — поправих го аз. — Витезслав и двама във влака. Третия оживя.

— Голяма разлика. — намръщи се Костя. — И един никога не са прощавали.

— Сега е особен случай. — казах аз. — Ще ти кажа честно. Висшите са наплашени. Ще те унищожат, но цената ще е твърде висока. Висшите ще се съгласят на преговори.

Костя мълчеше и ме гледаше внимателно.

— Ако върнеш „Фуаран“, ако се предадеш доброволно, няма да те пипнат. — продължих аз. — Ти си законопослушен. Всичко е заради книгата, бил си афектиран…

Костя поклати глава:

— Изобщо не бях афектиран. Едгар не прие на сериозно думите на Витезслав. А аз — да. Преобразих се, отлетях до къщурката. Витезслав не очакваше капан… започна да ми показва книгата, да обяснява. Чух за кръвта на дванайсетте… и разбрах, че това е моят шанс. Той дори не възразяваше срещу експеримента. Сигурно е искал веднага да се убеди, че книгата е истинска. Едва когато разбра, че съм станал по-силен… тогава се разтревожи. Но вече беше късно.

— Но защо? — попитах аз. — Костя, та това е безумие! За какво ти е власт над света?

Костя вдигна вежди. Известно време ме гледаше — после се засмя.

— Какви ги дрънкаш, Антоне? Каква власт? Ти не разбираш!

— Всичко разбирам. — упорствах аз. — Тръгнал си за Китай, нали? Милиард магове под твоята власт?

— Идиоти. — тихо каза Костя. — Всички сте идиоти. Само за едно можете да мислите… власт и сила… Не ми трябва тази власт! Аз съм вампир! Разбираш ли? Аз съм отхвърлен! По-зле от който и да е Различен! Аз не искам да бъда най-силния отхвърлен! Искам да бъда обикновен! Искам да стана като всички!

— Но „Фуаран“ не може да превърне Различен в човек… — промърморих аз.

Коста се захили. Поклати глава:

— Ехо! Антоне, мисли! Напомпали са те със Сила и са те изпратили да ме убиеш, знам това. Но първо помисли, Антоне! Разбери какво искам аз!

Вратата зад мен изскърца. Излезе Лас. Смутено ме погледна, после хвърли поглед към Костя.

Костя поклати глава.

— Попречих ли ви? — оценявайки ситуацията, каза Лас. — Извинете, вече си тръгвам…

— Стой. — сухо каза Костя. — Идваш даже много навреме.

Лас застина. Аз не долових заповед в гласа на Костя, но явно имаше такава.

— Натурален експеримент. — каза Костя. — Гледай как се прави…

Той силно тръсна куфарчето, ключалките послушно се отвориха и от куфарчето тежко, солидно излетя книга.

„Фуаран“.

Подвързията наистина беше кожена — сиво-жълта. И ъгълчетата бяха обковани с медни триъгълници. Освен това — миниатюрна ключалка, не позволяваща на книгата да се разтвори.

Костя хвана книгата с едната ръка и я разтвори с удивителна ловкост — сякаш отваряше вестник, а не държеше няколко килограмов фолиант. Пусна куфарчето, което звънко се удари в земята.

— Общо взето, тук има всякаква лирика. — ухили се Костя. — Хроника на неуспешните експерименти. Рецептата е в края… тя е съвсем проста.

Със свободната си ръка Костя извади от задния джоб металната манерка. Отпуши я и капна право върху отворената страница.

Какво чакам?

Какво смята да прави той?

Всичко в мен крещеше — атакувай! Докато се е разсеял — бий с пълна сила!

Но аз чаках, очарован от зрелището.

Капката кръв изчезваше от страницата. Топеше се и димеше — със сивокафяв дим. А книгата… книгата започна да пее. Подтиснат звук, приличащ на гърлено пеене — почти като човешки глас, но нямаше нищо смислено в него.

— В името на Тъмнината и Светлината… — каза Костя, гледайки отворените страници. Там той виждаше нещо, недостъпно за мен. — Ом… Мриганкандата гаури… Аучитя дхвани… По моята воля… Мокша гаури…

Гласът на книгата — не се съмнявах, че звучи именно книгата — стана по-силен. Заглуши гласът на Костя, думите на заклинанието — и руските, и онези, древните, на които беше написан „Фуаран“.

Костя повиши глас — сякаш се опитваше да надвика книгата.

Дочух едва последната дума — пак „ом“.

Пеенето се прекъсна на рязка, дисонансна нота.

Зад мен Лас изпсува. И попита:

— Какво беше това?

— Море. — ухили се Костя. Наведе се, вдигна куфарчето и прибра в него и книгата, и манерката. — Цяло море от нови възможности.

Аз се обърнах, вече знаейки какво ще видя. Примижах, ловейки с очи сянката на собствените си ресници.

И погледнах към Лас през Сумрака.

Аурата на неиницииран Различен беше напълно отчетлива. Добре дошъл в нашата дружна компания…

— Ето така влияе на хората. — каза Костя. На челото му се бяха появили капчици пот, но той изглеждаше много доволен. — Ето така.

— И в крайна сметка какво искаш? — попитах аз.

— Искам да бъда Различен сред Различни. — каза Костя. — Искам всичко това да спре… Светли и Тъмни, Различни и хора, магове и вампири. Всички ще станат Различни, разбираш ли? Всички хора по света.

Аз се засмях:

— Костя… ти изгуби две или три минути за един човек. Как си със смятането?

— Тук можеше да стоят двеста човека. — каза Костя. — И всички щяха да станат Различни. Тук можеше да стоят десет хиляди. Заклинанието действа на всички, които са в полезрението ми.

— Но все пак…

— След половин час от космодрума Байконур към МКС65 ще стартира поредния екипаж. — каза Костя. — Мисля, че на космическият турист от Германия ще му се наложи да ми отстъпи мястото си.

Мълчах, осмисляйки думите му.

— Аз ще си стоя тихо до илюминатора и ще гледам Земята. — каза Костя. — Както се полага на космически турист. Ще гледам Земята, ще размазвам по хартията кръв от манерката и ще шепна заклинания. А там, долу, хората ще стават Различни. Всичките хора — разбираш ли? От бебетата в количките до старците в люлеещите се столове.

Сега той изглеждаше съвсем жив. Съвсем истински. Очите му горяха — не с вампирска сила, а с обикновения човешки ентусиазъм.

— Антоне, та самият ти си мечтал за това, нали? Изобщо да няма хора! Всички да са равни!

— Аз мечтаех всички да станат Различни. — казах аз. — А не изобщо да няма хора.

Костя се намръщи.

— Стига с тази словесна еквилибристика… Антоне, ние имаме шанс да изменим света към по-добро. Фуаран не е могла — в нейното време не е имало космически кораби. Хесер и Завулон също не могат — те нямат книгата. А ние — ние можем! Не искам никаква власт, разбери! Искам равенство! Свобода!

— Щастие за всички, даром? — попитах аз. — И никой да не остане пренебрегнат?

Той не разбра. Кимна:

— Да, щастие за всички! Земята — за Различните! И никакво разделяне! Антоне, искам да тръгнеш с мен. Присъедини се към мен!

— Но това е прекрасна идея! — възкликнах аз, гледайки го в очите. — Костя, та ти си юнак!

Никога не съм могъл да лъжа. А да излъжеш вампир е почти невъзможно. Но сигурно на Костя много му искаше да се съглася.

Той се усмихна. Отпусна се.

И в този момент аз вдигнах ръка и ударих със „сивия молебен“.

Това изобщо не приличаше на онзи удар, който нанесох във влака. Силата бушуваше в мен, изливаше се от краищата на пръстите ми — и не свършваше! Кой може да знае, че е проводник, докато не включат тока?

Заклинанието беше видимо дори в човешкия свят. Змиевидни сиви нишки се изтръгваха от ръцете ми, оплитаха Костя, притискаха го и го блъскаха, завиваха го в сив мърдащ пашкул. В Сумрака ставаше нещо невъобразимо — светът се запълваше с бушуваща сива прах, в сравнение с която обикновената сива мъгла изглеждаше цветна. Помислих си, че ако в радиус от няколко километра има обикновени, регистрирани вампири — също няма да им се отрази добре. Ще ги развъплъти рикошетът от заклинанието…

Костя падна на едното си коляно. Той се дърпаше, опитвайки се да се измъкне, но сивият молебен изсмукваше Силата му по-бързо, отколкото успяваше да произнесе заклинание.

— Мамка му! — възхитено възкликна Лас зад гърба ми.

През мен никога не бе минавала толкова Сила.

Със света наоколо ставаше нещо странно. Самолетът на пистата се обезцвети, превръщайки се в сива каменна канара. Небето се обезцвети, стана бледо и ниско. Ушите ми бяха сякаш запушени с вата.

Като че ли Сумракът нахлува в нашия свят…

Но не можех да спра. Усещах — ако отслабя натиска дори за секунда, Костя ще се измъкне и ще удари в отговор. Ще удари така, че няма да има какво да събират… от мен, разбира се, Костя ще остане невредим…

Той вдигна глава. Погледна ме — не злобно, по-скоро обидено и с недоумение. Бавно-бавно разпери ръце…

Нима все още има Сила у него?

Във въздуха около Костя се очерта прозрачна синкава призма. Прекъсна сивите нишки на заклинанието, завъртя се — и се сви в точка. Изчезна.

Заедно с вампира.

Костя използва портал. Силата все още бушуваше в мен. Силата на хиляди Различни, прехвърлена от Хесер и Завулон, щедра неконтролирана Сила, търсеща приложение. Човешката Сила — стигнала до мен през трета ръка…

Стига…

Аз свих длани, смачквайки сивите нишки в тежък кок.

Стига…

Тук няма повече врагове.

Стига…

Двубоят между магове е фехтовка, а не удари с тояги.

Стига.

Костя се оказа по-ловък.

Леко ме тресеше — но успях да спра. Небето отново се оцвети в синьо, а самолетът ускоряваше по пистата.

Костя замина.

Избяга?

Не, именно замина. Никога не съм чувал за вампири, способни на пряк портал. Явно и Висшите не са очаквали от Костя подобен финт.

Той се отправяше към аерогарата, знаейки че всички ще си помислят за самолети и хеликоптери. Ще се отпуснат — има още време, можем да прихванем вампира във въздуха, можем да вдигнем изтребители, да го ударим с ракета…

А Костя предварително беше подготвил пряк портал. Само половин час до старта на ракетата — не би успял да долети! А и нямаше да допуснат самолет до Байконур — каквато ще да е, но там все пак има ПВО66. Затова и успя да скочи под пресата на „сивия молебен“ — заклинанието за портала вече беше готово, „окачено“, като бойните заклинания при оперативните магове.

Значи не е вярвал, че ще мина на негова страна. Или най-малкото сериозно се е съмнявал в това. Но за него все пак беше важно, много важно да ме победи — не с чиста Сила, какво да говорим за Сила, когато той стана Висш, а аз си останах маг второ ниво, макар и натъпкан със заемна сила. Най-чистата, най-показателната победа е когато противника ти признае, че си прав. Когато се предаде без бой. Когато премине под твоите знамена.

Все пак аз съм глупак. Смятах го ту за приятел, ту за враг. А той не беше нито едното, нито другото. Той само искаше да докаже своята истина. И така се получи, че обект за това доказателство станах аз. Вече не приятел, още не враг. Само носител на другата истина.

— Той телепортира ли се? — попита Лас.

— Какво? — аз се обърнах и го погледнах. — Ами… нещо такова. Отвори портал и замина. Как разбра?

— В някаква компютърна игра го видях, приличаше… — с леко съмнение каза Лас. И възмутено уточни: — Много приличаше!

— Не само хората правят игрите… — обясних аз. — Да, той замина. В Байконур. Иска да подмени космическият турист…

— Да, чух. — каза Лас. — Ама че глупак.

— Разбираш ли защо е глупак? — попитах аз.

Лас изпръхтя.

— Ако всички хора станат магове… Днес ще те напсуват в трамвая, утре — ще те изпепелят на място. Днес на неприятния съсед ще издраскат вратата с гвоздей или ще пратят анонимен донос на данъчните, а утре ще му наложат проклятие или ще му изсмучат кръвта. Маймуната на мотоциклет е хубава само в цирка, не на улиците… Още повече — маймуна с автомат.

— Смяташ, че повечето са маймуни ли? — уточних аз.

— Всички сме маймуни.

— Направо си за Патрула. — измърморих аз. — Почакай малко… ще поискам помощ.

— Какъв Патрул? — напрегна се Лас. — Не, благодаря! Не съм маг, слава Богу!

Затворих очи и се вслушах. Тишина.

„Хесер!“

Тишина.

„Хесер! Учителю!“

„Съвещавахме се, Антоне.“

В мисленият разговор няма интонации. И все пак… все пак почувствах сянка на умора в думите на Хесер.

„Той отиде в Байконур. «Фуаран» наистина действа. Той иска да превърне всички хора на Земята в Различни!“

Млъкнах, защото разбрах — Хесер е наясно. Той бе видял и чул всичко — с моите очи и уши ли, с други магически методи ли — не е важно.

„Трябва да го спреш, Антоне. Последвай го и го спри.“

„А вие?“

„Ние държим канала, Антоне. Снабдяваме те със Сила. Знаеш ли колко Различни даваха Сила за «сивия молебен»?“

„Досещам се.“

„Антоне, аз няма да мога да се справя с него. И Завулон няма да може да се справи. И Светлана. Сега можем само едно — да ти осигуряваме енергетично захранване. Теглим Сила от всички Различни в Москва. Ако се наложи — ще започнем да я теглим директно от хората. Няма време да се преустройваме, за да използваме други магове като излъчватели. Костя трябва да бъде спрян от теб… с наша помощ. Алтернативата е ядрен удар по Байконур.“

„Няма да мога да отворя пряк портал, Хесер.“

„Ще можеш. Порталът още не се е затворил докрай, трябва да намериш отвора и отново да го активираш.“

„Хесер, не ме надценявай! Дори с вашата Сила аз съм маг второ ниво!“

„Антоне, опомни се. Ти стоя пред Саушкин, когато той произнесе заклинанието. Вече не си второ ниво.“

„А… какво?“

„Над първото има само една категория. Висша. Стига приказки, върви след него!“

„Но как да го победя?“

„Както искаш.“

Аз отворих очи.

Лас стоеше пред мен и махаше с ръка пред очите ми.

— О! Жив си! — зарадва се той. — Та за какъв Патрул става дума? Какво, аз сега също ли съм маг?

— Почти. — казах аз и направих крачка напред.

Ето тук стоеше Костя… падна… разпери ръце… появи се портала…

В човешкият свят — празно.

Духа вятър, по бетона шумоли смачкан на топка целофан от цигарена опаковка…

В Сумрака — празно.

Сива мъгла, каменни канари на мястото на сградите, мърдащи пипала на синия мъх…

Втори слой на Сумрака.

Тежка, оловна мъгла… призрачна, мъртвешка светлина от тежките лъчи… синя искрица на мястото на портала…

Аз протегнах ръка — в човешкият свят, в първия слой на Сумрака, във втория слой на Сумрака…

И хванах с пръсти гаснещата синя искрица.

Почакай. Не изгасвай. Ето ти Сила — ревяща енергия, разкъсваща границата между световете. Изтича от пръстите — като огнени капки върху гаснещи въглени…

Расти, отваряй се, излез под яркото слънце — още ще трябва да поработиш! Аз усещам следата на онзи, който е отворил портала. Виждам как го е направил. Ще успея да повторя пътя му.

И дори не ми трябват заклинания — всички тези смешни формули на непознати древни езици, както не трябваха на вещицата Арина, варяща своите отвари, както не трябват на Хесер и Светлана.

Значи това било — да бъдеш Висш маг?

Не да заучаваш схеми, а да чувстваш движението на Силата?

Колко удивително… и колко просто.

И работата не е във възможностите, не е в поразяващата сила на файърбола или мощността на „фриз“-а. Зареден с чужда Сила, или натрупал много собствена, дори обикновен маг може да удари така, че и на Висшия да му дойде много. Работата е в свободата. Като между плувец, дори и най-талантливия — и най-мързеливия делфин.

Колко ли е било трудно на Светлана — да живее с мен, забравяйки за своята Сила, забравяйки за своята свобода? Това не е разлика между силен и слаб — това е разлика между здравия и инвалида…

Но нали живеят — обикновените хора? Живеят и със слепи, и с парализирани. Защото все пак главното не е в свободата. Свободата — това е оправдание на подлеците и глупаците. Говорейки „свобода“, те мислят не за чуждата свобода, а за собственото си робство.

И дори Костя — който не беше нито глупак, нито подлец, — се бе хванал на същата кукичка, която вече беше разкъсала бузите на революционери от всички цветове — от Спартак до Троцки, от гражданина Робеспиер до комендант Че Гевара, от Емелян Пугачов до безименния шахид.

А нямаше ли да се хвана и аз самият? Само преди десет, преди пет години?

Ако ми бяха казали — „всичко може да се промени веднага — и към по-добро“? Може би ми е провървяло.

Поне в онези, които бяха до мен. Които винаги клатеха със съмнение глава при думите „свобода и равенство“.

Порталът се разтвори пред мен — синя призма, сияещи нишки — ребрата, проблясваща лента — стените…

Аз отгърнах нишките с ръце и влязох в портала.

Глава 7

Ако в порталите има нещо лошо, то това е невъзможността да се подготвиш за новото място. В този смисъл влакът е идеален. Влизаш в купето, сменяш панталона с анцуг, обувките — с гумени чехли, вадиш храна и напитки, запознаваш се със спътниците си — ако се е случило да пътуваш самичък. Потракват колелата, перонът остава назад. Край, ти си на път. Ти си друг човек. Ти споделяш най-съкровените си преживявания с непознати, спориш за политика, макар че си се заклел да не спориш, пиеш съмнителна водка, купена на перона. Ти не си там и не си тук. Ти си на път. Изживяваш своя малък куест, в тебе има нещо от Фродо и нещо от Паганел, капчица от Робинзон и частичка от Радищев. Може би твоят път ще продължи само няколко часа, може би — няколко дена. Страната е голяма и тя преминава зад прозорците на купето. Ти не си там. Ти не си тук. Ти си пътешественик.

Самолетът е малко по-различно нещо. Но все пак ти отново се готвиш за пътуването. Купуваш билет, ставаш по тъмно, качваш се в таксито и пристигаш на аерогарата. Гумите навиват километрите, а ти вече гледаш небето, ти мислено вече си там, в самолета. Нервната суета в чакалнята, нескафето в бюфета, контрол, оглед, а ако напускаш страната — митница и „Дюти фри“, малките радости на пътешественика преди тесните самолетни седалки, ревът на турбините и оптимистичната скоропоговорка на стюардесата: „аварийните изходи са разположени…“. И ето — земята вече е пропаднала надолу, таблото е изгаснало, пушачите срамежливо се отправят към тоалетните, стюардесите деликатно не ги забелязват, разнасят обед в пластмасови подноси — неизвестно защо в самолетите всички плюскат като разпрани. Това не е точно пътешествие. Това е преместване. Но… но все пак виждаш минаващите отдолу градове и реки, прелистваш пътеводителя или проверяваш командировъчните си документи, обмисляш как да проведеш деловите си преговори — или как да оползотвориш десетдневната екскурзия в гостоприемната Турция-Испания-Хърватия. Все пак си на път.

Порталът — това е шок. Порталът — това е смяна на декора, това е въртящата се сцена в театъра. Ти си тук — и ти си там. Път няма.

И време да се замислиш — също.

…Аз излязох от портала. Единия си крак ударих в теракотения под, другия пропадна в тоалетната чиния.

Добре поне, че беше чиста. Като в порядъчен американски филм, където героите пикаят заедно в тоалетната. Но все пак си изкълчих крака — и се намръщих болезнено, вадейки го от чинията.

Малка кабинка, под тавана — лампа и вентилационна решетка, на стойката — руло тоалетна хартия. Ама че портал! Не знам защо, но очаквах, че Костя ще отвори портал направо на стартовата площадка, някъде до ракетата.

Открехнах вратата и все още мръщейки се болезнено, внимателно погледнах през процепа. Като че ли тоалетната беше празна. Нито звук, само крана на една от мивките капеше…

В този момент ме блъснаха силно в гърба — и аз излетях от кабинката, отваряйки вратата с глава. Обърнах се по гръб, изпънах ръка, готвейки се да ударя.

В кабинката стоеше Лас — държеше се за стените, разперил ръце, и намръщено се оглеждаше.

— Какви ги вършиш? — изръмжах аз. — Защо дойде?

— Нали ти самият ми нареди да те следвам! — обиди се Лас. — Вълшебник проклет!

Аз се надигнах. Наистина беше глупаво да споря.

— Трябва да спра обезумял вампир. — казах аз. — Най-силния маг в света днес. Тук… скоро ще стане напечено…

— Какво, да не сме в Байконур? — без да изплаши ни най-малко, попита Лас. — Това го разбирам, това е забележително. А задължително ли беше да се телепортираме през канализацията?

Аз само махнах с ръка. Вслушах се в себе си. Да, Хесер беше някъде наблизо. И Хесер, и Завулон… и Светлана… и още стотици, хиляди Различни. Те чакаха. Те разчитаха на мен.

— С какво да ти помогна? — попита Лас. — Да потърся колове от трепетлика? Между другото, кибритените клечки ги правят от трепетлика, знаеш ли? Винаги съм се чудел — защо точно от трепетлика, нима гори най-добре? А сега разбирам, че е заради борбата с вампирите. Заточваш десетина клечки…

Аз го погледнах. Той разпери ръце:

— Добре де, добре… Длъжен бях да предложа.

Приближих се до вратата на тоалетната и надникнах навън.

Дълъг коридор, лампи за дневна светлина, никакви прозорци. В края на коридора — човек в униформа, с пистолет в кобура. Охрана? Да, сигурно тук трябваше да има охрана. Дори и в наше време.

Само че защо охранителя беше застинал в толкова неподвижна и толкова неудобна поза?

Излизайки в коридора, аз се приближих до военния. Тихо го повиках:

— Извинете, може ли за момент?

Охранителя не възразяваше. Гледаше в пространството и се усмихваше. Млад мъж, няма и трийсет. Напълно вцепенен. И много блед.

Допрях пръсти до сънната му артерия — пулсът едва се долавяше. Следите от ухапването почти не се виждаха, само на якичката имаше няколко капки кръв. Да, Костя е много изморен след бягството. Трябвало е да се подкрепи, а наоколо е нямало котки…

Впрочем, ако военният е още жив, то има шанс да се измъкне.

Извадих пистолета от кобура — струва ми се, че именно към него е посягал, когато заповедта на вампира го е накарала да замре, — и внимателно сложих охранителя на пода. Нека си полежи. После се обърнах.

Разбира се, Лас ме беше последвал. И сега мълчаливо гледаше неподвижният воин.

— Можеш ли да стреляш? — попитах аз.

— Ще опитам.

— Ако се наложи — стреляй в главата и в сърцето. Ако уцелиш, има шанс да го забавиш.

Разбира се, нямах никакви надежди за това. Дори Лас да изстреля в Костя целия пълнител, което само по себе си е проблем, то куршумите няма да спрат Висш вампир. Но нека го има под ръка.

Само да не ме уцели в гърба от страх…

Беше лесно да намеря Костя, дори без да използвам магия. Намерихме още трима мъже — охранител и двама цивилни, вцепенени и ухапани. Сигурно Костя се е движел в онзи вампирски стил, когато движенията стават недоловимо бързи, а процесът на „хранене“ отнема максимум десетина секунди.

— Сега те вампири ли ще станат? — поинтересува се Лас.

— Само ако той е искал това. И само ако те са се съгласили.

— Не смятах, че може да има избор.

— Избор винаги има. — отваряйки поредната врата, отговорих аз.

И разбрах, че сме пристигнали.

Това беше светла, просторна зала. Пълна с народ — поне двайсет човека. Тук бяха и космонавтите — и нашият командир на кораба, и американеца, и космическият турист, немски производител на шоколад.

Разбира се, всички бяха в същото блажено вцепенение. Освен двама техници в бели престилки — очите им оставаха празни, но ръцете с привична ловкост помагаха на Костя да облече скафандъра. Задачата не беше лека — скафандрите се правят за конкретния човек, а Костя беше малко по-висок от немеца.

Нещастният турист, съблечен до голо — Костя не се бе погнусил да облече дори бельото му — стоеше настрани и смучеше показалеца си.

— Имам само две-три минути. — весело каза Костя. — Така че не се опитвай да ме бавиш, Антоне. Ако ми застанеш на пътя, ще те убия.

Разбира се, моето появяване не беше изненада за него.

— Няма да позволят на ракетата да излети. — казах аз. — На какво се надяваш? Висшите знаят какво си намислил.

— Ще позволят, няма къде да идат. — спокойно отвърна Костя. — Тук има доста добро ПВО, можеш да ми вярваш. И началникът на охраната току-що даде всички необходими заповеди. Какво, да не искаш да кажеш, че ще нанесат масиран удар с балистични ракети?

— Ще нанесат.

— Блъф. — сухо отвърна Костя. — Удар от страна на китайците или американците е изключен, ще започне световна война. Нашите ракети не са насочени към Байконур. Самолетите с тактически заряди няма да могат да приближат. Нямате избор. Отпуснете се и се наслаждавайте на шоуто.

Може би той е прав.

А може би Великите имаха план — как хем да изгорят Байконур с ядрен удар, хем да не провокират ядрена война.

Няма значение.

Важното е това, че Костя вече бе решен на всичко. Няма кой да го спре. Сега ще го изведат и ще го настанят в ракетата… а после какво?

Какво може да направи той, седейки в желязната бъчва, когато на космодрума се появят през портали десетки Висши? И мигновено прочистят мозъците и на началника на охраната, и на онези, които трябва да натиснат бутона „старт“, и дадат команда за спиране на ракетата, и ударят „от рамо“ с портативен ядрен заряд или активират някой секретен спътник с рентгенов лазер?

Нищо няма да може да направи!

Космическият кораб — това не е автомобил, който можеш да откраднеш! Стартът на кораба е съвместен труд на хиляди хора, и на всеки етап е достатъчно да „натиснат бутона“, за да няма никакъв старт на кораба!

Дори Костя да беше глупак — но той сега е Висш, той може да чете ясно линиите на реалностите, да предвижда бъдещето — и да разбира, че ще го спрат.

Значи…

Значи космодрума, ракетата, взетите под контрол или приспани хора — това е само фикция. Същата, като аерогарата в Саратово. Не му трябва никаква ракета! Както не му трябваше и самолет!

Той ще отвори портал директно в космоса.

Но тогава защо бързаше към Байконур? За скафандър? Глупости. „Звездният“ е далеч по-близо, а там със сигурност има работещ скафандър с подходящ размер.

Значи не само за скафандър…

— Аз трябва да чета заклинания. — каза Костя. — Да размазвам кръв по страницата. Във вакуум не можеш да направиш това.

Той се надигна, бутна настрани техниците и те послушно се опънаха в стойка „мирно“.

— Ще се наложи да отворя портал към станцията. А за тази цел трябва да знам точното й местоположение. И все пак грешките са възможни… дори неизбежни.

Аз не чувствах как ми чете мислите. Но той ги четеше.

— Ти разбра всичко правилно, Антоне. Аз съм готов да се отправя на станцията във всеки момент. Още преди да успеете да направите каквото и да било. И дори Хесер и Завулон да се скъсат от напъване, Силата ви няма да стигне. Аз съм максимално силен, разбираш ли? Аз достигнах абсолютната Сила. По-висш просто няма! Хесер се надяваше, че твоята дъщеря ще стане първата такава вълшебница… — Костя се усмихна. — Та така — аз вече станах!

— Вълшебница ли? — позволих си да се усмихна аз.

— Абсолютен маг. — отряза Костя. — И затова не можете да ме победите. Не можете да съберете повече Сила, разбираш ли? Аз съм абсолютът!

— Ти си абсолютната нула. — казах аз. — Ти си абсолютният вампир.

— Вампир, маг… каква е разликата? Аз съм абсолютния Различен.

— Прав си, няма разлика. Ние всички живеем за сметка на човешката Сила. И ти съвсем не си най-силния — ти си най-слабия. Ти си абсолютната празнота, в която се влива чуждата Сила.

— Дори и така да е. — Костя не започна да спори. — Това нищо не променя, Антоне. Вие не можете да ме спрете и аз ще изпълня това, което съм замислил.

Той помълча за секунда, после каза:

— А ти все пак няма да минеш на моя страна… за какво си мислиш?

Аз не отговорих. Аз теглех сила.

От Хесер и Завулон, от Тъмните и Светлите, от добрите и злите. Някъде там, далеч, ми отдаваха силите си тези, които обичам, и тези, които ненавиждам. И сега за мен нямаше никаква разлика, Светла ли е тази сила или Тъмна. Сега всички бяхме в една лодка… в една космическа лодка, плуваща в абсолютната празнота.

— Е, удряй. — присмехулно каза Костя. — Вече няма да ме хванеш неподготвен.

„Удряй“ — прошепна Хесер. „Удари с Бялата Мъгла“.

Знанието за това, какво е „бяла мъгла“, се вмъкна в мен заедно със Светлата Сила. Знание страшно, плашещо — защото дори самият Хесер е използвал това заклинание един-единствен път и след това се е заклел никога повече да не го използва…

„Удряй“ — посъветва ме Завулон. „По-добре — със Сенките на Владиките“.

Знанието за това, какво е „Сенки на Владиките“, се плъзна в мен заедно с Тъмната Сила. Знание отвратително, ужасяващо — защото дори Завулон никога не е рискувал да вдигне тези Сенки от петия слой на Сумрака…

„Удряй“ — каза Едгар. „Със Саркофага на Времето. Само със Саркофага на Времето!“

Знанието за това, какво е „саркофаг на времето“ нахлу в мен заедно със Силата на Инквизиторите. Знание ледено, мъртвешко — защото приложилият заклинанието оставаше в саркофага заедно с жертвата — завинаги, до края на Вселената…

— Ами ако му надупча скафандъра? — попита Лас, стоейки до вратата с пистолета в ръка.

Абсолютен Различен.

Абсолютна нула.

Най-силния, най-слабия…

Аз събрах отдадената ми Сила — и я вложих в заклинание от седмо ниво, едно от най-простите, които владее всеки Различен.

Щитът на Мага.

Сигурно никога досега Силата не е пропилявана толкова безсмислено.

И сигурно никой маг в света не е бил толкова надеждно защитен.

От всичко.

Около мен възникна бял мрежест пашкул. Нишките на пашкула пропукваха от струящата в тях енергия — тя отиваше някъде, в самите дълбини на мирозданието, където се губи броят на слоевете в Сумрака, където няма нито материя, нито пространство, нито време — нищо, разбираемо за човек или Различен.

— Ти… какво? — попита Костя и лицето му стана по детски обидено. — Ти какво, Антоне?

Аз мълчах. Стоях и го гледах. Нека дори сянка от мисъл да не мине през лицето ми. Нека да си мисли това, което иска да мисли.

Нека.

— Изплаши ли се? — попита Костя. — Ти… та ти… ти си страхливец, Антоне!

Аз мълчах.

И Висшите мълчаха. Не, сигурно не мълчаха. Крещяха, псуваха, проклинаха ме — защото изсипах цялата събрана от тях Сила в абсолютната защита за мен самия.

Ако сега по Байконур удари ядрен заряд — аз ще остана цял и невредим. Плаващ в облак от плазма, вграден в кипящ камък — но абсолютно цял.

— Дори не знам какво да кажа… — разпери ръце Костя. — Та аз не смятах да те убивам! Все пак помня, че ми беше приятел.

Аз мълчах.

Прости ми, но сега не мога да те нарека приятел. И затова ти не трябва да разбереш това, което разбрах аз. Не трябва да прочетеш мислите ми.

— Сбогом, Антоне. — каза Костя.

Техниците се приближиха до него и пуснаха стъклото на шлема. Той още веднъж ме погледна през стъклото — неразбиращо, обидено. И се обърна.

Мислех, че ще отвори портал към космоса още сега. Но Костя наистина се готвеше внимателно за скока. Какво да приказваме — аз никога не бях чувал дори за опити да се пренесеш на борда на летящ самолет, та камо ли на космическа станция.

Оставяйки космонавтите и персонала вцепенени, Костя излезе от залата. Лас се отдръпна и посочи с поглед към пистолета.

Аз поклатих глава и той не започна да стреля.

Ние просто тръгнахме след него.

В залата за управление на полетите — където зад пултовете стояха като сомнамбули техници и програмисти.

Кога бе успял да подчини всички на волята си?

Нима още като се бе появил на Байконур?

Обикновеният вампир с лекота държи под контрол един-двама души. Висшия може да се справи с двайсетина.

Но Костя наистина беше станал Абсолютния Различен — целият настроен механизъм на огромният космодрум сега се въртеше около него.

Носеха му някакви разпечатки. Показваха му нещо на екрана. Той слушаше, кимаше — и дори не поглеждаше към нас.

Умно момче. Добре образовано. Учеше във физическият факултет, после се прехвърли в биологическия, но явно не бе разлюбил физиката и математиката. На мен всичките тези схеми и графики нямаше да ми говорят нищо, а той се готви да отвори магически портал в орбита. Да излезе в космоса с вълшебни средства — малка крачка за Различния, огромен скок за цялото човечество…

Само Костя да не се забави.

Само Хесер да не се паникьоса.

Само да не нанесат ядрен удар — това няма да помогне, и това е ненужно, ненужно, ненужно!

Костя ме погледна едва когато отвори призмата на портала. Погледна ме презрително и обидено. Устните зад стъклото на шлема помръднаха и аз разбрах: „Сбогом“.

— Сбогом. — съгласих се аз.

Взел сандъчето със системите за животообезпечаване в едната ръка и куфарчето с „Фуаран“ в другата, Костя стъпи в портала.

Аз побързах да сваля щита си — и чуждата Сила пропадна в пространството, разтичайки се наоколо.

„Как ще обясниш всичко това?“ — попита Хесер.

— Кое по-точно? — аз седнах на първия попаднал стол. Тресеше ме. За колко време ще му стигне въздуха в лек скафандър, изобщо не предназначен за излизане в космоса? За няколко часа? Едва ли за повече.

На Костя Саушкин му оставаше да живее съвсем малко.

„Защо си сигурен…“ — започна Хесер. Млъкна. И дори ми се стори, че чувам някакъв обмен на реплики между него и Завулон. Нещо за заповеди, които трябва да се отменят, за бомбардировачи, които трябва да се върнат в базите. За група магове, които ще зачистят следите от безобразията в Байконур. За официалната версия за проваления старт.

— Какво стана? — попита Лас, сядайки до мен. Техникът, който той безцеремонно изгони от стола, се оглеждаше объркано. Хората наоколо идваха на себе си.

— Край. — казах аз. — Всичко свърши. Всичко почти свърши.

Но знаех, че това не е краят. Защото някъде там, високо в небето, далеч над облаците, под студената звездна светлина, се върти в откраднатият скафандър Абсолютният Различен Костя Саушкин. Опитва се — и не може да отвори портал. Опитва се — и не може да достигне плуващата наблизо станция. Опитва се — и не може да се върне на Земята.

Защото той е Абсолютната Нула.

Защото ние всички сме вампири.

И там, извън пределите на топлата, жива Земя, далеч от хората и животните, растенията и микробите, от всичко онова, което диша, мърда, бърза да живее — всички ние се превръщаме в абсолютни нули. Лишени от даряваната Сила, която ни позволява толкова красиво и ярко да хвърляме един в друг кълбовидни мълнии, да изцеляваме болести и да налагаме проклятия, да превръщаме кленовият лист в банкнота, а вкиснатото мляко — в отлежало уиски.

Цялата наша Сила е чужда.

Цялата наша Сила е слабост.

И това е, което не можа да разбере, или не искаше да приеме доброто момче Костя Саушкин.

Аз чух смеха на Завулон — далеко-далеко, в град Саратов, стоейки с чаша бира под чадъра на лятното кафене, Завулон оглеждаше свечеряващото се небе — търсеше в него новата бърза звезда, чийто полет ще бъде ярък, но кратък.

— Сякаш плачеш. — каза Лас. — Само че няма сълзи.

— Така е. — отвърнах аз. — Няма сълзи, нямам сили. Няма да мога да отворя обратен портал. Ще се наложи да летим със самолет. Или да изчакаме групата за почистването, може и да ни помогнат.

— Какви сте вие? — попита техникът. — А? Какво става?

— Ние сме инспектори от министерството на здравеопазването. — каза Лас. — И по-добре да можете да обясните на кой му е хрумнало да запали изсушен коноп в тръбите на въздушната инсталация?

— К-какъв коноп? — започна да заеква техникът.

— Дървовиден! — отрязах аз. — Да тръгваме, Лас. Длъжен съм да ти дам някои необходими пояснения.

Ние излязохме от залата — срещу нас тичаха някакви сътрудници, някакви войници с автомати. Бъркотията беше такава, че никой не ни обръщаше внимание — а може би още ни прикриваха остатъците от магическия щит. В края на коридора се мярна розовият задник на немския турист — той бягаше на подскоци, така и не извадил пръста си от устата. След него бързаха двама с бели престилки.

— Слушай сега. — казах аз на Лас. — Освен обикновения, човешки свят, който виждаш пред себе си, има още и сумрачен свят. В Сумрака могат да попаднат само онези…

Аз преглътнах и се запънах — отново се сетих за Костя. Много отдавнашният Костя, още нищо не умеещото хлапе-вампир…

„Виж, аз се трансформирам! Аз съм ужасен прилеп! Аз летя! Аз летя!“

Сбогом. Ти наистина успя.

Ти летиш.

— В Сумрака могат да попаднат само онези, които притежават… — продължих аз.

Епилог

Семьон влезе в кабинета ми заедно с Лас — побутвайки го пред себе си като някой незначителен Тъмен магьосник, хванат на местопрестъплението. Лас въртеше в ръцете си свита на руло хартия и непрекъснато се опитваше да я скрие зад гърба си.

Семьон се пльосна в креслото и изръмжа:

— Твое протеже е, Антоне. Ти се оправяй с него.

— Какво е станало? — напрегнах се аз.

Лас изобщо не изглеждаше виновно. Просто така, леко притеснен.

— Втори ден от стажа. — каза Семьон. — Най-простите, най-елементарните поръчки. Дори несвързани с магия…

— И? — окуражих го аз.

— Помолих го да посрещне на летището господин Сисуке Сасаки от Токийския Патрул…

Аз изсумтях. Семьон почервеня:

— Това е съвсем обикновено японско име! Не е по-смешно от Антон Сергеевич!

— Да, разбирам. — съгласих се аз. — Това онзи Сасаки ли е, който водеше делото за момичето-върколак през деветдесет и четвърта?

— Същият. — Семьон се повъртя в креслото. Лас продължаваше да стои до вратата. — Той пътува за Европа, но искал да обсъди нещо с Хесер.

— Това вече го разбрах. — казах аз. — Искам друго да разбера — от какво не си доволен? И какво е станало?

Семьон погледна възмутено към Лас. Прокашля се и каза:

— Господин стажантът беше много любопитен дали уважаемият Сасаки знае руски. Аз обясних, че не знае. Тогава господин стажантът отпечата на принтера плакат и отиде да посреща японеца в Шереметиево… Покажи го този плакат!

Лас с въздишка разгъна рулото.

С много голям шрифт бяха напечатани йероглифите на японското име. Не го е домързяло Лас, инсталирал е японски драйвери…

А отгоре — с малко по-малък шрифт — беше напечатано:

„Втори московски конгрес на жертвите от насилствено заразяване с холера“.

Струваше ми огромни усилия да запазя лицето си спокойно.

— Защо си написал това? — попитах аз.

— Аз винаги посрещам така чужденците. — обидено каза Лас. — И деловите си партньори, и роднините — имам роднини и в чужбина… Ако не знаят и дума на руски — отпечатвам с големи букви името на родния им език, а с по-малки — нещо смешно на руски. Например: „Конференция на транссексуалните с нетрадиционна ориентация“, „Европейски фестивал на глухонемите музиканти и певци“, „Форум на активистите на световното движение за пълно полово въздържание“… И стоя с плаката ето така… обръщам се на всички страни, за да го видят всички посрещачи…

— Когато човекът излезе от митницата, вече цялата зала е любопитна да разбере кой е той. — невъзмутимо продължи Лас. — При появата му всички се усмихват, много от тях ръкопляскат, подсвиркват, махат с ръка. Човекът обаче не разбира защо е тази реакция! Той вижда само че всички му се радват, забелязва името си и идва при мен. А аз веднага прибирам плаката и водя човека в колата. А после той разказва на всички — какви забележителни, какви дружелюбни са хората в Русия! Всички са го посрещали с усмивки!

— Диване. — прочувствено казах аз. — Това е за хората. А Сасаки е Различен. Висш Различен, между другото! Руски не знае, но смисъла на надписите разбира на интуитивно ниво!

Лас въздъхна и помрачня:

— Да, вече разбрах… Е, ако съм виновен — наказвайте ме!

— Господин Сасаки обиди ли се? — попитах аз.

Семьон сви рамене.

— Когато обясних всичко, господин Сасаки благоволи дълго да се смее. — съобщи Лас.

— Ако обичаш, — помолих го аз. — не прави повече така.

— Съвсем ли?

— Поне с Различните!

— Разбира се, че няма! — обеща Лас. — Смисъла на шегата се губи.

Аз разперих ръце. Погледнах към Семьон.

— Почакай ме в коридора. — нареди Семьон. — Остави плаката!

— Всъщност аз колекционирам… — започна Лас, но остави плаката и излезе.

Когато вратата се затвори, Семьон се ухили, взе плаката и отново го нави. Каза:

— Ще мина по отделите, да повеселя народа… Ти как си?

— Горе-долу. — аз се облегнах в креслото. — Свиквам.

— Висш… — проточи Семьон. — Ха… А казваха — себе си не можеш да надскочиш. Висш маг… Каква кариера само направи, Городецки!

— Семьон… аз нямам нищо общо. Така се получи.

— Знам, знам… — Семьон стана и се разходи из кабинета. Малък кабинет, разбира се, но все пак… — Заместник по кадровите въпроси… ха. Тъмните сега ще започнат да мътят водата. С теб и Светлана имаме четирима висши. А в Дневния, без Саушкин, остана само Завулон…

— Ами да си привлекат някой от провинцията. — казах аз. — Нямам нищо против. Иначе ще дочакаме ново появяване на Огледало.

— Вече всички сме учени. — кимна Семьон. — Винаги се учим от грешките си.

Той тръгна към вратата, почесвайки корема си през излинелия потник — мъдрият, добър, уморен Светъл маг. Ние всички ставаме мъдри и добри, когато се уморяваме. Той се спря на вратата и замислено ме погледна:

— Жалко за Саушкин. Добро момче беше, доколкото това е възможно… за Тъмен. Нали не го преживяваш много?

— Нямах никакъв избор. — казах аз. — И той нямаше… и аз. Жалко.

Семьон кимна:

— И за „Фуаран“ жалко…

Костя изгоря в атмосферата денонощие след скока си в орбита. Все пак се оказа, че орбитата не е била съвсем точна.

И куфарчето изгоря заедно с него. Следяха ги с локаторите до последната минута. Инквизицията искаше да се организира пускане на совалка, да вземат книгата, но не стигна времето за това.

Що се отнася до мен — много се радвах, че не е стигнало.

Може би той още е бил жив, когато на сто километра височина скафандъра му е започнал да гори от огнените целувки на атмосферата. Все пак той беше вампир и кислородът за него не бе толкова важен, както за обикновения Различен — също както и прегряването, преохлаждането и другите прелести на космоса, дебнещи космонавта в лек полетен скафандър. Не знам, няма и да ровя по справочници. Дори затова, че на никой не е дадено да разбере кое е по-страшно — смърт от задушаване или смърт от изгаряне. Нали никой не умира два пъти — дори вампирите.

„Виж, аз съм страшен безсмъртен вампир! Аз мога да се превръщам във вълк и прилеп! Аз летя!“

Семьон излезе без да каже повече нито дума, а аз дълго седях и гледах през прозореца — към чистото, безоблачно небе. Небе не за нас.

На нас не е дадено да летим.

И всичко, което можем, е да се постараем да не падаме.


Юли 2002 — юни 2003 г.

Загрузка...