Свещеното пътуване на мирния воин

Направо от тигана

Плаках през нощта на сватбата си. Спомням си всичко ясно. Линда и аз се оженихме, когато бях последна година в университета в Бъркли. Събудих се необяснимо подтиснат малко преди зазоряване, измъкнах се изпод изпомачканите завивки, докато светът навън все още тънеше в мрак и излязох навън в хладната утрин. Дръпнах зад себе си плъзгащата се врата, за да не събудя спящата си съпруга и почувствах гърдите ми да се надигат. Плаках дълго без да знам защо.

„Как беше възможно да се чувствам толкова нещастен при положение, че трябваше да бъда щастлив?“, питах се аз. Единственият отговор беше дълбоко тревожното предусещане, че съм забравил нещо важно, и че някак си съм се отклонил от предначертания курс на живота си. Това чувство щеше да хвърли сянка върху целия ми брак.

След дипломирането си аз се разделих с блясъка и хвалебствията, съпътстващи живота на една спортна звезда и се оттеглих в относителна анонимност. Линда и аз се преместихме в Лос Анжелис, където за първи път се изправих лице в лице с отговорностите на реалния свят. Разполагах с колоритно минало, колежанска диплома и бременна съпруга. Време беше да си намеря работа.

След непродължителни опити да продавам застраховки живот, да се подвизавам като каскадьор в Холивуд и да стана поръчков писател, накрая аз успях да си намеря работа като треньор по гимнастика в Станфордския университет.

Въпреки тази сполука, след раждането на дъщеря ни Холи, непрекъснато ме спохождаше мъчителното чувство, че пропускам нещо важно. Неспособен да обясня и дори да споделя за това чувство с Линда и останал без напътствията на Сократ, аз пропъдих колебанията си и се опитах да играя ролите на „съпруг“ и „баща“, напомнящи ми на длъжностни характеристики, които така и никога не ми станаха по мярка, подобно на твърде тесен костюм.

Изминаха четири години. Войната във Виетнам, кацането на Луната и аферата Уотъргейт бяха фон на моя по-малък свят на университетски интриги, професионални аспирации и семейни отговорности.

Животът в колежа ми изглеждаше много по-прост: учене, тренировки, развлечения и любовни истории. Знаех правилата на играта. Но сега те бяха различни. Самото ежедневие ме подлагаше на изпити и по никакъв начин не можех да надхитря този учител въпреки цялата си изобретателност. Можех да надхитря само себе си и аз продължавах да правя това с твърдоглава непоколебимост.

Отдаден на видението си за къщата с бяла ограда и двете коли в гаража, аз продължих да отричам смътните си духовни копнежи и бях твърдо решен да осъществя целите си. В края на краищата в много отношения Линда беше чудесен човек и щеше да бъде глупаво от моя страна да захвърля всичко това. Освен това трябваше да мисля и за дъщеря си.

Моето окопаване в „реалния свят“ продължи да се втвърдява подобно на бетон, а уроците и преживелиците ми със Сократ започнаха да избледняват като носталгични снимки в албум за изрезки — серия от неясни образи от друго време, от друг свят, един блян от миналото. С всяка следваща година думите на Сократ за жената в Хаваите, училището в Япония и книгата в пустинята ми се струваха все по-малко реални, докато накрая съвсем забравих за тях.

Напуснах Станфорд и постъпих на работа в колежа „Оберлин“ в Охайо, надявайки се, че тази промяна би могла да заздрави отношенията ми с Линда, но новата ни среда направи още по-ясни различията в нашата ценностна система. На Линда и допадаше да готви и обичаше месо. Аз предпочитах сурови зеленчуци. Тя харесваше изисканите мебели, а аз бях привърженик на простотата на Зен-будизма и дюшекът на пода ми беше достатъчен. Тя обичаше да общува с хората, а аз да работя. Тя беше типичната американска съпруга, а в очите на приятелките й аз бях някакъв метафизичен чудак и прекарвах повечето време сам. Тя живееше комфортно в един свят на условности, който ме отблъскваше. И въпреки това аз й завиждах.

Линда усещаше недоволството ми и чувството й за безизходност се засилваше. Преди да измине една година, личният ми живот беше в руини, бракът ми рухна пред собствените ми очи и вече не можех да прикривам това.

Бях си мислел, че времето със Сократ ще направи живота ми по-лек, но нещата все повече се объркваха. Приливите и отливите на служебните и семейните ми задължения, срещите в колежа и личните ми грижи отмиха почти всичко, на което Сократ ме беше научил.

Въпреки думите му, че „воинът трябва да е съвършено открит като дете“, аз живеех в мой собствен, затворен свят. Смятах, че никой, включително и Линда, не ме разбира истински. Чувствах се изолиран — вече не бях добра компания, дори и за самия себе си.

И въпреки, че Сократ ме беше научил „да освобождавам съзнанието си и да живея за настоящия миг“, умът ми кипеше от гняв, чувство за вина, угризения и дълбока тревога.

Пречистващият смях на Сократ, който някога отекваше в мен като кристален звън, сега беше само глъхнещо ехо, далечен спомен.

Пренапрегнат и психически смачкан, аз почти нямах време и енергия за малката си дъщеря. Качих килограми, изгубих и проницателността си, и самоуважението си. И по-лошо от всичко — бях изпуснал нишката на живота си, дълбоката цел на моето съществуване.

Оглеждах се в огледалото на моите взаимоотношения и онова, което виждах, не ми харесваше. Винаги бях центъра на собствения си свят. Никога не се научих да обръщам внимание на другите, а вместо това исках да получавам тяхното. Продължавах да не желая и да не мога да пожертвам собствените си цели и приоритети за тези на Линда и Холи или на който и да било друг.

Обезпокоен от все по-ясното осъзнаване, че съм най-егоцентричният човек, когото познавам, аз се вкопчих още по-здраво в разпадащия се образ на собственото ми аз. Стъпвайки на моето обучение и постижения от миналото, аз се виждах като рицар в бляскава броня, но бронята сега бе ръждясала и самоомерзението ми достигна ненадминати величини.

Сократ веднъж беше казал: „Въплъщавай онова, на което учиш другите и ги учи само на онова, което си въплътил.“ Макар да се правех на разумен и дори мъдър учител, аз се чувствах като шарлатанин и глупак. С течение на времето това чувство стана болезнено и натрапчиво.

Със съзнанието, че съм неудачник, аз се отдадох на треньорските и преподавателските си занимания, които ми създаваха усещането за успех, изоставяйки в същото време обезсърчителната арена на личните ми взаимоотношения, които в най-голяма степен изискваха да им се посветя.

Линда и аз все повече се отдалечавахме. Тя завърза нови познанства, както и аз, докато накрая тънката нишка, която ни свързваше, най-сетне се скъса и ние решихме да се разделим.

Изнесох се през един студен мартенски ден. Снегът стана на киша, докато отнасях малкото си вещи в караваната на един приятел. Сетне си намерих стая в града. Умът ми казваше, че съм взел най-правилното решение, но тялото ми си имаше различен език — започна да ме мъчи стомах и мускулите ми често се схващаха. Дори леките порязвания от лист хартия или обелените кожички около ноктите се инфектираха.

През следващите няколко седмици, благодарение само на инерцията си, аз продължих да живея както преди, ходех всеки ден на работа и вършех нещата отгоре-отгоре. Но моята идентичност и животът ми, какъвто си го представях, се разпаднаха. Изгубен и нещастен, аз не знаех накъде да тръгна.

И така, един ден, докато проверявах пощенската кутия на кабинета по физическо възпитание, от ръката ми се изплъзна някакъв факултативен бюлетин, който падна на пода. Навеждайки се да го взема, аз хвърлих бегъл поглед на едно от обявленията: „Всички членове на факултета се приканват да гласуват за «Пауърс Травъл Грант», субсидия за сравнителни културологични изследвания в различни области по професионални интереси“.

Изведнъж ме обзе едно инстинктивно чувство, че се случва нещо съдбоносно. Знаех, че щях да кандидатствам за този грант1, и че по някакъв начин ще спечеля конкурса.

Две седмици по-късно получих отговора на комитета в пощенската си кутия, скъсах плика и прочетох: „Изпълнителният комитет на управителния съвет има удоволствието да ви съобщи, че вие спечелихте гранта «Пауърс Травъл» на стойност от две хиляди долара за пътни разноски и проучвания във вашата академична област. Пътуването ви може да се осъществи през лятото на 1973 г. или ако решите, по време на предстоящата ви шестмесечна академична отпуска.“

Пред мен се беше отворил прозорец. И аз отново имах посока.

Но накъде да пътувам. Отговорът на Сократ дойде по време на един от уроците ми по йога, където се бях записал, за да възстановя физическата си форма. Някои от упражненията по дишане и медитация ми напомняха за техниките на Джоузеф, един от старите ученици на Сократ, който имаше малко кафене в Бъркли. Колко ми липсваше буйната му брада и кротката му усмивка.

Джоузеф бе ходил в Индия и беше разказвал хубави неща за преживяванията си там. Самият аз бях прочел няколко книги за индийските светци, мъдреци и гурута, а също и трудове по йогистка философия и метафизика. Несъмнено в Индия аз можех да изуча тайните учения и практики, с които да получа свобода или най-малкото правилна посока в живота си.

Да, трябваше да отида в Индия. Несъмнено това беше правилният избор. И щях да тръгна без много багаж, взимайки само малка туристическа раница и билет без уточнена крайна дестинация, за да бъда възможно най-мобилен. Заех се да изучавам карти, направих някои проучвания, извадих си снимки и паспорт.

Когато всичко беше планирано, съобщих новината на Линда и й обясних, че от време на време ще се опитвам да пращам на Холи по някоя картичка, но за дълги периоди от време няма да могат да поддържат връзка с мен.

Тя каза, че това не било нищо ново.

През една топла пролетна утрин, точно преди края на учебната година аз седях на моравата с моята четиригодишна дъщеря и се опитвах да й обясня решението си.

— Миличка, налага се да замина за известно време.

— Къде ще ходиш, тати?

— В Индия.

— Където има слонове?

— Да.

— Може ли мама и аз да дойдем с теб?

— Този път не, но някой ден ще заминем заедно, само ти и аз. Става ли?

— Става — отвърна тя и после замълча. — Накъде е Индия?

— Ето натам — посочих аз.

— Дълго ли няма да те има?

— Да, Холи — отговорих аз честно. — Но където и да съм, аз винаги ще те обичам и ще си спомням за теб. А ти ще си спомняш ли за мен?

— Да. Трябва ли да заминеш, татко? — Точно този въпрос си бях задавал и аз много пъти.

— Да.

— Защо?

Опитах се да намеря най-верните думи.

— Има неща, които няма да разбереш преди да пораснеш, но аз просто трябва да замина, въпреки че ще ми липсваш много, докато съм далеч от теб.

Когато Линда и аз решихме да се разделим и напусках къщата, Холи се вкопчи в крака ми, отказвайки да ме пусне и заплака: „Не си отивай, татко! Моля те. Не си отивай!“ Отдръпнах я от себе си, нежно, но решително, прегърнах я и сетне си тръгнах. Това беше едно от най-тежките неща, които бях правил в живота си.

Сега, когато и казах, че заминавам, Холи не се разплака. Не ме и помоли да остана. Просто гледаше надолу в тревата. Тя току-що се беше предала.

Седмица по-късно учебната година свърши. След едно горчиво-сладко сбогуване с Линда аз прегърнах малката си дъщеричка и излязох навън. Вратата на таксито се затвори с трясък. Когато колата потегли, аз погледнах в огледалото за обратно виждане, за да зърна моя дом и познатия ми свят, който започна постепенно да се смалява, докато накрая остана да се взира в мен само собственото ми отражение. С някаква смесица от дълбока жал и трепетно предчувствие аз се обърнах към шофьора: „Летище «Хопкинс»“.

Имах лятото и шестмесечната си академична отпуска — общо девет месеца — време, през което щях да търся и да очаквам нещо да се случи.

Пътуването

Настанен удобно някъде между земята и рая, аз се взирах през люка на „Боинг 747“ надолу към булото от облаци над Индийския океан и се питах дали отговорите, които търсех, бяха някъде там.

Докато тези мисли прелитаха в главата ми, клепачите ми бавно се затвориха. Стори ми се, че бяха минали само секунди, когато рязко се сепнах от съприкосновението на самолетните гуми със земята.

Пристигнах по време на влажния, дъждовен сезон. Постоянно прогизнал от дъжд и пот, аз пътувах със старинни таксита, рикши, автобуси и влакове. Крачех по кални пътища и шумни тържища, където индуски факири демонстрираха необикновени способности, сурови изпитания на плътта и аскетизъм.

Големи и малки градове, селца и паланки; цветове и миризми; подтискаща жега; тамян и говежди тор. От Калкута през Мадрас и после към Бомбай. Навсякъде — народ, пътуващи човешки множества, въртящи се в кръг тълпи. Свещената Индия, гъмжаща от хора, безброй души, събрани на всеки квадратен километър, на всеки квадратен метър, на всеки квадратен сантиметър.

Непознати гледки и ухания атакуваха сетивата ми. През половината време аз зяпах като омагьосан, а през другата половина се носех като насън. Но не бях дошъл тук на почивка.

С непоколебима настойчивост и затрогващи разпитвания, аз търсех пътя си през многобройните школи по йога, където изучих многобройни пози, системи за дишане и медитация, като онези, които ми бяха показали Сократ и Джоузеф.

В Калкута видах най-бедните сред бедните, тънещи в нищета. Накъдето и да се обърнех, срещах просяци — мъже и жени, сакати деца в парцаливо облекло. Дадях ли някому монета, протягаха се десет нови ръце, което беше в рязък контраст с великолепието на Тадж Махал и другите храмове на красотата и вътрешното съвършенство, а също и по-малко известните религиозни убежища, заредени с духовна сила.

Направих поклонническо пътуване до ашрамите2 и се срещнах с мъдреци, изпълнени с недуалистичната мъдрост на Адваита Веданта, която учи че самсара и нирвана, плътта и духът, не са разделени. Научих за божествената природа и свещената триада на Брама Създателя, Вишну Крепителя и Шива Разрушителя.

Седях в краката на гурута, които изричаха простата си мъдрост и излъчваха любов и духовно могъщество. Чувствах дълбоката набожна страст на светите мъже и жени. Пътувах дори с водачи-шерпи из Тибет, Непал и Памир, където се запознах с аскети и отшелници. Дишах разреден въздух, седях в пещери и медитирах.

Но с всеки изминал ден все повече падах духом, защото така и не открих учител като Сократ, нито пък научих нещо, което не може да се намери в коя да е книжарница по Западния бряг. Имах чувството, че съм отишъл да търся загадъчния Изток, само за да открия, че той е твърде далеч и вместо това съм отишъл на гости на някакви роднини в Калифорния.

Изпитвах огромно уважение към духовните традиции на Индия. Благоговея пред нейното културно наследство и човешките й съкровищници. Но където и да отидех, имах усещането, че оставам отвън, надничайки вътре. Никой и нищо не ме докосна. Индия нямаше вина. Причината беше у мен. Осъзнавайки това, обезсърчен, но изпълнен с непоколебимост, аз реших да се прибера у дома и да се опитам да си върна семейството. Взех правилното решение, отговорното решение.

Планирах да пътувам по източния маршрут, директно до Хаваите, където възнамерявах да почина няколко дни, и оттам обратно в Охайо — при Холи и Линда. Те и двете ми липсваха. Може би нещата все пак щяха да се оправят.

Навярно неуспехът ми да открия нещо истинско в Индия беше знак, казах си аз. Вероятно беше писано духовното ми обучение да приключи с времето, прекарано със Сократ. Но ако това беше вярно, защо безпокойството ми ставаше все по-силно?

Самолетът ми излетя през нощта. Светлините на крилата проблясваха като малки звезди, докато летяхме над спящия свят. Опитах се да чета, но не можах да се съсредоточа. Опитах се да се унеса, но ме връхлитаха неспокойни сънища. Лицето на Сократ току изникваше пред мен заедно с негови откъслечни думи, казани някога много отдавна. Когато кацнахме в Хаваите, усещането, че съм пропуснал нещо много важно, бе станало вече непоносимо, подобно на огън, който пламтеше в стомаха ми. Аз горях! Идваше ми да изкрещя: „Какво да направя?“

Когато слязох от боинга и се протегнах под яркото слънце, влагата на Хавайските ветрове за кратко ми донесе утеха.

Имаше легенда, че тези острови, родени от земя, въздух, вода и огън, са излъчвали могъща лековита енергия дълго преди мореплавателите, свещениците, предприемачите и историята да превърнат Хаваите в туристически курорт. Надявах се, че под лустрото на цивилизацията е останала част от тази лечителна сила и че тя може да утоли болезнения копнеж у мен, който ме измъчваше.

След лека закуска на летището, шумно пътуване с автобус по натоварените улици на Уайкики и час ходене, аз си намерих малка стая в един по-спокоен район. Проверих надеждността на капещата тоалетна и бързо разопаковах малкото си вещи от туристическата раница. Когато надникнах в полуотвореното чекмедже на нощната масичка, видях там един доста окъсан телефонен указател и една почти неизползвана Библия. Стаята щеше да свърши работа за няколко дни.

Изведнъж се почувствах уморен, отпуснах се назад и се люшнах няколко пъти върху твърде мекото легло, което заскърца ритмично под тежестта ми. Сетне сънят изтри всичко от ума ми. Часове по-късно аз отворих рязко очи и почти скочих в леглото. „Жената-шаман!“, извиках високо, като почти не разбирах какво казвам. „Как можах да забравя?“ Ударих се по челото. „Мисли! Какво ми беше казал Сократ?“ Първо изплува един спомен, после друг. Той ме беше подтикнал да намеря някого в Хаваите и беше споменал за някакво училище. Къде беше то? Япония? А също и за някаква свещена книга в пустинята — книга за смисъла на живота.

Исках да намеря книгата и училището, но преди това трябваше да открия жената. Именно затова бях тук; именно оттук идваше това усещане, че се случва нещо съдбоносно; именно затова бях тръгнал на това пътуване.

Когато го осъзнах, стомахът ми се успокои и болката вътре бе заменена от приятно вълнение. Едва сдържах напиращите в мен чувства. Мислите ми препускаха: „Какво ми беше казал той за нея?“ Тя му бе писала върху някаква фирмена бланка… банкова фирмена бланка, да, това беше!

Грабнах жълтите страници и прегледах рубриката „Банки“. Преброих двадесет и две само в Хонолулу. „Кого заблуждавам?“, промърморих си аз. Той не ми каза нито името й, нито адреса й, нито как изглежда. Нямах почти нищо, за което да се хвана. Задачата изглеждаше невъзможна.

След това отново ме изпълни усещането, че се случва нещо съдбовно. Не, всичко това не можеше да бъде напразно. Аз бях тук! И някак щях да открия тази жена. Погледнах часовника си. Ако побързах, можех да проверя няколко банки преди края на работното време.

Но това бяха Хаваите а не Ню Йорк; хората тук не бързаха за никъде. И какво все пак щях да направя в първата банка — да вляза вътре с табелка: „Търся един специален човек?“ или пък да прошепвам на всяка касиерка: „Изпраща ме Сократ.“ А може би тази жена дори не го наричаше Сократ, ако все още работеше в банка, ако въобще съществуваше?

Взирах се през прозореца в една тухлена стена от другата страна на улицата. Океанът беше само на десет преки по-надолу. Реших да хапна, да отида да се поразходя по плажа и да реша какво да правя. Стигнах на брега тъкмо навреме, за да проследя залеза, но после открих, че слънцето залязва от другата страна на острова. „Страхотно!“, промърморих си аз. „Как щях да открия загадъчната жена, щом не дори не можех да се ориентирам къде е запад?“

Легнах на мекия пясък, все още топъл в падащата вечер и се загледах в палмовото дърво над мен. Наблюдавайки зелените, перести листа, които се люлееха под лекия ветрец, аз се заех да си съставя план.

Добрата идея ми хрумна на другия ден, докато минавах покрай офиса на един местен вестник. Влязох вътре и бързо съчиних обява, която трябваше да се появи в колонката „Лични“. Тя гласеше: „Млад мирен воин, приятел на Сократ, търси служителка на банка със сходни възгледи. Нека заедно да променим нещата.“ Добавих и телефонния си номер в мотела. Вероятно идеята не беше бог знае колко добра и шансовете за успех бяха все едно да пъхнеш бележка в бутилка и да я хвърлиш в морето.

Изминаха седем дни. Посещавах художествени галерии. Плувах с шнорхел и плавници, лежах на плажа и чаках — просто чаках. Личната ми обява удари на кухо и краченето по тротоарите започна да прилича на упражнение по безполезност. Обезсърчен, аз се обадих в летището, за да си резервирам билет за дома. Бях готов да зарежа всичко.

Докато пътувах с автобуса към летището, изпаднах в нещо подобно на вцепенение и не забелязвах нищо наоколо. След известно време установих, че стоя пред билетното гише. И след това когато чух в чакалнята да съобщават полета ми, някакъв вътрешен глас в мен каза: „Не!“ Разбрах, че не мога да се откажа. Не и сега, никога. Независимо от всичко. Трябваше да я открия.

Отмених резервацията си, купих си карта на града и се качих на следващия автобус до Хонолулу. По пътя отбелязах местонахождението на всички банки.

Когато се озовах в първата банка, отличаваща се с типичен банков декор, с облекчение открих, че по това време на деня вътре нямаше почти никой. Огледах се наоколо и веднага открих добрата възможност — стройна жена, спортен тип, може би на четирийсет и няколко години. Тя се обърна и ми се усмихна за миг. Когато очите ни се срещнаха, веднага почувствах някакъв интуитивен проблясък — това беше невероятно! Защо не се доверих на себе си още от самото начало?

Тя свърши разговора си с един от банковите служители и се върна на гишето си до сейфовете под купола. Изчаках търпеливо подходящия момент и след това, поемайки си дълбоко въздух, тръгнах към нея.

— Извинете — казах аз с най-лъчезарната, най-искрената и най-внимателната си усмивка, за да не изглеждам като пълен идиот. — Търся една жена — не, нека да се коригирам, — търся някой, който всъщност е жена, но не зная името и. Нали разбирате, един възрастен джентълмен — е, той не е точно джентълмен, — ъ-ъ… един стар човек на име Сократ ми подхвърли идеята да я открия. Това име означава ли нещо за вас?

— Сократ? — откликна тя. — Не беше ли той някакъв древен грък или римлянин… от историята?

— Да, така е… — отвърнах, попарен. — Може би не го познавате под това име. Той е мой учител. Срещнах го в една сервизна бензиностанция — натъртих аз, — бензиностанция в Калифорния. — И след това зачаках със затаен дъх.

Очите й бавно се разшириха и видях там да проблясва нещо.

— Да! Някога имах гадже, което работеше в бензиностанция в Калифорния. Но се казваше Ралф. Мислите ли, че вашият човек би могъл да се казва Ралф?

— Ъ…, не — отговорих аз разочарован. — Не мисля.

— Да-а, е трябва да се връщам на работа. Надявам се, че ще успеете да намерите Архимед…

— Сократ — поправих я аз. — И аз не търся него. Търся жена.

От нея изведнъж повя хлад и тонът й се промени.

— Извинете, трябва да вървя. Надявам се да намерите тази жена скоро. — Почувствах погледа й на гърба си, когато тръгнах към друга касиерка, за да изпълня почти същата процедура. Това беше жена на около петдесетте, със сериозно напудрено и начервено лице. Малко вероятно беше да е моят човек, но не биваше да пропускам никого. Тя размени поглед с първата касиерка и след това се извърна към мен, изпълнена с подозрение.

„Вероятно са усвоили някаква форма на банкова телепатия“, помислих си аз.

— Мога ли да ви помогна? — попита жената.

— Търся една жена, която работи в банка — обясних аз, — но съм забравил името й. Случайно да познавате някого на име Сократ…

— Може би по-добре да поговорите с някой от служителите — прекъсна ме тя. В първия момент си помислих, че говори за някой от сигурността, но тя ми посочи трета жена в тъмен костюм, на бюро, която току-що затвори телефона пред себе си.

Кимнах в знак на благодарност, тръгнах към банковата служителка, погледнах я в очите и й съобщих:

— Здравейте, аз съм мирен воин и търся една приятелка на Сократ.

— Какво? — отвърна тя и погледна неспокойна към охраната.

— Казвам, че съм потенциален клиент, който иска да вложи парите си в някакъв сигурен фонд.

— О — каза тя, сетне се усмихна и пооправи сакото си. — В такъв случай можем да ви помогнем.

— О, боже, гледай ти колко часа стана! — рекох аз, хвърляйки поглед на часовника си. — Пак ще дойда при вас. Но първо ще обядвам. Довиждане, чао, алоха, със здраве! — Излязох от банката.

Придържах се към същата двойствена схема на мирния воин и потенциалния клиент до края на следобеда. След това се отбих в един бар и за първи път след доста време си поръчах бира. Дори не обичам бира.

Когато бях оставил осем банки зад себе си, аз се облегнах на стената на поредната девета финансова институция и си напомних: „Никога, ама наистина никога, не си и помисляй да ставаш частен детектив!“ Гърбът ме болеше и имах чувството, че правя язва. Цялата работа изглеждаше откачена. Възможно беше някой просто да е дал банковата бланка на жената. Защо й е на една жена-шаман да работи в банка? Но защо му е пък на един стар воин като Сократ да работи в сервиз?

По-объркан и обезсърчен отвсякога, аз изгубих всичките си илюзии, че по магически начин ще се натъкна на жената-шаман, която незабавно ще види в мен своя блуден син. Остатъците от вяра в моята интуиция бяха смачкани като тенекиената кутия от сода, която хвърлих на тротоара. Наведох се да я взема и я метнах в една боклукчийска кофа — добро дело. Поне нямаше да бъде прахосан целия ден.

През нощта спах като мъртвец, което не беше далеч от истината.

Обиколката на десет банки на следващия ден ме остави изтощен и скован. Бях помолен да напусна на две гишета за спестявания и заеми. В последната банка, когато станах войнствен, едва не ме арестуваха. Бях останал без нерви и реших да сложа точка за този ден.

През нощта сънувах, че минавам точно покрай жената, която търсех, но се разминахме на косъм — подобно на сцена от онези филми, където двамата главни герои, тъкмо преди да се срещнат, си обръщат гръб и се изгубват. Тази сцена се повтаряше в една влудяваща последователност от кадри.

Събудих се изтощен. Бях готов да се заема с всичко този ден — абсолютно всичко, с изключение на това да издирвам някаква безименна служителка на банка. Но някак си — и именно тук ми помогна наученото от Сократ — аз успях да се заставя да стана, да се облека и да потегля. Малки прояви на дисциплина като тази могат изцяло да променят света.

Третият ден от търсенето постави на пределно изпитание издръжливостта ми. В действителност успях да открия един светъл лъч, един оазис сред море от намръщени лица. В четвъртата банка за деня срещнах една изключително красива касиерка, горе-долу моя възраст. Когато й казах, че търся една специална жена, тя се усмихна и на хубавото й лице се появиха трапчинки.

— Аз достатъчно специална ли съм? — попита банковата служителка.

— Ъ-ъ… всъщност вие сте най-специалната жена, която съм срещал от много време — засмях се аз. Определено се съмнявах тя да е жената-шаман, но се бяха случвали и по-странни неща и човек не знаеше какво да мисли, когато Сократ беше намесен в нещо.

Тя ме гледаше в очите, сякаш очакваше нещо. Може би просто флиртуваше. Може би искаше да вложа пари в нейната банка. Или може би знаеше нещо. Помислих си дори, че може да е дъщерята на жената-шаман. Или нещо подобно. „Не мога да си позволя да подмина нито една нишка“, казах си аз. И освен това малко забавление нямаше да ми навреди.

— Познавате ли ме? — попитах аз.

— Изглеждате ми познат — отвърна тя.

По дяволите! Знаеш ли кой съм или не?

— Вижте, ъ-ъ… — Хвърлих поглед на табелката с името на гишето. — Барбара, името ми е Дан и съм преподавател в колеж, на почивка в Хонолулу. Какво да ви кажа, малко е самотно човек да бъде тук сам. Знам, че току-що се запознахме, но бихте ли обмислили възможността да вечеряте с мен след работа? Навярно ще можете да ми покажете къде залязва слънцето или пък бихме могли да си поговорим за бензиностанции и стари учители.

Тя се усмихна отново и това определено беше добър знак.

— Ако това е някакъв стих — рече тя, — поне е оригинален. Свършвам работа в пет. Ще ви чакам отпред.

— Страхотно! До скоро.

Излязох навън в добро настроение. Имах среща, а може би дори и нишка към жената-шаман. Но защо тогава един тих глас в мен ми казваше: „Идиот! Какво правиш! Сократ те изпрати на мисия, а ти се сваляш с някаква касиерка!“

— О, я млъкни! — казах аз на глас и един минувач се обърна да ме погледне.

Часовникът ми показваше 2:35. Вероятно можех да обиколя две-три банки до пет. Надникнах в картата си, вече осеяна с кръстчета на вече посетените. Първа хавайска банка беше точно зад ъгъла.

Златото на глупака

Веднага щом влязох във фоайето, човекът от охраната ми хвърли бегъл поглед, тръгна към мен и в последния момент ме подмина. Издишах въздуха в гърдите си и вдигнах очи към камерите. Стори ми се, че всички са насочени към мен. Тръгнах към едно от гишетата, преструвайки се, че имам намерение да попълвам вносна бележка и пътьом се огледах, все едно се готвех да правя обир.

На няколко крачки имаше едно работещо гише, обслужвано от банкова служителка с делови вид — висока, аристократична дама на петдесет и няколко години. Тя вдигна глава, когато тръгнах към нея. Но преди да успея да я попитам, жената рязко се изправи.

— Извинете… тъкмо отивах да обядвам с известно закъснение, но мисля, че г-жа Уокър може да Ви помогне — каза тя и ми посочи съседното гише. След това се обърна и излезе.

— Ъ-ъ, благодаря ви — смотолевих аз.

Г-жа Уокър не ми оказа никаква помощ, нито пък някоя от другите касиерки в следващата банка, където служителят от охраната ме изпрати до изхода и ме посъветва да не идвам повече.

Готов да избухна в смях — или в сълзи — аз се облегнах на полираната каменна стена на последната банка, сетне подвих колене и седнах на тротоара.

— Е, какво пък — рекох си аз. — Това е всичко. Забрави! Край на банките.

Разбирах важността на постоянството, но в един момент човек просто трябва да спре, защото главата му се удря в стената. Просто нищо нямаше да стане. Ще отида на срещата си, ще се порадвам на залеза и после обратно към Охайо.

Докато седях там, изпълнен със самосъжаление, чух някакъв глас да казва:

— Добре ли сте?

Вдигнах глава и видях една дребна, пълничка азиатка с побелели коси, твърде голямо муму3 и бамбуков бастун в ръката. Изглеждаше около шейсетгодишна и ми се усмихваше с майчинска загриженост.

— Благодаря, добре съм — отвърнах аз и се изправих с известно усилие.

— Не изглеждате добре — отбеляза тя. — Изглеждате уморен. Едва се сдържах да не й се тросна, че това не й влиза в работата. Вместо това си поех дълбоко въздух.

— Права сте — признах си аз. — Уморен съм. Но съм бил уморен и друг път. Ще се оправя, благодаря Ви.

Очаквах да кимне и да отмине нататък, но тя продължи да стои там и да се взира в мен.

— Същата работа — рече възрастната дама. — Обзалагам се, че един сок ще ти дойде добре.

— Вие да не сте лекар или нещо такова? — попитах аз, наполовина развеселен.

— Не — усмихна се. — Всъщност, не. Но Виктор, кръщелникът ми, и той като Вас винаги е на високи. — Забелязала озадачението ми, тя побърза да добави: — Искам да кажа на високи обороти.

— О! — засмях се аз. — Тя изглеждаше толкова мила дама. — Предполагам, че бих могъл да понеса една чаша сок. Мога ли да почерпя и Вас?

— Много мило от Ваша страна — каза жената, докато влизахме в уличното кафене веднага след банката.

Забелязах, че тя ходи с видимо накуцване.

— Името ми е Рут Джонсън — съобщи ми тя, подпря стария си бамбуков бастун на тезгяха и протегна ръка да се ръкуваме. Джонсън — фамилията й не беше азиатска. Предположих, че е омъжена за бял.

— Дан Милман — отвърнах аз и раздрусах ръката й. Поръчах си сок от моркови.

— И за мен също — рече г-жа Джонсън. Когато извърна глава към сервитьорката, аз успях да разгледам лицето и — в него имаше нещо хавайско или може би японско или китайско; и силен загар.

Сервитьорката сложи соковете на плота. Посегнах към моя и в този момент забелязах, че г-жа Джонсън отново се взира в мен. Погледите ни се срещнаха и останаха приковани един в друг. Тя имаше дълбоки очи, също като Сократ. „О, я стига“, помислих си аз. „Престани да си въобразяваш разни неща!“

Тя продължаваше да ме изучава.

— Познавам ли Ви отнякъде?

— Не, не мисля — отвърнах аз. — За първи път съм тук.

— В Хонолулу?

„Не, на планетата Земя“, помислих си аз.

— Да — отвърнах на глас.

Тя задържа погледа си на мен още известно време и след това забеляза:

— Е, може само така да ми се струва. Значи си отседнал тук.

— Да, аз съм от колежа „Оберлин“ и правя тук едно проучване — отговорих аз.

— Не думай! Оберлин! Една от племенничките ми отиде да учи в Оберлин!

— О, наистина ли! — рекох аз и погледнах часовника си.

— Да. А кръщелника ми Виктор — той пък смята да се запише там другата година. Съвсем наскоро той се дипломира в училището „Пунахо“. А защо не вземете да се отбиете у нас довечера? Ще се запознаете с Виктор. Той страшно ще се зарадва на възможността да поговори с преподавател от „Оберлин!“

— Е, оценявам поканата Ви, но имам други планове.

Съвсем не обезсърчена, дамата надраска някакъв адрес на парче хартия и ми го подаде.

— Ако промените решението си.

— Благодаря Ви отново — казах аз и станах да тръгвам.

— Благодаря Ви — рече жената, — за сока.

— За мен беше удоволствие. — Хвърлих пет долара на плота. Поколебах се за миг и сетне попитах: — Случайно да сте работили някога в банка?

— Не — отвърна тя. — Защо?

— О, просто така.

— Е, тогава алоха. — Тя ми махна с ръка. — Сътворете си хубав ден.

Спрях се и извърнах към нея.

— Какво казахте, моля? — попитах аз. — „Сътворете си хубав ден?“

— Да.

— Повечето хора казват само „Приятен ден“.

— Предполагам, че е така.

— Работата е там, че един мой стар учител… той казваше същото.

— Наистина ли! — Тя кимна и се усмихна по някакъв особен начин. — Колко интересно.

Моят вътрешен датчик за степента на обичайност забръмча. Усетих езика си леко скован. Имаше ли тук някакво отклонение от реалността.

Тя ме погледна отново и после се втренчи в мен толкова настойчиво, че кафенето престана да съществува.

— Аз Ви познавам — рече жената.

Изведнъж всичко стана по-светло. Лицето ми пламна и усетих някакво парене в ръцете си. Къде се бях чувствал така? И след това си спомних. Една сервизна бензиностанция, една звездна нощ.

— Познавате ме?

— Да. В началото не бях сигурна, но сега виждам във Вас един добросърдечен човек, който, струва ми се, е доста строг към себе си.

— Това ли било? — казах аз разочарован. — Това ли имахте предвид?

— Мога също да добавя, че сте самотен, и че трябва да се поотпуснете малко. Една разходка с боси крака във вълните на брега ще ви поуспокои… да, необходима Ви е разходка по брега — прошепна тя.

Замаян, чух собствения си глас:

— Разходка с боси крака по брега?

— Точно така.

Сякаш попаднал в някаква мъгла, аз тръгнах към изтока и я чух да казва:

— Ще се видим довечера, около седем часа.

Не си спомням точно как излязох от кафенето. След известно време открих, че нося обувките си в ръка и ходя по чистия, влажен пясък на Уайкики, докато в краката ми се плискат леки вълни.

Малко по-късно недалеч от мен кацна чайка. Хвърлих и бегъл поглед и после рязко вдигнах глава, все едно че събуждах. Какво правех тук? И след миг всичко ми се проясни: Рут Джонсън… кафенето… домът й… седем часа. Погледнах часовника си. Беше 6:15.

Шест и петнайсет, шест и петнайсет, повтарях си аз, Сякаш опитвайки се да открия някакъв смисъл в тези числа. И сетне се сетих — току-що бях излъгал Барбара за срещата ни, красивата касиерка.

Почувствах се наистина доста глупаво.

И понеже не ми оставаше друго, хванах автобус до едно кокетно предградие на Хонолулу и после повървях пеша, докато открия посоченото от Рут Джонсън място. Поне си мислех, че съм намерил точния адрес; написаното от нея не беше много ясно.

В 7:15 вървях към алеята на една добре поддържана къща. Уличката беше пълна с коли. От отворената врата долиташе танцова музика. Една стара жена седеше на люлката на верандата и се люлееше напред-назад под лунната светлина. Чух вътре хора да говорят на висок глас. Някой се засмя. Имах подтискащото усещане, че не съм попаднал на правилното място.

Жената в люлката ми подвикна:

— Алоха! Направо влизайте!

Кимнах й и влязох вътре, оглеждайки просторната всекидневна, препълнена с младежи и неколцина по-възрастни мъже и жени. Хората танцуваха, разговаряха и се хранеха. Жените бяха с голи гърбове или с рокли на цветя, а мъжете с джинси, тениски и плетени блузи.

За момент музиката спря. Чух плясък и реших, че някой е скочил или паднал в басейна, който смътно се виждаше през плъзгащата се стъклена врата. Последва силен смях.

Потупах една млада жена по рамото, точно когато започна някакъв рокендрол. Наложи се да говоря много високо, за да бъда чут.

— Търся Рут Джонсън.

— Кого? — извика тя в отговор.

— Рут Джонсън! — почти изкрещях.

— Не познавам много хора тук — сви рамене жената. — Ей, Джанет! — подвикна тя към някого. — Да познаваш някоя си Рут Джонсън?

Не можах да чуя отговора на Джанет.

— Няма значение — рекох аз и тръгнах към вратата. Докато слизах по стълбите, се спрях и направих един последен опит. Извърнах се към жената в люлката и попитах:

— Тук ли живее Рут Джонсън?

— Не — отвърна тя.

— О! — Не можех ли да направя поне едно нещо, както трябва? Вече наистина подтиснат, понечих да си тръгна.

— Рути е отседнала при сестра си в края на улицата — добави жената. — Тя отиде да купи още сода.

Точно в този момент една кола спря отпред.

— Ето я и нея — посочи жената с ръка.

Никой не слезе от колата. След това видях Рут Джонсън да се измъква с известно усилие. Спуснах се надолу по стълбите, изгарящ от нетърпение да разбуля цялата тази история по един или друг начин.

Тя тъкмо се протягаше да вземе една пазарска чанта, когато се обадих зад гърба й:

— Позволете ми да Ви помогна с това.

Тя се обърна и се зарадва, когато ме видя, но не ми се стори изненадана.

— Махало! Благодаря Ви! — рече г-жа Джонсън. — Виждате ли, оказах се права, когато Ви казах, че сте мил човек.

— Може би не толкова мил, колкото си мислите — отвърнах аз и в ума ми се мярнаха невръстната ми дъщеря и съпругата ми, които бях изоставил.

Тръгнах бавно по стълбите, за да бъда в крак с нея.

— И така, защо всъщност ме поканихте? — попитах аз.

— Извинете, че Ви бавя — каза тя, пренебрегвайки въпроса ми. — Получих лек… е, да речем удар. Но се чувствам все по-добре.

— Г-жо Джонсън, можем ли да говорим по същество?

— Радвам се, че намерихте къщата.

— Доста дълго пътувах…

— Да, на нашите забави се стичат хора откъде ли не. Това е така, защото ние знаем как да се веселим!

— Всъщност Вие не знаете кой съм.

— Не мисля, че някой наистина знае кой е другият. Но тъй и тъй сме тук! — каза тя жизнерадостно. — И след като вече сте тук, защо не вземете да влезете вътре, да се запознаете с Вик и да се забавлявате?

Огорчен, аз се облегнах на стената и забих поглед в земята.

— Добре ли сте? — попита тя угрижено.

— Добре съм.

— Ей, Рути! — извика някой отвътре. — Донесе ли сода и чипе?

— Ето ги тук, Бил!

Тя се извърна към мен.

— Ъ-ъ… как казахте Ви беше името? Вдигнах глава към нея.

— Дан. — Отговорът ми прозвуча почти като „по дяволите“.

— Е, Дан, заповядайте вътре, потанцувайте, запознайте се с някои хора. Това би трябвало да ви поободри.

— Вижте, оценявам поканата. Вие изглеждате много мила дама, но по-добре да си вървя. Утре ме чака много работа. — Почувствах се изведнъж уморен, поех си дълбоко въздух и станах. — Весело парти и благодаря… ъ-ъ махало… за любезността Ви. — Обърнах се и понечих да тръгна към улицата.

— Почакайте малко — рече тя и закуцука подир мен. — Моя беше грешката, че Ви накарах да биете толкова път дотук. Нека да Ви помогна малко за връщане. — Жената посегна към портмонето си.

— Не, моля Ви, не бих могъл да приема. Не се нуждая… Тя сграбчи ръката ми и погледна в очите ми. Светът наоколо се завъртя.

— Вземете това — каза тя и пъхна в ръката ми нещо, което приличаше на смачкани банкноти. — Може би ще се срещнем отново.

Тя се завъртя бързо и влезе в къщата. За кратко музиката се усили и после затихна, когато вратата се затръшна.

Смачквайки парите в юмрука си, аз ги пъхнах в джоба си и закрачих надолу в топлата нощ.

Кокосови палми, смокинови дръвчета и красиво оформени морави се мярнаха едва-едва под светлината на една улична лампа до автобусната спирка, където се отпуснах изнемощял на пейката и се покашлях, за да изчистя гърлото си. Нещо тук не беше наред. Не можех да намеря обяснение. Това трябваше да е тя. Но не беше. Върнал се бях обратно на изходно положение.

Не знаех дали ще намеря сили да посетя друга банка. До гуша ми беше дошло да се отнасят с мен като с луд. Може би всичко беше безнадеждно. Може би бях някакъв особняк, както бе казала жена ми. И може би тя имаше право. Защо да не бъда просто един обикновен човек, който ходи на бейзбол, на кино и си прави барбекюта в неделя?

Сериозно обмислях варианта на следващия ден да хвана самолета за вкъщи и да си насроча час при някой добър терапевт, когато автобусът пристигна и спирачките му уморено въздъхнаха. Вратата се отвори. Станах и бръкнах в джоба да извадя някаква банкнота. Именно в този момент открих, че Рут Джонсън не ми беше дала никакви пари.

— Хей, приятел — подвикна шофьорът на автобуса. — Качваш ли се или не?

Зает с разгъването на смачканите парчета хартия, аз почти не го чух и не отговорих. След това отворих широко очи и затаих дъх. Осъзнавайки смътно, че автобусът тръгва без мен, аз се взирах в двете парчета хартия в ръцете си. Първото беше вестникарска изрезка от рубриката „Лични“. Тя започваше така: „Млад мирен воин, приятел на Сократ…“ Чувах ускореното си дишане. Цялото ми тяло се тресеше.

На втората имаше бележка, надраскана с неравния, почти нечетлив почерк на г-жа Джонсън. Тя гласеше:

Обърнах бележката. Напътствията продължаваха:

Странно — това беше краят на текста. „Погрижи се…“ Какво искаше да каже тя? Трескаво търсех отговора, докато напъхвах бележката в джоба си.

След това учудването ми премина във вълнение и дълбокочувство на облекчение. Търсенето беше приключило. Бях я намерил! В мен забушува енергия. Сетивата ми се отвориха. Усещах температурата на въздуха, чух далечни щурци и долових свежото ухание на скоро окосени ливади, мокри от дъжда, който бе валял преди това. Вървях пеша чак до мотела си. Когато пристигнах, почти се беше зазорило.

Скочих в леглото, което изскърца под мен и се загледах в тавана. Мина много време, преди да се унеса в сън.

Тази нощ сънувах скелети, стотици скелети, избелели от слънцето, изхвърлени на скалистия бряг, пръснати в безпорядък върху черната вулканична скала. Една силна вълна се разби в брега и отнесе всичко. Там остана само вулканичната скала, черна като нощта. Чернотата ме погълна. Чух някакъв грохот, в началото тих, но набиращ сила.

Събудих се от воя на боклукчийския камион навън. Отворих очи и забих поглед в тавана, но яркият образ на скелетите остана в ума ми, наред с едно усещане за страхопочитание и поличба. Четвъртък вечер, тогава щеше да започне всичко.

Нещата със сигурност тръгваха в определена посока. Надигаше се нова вълна. Точно както някога аз се чувствах жив! Това чувство ме накара да осъзная колко лесен бе живота ми през последните няколко години. Бях се превърнал във домашен воин, чиито битки водеха негови други самоличности по телевизията и киното. Сега бях отново на крака и чаках удара на камбаната.

Огън в морето

Не се заех с никакви специални приготовления, защото очевидно такива не бяха нужни — просто трябваше да намеря една дъска за сърф и да вляза с нея в морето.

В четвъртък вечер освободих стаята си в хотела, готов да прекарам нощта на брега, готов за промяна, готов за всичко. Или поне така си мислех. С всичките си вещи, натъпкани в туристическата раница, тръгнах надолу към плажа Макапу. Вдишвах свежия солен въздух и вървях към върха. В далечината видях един стар фар, построен на вулканична скала да се издига остро в пурпурното небе.

Пътят беше по-дълъг, отколкото си мислех. Беше почти тъмно, когато намерих бараката. Сърфът беше наистина там, както ми беше казала Рут. Той не беше направен от аеродинамично фибростъкло, както бях очаквал, а представляваше масивна, старомодна дъска, подобна на онези, с които някога бяха сърфирали древните хавайски царе. Бях видял рисунка на такъв сърф в „National Geographic“.

Огледах пустия бряг и спокойния океан. Въпреки залязващото слънце, благоуханният морски въздух беше приятен. Съблякох се и останах само по найлоновия си бански. Натъпках дрехите и портфейла в раницата си и я скрих в едни храсти. Нагазих с тежката дъска в морето и когато водата стигна до бедрото ми, я пуснах да падне със силен плясък върху огледалната повърхност.

Хвърлих последен поглед към брега, отблъснах се и се плъзнах напред, гребейки несръчно през прииждащите водни талази.

Задъхан, аз се зарекох да вляза в по-добра форма, преодолявайки последната фосфоресцираща разпенена вълна, едва осветена от нащърбената луна, която ту се появяваше, ту изчезваше зад облаците. Отпуснат върху гальовното издигане и спускане на океана, си мислех за този странен начин за посвещаване. Наистина беше доста приятно, но колко дълго трябваше да се нося по теченията, преди да се върна? Цялата нощ?

Ритмичното полюшване на океана, нагоре и надолу, ме успокояваше и ме караше да чувствам някаква приятна отпадналост. Лежах по гръб и гледах нагоре към съзвездията Скорпион и Стрелец. Очите ми съзерцаваха небето, а мислите ми се носеха с течението докато чаках… бог знае какво. Може би някакви указания от космически кораб.

Трябва да съм се унесъл, защото изведнъж отворих очи и яхнах сърфа, който се полюляваше напред-назад. Не бях усетил кога съм заспал. Чудех се дали просветлението идва именно така.

Огледах се и се опитах да различа бреговата линия в тъмнината. В следващия момент си спомних — течението. Тя беше писала, че „теченията ще бъдат точно, каквито е необходимо“. Необходимо за какво? Потърсих хоризонта във всички посоки, но издигането и спускането на океана заедно с булото облаци, на практика ме обричаха на слепота чак до идването на зората. Не виждах нито звезди, нито земя.

Бях оставил часовника си на брега и нямах представа нито за времето, нито за мястото. Колко време бях пътувал по вълните? И в каква посока? Изведнъж изтръпнах и осъзнах, че може течението да ме е отнесло в открито море! Паниката се стовари върху мен като удар с юмрук.

Във въображението ми се развихриха параноични, несвързани фантазии. Ами ако тази жена беше някаква особнячка или дори луда? Дали пък нямаше някакви сметки за уреждане със Сократ. Ами ако тя умишлено…? Не! Това беше невъзможно? Продължих да си блъскам главата. Обикновените начини да проверявам кое е реално и кое не тук не вършеха работа.

Веднага щом успеех да отблъсна поредната вълна на страха, се надигаше друга. Умът ми се гмурна под повърхността на морето и аз потръпнах, представяйки си как долу плуват някакви огромни тъмни силуети. Почувствах се малък и самотен, нищожна точица в океана, на хиляди метри над океанското дъно.

Стори ми се, че минаха часове. Лежах неподвижен и ослушвах с надежда да чуя звука на катер от Бреговата охрана или пък да зърна спасителен хеликоптер. Но истината беше, че никой не знаеше къде съм — никой с изключение на Рут Джонсън. Облаци закриха луната и звездите, и небето така притъмня, че не можех да кажа дали очите ми са отворени или затворени. Страхувайки се да заспя, аз ту се унасях, ту отново се сепвах. Но нежното и приспивно издигане и спускане на океана най-накрая надделя и аз потънах бавно в безмълвие като скала в морските дълбини.

Събудих се с първата светлина на зората, осъзнах къде съм, изправих се рязко и паднах от сърфа. Плюейки погълнатата солена вода, аз се качих обратно на дъската, огледах се с известна надежда и в този момент у мен се надигна мрачно предчувствие. Не се виждаше нищо друго освен океана. Надвиснали облаци криеха всяко възможно късче земя. Доколкото разбирах, намирах се някъде много навътре в Тихия океан. Бях чувал за силни течения, които могат да отнесат човек направо в открито море. Можех да греба, но в каква посока? Борейки се с паниката, аз се заставих да си поема дълбоко въздух и да се успокоя.

След това направих едно още по-тревожно откритие. Нямах нито риза, нито сенник, нито храна, нито вода. За първи път ми мина през ума, че дори мога да загина тук. Че това не е някакво снобско забавление. Може би бях направил много голяма грешка.

Рут Джонсън беше написала, че тук става дума за „доверие и вяра“. „Как ли пък не“ — промърморих си аз, „доверие, вяра и безразсъдна глупост“. Какво ме беше накарало да изгубя ума си? Кой нормален човек се оставя със сърфа си на океанските течения, защото някаква възрастна жена му е казала да направи така?

„Не е възможно всичко това да ми се случва“, казах аз и се стреснах от звука на собствения си глас. Думите ми бяха приглушени и задавени от огромните пространства отгоре и отдолу. Вече чувствах топлината на сутрешното слънце върху гърба си.

Облаците се разпръснаха и там остана само пламтящото лазурно небе. Имах време да обмисля положението си — нищо друго освен време. Като изключим случайния крясък на някой албатрос или тихото бръмчене на самолет някъде високо горе, безмълвието беше единственият ми другар.

От време на време отпусках краката си с плясък в солената вода и си тананиках нещо като мелодия, за да запълня тишината. Но доста скоро мелодиите замряха. Ужасът бавно запълзя по гръбнака ми.

С напредването на деня ставах все по-жаден, а страхът ми нарастваше със засилването на огнената пещ на слънцето. Нямам предвид онзи страх от дулото, което са опрели в ребрата ти или при вида на кола, която изведнъж се насочва челно към твоето платно — това беше едно усещане за абсолютна неизбежност, едно тихо осъзнаване, че ако някой не ме спаси скоро, несъмнено ще изгоря до смърт върху хладното, зелено море.

Часовете се нижеха мъчително бавно и кожата ми започна да порозовява. В късния следобед жаждата ми се превърна в идея-фикс. Опитах всичко, какво ми дойде на ум, за да се предпазя: завъртах сърфа да гледа в различни посоки; потапях се многократно в хладната вода и търсех сянката на дъската, държейки се внимателно за напуканата й повърхност. Морската вода беше единствения ми щит срещу слънцето и благодарение на нея успях да дочакам падането на благословения мрак.

През нощта започнах трескаво да горя, а после затреперих от студ. Дори и най-лекото движение беше болезнено. Тръпнех и обгръщах тялото си с ръце, обзет от разкаяние. Как можах да направя нещо толкова глупаво? Как можах да се доверя на онази стара жена и защо тя постъпи така с мен? От жестокост или просто бе сбъркала някъде? И в двата случая изходът беше един — щях да умра, без да разбера защо? „Защо?“-питах се аз, докато съзнанието ми се замъгляваше.

Сутринта ме завари да лежа неподвижно. Кожата ми беше станала на мехури, а устните ми бяха напукани. Мисля си, че неминуемо щях да загина, ако не беше един неочакван дар от небето. Със зазоряването се появиха тъмни облаци. Надигна се дъждовна буря и слънцето се скри за няколко часа — още няколко часа живот. Дъждовни капки, смесени със сълзи на благодарност пареха подпухналото ми лице.

Нямах с какво да задържа водата освен с уста. Легнах по гръб с широко отворени челюсти, опитвайки се да уловя всяка капка, но накрая почувствах, че мускулите ми конвулсивно се схващат. Събух плувките си, за да попия с тях, колкото може повече дъждовна влага.

Твърде скоро палещото слънце се върна и се издигна високо в безоблачното синьо небе, сякаш никога не бе имало буря. Устните ми бяха вече дълбоко напукани. Обграден от вода, аз умирах от жажда.

Махатма Ганди веднъж бе казал: „На гладуващия Бог може да се яви само във вид на хляб.“ Сега водата беше станала моят бог, моята богиня, моя единствена мисъл и страст. А просветлението и знанието — тях бих заменил, без да се замисля нито за миг, за чаша чиста, хладна, утоляваща жаждата вода.

През по-голямата част от сутринта бях във водата, вкопчен в сърфа. Но това по никакъв начин не ми помогна за ужасната жажда, която изпитвах. По-късно следобед ми се стори, че зърнах някаква перка да обикаля в кръг недалеч от мен и бързо се покачих на дъската. Кожата ми продължи да изгаря и да се напуква и след известно време ми хрумна мисълта, че челюстите на акулата навярно са единственото ми спасение от бавната смърт. Като сърна, която открива гърлото си на лъва, част от мен все по-силно желаеше да се предам, просто да потъна в морето и да изчезна.

Когато падна нощта, отново пламнах в треска. Изпадайки в нещо като делириум, засънувах че плувам в планински поток, пиех до насита, лежах отпуснат в хладно езеро и водата се просмукваше в порите ми. Сетне отнякъде се появи усмихнатото лице на Рут Джонсън с побелелите си коси. Дълбоките и очи се присмиваха на глупостта ми.

С издигането и спускането на океана аз ту изпадах в несвяст, ту се връщах в съзнание. Приличах на призрачно същество, което се лута между реалността и бълнуването. В момент на прояснение осъзнах, че ако не намеря земя на следващия ден, всичко ще свърши.

В ума ми се мярнаха картини: дома ми в Охайо, задния двор, отпуснал съм се на шезлонга в сянката на една бреза, пийвам лимонада, чета роман, играя с дъщеря си, хапвам лека закуска, защото съм малко гладен — удобствата и сигурността на дома. Всичко това сега изглеждаше далечен сън, а всичко наоколо — кошмарна действителност. Ако въобще бях заспивал, не помнех.

Утрото дойде твърде скоро.

Този ден научих какво е адът: болка и обгаряне, страх и очакване. Бях готов да се претърколя от дъската, да се отпусна в хладната вода и да оставя смъртта да ме завлече в селенията си. Бях готов на всичко, за да спра болката. Проклех тялото си, тленното си тяло. Сега то беше бреме, източник на страдание. Но една друга част от мен не се предаваше, решена да се бори до сетен дъх.

Слънцето се придвижваше мъчително бавно по небето. Скоро намразих това чисто небе и отправях тихи благодарности към всяко облаче, което скриеше слънцето, докато стоях вкопчен в дъската, потопен във вода, която не можех да пия.

През нощта лежах изтощен — нито буден, нито заспал — понесен през чистилището. Надзърнах през подпухналите си клепачи и ми се стори, че виждам в далечината скали. Счу ми се и звука на морски прибой. После изведнъж излязох от унеса си и разбрах, че това не е видение. Беше истинско! Там беше надеждата. И животът. Щях да оцелея. Заплаках, но открих, че не са ми останали сълзи.

Почувствах през мен да преминава вълна от енергия. Съзнанието ми стана кристално чисто и погледът ми изведнъж се проясни. Не можех да загина точно сега — бях твърде близо! Впрегнах всичката си останала сила и започнах да греба към брега. Щях да живея!

Скалите сега се издигаха около мен като гигантски небостъргачи и спускаха склоновете си в морското дъно. С все по-голяма скорост, тласкан от прибоя, аз се носех към канарите. Изведнъж вълните закипяха застрашително. Помня как се вкопчих в дъската, тя се издигна, счупи се с трясък във въздуха и се разпадна на парчета. След това трябва да съм припаднал.

Нови посоки

В долината Пелекуну, разположена дълбоко сред обраслите с мъх зъбери на остров Молокай, има една малка колиба. Отвътре идваха крясъците на жена, които раздираха въздуха. „Мама Чия! Мама Чия!“, викаше тя в болка и ужас, борейки се с родилните мъки на едно тежко раждане.

Молокай — място, където през деветнадесети век бяха прокуждали прокажените, изоставени да очакват гибелта си, откъснати от останалия свят поради страх и невежество.

Молокай — дом на туземно хавайско население, японци, китайци, филипинци и неголям брой европейци и американци; убежище за контра-култури и алтернативни начини на живот; подслон на жилави и независими хора, които избягваха прогреса и туристическия бизнес на другите острови, хора, които се трудеха усилено, живееха просто и учеха децата си на изконните ценности и любов към природата.

Молокай — остров на природни духове и легенди, тайно погребално светилище на кахуна купуас, шамани, магьосници, лечители и воини на духа, живели в съзвучие със законите на земята.

Молокай беше готов да приеме още една човешка душа.

Мицу Фуджимото, дребна жена с японска и американска кръв в жилите си, малко над четиридесетте, мяташе глава наляво-надясно, плувнала в пот. Тя се молеше, стенеше и ронеше сълзи за детето си и проплакваше тихо: „Мама Чия!“. Избутвайки и пъхтейки при всяка контракция тя се бореше за живота на бебето си.

Часове или минути по-късно — не мога да кажа точно — след като се бях носил в унес, ту губейки съзнание, ту изплувайки отново, аз се събудих ужасно жаден. Щом чувствах жажда, значи бях жив! Логиката на това откритие ме разтърси дълбоко и в течение на няколко мига на прояснение аз изучавах внимателно тялото си, отвътре и отвън. Главата ми пулсираше. Кожата ми гореше. Не виждах нищо. Бях ослепял! Повдигнах ръка, чувствайки я невероятно слаба, опипах очите си и с огромно облекчение открих, че бяха покрити с марля.

Нямах никаква представа къде съм — в болница, в стая, в Охайо или може би в Калифорния. Може би бях болен или се беше случила някаква злополука. Или пък всичко това беше сън.

Дългите черни коси на Мицу лежаха сплетени и сплъстени върху лицето и възглавницата й. След като първото й дете беше починало преди близо десет години, тя се закле никога повече да няма друго. Не можеше да понесе болката и страданието на една втора загуба.

Но когато прескочи четиридесетте, разбра, че това щеше да бъде последният й шанс. Сега или никога. И така Мицу Фуджимото и съпругът й Сей взеха своето решение.

Минаха много месеци и лицето на Мицу засия, а в утробата й започна да зрее живот. Семейство Фуджимото щяха да бъдат благословени с дете.

Денят дойде и Сей хукна към долината да търси помощ. Мицу лежеше изкривена на матрака си, пъхтеше и си поемаше дъх между контракциите — изтощена, самотна и изплашена, че нещо ужасно се е объркало… че бебето се е завъртяло не както трябва. С всеки пристъп на контракциите стените на утробата й се втвърдяваха като камък и Мицу крещеше и призоваваше Мама Чия.

Когато се върнах в съзнание, светът продължи да тъне в мрак, защото върху очите ми все още имаше марля. Кожата ми пламтеше. Не ми оставаше нищо друго освен да стена и да търпя.

Чух някакъв звук. Какво беше това? Сякаш някой изцеждаше парцал над купа с вода. Като че в отговор почувствах някой да докосва челото ми с хладка кърпа. След това успокоително ухание изпълни ноздрите ми.

Чувствата ми напираха да излязат на повърхността. По лицето ми се търкулна сълза.

— Благодаря — измънках аз едва чуто и дрезгаво. Протегнах се бавно и улових малката ръка с кърпата, която бършеше гърдите и раменете ми.

Изненадах се, когато чух глас на момиче, малко момиче, може би на девет-десет години.

— Почивайте сега — каза то.

— Благодаря — повторих аз и сетне добавих: — Вода… моля. Момичешката ръка зад врата ми нежно повдигна главата ми, за да мога да пия. Сграбчих чашата и понечих да отпия повече, но водата се разля по устните и по гърдите ми. Момичето дръпна чашата.

— Простете, казаха ми да ви давам да пиете по малко — извини се тя и пусна главата ми на възглавницата.

След това трябва да съм заспал.

Мъките на Мицу продължиха, но сега тя беше вече твърде изтощена, за да се напъва и твърде уморена, за да крещи. Изведнъж входната врата се отвори и мъжът и влетя вътре задъхан от усилието да тича по стръмния, разкалян път.

— Мицу! — извика той, — доведох я!

— Фуджи, трябват ми чисти чаршафи… веднага — каза Мама Чия и тръгна направо към изтерзаната бъдеща майка, за да види какво е положението. След това бързо разтри ръце. — Донесете ми още три чисти кърпи… и сложете да заври едно ведро вода. После тичай до камиона и ми донеси кислородната маска.

Бързо и умело Мама Чия — акушерка, лечителка и кахуна — отново провери състоянието на Мицу и се приготви да обърне бебето. Това можеше да се окаже трудно раждане, но с Божията помощ и с подкрепата на духовете на острова, тя щеше да спаси майката и двете заедно щяха да изведат един нов живот на белия свят.

Паренето стихна и се превърна от непрестанна болка в леко туптене. Опитах се предпазливо да раздвижа мускулите на лицето си.

„Какво бях сторил със себе си?“, запитах се аз в отчаяние, надявайки се все още да се събудя от този кошмар — налудничав, глупав, ненужен. Но това не беше сън. В очите ми пареха сълзи. Бях толкова слаб, че едва можех да се помръдна. Напуканата ми и пресъхнала уста с усилие отново промълви думи „Вода… моля.“ Но никой не ме чу.

Спомних си какво ми беше казал веднъж Сократ за търсенето на смисъла. „По-добре никога не се захващай с това, но захванеш ли се веднъж, по-добре го завърши.“

„По-добре никога не се захващай, по-добре никога не се захващай“, мърморех си аз, преди да потъна в сън.

Плачът на новороденото отекна през отворените прозорци на малката колиба в тропическата гора. Мицу успя да се усмихне, притискайки детето до гърдите си. Фуджи седеше наблизо сияещ и от време на време протягаше ръка да докосне жена си и бебето. По страните му се стичаха сълзи на радост.

Мама Чия разтреби наоколо, както бе правила толкова много пъти в миналото.

— Всичко ще бъде наред с Мицу и сина ти, Фуджи. Сега те оставям ти да се погрижиш за тях… и съм сигурна, че ще бъдат в много добри ръце. — Тя се усмихна.

Без да се притеснява никак, японецът се разплака, взе ръцете й в своите и заприказва ту на хавайски, ту на японски, ту на английски:

— Мама Чия, махало! Махало! Аригато госаймас! Как бих могъл някога да ти се отблагодаря? — попита той, все още със сълзи в очите си.

— Ти току-що го направи — отвърна тя. Но от израза на лицето му й стана ясно, че нито благодарностите му, нито сълзите му можеха да бъдат достойна отплата в очите на Фуджи — това беше въпрос на гордост и чест. Затова Мама Чия добави: — Ще се радвам да ми дадеш от твоите зеленчуци. Ти отглеждаш най-добрите сладки картофи на острова.

— Ще получиш най-доброто от най-доброто! — обеща й той.

Мама Чия хвърли последен поглед към уморената, но грейнала от щастие Мицу, която кърмеше бебето си, сетне взе раницата си и тръгна пешком надолу към долината. Трябваше да види още един болен.

Събудих се, когато познатите вече малки ръце повдигнаха главата ми и внимателно наляха някаква течност върху езика ми. Преглътнах я жадно. Имаше странен, но приятен вкус. След още няколко глътки ръцете старателно разстлаха нещо като мехлем върху лицето, гърдите и раменете ми.

— Това е лапа от плодовете на дървото пони, смесени с алое — каза момичето с тихия си детски глас. — Ще помогне на кожата ти.

Когато се събудих отново, бях по-добре. Главоболието почти беше стихнало, а кожата ми, макар да я чувствах опъната, вече не гореше. Отворих очи. Марлята я нямаше. Зарадван от възможността да виждам отново, аз завъртях бавно глава и се огледах. Бях сам, на брезентово легло в ъгъла на единствената малка, но чиста стаичка на колиба, построена от дървени трупи. От импровизираните сенници струеше светлина. До леглото ми се мъдреше дървен сандък. До отсрещната стена имаше скрин с чекмеджета.

В ума ми прелитаха многобройни въпроси: „Къде съм? Кой ме спаси? Кой ме доведе тук?“

— Хей! — извиках аз. Хей? — повторих по-високо. Чух стъпки и след това се появи момичето. То имаше смолисто-черни коси и красива усмивка.

— Здравейте — каза детето. — По-добре ли се чувствате?

— Да — отвърнах аз. — Коя… коя си ти? Къде съм?

— Вие сте тук! — отвърна тя развеселена. — А аз съм Сачи, помощничката на Мама Чия — добави гордо момичето. — Истинското ми име е Сачико, но за краткост Мама Чия ме нарича Сачи…

— Коя е Мама Чия? — прекъснах я аз.

— Леля ми. Тя ме учи на тайните на кахуна.

— Кахуна — значи все още съм в Хаваите?

— Разбира се! — каза тя и се усмихна на глупавия ми въпрос.

— Това е Молокай. — Момичето посочи една избеляла карта на Хавайските острови, закачена над главата ми на стената.

— Молокай! Течението ме е отнесло до Молокай! — попитах аз смаяно.

Мама Чия напредваше бавно надолу по виещата се пътека. Беше изминала една тежка седмица и след последните няколко дни се чувстваше уморена. Но работата и изискваше енергия отвъд тази на материалното й тяло.

Тя продължи надолу по пътя през гората. Сега нямаше време за почивка. Искаше да прегледа новия си пациент. Роклята й на цветя, все още влажна от падналия дъжд, беше изцапана с кал по краищата. Косите й бяха полепнали по челото на мокри кичури. Нехаейки за външния си вид, тя ускори, колкото може, крачка по хлъзгавата пътека, която щеше да я отведе до нейния болен.

Мама Чия навлезе в последния завой — тялото й помнеше пътя толкова добре, че можеше да го следва дори в безлунна нощ — и видя сечището и колибата, сгушена, почти скрита сред зелената стена от дървета. „Стои си там, където я оставих“, пошегува се жената. Тя мина покрай бараката за инструменти и зеленчуковата градина, после влезе вътре.

Опитах се да се поизправя в леглото и да погледна през отворения прозорец. Късното следобедно слънце се спускаше надолу и осветяваше отсрещната стена. Почувствах замайване и се облегнах назад.

— Сачи! — казах аз немощно, — как се озовах тук? И…

След това, ужасен, аз се изправих отново и почти припаднах, когато видях една жена да влиза с куцукане в стаята и да се извръща към мен.

— Рут Джонсън? — извиках аз втрещен. Нима това беше истина? — Сънувам ли? — попитах аз.

— Напълно възможно — отвърна тя. Но това не беше сън. Жената, която ме беше изпратила със сърфа, сега се беше надвесила над мен.

— Ти едва не ме уби! — изкрещях аз.

Жената опря бастуна си на стената, пооправи възглавницата ми и внимателно ме бутна назад в леглото. Тя не се усмихваше, но лицето й излъчваше топлота, каквато не бях доловил преди. Тя се обърна към момичето.

— Добре си се грижила за него, Сачи. Зная, че родителите ти ще бъдат доволни.

Сачи се усмихна лъчезарно. На мен обаче ми се въртяха други неща в главата.

— Коя си ти! — попитах жената. — Защо ми причини това? Какво става тук?

Рут Джонсън не ми отговори веднага. Малко по-късно, докато мажеше лицето ми с някакъв друг мехлем, тя каза тихо:

— Не разбирам… ти не ми приличаш на някой глупав младеж. Защо не спази указанията ми? Защо тръгна без сенник, храна и вода?

Отблъснах ръката й от лицето си и се надигнах отново.

— Какви указания? За какво ми е притрябвал сенник през нощта? Кой взима вода и храна, когато излиза със сърф? Защо не ми каза от какво ще имам нужда?

— Но аз ти казах — прекъсна ме тя. — Написах го… казах ти да се погрижиш да вземеш храна и вода за три дни, сенник и…

— В бележката нямаше нищо такова — спрях я аз.

Тя замълча, озадачена и замислена.

— Как е възможно това? — попита тя, взирайки се в пространството. — На втората страница написах всичко…

— За каква „втора страница“ говориш? — попитах аз. — Даде ми само изрезката от вестник с една бележка. Беше писала на лицето и на гърба…

— Но имаше още една страница — пресече ме тя.

В този момент разбрах какво се е случило.

— Бележката — казах аз. — Тя завършваше с думите „Погрижи се“. Реших, че просто искаш да направя всичко, което ми беше написала.

Когато разбра, какво по всяка вероятност се беше случило, Рут Джонсън затвори очи. За миг по лицето й пробяга някаква смесица от емоции, но после всичко изчезна. Тя поклати тъжно глава и въздъхна.

— Втората страница уточняваше всичко, от каквото ще имаш нужда, а също и къде ще те отведе течението.

— Аз… навярно съм я изтървал, когато съм прибирал другите неща в джоба си.

Облегнах глава на възглавницата. Не знаех дали да плача или да се смея.

— А докато бях в океана, си мислех, че ти принадлежиш към „безмилостното училище“.

— Не е чак толкова безмилостно! — отвърна тя. Засмяхме се, защото не ни оставаше нищо друго и защото цялата история беше толкова нелепа.

Все така засмяна, тя добави:

— А като се почувстваш по-добре да продължиш нататък, можем да те хвърлим от някоя скала!

Засмях се дори по-високо от нея и болката в главата ми се върна. Само за миг се запитах дали пък тя не говори сериозно.

— Но коя си ти? Искам да кажа…

— В Оаху съм Рут Джонсън. Тук моите приятели, ученици и пациенти — в това число и хората, които почти съм убила — ме наричат Мама Чия. — Тя се усмихна.

— Е добре, Мама Чия, как се озовах тук?

Тя тръгна към окачената на стената карта на островите и вдигна ръка.

— Течението те отнесе през протока Каиви, покрай нос Илио и оттам на изток покрай северния бряг на Молокай, покрай нос Кахиу, към Камоку и така се озова недалеч от долината Пелекуну — бих казала по не толкова елегантен начин, но съвсем навреме, точно както знаех, че ще се случи. Има една пътека, проход, известен само на неколцина. Няколко мои приятели ми помогнаха да те донесем тук.

— А къде се намираме сега?

— На едно усамотено място — горски резерват. Поклатих глава и потрепнах, усещайки пулсираща болка.

— Нищо не разбирам. Защо е цялата тази загадъчност?

— Всичко това беше част от твоето посвещаване, казах ти. Ако беше подготвен… — Гласът й постепенно затихна. — Бях небрежна. Съжалявам, че си понесъл всичко това, Дан. Смятах да те поставя пред едно изпитание за вяра, а не да те изпържа под слънцето — извини се тя отново.

— Е добре — рекох аз, — мога ли поне да се считам за посветен.

Тя въздъхна.

— Надявам се, че да.

След кратко мълчание попитах:

— Как разбра, че пристигам на Хаваите? Допреди няколко дни и аз дори не знаех това? Знаеше ли кой съм, когато се срещнахме за първи път пред банката? И как най-вече ме намери?

Мама Чия погледна навън през прозореца, преди да отговори.

— Тук са намесени други сили… и това е единственото обяснение, което мога да ти дам. Аз рядко отварям местните вестници и почти никога не чета колонката с лични обяви. Бях в къщата на сестра ми в Оаху в очакване на партито на Виктор, когато зърнах вестника на масичката за сервиране на кафе. Канехме се да излизаме и докато я чаках да се приготви, аз взех вестника и го прегледах. По някакъв начин погледът ми беше привлечен от твоята обява и в този момент през мен премина нещо като електрическа вълна. Бях обзета от усещане за съдбовност.

Лежах съвсем неподвижно, но по гърба ми пробягаха ледени тръпки.

— Когато прочетох онази обява — продължи тя, — почти видях лицето ти, толкова ясно, колкото го виждам и сега. — Тя нежно докосна изприщените ми страни. Толкова се зарадвах, когато най-накрая пристигна.

— Но защо си се зарадвала? Какво те е грижа за мен?

— Когато прочетох обявата ти, изведнъж всичко изплува… спомних си какво Сократ ми беше писал за теб.

— Какво ти е писал за мен?

— Сега това няма значение. Време е да хапнеш нещо — рече Мама Чия. Тя бръкна в раницата си и извади оттам едно манго и една папая.

— Всъщност не съм гладен — казах аз. — Стомахът ми се е свил. — И наистина бих искал да науча какво Сократ ти е писал за мен.

— Не си ял нищо от седем дни — сгълча ме тя нежно.

— Правил съм го и преди — отвърнах аз. — Освен това трябваше да сваля няколко килограма. — Посочих кръста си, който сега беше значително по-слаб.

— Може би, но този плод е благословен и ще ти помогне да се излекуваш много по-бързо.

— Наистина ли мислиш така?

— Не мисля. Зная го — отговори тя, сетне разряза един плод от скоро откъсната папая, изгреба черните семки от вътрешността и ми подаде половината.

Погледнах свежия плод.

— Може би съм малко гладен — рекох аз и гризнах едно малко парченце. Усетих сладостта му да се разтапя върху езика ми. Вдишах дълбоко аромата. — Ммммм — измънках аз, отхапвайки второ парче. — Значи това лекува?

— Да — каза Мама Чия и ми подаде резен зряло манго. — И това също.

Ядях покорно, с нарастващ ентусиазъм и я разпитвах между хапките:

— И така, как ме откри… на улицата?

— Поредната прищявка на съдбата — отвърна тя. — След като видях обявата ти, реших по някакъв начин да се свържа с теб… или пък да те наблюдавам известно време, за да видя, дали ти ще ме откриеш.

— Никога нямаше да те открия — ти дори не работиш в банка.

— Преди шест години работех.

— Предполагам, че ние се намерихме един друг — казах аз, отхапвайки отново от мангото.

Мама Чия се усмихна.

— Да. А сега е време аз да си вървя, а ти да почиваш.

— Чувствам се вече много по-добре… и все още ми се ще да науча защо си се зарадвала, когато пристигнах.

Тя направи пауза, преди да отговори.

— Има една по-голяма картина, която ти все още не можеш да видиш. Един ден може да достигнеш до много хора. Може би ще намериш правилния лост и ще промениш истински нещата. А сега затваряй очи и заспивай.

„Лост“, замислих се аз, след като послушах съвета й. Думата прелетя през ума ми и ме върна към един случай отпреди години, от времето, когато работех със Сократ. Вървяхме към университета „Баркли“, след като бяхме закусили в кафенето на Джоузеф. Когато двамата със Сок наближихме университетското градче, един студент ни подаде листовка.

Погледнах я и се обърнах към спътника си:

— Сок, ще хвърлиш ли един поглед на това? Отнася се за спасяването на китовете и делфините — въздъхнах аз. — Миналата седмица беше за подтиснатите хора. А по-миналата за гладуващите деца. Понякога се чувствам толкова виновен, че се интересувам само от себе си, докато там някъде по света има толкова много хора в нужда.

Сократ ме погледна безизразно и продължи да върви, все едно не бях казал нищо.

— Чу ли ме, Сократ?

В отговор той спря, обърна се и каза:

— Ще ти дам пет долара, ако успееш да ме удариш по лицето.

— Моля? Какво общо има това с…

— Десет долара — качи той мизата. След това започна да ме удря на шега, но аз отказах да се хвана на въдицата му.

— Никога през живота си не съм удрял стар човек и не възнамерявам…

— Повярвай ми, младежо, не съществува никаква опасност да успееш да удариш този стар човек. Ти имаш рефлексите на охлюв.

В този момент чашата преля. Направих няколко пробни замаха и след това понечих наистина да го ударя.

Озовах се на земята с китка, приклещена в болезнена хватка. Сок ми помогна да се изправя и попита:

— Забеляза ли, че един малък лост може да бъде много ефективен?

— Да, не можех да не забележа — отвърнах аз, раздвижвайки китката си.

— За да можеш истински да помагаш на хората, ти трябва да се научиш да ги разбираш. Но не можеш да разбереш някого, ако преди това не разбереш себе си. Познай себе си. Подготви се. Развий яснота, мъжество и чувствителност, за да можеш да си послужиш с правилния лост на правилното място в правилния момент. После действай.

Това беше последното нещо, което си спомних, преди да потъна в дълбок сън.

На другата сутрин Сачико пристигна със свежи плодове и кана с вода. Сетне тя ми махна с ръка, каза: „Време е за училище“ и хукна навън.

Скоро след това дойде Мама Чия и намаза отново лицето, шията и гърдите ми с ухаещия на чисто мехлем.

— Бързо се оправяш… както и очаквах.

— След няколко дни трябва да съм готов за път. — Надигнах се от възглавницата и се протегнах внимателно.

— Готов за път? — попита тя. — Смяташ ли, че си готов да тръгнеш за някъде? И какво ще намериш, когато стигнеш там — каквото намери в Индия?

— Откъде знаеш за това! — попитах аз смаян.

— Когато разбереш откъде зная — рече тя, — ще бъдеш готов да продължиш пътуването си. — Мама Чия ме погледна пронизващо. — Абрахам Линкълн веднъж казал, че ако има шест часа да отсече едно дърво, първите пет ще прекара в острене на брадвата. Теб те чакат големи дела, но все още не притежаваш необходимата острота. Ще отнеме време и ще е необходима огромна енергия.

— Но аз се чувствам все по-добре. Скоро ще имам достатъчно енергия.

— Не говорех за твоята енергия, а за моята.

Отпуснах се отново в леглото и изведнъж се почувствах като товар.

— Наистина трябва да замина — казах аз. — Имаш други хора, за които трябва да се грижиш. Не искам да се натрапвам.

— Да се натрапваш? — повтори тя. — Диамантът натрапва ли се на полировчика на скъпоценни камъни? Стоманата натрапва ли се на ковача? Моля те, Дан. Остани за известно време. Не мога да си представя по-добър начин да използвам енергията си.

Думите й ме окуражиха.

— Е, добре — усмихнах се аз, — може би няма да е толкова тежко, колкото си мисля. Имам подготовката на гимнастик. Зная как да постигам нещата. Освен това прекарах доста време със Сократ.

— Да — каза тя. — Сократ те е подготвил за мен. Аз пък ще те подготвя за онова, което те очаква по-нататък. — Тя прибра мехлема в една кутия и я сложи на бюрото.

— Е, какво ме очаква? Имаш ли някакъв план за действие? С какво се занимаваш тук все пак?

Тя се засмя.

— Играя различни роли, нося различни шапки за различни хора. За теб съм без шапка. — След кратко мълчание тя продължи: — През повечето време помагам на приятелите си. Понякога просто си седя и не правя абсолютно нищо. Друг път пък се упражнявам в приемането на различни форми.

— Приемане на различни форми?

— Да.

— Какво значи това?

— О, това значи да се превръщаш в различни неща, да се сливаш с духовете на животни, скали или на водата — ето за това става дума. Да погледнеш живота от различен ъгъл, ако разбираш какво искам да кажа.

— Но в действителност ти не…

— Стана време да вървя — прекъсна тя въпроса ми по средата. Трябва да посетя някои хора. — Мама Чия взе оставената до библиотеката раница, грабна бастуна си и излезе, преди да успея да кажа нещо.

Изправих се отново в леглото с известно усилие. Виждах я едва-едва през отворената входна врата как куцука ритмично с бастуна си нагоре по лъкатушната горска пътека.

Облегнах се назад и се загледах в тънките лъчи слънчева светлина, които преминаваха през дупките на пердетата и се запитах дали въобще някога ще погледна с добро око на слънцето.

Бях преживял един временен неуспех, но я открих! Тялото ми тръпнеше в нарастващо вълнение. Пред мен се отваряше един труден, може би дори опасен път, но поне беше открит.

Бос по горската пътека

На другата сутрин се събудих гладен като вълк и изпълнен с благодарност за купата с плодове на нощната масичка. В едно чекмедже намерих нож и лъжица и без да губя никакво време изядох последователно два банана, плод от пасифлора и една папая. Напомних си да забавя малко темпото и да дъвча, но храната просто сякаш изчезваше.

След закуска се почувствах по-добре и реших да проуча къде се намирам. Провесих крака от леглото, изчаках да отмине лекото замайване и после станах. Слаб и залитащ, аз се огледах наоколо. Толкова много бях отслабнал, че банските ми почти падаха. „Ще трябва да напиша книга по диетично хранене“, промърморих под нос. „Ще я нарека «Диета върху дъска за сърф» и вероятно ще спечеля един милион долара.“ Все още неустойчив, аз се заклатушках към каната с вода върху кухненския шкаф, отпих бавно и сетне тръгнах към някаква химическа тоалетна в едно заградено със завеси място. Щеше да ми свърши работа. Сигурно беше, че поне бъбреците ми работят добре.

Вгледах се в лицето си в едно старо огледало. Покрито със сълзящи язви и струпеи, то ми заприлича на лице на непознат. Част от гърба ми беше все още бинтован. Запитах се как малката Сачи понасяше тази гледка, да не говорим пък да ме докосва.

Отправих се към входната врата с чести почивки и скоро се озовах в сянката на колибата и близките дървета. Усещането на коравата земя под мен беше приятно, но краката ми все още не ме държаха. Не можех да стигна далеч без обувки. Запитах се дали някой беше открил раницата с всичките ми вещи. Ако това се беше случило, можеха да помислят, че съм се удавил. „Или пък“, замислих се мрачно, „някой крадец бе намерил портфейла ми, самолетните билети, кредитната ми карта!“ Не, бях скрил раницата твърде добре. Бях я пъхнал в един дълбок гъсталак, покрит с изсъхнали клони. Щях да спомена за това на Мама Чия следващия път, когато я видех, но така се случи, че тя се отби при мен едва няколко дни по-късно.

Успях да измина известно разстояние по пътеката и така открих едно място с чудесна гледка. Високо над мен, в далечината, се издигаха голи вулканични канари, които се извисяваха нагоре в самото сърце на острова. Ниско долу, през клоните на избуялите дървета, виждах едва-едва късчета синьо небе. Предположих, че колибата ми се намира някъде по средата между скалите горе и морето долу.

Уморен и малко подтиснат от слабостта си, аз поех надолу по пътеката. Когато се прибрах, легнах и заспах отново.

С всеки следващ ден апетитът ми се възвръщаше с нарастваща сила. Ядях тропически плодове, сладки и обикновени картофи, царевица, корени от таро и макар храната ми да беше обикновено вегетарианска, от един момент на бюрото ми всяка сутрин започна да се появява малко прясна риба с някаква супа от водорасли, доставяни, по мое мнение, от Сачико. Мама Чия настояваше да ям супата, „защото щяла да ми помогне да се излекувам от пораженията от слънчевото изгаряне и облъчването“.

През ранните сутрини и късните следобеди тръгвах на по-дълги разходки и изминавах по няколкостотин метра през тучната долина и нагоре през тропическата гора с гладкокори дървета кукуи, индийски смокини, извисяващи се палми и евкалипти, чиито листа блещукаха под повеите на морския бриз. Червен и бял джинджифил растеше навсякъде сред крехките папратови стебла на амаумау а червеникавата земя беше покрита с килим от мъхове, треви и листа.

С изключение на сечището около моята колиба, всичко останало наоколо беше полегато. В началото се уморявах бързо, но скоро престанах да се задъхвам и започнах да се изкачвам по-нависоко във влажния, оздравителен въздух на тропическата гора. Няколко километра по-долу отвесните скали, така наречените пали, се спускаха към морето. Как въобще бяха успели да ме пренесат до колибата?

През следващите няколко сутрини, след като се събуждах, в ума ми продължаваше да витае образа на Мама Чия или чувах гласа й. И всяка сутрин се чувствах необикновено отпочинал. Учуден откривах как корите от язвите и струпеите ми бързо се белеха и под тях се откриваше нежна нова кожа, която изглеждаше почти напълно заздравяла. Силата ми се възвръщаше, а с нея и усещането, че ме чака някаква неотложна работа. Бях открил Мама Чия. Вече бях тук. И сега какво? Какво трябваше да науча или да направя, преди тя да ме насочи към следващата стъпка от пътуването ми.

Когато се събудих на другия ден, слънцето почти беше достигнало най-високата си точка. Останах още малко в леглото, заслушан в пронизителните крясъци на птиците и след това се отправих на поредната си къса разходка. Босите ми крака привикваха към земята.

По-късно, когато се прибирах, видях Мама Чия да влиза в колибата, очаквайки вероятно да ме намери в леглото. Закрачих бързо надолу и едва не се подхлъзнах на мокрите листа, които бяха станали коварни след сутрешния проливен дъжд. Горд с бързото си възстановяване, аз реших да се пошегувам с нея, скрих се зад бараката и надникнах иззад нея, когато тя излезе навън и се огледа, незнаеща какво да мисли. Сетне отново се дръпнах зад постройката, сложих ръка на устата си, за да не се засмея на глас, поех си дълбоко въздух и отново надзърнах зад ъгъла. Мама Чия вече не беше там.

Уплаших се, че може да е тръгнала да ме търси, излязох от укритието си и тъкмо се канех да я повикам, когато една ръка ме потупа по рамото. Обърнах се и видях усмихнатото й лице.

— Как разбра къде съм? — попитах аз.

— Чух те да ме викаш.

— Не съм те викал!

— Напротив, извика ме.

— Не, не съм! Канех се, но…

— Тогава как разбрах, че си тук!

— И аз това те попитах!

— Май се върнахме в самото начало — рече тя. — Седни. Донесла съм обяд.

При думата обяд аз се подчиних незабавно. Седнахме на дебелия килим от влажни листа в сянката на едно дърво. Стомахът ми къркореше, когато тя ми предложи порция чудесни сладки картофи — най-добрите, които някога бях опитвал — ориз със специални подправки и различни видове свежи, хрупкави зеленчуци. Не зная как бе събрала всичко това в раницата си.

Докато се хранехме, разговорът замря. Накрая, все още дъвчейки, аз казах:

— Благодаря ти. Наистина умееш да готвиш.

— Не съм го готвила аз — отвърна тя. — Сачи приготви всичко.

— Сачико? Кой я е научил да готви така? — попитах аз.

— Баща й.

— Тя има истински талант. Родителите й трябва да се гордеят с нея.

— Те са повече от горди с нея. — Мама Чия остави храната и погледна към сечището и гъстата смарагдово зелена гора. — Нека ти разкажа една истинска история. Преди девет години аз помогнах при идването на Сачи на бял свят. Тя беше на четири, когато направих същото и за брат й.

Скоро след като братчето й се роди, малката Сачи започна да моли родителите си да й позволят да се грижи за бебето. Те се безпокояха, че както повечето четиригодишни деца тя може да изпитва ревност и да й се прииска да го удари или раздруса. Затова отговорът им бил отрицателен. Но при Сачи нямало никакви признаци на ревност. Вместо това тя се отнасяла към него с обич и молбите й да я оставят с бебето накрая станали толкова настоятелни, че накрая ги склонила.

Горда със себе си, тя влязла в стаята на бебето и притворила вратата след себе си. Останала само малка пролука, през която любопитните родители можели да надзърнат вътре и да чуят какво се случва. Те видели малката Сачи да пристъпва тихо към братчето си, сетне приближила лице до неговото и казала тихо: „Кажи ми, бебе, как изглежда Бог, защото аз започвам да забравям.“

— Наистина ли е казала така? — попитах аз с благоговение.

— Да.

След дълга пауза аз казах:

— Разбирам защо точно тя е твой чирак.

Останахме да седим в мълчание под сянката на дървото, докато накрая Мама Чия подхвърли.

— Утре ще направим един преход.

— Заедно? — попитах аз.

— Не — закачи ме тя. — Ти ще тръгнеш по горния път, а аз по-долния.

Все още не познавах Мама Чия много добре и понякога ми беше трудно да кажа кога се шегува. Забелязвайки объркването ми, тя се засмя и каза:

— Да, тръгваме заедно.

Сетне тя се усмихна и посочи нещо зад гърба ми.

— Я погледни зад дървото.

— Раницата ми! — извиках смаян. Тя се усмихна широко, когато се втурнах към нея, за да я отворя. Вътре беше портфейла ми с няколко долара и кредитната ми карта, часовника ми, чифт чисти гащета, гуменки, паста за зъби и самобръсначка. Всичко си беше тук!

— Бащата на Сачи имаше някаква дърводелска работа на Оаху — обясни тя. — Изпратих го до Макапу, за да намери нещата ти. Каза, че си ги бил скрил добре.

— Кога мога да се срещна с него, за да му благодаря? — попитах аз.

— Той също няма търпение да се запознае с теб, но трябваше да се върне в Оаху, за да си довърши работата. Ще бъде тук след няколко седмици. Радвам се, че имаш нови гащета — добави тя и посочи парцаливите ми бански, хващайки носа си с ръка, — така че да можеш да изпереш тези.

Усмихнах се и взех дланта й в своята.

— Благодаря ти, Мама Чия. Наистина съм ти благодарен за всичко.

— Да, наистина направих много за теб — рече тя и отклони благодарностите ми като махна с ръка. — Чувал ли си за онази нова порода кучета, която е кръстоска между питбул и коли? Първо ти отхапва ръката и после тича да ти помогне. — Тя се усмихна. — Причиних ти вече достатъчно големи беди. Това е моят начин „да се притичвам на помощ“.

Мама Чия събра остатъците от обяда ни и се изправи. Понечих да я последвам, но бях толкова слаб, че едва станах на крака.

— Чувствам се като истинска баба — казах аз, когато тя ме поведе към колибата.

— Просто мускулите ти са слаби, защото тялото ти използва цялата си енергия за възстановяването си. Ти премина през голямо изпитание. Повечето хора на твое място биха се предали и умрели. Твоята Първична същност е много силна.

— Моята първична какво? — попитах аз, сядайки на леглото.

— Твоята първична същност — отвърна Мама Чия. — Част от твоето аз, подсъзнанието ти, което съществува отделно от съзнателната ти страна. Сократ не ти ли е разказвал за трите същности на личността?

— Не — отвърнах аз, заинтригуван. — Ти ми разкажи. Концепцията ми се струва интересна.

Мама Чия стана, отиде до прозореца и погледна навън.

— Трите същности на личността са нещо много повече от концепция, Дан. Те са толкова истински за мен, колкото са земята, дърветата, небето и морето.

Облегната на перваза на прозореца тя каза:

— Преди няколкостотин години, преди изобретяването на микроскопа, почти никой не е вярвал в съществуването на бактериите и вирусите и затова човечеството е оставало безсилно пред тези невидими нашественици. А онези, които вярвали, че ги има, били заклеймявани като „чудаци“.

Аз също работя със сили, невидими за повечето хора — природни духове и неуловими енергии. Но „невидимо“ и въображаемо не са едно и също, Дан. Всяко ново поколение забравя това и затова цикълът се повтаря — слепите водят слепци — каза тя, без в гласа й да се долавя и нотка на озлобление. — Невежеството и мъдростта се предават от поколение на поколение като скъпоценно наследство.

Трите същности — Първичната, Съзнателната и Висшата — са елементи на едно тайно учение. Тайните в действителност никога не са били скрити, но малко хора са се интересували от тях и още по-малко са имали очи да ги видят.

Тя тръгна с характерното си накуцване през стаята към вратата, сетне спря и се извърна към мен.

— Когато ти говоря за „невидими неща“, знай, че те не са невидими за мен. Но онова, което е вярно за мен, не е необходимо да бъде вярно и за теб. Аз не ти казвам в какво да вярваш, а само да споделиш моя опит.

— Как мога да науча за тези същности? И кога? — попитах аз. Тя наля чаша вода и ми я подаде.

— Когато бъдеш достатъчно силен. И ако Сократ те е подготвил добре, аз ще мога да те изведа до края и да ти покажа накъде да продължиш. Ти ще трябва единствено да отвориш очите си и да скочиш. — Тя тръгна към вратата и каза: — А сега почивай.

— Почакай! — спрях я аз и се надигнах от леглото. — Можеш ли да ми разкажеш още нещо за трите същности, преди да си тръгнеш? Бих искал да науча повече…

— Аз също искам да ти разкажа повече за тях — прекъсна ме тя. — Но първо трябва да се наспиш.

— Уморен съм — казах аз и се прозях.

— Да. Утре ще повървим и ще поговорим.

През открехнатата врата я видах да се клатушка с бастуна си по пътеката и да потъва в гората. Прозях се отново, затворих очи и над света се спусна мрак.