Свещеното пътуване на мирния воин

Трите същности

На другата сутрин птичките сякаш пееха по-сладко и светът беше по-красив. Силата ми се възвръщаше, а по лицето ми бяха останали само няколко кори. Прокарах ръка през двуседмичната си брада и реших засега да я задържа.

След като се подкрепих с тропическия плод и домашния хляб, които загадъчно се бяха появили върху скрина ми в стаята — поредният подарък от Сачи — излязох навън, съблякох се съвсем гол и се изкъпах под топлия проливен дъжд. Дъждът си отиде тъй бързо, както беше дошъл, облаците се разсеяха и на тяхно място се откри ясното чисто небе.

Тъкмо бях вчесал влажната си коса и се мажех с дебел пласт крем против слънце, когато Мама Чия се зададе отдолу по пътеката с познатата ми вече раница, бастун и широкото си муму. Впоследствие научих, че това е типичното й облекло и екипировка за преходи.

Тя спря на няколко пъти — веднъж, за да ми покаже една пъстра птица и втори път — един малък водопад и езерце, скрити за нехайните очи. След като поседяхме известно време, заслушани в звука на падащата вода, аз предложих да нося раницата й, но тя отказа с думите: „Може би следващия път.“

След това разговорът ни беше откъслечен. И двамата трябваше да внимаваме къде стъпваме по вечно калната пътека, осеяна с коренищата на дърветата.

Най-накрая се спуснахме по една стръмна клисура и се озовахме на неголямо песъчливо пространство — една от малкото плажни ивици по високия каменист бряг. И от двете ни страни вулканичните скали се възправяха право нагоре и образуваха извисени към небето канари.

Мама Чия извади леко одеяло от раницата си и го постла на земята. Приливът току-що се беше отдръпнал, оставяйки след себе си изравнен, корав и мокър пясък. Успокоителният морски бриз галеше лицето и гърдите ми.

— Мама Чия — рекох аз, — може би само така ми се струва, но имам чувството, че съм тук от около десетина дни, така ли е?

— Да.

— И едва не умрях от слънчево изгаряне и жажда?

— Да — каза тя отново.

— Е добре, не се ли възстановявам в такъв случай ужасно бързо?

Тя кимна.

— Работя с теб през нощта.

— Моля?

— Когато спиш, Съзнателната ти същност се отдръпва. Именно тогава мога да въздействам пряко върху Първичната ти същност — твоето подсъзнание — което отговаря за излекуването на тялото ти.

— Щеше да ми разкажеш повече за Първичната същност.

Мама Чия се втренчи в мен, сякаш обмисляше нещо. След това взе от земята една клонка и начерта с нея кръг в пясъка.

— По-добре да ти покажа, отколкото да ти обяснявам — рече тя и надраска набързо една човешка фигура с разперени ръце и кръг около нея — грубо подобие на прочутата рисунка на Леонардо да Винчи.

Без да се впуска в някакви коментари, тя седна на една пясъчна могилка, кръстоса крака и каза:

— Трябва да се погрижа да презаредя батериите си. Ако не са те научили как да правиш същото, те съветвам да подремнеш. Може би по-късно ще можем да поговорим.

— Но…

Мама Чия си пое дълбоко въздух и сякаш мигновено изпадна в дълбок транс. Известно време останах загледан в нея, но после вниманието ми отново беше привлечено от рисунката в пясъка. Изведнъж се почувствах сънлив в този зноен ден и доволен, че съм в сянката на околните хълмове. Опънах се на одеалото и затворих очи.

Мислите ми полетяха към Холи и Линда, там някъде в Охайо. Сякаш бяха на хиляди години от мен. Далеч, в това закътано заливче, отдъхвах на няколко крачки от една жена-шаман, чиято мощ ми предстоеше да открия. Само преди няколко седмици тя съществуваше за мен само в най-дълбоките кътчета на ума ми. Животът е изумителен, помислих си аз. След това изведнъж бях понесен от видение, подобно на сън. Не помня винаги сънищата си, но никога няма да забравя онова, което преживях тогава.

Спях и в същото време бях съвсем буден. В действителност виждах по-ясно от когато и да е било преди. Усмихнатото лице на Мама Чия се мерна пред мен и изчезна. В последвалия мрак се очерта човешки силует — тяло с разперени ръце и кръг около него. Но това не беше фигурата на Мама Чия върху пясъка, а ярко копие на оригинала на Леонардо да Винчи.

След това в миг собственото ми тяло се появи в кръга. То започна да се върти и да се премята в пространството.

От някаква вътрешна точка на наблюдение видях физическото си тяло да застива в покой; то стоеше изправено в гора под звездно небе. Осветена от бледата луна и облечена само в чифт гащета, фигурата беше разперила широко ръце, сякаш за да прегърне самия живот. С леко вдигната нагоре и наляво глава, тя се взираше през клоните на дърветата в проблясващите звезди, на фона на кадифеното черно небе. Виждах всичко това с най-отчетливи подробности — всяка нощна сянка върху всяко листо.

След това се появиха три светлини, които пламтяха в и около тялото, отделни и откъснати от неговата аура и енергийни полета. Вниманието ми най-напред се спря на землисто червеникавото сияние, което осветяваше областта на корема. Веднага разбрах, че това е Първичната същност.

След това отместих поглед към главата, където бялата светлина на съзнанието изпълваше Съзнателната същност и сияеше толкова ярко, че главата не се виждаше.

Съзнанието ми се издигна над главата, където забушува вихрушка от лъчи в цветовете на дъгата…

Изведнъж всичко се килна в налудничав ъгъл и някъде далече се чу тътен на гръмотевица. Светкавици разкъсаха небето. Чу се вой на вятър и дърветата започнаха да падат с трясък. След това физическата форма пред мен се разцепи на три отделни същества!

Висшата същност, която току-що бях започнал да съзирам да пламти в ярки цветове, изчезна. Оставащите две същности се промениха и приеха отчетливи материални форми. Първичната същност сега прие образа на дете, обградено от червеникав ореол. Детето трепна и се дръпна уплашено, когато следващата светкавица освети лицето, излъчващо първобитен ужас.

Съзнателната същност се оформи като сивкав робот, чиято компютърна глава излъчваше електрическо сияние. Роботът бръмчеше и цъкаше. Малко по-късно погледна сковано и безизразно нагоре към небето, сякаш пресяваше някаква информация и избираше най-вярната посока за действие.

При следващата гръмотевица, детето хукна панически и инстинктивно потърси защита под едно изкорубено дърво. Открих, че го следвам и го видях как се сгуши под дървото. Държеше се срамежливо и не продумваше нищо. Докато го гледах, аз се почувствах притеглен по-силно от светлината му.

За частица от секундата съзнанието ми се сля с това на детето. Зърнах живота през неговите очи и почувствах всичките му емоции. Объркан от безчетните образи от минали бури и асоциации от минали съществувания, аз се свих инстинктивно, когато серия от страховити картини — смесица от генетични спомени — прелетя през детския ми ум. Онова, което не можех да постигна с ясна логика, аз компенсирах с първичен инстинкт. Усетих наличието на огромен източник на жизнена енергия. Емоциите ми намериха простор, станаха по-силни. Мотивиран от примитивния импулс да оцелея, да търся удоволствието и да избягвам болката, аз се почувствах по-склонен да действам, а не да съзерцавам. Вътрешният ми свят беше неукротен, безизкусен и освободен от културни наслоения, правила и логика. В своята необузданост и пълнота бях енергия в движение, непосредствено свързан със света на природата и имах усещането за пълен комфорт в тялото си с неговите чувства и импулси.

Почти не притежавах умението да доловя изтънчената красота или висшата вяра. Познавах само приятните и неприятните усещания. Точно в този момент изпитвах дълбока потребност от напътствие, от някой, който да тълкува нещата вместо мен, да ми вдъхва увереност и да ме насочва. Нуждаех се от Съзнателната си същност.

И именно тогава, след като си беше съставил план за действие, роботът-компютър също влезе в изкорубеното дърво. Но той почти напълно пренебрегна мен, детето, все едно нямах никакво значение. Негодуващ и изпълнен с болка за това, че съм останал недооценен, аз го сръчках, за да привлека вниманието му. Защо отказваше да ме чуе? В края на краищата аз първи бях намерил това укритие! Продължи да не ми обръща внимание. Блъснах го отново и го ударих през лицето, но отново без резултат. Изпаднах в ярост, изтичах навън, грабнах един камък и го стоварих върху крака на робота. Това най-накрая свърши работа.

— Какво искаш? — попита той с равен глас.

— Чуй ме! — извиках аз.

В следващия момент съзнанието ми напусна детето и се сля с робота-компютър. Погледнах през очите на тази разсъждаваща машина и видях света с ледена и спокойна яснота. Детето, което бях преди, сега беше само някакво странично обстоятелство. Формулирах решение как да уталожа тревогите му.

Точно тогава бурята отмина и детето изтича да играе навън. Оставих този проблем настрана и тръгнах сковано през гората. Необезпокояван от емоции и чувства, моят свят беше подреден, добре устроен и ужасяващо ограничен. Виждах гората в отсенките на сивото. Красотата за мен беше дефиниция, категория. Не знаех нищо за Висшата същност или за вярата. Търсех само онова, което беше полезно и конструктивно. Тялото беше за мен ненужен товар, машина, позволяваща ми да се движа и да се възпроизвеждам — инструмент на ума.

Защитен от компютърния си ум, аз бях недостъпен за прищевките на емоциите. И въпреки това, без игривостта на духа, емоционалната енергия и виталността на детето, аз не живеех истински. Само съществувах в стерилен свят на проблеми и решения.

Съзнанието ми като че ли излезе от някакъв унес и подавайки се на внезапния и непреодолим импулс да почувствам гората още веднъж, да изпитам надигащите се енергии на живота, аз се откъснах от Съзнателната същност.

От новата си точка за наблюдение видях едновременно Съзнателната и Първичната същност, обърнати с гръб една към друга, в техни собствени светове. Стига само да можеха да бъдат заедно, колко по-богат би бил животът им!

Оцених детската невинност и инстинктивната телесна мъдрост на Първичната същност; дадох си сметка за разума, логиката и способността за усвояване на знания на робота-компютър — Съзнателната същност. Но без вдъхновението на Висшата същност животът беше блудкав, незначителен и непълен.

Когато осъзнах това, чух Висшата същност да ме зове някъде от гората и почувствах настойчив копнеж да се слея с нея. Познавах този копнеж от много години, може би през целия си живот. За първи път знаех какво търся.

Няколко мига по-късно отново попаднах в плен на Съзнателната същност. Окован в стоманения й ум, аз чух монотонния й глас да напява, в началото бавно и после все по-бързо: „Аз — съм — всичко — което — съществува. Висшата — същност — е — илюзия.“

Съзнанието ми превключи обратно в детската Първична същност. Всичко, което исках, беше да играя, да ми е приятно, да се чувствам силен и в безопасност.

Последва нов преход към Съзнателната същност и видях света в една светлина; след това преминах в Първичната същност и го видях в друга. Все по-бързо и по-бързо прескачах напред-назад между тези две същности, ум и тяло, робот и дете, мисъл и чувство, логика и импулс. Все по-бързо и по-бързо!

Събудих се и се изправих рязко, загледан в празното пространство — ужасен, потен и хлипащ тихо. След това постепенно осъзнах къде се намирам — заслоненото заливче, топлия плаж, небето, което преливаше от розово в пурпурно над спокойното море. Мама Чия седеше наблизо, неподвижна, втренчила поглед в мен.

Отърсих образите от видението си и се опитах да успокоя дишането си и да се отпусна. А на Мама Чия успях да обясня:

— Сънувах… лош сън.

— Лош сън ли беше това или огледало на собствения ти живот? — попита тя бавно и отмерено.

— Не зная какво имаш предвид — отвърнах аз. Но излъгах. Осъзнах това веднага, щом думите излязоха от устата ми. С новото ми знание за трите същности, аз вече не можех да претендирам, че съм „цялостен“. Бях разделен, лутащ се между егоцентричните, детски нужди на Първичната същност и студената отчужденост на Съзнателната същност — откъснат от Висшата същност.

През изминалите години умът ми постоянно бе сподавял чувствата ми. Той ги беше пренебрегвал и лишавал от стойност. Вместо да признае болката и страстта, които изпитвах, Съзнателната същност бе държала всичко под контрол, прокуждайки чувствата и връзките ми с хората.

Сега разбрах причината за онези физически симптоми, които преживях у дома — инфекциите, болките и страданията. Това беше моята Първична същност, която хлипаше и молеше за внимание като малко дете. Изведнъж осъзнах дълбочината на онази мисъл, че „Органите изплакват сълзите, които очите отказват да пролеят.“ Спомних си и едни думи на Вилхелм Райх4: „Неизразената емоция се натрупва в мускулите на тялото.“ Тези мъчителни открития ме потиснаха и обезсърчиха. Дадох си сметка колко дълъг път ме очакваше.

— Добре ли си? — попита ме Мама Чия.

„Да, добре съм“, понечих да отговоря аз, но се спрях и казах:

— Не, не съм добре. Чувствам се изцеден и подтиснат.

— Чудесно! — каза тя и грейна радостно. — Значи си научил нещо. Сега си на правилния път.

Кимнах и я попитах:

— В съня си се докоснах само до две същности. Висшата същност изчезна. Защо тя ме напусна?

— Не те е напуснала, Дан. Тя е с теб винаги, но ти си толкова погълнат от Първичната и Съзнателната същност, че не можеш да я видиш, нито да почувстваш любовта и подкрепата й.

— Но как мога да я почувствам. Накъде да поема сега?

— Добър въпрос… много добър въпрос! — засмя се тя и се изправи. Сетне преметна раницата на гърба си и тръгна бавно нагоре по скалистия път. Останал без отговори на много въпроси, аз я последвах.

Докато се изкачвахме по стръмната пътека откъм външната страна на скалата, пясъкът постепенно се превърна в камънаци и пръст. Извърнах се и погледнах заливчето, което беше малко под нас. Приливът наближаваше. Десетина метра по-долу една вълна се втурна към фигурата, която Мама Чия беше нарисувала върху пясъка. Премигнах и погледнах отново. Там, където преди имаше фигура и кръг, сега ми се стори, че виждам три фигури — малко детско тяло, квадратен и подобен на кутия силует и един голям овал. Миг по-късно вълната се плисна и отми всичко.

Изкачването беше по-трудно от спускането надолу. Мама Чия изглеждаше в добро настроение, но аз бях паднал духом. И двамата мълчахме. Докато я следвах нагоре по пътеката към тъмнеещата гора, през ума ми прелитаха серия образи от скорошното ми видение.

Когато навлязохме в сечището, полумесецът вече бе достигнал зенита си. Струваше ми се, че топлият нощен бриз преминава направо през мен. Нямах представа колко съм уморен, преди да вляза в колибата. Смътно си спомням, че се отбих в банята и после рухнах в леглото. За кратко чувах песента на щурците и сетне всичко потъна в мълчание. Тази нощ в съня си търсех Висшата си същност, но намерих само празнота.

Очи на шаман

Преди още да се събудя напълно, аз отворих очи и видях Мама Чия да стои до леглото ми. В началото си помислих, че сънувам, но бързо се върнах в реалността, когато тя извика: „Вън от леглото!“. Скочих толкова рязко, че едва не паднах.

— Аз… готов съм до минута — смотолевих аз все още замаян и се зарекох другия път да стана преди нейното идване. Тръгнах, препъвайки се, към банята, нахлузих гащетата си и излязох навън под проливния дъжд, за да си взема сутрешния душ.

Влязох обратно вътре мокър вир вода и взех една хавлиена кърпа.

— Трябва да е почти обед.

— Единадесет и нещо е — отвърна тя. — О, аз…

— Освен това е четвъртък — прекъсна ме тя. — Спиш като мъртвец от тридесет и шест часа.

Едва не изпуснах кърпата си.

— Почти два дни! — Седнах тежко на леглото.

— Изглеждаш разстроен. Да не си изпуснал някаква среща? — попита ме тя.

— Не, мисля, че не. — Вдигнах глава към нея. — Нали?

— Не и с мен. Освен това срещите не са присъщи на Хаваите — обясни тя. — Хората от континента се опитаха да ги наложат тук, но това е все едно да продаваш говеждо на вегетарианец. По-добре ли си?

— Много по-добре — отвърнах аз, бършейки косата си с кърпата. — Но не съм съвсем наясно какво трябва да правя тук и по какъв начин та ще ми съдействаш. Ще ми помогнеш ли да видя Висшата си същност?

— Остава да бъде видяна именно тя — отговори Мама Чия, усмихна се на думите си и ми подаде ризата.

— Мама Чия — подех аз, докато се обличах, — онези неща, които видях… онова видение на плажа… ти хипнотизира ли ме?

— Не точно. Видяното от теб беше част от Вътрешните записи.

— Какво представляват те?

— Не е лесно да ги опише човек. Можеш да ги наречеш „универсално подсъзнание“ или „дневник на Духа“. Всичко е написано там.

— Всичко?

— Да — отвърна тя. — Всичко.

— Ти можеш ли… да четеш тези записи?

— Понякога. Зависи.

— Е добре, а как ги четях аз?

— Нека просто да кажем, че аз съм разлиствала страниците вместо теб.

— Като майка, която чете на детето си?

— Нещо подобно.

Дъждът спря и тя излезе навън. Последвах я до един дънер край бараката и седнах там.

— Мама Чия — рекох аз, — трябва да поговорим за нещо, което наистина започва да ме безпокои. Струва ми се, че колкото повече научавам, толкова по-лошо става. Нали разбираш…

Тя ме прекъсна:

— Просто се заеми с онова, което е пред теб, а бъдещето само ще се погрижи за себе си. Иначе животът ти ще премине в чудене с кой крак да слезеш от тротоара, при положение, че си изминал само половината път до ъгъла.

— Ами планирането на нещата напред и подготовката за бъдещето?

— Плановете са полезни, но не се обвързвай с тях прекалено много. Животът поднася твърде много изненади. Подготовката от друга страна има стойност дори, ако планираното бъдеще не се сбъдне.

— И тогава какво?

Мама Чия не отговори веднага.

— Един мой стар приятел тук, на острова, Сей Фуджимото — още не се познаваш с него — работа като градинар и момче за всичко през по-голямата част от живота си. Но голямата му любов беше фотографията. Никога не съм срещала човек, който да е влюбен толкова силно в изображенията върху хартия! През годините той прекарваше дни наред в търсене на съвършената снимка. Фуджи обичаше особено много пейзажите: силуетите на дървета; разбиващи се вълни, уловили в себе си блясъка на слънцето; облаци, огрени от лунна светлина или от сутрешното слънце. Когато не правеше снимки, той ги проявяваше в своята собствена тъмна стаичка в дома си.

Фуджи се занимаваше с фотография близо тридесет години и през това време натрупа истинска съкровищница от вдъхновени фотографии. Съхраняваше негативите в една папка, заключена в кабинета му. Продаде някои фотографии, а други подари на приятели.

Преди шест години пожар унищожи всичките му снимки от тридесет години, всичките негативи и голяма част от оборудването му. Нямаше застраховка срещу пожар. Всички свидетелства и плодове на съзидателния труд на целия му живот бяха напълно и безвъзвратно изгубени.

Фуджи скърбеше така, все едно, че е изгубил дете. Преди три години той наистина бе изгубил дете и знаеше много добре, че страданието е нещо относително и че щом е могъл да преживее смъртта на детето си, ще може да преживее и това.

Но той бе проумял и една по-голяма истина и постепенно бе разбрал, че в човешката душа остава нещо скъпоценно, което никакъв пожар не може да докосне. Фуджи се беше научил да вижда живота по различен начин. Всеки ден, когато се събудеше, той виждаше свят, изпълнен със светлина и сенки, форми и тъкани, свят на красота, хармония и равновесие.

Когато сподели това свое проникновение с мен, той беше толкова щастлив! Осъзнаването на тази истина го свързваше с мъдреците зен-будисти, които учеха питомците си, че всички пътища и дейности — професии, спортове, изкуства и занаяти — са средства за вътрешно развитие, просто като лодка, с която да преминеш на другая бряг. — Мама Чия си пое дълбоко въздух и ми се усмихна тихо.

— Бих искал да се запозная със Сей Фуджимото.

— При всяко положение — увери ме тя.

— Спомням си нещо, което веднъж ми каза Сократ: „Тук не става дума за пътуване към мирния воин, а за пътуване на мирния воин. Самото пътуване сътворява воина.“

— Сократ винаги е умеел да си служи с думите — каза тя и след това въздъхна с копнеж. — Знаеш ли, някога доста се бях увлякла по него.

— Така ли? Кога? Как? И какво се случи?

— Нищо не се случи — отвърна Мама Чия. — Той продължи да бъде все така погълнат от своята подготовка и обучение. Аз също бях заета. И макар да ме уважаваше и харесваше, не мисля, че някога е изпитвал същото към мен. Освен покойния ми съпруг, Брадфорд, малко мъже са го правили.

Това ми се стори толкова тъжно и нечестно.

— Мама Чия — казах аз кавалерски, — ако бях няколко години по-възрастен, несъмнено бих поискал от теб разрешение да те ухажвам.

— Това е много мило от твоя страна — рече тя.

— Е, такъв съм си — отвърнах аз. — Ще ми разкажеш ли повече за времето, когато си срещнала Сократ и за живота си?

Тя се замисли и след това каза:

— Може би някой друг път. Точно сега трябва да се погрижа за някои други неща. А ти, според мен, трябва да отделиш малко време, за да претеглиш онова, което си научил в миналото… — тя се прекъсна. — Преди да решим какво да правим по-нататък.

— Готов съм.

Мама Чия ме погледна втренчено за миг, но не каза нищо. Вместо това, бръкна в раницата си и ми хвърли едно малко пакетче с макадамови фъстъци.

— До утре.

След това си тръгна.

Чувствах се много по-силен, но иначе тя беше права. Не бях в състояние да се подложа на някакво по-голямо усилие. Прекарах останалата част от сутринта в нещо като блян — седях и се взирах в дърветата около моя дом, тук в Молокай. В душата ми растеше някакво безпокойство, но нямах думи да го назова. Потънал в мисли, почти не усещах вкуса на малките късчета хляб, фъстъците и плодовете, с които се нахраних.

Следобедното слънце докосна върховете на дърветата по края на сечището и тогава разбрах, че съм самотен. Макар да беше странно, разсъждавах аз, в действителност обичах да бъда сам. През повечето ми години в колежа избирах уединението. Но след случката със сърфа в океана, когато си мислех, че никога повече няма да видя човешко същество, нещо се промени. И сега…

Блянът ми беше прекъснат от едно ведро „Здравей“, дошло откъм лявата ми страна. Подскачайки и лудувайки, Сачи тръгна с танцова стъпка към мен, като при всяко движение се завърташе в кръг. Гарваново черните и коси бяха подрязани като тези на Мама Чия. Тя притичваше от камък на пън и миг по-късно сложи на земята малък пакет.

— Донесох ти още хляб… сама го опекох.

— Благодаря ти, Сачи. Ти много мислиш за мен.

— Не, не е така — отвърна тя. — Изобщо не мисля много. Как се чувстваш?

— Много по-добре сега, когато се отби. Толкова самотен се чувствах, че започнах да си говоря сам.

— И аз правя така понякога — рече тя.

— Е, щом сега си тук, можем да седнем и двамата да си поговорим сами — пошегувах се аз. — Не, почакай! Хрумна ми по-добра идея — защо не вземем да си поговорим двамата?

Тя се усмихна на недодяланата ми шега.

— Звучи ми добре. Искаш ли да видиш жабешкото езеро?

— Разбира се.

— Не е далече. Следвай ме — каза Сачи и хукна към гората.

Правех всичко възможно да не изоставам и я виждах на пет-шест метра пред мен ту да се появява, ту да изчезва, докато заобикаляше дърветата. Когато накрая я настигнах, тя вече седеше на една голяма скала и сочеше няколко жаби. Една от тях ни удостои с високо крякане.

— Ама ти изобщо не си се шегувала, момиче. Това наистина са големи жаби.

— Онази ей там е царицата — рече тя. — А тази тук пък наричам „Сръдливка“, защото винаги тръгва да бяга, когато понеча да я погаля. — Сачи протегна бавно ръка и помилва една от жабите. Брат ми обича да ги храни, но аз не мога да гледам как им дава онези меки и лепкави бръмбари. Някога можех, но вече не. — После като някаква малка горска фея тя скочи на крака и тръгна към колибата. Взех си мълчаливо сбогом със Сръдливка и потеглих след нея. В този момент чух силно квакане. Обърнах се назад и видях водните пръски, последвали гмурването на жабата.

Когато стигна сечището, Сачи се зае да упражнява някаква танцова стъпка.

— Мама Чия ми я показа — рече момичето. — Тя ме учи на много неща.

— Бас държа, че е така — отговорих аз. — И после ми хрумна нещо. — Може би и аз мога да те науча на нещо. Можеш ли да правиш премятане!

— Само нещо подобно — отвърна тя и се превъртя, поставяйки ръка на земята. — Сигурно приличам на една от онези жаби — разкикоти се Сачи. — Можеш ли да ми покажеш как се прави?

— Мисля, че да… някога бях добър в това — казах аз и направих странично премятане, слагайки ръка на един пън.

— О! — извика Сачи впечатлена. — Беше страхотно! — Вдъхновена, тя направи втори опит, но със съвсем лек напредък.

— Ето, Сачи, нека ти покажа отново — казах аз. Остатъкът от следобеда мина, сякаш някой бе щракнал с пръсти — толкова се увлякох от любимото си занимание. И с гордост мога да кажа, че Сачи се научи да прави много елегантно странично премятане.

Зърнах случайно едно червено цвете наблизо и по импулс го откъснах и сложих в косите й.

— Знаеш ли, имам дъщеря — по-малка е от теб — и тя много ми липсва. Радвам се, че дойде да ме навестиш.

— Аз също — отвърна тя. Сачи докосна цветето и ме възнагради с най-милата си усмивка. — Е, трябва да тръгвам. Благодаря ти за премятането, Дан. — Тя хукна по пътечката, сетне се обърна и подвикна: — Да не забравиш хляба!

Тази усмивка наистина направи деня ми добър. Когато Мама Чия пристигна на следващата сутрин, бях готов и я чаках, хвърляйки камъчета по едно дърво.

— Искаш ли малко пресен хляб? — попитах аз. — Самият аз вече хапнах, но ако си гладна…

— Не, не съм — рече тя. — Хайде да потегляме. Чакат ни няколко мили път до залез слънце.

— Накъде отиваме? — попитах аз, докато се отдалечавахме от колибата, вървейки нагоре по пътеката.

— Натам. — Тя посочи с ръка към скалистия хребет в средата, образуван от черна вулканична скала, отстоящ на няколко хиляди метра от нас. Сетне ми подаде раницата и каза непринудено: — Вече си достатъчно силен да носиш това.

Изкачвахме се бавно по все по-стръмната пътека, която лъкатушеше и се виеше нагоре. Мама Чия вървеше уверено. Гората се беше смълчала. Чуваше се само някой случаен крясък на птица и моята ритмична стъпка, която беше като контрапункт на куцукането на моята спътница и на потракването на бастуна й.

От време на време тя се спираше, за да се полюбува на някоя пъстра птица или да ми покаже необикновено дърво или малък водопад.

В късния предиобед безпокойството ми надделя и аз я повиках.

— Мама Чия, веднъж Сократ ми каза, че не мога да науча истински нещо, преди да се науча да го правя.

Тя се спря, извърна се към мен и каза утвърдително:

— Аз чувам и помня, виждам и забравям, върша разни неща и разбирам.

— Точно така е — съгласих се аз. — Чувал съм и съм виждал много неща, но не съм правил нито едно от тях. Чел съм за лекуването, но мога ли да лекувам? Зная за съществуването на Висшата същност, но мога ли да я почувствам!

Цялото ми отчаяние, което бях сдържал пет години, изведнъж изригна и заговорих без никакви задръжки:

— Бях световен шампион по гимнастика. Дипломирах се в Калифорнийския университет. Имам красива дъщеря. Грижа се за себе си. Храня се разумно и постъпвам, както е редно. Преподавател съм в колеж и винаги съм правил онова, което трябва да се прави. И въпреки всичко това, въпреки обучението ми със Сократ, животът ми сякаш се разпада.

Смятах, че ако съм научил достатъчно, ако извърша всички правилни действия, животът ми ще стане по-лесен, по-контролируем, но ми се струва, че само става по-лошо — сякаш нещо непрекъснато се изплъзва и не зная как да го спра! Имам чувството, че съм се отклонил от пътя си и съм се изгубил.

Знам, че има хора, които са в много по-тежко положение. Аз не съм ничия жертва. Не живея в бедност, глад или потисничество. Може би думите ми звучат като хленч или оплакване, но аз не се съжалявам, Мама Чия — просто искам това да спре!

Погледнах я в очите и казах:

— Преди време си счупих крака много зле — бедрената ми кост се разтроши на около четиридесет парчета — и затова зная какво е болка. И усещането сега е точно толкова реално. Разбираш ли ме?

— Разбирам те много добре — рече тя. — Болката и страданието са даденост в човешкия живот и тя приема различни форми.

— Можеш ли в такъв случай да ми помогнеш да открия онова, което търся?

— Може би — отвърна тя, след това се обърна и продължи по пътеката.

Когато се изкачихме над гората, дърветата започнаха да оредяват. Мъхът и листата под краката ни отстъпиха на червеникаво-кафявата земя, която се превърна в кал след един краткотраен, пороен дъжд. От време на време се подхлъзвах. Мама Чия, макар да вървеше по-бавно, беше по-устойчива. И тъкмо когато си мислех, че е забравила за молбата ми, тя заговори:

— Дан, замислял ли си се, че никой човек не може сам да вдигне сграда? Колкото и умен, и силен да е отделният човек, той не може да построи сграда без обединените усилия на архитекти, строителни предприемачи, работници, счетоводители, производители на материали, превозвачи, химици и стотици други. Никой не е толкова умен, колкото всички нас.

— Но какво общо има това с…

— Вземи например Сократ — продължи тя. — Той има много таланти, но в същото време е достатъчно мъдър да не ги прилага всичките едновременно. Разбираше, че не би могъл да направи всичко за теб — поне не всичко наведнъж. Знаеше, че не може да насилва душата ти. Можеше да те научи само на онова, което ти имаше уши да чуеш и очи да видиш.

Когато Сократ ми писа за теб, той ме предупреди, че си много строг към себе си, много чувствителен и от време на време може да се наложи да те успокоявам. — Тя се обърна и ми се усмихна, докато продължавахме бавното си изкачване. — Каза ми също, че семената, които е посял в ума и сърцето ти, по-късно ще покълнат. Аз съм тук, за да ги наторя и да им помогна да поникнат.

Подготовката ти не те е направила съвършен, Дан, но добре ти е служила. Нищо не е изгубено или пропиляно. Сократ е постигнал много, както и ти. Той ти е помогнал да се освободиш от най-лошите си илюзии и да видиш по-голямата картина. Дал ти е основата и сега, макар не винаги да си готов да чуеш, каквото трябва, ти поне си готов да слушаш. Ако не беше те подготвил, съмнявам се дали изобщо би ме намерил.

— Но аз не те намерих. Ти ме намери.

— Колкото и да са странни обстоятелствата на нашата среща, не вярвам, че тя би се състояла, ако ти не беше готов. Тези неща стават именно така. Може би аз нямаше да реша да работя с теб; може би ти нямаше да дойдеш на забавата. Кой знае?

Когато навлязохме в платото, спряхме за кратко да се огледаме. Бяхме недалеч от подножието на скалистия връх. Зелените корони на дърветата се простираха докъдето стигаше поглед. Топлият влажен въздух мокреше ръцете и челото ми. Избърсах потта, колкото можах, и в този момент чух Мама Чия да казва:

— Някога познавах един човек, който се изкачил на планински връх и протегнал ръце към Бог. Той прострял длани към небето и извикал „Изпълни ме със светлина! Готов съм. Чакам!“ Гласът на Бога му отговорил: „Винаги съм те изпълвал със светлина — но тя непрестанно изтича от теб!“

Мама Чия сложи ръка на рамото ми и добави:

— Всички ние имаме „пукнатини“, Дан. Ти, аз, Сократ. Те не са причина за тревога. Просто помни, че ти си „човешко същество, което се обучава“. Предстои ти още да се препъваш. Всички го правим. Мога да ти помогна единствено като превърна твоя опит в уроци, а уроците в мъдрост. А сега само искам от теб да вярваш, че посоката на живота ти е правилна.

Тя се спря и коленичи до едно жълто цвете, което растеше в малка пукнатина на огромен камък.

— Нашият живот е като това цвете. Изглеждаме толкова крехки и въпреки това, когато срещнем препятствия, ние ги преодоляваме и винаги растем с лице към светлината.

Докоснах жълтите венчелистчета.

— Но цветята растат толкова бавно! Струва ми се, че нямам много време. Чувствам, че трябва да направя нещо именно сега.

Хладната й усмивка уталожи чувството ми за безсилие.

— Цветята растат по техен си начин. Не е лесно да виждаш как пътеката лъкатуши пред теб, губи се напред, а ти да знаеш, че те очаква още много път. Искаш да пристъпиш към действие, защото си подготвен за това. Но преди това трябва да разбираш нещата.

— Разбирането без действие ми се струва безсмислено!

— А действието без разбиране може да бъде опасно. Ако не вникваш дълбоко в постъпките си, ти дори няма да разбираш какво правиш! Затова се отпусни — посъветва ме тя и си пое дълбоко въздух, прилагайки на дело онова, на което ме учеше. — Не е нужно да се бърза и няма закъде да се бърза. Имаш достатъчно време да постигнеш всичко.

— През този живот?

— Или през следващия.

— Е, ще ми се да започна малко по-рано! — казах аз. — И освен това чувствам някаква вътрешна болка, известие от Първичната ми същност. И смисълът му не е „Отпусни се и иди на плажа.“ По-скоро то ми казва, че трябва да направя нещо, нещо, свързано с моята Висша същност.

— Защо си се загрижил толкова за Висшата си същност? Не ти ли е достатъчно забавно сега?

Пренебрегвайки опитите й да ме ободри, аз изпадах във все по-дълбока самокритичност. Защо си мечтаех да се докосна до Висшата си същност, щом дори на опашка не можех да стоя, без да се изнервя? Не можех да се владея и да карам с допустимата скорост или пък да се отпусна при задръстване. Нито пък успях да съхраня брака си.

Мама Чия ме извади от мрачната ми умисленост.

— Ти се съдиш твърде сурово, Дан Милман — виждам го по лицето ти. Смяташ, че имаш да решаваш сериозен проблем, но дали наистина е така?

През годините съм научила, че точно когато ти се струва, че животът ти става по-лош, в действителност ти може би се готвиш за скок. Когато си мислиш, че нямаш посока и си в застой, или дори се плъзгаш по нанадолнището, точно тогава ти правиш необходимите крачки назад, за да се засилиш.

— Настина ли мислиш така?

— Въпросът не е какво мисля аз. Вгледай се в живота си още начаса. Изследвай го с Първичната си същност. Тя знае… и вече ми каза какво ще се случи нататък. Ти ще направиш своя скок — може би не днес или утре, но достатъчно скоро. И точно както Сократ те подготви за мен, аз ще си свърша моята работа, за да бъдеш готов за следващата стъпка.

— Правиш така, че всичко да звучи съвсем просто.

— Не е просто, нито лесно, а неизбежно — рано или късно. Ти все така си впримчен в личната си драма и все още не можеш да надникнеш в нещата отвъд нея. Като мушица върху телевизионен екран — каза тя, — виждаш само миниатюрни точици, но има и по-голяма картина, Дан. На всеки от нас е поверена роля. Когато му дойде времето, и ти ще откриеш своето призвание. Може би то те очаква в пустинята. — Преди да успея да я попитам какво има предвид, Мама Чия отново поде: — Пътят на мирния воин започва в мига, в който той прегърне трите същности — това означава главата ти да е в облаците, а краката здраво на земята.

Двамата с теб имаме да свършим определена работа — продължи тя. — И ще се подготвим по същия начин, по който се изкачваме по тази планина — стъпка по стъпка. — След това водачката ми се извърна напред и отново се закатери нагоре. Думите й ми вдъхнаха надежда, но след изминатия път почувствах физическа умора. Мама Чия обаче все така упорито куцукаше по пътеката.

— Къде отиваме все пак? — попитах задъхан.

— Към върха.

— Какво ще правим, когато стигнем там?

— Ще разбереш, когато пристигнем — отговори тя и продължи да върви нагоре по каменистия път.

Скоро наклонът стана още по-голям и ми се струваше, че се изкачваме по безкрайна стълба. Тук въздухът беше по-разреден и с всяка следваща крачка дишахме все по-трудно, докато се изкачвахме към връх Камакау, висок почти хиляда и седемстотин метра.

Два часа по-късно, малко преди здрач, достигнахме върха и най-накрая стъпихме на по-равна земя. Махвайки с ръка, Мама Чия ми даде знак да разгледам невероятната панорама на остров Молокай. Аз се извърнах бавно и обходих с поглед пояса на избуялата, наситено зелена гора край морето. Краят на небето пламтеше в огнени цветове, а залязващото слънце багреше облаците в червено, пурпурно, оранжево и розово.

— Е, ето ни тук — казах аз с въздишка.

— Да, ето ни тук — отекна тя като ехо, продължавайки да се взира в залязващото слънце.

— И какво ще правим сега, когато сме тук?

— Ще съберем дърва. И ще лагеруваме някъде наблизо. Зная едно място. Утре ще стигнем крайната точка на нашето пътуване. — Тя вдигна ръка към източния край на острова.

Мама Чия ме отведе до един малък водопад, където ние пихме до насита от искрящата и богата на минерали вода. Наблизо имаше една издадена скала, под която можехме да се скрием, ако внезапно завалеше дъжд. Щастлив, че най-сетне е дошло време за почивка, аз свалих раницата на Мама Чия от раменете си и се почувствах по-лек от въздуха. Краката ми леко трепереха и знаех, че утре сутринта ще бъдат сковани.

Нямах представа как тази възрастна жена — по-дребна от мен, но доста по-тежка — бе издържала на такова усилие. Нямаше дори да се изненадам, ако ми беше казала, че трябва да продължим да вървим през цялата нощ.

Направихме достатъчно голям огън, за да нагорещим няколко камъка и наредихме върху тях увити във фолио сладки картофи. Поднесени със сурови зеленчуци, сладките картофи бяха възхитителни и по нищо не отстъпваха на други хубави неща, които съм ял.

Направихме си легла от дебел мъх и пъхнахме няколко по-малки клона в огъня, не защото беше студено, а заради светлината и приятното припукване.

Скоро след като легнахме да спим, аз заговорих тихо:

— Мама Чия, времето, което прекарах в океана на сърфа, трябва да ме е стреснало повече, отколкото си мислех, защото оттогава мисля много за живота и смъртта. Преди няколко дни, докато заспивах, видях лицето на един мой приятел от Оберлин, който почина преди известно време. Беше млад и пълен с живот. И после го връхлетя онази болест, за която докторите казаха, че е нелечима. Помня как се молеше неспирно, но въпреки това умря.

Мама Чия въздъхна.

— Молбите ни винаги намират отклик. Но просто Бог понякога казва — не.

— Защо Бог казва не?

— Защо любящият родител казва не? Понякога желанията на децата не са в техен интерес. Хората се обръщат към Бог, когато животът им е разклатен из основи, само за да открият, че ги е разклатил Бог. Съзнателният ум не може винаги да прозре кое е за наше най-голямо добро. Вярата означава дълбоко упование във вселената, убеденост, че всичко е за наше най-голямо благо. Именно в това вярвам аз.

— А мислиш ли, че е така?

— Не зная със сигурност, но съзнателно избирам да вярвам в това, защото когато действията ми са продиктувани от това убеждение, животът ми върви по-леко. Никога не се чувствам жертва на обстоятелствата. Начинът ми на мислене е устойчив и позитивен. А трудностите за мен са средство за духовно въздигане, предизвикателство за укрепване на духа.

Когато съм имала някакви здравословни проблеми, дори да са били болезнени, винаги съм извличала и нещо полезно от тях, макар че не винаги съм си давала сметка за това — каза тя. — За мен ползата беше способността ми да изпитвам по-дълбоко съчувствие към хората. Други могат да развият по-голяма чувствителност към тялото, по-силна мотивация да се усъвършенстват, умението да изразяват чувствата си вместо да ги крият или пък да пожелаят да се хранят по-разумно, да почиват повече и да се забавляват.

Болките и смущенията често са начин да бъдем раздрусани и да ни бъде привлечено вниманието.

— Това при мен несъмнено работи — рекох аз, загледан в огъня.

— Да, но аз не го препоръчвам като метод — добави тя с кисела усмивка. — Макар болката да ни заставя да се вгледаме по-внимателно в себе си, тя обикновено е последното средство на Първичната същност. Тя просто изпраща резки съобщения, когато по-меките й послания — като тези на интуицията и сънищата — останат пренебрегнати.

— Първичната същност — продължи Мама Чия, — подобно на децата, често е малтретирана. Лоялна по природа, тя не се отчуждава лесно, но когато нещата станат прекалени, оттеглянето й е окончателно.

Думите й ми припомниха нещо и аз казах:

— Щом Първичната същност се грижи за тялото, значи тя може да лекува болести, така ли е?

— При определени обстоятелства и ако това е възможно в рамките на съдбата на един индивид.

— В такъв случай лекарствата нямат значение.

— Всичко има значение. Лекарствата са един от начините да се помогне на Първичната същност — те са дар от света на природата — каза Мама Чия и сетне се пресегна да откъсне една шушулка от близък храст. Тя я отвори, показа ми семената вътре и продължи: — Първична същност, както вярно си доловил, има близка връзка с естествения свят. Всяко растение и билка носи специфично послание и енергия, понятни за Първичната същност. Същото се отнася за всеки цвят, аромат или звук. Или ако щеш дори и за танца.

Изкуството на лекуването е голяма загадка дори за съвременните лекари. Ние продължаваме да откриваме природните закони на равновесието. Но когато се докоснем по-осезателно до нашата Първична същност и неуловимите сили във вселената, ние виждаме как се случват нови чудеса.

— Повечето лекари са склонни да се доверяват повече на Съзнателна си същност, на интелекта си, отколкото на своята интуиция, нали така?

— Въпросът не е да се доверяваме на Първичната същност или на Съзнателната същност — отговори тя. — Важното е да се осланяме и на двете и всяка да си има подходящото време. Арабите имат поговорка: „Уповавай се на Бог, но си вържи камилата!“ Важно е да се доверим на Първичната си същност, за да може раната по-лесно да мине, но Съзнателната същност ни напомня да сложим лейкопласт.

Ако прекаляваш с яденето на недиетични храни, пушиш цигари, пиеш твърде много алкохол или ползваш наркотици; ако се преуморяваш или сдържаш емоциите си, ти затрудняваш работата на Първичната същност и й пречиш да поддържа имунната ти система силна. Тя не винаги може да те излекува без съдействието на Съзнателната същност, но винаги изпраща болезнени телесни сигнали, за да привлече вниманието ти. Самата молитва може да се окаже недостатъчна. Направи, каквото можеш, за да й помогнеш. Кардинал Франсис Спелман5 веднъж бе казал: „Моли се, все едно всичко зависи от Бог и работи, все едно всичко зависи от теб.“

Гледах Мама Чия с нарастващо възхищение и почуда.

— Мама Чия, как е възможно да знаеш толкова много? Откъде знаеш всички тези неща?

Известно време тя не каза нищо. Погледнах я под светлината на огъня и си помислих, че може да е заспала. Най-накрая чух гласа й.

— Ще помисля за това тази нощ. Може би утре ще реша да ти разкажа част от моята житейска история. Чака ни още дълъг път. — След това Мама Чия се завъртя настрани и бързо заспа. Аз останах още малко буден, загледан в догарящите въглени на огъня.

Една уравновесена жена

На сутринта освежителното къпане под водопада ми помогна да прогоня сковаността от краката, гърба и раменете си. Макар да не бях възвърнал напълно силите си, простата храна и преходите на открито ми дадоха такава жизненост, каквато не бях чувствал от години.

След лека закуска от папая, банани и вода от водопада, ние продължихме по вулканичния хребет, който се бе надигнал от морето преди милиони години, дишайки в ритъм със стъпките си. Мама Чия вероятно добре познаваше тези места. Тя сякаш инстинктивно знаеше по коя пътека да поемем на всяко разклонение.

Докато вървяхме, аз отново я помолих да ми разкаже за живота си.

— Обикновено не говоря за това — поде тя. — Но чувствам, че за теб е важно да узнаеш поне малко.

— Защо мислиш така?

— Не съм сигурна, но си мисля, че някой ден ти ще напишеш книга за твоето пътуване — за благото на другите и може би ще искаш да споменеш името ми.

— Да, дори можеш да станеш известна и да участваш в телевизионни реклами на бира — закачих я аз.

Тя се усмихна и каза:

— Добре знаеш как стоят нещата. Предпочитам да остана неизвестна. Но просто един човешки живот може да вдъхнови друг.

— Е, имаш цялото ми внимание — рекох аз, следвайки я отблизо по тясната пътека.

Мама Чия започна разказа си:

— Родена съм тук, в Молокай, през 1910 г. Баща ми беше наполовина хаваец, наполовина японец. Както и майка ми. Подобно на този остров, аз имам богато наследство, но не и силно тяло — каза тя, вдигайки бастуна си нагоре.

— Достатъчно силно — възразих аз. — Трудно ми е да вървя в крак с теб.

Тя се усмихна и кимна.

— Джек Лондон беше писал „В живота си не винаги държим силни карти и понякога въпросът е как да изиграем добре слабата ръка“. Мисля, че изиграх моята ръка толкова добре, колкото можах. Като дете почти винаги бях уморена. Страдах от много алергии и често боледувах. Бях прикована към леглото през по-голямата част от времето и не можех да ходя редовно на училище.

Баща ми често ми разказваше как Теодор Рузвелт също бил болнаво и крехко дете, но после станал каубой, обяздващ коне и президент на Съединените щати. Историите му ми вдъхваха надежда, но тялото ми продължи да отслабва.

Мама Чия извади от раницата си малко австралийски фъстъци и ги раздели с мен, преди да потеглим.

— След това, когато бях на седем, родителите ми чуха за един кахуна капуа — шаман — на име Папа Кахили. Могъщ учител, той беше уважаван от онези, които го познаваха и славата му растеше сред хората, запознати с древните традиции.

Като набожни християни, родителите ми не се доверяваха на приказки за природни духове. Но понеже продължих да отслабвам и никой друг не беше в състояние да ми помогне, най-накрая обичта им надделя над страховете и те помолиха Папа Кахили да ме види.

Първият път, когато се срещнахме, той не предложи никакви церове, нито пък прибягна до някоя церемониална магия, както бяха очаквали родителите ми. Само поговори с мен спокойно. Почувствах искрената му загриженост. През онзи ден обаче аз още не знаех, че моето лечение вече бе започнало.

По-късно Папа Кахили се отби при мен, за да остави някакви билкови церове и отново говорихме за много неща — включително и за лековитата сила вътре в мен. Той ми разказа вдъхновяващи истории, нарисува красиви картини в душата ми. Двамата с него направихме многобройни пътувания и всеки път се връщах по-силна.

— Родителите ти приеха ли го някога? — попитах аз.

— Да, месеци по-късно. Те го наричаха Божи служител и го уважаваха за това, че никога не си приписваше заслуги за подобрението ми, а вместо това казваше, че го направлявал Светия Дух, който работел чрез него.

По това време в Европа бушуваше Първата световна война. Великите исторически събития намираха място по страниците на вестниците, но Папа Кахили никога не попадна там. Нито една историческа книга не споменава името му. Беше част от тайната история, подобно на подземните извори, които дават живот на цветните поля. И въпреки това в нашия малък свят той беше един от най-великите хора.

Когато войната свърши, бях на осем и достатъчно силна, за да ходя на училище. Макар че бях пълна, срамежлива и не особено хубава, аз спечелих няколко приятели. През следващите седем години се потопих в онова, което винаги ми беше липсвало, и за което бях копняла от дете: пътувах до Оаху и други острови, ходех на забави, пазарувах с приятелки и даже се срещах с момчета.

Най-накрая се уморих от забавите, пътуванията и пазаруването. Винаги се бях чувствала различна от другите хора, като странник в странна страна. Мислех си, че причината е в моята болнавост. Но започнах да се чувствам чужда дори сред приятели. Те обичаха шумните събирания, забавите и най-новите модни тоалети. А аз предпочитах да чета и да излизам навън в гората под лунна светлина. — При последните думи Мама Чия махна с бастуна си по посока на издигащите се около нас дървета кукуи.

Може би всички тези болнави години в леглото, самотата и многото четене ме направиха склонна да се замислям за по-значимите неща. Започнах да прекарвам повече време сама.

— Мама Чия — казах аз, — не искам да те прекъсвам, но аз също зная какво значи да се чувстваш различен от другите хора.

Тя се спря, извърна глава назад и кимна.

— Моля те — рекох аз, — разказвай нататък.

— Е — каза тя, потегляйки отново по пътеката, — знаех, че бях огорчила родителите си и исках много да ги накарам да се гордеят с мен. Баща ми бе работил много упорито в бизнеса със захарната тръстика, беше спестил пари и можех да се запиша в колеж. Затова учех усилено и прочетох много повече книги от съучениците си. Заклех се, че ще оправдая очакванията на родителите си. През 1928 г. бях приета в Станфордския университет.

— Ти си учила в Станфорд? — попитах аз, не вярвайки на ушите си.

— Да — отвърна тя. — Това изненадва ли те?

— Да, може би… не зная.

— През всичките тези години аз лежах в леглото и четях. Родителите ми похарчиха много пари и енергия, за да ми намерят книги по всички предмети. Мислех си, че съм изостанала в училище, но в действителност бях много напред. Представих се много добре на приемните изпити.

— Ето тук вече се разминаваме! — ухилих се аз. Тя ми се усмихна в отговор и продължи: — Родителите ми смятаха, че най-важното, докато съм там, е да си намеря добър съпруг, но за мен колежът беше най-голямото приключение. Имаше толкова много неща да се научат и в библиотеката имаше толкова много книги. Не исках да губя нито миг. Живо се интересувах от човешкото тяло — може би заради собствените ми здравословни проблеми — и затова се записах в програмата, предхождаща заниманията по медицина.

През последната година се натъкнах на една малка статия за хавайската традиция кахуна. Темата ме грабна. Запознах се и с друга системи за духовно и холистично лечение, в това число с хипнозата и психоанализата, които работеха с вярванията и ума. Разбрах, че призванието ми е в изкуството на лечението, а не в традиционната медицина.

— Значи ти не вярваш в обикновените лекарства?

— Оценявам мястото на западната медицина и методите й — каза тя. — Но смятам, че повечето лекари, а също и пациентите им, отдават твърде голямо значение на бързото облекчаване на симптомите чрез лекарства и чрез оперативната хирургия, вместо да вдъхновяват хората и да ги научат как да моделират навиците и начина си на живот, работейки в хармония с принципите на природата. Медицината един ден ще се промени — предрече Мама Чия, — веднага щом хората бъдат готови за това.

— Кога напусна Станфорд? Какво стана по-нататък?

— Когато най-малко очаквах, както става обикновено, аз срещнах бъдещия си съпруг. Един ден, когато излизах от библиотеката, една книга се изплъзна и падна от ръцете ми. Преди да се наведа да я взема, един красив млад мъж изникна от нищото, грабна я и ми я подаде с усмивка. Започнахме да разговаряме и дълго не спряхме. Името му беше Брадфорд Джонсън. Оженихме се веднага след дипломирането ни. Никога не можах да си обясня как един красив и атлетичен мъж като него би могъл да обича жена като мен. Казвах му не на шега, че трябва да съм му спасила живота в някое предишно превъплъщение и сега той ми е длъжник!

Както и да е, през 1932 г., след като се дипломирахме, Брадфорд започна работа като учител в Калифорния, а аз забременях. Бяхме толкова щастливи! — Гласът на Мама Чия се промени и стана толкова тих, че едва я чувах. — Изгубих бебето. — Тя замълча за няколко секунди. — Научих, че няма да мога да имам деца. Никога. Още веднъж се почувствах предадена от тялото си.

Брадфорд беше от мъжете, които умееха да проявяват съчувствие. Той каза, че винаги можем да си осиновим дете, но някак си винаги бяхме твърде заети… И все пак аз имах един племенник и две племеннички. — Тя се усмихна, но усмивката й скоро помръкна.

Месец по-късно баща ми почина съвсем неочаквано. Майка ми губеше зрението си и се нуждаеше от мен. Брадфорд си намери учителско място в Оаху, така че от понеделник до петък да мога да бъда с майка си в Молокай, а празничните дни да прекарвам с него. Продължихме да живеем все така, до затварянето на училището на Брадфорд по време на Голямата депресия. Той дойде да живее при нас на Молокай. Времената бяха оскъдни, но имахме покрив над главите си и нашата градина.

Така дойде 1941 г. и бомбардировката на Пърл Харбър. Тя и последвалите я едно след друго събития бяха сред най-болезнените в живота ми.

Мама Чия се спря, извърна се и се загледа в тропическата гора, ширнала се по-надолу и океана отвъд нея.

— Не съм свикнала да правя това — каза тя. — Малцина знаят тези неща за мен и аз не изпитвам вътрешна потребност да ги разкривам пред друг, нали разбираш? Може би трябва да спрем…

Докоснах я по ръката и я прекъснах:

— Мама Чия, аз те чувствам много близка. Твоят живот и опит ме интересуват. Толкова много възрастни хора са живи съкровищници — част от историята. Но те никога не разказват житейските си истории, защото ги смятат за обикновени. Поклатих тъжно глава и добавих:

— Интересувах се и от живота на Сократ и много пъти го молих да ми разкаже за миналото си, но той никога не го направи. Имах чувството, че не ми се доверява или нещо подобно… не зная. От това ме болеше, но никога не му го казах. Може би никога няма да узная откъде идва той… и сякаш имам чувството, че част от собствения ми живот е изгубена. А ти се питаш дали се интересувам от твоя живот.

Тя кимна мълчаливо, но лицето й остана безизразно — докато накрая не видях в очите й, загледани в синьото море, да напират сълзи. Над главите ни се носеха облаци, които докосваха върховете над нас. Мама Чия взе бастуна си и тръгна напред по лъкатушната пътека. Последвах я и тя продължи разказа си.

— Подобно на много други, Брадфорд стана свидетел на унищожаването на Пърл Харбър и пак подобно на много други, като добър възпитаник на „Станфорд“, той се записа във флота, за да защити страната си. И подобно на безброй други съпруги, аз се молех за мъжа си всяка сутрин и вечер.

Тръгнаха грозни слухове, че американците с японски произход били интернирани в лагери на континента, защото властите се страхували от саботажи. Не повярвах на тези приказки. Не можех. Но слуховете се оказаха верни. Макар и само наполовина с японски произход, аз се преместих в тази усамотена част на тропическата гора и живеех тихо с майка си — жена, прехвърлила шейсетте и страдаща от много болести, които не ми беше по силите на облекча.

Папа Кахили, който близо десет години беше изучавал изкуството на някакъв африкански шаман, се завърна в Молокай. Помолих го да помогне на майка ми. Но сега той беше много стар и изпитанията в Африка — борбата с глада, дизентерията и още десетки други болести — бяха взели своето. Нашият кахуна ми каза, че Духът викал майка ми и скоро тя щяла да се освободи щастливо от измъченото си тяло, а и самият той нямал да се забави дълго да я последва.

Папа Кахили поговори с майка ми, посъветва я за някои неща и седмица след завръщането му тя издъхна кротко в съня си. Останах сама и прекарвах времето си, помагайки на кахуна. Веднъж събрах смелост и го попитах дали би приел да ме посвети в тайните на изкуството си. Казах му, че някакво чувство ми подсказва, че това е моята съдба. Той зарони старчески сълзи и ми довери как през всички тези години знаел, че трябва да чака аз да го помоля за това. После ме въведе в семейството си и в традицията кахуна.

Папа Кахили сега е в света на духовете, но аз винаги чувствам неговото присъствие. Така се случва, когато намериш учител. Той ме научи как да бъда полезна на другите.

Започнах да помагам на хората, на които бе помагал самия той, тук в Молокай. Завърших и курс за акушерки. Като студентка от подготвителния курс по медицина бях видяла достатъчно хора да умират и за да постигна някакво равновесие, исках да виждам как на белия свят идват новородени. По този начин можех да съучаствам в чудото на живота, макар бебетата да не са мои.

Един ден получих писмо от Военноморския флот. Знаех какво пишеше вътре, още преди да го отворя — всяка дума. Когато спрях да плача, скъсах плика с треперещи ръце. Написаното само потвърди онова, което виждах в сънищата си от няколко дни. Брадфорд, моят съпруг, беше безследно изчезнал в морето.

Войната свърши и аз не можех да намеря покой. Твърде много призраци от миналото, твърде много спомени. Имах спестени пари и през 1952 г…

— Когато съм бил на шест години — вметнах аз.

— Когато си бил на шест години, аз предприех дванадесетгодишно пътуване по света. Без да следвам никаква карта освен интуицията си, аз пътешествах първите две години из Съединените щати с автобус, влак или пеша, и посетих хора и места, към които ме насочи моята Висша същност.

Попитах я:

— Била ли си някога в Бъркли, Калифорния?

— Да — отвърна тя. — Минах през Бъркли, но ако това имаш предвид, срещнах Сократ едва осем години по-късно. Преди това бях в Северна Европа, за да изуча преданията и фолклора на древните викинги, после надолу към Испания, прекосявайки Централна Европа, след това на юг към африканските села, последваха арабските култури и Близкия изток и оттам към Индия, Непал, Тибет и великия Памир…

— Аз също бях там — прекъснах я аз. — Но не открих, каквото търсих.

— Доволна съм, че потеглих на път, след като понатрупах години. Ако бях тръгнала млада, преди да съм подготвена, щях да подмина училището, без да го забележа.

— Какво училище? — попитах аз, спомняйки си думите на Сократ.

— След като пресякох границата на Китай, за което ми помогнаха приятели, аз посетих впоследствие Тайланд и някои области от Индонезия.

— Какво училище? — повторих аз.

— Тайно училище — в Япония.

— Как така тайно?

— Никаква реклама, скромна репутация. — Тя се усмихна и после добави с по-сериозен тон: — Малцина хора имаха очите да го видят. По това време познавах много учения за лекуване на тялото и ума, но исках да науча повече за пътя на духа, да се науча да посрещам физическите предизвикателства и да видя дали мога наистина да променя това мое тяло. Моят учител ми показа на какво съм способна. Именно там се запознах с един от най-необикновените му ученици — човека, когото ти наричаш Сократ.

— Настина ли? — попитах аз и едва не се препънах в един голям камък. — Разкажи ми повече за Сократ? Какво правеше той там?

Мама Чия не отговори веднага.

— Щом Сократ не е споделил сам, значи си е имал причини. — Тя видя огорчението ми и добави: — Можеш да бъдеш сигурен, че онова, което Сократ ти е казал или не ти е казал, е било за твое добро. И не мисля, че сега е времето да говорим за тези неща.

— Къде е това училище? Кой е този учител? Кои са другите места, където трябва да отида.

— Сега не е времето — повтори тя. — Трябва да откриеш някои неща със собствената си интуиция и усет, от собствен опит.

Разочарован, аз вдигнах глава и видях, че се намирахме на най-високото място, докъдето стигаше поглед.

— Трябва да завърша разказа си — каза тя, — за да изясня къде сме сега и какво ни предстои да направим заедно. Обучавах се в това училище две години и три месеца. За първи път в живота ми, тялото ми — макар да не стана слабо и жилаво — беше поне съразмерно и стройно. Можех да тичам! Можех да скачам, да се завъртам и да нанасям високи удари с крак. Ако щеш вярвай — каза тя радостно, — но от мен излезе един доста добър акробат и майстор на бойните изкуства. — Тя завъртя бастуна си по един впечатляващ начин, макар от движенията й да личеше, че е тренирала отдавна. — И научих много за моята сила и дух.

Научих още повече и за изкуството на лекуването. Веднага щом се върнах у дома в Молокай през 1964 г., изпълнена с нов ентусиазъм и енергия, готова да правя чудеса и да лекувам дори проказа, бях повикана от Сей Фуджимото. Объркан и уплашен, той ми каза, че невръстният му син внезапно се е разболял и ме помоли да тръгна с него. Докато летяхме по пътя с пикапа му, Сей ми обясни, че детето е получило конвулсии и после припаднало. Горкият баща беше вцепенен от ужас. Жена му, Мицу, не се владееше по-добре и почти не беше на себе си, когато пристигнахме.

Те бяха бедни, живееха усамотено и никакъв хеликоптер нямаше да дойде на помощ. А и докато дойдеше, може би щеше да бъде твърде късно. Състоянието на детето беше лошо. — Мама Чия се спря, седна и ми даде знак да я последвам. Настанихме се на оголената скала, която покриваше планинския район в центъра на острова. Водачката ми продължи да разказва тъжно: — Направих всичко, което ми беше по силите и знанието, за да помогна на това дете. Молех се, шепнех му, призовавах го. Но въпреки това, то умря. — При спомена очите й се напълниха със сълзи.

Тя ме погледна и каза:

— Малко неща са по-болезнени на този свят от загубата на дете. Нито философията, нито волята могат да излекуват сърцето. Само времето може да ни помогне да забравим. И двамата Фуджимото жалеха рожбата си много дълго време.

Детето умря в ръцете ми. Тогава умря нещо и в мен. След това го виждах в сънищата си. Първо си мислех, че съм можела да го спася, ако бях научила и знаех повече. После започна да ме преследва мисълта, че не съм подходяща да лекувам. Тази мисъл ме завладя и въпреки възраженията на онези, на които бях помогнала и съчувствената благодарност на семейство Фуджимото, аз се зарекох никога повече да не упражнявам изкуството на лечителя. Тогава то ми се струваше фалшиво. Чувствах се като шарлатанка. Изгубих вяра в себе си и в Духа.

Точно по това време се преместих в Оаху, беше 1965 г., и постъпих на работа в банка. Отново започнах да трупам килограми.

— Това измъчваше ли те? — попитах аз. — Искам да кажа след наученото и преживяното в онова училище. Не искаше ли отново да стъпиш на крака?

— Всеки си има своите силни и слаби места — напомни ми тя. — Емоциите ми понякога вземат връх над мен и точно това се случи, докато бях в банката. Просто не ме беше грижа чак толкова и нямах достатъчно голяма причина, за да променя нещо. Потънах в едно тъжно, но безбурно съществувание, живеех механично и се усмихвах формално. Поглеждайки назад, всичко това ми се струва истински кошмар. Но аз сама си го бях избрала, сама бях решила да правя именно това. Така продължи почти две години, докато получих писмо от Сократ — беше преди шест години.

— Значи през 1967 г. — казах аз.

— Да. Не зная как ме беше намерил, нито защо реши да ми пише точно тогава. Не се бяхме чували от години. Но писмото му беше необикновено. Написаното от него ми припомни неща, които бях забравила. Думите му ми вдъхнаха сила, вдъхновиха ме и ми дадоха отново посока.

— Да, той е добър в това — усмихнах се аз.

— Да — повтори тя и отвърна на усмивката ми. — Той е много добър в това. И точно тогава Сократ ми спомена за теб… че може един ден да ме потърсиш. Върнах се в Молокай и оттогава до днес върша онова, за което съм родена. И през цялото време вътрешният ми взор беше отворен за теб.

— А останалото, както се казва, е история — усмихнах се аз.

— Не съвсем. Преди три седмици — каза Мама Чия с грейнало лице, — аз казах добре дошъл на новородения син на Мицу и Сей Фуджимото!

— Ей! Това е чудесно! — извиках аз. — Обичам щастливите развръзки!

Мама Чия спря за малко и облегна гръб на ствола на едно самотно дърво. След това усмивката и изчезна и тя каза:

— Надявам се, когато твоята развръзка дойде, ти също да бъдеш щастлив.

Надолу по острието на бръснача

Към ранния следобед стръмното спускане свърши и пътят стана по-полегат. Докато следвахме билото, скалистата пътечка се смали до размерите на гимнастическа греда, без място за грешна стъпка.

Не можеше да става и дума за разговори, докато стъпвахме предпазливо по опасния хребет. Навярно от въздуха изглежда като острие на бръснач, помислих си аз, надничайки в пропастта ту вляво, ту вдясно. За да се преборя със световъртежа, аз се заставих да съсредоточа вниманието си върху Мама Чия, която крачеше на няколко метра пред мен, уверено като дива коза. Ходенето по това, осеяно с камъни, остро било криеше опасности и всяка грешна стъпка можеше да бъде пагубна.

Продължихме да се спускаме все така в индийска нишка на изток, докато накрая пътечката се разшири и Мама Чия ми даде знак да седнем и да починем.

Дишах дълбоко и се отпусках. Мама Чия, съвършено невъзмутима, се пресегна към раницата си, която с благодарност бях сложил на земята, извади оттам един сандвич и ми го подаде.

— Каукау — каза тя и посочи сандвича. — Храна.

— Можех да се досетя — отвърнах аз сухо и отхапах залък от дебелите филии хляб. — Ммм… много е вкусно — смотолевих с пълна уста.

Докато се хранехме, споделих с Мама Чия, колко впечатлен съм бил от смелостта й по време на прехода по хребета, който доста ме беше поуплашил, макар да бях бивш гимнастик.

— Значи смяташ, че съм смела? — попита тя.

— Да, така е.

— Може би е така наистина. Но това е така, защото имах вдъхновяващи учители. Ще ти разкажа за един от тях. Преди много години, когато работех като доброволка в Станфордската болница, се случи да се запозная с едно малко момиче на име Лиза, което страдаше от рядко, но сериозно заболяване. Единственият й шанс за спасение като че ли беше кръвопреливане от петгодишният й брат, който по чудо бе оцелял от същата болест и бе развил антитела, необходими за побеждаването й. Докторът обясни ситуацията на малкото й братче и го попита дали би се съгласил да даде кръв на сестра си. Видях го да се колебае само за миг, преди да си поеме дълбоко дъх и да каже: „Да, ще го направя, ако това спаси Лиза.“

Докато кръвопреливането вървеше, момчето лежеше на леглото до сестра си и се усмихваше, както и всички ние, виждайки по страните й да се появява цвят. След това лицето му пребледня и усмивката му се стопи. То вдигна глава към доктора и попита с треперещо гласче: „Веднага ли ще почна да умирам?“

Мама Чия ме погледна.

— Понеже беше твърде малко, детето бе разбрало погрешно доктора и си беше помислило, че ще трябва да даде всичката си кръв на сестра си. Да, аз се научих на смелост — добави тя, — защото имах вдъхновяващи учители.

Продължихме да се храним в мълчание. След това легнах да подремна. Тъкмо заспивах, когато гласът на Мама Чия ме извади рязко от унеса ми.

— Време е да тръгваме. Трябва да пристигнем преди падането на нощта.

— Имаме ли среща с някого там?

Тя се замисли, преди да ми отговори.

— В известен смисъл, да.

По небето се носеха тъмни облаци и закриваха слънцето, което сега потъваше зад дърветата, спускайки се към хоризонта. Ние се отклонихме от хребета и навлязохме в гората.

— Побързай! — подкани ме тя и ускори стъпка. — Става късно. — Напредвахме усилено през неравния терен. Измина още час и вече вървяхме през местност, осеяна с преплетени шубраци. Преходът бе продължил през по-голямата част от деня и едва се държах на краката си. Докато се спускахме надолу, подвикнах на Мама Чия.

— Трябва да сме изминали девет-десет километра. Може ли да починем малко?

— Близо петнайсет километра — каза тя, — но не можем да почиваме.

— Започна да прехвърча ситен дъжд, но клоните на дърветата ни пазеха сухи.

— Направо не мога да си обясня как един толкова… е, да речем пълен човек като теб, може да върви толкова бързо — забелязах аз, почти тичайки, за да не изоставам.

— Имам достъп до огромни енергии — обясни тя.

— Как става това? Има ли някаква тайна?

— Нека да поставим нещата така — поде Мама Чия. — Нали знаеш как една майка, колкото и да е уморена, става отново и отново, когато болното й дете заплаче?

— Да, зная.

— Ето така вървя и аз с теб — каза тя. Не можех да видя дали се усмихва, но ми се стори, че е така.

Мама Чия продължи да налага темпото. Аз вървях подир нея и от време на време се подхлъзвах на обраслите с мъх камъни. Изкачвахме се и слизахме по хребети, минахме покрай многобройни малки водопади, подхранвани от постоянно оттичащите се води в тази част на острова и след това навлязохме в голяма гора.

След поредното изкачване и последвалото го спускане към долината Халауа, аз се почувствах необяснимо освежен. Това усещане за енергия се засили, докато вървяхме надолу. Най-накрая стигнахме едно открито място, защитено отвсякъде от плътен пояс дървета.

Слънчевите лъчи, вече ниски над хоризонта, прорязваха гъстия балдахин от листа и образуваха тесни ивици светлина в зеления сумрак.

— Настанявай се удобно — рече тя.

Благодарен за открилата се възможност, аз се отпуснах тежко на леглото от листа, съвсем леко влажни и пуснах раницата й на земята. Тя остана права до един клон на дърво кукуи, загледана в празното пространство.

Тъкмо лягах на ложето от листа и вдигнах очи над клоните на дърветата, когато чух гласа на Мама Чия:

— Дан — заговори тя бавно, — помниш ли какво ти казах преди за промяната на формите?

— Ъ-ъ, всъщност ти не каза много… — Стреснат от пронизителното писукане на птица, аз се извърнах рязко към Мама Чия. Тя беше изчезнала и близо до мястото, където стоеше, на един нисък клон, се мъдреше някаква птица, загледана в пространството.

Птицата беше съвършено неподвижна, сякаш чакаше нещо.

— Не може да бъде! — казах аз високо. — Ти не си… Пернатото нещо ме гледаше с немигащи очи. Аз зяпах в очакване на някакъв знак, когато иззад ствола на дървото се показа усмихнатото лице на Мама Чия. В мига, в който видя опулената ми физиономия, тя избухна в смях.

— Дан, трябваше да имам фотоапарат. Изражението ти беше направо невероятно!

Пристъпи напред и намигна на птицата. Тя литна и кацна на рамото й.

— Значи си помисли, че съм се превърнала в птица — каза Мама Чия. — Е, струва ми се, че четеш твърде много Карлос Кастанеда.

— Виждал съм и по-странни неща — защитих се аз.

Цитирайки Шекспир, тя заговори:

— „Има повече неща на небето и земята от тези, за които сте сънували.“ Да, Дан, много чудеса от нашия делник остават незабелязани за възможните свидетели. Но хората не се превръщат физически в малки птици. Промяната на формите е свързана с прехвърляне на съзнанието и е вид дълбока емпатия. Нищо повече и нищо по-малко.

Мама Чия милваше кървавочервените гърди и белите пера на птичката, която писукаше от време на време.

— Тази птица е апапане. Тя ми е нещо като галеник и понякога ме следва — каза водачката ми и докосна извития и клюн. — Викам и Червенка.

— Опитомена ли е? — попитах аз, излизайки от объркването си. — Мога ли да я поддържа?

— Не зная. Ще трябва да я попиташ.

— И какво се очаква от мен — до подсвирна нещо на езика на птиците?

Мама Чия размени поглед с птицата, която завъртя очички, сякаш питаше: „Кой е този човек?“

Протегнах бавно ръка и полуопитоменото апапане ми позволи да погаля коремчето му.

— Трябва да призная, че номерът ти беше страхотен. Направи ме на глупак.

Лицето и се помрачи като небето над нас и тя се изправи.

— Онова, което ще правим довечера, не са „номера“ — заяви тя и взе малката птичка в ръката си. — То ще касае живота и смъртта. — Изведнъж Мама Чия затвори дланта си около нея и я стисна силно. Когато разтвори пръсти отново, птицата лежеше там неподвижно.

— Как можа да направиш това? — заекнах аз, потресен и невярващ на очите си.

— То касае също смъртта и живота — прекъсна ме тя и подхвърли птичката във въздуха, където тя разпери криле, кацна на едно дърво и запя красиво, необезпокоявана от внезапния ситен дъжд, сякаш нищо не се беше случило.

„Дъждът скоро щеше да спре, но дали щеше да се случи същото и с това мрачно чувство, което се беше загнездило в мен?“, питах се аз, наблюдавайки как Мама Чия се сгуши на земята подобно на някаква мечка или създание от гората.

Починах си около петнайсет минути, но не можах да заспя. Бях трескав от вълнение в очакване на онова, което щеше да стане по-нататък.

— Предполагам, че няма да се приберем няколко дни, а? — попитах аз.

— Така изглежда — отвърна тя, без да помръдне.

— Не те ли откъсвам така от другите хора, на които помагаш? Тя се извъртя грациозно и ме погледна в очите.

— Да кажем, че съм се отклонила поради някакъв по-сложен спешен случай.

— Какъв е този случай?

— Ти. — На лицето й трепна лека усмивка, но после тя се надигна и изражението й отново стана сериозно. — И това ни връща точно там, където сме сега.

— И къде е това?

— В границите на Каланикаула, свещена гора с дървета кукуй.

— Свещена? — повторих аз и се надигнах да се огледам.

— Да. Можеш ли да го почувстваш?

Вдигнах глава към сивата кора, светлозелените листа и белите цветове на красивите дървета, после затворих очи и осъзнах, че красотата не беше толкова във видимото, а в усещането за едно място.

— Да — отвърнах аз. — Чувствам го. Но защо изминахме целия този път?

— Ти отиваш на свещено място, за да получиш сакрално обучение. — Изведнъж тя скочи на крака. — Хайде. Скоро ще се стъмни. — След като заличи следите, където беше лежала, тя се обърна и тръгна през гората. Аз също станах бързо и последвах примера и.

— Ще ми кажеш ли за какво е всичко това? — попитах аз, докато крачех бързо между дърветата, опитвайки се да не я губя от поглед.

— Когато стигнем там — подвикна тя назад.

— Къде там?

Макар гласът й да изкънтя глухо в гората, аз чух достатъчно ясно отговора й.

— На гробището.

— Гробище? Тази вечер? Сега? — Косъмчетата на врата ми настръхнаха — ясно послание от Първичната ми същност, че нещо предстоеше да се случи. Каква беше онази стара поговорка? „Светлината в края на тунела може да е просто идващия влак.“

Кулата на живота

Когато вдигнах глава, Мама Чия беше вече на десетина метра пред мен. Затичах се да не изоставам от нея. Докато се изкачвахме към гробището по едно тясно било между дърветата кукуи, гледката се промени. Докъдето стигаше поглед под сребристото сияние на полумесеца, на цели километри наоколо гората умираше. Някога гордите дървета охиа и красивите коа сега бяха само измършавели скелети, браздящи билата над долината Уайлау.

— Сърните били докарани тук отвън, за да могат ловците да ги убиват за забавление — обясни Мама Чия. — Те ядат фиданките и затова младите дървета никога не порастват. Повечето стари дървета пък умират от болест, която превръща вътрешността им в прах и се задушават от лепкавите треви и лози, които дори сърните отказват да докоснат.

Първо вървяхме нагоре по билото, после се спуснахме надолу, крачейки покрай разкривените патриарси — последните останки от умиращата гора. Мама Чия заговори под лунната светлина и думите й като мощен магнит ме привлякоха към една нова визия за реалността.

— Човешкото тяло е като кула със седем етажа — поде тя. — Този факт е известен от векове на духовните изследователи, които са направили карта на неуловимите елементи и енергийни центрове. Индийските мистици наричат тези седем нива чакри. Ето, нека ти покажа. — Тя се спря и извади от раницата си бележник и химикалка. След това приклекна и нарисува на една от страниците някаква диаграма.

Когато Мама Чия завърши скицата си, тя чукна с молива върху нея.

— Ето това е най-важното, което трябва да знаеш засега — каза тя. — Кулата на живота е вътре в теб. И всеки етаж има специфични свойства. Всеки един от тях, от първия до последния, представлява разширена форма на съзнание.

Долните три етажа, оцеляването, творчеството и личната сила са царството на Първичната същност. Тя нито се интересува, нито е отговорна за горните етажи. Разчистването на тези етажи и работата със съответните й дадености усилва Първичната същност.

На четвъртия етаж, зоната на сърцето, за първи път влизаш в контакт с Висшата същност.

— А горните три етажа? — попитах аз.

— Те не те интересуват още.

— Напротив — възразих аз разпалено. — Тази карта, диаграма или каквото и да е тя — именно натам е насочено моето търсене. Сега зная това. Омръзнало ми е да се боря с по-ниските етажи. Ето там — казах аз и посочих седмия етаж, — там искам да отида.

Мама Чия отклони поглед от диаграмата и вдигна ръка към едно близко дърво кукуи, чиято гладка кора блестеше под лунната светлина.

— Подобно на това дърво — рече тя, — или както кулата, човешкото същество е тук, за да свърже небето и земята и да обгърне и трите същности едновременно. Но ако корените на едно дърво не са дълбоки, то не може да даде цвят. Ако кулата няма здрава основа, тя ще рухне. Разчисти най-долния етаж, Дан, преди да продължиш нагоре.

За момент се замислих над думите й. В действителност винаги си бях представял, че обитавам един от горните етажи. Но сега не бях вече сигурен.

— Какво означават тези думи тук в средата? — попитах аз и посочих диаграмата. — Големият скок?

— Става дума за най-трудния и чуден скок на всяко човешко същество — отвърна тя. — Скок отвъд личните грижи на долните три етажа, към сърцето. Веднъж щом стигнеш до четвъртия етаж — увери ме тя, — останалото е като качване с асансьор.

— Дан — продължи Мама Чия с нарастващо чувство, — всички твои външни цели и постъпки са отражение на духовното ти търсене и всеки човек в края на краищата изкачва тези седем стъпала към душата.

Тя понечи да каже още нещо, но се спря и дойде зад гърба ми.

— Седни… ето така, настани се удобно. — Мама Чия започна да мачка раменете ми.

— Реши да разтриеш гърба ми — точно тук и сега? — попитах аз. Миг по-късно краката ми започнаха да потрепват, когато тя притисна пръсти в една определена точка на врата ми. Пред очите ми блесна светлина.

— Отпусни се, колкото можеш повече — настоя тя, натискайки кокалчетата на ръцете си в слепоочията ми, все по-силно и по-силно. Сетне продължи с глас, който постепенно заглъхваше. — В най-дълбоките кътчета на човешкия ум има първообрази, архитипове… — Почувствах очите ми да се затварят и след това чух звука на далечен вятър.

Отворих очи, премигах и видях облаци от прах да летят над сиво плато, голо като лунен кратер, простиращо се на километри във всички посоки. Вятърът се надигна отново, виейки и стенейки, докато се носеше из безкрайното пространство. След това вниманието ми се спря на някакъв обект на голямо разстояние, който беше все още твърде далече, за да го различа ясно. Дали пък не беше кула? Да, бяла кула. И аз знаех, че трябва да отида там. Единствено със силата на волята си и без никакво усилие почувствах, че се приближавам към нея. Кулата започна да приема застрашителни размери, докато накрая надвисна високо над мен.

Обзет от някакво необикновено и ужасяващо чувство за страхопочитание, аз открих, че се намирам пред прозорец в основата на кулата — първото ниво. Почувствах, че този етаж, както и горните над него са пълни с отломките от не един човешки живот: непроучени неща, символи, страхове — скрити артефакти в прашен сутерен.

Когато съзнанието ми навлезе в мъглявата светлина, която изпълваше вътрешността, аз видях един пуст, празен свят, плато, навято с тонове прах, обитавано единствено от противници и врагове.

Скоро открих, че прозорците на всеки етаж откриват различна перспектива към света, защото през прозореца на втория етаж видях един по-светъл пояс от дървета, потоци и ливади, където двойки мъже и жени се отдаваха на всевъзможни удоволствия и се изпълних с желание.

Третият прозорец ми разкри един подреден свят на архитектурно равновесие и красота, чиято конструкция се издигаше в съзидателно кресчендо, а хората тук бяха изправени и високи. На този етаж забелязах сивия робот, Съзнателната същност, която гледаше навън през прозорците на сетивата. И по някакъв начин разбрах, че Съзнателната същност поддържа своето малко работно пространство именно тук, защото това беше най-високото ниво, което тя можеше да обитава в моя случай.

Съзнанието ми се издигна към четвъртия прозорец, през който видях всички хора на света, от всички раси, култури и религии, уловени за ръце, изпълнени с обич и чувство за взаимопомощ, пеещи песни в стройна хармония. Завладя ме чувство за единение и дочух ангелски гласове.

Сетне бързо се издигнах и преминах през трите най-горни етажа, понесен от вълна на растящо блаженство. Всичките ми сетива — допир, зрение, слух, вкус, мирис достигаха далеч отвъд пределите на всекидневното, воалите падаха, докосвах се до неуловими енергии, до други измерения и реалности и след това… ах, Светлината!

В следващия миг съзнанието, подобно на падащ асансьор, рязко се понесе надолу, сграбчено от тревогите на долните три етажа. Разбрах, че Съзнателната ми същност непрестанно ще бъде притеглена надолу, отново и отново, от творенията на страха, сексуалната енергия и желанието за власт, докато те не бъдат разчистени.

И тогава, изпълнен с копнеж, си спомних, че в едни тихи и пълни моменти от моето детство висши енергии ме бяха отнасяли до горните етажи и преди. Исках толкова много да се завърна, защото част от мен винаги е знаела, че там горе над кулата, където струеше светлина, беше моят дом.

Това беше мисията на душата ми, моето свещено пътуване: Съзнателната ми същност трябваше да тръгне най-отдолу, да намери осветлението на всеки един от етажите, да го включи и да разгледа творенията и предметите там, а след това да се заеме с тях и да ги разчисти. Но това беше възможно само, ако пожелаех преди това да видя и да приема видяното такова, каквото е, вместо да се вкопчвам в призрачни илюзии.

След това се върнах сред прашната равнина и отново видях пред мен кулата, която се издигаше до небесата. Вихрушка от виолетова, розова и златна мъгла и светлина сияеше толкова ярко над върха и, че не можех да задържа там вниманието си за дълго.

След това открих, че седя, облегнат на едно дърво. Очите ми бяха широко отворени, но кулата продължаваше да се мержелее пред мен. После се върнах към нормалното си състояние, тя се стопи и видях листата на дърветата кукуи, развети от топлия ветрец.

Седях неподвижен. Въпреки наученото от Сократ, бях дълбоко учуден от видението си. Поех си дъх, извърнах се бавно и видях Мама Чия да седи притихнала недалеч от мен. Очите й бяха затворени.

Най-накрая можах да заговоря:

— Онова, което направи… сега зная за кулата.

— Не, не знаеш — все още не — отвърна тя и отвори очи. Но ще узнаеш. — Мама Чия затвори бележника си, стана и тръгна надолу по пътеката. Скочих на крака, грабнах раницата й и я последвах.

— Какво искаш да кажеш „все още не“? — подвикнах аз. Отговорът й почти се изгуби във вятъра.

— Преди да видиш Светлината, ще трябва да се справиш с мрака.

В ноктите на страха

— Хайде да намалим малко темпото, какво ще кажеш. Закъде бързаме толкова? — извиках аз, докато се мъкнех подир нея по огряната от луната пътека. — Няма ли да ме почакаш? — продължих да негодувам. — Къде отиваме? И какво правим тук?

— Ще разбереш, когато стигнем — отвърна тя. Гласът й беше мрачен и отговорът й не ми донесе никаква утеха. Заобикаляйки диви лози и шубраци, аз правех всичко по силите си да не изоставам.

Преди години, когато тренирах гимнастика, страхът беше мой благосклонен противник. Почти всеки ден опитвах рисковани неща, изпълнявах салта със сложни преобръщания, извисявах се над гредата или батуда. Владеех този страх, защото знаех точно от какво се страхувам и държах нещата под контрол. Но сега някакъв безформен ужас пълзеше като мраз в гърдите и корема ми и не знаех как да се справя с него. Подобно беше изживяването при първото ми возене на скоростно влакче като малко момче. Спомням си как рязко набрахме скорост нагоре по стръмното изкачване до точка, от която нямаше връщане назад и как смеховете преминаха в писъци, достигайки върха. След това опората под краката изчезна и ужасът разкъса нервите ми.

Изведнъж Мама Чия заговори с настойчивост, каквато не бях чувал досега.

— Последвай ме — оттук! — нареди тя и направи остър завой. Докато вървяхме надолу към гробището, умът ми бясно препускаше. Какво общо можеше да има между едно гробище и кулата? Изпълнен с мрачни опасения, аз се борех с импулса да побягна някъде надалече.

— Върви точно там, където вървя аз — каза тя с глас, приглушен от нощния, влажен въздух. — Не се отклонявай от пътеката, разбираш ли?

Излязохме на открито място. Видях напред надгробни камъни и стомахът ми се сви от уплаха.

— Защо правим това? — попитах аз. — Аз… мислех си, че искаш да ме научиш какво са трите същности.

Мама Чия си пое дълбоко въздух, обърна се да ме погледне и ми махна да продължа. Изражението й беше мрачно и когато я зърнах, в корема и гърдите ми се надигна нова вълна на страх. Объркването ми се засили, защото бях ходил в гробище и преди, но не помня някога да съм бил толкова уплашен. Първичната ми същност беше окаменяла и аз крачех със сковани крака през древното място. Исках да й кажа „Не мисля, че мога да го направя“, но не можех дори да говоря. Не знаех какво ме ужасява на съзнателно ниво. Но Първичната ми същност знаеше; това поне беше очевидно.

Макар нощта да беше топла, зъбите ми тракаха, докато следвах Мама Чия по тясната пътечка през гробището. Някои от надгробните камъни стояха изправени, а други бяха килнати настрани. Стъпвах на пръсти и внимателно заобикалях гробовете, докато накрая водачката ми спря на едно празно пространство и се обърна към мен.

— Тук сме, за да се изправим срещу мрака на първия етаж — каза тя, — зоната на оцеляването, изолацията и страха. Това е свещено място, защитено от очите на външни хора. Гробище само за кахуни. Чувстваш ли силата, която витае тук?

— Д-да — заекнах аз.

— Ланикаула, пазителят, е тук с нас. Зад теб. — Тя посочи с ръка.

Извърнах се, но в началото не видях нищо. Само едно могъщо присъствие, сила, която ме накара да направя крачка назад. Тялото ми се превърна в леден блок. Това нещо не беше зло, но можеше да ме изпепели в миг, без да му трепне окото — енергия, способна на голямо състрадание и на никаква милост.

— Той беше и все още е могъщ кахуна. Тук е от смъртта си и бди над Молокай в продължение на векове. Трябва да го помолим да ни позволи да останем тук — каза тя с огромно страхопочитание.

— Как?

— Искал ли си някога разрешение да влезеш в нечий дом? — Да…

— В такъв случай те съветвам да направиш това и сега, веднага — просъска Мама Чия.

Тя затвори очи и аз бързо я последвах. Миг след това го зърнах в ума си, точно пред мен. Отворих очи и видях само дърветата в далечината и осеяното с надгробни камъни неголямо открито пространство. Затворих ги отново и той отново беше там, втренчен в мен с ожесточение и в същото време с обич — огромен мъж с някакво ритуално хавайско украшение на главата. Стори ми се, че иска едновременно да ме прегърне или изтрие от лицето на земята. Напомни ми за Шива, богът на индусите — преобразителят и разрушителят.

Тихо и почтително, аз го помолих да ми позволи да остана и му обясних същността на моето търсене. Всичко това се случи в рамките на няколко секунди. Той се усмихна, кимна и видението ми се стопи.

— Така да бъде — чух гласа на Мама Чия.

Почти моментално въздухът наоколо се промени. На мястото на студения полъх, който усещах върху врата си, сега ме галеше топъл ветрец. Отворих очи.

Мама Чия кимна.

— Той каза, че си добре дошъл тук — съобщи ми тя. — Мисля, че даже те харесва. Това е много добър знак. Тя се пресегна зад един от надгробните камъни.

Почувствах се по-спокоен.

— Радвам се да чуя т… — Прекъснах се рязко, когато тя тикна лопата в ръката ми и ме поведе към едно голо място.

— Време е да покопаеш.

— Какво? — Недоумението ми беше изразено толкова отривисто, че едва не си изметнах врата, когато завъртях глава към нея.

— Копай тук — рече тя, пренебрегвайки реакцията ми.

— Да копая? Тук? Дупка? Търсим ли нещо?

— Гроб.

— Какво — рекох аз, — аз съм възрастен човек. Вземам отговорни решения. Преди да започна да копая, наистина бих искал да науча защо правя това.

— Аз наистина бих искала да спреш да говориш и да започнеш да копаеш — отвърна тя. — Онова, което трябва да направиш, е необходимо. Опира се на древен тибетски ритуал, при който се изправяш пред всичките си страхове. Ако неподготвен човек се заеме с това, резултатът може да бъде дълготрайна психоза. Готов ли си да продължиш нататък?

Ето до какво се свеждаше всичко — направи го или умри. Или може би — направи го и умри. Веднъж Сократ ми каза, че винаги, когато пожелая, мога „да сляза от автобуса“, ако предпочитам той да замине без мен.

— Очаквам отговора ти, Дан.

Завъртях рязко глава към нея, сякаш някой ме беше ударил през лицето.

— А, ъ-ъ, добре… — Замълчах, за да си поема дъх и реших да следвам по пътя, по който винаги бях вървял. Когато имаше предизвикателство, аз винаги го посрещах. — Д-да — заекнах отново. — Готов съм и винаги ще бъда готов.

Тук ставаше дума да застана с лице към страховете си и затова се заех здраво с лопатата. Земята беше мека и работата вървеше по-бързо, отколкото бях очаквал. Мама Чия ме наблюдаваше със скръстени ръце. В началото направих отсек, широк около петдесет сантиметра и дълъг два метра. После дупката започна да расте на дълбочина: две стъпки, три стъпки и все по-надолу. Потях се силно. Колкото по-дълбоко слизах, толкова повече изкопът приличаше на гроб и това все по-малко ми харесваше. И най-вече ми липсваше ентусиазъм.

Уплахата ми ставаше все по-голяма и накрая премина в гняв.

— Не — казах аз накрая и изпълзях от дупката. — Не съм длъжен да правя това и няма да играя на мистериозни игрички в магьосническо гробище, без да зная за какво е всичко това. Не съм някаква марионетка! За кого е този гроб? И защо правя това? — настоях да узная аз.

Мама Чия остана втренчена в мен цяла минута — или поне така ми се стори — и накрая каза:

— Ела. — Поведе ме към един близък надгробен камък и ми посочи епитафията върху него.

Надписът беше стар и неясен и едва успях да го разчета:

Погледнах Мама Чия и видях, че лицето и е съвършено сериозно.

— Мисля, че знаеш за кого е този гроб.

Стоях и не отмествах очи от нея.

— Имам право на избор в този случай — рекох аз.

— Винаги имаш право на избор — съгласи се тя. — Можеш да започнеш да копаеш или да се качиш на следващия сърф и да напуснеш острова.

Не мисля, че говореше сериозно за сърфа, но беше ясно, че ако исках да бъда неин ученик, трябваше да премина през това. Бях стигнал вече дотук и не можех да не видя какво идва след това. Усмихнах се тъжно и казах:

— Е, не мога да откажа, при положение, че си толкова учтива. Спуснах се обратно в гроба и продължих да копая, докато накрая тя ме спря:

— Вече е достатъчно дълбок. Подай ми лопатата и излез оттам.

— Искаш да кажеш, че приключих.

— Да.

— Ей, трябва да призная, че си беше доста страшничко — казах аз, докато се измъквах от влажния изкоп и после сложих лопатата настрани. — Но общо взето не беше толкова зле. — Изпънах уморените си мускули.

— Легни тук — нареди ми Мама Чия, посочвайки един чаршаф, постлан на земята до зиналия гроб.

— Поредната задача? Това не ти ли се струва малко странно? — попитах аз.

Без сянка на усмивка тя просто стоеше с вдигната ръка. Легнах по корем.

— По гръб — каза тя.

Завъртях се и погледнах нагоре към нея.

— А сега да се престоря на умрял ли или какво?

Очите й проблеснаха ожесточено.

— Извинявай — рекох аз. — Предполагам просто, че съм малко нервен.

— Това не е игра. Ако обидиш духовете наоколо, ще имаш далеч по-голямо основание да бъдеш нервен!

Опитах се да се поуспокоя и казах:

— Е, какво пък, ще се възползвам от случая да си почина.

— Ще бъде дълга почивка — каза Мама Чия, сетне вдигна лопатата от земята и насочи острието надолу. За миг си помислих, че иска да ме прониже с него и вдигнах ръце да се защитя, но вместо това тя го заби дълбоко в купчината пръст до гроба. След това коленичи откъм главата ми до ръба на изкопа и затвори очи.

Лежах там и наблюдавах обърнатото й наопаки лице, под бледата лунна светлина. В един ужасяващ момент на параноя ми хрумна, че всъщност изобщо не познавам тази жена. Може би тя не беше онази, при която ме изпрати Сократ. Дали пък самият Сатана не се криеше зад образа й.

Тя заговори с глас, който отекна над гробището. Изричаше заклинание и аз знаех, че това не е игра.

— Ти Велик дух, наричан с много имена — поде Мама Чия напевно, — ние молим да бъдем озарени със Светлината. Молим за твоята закрила над тази душа. В името на Единствения и неговата власт, ние молим всяко зло — било то малко или голямо — да бъде откъснато и заличено в него, запечатано и върнато към първоизточника му. Молим каквото и да се случи, да бъде за негово най-висше благо. Да бъде волята ти.

Металическият вкус на страха се надигна в гърлото ми. След това Мама Чия започна да притиска бавно ключицата, гърдите и раменете ми с кокалчетата на ръцете си, в началото леко, а след това с нарастваща сила. Пред очите ми лумна светлина и после чух някакво изпукване. Тя улови главата ми, както Сократ беше правил това преди години. Зъбите ми затракаха и накрая над мен се спусна завеса от мрак.

Чух вятъра, почувствах песъчинки да шибат лицето ми и видях кулата точно пред мен. Този път го нямаше усещането за безтелесност, при което сякаш единствено съзнанието ми наблюдаваше нещата. Погледнах надолу и видях тялото си. Аз наистина бях тук.

После открих, че стоя на самия вход. Огромната врата се отвори като зинала паст и аз пристъпих вътре, усещайки, че тук въздухът е по-разреден. Препънах се, паднах, направих салто и се сгромолясах тежко. Изправих се бързо и се огледах, но не различих нищо в заобикалящия ме мрак. „Това би трябвало да е първият етаж, сутеренът“, казах си аз. Гласът ми прозвуча приглушено. Дрехите ми лепнеха по мен и влажната смрад на разложение ми беше някак позната. „Намери осветлението“, рекох си аз отново на глас. „Бъди готов да видиш“

Преди само бях надникнал през прозорците на кулата. Исках ли наистина да разбера какво се крие в мен тук, на този най-нисък етаж?

— Да — отговорих гласно. — Да, искам да видя!

Продължих бавно и опипом в тъмнината. Лявата ми ръка попадна на нещо — голяма дръжка, електрически ключ! Натиснах го и чух бръмчене, което премина в тихо свистене. Премигах, докато мъждивото осветление бавно откриваше сцената пред мен.

Защо продължаваше да бъде толкова тъмно? Когато очите ми посвикнаха, отговорът дойде сам. Бях се озовал на най-долният етаж на кулата и по някакъв начин там се съдържаха самата нощ и гробището, същото онова древно гробище на кахуните. Но този път не бях добре дошъл тук. И бях сам. Видях наблизо зеещата яма на изкопания от мен гроб. Умът ми прекоси границата отвъд покоя, пропаднах покрай острия ръб на страха и някаква невидима сила ме задърпа към отворения гроб. След това тялото ми изпадна в нещо като мъртвешко вцепенение и както бях на чаршафа, аз се понесох надолу към гроба.

Опитах се да стана, но не можех. Белите ми дробове заработиха като помпа, дишах по-дълбоко, по-бързо, по-дълбоко, по-бързо. После чух гласа на Мама Чия, някъде далече: „Висшата ти същност е твоят ангел пазител. Каквото и да се случи, помни, че тя винаги ще бъде с теб.“

— Тогава защо не мога да я почувствам? — извиках аз.

Отговорът на Мама Чия достигна до мен като ехо: „Преди да можеш да видиш светлината, ще трябва да се справиш с мрака.“

Нещо ме блъсна. Парализиран, аз нямах никакъв контрол. Не можех да се съпротивлявам. Паднах, прекатурих се бавно надолу и после се приземих почти без звук в отворения гроб. Чаршафът ме загръщаше като плащеница. После в миг на абсолютен ужас почувствах върху мен да се сипят лопати с пръст. Сърцето ми заби лудо в гърдите.

Чух тътен на далечна гръмотевица. Сияние на мълнии проряза мрака. След това, когато пръстта ме покри, чух гласа на Исус. Не говореше на мен и не ми донесе утеха. На небето проблесна светкавица и той изкрещя в агония от кръста на Голгота: „Защо се отрече от мен?“ Изведнъж осъзнах, че това беше собствения ми глас. Но нямаше значение. Никой не можеше да ме чуе. Пръстта покри лицето ми напълно и заглуши писъците ми.

„Почакайте“, изкрещях аз мислено. „Не съм готов за това! Не мога! Спрете! Не съм умрял. Не съм умрял!“, пищеше умът ми. Отново и отново.

Пръстта спря да се трупа върху мен. Настъпи покой и тишина, по-пълни отколкото си мислех, че е възможно. Чувах единствено учестеното си дишане и ударите на сърцето си, които напомняха потракването на чайник. Сам сред студената земя. Пълен мрак. Замръзнал. Разкъсващ вътрешностите ми страх. Бях погребан.

Възвръщайки разума си за кратко, аз се запитах: „Защо допуснах всичко това да се случи?“ След това и този проблясък се стопи и ме обгърна лудостта. Ръцете ми, подобно на хищни лапи, отчаяно се бореха с непоносимата тежест. Беззвучни викове. Точно, когато пръстта започна да изтръгва въздуха от гърдите ми, земята под мен подаде и аз пропаднах в някакъв тунел. Дращех диво с нокти, полузадушен и задавен, плюейки кал и си проправях път през влажната земя.

Извивах се и пълзях по корем като змия през тунела. Не знаех дали посоката беше нагоре или надолу. Трябваше да се измъкна. Навън! Навън, навън, навън, навън…, повтаряше панически умът ми в ритмична последователност. Можех да се движа единствено напред, не съществуваше начин да завия настрани. Не след дълго открих ужасен, че тунелът се стесняваше и скоро почти не можех да се движа.

Веднъж като дете едни побойници ме натъпкаха в платнен чувал и заплашиха да ме погребат. Вместо това ме пъхнаха в една стара шахта. Мракът, който ме обгърна, ме накара да обезумея — бръщолевех несвързано, лигавех се, напиках се, изпаднах в истерия. Това ги уплаши и те ме пуснаха навън.

Оттогава насетне ме спохождаха сънища, че съм затворен в тесни, тъмни места. Сега най-страшните ми кошмари се бяха сбъднали. Попаднах в ноктите на абсолютен, непоносим ужас. Толкова се страхувах, че исках просто да припадна — или да умра.

Очите ми пареха от потта и мръсотията, но не се отказвах да се боря, опитвайки се да свия раменете си, колкото се може повече, но това не помогна. Не можех да продължа нататък. Виковете на отчаяние, уплаха и болка бяха бързо сподавени. Бях заклещен, полузадушен. Започнах да крещя отново, захленчих безпомощно.

Но… дали пък това не беше просто някакъв трик на въображението ми? Стори ми се, че виждам напред някаква мъждива светлина. Успях да се промъкна още малко напред и зърнах една лека извивка на тунела. Там той се разширяваше малко, но достатъчно. Пълзях сантиметър след сантиметър към светлината, плувнал в пот, с очи замъглени от калта по лицето ми.

Онова, което се случваше, се отпечата дълбоко в паметта на тялото ми. Попаднех ли отново в задънена улица, щях да си спомня, че трябва да продължа нататък — още няколко сантиметра, още няколко минути, още няколко секунди…

Вдигнах глава, напрегнах премрежените си очи и ми се стори, че виждам напред отвор. Да, нямаше съмнение! Достигнах го и се опитах да провра през него главата си. Но не успях! Беше твърде тесен! Почувствах главата си смазана под натиска на хиляди ръце. Борех се отчаяно. Земята започна да подава и след това изведнъж успях да подам глава. Пространство! Свобода! Сякаш се бях родил.

Слепешката се измъкнах целия и се сгромолясах в някаква бездна. Макар да беше невъзможно, видях под мен зиналата паст и извитите зъби на гигантска змия. Падах право надолу и крещях.

Следващото нещо, което си спомням, беше как седя в някаква непозната стая, свит в ъгъла, обзет от параноя. Навън ме чакаха враговете ми. Всички до един. Те не разбираха. Аз бях сам, но щях да оцелея. Искаха да ми отнемат нещо — един голям хладилник с храна. Щях да избия копелетата! На една малка маса до мен имаше кутии с муниции. Навсякъде около мен бяха пръснати карабини и полуавтоматични оръжия, а в кобура на рамото ми имаше деветмилиметров „Глок“ с пълнител с деветнадесет патрона и свален предпазител. Прегърнал карабина АК–47, аз гледах втренчено към вратата и ги очаквах. Те нямаше да ми отнемат онова, което си беше мое. Преди това щях да ги избия. Всички до един!

Метална кутия влетя през прозореца, експлодира и всичко наоколо избухна в пламъци. В миг бях погълнат от изпепеляваща горещина. В този момент си спомних за някакъв свой минал живот като малко момиче; криех се в един сандък, криех се от хуните, предпочитайки да изгоря в бушуващия в стаята пожар, вместо да бъда изнасилена и поробена.

Пламъците се стрелваха нагоре и аз видях как всичко бе започнало на земята — избухващи навсякъде вулкани; лава, опустошаваща всичко по пътя си.

И в жегата, непоносимата изгаряща жега, аз преживях всеки кошмар от детството си, всеки страх, който някога ме беше навестявал или връхлитал без предупреждение.

Отворих очи. Лежах по гръб на дъното на гроба. Чаршафът под мен беше подгизнал от пот. Но не бях покрит с пръст.

Осъзнах къде се намирам и си дадох сметка, че задържам въздуха си с усилие. Издишах го всичкия наведнъж и се поуспокоих. Изтощен и дезориентиран, аз бях щастлив, че поне съм жив. Случилото се беше насън. И беше отминало. Сега щях да се изправя и да изпълзя навън. Но краката ми отказаха да ми се подчинят. Също и ръцете ми. Чух някакъв звук над мен.

— Мама Чия? — извиках аз немощно. — Ти ли си? — Не последва отговор. Чуваха се само нечии тихи стъпки. Някой или нещо се приближаваше към ръба на гроба.

До слуха ми достигна приглушено ръмжене и после над мен се появи глава на тигър. В тропическите гори на Хаваите няма тигри и въпреки това звярът, който ме гледаше, беше тигър. Вторачих се в него, неспособен да отклоня очи от лика му. Бях виждал тигри в зоологическата градина — бяха толкова красиви, приличаха на големи котки. Този пред мен беше толкова близо, че усещах дъха му. „О, дано това да е сън!“, замолих се аз. „Дано това да е сън!“

Съвършено безпомощен, аз се престорих на умрял, но той протегна лапа надолу и за начало остави върху тялото ми четири дълбоки кървави ивици. Изпъшках и нададох кратък, сподавен вик.

Тигърът наведе глава, стисна челюсти около ръката ми и извлече отпуснатото ми тяло от гроба. След това започна да ме разкъсва. Бях усещал болка преди — силна болка — но сега познах агонията.

Опитах се да изгубя съзнание, да напусна тялото си, да се откъсна. Това обаче не ми се удаде и съвсем ясно почувствах как тигърът отвори гърдите и корема ми и задъвка вътрешностите ми.

Поради силната уплаха адреналинът струеше по тялото ми. Пропаднах в кипящия казан на ужаса, докато огромната котка раздираше гърдите ми. След това звярът приклещи лицето ми с челюсти, смъкна част от него, разтърсвайки паст и се опита да откъсне главата от раменете ми. Страхът е абсолютната болка. Той изпълни моята вселена и експлодира.

Миг по-късно страхът, болката, тигърът и вселената изчезнаха. На тяхно място настъпи най-дълбокият покой, който някога бях изпитвал.

В царството на сетивата

Лежах настрани до гроба, свит на кълбо, а главата ми беше в скута на Мама Чия. Прогизналият от пот чаршаф се беше набрал под мен. Изправих се в седнало положение, неспособен да изрека и дума. Гледах с широко отворени очи в нищото, люлеех се напред-назад, обгърнал тялото си с ръце, тръпнещ. Мама Чия ме прегърна майчински и помилва сплъстените ми коси.

— Хайде, хайде — каза тя. — Всичко свърши. Наистина всичко свърши.

Изминаха още няколко секунди. Постепенно започнах да осъзнавам, че все още имам очи, лице и тяло. Бях в безопасност, тук в ръцете на Мама Чия. Поуспокоих се. След това гърдите ми се надигнаха, дъхът ми започна да излиза на пресекулки и аз заплаках.

Дишайки тежко, улових ръката й и казах, заеквайки:

— Б-беше к-като пътуване в ада.

— Собствения ти ад, Дан. Всеки от нас си създава такъв. Ти просто обиколи първия етаж, царството на изолацията, страха и неистовия инстинкт за оцеляване на всяка цена.

Воините застават срещу демоните си лице в лице. И когато ти направи това, ги победи — каза тя кротко.

Най-накрая спрях да плача. Дишането ми се успокои и стана ритмично. Изтощен, аз заспах.

Когато се събудих, се развиделяваше.

— Това зората ли е? — попитах аз немощно.

Мама Чия стана на крака, посочи наоколо с ръка и каза:

— Огледай се, Дан. Забелязваш ли нещо.

Изправих се бавно, изтощен от огромното напрежение и обходих околността с поглед. Някаква птица кацна на един надгробен камък и запя. Песента и се понесе към синевата. Надгробните плочи бяха украсени с жълтеникаво-зелени лишеи и мъхове. Цялата сцена беше пропита с чувството за покой и благоговение.

— Различно е — забелязах аз.

— Не — отвърна тя. — Ти си различен.

— Искаш да кажеш, че съм се освободил от всичките си страхове?

— Не, ти ще изживееш още страхове — увери ме Мама Чия. — Може би това ще бъде страхът да изразиш чувствата си, да разкриеш емоциите си, да говориш пред множество от хора, да се опълчиш срещу онези, които считаш за по-висши и по-силни или страхът от провал. Страхът ще се надига отново и отново, докато егото съществува, но е променена връзката ти с него. Ти повече никога няма да бъдеш надмогнат от него и когато той дойде, ще знаеш как да се справиш с него.

— Не е ли опасно да не се боя от нищо?

Тя се замисли преди да ми отговори.

— Страхът може да те парализира само, когато се налага да действаш. Именно в това е опасността. Той сковава енергията в тялото ти и това сковаване привлича онова, от което най-много се страхуваш. Отсъствието на страх не означава ненужна храброст, а смелост. Смелостта открива полета за действие. А когато е нужно, ще бъдеш предпазлив.

Все още изпълнен със съмнения, аз казах:

— Предполагам, че ще има ситуации и хора, които ще извикат страх у мен.

— Нито хората, нито ситуациите съдържат страха. Те могат само да го събудят у теб, ако не си го овладял още.

Страхът е чудесен слуга и ужасен господар. Той разяжда всекидневно живота на повечето хора, миг след миг. Уверявам те, че няма да ти липсва. Когато победиш страховете си и действаш смело, въпреки тях, животът процъфтява. Ти виждаш един различен свят през прозорците на втория етаж. Но първият етаж не се изчерпва само със страха и оцеляването. Той касае също егото, отнесено към вселената и целящото самозащита трупане на лична енергия. Сега, когато си открит и уязвим, ти си готов да вложиш тази енергия изцяло в живота си, да я споделиш във взаимоотношенията си с хората.

— Искаш да кажеш, че съм готов да отворя врата номер две? — попитах аз усмихнато.

— Ти вече я отвори — усмихна ми се Мама Чия в отговор. — Тук в ръцете ми, докато плачеше. Веднага щом изрече тези думи, тя заблещука и се стопи във въздуха точно пред смаяните ми очи. След това всичко около мен изчезна. За миг зърнах кулата и открих, че се намирам сред горска поляна на втория етаж. Изобщо не се съмнявах, че е така.

„Но какво означаваше това?“, запитах се аз и разгледах тучната морава, която се къпеше в меката слънчева светлина и хладните повеи на вятъра. Дали не беше някаква идилична гора в сладострастната стара Англия. „Странно“, казах си аз, улавяйки се, че не мога да произнасям думите гласно. „Защо в ума ми се появи думата «сладострастна»?“

След това постепенно почувствах енергията, която започна да се надига в тялото ми с нарастваща сила — повече енергия, отколкото някога бях имал през годините. Бях толкова бодър и жив! Трябваше да се движа, за да дам простор на енергията си! Хукнах през гората и се чувствах така, все едно мога да тичам десетки километри. Скачах, правех кълба напред и после отново тичах.

Най-накрая се спрях да отдъхна под галещото, топло слънце. По някакъв начин бе настъпила промяна в сезоните. Пролетта, както се казва, беше във въздуха и в такива моменти въображението на един млад човек литва към…

Енергията закипя отново у мен. Усещах я като някаква позната, некомфортна тежест в слабините си. Мама Чия беше казала, че вторият етаж е свързан с „енергията във взаимоотношенията“. Това означаваше съзидателна енергия, сексуална енергия. Но какво щях да правя аз с нея?

Изведнъж чух в ума си думите на Сократ, изречени от него преди години: „Всяка човешка способност бива усилена от енергията. Умът става по-ясен, оздравяването се ускорява, силата нараства, въображението се разпалва, емоционалното богатство и талантът се разгръщат. Затова енергията е дар божи…“

Да, казах си. Сега чувствах всички тези неща.

„Но енергията трябва да намери някаква посока“, продължи гласът му. „Когато срещне вътрешни прегради, тя се разгаря и ако надхвърли поносимите граници на човешкото тяло и ум, експлодира. Именно затова енергията може да бъде и проклятие. Подобно на река тя може да носи живот, но ако не бъде обуздавана, тръгва като опустошително наводнение.“

— Какво мога да направя сега? — попитах аз, говорейки на въздуха.

Спомените за мъдростта на Сократ отекваха в ума ми: „Тялото ще направи необходимото, за да се освободи от ненужната енергия. Ако не бъде изразходвана на съзнателно равнище в творчески усилия, физическа активност и секс, подсъзнанието ще се избави от нея чрез пристъпи на гняв и жестокост, кошмари, престъпления и болести или под формата на алкохол, тютюн, наркотици, храна или похот. Неукротената енергия, която среща вътрешни прегради, е източник на всички зависимости. Не се опитвай да победиш зависимостите — просто разчисти преградите!“

Бях толкова объркан от нарастващото напрежение в тялото си, че почти не можех да се съсредоточа. Енергията продължи да нараства и търсеше освобождение. Можех да потичам още малко или пък да направя нещо… нещо градивно. Да, точно така, реших аз. Ще съчиня песен. Но единственото, което успях да скалъпя звучеше така: „Имало някога хубавица една, с тяло зряло и кръшна била; минал оттам мъж един, зърнал я да седи по бельо от сатен и…“

Не можах да измисля проклетия финал. Нищо не можех да мисля. Исках просто жена. Която и да е жена.

Дали да не се освободя сам. Не беше бог знае какъв проблем — чисто и ефикасно. Но после си спомних, че на този етаж се трупаше енергия, която после да бъде впрегната в живота, във взаимоотношенията с другите хора. По дяволите! Как щях да се справя с това?

В следващия миг се озовах в някаква пещера, но това не беше мрачна, злокобна пещера, а по-скоро приличаше на пищна спалня. Подът беше застлан със застъпващи се дебели килими. Слънчевите лъчи къпеха помещението в естествена дневна светлина. Малки дръвчета и храсти правеха входа невидим за случайните очи.

В средата на пещерата имаше издигната платформа, служеща за легло, което беше постлано с меки листа. Чух успокоителното ромолене на неголям красив водопад, който лееше водите си в малко езерце. Усетих сладкото ухание на диви цветя.

После ахнах от изненада и вълнение, когато тих ветрец погали цялото ми тяло; чувствен вятър, красив дух, който ме приласка с невидимите си ръце. Почувствах единение със земята и сетивата ми затрептяха с далеч по-голяма сила от обикновената. Бях толкова щастлив да имам това тяло, да го чувствам, да бъда само тяло.

Нуждаех се само от комат хляб и кана с вино. Можех да мина дори без хляба и виното, но…

Какво беше това? Гласове ли бях чул? Женски гласове?

Надникнах през скрития зад листата вход и видях картина от блян на художник. Името й можеше да бъде „Девици на пролетта“. И трите млади жени излъчваха чувственост и сласт. Те тичаха под ябълкови дръвчета и розовите им страни отразяваха червеникавия блясък на плодовете по клоните. Носеха тъмни поли, падащи на дипли и ниско изрязани блузи с волани, които недвусмислено загатваха женските им форми. Взирах се в тези създания като побъркан от желание юноша.

Две от тях ми махнаха за довиждане, а третата — ангел с конопено руси коси и зелени очи, които проблясваха под слънчевите лъчи — се спря, поогледа се, след това се усмихна и се затича право към скривалището ми! „О, по дяволите!“, казах си аз, донякъде уплашен, че ще ме намери и донякъде, че няма да успее.

Жената се шмугна в пещерата и ме зърна как седя там като полудял от любов лунатик. Очите й срещнаха моите и станаха по-големи. Видях, че е готова да извика!

— Аз… — понечих да заговоря, но гласът й ме спря.

— Дан! — пророни тя и останала без дъх се втурна към прегръдките ми.

Умът ми беше съвършено празен с изключение на думите: „Благодаря ти, Господи!“

Страстта ме връхлетя като вълна. Ние се смеехме, плачехме, изчезвахме един в друг. Не зная какво се случи с дрехите ни. Всичко, което пречеше на нашето единение, беше захвърлено настрани. Мина време. Не зная точно колко. Ние лежахме там, прегърнати, съвършено изтощени, спяхме в ръцете си. Но не за дълго.

Когато се събудих, я видях над себе си, облечена в роба от цветя. Ангелското й лице, обрамчено от копринените й коси, грееше под меката светлина. Тя остави робата да се плъзне от раменете й. Светлата й кожа сияеше като кожата на бебе.

За миг се замислих: Коя беше тя? Редно ли беше да правя това?

Тя коленичи и ме целуна по челото, страните, гърдите и устните. Сексуалната енергия бушуваше в мен и пораждаше необикновена възбуда. В ума ми прелитаха картини, образи от диви, чувствени ритуали на плодородието. И като че ли чувах дълбоко в мен далечния тътен на барабани. Тя целуна всяка част от мен, докато накрая тялото ми забуча и запулсира в ритъма на барабаните. Всичките ми въпроси отлетяха като сухи листа през ветровит есенен ден.

Притеглих я към себе си, сгушихме се един в друг и аз и върнах онова, което ми беше дала. Скоро тя и аз сякаш престанахме да съществуваме, сляхме се с чувството.

Това беше чувство, каквото бях изпитвал в мигове на любовна игра, освободена от всякакви задръжки — когато умът е свободен, а сърцето отворено. Но сега то беше многократно по-силно и по-богато, не просто, защото тя бе желана, а защото аз бях така… открит. Изправил се наскоро срещу най-черната смърт, сега можех да се отдам изцяло на пиршеството на живота и всичко, каквото произтичаше оттук. Монахът в мен бе отстъпил на Зорба Гъркът. Нищо не стоеше между мен и живота.

Усещането се усили още много пъти, докато вълните на удоволствието пулсираха в мен, но не само в слабините ми, а във всяка клетка от тялото ми. За миг обаче се сепнах, когато забелязах, че се любя с мъж. И мъжът бях аз — Дан Милман!

Надигнах се потресен. Погледнах ръцете, краката и гърдите си — бях жена! Аз бях жената! Почувствах тялото й отвътре, емоциите й, енергията й — тиха, но могъща. Енергийният поток беше различен от този, към който бях привикнал и в това си състояние усещах една по-широка и по-чувствена емоционална аура. Чувството беше толкова прекрасно — като намерено съвършенство.

След това се прегърнахме отново и престанахме да бъдем отделни същества. Бях тя, бях той. Бях и двамата едновременно.

Вслушах се в гласа на тялото си. Доверих му се. Превърнах се в голо бебе, съвършено свободно, без правила и задръжки. Бях кожа, нерви, кръв — пулсираща, пламтяща, носеща се радостно в царството на сетивата. Форми, докосване, влага, смучене, галене, допир, туптене, гладко, топло — напълно се слях с мига.

Бяхме вкопчени в страстна прегръдка, съвършено безпаметни, надигахме се като приливна вълна към брега, когато тя изчезна. „Не!“, изкрещя тялото ми, изгарящо от копнеж по нея. Сломен от желание и мъка, аз почувствах примките на втория етаж.

Надигнах се задъхан, готов да експлодирам. Енергията се въртеше в мен като уловено в клетка ужасено животно, търсеше изход. Да се освободя ли сам с ръка? Нямах задръжки в това отношение. Идвах от място отвъд мрачните догми на безжизнения морал.

Но този път нещо ме спря. Някаква интуиция. Или може би подготовката ми при Сократ, дисциплината, на която бях научен. В удоволствието нямаше нищо лошо, но сега не беше моментът.

Щях да използвам тази енергия и да я оставя да циркулира в мен. Не започнах да се боря с тялото си, не го отрекох — вместо това дишах бавно и дълбоко, докато силата на желанието се издигна нагоре от слабините ми, изкачи се по гръбнака и достигна до върховете на пръстите на ръцете и краката ми и до центъра на мозъка ми.

Почувствах в ума си лекота. Беше се отворила някаква врата. Енергията извираше от самата земя и струеше нагоре по гръбначния ми стълб. Енергия, преди затворена и сега отприщена. Вкусих чистотата на съществуванието, електрическото тяло. Пеех в блаженство.

Но не бях напълно подготвен за това и въпреки добрите намерени на Съзнателната ми същност, моята Първична същност очевидно имаше други идеи. Вълните продължиха да прииждат и станаха толкова големи, че вече не можех да ги възпирам. В ума ми прелитаха образи, подобни на нощни фантазии, части от тяло, стенеща сладост. И после изведнъж се случи неизбежното, макар и не по моя воля — приливната вълна, пулсиращата вълна се разби на брега и сетне се отдръпна.

След известно време станах на крака. Чувствах тиха и необяснима мъка, усещане за загуба — нещо се беше стопило, но не в ума, а в тялото ми. Може би то скърбеше по загубата на онази светлина, онази енергия. Тя си беше отишла. Предметът на моето желание бе изчезнал, както се случва с всички подобни неща. Сега само вятърът духаше сред дърветата. После се появи Мама Чия, която ме върна рязко към реалността, която единствено ми беше по силата в сегашното ми състояние.

Стоях гол пред нея. Тя виждаше тялото и ума ми. Знаеше всичко за мен и какво бях преживял току-що. Приемаше ме безусловно такъв, какъвто бях. Не чувствах и следа от смущение. Стоях пред нея гол и безгрижен, като младенец. Нямаше нищо срамно в това да бъдеш видян, нито бе недостойно да бъдеш човешко същество.

На първия етаж скъсах нишката на страха, а на втория тази на срама. До края на дните си, когато и да дойдеше той, щях да позволя на енергията на живота да тече свободно в мен. Щях да се науча как да я използвам мъдро, да реша как да я канализирам, да възславям живота, вместо да го експлоатирам. Бях господар на енергията си във всяко отношение, но бях и доброволен чирак.

Две неща се случиха в бърза последователност — първо видях, че съм напълно облечен и след това светът наоколо, пещерата и полянката трепнаха и изчезнаха. Нито едно от тези неща не ме изненада.

В следващия момент установих, че съм някъде високо в планината. Вятърът свиреше високо покрай скалистите зъбери и гранитните пукнатини и почти заглушаваше гласа на Мама Чия зад мен.

— Ела — каза тя. — Време е да тръгваме.

— Преди бях сам. Защо си тук сега? — попитах аз и гласът ми отекна странно в скалите, които се издигаха над една дълбока клисура.

— Трябваше да бъдеш сам преди. Сега си свързан със света. Освен това ние сме в едно нереално време и аз не правех нищо. Добре дошъл на третия етаж!

Докато се изкачвахме нагоре, събирах сили от земята под мен, от камъните, от дърветата, от вятъра — те бяха плът от плътта ми. Вече не бях във война с тялото си, приемах физическите си несъвършенства, доверявах се на човешката си природа, чувствах близка връзка със земното. Открихме едно малко езерце, поплувахме в хладните му води и легнахме на затоплените скали да изсъхнем, тялото ми беше открито за света на природата. Чувствах спокойствието на езерото, силата на реката, твърдостта на планината и лекотата на вятъра.

Мама Чия се вгледа в мен.

— Тук, на това място аз чувствам, каквото чувстваш и ти. Аз съм това, което си и ти — отбеляза тя. — Ти току-що постигна промяна на формата — или поне в един начален етап.

— Наистина ли?

— Да. Промяната на формата започва с импулс на въображението. Човек бива завладян от любопитство и почуда. Той се пита: „Какво би било чувството, ако съм планина, езеро, птица или камък?“ На един по-късен етап започваш действително да трептиш с честотите на тези елементи или същества. Притежаваме способността да постигаме това, защото сме направени от същата материя — заключи Мама Чия.

И като говорим за промяна на формата, предполагам знаеш, че бях настроена към твоята вълна, докато беше в пещерата на втория етаж. Беше истинско приключение! — добави тя. — Почувствах се отново млада!

— Според мен, ти винаги ще бъдеш млада, Мама Чия.

Тя се усмихна.

— Тук си прав — чак до деня, в който умра…

Прекъснах я и казах весело:

— Ти май ще ме надживееш, съдейки по скоростта, с която вървиш.

Тя се вгледа дълбоко в мен и се усмихна отново. Но този път усмивката й беше различна. Тя ме натъжи, макар да не разбрах точно защо. Видях обич в очите й, но там имаше и нещо друго. Интуитивно бях обзет от загриженост, но не можах да проумея какво я породи.

Мама Чия ме поведе отново напред и разсея моята умисленост, напомняйки ми за уроците от втория етаж.

— Ти си създаде свой собствен опит, Дан, както се получи и на първия етаж. Изживя точно онова, от което се нуждаеше. Енергиите са едни и същи за всички хора. Докосването до тях е различно. Всеки от нас избира как да отговори на него и как да канализира енергията си. Някои я трупат, други я пилеят. Воинът контролира притока на жизнената енергия като стопанина, който напоява посевите си.

Докато беше на първия етаж, сам и борещ се за оцеляването си, ти ужасено събираше енергията си, подобно на самотен скъперник, който къта парите си. Когато енергиите бъдат блокирани, те причиняват болка.

На втория етаж ти си в отношение с живота и с другите хора, и мъжкото и женското начало тук са активни и в равновесие.

Вторият етаж не се изчерпва само със секса. Той е свързан и с разгръщането на жизнената енергия. Енергията е Дух. Тя е свещена. Непосветените в това са склонни да я третират като разменна монета и животът им заприличва на универсален магазин или увеселителен парк.

Ти си избрал друг път — този на мирния воин и целта ти е да станеш човешко същество, овладявайки енергията си. Митът за Пандора разказва не за това как тя пуснала на свобода някакви пакостливи дяволчета и демони, а за начините за контролиране на енергията на живота. Когато енергията бъде разпиляна нехайно, човек бива завладян от чувството, че животът му е изгубен и го обхваща дълбока тъга. Страхът е сянката на първото ниво. Тъгата на второто.

— А третото? — попитах аз. — Какви са плановете ти за мен по-нататък.

Полет с каменни криле

— Въпросът не е какво аз съм планирала, а какво ти си планирал. Аз просто те следвам — рече тя.

— Като танцьорка.

— Да — съгласи се Мама Чия и направи реверанс.

— И така, каква е следващата стъпка?

— Нищо особено. Всъщност очаква те едно знаково преживяване. Сократ вече те е подготвил за ниските етажи и затова няма да бъдат нужни големи усилия. — Тя ме поведе през един скалист каньон, минахме през къс тунел с каменни стени, след това нагоре по тясна пътечка, изкачваща се по един остър като бръснач хребет. — Първо нека да поседим малко.

Мама Чия затвори очи. Не исках да я безпокоя с въпросите си и затова последвах примера и. В действителност тук нямаше много други неща за правене или поне така си помислих.

Когато отново отворих очи, видях слънцето да залязва над далечния западен хоризонт на реалността, в която се намирахме. Малко по-късно Мама Чия също отвори клепачи и ми подаде малко царевица и ядки от вечно пълната си раница.

— Изяж това. Ще ти е нужно.

— Защо трябва да ям? Това е само сън, нали? Сега като си помисля — забелязах аз, — този етаж е по-реален от другите. Някакво видение е, нали?

Мама Чия пренебрегна въпроса ми и каза:

— Третото ниво е свързано с властта. Не властта над другите — това е негативната страна, а личната власт над импулсите на Първичната същност и желанията на егото. Тук срещаш предизвикателствата на самодисциплината, чистите намерения, дълга, интегритета, отговорността, ясното съзнание, ангажимента, волята и изобщо всички онези неща, които са толкова трудни за хората, които се учат да бъдат човешки същества.

Сега, когато си разчистил второто ниво и имаш усещане за връзка с другите, вниманието ти е освободено за по-висши импулси. Ще ти бъде и по-лесно да се вгледаш в нуждите на хората, въпреки че истинският алтруизъм не съществува на третия етаж. Първичната ти същност продължава да контролира нещата, но е по-добре дисциплинирана. Когато правиш нещо за другите, ти го правиш от чувство за дълг и отговорност. Любовта все още ти се изплъзва.

— Искаш да кажеш, че не мога да изпитвам истинска любов? — попитах аз, обезпокоен от думите й.

— Има много различни видове любов — каза тя. — Точно както има много различни видове музика, филми, храни и напитки. Любовта от първия етаж се свежда до най-примитивните и дори оскърбителни сексуални контакти. Тази от втория е витална, ориентирана към удоволствието и съобразена с чувствата на партньора. А любовта от третия етаж е изкусна и подчинена на морала.

— Попитах те за любовта, а ти продължаваш да говориш за секс.

— Докато не се установиш на четвъртия етаж, нещата стоят така.

— Продължавай.

— Не е нужно. Ти схвана идеята.

— А каква е любовта на високите етажи?

— Нека говорим за нея, когато бъдеш готов — каза тя. — Сега най-вече искам да подчертая, че светът отразява като огледало нивото на твоето съзнание. Сходните неща си приличат и хората, които обитават първия етаж, са привлечени от типичните за първия етаж музика, книги, филми, напитки, храни, спортове и т.н., същото важи за втория и за третия етаж. Докато любовта не се установи солидно на четвъртия етаж, в сърцето, мотивите ти в крайна сметка обслужват самия теб.

— Може би затова Сократ никога не е имал бензиностанция на самообслужване! — предположих аз.

Мама Чия се подсмихна.

— Искаш да кажеш — дойде следващия ми въпрос, — че когато се изкача на четвъртия етаж, няма да бъда толкова егоцентричен.

— С изключение на седмия етаж, където собственото аз изчезва, ние всички сме егоцентрични, Дан. Въпросът е коя твоя същност доминира. Докато се изкачваш от третия към четвъртия етаж, ти съзнателно се преориентираш от детинските нужди на Първичната си същност към едни по-висши мотиви.

— Какво общо има всичко това с мястото, където се намираме? — попитах аз и махнах с ръка към планинския връх, на който стояхме.

— Радвам се, че ми зададе този въпрос, защото ти предстои да направиш онова нещо, което е необходимо, за да надскочиш третото ниво — каза Мама Чия, докато заобикаляхме една оголена скала и посочи една тясна, равна, но камениста пътечка дълга около двайсет и пет метра.

— И какво трябва да направя сега? — попитах аз.

— За начало върви по тази пътека, докъдето можеш и виж, каквото има да се види.

— Врата номер четири?

— Може би.

Тръгнах предпазливо надолу по тясното било, но после изведнъж спрях, достигайки до ръба на пропаст. Това беше бездна, която се спускаше в нищо, докъдето стигаше погледа, може би хиляда метра право надолу. Отстъпих крачка назад от шеметната височина и погледнах над зейналата глъбина към отсрещните скали, отстоящи на около десет метра. Впечатлението беше, че планинския връх е бил разсечен на две с гигантски нож.

Изведнъж чух гласа на Мама Чия зад мен.

— Ти си усвоил известно ниво на самоконтрол, благодарение на Сократ и на подготовката си като спортист. Вече имаш силна воля и голяма част от отломките в съзнанието ти са разчистени. Вратата е там — каза тя и посочи над пропастта към една естествена скална тераса, която не беше нищо повече от малка вдлъбнатина в отсрещната каменна стена. Несъмнено обаче човек можеше да си каже, че там има нещо като вход. — Нужно е просто да стигнеш отсреща.

Измерих отново разстоянието с поглед. Очевидно беше твърде голямо, за да успея да го прескоча. Извърнах се към Мама Чия, за да разбера дали се шегува. Нищо по лицето й обаче не подсказа това да е така.

— Това е невъзможно — заспорих аз. — Първо разстоянието е девет-десет метра, а аз не съм майстор на дългия скок. И дори да скоча, ако не уцеля онази тясна издатина, ще се блъсна в скалата и ще се плъзна надолу към небитието.

— Значи те е страх, така ли? — попита тя.

— Не, всъщност не… но освен това не съм и глупак. Това си е направо самоубийство.

Мама Чия просто ме гледаше и се усмихваше, сякаш искаше да ми намекне, че разбира всичко.

— Казах „не“.

Тя продължи да стои в очакване.

— Това не е сън — изревах аз. — И аз не съм птица!

— Може да бъде направено — упорстваше тя, сочейки с ръка към пропастта.

Тръгнах обратно по пътечката, клатейки глава.

— Тук не става дума дали ме е страх, Мама Чия, знаеш това. Просто би било глупаво. Нямам нищо против да проверя границите на своите възможности, но ако се надценя, с мен е свършено.

Почувствах ръката и още преди да ме докосне. Усетих кожата по врата ми да настръхва и ме побиха тръпки. След това проблесна светлина. Нещо се промени. Или така ми се стори? Всичко си беше, както преди и в същото време беше различно. Продължавах да стоя до водачката си и разговарях с нея.

— Сън ли е това?

— Всичко е сън — отвърна тя.

— Не, имам предвид точно сега…

— Винаги съществува възможността да не успееш — добави тя.

— И ако това се случи, ще умра ли?

— Материалното ти тяло няма да пострада, но болката ще бъде съвсем реална. И да, част от теб несъмнено ще умре.

— Но ако това е само някакво видение, аз мога да правя, каквото поискам.

— Не е толкова просто — отговори тя. — Можеш да постигнеш само онова, което вярваш, че ти е по силите. За да успееш, трябва да направиш скок в собствената си вяра. Всъщност това не е изпитание за твоето тяло, а за ума ти — за твоята съсредоточеност, дисциплина, решимост и в известен смисъл за целостта ти като личност.

Ти вече постигна много. На мнозина това им е отнело цял живот. Но ще трябва да приемеш това предизвикателство, ако наистина искаш да продължиш нататък. Запитай се: „Мога ли да стигна отсрещната скала със силата на волята си?“ Това е изпитание за личната ти сила. А там — тя вдигна отново ръка към пропастта — е пътят към четвъртата врата.

Погледнах още веднъж скалата оттатък бездната. Подскочих нагоре и се приземих обратно с усещането, че падам на обикновена твърда земя. Височината, която постигнах, беше в рамките на нормалното. Опитах отново и резултатите бяха същите.

Това е лудост, помислих си аз. Може би тук имаше някакъв капан, проверка на способността ми да взимам верни решения. Тя каза, че „част от мен ще умре“, само ако скочех и не успеех да достигна издатината. Може би идеята беше да отхвърля това глупаво предизвикателство. А ако откажех да скоча съвсем категорично?

— Да, това е отговорът! — казах аз гласно и се обърнах към Мама Чия. Но тя беше изчезнала.

После чух някой да ме вика:

— Дан, помогни ми, моля те! Помощ!

Погледнах към отсрещната страна на пропастта, откъдето отекваше гласът и видях… Сачи. Това беше невъзможно! Някакъв трик. Тя извика отново, вкопчена в издатината, където трябваше да скоча аз. Момичето се изплъзваше и се бореше да се покатери обратно на скалната тераса.

— Не е честно, Мама Чия! — казах аз. — Това не е истинско!

— Дааааааан! — изкрещя Сачи отчаяно. — За миг кракът й намери опора, но я изгуби отново.

Сетне видях тигъра. Той пристъпваше тихо по тясното било на скалистия връх към Сачи. Тя не го видя.

— Моля те! — извика отново тя. Нямах избор. Трябваше да опитам. Изтичах обратно по тясната пътека, отдалечих се на петнайсетина метра, после се обърнах и се засилих.

Докато набирах скорост, бях връхлетян от съмнения: „Какво правя по дяволите? Не мисля, че ще успея.“ След това ме обзе някакъв студен гняв. Той не беше насочен срещу нещо или някого. По-скоро това беше могъща енергия, гигантска вълна, която помита всичко по пътя си. Нищо не можеше да ме спре!

Тичайки все по-бързо и по-бързо, аз се съсредоточих изцяло върху целта си. Вече летях към пропастта. Носех се на гребена на бушуваща вълна, забравих минало и бъдеще, тигри и бездни. В ума ми доминираше едно единствено нещо — мястото, където щях да се приземя. И после скочих.

За миг, докато летях над пропастта, ми се стори, че няма да успея. Все още във въздуха, аз се издигнах над пространството и времето като на забавен каданс. Могъщата сила на земното притегляне ме надмогваше. Почувствах, че падам. След това нещо се случи. Може би беше само въображението ми, но впрягайки всичко в мен, аз се заставих волево да стигна до отсрещната скала.

Миг по-късно бях оттатък, чу се съвсем реално тупване, сетне се търкулнах в плитката пещера и се блъснах в стената. Тигърът тичаше към нас. Зашеметен, аз залитнах към ръба, пресегнах се надолу и издърпах Сачи. Точно когато звярът направи скок, аз я издърпах в пещерата.

Навярно се бях ударил доста силно, защото веднага след това припаднах.

Дойдох на себе си секунди по-късно в сумрачната светлина на пещерата. Ръцете ми бяха ожулени и главата ме болеше. Болката беше навсякъде. Погледнах китката си. Беше изкривена и вероятно счупена. След това, докато я наблюдавах, китката ми се намести сама, ожулванията изчезнаха и болката стихна. Затворих очи за кратко.

Когато ги отворих, открих, че седя на стар чаршаф до отворения гроб в свещеното гробище на кахуните.

Сутрешното слънце огряваше лицето на Мама Чия и го къпеше в розово сияние. Въпреки това изглеждаше бледа и изморена. Когато забеляза, че я гледам, тя се усмихна едва доловимо и каза:

— Последните няколко дни бяха изпитание и за двама ни. Ако си мислиш, че аз изглеждам зле, трябва да погледнеш себе си.

Тя ми подаде една пластмасова бутилка с вода.

— Благодаря. — Устата ми беше пресъхнала и аз с благодарност поех шишето. След преживяното в морето, не понасях усещането за жажда. Ако не друго, този страх като че ли бе останал в дълбините на Първичната ми същност.

Когато спрях да пия, Мама Чия се изправи.

— Хайде. Чака ни още много път. — Взехме си почтително довиждане с Ланикаула и макар той да не ни се яви през деня, аз почувствах неговото присъствие и благословия.

Докато вървяхме обратно, изведнъж ме осени прозрение. Макар да бях разчистил третия етаж и въпреки че постигнах значителна дисциплина, яснота на ума и самоконтрол при проникването през врата номер четири, видението беше свършило неочаквано. Не бях успял да се изкача на четвъртия етаж. Имах някаква представа какво се беше случило, но попитах Мама Чия за мнението й.

Отговорът й беше прост и откровен.

— Не си готов още. Психиката ти го отхвърли. Ти се върна.

— Значи се провалих.

— Опростяваш нещата, но в крайна сметка се случи точно това.

— И какво ще правя по-нататък?

— Виж, Дан, както вече ти казах, работата ти със Сократ ти помогна с първите три етажа. Като цяло си подготвен да се качиш на четвъртия етаж. И това може да се случи по всяко време. Но нали разбираш, Големият скок изисква Съзнателната същност, егото, да поотпуснат хватката си. Може би именно това те спира сега.

Скоро се стъмни. Отседнахме на лагер в тропическата гора. Утре, помислих си аз, ни очакваше един относително лек преход, може би няколко часа и после у дома.

Скоро обаче, след като тръгнахме на сутринта, ние стигнахме под един внушителен водопад, чиито води падаха с грохот от близо петнадесет метра.

— Знаеш ли — казах аз, докато наблюдавах гърмящите талази, — Сократ веднъж ме предупреди да не се отдавам прекалено много на разни видения и други подобни неща. Каза още, че те могат да доведат хората без здрава опора до всевъзможни илюзии. Понякога, след като се завърнех от поредното пътуване в себе си, ме караше да запомня урока и да се отърся от преживяното.

Затова започнах да си мисля, че всички тези видения може би не доказват нищо. Много по-лесно е да си смел, свободен или дисциплиниран в един сън, отколкото в истинския живот. В действителност аз не се чувствам толкова различен. Как мога да разбера дали нещо наистина е променено.

— Онова, през което премина, беше много повече от съновидение, Дан. И бъди внимателен, когато използваш понятието „истински живот“.

— Но аз все още искам да докажа нещо на себе си.

Мама Чия се усмихна и поклати глава развеселена. Наблюдаваше ме внимателно няколко секунди, сетне отмести поглед към водопада и отново към мен.

— Е добре — каза тя накрая. — Нужно ти е да докажеш нещо. Иди и медитирай под водопада за известно време.

Този път се вгледах внимателно в грохотното природно явление. Падащата водна маса беше внушителна. Изобщо нямаше да прилича на вземане на душ.

— Да, мога да направя това — отговорих нехайно. Преди време бях видял нещо подобно във филм за бойни изкуства. — Да, приемам. Ще остана там в продължение на двадесет минути.

— Пет часа ще бъдат много по-добро доказателство — отвърна тя бързо.

— Пет часа? Та аз ще се удавя за пет часа! Мога да получа и мозъчно увреждане!

— А може би ти вече имаш мозъчно увреждане — подхвърли тя с усмивка.

— Добре, един час и нито минута повече. Дори не знам дали това е възможно, без да се удавя. — Свалих ризата си и тръгнах да събувам и гащетата, но после размислих и се отказах. Тръгнах предпазливо по хлъзгавите, покрити с мъх, камъни и после навлязох под водопада.

Бях почти смазан под ударната сила на водата. Напредвах с усилие, едва не се подхлъзнах на два пъти и накрая се добрах до плоска скала. Седнах на нея и изпънах гръб под талазите. Водата беше студена, но местния климат на острова я правеше поносима. „Чудесно е, че времето е топло“, казах си аз и малко по-късно водната стихия замъгли всичките ми мисли.

Изпълнен с решимост и измъчван от нарастващо главоболие, аз останах там сякаш около час, но предположих, че в действителност бяха изминали двайсетина минути. Тъкмо се канех да се откажа, когато нещо ме спря. Навярно това беше продиктувано от смелост, непреклонност или дисциплина. Или може би твърдоглаво упорство.

Преди години, когато треньорът ми искаше от мен петнадесет лицеви опори, аз правех двадесет. Такъв съм още откакто се помня. Винаги, когато съм искал да се откажа от нещо, някаква сила ме спираше. Някъде дълбоко в подсъзнанието си (съзнанието ми беше вече притъпено от тътена на водопада) чувах Мама Чия да нашепва предизвикателството си, отново и отново: пет часа, пет часа, пет часа…

През гимнастическите си години бях приучил Първичната си същност да откликва на думата „изпитание“ и да премахва всички пречки по пътя. Почувствах в корема и гърдите си прилив на енергия, когато осъзнах, че бях приел предизвикателството — пет часа. Бях решил да успея. След това светът изчезна под водната стихия и умът ми потъна в небитието.

Обгърнат от грохота на водата и шума, който ставаше все по-слаб и по-слаб, аз чух вятъра и зърнах една бяла кула да се носи към мен.

Открих, че се намирам в една малка стаичка. Въздухът беше изпълнен с парлива миризма, воня на отходни канали и разложение, отчасти смекчени от силно ухание на тамян. Зърнах някаква дреха — цветно сари. И ужасяваща бедност. Нямаше съмнение какво е това място. Бях някъде в Индия.

В другия край на стаята жена, облечена като монахиня, се грижеше за прикован към легло прокажен, чието лице беше покрито с язви. С отвращение забелязах, че на бузата му имаше дълбока сълзяща цепнатина и едното му ухо липсваше. Нещастникът умираше. Отвратен от миризмите и гледката на болестта, аз отстъпих назад и се отдалечих.

Усетих внезапен порив на вятъра. Облегнах се на някаква очукана стена на улица във Франция, съвсем близо до „Питал“. Един жандарм вдигаше някакъв пияница, покрит с повръщано и вонящ на отходен канал, за да го качи в полицейската си камионетка. Погнусен от тази сцена, аз отново отстъпих и видението отлетя.

Вятърът отново задуха. Седях като невидим призрак на леглото на момче, тийнейджър, в крайградска къща на семейство от висшата класа в Лос Анжелис. То смъркаше някакъв прах през носа си. „Глупаво хлапе“, помислих си аз. „Да се махам оттук.“

В следващия миг се озовах пред колиба в Африка и видях вътре един измъчван от болки старец да се опитва да налее вода в напуканата уста на малко дете с подуто коремче, чиито ребра почти се подаваха под кожата.

„Какво означава всичко това?“, извиках аз ужасен, че пътувам из ада. „Какво общо имат тези хора с мен? Изведете ме оттук. Не мога да понеса това. Не искам да виждам повече това.“

Затворих очи и заклатих глава напред-назад, опитвайки се да изключа виденията от съзнанието си. Чух някакъв глас да ме зове все по-силно и по-силно. „Дан! Дан!“

Смътно долових присъствието на Мама Чия. Тя беше до мен, дърпаше ме за ръката и ме викаше:

— Дан! Хайде шампионе. Доказа, каквото трябваше. Съвършено подгизнал и с вид на удавена котка, аз изпълзях, залитайки, изпод водопада и измънках:

— Чудесно местенце, но не бих искал да живея тук. Я виж — посочих аз врата си, — мисля, че са ми изникнали хриле. Бррррр! — С усещането, че съм се превърнал в мокра гъба, аз направих крачка, препънах се и паднах. Изправих се, посочих водопада и се престорих на каскадьор, който говори пред въображаема камера: — Не се опитвайте да направите това у дома, деца. Аз съм експерт. — След това очите ми се завъртяха, люшнах се назад и припаднах.

Дойдох на себе си вече изсъхнал под топлото слънце и се надигнах в седнало положение.

— Няма да вземам душ поне една година — заклех се аз. Извърнах се към Мама Чия, която седеше наблизо и ме наблюдаваше, довършвайки едно сочно манго.

— Е, май успях да докажа нещо, нали? — попитах аз.

— Да — отвърна тя усмихнат — Докато ти седеше тук като пребито и наполовина удавено магаре, аз се прибрах у дома, подремнах малко, посетих един приятел, върнах се и хапнах едно манго. — Тя хвърли семките в храстите. — Да, ти наистина успя да докажеш нещо — че единият от нас е глупак. — Сетне Мама Чия се разсмя толкова искрено, че гласът й прозвуча като музика и аз — ща не ща, се присъединих към нея.

Ти имаш добра душа, Дан. Зная това от самото начало. Сократ наистина е успял да те прочисти и да включи осветлението на третия ти етаж. Затова сега, когато Съзнателната ти същност реши да направи нещо, Първичната ти същност знае, че решението ти е твърдо и ти предоставя необходимата енергия, за да го осъществиш. Признавам ти тази способност — каза тя сериозно. — Ти си станал човешко същество.

— Станал съм човешко същество? И това ли е всичко?

— И то не е малко. Заключението тук е, че доста добре си подредил първите три етажа. Влязъл си във връзка с тялото си, със света и с човечеството.

— Но нещо се случи под водопада — казах аз. — Видях всички онези клети хора — болни и умиращи. Струва ми се, че по някакъв начин съм посетил…

— Четвъртия етаж — довърши тя. — Почувствах това, докато спях в колибата си. Мама Чия кимна, но очите й изглеждаха малко тъжни.

— Е, какво означава това? Издържах ли изпитанието?

— Изпитанието на водопада — да. На четвъртия етаж — не.

— Какво искаш да кажеш? Какво се случи?

— Хайде да тръгваме. Ще вървим и ще говорим.

В служба на духа

Докато вървяхме бавно надолу по виещата се през гората пътека, аз попитах:

— Какво точно се случи с мен там — когато прескочих пропастта и под водопада?

Мама Чия куцукаше. Когато ми отговори, в думите й усетих съчувствие и разбиране:

— Дан, за теб, както и за много други, третият етаж остава бойно поле. Въпросите за решаване тук касаят дисциплината, дълга, волята, самоконтрола и пак тук завършва подготовката на Първичната същност.

Докато не постигнем яснота по всички тези въпроси и не станем господари на себе си, животът ни се превръща в непрестанна борба да прехвърляме мостове между знанието за това какво трябва да правим и действителната му реализация. Воинът е овладял Първичната си същност, подготвил я е и онова, което тя иска и от което се нуждае, са едно и също нещо. Предишното противопоставяне е заличено.

При скока над пропастта ти показа силна воля. В противен случай щеше да се сгромолясаш в бездната.

— Какви щяха да бъдат последствията тогава?

— Дълго изкачване обратно! — засмя се тя.

— Беше ли там Сачи наистина?

— Да, в ума ти тя действително беше там — каза Мама Чия и добави: — Може би Сачи символизира дъщеря ти, която си оставил в Охайо.

Бях обзет от чувство на угризение, отговорност и обич, когато малкото личице на Холи изникна в съзнанието ми.

— Трябва да се прибера у дома и да я видя.

— Да, разбира се — съгласи се тя. — Но ще бъдеш ли цялостен баща, когато това стане? Или човек, който има още много работа за довършване?

В ума ми отново отекнаха думи, изречени от Сократ: „Започнеш ли веднъж нещо, по-добре го завърши.“

— Приключи ли тук твоята мисия вече? — попита Мама Чия, все едно четеше мислите ми.

— Не зная. Все още не разбирам какво се случи с мен под водопада…

Тя ме прекъсна:

— Ти направи огромен скок над бездната. Но те очаква един още по-голям скок.

— Към четвъртия етаж?

— Да… и към сърцето.

— Към сърцето — повторих аз. — Звучи малко сантиментално.

— Сантиментите нямат нищо общо с това — отвърна тя. — Тук става дума за физика или по-скоро за метафизика. И ти можеш да направиш този скок, Дан. Но ще ти е необходима голяма смелост и любов. Тези качества остават скрити — или частично развити — при повечето хора, а при теб те оживяват сега. Всичко започва с един копнеж, както ти го описа. — Мама Чия замълча за кратко и сетне продължи: — Аз те познавам по-добре, отколкото ти самия себе си, Дан. Всичките ти преживявания до този момент са приключенията на Духа ти, който търси себе си — ни повече, ни по-малко. Висшата ти същност те очаква, изпълнена с обич. Тази среща е толкова близо. Само се надявам, че ще доживея да видя… — тя се прекъсна по средата на думите си.

— Какво искаш да кажеш, че ще доживееш да го видиш? — попитах аз. — Толкова дълго време ли ще отнеме… или има нещо, което не знам?

Мама Чия спря за малко и ми се стори, че се кани да отговори на въпроса ми. Вместо това тя закуцука отново по пътеката и продължи мисълта си там, където я беше прекъснала:

— Ти ще срещнеш Висшата си същност в мига, в който съзнанието ти се издигне над морето на личните грижи и политне към сърцето ти. Нали разбираш, не е необходимо да изкачиш Тибетските планини, защото царството небесно е в теб — напомни ми тя. — Вътре в теб, и от сърцето нагоре. Всичко е там.

— А горните етажи?

— Казах ти вече — стъпка по стъпка. Първо намери сърцето си. След това високите етажи сами ще се погрижат за себе си, но ти ще бъдеш твърде погълнат от това да даваш обич и да служиш на хората, за да те е грижа за тях.

— Не зная дали съм подходящ за ролята на „Свети Дан“ — ухилих се аз. — Ако не за друго, то поне заради това, че твърде много обичам сладки.

— Добре — усмихна се Мама Чия. — Когато направиш скока към сърцето, ти наистина ще обичаш сладките. Зная това от личен опит! — Тя се засмя, но за известно време остана мълчалива, сякаш ми даваше време да осмисля думите и, както градинарят оставя водата да проникне до корените.

Вдигнах глава и се огледах. Облаци забулваха обедното слънце. Казаното от Мама Чия бе докоснало някаква дълбока струна в мен. Продължихме да вървим мълчаливо, но в ума ми отново изникнаха въпроси:

— Мама Чия, срещал съм хора, които имат необикновени способности. Означава ли това, че те са достигнали високите етажи?

— Някои хора проявяват умения от техни предишни превъплъщения. Но най-често, ако не са разчистили хаоса от долните нива, те само временно се озовават на горните етажи и за кратко надникват от тези прозорци, черпейки от непознати енергии.

— А духовните учители?

— Необичайните способности на истинския духовен учител съществуват още от раждането му. Те обаче могат да останат скрити в периоди на вътрешен смут и объркване, докато изведнъж бързо не разцъфтят под въздействието на някакво събитие или среща с духовен водач. Великите учители могат да получат достъп до високите нива и те наистина са способни на огромна любов, енергия, яснота на ума, мъдрост, обаяние, състрадание, чувствителност и сила, но ако не са господари на долните етажи, накрая избягват с парите на възпитаниците си или спят с ученичките си.

— Наистина искам да достигна високите нива на кулата.

— От векове са известни някои мистични техники и съставки, които ни позволяват да зърнем горните етажи. Но това са сакрални, а не възстановителни дейности. Те играят ролята на предварителен поглед към онова, което предстои.

Много добронамерени, самотни, отегчени или отчаяни хора навлизат в сферата на духа чрез определени техники — продължи тя. — Но какво се случва после? Какво успяват да постигнат? Те се връщат към предишното си състояние по — подтиснати отвсякога.

Духът е винаги тук, с нас, около нас, в нас. Но преки пътища към него няма. Мистичните практики могат да породят повишено съзнание, но ако нямат здрава опора в един отговорен живот в измерението на духа, те не водят наникъде — каза тя, следвайки една извивка на пътя. — Онези, които се опитват да избягат от света с духовни техники, са тръгнали в грешна посока, защото търсенията им само усилват чувството за морална дилема, което ги е мотивирало в началото.

Желанието да се издигнем над скуката, материалното и тленното в този свят е естествено и понятно. Но онези, които с действията си, задоволяват само собствените си интереси, бягайки от въпросите на всекидневието, ще се изкачат по стълбата само за да открият, че са я подпрели не там, където трябва.

Човек се среща с Висшата си същност не като си представя разноцветни светлини и с красиви визуализации, а възприемайки волята й, превръщайки се самият той във Висша същност. Този процес не е насилствен. Той започва, когато сам пожелаеш това.

Ежедневният живот е тренировъчната площадка на мирния воин — продължи тя. — Духът ти дава всичко необходимо, тук и сега. Ти се развиваш, не опитвайки се да отидеш другаде, а като прегърнеш и насочиш вниманието си към онова, което е точно пред теб. Едва тогава можеш да направиш следващата стъпка към етажа, към който се стремиш.

И тогава — каза Мама Чия, взирайки се в мен, — когато долните етажи бъдат разчистени, се случва нещо много вълнуващо и неуловимо. Настъпва една много рядка и драматична промяна — човек спира да търси щастие и започва да го създава.

В крайна сметка всичко се свежда до това да служиш на другите. Христос казва: „Най-великият сред вас ще бъде на всички.“ Това, Дан, е пътят към сърцето, към планината в гърдите ни. И запомни тези мои думи, един ден ти ще служиш на другите не от личен интерес, чувство за вина или социални подбуди, а просто защото това ще бъде най-силното ти желание. Чувството ще бъде и просто, и силно като гледането на прекрасен филм, което те прави щастлив и поражда у теб желанието да споделиш това щастие с другите.

— Не зная дали служенето на хората може да бъде главната цел на моя живот. Това продължава да ми звучи като бреме.

— Разбира се, че ще ти звучи така — отвърна тя, — защото ти все още гледаш през прозорците на третия етаж. Но от прозореца на четвъртия етаж, през очите на сърцето ти обикновените удобства, личният комфорт и удовлетворение вече няма да бъдат в центъра на твоето съществувание. Всяка сутрин, когато ставаш, ти няма да имаш търпение да помогнеш на някоя друга душа, някоя друга част от твоята Същност.

След това Мама Чия замълча, защото внезапната дъждовна буря направи ходенето опасно. Почти беше невъзможно да говориш и да внимаваш да не стъпиш на някое от усуканите и хлъзгави коренища. Съсредоточих се в ритъма на калните си маратонки, които джвакаха ритмично по мократа земя, замислен над думите на Мама Чия. Шляпахме надолу през подгизналата от дъжда гора и докато вървяхме по коварната тясна пътечка, подминахме няколко красиви водопада.

По-късно, когато пътят се разшири, Мама Чия погледна назад и като видя замисленото ми лице, каза:

— Не бъди прекалено строг към себе си, Дан. Приеми се такъв, какъвто си. Довери се на Висшата си същност. Тя те зове още, откакто си дете. Именно тя те доведе при Сократ и при мен. Приеми се, какъвто си и просто служи на другите. Служи по задължение, докато се научиш да служиш от обич, без да те е грижа какви ще бъдат резултатите за теб.

И когато бъдеш готов да служиш сто живота или цяла вечност на другите, вече няма да е трудно да следваш пътя, защото самият ти ще си станал Пътя. Служейки, ти и Съзнателната ти същност прераствате във Висша същност, още докато си в човешка обвивка.

— Как ще разбера, когато това се случи? — попитах аз.

— Няма да го разбереш. Ще бъдеш твърде възторжен, за да го забележиш! — отговори Мама Чия с грейнало лице. Егото се разтопява в Божиите ръце. Умът се слива с Божията воля. Вече не се опитваш да контролираш живота си или да го караш да върви в определена посока. Спираш да живееш и започваш да бъдеш живян. Ставаш едно с една по-висша цел, виждаш „по-голямата картина“. Ставаш самия Път — каза тя, — отклонявайки се от него!

— Не зная — въздъхнах аз. — Звучи непосилно.

— Кога те е спирало това преди? — попита тя.

— Тука си права — усмихнах се аз в отговор.

— По времето, когато Йозеф де Вюстер6 е бил момче — добави тя, — ако някой му кажел, че като порасне, ще ръководи колония за прокажени на Молокай, той също е можел да си помисли, че това е невъзможно. Но по-късно Йозеф става отец Деймиън и когато чул за прокажените, които били захвърляни на острова да гният в очакване на смъртта си, свещеникът открил своето призвание и се грижел за тях до края на живота си. Същото направиха Майка Тереза, Махатма Ганди и…

— Същото правиш и ти — вметнах аз.

Крачехме надолу през тропическата гора към моята колиба с натежали от изтощение крака. Корените на дърветата и скалите отстъпиха място на тревите, листата и влажната червеникава пръст. И двамата бяхме много уморени и вървяхме мълчаливо. Дишах бавно и дълбоко и държах езика си опрян към небцето, за да позволя на Първичната си същност да разнася свободно и да уравновесява енергиите в мен. Вдишвах не само въздух, но също и светлина, енергия и настроение.

Дочух песните на птиците, вездесъщия шум на шуртящите потоци и водопади след обилните дъждове и отново бях привлечен от красотата и мистерията на Молокай. Но натрапчивият въпрос за служенето на другите — несъмнено слаба брънка във веригата на моя живот — непрекъснато изплуваше на повърхността й подтискаше ума ми.

— Мама Чия — наруших аз мълчанието, — когато спомена отец Деймиън и Майка Тереза, разбрах колко далече съм от нещо подобно. Идеята да се грижа за прокажени и да служа на бедните просто не ми звучи привлекателно, поне на този етап от моя живот, макар да зная, че това са добри дела.

Тя ми отговори, без да се обръща:

— По-голямата част от човечеството споделя тези твои чувства. Добри дела се правят от различни мотиви: на първия етаж служиш само на личния си интерес; на втория служенето винаги е обвързано с други хора; на третия се намесват дългът и отговорността. И пак казвам — истинското служене на хората започва на четвъртия етаж, когато съзнанието обитава сърцето.

Вървяхме под следобедното слънце и от време на време спирахме да берем плодове от манго. Те ме заситиха само донякъде и затова се зарадвах на останалия запас от ядки в раницата на Мама Чия. Самата тя се задоволи с една съвсем оскъдна дажба.

— Продължавай да се храниш така — казах аз и скоро ще бъдеш стройна като фотомодел.

— Модел на какво! — попита тя с усмивка.

— Модел на светица.

— Аз не съм светица — отвърна Мама Чия. — Трябва да ме видиш какво правя по забавите.

— Вече съм те виждал, не помниш ли? На остров Оаху. — Мислите ми полетяха назад във времето. Възможно ли беше това да се е случило само преди няколко седмици. Струваше ми се, че са минали години, откакто бях пристигнал тук. Чувствах се много по-стар и може би малко по-мъдър.

Когато започнахме последния етап от спускането си, аз попитах Мама Чия:

— Как ще успея някога да направя скока, за който говориш? В крайна сметка аз работя, издържам семейство, а имам и други задължения. Не мога просто да се раздавам наляво и надясно и да прекарвам цялото си време в доброволни пожертвувания.

— А кой е казал, че това е нужно? И откъде се сдоби с всички тези идеи? — попита Мама Чия и се усмихна. — Предполагам от същото място, откъдето и аз преди време. — Тя забави крачка и сетне продължи: — Когато влязох в университета, идеите ми не бяха по-възвишени от твоите. Бях тръгнала да търся Светия Граал и това беше всичко. Нямаше и ден, в който да не се чувствах виновна, че посещавам такъв елитен университет. Четях книги, учех, ходех на кино и в същото време в някои страни по света гладуваха деца. Дадох клетва да впрегна научните си занимания по такъв начин, че да мога да помагам на всички онези, което не са имали моя късмет в живота.

Същото лято спечелих специална стипендия и бях изпратена с изследователска цел в Индия, където идеалите ми бяха сериозно раздрусани. Бях спестила малко пари за бедните и веднага щом слязох от влака, към мен се приближи едно момиче.

Детето беше красиво — чисто, спретнато и с блестящо бели зъбки, въпреки бедността си. То протегна учтиво ръка и аз с радост й дадох една монета. Очите и засияха и това ме направи толкова щастлива.

Сетне към мен се втурнаха още три деца и с милостива усмивка аз дадох на всяко от тях по една монета. След това бях заобиколена от петнадесет деца и това беше само началото. Отвсякъде заприиждаха просещи деца. Скоро монетите свършиха. Подарих също чантата и чадъра си; раздадох почти всичко без дрехите на гърба си и самолетните билети. Ако продължавах така, скоро на самата мен щеше да се наложи да прося. Трябваше да спра. Необходимо беше да се науча да казвам не, без да превръщам сърцето си в камък. Чувството беше болезнено за мен, но нужно. Не бях давала обет за бедност, нито пък ти.

Да, този свят се нуждае от повече състрадание, но всички ние имаме различни призвания. Някои хора работят на стоковата борса, а други в затвора. Някои живеят в лукс, а други са бездомни. Някои обмислят с какъв вносен мрамор да облицоват закритите си басейни, докато други гладуват по улиците. Означава ли това, че богатите са негодници, а бедните светци? Мисля, че не. Тук действат сложни кармични съдби. Всеки от нас играе ролята си. Всеки от нас се ражда при определени условия, които играят ролята на предизвикателства и ни позволяват да израснем. Беднякът в този живот може да е бил богаташ в предишния. Неравенството винаги е съществувало и докато съзнанието на човечеството не се издигне поне до третото ниво, то ще продължи да съществува.

С течение на времето се научих да приемам вината си, че живея комфортно и имам какво да ям. В противен случай как бихме могли да сложим и залък в устата си, докато някъде по света хората гладуват?

— Как се справи с тези си чувства?

— Самият въпрос, който ми задаваш, говори, че сърцето ти се пробужда — каза тя. — А ето го и отговорът ми: просто се държа мило с хората, с които се срещам. Приемам отредената ми роля и те съветвам и ти да направиш същото. Няма нищо нередно един мирен воин да печели добри пари, да се занимава с любимите си неща и да служи на другите. И трите елемента са важни. Няма нищо нередно в това да те боли, да обичаш и да бъдеш щастлив, въпреки трудностите по света.

Намери собственото си равновесие. Прави каквото умееш, но отделяй време да се смееш и да се наслаждаваш на живота. И не забравяй, че докато съзнанието ти се издига нагоре по етажите, начинът ти на живот естествено ще се променя. Нуждите ти ще стават по-прости, а приоритетите ти — как изразходваш своето време, пари и енергия — ще са вече различни.

— Аз също имам високи идеали, Мама Чия. Искам да ги достигна. Искам да се променя.

— Първата стъпка към промяната — отбеляза тя, — е да приемеш къде се намираш точно сега. Приеми безрезервно онова, което се случва. Отрицателните преценки за самия теб само ще те доведат до застой, защото Първичната същност може да стане много упорита и да заеме отбранителна позиция. Успявайки да се приемеш, ти даваш на детето в подсъзнанието си необходимото пространство, където да израсне. Кога ще се случи това обаче, е изцяло в Божиите ръце, а не в твоите.

Тъмни облаци през слънчев ден

Бях напълно изтощен. Мама Чия ясно почувства това. През последните няколко километра бях дал почивка на ума и сърцето си, но уви, не и на краката си. Силите ми бяха почти изчерпани и успявах да се движа по-скоро благодарение на нанадолнището, а не на запасите от енергия. Още веднъж ми се стори невероятно, че тази възрастна жена бе успяла да измине цялото това разстояние, куцайки при всяка стъпка.

Когато бяхме на около километър и половина от колибата ми, Мама Чия зави по една друга пътека, а не по онази, която помнех. Няколко минути по-късно стигнахме до малка хижа в близост до буен поток, падащ на стъпала. Докато се спускахме, зърнах долу каменна градина с голяма скала в средата — остров сред море от изравнен чакъл — и дръвче бонзай, извито в съвършено равновесие с цялата композиция. На следващата по-висока тераса имаше истинска градина, засадена със зеленчуци и цветя.

Самата хижа беше вдигната над земята на нещо като кокили.

— Понякога приижда много вода — изпревари Мама Чия въпроса ми. Изкачихме се по три стъпала, направени от дървени трупи и влязохме вътре. Типично за Мама Чия, подредбата вътре беше съвършена — дълга японска кушетка, зелен килим, напомнящ горски листа, неголям брой картини по стените, възглавнички зафус за медитация и няколко обикновени възглавници.

— Да ти направя ли чай с лед? — попита ме Мама Чия.

— Да, защо не — отвърнах аз. Имаш ли нужда от помощ?

— Макар чаят да е за двама, не са нужни двама души, за да го приготвят — каза тя с усмивка и тръгвайки към кухнята, посочи с ръка: — Банята е ей там. Чувствай се като у дома си. Пусни си някоя плоча, ако искаш.

Щом излязох от банята, се огледах да видя музикалната и машина и зърнах грамофон с механизъм за навиване, истинска антика.

Когато Мама Чия се появи с чая и няколко резена свежа папая, тя излъчваше такъв покой тук, в дома си, сякаш не беше излизала от него и не се бяхме върнали току-що от нашия изтощителен преход из острова.

След като си изпихме чая, аз почистих чиниите и ги измих.

По едно време Мама Чия каза:

— Намираме се само на километър и половина от твоята колиба. Ако искаш, можеш да отидеш да си отдъхнеш.

— Да — отвърнах аз. — Ти също.

Мама Чия коленичи по японски на възглавничката пред мен и ме погледна право в очите.

— Мисля, че те опознах добре през тези няколко дни.

— Чувството е взаимно — отговорих аз. — Ти наистина ме смая. Сократ несъмнено знае как да си избира приятелите — добавих с усмивка.

— Да, така е — отвърна тя. Предположих, че думите й се отнасяха за мен.

— Знаеш ли, странно е — познаваме се само от няколко седмици, а ми се струва, че е минало много повече време.

— Сякаш е имало изкривяване на времето — отбеляза тя.

— Именно. И ще ми е необходимо известно време, за да осмисля всичко онова, което научих.

Тя замълча за кратко и сетне каза:

— Може би именно затова ни е даден живота — получаваме време да вникнем в онова, което сме научили.

Останахме известно време мълчаливи, наслаждавайки се на покоя на дома й и на удоволствието да бъдем заедно. Изведнъж нещо ме накара да й кажа:

— Толкова съм ти благодарен, Мама Чия.

— Благодарен си на мен? — Тя се засмя от сърце, очевидно намирайки думите ми за смешни и дори абсурдни. — Радвам се за теб. Благодарността е добро и благотворно чувство. Когато обаче си жаден и някой ти дава вода, към кого изпитваш благодарност — към чашата или към човека, който ти я е дал?

— Е, към човека, разбира се — отговорих аз.

— Аз съм само чашата — каза тя. — Изпрати благодарността си на Източника.

— Ще го направя, Мама Чия, но оценявам също и достойнствата на чашата.

Засмяхме се и двамата, но малко по-късно усмивката й помръкна.

— Има нещо, което трябва да ти кажа, Дан. Просто за всеки случай. — Тя се поколеба за миг. — Страдам от тромби и съм изложена на голяма опасност от сърдечни удари. Последният ми донесе куцането, треперещата ръка и частична загуба на едното око. Следващият, ако се случи, ще бъде фатален.

Мама Чия каза всичко това съвсем делово. Усетих през тялото ми да минава студена вълна на потрес.

— Докторът, който първоначално постави диагнозата ми — продължи тя, — и специалистът, който потвърди заключението му, ми казаха, че мога да продължа да живея нормално, взимайки обичайните предпазни мерки. Но относно това колко ми остава, предвиждането не беше особено оптимистично. Истината е, че те не могат да направят много за мен, изписаха ми някакви лекарства, но…

Мама Чия замълча, давайки ми време да осмисля думите й. Погледнах я в очите, сетне наведох поглед към пода и отново вдигнах очи към нея.

— А тези „обичайни предпазни мерки“ на лекарите да не би да изключват изтощителни преходи за проверка на издръжливостта?

Тя ми се усмихна със съчувствие.

— Сега разбираш защо не ти казах по-рано.

— Да, защото ако беше го направила, никога нямаше да тръгна! — Обзеха ме едновременно чувства на гняв, загриженост, страх, нежност, вина и болка, сякаш съм бил предаден.

В стаята настъпи мъчителна тишина.

— Спомена, че следващият удар ще бъде фатален. Не искаш ли да кажеш, че може да бъде фатален?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Имам усещането, че скоро ще си отида. Чувствам го. Просто не зная точно кога.

— Има ли нещо, което мога да направя за теб? — попитах накрая аз.

— Ако има, ще те известя — каза тя с утешителна усмивка.

— С всичко онова, което знаеш… и хармонията ти с Първичната ти същност, не можеш ли да се излекуваш сама?

— Задавала съм си този въпрос много пъти, Дан. Правя, каквото мога. Останалото ще се реши от Духа. Има неща, които човек трябва да приеме. Всичкото позитивно мислене на света не може да върне липсващия крак на сакатия. Моят проблем е подобен.

— Приятелят, за когото ти споменах… онзи, който почина — припомних й аз. — Когато за първи път научи, че е болен, той изживя всички онези неща, които хората обикновено чувстват в такава ситуация — шок, отхвърляне, гняв и накрая приемане на реалността. Е, тогава си помислих, че пред него има две възможности. Или да победи болестта, да впрегне цялото си време, енергия и воля за излекуването си, или да приеме възможно най-дълбоко факта, че ще умре, да се предаде, да се помири със света, да се погрижи за деловите неща и някак си да използва всичко това за личното си израстване.

Но той не направи нито едно от тези неща — казах тъжно аз. — Вместо това постъпи така, както правят повечето хора — люшкаше се в апатични усилия. Нито се бореше истински със смъртта, нито я прие, чак до самия край. Аз бях… разочарован от него. — За първи път споделях това чувство с някого.

Очите на Мама Чия сияеха.

— Сократ щеше да се гордее с теб, Дан. Проявил си голяма мъдрост, откривайки всичко това. Виждала съм хора, предали се напълно на смъртта и този отказ от борба им донасяше спасението.

В моя случай аз едновременно се боря за живота си и приемам смъртта си. И аз ще живея, ще живея истински чак до последния си миг — независимо дали ще дойде днес, утре, идния месец или догодина. Това е всичко, което можем да направим.

Мама Чия ме погледна и ми се стори, че почувства моето безсилие и колко много искам да й помогна.

— Нищо не е гарантирано в живота ни — каза тя. — Ние всички се опитваме да живеем възможно най-добре. Аз се вслушвам в посланията на Първичната си същност. Но понякога, въпреки всичко… — Мама Чия завърши мисълта си просто със свиване на рамене.

— Как живееш с това… с мисълта, че всеки момент може…

— Не се боя от смъртта. Разбирам я твърде добре. Но аз наистина обичам живота! И колкото повече се смея и забавлявам, толкова повече енергия получавам от Първичната си същност, за да продължа да живея истински. — Тя стисна двете ми ръце. — Ти самият ми донесе много смях и радост през последните няколко дни.

Усетих в очите си парене. Когато сълзите се търкулнаха по страните ни, ние се прегърнахме.

— Хайде — рече Мама Чия, — ще те изпратя до колибата ти.

— Не! — отговорих бързо. — Искам да кажа, че знам как да намеря пътя. Ти остани тук и си почини.

— Звучи привлекателно — каза тя, сетне се протегна и прозя.

Тъкмо излизах, когато тя ме повика:

— Дан, и понеже спомена, има нещо, с което можеш да ми помогнеш.

— Само кажи.

— Имам да свърша някои неща, да посетя едни хора. Можеш да ми асистираш, ако искаш — ще носиш раницата ми и други такива неща. Зает ли си утре!

— Ще проверя в бележника си какъв ми е графикът — отвърнах аз, зарадван от предложението й.

— Е добре! — каза Мама Чия. — До утре тогава. И Дан, моля те, не се тревожи. — След това тя ми махна леко с ръка и се обърна.

Слязох бавно по стъпалата на хижата й и потърсих с очи пътеката, която водеше към моята колиба. Докато вървях между дърветата, си мислех дали бих могъл някога да бъда като нея — да помагам на другите просто от обич, без да мисля за себе си. След това ми хрумна нещо друго. Възможно ли беше Сократ да ме е пратил тук не само да получа помощ от нея, но и самият аз някак да й помогна? И отново ми се стори, че във фактите имаше нещо необикновено — той работеше в сервизна бензиностанция, която служеше на хората.

Когато стигнах колибата си, две неща ми бяха станали ясни. Първо, Сократ наистина ме беше изпратил тук, за да се науча как да служа. И второ, имах да плащам много дългове.

На другата сутрин, ярка и сияйна, чух силно птиче чуруликане точно до ухото си и почувствах лека тежест на гърдите си. Отворих предпазливо очи и видях Червенка, приятеля на Мама Чия, птицата апапане.

— Здравей, Червенке — казах тихо, без да помръдвам. Птичката само килна главица, изчурулика още веднъж и излетя навън през прозореца.

— Виждам, че една ранобудна птица е дошла тук преди мен — каза Мама Чия и махна с ръка към едно дърво пред колибата, където апапането пееше сега.

— Готов съм да тръгвам — казах аз, докато връзвах обувките си и в този момент си спомних за обещанието си да не се държа унило и сантиментално, когато съм с нея. Каква е точка номер едно в графика ни?

— Закуска. — Тя ми подаде къшей все още топъл хляб.

— Благодаря — казах аз и седнах на леглото да хапна. — Между другото, все се каня да те питам твоя ли е тази колиба.

— Получих я като подарък. Бащата на Сачи ми я построи преди няколко години.

— Чудесен подарък — изкоментирах аз с пълна уста.

— И той е чудесен човек.

— И кога ще се запозная с него?

— Той сега не е тук, работи на един строеж. Напоследък не се строи много на Молокай и затова, когато се открие възможност… — Мама Чия сви рамене.

— А Сачи къде е?

— Всеки момент трябва да дойде. Казах й, че може да се отбие тук.

— Много добре. Наистина харесвам тази малка дама.

Сачи влезе поруменяла, защото беше чула думите ми. Мама Чия вдигна една раница и ми посочи друга, която трябваше да нося аз. Наведох се да я взема.

— Охо, много е тежка — рекох аз. — Да не е пълна с камъни или нещо такова?

— Всъщност е точно така — отговори тя. — Исках да занеса на Фуджи и Мицу някои подбрани камъни за скалната им градина. И освен това упражнението ще ти се отрази добре.

— Ако ти стане твърде тежко, аз мога да я нося — предложи Сачи и на усмихнатото й лице се появиха трапчинки.

— Ако ми стане твърде тежко, можеш да поносиш и мен — ухилих и се аз и се обърнах към Мама Чия. — Фуджи ли е фотографът, за който ми разказа? На него ли му се роди бебе съвсем наскоро?

— Да. Сега той се занимава с градинска украса. Работи в ранчото „Молокай“. Много го бива с инструментите.

Фуджи и Мицу ме посрещнаха топло и с поклон. После ми представиха невръстния си син Тоби, който спеше дълбоко и не беше особено впечатлен от запознанството.

— Той дойде при нас само преди няколко седмици, с помощта на Мама Чия — съобщи Фуджи.

— Същото важи и за мен. Надявам се пътуването му да е било по-леко от моето — казах аз и се ухилих на Мама Чия. После свалих пълната с камъни раница от раменете си и я пуснах шумно на верандата.

— Камъни за градината ви — обясни Мама Чия на Фуджи, докато аз разкършвах ръце и рамене. После, най-вече за мое задоволство, тя добави: — Ако не са точно такива, каквито ви трябват, нямаме нищо против да ги върнем обратно.

Изразът на лицето ми накара всички да прихнат.

Къщата им беше пълна с разни джунджурии и спомени от миналото, подредени грижливо по многобройните лавици. Забелязах също чудесни снимки с морски прибой, дървета и синьо небе, вероятно направени от Фуджи. Това беше красив и щастлив дом, опасан отвсякъде от дървета, със стени, обрасли с пълзящи растения. Чухме сърдития плач на бебето, което се събуждаше гладно.

Докато Мама Чия се занимаваше с Мицу и новородения и син, Фуджи предложи двамата с него да се разходим из градината.

— Мицу и Фуджи имат прекрасна градина — каза Сачи възторжено.

И това си беше самата истина: зеле, царевица, бобени лехи и тикви. Видях от земята да се подават зелените стволчета на корена таро. В единия край на градината имаше дърво авокадо, а в другия една смокиня стоеше като часовой.

— Имаме също и хубави картофи! — каза Фуджи гордо. Почувствах природните духове, които витаеха над това място. Бях забелязал, че Първичната ми същност говореше по-ясно напоследък. Или може би аз слушах по-внимателно.

След разходката ние седнахме на верандата и се заговорихме за озеленяване, фотография и други неща, докато накрая Мама Чия излезе от къщата.

Когато си взимахме довиждане, Фуджи раздруса силно ръката ми.

— Ако има нещо, което мога да направя за теб, Дан, просто кажи.

— Благодаря ти — отвърнах аз. Искрено бях харесал този човек, макар да не се надявах, че ще го срещна отново. — Желая всичко най-добро на теб и на семейството ти.

Мицу ни махна с ръка, държейки бебето до гърдите си и ние поехме надолу по пътя.

— Отиваме в града — каза ми Мама Чия. — Понякога вземам пикапа на Фуджи, когато не се нуждае от него.

Тя се мушна зад волана на малкия камион и дръпна седалката назад, за да може да диша. Седнах до нея на предната седалка, а Сачи се метна отзад в ремаркето.

— Дръж се, ако ти е мил живота! — извика Мама Чия на Сачи, която изписка от радост, когато заподскачахме по чакъления път към двупосочното шосе.

„Отиваме в града“, помислих си аз. „Как само звучи това!“ Бях се откъснал напълно от цивилизацията от часа, в който тръгнах към Макапу преди няколко седмици. Чувствах се малко глупаво, но наистина се вълнувах.

Град Каунакакай, на южния бряг на острова, ми напомни за холивудски декор — дълга търговска улица с постройки от дърво, тухли и избеляла боя. Табела в началото на града съобщаваше: „Население 2200 души“. Кеят се простираше на около километър и половина навътре в пристанищния залив на това морско селище.

Мама Чия влезе да пазарува в един магазин. Останах да чакам навън със Сачи, която се беше вторачила като омагьосана във витрината на един съседен магазин за подаръци. По едно време четири хавайски момчета на около 18–19 години се приближиха и се спряха близо до нас. Пренебрегнах сигнала на Първичната си същност, че „нещо тук не е наред“ и не обърнах голямо внимание на младежите до момента, в който един от тях се извърна изведнъж и грабна цветето от косите на Сачи.

Тя застана срещу тях и каза с негодувание:

— Върни ми го!

Онзи се направи, че не я вижда и започна да къса венчелистчетата на цветето.

— Обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича…

Едно от другите момчета подвикна:

— Кой го е грижа… тя не е достатъчно голяма и не става за нищо освен да…

— Хайде, дай ми това цвете — казах аз наперено. Или може би постъпих глупаво. След намесата ми, всичките момчета се бяха обърнали към мен и ме гледаха свирепо.

— Искаш това цвете? — каза най-едрото от момчетата. То беше поне петнадесет сантиметра по-високо от мен и по тегло ме превъзхождаше с около петдесет килограма; имаше бирено коремче и предположих, здрави мишци под отпуснатото си тяло.

— А защо не си го вземеш сам? — предизвика ме хулиганът и се ухили на приятелите си.

Побойниците ме заобиколиха и Биреното коремче подхвърли:

— Може би искаш да го поносиш самият ти?

— Ъ-ъ — обади се друг от шайката. — Тоя май не е обратен. Сигурно тя е гаджето му — предположи гаменът и посочи с глава към Сачи, която сега беше объркана и малко уплашена.

— Просто ми дай цветето! — наредих аз и допуснах голяма грешка.

Биреното коремче направи крачка напред и ме блъсна силно.

— Защо не си го вземеш сам, хаоле7. — Той се изплю на земята.

Сграбчих китката му с едната си ръка и се опитах да изтръгна цветето. Той го хвърли на земята и замахна към мен.

Наведох се бързо и ударът се плъзна покрай главата ми. Не исках да се бия с този момък. Просто трябваше да измъкна Сачи оттук. Но нещата бяха отишли твърде далече. Блъснах го на свой ред с всичка сила. Той отскочи назад, спъна се в една бирена кутия и се сгромоляса тромаво на земята. Един от приятелите му се изсмя. Едрият хулиган се изправи побеснял, достатъчно вбесен, за да иска да ме убие и напълно способен да го направи. Но точно в този момент магазинерът изтича навън и ми спаси кожата.

— Хей, момчета! — извика той, сякаш ги познаваше. — Не искам никакви сбивания наоколо, ако искате да припарите отново тук, чухте ли ме?

Биреното коремче се спря, погледна магазинера, сетне ме стрелна гневно с очи и ме посочи, придружавайки движението си с рязко мушване като с нож.

— Следващият път, когато те срещна, си мъртъв, братко! — подвикна малолетният бандит.

После шайката тръгна нехайно по улицата и се отдалечи.

— Току-що си спечелихте лош неприятел — каза ми магазинерът. — За какво се скарахте?

— Ето за това — отвърнах аз, взех цветето от земята и го издухах от праха. — Благодаря Ви, че ги прогонихте.

Магазинерът поклати глава и се прибра в магазина си, промърморвайки нещо като „смахнати туристи“.

Когато Сачи дойде до мен и ме докосна по ръката, разбрах, че треперя.

— Добре ли си? — попита ме тя.

— Нищо ми няма — отвърнах аз, но знаех, че това е само отчасти вярно. Съзнателната ми същност бе останала хладна, но първичното в мен беше сериозно раздрусано. Още от момче ми казваха „Никога не се бий! Никога не се бий!“ Такива бяха заръките на моята майка идеалистка в един не толкова идеален свят. Нямах братя и просто така и не се научих как да се справям с физическите конфронтации. Колко ми се искаше Сократ да ме беше научил на някое от бойните си изкуства.

— Ще се оправя — казах аз. — А ти как си?

— Добре, струва ми се — отговори тя. Подадох й цветето.

— Ето ти го — почти като ново.

— Благодаря. — Сачи се усмихна, но после отклони поглед и лицето й се помрачи, докато наблюдаваше отдалечаващата се шайка от свадливи хулигани. — Виждала съм ги и преди. Те са просто грубияни. Да влезем вътре. Мама Чия сигурно е приключила с пазара.

Докато вървях с покупките към пикапа, се огледах за момчетата и се зарекох да се науча да се отбранявам и да защитавам другите, ако е необходимо. Светът можеше да бъде опасно място и не всички хора бяха мили. Угрозата можеше да дойде от уличен хулиган или от другаде. Не можех да пренебрегвам това поле от живота си. Ако онзи магазинер не беше изскочил навън… Заклех се никога повече да не допусна да се случи подобно нещо.

— Добре ли прекарахте вие двамата? — попита Мама Чия, когато се качихме в пикапа.

— Разбира се — отвърнах аз и хвърлих поглед на Сачи. — Дори успях да си спечеля няколко приятели.

— Чудесно — усмихна се тя. — След като оставим тези покупки, ще те запозная с едни специални хора.

— Много хубаво — отвърнах механично, без да имам и най-малка представа за какво говори.

В късния следобед, когато приключихме с всичките си задачи, ние върнахме пикапа на Фуджи. Сачи скочи от ремаркето, каза „Доскоро!“ и с летящ старт хукна нагоре по черния път.

— Ключовете са в камиона! — извика Мама Чия на Фуджи, махна му с ръка и ние двамата тръгнахме по пътеката към нейната хижа.

Настоях да нося повечето покупки — три големи торби — но един малък плик остана все пак за Мама Чия.

— Не виждам защо трябва да нося този плик — завайка се тя шумно. — В края на краищата аз съм важна кахуна, шаман и по-старша от теб. Освен това ти можеш лесно да го носиш в зъбите си или между краката.

— Мързелив човек съм — признах си аз, — но зная, че ти ще ме отучиш от леността ми.

— Ленивият воин — рече тя. — Това ми харесва. Доста е звучно.

Помогнах и да прибере покупките и тръгнах към вратата. В този момент чух гласа й зад мен:

— Ще бъда при теб в колибата след около час.

Смелостта на изгнаника

Следващият ни преход се оказа почти толкова дълъг, колкото и предишният, но в противоположна посока. Черният път, по който поехме, се изкачваше към едно молокайско ранчо високо горе, почти до билото. Оттам продължихме по пътеката, която след известно време се спусна стръмно надолу и после отново нагоре.

Всеки път, когато Мама Чия започнеше да диша тежко, аз я питах как се чувства. Това се повтори четири-пет пъти и накрая тя се извърна, стори ми се почти гневно, и ми каза:

— Ако още веднъж ме попиташ как съм, ще те отпратя в колибата ти с ритник. Разбра ли ме?

В късния следобед, в самия край на нашето изкачване, Мама Чия изведнъж се спря и ми даде знак с ръка да направя същото. Ако го беше сторила миг по-късно, аз щях за кратко да поживея като птица. Стояхме на ръба на пропаст, дълбока около триста метра. Гледката, която се откри, беше наистина възхитителна. Над синьо-зеленото море се носеха облаци и далече долу един албатрос летеше плавно над прибоя. Проследих реещата се птица с поглед и точно тогава забелязах край брега някакво селище, заобиколено от високи палми.

— Калаупапа — каза Мама Чия, сочейки с ръка.

— Какво има там долу? — попитах аз.

— Копче за асансьора — отвърна тя.

Не ми остана много време да разсъждавам над думите й, защото само миг по-късно Мама Чия се обърна и се спусна в някаква дупка в земята. Последвах примера й и установих, че стъпвам на някакви скрити стъпала в скалата. Спускането ни беше стръмно и нямаше много светлина. Изобщо не разговаряхме. Налагаше се да съсредоточа цялото си внимание в това да не се подхлъзна някъде.

Докато слизахме, върху нас игриво падаха светлини и сенки от слънчевите лъчи, които проникваха през отворите на виещата се стълба. Най-накрая спускането покрай скалата свърши и ние се озовахме на открито слънчево място. Продължихме надолу, търсейки от време на време опора с ръце, за да не политнем в пропастта.

— Само няколко души използват тази стълба — каза Мама Чия.

— Мисля, че имам обяснение за това. А ти сигурна ли си, че си добре, защото…

Тя ми хвърли гневен поглед и ме прекъсна.

— Има една друга пътечка за товарни животни, но тя двадесет и шест пъти прави резки завои в обратна посока. По тази слизането става по-бързо.

След това замълчахме за дълго. Пътят направи остър завой и после навлязохме в широката долина. От едната страна се издигаха високи хребети и скали, а от другата беше морето. Буйна растителност и редици от дървета опасваха малкото поселище отпред, а отвъд него имаше само пясък и вода. Покрай брега, сред палмите имаше стройни редици от подобни на казарми, бараки и няколко малки бунгала. Дори в този закътан залив селцето имаше по-скоро спартански, а не луксозен вид и приличаше повече на стражеви пост, отколкото на ваканционно селище.

Когато наближихме, видях отвън неколцина души. Няколко стари жени копаеха нещо, което приличаше на градина. На известно разстояние от тях един мъж, също възрастен, работеше с някаква машина за мелене — бяхме още далече и не се виждаше точно какво прави.

Когато навлязохме в селцето, хората започнаха да вдигат глави към нас. Лицата им бяха дружелюбни, но често набраздени с белези. Повечето кимваха и се усмихваха на Мама Чия — очевидно позната личност тук — докато други оставаха погълнати в работата си.

— Това са прокажените на Молокай — прошепна Мама Чия тихо, когато над нас заръмя топъл дъжд. — Началото било сложено през 1866 г. Те били захвърлени тук от страх и невежество, изолирани и оставени да очакват смъртта си. През 1873 г. на острова пристигнал отец Деймиън и започнал да помага на тази общност, докато самият той не се заразил и не умрял шестнайсет години по-късно.

— Умрял е от проказа? Тя заразна ли е?

— Да, но не се прихваща лесно. Аз не бих се безпокоила.

Въпреки уверенията й, аз сериозно се обезпокоих. Прокажени! Бях виждал такива само във филмите с библейска тематика, където Исус правеше чудеса и ги лекуваше. Той не се тревожеше, че може да се зарази от тях, но все пак той беше Исус, а аз нямаше как да не се тревожа.

— Тук идват обикновени доктори, които се грижат за тях — продължи Мама Чия тихо, докато вървяхме през селото. — Въпреки че повечето прокажени са чистокръвни хавайци, много от тях са християни и не приемат медицината хуна. Но има и някои, на които помагам. Тук живеят хора, които имат необикновени сънища и преживявания, непонятни за техните доктори.

Опитвайки се да не зяпам, аз зърнах неколцина болни, които носеха видимия печат на тежко обезобразяване. Една жена седеше на стол и четеше нещо; от крака й беше останал само тънък израстък. Видях мъж, който беше изгубил и двете си ръце от китките надолу, но това не му пречеше да изпилва нещо на струг.

— Той прави изящни бижута — сребърни делфинчета — каза Мама Чия.

От бунгалата наизлязоха много хора, когато вестта за пристигането ни обиколи селището. Най-младият човек, когото видях, беше прехвърлил четиридесетте. Главата му беше превързана с бинтове. Стара жена с провиснала и рошава коса тръгна към нас и ни поздрави. На лицето й имаше язви и липсваха няколко зъба.

— Алоха — каза тя на Мама Чия и сетне поздрави и мен. Усмивката й беше слънчева, дружелюбна и любопитна. Обръщайки се към Мама Чия, тя кимна към мен и попита: — Кой е този кане (мъж)?

— Дошъл е тук да прави кокуа (да помага) — отвърна Мама Чия на най-добрия си местен английски. — Моят товарен кон — каза тя гордо и ме посочи, с което извика отново сияйната, макар и нащърбена усмивка на старицата. — Може би ще го оставя тук да помага няколко дена и това е единственият начин да спра да мисля за тези хубави момчета — добави водачката ми.

Старата жена прихна и каза нещо на хавайски, Мама Чия повдигна вежди и се засмя на думите и от сърце. Озадачен, аз се обърнах към Мама Чия:

— Май спомена, че ще останем тук няколко дни? — За първи път чувах за това.

— Не ние. Ти ще останеш.

— Искаш да остана тук няколко дни? Необходимо ли е наистина това?

Мама Чия ме погледна малко тъжно, но не каза нищо. Почувствах се малко засрамен, но нямах абсолютно никакво желание да остана тук.

— Виж, зная, че ми мислиш доброто и може би наистина ще ми се отрази добре, но има хора, на които им харесва всичко това — като отец Деймиън например — но аз не съм от тези, които обичат да висят в болници и в безплатни кухни. Уважавам хората, които се занимават с тези неща, но нали разбираш, това не е моето призвание.

Тя ме удостои със същия тъжен поглед и отново не продума нищо.

— Мама Чия — опитах се да обясня аз, — аз направо отскачам назад, ако някой кихне към мен. Не съм свикнал да се въртя около болни хора. А ти ми предлагаш да остана и да живея с прокажени!?

— Точно така — каза тя и тръгна към една по-голяма хижа край брега. Последвах я към тази постройка в центъра на селището и предположих, че това е трапезария.

Тъкмо преди да влезем, тя ми каза:

— Като изключим лекарите и свещениците, посетителите тук са рядкост. Очите ти ще бъдат огледало за тези хора. Те долавят чувствата ти. Ако ги гледаш със страх и отвращение, те ще се видят точно така. Разбираш ли?

Преди да успея да отговоря, бяхме наобиколени от няколко мъже и жени, които станаха от масите си, очевидно зарадвани да видят Мама Чия. Тя свали раницата от раменете ми и извади оттам пакет с ядки и нещо, което приличаше на плодова торта, изпечена от самата нея.

— Това е за Тия — каза Мама Чия. — Къде е Тия?

Хората бяха заинтригувани и от мен.

— Алоха — каза една жена и ме докосна леко по рамото. Заставих се да не се отдръпна и забелязах, че и двете й ръце изглеждаха нормални.

— Алоха — отвърнах аз и се усмихнах с усилие.

Точно тогава видях хората да се отдръпват и да правят път на една жена, най-младата, която бях срещал тук. Предположих, че няма още четиридесет години. Беше бременна, може би в шестия месец. Струваше си да се види как тя и Мама Чия направиха опит да се прегърнат. Усмихнати, те се приближиха предпазливо една към друга, наведени малко настрани. Приличаха на два кораба, които търсеха пътя си към пристанищните докове.

Всъщност Тия изглеждаше доста добре, въпреки осакатената и превързана над лакътя ръка. Мама Чия й подаде тортата.

— Това е за теб… и за бебето — каза тя.

— Махало! — каза Тия усмихната и след това се извърна към мен. — А това предполагам е новото ти гадже?

— Не — отрече Мама Чия. — Знаеш, че гаджетата ми изглеждат по-добре… и са по-млади.

Двете жени прихнаха отново.

— Той настоя да дойде тук и да ви помогне в градинската работа за няколко дни. Здраво момче е и много се зарадва, като чу за правилото, че доброволците работят до тъмно. — После Мама Чия се завъртя към мен и ме представи с театрален жест: — Тия, името на този момък е Дан.

Тия ме прегърна сърдечно. След това се обърна към Мама Чия:

— Толкова се радвам да те видя тук. — Последва нова прегръдка и после тя тръгна да покаже тортата на другите.

Седнахме да похапнем. Една жена ми предложи поднос с пресен плод. Тя беше много мила, но аз не можах да не забележа, че имаше само едно око върху покритото си с белези лице. Не бях особено гладен и тъкмо се канех да й кажа това, когато срещнах погледа й. Между нас се установи някакъв контакт. Единственото й око беше толкова чисто и блестящо, че за миг ми се стори, че видях там самата й душа и тя много приличаше на моята. Приех дара й.

— Махало — казах аз.

По-късно, докато с Мама Чия седяхме на два стари дървени стола, аз я попитах:

— Защо тази жена Тия ти беше толкова благодарна за тортата?

Тя се засмя.

— Причината не беше в тортата, въпреки че аз правя чудесни торти! Тя ми е благодарна, защото намерих дом за детето й.

— Какво си направила?

Мама Чия се втренчи в мен и погледът й сякаш казваше че съм твърде недосетлив. Сетне тя заговори, движейки устните си много бавно.

— Забеляза ли, че тук няма никакви деца? Не би могло и да има такива, защото е забранено. Децата, родени от прокажени, обикновено не са болни, но те са по-податливи към болестта и затова не могат да живеят тук. И това е най-тъжното нещо, защото тези хора са изключително привързани към децата. Два месеца преди раждането, жената трябва да напусне селището, да роди някъде другаде и да му каже сбогом.

— Искаш да кажеш, че Тия няма да вижда детето си… и ще трябва да се откаже от него?

— Да, но аз намерих семейство за него недалеч оттук. Тя ще може да посещава детето си и затова е толкова щастлива. — Мама Чия рязко се изправи. Трябва да се видя с едни хора, да свърша някои неща и затова ти казвам доскоро.

— Почакай малко! Не съм казал, че оставам тук.

— Е, оставаш ли?

Не отговорих веднага. Вървяхме мълчаливо към някакви бунгала и морския бряг, който се намираше на стотина метра по-надолу. След това аз попитах:

— Да ги учиш ли идваш тук?

— Не, идвам аз да се уча от тях. — Тя замълча, търсейки подходящите думи. — Те са обикновени хора, Дан. Ако не бяха болни, щяха да се трудят по плантациите със захарна тръстика, да продават застраховки, да лекуват или да работят в банки като всички останали хора. Не искам да ги идеализирам. Те имат обичайните проблеми и страхове като всеки друг човек.

Но смелостта е като мускул, който става по-силен, колкото повече го тренираш. Никой не може да познае истински духа си, ако не застане лице в лице с нещастието. А тези хора са преминали през най-тежките емоционални и физически битки в личен план. Отлъчени от плашливи хора, те живеят в селище, което никога не се оглася от детски смях. Думата „прокажен“ е станала синоним за някой, който е отхвърлен, избягван от другите, парий, изоставен от света. Малцина са посрещали такива изпитания и малцина са показали такъв дух.

Аз се чувствам привлечена от всички проявления на силния дух. Оттук идва и особеният ми интерес към тези хора и при това не като лечител, а като техен приятел.

— А то не е ли едно и също?

— Да — усмихна се тя. — Предполагам, че е така.

— Е добре, струва ми се, че аз също бих могъл да им бъда приятел. Ще остана, но само за няколко дни.

— Ако само стиснеш зъби, докато престоят ти тук свърши, ще си пропилял цялото си време. През тази седмица ти трябва да отвориш сърцето си, колкото можеш повече.

— Седмица? Мисля, че каза няколко дни!

— Алоха — отвърна тя, подхвърли ми шишенце с лосион против слънце и тръгна към близкото селище.

Поклатих глава и тръгнах обратно към наредените в редици хижи, погълнат от мисли за човешкото нещастие и дух.

Скоро намерих най-голямата и влязох вътре. Оказа се, че това е лазарет, пълен със странни миризми и хора, някои на легла, други зад завеси. Един много слаб и съсухрен мъж, горе-долу на годините на Мама Чия, ме хвана за ръката.

— Ела — каза ми той и когато излязохме от лазарета, пусна ръката ми и ме подкани да го последвам.

След това непознатият ми посочи една по-голяма, подобна на казарма постройка.

— Тук ти ядеш. По-късно — рече старецът. — Сетне вдигна пръст към гърдите си и добави: — Мое име Маноа.

— Алоха — отвърнах аз. — Радвам се да се запозная с теб, Маноа. — И понеже не бях сигурен, че ме е разбрал, посочих себе си и казах: — Дан.

Той протегна изсъхналата си ръка с три пръста, за да се ръкуваме. Аз се поколебах само за миг. Той се усмихна топло, кимна ми, сякаш за да ми каже, че ме разбира и отново ми даде знак да го последвам.

Вървяхме през широко, открито място, което в момента се разчистваше. Един друг мъж ме поздрави, подаде ми мотика и ми посочи ивица земя. И това беше всичко.

Останах да работя в градината чак до падането на нощта. Макар да се чувствах объркан, все пак се радвах, че имам ясна задача, че мога да помогна и да променя нещо.

Маноа ми показа къде ще спя. Поне имах моя собствена стая. Спах добре и се събудих гладен.

На масата в голямата трапезария се озовах седнал срещу няколко души, които ми се усмихнаха, но говореха главно помежду си на хавайски и на местното английско наречие. Всички бяха дружелюбни, подаваха ми храна отново и отново, а аз се опитвах да не забелязвам пораженията на болестта по телата им.

Този ден ние, градинарите напреднахме доста в обръщането и раздробяването на пръстта, макар на няколко пъти да се извиваха дъждовни бури. Когато слънцето напичаше, внимателно се намазвах с лосиона против изгаряне, а освен това ми дадоха една широкопола шапка.

Първите няколко дни бяха най-тежки заради странното чувство да си сам в един различен свят. Хората в комуната като че ли разбираха това. Измина още един ден и започнах да свиквам с установения тук ред.

Макар на пръв поглед всичко да си оставаше както преди, дълбоко в мен настъпваше някаква промяна. Обитателите на тази колония бяха приели живота си такъв, какъвто е, а аз приех тях, но не като прокажени, а като човешки същества. Престанах да бъда наблюдател и ме обзе едно чувство за общност.

След това долових онзи особен дух на другарство, който витаеше тук, роден от изолацията. Собственото им страдание пораждаше едно по-дълбоко съчувствие към болката на света.

На следващата сутрин, когато се връщах от външните тоалетни, видях един възрастен човек с изкривени и деформирани крака, който, треперейки, вървеше през двора, облегнат на чифт патерици. Точно тогава едната от патериците се скърши и той падна на земята. Затичах се да му помогна. Старецът ме спря с ръка, промърмори нещо, усмихнат с беззъбата си уста, и се изправи сам. После взе счупената патерица в едната си ръка и закуцука с другата към лазарета.

В градината вече нямаше какво да се прави до пристигането на семената, но аз си намирах какво да върша. Всъщност бях зает от зори до мрак — носех вода, помагах в смяната на превръзки и какво ли още не. Един мъж дори ме помоли да го подстрижа и направо съсипах прическата му, но той като че ли изобщо не ми се разсърди.

През цялото време си бъбрехме и се смеехме, макар да се разбирахме само наполовина. Докато пиша, сега в очите ми напират сълзи, но колкото и да е странно, тези са едни от най-дълбоко изживените и щастливи дни в живота ми. Всичко беше съвсем обикновено, съвсем човешко. Просто помагаш на другите. Докато бях там, аз бях просто един от тях.

И така, на петия ден у мен се събуди съчувствие, каквото не бях изпитвал досега. Никога през живота си. И тогава разбрах каква е била целта на Мама Чия. Същия този ден аз престанах да се боя, че ще „хвана“ болестта и започнах да желая, истински да желая да служа на хората, колкото ми позволяваха силите.

Сърцето ми се отваряше. Замислих се с какво друго мога да помогна. Невъзможно беше да ги уча на гимнастика, защото повечето от тях бяха твърде стари. Нямах никакви други специални умения.

След това се случи да мина покрай едно място, което навяваше чувство на покой, в непосредствена близост до лагера и изведнъж ми хрумна нещо! Щях да направя изкуствено езеро. Да, това беше отговорът! Трябваше да оставя след себе си нещо красиво.

Едно лято работих с един специалист по ландшафтно планиране и знаех основните неща. Проверих и научих, че в една барака в лагера имаше торби с цимент и всички необходими инструменти. В ума ми се появи картина — красиво и спокойно езерце, място, където да седнеш и да се отдадеш на съзерцание или просто да отдъхнеш за кратко.

Показах една скица на Маноа. Той пък я показа на други хора. Те се съгласиха, че идеята е добра и скоро след това аз и неколцина други вече копаехме изкопа.

На другия ден, тъкмо когато се канехме да забъркаме бетона, се появи Мама Чия.

— Е, Дан, седмицата изтече. Надявам се, че не си правил бели.

— Не! Но не е минало още седмица! — казах аз.

Тя се усмихна.

— Измина точно една седмица.

— Е, знаеш ли какво… хванали сме се тук и сме точно по средата на нещо. Можеш ли да дойдеш след няколко дни?

— Не зная — поклати тя глава. — Имаме да свършим някои други неща. Твоето обучение…

— Да, зная, но наистина бих искал да завърша този проект.

Мама Чия въздъхна и сви рамене.

— В такъв случай може би няма да ни остане време за специалната техника за влизане в контакт с…

— Само няколко дни!

— Така да бъде, щом искаш — каза тя и се завъртя към едно от бунгалата.

За миг зърнах лицето й. Несъмнено изглеждаше доволна. Не разсъждавах дълго над реакцията й и вдигнах следващата торба цимент.

Мама Чия дойде точно, когато завършвахме каменната зидария. В мига, в който сложихме и последния камък, знаех, че е дошло време да тръгваме. Няколко души дойдоха да се ръкуват с мен. С тях вече ме свързваше общия ни труд, общата ни цел и потта, която бяхме пролели заедно. Точно това чувство на единство хората навярно бяха изпитвали през хилядолетията. Усещането наистина беше прекрасно.

Всички те щяха да ми липсват. Тези отхвърлени от обществото изгнаници ми бяха станали дори по-близки от колегите ми в Охайо. Може би защото самият аз винаги се бях чувствал изгнаник. Или навярно причината беше в общата ни задача или в тяхната откритост, прямота и честност. Новите ми приятели нямаше какво да крият. Нито пък се опитваха да изглеждат добри или пък да лицемерничат. Те бяха свалили социалните си маски, позволявайки ми и аз да направя същото.

Тъкмо се канех да тръгвам с Мама Чия, когато Тия дойде и ни прегърна и двамата. Притиснах я нежно до гърдите си и почувствах нейната скръб и смелост. Тя знаеше добре, че скоро ще трябва да се раздели с детето си.

Когато Мама Чия ме поведе към брега, почувствах, че ме завладяват други чувства. Изведнъж цялата благодарност, тъга и обич към нея, които бях сдържал през тези десетина дни, взеха връх у мен. Застанах с лице към нея, сложих ръце на раменете и я погледнах в очите.

— Ти беше толкова добра към мен — казах аз. — Бих искал да мога да направя нещо повече за теб… — Трябваше да си поема дълбоко въздух, за да сподавя болката си. — Мама Чия, ти си такъв прекрасен човек… и просто не е честно! И ми се струва, че аз не заслужавам всичко това — твоето време, енергия; живота, който ми даде. Как бих могъл да ти се отблагодаря… как бих могъл някога да ти се отплатя?

В отговор Мама Чия ме прегърна дълго. Аз притиснах тази стара жена към себе си така, както никога не можах да направя това със Сократ и заплаках.

След това тя се отдръпна и ми се усмихна лъчезарно.

— Аз обичам това, което правя. И някой ден ти ще ме разбереш. Не го правя за теб, нито дори за Сократ и затова благодарностите не са нито необходими, нито уместни. Действията ми са продиктувани от една по-голяма кауза и са част от една по-голяма мисия. Помагайки на теб, аз ще помогна на много други чрез теб. Хайде — каза тя. — Да отидем да се разходим по брега.

Хвърли поглед назад към селцето, което сега се беше върнало към обичайния си ритъм на живот и се почувствах вдъхновен от духа на тези хора. Видях ги с очи, различни от онези, с които дойдох тук. Други мои спомени можеха да избледнеят, но този щеше да остане по-жив, по-истински и по-траен от всичко преживяно от мен.

Прозрения в тъмна доба

Не говорехме много, докато вървяхме по ивицата бял пясък. Просто се вслушвахме в плисъка на вълните и в пронизителните писъци на албатроса, който патрулираше над брега. Погледът на Мама Чия се зарея към хоризонта, наблюдавайки дългите сенки в късния следобед. Приличаше на котка, която съзира неща, невидими за повечето от нас. Аз се загледах в донесените от морето клечки и парчета дърво, изхвърлени доста навътре на брега от един необикновено силен прилив, причината за който беше нощната буря. Започнах да ровя в пясъка за черупки от миди. Сачи не би се впечатлила от някакви черупки, но Холи ужасно щеше да ги хареса. Малката ми дъщеричка, замислих се аз, изпълнен с копнеж, представяйки си милото й личице. Замислих се и за Линда и се запитах дали съдбата беше отредила пътищата ни да се разделят.

Хвърлих поглед назад и видях сенките, които разсичаха виещата се нишка на следите ни по влажния пясък. Наведох глава надолу, търсейки сувенири от морето, а в това време Мама Чия продължаваше да се взира в хоризонта и в плажната ивица пред нас.

После нагазихме във вълните до колене, за да заобиколим един скалист нос, който ни се изпречи на пътя. В този момент водачката ми си пое дълбоко въздух и аз си помислих, че иска да ми каже нещо. В действителност реакцията й беше предизвикана от една от най-тъжните и най-странни гледки, които някога бях виждал — целият бряг беше осеян с хиляди морски звезди, изхвърлени тук от скорошната буря. Красиви, петолъчни звезди, розови и бронзово кафяви, лежаха на горещия пясък, съхнеха и умираха.

Спрях на място, обзет от страхопочитание при вида на това морско гробище. Бях чувал за изскочили на брега китове и делфини, но никога досега не бях виждал подобно нещо. Гледката на хилядите съхнещи създания ме накара да се почувствам вцепенен и безпомощен.

Мама Чия обаче не се поколеба нито за миг и тръгна накуцвайки към една близка морска звезда, вдигна я от пясъка, отнесе я до водата и я пусна. След това се върна, взе друга малка звезда и върна създанието в морето.

Напълно обезсърчен от безчетния брой на морските звезди по брега, аз казах:

— Мама Чия, но те са толкова много… как можеш да се надяваш да промениш нещо?

Тя вдигна глава към мен за миг и посегна към друга морска звезда и каза:

— За тази нещата вече са различни.

И разбира се, тя беше права. Взех по една морска звезда в двете си ръце и последвах примера й. След това върнах други две в морето. Продължихме все така през целия следобед и вечерта под светлината на луната. Наистина, много от морските звезди умряха, но ние направихме всичко по силите си.

Мама Чия продължи да се навежда над морските творения отново и отново и аз по никакъв начин не можех да я убедя да спре. Нищо не можеше да я отклони от пътя й освен смъртта. И докато бях тук на острова, аз щях да й помагам. Работихме до късно през нощта. Най-накрая смъртно уморени, но доволни, ние легнахме на мекия пясък и заспахме.

Събудих се и се надигнах рязко, защото си помислих, че се е зазорило. Но светлината, която проблясваше в очите ми, беше от припукващия огън, запален от Мама Чия. Самата тя седеше недалеч от мен, обърната с гръб.

— Не те хваща сън ли? — попитах аз и се приближих към нея, внимавайки да не я стресна.

— Спах достатъчно — отвърна тя, без да откъсва очи от огъня.

Аз застанах зад нея и се заех да разтрия раменете и гърба й.

— Какво виждаш в огъня? — попитах аз, без да очаквам отговор.

— Ами ако ти кажа, че не съм от тази планета?

— Какво?

— Предположи, че твърдя същото и за Сократ. И за теб също.

Не знаех как да реагирам и дали да приема думите и насериозно.

— Това ли видя в огъня. — Просто не можах да измисля какво друго да кажа.

— Седни — рече тя. — И виж сам.

Седнах и се загледах в танцуващите пламъци. Мама Чия бавно се изправи и започна да мачка мускулите на гърба ми със силните си ръце.

— Веднъж ти ме попита защо съм те очаквала тук? Причината е, че ние сме едно семейство — обясни тя. — Част от едно и също духовно семейство.

— Какво искаш да кажеш с… — Така и не успях да завърша изречението си, защото в този момент Мама Чия ме удари силно във врата. Видях звезди, след това само огъня… все по-дълбоко и по-дълбоко…

Зърнах началото на времето и пространството, когато духът се е превърнал в „десетте хиляди неща“: звездите, планетите, планините, моретата и създанията — големи и малки, които започнали да се множат там.

Но хората ги нямало. Преди началото на историята, във времена на магии Великият Дух дал разрешението си и се родили легендите. Животните започнали да се развиват на земята, произлизайки от онези, които били преди тях. Но човешките души все още ги нямало на планетата.

Видях древната вселена, където в извивките на пространството ангелски души се рееха на свобода и в блаженство. Този спомен, съхранен в най-стародавните записи на подсъзнанието, се превърна в първообраз на мястото, което наричаме рай.

Една вълна от тези души полетя към земята. Подтикваше ги любопитство да узнаят какво е материята, какво представляват животинските форми, сексуалната съзидателна енергия. Искаха да научат какво е да имаш тяло.

И така, те се спуснаха като сенки на примитивните животински форми, които бродеха по земята; проникнаха в тях, погледнаха през душите им, почувстваха чрез кожата им и добиха представа за материалния свят и живота на земята.

Аз ги зърнах и осъзнах, че се готвят да напуснат своите гостоприемници и да се върнат към Източника си. Но тези души не бяха дооценили магнетичната привлекателност на материалния свят. Те бяха попаднали в капан, отъждествиха се с животинското съзнание. Така започна голямото приключение на тази планета.

Тези духовни енергии и по-висшето им човешко съзнание в животните тласнаха ДНК структурата към промяна и предизвикаха незабавни и радикални еволюционни скокове. Видях всичко това, надниквайки в самите генетични спирали.

Следващото поколение същества даде основата на древногръцките митове — кентаври, сирени, сатири и нимфи; полуживотни и полу-хора, те сложиха началото на безброй легенди, а олимпийските богове съжителстваха и с животни и с хора.

Създанията от първата вълна бяха забравили, че са Дух, а не плът; те се бяха отъждествили с приемниците си напълно. Затова втора вълна от души-мисионери се спусна към Земята, за да спаси първите. Но те също попаднаха в капана на материята.

Времето полетя с бясна скорост. Цели векове се сляха в един миг. Този път само най-силните от втората мисия направиха опит да се откъснат и малцина от тях успяха. Те също останаха долу, впримчени от собственото си желание за власт. Същите тези души станаха царе, царици, фараони и племенни вождове — управниците на долните земи. Някои от тях бяха като крал Артур, други — като вожда на хуните Атила.

Последва трета, последна спасителна мисия. Тези необикновени души бяха най-смелите от всички — душите на мирните воини — защото знаеха, че никога няма да се върнат. Те съзнаваха, че са обречени да живеят в тленно тяло до края на вечността, да страдат, да губят любимите си същества, да понасят смъртни болки и страх, докато всички души бъдат свободни.

Те бяха доброволна мисия. И задачата им беше да напомнят на всички други какви са в действителност. Сред тях имаше дърводелци, ученици, лекари, художници, атлети, музиканти, безделници, гении и безумци, престъпници и светци. Повечето забравиха за мисията си, но по едно въгленче все още тлее в сърцата и паметта на онези, които са орисани да се пробудят и да открият призванието си да бъдат слуги на човечеството и самите те да будят други.

Тези спасители не са „по-добри“ души, освен ако любовта им не ги прави такива. Те могат да бъдат изгубени или намерени. Но повечето от тях сега се пробуждаха. Стотици хиляди души на планетата намираха своето духовно семейство.

Изведнъж, подобно на мълния, съзнанието ми се върна към нормалното си състояние. Отклоних очи от пламъците и погледнах Мама Чия, която все още седеше до мен.

Все така втренчена в огъня, тя промълви:

— Моята душа е от последната спасителна мисия. И тази на Сократ, и твоята. А също и душите на стотици хиляди други — всички онези, които се чувстват призвани да служат. Помисли само! Стотици хиляди души и броят им все така расте, включително и сред децата ни. Всички те се пробуждат и осъзнават какво са и каква е задачата им тук.

Онова, което ни свързва, е почти непрестанното усещане, че сме някак различни, че сме чудаци, странници в странна страна, които никога не успяват да се нагодят. Понякога чувстваме копнеж да се „приберем у дома“, но не сме сигурни къде е той. Природата ни е често щедра, но и доста нестабилна.

Е, ние не сме тук, за да се „нагодим“, така както би ни се искало. Тук сме, за да учим другите, да ги ръководим, да ги лекуваме и да им напомняме какви сме, ако не с друго, с примера си.

Земята е училище на повечето човешки души, но нашите души не са изцяло от тази земя. Ние сме обучени другаде; има неща, които просто знаем, без да сме наясно откъде; неща, които разпознаваме с лекота, все едно сме на опреснителен курс. И едно е сигурно — мисията ни тук е да служим.

Целта на твоето търсене, Дан, е насочена към пътища за промяна. Първо, трябва да се пробудиш самият ти и после да намериш точния лост и призванието си, което по най-естествен и резултатен начин да те отведе до другите. Такава е задачата на всички мирни воини, които участват в тази мисия. Един от нас може да стане фризьор, друг учител, а трети — борсов посредник, ветеринар или градски съветник. Някои от нас са прочути, а други анонимни. Но всички ние играем ролята си.

След това замълчахме, загледани в океана. Не зная колко време измина, преди тя да заговори отново:

— И така, ето те и теб, една от многото сходни души, но в съвсем различна „обвивка“. Нагазил си в океана на кармата, но наблизо има лодка с гребла; много по-близо до теб, отколкото до други. Преди да можеш да помогнеш на останалите да се качат на нея, трябва самият ти да прескочиш борда й.

И точно това е целта на подготовката ти. Именно затова ти срещна Сократ и затова аз съм тук и работя с теб. Не защото си по-специален или по-достоен, а защото имаш у себе си този вечен импулс да раздаваш себе си на другите. — Мама Чия замълча и сетне продължи: — Някой ден ти ще започнеш да пишеш, да преподаваш и да вършиш други неща, за да достигнеш до духовното си семейство, за да им напомниш за мисията им и да ги възвестиш с призивната си тръба.

Чувството за отговорност се стовари върху мен като огромна тежест.

— Да уча другите на всички тези неща? Та аз не си спомням и половината от онова, което си казвала. И освен това нямам талант на писател — протестирах аз. — Оценките ми по английски не бяха много добри.

Тя се усмихна.

— Зная добре какво говоря.

След няколко часа щеше да се зазори. Огънят беше угаснал и в огнището догаряха само въглени.

— Казваш, че има много други души като мен… — подех аз.

— Да, но у теб е съчетана особена комбинация от таланти и качества, което те превръщат в добър предавател. Благодарение на това, вие със Сократ се намерихте и той те изпрати при мен.

След това Мама Чия легна, сви се на кълбо и заспа. Аз останах загледан в океана, докато първите отблясъци на слънцето не докоснаха небето и едва тогава заспах.

Утрин. Странно беше да се събудиш на брега, където единственото одеяло е топлият тропически вятър. Тук въздухът беше приятен дори призори и напомняше лятна утрин в Средния запад.

Сънят на открито бе изострил апетита ми. Закуската, с която се сдобихме благодарение на бездънната раница на Мама Чия, беше едновременно и проста и незабравима: шепа смокини, няколко австралийски фъстъка, портокал и банан. Бе изминала една просветляваща нощ и аз се питах какво ли щеше да ми донесе новия ден.

Но в действителност не се случиха много неща. През по-голямата част от времето пътувахме обратно към дома, вечерта пихме чай и слушахме музика на стария грамофон на Мама Чия. Тя си легна рано, а аз прекарах нощта на пода във всекидневната й.

На следващия ден щях да срещна един призрак. Предстоеше ми също да сложа началото на събития, които щяха да променят посоката на живота ми.

Откритието и пътят на воина

Случи се изневиделица, през един обикновен ден, както обикновено идват изненадите. Всичко бе започнало от семената, които бях посял в миналото.

— Реших, че може би искаш да се запознаеш със семейството на Сачи — каза Мама Чия, докато вървяхме по една непозната за мен пътека през гората. Запитах се каква ли беше причината за широката й, застинала усмивка.

Около километър по-нататък навлязохме в едно открито пространство, където се издигаше хубава къща, по-голяма от тази на Мама Чия, но с подобна конструкция и с градина от двете й страни.

Отвътре излезе един петгодишен малчуган, който прескочи двете стъпала и се втурна право към мен по пътеката. Момчето извика „Здравей, Дан!“ и се хвърли в ръцете ми засмяно, все едно ме познаваше открай време.

— Ами здравей…

— Казвам се Сократ — отбеляза то гордо.

— Наистина ли? — попитах аз, искрено изненадан. — Е, това е много важно име. — Вдигнах глава и видях една малка, стройна и много красива жена, облечена в тъмносин саронг на цветя, която следваше сина си, но както се оказа, без да споделя желанието му да скочи в прегръдките ми.

Тя се усмихна мило и протегна ръка.

— Здравей, Дан, името ми е Сара.

— Здравей, Сара. Драго ми е да се запозная с теб. — Погледнах Мама Чия въпросително. — Всички тук ли ме познават? — попитах аз.

Мама Чия, Сара, Сачи и малкия Сократ — всички се засмяха от сърце. Нямах представа защо намираха това за толкова забавно, но те определено се забавляваха.

— Сачи и бащата на Сок разказваха много за теб — каза Мама Чия и посочи нещо зад гърба ми.

— Е добре, кой е той? — попитах аз.

— Здравей, Дан — прекъсна ме нечий глас.

Аз се обърнах, вторачих поглед и останах с увиснала надолу челюст. Никога преди това не бях виждал призрак. Но сега той беше пред мен — висок, слаб, с мека русолява брада, хлътнали очи и топла усмивка.

— Джоузеф, наистина ли си ти?

Вместо да отговори, той ме сграбчи и ме прегърна с най-мечешката прегръдка, която бях получавал от години. След това аз отстъпих назад.

— Но… но Сократ ми каза, че си умрял… от левкемия!

— Не съм казвал такова нещо — извика малчуганът. Всички се засмяхме отново.

— Не говорех за теб, Сократ, а за един друг възрастен мъж, когото познавах преди години — уточних аз.

— Умрял казваш… — рече призракът. — Е, може би малко уморен, но чак пък умрял. И освен това ти знаеш най-добре как преувеличава Сократ!

— Какво се случи? — продължих да питам аз. — Как…

— Защо вие двамата не отидете да се поразходите? — предложи Сара. — Имате доста неща да си кажете!

— Добра идея — съгласи се Джоузеф.

Докато вървяхме през гората, някогашният ми приятел разбуди загадката около смъртта си.

— Аз наистина бях болен от левкемия — потвърди той. — И все още съм болен, но с помощта на Мама Чия тялото ми се справя с болестта.

В известен смисъл Сократ беше прав. Аз умрях за света, поне в продължение на няколко месеца. Отказах се от всичко и станах отшелник. Казах му, че ще се запилея из горите и ще се отдам на пост и молитва, докато се излекувам или умра. Но сега като се замисля — каза Джоузеф, — май трябва да се върна няколко години назад, за да запълня някои празноти в историята си.

Бях осиновен и отгледан от едно семейство от Средния запад. Винаги ще съм им благодарен за това, че се грижеха за мен, когато боледувах като дете. За нощите, през които будуваха с мен. За това, че ме хранеха и ми дадоха подслон. Но никога не се почувствах техен истински син. Чувствах се някак чужд, нали разбираш?

— Да — отвърнах аз. — Разбирам.

— Затова при първия случай аз поех на път и заскитах из страната. Тръгнах към западния бряг и пътьом се хващах на работа тук и там. Когато пристигнах в Лос Анжелис, странстванията ми още не бяха свършили. В крайна сметка се озовах на Молокай. Имах приятел, който живееше тук. Той ме насърчи да се заселя на острова. Така станах млад селскостопански предприемач и отглеждах канабис…

— Отглеждал си марихуана?

— Да. Годината беше 1960 и тогава не виждах нищо нередно в начинанието си. Сега вече не се занимавам с това, защото… е, защото вече не ми се струва толкова редно.

В момента изработвам шкафове, бюра и разни други дърводелски изделия. По този начин си плащам сметките и си спестявам някои неприятности. — Той се усмихна. — Във всеки случай по онова време натрупах доста пари и пак тогава се ожених за Сара. През 1964 г. се роди Сачи и… — тук Джоузеф замълча за кратко и ми се стори, че изживява някакъв болезнен спомен, — просто изгубих единството си. — Той потърси точните думи. — Дан, ти знаеш за трите същности, нали?

Кимнах.

— Запознат съм с Първичната си същност, но като че ли загубих досег с Висшата си същност — отвърнах аз.

— При мен е точно обратното — каза Джоузеф. — Аз отхвърлих Първичната си същност. Исках единствено някъде да се запилея и да се махна оттук. Не можех да свикна с боричканията на всекидневието, които се вихреха тук на планетата Земя. Казвах си, че съм „духовно същество“, „творец и художник“, който не е длъжен да се справя с „действителността“. Повечето ми време минаваше в медитиране, общуване с природата и четене и почти винаги копнеех да бъда „някъде другаде“ — някъде, където нямаше да бъде нужно да се занимавам с глупави и скучни работи, с ненужни подробности и с материалната страна на света.

И когато Сачи се роди, аз не бях готов да имам дете, да поддържам определени отношения и да нося бремето на отговорността. Не знаех как да се справя с това. Затова взех половината от наличните ни пари и напуснах дома си. Не знаех накъде да тръгна, но в крайна сметка се озовах в Бъркли, Калифорния и няколко седмици по-късно се запознах с един възрастен човек…

— На една сервизна бензиностанция — засмях се аз и завърших изречението вместо Джоузеф.

— Досещаш се какво стана по-нататък. Сократ настоя да се хвана на някаква отговорна работа, ако искам да стана негов ученик и така отворих кафене. Сключихме сделка с него — каза той. — Аз поех ангажимента да му подсигурявам добра храна, а той да преобърне живота ми наопаки.

— Струва ми се, че сделката е била добра — ухилих се аз.

— Повече от добра — съгласи се Джоузеф. — Получих много срещу парите си, защото той наистина ме раздруса здраво. Но изминаха пет години, откакто го видях за последен път. Отидох да го навестя преди две години, но си беше отишъл. Веднъж той ми спомена, че се кани да замине за планините, май говореше за Сиера, не зная. Струва ми се обаче, че няма да го видим известно време.

— Е, добре, а ти как я караш отново тук? Като си се върнал, сигурно най-напред си оправил брака си и после си се заел да майсториш шкафове и да поддържаш бизнеса си…

Джоузеф ми се усмихна, докато изброявах тези неща на пръстите на ръката си.

— Все още не е лесно — отвърна той. — Но нали си спомняш какво ни напомняше често Сократ? Веригата се къса на най-слабото място, а същото важи и за нас. Е, аз просто реших да поработя върху слабите брънки в моята верига.

— Моята работа си ме очаква в Охайо — казах аз. — Но истината е, че не зная какво да направя, че да стигна до сърцето си. Мама Чия каза, че това трябвало да стане от само себе си.

Известно време Джоузеф остана замислен и сетне заговори:

— Мисля, че всичко се свежда до това да долавяме все повече и повече неща. Единствено разширеното съзнание може да сложи началото на всяко лечение — било то физическо, психическо или емоционално — и при това по един съвсем естествен начин.

Помълчахме известно време и после аз му припомних:

— Разказваше как си бил болен.

Джоузеф трепна, сякаш изваден от някакъв блян и продължи разказа си:

— Да… и както ти казах, смятах да отида в планините и да се отдам там на пост и молитва. Но тогава си спомних едни думи на Сократ, че животът е тежък в два случая — когато се отпуснеш и се предадеш или когато вложиш всичките си сили в нещо. И смисълът на това достигна до съзнанието ми. Разбрах, че решението ми да живея като отшелник в планината беше просто един друг начин да се откажа от тялото си, да избягам. И вероятно щях да умра там.

Затова реших да се върна на Молокай, пък да става каквото ще. Да започна там, където бях спрял, но да върша нещата както трябва през времето, което ми остава, стига Сара да ме приемеше обратно.

Тя ме посрещна с отворени обятия — каза Джоузеф. — Всичко се нареждаше толкова добре. Веднага щом взех решение да се заловя здраво за работа и да оттам всичките си сили, нещата си дойдоха на мястото.

— Какво имаш предвид?

— Точно тогава започнах да работя с Мама Чия и тя ми помогна и ме научи как да се излекувам.

— Няма съмнение, че си успял — рекох аз. — Видях чудесното ти семейство.

В израза на лицето му имаше дълбоко удовлетворение и му завидях. Спомних си с тъга за бъркотията, в която бях зарязал семейството и брака си. Но това щеше да се промени, зарекох се аз.

Джоузеф бавно се изправи.

— Радвам се да те видя отново, Дан.

— Най-доброто нещо, което ми се е случвало от много време — отвърнах аз. — А напоследък ми се случиха много хубави неща.

— Вярвам ти — отвърна той с усмивка.

— Животът е изумителен, нали? — рекох аз и го последвах обратно към къщата. — Помисли си само как и двамата намерихме пътя си към Мама Чия.

— Наистина е изумителен — повтори той. — И тя също.

— Ей, и докато си говорим за такива неща, трябва да ти кажа, че дъщеря ти е истинско чудо. — След това си спомних за случката в града. — Онзи ден обаче тя се поуплаши.

— Зная. Тя ми разказа за станалото. И от това, което чух — той се усмихна шеговито, — останах с впечатлението, че не тя е била в опасност.

— Така е — съгласих се аз. — Но от този инцидент си извадих поука. Трябва да науча някакви бойни изкуства.

— Изненадвам се, че Сократ не те е научил на нещо. Той беше доста добър в това, нали знаеш?

— Да — усмихнах се аз. — Знам. Но ако си спомняш, тогава най-важното за мен беше гимнастиката.

— А, да. — Джоузеф се замисли и сетне каза: — Е, Фуджи тренираше някакъв вид карате. Той е добър човек. Може би ще ти помогне, но знаеш ли, Дан, не мисля, че изучаването на бойни умения е правилния отговор за ситуация като тази. Познавам тези момчета и в действителност те не са толкова лоши. Веднъж ми помогнаха да бутам колата близо цял километър до най-близката бензиностанция. Те са поотегчени и измамени в надеждите си. Няма много работа, а вероятно и самите те не са много доволни от себе си — същата стара история. — Той въздъхна.

— Да, разбирам — казах аз и погледнах Джоузеф. — Радвам се, че си жив.

— Аз също — отговори той.

Когато излязохме от гората и наближихме стълбището пред къщата, малкият Сократ се втурна навън, скочи в прегръдките на Джоузеф и завъртя лицето му, така че двамата застанаха нос срещу нос. Нямаше съмнение, че малчуганът искаше цялото внимание на баща си.

Джоузеф целуна сина си по нослето и се извърна към мен.

— Утре се връщам в Оаху, за да довърша една работа и… ми се ще да прекарам малко време със семейството си.

— О, разбира се — отговорих аз. — Може би ще се видим, като се върнеш.

— Разчитай на това — усмихна се той.

Сара също излезе навън и прегърна съпруга си. Те ми махнаха за довиждане и аз тръгнах надолу по пътеката. Точно тогава чух гласа на Сачико, която призова семейството си: „Масата е сложена!“

Докато вървях към колибата си, ме прониза остро чувство на разкаяние, когато се замислих за Линда и Холи. Питах се дали и аз някога ще имам мое щастливо семейство.

Същия следобед се заскитах по горските пътеки, докато най-накрая открих пътя към къщата на Сей Фуджимото. На вратата ме посрещна Мицу.

— Току-що приспах бебето — прошепна тя. — Фуджи не е тук, но всеки момент трябва да си дойде. Искаш ли да го почакаш вътре?

— Благодаря ви, г-жо Фуджимото…

— Наричай ме Мицу!

— Благодаря ти, Мицу, но предпочитам да го почакам в градината, ако нямаш нищо против.

— И да си поиграеш с градинските духове, а? — каза тя с усмивка.

— Нещо такова — отвърнах аз.

Винаги се чувствах особено в градина, когато седнех на земята, заобиколен отвсякъде от растения. И така, аз легнах настрани, чувствайки топлата, дъхава пръст, която сгряваше гърдите и стомаха ми, и се загледах отблизо в жълтия цвят на една тиква, от която идваше едва доловимо ухание, разнасяно от лекия ветрец.

И аз наистина почувствах духовете на градината. Наоколо имаше някаква специфична енергия, толкова различна от студената практичност на бетона в градовете и по тротоарите, безрадостните сиви редици от сгради с тяхната строгост и скованост.

Клаксонът на пикапа на Фуджи ме върна към непосредствената ми задача. Тръгнах към него, махнах му за поздрав и му помогнах да разтовари няколко чувала със заводски тор, които трябваше да допълнят купчината му от изкуствен тор.

— Радвам се да те видя, Дан… и благодаря за помощта.

— Знаеш ли, Фуджи, всъщност аз дойдох да те моля за помощ — рекох аз.

Той се спря и ме погледна с любопитство.

— Как мога да ти помогна?

— Джоузеф ми каза, че владееш карате.

На лицето му се изписа израз на разбиране и той се усмихна.

— О, това ли било. Да, изучавал съм по малко от това, по малко от онова. Но вече не съм толкова бърз и трябва да налагам лошите с чували с тор или да ги удрям с пикапа си — пошегува се той. — И за какво ти е моето карате? Искаш да ступам някого ли? — Фуджи се усмихна още по-широко, зае бойна стойка и изпъчи комично гърди в израз на ненужна храброст.

— Не — засмях се аз. — Нищо подобно. Просто си мисля, че трябва да се науча да се защитавам.

— Не е лошо като идея. Човек никога не знае кога ще му дотрябва — рече той. — В града има доста добри школи. На няколко пъти се спирах да ги погледам.

— О, не мисля, че ще мога да ходя на тренировки в града точно сега. Нямам достатъчно време.

— А какво, смяташ да взимаш хапчета за самозащита ли? — попита той.

— Не — отвърнах аз и се засмях отново. — Питах се дали ти не би се наел да ме учиш.

— Аз? — Фуджи поклати глава. — Минаха много години, Дан. Забравил съм повечето неща. — Той зае стойка, нанесе удар с крак във въздуха и после се хвана за кръста, преструвайки се, че го е заболяло. — Нали разбираш какво искам да кажа?

— Фуджи, говоря сериозно. Това е важно за мен.

Той се поколеба.

— Бих искал да ти помогна, Дан, но по-добре започни да тренираш при истински учител. Освен това трябва да отскоча до ранчото и да поправя една ограда.

— Е, аз пък нямам какво да правя сега. Какво ще кажеш да дойда да ти помогна?

— Добре. Поне ще мога да те запозная с изящното изкуство да се поправят огради. Ще кажа на Мицу, че тръгваме заедно.

— Помисли също и за другите уроци, става ли?

— Не обичам да мисля прекалено много за нищо — подвикна след мен Фуджи.

Останалата част от деня мина в поправяне на огради. Работата беше тежка — копаехме дупки, утъпквахме прътовете, режехме с триони и поваляхме дървета. Ако Фуджи не ми беше дал ръкавиците си, ръцете ми щяха да станат на мехури. Това ми напомни някогашните ми гимнастически години. Мицу ме покани на вегетариански обяд, който включваше току-що свален от печката ориз, зеленчуци и тофу. Плачът на бебето от съседната стая беше сигнал за Мицу да ни пожелае лека нощ.

— Ти свърши чудесна работа днес, Дан — каза Фуджи и ми подаде десетдоларова банкнота, първите пари, които бях изкарал от известно време.

— Не мога да приема парите ти, Фуджи.

— Това не са мои пари, а твои. Аз не работя без пари, нито пък ти — настоя той, пъхайки банкнотата в ръката ми.

— Е, добре, може пък с тях да ти платя за урока си по бойни изкуства.

Фуджи свъси вежди и се замисли, преди да ми отговори.

— Мога да ти дам урок по рисуване, но това няма да те направи художник.

— Несъмнено е така! — усмихнах се аз. — Със сигурност няма да ме направи много добър художник!

Фуджи се почеса по главата, сякаш нещо го измъчваше.

— Нека да помисля.

— Няма проблем. Лека нощ.

На другата сутрин Фуджи ме събуди.

— Добре — каза той. — Мога да ти покажа едно-две неща. — Отворих очи и го видях да стои над мен. — Ще те почакам отвън — добави Фуджи.

Скочих от леглото, освежих се набързо и излязох от колибата по къси гащета с риза в ръката.

Последвах го до едно равно място на десетина метра от къщата, където той се обърна и ми каза:

— Застани там и се обърни с лице към мен.

— Ъ-ъ… не трябва ли да позагреем малко? — попитах аз, привикнал към методите от гимнастиката.

— На Хаваите не ти трябва загряване — отвърна Фуджи. — Самите Хаваи са загряване. Освен това за типа на нашата тренировка не ни трябва подобно нещо. Ще загряваме, докато работим. Става ли?

Добре, сега ще ти покажа едно много ценно движение от бойните изкуства. — Фуджи зае удобна стойка и нареди: — Повтаряй, каквото правя. — Той отпусна двете си ръце до тялото, след това сви дясната в лакътя и я повдигна нагоре. Последвах примера му. После моят наставник протегна пак дясната си ръка към мен. Повторих движението, колкото може по-точно. В следващия момент Фуджи улови ръката ми и я раздруса! — Здравей — каза той ухилен, — приятно ми е да се запознаем. Искаш ли да бъдем приятели?

— Фуджи! — извиках аз и пуснах ръката му. — Престани да се шегуваш. Искам да работим сериозно.

— Аз също — увери ме той. — Това е една от любимите ми техники. Казва се „печелене на приятели“. Винаги започвам с нея.

— Значи после има и друго? — попитах аз обнадежден.

— Разбира се, но ако първата техника успее, не ти трябват никакви други. Имам също и техника, която се нарича „подаване на портфейл на крадец“. Тя понякога може да ти спести болката.

— Фуджи, ако онези момчета в града ме срещнат пак, може би няма да имам случай да се ръкувам с тях. Освен това те не искат портфейла, а главата ми.

— Добре — каза той със сериозен тон. — По-добре да ти покажа някои неща.

— Удари с крака и с ръце?

— Не, те нараняват хората?

Започнах да се обезсърчавам и го попитах:

— Що за каратист си ти все пак?

— Пацифистки тип — отвърна той. — Когато си наранил другите достатъчно много пъти, идва момент, в който ти омръзва да гледаш кръв. Във всеки случай аз мога да те науча на самозащита, но не и на нападение.

През следващите няколко часа Фуджи ми показа серия от отклоняващи маневри, извивания, усуквания и начини да се предпазя с въртеливи движения на ръцете — всичко беше просто и елегантно.

Той ми каза да си представям действителни нападатели, по-едри и по-свирепи отколкото някога е вероятно да срещна. Скоро защитната ми тактика доби свой собствен живот.

Бръкнах в джоба си и му подадох неговите десет долара.

— Не — каза Фуджи и махна с ръка. — Това не беше урок, а игра. Припомних си някои хубави неща от миналото. Задръж си парите, могат да ти дотрябват.

— Благодаря ти, Фуджи.

— И аз ти благодаря, Дан. Стиснахме си ръцете.

— Това продължава да бъде любимата ми техника — каза той.

— Фуджи — подех аз, докато го изпращах към дома му, — случайно тук да е идвал един енергичен старец с побеляла коса, приятел на Мама Чия? Името му е Сократ.

Фуджи сви вежди и след това на лицето му се появи усмивка.

— Мисля, че да. Веднъж, преди няколко години. Беше с къса побеляла коса и носеше най-ярката хавайска риза, която някога съм виждал. Май беше дошъл от Калифорния — каза той и се засмя. — Много интересен човек.

Можех да си представя Сократ с хавайска риза. Питах се дали някога ще видя отново моя учител и приятел.