Свещеното пътуване на мирния воин

Одисея

Когато наближихме къщата на Фуджи, звездите тъкмо започваха да изгряват. С изключение на щурците и тихия ветрец, притихналата гора спеше дълбоко.

— Сигурен ли си, че не искаш да останеш на вечеря? — попита той. — На Мицу винаги й е приятно да сложи на масата една чиния повече.

— Не, наистина, имам да свърша някои други неща — отговорих аз, но истината беше, че не исках да им се натрапвам, когато си имаха толкова много грижи с бебето и всичко останало.

Фуджи се усмихна и понечи да тръгне надолу по пътеката, но след това се спря и се загледа в празното пространство. Усмивката изчезна от лицето му.

В същия момент ме обзе някакво предчувствие — не точно лошо, но объркващо.

— Какво има, Фуджи? И ти ли чувстваш нещо?

— Да — отговори той.

— Какво може да е това… — Мислите ми естествено полетяха към Мама Чия. — Мама Чия? — казах аз. — Мислиш ли, че…

Фуджи ме погледна.

— Ще се отбия при нея… просто за всеки случай.

— И аз ще дойда с теб — рекох аз.

— Не — отвърна той. — Може да няма нищо.

— Искам да дойда.

Фуджи се поколеба и после реши:

— Добре.

Закрачихме бързо по пътеката към дома й.

Докато наближавахме къщата, предусещането, че се е случило нещо лошо, ставаше все по-силно и у двама ни.

— Най-вероятно няма нищо. — Опитвах се да се убедя, че всичко е наред.

Тъкмо щяхме да влезем вътре, когато Фуджи я забеляза, отпусната до ствола на едно дърво, близо до градината. Тя изглеждаше толкова спокойна и толкова притихнала. Очите и бяха затворени и лунната светлина огряваше лицето й. Фуджи се втурна към нея и започна да проверява пулса й.

Потресен, аз коленичих бавно до него и замилвах посребрените й коси. Очите ми се напълниха със сълзи.

— Исках да ти благодаря, Мама Чия — казах аз. — Исках да ти кажа довиждане…

В следващия момент и двамата се дръпнахме изненадани, защото Мама Чия рязко се изправи и извика:

— Не може ли вече една жена да си подремне под звездите?

Фуджи и аз се спогледахме радостно.

— Помислихме си, че си… си… — заекнах аз.

— Аз проверявах пулса ти — не можа да измисли друго Фуджи.

Тогава тя разбра какво сме си помислили.

— Решили сте, че съм ритнала кофата, така ли? Е, не се безпокойте. Само се упражнявах. Искам да се разберем най-накрая. Може би трябва да ви го повтарям всеки ден, докато вие двамата престанете да се държите като натрапчиви глупаци! — Мама Чия се засмя.

Ликувайки, Фуджи се извини. Масата у тях беше сложена. Но преди да си тръгне, той се спря, за да ми даде един добър съвет:

— Дан, що се отнася до онези момчета в града…

— Да? — откликнах аз.

— Понякога най-добрият начин да спечелиш една битка е да я изгубиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Помисли — отвърна той и тръгна към дома си, където го очакваше постната яхния на Мицу.

Същата вечер в гостната на Мама Чия тя и аз изпихме по няколко чаши саке за наше здраве. Организмът ми беше толкова пречистен от простата храна и упражненията, че ефектът на сакето беше опустошителен или с други думи станах по-сантиментален от обичайното. С овлажнели очи аз се заклех на Мама Чия във вечна преданост и й пожелах довиждане „завинаги, просто за всеки случай“. Тя ме потупа по ръката снизходително, усмихна ми се, но запази мълчание.

Очевидно по някое време съм заспал на пода, защото именно там се намерих на сутринта. В ушите ми звъняха камбаните на Нотр Дам. Отчаяно се мъчех да се откъсна от щракащата ме глава, но нямаше как да направя това.

Мама Чия се събуди неприлично жизнерадостна и ми приготви един от специалните си церове; по думите й, на вкус той бил „по-лош от смъртта“.

— И като стана дума за смъртта — подех аз и всяка дума изпращаше към главата ми пронизваща болка, — не мисля, че ти си човекът, който ще умре скоро. Аз съм този, дето ще се гътне и се надявам това да стане наистина скоро. — Завъртях очи и проплаках: — Повръща ми се.

— Спри да въртиш очи — посъветва ме тя. — Ето, това ще ти помогне.

— Благодаря. Не знаех, че ги въртя.

Час по-късно се почувствах много по-добре, съзнанието ми беше много по-ясно и с яснотата дойдоха нови тревоги.

— Знаеш ли, че наистина ме изплаши вчера вечерта. Просто стоях там. Почувствах се безпомощен… сякаш нямаше какво да направя.

Мама Чия седна на една възглавница на пода и ме погледна.

— Нека да се разберем веднъж завинаги, Дан. От теб не се очаква да направиш нещо. Ако искаш да имаш душевен покой, те съветвам да се оттеглиш от поста си на генерален мениджър на вселената.

Казвам ти, Дан, аз съм на финалната права, каквото и да правиш или да не правиш. Може да се случи утре или след няколко месеца — не зная, но ще бъде скоро. Приготвила съм се за път — каза тя, сетне подпря краката си на края на кушетката и вдигна глава към тавана.

— Мама Чия — реших да й доверя аз, — когато за първи път дойдох тук, смятах, че си ми нужна само, за да ми кажеш къде да отида след това.

Думите ми я накараха да се усмихне.

— Но сега не зная какво повече мога да науча от това, което ти и Сократ вече сте ме научили.

Мама Чия ме погледна.

— Винаги има какво още да се научи. Всяко нещо те подготвя за следващото.

— Онова училище в Япония — където си срещнала Сократ — там ли трябва да отида сега?

Тя не отговори на въпроса ми.

— Какво има? Нямаш ми достатъчно доверие, за да ми кажеш?

— Въпросите ти са основателни, Дан и аз разбирам как се чувстваш. Но не мога просто да ти дам име и адрес.

— А защо не?

Мама Чия си пое въздух, докато обмисляше отговора си.

— Наречи го ако искаш „правилата на играта“, защитен механизъм или посвещаване. Успяват само онези, които имат необходимите сетива и са достатъчно отворени за света.

— Сократ ми беше също толкова полезен, що се отнася до подробностите и конкретните детайли. Той ми каза, че ако не мога да те намеря сам, значи още не съм готов.

— Значи разбираш.

— Да, но това не значи, че ми харесва онова, което съм разбрал.

— Няма значение дали ти харесва или не. Тук, както знаеш, има по-крупен план — напомни ми тя. — И в него не участваме само ти, аз и Сократ. Ние сме само нишки, вплетени в една по-голяма канава. Има загадки, които не се опитвам да разбуля, само им се наслаждавам.

— Веднъж Сократ ми даде една своя визитка — споделих аз. — Оставил съм я на съхранение у дома. Под името му пише „Парадокс, хумор и промяна“.

Тя се усмихна и каза:

— Да, това е животът. Сократ винаги е умеел да дефинира същността на нещата. — След това Мама Чия докосна ръката ми и добави: — Сега, нали разбираш, че въпросът не е дали аз ти се доверявам или не, Дан? Нещата по-скоро опират до това дали ти имаш доверие в себе си.

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Тогава се довери и на това също!

— Но помня как Сократ ми каза, че ти ще ми покажеш пътя.

— Именно, казал ти е, че ще ти покажа пътя, а не, че ще ти изпратя телеграма. За да намериш тайните училища, трябва да откриеш Вътрешните Записи. Правилата на играта не ми позволяват да ти разкрия всичко направо. Мога само да те науча как да виждаш и да ти помогна да се подготвиш. Картата е вътре в теб.

— Вътре? Къде?

— Тайните училища често са някъде в сърцето на града или в някое малко селце в съседство със собствения ти дом, но те остават невидими. Но повечето хора просто минават покрай тях и обикалят пещерите на Непал и Тибет, търсейки досег със святото. Докато ние, воините изследваме пещерите и сенчестите места в собствените си съзнания и виждаме там само собствените си отражения. Думите на многобройните учители по света звучат глупаво, защото ги слушат само глупци.

А сега — продължи Мама Чия, — е моментът, когато невидимото става отново видимо и ангелите се сдобиват с криле. И ти си един от избраните. Беше мой дълг, мой щастлив дълг да ти помогна по пътя. Подобно на Сократ, аз съм водач на душата ти — рече тя. — Ние сме с теб, за да те подкрепяме, а не за да те улесняваме.

Ти трябва сам да намериш пътя си, както преди това намери мен. Аз мога само да ти покажа правилната посока, да те побутна да тръгнеш и да ти пожелая на добър час.

Мама Чия забеляза изражението ми.

— Не свъсвай вежди, Дан. И престани да се опитваш да проумееш всичко. Не е необходимо да знаеш всичко за океана, за да можеш да плуваш в него.

— Смяташ ли, че съм готов да потегля на път?

— Не, все още не. Ако тръгнеш сега… — Тя не се доизказа и смени темата. — Ти си почти там… може би само на час път или няколко години. Надявам се само да бъда тук достатъчно дълго, за да видя как…

— Ще направя своя скок — довърших аз.

— Да. Защото, както ти казах, изкачването нагоре е като с бърз асансьор.

— Бих искал да скоча още днес, още сега, стига да знаех как — казах аз обезсърчен. — Бих сторил всичко за теб, Мама Чия. Само ми кажи какво да направя!

— Бих искала да бъде толкова просто, Дан. Но то трябва да дойде отвътре, както цвете пониква от семето си. Не можеш да пришпорваш нещата. Не сме в състояние да определяме кога какво да се случи.

А междувременно просто прави онова, което смяташ за нужно. Преодолявай проблемите, които се изправят пред теб. Използвай всяка възможност да се развиваш и да се извисяваш. Погрижи се за недовършените неща на по-долните нива. Застани лице в лице със страховете си. Направи всичко необходимо, за да укрепиш здравето си и да натрупаш повече енергия. Канализирай и дисциплинирай тази енергия. Ти трябва да овладееш себе си, преди да успееш да се надскочиш.

Мама Чия замълча за кратко и си пое дълбоко въздух, преди да продължи.

— Показах ти онова, което трябваше да знаеш. А дали то ще ти помогне или не, зависи от това как ще използваш знанието си.

Натъжен, аз провесих нос и казах приглушено, почти на себе си:

— Продължавам да губя учителите си. Първо Сократ, а сега ти ми казваш, че скоро ще си тръгнеш.

— Никога не се привързвай прекалено силно към който и да е от учителите си — посъветва ме тя. — Не бъркай опаковката с подаръка. Разбираш ли?

— Мисля, че да — отвърнах аз. — Това означава, че скоро пак трябва да тръгна да гоня вятъра, да търся човек без лице и място без име.

Тя се усмихна.

— Когато ученикът бъде готов, учителят ще се яви.

— Чувал съм това и преди.

— Но разбираш ли го наистина? Това твърдение може да бъде изтълкувано и така: „Когато ученикът бъде готов, учителят ще се яви навсякъде“: на небето, сред дърветата, в такситата и банките, в кабинета на терапевта и в автосервиза, в твоите приятели и врагове. Ние всички сме учители един за друг. Има учители във всеки квартал, във всеки град, провинция, страна — учители за всяко от нивата на съзнанието. И както навсякъде, някои учители са по-опитни и знаят повече от другите. Но това няма значение. Защото всяко нещо играе ролята на оракул. Всички неща са взаимосвързани. Всяко малко късче е отражение на Цялото, когато имаш очи да видиш това и уши да го чуеш. Сега това може да ти звучи абстрактно, но един ден — и този ден може би не е толкова далеч — ти ще вникнеш в него напълно. И когато това се случи — каза тя и взе един блестящ камък, — ти ще се взреш в този камък, ще впиеш очи в жилките на някое листо или ще погледнеш една хартиена чашка, понесена от вятъра и ще разбереш тайните принципи на вселената.

Замислих се над думите й и после попитах:

— Има ли някакъв проблем, когато учителите са човешки същества?

— Разбира се, че има! И това е така, защото всеки учител в човешко тяло има някаква неустойчивост, чудатост или слабост. Проблемите могат да бъдат големи или малки. Да са свързани със секса, храната, властта или което е по-лошо — учителят може да вземе да умре в ръцете ти. — Мама Чия направи пауза, за да подсили ефекта на казаното.

Но за повечето хора — продължи тя, — учителят-човек е култова фигура, жив пример, огледало. По-лесно е да разбереш човешката писменост и реч, отколкото езика на облаците, котките или лъча на светкавицата върху пурпурното небе.

Хората също имат мъдрост, която да споделят, но учителите идват и си отиват. Веднъж отвориш ли обаче Вътрешните Записи, виждаш всичко като на длан и отвътре, а Универсалният Учител се явява навсякъде.

— Какво да направя, че да се подготвя? — попитах аз.

Мама Чия се замисли дълбоко и втренчи поглед в нищото. След това се извърна към мен.

— Аз направих, каквото можех, за да ти помогна да се подготвиш.

— Да се подготвя за какво? — попитах аз.

— За онова, което предстои.

— Никога не съм обичал загадките.

— Може би затова животът ти предлага толкова много — усмихна се тя.

— Как да разбера кога съм готов?

— Вярата ще ти подскаже това — отговори Мама Чия. — Но твоята вяра в самия теб не е достатъчно силна. Това означава, че се нуждаеш от предизвикателство, някакво изпитание, в което да се огледаш като в огледало и така да разбереш какво си научил и какво не.

Мама Чия стана и закрачи из стаята; след това погледна през прозореца и отново закрачи. Най-накрая се спря и се обърна към мен:

— На острова има съкровище, което е неоткриваемо за неподготвеното око. Искам да го намериш. Ако успееш, значи си готов да продължиш нататък с моята благословия. Ако ли пък не… — Тя прекъсна мисълта си и вместо това каза: — Да се срещнем днес по залез слънце, в гората. Там ще ти обясня всичко.

В този момент Червенка кацна на перваза на прозореца. Загледан в нея, аз казах:

— Ще бъда там. Къде точно ще се срещнем? — Когато се обърнах, я нямаше. — Мама Чия? — извиках аз. — Мама Чия? — Никакъв отговор. Претърсих къщата, погледнах и отзад, но знаех, че няма да я намеря преди залез слънце. Но къде? И Как? Почувствах, че това щеше да ми бъде първата задача.

Почивах през по-голямата част от следобеда, без да имам и най-малка представа какво ще правя, след като слънцето залезеше. Лежах в леглото, твърде развълнуван, за да мога да заспя. Част от ума ми подреждаше всичко научено за трите същности и седемте нива на кулата на живота. В съзнанието ми прелитаха образи, а чувствата ми се сменяха едно след друго.

Не можех дори да си представя как изглеждаше света, преди да срещна Мама Чия. Чудех се как въобще съм виждал нещо. Но виденията бяха нещо различно от изпитанията в реалния свят. Какво ли ми беше подготвила тя?

Замислих се за всички вероятни и малко вероятни места, където можеше да ме чака, но скоро заключих, че всичките ми опити да разбера това, щяха да бъдат безплодни.

После си помислих, че Първичните същности са в контакт и следователно моята Първична същност трябваше да знае къде е нейната. Трябваше само да обърна внимание на сигналите на моята интуиция и да се доверя на инстинкта си. Можех да я открия като с гайгеров брояч! Вече бях наясно какво да правя, но дали наистина щях успея?

Знаех, че трябва да отпусна тялото си и да освободя Съзнателната си същност, за да мога да доловя посланията на Първичната си същност. Затова в късния следобед намерих една купчина пръст в края на гората, седнах на нея и се потопих в медитация. Докато гърдите ми се издигаха и отпускаха сякаш по своя собствена воля, аз оставих мислите, чувствата и емоциите си да се издигат и спускат като морски вълни. Несмущаван от потока на съзнанието си, аз го наблюдавах как той минава покрай мен, без да се вкопчвам в него или да попадам в капана му.

Точно преди залез слънце се изправих, протегнах се, поех си няколко пъти дълбоко въздух, издишах навън напрежението, тревогите и безпокойствата, които можеха да ми попречат и закрачих към средата на сечището. „Не губи увереност“, напомних си аз. Довери се на Първичната си същност. Тя знае.

Най-напред се опитах да я видя във въображението си. Отпуснах се и зачаках образа. Лицето й се появи, но то приличаше повече на картина, създадена от паметта ми и не можах да видя какво има около нея. След това се заслушах в ума си, за да чуя някакъв звук, който да ме насочи или може би дори гласа й. Но и това не помогна.

Като опитен атлет, бях развил точен усет за положението на тялото си и сега реших да го използвам. Завъртях се бавно в кръг, търсейки вярната посока. След това се намеси умът ми: „Вероятно тя те чака седнала на верандата си. Не, по-скоро е на жабешкото езеро. Може би е в гората близо до къщата на Джоузеф и Сара или до тази на Фуджи и Мицу. Или пък ще се промъкне в моята колиба и ще ме чака там, докато се предам.“ Изведнъж осъзнах какво правя и отхвърлих всичко това. Сега не беше моментът за логични и разумни предположения.

„Почувствай го!“, казах си аз. Мълчаливо се обърнах за помощ към Първичната си същност. Чаках и все така бавно се въртях в кръг. Нищо. И след това „Да!“. Във вълнението си бях извикал на глас. Посочих предусетената посока или може би ръката ми сама се вдигна натам — не зная със сигурност — и след това усетих, че съм на верен път. Това беше някакво интуитивно чувство, каквото бях имал и в миналото, но този път беше по-силно. Съзнателната ми същност подскочи и стовари върху мен всичките си съмнения: „Това е глупаво, просто игра на въображението. Не можеш да знаеш това, измисляш си.“

Отхвърлих тези мисли и последвах ръката, която под известен ъгъл сочеше нагоре към лявата пътека и към билото. Тръгнах напред и чувството оставаше все така силно. Навлязох навътре в гората, отклоних се от пътеката и спрях. Завъртях се като слепец, осланяйки се на новите си вътрешни сетива. Стори ми се, че сега тя е още по-близо. После отново ме връхлетяха съмнения.

Но чувството беше по-силно от съмненията и то ми подсказваше, че тя наистина е наблизо. Завъртях се отново в кръг, спрях се и тръгнах право напред към едно дърво. Докоснах го и то каза високо: „Това беше твърде лесно. Следващият път ще ти сложа превръзка на очите.“

— Мама Чия! — извиках аз, разтреперан от вълнение; сетне заобиколих ствола и я видях да седи там. — Направих го! Получи се! — Заподскачах от радост. — Не знаех къде си. Не бих могъл да зная. Но те намерих.

Случилото се беше доказателство, че за човешките същества и за мен на този свят има други неща, които не могат да бъдат видени с очи. Аз се доверих на Първичната си същност, видях как Съзнателната ми същност може да се изпречи на пътя ми и така всичко научено от мен кристализира в реално познание.

— Това е невероятно! — казах аз. — Какъв магически свят!

Макар да ми струваше значително усилие, аз постъпих като кавалер и помогнах на Мама Чия да се изправи и след това я прегърнах силно.

— Благодаря ти! Беше наистина забавно.

— Първичната същност обича да се забавлява — отвърна тя. — Затова и чувстваш такъв прилив на енергия.

Скоро се поуспокоих и казах:

— Ще намеря това съкровище, където и да е то, ако наистина си решила да ме поставиш на това изпитание. Но всъщност не ми трябва да го търся другаде — ти си съкровището. И искам да остана тук, колкото може по-дълго.

— Да — каза Мама Чия и ме хвана нежно за раменете, — думите ти ми подсказват, че си близо до скока, много близо, но ти не си тук, за да ми служиш. Аз съм просто пътна станция. Запомни ме с благодарност, ако искаш, но не заради мен, а заради теб, защото благодарността отваря сърцето. — В последните розови отблясъци на слънцето усмихнатото й лице изглеждаше почти ангелско и отразяваше цялата обич, която изпитвах към нея.

— А сега — рече Мама Чия, — е време да се заловиш за работа. — Тя седна отново на земята, извади от раницата тефтера си и една химикалка и затвори очи. Известно време просто остана така, дишаше дълбоко и чакаше. След това започна да пише с треперещата си ръка, в началото бавно, а сетне все по-бързо. Когато свърши, ми подаде листчето, на което пишеше:

Прочетох бележката втори път.

— Какво означава това? — попитах аз и вдигнах глава. Тя бе изчезнала отново. — По дяволите! Как го правиш това? — извиках аз в гората. След това въздъхнах, седнах и се зачудих какво да правя по-нататък.

И така, значи отивах на лов за съкровища — нещо като одисея. Е, можех да потегля сутринта — това звучеше разумно. Но в гатанката се казваше, че трябва да пътувам и в „нощна доба“. От друга страна, нямаше смисъл да тръгвам, преди да зная къде отивам. Погледнах бележката отново. Най-озадачаващи ми се струваха стиховете „Видиш ли го, скоро ще узнаеш, че е горе то и долу, спирай да се маеш.“

Воден от импулс или може би с надеждата да попадна на насочващ знак, аз реших да тръгна нагоре през гората, за да получа по-добра перспектива. Беше пълнолуние и луната се търкаляше на изток ниско над хоризонта, но достатъчно високо, за да осветява пътя ми.

„Крачех самичък през гората и си играех на криеница с луната“, запях аз, следвайки ритъма на стъпките си, докато се изкачвах нагоре по влажната пътека, огряна от луната. Чувствах се свеж, пъргав и бодър. Гората си беше почти същата и през нощта, но в мен настъпи голяма промяна. Загадъчни и непознати сили изтикаха Първичната ми същност на повърхността. Наслаждавах се на вълнението.

Усетих в стомаха си някаква топлина, която се понесе като вълна от енергия, забълбука нагоре по гърдите ми и ме накара да надам вик като птица. „Иииииих“ изпищях аз пронизително и високо. И се почувствах наистина като птица, като планински лъв, който пристъпва тихо в нощта. Никога не беше ми се случвало нещо подобно.

Докато се изкачвах нагоре в топлата нощ, лицето и гърдите ми се покриха с пот. И се замислих над мистерията на живота. Тази магическа нощ изглеждаше нереална или по-скоро като сън. А може би просто сънувах. Може би бях паднал от сърфа в морето. Дали не бях в някакъв делириум, в чуждо тяло, в друг живот или в леглото си в Охайо.

Спрях се и огледах гората под мен. Дърветата под лунната светлина изглеждаха като сребристи ивици, направени с четка. Не, това не беше сън. По тялото ми се стичаше истинска пот, над мен грееше истинска луна и аз бях наистина уморен. Скоро щеше да се зазори. Билото беше точно над мен и може би до него имаше още половин час път. Затова аз напрегнах мускули и се впуснах в надпревара със зората към върха.

Изкачих се горе задъхан, намерих едно скътано място и заспах там, докато слънцето не надникна над скалите и не докосна лицето ми. Погледнах към ширналата се панорама на остров Молокай. А сега накъде?

Чух в паметта си гласа на Сократ. Той ми бе споменал за коана9, онази неразрешима гатанка, чието предназначение беше да обезсили съзнателния ум. „Решението“ или отговорът не бяха в точните думи, а в прозрението зад тях.

Запитах се дали гатанката на Мама Чия не беше също коан. Едно кътче от ума ми се зае да разнищва този въпрос и щеше да продължи да прави това още дълги часове, и насън и наяве.

След това се замислих за промяната на формите. Мама Чия бе нарекла този феномен „вид дълбока емпатия“. Като дете играех на така наречените игри „ами ако“. Ами ако съм тигър — как щях да изглеждам тогава? А ако съм горила? По мой си детски начин аз подражавах на тези животни, не много умело, но с истинско чувство. Може би това щеше да ми помогне сега.

Точно когато тази идея прелетя през ума ми, видях един албатрос да се рее по въздушното течение не особено високо и сетне сякаш застина във въздуха над мен. С огромна изненада открих, че за един единствен миг се бях превърнал в самия албатрос и бях надникнал през неговите очи надолу към себе си. С пронизителен крясък птицата полетя напред и след това се спусна към града по една безкрайна линия надолу. И тогава разбрах накъде да тръгна. Да, град Каунакакай. Каква чудна нощ!

Преди да тръгна надолу, огледах целия остров, окъпан в лунната светлина. „Добре е, че дойдох първо тук, за да получа тази по-широка перспектива“, помислих си аз. Тъкмо преди да поема надолу, забелязах едно перо от албатроса в краката си. Взех го и тогава почувствах у мен да се надига някакъв древен порив. Бях се впуснал в едно магическо търсене и защо то да не започне с ритуал?

Вдигнах перото над главата си с лявата си ръка, а дясната насочих надолу, свързвайки по този начин небето и земята. Чувствах се и изглеждах като магьосника от тесте с карти таро. След това приветствах четирите посоки на света и помолих духовете на острова за помощта им.

Първичната ми същност ми даде нови сили, когато се заспусках надолу с възможно най-голямата скорост. В късния предиобед спрях за кратка почивка, откъснах по пътя няколко плодове папая, обелих ги и ги изядох небрежно, без изобщо да държа на благоприличието, а обелките захвърлих на земята, за да подхранят почвата. Вървях напористо и с усещането, че преследвам някаква цел, макар да не знаех точно каква. „А, да“, припомних си аз. Отивах в града.

Изсипа се дъжд, който беше добре дошъл, защото изми сока от папаята от лицето, ръцете и гърдите ми. Сетне изсъхнах под слънчевите лъчи, а вятърът изсуши косата и брадата ми.

Част от пътя изминах в каросерията на един камион с надпис „Ранчо Молокай“, а след това повървях още малко пеша до Каунакакай. Чувствах се като недодялан планинец, когато се заскитах по улиците на града, за да се озова малко по-късно направо в ръцете на един мой скорошен познайник и въплъщение на самата богиня на отмъщението Немезида — Биреното коремче, придружен от приятелите си.

По това време бях вече напълно разнебитен, така да се каже. По-голямата част от нощта бях прекарал на крак, не зная откога не бях ял нищо друго освен малкото папая и се чувствах повече от уморен, почти смазан. Лицето на Биреното коремче трепна в знак, че ме е познал и той тъкмо свиваше юмруци, когато се чух да казвам с глас, в който си даваха среща Джийн Отри, Маршал Дилън, Джон Уейн, Уолтър Бренан, Габи Хейз и Гари Купър:

— Чух, че сте ме търсили, негодяи.

Думите ми ги спряха за момент.

— Негодяи — спусна се в размисъл Биреното коремче. — Тоя приятел нарече нас „негодяи“.

— Не мисля, че това хубаво — отзова се един от по-едрите му приятели.

— Не плащам на тебе, за да мислиш! — отряза го безстрашният им водач.

— Ама ти тъй или иначе не плащаш — каза Големия побратим в пристъп на вдъхновение. Забелязах, че най-дребният от тези юнаци беше с половин глава над мен и по тегло ме превъзхождаше с двайсетина килограма.

Междувременно течеше разговор, в който Биреното коремче сподели вдъхновеното си намерение да направи от мен пой. За целта готвачите обикновено използват корени от таро и ги намачкват до получаването на бяла каша, но аз също съм щял да свърша работа. Стигайки до този извод, той пристъпи към изпълнението на плана си.

Заклетият ми враг замахна, но скорошната ми подготовка ми помогна да избегна удара му, което го накара да залитне напред. Последва нов удар и след това още един, и още един. Биреното коремче нанасяше ударите си като бейзболен питчър от първа лига — бързи топки, фалцови топки и силни топки към базовата линия. Първичната ми същност трябва да си беше научила урока добре. Чувах в себе си глас, който ми подсказваше: „Към теб идва сила, отдръпни се от пътя и и избегни удара.“

Единственият ми урок не ме беше направил майстор на бойните изкуства. Но той беше много добър урок. В интерес на истината Биреното коремче също беше ударил няколко бири повече и не беше в най-добрата си форма.

Трябваше да му дам урок на този юнак. На всичко отгоре беше упорит. Лицето му беше пламнало, той пухтеше и пуфтеше и се опитваше да цапардоса това хаоле с вид на хипи, довлякло се вероятно от Калифорния. И все не успяваше. Проваляше се пред приятелите си.

Аз продължавах да се изплъзвам, да отскачам и да лъкатуша. Започнах да се чувствам като Брус Ли. Дори намерих време да изпратя мислено благодарностите си на Фуджи.

И тогава си спомних нещо, на което ме беше научил Фуджи: Понякога най-добрият начин да спечелиш една битка е да я изгубиш.

В същия миг проникнах в ума на младежа, долових чувствата му и се натъжих. Аз бях натрапник в неговото царство, а боят беше едно от малкото неща, с които се гордееше. На всичко отгоре сега търпеше провал пред единствените си приятели. Както обикновено, аз мислех само са себе си. Фуджи беше прав. Важна част от самозащитата е да разбереш кога да не се защитаваш.

Свалих гарда си и се люшнах назад, когато Биреното коремче в последно героично усилие стовари един къс десен удар в челюстта ми. Стори ми се, че ме е халосал летящ свински бут. Чух силен звук, когато главата ми се килна настрани; видях около себе си звездички и после се намерих проснат сред някакви разпилени боклуци.

Надигнах се наполовина, разтърках лицето си и казах:

— Това беше наистина страшен удар. А твоите юмруци да не би да са от месинг или какво?

Той беше спасил честта си. Аз бях победеният противник. Видях промяната на израза му, когато посочи пестника си.

— Тия юмруци направени от желязо — рече Биреното коремче.

— Я ми помогни — казах аз и протегнах ръка. — Да взема да ви почерпя по бира, момчета.

Слънчеви лъчи под морето

Той се поколеба, сетне пое ръката ми и ми помогна да стана.

— Аз мога да пия много бира — похвали се Биреното коремче и се усмихна, разкривайки липсата на два зъба в устата си.

Докато вървяхме към един магазин, на чиято врата пишеше „Алкохолни напитки“, аз разтрих натъртената си челюст и отново благодарих на Фуджи за неговите десет долара, защото нямах никакви други джобни пари. „Ама че начин за печелене на приятели“, пътьом си мислех аз.

Но тъй или иначе се сдобих с нови другари, особено в лицето на Биреното коремче, чието истинско име беше Кимо. Стори ми се, че съм му станал симпатичен. Другите момчета се разотидоха, когато парите ми свършиха, но Кимо остана. Накрая дори ми предложи той да ме почерпи.

— О, благодаря ти, Кимо, но май ми стига толкова. Хей — казах аз после без много да му мисля, — знаеш ли къде мога да намеря някоя платноходка. — Не зная откъде ми хрумна тази идея, но както се казва, се бях оставил на течението.

За моя изненада, Кимо, който се беше вторачил в бара и отпиваше от бирата си, изведнъж се оживи. Страните му поруменяха и той се обърна към мен, развълнуван като ученик.

— Искаш да плаваш? Аз имам лодка! Аз съм най-добрият моряк в този град.

Казано накратко, ние веднага се ометохме оттам. И половин час по-късно се носехме по морето под напора на силния бриз, а лодката ни подскачаше леко по вълните.

— Аз знае едно добро място за риболов. Ти обичаш риболов? — Този въпрос, разбира се, беше съвсем риторичен — все едно ме беше попитал „Ти обичаш ли да дишаш?“ — и не допускаше отрицателен отговор.

— Не съм ходил за риба от години — отвърнах дипломатично аз.

Оказа се, че има само една въдица и с риболов се занимаваше само Кимо, потънал в собствения си свят, а аз се радвах на компанията му и гледах през борда на лодката надолу към дъното.

Скоро вълнението утихна и морската повърхност стана като огледало. Водата беше кристално чиста. Зърнах долу да плуват рибни пасажи и се запитах какво ли би било, ако…

Без никакво съзнателно усилие от моя страна — може би точно това беше ключът — аз открих, че съзнанието ми полита с рибното ято. Да, точната дума беше „полита“. За рибите морето е техният въздух. Почувствах едно необичайно усещане, сякаш бях амфибия. Последва ново трепване на волята ми и се превърнах в ракета, в падаща звезда и в следващия миг останах съвършено отпуснат и неподвижен.

Отпуснат, но винаги, винаги бдителен. Смъртта тук можеше да дойде от всички посоки, внезапно. Видях една голяма риба да захлопва уста и друга малка изчезна в пастта й. Морето беше една жива машина за движение и възпроизвеждане, изяждане и смърт. И въпреки всичко това, то беше необикновено красиво и вдъхващо покой.

Дръпнах се рязко назад, когато чух гласа на Кимо:

— Знаеш ли, Дан, таз лодка и тоз океан — всичко това прилича на моя живот.

Почувствах, че той иска да сподели с мен нещо лично и затова се заслушах внимателно.

— Понякога то изглежда тихо, също като сега. Друг път има буря. Не може контролира буря, но може опъне платна, както трябва и да привърже неща. Така човек издържа на буря и става много по-силен, ти знаеш това?

— Да, разбирам какво искаш да кажеш, Кимо. И моят живот е почти такъв.

— Наистина?

— Да. Мисля си, че ние всички си имаме нашите бури — отвърнах аз.

Той ми се ухили.

— Ти прав, да знаеш. Преди не мислех така, но сега да.

Отвърнах на усмивката му.

— Мисля, че ти също си прав. — И бях искрен с него. Сега, когато бях надникнал под повърхността, младежът изглеждаше съвсем различен човек.

Стори ми се, че Кимо иска да ми каже нещо. Той се поколеба, може би събираше смелост и после ми довери:

— Някой ден ще завърша и ще почне добра работа. Научи се говори по-добре, като теб. — Сетне момчето замълча. Очевидно моето мнение означаваше нещо за него.

— Е — рекох аз, — мисля, че всеки, който разбира морето така добре като теб, може да направи всичко, каквото си поиска.

Видях лицето му да засиява.

— Ти наистина мислиш така?

— Наистина мисля така.

Известно време Кимо остана мълчалив и потънал в размисъл и затова аз просто си седях в лодката и се взирах в прозрачната вода. После той изведнъж дръпна въдицата си и подкара лодката.

— Има едно място, дето искам да ти покаже.

Променихме курса и плавахме на юг, докато се озовахме над един риф, който се виждаше под повърхността на водата.

Кимо пренареди платната, събу сандалите си, без да развързва каишките и се гмурна в морето като тюлен. Скоро след това главата му отново се показа. Очевидно чувствайки се тук в стихията си, той се пресегна през борда на лодката, грабна от дъното маска за гмуркане, а на мен хвърли чифт плувни очила.

— Хайде, скачай вътре!

— Веднага! — извиках аз ентусиазирано. Както бях потен и мръсен, малко плуване беше добре дошло. Разкопчах ризата си, събух чорапите и маратонките си, наместих очилата на лицето си и бързо скочих след него, докато той се носеше плавно точно над красивия и остър като бръснач коралов риф, на около три метра под повърхността.

Кимо преплува още десетина метра, сетне се спря и зарита с крака на едно място, за да ме изчака. Не бях много добър плувец и се придвижвах с усилие. Най-накрая го настигнах и се задържах на повърхността с неопитни движения, но вече бях уморен. Затова, когато младият хаваец ме подкани с думите „Давай след мене надолу“, вече не преливах от възторг.

— Почакай малко! — казах аз задъхан, и донякъде разкаян, че не бях плувал повече в басейна на колежа. — Какво има там долу?

Кимо се чувстваше във водата напълно у дома си и затова недооцени факта, че моето положение може би не е толкова комфортно. Но като видя разколебаното ми изражение, той се оттласна няколко пъти по гръб като видра, доближи се до мен и ми обясни.

— Долу има пещера. Никой не знае за нея, освен мен. Аз покаже на тебе.

— Но тя е под водата. Как ще дишаме.

— Най-напред ти трябва да задържиш дъх. Но веднъж щом минем през тунел и стигнем тази пещера, там има въздух — каза той, споделяйки откритието си с нарастващо вълнение.

Значително по-малко ентусиазиран, аз попитах:

— Колко време трябва да си задържим дъ…? — Изведнъж той се преобърна и се гмурна право надолу под блещукащата водна повърхност. — Кимо! — Извиках аз след него. — Колко дълъг е тунелът?

Имах няколко секунди, за да взема решение. Дали да го последвам или просто да се върна обратно в лодката. Второто беше по-безопасно и вероятно по-разумно. Но един тих глас, който бях чувал и много други пъти в миналото, ми нашепна: „Не пропускай този шанс!“

— О, я да млъкваш! — казах аз на глас, поех си въздух с няколко дълбоки, бързи вдишвания и се гмурнах след Кимо.

Плувните очила прилепваха чудесно и в действителност се чувствах по-добре под водата, отколкото на повърхността. Помогнаха ми всички упражнения по дишане, които бях правил в миналото, а също онези, които и сега правех всекидневно. Можех да си поема дълбоко въздух и да издържа с него по-дълго от повечето хора, но не и достатъчно дълго, за да сляза на пет метра дълбочина и после да се гмурна в тунел, който водеше бог знае накъде.

Ушите ме заболяха от налягането. Хванах носа си с ръка и издишах част от въздуха. Гребях след Кимо като обезумял, мислейки си през цялото време за пещерата, в която имаше въздух. Видях го да се вмъква в една дупка от едната страна на рифа и го последвах в сумрачната светлина. За мой ужас тунелът започна да се стеснява, докато плувахме. Внимателно избягвах острите корали. В съзнанието ми се мярна образа на змиорка и аз надникнах в тъмните ниши вляво и вдясно, където можеше да се крие това морско създание. Белите ми дробове ми изпратиха сигнал, че е време да се поема въздух — веднага — но тунелът продължаваше все по-навътре, докъдето ми стигаше погледът. След това се стесни още повече. В миг на паника разбрах, че не мога да се завъртя и да се върна. Гърдите ми се напрегнаха неистово, но аз стисках устни и плувах все нататък.

Видях краката на Кимо да изчезват и устата ми тъкмо щеше да се отвори, за да почувствам как в нея нахлува вода, когато тунелът зави право нагоре и аз си поех въздух като новородено, озовавайки се в пространството на подводната пещера.

В значително по-добро настроение аз лежах задъхан на някаква скална тераса, наполовина потопен във водата.

— Ама че местенце, а? — каза младият хаваец.

— Аха — успях да отвърна аз. Докато се съвземах, вдигнах глава и разгледах чудното съчетание от пурпурни, зелени и сини корали, направени сякаш от ръката на филмов сценограф. След това забелязах нещо странно. Един единствен лъч светлина проникваше през тавана на пещерата. Но целият риф беше под водата! Как беше възможно там да има отвор?

— Ти забеляза светлината, а? — рече Кимо. — Там горе в тавана — виждаш онова парче стъкло? То покрива един отвор и така водата не влиза.

— Но как…?

— Ама — японски гмурци. Мисля те го направили много отдавна. Може би те изследвали тази пещера и сложили стъклото там — каза той и посочи с ръка.

Кимнах все още озадачен.

— Но как въздухът е проникнал тук?

— Той влиза само няколко пъти в година, когато отливът отива много ниско. Понякога се процежда нагоре. За първи път открил това място, когато видях малки мехурчета да идват към повърхността.

Вече бях по-добре и седнах на скалата. Беше наистина вълнуващо да бъдеш в тази скрита ниша, недосегаем за останалия свят. Ние се ухилихме един на друг като две момчета, сврели се в тайното си скривалище.

— Мислиш, че някой друг някога е бил тук? — попитах аз. Кимо сви рамене.

— Само тез гмурци ама и аз.

След това се смълчахме и заоглеждахме със страхопочитание, чувствайки енергията в тази подводна пещера, в която струеше слънчевата светлина.

Кимо легна по гръб и се вторачи в тавана. Аз се впуснах в проучване и запълзях предпазливо по острите корали. В това подводно пространство морските водорасли и треви се бяха впили здраво в скалата и придаваха на пещерата тайнствен зеленикав оттенък.

Тъкмо се обръщах, за да запълзя в обратната посока, когато ръката ми се подхлъзна и потъна в една цепнатина в корала чак до рамото. Понечих да я извадя, но в този момент дланта ми попадна върху някакъв предмет — може би камък. Измъкнах находката си и смаян видях нещо като малка статуя, покрита с такава дебела кора от водорасли и миниатюрни рачета, че не можех да бъде сигурен какво точно съм намерил.

— Виж това! — извиках на Кимо.

Хаваецът се приближи и се вторачи в предмета със страхопочитание равно на моето.

— То прилича на статуя или нещо такова — рече той.

— Ето, вземи — казах аз и му подадох статуйката. Никак не ми се искаше да му я давам, но като че ли така беше редно.

В погледа на Кимо прочетох очевидното желаеше да я притежава, но и той си имаше свои принципи.

— Не. Ти я намери. Задръж я. Да запомниш.

— Благодаря ти, че ми показа тази пещера, Кимо.

— Ти пазиш тайна, нали?

— Никога няма да издам къде е тя — обещах аз и пъхнах статуйката в гащите си.

Плуването в обратна посока беше трудно, но не и толкова мъчително като предишното, защото знаех колко дълго е разстоянието и бях намерил време да си почина и да си поема достатъчно въздух.

Когато стигнахме брега, вече се смрачаваше. Кимо настоя да отседна у тях на гости. Така се запознах с трите му сестри и четиримата му братя, двама от които вече бях срещнал на улицата. Всички ми кимнаха — някои с любопитство, други разсеяно — преминавайки бързо през стаята, в която ние двамата седяхме и разговаряхме. Кимо ми предложи бира, която приех и отпивах на бавни глътки, а също и някакъв лютив бурен, наречен от него „Екстазният удар на Мауи“, който отказах.

Поговорихме си до късно през нощта и постепенно разбрах една човешка душа, много различна от моята и въпреки това същата.

Преди Кимо да се дотътри до неоправеното си легло и аз да се опъна на пода върху няколко одеала, младежът ми довери и нещо друго. Каза ми как през целия си живот се е чувствал различен от другите хора.

— Сякаш съм от друго място или нещо такова — добави той. — И имам чувство, че има нещо, което аз трябва да направи с мой живот, само не зная какво… — Гласът му постепенно заглъхна.

— Може би най-напред да завършиш училище — предложих аз. — Или да преплуваш седемте морета.

— Да — каза той. — Да преплувам седемте морета.

Докато се унасях в сън, си мислих за този невероятен ден, започнал от върха на една планина и завършил в подводната пещера на Кимо. И намирането на покритата с морска кора статуя, която сега беше на сигурно място в раницата ми. Трябваше да я разгледам по-внимателно при първа възможност.

На сутринта си взех довиждане с Кимо и поех обратно към тропическите гори на Молокай и към долината Пелекуну. Имах чувството, че „съкровището“ на Мама Чия се състои от малки късчета и парченца, които събрани заедно можеха да придобият някакъв скрит смисъл. И ако просто поддържах сетивата си отворени и следвах сърцето си, аз щях да открия останалата част от него, каквото и да представляваше то.

Докато вървях по шосетата, от време на време на време ме взимаха на стоп различни селскостопански работници или жители на Каунакакай; после тръгнах през гората и през цялото време си мислех за Кимо и другите, които бях срещнал — все хора с различно обществено положение и професии. Спомних си за видението си в огъня и се замислих за мисията им като човешки същества и как всички намират точното си място в по-голямата картина на живота. Един ден щях да науча как да им помогна да разберат и да открият истинския смисъл. Ако не друго, това знаех със сигурност.

След като се мръкна, навлязох в някаква особена част от тропическата гора и се почувствах дезориентиран и внезапно уморен. Не исках да се въртя в кръг и затова реших да остана да спя тук, докато се съмне и сетне да продължа. Легнах на земята и бързо се унесох с някаква смътна тревога, сякаш не трябваше да бъда тук, но това беше просто едно неясно чувство и вероятно се дължеше на умората ми.

През нощта ме споходи странен и мрачен, но завладяващо еротичен сън. Над мен се спусна зъл дух. Една загадъчна прелъстителка, едновременно страховита и ужасяващо чувствена, дойде да се люби с мен… до смърт. Тя носеше прозрачна синя мантия, през която се виждаше кадифената й кожа.

Наполовина събуден, аз осъзнах къде се намирам. Бях сграбчен от леден ужас, когато почувствах присъствието й и зърнах един женски силует, покрит със син газ, да се носи към мен между дърветата. Погледнах бързо вляво и вдясно и видях, че се бях залутал на някакво място с небелязани гробове, където бродеха неспокойни души.

Усетих кожата по тила ми да настръхва, когато Първичната ми същност ми нареди да се махна оттук. Незабавно!

Когато ледената, изящна фигура се приближи още повече към мен, почувствах, че единствените й оръжия бяха страхът и съблазънта, но аз бях подготвен за тях, защото се бях завърнал от ада и нито едно от тях нямаше предишната си власт над мен. „Ти няма да ме имаш!“, казах аз заповеднически. „Аз не съм тук заради теб.“

Заставих се да се събудя напълно и бавно се заотдалечавах от това място, без да поглеждам назад, знаейки през цялото време, че прелъстителката ме следва отблизо.

В един момент долових, че тя се отказа от преследването и започна да изостава, но въпреки това продължих да вървя през цялата нощ. Безпокоеше ме и нещо друго — едно смътно усещане, че пропускам нещо важно. Но този път то се оформи подобно на дума, която е била на върха на езика ми.

В ума ми долетя една фраза от гатанката на Мама Чия: „Че е горе то и долу…“ Какво можеше да означава това?

Аз бях „горе“ в планината и „долу“ в града. Спуснах се и „под морето“. Едно нещо се повтаряше навсякъде. И горе и долу. Имаше нещо различно и нещо си оставаше същото. Защото, където и да отидех, там бях неизменно и аз! Съкровището не беше на нито едно от тези места поотделно, а във всички тях едновременно. Мама Чия вече ми бе дала отговора; то беше вътре в мен — не по-далеч от сърцето ми.

Случилото се не беше просто интелектуално осмисляне на загадката, а по-скоро екстазно откритие, което се стовари върху ми с непреодолима сила. За миг загубих всякаква представа за тялото си и рухнах на влажните листа. Бях намерил съкровището, най-важната от всички тайни. Вътре в мен се надигна вълна от енергия. Искаше ми се да крещя и да танцувам!

Но в следващия момент възторгът отстъпи на друго чувство, внезапно усещане за загуба. И без да зная как, аз знаех, че Мама Чия умираше. „Не!“, проехтя викът ми сред дърветата. „Не! Все още не. Моля те, почакай ме!“

Скочих на крака и затичах.

Живеем, докато угаснем

Тичах, катерех се и отново тичах, докато изгубих всякаква представа за времето. Покрит с кал, изтощен, изпорязан, ожулен и после окъпан от топлия дъжд, най-накрая аз залитнах и паднах пред прага на стълбището на Мама Чия два часа след залез слънце.

Фуджи, Мицу, Джоузеф и Сара излязоха навън и Джоузеф ми помогна да вляза. Мама Чия лежеше неподвижно на кушетката и навсякъде около нея имаше цветя.

Моите приятели ми помогнаха да направя първите една-две крачки и после отстъпиха назад, когато се приближих и коленичих до леглото с наведена глава и сълзи по страните. Положих чело на ръката й, сега толкова студена.

В началото не можех да продумам нито дума; милвах лицето й, взимах си сбогом и шепнех тиха молитва. Седналата наблизо Мицу галеше Сачи по косите и я утешаваше. В блаженото неведение на детските си години, Сократ спеше кротко до сестра си.

Джоузеф, подобен на тъжен Дон Кихот с печални очи, бе обгърнал рамото на Сара, която в мъката си се полюшваше напред-назад.

Долината бе притихнала и наоколо цареше тъга, несмущавана от писукането на Червенка, птицата апапане. Тук бе издъхнала една много необикновена жена и дори птиците скърбяха по свой начин.

Точно в този момент апапането кацна на перваза на прозореца, килна главица на една страна и погледна към Мама Чия.

Птиците умеят да издават един особено тъжен писък и тази сутрин ние чухме Червенка да произвежда този непривичен звук, когато кацна до мъртвата. След това го повтори и отлетя като душата й.

Излязох навън. Въздухът беше топъл и влажен. Погледнах на изток към издигащото се слънце, което сега огряваше небето, очертавайки силуетите на хълмовете. Джоузеф ме последва.

— Вероятно е издъхнала тихо през нощта — рече той. — Фуджи я намери само преди час. Дан, чухме, че си заминал нанякъде. Как разбра?

Погледнах го продължително и очите ми отговориха вместо мен.

Приятелят ми кимна с разбиране и сетне каза:

— Преди известно време тя ми остави едни указания къде трябва да занеса бебето на Тия и други делови неща. Поиска да бъде кремирана и погребана в гробището на кахуните. Ще се погрижа за необходимото.

— Аз също бих искал да помогна с нещо… с всичко, каквото трябва — рекох аз.

— Да, разбира се, щом желаеш това. А, има и още нещо — каза той и ми подаде парче хартия. — Мисля, че тя е написала това тази нощ.

Наведохме глави над бележката и разчетохме шест думи, надраскани с разкривения почерк на Мама Чия: „Приятелите никога не си казват довиждане.“

Спогледахме се и се усмихнахме с премрежени от сълзите очи.

Влязох обратно вътре, седнах наблизо и останах загледан в нея. Когато бях малък, смъртта беше за мен като непознат странник — телефонно обаждане, писмо, новина, официално известие за хора, които рядко бях виждал. Тя посещаваше други домове и други места. Хората просто избледняваха в паметта ми.

Но изживяването сега беше истинско и болеше като току-що получена рана. Докато седях там, край тялото на Мама Чия, усещах студения дъх на смъртта да нашепва в ушите ми откровения за собствената ми тленност.

Погалих бузата на Мама Чия и осъзнах, че никаква метафизична философия не може да облекчи болката в сърцето ми. Тя вече ми липсваше. Почувствах празнотата, която бе оставила, сякаш част от живота ми ми беше отнета. И си помислих, че в края на краищата, ние нямаме никакъв контрол над съдбата си, никаква способност да спрем вълните, които се стоварват върху ни. Можехме единствено да се носим по тях, да прегърнем онова, което ни сполита и да го използваме за израстването ни. Да се приемаме такива, каквито сме, с нашите силни и слаби страни, с глупостта ни и с нашата любов. Да приемаме абсолютно всичко. Да правим, каквото можем и да следваме потока на живота.

На някои може да им се стори странно, че бях толкова привързан към една жена, която срещнах така скоро, но възхищението ми към Мама Чия за нейната доброта, смелост и мъдрост имаше много по-голямо значение от краткото време на нашето познанство и правеше смъртта й още по-болезнена за мен. Може би я бях познавал през целия си живот. Тя беше една от многото ми любими учители, които по някакъв начин ме бяха очаквали от самото ми раждане.

Джоузеф се свърза със сестрата на Мама Чия, която съобщи новината на останалите й роднини. Оставихме тялото в покой два дни, каквато беше молбата на Мама Чия. След това, на третата сутрин, се подготвихме за прехода през долината Пелекуну към свещената горичка с дървета кукуй и близкото гробище. Старият пикап на Фуджи беше приспособен като катафалка и ние го украсихме с венци и гирлянди от цветя. Потеглихме бавно на изток по второстепенни пътища и продължихме все нататък, докъдето позволяваше проходимостта им. Най-напред вървяхме Фуджи и аз, следвани от Джоузеф, Сара, Мицу с малкото й момче, децата на Джоузеф, Виктор, племенничките й, след това други роднини и накрая дълга върволица от местни хора, на които Мама Чия бе помагала през годините.

Когато пътят свърши, ние я понесохме на ръце върху носилката, направена от приятелите й в колонията за прокажени, по хлъзгави и виещи се пътеки, които минаваха покрай водопади и през гори с кукуй, които Мама Чия толкова обичаше… Самите прокажени нямаха право да напускат лагера си и не бяха сред нас, но те изпратиха много цветя.

Стигнахме гробището на кахуните през късния следобед. Почувствах древния дух Ланикаула да поздравява Мама Чия и всички нас, както и бях очаквал, че ще направи. Сега те и двамата щяха да бдят завинаги над този остров, който толкова обичаха.

Когато се здрачи, вече бяхме построили погребалната клада, както бе поискала самата тя. Положихме я в легло от цветя и венчелистчета върху наредените напречно клони и цепеници, които събрахме от по-сухите места на острова.

Когато всичко беше готово, най-близките й хора казаха кратки слова в нейна памет или цитираха мисли, които им напомняха за нея.

Фуджи беше твърде сломен, за да говори, но съпругата му Мицу, припомни на множеството една мисъл на Мама Чия.

— Ето какво ме научи тя — ние не можем винаги да правим големи неща в живота си, но можем да правим малките неща с голяма любов.

Джоузеф се позова на цитат от Буда:

— „Големи са даровете за човека. Съзерцанието и религиозните занимания успокояват ума; осмислянето на голямата истина води към нирвана; но по-велика от всичко е…“ — тук той се разплака, — „по-велика от всичко е любящата доброта.“

Без да отклони очи нито за миг от кладата, Сачи каза съвсем простичко:

— Обичам те, Мама Чия.

Друга непозната жена сподели:

— Мама Чия ме учеше, че добрите думи могат да бъдат кратки и лесни за изговаряне, но те отекват във вечността. — След това тя се отпусна на колене, сведе глава и зашепна молитва.

Когато дойде моят ред, умът ми беше съвършено пуст. Бях приготвил да кажа нещо, но после го забравих. Стоях мълчаливо, загледан в погребалната клада, докато в съзнанието ми прелитаха различни образи — срещата ми с Рут Джонсън на улицата, след това забавата и после как се грижеше за мен, докато се възстановявах. И тогава си спомних няколко отдавна забравени стиха от евангелието на Матей:

— „Защото гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен Бях и ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте.“ — Изрекох тези думи не заради мен, а за всички хора, които се бяха събрали тук.

Фуджи се приближи към мен и за моя изненада ми подаде запалената факла.

— Последната й воля беше ти да запалиш кладата, Дан, ако все още си на Молокай. Думите й бяха, че ти ще знаеш как да я изпратиш. — Той се усмихна тъжно.

Вдигнах факлата и разбрах, че всичко, на което ме беше научила тя, се свеждаше до това: живей, докато угаснеш.

— Сбогом, Мама Чия — казах гласно. Докоснах с факлата сухата трева и малките клонки, чу се припукване и огънят затанцува. Скоро тялото на Мама Чия се покри с хиляди червени, бели, розови и пурпурни венчелистчета и след това пламъците го обгърнаха и погълнаха.

Когато пушекът се заиздига към небето, аз отстъпих назад от палещата горещина. И после, докато светлината на деня гаснеше над тази неголяма група хора, вторачени в езиците на огъня, аз си спомних как Мама Чия обичаше да се позовава на различни мъдрости. Като от нищото, в ума ми се мярнаха едни думи на Джордж Бърнард Шоу, които можеха да бъдат казани от самата нея и в следващия момент чух гласа си да ги произнася достатъчно силно, за да не бъдат заглушени от пращенето на ревящата клада, така че всички да ги чуят:

— „Искам да изтлея напълно, преди умра, защото колкото по-усилено работя, толкова по-истински живея. Наслаждавам се на живота заради самия него. Животът за мен не е «краткотрайна свещица», а бляскава факла, която държа за момента в ръката си и искам да я накарам да пламти, колкото може по-ярко…“ — Гласът ми трепна и не можах да продължа.

Говореха и други, подтиквани от чувствата си, но аз вече не чувах нищо. Плачех и се смеех, както би се смяла Мама Чия. След това паднах на колене и сведох шава. Сърцето ми беше отворено, умът ми притихнал.

Изведнъж погледнах нагоре, защото чух гласа на Мама Чия, звучен и ясен, все едно стоеше пред мен. Всички останали или бяха навели глави или се взираха в огъня и по това разбрах, че думите й отекваха единствено в смълчаните зали на собствения ми ум. Галещият, весел глас на Мама Чия каза:

Когато чух тези думи, сърцето ми се разгърна. Съзнанието ми полетя към място, където никога не съм бил преди. Почувствах естеството на тленността и на смъртта в големия кръговрат на живота. Съкрушен, усетих у мен да се надига състрадание към всички живи същества и едва не изгубих съзнание. Пропаднах в бездните на отчаянието и оттам се възвисих към висотите на блаженството — тези две чувства се редуваха със скоростта на светлината.

След това вече не бях на Молокай, а в онази малка стаичка, която бях зърнал във видението си под водопада. Същата онази парлива, остра миризма на отходни канали и разложение изпълваше въздуха, само отчасти смекчена от силно ухание на тамян. Видях една монахиня, която се грижеше за прикован към леглото прокажен. Само след миг се превърнах в монахинята, облечена в тежка мантия в този зноен ден. Протегнах ръка, за да намажа лицето на клетника с мехлем. Сърцето ми беше напълно отворено за любовта, болката и всичко, каквото се случваше по света. А в лицето на прокажения виждах, лицата на всички онези, които някога бях обичала.

В следващия момент стоях на улица „Пигал“ и наблюдавах как един жандарм помагаше на някакъв немощен пиян човек да се качи в полицейска камионетка. След това самият аз станах полицая и усетих отвратителния дъх на нещастника. Проблесна светлина и видях пияницата като дете, сгушен в един ъгъл, целият треперещ, докато баща му го налагаше с колана си в пиянско изстъпление. Долових болката му, страха му — всичко. Поглеждайки през очите на жандарма, аз пренесох клетника внимателно до камионетката.

После открих, че се взирам като през огледало в едно момче в неговата спалня в дома му, който се намираше в елитен квартал в Лос Анжелис. То смъркаше някакъв прах през носа си. Долових чувството му за вина, съжаление и самоненавист. След това в мен остана само състраданието.

Сетне се озовах в Африка и видях един измъчван от болки старец да се опитва да даде вода на умиращо бебе. Изкрещях и гласът ми проехтя в това място извън времето, където стоях. Изкрещях заради бебето, заради стария африканец, момчето от Лос Анжелис, пияницата, монахинята и прокажения. Онова бебе беше моето дете, а онези страдалци бяха моите хора.

Исках толкова много да помогна, да направя нещата по-леки за всяка измъчена душа, но знаех, че от мястото, където се намирах, можех единствено да обичам, да разбирам, да вярвам в мъдростта на вселената, да сторя, каквото мога и да приема нещата.

Когато видях всичко това, почувствах в себе си взривна вълна от енергия, която премина през сърцето ми, за да ме доведе до състояние на съвършено съпричастие към самото битие.

Тялото ми стана прозрачно и пулсираше в цветовете на дъгата. Най-долу беше червеното, което преливаше в оранжево, жълто, зелено и златно. След това вътрешният ми взор заплува в лъчисто синьо сияние и оттам се издигна още нагоре към челото ми, където доминираха индигово синьото и виолетовото…

Бях извън пределите на собствената си идентичност, неангажиран с физическото си тяло и се носех в пространство, където духът наблюдаваше плътта от точка, високо над планетата Земя. Сетне същата тази Земя започна да се стопява в необятността, самата слънчева система се превърна в чезнещо петънце, после и галактиката, докато накрая бях над илюзиите за пространство, материя и време и видях Голямата Тайна: парадокс, хумор и промяна.

Онова, което се случи по-нататък, не може да бъде описано с думи. Бих могъл да напиша примерно: „Аз станах Едно със Светлината“, но тези думи изтляват и се превръщат върху страницата на пепел, защото не съществуваше нито „Аз“, нито „Едно“, нито пък отделен ум, който да изживее всичко това. Опитът да се опише нещо подобно е бил страховито предизвикателно за мнозина мистични поети от различни векове. И как би могъл човек да нарисува картина, сходна с платната на Ван Гог, очертавайки образите с пръчка върху кал.

Вселената ме превърна в пепел, погълна ме. От мен не остана и следа. Единствено Блаженство. Реалност. Мистерия.

Едва сега осмислих таоистката поговорка: „Онзи, който казва, не знае; онзи, който знае, не казва.“ Не защото мъдрите не говорят, а защото Голямото нещо не може да бъде изречено. Да се опитваш да го опишеш с думи е все едно да хвърлиш камък към някоя звезда. И ако тези думи звучат нелепо, така да бъде. Но един ден, и този ден може би не е толкова далеч, ти също ще се увериш в това.

Завърнах се в нормалното време и пространство — замаян и дезориентиран — сякаш бях паднал от самолет през нощта. Все още седях до погребалната клада на Мама Чия. Над луната прелитаха тъмни облаци. Земята блестеше от скорошен дъжд. Целият бях подгизнал. Дъждът бе угасил последните въглени, които бяха погълнали кладата. Един час бе изминал за няколко мига.

Другите си бяха отишли. Останал беше само Джоузеф. Той коленичи до мен и ме попита:

— Как си, Дан?

Не можех да говоря и затова кимнах. Джоузеф ме стисна внимателно по врата. Почувствах неговата отзивчивост и обич в досега на пръстите му. Той разбра, че ми е нужно да остана още малко, хвърли последен поглед към изгорялата клада и си тръгна.

Поех си дълбоко въздух и почувствах уханието на влажната гора и затаената миризма на дима. Нищо вече не изглеждаше напълно реално, сякаш просто играех моята роля във вечната драма на живота и това измерение не беше нищо повече от една зала за репетиции в безкрайния театър на върховния Бог.

В ума ми се заредиха въпроси, в началото един по един и после безброй наведнъж. Загубих досега си с божественото, върнах се обратно в ума и тялото си, бях отново долу на земята. Какво означаваше всичко онова, което се бе случило?

Може би бях достигнал „мястото отвъд времето и пространството“, за което ми беше говорила Мама Чия. Думите й тогава бяха прозвучали абстрактно и нелепо, защото надхвърляха опита ми. А сега бяха жива реалност. Тя ми беше казала: „Там ти можеш да срещнеш всеки, когото пожелаеш.“ Толкова много исках да се озова на това място отново, за да я зърна още веднъж.

Продължих да стоя разтреперан, скован и загледан в празното пространство, докато накрая дърветата потънаха в мрак.

Тогава се обърнах и поех обратно по пътеката през тропическата гора. Високо горе видях едва-едва шествието от хора, които осветяваха пътя си с факли.

Но нещо не ми позволяваше да напусна това място. Чувството беше съвсем ясно и затова седнах на земята и зачаках. Останах така през цялата нощ, като от време на време клюмах и после отново се размърдвах. Понякога очите ми бяха затворени като при медитация, после пак ги отварях и се взирах в пространството.

Когато първите лъчи на слънцето се провряха през клоните на дърветата и огряха останките от погребалната клада, Мама Чия се появи пред мен, съвсем реална, но полупрозрачна. Не зная дали някой от другите щеше да я види, ако беше наоколо и дали това не беше само образ, съществуващ единствено в моя ум.

Но тъй или иначе тя стоеше там. Видението вдигна ръка надясно към склона и ми посочи една горска поляна, опасана отвсякъде от дървета.

— Искаш да се изкача там? — попитах аз гласно. Тя само ми се усмихна тихо. Замижах за миг срещу яркото слънце. Когато отворих очи, нея я нямаше.

Благодарение на промененото ми и може би по-прецизно възприятие за реалността всичко това ми се струваше съвършено нормално. Изправих се бавно и потеглих натам, накъдето ме беше упътила.

Все още объркан от скорошните събития и прозрения, аз ходех на зиг-заг между гъстите храсти и един-два пъти се заплетох в лепкавите лози. След това шубраците постепенно оредяха и пред мен се появи тясна пътечка.

Уроци по самота

Пътеката ме изведе до една малка колиба с размери около три метра на три. Влязох и открих, че вътре е доста тъмно. Само няколко лъча проникваха през сламения покрив и направените от дървени трупи стени. Когато очите ми посвикнаха със сумрачната светлина, видях от тавана да се спуска дълго и кухо бамбуково стебло, което отвеждаше събралата се на покрива дъждовна вода в дървена каца в ъгъла. В противоположния ъгъл на аскетичната стаичка различих някаква дупка в земята, която служеше за тоалетна и наблизо беше поставена кофа с вода за отмиване на нечистотиите. До една от стените, направо върху пръстения под, имаше легло от дебели листа.

Съдейки по вида на къщата, предположих, че тя служеше като място за бягство от света и уединение. Реших да остана тук, докато получа по-ясен знак какво да правя по-нататък.

Затворих тръстиковата врата след мен. Уморен, легнах на пода и затворих очи.

Почти веднага усетих нечие близко присъствие и се надигнах, без да ставам. Мама Чия седеше пред мен с кръстосани крака като в медитация, но очите й бяха отворени и ярки. Почувствах, че иска да ми съобщи нещо и затова зачаках мълчаливо, като не исках да смутя това неуловимо видение.

Тя направи широк жест с ръка и заговори, а в това време образът й затрептя и започна да избледнява:

— Всичко е сън в съня.

— Не разбирам, Мама Чия. Какво означава това?

— Ние придаваме на нещата наши собствени значения — рече тя и образът й се стопи напълно.

— Почакай! Не си отивай! — извиках аз. Исках да докосна лицето и, да я прегърна. Макар да знаех, че това не е нито подходящо, нито възможно.

Чух в мрака да отекват последните й думи, някъде отдалеч:

— Всичко е наред, Дан. Всичко ще бъде наред… — След това настъпи тишина.

Тя си беше отишла, чувствах това в костите си. Какво трябваше да направя сега? Веднага щом зададох въпроса, отговорът дойде — не оставаше нищо друго, освен да остана тук и да чакам прояснеше.

Огледах тесните предели на моето временно жилище и обмислих ситуацията. Нямах никаква храна, но с това се бях справял и преди. Първичната ми същност вече не се боеше от глада, а в дървената каца имаше достатъчно вода.

Направих няколко енергични разтягания, седнах на земята и затворих очи. Скоро откъслеци и фрагменти от спомени, гледки и звуци се зареяха в ума ми, докато възкресявах цялото си приключение на острова в един произволен монтаж от мимолетни образи и емоции.

Спомних си какво ми беше казала веднъж Мама Чия: „Външното пътуване в най-добрия случай отразява вътрешно пътуване и е негов най-лош заместител. Светът, който възприемаш, само ти предлага символи на търсеното от теб. Свещеното пътуване е вътре в теб. Преди да тръгнеш да търсиш нещо по света, ти трябва да го намериш вътре в себе си. В противен случай учителят ти може да те поздрави, а ти да минеш покрай него, без да го чуеш.

Когато овладееш вътрешното пътуване в душевните предели на своя свят, съзнанието ти повече никога няма да бъде ограничено от пространството и времето или от затвора на физическото ти тяло.“

Макар да бях чул това преди, едва сега вникнах в смисъла му. Преди да предприема пътуване по света, трябваше да съм го извършил в душата си. Бях ли в състояние да постигна това? Можеше ли съзнанието ми да се спусне толкова дълбоко и да стигне чак до вратата, която да ме отведе отвъд възможностите на физическите ми сетива?

Разсъждавах усилено над това през нощта и на следващия ден. Помнех как бях открил Мама Чия в гората. Знаех, че имам скрити способности като всички нас. Но къде бяха те?

Как изглеждаха и какво щеше да бъде чувството, когато ги откриех?

Сократ веднъж бе загатнал, че „във въображението има нещо повече от онова, което виждат очите“. Той ми обясни, че то е „мост към ясновидството — първа стъпка. Когато се разгърне, добави той, то се превръща в нещо друго. Фиданките израстват в дървета, но въображението е като гъсеница — излезе ли веднъж от пашкула, то полита.“

Щях да започна именно оттук. Затворих очи и оставих образите да прелитат в ума ми: дърветата кукуй и подводната пещера на Кимо, палмата пред дома на Мама Чия и дебелият, извит ствол на индийската палма. Сетне се появи дъщеричката ми, Холи. Тя седеше на пода и си играеше тихо. Почувствах сладко-горчива тъга, когато се замислих над обратите в живота ни и направо от сърцето си й изпратих любовта си, надявайки се, че по някакъв начин тя ще я долови. Благослових също и Линда в ума си и сетне се унесох.

Цялата нощ сънувах ярки сънища, което не беше изненадващо, имайки предвид скорошните събития. Посетих други места, светове и измерения на цветовете. Изживях яснота и чувства, които ме изпълниха със страхопочитание. Но, разбира се, всичко това беше само сън или поне така си мислех…

Дните се редуваха един след друг и скоро разликата между деня и нощта престана да има значение за мен. Просто мъждивата дневна светлина отстъпваше на нощния мрак.

Сутринта на петия ден, доколкото имах вярна представа за времето, ми донесе дълбоко усещане за светлина и покой. Болките от глада бяха спрели. Заех се да направя няколко пози от йога и в това време погледът ми беше привлечен от малките точици слънчева светлина по стените, подобни на звезди върху нощно небе. Използвах ги, за да потъна в медитация. Докато дишах бавно и дълбоко, звездите започнаха да избледняват, докато накрая виждах само ума си, отразен върху мрака като латерна магика, като въртележка от образи и звуци, която се носеше в неспирен кръг. Съзнанието ми се докосна до по-чисти и по-неуловими енергии и скуката престана да съществува. Когато човек няма телевизия, помислих се по едно време аз, намира други неща, които да прави.

Дните се редуваха, подобни един на друг и въпреки това никога едни и същи. Аз седях в пози от йога, дишах и наблюдавах представлението. Лъчите на слънцето и след това на луната се плъзгаха тихо по пръстения под като махало от светлина. Времето течеше кротко и безкрайно бавно, докато улавях почти неуловимите ритми на вселената и се носех в океан от тишина, смущаван от време на време само от случайните плуващи останки от моя ум.

В един момент нещо се промени. Сякаш някаква бариера се вдигна пред упорството на настойчивия ми ум и се отвори врата. Тогава разбрах как Първичната и Съзнателната същност, работейки заедно, изковаваха ключовете към мотивацията, дисциплината, лечителството, способността за зрителни образи, интуицията, познанието, смелостта и силата. Изминаха само няколко секунди, а ми се стори, че съм погълнал цяла енциклопедия по метафизика.

Но подобно на невежия чирак на магьосника, аз не знаех как да спра това. Образите продължиха да нахлуват в ума ми и започнаха да го претоварват. Белите ми дробове работеха като ковашки мехове, все по-силно и по-бързо. Натрупаната енергия ставаше все повече и си помислих, че скоро ще експлодира.

Имах чувството, че лицето ми се сковава. Извих устни назад и за моя изненада изръмжах като вълк. След това ръцете ми спонтанно се заизвиваха в серия от мудри, като онези пози, които бях видял в Индия.

В следващия момент умът ми сякаш се изключи и открих, че се намирам в гората, лице в лице с трите същности: детската Първична същност, подобната на робот Съзнателна същност и Висшата същност — създание от лъчезарни цветове, в което като вихрушка се въртяха оттенъци на розовото, тъмносиньото и виолетовото. Това същество от светлина протегна ръце към другите две.

След това трите същности се сляха в едно.

Видях собственото си тяло — съвършено голо с изключение на чифт гащета. Осветяваше ме бледа луна, а ръцете ми бяха широко разперени. От областта на стомаха струеше червеникаво сияние, главата беше като топка светлина, а над нея трепкаха цветовете на дъгата. Това ми напомни за видението, което имах на брега преди толкова много седмици.

Този път влязох във материалното тяло, което стоеше пред мен. Проникнах в него изцяло и почувствах единството на формата му. Долових силата в областта на пъпа, чистотата на сетивата, които осветяваха ума и вдъхновяващия зов да се изкача нагоре към Духа.

Дългата ми подготовка бе възнаградена. Трите същности станаха една. Времето на вътрешните битки бе отминало, нямаше вече съпротива нито отвътре, нито отвън и сега вниманието ми спонтанно и непринудено намираше пристан в сърцето ми. Каквито и образи и мисли да се породяха, те биваха уталожени и превърнати в чувства пак там. Съзнанието ми се превърна в точка в царството на сърцето, издигаща се нагоре към темето ми и към място, което се намираше над веждите и навътре от тях.

Почувствах лековитото въздействие и любящата светлина на Висшата същност, която ме обграждаше, прегръщаше и проникваше в тъканите ми, във всяка клетка и атом. Чух повика й и съзрях някакъв сияен мост, който се простираше между мястото, където се намираше съзнанието ми и Висшата същност, стояща над и навътре от мен. Почувствах нейната сила, мъдрост, нежност, смелост, състрадание и милост. Осъзнах връзката между миналото и бъдещето във вечното настояще.

Извиках отново и се почувствах като точица светлина, която се предвижва по моста към съзнанието на Висшата ми същност. Докато се намирах там, наблюдавах материалното си тяло долу. Собственото ми съзнание и това на Висшата същност започнаха да проникват едно в друго. Скоро бях погълнат от нейното спокойствие, сила, мъдрост и съчувствие.

Сега аз зная онова, което знаеше и тя и чувствах онова, което чувства тя, докато екстазните вълни на безграничната й любов се носеха в мен. Видях как ангелските енергии бяха създали умело тялото и видях пълните възможности на материалното въплъщение.

Точно тогава долових присъствието и на други създания от светлина около материалното ми тяло. Заля ме вълна на щастие, когато осъзнах, че ги познавам още от детството си, но по някаква причина ги бях пренебрегвал. Някои от тях бяха мои съученици, други познати образи от забравени сънища; ангелски енергии, лечители, наставници и учители — моето духовно семейство. Почувствах обичта им и разбрах, че повече никога нямаше да се чувствам самотен.

Един ангел на съдбата пристъпи напред и вдигна ръце, за да ми предложи символите, които да ме направляват. Не можах да различа даровете му, преди сияйните му ръце да се протегнат и да се разтворят. Най-напред видях светкавица и после сърце. След това се появи златен орел, който държеше в ноктите си лаврова клонка. Досетих се, че тези неща символизират смелостта и любовта и бяха знак на мирния воин.

Последният дар на ангела беше сияйно изображение на самурай с меч до хълбока. Беше коленичил в поза за медитация. Макар да не виждах очите му, знаех, че те са отворени и блестящи. След това образът се стопи. Благодарих на ангела на съдбата за трите дара и сетне той също се отдръпна и изчезна.

Докато се намирах в съзнанието на Висшата същност, аз знаех, че винаги мога да се допитам до ангелите на мъдростта, лечението и яснотата. Можех да надникна в бъдещето или в миналото и да изпратя любовта си на всяко същество във вселената. Оттук можех без никакво усилие да виждам далеч отвъд пределите на физическите си сетива и да се извисявам като орел.

След това откритие почувствах как някаква сила ме тегли обратно към материалното ми тяло. Съзнанието ми потегли по моста от светлина към центъра на челото ми и отново долових звуците на нервната си система и чух ударите на сърцето си.

Ободрен и в покой, аз отворих материалните си очи и усетих у мен да се надига вълна от енергия и блаженство. Докато се намирах все още в това състояние на дълбок унес, надрасках набързо следното послание на пода:

И това не бяха нехайни поетични щрихи, а мълчаливо осъзнаване на лични истини.

През следващите дни, дори когато съзнанието ми беше в нормалното си състояние, аз започнах да виждам ясни образи на различни места по света. Въображението ми сега можеше да ме отведе по-далече, отколкото някога бях мечтал — до всяка желана реалност.

Материалният свят беше само стартова точка, базов лагер. Вселената се превърна в мое игрище, изпълнено с безброй измерения, времена и пространства. Можех да бъда рицар в средновековна Европа или космически изследовател в петдесет и осмото измерение; можех да посещавам различни светове; да пребивавам в молекулите на медна монета, защото съзнанието ни, че съществуваме, не може да бъде ограничавано от времето и пространството.

След това започнах да пътувам всеки ден — прелитах през гората или обикалях света. Отскачах до малката ми дъщеря ежедневно и я гледах как си играе с новите си играчки, как чете или спи. Вече не бях пленник на материалното си тяло и сега за мен то беше само една от възможните сфери за съществуване. Повече никога нямаше да се чувствам затворен от някакви си стени, от плът или кости.

И си спомних едни думи на Мама Чия: „Използваш израза «моето тяло», защото не си самото тяло. Също така казваш «моя ум», «моите същности» и «душата ми», защото не си тези неща. Ти си чисто Съзнание, което сияе през човешкото ти тяло и остава недокоснато и вечно.

Съзнанието се пречупва през призмата на душата ти, за да се превърне в три форми на светлина — трите същности — като всяка една от тях представлява различна форма на съзнание, уникално пригодена за своята функция, цел и задължение.

Първичната същност защитава и се грижи за материалното тяло в сътрудничество с другите същности, които й предоставят подкрепа и осигуряват равновесие. Представлявайки едновременно и основа и средство за пътуването на душата по света, тя свързва Съзнателната и Висшата същност към земята като корените на дървото.

Съзнателната същност напътства, информира, превежда на достъпен език и понякога вдъхва увереност на Първичната същност, както родител би се грижил за детето си, учейки го как най-добре да служи на материалното си въплъщение. Но този родител трябва да умее да се заслушва с обич в думите на детето си, да уважава индивидуалния му дух и нарастващото му познание. Бащинството е една свещена тренировъчна площадка.

Висшата същност излъчва любов, напомняйки, вдъхновявайки и палейки отново и отново искрата в Съзнателната същност, притегляйки я нагоре към Духа. Тя приема случващото се в Съзнателната същност и чака, безкрайно търпеливо и с разбиране.

Всяка от трите същности е призвана да помага на останалите две и да се интегрира с тях в едно цяло, по-голямо от сумата на отделните части.“

След това в ума ми като филм премина едно мистично видение, което хвърли светлина върху думите и. Видях някакъв монах, който вървеше в подножието на един планински хребет. Беше късна есен. От клоните на дърветата се сипеха червени, оранжеви, жълти и зелени листа, носени без посока от мразовития вятър. Треперейки от студ, монахът намери една пещера и влезе в нея с надеждата да се подслони и да се скрие от природните стихии.

Вътре обаче монахът откри голяма мечка. Човекът и звярът се спогледаха и в продължение на няколко напрегнати мига монахът не знаеше дали ще излезе навън жив. Мечката тръгна бавно към него и тогава той и заговори: „Хайде да си помагаме, Братко Мечок. Ако ме оставиш жив в тази пещера и се заемеш със събирането на дърва, аз ще ти пека хляб всеки ден“. Мечката се съгласи и те се сприятелиха. Впоследствие човекът беше винаги на топло, а мечката забрави какво е глад.

Мечката беше Първичната същност, а монахът — Съзнателната. Огънят, хлябът и подслонът бяха даровете на Висшата същност. Всеки от елементите служеше на останалите.

Много дни пътувах навътре в себе си, посетих далечни места и накрая се върнах в човешкото си тяло. Бях удовлетворен.

След това си спомних за последният подарък, който бях получил от ангела на съдбата. Преди да заспя, помолих Първичната си същност да ми разкрие какво означава той и да ми покаже пътя към осмислянето му.

На сутринта имах отговора — трябваше да разгледам предмета, който бях намерил в подводната пещера. Сега вече всичко си дойде на мястото и знаех, че вече е време да напусна тази колиба.

Излязох навън и примигах, когато слънчевата светлина парна очите ми и заструи през тялото ми. Усетих влажното ухание на гора след скорошен дъжд. Бях прекарал в самота двайсет и един дни.

Бях много слаб заради продължителния глад и затова се изкачвах бавно по възвишенията. Имах чувството, че тялото ми не е направено от кости и плът — сякаш бях новородено, идващо направо от сламената си утроба. Поех си дълбоко въздух и насочих вниманието си към гледките и звуците на един нов свят.

Знаех, че дълбочината на усещанията, покоят и блаженството, на които се наслаждавах сега, щяха да отминат. Върнех ли се във всекидневието си, щяха да се върнат и обичайните мисли и в това нямаше нищо лошо. Приемах напълно факта, че съм човешко същество. И подобно на Мама Чия щях да живея истински, преди да угасна. Но сега се къпех щастливо в екстаза на едно осъзнато прераждане.

Тъкмо минавах покрай едно дърво папая, когато отгоре се откъсна плод. Улових го във въздуха, усмихнах се и благодарих на Духа за всичките му дарове — големи и малки. Дъвчех папаята бавно и вдишвах сладостния й аромат.

След това забелязах едно малко филизче, подало се изпод червеникавата пръст и устремено нагоре към слънцето. Вътре, в семето на тази неголяма издънка се криеше бъдещо дърво. В него бяха заложени всички закони на природата. Така, както се беше развило миниатюрното семенце, същото се случваше и с всички нас. Първичните ни същности прерастваха в Съзнателни, разгръщайки се и усъвършенствайки своята сетивност; Съзнателните същности се изкачваха нагоре през сърцето и се превръщаха във Висши, прегръщайки законите на Духа; Висшите същности на свой ред се връщаха към самата Светлина на Духа.

И всяка една от тях теглеше нагоре и насочваше тези отдолу. Долните пък подкрепяха онези отгоре.

Щом малката фиданка ми разкри това, дали и небето нямаше да ми разбули тайните си? Какво имаха да ми кажат камъните и какво щяха да ми прошепнат тревите? Щях ли да науча за пътя на буйния поток и щях ли да се докосна до древната мъдрост на планините? Тези неща предстояха да бъдат открити.

До какво се свеждаше всичко? Спомних си за една случка от живота на Олдъс Хъксли. В късните му години той бил попитан от познат: „Професор Хъксли, на какво ви научиха всичките ви духовни търсения и целия ви опит?“

На лицето на писателя трепнала лека усмивка и той отвърнал: „Може би… да бъда малко по-мил.“

„Малките неща водят до големи промени“, помислих си аз. И сетне въздъхнах със съчувствие към всички онези хора, потънали в дреболиите на всекидневието си, които като мен бяха изгубили от погледа си по-голямата картина и освобождаващата истина в сърцето на нашия живот.

И тогава си спомних за последните думи на Мама Чия: „Всичко е наред, Дан. Всичко ще бъде наред.“

Сърцето ми се отвори и по страните ми потекоха сълзи от щастие; но това бяха и сълзи на горест за онези, които все още се чувстваха самички и откъснати в собствените си колиби на самотата. След това в мен се надигна радостна вълна и аз се разсмях неудържимо, защото знаех с абсолютна сигурност, че те също можеха да почувстват любовта и подкрепата на Духа, стига само да погледнеха към света през взора на сърцето си.