Светещата гибел

15

През широкия прозорец се виждаше целият залив, опасан от полазилия амфитеатрално по хълмовете Неапол, който грееше в хилядите си светлини. И устремените право нагоре, по черния контур на Везувий лампи на зъбчатата железница подобни на звездна пътека. И мигащите като самотни светулки фарове. И мъждукащите в далечината искрици на Соренго, на Капри, на Искя. Всички — проточили по водата светлинните си опашки, подобни на гънещи се огнени змийчета, а отгоре сияеше синьочерното неаполско нощно небе, обсипано с искрящи звезди. Между причудливите силуети на чадърестите пинии се виждаше част от плажа, към който по лъсналата смола на морето пъплеха оживели сребърни дюни.

По екрана на телевизора преминаваха бързи, нахвърляни моменти от събитията на деня. И както винаги напоследък — на първо място, преди срещите на президентите, преди заседанията на ООН, преди подробностите по последния обир — поредица от кадри, в които се подвизаваха кракените, главна проблема и главна заплаха, особено за една морска държава, през последните месеци.

Ето — проникналата в Канапе Гранде на Венеция цяла орда чудовища, които опитват с дългите си ръчища да изкъртят прозоречните решетки на Двореца на дожите, за да опипат вътрешността му.

Ето — друг калмар, обхванал с пипала статуята на свободата в Нюйоркския залив.

Ето — нападението на цяла дружина такива разбойници върху оградения с желязна решетка плаж на Рио де Жанейро. Смелият оператор е успял да заснеме протегнатите тридесетметрови тентакули, които като ласа ловят по-дръзките, доверили се на здравите съоръжения, плувци.

Ето — новото нападение върху крайцера „Трешер“…

Сашо, седнал до майка си, трепна.

— Също като „Британия“! Гледай! Излитат и направо се вкопчват в надстройките. Та да обезвредят корабните оръдия.

На екрана се появи ескадра хеликоптери.

Гласът на говорителя наблегна на това, което се виждаше ясно:

— Забележете, с приближаването на самолети „крак“ отстъпват. Сякаш разбират, че именно самолетите ще ги поръсят с напалм.

Напоследък за удобство пресата, вярна на прастарата си стръв да изкълчва езика, бе съкратила името на калмарите до едносричното, прокобно звучащото словосъчетание „крак“.

И за да подчертае наблюдението си, телевизорът веднага представи друга картина. Открито море и изплавали на повърхността чудовища, които сякаш се препичат на слънце. И отново, чули бръмченето на самолетите, те се скриват в бездната, разтревожени.

— Удивително! — додаде говорителят. — Но факт. Камерите ни все по-често запечатват подобни прояви на тяхната невероятна съобразителност…

— Чак пък „невероятна“! — пошепна доктор Костова. — Колко сме склонни ние, хората, да подценяваме възможностите на животните!

А гласът от апарата продължаваше:

— Изглежда, заработил е отново отдавна забравен инстинкт, когато прадедите на днешния „крак“ са се пазели от набезите на мезозойските птеродактили.

Доктор Костова неволно се увлече в спор с телевизора:

— Нима трябва да търсим събуждането на някакъв спорен древен инстинкт, когато можем да намерим много по-просто и по-приемливо обяснение? Че са преценили откъде идва истинската им заплаха. Имат достатъчно мозък за това — приматите на безгръбначните.

— Птеродактилите не могат да нападат такива калмари — вмеси се и Сашо. — Нали най-големият, птеранодонът, има размах на крилата осем-десет метра. Пък не само крилата. И тялото му е малко, като у прилепите…

Майка му се усмихна пренебрежително.

— Изглежда, още не сме се убедили, че дори и телевизията трябва да се съобразява с научната достоверност.

Тя се замисли.

— Инстинкт! Впрочем, колко често злоупотребяваме с това понятие! И неуките, и учените. Винаги, когато не сме в състояние да разтълкуваме някое явление, за удобство извикваме на помощ заклинанието „инстинкт“, което всъщност нищо не ни говори… Със същото основание бихме могли да кажем: „Божа работа“.

А през синкавия екран се изреждаха сцени, една от друга по-тревожни. Опустели кейове, задръстени с акостирали кораби, занемарени, изоставени, неподдържани. Морският стокообмен, доскоро обхващащ повече от шестдесет процента от целия световен товарооборот, най-евтиният от всички видове транспорт, беше замрял. Милиони тонове стоки, машини, торове и храни стояха неизползувани. И докато на едно място се налагаше тия храни да бъдат изгаряни, за да не задръстват складовете, другаде хората умираха от глад. Петрол и жито не се пренасят по въздуха.

То се знае, хората се приспособяваха бързо към новите условия. Авиационната промишленост се бе възползувала и сега буквално бълваше товарни и пътнически самолети, с които донейде да отстрани затрудненията.

На екрана показваха момент в Нюйоркската борса, където курсът на акциите за въздухоплавателните компании се покачваше неудържимо.

После коментаторът прехвърли вниманието на зрителите към учените, които си блъскаха главите над всички възникнали поради това бедствие задачи.

Академик Морозов предлагаше към всеки кораб да бъде монтиран електромагнитен генератор, който да излъчва инфразвукови вълни, подобни на приближаваща буря. Надяваше се, че уплашени от тях, кракените ще бързат да се скрият в дълбините.

Професор Нисимура смяташе, че е достатъчно в боята на корабните бордове да се слага откритото от него химично вещество, което отблъсква калмарите, щом се допрат с чувствителните си пипала в него.

Военният министър пък предлагаше, и вече бил наредил, всички кораби да бъдат снабдени с огнехвъргачки за напалм, който засега се оказваше най-действеното средство.

Тази рубрика бе открита от няколко дни. И имаше за задача да успокои общественото мнение, да му обясни, че борбата вече се разгаря. И че в нея се включват учени от цял свят. Доктор Костова например бе говорила снощи по телевизията, като се бе опитала да изложи в общи черти своите разбирания по проблемата.

Без да отрича целесъобразността на отбранителните средства, с които и според нея мореплавателите трябваше да се защищават при нападение, тя бе подчертала, че тази отбрана ще се окаже само една отклоняваща вниманието полумярка. Бе цитирала военното правило, според което най-сигурната отбрана е нападението. И бе предложила точно това — тотална настъпателна война. С крайна цел — масово унищожение на калмарите до привеждане числеността им в предишните граници. До възстановяване биологичното равновесие в морето.

И други нейни колеги поддържаха същата теза. Само че повечето от тях търсеха разрешението на въпроса посредством употребата на дълбочинни бомби с отровни вещества.

Доктор Елена Костова бе ярка привърженица на биологичната борба. Отровите нямат избирателно действие. Те поразяват и вредителя, и приятеля на човека. ДДТ го доказа красноречиво. Както много други биолози, и тя считаше, че в тази борба следва да бъде използуван някой от естествените врагове на калмарите. И вече бе спряла избора си върху един вид от светещите бактерии, които се заселват понякога по главоногите. Допускаше, че е същата бактерия, на която се е дължало светенето на октопода, наблюдавано някога от Чарлз Дарвин. Още опитите край Лазурната пещера на Капри бяха дали в ръцете й това оръжие. Изолираният от нея микроорганизъм още тогава се бе оказал смъртоносен за експерименталните калмари. По-право само за онези от тях, които биваха поизтощени от продължителния престой в аквариум. Здравите, свободно плаващи екземпляри преболедуваха по-леко.

Особено полезна се бе оказала вещината, придобита при работата с гама облъчванията на доматите. След хиляди експерименти, при които си бе поставила за цел да премести определен ген на друго стъпало в генетичната структура на бактерията, успя да получи култура с вирулентност стотина пъти по-силна от изходната, подобна на естествената селекция при азиатския грипен вирус през 1957 година в резултат на йонизиращите лъчи от атомните бомби. Резултатът излезе блестящ. При всички опити без изключение заразените животни умираха. Те започваха да се покриват със светеща слуз, която постепенно се разгаряше, разпалваше се по сила, докато накрая цялото тяло на калмара почваше да пламти във фантастични синкави сияния като запален спирт, в някаква феерична агония. И дълго след това, ден-два, светенето все не угасваше. Като приказно огнено погребение. Различието се състоеше само в продължителността на боледуването — от един ден до една седмица. Откривателката, то се знае, предпочиташе по-продължителен период, защото даваше възможност за по-дълго общуване на болните животни със здравите, а то от своя страна означаваше и по-големи възможности за разпространението на заразата. Предстоеше й да съсредоточи усилията си в тази насока.

Но и в друга. Да речем, бактериалната култура с всички необходими качества е в ръцете и. Как да я пръсне така, че да инфектира масово и почти едновременно определен вид калмари в целия световен океан, без да разчита на естествената прилепчивост от едно животно на друго, защото дотогава у тях може да се изработи някакъв съвсем нежелан в случая имунитет…

Костова трепна. Припомни си кадъра с препичащите се на слънцето калмари. Преди да избягат от появилите се самолети, те като че ли даваха изглед, че имат желание да се обособяват на двойки. Дали това не бе някакво тяхно брачно тържество? И дали не би могла да се възползува от него за своята цел?

Много често се случва така. Добрал се до някакво хрумване, разумът съвсем неочаквано се отпуска, превключва на друга дейност. Ей така мисълта на Костова отскочи отново към сина и. Сашо по цял ден не се отлъчваше от телевизора. Преди това, в София майка му се бе надявала, че при първите си другари, той ще се посъживи, ще се увлече в игрите и лудориите им. Не се увлече. Отчуждил се бе и от тях. И тук предпочиташе усамотението. По едно време се бе заловил с плуване — като че ли най-подходящият спорт за късогледи. Но откак крайбрежието, та и реките и езерата загъмжаха от акули, трябваше да се откаже.

Остана му само телевизорът. За него екранът се бе превърнал в нещо като магнит. А майка му виждаше — Сашо всъщност не гледаше, не внимаваше. Само стоеше като хипнотизиран от синкавия, трепкащ четириъгълник.

Как можеше да го изкара навън, с момчетата, на въздух…

Внезапен звън прекъсна мислите й.

Тя стана да отвори.

На вратата се бе изправил висок слаб мъж с бледо лице и дълги аристократични пръсти, явно непознаващи физическия труд.

— Жак Буланже! — представи се той.

Домакинята го изгледа въпросително.

— Журналист! — той показа картата си. — От „Монд“.

Костова трепна. От оня злокобен ден, когато при Марио дойде мнимият журналист, тя бе получила натрапчива неприязън, някакъв психичен комплекс, против всички представители на тоя род хора.

Неволно като че ли се вдърви на мястото си.

Жак Буланже се усмихна. Безпомощна, безволева усмивка на човек, насилил себе си или по-право насилван непрекъснато. Уморен да се съпротивлява.

— Не бихте ли отделили няколко минути за едно интервю и за нашия вестник?

Доктор Костова живееше в обществото и въпреки комплексите си беше задължена да се съобразява с изискванията му.

— Заповядайте!

Посетителят включи портативния си магнитофон.

— Единствен въпрос, мадам. Кога ще влезе в действие методът ви?

Изгледа я. Слаба, висока, елегантна, с хубави, все още запазени черги на лицето, с очила (както и сина й). И което му направи най-силно впечатление, с неестествено черни, явно небоядисани коси въпреки всичко преживяно, което му беше известно. Тя приличаше на италианка повече от мъжа си, покойния доктор Марио Булгаро.

Доктор Костова дигна рамене.

— Тоя час все още не е настъпил.

— Слава богу! — неволно въздъхна журналистът.

Тя го изгледа слисана.

— Някакви пречки? — побърза да запита той.

— Не! Всичко върви нормално. Само че е нужно време. И докато му дойде времето, може някой друг учен да намери по-сполучливо решение.

— Засега не! — възрази той. — Всички са в началния стадий. Но на вас, именно на вас, колко време ви е нужно?

— Поне един месец. Най-малко три седмици.

Жак Буланже се размърда неуверено на стола. Явно премисляше, колебаеше се.

— Мадам! — облиза той пресъхналите си устни. — Правя ви конкретно предложение! Ако вие забавите употребата на вашето оръжие срещу „крак“ (и той, то се знае, употребяваше тоя журналистически жаргон), ще получите…

И й показа готовия чек.

— Нищо друго! — натърти той. — Само шестмесечно забавяне. После и успехът, и славата ви си остават…

Очите на домакинята потъмняха. Значи, и сега, значи, пак същото! Както тогава…

Тя скочи.

— Синьоре, гостоприемството не ми позволява, иначе…

Ала той не ставаше. Почервенял от срам, вплел пръстите си, гостът пошепна, почти разплакан:

— Моля ви, не отказвайте веднага! Помислете си! Вижте поне сумата! Никога не бихте имали толкова пари…

Но видял огъня в очите зад силните очила, изпъшка:

— Разберете! Нямам друг изход! Приемете!

Целият му вид, разтрепераният му глас, молещият поглед смутиха домакинята, която за малко се подвоуми дали да го изпъди грубо, или да откаже по-учтиво.

Сашо я превари:

— Синьоре, не разбрахте ли, че сте нежелан?

И му отвори вратата.

Буланже въздъхна:

— Телемах и Пенелопа…

И добави отново със своя умолителен глас, макар че смисълът на думите му беше явна заплаха:

— Послушайте ме! Иначе… Ще има много лоши последици… За вас… И за мен…

Костова се обърна, а Сашо, като по чудо преобразен от обидата, го подкани повторно с нетърпеливия си жест да си върви.

И той си отиде.

На прага пак се извърна, понечи да запита, но махна с ръце.

Сашо тръшна подире му вратата.