Светещата гибел

3

За да притъпи донейде мъката по изчезналия си другар, доктор Костова се бе отдала на своите научни занимания с някаква фанатична страст. Бе се върнала отново към временно прекъснатата си работа върху болестите на молюските. Отглеждаше бактерийни култури в лабораторията, целият й кабинет беше задръстен с петриеви блюда, върху замръзналия агар-агар, на които разцъфтяваха многоцветните колонии на микроорганизмите. Но главното й внимание все пак беше насочено към опитите в открито море, при естествената среда на пациентите и, които утре, при нарастващото по численост човечество, отново трябваше да заемат полагаемото им се място в изхранването му. Всъщност месоядството на това същото човечество бе започнало именно с мекотелите. Потвърждаваха го множеството хълмове от мидени черупки край предисторическите стоянки на нашите прадеди. То щеше да разчита на тях и в бъдеще, а в същото време, по някакъв нелеп парадокс, създаваше все по-неблагоприятни условия както за себе си, така и за останалите си съжители върху планетата и особено за мекотелите: стриди, миди, октоподи, които не понасят увеличаващото се замърсяване на морската вода.

Затова доктор Костова държеше най-вече на опитите, които бе заложила в сравнително по-чисти води, откъм източния бряг на Капри в близост до прославената Лазурна пещера, която вече не можеше да се нарече с чиста съвест така, защото и нейната повърхност все по-често почваше да опалесцира от мазута. А употребяваните детергенти за очистване на водата от нефтени отпадъци се оказаха още по-вредни за морската биоценоза — животинските съобщества.

Напоследък доктор Костова вземаше със себе си и своя десетгодишен син, който след изчезването на баща му бе изгубил предишната момчешка жизнерадостност и се бе затворил напълно в себе си. Оттогава, от оня зловещ ден, по някаква негласна уговорка и двамата не бяха споменали ни дума за това, което стягаше ден и нощ сърцата им. Щадяха се взаимно. Ала мислите им оставаха все едни и същи. Щяха ли да го видят пак? Щяха ли някога да се срещнат отново? Отвличанията в тая страна не бяха рядкост, но похитителите винаги се обаждаха — или за откуп, или за политически натиск. Защо мълчаха тия? Какво възнамеряваха, какво бяха направили с него?

Бързоходният скутер, чиято задна седалка беше запълнена с апаратите и принадлежностите на биоложката, се носеше леко към израстващия насреща им остров с причудливо устремените нагоре почти отвесни скали. Дълга запенена диря се проточваше към изоставащия назад Неапол, обгърнал в бялата си каменна огърлица блесналия син залив и полазил по извиващата се седловинна гърбица на Везувий с огрените от слънцето амфитеатрални сгради, които отдалеч приличаха на пръснати бучки захар.

Вглъбени в себе си, и двамата мълчаха: майката — стиснала волана, а синът — отпуснат тъжно на седалката до нея.

Колкото и да се бореше със спомените, Костова все не можеше да се отърве от тях. Те като че ли чакаха съзнанието й да остане само за миг незаето от научните проблеми, за да нахълтат безредни, настойчиви, убийствено мъчителни. Наистина, кога ли бяха отлетели тия години? От оня ден, когато тя, младата и обещаваща българска изследователка бе изпратена на специализация в Неаполската биологична станция. Сякаш беше вчера…

Това е случаят, съдба ли ще го наречем, или орис — чужденката попадна в научната група на доктор Булгаро. Какво ли ги сближи, какво ли ги привлече един към друг — дали общите научни интереси, дали еднаквият им мироглед, или някакво душевно сродство?

Първият им разговор някак разби студенината, обичайна между един дисертант и научния му ръководител. Докторът се гордееше с името си. Роден в Болоня, той се смяташе пряк потомък на известния Булгаро, един от основателите на Болонския университет. Италианец по дух и съзнание, той не криеше своя далечен произход, който според него водеше началото си от заселилите се преди тринадесет века в Италия прабългари начело с Аспаруховия брат Алцек, чиито потомци и досега живееха около Кампо Басо. По цели часове й разправяше за миналата слава на тези българи, за смелостта и воинското им умение, превърнали името българин в синоним на благородник; за съществуващото в Средновековието край Милано графство Булгария; за българите основатели на Миланската скала и за множеството други знайни и незнайни Булгаро и Булгарини, пръснати из цяла Италия.

Любовта им се роди неусетно. После дойде бракът. И синът. Сякаш не десет изпълнени с труд и грижи години, а — само миг безоблачно щастие… И изведнъж като гръм от това чисто небе…

Скутерът наближи малкия пристан на острова с устремената към градчето Капри зъбчата железница, но не спря там, а зави на юг, мина под отвесните стени на Тибериевата скала, навръх която се белееше вилата „Сан Микеле“, и край подножието на Анакапри достигна целта си.

На двеста метра от Лазурната пещера, в която влизаха и излизаха претоварени с туристи моторници, доктор Костова се гмурна с акваланг към дъното да провери състоянието на наблюдаваните от нея мидени и стридени обраствания и криещите се из подводните пукнатини отскоро маркирани октоподи.

А Сашо безучастно, само защото бе обещал на майка си, наниза стръвта на въдицата и я пусна в морето, устремил тъжен, не детски поглед към извиращите от дълбочината мехури, които бележеха подводния път на майка му.

Биоложката изплува скоро с пълна мрежа. В нея се бе сгърчил почервенял от вълнение октопод, вторачил с ужас отвесните си зеници в двете чудовища, които го разглеждаха тъй настойчиво.

Костова опита да се пошегува:

— Приличам ли ти на Херкулес, който се сражава с Хидрата? Или повече на Персей, готов да отсече главата на Медуза? Както са нарисувани на античната ни ваза… Или пък на Одисей, който в Месинския пролив не успял да опази спътниците си от безпощадната Сцила… Все главоноги митични чудовища…

Без да покаже, че е разбрал шегата, Сашо запита:

— Какво му е?

— Болен — отвърна майка му. — Ще го лекуваме в Аквариума.

И додаде:

— Октоподите, калмарите, сепиите — и те като човека са били захвърлени на света голи, без черупки, без зъби, без рога. Техните прадеди, амонитите и белемнитите, скрити в яки варовикови брони, гъмжали в древните морета. Въпреки това изчезнали. Оцелели голите им, привидно беззащитни потомци. Защото успели да заместят тая загуба с развитието на мозъка.

Сашо беше син на биолози, слушал волно и неволно разговорите им, затова не се учуди на тия думи. Знаеше също, та нали това беше докторската дисертация на майка му, че тия чудни същества, едни от най-приспособените за воден живот, страдат като всички други от болести и паразити. Затова попита:

— От какво…

— Бактериална зараза — отвърна тя. — Морето гъмжи от микроорганизми. Сред тях и много светещи. Някои свободно живеещи, както знаеш, предизвикват „светенето на морето“. Други пък паразитират върху морските обитатели. Единични гостоприемници обаче са се изхитрили. Пленили неканените гости в специални капсулки по кожата си и използуват светлината им за свои нужди: да общуват помежду си в тъмнината, да примамват жертвите. И ето ти симбиоза. Някои калмарчета и скариди изхвърлят срещу враговете си цели облачета от светещи бактерии в самозащита…

Не довърши. Някаква сила дръпна въдицата на сина й. Той не успя да запази равновесие в разклатената лодка и падна сред вълните, без да изпуска връзката с уловените риби.

В същия миг майка му видя през проблясващата повърхност грозния силует на триметрова акула.

Без да се замисля, тя скочи във водата. Сърцето й се вледени. Срещу опитващото да се покатери в лодката момче връхлиташе със силата на бик и с грацията на лястовица озъбената хищница, из чиято уста висеше прътът на нагълтаната ведно с рибата въдица. Връхлиташе право към него. Очите й не се виждаха, а само безобразната уста и трите симетрично разположени около нея плавници. Като марката на „Мерцедес“ — мина й през ума съвсем не на място…

Костова махна мундщука на акваланга и извика насреща й под вода. Акулата дори не трепна. Налетя, вирнала нос и изтеглила напред долната си челюст да захапе по-удобно.

В следния миг тя грабна, сякаш всмукна връзката с рибата, после врътна кривата си опашка и доволна изчезна, стопи се в синевата, повлякла подире си пръта на отмъкнатата въдица.

Разтреперана, водолазката се прехвърли в лодката при своя син, който се бе свил на седалката, изгубил и последната капка кръв от лицето си.

Едва поела дъх, тя опита да го успокои — и него, пък и себе си:

— Усетила е пърхането на уловената риба. Рибите са я подмамили, не ние… Но отде да знаем?

И млъкна. Наистина, никой не знае как ще постъпи акулата в отделния случай. Тя все още си остава един от най-загадъчните обитатели на морето.

Костова запали мотора и обърна назад. За днес стигаше.

И така, натиснала до предела газта, тя продължи да си мисли за тия странни твари, останали непроменени през стотиците милиони години на своето съществуване. И отново тръпка премина по тялото и. Ами ако случайно на акулата и беше хрумнало да захапе не връзката с риба, а само една педя встрани, където беше кракът на Сашо? И да го загуби. Жертва на някаква примитивна риба. Впрочем, дали е толкова примитивна? В нашата систематика сме приели за по-низши хрущялните риби. А хрущялът е хронологически по-късно изобретение на природата, след варовиковите образования на коралите, след мидените и охлювените черупки. Освен това и мозъкът й анатомично е по-съвършен от мозъците на другите риби, дори на земноводните, а сетивата й са свръхразвити, достигащи предела на възможното. Низши твари ли са тогава?

И отново потрепера. Знаеше, няма безвредни акули. Всяка от тях, по-дълга от метър, е опасна. Зависи… От какво ли зависи? Не напразно у всеки човек, неграмотен или всепризнат специалист, името й предизвиква ужас. У полинезийците понятията „зъб“ и „акула“ се изразяват с една дума „мано“. На френски „рекен“ — акула произхожда от „реквием“ — заупокойна литургия.

Ето кеят на Аквариума. Тя стъпи на брега и подаде на лаборанта съда, в който се бе сгърбил болният октопод.

В кабинета я очакваше униформен полицай, който я помоли, колкото е възможно по-скоро, да го придружи до управлението на криминалната полиция.

Въпреки обзелата я тревога тя успя да се облече, да оправи косата си и след като заведе сина си до училището, почти се затича към познатото учреждение, където напоследък ходеше кажи-речи всеки ден.

Инспекторът я посрещна мрачно, различно от успокоително-обнадеждаващото му държане до днес.

Без да каже ни дума, с някаква злокобна тържественост, той й подаде един пръстен — едър опал в плътна сребърна обковка.

Костова го позна — пръстенът на Марио.

— Къде го намерихте? — почти изкрещя тя.

— Негов ли е?

Инспекторът не чу отговора. Досети се по мръдването на устните й. Макар и привикнал професионално към страданието, той замълча, смутен от нейната мъка. Очите й, разширени от ужас, питаха. И той бе принуден да отговори:

— В корема на една акула…

Спести й другата подробност — че бяха намерили пръстена с полуразложената ръка, която го е носила…

Но и само това беше достатъчно. Усетила, че светът се завъртва край нея, доктор Костова се стовари тежко в креслото, което й предложиха. Значи, вече нямаше надежда! Всичко, всичко беше свършено! Никаква надежда… Останали бяха сами — Сашо и тя. Съвсем сами…

В същото време, без да го сподели, инспекторът премисляше своята бъдеща задача. Виждаше, за нещастната жена вече нищо нямаше значение. Но за него този случай, който той трябваше да разясни, се усложняваше. Преди години в държавиците из Карибско море съществувала корпорация, специализирана в ликвидиране на политически дейци. С главно оръжие акулите: в едни случаи за самото убийство, в други — за отстраняване уликите, а в трети — за параван — акулите не са могли да опровергаят обвиненията, които са им били отправяни… Нима и в Неапол… Или нещо подобно…

Костова се изправи със стиснати устни, успяла да се овладее. И си тръгна. Беше решила. Щеше да се върне в България. Не можеше да остане повече тук, където бе изживяла щастието си, където всяка уличка, всеки паметник, всяко островче в залива щеше да й напомня за него.

Небето се бе покрило с тежка облачна пелена и само през една малка пролука, по-синя от мастило, струеше водопад от светлина, който обливаше със златен блясък причудливия, толкова познат и толкова чужд сега силует на Везувий.