Светещата гибел

9

Четириногия нямаше право да заспи, докато спеше стадото му. Защото океанът гъмжи от опасности. Дори за такъв исполински хищник като него. Не само чудовищната Бяла смърт, с която отдавна не се бяха срещали; не само косатките, които понякога, прегладнели при липса на друга плячка опитваха да отмъкнат някое кашалотче; не само обикновените акули, които винаги се навъртат наоколо. Но и гигантските калмари, които напоследък се бяха намножили заплашително и все по-често се надигаха към повърхността с още по-голяма стръв и нападателност.

Четириногия, естествено, не можеше да знае, че това беше последица от повсеместното избиване на мъжките кашалоти, които единствени имат сили да се справят с такива опасни противници. Все по-малко изтребвани в млада възраст, калмарите имаха възможност необезпокоявани да израстват и да достигат чудовищните си размери, които им бе определила природата.

Със своя животински усет той само си даваше сметка, че сега животът ставаше все по-тежък, все по-опасен. И всеки водач беше длъжен, за да опази не само себе си, но и стадото, което му се бе доверило, да удвои бдителността си.

Особено нощем — когато китовете спят, по-право дремят, и когато чудовищните калмари се изкачват нагоре ведно с надигащия се планктон и следващите го риби и средноголеми калмари.

Женските се бяха отпуснали в чудния китов полусън, като само от време на време с леки трепвания на опашките изнасяха дихалата си над водата, вдишваха и отново потънаха. Едновременно с тях, сякаш привързали с тайнствени нишки, изплуваха и вдишваха шест-седемметровите им деца.

Така измина нощта. Изтокът още не бе изсветлял, когато китиците взеха да се събуждат, а отпочиналите безгрижни дечурлига почнаха да се заиграват, завръщани от разтревожените си майки с резки заповедни подсвирквания.

Вече можеше да ловува. Имаше най-сетне право да засити страшния глад, който го глождеше от няколко часа насам. И Четириногия, проветрил дробовете си тъй както не може никое друго животно, вирна опашка и се гмурна. Нямаше никакво значение, че морето дори до повърхността още беше черно като смола. Та нали в дълбините, където се простираха неговите ловни полета, цареше вечна тъмнина, в която той се оправяше чудесно.

И все пак в най-горните слоеве, макар и през нощта, очите му можеха да различат надигащите се насреща му медузи, които припламваха в огнени сияния, възбудени от близостта му; пръскащите се сънливи рибни ята; подплашените малки и големи акули, които сякаш никога не спят. Ако заспят, ще потънат и ще се задушат. Защото водата промива техните хриле, доставя им нужния кислород, само докато са в движение.

По-надолу! По-надолу!

Както претърсваше бездната като невидим прожектор, звуковият му лъч улови някаква сляпа акула. Но тя го бе усетила с тайнствената си дарба едновременно с него и бе избягала навреме.

После ехолотът му напипа един калмар, неголям, седем-осемметрово животно, което, вярно на вродената си нападателност, се носеше право към него.

Премерил се добре, присвивайки мастната си звукова леща, изчакал го на разстояние една своя дължина, Четириногия изстреля насреща му мощния откос на ултразвуковото си оръжие.

Зашеметен от тоя невидим удар, попаднал като чудовищен юмрук в хрущялния му череп, калмарът изведнъж омекна, изгуби устрема си, преметна се обезсилен във водата.

Кашалотът, то се знае, не го изчака да се опомни. Хвърли се отгоре му и го захапа насред тялото. Започна да го нагласява между челюстите си за гълтане. Чак тогава, при тая смъртна заплаха, жертвата му започна да се опомня. Жилавите пипала се изпънаха и като че ли привлечени от магнит се лепнаха върху главата му, уплетоха я, застъргаха с нокти.

Без да усеща болката от тия рани, та нали всеки залък трябваше да се заплати с рани, Четириногия се обърна към повърхността, опитвайки пътем да се справи с все още съпротивляващата се плячка.

И някъде на дълбочина десетина свои дължини, попаднал в известния на всички китове и делфини воден слой, където звукът се предава най-надалеч, той дочу отслабнал от разстоянието сигнал за помощ.

Сякаш го улучи мълния. Четириногия трепна, поколеба се само за миг, после изведнъж решил, изплю жертвата си. Ала тя не се пускаше. Макар и полупремляна от големите му зъби, продължи да се държи с всичките си пипала. И той беше принуден да се завърти като исполинско вретено. Едва тогава от центробежната сила калмарът се откачи и отлетя встрани. При все че бе прегладнял, кашалотът не го изяде. Сега над него властвуваше основният кашалотски закон, по-могъщ от закона на глада, дори от закона на любовта — когато друг кашалот е в беда, всеки трябва да помогне. Без никакво колебание, без никакво забавяне!

И той начаса се стрелна нататък.

Но като всеки закон и тоя имаше особености, своеобразни уточнения, изникнали в милионгодишната еволюция на вида. Ако сигналът бъде подаден от самка или дете, тогава всички мъжки китове, китици и деца, му се подчиняват.

Тоя път не беше нито самка, нито дете. Беше мъчителният, обиден вик на задушаващ се самец, на който женските не са длъжни да се отзоват. Само мъжкарите.

Забравил стадото си, забравил и Белязания, който не преставаше да се надява за водачество, Четириногия продължаваше да се носи натам, накъдето го насочваха отслабващите призиви.

В действителност нямаше защо да се плаши от Белязания, защото и той, подвластен на същата повеля, се бе спуснал стремглаво подир него.

И не само те двамата. Достигащите до слуха му далечни подвиквания издаваха, че в същата посока са се устремили много техни събратя, послушни на чувството си за дълг.

Понякога, изрядко, Четириногия изплуваше, за да пречисти дробовете си и отново се връщаше долу, в звуковия канал, отново се понасяше напред.

И не се запитваше каква ли пък беше тая агония, как досега нещастникът не се бе задушил съвсем, а вече цели часове зовеше на помощ. Природата не бе предвидила, че човекът някога ще се намеси, за да изкористи правилата й.

Тъй не усети кога се бе разсъмнало и кога пак се бе мръкнало. Сякаш шибан от тоя усилващ се призив, той не помисляше дори да спре, не опитваше да се нахрани или да си почине. А продължаваше пътя си, макар и преуморен, премалял от глад.

На другата заран разбра, че вече се е приближил достатъчно. Тревогата му се усили. Към основния неотслабващ, равномерен призив навремени се присъединяваха и други предсмъртни викове, които обаче бързо заглъхваха. И още нещо — вече и мирис на кръв, прясна китова кръв. Заплашително, злокобно.

Ето първият труп на кашалот, който потъваше надолу, оглозган до скелета от следващите го в дълбините акули.

Ето втори, трети…

А той не спираше, нямаше право да спре. Законът на рода, осигурил съществуването му през милионите години, беше по-могъщ от инстинкта за самосъхранение, наречен страх.

Най-сетне стигна. Но чудно, нямаше никакъв кит! Само един кораб на повърхността. И някакъв странен предмет дълбоко под него. Звуковият прожектор го виждаше ясно. Не беше живо същество, а метална кутия, която продължаваше да излъчва отчаяните си викове за помощ.

Разумът на кашалота, доколкото можеше да става дума за разум, не беше в състояние да си обясни това чудо, с което се срещаше за пръв път. И ако не беше властта на сигнала. Четириногия тозчас щеше да обърне назад, за да избегне близостта с кораба, който продължаваше да му напомня за предишната среща с тия опасни надморски скиталци.

А додето той се двоумеше, додето се суетеше смутен около тоя загадъчно звучащ предмет, незнаещ как да постъпи по-нататък, отгоре, от повърхността, се отправи насреща му едно чудно, невиждано досега същество. С четири крайника като него и с дълга жълта грива на главата.

Четириногия посрещна Леди, която се спускаше към него, повече с любопитство. Доближи я, прощракващ като пишеща машина опипващите си звуци. В същото време я разучаваше, озадачен от продължаващите сигнали за помощ, издавани настойчиво от невидимия му сродник.

Леди Мери, една от първите проверила изобретението на доктор Булгаро, се бе възползувала от отсъствието на сър Чарлз, за да задоволи нагона си към опасностите, с който се надяваше скрито да превари настъпващата лудост.

Съзряла в заплашителната синева на дълбините да изплува насреща й като уплътняващ се облак това ъгловато, безформено чудовище, сякаш без очи, без уши, без уста, тя не устоя. Смелостта й не достигна пред тая жива планина, напращяла от неудържима мощ. Вместо да допусне жертвата си на такова разстояние, на каквото изстреляната от харпуна й стрела с ампула стрихнин би могла да проникне по-дълбоко в тялото й, тя натисна спусъка по-рано. Стрелата едва достигна целта, едва одраска дебелата кожа. И все пак му причини болка, раздразни го, напомни му за другите срещи с човешкото коварство.

Поддал се на първия си порив на убиец, Четириногия налетя насреща й с раззината челюст, открил седефенобялата вътрешност на устата си и само с едно смукване я нагълта — ведно с приготвената сонда за извличане на хипоталамуса му и портативния й звуковизор, ведно с безполезния й вече харпун.

Не дочака бързащите на помощ водолази, които въпреки изричната й забрана я бяха следвали отдалеч. С неподозирана пъргавина изгъна тромавото си туловище и пое назад, дори неусетил, че е позаситил глада си с тая незначителна хапка.

Успя да им избяга, успя отново да се прикрие от преследващия го китолокаторен лъч, въпреки че вече усещаше в доскоро неуморимото си тяло, засегнато леко от отровата, странна слабост, непознато потръпване на мускулите, скованост.

И страх, непознат преди това страх…