Свидетел в смъртта

Единайсета глава

Понякога Ив оставаше да работи у дома, което имаше няколко предимства. Компютърът й беше много по-мощен от новата машина, която й бяха отпуснали след двегодишно ходене по мъките. Спокойната атмосфера й помагаше да се съсредоточи, освен това нямаше опасност кафето да се свърши.

Днес възнамеряваше да започне с нещо приятно. Застана в средата на кабинета си и насмешливо огледа стария компютър, към който изпитваше искрена ненавист.

— Настъпи последният ти час — обърна се към машината, сякаш говореше на живо същество. — Дали да те унищожа бавно и систематично или смъртта ти да бъде бърза и лека? — Тя замислено се разходи около компютъра. — Трудно ми е да взема решение. Толкова отдавна чакам този момент… — Усмихна се зловещо и запретна ръкави.

— Какво е това? — Рурк стоеше на вратата между двата кабинета.

— Зло, което доскоро тровеше живота ми. Сатаната на технологията. Имаме ли чук?

Рурк влезе в кабинета, разгледа компютъра, поставен на пода, и отговори:

— Ще се намери. Мисля, че имаме няколко видове.

— Всичките ми трябват — малки, големи, за разбиване на стени и всякакви други размери.

— Мога ли да попитам за какво са ти необходими?

— Ще разбия проклетата машина, докато стане на пух и прах.

— Х-м-м. — Той коленичи и огледа старовремския компютър — Кога довлече този боклук?

— Току-що. Беше в багажника на колата. Дали да не го залея с киселина? С удоволствие ще го наблюдавам как се разтапя и изчезва.

Рурк безмълвно извади от джоба си чантичка с инструменти, отвори я и извади отвертка, после ловко отстрани корпуса на компютъра.

— Хей! Какво правиш?

— От десет години не съм виждал подобна машина. Направо не вярвам на очите си. Погледни — всичко е корозирало. Божичко, каква допотопна система…

Ив се доближи и го плесна през ръцете:

— Остави го! Мой си е! Искам да го унищожа!

— Овладей се, скъпа — разсеяно промълви Рурк и бръкна още по-дълбоко. — Ще го подаря на изследователския отдел.

— Няма да ти позволя. Трябва да го смажа, иначе има опасност да му се родят потомци.

Рурк се усмихна и сръчно постави корпуса.

— Това е прекрасно средство за обучение. Хрумна ми страхотна идея — ще го дам на Джейми.

— Още ли не си забравил това дете-чудо? Спомням си, че беше истински гений в областта на електрониката.

— От време на време му давам работа.

— Как е възможно? Той е още хлапе.

— Но е много умен. Предпочитам да го включа в моя екип, иначе конкурентите ще ми го отнемат. Любопитно ми е какво ще направи с тази антика.

— Не си давам компютъра! Искам да го унищожа!

Рурк едва не се изсмя с глас. Никога не беше виждал съпругата си да капризничи.

— Успокой се, мила моя. Ще намеря друг предмет, върху който да излееш гнева си. — Прегърна я и добави: — Знам и друг способ, чрез който да успокоиш опънатите си нерви.

— Сексът няма да ми достави същото удоволствие.

— Предизвикваш ли ме? Ако искаш, може да опитаме. — Наведе се и ухапа брадичката й. Ив изруга, в следващия миг той впи устни в нейните и главата й се замая от страстната му целувка.

— Добре… Признавам, че те бива, но… какво правиш?

— Ще заключа вратата, после ще…

— Съгласна съм. Вземи проклетата машина. — Тя отстъпи назад и се опита да си поеме дъх. Сърцето й лудо биеше, кръвта бушуваше във вените й. — Но час по-скоро я махни от очите ми.

— Благодаря. — Той взе ръката й и засмука пръстите й, без да откъсва поглед от нея. Целунеше ли я веднъж, страстта му се възпламеняваше, копнееше за ласките й. Прегърна я с намерението да я отведе в кабинета си.

В този момент влезе Пийбоди.

— Извинете. — Извърна очи и се загледа в тавана. — Нямаше да нахлуя без предупреждение, но Съмърсет ми каза да се кача направо.

— Добро утро, Пийбоди — каза Рурк и целуна по челото намръщената си съпруга. — Искаш ли кафе?

— Сама ще си налея. Не ми обръщайте внимание. Коя съм аз? Някаква си помощничка. — Тя прекоси помещението, като заобиколи отдалеч Ив, и влезе в кухнята.

— Разтревожена е — промълви Рурк, като слушаше как Пийбоди гневно мърмори, докато програмира автоготвача.

— Още не се е събудила напълно. Ще й мине след първото кафе. Махни този боклук от кабинета. Пречи ми да работя.

Той вдигна компютъра и изненадано изпъшка:

— Божичко, тежи като олово! Ще работя у дома до обяд — подхвърли през рамо, влезе в своя кабинет и затвори вратата.

Ив мислено се упрекваше заради слабостта си. Беше почувствала силна възбуда, като видя как играят мускулите му. Утеши се с мисълта, че сигурно нямаше да го пожелае, ако не я беше целунал.

— Пийбоди, донеси и на мен чаша кафе.

Седна зад бюрото, нареди на компютъра да отвори файла на Дрейко. „Сортира“ получената информация в отделни списъци на заподозрените и на свидетелите, на събраните веществени доказателства и резултатите от лабораторните анализи и нареди данните да бъдат представени на мониторите, които заемаха цялата стена. Като чу стъпките на Пийбоди, която в работно време винаги носеше тежки униформени обувки, заговори:

— Снощи гледах записа на пиесата и ми хрумна нещо.

— Ето кафето ви, лейтенант. Желаете ли да включа записващото устройство?

— Моля? — Ив се взираше в мониторите и се опитваше да систематизира информацията, запечатана в съзнанието й, ала леденият тон на помощничката й я разсея. — Не, не записвай, само те осведомявам. — Обърна се и забеляза, че както обикновено Рурк има право — Пийбоди наистина беше разтревожена. Мислено си заповяда да не се намесва в личния й живот и отново седна зад бюрото. — Установихме времето, когато е била извършена размяната. Реквизитният нож се вижда на този кадър. Компютър, покажи на пети монитор визуално веществено доказателство 61Б.

— Забелязвам, че сте обозначили и записали това веществено доказателство. — Тонът на Пийбоди беше леден като февруарски вятър.

— Да… — Ив сви рамене. Поведението на помощничката й я караше да изпитва чувство за вина. — Имаш ли някакви възражения?

— Само допълвам моите данни, лейтенант. Доколкото ми е известно, обозначаването и записването на веществените доказателства е мое задължение.

„Какво й става?“ — помисли си Ив и изрече с нетипична любезност:

— Не съм ти наредила да не изпълняваш задълженията си. Както виждаш, осведомявам те за всичко.

— Не е вярно!

— За какво намекваш?

— Снощи се наложи да се върна в управлението. — Пийбоди премълча причината, поради която е решила късно вечерта да се захване за работа. — Докато преглеждах информацията по случая, ми направи впечатление, че някои визуални веществени доказателства вече са обозначени и са засекретени. До вчера не ми беше известно, че пазите в тайна от помощничката си и от целия екип сведения, свързани с разследването. Извинете, че ви го казвам, лейтенант, но този начин на работа ще затрудни мен и другите ви сътрудници.

— Престани да важничиш, госпожице. Засекретила съм определени сведения, защото съм преценила, че е целесъобразно. Не съм длъжна да ти давам отчет!

Лицето на Пийбоди пламна от гняв, но тонът й остана леден:

— Разбрах го едва сега, лейтенант.

— Не се прави на обидена, приятелко.

— Обичате да се налагате, нали?

— Точно така. Имам по-висок чин от теб и ръководя разследването, затова ще налагам мнението си.

— В такъв случай трябваше да посъветвате лицето Чарлс Мънро да си държи езика зад зъбите. Нали така?

Ив едва не заскърца със зъби. „Направи добро и за награда ще получиш плесница“ — помисли си.

— Според мен лицето Чарлс Мънро няма нищо общо с този случай. Ето защо не намерих за необходимо да те осведомя за разговора ни. Изобщо не ти влиза в работата.

— Грешите, лейтенант. Засяга ме и то много, защото сте го разпитвали за нашите взаимоотношения.

— Не съм го разпитвала! — Ив започваше да губи търпение. — Съвсем доброволно ми разказа всичко… от игла до конец.

Двете се бяха изправили, само бюрото ги разделяше. Ив беше пребледняла от гняв, помощничката й бе пламнала от ярост.

В този момент в кабинета влезе Макнаб и като видя как заплашително са се навели една към друга, сякаш всеки момент ще се впуснат в юмручен бой, подсвирна и извика:

— Момичета, успокойте топката!

Двете дори не го погледнаха, а в един глас изреваха:

— Вън!

— Добре, добре, веднага изчезвам.

Ив се втурна към вратата и с трясък я затвори, още повече раздразнена от любопитството, изписано на лицето му.

— Седни! — нареди на Пийбоди.

— Предпочитам да остана права.

— А пък аз предпочитам да те изритам отзад, но се въздържам. — За да излее гнева си, Ив яростно задърпа косата си, докато болката й помогна да се овладее. — Стой права, щом искаш. Пък и как ще седнеш с тази пръчка в задника, дето се появява всеки път, когато спомена лицето Чарлс Мънро. Значи искаш да те информирам за всичко, да нямам тайни от теб. Веднага ще изпълня желанието ти. — За миг замълча, за да се овладее напълно. — В деветнайсет и трийсет на 26 март двамата с Рурк посетихме Арина Мансфийлд в апартаменти й в хотел „Палас“. В гореупоменатия апартамент офицерът ръководещ разследването, завари лицето Мансфийлд в компанията на някой си Чарлс Мънро, лицензиран жиголо. Потвърдено бе, че въпросният Мънро само упражнява професията си и няма нищо общо с убития или със случая. Обясненията на госпожица Мансфийлд относно присъствието му бяха отбелязани в записа на разпита и бяха засекретени от лейтенант Далас с цел да спести неудобството на твърдоглавата си помощничка.

Ив измарширува до бюрото, взе чашата си, отпи голяма глътка кафе и нареди:

— Включи го в протокола!

Пийбоди седна на най-близкия стол. Устните й трепереха, подсмърчаше.

— Да не си посмяла! — Ив изпадна в паника и заплашително размаха пръст. — Никакво циврене. Плачът забранен през работно време.

— Извинете… — избърбори Пийбоди и шумно издуха носа си кърпичката. — Побеснях от гняв, почувствах се толкова унизена, защото Чарлс ви е казал, че не сме правили секс.

— Да му се не види! — Ив прокара длани по страните си. — Нима мислиш, че съм споменала това в рапорта?

— Не. Не знам. Не. — Тя отново подсмръкна. — Стига ми, че вие знаете. Излизам с него седмици наред, обаче не сме се… Никога не ми е предлагал да се любим.

— Чарлс ми обясни, че… — Ив замълча, стресната от ужасеното възклицание на помощничката си. Очевидно тактиката е погрешна. Но как се постъпва в подобни случаи? — Слушай, той е добър човек. Признавам, че съм била предубедена, че съм го подценявала. Искрено те обича.

— Тогава защо не е пожелал да легне с мен? — изплака Пийбоди.

— Ами… сексът не е най-важното нещо на света.

— Лесно ви е да говорите. Омъжена сте за секссимвола на столетието.

— Божичко, как ти хрумна да го кажеш?

— Това е самата истина. Рурк е красив, с божествено тяло, умен, сексапилен и… и опасен. Обича ви. Не, направо ви обожава. Би скочил пред огромен автобус, за да ви спаси.

— Големите автобуси се движат бавно — промърмори Ив и с облекчение забеляза, че помощничката й се усмихва през сълзи.

— Знаете за какво намеквам — измърмори Пийбоди.

— Да. — Ив погледна вратата между двата кабинета и внезапно усети прилив на обич към съпруга си. — Избий си от главата, че Чарлс не те харесва. Работата е там, че… — „Да му се не види, защо доктор Майра не е тук, за да се намеси?“ — помисли си, но опита да се справи с положението. — Той сподели с мен, че прекалено много те уважава.

Пийбоди смачка на топка носната си кърпичка и избърса сълзите си:

— Писна ми да ме уважават. Истината е, че не привличам мъжете. Знам, че не съм нито красива, нито много умна.

— Умът ти сече като бръснач, освен това изглеждаш много добре.

— Обаче не съм секси.

— Разбира се, че си сексапилна! — нетърпеливо възкликна Ив. Идиотският разговор започваше да я изнервя. Все пак заобиколи бюрото и потупа по главата помощничката си.

— Ако бяхте мъж или си падахте по жени, щяхте ли да правите секс с мен?

— Разбира се. Щях моментално да те сваля.

— Наистина ли? — Пийбоди се усмихна през сълзи и избърса очите си. — Макнаб не може да ми се насити.

— Млъкни. Не искам и да чуя за половия ти живот с Макнаб.

— Моля ви да запазите в тайна от него, че с Чарлс не се чукаме.

— Кълна се, че няма да го научи от мен.

— Благодаря. Извинете за скандала, лейтенант. След като Чарлс ми разказа за разговора ви, се върнах в управлението. Трябваше да правя нещо, за да прогоня черните мисли. Едва ли предполагате как се почувствах, като се натъкнах на засекретените файлове. Не мигнах почти през цялата нощ. Все още не ми е ясно защо сте закодирали два записа и един видео диск, щом Чарлс не е казал нищо съществено.

Ив тежко въздъхна — не бе лесно да поддържа приятелски отношения с любопитната си помощничка.

— Единият рапорт и видео дискът не засягат Чарлс — обясни и си помисли, че Пийбоди има право — спестяването на истината и увъртането само затрудняват разследването. — Свързани са с Надин.

— Знаех си, че по някакъв начин е замесена.

— Преди години е била любовница на Дрейко. Онази вечер беше дошла да ми го каже. Като му омръзнала, приложил обичайния си метод и я зарязал. С Рурк претърсихме апартамента му и открихме колекция от домашни видеофилми. Дискът, който засекретих…

— Ясно. Онзи боклук е заснел как чука Надин. — Пийбоди вдъхна. — Надин не е заподозряна, запечатили сте диска, за й спестите унижението. Още веднъж моля да ме извините заради несправедливите обвинения, които ви отправих.

— Да забравим случилото се. Отиди в банята да си наплискаш лицето, иначе Макнаб ще си помисли, че съм те напляскала.

— Добре. — Пийбоди притисна клепачите си с върховете на пръстите си. — Божичко, чувствам се като кръгла глупачка.

— Радвам се да го чуя. Хайде, стегни се. Отивам да измъкна Макнаб от скривалището му. Време е да се залавяме за работа.

— Слушам, лейтенант.

Скоро след като се събраха в кабинета, пристигна и Фийни. Той също беше изгледал записа на пиесата и бе увеличил или рефокусирал някои кадри. Благодарение на „магията на електрониката“ бе потвърдено времето, когато ножовете са били разменени.

На големия стенен монитор се виждаха две снимки на сцената, изобразяваща съдебна зала. Фийни застана пред екрана и посочи едва забележимите разлики между ножовете и мястото, на което бяха поставени.

— Престъпникът е подбрал нож, който е почти точно копие на реквизитния. Разликата може да се забележи само при внимателен оглед.

— Ами отговорникът за реквизита? — попита Макнаб. — Как не е установил размяната?

— Той само е проверил дали ножът е на мястото си. По време на представлението декорите на сцената в съдебната зала не са били сменяни. Човекът щеше да забележи, че ножът липсва — добави Фийни. — В показанията си твърди, че е проверил декорите и реквизитите веднага след смяната на сцената и още веднъж преди повторната смяна.

— Следователно престъпникът е разполагал с около пет минути. — Ив забарабани с пръсти по чашата си. — Дори с по-малко време, ако приемем, че Куим е забелязал нещо подозрително в паузата за смяна на декорите. Извършителят е имал около три минути, за да скрие реквизитния нож и да се върне на сцената или зад кулисите.

— Трябвало е да чака. — Пийбоди присви очи. — Да чака с надеждата, че никой няма да забележи подмяната. Да чака трийсет минути, докато Кристин Воул сграбчи ножа и го забива в гърдите на неверния си съпруг. Кой би могъл да издържи такова напрежение?

— Нашият убиец е търпелив и действа методично. Сигурно е изпитвал удоволствие да наблюдава как Дрейко се перчи на сцената, без да подозира, че след половин час ще бъде мъртъв. Да, сигурна съм, че много се е забавлявал. — Ив остави чашата си и се подпря на бюрото. — Снощи Рурк каза нещо, което се запечата в съзнанието ми: „Животът подражава на изкуството.“

Пийбоди почеса носа си и избърбори:

— Не е ли обратното?

— В случая не е. Защо престъпникът е замислил толкова сложен план. Съществуват много по-лесни и по-малко рисковани начини да ликвидираш някого. Според мен пиесата символизира нещо за убиеца. Любов и омраза, двуличие, саможертва и отмъщение. Връзката между Ленард и Кристин Воул има дълга предистория. Може би Дрейко и убиецът са свързани по някакъв начин, може би в миналото се е случило нещо, което е възбудило омразата на престъпника.

Фийни кимна, схруска няколко захаросани бадемчета и промърмори:

— Мнозина от актьорите и от техническия персонал и друг път са работили с Дрейко. Театърът е като малък свят, в който хората се познават.

— Сигурна съм, че не става въпрос за професионална завист, а за лично отмъщение. На пръв поглед Воул е красив, очарователен и дори малко наивен, ала постепенно става ясно, че всъщност е безсърдечен използвач. Същото се отнася и за Дрейко. Спрямо кого е извършил предателство? Чий живот е съсипал?

— Ако съдим по свидетелските показания, няма човек, когото този тип да не е прекарал — намеси се Макнаб. — Никой не се престори, че храни топли чувства към него.

— Налага се да направим по-обстойни проучвания. Започваме с актьорите, Фийни, на теб възлагам да надникнеш в миналото им. Провери дали Дрейко е разбил нечий брак, дали е допринесъл за фалита на някого. Възможно е да е прелъстил нечия сестра, да е провалил кариерата на свой колега. Макнаб ще ти помага. Ние с Пийбоди отново ще разпитаме актьорите.

Ив реши да започне с Карли. Кой знае защо още след първия разговор изпитваше смътно подозрение към нея.

Актрисата живееше в модерна, строго охранявана сграда. Партерът беше зает от магазини за луксозни стоки, зданието бе опасано от панорамни ескалатори. Подът на просторното фоайе беше облицован със сиво-сини плочки, украсата се състоеше от декоративни растения, засадени в саксии, а охранителното устройство умело беше замаскирано сред преплетените геометрични фигури, които украсяваха едната стена.

Когато Ив се приближи, от устройството се разнесе мелодичен мъжки глас:

— Добро утро. Каква е целта на посещението ви на жилищния комплекс „Бродуей Вю“?

— Искам да се срещна с госпожица Карли Ландсдаун.

— Един момент, моля. — Засвириха цигулки, след секунди отново заговори гласът на робота: — Благодаря, че изчакахте. Госпожица Ландсдаун не ни е предупредила, че очаква посетители. Ако желаете, ще се свържа с нея и ще я попитам дали е съгласна да ви приеме. Моля, кажете името си и покажете картата си за самоличност.

— Карта ли искаш? Ето ти една карта! — Тя вдигна значката си пред миниатюрния окуляр на камерата. — Кажи на госпожица Ландсдаун, че лейтенант Далас не е свикнала да чака във фоайето.

— Да, лейтенант. Един момент, моля. — Дочу се същата мелодия, а Ив изскърца със зъби и промърмори:

— Ненавиждам тези префърцунени охранителни системи. А като чуя концерт за струнни инструменти, ми идва да открия високоговорителите и да ги изтръгна.

— А на мен музиката ми харесва — обади се Пийбоди. — Напомня ми за мама — тя свири на цигулка — добави, а Ив втрещено я изгледа.

— Благодаря, че изчакахте. Госпожица Ландсдаун с удоволствие ще ви приеме, лейтенант Далас. Моля, използвайте асансьор №2. Достъпът ви в сградата е разрешен. Желая ви успешен ден.

— Мразя ги тези фалшиви пожелания — намръщи се Ив и поведе помощничката си към асансьора. Вратите се плъзнаха встрани, прозвуча същата мелодия, изпълнявана от цигулки, заговори приятен мъжки глас: „Добре дошли в жилищен комплекс «Бродуей Вю». Сградата разполага със собствени системи за водоснабдяване, вентилация и отопление. Ако желаете да разгледате зданието, ще ви бъде издаден пропуск. Не пропускайте да посетите забележителния фитнес и балнеоложки център, където се извършват козметични и лечебни процедури. Достъпът до търговския комплекс е осигурен чрез входовете откъм улицата и от самата сграда, приемат се всякакви дебитни карти. Насладете се на кулинарното изкуство на готвачите в трите луксозни ресторанта — предварителната резервация е задължителна. На онези, които бързат предлагаме да посетят кафенето «Таймс Скуеър».“

— Няма ли да млъкне този досадник? — процеди Ив.

— Питам се дали има плувен басейн — замислено каза помощничката й.

„Ако желаете да наемете жилище в нашия уникален комплекс, наберете 94 на всеки вътрешен видеотелефон и един от нашите служители с удоволствие ще ви покаже нашите апартаменти.“

— Предпочитам жива да ме одерат — отсече Ив.

— Питам се дали предлагат всички удобства на модерното жилище — промърмори Пийбоди.

„Моля, завийте вляво и продължете по коридора до апартамент 2008. Желаем ви приятен ден.“

Слязоха от асансьора и завиха наляво, следвайки инструкциите на безплътния глас. Вратите на апартаментите бяха на голямо разстояние една от друга, коридорът беше просторен. Личеше, че проектантите на сградата не са били принудени да се съобразяват с ограничено пространство. Неприятно подозрение жегна Ив — нищо чудно зданието да е собственост на съпруга й.

Карли отвори вратата, преди да позвънят. Носеше тъмносин пеньоар и розови чехли, обути на бос крак. Обаче гримът и прическата й бяха изрядни.

— Добро утро, лейтенант. — Тя се облегна на рамката на вратата, позата й беше преднамерено предизвикателна. — Много мило, че сте се отбили да ме посетите.

— Станали сте рано — отбеляза Ив. — А пък аз си мислех, че актрисите обичат да се излежават.

За миг предизвикателната усмивка на Карли помръкна, сетне тя се овладя и отстъпи, за да им направи път.

— Днес имам представление — обясни. — Траурната церемония в памет на Ричард.

— Нима за вас това е представление?

— Разбира се. Трябва да се преструвам на опечалена и да изговоря куп баналности. Няма как — медиите очакват сълзи и покрусени от скръб лица. — Покани ги да седнат на тапицирания в зелено диван в дневната и продължи монолога си: — Спокойно можех да изиграя пред вас ролята на съсипана от мъка жена, и то много убедително, но реших, че само ще ви загубя времето и ще пропилея таланта си. Ще пиете ли по чаша кафе?

— Не. Забелязвам, че не сте особено разтревожена, задето сте замесени в разследване на убийство.

— Защо да се притеснявам, след като съм невинна? Пък и това е добра школа за мен. Кой знае, може да ми предложат роля на заподозряна в престъпление.

Ив се приближи до големия прозорец и смаяно повдигна вежди — от тук се разкриваше изумителна гледка към Таймс Скуеър. Анимираните рекламни пана обещаваха приказни удоволствия, небето гъмжете от различни летателни средства.

Ако погледнеше надолу, преодолявайки аерофобията си, щеше да види готическите островърхи кули на театър „Ню Глоуб“.

Без да се обърне, попита:

— Защо бихте убили човек?

— Защо ли? — Карли се настани на канапето. Очевидно словесния двубой й допадаше. — Ако става въпрос за пиесата, то подбудите зависят от жертвата. Но в истинския живот бих убила бившия си любовник, който се е отнесъл зле с мен. Бих го сторила за отмъщение и защото би ми доставило удоволствие.

— А може би и заради наранената ви гордост — подхвърли Ив и се обърна, преди Карли да си придаде безразлично изражение.

— Може би. Сигурно се интересувате дали Ричард е наранил самолюбието ми. Да, нанесе ми тежки рани, но аз умея да ги лекувам, лейтенант. Нито един мъж не заслужава дълго да страдаш за него.

— Обичахте ли го?

— Някога си въобразявах, че съм лудо влюбена в него. После с изненада установих колко лесно обичта се превръща в омраза. Ако възнамерявах да го убия, едва ли бих измислила по-коварен план. Но за нищо на света не бих отстъпила другиму удоволствието да нанеса фаталния удар.

— Оставам с впечатлението, че възприемате насилствената смърт като някакво забавление.

— Искате ли да се престоря на опечалена? Повярвайте, лейтенант, способна съм още сега да зароня крокодилски сълзи. — Тя продължаваше да се усмихва, ала в очите й проблясваха гневни пламъчета. — Но няма да го направя. Прекалено много уважавам себе си, пък и вас, за да прибегна до толкова изтъркан трик. Не съжалявам, че Ричард е мъртъв. Обаче не съм виновна за убийството му.

— Не съжалявате и за Лайнъс Куим, нали?

Предизвикателното изражение на Карли се смекчи:

— Не го познавах добре, но ми е мъчно за него. Не вярвате, че е организирал убийството на Ричард, а после е посегнал на живота си, иначе нямаше да сте тук. Аз също не вярвам във вината му. Според мен този вечно намръщен човечец не забелязваше нито Дрейко, нито другите актьори — смяташе ни за част от декора. Смъртта чрез обесване е мъчителна, нали? Не е умрял бързо като Ричард.

— Да, тази смърт наистина е бавна.

— Ужасявам се от страданието.

Ив си помисли, че за пръв път Карли говори като нормално човешко същество.

— Съмнявам се, че онзи, който е нахлузил примката на шията му, се е замислил дали жертвата му ще страда. Госпожице Ландсдаун, тревожи ли ви поверието, че едно нещастие не идва само?

Актрисата навярно щеше да отвърне подигравателно, но погледът на Ив я принуди да бъде искрена:

— Да, разтревожена съм. Хората, свързани с театъра, са суеверни и аз не правя изключение. Никога не казвам заглавието на шотландската пиеса, не подсвирквам в гримьорната и не пожелавам успех на колега. Ала суеверията не ще ми попречат да се върна на сцената, когато възобновим представленията. Не ще им позволя да променят живота ми. Откакто се помня, мечтая да бъда актриса. Не обикновена актриса — добави с усмивка, — а звезда. На път съм да осъществя мечтата си и няма да се отклоня от набелязаната цел.

— Вниманието, което медиите отделят на постановката заради убийството на Дрейко навярно ще ви помогне да осъществите амбициите си.

— Убедена съм. Ако мислите, че няма да се възползвам, погрешно сте ме преценили.

— Преценката ми е съвсем точна. — Ив се огледа. — Прави ми впечатление, че живеете доста охолно, макар още да не сте постигнали целта си.

— Обичам охолния живот. — Карли сви рамене. — За щастие имам щедри родители, които са учредили попечителски фонд на мое име. Както вече ви казах, не обичам страданието. Не съм от хората, които са готови да гладуват в името на изкуството. Разбира се, това не означава, че не се старая да се усъвършенствам като актриса. Само обичам удобствата.

— Дрейко идвал ли е тук?

— Веднъж или два пъти. Предпочиташе да го посещавам в неговия апартамент. Като се замисля, разбирам, че там се е чувствал господар на положението.

— Знаели ли сте, че той притежава запис на онова, което правите в леглото?

Думите й улучиха право в целта. Вече беше опознала актрисата и знаеше кога реакциите й са искрени. Очите на Карли се разшириха, тя пребледня като платно и възкликна:

— Не може да бъде!

— В спалнята му е била монтирана скрита камера. Открихме колекция от видео дискове, на които е заснет той с различни партньорки. Записът с ваше… участие е направен през февруари. Направи ми впечатление, че използвате приспособление от черна кожа и…

Карли скочи от канапето и извика:

— Престанете! Доставя ви удоволствие, нали?

— Грешите, драга. Сигурна съм, че не сте знаели за камерата.

— Не, не подозирах какво е намислил — тросна се актрисата. — Ако го беше предложил, сигурно щях да се съглася — струва ми се интригуващо. Обаче побеснявам от факта, че записът е направен без мое съгласие. Че някакви си ченгета ще го гледат и ще си правят удоволствие за моя сметка.

— Досега съм го гледала само аз и не изпитах никакво удоволствие. Не сте единствената жена в леглото му, госпожице Ландсдаун, която е и „звезда на порнофилм“.

— Извинете за грубостта, но хич не ми пука, че не съм единствената. — Тя притисна слепоочията си, докато се поовладя. — Какво трябва да направя, за да получа този диск?

— В момента нямам право да ви го върна, защото е веществено доказателство. Засекретила съм го и никой няма да гледа записа, освен ако е абсолютно необходимо. Когато разследването приключи и невинността ви бъде доказана, ще се погрижа да ви върнат диска.

— Убедена съм, че предлагате най-благоприятния за мен вариант — въздъхна Карли. — Благодаря ви.

— Последен въпрос, госпожице Ландсдаун. Когато сте били с Ричард Дрейко, използвали ли сте наркотици като средство за сексуално стимулиране или с друга цел?

— Не вземам наркотици. Разчитам на собственото си въображение, не на дрогата.

„Друсала си се — мислеше си Ив. — Но допускам, че не си знаела какво е пуснал Дрейко в твоята чаша с шампанско.“