Свидетел в смъртта

Втора глава

— Питам се дали ще се съгласиш да ми помогнеш… — обърна се Ив към Майра, докато „метачите“ извършваха огледа на местопрестъплението. Мъртвецът вече беше поставен в найлонов чувал и откаран в моргата.

— Готова съм — отговори психиатърката. — Какво искаш да направя?

— Двайсетина униформени полицаи записват имената и адресите на зрителите. — Не й се мислеше какъв непосилен труд й предстои, докато прочете две хиляди свидетелски показания. — Необходимо е обаче да разпитаме главните участници в драмата. Иска ми се да науча повече за взаимоотношенията им, преди да са потърсили съвет от адвокатите си.

„Какво нахалство да убиеш човек пред очите на две хиляди зрители“ — помисли си тя, докато оглеждаше декорите, залата на много нива с тапицираните с кадифе седалки, откъдето публиката със затаен дъх бе наблюдавала събитията, развиващи се на сцената.

Убиецът безсъмнено беше изключително самоуверен. И много умен.

— Хората ти се доверяват — продължи. — Иска ми се да предразположиш Арина Мансфийлд.

— Ще се постарая.

— Благодаря. Пийбоди, ти идваш с мен.

Прекоси сцената и мина зад кулисите, където гъмжеше от полицаи. Цивилните се бяха настанали в гримьорните или се бяха събрали на групички и мълчаливо наблюдаваха работата на униформените.

— Каква е вероятността до сутринта медиите да не научат за случилото се?

Пийбоди я погледна в очите и отговори:

— Вероятността е равна на нула, лейтенант, дори това предположение е прекалено оптимистично.

— Много ме успокои — въздъхна Ив и махна на един униформен полицай: — Поставете охрана на входа и изхода.

— Вече се охраняват, лейтенант.

— Никой, дори ченгетата, не бива да напуска сградата. Не допускайте вътре външни лица, особено репортери. Ясно ли е?

— Да, лейтенант.

Ив тръгна по тесния коридор и леко се усмихна, като видя златните звезди, залепени на някои врати. Спря пред вратата с табелка с името на Арина Мансфийлд, почука и влезе. Като видя съпруга си да седи на широкото, тапицирано с тъмносиня дамаска канапе и да държи ръката на актрисата, само повдигна вежди.

Арина още не беше свалила тежкия грим, който се беше размазал от сълзите й. Въпреки това беше ослепително красива. Погледна към Ив и в очите й проблесна страх:

— Божичко! Ще ме арестувате ли?

— Налага се да ви задам няколко въпроса, госпожице Мансфийлд.

— Забраниха ми да се преоблека. Костюмът ми е изцапан с неговата кръв… — Ръката й се сви в юмрук. — Вече не издържам!

— Съжалявам за недоразумението. Доктор Майра, помогнете на госпожицата да свали костюма. Пийбоди ще го опакова, за да бъде приложен към веществените доказателства.

— Разбира се.

— Рурк, моля те, излез. — Ив отвори вратата.

— Не се безпокой, Арина. Лейтенант Далас ще разбере кой е виновникът за случилото се. — Той окуражително стисна ръката на актрисата и тръгна към вратата. Ив го последва в коридора и прошепна:

— Помолих те да си отваряш очите на четири, не да флиртуваш с главната заподозряна.

— Беше изпаднала в истерия и едва успях да я успокоя. Повярвай, че флиртът не ми е доставил голямо удоволствие. — Той въздъхна и добави: — Бих дал всичко на света за едно голямо бренди.

— Прибери се у дома. Нямам представа колко време ще ми отнеме разпита на актьорите.

— Мисля, че и тук ще намеря нещо за пиене.

— Прибери се у дома — повтори тя. — Нямаш работа на местопрестъплението.

— Скъпа моя, не съм сред заподозрените, а театърът е мой. Сам решавам докога да остана. — Прокара пръст по страната й и излезе.

— Винаги правиш каквото пожелаеш — промърмори Ив и се върна в гримьорната. Хрумна й, че думата „гримьорна“ не подхожда за голямото и луксозно обзаведено помещение. Тройното огледало беше обрамчено от електрически лампички, върху дългия кремав плот бяха подредени бурканчета и туби с кремове, гримове, шишенца с парфюми. Обзавеждането се състоеше от широкото канапе, няколко удобни кресла, голям хладилник, автоготвач и малка комуникационна система. Дрехите и театралните костюми на актрисата бяха в големия дрешник, чиято плъзгаща се врата беше отворена. И там цареше същият ред като на плота с гримовете. На масичките в ъглите на гримьорната бяха поставени вази с цветя. Силният аромат напомняше на Ив за сватбени церемонии… и за погребения.

— Благодаря. Много благодаря. — Арина едва забележимо потръпна, докато Майра й помагаше да облече дълъг бял халат. — Едва ли щях да издържа в онези дрехи… Ще разрешите ли да сваля и грима? — Тя притисна длан до шията си. — Искам да се почувствам нормално… доколкото е възможно, разбира се.

— Ще ви изчакам. — Ив се настани на удобното кресло. — Разговорът ни ще се записва. Разбирате ли?

— Нищо не разбирам. — Арина въздъхна и седна на тапицирания стол пред огледалото. — Съзнанието ми е замъглено, имам усещането, че сънувам, че всичко това в действителност не се е случило.

— Напълно нормална реакция — намеси се Майра. — Най-добре е да говорите за онова, което е предизвикало шока, да обсъдите с някого подробностите, за да преодолеете стреса.

— Навярно имате право. — Актрисата се обърна към огледалото и заговори на Ив, чието лице също се отразяваше в кристалната повърхност: — Ще ме разпитвате и разговорът ще бъде записван. Добре. Да приключим с тази кошмарна история.

— Включи записващото устройство, Пийбоди. Лейтенант Ив Далас разпитва Арина Мансфийлд в гримьорната й в театър „Ню Глоуб“. Присъстват полицай Дилия Пийбоди и доктор Шарлот Майра.

Докато актрисата сваляше грима си, Ив й прочете правата.

— Госпожице Мансфийлд, разбирате ли какви са правата и задълженията ви?

— Да… и това само подсилва кошмара. — Актрисата затвори очи, опита се да си представи затрупано с девствен сняг безкрайно поле, потънало в тишина, но образът на окървавения труп отказваше да се заличи от съзнанието й. — Наистина ли е мъртъв? Ричард наистина ли е мъртъв?

— Да.

— Убих го! Прободох го с нож! — Тя потрепери като лист. — Прободох го! — Отвори очи и срещна погледа на Ив в огледалото. — Поне десетина пъти репетирахме тази сцена. Всеки жест бе пресметнат така, че да окаже най-силно въздействие. Какво се случи? Защо острието не се скри? — В очите й за пръв път проблесна гняв. — Как е възможно да се разиграе такава трагедия?

— Отново изиграйте сцената. Представете си, че сте Кристин, че сте се жертвали, за да спасите съпруга си. А след като отървава кожата, той най-безочливо демонстрира връзката си с много по-млада от вас жена и показва, че пет пари не дава за съдбата ви.

— Обичах го до лудост. Той бе едновременно мой любовник, съпруг и дете. — Арина вдигна рамене. — Ето, че неволно се вживях в ролята. Кристин наистина обича Ленард Воул. Знае какъв е бил, какво е сторил, но е готова да умре за него — толкова всеотдайна е любовта й. — Тя изхвърли използваните тампони в улея за рециклиране и се обърна с лице към Ив и Майра. Очевидно се беше поуспокоила. Беше бледа като платно, клепачите й бяха зачервени и подпухнали, ала все пак беше неземно красива. — В този момент всяка зрителка е на нейна страна. Дори да не е изпитвала подобна любов, всяка жена тайно мечтае за същото преживяване. Кристин разбира, че след като се е жертвала за съпруга си, той е готов да я захвърли като непотребна вещ. Когато осъзнава истинската му същност, грабва ножа. — Тя вдигна юмрук, сякаш стискаше въображаем нож. — Не мислете, че го прави от отчаяние. Не, тази жена не е пасивна, тя се подчинява на внезапните импулси. Прегръща подлеца и забива ножа. В душата й властват две противоречиви чувства — любов и омраза в най-крайната им степен. — Втренчи се в протегнатата си ръка и отново затрепери. — Господи! Не може да бъде! — Рязко отвори едно от чекмеджетата на тоалетката.

За частица от секундата Ив се озова до нея и я сграбчи за китката.

— Аз… само… само още си взема цигара — прошепна актрисата. — Зная, че в сградата е забранено да се пуши, но няма да издържа без цигара. — Отблъсна ръката на Ив и добави: — Не можете да ми забраните да запаля цигара!

Ив надникна в чекмеджето и видя десет пакета скъпи цигари с билков аромат.

— Разговорът ни се записва — заяви. — Ще бъдете глобена за нарушаване на правилника. — Все пак отстъпи назад и позволи на актрисата да си вземе цигара.

— Нервите ми са опънати докрай — промълви Арина и се опита да запали, но ръцете й трепереха. Доктор Майра взе запалката и я щракна. — Благодаря. Сега ще се успокоя. — Актрисата жадно вдъхна дима. — Извинете. По принцип не съм толкова… мекушава. Мекушавите не оцеляват в света на театъра.

— Справяте се отлично — намеси се Майра. Говореше тихо и спокойно. — Ще се почувствате много по-добре, след като обсъдите случилото се с лейтенант Далас.

— Не знам какво да кажа — обърна се Арина към психиатърката, която очевидно беше спечелила доверието й. — Случи се и туй то…

— Когато грабнахте ножа — прекъсна я Ив, — усетихте ли някаква разлика?

— Разлика ли? — Тя примигна. — Не. Беше поставен с дръжката към мен, за да го взема по-лесно. За миг задържах ръката си във въздуха, та потресените зрители да видят острието. Един прожектор е насочен така, че светлината да се отрази от стоманената повърхност. После се хвърлям към Ленард, от когото ме делят само две крачки. Хващам го под мишница с лявата си ръка, замахвам с дясната, после… — Тя замълча, дръпна от цигарата си и продължи: — Когато ножът се допре до гърдите му, острието хлътва навътре, но преди това пробожда торбичката с червена боя, която минава за кръв. Оставаме прегърнати за частица от секундата, после присъстващите в съдебната зала се спускат към мен.

— Какви бяха отношенията ви с Ричард Дрейко?

— Моля? — недоумяващо попита актрисата. Погледът й беше замъглен, сякаш отново преживяваше ужасяващата сцена.

— Какви бяха отношенията между вас и Дрейко?

— С Ричард ли? — Арина стисна устни. Машинално масажираше шията си, сякаш думите бяха заседнали в гърлото й като бодили. — Познавахме се от няколко години и друг път сме работили заедно. Най-скорошната ни съвместна изява бе в Два пъти „притежавана“, поставена в един лондонски театър.

— Какви бяха личните ви отношения?

За миг актрисата се подвоуми, ала Ив забеляза колебанието й.

— Може да се каже, че бяхме приятели. Вече ви казах, че с него се познавахме от години. По време на съвместната ни работа в „Двойно отмъщение“ репортерите пуснаха слуха, че с Ричард сме любовници може би защото участвахме в романтична пиеса. Не опровергахме слуховете, тъй като благодарение на тях билетите за всички представления предварително бяха продадени. Тогава още бях омъжена, но зрителите вярваха, че между нас с Ричард има романтична връзка. Двамата с него се забавлявахме от вниманието на публиката.

— Отново ви питам: не сте ли били любовници?

— Повтарям, че тогава още бях омъжена, лейтенант, освен това разумът ми подсказваше, че Ричард не е човек, заради когото си струва да зарежеш съпруга си.

— Защо?

— Той е добър актьор… по-точно беше… — поправи се Арина, преглътна и за последен път дръпна от цигарата си. — Но не беше добър човек. Сигурно ще ме помислите за злобна и безчовечна… — тя отново докосна шията си, ръката й трепереше. — Чувствам се отвратително, като се изказвам така за мъртвец, но искам да научите истината. Изплашена съм до смърт. Страхувам се да не си помислите, че нарочно съм го убила.

— В момента не правя никакви заключения. Искам да ми разкажете всичко, което знаете за Ричард Дрейко.

— Добре. — Тя въздъхна, сетне засмука цигарата така, сякаш е сламка. — Ако не ви го съобщя аз, ще го научите от другите. Ричард беше голям егоист, каквито са повечето актьори… аз също. Нямах нищо против капризите му и се зарадвах на възможността да участвам заедно с него в тази пиеса.

— Познавате ли някого, който му е имал зъб?

— Според мен няма човек, свързан с постановката, когото Ричард да не е обидил или оскърбил. — Тя притисна клепачите си, сякаш да се освободи от някакво напрежение. — Естествено е мнозина да му имат зъб. Често се случва между актьорите в един театър.

Според Ив театралните актьори бяха загубени хора. Проливаха реки от сълзи и произнасяха безкрайни монолози, когато дори най-тъпият адвокат би ги посъветвал да кажат само „да“, „не“ или да си държат езика зад зъбите. Тълкуваха и разясняваха всяка изречена фраза и превръщаха смъртта на своя колега в драма, в която самите те играят главната роля.

— Посещаването на театрални постановки е истинско губене на време — сподели тя наблюденията си с Пийбоди.

— Не съм сигурна. — Помощничката й любопитно се озърташе, като че се страхуваше да не пропусне нещо. — На мен ми харесва. Погледнете прожекторите, таблото за холограмни изображения… А костюмите са страхотни, ако си падаш по антиките. Как мислите — сигурно е прекрасно да стоиш на сцената и две хиляди зрители да те наблюдават?

— Тръпки ме побиват само като си го помисля. За съжаление ще се наложи да освободим някои актьори, преди да са ни обвинили, че нарушаваме правата им.

— В никакъв случай не бива да го допуснем, лейтенант.

Ив се подсмихна и запрелиства бележника си:

— Може би ще ти е интересно да научиш, че според показанията на онези, които разпитах досега, повечето колеги са ненавиждали Ричард Дрейко. Нито един не го е заявил в очите ми, но го прочетох между редовете, докато тези лигльовци бършеха сълзите си. Ще поогледам наоколо. Кажи на униформените да освободят задържаните зрители. Дано да са записали имената и адресите на всички и да са ги предупредили, че са длъжни да ни съдействат. Още утре ще започнем да ги разпитваме.

— Къде? В полицейското управление ли?

— Засега ще ги разпитваме в домовете им. След като уредиш този въпрос, си свободна. Утре точно в осем те чакам в управлението.

Пийбоди не се отдалечи, а запристъпва от крак на крак и плахо попита:

— Вкъщи ли си отивате?

— Да… ако изобщо приключа работата си тук.

— Ако искате, ще остана да ви помогна.

— Няма смисъл. Предпочитам да започнем утре, когато сме отпочинали. От теб искам да съставиш график за разпитите — желанието ми е да разговарям колкото е възможно по-скоро с колкото е възможно повече хора. А, още нещо, ще ми се отново да побеседвам с Арина Мансфийлд.

— Слушам, лейтенант. — Пийбоди прибра бележника си и отбеляза: — Роклята ви е страхотна, но щом се приберете, трябва да изчистите кръвта и препаратите на „метачите“, иначе ще останат петна.

Ив огледа елегантната черна рокля с цепка на бедрото и недоволно промърмори:

— Изобщо не ми е до това. Да му се не види, мразя да не съм с обичайното си облекло! — Обърна се и тръгна към големия шкаф, който се охраняваше от полицай. — Дай ми ключа — обърна се към униформения. — Някой опитал ли се е да отключи това чудо?

— По едно време се появи завеждащият реквизитите — смешно старче, дето ръцете му треперят, — но като му казах да се отдалечи, веднага се подчини.

— Добре. Отиди на сцената и кажи на „метачите“, че след десет минути ще могат да започнат работа тук.

— Слушам, лейтенант.

Когато полицаят се отдалечи, Ив отключи шкафа и дръпна плъзгащите се врати. Намръщи се, като видя кутията с пури, старомодния телефон и няколко други предмета, подредени на място, обозначено с надпис: „Кабинет на сър Уилфред“. На друга полица бяха реквизитите, използвани при сцената в бара, но мястото, обозначено с надпис „Съдебна зала“, беше празно. Очевидно служителят, отговарящ за реквизитите, бе изключително методичен и ги връщаше на мястото им след приключването на сцената, за която са необходими. Толкова педантичен човек едва ли би сгрешил истински нож с нож със сгъваемо острие.

— Лейтенант Далас.

Ив се обърна и видя как иззад кулисите излезе младата брюнетка, която играеше в последното действие. Беше свалила костюма си и носеше семпъл черен гащеризон. Дългата й кестенява коса стигаше почти до кръста й.

— Дано да не прекъсвам работата ви. — Говореше с едва забележим южняшки акцент, усмивката не слизаше от лицето й. Приближи се и добави: — Надявах се да си поговорим насаме. Помощничката ви съобщи, че вече можем да се приберем по домовете си.

— Да, тази вечер повече не сте ни необходими. — Ив се опита да си спомни името й, което беше прочела в програмата. — Вие сте… госпожица Ландсдаун, нали?

— Да. Името ми е Карли, а в тази трагична пиеса се наричам Даяна. — Тя ококори големите си зелени очи, като видя, че Ив е отворила шкафа. — Дано не мислите, че Пийт е виновен за убийството на Ричард. Старецът е толкова добродушен, че и на мравката път прави.

— Сигурно Пийт е човекът, който отговаря за реквизитите.

— Точно така. И е най-безобидното същество на света. Което не може да се каже за всички участващи в този цирк.

— И сама стигнах до същото заключение. Споменахте, че искате да поговорим насаме. Защо?

— За да ви съобщя онова, което поне първоначално колегите ми ще премълчат. Всички ненавиждаха Ричард.

— И вие ли?

— Разбира се — отвърна тя и сияйно се усмихна. — Беше способен да те прекъсне по средата на репликата и на какво ли още не, само и само да привлече вниманието към себе си. И извън сцената си оставаше подлец. Мислеше се за център на вселената. — Тя сви рамене. — Рано или късно ще го научите от другите, ето защо реших да си призная доброволно. Известно време с него бяхме любовници. Разделихме се преди няколко седмици след отвратителен скандал. Ричард си падаше по неприятните сцени и устрой скандала по време на първата репетиция с костюми.

— Доколкото разбирам, той е скъсал с вас.

— Вярно е — престорено равнодушно изрече чернокосата, но гневните пламъчета в зелените й очи подсказваха, че не се е примирила. — Постара се да ми завърти главата, сетне направи всичко възможно да ме унизи пред колегите и персонала. Това е първото ми участие в пиеса, поставена на Бродуей. — Огледа се и горчиво се усмихна. — Бях неопитна, лейтенант, но бързо поумнях. Не ще си кривя душата, като твърдя, че ми е мъчно за Ричард, обаче твърдя, че не си струва да убиваш такова нищожество.

— Бяхте ли влюбена в него?

— На този етан на кариерата ми не мога да си позволя да се влюбя, но бях… завладяна, заслепена от него. Също като моята героиня, която е заслепена от Ленард Воул. Сигурна съм, че всеки участник в тази постановка има зъб на Ричард. Предпочетох да не крия омразата си към него.

— Благодаря за откровеността. Споменахте, че ви е унизил. По какъв начин?

— По време на последната сцена, когато се появявам под ръка с него в съдебната зала, той прекъсна репликата ми с твърдението, че съм бездарна. — Тя стисна устни и присви очи, после продължи: — Заяви, че съм еднакво безчувствена на сцената и в леглото. Нарече ме безмозъчна глупачка, която опитва да компенсира липсата на талант с баналната си красота и с хубавите си гърди. — Карли отметна дългата си коса. Зелените й очи гневно блестяха. — Добави, че вече съм му омръзнала и ако не проявя минималните си актьорски заложби, щял да се погрижи да ме заменят с по-талантлива актриса.

— Сигурно изказването му ви е заварило неподготвена.

— Той беше като змия, а змиите бързат да ухапят жертви те си, защото са страхливи. Разбира се, не му останах длъжна, но бях изненадана и разгневена, а гневът е лош съветник. Ричард напусна сцената и се заключи в гримьорната си. Асистент-режисьорът хукна след него да го успокоява, а ние продължихме репетицията с дубльора на „великия“ актьор.

— Кой е дубльорът?

— Казва се Майкъл Проктър и наистина го бива.

— Той ли ще заеме мястото на Ричард, ако пиесата продължи да се играе?

— Решението се взема от продуцентите. Обаче няма да се изненадам, ако поне известно време Майкъл играе ролята на Ленард Воул.

— Благодаря за информацията, госпожице Ландсдаун — каза Ив, а мислено добави, че хора, които доброволно съобщават сведения, са много подозрителни.

— Нямам какво да крия. — Чернокосата отново сви рамене и се втренчи в Ив. — Дори да имам тайни, сигурно на бърза ръка ще ги разкриете. Чувала съм много хвалебствия по адрес на полицайката, за която се е оженил Рурк. Мисля, че е истинско предизвикателство да извършиш убийство пред очите на едно от най-прочутите нюйоркски ченгета.

— Хората, които се решават да отнемат човешки живот обикновено са високомерни. Ще ви потърсим за допълнителни показания, госпожице Ландсдаун.

— Не се съмнявам.

Ив я изчака да се отдалечи и промълви:

— Още един въпрос.

— Казвайте.

— Не харесвате и Арина Мансфийлд.

— Вярно е, че не изпитвам топли чувства към нея. — Карли наклони глава и повдигна вежди. — Защо ми задавате този въпрос?

— Не проявихте съчувствие към нея, когато припадна.

Чернокосата отново се усмихна — толкова ослепително, че би могла да заплени и зрителите на последните редове:

— Колко сте наивна. Не забелязахте ли колко грациозно се строполи на сцената? Не бива да вярвате на актьорите, лейтенант Далас.

Тръсна глава, отново отметна косата си и изчезна зад кулисите.

— Питам се ти каква роля играеш, скъпа — промълви Ив.

— Лейтенант. — Млада жена от екипа на „метачите“ се приближи до Ив. При всяка крачка широкият й предпазен гащеризон прошумоляваше. — Открихме интересно приспособление. Сигурно ще ви е интересно да го разгледате.

— Я виж ти! — Ив взе прозрачното пликче, разгледа ножа, без да го изважда, натисна върха на острието, което потъна навътре. — Къде го намерихте… х-м… — Тя прочете името, извезано на джоба на тъмносивия гащеризон. — Къде го намерихте, полицай Ломбовска?

— Във ваза с истински, прекрасни червени рози. Никога не съм виждала толкова много цветя. Гримьорната на Арина Мансфийлд е препълнена с букети, все едно погребват някой именит държавник.

— Бързо действате.

— Благодаря, лейтенант.

— Знаете ли къде е Мансфийлд?

— В салона за репетиции. Вашият човек е с нея.

— Пийбоди ли?

— Не, лейтенант. Съпругът ви. — Ломбовска изчака Ив отново да впери поглед в ножа в прозрачното пликче и едва тогава си позволи да вдигне вежди. За пръв път й се случваше да види отблизо Рурк и беше на мнение, че той е най-красивият мъж на света.

— Приключвате ли вече, Ломбовска? — прекъсна размишленията й началничката й.

— Остава ни съвсем малко работа, лейтенант.

Ив напусна сцената и в коридора се сблъска с Пийбоди, която излизаше от някаква гримьорна.

— Вече уредих да разпитате четирима актьори.

— Браво. Плановете ни за тази вечер се променят. — Ив й показа ножа със сгъваемото острие. — „Метачите“ са го намерили във ваза с рози в гримьорната на Мансфийлд.

— Ще й предявите ли обвинение в убийство?

— Адвокатът й ще уреди да бъде освободена под гаранция преди да я арестуваме и да я отведем в управлението. Само че цялата работа ми изглежда нагласена, Пийбоди. Арина убива Ричард Дрейко пред очите на две хиляди зрители, сетне скрива фалшивия нож в своята гримьорна. Или е много умна, или е кръгла глупачка. — Тя преобръщаше в ръцете си прозрачното пликче с вещественото доказателство. — Да видим какво обяснение ще даде примадоната. Къде се намира залата за репетиции?

— На долния етаж. Можем да слезем по стълбището.

— Добре. Разбираш ли от театър?

— Донякъде. Последователите на движението Свободна ера са големи почитатели на всички изкуства. Когато бях малка, мама поставяше театрални пиеси, а двама мои братовчеди са актьори, които получават роли и в театъра, и в киното. Прабаба ми пък е изнасяла улични представления в Сан Франциско, а моята…

— Достатъчно! — прекъсна я Ив и заслиза по стъпалата. — Как е възможно да живееш в комуна с толкова много хора?

— Приятно е — усмихна се помощничката й. — Обичам хората.

— Защо?

Въпросът беше риторичен, ето защо като слязоха по стъпалата, Пийбоди посочи наляво и промълви:

— Вие също ги обичате, но се преструвате на човекомразка.

— Наистина съм такава. Ако се наложи да освободим Мансфийлд и ако се появи адвокатът й, не я изпускай от поглед. Да допуснем, че тя се прибере у дома, тогава изпрати двама униформени да наблюдават жилището й. Имаме достатъчно улики срещу нея и командирът със сигурност ще разреши да я следим. Искам да знам кого посещава и с какво се занимава.

— Ако желаете, още сега ще проверя какви данни за нея имаме в компютъра.

— Не, аз ще се заема с това.

Ив отвори вратата на репетиционната зала. Рурк се беше погрижил за удобствата на актьорите и както при всяко свое начинание не бе пестил средства. Помещението беше Г-образно, оформени бяха два къта с маси и удобни кресла, подредени около тях. Не липсваха и автоготвач, който навярно предлагаше изискани ястия, както и хладилник с прозрачна врата, зареден с безалкохолни напитки. На отделна масичка стоеше малък, но свръхмодерен компютър.

Ив смръщи вежди, като забеляза, че Рурк е седнал до актрисата и отпива от чаша с бренди. Той извърна към нея изумителните си сини очи, а пронизителният му поглед, досущ проблясък на синкава мълния, напомни на Ив за първата им среща.

Тогава той не седеше до жена, заподозряна в убийство, а беше заподозреният.

Устните му се разтегнаха в самоуверена усмивка.

— Здравей, Пийбоди — промърмори, без да откъсва поглед от лицето на съпругата си.

— Налага се да ви задам още няколко въпроса, госпожице Мансфийлд — заяви Ив.

Арина я изгледа с присвити очи и стисна длани в скута си:

— Мислех, че сте приключили за днес. Рурк вече уреди да ме закарат у дома.

— Шофьорът ще почака. Пийбоди, включи записващото устройство. Желаете ли отново да ви запозная с вашите права и задължения, госпожице Мансфийлд?

— Аз… — Актрисата отново докосна шията си, ръката й трепереше. — Не… не е необходимо. Само че нямам какво повече да ви кажа.

— Познато ли ви е това? — Ив постави на масата прозрачното пликче с ножа.

— Прилича на… — Актрисата нерешително протегна ръка, сетне сви дланта си в юмрук и се отдръпна като ужилена. — Господи! Това е сгъваемият нож, с който трябваше да… Къде го намерихте?

— Във вашата гримьорна. Беше във ваза с прекрасни червени рози.

— Не! Не! — Арина невярващо поклати глава и скръсти ръце така, че пръстите й се вкопчиха в рамената й. — Не може да бъде!

Ив си помисли, че ако красавицата се преструва, то е дяволски добра актриса. Очите й бяха безжизнени, устните й и ръцете й трепереха.

— Но е факт — каза строго. — Как е попаднал там?

— Не знам. Честна дума, не знам! — Арина скочи на крака. Погледът й вече не беше безжизнен, изглеждаше обезумяла от страх. — Някой го е подхвърлил в гримьорната! Навярно онзи, който е разменил ножовете, цели да ме натопи, да хвърли върху мен вината за смъртта на Ричард. Иска да отида в затвора. Господи, нима не е достатъчно наказанието, че до края на живота ще си спомням как съм убила човек? — Тя театрално протегна ръце, сякаш бе лейди Макбет, която се взира в невидими кървави петна.

— Защо? — спокойно попита Ив. — Защо са го скрили във вашата гримьорна, след като е било много по-лесно да го изхвърлят в някой контейнер за смет?

— Нямам представа кой би могъл да изпитва към мен толкова силна омраза. А Ричард… — Тя се обърна. В очите й проблясваха сълзи, изглеждаше по-красива отвсякога. — Рурк, познаваме се отдавна. Моля те, помогни ми! Кажи й, че не съм способна да убия човек.

— Щом си невинна, няма от какво да се страхуваш. Ив ще се добере до истината. — Стана, но актрисата се хвърли в прегръдките му и зарида. Той безпомощно погледна съпругата си и промълви: — Така ли е, лейтенант?

— Да не би да те е наела за адвокат! — сопна се Ив, ала той не й отговори, само иронично повдигна вежди. — Госпожице Мансфийлд, кой освен вас има ключ от вашата гримьорна?

— Помещението не се заключва, всеки може да влезе когато пожелае — отвърна актрисата, която още облягаше глава на рамото на Рурк.

— От кого са червените рози? Кой ги е донесъл в гримьорната?

— Не си спомням. Имаше толкова много букети… Гардеробиерката събираше поздравителните картички. Може би е запомнила от кого са червените рози. Един общ работник също внасяше букетите. Половин час преди вдигането на завесата в помещението цареше истински хаос. — Принудих се да прогоня посетителите, за да се преоблека.

— Връщали сте се в гримьорната след първата сцена и по време на пиесата.

— Точно така. — Актрисата, която видимо се беше успокоила, се отдръпна от Рурк. — Пет пъти смених костюмите си, но гардеробиерката винаги беше с мен.

Ив извади бележника си:

— Как се казва тази жена?

— Триша. Триша Бийтс. Тя ще потвърди, че не съм скрила ножа. Попитайте я!

— Непременно. Моята помощничка ще ви придружи до дома ви.

— Свободна ли съм?

— Можете да се приберете вкъщи, но трябва да бъдете на наше разположение. Пийбоди, изключи записващото устройство и придружи госпожица Мансфийлд до жилището й.

Арина взе палтото си от канапето и го подаде на Рурк с жест, който предизвика завистта на Ив. Тази жена бе толкова самоуверена, очевидно бе свикнала да бъде обект на внимание от представителите на силния пол.

— Искам да заловите виновника, лейтенант Далас. Това е най-съкровеното ми желание. Но дори когато злодеят, подменил ножовете, бъде наказан, до края на живота ще ме терзае мисълта, че аз съм причинила смъртта на един човек. — Тя се обърна и нежно стисна ръката на Рурк. — Благодаря ти, скъпи. Нямаше да се справя без помощта ти.

— Успокой се, Арина. Гледай да си починеш.

— Де да можех! — Тя наведе глава и излезе, а Пийбоди побърза да я последва.

Ив намръщено прибра пликчето с ножа в чантата с приборите, необходими за оглед на местопрестъплението и кисело отбеляза:

— Госпожа примадоната май съжалява, задето не е спала с теб и ще направи всичко възможно да поправи грешката си.

— Така ли мислиш?

Ироничният му тон я накара да се наежи:

— А ти си готов да паднеш в краката й.

— Мъжете са свине, както е казала Сади Томпсън, героинята на Съмърсет Моъм. — Той пристъпи към нея и нежно докосна страната й. — Ревнуваш ли, скъпа Ив?

— Ако те ревнувам от всяка жена, с която си правил секс, както и от онези, които мечтаят да се чукат с теб, трябва да прекарам целия си живот в душевни терзания. — Рурк понечи да я хване за рамото, но тя отблъсна ръката му: — Забранявам да ме докосваш!

— Няма да се получи, миличка. — За да докаже думите си, той я притисна към себе си. Усмихваше се, но от нежността, изписана на лицето му, краката й се подкосиха. Чувстваше се безпомощна пред опасния му чар. — Обичам те, Ив.

— Дрън-дрън!

Рурк се засмя, наведе се и игриво захапа долната й устна, сетне промълви:

— Романтичното ми глупаче…

— Знаеш ли кое е най-лошото в теб, приятел?

— Предоставям на теб да ми разясниш.

— Ти си само един оргазъм на два крака, жив оргазъм! — Изпита удоволствие, като видя как очите му се разшириха от изненада.

— Май не е много ласкателно — промълви той.

— Нямах намерение да ти правя комплимент. — Много рядко й се случваше да проникне през непроницаемата му броня и да го засегне, ето защо удоволствието беше двойно по-голямо. — Ще разпитам гардеробиерката на Мансфийлд, после си отиваме у дома. Ще използвам компютъра в лимузината, за да събера допълнителна информация.

Той взе палтото й. Изражението му подсказваше, че си е възвърнал самообладанието.

— Едва ли ще имаш време за справки, защото ще бъдеш прекалено заета.

— С какво?

Рурк й помогна да облече палтото си. Тя забели очи и пъхна ръце в ръкавите — мразеше изисканите му маниери, които я караха да се чувства грубовата и недодялана. Съпругът й се наведе и й прошепна нещо, което я накара да подскочи от изненада:

— Невъзможно е да го направим на задната седалка!

— Искаш ли да се обзаложим?

— Залагам двайсетачка.

Рурк я хвана под ръка и я поведе към изхода:

— Приемам.

Разбира се, Ив загуби облога, но преживяването си струваше двайсетачката.

Е, извършено е и то добре и бързо. Осмелявам се да цитирам редове от любимата ми пиеса, защото убих… А може би също като Кристин Воул в нашата пиеса съм само екзекутор.

Опасно е да записвам размислите си. Ала те така са обсебили съзнанието ми, че се питам как е възможно да не ги прозрат хората, които ме заобикалят. Може би като ги изразявам на глас, когато няма кой да ме чуе, ще ги потисна. Трябва да бъдат заглушени, да бъдат погребани! Положението е опасно. Налага се да се овладея, да възвърна самообладанието си.

Знаех какво рискувам, но не си представях какво ще почувствам, като го видя да лежи окървавен на сцената. Беше толкова… неподвижен под светлината на прожекторите.

Време е да забравя ужасната гледка.

Време е да помисля за себе си. Трябва да се овладея, да бъда нащрек, да не допусна нито една грешка. Ще погреба мислите дълбоко в съзнанието си, макар да ми се иска да надам възторжен вик.

Ричард Дрейко е мъртъв!