Свирепия

Предговор

В историята на военноморските сили на САЩ никога не е имало толкова необичаен воин като Дик Марчинко.

Може би най-доброто доказателство за способностите му е фактът, че през месец август 1980 г. Марчинко, по онова време тридесет и девет годишен подполковник, е бил избран от командващия военноморските операции Томас Хейуърд да подготви, изгради, екипира, обучи и ръководи антитерористична формация „ТЮЛЕН-група 6“1, смятана от много хора за най-добрата в света.

Пътят му към командването на „Група 6“ е бил труден. Бунтар по природа, изключен от гимназията и израснал в разбит дом сред въгледобивните райони на Пенсилвания, Марчинко е направил Военноморския флот свое призвание, а войната със специални методи — своя страст. Като млад и запален офицер тюлен във Виетнам той е действал зад вражеските линии. Докато другите се окопавали зад бодлива тел и торби с пясък, Марчинко и неговият взвод, облечени в черни „пижами“ и боси, използвали пленено съветско оръжие и муниции и преследвали виетконгците на собствената им територия.

Само за шест месеца тюлените на Марчинко са провели невероятния брой от 107 разузнавания с бой, в които са били потвърдени над 150 убити и 84 пленени виетконгци. По време на два от престоите си във Виетнам Марчинко е спечелил орден „Сребърна звезда“, четири медала „Бронзова звезда“ и орден „За бойни заслуги V“, два благодарствени медала за служба във ВМС и „Кръст за храброст във войната във Виетнам със Сребърна звезда“. Като военен аташе на ВМС в Камбоджа през 1973 и 1974 г. е извършил и друг подвиг — влачил се е по корем след патрулен кораб по река Меконг по време на засада, организирана от червените кхмери. В Камбоджа е прекарал двадесет и един дни в бой и е награден с орден „Доблестен легион“.

Военноморските сили са всичко в живота на Марчинко. Те са му дали образование — гимназиална диплома, свидетелство за бакалавър, дори и магистрат по международни отношения. Ориентирали са го и към една смъртоносна професия: неконвенционален воин. Засади, капани, необичайни оръжия, скокове с парашут от големи височини, прониквания под вода — Марчинко е виртуоз на всички тези неща.

В деня, когато е приел командването на „ТЮЛЕН-група 6“, е получил кратки, почти резки заповеди от командващия военноморските операции Хейуърд. Наредено му било за по-малко от шест месеца да приведе в бойна готовност новата формация. Думите на Хейуърд били следните: „Дик, не се проваляй.“

За постигането на тази цел Марчинко е написал отново правилника за водене на бойни действия със специални методи и за обучение по тях. Заобикалял е някои инстанции. Пипал е изтънко, придумвал, ласкаел. Заплашвал е, а дори и тероризирал. Грехът му се е състоял в убеждението, че крайната цел оправдава средствата; пагубно е било високомерието, да мисли, че всичко това ще му бъде простено.

Разбира се, ако тук говорим за Дик Марчинко като за герой (а аз вярвам, че това е така), той е герой в класическия смисъл на думата. Войнското високомерие на Дик е било твърде голямо според някои богове олимпийци в Пентагона, затова няколко богове технократи от ВМС са го свалили от върховете за назидание.

Лоялността, едно от най-изисканите качества на Марчинко, се е оказала фаталната грешка, довела го до падение. Но тя при всички случаи е била насочена към подчинените му, а не към системата на ВМС, от която той е част.

Марчинко винаги е признавал това. Скоро след като се запознахме, го попитах дали ферманите, пълни с прегрешения, в които ВМС го обвиняват, са истина.

— Абсолютно — отговори той. — Признавам се за виновен. Виновен съм за това, че издигнах единството на групата си над другите ценности. Виновен съм за това, че поставях хората си над бюрократичната лайнарщина. Виновен съм за това, че харчех всички пари, до които можех да се добера, за да обуча екипа си както трябва. Виновен съм за това, че подготвях хората си за война, а не за мир. Разбира се, виновен съм за всички тези неща. Mea culpa2, mea culpa, мамицата му, mea culpa.

Историята на Дик Марчинко е вълнуваща като истински роман. Но е и нещо повече от това. Тя е предизвикателната хроника на един американски герой — един воин, чиито завети все още живеят сред водените, обучавани и вдъхновявани от него мъже.

Джон Вайсман

Чеви Чейс

Министерство на отбраната

Октомври 1991 г.