Свирепия

Глава 1Януари 1981

Беше доста добър отскок — пет хиляди седемстотин и деветдесет метра между подметките на обувките ми и проскубаната джунгла, — но нямах време да мисля за това. Зелената лампа светеше и инструкторът, който определяше реда за скачане, беше насочил разсеяно пръста си към мен. Изпратих му учтива въздушна целувка и излязох. Тръгнах на разходка надолу по мръсната рампа на транспортния Ц–130 и се гмурнах в нощното небе. Точно така, както го бях правил хиляди пъти преди това.

Леденостуденият въздушен поток ме удари и тъмният самолет изчезна. Погледнах надолу. Не се виждаше нищо. До земята оставаха почти четири мили — твърде далеч, за да се види каквото и да е или някой там долу да чуе самолета.

Огледах се. Отново не видях нищо. Но какво очаквах? Да видя моите хора ли? Разбира се, но това също беше невъзможно. Нямахме никакви светлини по себе си, а и нищо, което отразява светлина. Всички бяхме облечени в черни маскировъчни дрехи на тигрови ивици, които не можеха да се видят в тъмното над целта ни — остров Виекс, далеч надолу в Карибско море.

Стиснах юмрук и го ударих в свивката на лакътя си в знак на мълчалив триумф. Да! Всичко е по план! Първите осем секунди от операцията преминаха идеално. Засега изпреварвахме графика. Проверих висотомера на китката си и изтеглих въженцето. Усетих как парашутът излиза и се отделя от раницата.

Ремъците ме дръпнаха нагоре към небето така, както става при скоковете над вода с вързано за краката въже. Внезапно рязко се отклоних надясно и започнах диво, неконтролируемо, спираловидно спускане.

Дотук с прецизността. Погледнах нагоре. Една от клетките на небесносиния ми копринен парашут се беше свила от напречния вятър. Започнах да дърпам въжетата, за да я напълня с въздух, но без успех.

Не помогна и това, че носех по себе си почти петдесет килограма оборудване, окачено на специално направената бойна жилетка и на униформата ми. При скокове и отваряне на парашута от голяма височина теглото беше проблем. Повечето от нещата, които носех, бяха смъртоносни. В кобура на бедрото ми се намираше направеният по поръчка пистолет „Берета 92-СФ“ заедно с единадесет пачки патрони — общо 165 патрона с кух връх и хидроудар, които буквално могат да откъснат човешка глава. На рамото ми висеше специално модифициран автомат „Хеклър и Кох МР5“ и 600 патрона за него в пълнители по тридесет.

Следваха другите играчки: светлинни гранати и гърмящи ленти за дезориентиране на лоши хора, стробоскопна лампа, сигнални прожектори за насочване на хеликоптери към зоната за кацане, клещи за прерязване на огради. Носех и набор миниатюрно оборудване, разработено от нас — на кръста ми беше привързан радиотелефон „Моторола“ (комплектуван с наустник и наушник, така че можехме да разговаряме и да се чуваме в движение без тайнствени нашепвания).

В горния десен джоб на жилетката имах приемник-предавател за спътникова комуникация с размерите на портативен радиотелефон. По него можех да разговарям директно с шефа си, бригаден генерал Дик Шолтс, който командваше Съвместните специални операции в оперативния център във Форт Браг, Северна Каролина. Чуваше се така ясно, сякаш се намирах в съседната стая, а не на почти две хиляди мили разстояние.

Засмях се с глас. Може би трябва да звънна на Шолтс сега:

— Хей, генерале, обаждам се във връзка с възникналото малко затруднение. Дики скоро ще стане на пихтия.

Още две клетки на парашута се събраха и той се сви надве. Добре. Значи всичко се оплеска. Няма проблем. Репетирал съм следващото действие може би осемдесет или сто пъти по време на учебните скокове. Срязах въжетата и се освободих от парашута. Отново започнах свободно падане. Бях на четиристотин и шестдесет метра и се реех във въздуха.

Пет секунди по-късно издърпах и въжето на втория парашут. Той започна да се отваря много добре, но се скъса, сгъна се на две и се сви точно като първия. Шантавото въртене в спирала започна отново.

Нямах повече резерви.

Започнах да дърпам въжетата с двете си ръце, за да отворя парашута докрай, като изригвах псувни във въздуха.

Съвсем ясно си спомних, както човек на прага на смъртта, че бях тринадесетият човек, който скочи от самолета. Това беше лоша шега с Дики. Не трябваше така да протекат нещата. Долу, където щях да се размажа и да стана на ягодовочервена каша, се намираха според сведенията от тридесет до четиридесет въоръжени терористи, заложник и отвлечена ядрена бойна глава.

Това секретно въздушно нападение беше кулминацията на петмесечно напрегнато до крайност обучение и опъване на жили по осемнадесет часа дневно и седем дни седмично. Спусках се в безразборна спирала, защото Морската пехота на САЩ в безкрайната си мъдрост беше избрала мен да проектирам, изградя, екипирам, обуча и ръководя това, което считах за най-ефективната секретна антитерористична сила в света — „ТЮЛЕН-група 6“.

Не бяха минали и деветдесет дни от нашия катастрофално провалил се опит да измъкнем американските заложници в Техеран през 1980 година, когато самият адмирал Томас Хейуърд, командващ военноморските операции, ми заповяда да основа групата.

Това, което ми каза, беше недвусмислено: „Дик, не се проваляй.“

Взех присърце думите му. „ТЮЛЕН-група 6“ се обучаваше по-усилено от всички бойни единици досега, като чакаше удобен момент да покаже на скептичните бюрократи от флотата и тъпите лайнари в Белия дом, дето си клатят краката, че е възможно Морската пехота на САЩ да се бори ефективно с терористи. Бях срязал доста завои и изтрил доста обувки, за да изпълня заповедта на адмирал Хейуърд.

Изглежда, не се бях изложил — или поне досега. Така ли ще свършат нещата? Дики се пребива и изпуска най-интересното, а всички останали вилнеят и се сдобиват със звания.

Няма да стане. Бях едва на четиридесет — твърде млад, за да умирам. Задърпах отново въжетата. Мамка му, това няма да стане. Поне не така. Не и защото моят скандално скъп, лично избран, изобретателно променен, сгънат от собствените ми любещи ръце, проклет, шибан парашут не иска да се отвори.

Дърпах въжетата с всичката сила, която можех да събера. Най-после двете десни клетки се напълниха с въздух и изпотен и увиснал на ремъците, започнах контролирано лениво спускане в кръгове, като се опитвах да проумея къде, по дяволите, се намирам.

Бях на около пет километра навътре над океана, защото скоростта и свободното падане ме бяха отнесли встрани от първоначалната ми траектория на спускане. Под себе си виждах някакъв плаж. Проверих компаса и висотомера, промених курса си и се насочих към предварително уточненото място за кацане от триста квадратни метра. Това беше малка писта, врязана в гората на около половин миля от мястото, където се криеха терористите. Избрахме я за сборен пункт от една свръхясна спътникова снимка на Агенцията за национална сигурност (АНС), която ни изпратиха по факса, докато летяхме насам от Норфолк.

Намирах се на височина три хиляди триста и петдесет метра и доколкото можех да преценя, имах около десет мили летене, преди да се приземя. На повече от две хиляди метра под краката ми вълните се разбиваха в брега и проблясващите им бели гребени образуваха успоредни къдрави линии. Зад морето се простираше джунглата. Както се виждаше от снимките, тя беше проскубана по начин, характерен за Карибския район и Латинска Америка. Слава богу, не беше екваториална гора с високи дървета, които правеха приземяването с парашут отвратително. Ако гората беше екваториална, щеше да се наложи да скачаме далеч от брега и да излезем на тясната плажна ивица. Можехме да се доберем до острова и с плуване от кораб-майка, изглеждащ като обикновен пътнически кораб, който минава далеч от брега, или пък с малки надуваеми лодки, спускани от кораби или нисколетящи самолети.

Погледнах нагоре — нямаше звезди. Нямаше и луна. Парашутът сега работеше идеално, а ако вятърът духаше така, знаех, че ще стигна с лекота до зоната за кацане. Предстоеше ми около двадесетминутно летене и реших да му се насладя.

Прецених, че имам време за това. Все още имахме шанс да ги изненадаме. Разузнавателните данни, които получихме, показваха, че лошите няма да ни очакват. Поне не толкова скоро. Наистина „ТЮЛЕН-група 6“ беше нещо по-особено. Ние бяхме уникални — малки, суперподвижни, бързореагиращи екипи, обучени за едно: да убиват терористи и да спасяват заложници, и то да го правят по-добре от всеки друг на света. Никой не можеше да се движи толкова бързо, колкото нас. Никой не можеше да излезе от водата или да се спусне от небето с такава лекота.

Група „Делта“, армейската част за спасяване на заложници, която командваше старият ми колега и някогашен съперник полковник Чарли Бекуит, беше добра. Но беше голяма — над двеста души — и тромава като слон. Моята група наброяваше едва деветдесет човека и се движехме леко екипирани. Така трябваше, защото често ни се налагаше да плуваме до целта и да мъкнем багажа след себе си.

Тази нощ от рампите на два самолета Ц–130 скочиха петдесет и шест души. Самолетите бяха тръгнали от Норфолк, Вирджиния, шест часа и половина преди това. Ако само моят парашут беше отказал, вече всички би трябвало да наближават зоната за кацане, като се движат в кръгове по седем души и падат бързо на земята чрез рязко дръпване на управляващите въжета в момента, преди краката им да докоснат земята. Това предотвратяваше увличане от парашута и изораване на бразда с лицето.

Обикновено аз също съм част от някоя седморка, но в този случай бях вече отклонен и исках да се приземя бързо. Насочих се право към зоната за кацане. Когато се доближих, чух около себе си плющенето на парашути и разбрах, че екипът прави S-образен завой, за да убие скоростта, след което следваше спираловидно спускане и кацане точно както го бяхме учили. Що се отнася до мен, аз се приземих бързо и отвисоко. Трябваше да убия скоростта, но не го направих — не дръпнах рязко парашута и се фраснах в едно малко дърво на края на пистата. Дори не го видях. Намирах се на около четири метра и половина и изведнъж — бам — ударих лицето си в ствола му.

Заболя ме добре. Болката ме караше да се чувствам жив. Оставих парашута в клоните, станах и започнах да събирам групите.

Преброихме се бързо. Бях много доволен. Всички се бяха приземили със здраво оборудване. Обадих се до Командването на съвместните специални операции по спътниковия телефон и докладвах, че от петдесет и шест души на земята се намираха петдесет и шест и са готови за действие.

Заедно с Пол Хенли, моя заместник, когото наричах ПВ, тъй като прическата му беше като на принц Валиънт3, строихме четирите предварително определени щурмови отряда.

Бутнах Пол по ръката.

— Хайде да идем на лов.

Като следвахме картите на АНС, се отправихме тихо на югоизток в джунглата. Движехме се в колона по един със заредени оръжия. Работехме изцяло чрез сигнализиране с ръка, както бях правил десет години по-рано във Виетнам. Движенията бяха хореографирани в някакъв смъртоносен балет — pas de mort4, — бяхме го разработвали с месеци. Никой не говореше. Не трябваше. Сега ПВ и аз мислехме по един и същи начин. Първо него бях избрал за групите от шестима — умен, енергичен и способен млад офицер от „ТЮЛЕН“, който можеше да стреля, да скача с парашут и да раздава наказания наред с най-добрите.

Освен това, за разлика от мен той беше завършил академията, което придаваше известен престиж на „Група 6“ пред онези, които си клатят краката. Кастовата система на флотата, както и всяка друга, се славеше с това, че е изключително скована. Първото нещо, което правят повечето офицери от флотата, е да погледнат ръцете ви, за да проверят дали носите пръстен от академията. Ако носите, ставате част от клуба им, ако не, сте вън от играта. Аз бях вън от играта поначало. По ръцете си носех единствено белези. Но пък обичах работата си и бях необичайно вещ в нея, а в редки случаи, като моя, флотата награждава за способностите така добре, както и за дрънкулките на академията.

Проверих часовника си. Единадесет и седемнадесет. Бяхме закъснели с две минути според разписанието, което пазех в главата си.

Получихме заповедта за тръгване преди двадесет и седем часа. Дадоха я от Командването на съвместните специални операции. Първоначалната информация беше доста схематична: група от пуерторикански терористи, нарекли се „Мачетерос“ („Размахващи мачете“), беше проникнала в летище на Националната гвардия до Сан Хуан и унищожила самолети и оборудване за четиридесет милиона долара. Само това от цялата история щеше да се появи във вестниците.

Според Командването на съвместните специални операции това, което няма да бъде докладвано, е, че мачетеросите — по радиото наричахме терористите с фонетичното Т или още танго — бяха взели заложник и един палет с военно и както се смяташе, ядрено оборудване. Никой не беше сигурен. Не питайте как може човек да бъде сигурен дали липсва атомна бойна глава или не. В края на краищата това бяха Военновъздушните сили на Съединените щати — дом, където тоалетните чинии струваха по шестстотин долара, а клещите по двеста.

Както и да е. Информиран бях, че независимо от полицейските претърсвания, блокирането на пътищата и преследванията на групите със специално въоръжение и тактика мачетеросите се бяха измъкнали. Разузнаването на САЩ беше успяло да ги проследи единствено до Виекс — малък остров на изток от Пуерто Рико, където имаха лагер за обучение в подривна дейност. Сега се намираха там.

Познавах остров Виекс. Преди двадесет години се бях обучавал на този остров като член на Група за подводна диверсия. Изглеждаше някак си неестествено тълпа терористи да изберат за база за подривната си дейност остров, който обикновено гъмжеше от военен персонал на САЩ. Пък и бяхме имали толкова много фалшиви тревоги, та подозирах, че и това ще бъде само още една напразна операция или поредното упражнение, провеждано в „реално време“ и известно като „пълна програма на мисията“. Разбира се, Дик Шолтс ни беше вдигал по тревога и преди, а в самолета на път за целта разбрахме, че сме част от някаква военна игра, подготвена от Командването за съвместни специални операции и базирана на реален случай, за да ни карат да си мислим, че ще си играем завинаги.

Игра или не, на мен ми се искаше да я играя. Никога преди това не бяхме извършвали масиран нощен скок над враждебна цел. Също така никога не бяхме координирали толкова много елементи наведнъж — десант, поразяване на целта, вземане на заложника и ядрената глава, както и синхронизирано изтегляне от нагорещена зона за кацане. Такива сложни серии от задачи трябваше да изпълнява „ТЮЛЕН-група 6“ през краткото си съществуване.

Преброяването беше преминало точно според разписанието. През цялото време всеки човек от групите носеше сигнализатор. След включването му имаше на разположение четири часа, за да се яви на предварително уговорено място с цялото си оборудване.

През първите часове, докато екипажите се събираха, ПВ и аз бяхме извикали моя офицер по операционните въпроси Марко и старши сержант Големия Мак и започнахме да разработваме стратегията си. Така се вършеха нещата в „Група 6“. Офицери, сержанти, а и редници — всички имаха право на глас по отношение на това, което ставаше, макар че за всичко аз вземах окончателното решение.

Още отначало знаехме, че за операция по море не можеше да става и дума, защото щеше да отиде много време за десант от кораб-майка. Това означаваше, че ще извършим въздушно нападение. Като се имаше предвид местоположението на лагера на терористите, за нас би било по-лесно да се спуснем право на острова, отколкото да ни хвърлят с лодки на десетина мили от брега.

Получихме и първите сведения от един, когото наричах Чушката, бивш подполковник от флотата. Работеше по специалните операции на Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд, в една стая на четири или пет етажа под земята. Около тази стая се въртяха всички тайни и нелегални операции по целия свят, а моят приятел Чушката седеше в нея като някакъв оплешивяващ Буда, който наблюдава и следи развитието на нещата.

Наричах го Чушката, защото отглеждаше собствени, невероятно люти тайландски чушки в градината на крайградския си дом в Мериленд. Това беше едно кулинарно наследство от бойните му дни зад фронтовата линия в Югоизточна Азия. Чушката беше от онези чудесни бивши военни събирачи на боклуци, които могат да ти намерят всичко по всяко време. Вероятно във Виетнам е бил от хората, дето намират бутилка „Чивас Рийгал“5 или каса бира дори и ако е по средата на десетдневен патрул зад зеления пояс в Камбоджа. Сега работеше с шифри и секретна информация. Малко бяха нещата, които не би могъл да сподели, ако човек му е приятел или ако има съответните разрешителни за получаване на такава информация. Аз ги имах.

Той незабавно ни предостави цялата информация, която ни позволи да очертаем основната си стратегия: кратко обяснение за хората, при които отиваме, историята им, метода им на работа и основните им политически и военни цели. Не беше нужно много време, за да стигнем до крайния извод, че тези хора не са приятни.

Мачетеросите бяха започнали активни действия от 1978 г. Бяха малка, добре финансирана партизанска група със стегната организация, състояща се от ултранационалисти. Целта им беше да водят терористична война срещу това, което наричаха „американски колониален империализъм“ по малоформатните „комюникета“, които пуснаха след дванадесетото си нападение. Обучени в Източна Европа със съгласието на КГБ, те бяха усвоили добре уроците си по смърт. Мачетеросите бяха провели няколко смъртоносни, много ефективни нападения, при които убили шест пуерторикански полицаи. През четиринадесетте месеца преди последното нападение при засади бяха унищожили двама американски моряци, а трима американски военни служители бяха ранени.

След като обсъждахме действията си в продължение на около час, се появи помощник-боцманът — моят инструктор по скокове, когото наричах Франк Насипното злато. Разказах му набързо какво става. Той и ПВ, който пък е бил член на парашутно-десантната група на флотата, започнаха да обсъждат сложните моменти при тайния скок на петдесет и шест души, дългия десет мили полет с парашута-крило, приблизителния товар, носен от всеки, топографските особености на остров Виекс и типът на зоната за кацане, на която щяхме да се спуснем.

Появиха се и други двама сержанти от „ТЮЛЕН-група 6“: Конското лице и Пръстите. Те бяха най-добрите ми експерти по разрушаване. Заеха се да събират експлозивни материали, необходими за разрушаване на охранявана инсталация. Неприятно беше, че на някои от въпросите им не можах да отговоря. Например: „Колко са дебели вратите? Дървени ли са или метални?“

— Аз да не съм ясновидец? — отговорих и набрах номера на мазето на АНС, където се намираше всезнаещият Чушката.

— Чушка? Тук е Дики. Ще ми дадеш ли малко информация за дебелината и материала на вратите?

— Това е винаги първият въпрос на група „Делта“, Марчинко. Какъв загубеняк си. Какво ти става? Не можеш ли да питаш нещо по-оригинално? — изсмя се високо той.

Обичах да ми говори така.

— Да ти го… лайнен мозък такъв!

Помолих го да ми изпрати по факса снимка на целта ни — лагера на терористите, — за да може Конското лице да определи приблизителното количество на заряда, който може да разбие вратата, без да убие намиращия се вътре заложник. През това време Пръстите (така го наричахме, защото беше загубил два пръста по време на разрушителна операция) започна да събира останалите експлозивни заряди — тези, с който щяхме да взривим ядрената глава в случай, че не можем да я вземем с нас.

— Един самолет „Блекбърд“ е в действие, Дик — каза Чушката. Това беше добре. Искам да кажа, че той вече беше вдигнал един шпионски самолет СР–71 и камерите му снимаха от двадесет и четири хиляди метра. На такава височина не можеше да бъде видян с просто око, а дори не и с всякакъв бинокъл. Щяхме да имаме снимките най-много след два часа.

— Ще получим пълна картина след около седем-осем часа — завърши Чушката.

„Пълната картина“ беше това, което идваше от един от шпионските спътници КХ–11 (съкратено от Keyhole6). Тези спътници работеха за Агенцията за национална сигурност съвместно с ЦРУ и военните.

— Звучи добре. Дръж ме в течение, смрадливецо — отвърнах и затворих, преди той да може да ми го върне. Нашият свързочен експерт — наричах го Амече, на името на Дон Амече, който играеше Александър Греъм Бел в оня филм от тридесетте — докладва готовността си за действие. Той започна да настройва релетата за спътникова комуникация. Ние не обичаме да работим чрез оператора в „ТЮЛЕН-група 6“ — предпочитаме да се свързваме директно. Портативните ни телефони се наричаха ПСЦ–1, което на езика на флотата означаваше преносими терминали за спътникова комуникация.

ПВ и аз се обадихме по телефоните и поискахме от Военновъздушните сили да определят времето за прибирането ни, така че „Група 6“, заложникът и ядрената глава да бъдат откарани с хеликоптери XX–53, които да долетят от 20-а ескадрила за специални операции от летището в Хълбърт, на западния край на Еглин — базата на Военновъздушните сили във Флорида. Координацията беше важна: по време на полета четирите хеликоптера трябваше да бъдат презаредени с гориво от двойка самолети „Комбат Талън МЦ–130“. Не можеха да пристигнат толкова рано, че да не издадат местоположението ни. Ако закъснееха, щяха да ни направят уязвими, поставяйки ни в една враждебна, потенциално смъртоносна територия. Вдигнеха ли ни във въздуха, щяха да ни откарат в приятелско летище на главния остров, който беше на около единадесет минути път оттук. Там трябваше да се срещнем с един самолет „Ц–141 Старлифтър“ от летище „Честъртън“ в Южна Каролина, който от своя страна да откара нас и багажа ни в CONUS — Континенталните съединени щати.

Екипът ни беше започнал да пристига вечерта. Идваха от целия район на Вирджиния Бийч. Приличахме на тълпа мърляви типове. Флотата наричаше това „променени стандарти за външния вид“. Аз му виках опашчици, обеци, бради и мустаци в китайски стил, рокерски якета, елечета и тениски.

Колите и пикапите на момчетата бяха претъпкани с оборудване и покрити с брезенти и платнища. Бях им купил най-доброто — от оборудване за алпинисти до безбутилкови апарати „Дрегер“ за подводно дишане. И докато успеем да комплектуваме лично оборудване за всеки човек, трябваше да си донасят всичко при повикване. Кой би могъл да знае къде ще ни пратят.

Излетяхме в 14,00 часа. Момчетата бяха готови, макар да изглеждаха уморени. Бяха се разположили колкото е възможно по-удобно в брезентовите седалки на самолета или по палетите за товар, разхвърляни върху мръсния под. Нашият психолог Майк Психото се разхождаше нагоре-надолу и проверяваше дали някой не е станал прекалено нетърпелив. От Група „Делта“ знаехме, че присъствието на един SOB7 беше добра идея. Не ни трябваше човек, който ще откачи при скачането от самолета. Майк познаваше тези хора. Бях го натоварил със задачата да ме уведоми незабавно, ако открие някакъв проблем.

След излитането оформих окончателния план въз основа на информацията и снимките, които започваха да идват по закодираните ни факсмашини. ПВ и аз бяхме на различни самолети, но можехме да разговаряме с телефони и да разменяме информация, да се консултираме с Дик Шолтс във Форт Браг или пък да се обаждаме на Чушката в мазето му в Мериленд за съвети, ако ни трябваха такива.

Изкачих стълбичката до кабината и погледнах към тъмнеещото небе през предното стъкло. Съвсем скоро ще зареждаме. Над нас се полюляваха тромаво два самолета-цистерни КЦ–135. Движеха се със скорост четиристотин мили в час, а зад тях се вееха фуниеобразните зарядни клапани. Пилотите доближиха самолета до тях, съединиха се и започнаха да изсмукват гориво. Разсеяно извадих пачката с патроните от пистолета си и я изпразних в дланта си. Всъщност патроните, които тази вечер носеха тюлените, бяха от специален склад с муниции в базата ни. Бяха презаредени в пълнителите на беретите и автоматите ни. Пускането им в употреба беше разрешено от Командването на съвместните специални операции непосредствено преди излитането.

Нещо не беше както трябва. Тежаха по-малко от направените по поръчка патрони, при чиято разработка бях помагал. Прокарах нокътя си по матовото олово на куршума и оставих диря.

Това беше смесен куршум — бяха ни дали тренировъчни патрони. Изпращаха ни на поредното тъпо упражнение — „пълна схема на мисията“.

По дяволите! Мачетеросите бяха достатъчно реални. Защо, дявол да го вземе, не ни позволят да се заемем с тях? Бяхме подготвили добра операция, базирана на реални данни от разузнаването, и я провеждахме, съобразявайки се с броя на терористите. Защо не ни оставят да правим това, за което сме обучавани? Преди петнадесет години във Виетнам бях научил на място какво тюлените можеха най-добре: откриваха хора и ги убиваха. Но дори и във Виетнам системата ми пречеше да намирам и да убивам толкова врагове, колкото бих искал. След това никой не ми беше предоставял възможността да върша тази работа, докато не ми заповядаха да създам екип от мъже, чиято единствена цел, както ми беше обещано, ще бъде убиването на хора.

Сега бюрократичната система отново действаше. Бяхме готови. Способни. Смъртоносни. Защо, по дяволите, не ни използваха? Никога не съм считал „ТЮЛЕН“ за стратегическо оръжие — като ония скъпи системи, дето стоят в арсенала като плашила, но не се използват никога. „ТЮЛЕН“ е тактическо оръжие. Искахме да ни изпращат на мисии. Искахме да стреляме и да плячкосваме, да скачаме с парашути — да вършим всичките чудесни и смъртоносни неща, които тюлените би трябвало да правят.

Започнах да вярвам, че най-накрая и ние имаме възможност да се проявим. Но куршумът в дланта ми казваше друго.

Разярен тръгнах към кодираното радио, за да се обадя на Пол и да му кажа, че това беше поредната игра от серията, която командването играеше с нас. Но по средата на стълбичката се спрях. Дики имаше по-хубава идея. Ще проведа тази операция така, сякаш не знам нищо, и ще я превърна в моя собствена военна игра.

Трябваше да разрешавам повече въпроси, отколкото Обединеното командване на съвместните операции. Например — как ще действат хората ми по време на такива сложни серии от задачи? Всички бяха добри, но кои ще бъдат страхотни под напрежението на строгото бойно разписание? Дали някой от тях ще разбере, че не го правим наистина? И ако разберат, какви ще бъдат реакциите им?

Исках да знам на кои от тях мога да разчитам, кои биха свършили работа, въпреки че тя би могла да означава и смъртта им. Част от задачата ни беше да сме пушечно месо. Всеки, който идваше доброволно в „ТЮЛЕН-група 6“, знаеше, че е отписан — от мен чак до най-младото хлапе в групата. Това беше възможност да изпитам тяхната готовност — да видя кои могат да играят непрекъснато и кои ще се отдръпнат в последния момент.

Това беше „ТЮЛЕН-група 6“ — игра без прекъсване. О, разбира се. Проклетите военни технологии бяха почти неразбираеми — не става дума само за зареждане във въздуха или супермодерни спътници, а също и за микропредаватели и самолети „Стелт“, за стотици милиони долари, вложени в технологии — ракети, изстрелвани от рамото и управлявани с лазерен лъч, противотанкови оръдия с компютри, „умни“ бомби и цял набор оръжия, за които задниците в Пентагона бързаха да кажат, че могат да мислят сами.

Днес човек може да си седи в изтребител, да натисне бутон за изстрелване на ракета и да порази врага на двадесет-тридесет мили отвъд хоризонта, като наблюдава избухването на самолета на телевизионен екран точно така, както е при видеоигрите на децата ми.

И все пак след всичките глупости, компютрите и видеото, нещата се свеждаха до един основен въпрос, поставен от куршума в ръката ми. Ще може ли някой от хората ми да погледне друг човек в очите, да натисне спусъка и да го убие, без да се колебае нито за миг?

Във Виетнам бях разбрал кой може да убива в двубой и кой не. Но това беше преди двадесет години и по-малко от половината хора от групата бяха участвали в битки. Ето защо имаше само един начин да разбера кой ще натисне спусъка и кой ще се гипсира. Начинът беше да изиграя всичко и да видя кой си е свършил работата и кой не. В края на краищата войната не е Нинтендо8. Във войната не става дума за технологии или играчки. Във войната се убива.

Глава 2

Мичман Джу9 Индианеца, нашият сигналист, махна с ръка. Той беше наполовина индианец от племето якима и наполовина бруклинец. Оттук идваше и прякорът му. Обичах да се майтапя с него. Подигравах го, че е израснал с копието, с което е набождал и опушвал сьомга по течението на река Колумбия, но никога не е можел да нацели геврека на някое маце.

Взирах се в тъмното и едва го забелязвах сред зеленината, тъй като беше в шарени дрехи на тигрови линии и имаше камуфлажна боя по лицето. Но видях, като вдигна ръката си. Дланта му беше изправена. После сви юмрук. Пред нас имаше враг. Движех се бавно и с лекота. Автоматът беше в ръцете ми. Бяхме изминали около петстотин и петдесет метра и вдигахме много повече шум, отколкото ми се искаше. Ако лошите имаха постове или са разположили електронни сензори, те вече със сигурност знаеха за нас. Движехме се в голяма група, а това беше нещо, което досега не бяхме правили. Обикновено тюлените действаха на групи от седем души или взводове от четиринадесет. Честно казано, чувствах се неудобно, че трябваше да придвижвам толкова много хора, заради шума, който вдигаха. Но не можеше нищо да се направи. Все пак бях доволен, че не са ни забелязали досега.

Спрях се при Джу и клекнах до него. Той беше един от най-опитните ми хора — бивш редник, който притежаваше безгранични способности да се учи. Джу олицетворяваше бъдещето на войната със специални методи, или ВСМ на жаргона на Военноморските сили. Той беше едър, умен и прекалено красив, за да може да е полезен на себе си. Беше изобретателен и бърз, когато ставаше дума за изкуствата на смъртта.

Извадих очилата си за нощно виждане. Огледах се. Тъмнината около мен стана зелена като на осцилоскоп, листата на дърветата потъмняха на яркия фон. На около шестдесетина метра пред себе си видях ограда от вериги, висока около два метра и половина, а на върха й имаше към метър навита бодлива тел. Зад оградата се виждаха два склада, а също и три ниски сгради, които приличаха на бараки. Нямаше светлини. Още по-добре. Дворът беше разхвърлян и ни предоставяше достатъчно прикрития. Мястото изглеждаше точно както на спътниковата снимка, която носех сгъната в джоба си.

Трябваше да разбера има ли часови. Обърнах се към Джу и с жест изобразих въоръжен човек.

Той поклати отрицателно глава.

Вдигнах палец. Посочих Джу с показалец. Имитирах ножица с показалеца и средния си пръст. Направих се, че се оглеждам.

Той отново поклати глава. Трябваше да пререже оградата, да се огледа набързо, а ние да го чакаме.

Джу се плъзна напред е бавен, тренирай кроул и се изгуби в храсталака. Както повечето от моите момчета, той се чувстваше в джунглата съвсем като у дома си. Твърде млад, за да е служил във Виетнам, той се беше приспособил добре към обучението за тюлени в Панама и Флорида и се бе наложил като един от най-добрите патрулни разузнавачи на взвода.

Това, че беше мичман, нямаше никакво значение. В „ТЮЛЕН“ офицерите и хората бяха взаимозаменяеми. При нас нямаше кастова система.

Върнах се назад и направих знак на хората да залегнат. Те изчезнаха в тъмнината. Обърнах се по гръб и загледах небето, като се ослушвах. Не долових нищо. Тишината беше добре дошла. Носеха се естествените звуци на джунглата — на насекоми, птици и какво ли не още. Премазах нещо малко, крилато и остро, което беше решило да се засели в ухото ми. Секундите се точеха.

Джу се върна.

— Няма нищо, полковник — прошепна той. — До онези бараки има втора ограда от тел. — Посочи на югозапад. — А складовете на изток са точно както на снимката. Дочух някакъв шум. Може би пият студена биричка.

Ръгнах го с лакът.

— Добре! — Извадих от джоба си една разузнавателна снимка. Махнах на ПВ и на един лейтенант, когото наричах Бузестия, защото лицето му изглеждаше съвсем като на катеричка, която крие жълъди в устата си. Тримата се надвесихме над снимката и аз я осветих с тънкото като молив фенерче с червена лупа. Показах им какво исках да свършим. Те кимнаха и вдигнаха палци.

Изобразих с ръце въртящи се колела — „Да се хващаме на работа“.

Бяхме сформирани в четири взвода, всеки по четиринадесет човека. ПВ щеше да тръгне с два от тях, да заобиколи около оградата и да я среже възможно най-близо до бараките. Щеше да поведе един от взводовете си, за да нападнат складовата зона, където вярвахме, че се намира заложникът. Другият — Бузестия — щеше да неутрализира бараките.

Аз и моят взвод трябваше да се заемем със склада, в който се намираше ядрената глава. Последният взвод, разделен на две групи по седем души в лодки, щеше да образува фланговете ни. Щяха да пречукват всеки от лошите, който попадне между нас и вратата. След оттеглянето ни те трябваше да се присъединят към взвода на Бузестия, прикривайки измъкването ни на изток към зоната за приземяване.

Поставих слушалките на главата си, като ги закрепих с леката плетена шапка. След това нагласих слушалката удобно в лявото си ухо, наместих микрофона на брадата точно под долната устна, спуснах кабела по тила, прокарах го през един процеп в ризата си и го включих в телефона. За момент натиснах бутона за излъчване и произнесох в микрофона „тц-тц“ два пъти, което на радиоезик означаваше потвърждаване. Чух, че ПВ направи същото, а след него и Бузестия, и Джу. Всички бяхме на линия, готови за тръгване. И ако лошите имаха включени скенери, ние не им бяхме предоставили много материал за сканиране. Или поне досега.

Махнах с ръка наляво, а след това надясно. Тюлените се скриха в сенките. Аз се придвижих напред по пътеката, направена от Джу, докато стигнах оградата от вериги. Намерих направения от него отвор, извадих моите резачки, разширих го леко и се промъкнах.

След като преминах на другата страна, се скрих зад някакъв храст, извадих очилата си за нощно виждане и стегнах ремъка здраво зад главата си. Не ги носех през цялото време, защото стесняват полезрението при движение. Освен това ми тежаха, но сега, когато исках да погледна в тъмната сграда, ми даваха страхотно предимство.

Огледах се. Чисто. Тръгнах напред. Автоматът лежеше в ръцете ми, докато пълзях напред, а пясъкът под мен скърцаше. Придвижвах се тихо сред дърветата, като се стараех да извлека максимална полза от естественото прикритие. Огледах периметъра. Чисто. Нищо не се виждаше. Никакви цеви, стърчащи от покривите. Никакви признаци на живот. Това ми харесваше.

На петнадесетина метра от склада преместих предпазителя на автомата надолу в положение за автоматична стрелба, приповдигнах се и полуприклекнал изтичах до шлакобетонната стена.

Сградата беше около четиридесет и пет на двадесет метра с покрив от гофрирана ламарина, който лежеше върху открити подпорни греди — в жегата на тропиците това позволяваше движение на въздуха. Предният и задният изход бяха затворени с тежки, плъзгащи се, направени от отделни парчета метални врати, които бяха широки четири метра и половина. Отстрани имаше портичка с две стъпала и навес, а зад нея — врата с прозорец, която водеше към някаква канцелария. Вътре беше светло. От двете страни на вратата имаше прозорци. На левия беше монтиран ръждив климатик, от който капеше бавно вода в една доста голяма локва. Това показваше, че климатикът е бил включен от доста време.

Проправих си път край задната стена на склада и се огледах. Беше чисто. Огледах се на 360 градуса. Нищо. Чувствах се като крадец — не, това беше по-добре от кражба. Опрял гръб до стената, бавно се добрах до голямата врата на релси. Пристъпвах по няколко сантиметра, за да не вдигам шум. На вратата имаше процеп и движейки се бавно като охлюв, се доближих и погледнах. Доколкото ми беше известно, онези вътре имаха очила за нощно виждане и не исках да ме прецакат.

Изчаках, докато очите ми привикнат със светлината. Изглеждаше спокойно. Мястото беше празно, ако изключим няколко двесталитрови варела, натрупани до стената вляво от мен, и нещо като четиритонен военен камион, паркиран близо до вратите в другия край. Около външната стена имаше строително скеле, което беше високо може би три метра и се намираше на около два метра от вентилационния отвор на покрива.

До една врата, изпод която проникваше малко светлина, се намираше дървен сандък върху палет с размери като на опаковките на деветстотинкилограмовите бомби. Това трябваше да е атомната бомба.

Нещо не беше… както трябва. Беше много тихо. Забих лицето си в твърдата земя, за да виждам по-добре. Невъзможно е да оставят бижутата неохранявани, освен ако не знаят какво са взели.

Не. Това е капан. Не можеше да не е. Аз чаках. Планирах. Замислях. Присмивах се мислено на тези задници. Взаимно си лазехме по нервите: аз ли щях да се раздвижа първи или те.

Знаех, че са вътре. Усещах ги. Почти ги надушвах. Контролирах дишането си, задържах целия въздух така, както когато по време на обучението си по подводна диверсия установих, че мога да изкарвам до три минути и половина на дъното на пристанището в Норфолк.

О, проклетите инструктори ме обичаха много, когато им правех този номер.

По времето, когато усвоявахме методите за предотвратяване хващането в плен и за бягане от плен, ни караха да играем на криеница. Хвърляха ни във водата и пускаха след нас лодки да ни търсят. Също както да ловиш риба в буре. Дори и да плуваш достатъчно бързо, за да избягаш от лодките с фарове, трябва да се показваш на повърхността, за да дишаш. За да стане по-интересно (а и за да имаме по-големи стимули), когато ни хванеха, инструкторите обикновено ни съсипваха от бой, а тези кучи синове бяха яки.

Затова аз ги мамех. Пък и бягането от плен беше точно това. Измъквах се от тях с бясно плуване, докато стигнех до отвъдната страна на хелинга на ферибота от Норфолк до Киптопийк, така че фериботът оставаше между тях и мен. Всичко беше въпрос на синхрон. Изчаквах фериботът да дойде съвсем близо и започвах да вдигам много шум във водата. Когато попаднех в светлините на фаровете, аз се гмурвах. Плувах под вода около десет метра до хелинга и гълтах тиня, докато фериботът влизаше в дока. Седях на дъното и се държах за мазните и мръсни пилони, а голямото витло се въртеше на два метра над главата ми: „Чук-чук-чук“. След това излизах от водата и се оглеждах за инструкторите. Нямаше ги наблизо. Захвърлях очилата и плавниците си, качвах се от дясната страна на кърмата във ферибота, открадвах работните дрехи на някой механик и излизах през пристанището. Никой не забелязваше босите ми крака.

В продължение на половин час гледах инструкторите, които кръстосваха пристанището, за да ме търсят. След това се отдалечавах от хелинга, купувах си половинка бира с дребните пари, които намирах в дрехите, връщах се и я изпивах почти всичката. Когато се чувствах готов, им свирвах и размахвах ръка. Изпивах пред погледите им остатъка от бирата и хвърлях бутилката във водата. О, как ме обичаха заради всичко това. Не зная какво ги вбесяваше повече — това, че се измъквах, или че си купувах бира и не я разделях с тях.

Долових раздвижване зад варелите. Там имаше нещо. Изчаках. Погледнах към камиона. И там имаше нещо. Един или двама души в каросерията, а над задния капак се подаваха цеви. Вероятно това бяха автомати М–16. Дали имаха снайпери за стрелба от близко разстояние? Може би. От вътрешната страна на вратата дочух стържене. Изглежда, преместване на крак или на приклад по земята. Замръзнах. Спрях да дишам. „Чук-чук-чук.“ Ще изчакам кучите синове да излязат.

След няколко минути се върнах по пътя, по който бях дошъл. Тихо, сантиметър по сантиметър, като внимавах да не оставям следи. Заобиколих склада и отново се огледах на всички страни. Все още беше чисто. Пропълзях покрай стената до прозореца с климатика, минах под него, заобиколих портата с двете стъпала, свалих очилата си и изчаках очите ми отново да свикнат с тъмнината. След това погледнах в стаята.

Един мъж на средна възраст, с тъмна кожа, облечен в широка блуза с къси ръкави и мърляв панталон в цвят каки, седеше зад бюрото с лице към мен. Носеше пластмасови защитни очила за стрелба — ясно беше, че всичко е като на игра — и с усилие пишеше с малък молив в някакъв бележник. Устните му се мърдаха, когато изписваше думите. До лявата му ръка стоеше запотена бутилка бира „Будвайзер“, а до нея — автоматичен пистолет от синя стомана 45-и калибър. Вдигна поглед от страницата и прокара пръсти през оредяващата си, къдрава, прошарена коса. Лицето му беше широко, а носът — чупен твърде много. Имаше присвити, пожълтели очи. Изглеждаше на петдесет и пет или малко повече. Силните му работнически ръце не бяха много ловки с молива.

Клекнах и се оттеглих до храсталака, където се криеше взводът. Инструктирах командирите за засадата. Всички имаха уреди за нощно виждане. Трябваше да нападнат вратите едновременно, като обстрелват срещуположни огневи полета, за да не се изпозастрелят. Едната от групите щеше да стреля вляво и нагоре, като се цели по камиона и пътеката, а другата — вляво и ниско. Аз щях да се заема с оня в канцеларията и да изляза до бомбата.

Натиснах бутона за далечно излъчване на телефона „Моторола“, който беше закачен на жилетката ми. Радиото можеше да се използва в режим „включено-изключено“ или „постоянно излъчване“.

— „Едно“ готов — прошепнах.

Дочух гласа на ПВ:

— „Две“ готов.

Групата за измъкването на заложника беше готова.

— „Три“ готов — обади се и Бузестия. Чистачите на бараките бяха готови.

— „Четири“ готов. — Блокиращата команда на Джу е на линия.

Погледнах часовника си. Бяхме на земята от четиридесет и седем минути. Операцията трябваше да трае деветдесет, което означаваше, че нашите хеликоптери са вече във въздуха, дозареждат се с гориво и остават петнадесет минути до кацането. Това ни осигуряваше малък, но все пак приемлив резерв от време, ако допуснем някоя грешка. Включих „Моторола“.

— Шест минути. След това тръгвайте. — Имахме много време да се разгърнем.

Подавах сигнали с ръце и гледах как групите се отдалечават. Знаеха си работата. Всички бяха превъзходни стрелци. През последните пет месеца те бяха подготвяни за това, но не на мишените, както е според правилника на „ТЮЛЕН-група 6“, а на картотечни картони с размери десет на петнадесет сантиметра, залепени на силуети. Картонът трябваше да бъде улучен с двоен удар — два бързи изстрела — независимо дали излизаш от вода с неръждаем пистолет „Смит и Уесън 357 Магнум“, или скачаш през люка на отвлечен самолет с „Берета“.

С дясна или лява ръка, с една или две ръце — стреляхме по всевъзможни начини. Всъщност не ме беше грижа как стрелят хората ми, стига да поразяват закоравели банди убийци при всеки изстрел. Не трябваше да се концентрират или да застават под специални ъгли, или пък да стрелят с пистолет, поставен на нивото на главата. Това става във филмите, не и в „Група 6“. Използвахме тежки куршуми, които да събарят терористите независимо къде са улучени. Глава, гърди, ръка или крак — това нямаше значение. При снайперската стрелба — в диапазони от петстотин и петдесет до седемстотин и тридесет метра — все още бяхме малко по-назад от графика. Но, общо взето, моите стрелци бяха по-добри от всички други по света, включително и от много рекламираните пищолджии от група „Делта“.

Знаех, че ПВ е на позиция. Шестима от стрелците му щяха да очистят терористите, които пазят заложника, а другите ще се справят с останалите. С него имаше двама лекари в случай, че заложникът бъде ранен. Двете групи на Бузестия щяха да прочистят бараките, ако тангата вътре станат неспокойни. Моите момчета имаха малко по-трудна задача. Трябваше да поставят експлозиви и да взривят вратите, а след това да ударят типовете, които ни чакаха от засада в тъмното, докато аз се занимавам с оня в канцеларията. След това трябваше да измислим начин да пренесем бомбата до зоната за кацане или да я приведем в състояние на неизползваемост.

Дигиталният хронометър на часовника ми се движеше. Според него бяха изминали една минута и четиридесет секунди. Намирах се точно под климатика. Хладката вода капеше на рамото ми. Усещането беше приятно. Представях си тангото до бюрото и как ще го прострелям в гърдите. Беретата беше в ръцете ми — готова. По отворената линия в ушите си чувах дишането на ПВ, Бузестия и Джу Индианеца. Вероятно и те ме чуваха.

Минута и петдесет секунди. До контакта оставаха четири минути и десет секунди.

Изведнъж на югозапад избухна автоматична стрелба. В същото време дочух гласа на ПВ:

— Мамицата му! Ранен контакт — всички напред!

Нямаше време за губене. Изправих се, засилих се и ритнах вратата под дръжката.

Влетях вътре. Тъмнокожият, по риза с къси ръкави, вече се беше изправил и грабнал пистолета си. Аз, наведен ниско, държах беретата си с две ръце. Преди онзи да може да реагира, изстрелях шест куршума в гърдите му, и то така бързо, че пистолетът звучеше като автомат.

От силния удар той отхвръкна назад към стената. Пистолетът излетя от ръката му. На гърдите му се появи тъмночервено петно. Изхвърлих празния пълнител и пъхнах в обвитата с гума дръжка нов, който взех от калъфа, закачен на лявата ми китка.

Вдигнах поглед, защото зад канцеларията се чуха една след друга две експлозии. Другите две групи бяха започнали.

Грабнах бележника и го огледах набързо — търсех документи. В едно от чекмеджетата имаше три жълти плика. Взех ги, навих ги на руло и ги натъпках в специалния джоб на униформата си. Стрелях в крушката на канцеларията, за да привикнат очите ми с тъмнината и с очилата за нощно виждане. Взех спътниковия телефон и се обадих до Командването на съвместните специални операции, за да предам, че сме осъществили контакта по-рано и трябва да ускорят извозването ни оттук. Четири минути може да не са чак толкова много, но в една гореща зона за кацане са цяла вечност.

Сложих си очилата за нощно виждане и се промъкнах през вратата за склада. Носех пистолета си в ръка. В слушалката се чу шум от силна автоматична стрелба, а след това дрезгавият глас на Бузестия:

— Избийте тези копелета!

Предната и задна врата на склада бяха взривени и вътрешността се изпълваше с непрогледен бял пушек от димни гранати. Чувах как момчетата обстрелват склада. Чуваше се и обратната бърза стрелба на автоматите М–16, наподобяваща шума на трион за рязане на дърва — „бзззз“.

Лесно можеха да бъдат различени двете страни. Тюлените стреляха със своите МП–5 в контролирани кратки серии от три куршума. Лошите изстрелваха по цял магазин наведнъж.

Изпълзях до палета и бръкнах с лявата си ръка в жилетката, за да взема устройството за откриване на радиация. Зад себе си усетих някакво движение, явно човек, но не от моите хора. Обърнах се и стрелях в една сянка сред пушека, а след това се претърколих до сандъка. Индикаторът показа, че каквото и да имаше вътре, то беше ядрено.

Обади се гласът на Бузестия:

— Заложникът е освободен. Жив и здрав.

— Добре ли си, Бузест?

— Ще се обадя по-късно.

— Джу?

— Окей.

От лявата си страна дочух командира на отряд „Алфа“, Пръстите, който извика:

— Откъм „Алфа“ е чисто.

От далечния край на склада се дочу още една дълга поредица от изстрели на автомат М–16, а след него още шест от „Берета“, изстреляни бързо един след друг. Настъпи тишина. Лари Насипното злато, командирът на група „Браво“, се обади:

— Откъм „Браво“ е чисто.

Снех очилата за нощно виждане и ги прибрах.

— Има ли убити?

— При нас не, шефе.

— ПВ?

— Не.

— Бузест?

— Никой.

— Джу?

— Аз още не съм влизал в действие, капитане.

— Няма да бъдеш разочарован. — Погледнах часовника си. Седем минути и десет секунди. Извадих телефона за спътникова комуникация от жилетката си.

— Шест, всички участъци чисти. Заложникът и пакетът са под контрол. Няма убити, освен лошите.

Така беше, защото стреляхме с халосни патрони, но въпреки това момчетата ми бяха свършили дяволски добра работа. Станах, поставих пистолета си в кобура и размахах ръце в непрогледния бял дим, който все още скриваше част от склада.

— Намерете вентилатор, за да разкарате този дим. Хайде! — Плеснах с ръка върху дървения сандък и извиках на Лари Насипното злато: — Някой да запали камиона. Хайде да натоварим това проклето нещо и да тръгваме.

— Дадено, капитане.

— ПВ?

— Кажи, шефе.

— След колко време ще стигнеш до зоната за приземяване?

— Заложникът е доста зле. Ще трябва да го изнесем оттук. Когато дойдохме, тангата го обработваха — нищо сериозно, само го тормозеха, но не е свикнал. Ще съм готов да тръгна след шест-седем минути.

— Ясно. Бузест?

— При мен има малко враждебни действия. Ще се оттегля след четири-пет минути. Сдобихме се с една лайнарка с информация, капитане.

— Това искам да чуя. — Долових задоволителния рев на двигателя, когато Лари Насипното злато запали камиона. — Трябва да тръгвам. Ще се видим в зоната за приземяване.

Най-после димът се разсейваше.

— Някой да намери две греди или тръби! Хайде да разкараме това нещо.

Погледнах часовника отново: шестдесет и три минути. Двадесет и седем минути, докато хеликоптерите кацнат.

Господи! Как лети времето, когато човек се забавлява.

Пъхнахме четири греди под сандъка и на всяка от тях застанахме по четирима души и двама пазачи. Показах им брояча на атомните частици. Гледаха как индикаторът се мести в червената зона.

— Тия лайна вътре са радиоактивни. Ако някой тъпанар го изпусне, ще си изпати. На три вдигаме.

Беше като уреда с тежестите. Средното тегло на гимнастическата преса за „Група 6“ беше малко под 180 килограма. Не бяха необходими дванадесет души от нас, за да повдигнем сандъка, но исках всички да участват.

Гледах ги как товарят и изучавах една снимка от разузнавателния самолет. Бях отбелязал с червен молив маршрута за оттегляне. Това беше тъпо. Ами ако бях глътнал някой куршум и лошите бяха извадили снимката от джоба ми? Започнах да търкам снимката в дрехите си, докато изтрих червената линия. По дяволите! Много добре знаех къде отиваме.

Лари Насипното злато спусна плетената си шапка зад врата си и на мустакатото му лице цъфна разкривена, куражлийска усмивка. Подкара камиона. Скочих на стъпалото откъм страната на пътника и започнах да давам напътствия. Когато стигнахме до вратата, видях Конското лице, който тъкмо беше срязал катинарите. Той ни махна с ръка, за да преминем, и в същото време се чу стрелба откъм бараките.

— Не спирай.

Необходими ни бяха малко повече от десет минути, за да стигнем до зоната за приземяване, където бяхме кацнали. Паркирахме камиона встрани от старата писта, разположихме постове и зачакахме. След около пет минути дойде взводът на ПВ. Той и един сержант подкрепяха слаб мъж с посивяла коса, който беше доста над средна възраст и носеше мръсна бяла риза, изцапан сив панталон и очила с тежка рамка, прикрепени с ластик към главата му. Отидох до него и се ръкувах.

— Добре ли сте, сър?

— Чувствам се малко слаб, командире.

Акцентът му беше определено датски. Чудех се откъде са го намерили. Нямаше значение. Играех си ролята, сякаш не знаех, че всичко е един нагласен сценарий.

— Германец ли сте?

— Да. Благодаря, че дойдохте за мен.

Направих един преувеличен поклон в стил „Тримата мускетари“.

— Командир Ото фон Пифъл на вашите услуги — казах с акцент като на Ото Премингер10. — Са мен беше удофолстфие дойде да фи спаси, сащто те могат да фи накарат та прогофорите.

Очите на заложника се разшириха.

ПВ избълва залп от бърз немски. Беше научил езика по време на двадесет и шест месечния си престой с Kampfschwimmerkompanie — плувците, които бяха западногерманският еквивалент на тюлените. Заложникът се засмя.

— Какво му каза?

— Казах му: „Командирът искаше да изрази радостта си, че сте добре.“ След това добавих, че не си така глупав и грозен, както изглеждаш на пръв поглед.

Двете групи на ПВ усилиха охраната. Часовникът показваше девет минути до пристигането на хеликоптерите. Бузестия и хората му се появиха, като се движеха в тръс. Четири или пет от тях носеха на раменете си кутии.

— Разни сведения — каза Бузестия. — Всякакви работи — планове, карти, квитанции. И схеми — бази в Пуерто Рико и на континента. Лайнарите от разузнаването ще им се радват.

Отдадох чест на Бузестия и казах:

— Обичам да правиш лайнарите щастливи, лейтенант. Тогава те не ми досаждат.

— За теб винаги, сладур — върна жеста Бузестия.

В тила ни се дочу стрелба от автомат.

— Я внимавайте там! — извиках. — Не му е времето да губим хора.

Тъкмо мислех да запаля сигналните ракети, но реших, че няма смисъл да показвам местоположението ни на този, който стреляше.

От храсталаците в далечния край на пистата се появи Джу. Махнах му с ръка да се приближи.

— Джу, какво има?

— Трябва да са имали повече хора, отколкото си мислехме. Или някои от тези, които застреляхме, са станали отново. Обстрелват ни.

Хлапакът беше добър. И с право предполагаше, че е така. Изгледах го загрижено.

— Има ли ранени?

Джу кимна с глава.

— Двама — нищо сериозно. Единият си е навехнал глезена, а другият се натъкна на трън в тъмното.

— Дръж тангата настрани, докато дойдат хеликоптерите.

— Дадено, капитане. — Джу изчезна обратно в джунглата.

Време беше да осветя зоната за приземяване. Разположихме шест бели и три червени строблампи. Имахме неоновозелени фенерчета с формата на пръчки, за да направляваме хеликоптерите при кацането.

Стрелбата идваше от по-близо. Започнах да гледам небето нетърпеливо. Проклетите Военновъздушни сили вероятно си бяха дали почивка за кафе. Така работеха през по-голямата част от времето си — като шофьори, членове на профсъюзите. Шест-седем часа полет (разбира се, без да надвишават определена надморска височина) и след това довиждане — време е за смяна на пелените, за сън и чаша какао.

А ние можехме да изкараме една седмица, без да спим, след това да направим учение по скачане с парашут от десет хиляди и петстотин метра, да си опаковаме багажа и да повторим всичко. Не бяхме пилотчета. Проверих часовника си. Закъсняваха.

— Къде са ни хеликоптерите, дяволите да ги вземат? — обадих се до Командването на специалните съвместни операции.

— На път са. Успокой се.

— Успокой се? — Кои ли бяха тези идиоти? Набутах германеца под камиона и клекнах заедно с ПВ. Измина цяла вечност, докато дочухме звук от перки. Бяха ни накарали да чакаме осемнадесет минути. За осемнадесет минути човек може да загуби цялата си група.

Четирите хеликоптера с дълги дюзи за зареждане във въздуха, стърчащи като рицарски копия, започнаха мързеливо да обикалят над зоната за приземяване, за да си изберат място за кацане. Невероятно! Снишаваха се, сякаш това беше легално кацане11, сякаш се намираха на пистата на някоя военна база. За тях това беше просто учение. Защо да се изсилват? Задници такива — щях да избия тези кучи синове, след като се измъкнем оттук.

Подканих ги с фенера да кацат по-бързо. Предполагаше се, че зоната за приземяване е „гореща“. Трябваше да летят така, сякаш долу се стреля. Задачата им беше да дойдат, да спуснат рампите, да ни натоварят и да си вдигат чукалата. Махах с ръце като луд. Пилотите не ми обръщаха внимание. Кацаха, все едно че са на ливадата пред Белия дом — започнаха да гасят двигателите си.

— Не, не, не! Давайте газ! Бързо! — изревах, размахвайки фенера. Посочих на ПВ най-близкия хеликоптер, който сваляше рампата в задната си част. — Качвайте заложника на борда!

Наблюдавах как ПВ и екипът му набутаха заложника в хеликоптера. Четиринадесет души плюс един. Завъртях фенера в кръг: „Изчезвайте оттук.“

Пилотът вдигна палец. Шестте витла се надигнаха отново, реактивните турбини достигнаха пълна мощност и хеликоптерът се отдели от земята. Оставаха още три. Бузестия товареше материала за разузнаването в сандъците на един хеликоптер, докато моите хора вкарваха бомбата във втория. Веднага след като го вързаха с колани, махнах с ръка на група „Алфа“ да се качва и хеликоптерът замина. Втори хеликоптер. Двадесет и един тюлени са във въздуха.

Наврях главата си в предния люк на третия хеликоптер и ревнах на пилота:

— Давай газ! Ще ти кажа кога да излетиш! — Изтичах до Бузестия и посочих хеликоптера.

— Събери строблампите и парашутите, вземи моя взвод „Браво“ и се махайте оттук! Аз ще бъда с Джу.

— Дадено! — Той раздвижи хората си. Една от групите прибра лампите и ги нахвърля в хеликоптера. Другата събра парашутите от храсталаците, където ги бяхме скрили, и ги натовари на рампата, където с насочен към небето автомат стоеше Бузестия, броеше и викаше:

— Размърдайте се!

Когато видях, че всички са се качили в хеликоптера, дадох знак на пилота:

— Тръгвай!

Още двадесет тюлени излетяха. Останахме аз и четиринадесетте човека на Джу.

Извиках Джу по микрофона на „Моторола“. Никакъв отговор.

— Джу! Дявол да… — Установих, че съм издърпал щепсела от гнездото му. Оправих го и отново извиках.

— Идвам, Дики.

Изчаках, докато хората на Джу се появиха от тъмнината. Тичаха с жабешки подскоци и очертаваха маршрута си с кратки залпове на автоматите. Грабнах двама от тях за жилетките и ги избутах към хеликоптера. Аз и Джу се качихме последни. Докато рампата се затваряше, обстреляхме добре зоната за кацане.

— Тръгвай! — извиках на командира на екипажа.

Излетяхме. Мисията беше протекла отлично. Репетиция или не, ние бяхме великолепна „фирма“ „ТЮЛЕН“. Погледнах часовника си. Фраснах с длан ПВ и го съборих по задник пред погледа на стреснатия старши сержант от BBC. Огледах хората си.

— Момчета, вие сте чудесни!

Видях голямото, черно тяло на транспортния самолет „Ц–141 Старлифтър“, когато се наклонихме и завихме към базата на главния остров. Първият хеликоптер вече се намираше на земята и от него излязоха тюлените и заложникът. Вторият и третият тъкмо кацаха. Почувствах се така добре, че забравих за заканата си да пратя пилотите в болницата заради осемнадесетминутното им закъснение и мързеливото кацане на остров Виекс.

Кацнахме. Излязох пръв и скочих на земята, преди рампата да беше стигнала до нея. Изтичах до „Старлифтъра“. Да, имаха бира. Страхотно. Щяхме да се веселим по пътя към дома. Изтичах обратно до ПВ и Бузестия и ги потупах по гърба. Събрах войската си.

— Страхотно! Супер! Да ви го… на всички, смрадливи задници такива с лайнени мозъци.

О, бях се опиянил от себе си! Но с право, дявол да го вземе! С право. Учение или не, това, което бяхме направили днес, не е правено никога досега от военна част. Прелетяхме три хиляди проклети мили, включихме четири взвода в таен, нощен скок от голяма височина с високо отваряне и парашутирахме десет мили до целта си. Кацнахме в единна група на зона, не по-голяма от две футболни игрища, събрахме се, очистихме тълпа лоши хора, спасихме заложника, измъкнахме ядрената бомба. И при всичко това не бяхме загубили нито един тюлен.

Ето за това се подготвяхме и си съдирахме задниците. Бяхме практикували поотделно всеки рисков елемент — стрелба, скачане, летене с парашута, тайно навлизане, освобождаване на заложника, тръгване. Но никога преди не ги бяхме правили заедно. До тази вечер не бяхме провеждали фалшива военна игра на пълни обороти и в реално време.

Германецът се приближи към мен.

— Вие и хората ви се справихте много добре.

— Благодаря — отговорих. — Аз се гордея с тях.

— Би трябвало.

Понечих да кажа още нещо, но един полковник в колосана униформа и очила с дебели лупи, който приличаше на Швейк, измарширува по асфалта.

— Подполковник Марчинко?

— Да, сър.

— Имам съобщение за вас. Трябва да се обадите в Командването на специалните съвместни операции.

— Ясно. — Извадих телефона от жилетката си и набрах номера.

— Марчинко се обажда. — Изчаках. Обади се познат глас:

— Справи се чудесно, по-добре, отколкото очаквахме. Съвместното командване е впечатлено.

Това ми хареса. Наистина бяха скептично настроени към готовността ни за мисии. За разлика от група „Делта“, която по подобие на английските SAS12 преминаваше през процес на административно одобряване, аз не позволявах моите хора да бъдат оценявани от външни лица.

Аргументите ми бяха прости. Това, за което се обучавахме, не беше правено досега. Така че как може един тъп книжен плъх от Пентагона с четири звезди на рамото си да знае дали ни бива или не?

Стигнах до заключението, че не може да знае. Бях казал достатъчно твърдо и категорично на веригата командващи: „Благодаря ви много, господа, но ще оценявам «ТЮЛЕН–6» сам.“

Но не стана. Командващата структура можеше и беше наложила волята си над нас, независимо от това, какво чувствах аз. Учението на остров Виекс беше достатъчно доказателство за това. Гласът отсреща продължи:

— Дик, това беше първокласно учение. Мисля, че ти и бойците ти имате нужда от два дни почивка, докато ние анализираме и оценяваме.

Анализираме и оценяваме. Тези бюрократични срички ме караха да изтръпвам. След Виетнам речникът в армията се беше променил от военен към делови. Дявол да го вземе, на нас не ни трябват мениджъри, а водачи, воини, ловци. Вместо това разполагахме със счетоводители. Струваше ми се, че всеки път, когато започнех да се ослушвам и да ръмжа, някой задник с три звезди ще слага нашийник на врата ми и ще го подръпва, за да ми покаже, че може да ме накара да подвия опашка. Е, този път в отговор трябваше да изръмжа. Да се разяря. Да сдъвча килима и да се направя на побеснял. Длъжен бях заради хората си. Мамицата му, длъжен бях и заради самия себе си. Повиших глас, за да могат момчетата да чуват:

— Упражнение? Да анализирате? Да оценявате? За чий хуй, генерале? Край.

Той също си играеше ролята добре.

— Досега не можех да кажа нищо, Дик. Наложено ми беше от Съвместното командване. — Замълча. — Но ти се справи отлично. „ТЮЛЕН–6“ е одобрена. От този момент си в действие.

— Е, благодаря за ценната информация, сър. Сигурен съм, че хората ми ще оценят високо мнението ви. — Питах се дали е доловил иронията в гласа ми. Скришом от другите изключих бутона за предаване и го покрих с ръка. След това продължих „разговора“. ПВ, Бузестия и Джу се приближиха, когато гласът ми започна да се засилва и да звучи по-разтревожено:

— Вие какво? Подменихте мунициите ни в оръжейната? — Изревах в слушалката: — Значи това беше просто шибано прецакване? По дяволите, не можеш да ми затвориш слушалката…

Полковник Швейк надзърташе във вътрешността на моя самолет Ц–141. Обърна се към мен:

— Подполковник, имате бира в самолета. Това е в разрез с правилника.

— А бе, полковник, а да ти разширя дупката на задника не искаш ли? — тръгнах към него аз.

ПВ ме хвана за жилетката с две ръце и ме закотви. Той беше по-нисък от мен с десетина сантиметра, но в академията е бил боксьор — як малък побойник.

— Леко, Дик — каза той. После се обърна към полковника: — Мисля, че е по-добре да не ни закачате сега, сър. В момента всички сме малко агресивни и може да бъде… ъ-ъ… опасно, ако стоите тук.

Подметките на Пол дращеха по асфалта. Полковникът прочете в погледа ми обещание за тежка телесна повреда, докато дърпах заместника си към него, и побърза да се отдалечи.

Пол ме пусна.

— Не си струва да се хабиш заради него, Дик.

— Майната ти!

Бузестия и Джу ме тупнаха по гърба.

— Хей, полковник — каза Джу. — За Съвместното командване и всичко това, спокойно. Нещата са наред. Ние знаехме.

— Какво знаехте?

— Че това е пълна схема — отговори ПВ.

— Трябваше да е упражнение — обади се Бузестия. — Никакви жертви, много стрелба и нито драскотина. А и всички танга носеха очила за стрелба.

Дълбоко в себе си се усмихвах. Бях избрал тези мъже, защото мислех, че са умни. По дяволите, наистина бяха умни!

— И защо никой от вас, тъпанари такива, не каза нищо?

— Спомням си лозунга, който един тюлен вижда всеки ден, когато започне обучението си — каза ПВ. — Оня, на който пише: „Повече пот в учението, по-малко кръв в боя.“ Пък и досега не бяхме правили всичко наведнъж, шефе — изглежда, беше много добра идея да го изиграем и да видим дали става.

Разбира се, беше прав. Тръгнах към самолета и казах:

— Хайде да се махаме!

ПВ ме удари по ръката достатъчно силно, за да ме заболи.

— Да, сър. — Вдигна показалеца си във въздуха и очерта кръг с него.

— Хайде, момчета! Товарете! Да идем да се напием.

Прав беше. Майната им на всички! Беше време да се напием и да се прибираме вкъщи.

Глава 3

Прибирането вкъщи е нещо, по което не си падам много. И като младеж не го правех често. Роден съм в Деня на благодарността през 1940 година в къщата на баба ми, Джъстин Павлик, в Лансфорд, Пенсилвания — един малък миньорски град в областта Карбон13 — съвсем подходящо, нали? Градчето беше на изток от Коулдейл и Хоумтаун. За незнаещите, това е на около половин час западно от Алънтаун и на безкрайно голямо разстояние от Филаделфия. Баща ми, Джордж, и майка ми, Емили Тереза Павлик Марчинко, така и не успели да стигнат до акушерската стая в болницата. Типично за тях.

Аз съм чех по произход по линия и на двамата ми родители. Майка ми е ниска и със славянски черти. Баща ми беше едър — малко под метър осемдесет и пет, — мургав, кисел, с отвратителен характер. Всички мъже в семейството — както и почти всички мъже в Лансфорд — бяха миньори. Раждаха се, работеха в мините, умираха. Животът беше прост и труден. Предполагам, че дори някои от тях да са искали да се пооправят със собствени сили, бяха нужни такива усилия, както ако човек се опитва да се вдигне във въздуха, теглейки връзките на обувките си.

Живеехме на върха на хълма, точно зад магазина на Кануш, от който си купувахме бакалските стоки. Старият Кануш лизваше молива, преди да запише в тефтера си това, което вземахме. Водеше сметка и събираше парите на заплата. Може би щеше да бъде по-евтино, ако пазарувахме в „А и П“ — шест преки по-надолу, — но почти никой не го правеше. Хората ходеха там, където ги познаваха.

Ако аз съм кофти човек, както смятат някои, вероятно това качество е наследено от дядо ми по майчина линия. Джо Павлик беше раздразнителен, нисък, с гърди като варел. Наливаше се с бира и играеше на стрелички. Един яко пиещ кучи син с квадратно лице и вежди като на Леонид Брежнев. През целия си живот беше работил в мините, но не си спомням да съм го чул да се оплаква за нещо. Дядо ми беше истински размирник — един от онези първични яки типове, които се срещат по работническите кръчми, с големи ръце, създадени сякаш, за да обхващат старомодните бирени халби.

Винаги съм бил независим. На петгодишна възраст си бях извоювал собствен маршрут за продаване на вестници. На седем години се измъквах от къщи за по цял ден, тичах през железопътния тунел на Лихай, дълъг около миля, и плувах в язовир „Хауто“. Дотам се стигаше през стария воден тунел в Лансфорд, но в него живееха огромни плъхове, пък и беше много нагоре в планината. Затова предпочитах късия път, макар и рискован заради влаковете. На няколко пъти ме сварваха вътре. Първия път, когато парният локомотив се нахвърли срещу мен, помислих, че ще умра. Спрях да дишам и стиснах очи, като прегръщах влажната студена стена на тунела, а вагоните преминаваха един след друг на около тридесет сантиметра от носа ми. Баща ми ме съсипа от бой, след като му казах какво съм направил. Ето защо, когато правех това, държах езика си зад зъбите.

Родителите ми не бяха много образовани. Баща ми вероятно е спрял да учи някъде около осми клас, а майка ми може да е стигнала до девети или десети. Те не наблягаха на ученето и може би затова и за мен училището беше нещо, на което не гледах сериозно. Много повече се интересувах от развлеченията и от правенето на пари.

Развлеченията, преди да открия жените, се състояха в плуване в „Хауто“ и летни ваканции в Катсхил Маунтин, Еврейските Алпи, където чичо ми Франк и леля ми Хелън имаха пансион. Но парите винаги бяха проблем. Когато бях в седми клас, мините бяха затворени и след няколко месеца, прекарани едва-едва, баща ми най-после си намери работа като заварчик в Ню Брунсуик, Ню Джърси. Преместихме се в Ню Брунсуик през 1952 година. Преживях истински културен шок. Лансфорд беше град с може би четири хиляди жители — повечето чехи. В Ню Брунсуик имаше поляци, унгарци, ирландци, евреи, чернокожи и латиноамериканци. Трябваше ми известно време, за да привикна с всичко това. Резултатът беше, че по пътя между училището и малкия приземен апартамент, който можехме да си позволим, давах и получавах повече от полагащия ми се дял бой и белези.

Животът вкъщи не беше приятен. Братът на майка ми се премести да живее при нас — трима възрастни и две деца (по това време имах брат), натъпкани в апартамент с три стаи. Когато родителите ми се биеха, а това се случваше често, братът на майка ми вземаше нейната страна. Затова баща ми започна да прекарва все по-малко време у дома. По-малкият ми брат, Джоуи, който тогава беше на девет или десет години, се навърташе около майка ми и стоеше в къщата с нея. А аз не можех да понасям това място. Обикновено излизах и се връщах само за да спя или да си напиша домашните, колкото и малко да бяха те.

Избягах от къщи и започнах работа в една зала за боулинг — нареждах кеглите, вършех всякаква обща работа — дори участвах в седем предобедни неделни служби като помощник на свещеника. В дните, когато решавах да ида на училище, ходех в унгарското католическо училище „Св. Владислав“. Там, както и много други преди мен, често си патех от монахините, които ме удряха през ръцете с гадни линии за чертане. Не успях да свикна с училището. Преминах през него транзит — интересувах се много повече от изкарването на джобни пари вместо от „а“ и „б“.

През втората година в колежа работех по шестдесет часа седмично в една закусвалня, наречена „Гъсис“, до двора на колежа „Рутгърс“. През лятната ваканция бачках там по сто и двадесет часа седмично — от пет сутринта до десет вечерта, седем дни в седмицата. Работното време беше продължително, но парите бяха много добри: долар на час, без да се записва в счетоводните книги. За един петнадесетгодишен през 1955 година това беше дар божи.

Освен това Гъси — името му беше Салваторе Пулейо Аугустино, но не помня някой да го е използвал — се отнасяше с мен така, сякаш бях от собственото му семейство. Водеше ме на втория етаж, където живееше баща му, старият Сал, и ме тъпчеше със сос, наденици, пиле и огромни чинии със зеленчуци, препържени в маслинено олио и чесън, вместо да ме кара да ям руло или стек на еднокраките маси в закусвалнята. Старият Сал ми позволяваше да гледам как прави вино в мазето и така развих истински вкус за вино кианти. Дори научих достатъчно италиански, за да мога да се оправям на масата, което бащата на Сал обожаваше. Гъси ме направи истинско чешко италианче.

Тъй като за тийнейджър аз имах много пари в джоба си, щом станах достатъчно голям за шофьорска книжка, си купих и кола — един хромово жълт „Меркурий“, модел 1954 година с гюрук. Книжката си получих веднага след седемнадесетия си рожден ден.

Нещата станаха още по-интересни, защото заведението на Гъси беше свърталище на много момчета от колежа „Рутгърс“. Някои от тях ме приеха за свой талисман. Прекарвах много време в именуваните с гръцки букви клубове на колежа, което в края на краищата беше за мен огромен и поучителен опит. Явяването ми пред хората там ми помогна да одялам някои от треските си. За разлика от повечето хлапета с произход като моя, които се обличаха в дънки с капси и кожени мотоциклетни якета и правеха косата си като на Елвис или Дион, аз се обличах в ризи, панталони от чино14 и спортни сака от „Харис“. Научих се да пия бира в ранна възраст и което е по-важно, как да нося. Приятелите ми от колежа ме обучаваха и за по-тънките моменти при постоянното търсене на женска компания.

Всички тези неща покълнаха у мен и резултатът не закъсня. През лятото между първи и втори курс — тогава бях на петнадесет години — на една забава се запознах с красива и изтънчена млада учителка по френски език. Казваше се Люсет. Веднага си допаднахме. Тя говореше френски, аз — на своя лош италиански и се разбирахме. Бях едър за годините си и винаги имах пари в джоба си, обличах се и говорех така, сякаш учех в „Рутгърс“, и се държах по такъв начин, като че притежавах целия клуб, та тя не разбра, че съм гимназистче.

Научи го по доста неприятен начин. На това мистериозните ориенталци му викат лоша карма. Тя беше назначена да преподава френски език в гимназията през септември и видя грейналото ми лице на третия ред. Zut alors!15

Когато станах на седемнадесет години, бях преминал през куп промени. Родителите ми се разделиха. Майка ми започна работа в „Сиърс“ и аз и по-малкият ми брат се преместихме заедно с нея в общинско жилище. Баща ми нае мебелирана стая над един бар, наречен „При Юско“, надолу по улицата на няколко врати от закусвалнята, където работех. В този бар той прекарваше доста време и аз често се отбивах да го видя. Мястото сякаш беше пренесено направо от Лансфорд — с маринованите свински крачета в големи буркани и твърдо сварени яйца в паници, а трима или четирима души, наподобяващи Джо Павлик, седяха на столовете пред бара от десет сутринта до затваряне, пиеха и пушеха цигара след цигара. Баща ми се чувстваше щастлив там, защото му напомняше неговия дом. Джордж Марчинко така и не можа да свикне с Ню Брунсуик.

В същото време аз прекарвах все по-малко време в училище — бягах редовно от часовете — и все повече в компанията на една млада италианка. Тя беше омъжена за човек с двадесет и седем години по-възрастен от нея и изпитваше силна нужда от енергично чукане и друсане, а пък аз й ги давах с охота. Напуснах Гъси и отидох да работя като барман в едно гръцко заведение в сърцето на Ню Брунсуик. Парите бяха добри, около двеста долара седмично плюс бакшишите, а работното ми време беше наполовина по-малко от това при Гъси. Освен това готвачите имаха желание да ме учат на някои основни готварски и пекарски умения, та възприемах работата си и като начин да науча занаят. За мен това беше прекрасно. До този момент не се бях замислял какво ще правя с живота си.

Накрая съвсем зарязах училището. Както след години казвах изискано, „напуснах по своя воля“ през месец февруари 1958 година. Просто нямаше смисъл да продължавам. Пък и всички уроци ми изглеждаха пълен боклук. А и за какво ми беше гимназиална диплома? Имаше пари за изкарване и жени за сваляне. Човек можеше да отиде с колата до плажа и да се излежава по два дни — за никое от тези неща не ми трябваше образование. Затова се чупих.

Опитах се да постъпя в армията. Когато президентът Айзенхауер изпрати морската пехота в Ливан, аз се записах доброволно. Харесвах сините дрехи и сабите им. Та затова отидох до бюрото за набиране на войници за морската пехота, влязох вътре и вероятно съм казал нещо глупаво от сорта: „Е, приятел, май ми се иска да ида и да застрелям няколко от лошите. Къде ми е пушката, къде са ми патроните и кога мога да тръгна?“

Сержантът най-вероятно е потиснал желанието си да ме сравни със земята и каза: „Виж какво, синко. Трябва да идеш на тренировъчен лагер, преди да ти позволим да станеш войник, освен това си много млад и не си завършил гимназия. Защо най-напред не си вземеш дипломата, а после да разговаряме?“

Повече от ясно беше, че докато направя всичко това, морската пехота ще е решила проблема в Ливан и без моята помощ. Ето защо излязох и изкарах едно прекрасно лято на плажа — работех върху хубавия си първокласен тен като на сърфист и чуках доста. Голяма част от времето ми премина в опити да хвърлям едно готино момиче от моя квартал, Катрин Ан Блек, от триметровия трамплин на басейна на „Ливингстън авеню“. Срещахме се почти през цялото лято, разбира се, когато не се натисках на други жени, и установихме, че се харесваме. Така трябва да е било, защото въпреки голямата ми странична продуктивност, все се връщах при нея. Имаше нещо необикновено в тая връзка.

През септември, след като се бях налудувал, а Кати се върна на училище, аз влязох в една служба за набиране на войници за Военноморските сили, записах се и след като издържах огромен брой тестове, бях приет на служба. О, ако знаеха само!

На 15 октомври 1958 година докладвах за явяването си в основен лагер „Грейт Лейкс“, Илинойс. Съвсем необяснимо беше за мен, но когато влязох през вратите на този лагер, се почувствах по-добре, отколкото където и да е преди това.

Аз бях идеалният моряк от типа „ЕДНО, НУЛА“, което на военен жаргон означава най-базов модел. За натегачи ли да говорим — та аз лъсках дори и подметките на обувките си. Бях единственият задник, който наистина вярваше на старшините, когато ни казваха, че „който лъска половин обувка, е половин човек“.

В Ню Брунсуик се бях запознал с един шофьор на такси — някой си Джо. Бил е моряк и ми даде стария си „Наръчник за сините куртки“, който прочетох — тогава бях шестнадесетгодишен. От него се бях научил как да връзвам моряшка яка, а също и някои други неща, така че когато отидох в подготвителния лагер, бях напред в обучението. Записвах се доброволно за всичко — от футболния отбор до групата за строева подготовка — и дори за две седмици бях действащ подофицер-атлет. В обучението ни имаше доста глупости, но, общо взето, беше добре: работех за Военноморските сили на пълно работно време и те ми плащаха пълна заплата. Дори ми беше приятно. Харесвах плуването, стрелбите и маршировките. Книгите обаче оставях за другите.

След Коледа се класирах за обучение за радиооператор. В училището обаче нямаше свободни места. Затова се записах временно в „Куонсет Пойнт“, Роуд Айлънд, където помагах в курса по плуване за пилоти от морската авиация — това беше част от обучението им по оцеляване.

Една вечер в Роуд Айлънд отидох на кино и гледах един страхотен филм — „Водолазът“, с Ричард Уидмарк и Дана Андрюс. Разказваше се за групите за подводна диверсия (ГПД) на Военноморските сили. Действието се развиваше в Тихия океан по време на Втората световна война. Много динамика. Много героизъм. Много песни. Като „Химна на моряка“ с нови думи:

След филма, докато се разхождах, си мислех, че бих могъл да правя точно това. Искам да кажа, че бях сравнително агресивна личност; затова се записах във Военноморските сили. Идеята да бъда „Дик Диверсанта, якото копеле, човекът акула от Военноморския флот“ беше много по-примамлива, отколкото да си остана „Смотания Марчинко, операторът на телетайпа и молива“.

Личностната криза, предизвикана от противопоставянето Дик Диверсанта — Смотания Марчинко, достигна апогея си няколко седмици по-късно, когато бях прехвърлен в училище за радиооператори в Норфолк, Вирджиния. Оказа се, че Норфолк е само на хвърлей камък от групите за подводна диверсия, които бяха разположени в Литъл Крийк в една база на Военноморските сили отвъд пристанището. Виждах отблизо радиооператори. Виждах отблизо и водолази десантници. Не можеше да става и дума за сравнение.

Изходът беше прост: трябва да зарежа тези радиооператорски глупости и да ида при водолазите. Ето защо отидох при командването на диверсантите и им обясних какво искам да правя. Казаха ми същото, което и в бюрото за набиране на войници за флота. Не можех да стана водолаз-десантник, докато не получа постоянно назначение. Не приемаха молби от временните поделения. Училището за радиооператори беше временно. Довиждане на Дик Диверсанта! Здравей, смотаняк Марчинко!

Щяха да ми трябват още почти две години, за да се върна в Литъл Крийк. Одисеята ми преминаваше през Далгрен, Вирджиния, където Военноморските сили имаха център за наблюдаване на Космоса, от който следяха руските спътници; и през Неапол, Италия, където работех като телетипен оператор в станцията за подсигуряване на дейността на Военноморските сили.

След пет месеца, прекарани в Далгрен, подадох молба за обучение по подводнодиверсионна дейност. Преминах през първото изпитание — изпратиха ме във Вашингтон, където ме сложиха в един от онези старомодни брезентови водолазни костюми с твърд шлем и дебели шлангове за въздух и ме спуснаха в река Анакостия, за да проверят дали имам клаустрофобия.

Издържах теста за клаустрофобия и бях на път да замина за обучение по подводна диверсия, когато си счупих ръката при удар в нещо твърдо — главата на един много тъп моряк. Вината не беше моя. Той трябваше да се наведе. Сбогом, обучение по подводна диверсия, здравей, Неапол!

Неапол се оказа по-интересен, отколкото очаквах, въпреки че работата ми беше скапана. Разбрах, че не съм създаден за телетипен оператор. Тази работа ме ограничаваше. Не се изискваше въображение или изобретателност. А и на всичко отгоре, колегата ми по смяна ме влудяваше. Той беше истински сополанко. Чипоносо мамино синче с пъпки. Казваше с Харолд, по цял ден си чистеше ушите и се оплакваше от всичко. Наричах го Мърморкото. Инструкторът на Харолд беше един старши сержант, който ръководеше Командния център — чернокож човек със самочувствие. Казваше се Уайт, беше около четиридесет и пет годишен и се държеше като кралска особа. Когато се намирах сред тях, ми минаваха мисли за убийство. Сигурен съм, че дори и да го извършех, никой съд не би ме счел за виновен.

От друга страна, Неапол беше страхотен. Работех и живеех в един блок в центъра на града, а не в морската база. И така, за разлика от много войници в Италия аз общувах с местното население. Италианският, който бях научил от стария на Гъси, ми помагаше да се оправям. И докато ръката ми заздравяваше, аз тичах по хълмовете на Неапол, вдигах тежести, играех гимнастика и плувах.

Но все още бях брегови оператор на телетайп. А онова гласче вътре в мен ми казваше все по-ясно: „ГПД, ГПД“. Въпросът беше как да се добера дотам.

Оставаше да преодолея един голям проблем — моя командир. Колко голям ли? Деветдесет кила. Тя беше най-грозната женска, на която е попадал погледът ми през целия ми живот. Наричах я Тлъста, Ръбеста Тъпа Лайнарка от Армията, или ТРЪТЛА за по-кратко. Трътлата беше същество, което се ръководеше от уставите, а и нямаше достатъчно хора — комбинация, която правеше напускането ми невъзможно. (Бях направил грешката да подпиша за още една година престоя си в Неапол — надявах се, че ще мога да се прехвърля за обучение по подводна диверсия колкото е възможно по-бързо.) За Трътлата годината значеше 365 дни. Думата прехвърляне не присъстваше в речника й.

Но най-накрая успях да я принудя. Един път, когато Мърморкото ме ядоса, изхвърлих пишещата машина през прозореца. Щях да спра дотук, но малкият кучи син просто не млъкваше:

— Ще докладвам на командира колко си лош.

Падна ми пердето и му разбих муцуната. Стоя в болницата цял месец. Това вбеси командира. Той беше от супертежката категория — висок към метър и деветдесет и тежък около деветдесет килограма — горе-долу колкото баща ми. Грабна ме за колана и врата и ме повлече към банята. Захвърли ме към плочките.

— Би трябвало да те бия, докато се посереш.

В този момент имах настроение за всякакви неща.

— Хей, командире, ако ти се ще да се биеш, хайде.

Той ме хвана с големите си ръце. Пристъпих помежду им и го ритнах с коляно в топките. Свлече се като торба цимент. Вдигна се на крака и отново се нахвърли към мен. Ударих го отново, този път в корема. Бях си научил урока за тупаник на моряци по кофти начин. Хванах го в близък клинч, за да не шава много, и започнах да го удрям с коляно в слабините така, че при всеки ритник го повдигах във въздуха около десет сантиметра. Когато очите му се изцъклиха нагоре, го пуснах на пода.

Лежа така известно време, като дишаше през притворените си устни. След това се завъртя на колене и тръгна на четири крака към тоалетната. Повърна.

— Ще ми паднеш — изсъска той. — Ще изхвръкнеш оттук.

О, моля ти се, плаши куче със салам.

На следващия ден, когато се беше изчистил, ме изправи пред Трътлата. Представете си кръстоска между Джаба16 и Розеан Бар17, натъпкана немарливо в тясна бяла униформа. Трътлата ми прочете конско. То беше пълно с изрази като „Командирът иска да се махнеш оттук“ и „Би трябвало да те пратя в ареста“. Но това бяха напразни заплахи. Тя не можеше да предяви обвинение срещу мен, защото командирът ми беше посегнал първи, а това можеше да му струва работата. Можеше и да ме понижат или да ми впишат няколко лоши характеристики в досието, но какво от това?

Както и да е, аз изпреварих кучката. Имах в себе си два номера от деловодството на молби за преместването ми. Дадох й първия.

— Слушай, командирке, ето ти искане за прехвърляне на първия проклет кораб, който дойде в пристанището. Хич не ми пука, ако ще да се казва „Захарно петле“. — След това й подадох другия. — Това е за обучение по подводна диверсия. Не ме интересува кое от двете ще избереш.

Тя ме извика след два дни.

— Моряшката служба ще бъде твърде лесна за тебе, Марчинко. Ще те пратя на място, където ще те накарат да забравиш тази агресивност. — Трътлата приближи дебелите си бузи и шестте си гуши до лицето ми и допълни саркастично: — Отиваш в Щатите за обучение по подводна диверсия — незабавно!

А казват, че нямало Бог.

Глава 4

ЛИТЪЛ КРИЙК, ВИРДЖИНИЯ, Е МЕЧТА ЗА ВСЕКИ МАЗОХИСТ. Това е мястото, където Военноморските сили водеха големи групи долни, агресивни, самоуверени, щури, отворени моряци доброволци и ги превръщаха в малки групи долни, агресивни, самоуверени, щури, отворени зверове специалисти по подводна диверсия. Всичко това в продължение на шестнадесет славни седмици на мъчения, безумия и тежки телесни повреди. Влязох през портала на Литъл Крийк на 21 юни 1961 година заедно с един кльощав, дребен кучи син на име Кен Макдоналд. Той беше жилав, шестдесеткилограмов сержант с лек британски акцент и дълга права коса, закачена с фиба. Погледна ме, поклати глава мрачно и каза:

— Приятелче, няма да издържиш.

Дори не се спрях. Само му се усмихнах сладко и отговорих:

— Да ти го… дребен педераст такъв.

Разбира се, след като докладвахме пристигането си заедно, определиха Макдоналд да плува в двойка с мен. Практически бяхме неразделни през целия цикъл на обучение по подводна диверсия, а и след това си останахме много добри приятели.

А колко забавен и развлекателен цикъл беше този! Започнахме сто двадесет и един души като членове на Клас 26 по подводна диверсия. Оцеляха двадесет и четири — двадесет процента. Много от отпадналите бяха от така наречените експерти по войната с използване на специални методи — зелени барети и командоси, — които искаха да получат известно морско обучение. Загубихме и много от офицерите — просто не можаха да издържат на всичко това.

Що се отнася до мен, аз намирах обучението в по-голямата му част за перверзно приятно. Днес обучението на тюлени (обучението по подводна диверсия беше прекратено през 1983 г.) трае пет месеца. Нарича се ОУПДТ (Основно обучение по подводна диверсия/ТЮЛЕН) и включва парашутизъм, диверсия и подводно плуване, на което тогава по време на шестнадесетседмичните ни сесии не ни учеха.

През първите четири седмици преминах през всичко с лекота. Бях тренирал редовно в Неапол и затова ФО (физическото обучение — гимнастика и бягане) и плуването ми бяха лесни, въпреки че моряците, които бяха дошли от флотата, се скапаха още в края на първата седмица, защото не бяха във форма. Караха ни да бягаме до скапване. Всеки ден покривахме пет-шесткилометрово трасе, което включваше поредица от стари десантни катери на плажа. Прескачахме планширите — скокът беше два метра и половина, — скачахме два метра надолу, преминавахме през катерите, изкатервахме се, преминавахме над тях, слизахме долу и продължавахме.

Зад стрелбището имаше голяма пясъчна дюна, която инструкторите наричаха планината Сурибачи18. Караха ни да тичаме нагоре-надолу по дванадесет пъти. Когато валеше, трябваше да тичаме през калта. Когато беше сухо, тичахме през морето. Помните ли как изглеждаха онези олимпийски бегачи по плажа в началните кадри на „Огнени колесници“19 — чисти, бели и блестящи. Ние изобщо не приличахме на тях. Носехме зелени униформи, тежки „селски“ обувки, стоманени каски, боядисани в червено, и спасителни жилетки, напълнени с растителни влакна, които тежаха три килограма сухи и тринадесет мокри, а инструкторите винаги успяваха да ги поддържат мокри.

За чест на инструкторите трябва да кажа, че и те тичаха с нас. Повечето от тях бяха като Матусаил20 — стари типове на по тридесет и пет, четиридесет години. Спомням си един от тях, беше категория „перо“, казваше се Джон Париш. Пушеше лула, докато тичаше по плажовете или пък нагоре-надолу по планината Сурибачи. Когато изпушеше лулата си, я изсипваше и започваше да дъвче дръжката й, като никога не изоставаше. Човек започва да мрази такива хора.

Отначало нямахме подводно плуване, ако не се смята гмуркането в плиткото с плавници и очила. Свиквахме да действаме във вода, учехме методи за спасяване на удавници, за основните действия при разузнаване по плажовете и очистването им преди военно нападение. Плувахме доста. Не, това е неточно. Плувахме до съсипване. Плувахме денем и нощем, в топло и студено време без значение.

Ако човек иска да бъде водолаз десантник, той не може да проверява водата с пръстите на краката си, преди да се гмурне.

Една вечер аз и Мак бяхме на учение по нощно разузнаване. Изтърколиха ни във водата от един ДКП — Десантен кораб за превозване на персонал — в залива Чесапийк, на около хиляда метра от Литъл Крийк. Методът на десант е интересен. От страната, която не се вижда от брега, е вързана НЛМ — надуваема лодка малка. Прехвърляте се през перилата на кораба и падате в НЛМ, отскачате, гмурвате се и плувате под вода. Врагът вижда от брега нещо, приличащо на патрулен кораб, който е на почти километър от него. Водолазите, на които този сценарий е добре познат с цялата му ирония, знаят какво става.

Целта ни през онази вечер беше да разпознаем точния плаж, да проникнем в него, да го маркираме, след това да плуваме хиляда метра назад, откъдето десантният кораб щеше да ни прибере отново. (Още един интересен метод. Изплуваш на повърхността, където ще мине корабът, и чакаш. Той минава край теб с десет възела. В НЛМ седят водолази десантници, снабдени с примки — устройства, подобни на конски хамут, с помощта на които една бързодвижеща се лодка може да изтегля хора от водата. Протягаш ръка и прас — намираш се в лодката. Ако водолазът, който извършва операцията, не те харесва, може да закачи примката около врата ти вместо около ръката ти, а това причинява болка. Болка е слабо казано.)

Знаех, че Мак е кибритлия, но точно колко, разбрах едва тази нощ. Водата гъмжеше от медузи и Макдоналд закачи доста от тях на очилата си. Опарванията им го накараха да излиза на повърхността на няколко пъти. Когато стигнахме до плажа, Мак определено се чувстваше зле — по лицето и врата му се виждаха следи от опарвания.

Преди да тръгнем от плажа, извиках на един от инструкторите:

— Край! — Мак изпитваше силна болка и мислех, че се нуждаем от помощ.

— Върви на майната си, проклет поляк!

— Хайде стига. Имаш следи по цялото лице, все едно си бит с бич. Ужилен си лошо.

— Разкарай се, Марчинко!

Макдоналд се върна с олюляване във водата и отново преплувахме хиляда метра с медузите. Когато надуваемата лодка ни изтегли, той беше в леко шоково състояние. Но не се предаваше. Не спря да плува. Точно такъв инат търсеха инструкторите. Целта им беше да изградят издръжливост, сила и желание за действие в плувни двойки — най-основните „групови“ части на подводните диверсанти. Както П — подводното плуване, така и Д — диверсията, щяха да дойдат по-късно, ако успеехме да издържим първите няколко седмици.

За моряци ми се струва, че използвахме много дърва по време на обучението. „Дърва ли?“ — питате. Дънери. Големи дънери. Дълги дънери. Тежки дънери. Тичахме по плажовете и ги носехме над главите си. Прескачахме купища от тях. Използваха ги за построяването на особено неприятния полигон с препятствия на базата на Военноморските сили в Литъл Крийк, който с любов наричахме Мръсната дума.

Мръсната дума се състоеше от различни по височина и диаметър дънери, забити в земята. Целта беше да се придвижваме по тях, без да падаме и без да докосваме земята. Дънерите бяха раздалечени по доста изобретателен начин, така че дори човек да може да скочи достатъчно високо до следващия, ще установи, че не може да скочи достатъчно далече. Или ако може да скочи достатъчно далече, изглеждаше невъзможно да скочи на нужната височина. За инструкторите това беше начин да открият кой от нас има достатъчен стимул, позволяващ му да покачи количеството адреналин, което да му помогне да издържи докрай. За нас стимулът се състоеше в опита да достигнем следващия дънер, без да си счупим вратовете или краката или пък да не скочим твърде далеч и да се разпорим на грубия край на дънерите.

Освен това инструкторите поощряваха и съревнованието между екипажите на лодките. Състезавахме се в плуване, надбягване с лодки и бягане по суша. За разлика от взводовете на тюлените, които се състоят от четиринадесет души, в групите за подводна диверсия всеки взвод беше съставен от двадесет души. Това беше броят на хората, необходими за провеждане на разузнаване във верига с дължина 1000 метра на плаж с размерите на батальон морски пехотинци. Взводът от двадесет души е бил измислен при създаването на първите групи за подводна диверсия във Форт Пиърс, Флорида, през лятото на 1943 година. Продължиха да съществуват до 1983 година, когато водолазите, а и всички други бяха превърнати в тюлени.

Тюлените са по-тънички. Взводовете им се състоят от два седемчленни екипажа на лодки — във всеки има по шест редници и един офицер. Седем са, защото това е бройката на едно от най-основните средства за транспорт на тюлените. Надуваемата лодка поема седем души и бойното им оборудване. Могат да бъдат хвърляни от самолети като гумени патета или пускани от подводници и затова са удобни за подмолни или тайни операции. Тюлените използват ЛТНТ, или лодка за тактическо нападение тип „ТЮЛЕН“, която е с дължина осем метра и половина, от фибростъкло, задвижва се от двигатели „Меркурий“ с мощност 110 конски сили и е въоръжена с картечници 50-и калибър, както и други смъртоносни неща. Китоловните кораби от тип „Бостън“ бяха четириметрови съдове, които счетохме полезни за „ТЮЛЕН-група 6“. На последно място са КДС, или четиринадесетметров кораб за десант, средноголям, който можеше да бъде въоръжен с минохвъргачка и беше от голяма полза във Виетнам.

Независимо от всичко минималният брой на транспортните средства, надуваемите лодки и основният екипаж тюлени на лодките — седем души — са останали непроменени от създаването на тюлените през 1961 година. Тези неща все още се използват в „ТЮЛЕН-група 6“. Запомнете тези цифри. Ще ги срещнете отново.

Неделята, когато започна петата ни седмица, донесе видима промяна в настроенията из бараките. Обикновено аз и Макдоналд прекарвахме съботите си в излежаване на плажа и в пиене на бира. Но този ден беше различен. Останахме в бараките и гледахме как двама, които бяха карали курса и преди, но не бяха се „дипломирали“ по една или друга причина, си бръснеха главите и след това ги боядисваха в червено.

— Чудя се какво е това, което не знаем, а те го знаят — казах на Кен.

Разбрахме малко след полунощ. Инструкторите ни изхвърлиха от леглата, свиреха със свирки и ни налагаха с весла. През следващите шест дни не можахме да спим повече от два часа нощем. Добре дошли в адската седмица.

Аз имах проблем през адската седмица: бях се продрискал. Вероятно в днешните Военноморски сили това ще бъде достатъчно, за да ме освободят. През 1961 година не беше така. Не спираха за нищо. Решението беше в скоростта. Когато ме юркаха нагоре-надолу по плажа, открих, че ако тичам достатъчно бързо, миризмата на това, което се стичаше надолу по краката ми и влизаше в обувките, оставаше назад, за да й се наслаждава следващата група.

Инструкторите ни дадоха по един подарък по случай адската седмица. Всеки екипаж беше дарен с една НЛГ — надуваема лодка/голяма. Използвахме ги при ежедневните си „околосветски пътувания“. О, колко приятни бяха те! Почвахме с носене на лодките на главите си — по-ниските от нас слагаха тенекиени кутии на каските си, за да поемат и те малко от тежестта — докато инструкторите седяха в тях и ни налагаха с веслата за стимул. Тичахме, спускахме лодките в серия отводнителни канали, които минаваха през огромната база, преплавахме до другия бряг, вдигахме лодките и тичахме още — от портал 5 през главния портал и към калните равнини на два километра, пускахме лодките в пристанището и гребяхме в канала за ферибота по трасе, което беше успоредно на плажовете по залива Чесапийк. Гребяхме известно време, нахвърляхме се срещу течението и отивахме към брега, излизахме на сушата, вдигахме любимите си НЛГ с инструкторите и бягахме покрай зяпнали туристи, докато стигнехме до Литъл Крийк — разстоянието беше около двадесет и една мили по права водолазна линия, състояща се от плуване, тичане, накуцване и лазене. Имаше смисъл да бъдат спечелени тези състезания. Екипажът, който излезеше пръв, можеше да си почива до следващото бягане. Последните трябваше да участват в уникално развлечение и игри, наречени цирк. Циркът се състоеше във физически упражнения, докато някой не се откаже. Отказване можеше да се направи чрез връщане на каската, припадане или умиране. Най-лесно беше да се умре — само в този случай инструкторите престават да те тормозят.

А тормозът беше постоянен. Ако заспиш, поливат те със студена вода. В редките случаи, когато отивахме да кльопаме в столовата, трябваше да оставяме хора да пазят лодките, защото инструкторите ги изпускаха (трябваше да ги надуваме ръчно). Нахълтвахме в стола — разхвърляна, шумна, отвратителна група от мърляви, окъсани, вонящи моряци, ядяхме, без да си помагаме с прибори — може би оттук идва изразът „да тъпча човката си“ — и сменяхме пазачите на лодките, за да може и те да се наплюскат и да починат няколко минути, преди целият болезнен цикъл да започне отново.

Инструкторите се грижеха винаги да бъдем мокри, измръзнали, уморени или потиснати. На третия ден краката ми бяха станали на каша: напукани нокти, мазоли, които гноясваха от пясъка и от морската вода. Ръцете ми бяха пълни с трески от вдигането на дънери. Дори и главата ме болеше (от нас се искаше да носим непрекъснато стоманените каски — към втория ден разбрах защо онези си бяха боядисали главите в червено). Пълзяхме в тиня, заобиколени от истински мини, които експлодираха на метри от нас. Обстрелваха ни с истински куршуми, когато бягахме по трасетата с препятствия. И всеки път, когато смятахме, че тичаме последните пет, десет или петнадесет мили, се оказваше, че трябва да вземем надуваемите лодки и да правим всичко отначало. Никой не умря и никой не отиде в болница, макар че имаше доста навяхвания и наранени колене, лакти, вратове и рамене.

Най-лошият ден беше последният, петък. Наричахме го „Извинявай!“, както в песента „Извинявай, моряко“. През него продължаваха околосветските обиколки, бягането, трасето с препятствия, оживено от най-големите експлозивни заряди досега, яко плуване и накрая тичане по плажа с пълно бойно снаряжение, стоманена каска и мокра спасителна жилетка от растителни влакна. Имам и снимка от този ден — изглежда, добре съм си бил научил урока, защото съм най-отпред на групата, редом с инструктора.

В събота командващият, Джон С. Маккейн от Командването на Морските десантни сили, дойде, за да окуражи оцелелите през адската седмица петдесет души. Взехме думите му присърце. (И вкъщи трябва да е умеел да вдъхновява. Синът му Джон, сега сенатор от Аризона, беше военнопленник от 1967 до 1973 година в Ханой, където доказа жилавостта и твърдостта си в условия, много по-тежки от тези, в които бяхме ние.)

Тези, които успяхме да издържим докрай, бяхме интересна група. Закалени от трудностите, вярвахме, че не съществува никакво физическо изпитание, което да не можем да преодолеем. Парещата болка от раните ни премина в сгряваща гордост, че не се бяхме отказали. Бяхме видели седем или десет души да се отказват, а ние останахме. Чувствах се така, сякаш изведнъж са ме допуснали в някакъв недостъпен клуб със собствен таен знак и декодиращ пръстен21. Сега, след като бях преминал и ритуалите по терора и посвещаване, трябваше да отида в Пуерто Рико и Сейнт Томас, където щях да науча тайните на храма — дълбочинно плуване и методи за диверсия — и да стана истински водолаз десантник.

Докато оглеждах останалите от групата на издържалите, осъзнах нещо, което ще нося в себе си за цял живот. Това беше една проста, но ценна истина: никога да не шаблонизирам хората. Не би трябвало по външния вид да се съди за това, дали някой е подходящ за нещо. Например няма физически прототип за водолаз десантник — или тюлен, — въпреки че вероятно се смята, че трябва да е едър, мускулест мъж по калъпа на Арнолд Шварценегер.

Аз имах телосложение като на футболист. Но Кен Макдоналд, с когото плувахме в една двойка, приличаше на клечка за зъби. Всичко, валидно за групите за подводна диверсия преди двадесет години, сега се отнасяше и за най-елитната група на Военноморския флот. Близнаците от „ТЮЛЕН-група 6“ — Лари Насипното злато и Франк — бяха само около един и седемдесет, Змията беше към един и шестдесет, Джу Индианеца метър и осемдесет, а Мик Австралиеца и Конското лице изглеждаха като големи гардероби. Приличаха си по големите гръдни кошове и ръце, развити след дълги тренировки на уредите с тежести, за да постигнат огромната сила, позволяваща им да се катерят по въжета за тайни нападения в морето. Но като цяло тюлените, които не са от „Група 6“, са с най-различно телосложение. В бойни условия обаче всичките са еднакво смъртоносни.

В Клас 26 за обучение по подводна диверсия също бяхме хора с всякакви размери и фигури. Като личности бяхме също толкова различни. От време на време някои от нас, като моя милост, бяха твърде шумни — би могло да се каже отвратително шумни. Ако имаше отворен бар, аз отивах там след работно време и се веселях до затварянето му. Други бяха тихи, вглъбени в себе си, замислени хора и прекарваха свободното си време в четене на книги.

Ако трябва да определям що за хора бяха онези от нас, които преминаха през обучението по подводна диверсия, бих казал, че единственото нещо, което ни свързваше, е, че бяхме аутсайдери в сравнение с онези, мързеливците, които ходеха на работа, за да си клатят краката. Някой може да ни обвини в негодност да се приспособим към обществото, но не бих искал да засягам сега тази тема. Наистина ние бяхме скандалджии. Бяхме агресивни и обичахме да го показваме. Господ да е на помощ на морския пехотинец или моряк, който реши да покаже на някой морски десантник колко е силен, защото, преди да ни набият, трябваше да ни убият. Но освен агресивността, гъзарията и тежкарлъка всички ние имахме стимули, които ни тикаха по-далеч, отколкото другите смееха да отидат. Задачата ни беше да изпълняваме мисии и правехме необходимото, за да ги осъществим. Инструкторите бяха успели да ни убедят или ние сами бяхме убедили себе си, че за нас няма нищо невъзможно. Принципите, които бях усвоил по време на адската седмица, щях да използвам отново и отново през следващите две десетилетия и половина, за да показвам на водените от мен мъже, че за тях няма нищо невъзможно. Не беше необходимо да харесват всичко, което вършат — просто трябваше да го вършат докрай.

Всички ние, които издържахме през адската седмица, бяхме една истински дива тълпа. Гадни, долни и самоуверени като скъпи проститутки, предлагащи се за по петстотин долара — точно типът млади и игриви попови лъжички, за които американският данъкоплатец би трябвало да харчи стотиците хиляди свои долари, за да се научат как да взривяват почти всичко. Така и стана по-късно.

Представете си място с неограничен брой жени, непресъхващ поток от отлежало къркане, пресни раци и всякакви смъртоносни играчки, с които човек може да си играе.

Рай, нали? Не. Това място съществува. Нарича се Сейнт Томас и там отиваха на обучение издържалите адската седмица, което траеше десет великолепни седмици.

Това наистина беше обучение. Учеха ни как да се ориентираме под вода с помощта само на компас, отвее и дълбокомер. Необходима е концентрация, защото под водата човек лесно може да загуби ориентация. Веднъж аз и Майк се направихме на много умни и се загубихме — извадихме късмет, че не се удавихме. Брахме твърде много ядове, но получихме и един ценен урок: ако се шматкаш, може и да умреш. Наистина дотогава тази мисъл не ми беше минавала през ума.

Изпращаха ни да плуваме от Рузвелт Роудс в Пуерто Рико до остров Виекс, седем мили на изток. (Наричахме Рузвелт Роудс Руузи Роудс22, като Роудс беше съкращение от „Моряци, пенсионирани от армията“, в чест на онези, които бяха успели да се уредят на постоянна служба там.) Изразът „Ти ли разклати земята?“23 придоби нов смисъл по време на престоя ни в Сейнт Томас, Пуерто Рико. Изучавахме финото изкуство на поставянето на бангалорски торпеда24. Слагахме ги така, че да пробиват зеещи дупки в периметри, защитени с телени заграждения. Практикувахме взривяване на бетонни блокове с разрушителни заряди в торбички. Развивахме и умението с помощта на взрив да правим канали в рифовете за десантните кораби. Открих радостите на динамита, нитроглицерина и пластичните взривове, като успявах да запазя десетте си пръста непокътнати. Усвоихме основните неща за плуване с акваланг и използвахме за първи път германските безбутилкови автономни апарати „Дрегер“.

И плувахме. О, как плувахме! Един от любезните ни инструктори, добродушен лейтенант акълия от Ню Ингланд на име Алиоти, ни принуждаваше да плуваме допълнително в съботните дни, за да ни предпазва от демоничното влияние на рома и развратните жени. Но далеч по-неприятно беше това, че ни караше да мъкнем една морска котва с форма на весло, докато той и някое маце, излетната на сал, ни гледаха как се мъчим. Когато се оплаквахме, той отговаряше, че това ще ни направи по-силни и по-мъжествени.

Не след дълго започнахме да се чувстваме съвсем сигурни във водата. Бяхме се научили да се справяме с неочакваното. (Кофти е например, когато поради спукани синуси от носа ти потече кръв, а се намираш на четири метра дълбочина. Вътрешността на очилата се напълва с кръв и се чудиш дали да ги изхвърлиш, защото наоколо има баракуди, змиорки и акули. И все пак ги изхвърляш. И оцеляваш.) Взривявахме разни неща и плувахме, стреляхме с 45-калиброви пушки и 38-калиброви пистолети — това бяха оръжията за подводна диверсия в онези дни — и получавахме загар от слънцето.

Но най-вече правехме терени. Перчехме се с телата си, като носехме сандали, шорти и тесни ризи винаги когато ходехме в Шарлот Амали, столицата на Сейнт Томас — което практически ставаше всяка вечер. Мак се запозна с една дама от Ню Йорк, която правеше бижута; аз проучих нещата около една учителка от Ню Джърси. Четиримата се юрвахме по заведенията към девет часа, танцувахме, пиехме ром и кока-кола докъм един, след това отивахме на плажа или в бунгалата на момичетата, за да правим уникални хетеросексуални физически упражнения, които Мак наричаше „насочени хоризонтални тласкания с бедрата“ и които извършвахме бързо едно след друго. Към пет часа се събуждахме и тичахме обратно до базата накрая на Шарлот Амали, поемахме няколко глътки чист въздух за енергия и отивахме направо на гимнастика. Трябваше. Ако изпуснехме сутрешните занимания, нямаше да бъдем свободни вечерта. А опазил Бог да изпуснем някой нощен набег.

Изпитали вкуса на тропическото блаженство, се върнахме в реалния свят — Литъл Крийк, — където участвахме в така наречените учения „Зулу 5 Оскар“. Това бяха занимания по бягство от плен. Учехме се да плуваме до кораби, да залепяме магнитни мини на дъната им и незабелязано да се измъкваме. По време на тези обучения тренирах и плуване под фериботи. Ролята на моряците в тези учения беше да ни залавят, когато слагаме мините. Почти никога не им се удаваше.

През октомври 1961, вече пълноправен водолаз десантник, бях назначен към Групата за подводна диверсия 21, базирана в Литъл Крийк. Честно казано, тогава бях само младши водолаз без никакви реални десантни специалности. Все още не бях квалифициран водолаз и не бях обучаван в скокове с парашут. Но за мен това нямаше значение. Живеех като в мечта. Военноморските сили ме обличаха, даваха ми чудесни играчки, а когато не плувах и не взривявах разни неща, можех да излизам с приятелите си, да пия и да скапвам от бой хората по баровете. Ние не започвахме, но ставаше така, че най-големият морски пехотинец или моряк започваше да се заяжда с нас. Може би причината се криеше в униформите ни, които се стесняваха в кръста и на ръкавите — от вътрешната страна на маншетите на ръкавите имаше зашити неверни емблеми. Ние бяхме много агресивно настроени. Това е слабо казано. Какъвто и да беше случаят, винаги се биехме. Но хубавото беше това, че винаги в тези боеве печелехме. Това се отразява на самочувствието много добре.

Най-напред трябваше да получа квалификация за водолаз. Върнах се в Сейнт Томас за още шест месеца плюскане на раци и пиене, топла вода, страстни жени и ром. В края на обучението бях в отлична форма — загорял, отпочинал. Носех часовник „Тюдор“ от неръждаема стомана, който даваха след получаването на квалификацията и го наричаха „голям часовник — малка пишка“.

След това дойде ред на скачането с парашут. Разпределиха ме във форт Бенинг, Джорджия, за обучение във въздуха. Отидох като член на зоологическия взвод. Наричаха го така, защото в него имаше имена като Рабит25, Бърд26 и Фокс27 и всички ние се впускахме в търсене на бобри28 и мацета.

Когато получих квалификация, установих, че страхотно харесвам скачането, и започнах да го правя и през почивните дни, като експериментирах с новите за онова време „плоски“ парашути. По време на обучението по подводна диверсия извършвахме само скокове с фиксирано въже — използвахме старомодни, уставни, параболични парашути с размер десет метра и половина. Викахме му скачане с въже. А аз винаги съм го наричал „метода на маймуната с въжето“.

Бях очарован от новите осемметрови плоски парашути. По онова време ги използваха само пилотите, но аз вярвах, че имат реални възможности в бойни ситуации. Формата им ги правеше по-лесно контролируеми, отколкото десетметровите парашути с въжета за отваряне. Станаха още по-маневрени, след като пробихме нови отвори и добавихме нови въжета за управление, с които на практика можехме да се насочваме във въздуха като с кормило.

Харесваше ми също и идеята да дърпам собственото си въже за отваряне, вместо да скачам със статично въже, което вършеше всичката работа. Това означаваше, че ще мога да падам свободно. Мисълта за това беше чудесна. Самото падане беше още по-добро. Свободата при полета, тишината и свистенето на вятъра покрай ушите — това бяха неща, които не бях правил никога преди. Усещането за свобода ми напомняше плуването под водата, но във въздуха, на хиляда и петстотин или две хиляди и петстотин метра височина, беше още по-приятно: можех да дишам и да виждам всичко на километри разстояние. Качвах се в самолета колкото се може по-често и скачах от все по-високо, като си позволявах да отварям парашута си все по-близо до земята. Инструкторите ми мърмореха, но аз смятах, че по време на бой човек е по-трудна за улучване мишена, когато пада свободно, отколкото ако се рее мързеливо. Защо да отваряш парашута на хиляда и петстотин метра и да позволиш на противника да те направи на решето, когато можеш да го отвориш на сто и петдесет и да останеш жив?

Научих се как да сгъвам парашути. Взех си един спортен плосък парашут и го промених, за да стане по-маневрен. Купувах всякакви книги за скокове с парашут и изучавах тънкостите на подготовката им, за да мога да се приземя там, където желая независимо от топлите и вертикалните въздушни течения, градиента на вятъра по височина и хилядите други малки променливи величини, които стават причина за някоя пукната кост или счупен череп.

Независимо от това, че трябваше да се квалифицирам като парашутист, през петдесетте и шестдесетте години нямаше интензивни програми за групите по подводна диверсия. Обучението по парашутизъм се извършваше само от армейците. На практика пътуването напред-назад заради един скапан скок можеше да отнеме цял ден. Нямаше средства за парашутизъм около Литъл Крийк и трябваше да убеждаваме някой пилот от въздушната база в Лангли — отвъд залива на Норфолк — да ни кара от Форт Лий на сто мили западно от Питърсбърг, Вирджиния. Понякога трябваше да ни карат същото разстояние на североизток към Форт А. П. Хил, където имаше одобрени зони за скокове. Не беше трудно да се намерят летци, защото всички „автобусни шофьори“ — пилотите на транспортни самолети — трябваше да получават редовни квалификации по КПСО — полет с Компютъризирано Пускане на въздушен десант от Самолет в Определена точка.

При КПСО, ако пилотите го правеха както трябва, 82 въздушнодесантен полк скача право върху предварително определената му цел. Но ако го объркаха, се стигаше до положение „Гренада“, при което зоните за скачане се пропускаха, не се вместваха в определените срокове и парашутистите изпадаха в опасност. При повечето от опитите пилотите грешаха.

Както и да е, отивахме до Форт Лий или Форт А. П. Хил, скачахме по веднъж, след това както Извънземното,29 се обаждахме до поделението и чакахме автобуса от Литъл Крийк да дойде да ни вземе. Повечето време, докато чакахме, прекарвахме в някое заведение, където се продават освежаващи напитки. Понякога имахме и гости, джентълмени в армейски униформи в цвят каки, които — след размяната на съответните любезности — размазвахме на пюре.

През първата година като водолаз десантник преживях две уникални събития. Първото беше, че се ожених. Щастливата дама беше Кати Блек, която така усърдно се бях опитвал да хвърля в басейна на „Ливингстън Авеню“ в Ню Брунсуик през лятото на 1958 година. Оттогава бях с нея. Виждахме се винаги когато се прибирах у ома и по онова време идеята за брак ми се струваше добра. В началото на шестдесетте не беше прието съжителство без брак — особено ако двамата произлизаха от добри католически семейства (или дори от лошо като моето). Ето защо придадохме на връзката си официален вид.

Тя казваше, че ще се примирява с дългите периоди, през които отсъствах от дома; аз наистина я харесвах и двамата бяхме една добра двойка. Макар и не пищна, церемонията беше хубава. След това прекарахме кратък меден месец, Кати забременя, а аз заминах на шестмесечно плаване из Средиземноморието. Типичен моряшки брак.

Второто нещо, което ми се случи, беше, че се превърнах в опитно животно. Заслужено отмъщение. Какво има в научните лаборатории? Плъхове, маймуни и жаби, нали? В такъв случай при изпитание на нова система за спасяване във въздуха има ли по-подходящо животно от водолаза-жабок-десантник?

Наричаха я системата за евакуация „Фултън Скайхук“ и аз доброволно се кандидатирах за морско свинче на ВДД — Временна Допълнителна Длъжност. (Винаги съм смятал това за съкращение от Вдървен от пиене Десантник-Доброволец). Заминах от Сейнт Томас за Панама Сити, Флорида. Системата „Скайхук“ беше създадена да спасява хора от Специалните войски или агенти на ЦРУ от тила на врага, да отвлича тайно важни личности или да отвежда (дори и упоени) вражески пленници, заловени от наши войски.

Принципът беше прост. Спасяваният нахлузва трико от здрава материя за скокове с парашут, на което има и качулка. В него са вплетени найлонови въжета, радиокабел и микрофон в качулката. Ремъците са закачени на въже с дължина от около двеста и петдесет метра, което от своя страна е прикрепено за балон, напълнен с хелий и теглен от друго въже.

Един нисколетящ самолет с рамки и прибиращи се пръти се приближава със скорост около двеста километра в час и закача въжето под балона. С помощта на експлозивен заряд въжето се заключва автоматично към макара. След това, в зависимост от типа на самолета, спасяваният човек трябва да бъде вкаран в самолета или през люк в корема, или по рампа в задната му част и следва: aloha30, bon voyage31 и sayonara32.

Системата беше изпитвана най-вече върху торби с пясък, въпреки че бяха участвали и двадесет и два лабораторни плъха — представители на фирмата и бойци от Специалните сили на армията. Аз бях първият доброволец от Военноморските сили и освен това за първи път щяха да вдигат човек без парашут за в случай на нужда. Явих се на летището в Панама Сити, облякох трикото, закопчах се, приклекнах и се загледах в приближаващия се самолет — „Груман С–2 Тракър“, — който зави и тръгна право към мен на около сто и петдесет метра височина. Мина под балона и закачи въжето, закрепено за него. Почувствах как въжето се опъва, направих крачка и половина и изведнъж… мамицата му! Какъв летящ старт направих!

Чувствах се, сякаш яздех края на огромен ластик със скорост двеста километра в час. Трябва да съм поел към шест „g“33 — изхвръкнах във въздуха като същество от рисуван филм, чиито стометрови ръце не могат да се задържат за перваза на прозореца или за клона на някое дърво.

Земята изчезна нанякъде. Въжето ме изхвърли над самолета — отидох доста над хоризонталата — и започнах да падам.

В този момент ми мина през ума, че може би трябваше да нося парашут. Искам да кажа, че през мозъка на лабораторната маймуна преминава нещо такова: „Добре, дръпнаха ме. Значи ето ме тук сега, падам по гръб и се движа със сто и осемдесет километра в час. Движа се, защото ме дърпат. Но дали въжето не се е скъсало и не се движа по инерция, преди да се размажа?“

Единственият начин да разбера какво става, беше да проверя с очите си. Направих „ножица“ като футболист и се обърнах по корем.

Страхотно! Като наклоних врата си срещу вятъра, видях самолета и въжето и разбрах, че всичко е наред. Опитах се да се обадя на екипажа, но при завъртането ми кабелът се беше скъсал и микрофонът не можеше да се използва. Затова реших да се позабавлявам.

Направих гърбица — свих раменете си напред и опънах ръце край тялото си — това се прави при свободното падане с цел изместване настрани, — изравних тялото си с горната част на самолета. Раздвижих ръцете си като кормила и открих, че мога да се местя наляво и надясно.

Започнах да правя фигури зад самолета, сякаш се намирах на водни ски, и пресичах струята на витлото отляво и отдясно. Открих, а по-късно го написах и в доклада си, че твърде драматичното активиране на крайниците ми води до турбулентни въздействия, което на нормален език ще рече, че ако се движех твърде много, започвах да се въртя, а усещането не беше особено приятно.

Ето защо прекарах следващите петнадесет минути в мързеливо местене наляво и надясно, докато екипажът се чудеше какво, по дяволите, става там отвън.

Когато се доближих до самолета, се обърнах по гръб отново, хванах се за глезените и се свих на топка. От това движение паднах надолу и започнах да се люлея като махало. Така можеха да ме издърпат в корема на самолета по-лесно.

Главата ми се изравни с люка. Хванах се с ръце и се набрах нагоре през него. Усмихнах се на явно ядосания старшина на екипажа, който работеше с макарата, и поздравих:

— Добро утро, старшина!

— Какво, по дяволите, стана отвън, моряк? Проклетото въже се мяташе по пода като лудо. Помислихме, че си в безсъзнание или че си ранен и ти се е счупило нещо.

— Просто карах водни ски, старшина.

— Не се будалкай с мен, лайномозъчен тъп задник такъв!

— Окей. Прав си, старшина. Не карах водни ски.

Той се усмихна триумфиращо.

— Върви на майната си! Аз правех сърф без ски.

Когато кацнахме, разказах на тълпа офицери и представители на фирмата какво се беше случило и какво мисля за системата. Не им разказах за това как карах водни ски във въздуха, макар че споменах, че ако спасяваният няма квалификация на парашутист, то по-добре е ръцете му да бъдат вързани към тялото, за да не страда от турбулентните въздействия.

Един от офицерите — капитан — ме дръпна встрани и ми каза, че съм направил професионален доклад. Поздрави ме за това, че говоря добре, и добави, че очевидно съм доста инициативен.

— Защо не се кандидатираш в офицерската школа, Марчинко? — попита той. Обясни ми, че обикновено Военноморските сили приемат по петдесет редници и сержанти във връзка с някаква програма, наречена ПИО — Програма за интеграция на офицерите. Каза ми също, че аз съм точно такъв човек, какъвто търсят. — С удоволствие ще напиша препоръка за теб.

— Е, сър — отговорих, — не съм сигурен, че ПИО е за мен. Точно сега бих предпочел да съм старшина в групите за диверсия, отколкото командващ морските операции на цялата проклета флота.

— Защо?

— Ами знаете какви са старшините, сър. Те могат да действат така, че нещата да вървят. Те държат истинската власт във флотата. Нищо не може да се помръдне, дори и адмиралите, ако старшината не нареди.

— Можете да правите това и като офицер.

— Не съм много сигурен, капитане.

— Защо, Марчинко?

— По дяволите, сър, най-напред аз не съм завършил гимназия, пък ще трябва да се съревновавам с всичките тези офицери от академиите. Още от самото начало ще съм в неизгодна позиция. И на какво да се надявам? Вероятно да стана младши офицер на някой кораб. А, да си призная честно, да бъда младши лайнар от флотата — моля да ме извините, сър, — който ръководи някакви моряци с окъсани задници, не, по-добре съм си при диверсантите. Скачаме с парашути, плуваме — правим нещо.

Известно време той мълчеше и дъвчеше лулата си, а после поклати глава така, както го правят офицерите, след като изключат напълно, и каза:

— Е, ако някога промениш решението си, обади ми се.

Глава 5

Накрая промених решението си за офицерската школа. Но това се дължеше не толкова на капитана, който ми написа препоръката, колкото на един старшина на име Евърет Е. Барет. Той беше специалист сапьор и помощник на мичмана при оръдията, който тъкмо беше станал командир по време на назначаването ми във втория взвод на Група за подводна диверсия 21. Наричахме го взвода, който не отстъпва на никого.

Ако някога съм имал наставник, то това е бил Ев Барет. Питате що за тип е това? Барет беше идеален прототип за старшина от някой филм — него би го играл актьор като Уорд Бонд34, ако Уилям Холдън35 вече не е грабнал ролята.

Възприемах го като възрастен, макар че когато го срещнах, той наближаваше четиридесетте. Беше жилест, сивоок мъж с остри черти, висок към един и осемдесет, с бяла, късо подстригана коса — много късо, — а на лявата си ръка нямаше безименен пръст, тъй като беше играл с експлозивни устройства повече от необходимото. Имаше стържещ, жабешки глас, който го изпреварваше с около петнадесет секунди (човек винаги чуваше Барет, преди да го види), и ръмжеше трудноразчленими цинизми в безкрайни поредици и изкусни комбинации — всичко това с еднообразните гласни звуци на човек от Нова Англия. Лафът „Псува като хамалин“ вероятно е бил измислен за Евърет Е. Барет.

Той не беше образован — или поне не специално образован. Четеше с напрягане и пишеше фонетично. Неведнъж го хващах, когато ни четеше новия устав, да го държи обратно. Но независимо от това, той го оглеждаше и след това се навираше в лицето на някой беден младши лейтенант и му рецитираше куп параграфи с официален тон. При тези изпълнения на Барет повечето офицери обикновено се сгъваха леко в коленете и отговаряха: „Да, прав сте, както кажете“, и толкова. Барет знаеше как да изкарва акъла на офицерите.

Биваше си го. Изкарваше акъла не само на офицерите, а и на всички останали, включително и на мен. По времето на първото ми плаване из Карибско море с Групата за подводни диверсии 21 радиото на един от корабите ни се повреди точно преди да започнем маневри. Наистина аз съм бил радиооператор, но не и специалист по електроника. За Барет обаче това нямаше значение.

— Марчинко, блеещо копеле такова, размърдай си скапания, мършав, шибан задник и ела тук! — изръмжа той.

Размърдах си скапания, мършав, шибан задник. Не можеш да не се подчиниш, когато Барет ти нареди.

— Скапаняк, да оправиш това скапано, шибано радио до утре, когато трябва да се качим на скапания кораб, или така ще те заритам в скапания задник, че ще ти мине чак след една седмица!

— Слушам, старшина! — Не можех да различа транзистор от резистор или филтър от лампа, но разтворих схемата и работих цяла нощ. И досега не зная как, но на следващата сутрин проклетото радио работеше.

Не че се притеснявах от Барет, който щеше така да ме рита по задника, че да ми мине чак след една седмица — а той беше напълно способен да го направи. Работата беше там, че той можеше да предизвиква хората и да ги кара да вършат повече от това, което са смятали, че могат.

Когато някой кажеше на Барет: „Старшина, това не е възможно“, той го оглеждаше внимателно отгоре надолу и отдолу нагоре, след което казваше: „Затвори си шибаната човка и го направи!“

Барет ме беше награбил както куче, обучено да захапва крадеца за топките, и не ме пускаше. Всеки път ми казваше: „Марчинко, смотан, скапан боклук, направи това!“; или: „Марчинко, смотан, скапан загубеняк, стегни шибания си задник!“ Когато бяхме разпределени на остров Виекс за маневри и спяхме на палатки по плажа, той ни караше да претърсваме района и да ровим из пясъка по два пъти на ден. Взводовете за подводна диверсия отиваха на остров Виекс като на ваканция. Гмуркахме се за раковини и раци, пиехме бира и се излежавахме на плажа.

Но не и при Ев Барет. Караше ни да събираме празните бирени кутии, да ги пълним с пясък и да строим малки стени около палатките. Той проектираше, а ние изпълнявахме. Над тези стени и комини от бирени бутилки трябваше да правим малки покриви от палмови листа. Веднъж ни накара да сгъваме шапки от палмови листа, защото смяташе, че не сме достатъчно заети.

Водолази десантници, които правят шапки? Да, но за Барет да се правят тези скапани, шибани шапки означаваше да се катерим по най-високите скапани, шибани палми и да се доберем до най-нежните, най-зелените, най-сочните скапани палмови листа на целия скапан остров. Ев Барет не допускаше да се работи с лоши материали. А ако не сте го правили, знайте, че катеренето по петнадесетметрова палма си е истински труд.

Всъщност аз не се притеснявах от юркането, крещенето и от непрекъснатото внимание. Бях разбрал, че колкото повече Барет тормози някого, толкова повече мисли за него. Той ме рита по задника, докато не издържах приравнителния си изпит в гимназията. Не миряса и когато преминавах обучението по скокове с парашут за напреднали. Усъвършенстваше административните ми умения, като ме караше да пиша на машина смотаните му доклади. И накрая с уговорки, убеждения, заплахи, деспотизъм и насилие ме накара да се явя на квалификационния изпит в кандидатофицерското училище и да го издържа.

Когато се върнахме в Литъл Крийк, той ме канеше в дома си на вечеря. Прекарвах с него и жена му по цяла вечер, пиех бира и слушах разказите му за военния флот по негово време. И до днес не зная защо реши да ми стане наставник, но си беше точно така. Не бях нито първият моряк, нито последният, когото той приютява под крилото си. Но се радвам, че го направи, защото той ми отдели много повече време, отколкото собственият ми баща. Бяхме заедно от 1961 до 1965 година в Групите за подводна диверсия 21 и 26 (нова група, създадена през 1963 г., в която беше прехвърлен целият взвод на Ев Барет). И, честно казано, ако си буен младок на двадесетина години (а аз бях такъв), и ако търсиш положителен модел за мъжко подражание (аз може би търсех), няма да намериш по-добър от Ев Барет в групите по подводна диверсия, сред сапьорите и оръжейниците.

Аз бях буен. Когато вторият взвод отплаваше, на мен и един приятел се падаше да разчистим войнишката столова.

Налага се малко разяснение. На борда съществува твърда кастова система. Офицерите живеят в „Страната на офицерите“, където смотаните редници не ходят без сериозна причина. Командирите обикновено си имат собствени бърлоги — своя столова и палуба, — а останалият състав на кораба се храни във войнишката столова. За нас и онези от морската пехота оставаше трюмът. Третираха ни като войници, а не като част от екипажа на кораба и за нас оставаше това, което другите не искаха. Хранехме се последни, къпехме се последни, серяхме последни. А в критичен момент трябваше да умрем първи.

Но взводовете за подводна диверсия са малки, жилави банди. Спяхме заедно, деляхме дежурства, плувахме по двойки и искахме да се храним групово, без да трябва да влизаме в столовата и да се примъкваме един по един между непознати моряци или, още по-лошо, морски пехотинци.

По онова време бях известен като Идиота. Идиот, защото бях достатъчно видиотен, че да лъскам до блясък дори и подметките на обувките си. Заедно с приятеля ми Дан Змуда, истинското му име беше Змудаделински, а прякорът Мъд36, измислихме начин да разкараме достатъчно войници от столовата, за да може нашият взвод да се храни заедно на една и съща маса.

Методът ни беше прост и ефективен. Първо влизахме в столовата и отрупвахме таблите си до краен предел. Слагахме всичко — от супата до ядките — на една и съща табла. После сядах сред група чисти, спретнати моряци с изискани маниери и ги поздравявах.

— Добър ден, господа — казвах и учтиво кимвах с глава.

След това Мъд се изсипваше шумно на стола до мен.

— Здравейте, другари по маса — добавяше той, вежлив като воин от армията на нейно кралско величество.

Сърдечният поздрав не се връзваше с външния вид на Мъд. Телосложението му наподобяваше противопожарен кран, беше и точно толкова як, а и някак си постоянно наперен. Облата му като на булдог челюст стърчеше предизвикателно, големият му славянски нос (чупен в незнаен брой побоища) беше наклонен леко встрани. Останалата част от лицето му на поляк изглеждаше, сякаш е изгладена с шкурка. Дори когато се усмихваше, очите му запазваха онова чудесно изражение на лудост. Усмивката му сякаш казваше: „Гледайте внимателно, хора, сега става интересно.“ Беше същата като на Хълк Хоган37, преди да забие Андре Гиганта38 в земята.

Групите за подводна диверсия имат свой талисман — един злобен жабок на име Фреди, с моряшка шапка, килната тарикатски и приличаща на тенджера. Един фас от евтина цигара е забит в ъгъла на устата му, в едната си ръка държи запалена пръчка динамит, а в очите му играе пламъчето на лудостта. Мъд имаше същия поглед и повечето моряци го намираха за доста обезпокоителен. Беше съвсем подходящ, за да прави номерата на Хънтс Хол39 едновременно с тези на Лио Горси40, които бяха по моята част.

След това Мъд, който обикновено ядеше десерта си преди предястието, вземаше нож от нечия табла, намазваше дебел слой сладолед — видът нямаше значение — върху стека си, добавяше половин бутилка първокласен сос и започваше да се храни. Мъд ядеше много бързо и не ползваше прибори. Повтаряхме това, което правехме в столовата по време на адската седмица, с тази разлика, че от присъстващите на масата през нея бяхме преминали само Мъд и аз.

Аз винаги започвах да се храня с грах. Ядях го, като го всмуквах през носа си. След първите няколко смръквания се оглеждах и млясвах с устни:

— М-м, страхотно е!

Когато нямаше грах, обикновено даваха спагети. И тях всмуквах през носа си, но установих, че ако сосът е твърде лютив, очите ми започват да сълзят.

Понякога изтънчеността не помагаше и тогава ставахме по-груби.

— Кафе, мистър Мъд? — питах аз.

— Непременно, мистър Идиот.

— Крем?

— Не, благодаря ви, мистър Идиот.

— Захар?

— Мисля, че не желая.

— Сопол? — Изсеквах се в чашката му.

— Прекрасно! — казваше той и я изпиваше наведнъж.

Открихме, че сме се прочули, след като три дни правихме подобни циркове. Към края на първата седмица в морето аз и Мъд трябваше само да влезем в столовата, да напълним таблите си и да се насочим към някоя маса. Тя се опразваше още преди да успеем да седнем.

Когато Барет разбра какво правим, пощуря.

— По дяволите, Марчинко! — ръмжеше той. — Не мога да те оставя сам за някакви си скапани пет минути, без да натикаш скапания си шибан задник в някоя скапана каша.

Освен болка от издърпаните уши получихме и допълнителни дежурства. По такъв оригинален начин Барет изрази благодарността си за изпълненията, които позволиха на взвода да се храни заедно. Аз и Мъд страдахме мълчаливо. Знаехме защо Барет го е направил. Ако не ни беше наказал, щеше да си има неприятности в бърлогата на шефовете и в името на спокойствието той ни пръсна задниците.

Дочух, че са ме приели в офицерската школа малко след като тръгнахме на едно шестмесечно плаване из Средиземноморието с „Ръшмор“ — десантен кораб от Втората световна война, построен първоначално за Военноморските сили. Беше голямо прощално пътуване. Вършех всичката нормална работа във взвода: разузнаване по плажове преди ученията със слизане на сушата, сапьорска дейност по деактивирането на ненужни муниции и участие в ученията „Зулу 5 Оскар“ по бягство от плен, които бяха част от обучението ни по това време. Следваха специални дейности: писане на машина докладите и протоколите на Барет, обслужване на оборудването и поддържането на квалификациите ми по парашутизъм и плуване под вода.

На всичко отгоре започнах да прекарвам все повече време в „Страната на офицерите“, като ги гледах какво правят, как вършат работата си, как живеят. От време на време се качвах на мостика, където нашият капитан, Б. Б. Уитъм, ми разреши един или два пъти да карам кораба, тъй като Барет разказа навсякъде, че съм приет в Омазване до Шията, както е известна във Военноморския флот офицерската школа. Уитъм, който беше от Нова Англия и пушеше цигара след цигара, ме инструктираше подробно за елементарните принципи на офицерството. Той знаеше вече твърде много за мен и много точно ме наричаше моряк Идиот.

Разбира се, сега, когато щях да ставам офицер и джентълмен, аз и мистър Мъд се отказахме от изпълненията в столовата. Беше велико шоу, но дори едно велико шоу има край. Пък и кой би искал да го наричат мичман втори ранг Идиот?

Това не означава, че облякох плаща на пълната порядъчност. Например, когато слизахме в Неапол за припаси, поемах кормилото на камиона. Логиката ми беше проста: щях да ставам шофьор на кораб — шофирането си е шофиране и защо да не практикувам, когато мога? Неапол е хълмист град и има дълги тунели с тесни тротоари за пешеходците (само глупаците ходеха по тях, защото в този град шофьорите са като диваците от Бейрут).

Тъй като имахме превоз, си позволявахме да отделяме време за приятелска напитка, което обикновено водеше до изоставане от разписанието. Често пъти, за да наваксам загубеното време и да изпреварвам бавните коли, качвах две от колелата на камиона на тротоара и почти докосвах стената на тунела. Този метод не ощастливяваше нито командира, нито осемте водолази диверсанти в каросерията, нито автомобилния парк на града.

Барет се опитваше да промени начина ми на каране с характерния си приятелски маниер, като ми обясняваше педантично, че тези смотани, шибани камиони не са направени за шибано каране по шибаните тротоари.

— Ясно, шефе! — кимвах с глава и продължавах.

Естествено, че ми беше ясно.

„Прецаках“ Барет за последен път, преди да тръгна за офицерската школа. Трябваше да тренирам скокове с парашут. Вече бях привлякъл вниманието на капитан Уитъм с това, че отварях парашута твърде ниско — под триста метра. Уитъм се чувстваше по-спокоен, когато ни гледаше през бинокъла как отваряме парашутите си. Мисълта за ГВНО (голяма височина, ниско отваряне) го караше да се поти. Аз бях решил да го накарам да свали пет килограма.

Последният ми скок беше във вода откъм десния борд на кораба. Мачтата на такъв десантен кораб е на четиридесет метра над палубата. Казах на хората от взвода, че ще бъда наравно с мачтата, когато парашутът ми се отвори. Всъщност казах на всички, които намерих, че ще отворя парашута на четиридесет метра — с две важни изключения: шкипера Уитъм и Ев Барет. Даже бях уговорил с един, който се казва Боб Кларк, да стои на палубата и да снима с камера.

Изкачихме се на определената височина, достигнахме зоната и скочихме. По-късно, когато гледах филма, открих, че е било чудесно. Парашутите се отвориха високо горе. Изведнъж се появявам аз — падам, падам, падам.

Камерата следва отблизо падането ми към водата и в същото време безпогрешно ясният глас на Барет се чува:

— Задник такъв! Шибан задник! Шибан, посран задник! Дръпни шибаното въже! Марчинко, изчукан минетчийо с миризлива уста, грозен лайноядецо, заднико с лайнен мозък, идиот такъв, дръпни шибаното въже!

Разбирам от намеци и затова дръпнах въжето. Бях сгънал парашута за ниско отваряне. Той излезе мигновено. Имах време за едно разлюляване от удара при отварянето, при което се изравних с мачтата, а след това паднах с плясък във водата.

Потопих се, измъкнах се от ремъците и изплувах със смях. Барет и Уитъм не мислеха, че каскадата ми е забавна.

— Марчинко, слушай много внимателно — обади се по мегафона скиперът, който нямаше търпение да изчака да се кача на борда. — Прекъсвам ти всички шибани отпуски!

Барет реши, че се нуждая от нов анус и затова ми пръсна задника с наказание още веднага.

След седмица заминах за Щатите.

В деня преди заминаването ми Барет ме извика в бърлогата си и ме накара да седна. Измъкна две кутии бира, отвори ги и ми подаде едната.

— Дик — каза той, — мисля, че ще се справиш. От теб ще стане добър офицер, ако не се шматкаш твърде много и ако гледаш сериозно на нещата.

— Благодаря, шефе, ще бъда сериозен.

— Зная. Ти си сериозно момче. Сериозен работник. Жилав. Това е добре. Всичко това ще ти трябва, когато се изправиш пред онези лигльовци от академията. — Отпи от бирата. — Разбира се, лигльовците от академията не разбират много от отваряне на шибания парашут на нивото на шибаната мачта, нали?

И двамата се засмяхме.

— Има едно нещо…

— Казвай, шефе.

— Виж какво — поде той, — тук научи доста работи. И ще научиш още много.

— Така ли? — запитах и поклатих глава.

— Затова искам да ми обещаеш нещо. Искам да обещаеш, че ще предаваш и на други наученото.

— Разбира се. — Не можех да разбера накъде бие.

— Чудиш се какви идиотщини ти разправям, така ли е?

— Ъхъ.

— Дик, не трябва да правиш разлика между хората, трябва да се отнасяш към тях по един и същи начин независимо дали ги срещаш за първи път или не. Трябва да им помагаш да вършат работата си. Както ти помагах аз — сега е твой ред да предаваш. Искам да ми обещаеш — завърши той и изпи бирата си.

— Дадено, шефе.

Той кимна и се подсмихна.

— Мисли за това като за Първия морски закон на Барет — защото той функционира както флотата, Дик.

По онова време бях наивен. Повярвах му. Не. Не беше точно така. Тогава флотата функционираше според закона на Ев Барет.

Глава 6

Преминах с лекота през офицерската школа в Нюпорт, Роуд Айлънд. Завърших през месец декември 1965 година като мичман втори ранг. Справях се добре не защото бях по-умен от останалите, а защото бях прекарал във Военноморските сили повече от седем години, от които над три във флотата, и знаех как работи системата. Когато инструкторите — повечето бяха висши офицери — по време на лекциите си казваха: „Отново ще срещнете този материал“, аз записвах думите им, защото знаех, че те ще се явят в контролните. Така работеха висшите офицери и аз го знаех. По време на проверки опъвах леглото си така, че монета от пет цента да може да отскочи на тридесет сантиметра от горния чаршаф, а стаята ми беше излъскана така, както и подметките на обувките ми (неслучайно бях Идиота). При строевите подготовки марширувах, сякаш бях член на параден взвод. Когато стреляхме, улучвах непрекъснати серии от десетки.

Разбрах от самото начало, че никой от офицерите, които ни обучаваха, караха да маршируваме, тормозеха и инспектираха, не може да ме стресне толкова, колкото бях стреснат през адската седмица по време на обучението си по подводна диверсия. Ето защо си вършех работата, приемах всичките задачи, които ми възлагаха, изпълнявах ги безропотно и се мотаех из училището, сякаш то беше някакъв летен лагер. Момчетата от флотата бяха прави — ОШ наистина беше Омазване до Шията.

Всъщност, ако ролята на Ричард Гиър във филма „Офицер и джентълмен“ беше да играе водолаз десантник, той щеше да почиства будилника на Лу Госет41 още в края на първия ден. Водолазите десантници кльопат строевите сержанти за мезе. Освен това те знаят как да понасят тормоза и да вършат работата си, без да се оплакват.

Когато ме избраха за секционен ръководител, тогава това означаваше батальонен командир на моя клас, взех присърце закона на Ев Барет. Помагах на слабаците от класа по време на физическото обучение; показвах на книжните червеи как работят оръжията и учех онези, чиито оценки бяха ниски, да внимават за ключовите думи „Отново ще срещнете този материал“, преди да запишат каквото и да било. Сто процента от секцията ми завърши училището. Другите имаха доста голям брой отпаднали, а в една секция дори се стигна и до самоубийство. При завършването наред с нашивките си бившият моряк Идиот получи и наградата за водене на клас. Съпругата ми, Кейти, бременна с второто ни дете, се гордееше с мен.

След офицерската школа бях разпределен на малък миноносец, наречен „Джоузеф К. Таусиг“, като снайперист, или инженер офицер, чието царство беше котелното отделение. Аз бях първият офицер на борда на „Таусиг“, който извършваше самостоятелни прегледи на корпуса на кораба и който — облечен в зелените униформени дрехи — пълзеше из цялата котелна и двигателна система, преди да подпише за каквато и да е свършена работа.

Шестмесечният ми престой на „Таусиг“ беше важен преходен период за мен. Живеех в „Страната на офицерите“ и се хранех в столовата — но единственото, което сега ме правеше по-различен, бяха нашивките на яката ми, светлокафявата ми униформа и това, че много хора от нисшия персонал ме наричаха мистър Рик, което беше за предпочитане пред мистър Дик42.

Мичман или не, аз все още мислех като редник. И това ми помагаше в работата. Знаех всички извинения на редниците, защото самият аз съм ги използвал. Можех да различавам добрите командири от лошите. Още в началото ясно осъзнавах, че не мога да възприема спрямо хората си командния стил, характерен за випускниците на академията, които често пъти са незаинтересовани, невъзмутими и надути, защото не съм незаинтересован, невъзмутим и надут човек. От друга страна, вече не бях редник и трябваше да се науча да ръководя — дори ако това означаваше да се вземат трудни решения.

Корабът „Таусиг“ се превърна в моя школа. Опитвах се да разбера как бих могъл да използвам системата на Военния флот за своя полза и в кои области мога да я променя. За своя изненада открих, че да ръководиш не е лесно. Да наредиш нещо на човек, знаейки, че то може да му струва живота, да го накараш да го извърши незабавно и без въпроси — за това е необходима същата увереност, както при скачане от самолет.

На по-ниско ниво работата на командира изисква човек да се научи да взема решения, а след това да ги отстоява, дори и да му досаждат и мърморят, да го молят и уговарят. Едно от най-трудните решения, които съм вземал през живота си, беше прекратяването на отпуската на екипажа ми, защото по котлите имаше още работа. Защо ли? Защото и аз съм бил моряк и зная какво означава за тях една нощ навън.

Моето минало ми даваше няколко предимства. Приех работата си със самоувереността на водолаз десантник — знаех, че мога да се бия, да плувам и да скачам с парашут по-добре от всички на борда на „Таусиг“. Да не говорим за това, че можех да превърна в накълцан дроб всеки, който се опиташе да си мери силите с мен. Това направи живота ми с екипажа много по-лек.

Натрупаният опит в групите по подводна диверсия ми помогна да установя по-добри отношения и с офицерите. Повечето от тях бяха наясно с възможностите на водолаза десантник и се отнасяха с уважение към мен, макар че невинаги имаха желание да изпълняват нарежданията ми. Разбирах се и с Ърл Намбърс, шкипера на „Таусиг“, и авторитетът ми беше много над средното ниво.

Но аз нямах бъдеще като капитан на кораб и знаех добре това. Имаше прекалено много випускници на академията пред мен. През шестдесетте години академичното братство във Военния флот беше много силно. Талисманът за успеха беше пръстен от учебния клас — а моите кокалчета бяха голи. На хоризонта пред мен нямаше самолетоносач или фрегата с управляеми ракети — нямаше дори и кораб като „Таусиг“.

И въпреки всичко, получавайки нашивките си, ставах длъжник на флотата. Бях решил да я превърна в своя кариера. Но какво щях да правя в нея, беше друг въпрос. Всъщност това не е съвсем точно. Знаех какво искам, въпросът беше как да го постигна.

Исках да стана тюлен. Знаех за тях от създаването им през 1962 година. За първи път видях тюлени в Литъл Крийк, когато се връщах от едно от първите си пътувания из Карибско море. Щабът на „ТЮЛЕН-група 2“ се намираше отвъд футболния стадион на групите за подводна диверсия. Те изглеждаха съвсем различно от нас. Най-напред, обличаха се добре. Носеха лъскави черни парашутисти обувки марка „Кокран“ с пъхнати в тях панталони, докато ние, водолазите десантници, бяхме с обикновени обувки с цинтове и със свободно пуснати панталони. Част от оборудването на водолазите беше още от Втората световна война. Тюлените получаваха най-добрите военни играчки. И всичко беше ново: нови смъртоносни оръжия, ново експериментално оборудване, дори нови методи и стратегии за военни действия по време на война с използване на специални средства.

Най-хубаво от всичко беше, че ходеха доста при своите обучения. Винаги бяха в движение: занимаваха се с всякакви неща — школи по въоръжение, по езици, скачане с парашут, провеждаха шестмесечни военни учения в джунглата, а също се обучаваха да оцеляват при арктически условия. И макар че обичах да съм водолаз, поглеждах през оградата като омагьосано дете, което за първи път посещава Бродуей, гледах как тюлените идват и си отиват и се заклех, че един ден аз също ще стана тюлен. И имах тази възможност — във Виетнам, когато двете групи тюлени се разшириха и почти се удвоиха.

Първите американски бойни единици пристигнали във Виетнам на 8 март 1965 година. На този ден части от Трети морски полк на Трета морска дивизия стъпили на плажа близо до Да Нанг. Посрещнал ги надписът: „Добре дошли, моряци на САЩ — Група за подводна диверсия 21“. Водолазите десантници са едни от първите американски военни, които отиват във Виетнам. Тюлените идват по-късно. През февруари 1966 година, когато научих, че първата част от „ТЮЛЕН-група 1“ от Сан Диего е заминала, все още бях на „Таусиг“. Смятах, че след като Западният бряг участва, „ТЮЛЕН-група 2“ няма да се забави много. Затова използвах всичките си връзки, за да се прехвърля при тях.

Предимството ми се състоеше в това, че бях млад — двадесет и две годишен — агресивен и опитен водолаз десантник. По онова време нямаше много офицери с подобни квалификации. Но ми трябваха три месеца телефонни разговори, уговаряне, придумване и заплашване, докато накрая успях да се прехвърля в Литъл Крийк, където ме назначиха за командир на отделение в „ТЮЛЕН-група 2“.

През месец юни 1966 година преминах през портал №5, отговорих на поздрава на часовия и си спомних за първия път, когато бях дошъл в Литъл Крийк и бях преминал през вратата с Кен Макдоналд. „Приятел, няма да устискаш“ — ми беше казал тогава той. И двамата устискахме. Той все още беше с Групата за подводна диверсия 21 на плаване някъде из Средиземно море.

Подкарах край щаба на групите за подводна диверсия и паркирах на мястото за посетители, облякох една блуза и изгладен панталон с цвят каки, заключих колата и отидох в зоната на „ТЮЛЕН-група 2“.

Бил и Джейк, двама водолази, които познавах, четяха стенвестника. Обърнаха се към мен и отдадоха чест, без дори да ме погледнат. За тях бях просто поредният задник с нашивки. След това видяха кой съм.

— По дяволите — Идиот!

— Кучи синове такива! — протегнах ръце и ги прегърнах.

Бил ме огледа и каза:

— Значи избяга в „Страната на офицерите“.

— Храната е по-добра, а и жените са по-благовъзпитани. — Засмяхме се. — Какво става? — попитах аз.

— Тъкмо се връщаме от езиковата школа — отговори Джейк. — Две седмици испански просто за всеки случай — ако Виетконг превземе Хондурас. Хей, Дик, ти при нас ли се преместваш, или се връщаш в 22?

— Тук. Казах им, че искам да щурея. Те изхвърлиха бюрото ми и ме пратиха, където ми е мястото. — Посочих с пръст към вратата с надпис „Зам.-командир“. — Джо Ди вътре ли е?

— Да.

— По-добре да вляза, за да се представя. Ще се видим по-късно на бира или нещо друго.

— Тъй вярно, мичман Рик — козирува рязко Бил. Усмихна се, а след това се ухили съвсем. — Не мога да повярвам. Ти — офицер. Най-после ще имаме някой, който ни разбира.

Обърнах се и се отправих към вратата на заместник-командира. В известен смисъл имаха право. Разбирах ги, а те знаеха, че ще бъда тук доста време. Аз не бях от офицерите, които идват тук по линия на запаса, провеждат едно пътуване и си отиват. От друга страна, виждах клопките, които криеше връщането ми в Литъл Крийк десет месеца след като бях напуснал.

В съзнанието на много от онези, с които бях служил, аз винаги щях да си остана Идиота — оня, който смъркаше грах и спагети през носа си, неконтролируемият водолаз от Е–5, със славата на животно, оня Марчинко, който караше камиона по тротоара на тунела в Неапол.

Знаех, че трябва да променя съзнанието им. Поех дълбоко дъх и влязох през вратата на заместник-командира. Джо Димартино стана да ме посрещне.

— Дик, добре дошъл.

— Благодаря, Джо. Радвам се, че съм тук.

Стисна ми ръката и ме потупа по гърба. Беше най-малко десет години по-стар от мен и имаше чин лейтенант. Бил се е в Корея и присъствал на Свинския залив, когато ЦРУ изпращаше водолази десантници, за да помагат при обучението на някои морски кадри преди неуспешното нападение. Той беше един от първите в „ТЮЛЕН-група 2“ измежду шестдесетте мъже, избрани да образуват първата група през януари 1962 година.

Димартино изглеждаше така, както подсказваше и името му. Италианският ботуш сякаш беше изографисан на острото му лице — от маслинената кожа и тъмните очи до орловия нос и неравните бели зъби, който се показваха при усмивка.

Униформата му беше всичко друго, но не и официална: къси панталони в цвят каки и синьозлатиста тениска. Това бяха екипите за сутрешните упражнения на тюлените.

— Това ли е униформата за деня?

— Това е — кимна Джо Ди утвърдително. — Прекалено си се навлякъл, Марчинко.

— Ще го имам предвид за утре.

— Кафе?

— Да.

— Налей си.

Взех една картонена чашка, напълних я от някаква кана, поставена на маслиненозелена архивна кантонерка с две чекмеджета, и я вдигнах с мълчалив тост към Джо.

— Какво става?

— Обикновените лайнарщини. Вече сме в средата на обучението и ти трябва да ни настигнеш. Решил съм да те изпратя в група „Браво“, когато се квалифицираш.

— Ясно. Как е командирът?

— Тротила ли? Добре е, но има много работа. Ще му се да поскача и да постреля, кучият му син, но е заровен под един тон хартия. Това го прави раздразнителен, но не го вземай навътре. Всъщност трябва да тръгнем веднага, за да го видим, преди да стане твърде зает. Има да ти казва някои неща.

— Да тръгваме.

Излязохме в коридора. Стените на ниската сграда, сиви като на боен кораб, са били боядисани някога. Подовете бяха изтъркани и мръсни. Но си личеше, че тук живеят хора. Освен това правилниците за дрехите и чистотата бяха по-либерални и с по-малко ограничения, а това съвсем ме устройваше.

Джо Ди почука на вратата. Отвътре се дочу ясно ръмжене:

— Влез.

Влязохме и отдадохме чест. Майор Том Н. Тарбокс се надигна иззад бюрото — беше нисък и набит — и отвърна на поздрава. Прякорът му беше Тротила, защото често пъти ставаше прекалено труден. Не търпеше глупостите.

Тротила ме накара да седна и ми прочете евангелието. Попита как е жена ми. Отговорих му, че очаква второто ни дете през този месец. Кимна и ми нареди да уредя всички проблеми с Кати колкото е възможно по-бързо, защото семействата на офицерите, ако не са настанени и уредени, създават проблеми и отнемат време. Щях да бъда разпределен за работа по подводни операции, тъй като все още не отговарях на изискванията за тюлен. Трябваше да посещавам училището по огнева поддръжка, където да се науча как да викам артилерийски атаки от кораби. Необходимо беше да уча и език — испански — и да се преквалифицирам за Височинни Скокове с Ранно Отваряне на Парашута (ВСРОП), и „всичко ясно ли е, мичман Марчинко?“

Обяснено ми беше, че трябва бързо да се запозная с оръжията на тюлените, техните тактики и Господ да ми е на помощ, ако не съм във форма, защото Тарбокс изискваше офицерите му да са отпред, а не отзад.

— Схвана ли всяка дума, господинчо? — завърши той.

— Тъй вярно, сър.

Стисна ми ръката, каза ми, че се радва да ме види, и ни изрита.

— Имам твърде много работа с книжата, за да си играя на бавачка. Ще се видим по-късно в офицерския клуб на бира, мичман. Разкарай се сега.

Между групите за подводна диверсия и тюлените има огромна разлика. Като водолаз десантник аз бях конвенционален воин, чието поле на действие се определяше от маркировката за нивото на прилива по плажовете, където ме изпращаха за разузнаване. Като тюлен истинската ми работа започваше едва след маркировката за прилива и продължаваше навътре в сушата дотам, докъдето се чувствах добре. Вече не бях просто водолаз десантник, а и земноводен командос, който може да преследва врага, да провежда сложни засади, объркващи и тероризиращи противника, да прекъсва пътища за снабдяване, да отмъква пленници за разпит и да помага в обучението на партизани.

На езика на войната със специални методи, когато ставах тюлен, аз се превръщах в умножител на мощта. Принципът е прост. Пратете ме с шестима тюлени, и ние ще обучим дванадесет партизани, които ще обучат седемдесет и двама партизани, които ще обучат четиристотин тридесет и двама, които ще обучат две хиляди петстотин деветдесет и двама — и скоро ще разполагате с цяло съпротивително движение.

Тези неща имат и друга страна — оператори като мен в условията на война със специални методи могат да помогнат на едно правителство да излезе от затруднение, но могат и да му помогнат да си „излезе“. Всичко зависи от това каква национална политика следваш. Тюлените не могат да правят политика. Тази работа си е за политиците. Но ако има политика, която ни дава право да действаме, тогава можем да се хвърлим в изпълнение на смъртоносната си работа с изненадваща изобретателност, страстен ентусиазъм и значителна прилежност.

Това се случи през септември 1966 година, когато малко преди Нова година Военноморският флот разпореди един контингент от „ТЮЛЕН-група 2“ да има готовност да тръгне за Виетнам.

Връщах се от Пуерто Рико с групата си — група „Браво“ от втори взвод — и тъкмо бяхме кацнали на летището на военната база в Норфолк, когато видях на асфалта новия командир на „Група 2“ лейтенант Бил Ърли.

Докато слизахме по стълбата, той ни махна с ръка да се приближим. Ърли, тюлен от Западното крайбрежие, когото вече бяхме нарекли Катерицата заради навика му, като седне, постоянно да мърда високото си метър и деветдесет тяло, събра шестимата офицери около себе си и ни предаде добрата новина.

— Разрешено е да заминем за Виетнам. Два взвода в намален състав — общо двадесет и пет души — изрева той над стодецибеловия шум на реактивните двигатели. — Двадесет редници и петима от вас.

Никога не съм бил от срамежливите. Не изчаках Катерицата да довърши следващото си изречение, хванах го за лакътя и го заведох надолу по рампата, за да мога да му обясня случая си. Той беше по-висок от мен, но аз бях по-силен, пък и го бях хванал за ръката и нямаше да я пусна, докато не получех отговора, който исках да чуя.

Прави му чест това, че не се изсмя, когато чу молбата ми. Измъкна се от хватката ми и каза, че съм отвратителен кучи син, че не трябва да продавам на краставичар краставици и че уговорките ми не вършат работа.

След като окончателно разби мечтите ми, добави:

— Марчинко, причината, поради която ще те изпратя във Виетнам, няма нищо общо с логиката, нито пък с жалкото подобие на молитва, което току-що направи. Искам да те натреса на бедните виетнамски копелета по две причини. Първо, ще бъдеш лишен от мацки. Ще станеш хронично зъл, което ще доведе до повече жертви от страна на виетнамците и резултатът ще създаде добро впечатление. Второ, тук ти си най-младият, следователно си разходен материал — пушечно месо. Ако стъпиш на мина или те гръмне някой снайперист, няма да загубим много опит и нещата пак ще изглеждат добре. Така че опаковай си багажа.

Никога преди това не бях изпитвал такова желание да разцелувам мъж.

Времето от септември до Коледа все още ми е като мъгла. Взводният командир на група „Алфа“ беше лейтенант Фред Кочи. Двамата имахме около осем седмици, през които да изберем дванадесет тюлена и да станем яка, ефективна и смъртоносна бойна единица.

Моят взвод — „Браво“ — притежаваше истински потенциал. Рон Роджърс, наполовина индианец, беше яко хлапе със страхотно силен удар — винаги нещо чупеше. Носеше картечницата. Ако те удари с нея, ще се счупиш. Боецът ни с общо предназначение, Джим Финли, беше от онези, които и в чужда страна разговарят с хората, без дори да знаят езика. Наричахме го Кмета, защото, където и да идехме, той започваше да стиска ръце и да целува децата като политик преди избори.

Радиооператорът Джо Камп, истински сваляч, удвояваше заплатата си с игри на покер. Боб Галахър беше мургав ирландец, когото наричахме Орела, защото беше плешив кучи син, с дребни като мъниста очи и вечно се съревноваваше. Той обичаше да се бие по баровете, да стреля и да вдига шум до небето. Мой тип. Направих го заместник-взводен командир и му възложих охраната на тила ни. Джим Уотсън, Кръпката, накичен с толкова много хлапашки емблеми по униформата си, че приличаше на подвижен рекламен афиш на Военноморската флота, беше сигналист. Джим беше един от първите в „ТЮЛЕН-група 2“. Естествено беше той да е острието на копието на група „Браво“. В групата нямахме лекар. Казах на момчетата, че това е, защото по-младите не умират. Само на старци, каквито са антиките на Кочи от група „Алфа“, може да се наложи да бъдат закърпвани.

Черният ми хумор беше породен от реалността. Разбира се, моята задача беше да върна група „Браво“ цяла, а ключът към оцеляването бе сплотяването на групата. Тренирахме непрекъснато, най-напред в Камп Пикет в Блекстоун, Вирджиния, след това в Камп Лежън, Северна Каролина. Проблемите изглеждаха безкрайни. Всичките свързани със занаята земни неща, за които не се бях замислял много, сега се превърнаха в големи тактически пречки. Как може група от шестима или дванадесет души да се движи по следа? Как се откриват мини? Как се използва сигналистът и как се осигурява охраната на тила? Къде в групата се движи радиооператорът? Или пък картечарят? Ако има засада, кой ще отскочи вляво и кой вдясно?

Непрекъснато тренирахме огневите си полета, защото няма разпоредби за безопасността, когато се движиш по следа в джунглата със заредено и готово за стрелба оръжие. Кретенът, който се препъне и застреля приятеля си в гръб, може да причини много неприятности. Трябваше всеки да знае как другите носят оръжието си и за каква част от мнимата часовникова окръжност около взвода е отговорно това оръжие. Например сигналистите имат по-голямо огнево поле от четвъртия човек, който може да стреля единствено от два до четири и тридесет надясно и от осем до десет наляво.

Пред нас стояха много въпроси, но времето за намиране на отговорите беше малко. Ами например как да се реши проблемът с онези, които стрелят с дясната ръка? Всички във взвода ми стреляха така. Това означаваше, че както носим оръжията си преметнати през дясното рамо, насочени наляво, сме незащитени от една страна. Реших, че половината от нас ще носят оръжието си като леваци.

Духът на взвода беше на ниво и това беше в наш плюс. Моите момчета, абсолютни безверници, искаха единствено да си имат работа с кофти хора. Можех да ги сложа на някой мост и да им дам патрони — биха стопили цевите си, преди да отстъпят и на сантиметър. Всъщност един от най-сериозните проблеми, с който трябваше да се справя в началото, беше да ги възпирам да не преследват врага, за да не попадат в засади. Защото кучите синове от група „Браво“ търсеха отмъщение, когато някой стреля по тях.

(Агресивността им щеше да се пренесе и във Виетнам, където петима от хората ми — Роджър, Финли, Уотсън, Камп и Галахър — щяха да спечелят орден „Сребърна звезда“ или „Благодарствен медал за служба във ВМС“ при първото ни посещение. Боб Галахър направи четири посещения. По време на третото, ранен толкова зле, че едва е можел да ходи, е спасил взвода си — измъкнал всички в безопасност, включително и взводния командир, когото пренесъл под силен огън. За тази лудория Орела заслужи „Военноморския кръст“, второто военно отличие на САЩ.)

Но само духът не може да запази никого жив. Трябваше да можем да убиваме врага, преди той да ни е убил. Това е по-трудно, отколкото изглежда. За първи път разбрах колко трудно щеше да бъде през една есенна нощ в Камп Пикет. Провеждах нощна засада — упражнявахме се с реална стрелба. Бях разпределил хората си на двойки по гребените на няколко дюни, които се намираха на тридесет и пет метра над мним канал. Мястото трябваше да представлява делтата на река Меконг, където щяхме да бъдем разпределени. Но вместо по сампан, пълен с виетконгци и провизии, щяхме да стреляме по теглено от джип парче шперплат с размери метър и осемдесет на два и четиридесет.

Бяхме се нагласили добре — вече знаехме как да ходим, без да мръдваме листа и клони, та се бяхме придвижили и изкопали тихо огневите си позиции. Оръжията ни бяха заредени и готови за стрелба. Лежахме по двойки и чакахме да мине „сампанът“. В гората беше тихо. Чуваха се единствено птиците и насекомите.

Носехме пълно бойно снаряжение. Зелени униформи, жилетки за муниции, пълни с тридесетзарядни пълнители за автоматите ни М–16, двойно по-големи манерки — всичко. Но ясно виждах много недостатъци. Зелените униформи трябваше да се махнат, защото не осигуряваха никакво прикритие — виждахме се на фона на листната маса. Жилетките трябваше да бъдат преработени, защото бяха твърде шумни — „дрън, дрън“ не е полезен звук в джунглата. Обувките ни оставяха следи с размери на северноамерикански крак, които можеха да бъдат проследени, ако един виетконгски войник търси американец, на когото да причини болка. Беше глупаво да вървят в продължение на мили по следите, оставени от нас.

Дадох сигнал с ръце — „Наближава враг. Бъдете готови.“ Хората ми се скриха в окопите.

Джипът започна да се движи. „Готови.“

Изчаках малко. „Сега…“

Върхът на дюните изригна от едновременното изпразване на шест тридесетзарядни пълнителя. Бях заслепен от блясъците на цевите и загубих от погледа си мишената, но продължих да стрелям. Изхвърлих пълнителя си, напъхах друг тридесетзаряден и продължих да стрелям. Същото направиха и останалите.

— Мама му стара, дявол да те вземе, кучи син такъв! — чу се гласът на Галахър, а миг след това и самият той подскочи на метър и осемдесет нагоре от дупката си. Приземи се върху ортака си Уотсън и започна да го налага. — Мръсен задник!

Изтичах до тях и ги разтървах.

— Какво, по дяволите…

— Той е виновен, мистър Рик. — Галахър отпра униформената си риза. Гърбът му беше покрит с грозни червени мехури. — От шибаните гилзи на Кръпката. Копелето му недно ги натика право във врата ми.

— Не съм го направил нарочно.

— Грозник такъв…

Разтърсих ги за вратовете.

— Това е прекрасно. Предполага се, че се намираме в изтакована засада, а вие, задници такива с лайнени мозъци, се карате за това, къде отиват гилзите, докато шибаният враг ни реже гърлата.

Тръгнах към джипа, мърморейки:

— Така не се воюва.

Това, което видях, ме накара да се почувствам още по-зле. Ние бяхме шестима. Всички бяхме изпразнили по два тридесетзарядни пълнителя към мишената с размери метър и осемдесет на два и четиридесет, която се движеше със скорост пет километра в час на разстояние тридесет и пет метра от нас. Бяхме изстреляли триста и шестдесет куршума, а в мишената имаше точно две дупки.

Извиках хората си и прокарах химикалката си през дупките.

— Значи това може да направи един добре обучен и амбициран шибан взвод убийци, ако се постарае, нали? — изръмжах, пародирайки сносно Ев Барет.

Изчаках да проумеят греха си. Гледах унилите им лица.

— Не си ли ходил на школа за стрелци? — попитах и поставих пръст върху сърцето на Уотсън Кръпката. — Недей да носиш тази шибана значка „Стрелец експерт“ на подвижната рекламна дъска, която наричаш костюм за скокове с парашут.

Засрамен, той наведе глава.

— Тъй вярно, мистър Рик.

Ев Барет надви у мен:

— Мамицата му, не е достатъчно да носите изтакованите си шибани медали и да пробиете само две смотани дупки в изтакования шперплат. Или не съм прав, господа?

Не отговориха.

— Момчета — казах меко, — това, което стана, не ме впечатлява никак.

Тишина.

— Ще ви кажа нещо — вината е на всички. Искам да кажа, аз колко пъти улучих мишената? Окей, имаме проблем. Хайде да го решим. Дали водим твърде много мишената? Или не я водим достатъчно? Къде е грешката?

Направихме необходимото: упражнявахме се отново и отново, докато не започнахме да правим на решето шперплата, независимо дали го теглеха с пет или петнадесет мили в час. Практикувахме стрелба по двойки — спомняте ли си плуването по двойки и като ви казах, че отново ще срещнем този материал? — от ограничено място, например камуфлажна дупка или пък зад дървета. Всеки от нас се научи да стреля отблизо, без да залива ортака си с дъжд от горещи гилзи.

Обучението ни продължи от есента до средата на зимата. За празника на Вси светии43 отидохме във виетконгското село в Камп Лежън, където морски пехотинци в черни пижами и с азиатски акцент като от анимационен филм носеха автомати АК–47 и се опитваха да ни играят трикове и да си правят майтап с нас. Морските пехотинци никога не трябва да се опитват да играят на война с тюлени. Приложихме на фалшивите виетконгци минавката за американския войник от морската пехота. Минирахме техните мини, играехме си на криеница по време на упражненията им по правене на засади и провеждахме свои атаки над „добре охраняваното“ им виетконгско селце. Всичко това беше един театър, който ни развличаше. Скитахме, излизахме на лагери, съсипвахме от стрелба мишените. Когато имахме време, слизахме с валсова стъпка във Вирджиния Бийч за малко скандал с директно съприкосновение с врага по баровете.

Нека тук да кажа една-две думи за това. Винаги съм вярвал, че за да бъдеш тюлен, както ако искаш да бъдеш в националната футболна лига, е необходима известна агресивност и близък физически допир с други човешки същества. Някой може да не се съгласи с мен. Но мисля, че има нещо наистина утешително в това да се опреш на гърба на някого, на когото доверяваш живота си, и да се биеш с всеки, който пожелае това. Естествено, получаваш известен брой зашеметяващи удари при подобни бурни прояви. Но в крайна сметка вярвам, че възнаграждението е по-голямо от загубите. А когато най-важната ми работа като офицер е да изградя сплотеност на групата си, няма по-добър начин да се постигне това от пиенето вечер в бара, когато ти и твоите момчета сте сами срещу целия свят.

Амин.

Рано през декември отидохме в болницата и подновихме ваксините си. Все още ни боляха ръцете и задниците от спринцовките, когато офицерът консултант по правните въпроси към базата състави завещания за онези от нас, които заминаваха отвъд океана. След това старшината от бюрото за персонала пристигна и ни разясни допълнителните застраховки за издръжките при смъртен случай, които бихме могли да подпишем, и уредихме заплатите ни да се превеждат директно в банковите ни сметки.

Това беше сериозно нещо. Реално. Децата ми — Ричи, който беше на пет години, и малката Кати, която наричах Кат и се беше родила на пети юли, преди по-малко от шест месеца — бяха твърде малки, за да разберат какво става. Но жена ми Кати Ан разбираше и както жените на останалите тюлени, имаше лоши предчувствия. Ставаше нервна винаги, когато скачах от самолет или отивах да се гмуркам. Не я беше притеснил фактът, че като тюлен бях прекарал пет от последните шест месеца по учения. Сега мисълта за шестмесечния ми престой във Виетнам сред гневни, малки, жълти хора, които ще стрелят по мен, не я ощастливяваше никак. Можех да схвана тревогите й, но не успявах да ги разбера. Откакто бях в групите, се учех да воювам и нищо не можеше да ме спре.

Имаше сълзи и подсмърчания, доста целувки и прегръдки, а след това, непосредствено преди Коледа, ние, тюлените, се натоварихме в един „Ц–130 Херкулес“, натъпкан догоре с оборудване. Вместо седалки вътре имаше дълги, мръсни люлки от брезент, окачени по стените на самолета. Широката централна пътека беше заета от палети, обвити с мрежа и натоварени с всички смъртоносни играчки, от които тюлените се нуждаят за шестмесечни игри и развлечения. Полетът не предлагаше никакъв лукс. Нямаше седалки, нито колани за тях. Нямаше масички за храна, нямаше и храна, а също и стюардеси, които да набухват възглавници зад главите ни. Нямаше и облегалки за глава, а само една тръба до рампата, където можехме да се изпикаем.

През следващите седем дни се носехме на запад, за да достигнем изтока, и се опитвахме да си намерим място, за да легнем и да поспим. По-трудно е, отколкото изглежда. Ц–130 е шумен — добре е, ако човек си носи запушалки за уши — и неудобен, защото в него няма нищо меко, на което човек може да легне. Спомням си също, че кацахме на всички шибани скали в Тихия океан, за да зареждаме гориво — Мидуей, Уейк, Сайпан, Гуам, Филипините — изредихме ги до един. След това летяхме над Южнокитайското море, южно от Сайгон, и извършихме дълго и лениво приближаване, което най-после ни докара над самия Виетнам.

Изкачих се по стълбичката за кабината и погледнах през предното стъкло. Очаквах безкрайна буйна тропическа джунгла. Но тя беше матовозелена и изпъстрена с кафяви петна и кратери от по няколко квадратни километра, които наподобяваха лунните и имаха цвета на засъхнала кръв.

— Къде, по дяволите, е джунглата?

— Няма я — обясни пилотът. — Атаки от Б–52. Обезлистващи препарати. Напалм.

— Къде ще кацнем? — запитах след кратък размисъл.

— В Бин Туй.

— Голямо летище ли е?

— Не. Винаги стрелят по нас и ще се приближим веднага. Кацнем ли, ще гледаме да се движим бързо — затова, ако можете да разкарате себе си и багажа си чевръсто, ще ви бъдем благодарни.

— Разбрано. — Слязох по стълбичката и намерих Кочи. — Пилотът казва, че ще кацнем в гореща зона. Какво ще кажеш да заредим и да сме готови за стрелба още отсега?

Кочи вдигна брада нагоре и се замисли.

— В правилниците пише, че не можем да правим така. Това притеснява Военновъздушните сили.

— Питам се дали виетконгците са чели правилниците.

Кочи помисли още половин секунда, след което ме удари по ръката и каза:

— Прав си. Кажи им, че всеки, който желае, може да зареди и да е готов за стрелба.

Събрах хората си и наизвадихме от брезентовите си торби автомати М–16 и пълнители за тях. Сложихме тридесет зарядните пълнители по местата им. След това, когато екипажът от Военновъздушните сили не гледаше, заредихме и вкарахме куршуми в цевите. Свалихме предпазителите на автоматите в хоризонтално положение.

Херкулесът кръжеше с наведено дясно крило и се спускаше все по-надолу. Чухме хидравличния вой на отварящите се задкрилки, ръмженето на спускащия се колесник, а накрая — „бам, бам“ — кацнахме на асфалта и се понесохме нанякъде. Рампата започна да вие, докато се спускаше бавно към земята. Всичките ми мисли за дома се изпариха. Сърцето ми биеше със скорост сто и двадесет удара в минута. О, тук ще бъде интересно!

Глава 7

Беше топло, влажно, приятно и свежо. По селски пасторалната атмосфера — изпълнена с миризма на свински изпражнения. Обикновено при слизане от самолет от първия полъх на въздуха се усеща къде сте попаднали. Първият полъх, дошъл през спуснатата рампа, ми напомни за Пуерто Рико и веднага разбрах, че ще харесам адски много Виетнам.

Огледах се. Наоколо имаше торби с пясък и укрития за самолети. Над асфалта бръмчаха хеликоптери марка „Хюи“. Но имаше и палмови дървета, и оризища, а отвъд бодливата тел и минираните полета се виждаха колибки и ферми. Зад грубите им дървени огради имаше пиленца, бягащи из дворовете, и въргалящи се в калта прасета.

Протегнах се, вдигах автомата над главата си като гира и вдишвайки, напълних дробовете си с прекрасния влажен тропически въздух с фина миризма на бензин. Да. Пуерто Рико. Панама. Ароматът определено беше като в Третия свят. Странно. Макар да не бях прекарал много време из Третия свят, пристигането ми напомняше завръщане у дома.

Приблизително за два часа се бяхме настанили в Тре Нок, намиращ се на около една миля от военновъздушната база в Бин Туй и разположен на река Басак — главен воден път в района на делтата на река Меконг. (От юг на изток са реките Меконг, Басак, Ко Чиен, Хам Лунг и Май То. Всяка от тях тече от запад на изток, идват от Камбоджа и се вливат в Южнокитайското море). Военноморският флот имаше щаб на ПЛР (патрулна лодка/речна), разположен на реката, минаваща през Тре Нок. Това беше Оперативна група 116.

Ние бяхме разпределени към 116, за да подпомагаме речните операции в района. Групата имаше подходящото кодово наименование „Пазач на дивеч“. Задачата ни беше да помагаме на патрулните лодки да пресрещат виетнамските доставки, превозвани на сампани или мъкнати през плитчините от носачи. Пресрещахме и виетнамски куриери, убивахме ги или ги пленявахме и предавахме информацията, която пренасяха, на военноморското разузнаване.

Двата километра от Бин Туй до Тре Нок изминахме с очакването да видим палатки и полеви тоалетни. От слуховете, които дочухме, преди да тръгнем, знаехме, че условията за живот в щаба за речните операции са примитивни.

Съвсем не беше така. Когато наближавахме с камиона, видях бетонни постройки, от чиито прозорци стърчаха климатици. Виждаше се и една доста голяма столова, голям пристан и механична платформа за оръдие, а също и щабен комплекс, който, въпреки че не се намираше в Литъл Крийк, беше значително по-голям, отколкото очаквахме.

Щом спряхме, четиримата лейтенанти — Джейк Райнболт, Лари Бейли, Боб Гормли, Фред Кочи — и аз оставихме двата взвода отвън и се вмъкнахме в горещия главен щаб на Оперативна група 116, която се командваше от един старши офицер със звание ескадрен командир. Представихме документите си, тръгнахме по коридора и почукахме на вратата на командира.

— Влез.

Влязохме в стая, замъглена от цигарен дим. Командирът, капитан с мърлява светлокафява риза, чиито ръкави бяха навити до бицепсите, ни махна с ръка да влезем, без дори да ни погледне.

Отдадохме небрежно чест.

Командирът вдигна поглед. Започна да ни разглежда и в един момент очите му се спряха на мен.

— Мама му стара! Ти още ли отваряш парашута ниско, Марчинко, идиот такъв?

Б. Б. Уитъм, бившият капитан на кораба „Ръшмор“, на който бях провел последното си плаване като водолаз десантник със звание редник, смачка вездесъщата си цигара в отрязаната гилза, която използваше за пепелник, скочи, прасна ме по рамото и енергично раздруса дясната ми ръка.

— Кучи син!

Уитъм разгледа критично единичните нашивки на яката ми. Протегна ръка и ги докосна, за да се убеди, че са истински. Бръчките около очите му се свиха в нещо, което минаваше за обветрена усмивка на човек от Нова Англия.

— Трудно бих повярвал, че си изкарал офицерската школа.

Накрая забеляза и останалите четирима в стаята, каза им да застанат свободно и сърдечно ме халоса в гърдите.

— За малко да получа сърдечен удар заради тоя кучи син, когато командвах един десантен кораб — обясни той, като радостно ме тупаше по ръката.

— Мамка му стара, сър — обади се Райнболт, най-старшият тюлен, — той пак прави така. По време на обучение има навика да…

— Браво на Марчинко — прекъсна го командирът. — Слушайте внимателно! Ако има нещо, което харесвам у един офицер, то е постоянството. — Погледна ме, сякаш бях блудният син. — Прав ли съм, идиотски задник такъв?

Какво да кажа? Човекът беше чудесен.

След това Уитъм ни накара да седнем и ни разказа накратко как ще протече животът ни в близкото бъдеще. Щяхме да живеем в една от шестте едноетажни бетонни постройки с плоски покриви, в стаи с четири легла. Щяхме да си имаме стол, душове — всички удобства, че дори и камериерка, която да ни пере дрехите. А тя нямаше да скучае, защото Уитъм щеше да ни уплътнява времето.

— Ще прекарвате много време в джунглата и се надявам, че нямате нищо против да се пооцапате.

Накрая ни изрита от стаята, прати ни да се оправим за два часа и ни каза, че после ще се срещнем на бира.

Б. Б. Уитъм обикновено беше скромен в преценките си. Необходима ни беше цяла седмица, за да се оправим с багажа си. Боеприпасите трябваше да бъдат складирани, оборудването подредено и оръжията почистени. Скоро се превърнах във фанатик по отношение на чистотата на оръжието, защото разбрах, че климатът беше в състояние да го повреди за няколко часа. Влага, ръжда, кал, прах — постоянно трябваше да се борим с тях.

Към края на третия ден започнах да ставам нетърпелив. Четиримата лейтенанти — Райнболт, Кочи, Бейли и Гормли — бяха отишли с хеликоптери на север към специалната зона Рунг Сат. Това беше убийствено блато с растителност от мангрови дървета и с площ 600 квадратни мили. Простираше се на югоизток от Сайгон и стигаше до Южнокитайското море. Отидоха там, за да се срещнат с „ТЮЛЕН-група 1“ и да видят със собствените си зъркели как се воюва. Идеята им беше да копират тактиката на „ТЮЛЕН-група 1“ — да правят статична засада и да чакат врагът да се покаже.

А в това време мичманът и неговата весела банда младши идиоти останаха в тила. Големите батковци ни казаха, че сме твърде малки, за да идем с тях.

— Почини си — каза ми Джейк Райнболт. — Иди си играй с играчките.

Затова седях обиден и половин ден се пекох на слънце. Това беше губене на време. Не бях дошъл, за да се пека. Отидох в разузнавателната служба, където запитах гадателите по гълъбови изпражнения как оперират виетконгците в района и къде имаше най-голяма вероятност да ги срещне човек. Същата вечер шестте тюлени-бебета от „Браво“ изпиха каса бира и кроиха планове. Когато възрастните излязат и децата останат ненаглеждани, може да се стигне до всякакви неочаквани приключения.

На следващото утро Орела и аз се запътихме надолу към пристана и успяхме да се подмажем да ни качат на борда на един РПК (речен патрулен катер) за сутрешния патрул. РПК са чудесни плавателни съдове. Дълги са девет метра и петдесет сантиметра и се задвижват със система, работеща на принципа на баня с „джакузи“44, което означава, че газят плитко и са бързи — движат се с около двадесет и осем или двадесет и девет възела — и са много маневрени. Въоръжени са с картечници 50-и калибър, монтирани на носа, 71-калиброви минометни пушки на кърмата, а над капаците за двигателя — 40-милиметрови оръдия „Ханиуел Гатлинг“. Екипажите, съставени от четири или пет човека, носеха автомати М–16 и картечници М–60, както и автоматични пистолети 45-и, а в някои случаи и 38-и калибър. Така че, речните патрулни катери бяха не само бързи, но и смъртоносни.

Екипажът отблъсна катера и се понесохме по мътната кафяво-зелена вода. Все още нямаше осем часа, но температурата беше по-висока от тридесет и пет градуса. Влагата беше страхотна — почти се виждаше как въздухът се раздвижва, ако човек размаха ръка. Надвивайки шума на двигателя, запитах един от екипажа дали има нещо против да стоя до мостика и след като получих утвърдително кимване, се качих в кабината и застанах до старшината, който въртеше руля.

Той беше идеален представител на хората от този тип. Изглеждаше към четиридесетте и имаше рядка светлокестенява коса, която отгоре беше подстригана плоско, а отстрани почти нула номер. Ушите му стърчаха като дръжки на кана. По мускулестите си ръце имаше татуировки, които изчезваха под тарикатски навитите ръкави на памучната работна риза. Повечето моряци, служещи на речни патрулни катери, носеха зелени или светлокафяви дрехи. Не и този. Беше старомоден перверзен тип и искаше това да се знае от всички.

— Добро утро, командире.

Той развъртя руля и катерът навлезе в средата на реката. Подаде още малко газ, защото се движехме срещу течението. Мълча, докато се отдалечихме доста от двата пилона на пристана. След това нареди на картечарите да почистят оръжията си. Накрая се обърна към мен:

— Добро… утро, сър.

Паузата между първата и втората дума беше толкова дълга, че можех да броя до хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три.

Погледнах зелената ниска растителност на около петнадесетата метра, която се беше надвесила над реката.

— Хубав ден за плаване, старшина.

— Щом казвате така… сър. — Обърна се и изрева една команда, съдържаща думите „шибан смотаняк“, на един шибан смотаняк от екипажа си.

Знаех какво си мисли — че съм поредният нахакан и посран мичман, от когото на човек му се повдига и който е дошъл тук да си отбие номера, да си поиграе на война и да си иде вкъщи.

Изчаках да се обърне към кормилото. В продължение на още деветдесет секунди не ми обърна внимание.

— Хей, старшина, мамицата ти!

Това привлече вниманието му.

— Какво?

— Казах: „Старшина, мамицата ти!“ Тук съм, за да се уча, така че учи ме. Обяснявай ми и не ми разправяй лайнарщини. Мамицата му, какво става?

Отново завъртя руля и насочи катера в средата на канала. Отпусна газта и започнахме да се движим бавно с постоянна скорост. Старшината бръкна под бронираната си жилетка, извади цигара „Лъки страйк“ от джоба на памучната си риза, почука я по стъклото на часовника си, запали, дръпна силно и изкара дим през носа си.

— Ти си изтакован умник… сър.

— Това ми казваха и в групите.

Челото му се присви подигравателно:

— Ти от групите ли си?

— Група за подводна диверсия 21 и 22. Пет години.

— Къде си плавал?

Насочих палец назад към Тре Нок.

— Последните два пъти бях заедно със стария Б. Б. Уитъм из Средиземноморието — на кораба „Ръшмор“.

— „Ръшмор 114“ ли? Без майтап?

— Без майтап.

Той отново се съсредоточи в плаването, намали газта и катерът започна да се движи едва-едва срещу течението. Както задържането на хеликоптер неподвижно във въздуха, така и този маньовър изисква опит. Старшината посочи надясно.

— Ето там има пясъчна ивица. Трябва да внимаваш, когато изкарваш лодките си.

— Разбрано, старшина.

— Цигара?

Поклатих глава.

— Бил ли си в Неапол?

— Да, старшина. При всяко шибано пътуване. А преди това служих там една година — бях радиооператор от 1960 до 1961 година.

— Какъв те водеха?

— В Неапол ли? Моряк на несрочна служба.

Той дръпна от цигарата си и изпусна едно идеално кръгче, което вися във влажния въздух цяла вечност.

— Винаги съм харесвал шибания Неапол — бях там от 1955 до 1960 година. Напълнях от тестените им яденета, чуках много — живеех с една bella ragazza45 — и се бърках в работата на шибаните офицери. Беше страхотно време.

— Най-грозната жена офицер, която познавам, отговаряше за комуникационния център в скапания Неапол през 60 и 61 година.

— Чувал съм за нея. Деветдесеткилограмова пачавра.

— Наричах я Трътла — Тлъста Ръбеста Тъпа Лайнарка от Армията.

Поусмихна се, но се въздържа от по-нататъшно размекване.

— Без майтап — каза той и ме заоглежда точно така, както го правеше Ев Барет. Дръпна още веднъж от цигарата си, издиша и я хвърли, като направи в река Басак идеална параболична дъга. Позяпа как цигарата изсъска и след това се загуби във водата.

— Та как каза, че е шибаното ти име, синко?

Усмихнах се като току-що благословен.

— Марчинко, старшина Марчинко. Но ме наричай Риж.

Офицерите рядко се вслушват в думите на редниците. Аз го правя. Това ми стана навик. Научавах доста. От новоизлюпения си наставник разбрах, че Чарли46 има навика да поставя оперативните си войски в засада на речните патрулни катери. Офицерите от 116 се придържаха към определена схема. Операциите се извършваха като по книга: непрекъснато и последователно. Резултатът според командира беше, че противникът знае точно какво да очаква.

Чарли обикновено чакаше патрулният катер да се приближи. Изпращаше примамка — цивилен или доброволец — през реката върху сампан или сал. При лош късмет нещастникът смотаняк биваше убит или заловен. Но Чарли също така знаеше, че съгласно официалния метод на работа на Военноморския флот на Съединените щати, след като една операция е започната, завършена и приключена, тя е приключена наистина и катерът ще продължи да се движи. След като той се отдалечи нагоре по реката и изчезне от погледа, виетконгците мобилизираха главните си снабдителни конвои или войски и те преминаваха през водата.

Номерата с примамките стават най-добре, когато часовникът ти е сверен с операциите на врага. Виетконгците бяха успели да го сторят — часовниците им бяха сверени по американския Военноморски флот. Имах намерението да променя всичко това.

Най-напред трябваше да разбера какъв вид огнева мощ мога да събера. На около тринадесет километра северно от Тре Нок имаше брод, наречен Джулиет. Той беше център на дейността на виетконгците. По реката, малко по-надолу от това място, имаше и един малък остров — може би триста на сто метра. Това беше зона, в която се стреляше без предупреждение. В нея не се срещаха приятелски настроени хора.

Вечерта, след като предприех пътуването с патрулния катер, събрах група „Браво“ и натоварихме две ЛТН (лодки за тактическо нападение). ЛТН са направени от фибростъкло и имат два извънбордни двигателя „Меркурий“ по сто и десет конски сили. Това ги прави доста бързи. В средата на лодката е монтиран триножник с петдесеткалиброва картечница. Предните перила имат куки за опиране на картечници от лявата и дясната страна. Носехме и безоткатни пушки за стрелба от рамо с калибри 57 и 90 милиметра. С тях изстрелвахме експлозивни и касетни снаряди, пълни със сачми, които при удар причиняват много наранявания.

Натоварихме толкова много муниции, че лодката потъна с петнадесетина сантиметра. Към 18,30 часа се отправихме на малко развлекателно пътуване към брода Джулиет. Уотсън Кръпката пое кормилото на първата лодка, а Боб Галахър управляваше втората, която се намираше на около стотина метра от лявата ми страна.

Почти бяхме стигнали до Джулиет, когато Галахър ме повика по радиото.

— Мистър Рик?

— Чувам те, Орел.

— Гледай как рибите скачат зад нас.

Погледнах назад. Наистина, ято малки бляскащи риби нарушаваха спокойствието на тъмната водна повърхност. Погледнах отново.

— Орел, мамицата му, това не е риба, а куршуми от автоматична стрелба!

Потупах Кръпката по рамото.

— Обръщай! — Продължих да гледам преследващите ни куршуми — „пльок, пльок“. Не чувахме нищо от шума на двигателите, но Чарли стреляше по нас — в това нямаше никакво шибано съмнение, а стрелбата със сигурност идваше от острова с разрешение за неограничена стрелба.

Гледахме като хипнотизирани как куршумите се забиват във водата. До мен седеше един тюлен на име Хари Матингли, който се беше качил, за да се вози. Изведнъж той извика:

— О, мамка му! Удариха ме!

Проснах го на палубата и го огледах. Един куршум, ри коширал от водата, го беше ударил точно между очите. Кървеше адски. Но му нямаше нищо, защото раната беше повърхностна. Когато куршумът го улучи, лицето му беше на по-малко от тридесет сантиметра от моето — това беше невероятно.

— Ти си кучи син с късмет — казах му. — Ставай и почвай да стреляш срещу тях.

Кръпката завъртя кормилото. Галахър ни последва. Двете патрулни лодки се насочиха към отсрещния бряг на реката. Взех радиомикрофона.

— Аз ще те последвам, когато тръгнеш към тях. Щом Чарли започне да стреля по теб и видя огъня от дулата, ще го ударя с безоткатните. След това е твой ред.

В продължение на два часа обстрелвахме острова с всичко, което имахме, като лодката на Орела и моята се редуваха. Тръгвахме към острова, изразходвахме мунициите и се оттегляхме. От жалкия насрещен огън предполагах, че там може би няма повече от един-двама виетконгци. Но бройката нямаше значение. Важното беше, че стрелят по нас, а ние отвръщаме на огъня.

Към осем часа реших да повикам въздушна подкрепа. Включих радиото и поисках „Страшилището“ — позивната за вълшебния дракон Пуф47 — един самолет Ц–47, въоръжен с четири оръдия „Вулкан-Гатлинг“, всяко от които изстрелва по шест хиляди снаряда в минута.

— „Сребърен куршум“, не става без пълномощие от командира на виетнамските провинции — отговори гласът от Военновъздушните сили.

„Сребърният куршум“ бях аз. Това беше най-грандиозната радио позивна, която можах да си измисля набързо. Упълномощаване ли? Няма проблеми. Просто събудих командира за виетнамските провинции и поисках подкрепа.

— Тук е напечено, сър.

— Кой си ти? Казах му кой съм.

Той изохка.

— Вие, американските задници, винаги създавате неприятности. — Но ми разреши „Страшилище“.

Гледахме как самолетът се плъзга на стотина метра над острова с около деветдесет мили в час. Дори в тъмното се виждаше как хвърчаха дръвчета, храсти и пръст от обстрела с оръдията „Вулкан“. „Страшилището“ направи пет бавни и смъртоносни прелитания, след което махна с крила, наклони се и отлетя на запад. Свързах се с него по радиото:

— Благодаря ви, момчета. Край.

Обадих се на Галахър:

— Не беше лошо, а?

— Точно така, мичман „Сребърен куршум“. — Чувах как Орела се хили по микрофона. — Ти защо не се нарече просто „Голямата пишка“?

— Не се сетих. Хайде да си тръгваме. — Завих лодката си наляво.

Беше вече десет и половина — крайно време за няколко студени бири след приятно прекараните четири часа.

— Време е да се прибираме — казах на Галахър. Завъртяхме кормилата на лодките, дадохме газ и понесохме задниците си надолу по течението като някаква шибана армада от двадесети век. Не можех да спра да се хиля. Изстреляли бяхме всичките си куршуми и воняхме на кордит и пот. Миришехме като воини, каквито винаги сме искали да бъдем. Войната беше велико нещо!

Естественото опиянение продължи, докато не стигнахме до пристана. Видях го от реката — някакъв разярен задник, подскачащ нагоре-надолу като маймуна на каишка. Устата му работеше в три четвърти такт.

Като наближихме, успях да го разпозная. Това беше командирът по операционната сигурност, лейтенант на име Ханк Мъстин. Не го познавах лично. Само бях чувал за него. Беше завършил академията, баща му и дядо му бяха адмирали и всичко това впечатляваше до посиране мен, мъничкия арогантен мъж.

Когато стигнахме на около двадесетина метра от него, успях да чуя виковете му над гърленото бръмчене на двигателите ни.

— Кого викаш за въздушно нападение, без да съм ти разрешил? Майка му стара! Кой ти е давал шибаното разрешение да измъкваш проклетия командир за провинциите от изтакованото му легло? Кой ти е давал правото да използваш позивната на това поделение?

Честно да си призная, не бях се замислял над нито един от тези въпроси. Човек се впуска в бой и толкова. Не мачка с ръка шапката си и не пита: „Може ли?“

Затова му отговорих в същия тон:

— Хей, гъз такъв, дошъл съм тук, за да наритам виетнамските задници и да им изпълня присъдите — и тази вечер се занимавах точно с това. Ако това не ти харесва, то си таковай майката и всички като теб, нещастен лайнен мозък с миризлива уста и пишка като молив! Тъпак такъв!

Лицето му стана абсолютно бяло и той се разкрещя:

— Загази го, господинчо! — Обърна се и си тръгна. Забравих за този инцидент чак до следобеда на следващия ден.

Всеки ден веднага след обяд капитан Б. Б. Уитъм имаше навик да се изляга в един хамак, опънат до командирската му колибка, за да чете, да сърба кафе и да поддържа тена си. В деня след лудорията той ме повика при себе си. Отбих се на път за кльопането.

Уитъм смъкна синята бейзболна шапка, която покриваше гъстата му, ниско подстригана сиворуса коса, вдигна с палец слънчевите си очила на челото и ме погледна накриво:

— Дик, ти пак започваш. — Протегна ръка, взе цигара, запали я и издуха дима към мен. — Вече си загазил.

— Moi?48

— Oui, toi, mon petit phoc.49

Какво, по дяволите, ми плещеше?

— Какво съм направил? — Наистина не се сещах.

Уитъм остави цигарата си, взе чаша кафе, постави я обратно на сандъчето за патрони, което му служеше за масичка, и отново вдигна марлборото.

— Думите Ханк и Мъстин говорят ли ти нещо?

— А, значи…

Уитъм разтърка с раздразнение твърдия си рус мустак.

— Недей да ми обясняваш. Тоя можеше да те прати на военен съд. Старши офицер е. Има връзки във Вашингтон. Завършил е академията. И не е лош човек. Всъщност, мичман Идиот, ако не се беше запознал с него така, че той да иска да ти откъсне топките и да ги окачи на пилона за знамето, Мъстин можеше да ти бъде много полезен.

— Слушам, сър.

— Не ми пробутвай и тези конски фъшкии, Дик. Като казвам, че може да ти бъде от помощ, говоря сериозно. Ханк подписва оперативните планове.

— Е, и? Голяма работа.

— Ти си най-арогантният кучи син, когото съм срещал. — Уитъм си дръпна от цигарата. — Слушай много внимателно, Дик. Това е човекът, който реши тук да дойдат тюлени.

— Но той не е тюлен, сър. Той е някакъв тъпак, завършил академията, който се опита да ми обясни: „Когато срещнеш враг, трябва да ме питаш «Може ли?», преди да изстреляш дори един патрон.“

— Не ти е казал такова нещо.

— Така го разбирам аз.

— В зона с неограничена стрелба можеш да действаш, без да се допитваш до никого. Изкарваш командира по провинциите от леглото му, за да ти разреши въздушна подкрепа, и даваш позивната на поделение 116, на което аз съм командир. И ми казваш, че Ханк Мъстин е задник, защото е разтревожен. Майната му на него — аз съм разтревожен, Дик.

— Е, може би снощи се поразгорещих малко.

— Слушай ме. Въздържай се, въздържай се, въздържай се! Обикаляй наоколо и опитай както снощи да кажеш на още няколко майори, че трябва да идат на майната си, и те ще те изпратят оттук в белезници.

— Окей. Разбрано. Ще се подчиня.

Уитъм поклати глава.

— Добре. — Замълча, сръбна малко кафе и продължи: — Всъщност, Дик, нещата тук трябва да имат някакъв порядък.

— Съгласен съм. Но ми се струва, че тук се гледа твърде условно на нещата. Управляваш лодките и слушаш какво казват началниците. От това следва, че Чарли знае какво ще направим, защото я караме като по книга.

— Е, и?

— Време е за нова книга — нещо, което още не е чел.

— Имаме нова книга — каза Уитъм. — Ханк Мъстин я е написал. Тюлените ще подкрепят речните операции и…

— Шкипере, ние сме тези, които трябва да имат свой план. За него тюлените са помощни групи. Майната му, Ханк Мъстин може да е страхотен човек, но това, което е измислил, е плод на традиционно, академично, смотано мислене. За бога, шкипере, тюлените са нетрадиционни. Искам да кажа, че не работим по книга. — Изчаках да сръбне от кафето си. — Не съм дошъл тук, за да чакам Чарли да ме намери. Искам да го изритам от собствената му земя. Това е нетрадиционно.

— И това, което направи снощи ли?

— А-а, снощното беше само репетиция. Исках момчетата да потренират, преди сериозно да се захванем за работа.

— Ще ти кажа нещо, Дик — въздъхна Уитъм. — Тук няма репетиции и практика. Всеки проклет ден всичко е наистина. Ако искаш да изразходваш мунициите ми за четири часа, доведи ми виетнамец пленник или някакви сведения, или нещо, което ще мога да използвам.

Имаше право, дявол да го вземе. Имаше.

Тонът му поомекна:

— Поне удари ли нещо там?

— Ако на оня остров е имало нещо, то не се движеше, след като приключихме. Прибрахме се сухи. Не ни беше останал нито куршум — дори и в автоматите.

— Хей, ти наистина изглеждаш така, сякаш си свикнал да си играеш с огъня. — Отново поклати глава и продължи: — Виж какво, стой далеч от Ханк Мъстин за няколко седмици. Аз ще изгладя нещата и накрая ще станете приятели. Но, Господи! Що за начало.

Спусна очилата си и шапката с дълга козирка и вдигна книгата си.

— Свободен си, мичман Идиот.

Глава 8

След малката ми лудория група „Браво“ не влезе в действие в продължение на седмица. Аз бях младшият офицер и лейтенантите решиха, че бойните патрули трябва да бъдат разпределяни по старшинството. Група „Браво“ трябваше да чака последна. Най-накрая, след затишието, което ни се стори безкрайно, дойде и нашият ред.

Бях получил някои данни за действията на виетнамците около брода Джулиет в близост до острова, където бяхме пробвали огневата си мощ. Сега „Браво“ отново щеше да опита късмета си на това място — както се надявах, в бой лице в лице с мистър Чарли.

Планирахме една речна операция като по книга. Това ще бъде мисия „ЦЕЛУВКА“ — „Целта Е Лекотата, Умнико Важен“ — казах на момчетата. И, разбира се, планът беше толкова елементарен, сякаш беше направен от Ханк Мъстин. Щяхме да навлезем през зоната със свободна стрелба, която се намираше в най-северната част на острова, откъдето се виждаше бродът Джулиет — главен пункт за прехвърлянето на провизии за виетконгците от север на юг и обратно през река Басак. Там щяхме да изчакаме някой виетконгски куриер, да го убием от засада, информацията, която успеем да вземем от него, да донесем на шкипер Уитъм, за да ни каже по едно „Браво“ и да ни погали по главата, а след това да намерим студена бира и да се веселим.

Убиването беше важно по две причини. Първо, затова сме във Виетнам. Второ, човек не знае дали може да убие някого, докато не го направи. Исках да се убедя, че всеки член на „Браво“ ще се справи с тази работа. Дори само един да се колебае, това може да се окаже фатално за групата. Напуснахме Тре Нок веднага след залеза. Всички се бяхме настанили в една патрулна лодка. Почернили бяхме лицата и ръцете си, носехме камуфлажни зелени дрехи, обувки за джунглата, меки шапки, мрежи, термоси, ножове и много, много куршуми и гранати.

Бяхме част от една минифлотилия. Лари Бейли, лейтенант и командир на „ТЮЛЕН-група 2“, пое командването на една десантна лодка с 81-милиметрова минохвъргачка, чифт картечници 50-и калибър и оръдие М–60. Към нас се присъедини една от патрулните лодки на поделение 116. На нея имаше картечници и 40-милиметрово оръдие „Гатлинг“. Ако закъсахме някъде, Лари трябваше да влезе в ролята на Джон Уейн50 — щеше да съсипе Чарли от стрелба, докато ние се измъкнем с другата патрулна лодка, която ще обстрелва бреговата линия.

Лари беше идеален за ролята на Джон Уейн. Още по време на обучението ни, преди да ни изпратят тук, той беше най-агресивният сред лейтенантите, едно мургаво, длъгнесто тексаско момче с очи като на кобра. Смяташе се, че Лари ще бъде тигърът на „ТЮЛЕН-група 2“ във Виетнам. Но началото му не беше добро. По време на първия си патрул хората му бяха ходили по суша и се бяха върнали, без да изстрелят нито един патрон и без да убият никого.

Целта беше пред нас. Движехме се към острова с шест възела, докато десантната лодка и другият патрулен катер продължиха нагоре по реката. Ревът от двигателите на трите лодки щеше да заглушава всеки наш шум и да предотвратява появата на виетконгци на брода Джулиет. Освен това катерите щяха да служат като постове по брега на реката, след като екипажите им видят, че напускаме лодката си. Бяхме на около шестдесет метра от южния бряг на острова и на изток от носа. Потупах с ръка Уотсън Кръпката. Той се прехвърли през борда, който не се виждаше от брега, и цопна в топлата вода. Рон Роджър го последва. Тръгнах и аз, а след мен Джо Камп, Джим Финли и накрая Орела Галахър.

Лодката продължи да се движи нагоре по реката и изчезна в тъмнината. Започнахме да плуваме кучешката към острова бавно и колкото е възможно по-тихо, като над водата се подаваха само част от лицата ни. На около осем метра от брега спуснах краката си на дъното и пропаднах в тиня до глезените. Измъкнах се, ритайки, и продължих да плувам кучешката, докато коленете ми опряха в тинестото дъно.

Излязох предпазливо на брега, обрасъл в храсталаци, прехвърлих автомата си през рамо и освободих предпазителя.

Изчаках. Тихият плясък на водата се нарушаваше от шума на останалите тюлени, които идваха един след друг. Огледах ги. Всички бяха налице. Подадох сигнали с ръка: „Тръгнете нагоре по брега, разпръснете се по предварително уточнените позиции, установете периметъра за кръгова отбрана.“

Ръмженето на лодките вече се чуваше отдалеч. Вечерта беше студена и аз треперех. Не бях допускал, че ще мръзна във Виетнам, но ми беше студено.

Запълзяхме нагоре по брега, придвижвайки се сантиметър по сантиметър по петдесетметровия нос на острова, за да стигнем до дънера на едно потопено във водата дърво, където щяхме да направим засадата. Четирима от нас — Уотсън Кръпката, радиооператорът Камп, Рон Роджър с картечницата си „Стонер“ и аз — се разделихме по двойки, застанахме на разстояние осем метра и започнахме да търсим признаци на движение по южния бряг на реката. Брегът представляваше шепа пясък и тиня и се намираше на сто и петдесет метра от нас. Джим Финли и Орела Галахър заеха позиции на петнадесет метра зад нас, за да охраняват задниците ни.

Вече изобщо не чувах поддържащите лодки и изведнъж ме обзе невероятно чувство за самота и в същото време — параноя, каквато не бях изпитвал никога досега. Дявол да го вземе! Ние бяхме в джунглата с истинско оръжие и срещу себе си имахме хора, които искаха да ни убият. Ами ако това е капан? Ако Чарли лежи и ни чака — божичко! Отърсих се от тези мисли. Премигнах, стиснах силно очи, а след това ги отпуснах, за да преодолея състоянието си на свръхнапрежение, в което изпадах с главоломна скорост. Опитах с упражнения за контролиране на дишането. Те свършиха работа. Успокоих се.

Циферблатът на часовника ми показваше 21,40. Необходими ни бяха двадесет и пет минути, за да пропълзим през двадесет и пет метра ниска растителност и речна трева и да заемем положение за засада. Вече тридесет минути бяхме по местата си. Островът ни беше приел и отново живееше със звуците на непознатите същества, които чуруликаха, свиреха и бръмчаха около нас. Стори ми се, че околният шум е доста силен, и го отдадох на състоянието си на напрегнатост.

Не бяхме отронили нито дума, откакто напуснахме лодката. Не беше и необходимо.

Вдигнах поглед. Небето беше изключително ясно. Милионите звезди светеха така ярко, както над Нова Англия в кристално ясна нощ. Въздухът беше станал доста студен и зъбите ми започнаха да тракат. Стиснах челюстите си, за да спрат. Колко невероятно! Да изпитвам студ в тропическата джунгла. Мислех за Ев Барет и Мъд и за ниското отваряне на парашута по време на последното ми пътуване по Средиземно море. Спомних си за Сейнт Томас — там пиех ром с кола и чуках онази чудесна цицеста учителка от Ню Джърси. Реших на другия ден да пратя картички на децата си. Ще им бъдат сувенири за деня, когато се научат да четат. В спомените ми изплува и онзи ужасен ден, когато товарният влак ме накара да се притисна до стената на тунела в Хауто. Тогава бях на седем години.

В този момент го чух. Скръц, скръц.

Настръхнах.

Скръц, скръц. Дърво в дърво. Весло в ключа. Скръц, скръц.

Откъм пясъчната дупка, срещу която бяхме легнали, се показа носът на малък сампан, който напредваше по бавната река.

Вдигнах бавно пръст. Ще чакаме. Намира се на сто и петдесет метра от нас. Можем да развалим всичко, ако стреляме твърде рано. Задържах дъха си. Нито косъмче не мръдваше по момчетата, въпреки че автоматите им следяха сампана.

Той се приближаваше бавно, бавно, агонизиращо бавно. Караше го един виетнамец с черна пижама и без шапка. Не се виждаше пушка. Беше като някакъв азиатски гондолиер. Малкото му весло описваше скърцащо, непрекъснато движение във формата на буква J. Виетнамецът се движеше право към нас.

Пуснах първия изстрел, когато той се приближи на по-малко от пет метра до нас. Другите стреляха така мигновено след мен и бедното виетконгско копеле може би си е помислило, че гледа в някаква цев с диаметър половин метър. Каквото и да си е мислило, то е било за последен път. Всички ние го ударихме едновременно със стрелба от тридесет зарядните си пълнители. Но истинското поражение нанасяше картечницата на Рон Роджър — стреляше със сто и петдесет патрона с калибър 223, като всеки двадесети беше трасиращ.

— Да тръгваме! — Изправих се на крака и се втурнах надолу към брега, за да хвана тялото на виетнамеца и да изпразня каквото мога от раздробения сампан, преди той да потъне. Кръпката ме последва. Рон Роджърс също не се забави.

Прецапах през водата. Краката ми затъваха в тинята. Сампанът потъваше. Започнах да се надбягвам с него. Хвърлих се и заплувах.

— Хайде!

Кръпката и аз стигнахме до лодката първи. Издърпах се за перилата. Вътрешността й беше опръскана с кръв, парченца кости и черна пижама. Нямаше нищо, освен малка платнена торбичка, която взех.

— Намерете го! — извиках.

Кръпката се гмурна. Аз го последвах. Изплувахме с празни ръце. Вероятно е бил отблъснат назад от картечницата. Мамицата му!

Придвижвахме се към сампана, когато водата около главата ми заподскача. От брега Джо Камп посочи:

— Автоматична стрелба — откъм единадесет часа. — Просна се на земята и изпразни цял пълнител над главите ни, за да ни прикрива. — Идвайте на брега.

Кръпката и аз плувахме като луди и теглехме зад себе си сампана. Стигнахме до брега. Изкачихме се и отново заехме позициите си за стрелба. Бръкнах за радиото. Автоматите М–16 и картечницата нямаха стрелковия обхват, който ни трябваше. Време беше да повикаме кавалерията — патрулната и десантната лодка, които имаха 50-калиброва картечница, 57-калибровото безоткатно оръдие и минохвъргачката.

Взех слушалката от Джо Камп. Дадох сигнала и координатите си. Не получих никакъв отговор. Само шум от статични смущения. Опитах отново и отново, но без успех.

Напрегнатият глас на Орела Галахър избоботи през шума на стрелбата:

— Идват в тил, мистър Рик.

Имаше ли виетконгци на острова? Нямах намерение да поемам рискове по отношение на хората си.

— Използвайте гранати. От осколочните с белия фосфор.

Това бяха гранати, които горяха с ярка светлина. И Господ да е на помощ на този, когото удари някоя от тях.

Стреляха по нас около осем до десет минути — цяла вечност, — а през това време аз виках патрулната или десантната лодка. Най-после се появи една АТН. Тръгнахме надолу по брега, стреляйки за прикритие, като същевременно се плъзгахме, навеждахме и търкаляхме през ниската растителност. Виетнамските куршуми цепеха листата над главите ни или изкопаваха буци твърде близо до нас, за да се чувстваме спокойни. Хвърлих се към лодката, но открих, че освен двучленния екипаж в нея има и трима моряци. Лодките от тип АТН са за девет души. Тази трябваше да поеме единадесет и щеше да се претовари.

Махнах с ръка на хората си да се качват. Лодката даде заден ход с двата си двигателя и се отдалечи от острова, за да заседне на някакъв пясъчен нанос. И докато войниците стреляха над главите ни, аз, Кръпката и Финли слязохме, избутахме лодката в дълбокото, метнахме се в нея и се разкарахме.

Бях бесен. Меко казано. Исках да убия някого.

— Къде е десантната лодка? Къде е патрулната лодка? Какво прави тук този екипаж?

Един от моряците се обади:

— Лейтенант Бейли видя един сампан и реши да го гони. Той мислеше, че няма да имате проблеми, и затова взе другите две лодки и ни прати при вас.

Господи! Той трябваше да подкрепя акцията ми, а не да гони виетнамските сампани. Ако Чарли беше разположил голям контингент хора, група „Браво“ сега щеше да бъде направена на хамбургери благодарение на Лари Бейли. Дявол да го вземе! Проверих момчетата си, за да се убедя, че всичките им пръсти са на мястото си, а след това забелязах, че се отдалечаваме от Тре Нок нагоре по реката.

Сграбчих един от моряците за противокуршумната му жилетка:

— Какво става тук, по дяволите?

— Лейтенант Бейли иска да дойдете при него.

— Хей, моите хора са мокри и измръзнали. Обръщай тази лодка.

— Не може, сър.

Питах се какво ставаше. Може би Лари го е загазил и му бяхме необходими, за да спасим кожата му. Не беше сигурно, но не и невъзможно. Седяхме прегърбени на дъното на лодката и вдигах пара в продължение на петнадесет минути, докато най-после достигнахме до десантната лодка. Завързахме се за нея на страната й откъм брега, докато тя бръмчеше нагоре по реката. Изкачих се на борда и намерих Бейли.

— Какво, по дяволите, става, Лари? Загазил ли си?

— Не — поклати глава той. — На две крачки оттук атакуват един пост. Искам да ида и да им помогна.

— Майната им. Аз си вземам хората и си отивам у дома.

Той постави ръка на презрамките ми.

— Не, Дик. Може да имам нужда от теб. По-добре е да се возиш в десантната лодка с мен. Другата е твърде малка, а освен това не е въоръжена.

Деликатно отстраних ръката му.

— Слушай, боклук, сега е почти единадесет часа. Хората ми получиха бойното си кръщене — ударихме един виетконгски куриер, и то доста успешно. Защо не ни разрешиш да си вземем играчките и да си идем у дома? Не искаме да играем с теб.

— Да играете? — Очите му като на кобра се присвиха и се впериха в мен. — Ти какво си мислиш, че правим тук, Марчинко. Че си играем ли?

— Ей, задник, единствените игри, които някой играе, са тези, дето ги опитваш върху мен.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ме остави да съхна на оня остров. Ти трябваше да ме поддържаш, а не да си търсиш виетнамци, по които да стреляш.

— Ако нещата наистина се окажеха лоши, щяхме да бъдем там.

— Така ли?

— Точно така, Дик. И ти знаеш това.

— Не знам какво би направил и какво не — казах аз и сграбчих с ръце ризата на Лари. Приближих го до носа си. — Слушай, грозна, глупава боклукчийска торба с малка пишка, по нас стреляха от две страни. Това за теб достатъчно лошо ли е? Патрулната лодка, която най-после ни изпрати, беше пълна с шибани моряци туристи и докато Чарли правеше бум-бум по нас, те заседнаха в някакъв пясък. Според теб достатъчно лошо ли е? Обаждах се, защото имах нужда от прикриващ огън, но ти беше нагоре по реката извън проклетия радиообхват. Според теб това достатъчно лошо ли е, мухльо такъв?

Блъснах го към стената на кабината и започнах да удрям гърба му в сивия метал при всяка дума:

— Искам да ми кажеш, Лари, стари мой приятелю, кажи ми какво е твоето шибано определение за „достатъчно лошо“.

Той се свлече на пода с разфокусиран поглед. Щеше ми се да му счупя врата. Вместо това се върнах при моята група. (Когато запитат Лари за този инцидент, той казва, че такова нещо не се е случвало.)

Мокри, измръзнали и нещастни, наблюдавахме как Лари нареждаше лодката да заеме позиция за стрелба. Невероятното опиянение, което бяхме изпитали малко преди това, се изпари напълно. Тоя безчувствен и недоказал себе си анус ни беше превърнал от воини в наблюдатели. Беше осрал първия си патрул. Сега се опитваше да убие някого, но го правеше за сметка на моите хора и това никак не ми харесваше.

Видях, че когато Лари започна да стреля, може би за да засили обидата, стреляше така с 50-калибровата си картечница, че нагорещените до червено гилзи падаха върху лодката ми с открита кабина и резервоари за бензин и още по-лошо — тъй като лодката ни беше вързана откъм лошите, я обстрелваха. За разлика от десантните лодки, които са бронирани, патрулните са направени от фибростъкло.

Наблюдавах глупостите на Лари Бейли около пет минути, след което реших, че ми е омръзнало.

— Хайде, момчета. Тръгваме си.

Прескочихме през борда, без да обръщаме внимание на насрещния огън, горещите 50-калиброви гилзи и водните струи, вдигани от мините, които виетконгците изстрелваха. Скочихме в лодката. Галахър удари стартера, Джим Финли и Уотсън Кръпката срязаха въжетата, докато Джо Камп и Рон Роджър стреляха за прикритие.

Грабнах кормилото и натиснах газта докрай. С помощта на двата двигателя се придвижвахме с лекота между водните стълбове, вдигани от вражеския огън. Завих рязко, насочих лодката зад патрулния катер и с пълна скорост се отправих надолу по реката. Когато тръгнахме натам, видях лицето на Лари Бейли. Той викаше нещо към мен, но от рева на двигателите не се чуваше нищо. Поздравих го със средния си пръст.

През следващата седмица аз и група „Браво“ се сбогувахме по недотам приятелски начин с Тре Нок. Шкиперът Уитъм, който не беше глупак, разбра, че или щях да убия Лари Бейли, или Ханк Мъстин ще ме изпрати с белезници обратно в Левънфорд.

Затова беше взето решение веселата банда убийци мародери на Марчинко да бъде преместена четиридесет километра на северозапад към Май То, където Военноморските сили поддържаха цяла флотилия от речни патрулни лодки. И командирът Уитъм реши, че там, на безопасно разстояние от Ханк Мъстин, мога да разширявам хоризонтите на дейността на тюлените по Делтата и че докато го правя, няма да се изкушавам да убия някой американски офицер с голите си ръце.

Командващият в Май То се оказа един страхотен офицер на име Тул. До този момент не беше работил с тюлени, но беше достатъчно благоразумен да ме остави на спокойствие, след като му върша работа. Тул беше необичаен командир. Слаб, долен, сприхав, кисел темерут, чиято агресивност повдигаше много морала на „Браво“ в Май То. Носеше маслиненозелена униформа вместо полагащата се за офицери светлокафява, състояща се от блуза и широк панталон. Доверяваше се на подчинените си командири. Прокрадваше се до патрулните лодки, за да си поиграе с 50-калибровите оръдия. Дори излизаше с тях, за да види какви действия се предприемат.

Най-хубавото му качество беше, че не се опитваше да планира действията ми и да ме ограничава. Инстинктивно разбра, че тюлените са необикновени воини, и ме поощряваше да бъда нетрадиционен толкова, колкото смятам, че е благоразумно или ефективно. „Браво“ трябваше да отговаря за една част от реката с дължина шестдесет мили заедно с безбройните й канали, притоци, рекички, поточета, вирчета, вади и канавки.

Май То изглеждаше по-реален от Тре Нок. Пристанът за патрулните лодки беше построен калпаво — дървени дъски върху плаващи 250-литрови варели от гориво, завързани към чифт крехки колони. Канцелариите, складовете и помещенията с муниции се намираха съвсем до брега и представляваха сглобяеми сгради с циментов под и алуминиеви гофрирани стени. Това беше определено неизискано. Но въпреки всичко живеехме добре. На две пресечки от реката имаше един хотел в староевропейски стил. Изглеждаше, сякаш е пренесен от Париж, както е описан в книгите на Хемингуей. В него бяха настанени всички американци. По високите тавани скърцаха вентилатори и прозорците имаха дървени жалузи. Мебелите бяха френски.

Вече свикнали с виетнамската кухня, макар в хотела и в базата да готвеха по западен маниер, ние всеки ден на връщане или на отиване към реката посещавахме безбройните продавачи, за да вкусваме и експериментираме. Всъщност Джим Финли, Кмета, успя само за няколко часа след пристигането ни да се измъкне и да открие най-добрите колиби, в които се продаваше храна. Когато някой от нас намираше време да излезе да се поразходи, Финли ни развеждаше по тези колиби и там ни посрещаха като отдавна изгубили се роднини.

Постепенно започнахме патрулите си. Возехме се по реката с лодките. Разговаряхме с командирите, научавахме маршрутите на Чарли — кога прекосява реката, къде точно и защо се движи наоколо. След това започнахме кратки патрули — нощни навлизания в територията на Чарли, каквито правехме в Тре Нок — и статични засади. Наричах този вид патрули „мъстинчета“, защото Ханк си беше представял дейността на тюлените точно така — подкрепа на всякакви речни операции. Аз исках да се разгранича от „мъстинчетата“ и да премина към „марчинковчета“.

Последните включваха дълги патрули — по дванадесет, осемнадесет, а дори и двадесет часа из Делтата — с различни тактики. Агресивни тактики. Смятах, че колкото по-близо до Делтата се намира Чарли, толкова по-предпазлив ще бъде. Защо? Защото там се намираха патрулните и десантните лодки, както и тюлените. Но когато Чарли разполагаше конвоите си на триста, петстотин, седемстотин метра от реката, беше спокоен, защото се намираше на свой терен.

Инстинктивно усещах, че колкото по-рано успея да ударя Чарли, толкова по-голяма вреда ще му нанеса. Но знаех, че той все още не може да бъде победен лесно. Ние бяхме още зелени и разучавахме джунглата. Ето защо, както през първите дни на обучението си по подводна диверсия, не предприех нищо скандално. Вместо това, започнах да повишавам самочувствието на групата, като провеждах леки патрули, при които убивахме по някой виетнамец, без да се излагаме на опасност. Но при всеки патрул водех момчетата все по-навътре и по-нагоре по каналите. Когато придобиха увереност по отношение на каналите, преминахме на патрулиране по дигите. Започнахме да изследваме по няколко метра от тях, докато постепенно, вече сигурни в себе си, стигнахме до километър-два навътре в сушата. Хванахме първия си пленник. Уотсън Кръпката и Орела Галахър изскочиха от едни тръстики и бедният виетконгски задник за малко не получи сърдечен удар. Разпитахме го, преди да го върнем на АРВИН — Армията на Република Виетнам, — която обикновено наричах Марвин Арвин.

След около месец започнах да натоварвам момчетата повече. Навлизахме в някоя територия нощем, търкулвахме се от патрулния катер в реката, плувахме срещу течението на някой канал, изкатервахме се на някоя дига или тръгвахме по някоя пътека и поставяхме засадата си на триста-четиристотин метра по-навътре, отколкото Чарли би очаквал. Добивахме все по-голяма увереност и все повече се отдалечавахме от реката, ходехме по следите върху дигите, по които виетконгски куриери пренасяха съобщения. Правехме засади на конвоите със сампани, когато те товареха стоката, докарана през Камбоджа от Ханой по пътя „Хо Ши Мин“.

Научихме някои неща за разузнаването и за това какво да търсим. Отначало оставяхме след себе си някои от личните вещи на виетконгците. Но после разбрах, че те са важен източник на информация, и взимахме всичко, което можехме. Забравете онези сантиментални телевизионни филмови сцени, в които ревльото намира снимката на жената и децата на убития виетконгски войник и се разкисва от сантиментални чувства, защото разбира, че току-що е убил едно човешко същество. Такива сцени вероятно са писани от хора, срещу които не е стрелял разгневен противник.

Истината е, че другарят Чарли ни искаше мъртви, по-мъртви, най-мъртви. И ако намирането на снимка или писмо в някой виетконгски труп ни е помогнало по някакъв начин да убием друг, преди той да убие нас, то толкова по-зле за мистър Чарли, мисис Чарли и всички малки Чарлита.

Аз имах навика да минирам убитите от нас виетконгци. Врагът често минираше труповете на сънародниците си и затова и ние го правехме. Приятно ми беше да чуя експлозия, след като напуснем някое място. Един Чарли по-малко, който може да стреля по нас, а може би и не само един.

Може би всичко това звучи така, сякаш във Виетнам бях студен, безчувствен и невъзмутим тип. Истината е, че на бойното поле имахме малко време за самоанализ. Всеки ден виждахме врага отблизо, понякога трябваше да го гледаме в очите, докато го убивахме. Затова виждахме нещата от друг ъгъл.

Човек бързо свиква с мисълта, че неговите момчета — неговата група — са всичко. Както мафиотите — влиза в кръвно братство с хората си. Мисли за тях, грижи се и ги защитава. Пази слабостите им в тайна. И трябва да е напълно лоялен с тях — тогава те също ще бъдат такива с него.

Сега оценявам първото си отиване във Виетнам като някакво Битие на войната със специални методи, по време на което отново бях сътворен от първоначалната тиня на Делтата и от пречистващата горещина на стрелбата. В началото бях един неопитен мичман, който през целия си живот беше говорил за това как се вилнее и се раздават наказания, но никога не беше го правил.

След това настъпи вечерта и утрото на моя Ден първи — острова в зоната със свободна стрелба, където отидох, за да сътворя малко шум и да поиграя с играчките си.

Вечерта и утрото на моя Ден втори беше засадата на куриера, когато се научих как да използвам водата и сушата за своя изгода и как да убивам врага си.

През вечерта и утрото на моя Ден трети се научих да ценя плодовете на разузнавателната дейност и започнахме да изследваме всяко късче хартия, за да разберем къде се намира главата на Чарли.

През вечерта и утрото на моя Ден четвърти се научих да бягам от шаблона и започнах да провеждам дневни и нощни патрули, като избирах такива цели, в които смятах, че ще имаме шансове, вместо да се връщам отново и отново на едни и същи места.

През вечерта и утрото на моя Ден пети започнах да окуражавам нашите системи за поддържане да „се плодят и умножават“. И ето, дойдоха хеликоптери и „Страшилища“, и десантни лодки, и речни патрулни лодки, и те бяха добри и смъртоносни, защото ми помагаха да убивам враговете си.

През вечерта и утрото на моя Ден шести започнах да създавам операции по свой образ и подобие — разширявах обхвата, свирепостта и мощта им, като втъкавах множество коренно различаващи се нишки. Започнах да се вслушвам в разузнавателната информация на Марвин Арвин, както и в нашата. Започнах по време на патрул да залавям chu-hoi — виетконгски дезертьори — и гледах как се движат по следи, обръщах особено внимание на начина, по който разговаряха с местното население, как търсеха мини или скрити бункери, за да мога да науча тюлените си да копират методите им.

Всъщност виетконгците повлияха на моите възгледи за войната. Чарли беше много добър воин — а аз трябваше да бъда по-добър. Затова откраднах добрите неща, а лошите оставих. Промених някои основни неща, например начина ни на патрулиране — от Чарли възприехме движението с лек товар. В началото на пролетта на 1967 година носехме само по един термос с вода вместо уставните два, като теглото на водата заместихме с куршуми и гранати. Не взимахме храна — нямаше смисъл да оставяме боклук зад себе си, пък и никога не оставахме дълго навън, за да ни трябва храна. Променихме и полевата си екипировка — изоставихме раниците в полза на жилетки, които побираха много неща и чиито джобове продупчихме, за да може водата и тинята да се излива веднага. Не направихме никакви промени в дрехите и наметалата си. Спяхме на открито и се маскирахме с каквото ни попадне подръка. И ние, както виетконгците, станахме партизани — хранехме се от земята и не действахме като нашественици.

Тези методи вършеха работа. „Браво“ си оставаше без ранен, с изключение на няколко одрасквания, натъртвания и дребни рани. Нямахме сериозни произшествия, нито убити в боя. Все по-добре опознавахме района и смъртоносната ни ефективност растеше. Това ме правеше щастлив и караше шкипера Тул да изпада в екстаз.

След като научих всички тези неща и овладях изкуството на дебненето и убиването, настъпи вечерта и утрото на Ден седми.

Според Библията в Ден седми Бог е почивал. Но за тюлените вечерта и утрото на Ден седми е времето да излязат и да унищожат врага. Богът на тюлените е Яхве — богът от Стария завет, — строгото, суровото, жестокото, отмъстително пустинно божество с принципа око за око, зъб за зъб. Богът, който е казал: „Иди сега, та порази Амалека, обречи на изтребление всичко, що има, и не го пожали…“51

Позволете да се изразя по друг начин: всеки от нас имаше свое лично виждане за Върховното. В моето съзнание Бог е младши офицер, командир от групите за подводна диверсия. Говори точно както Ев Барет. И не дава никакви отпуски за добро поведение.

Вечерта и утрото на моя Ден седми беше на 18 май 1967 година в устието на Делтата на Меконг, на едно гъсто място в джунглата, наречено остров Ло Ло.

Глава 9

Към средата на месец април Фред Кочи и неговата група „Алфа“ бяха напуснали Тре Нок и се присъединиха към нас в Май То. Имаше достатъчно работа за две групи, а и Фред като мен предпочиташе агресивния стил на патрулиране. През месец май, две седмици преди края на престоя ни, патрулите свършваха. Вместо това щяхме да си съберем нещата, които трябваше да бъдат върнати в Литъл Крийк, а друга част щеше да остане в контейнери за следващия контингент на „ТЮЛЕН-група 2“.

Изпитвах смесени чувства преди тръгването. Смятах престоя ни тук за успешен. За пет месеца и половина групата ми беше провела около петдесет патрула навътре в сушата. Бяхме се научили да използваме джунглата в своя полза. Усъвършенствахме методите си. Сплотеността, която бях проповядвал по време на обучението, вече беше реалност. Сега можехме да се движим, да мислим и да воюваме като един човек. Но не бяхме провели нито една операция, при която да приложим всичко научено. Тормозехме Чарли: вземахме пленници, стреляхме по сампани, изгаряхме запасите му. Понякога го убивахме — когато си тръгнахме от Виетнам, група „Браво“ имаше записани на книга осемнадесет потвърдени убити виетконгци и пет вероятно убити. Аз вярвах, че цифрата на „вероятните“ е много по-голяма.

Да, не бяхме провели голяма операция — нещо, което наистина да причини истинска болка на мистър Чарли. Ето на какъв етап се появи и остров Ло Ло.

От няколко месеца бях слушал за него. От офицера за свръзка с разузнаването на Военноморския флот нямаше никакви сведения за този остров, но информацията от военноморското разузнаване (някои хора смятат това име за противоречие) обикновено биваше на деветдесетдневна възраст, когато накрая достигнеше до бойните групи. Според мен Военноморските сили никога не са считали, че разузнавателната информация може да бъде полезна за полевите единици, така както е полезна за адмиралите. Така че катериците от разузнаването проявяваха изключително умение при събирането на лешници с факти, при анализирането им и написването на тонове документи и протоколи и почти никога не пращаха нещо при нас. Това говори достатъчно за начина на водене на война от Военноморските сили.

Проблемът при събирането на разузнавателна информация тогава (а до голяма степен и сега) е, че тя е насочена към подкрепата — и следователно докладване — за големи войскови единици. А за един тюлен дори група от 100 души е голям залък при среща по тясна пътека в джунглата.

Независимо от това, че Военноморските сили не знаеха нищо за Ло Ло, името му постоянно достигаше до нас от други места. Старейшините на селата по течението на реката го споменаваха. Виетконгците пленници — също. Дезертьорите си шушукаха за него. Разносвачите на информация за разузнавателните служби на Марвин Арвин бъбреха за Ло Ло. Виетконгците вярваха, че това е голям център за отдих и развлечения, където Чарли изпраща хората си, след като ни обезпокоят. Дезертьорите вярваха, че това е мястото, където се организират нападенията на виетнамците в зоната Рунг Сат или в североизточната част на Делтата на Меконг. Каквато и да беше истината, аз чувствах, че си струва да отидем и да разберем.

Ло Ло се намираше в началото на Делтата, където реката минаваше през областта Май То и се вливаше в Южнокитайското море. Островът имаше формата на орех и отстоеше на двеста метра от двата бряга. Не беше голям — може би осемстотин метра дълъг и триста метра широк. В западната му част имаше голям канал, който се отправяше на изток, правеше остри завои, прорязваше почти непроходим гъсталак и накрая сякаш изчезваше. В другата част на острова — най-източната — още няколко малки канала се вливаха в океана. От въздуха те изглеждаха като паяжини, простиращи се на север и на юг в произволни геометрични фигури.

Струваше ми се, че Ло Ло е идеалното място за голям виетконгски лагер. Това беше земя, която си струва инвестициите, тъй като отговаряше на трите изисквания: местоположение, местоположение и пак местоположение. А най-ценното му качество — територията беше девствена. Тук не бяха провеждани американски операции. Отидох да споделя идеята си с командира Тул. Той се съгласи за еднодневна операция. Казах за това и на Фред Кочи.

— Звучи добре. Изглежда, ще бъде весело, Рик. Имаш ли нещо против да дойда и аз?

Нямах нищо против. Харесвах Кочи. И той като мен беше от Пенсилвания. Но за разлика от мен беше винаги спокоен, невъзмутим човек. Ако и двамата пробягаме три мили, накрая аз ще плувам в пот, докато Кочи, слаб и висок около метър и осемдесет, ще изглежда както и в началото. Той беше последователен и подробен при съставянето на планове. И най-важното — на него може да се разчита по време на бой. Боят беше и единственото нещо, което караше Фред да се вълнува.

— Разбира се. Ще бъде интересно да дойдеш и да играеш заедно с нас. Но трябва да си носиш собствени играчки.

Ло Ло се намираше на четиридесет мили от Май То надолу по реката. Разстоянието беше твърде голямо за нападателна лодка. Затова рано сутринта на 18 май завързахме една АТН за десантната лодка, натоварихме колкото можехме муниции, без да се удавим, и запуфкахме надолу по реката със стабилна скорост от осем възела.

Беше типичен за Делтата на Меконг пролетен ден: тридесет и пет градуса и сто процента влажност. Изнемогвахме от жегата в камуфлажното облекло с тигрови ивици и боядисаните в черно лица. Пътуването по реката ни отне четири часа, които ни се сториха безкрайни. Пристигнахме точно преди обед и ни беше поднесена доста неприятна изненада — огромно количество тиня от Делтата. С приближаването ни към Ло Ло лодката почти заседна на няколко пясъчни рифа, които запушваха канала. Проблемът идваше от тинята, която вероятно е дошла чак от Камбоджа. Но откъдето и да беше дошла, тя създаваше доста проблеми. Подходът отпред, който от картата изглеждаше най-ефективен за десант на острова, беше невъзможен.

Когато се съмняваш, импровизирай. Затова „Браво“, Кочи и аз се качихме в нападателната лодка. Десантната лодка продължи пътя си, а ние заобиколихме острова от другата страна, за да видим дали може да се влезе откъм океана.

Обиколихме югозападния край на острова, направихме няколко маневри, за да объркаме някой, който евентуално може да ни наблюдава, след това скочихме от лодката откъм страната, която беше далеч от брега, и заплувахме по най-големия канал. Дори и при плуването тинята пречеше, защото водата беше примесена с наноси. Стана още по-неприятно, като се придвижвахме напред, потънали до гърди. Дъното на канала беше лепкаво и горещо като разтопен асфалт, и това правеше придвижването ни бавно и — още по-лошо — шумно.

Тинята проникваше навсякъде: в джобовете, обувките, автоматите, пълнителите. След като изминахме около двеста метра по канала, излязохме на брега, поставихме постове за охрана и прекарахме половин час в почистване на оръжията си. Наносите бяха толкова лоши, че трябваше да разглобим пълнителите с тридесет куршума на автоматите М–16 и да измием пружините и подавачите. На дъното на всеки предпазител имаше по един сантиметър утайка — повече от достатъчно, да ги направи неизползваеми.

Температурата беше стигнала приблизително четиридесет градуса. Хората вече започваха да мърморят. Чувах Орела Галахър да мърмори на Фред Кочи за откачения мистър Рик, за шантавите му идеи за патрулирането и за качествата на тинята в канала. Уилсън Кръпката погледна към небето и попита Господа с какво е заслужил такава нещастна съдба.

Рон Роджърс влезе в ролята на Бог.

— Защото ми писва от теб, сине мой — каза той с бумтящ дълбок бас.

Винаги съм вярвал, че страхотният моряк е щастливият, затова реших да ги накарам да изпаднат в екстаз, като се махнем от малките канали, и обясних, че ще прокараме една пътека през гъстия, трънлив шубрак към центъра на острова. Надявах се там да намеря главен канал и да следваме острите му завои в западна посока. Ако имаше виетнамци на острова, а аз бях сигурен, че има, то те без съмнение се намираха в близост до главния канал.

Тръгнахме под звуците на тътнещи облаци и хленчещи тюлени. Уотсън Кръпката водеше. След него се движеше Рон Роджър с картечницата си. Зад него бях аз, последван от Камп, Финли, Кочи и Орела Галахър. Намерихме няколко пътеки, които очевидно не бяха използвани от известно време. И въпреки всичко се стараехме да стоим далеч от тях. Нямаше смисъл да налитаме на враждебно настроени непознати. Разпръснахме се на пет метра един от друг и започнахме да си проправяме нова пътека, като се оглеждахме внимателно и търсехме признаци за мистър Чарли.

Това беше трудна задача и напредвахме бавно — придвижвахме се със сантиметри вместо с метри. Най-тежката работа се падаше на Уотсън Кръпката, защото той водеше. Той беше човекът, който сечеше най-много със своето мачете, като същевременно беше нащрек да не се натъкнем на жички за взривяване на мини или ями със заострени колове.

Ло Ло беше особено място, различно от всичко, което бях виждал във Виетнам. Растителността приличаше повече на тази по бреговете на Вирджиния или Северна Каролина, отколкото на югоизточната азиатска джунгла. По бреговата линия нямаше палми, а само гъсти жилави фиданки, трънливи храсти и тежки лиани, които трябваше да разсичаме със своите мачете. Колкото по-навътре навлизахме, толкова растителността ставаше по-тропическа — палми, растения с големи листа и високи блатни треви, с които бяхме свикнали в Делтата. Точно след два часа заваля. Прохладният дъжд беше добре дошъл — от нас се вдигаше пара. Валя в продължение на петнадесет минути, след това започна да ръми и накрая спря. Ние обаче не спирахме.

Уотсън Кръпката вдигна ръка и дадох сигнал за почивка. Той пъхна мачетето си обратно в ножницата и се върна до мястото, където бях клекнал. Седна тежко и се подпря на пушката си. Униформата му беше станала три пъти по-тежка от водата на Делтата, от дъжда и от потта.

— Мистър Рик?

— Казвай.

— Майната му на всичко. Скапан съм.

— Уморен ли си?

— Уморен? Аз съм разбит. Тук няма нищо.

— Кой казва? Ти ли?

— Проклетата джунгла го казва, мистър Рик, високо и ясно. Тази операция е осиране в стил Лари Бейли — ще излезем оттук, без да сме направили нищо. Не виждам на метър пред себе си. Давай да се връщаме при лодката.

— Обичам те, Кръпка — поклатих глава аз, — но ще те махна от предния пост. Ако мислиш, че не можеш да откриеш нищо, няма да си нащрек. Трябва ни свеж човек отпред, защото тук някъде има виетнамци. Надушвам ги.

Махнах с ръка към Камп.

— Джо, отдъхни още минута, а след това ще смениш Кръпката.

Камп кимна с глава. Тъкмо станахме и изминахме един метър, когато Камп вдигна ръка и ме повика напред. Погледнах. Пред нас се намираше канал с ширина около три метра. На отсрещната страна имаше доста голяма бамбукова колибка, изградена на колове, като подът й се намираше на метър и половина два от земята, за да я предпазва от наводненията на прилива. Еврика! Попаднали бяхме на златна жила. Махнах с ръка на Уотсън Кръпката и посочих.

— Мамка му! Е, дано ме глътне блато, мистър Рик.

— Ти го каза, не аз.

Подадох сигнали с ръка. По двама души се отделиха вдясно и вляво, а трима останахме в центъра. Като се движехме тихо през ниската растителност, прехвърлихме дигата и влязохме в канала. Натопихме се до вратовете и преплувахме кучешката. Легнахме по гръб от другата страна. Еднометровата дига ни криеше. Балансирахме оръжията на гърдите си.

Подадох сигнали на Галахър и на Кръпката. Те тръгнаха нагоре по брега и запълзяха към колибата. След няколко секунди се прехвърлиха през дигата и цопнаха задъхани.

Галахър беше силно възбуден.

— Празна е, мистър Рик, но Чарли е бил тук. Бил е. Само преди два часа. Има огнище и все още е топло.

— Чудесно — отговорих. Описах кръг с показалеца си. Изкачихме се по дигата, поставихме постове и претърсихме колибата. Имаше големи тенекиени кутии с медикаменти, документи и разни дреболии. Взехме каквото можехме да носим, а останалото запалихме. Свързах се по радиото с десантната лодка.

— „Браво“ до „Доксайдър“.

— „Доксайдър“ слуша.

— Попаднахме на златоносна жила, така че спирайте да се печете на слънцето.

— Разбрано, „Браво“. Къде се намираш?

— Тръгваме по големия канал към главния изход.

— Два пъти разбрано, „Браво“. Ще чакаме.

Разделихме плячката и я разпределихме по джобовете си. След това започнахме да се движим бавно на запад по канала. Ходенето във водата беше значително по-лесно от преправянето на път през растителността, но никъде не пишеше, че Чарли няма да минира каналите, както минира пътеки в джунглата, и затова си отваряхме очите. Движехме се приведени, за да не ни видят, и се криехме под триметровата дига.

Не бяхме изминали и триста метра, когато стигнахме до остър завой наляво и усетихме лютива миризма на дим. Учудващо е колко често става това в Делтата: не чувахме, не виждахме и не надушвахме нищо, докато не стъпехме отгоре му. Имах усещането, че джунглата е разделена на стаи с невидими стени.

Кръпката направи знак: „Враг пред нас.“

Придвижвахме се сантиметър по сантиметър и чухме гласове. Запълзяхме още по-бавно, като се стараехме да се крием под дигата.

Показах носа си над ръба на дигата. На по-малко от десет метра имаше голяма просека — може би двадесет на двадесет и пет метра — с три колиби на колове и доста голям навес за готвене. Пред колибите се виждаха двама виетконгци в свободни черни горнища от пижами. Бяха клекнали пред огъня, наблюдаваха котле с нещо врящо и разговаряха като бойскаути на излет. Автоматите им АК–47 бяха облегнати на колибите. Бяха свалили сандалите си и други трима от тях пушеха.

Дочувах в далечината шума от дизелите на десантната лодка. Чарли също го чуваше, но не се притесняваше.

Вероятно стотици лодки са минавали покрай Ло Ло, но никога не са се появявали нежелани посетители. Затова Чарли не се тревожеше. Нямаше разположени разузнавателни постове. Не беше необходимо. Чарли знаеше, че може да чете американците като книга.

Спуснах се обратно, като едва сдържах усмивката си. Щяхме да напишем нова глава — с изненадващ край.

С помощта на сигнали разпределих групата. Заехме огневи позиции. Каналът имаше формата на подкова, което от тактическа гледна точка ни осигуряваше две предимства. Първо, можехме лесно да заобиколим нищо неподозиращите виетконгци. Второ, имахме разширено поле за стрелба, което щеше да ни позволи удар от три страни вместо само отпред.

По мой сигнал изтеглихме автоматите си и картечницата на дигата и ударихме виетконгците с пълен автоматичен огън. Всичко вървеше много добре до момента, в който някой — и досега не си е признал — реши да подпомогне нещата, като хвърли осколочна граната.

Гранатата се удари в дънера на едно дърво и — почти като на филм със забавен каданс — се затъркаля към нас. Отскачаше и се търкаляше неумолимо все по-близо и по-близо към огневите ни позиции.

— О, майка му стараааа! — Гласът на Фред Кочи прогърмя ясно и високо над изстрелите. — Граната — залягай!

Седем човека като един се изтърколиха обратно във водата, преследвани от експлозията и смъртоносните метални късчета.

Изправих се, кашляйки, и изплюх водата на канала като някаква статуя от фонтан.

— Всички окей ли са?

Никой не беше пострадал. Спряхме да стреляме. Джим Финли погледна над дигата.

— Те вече са минало.

Кръпката и Орела се втурнаха нагоре по брега, последвани от Кочи, мен и останалите. Кръпката обърна телата, за да види как сме се справили и дали някой не се преструва.

Добре ги бяхме ударили — имахме много попадения в главата и горната част на тялото. Взехме автоматите. Хвърлих им по едно око. Те бяха китайски АК–47. Преметнах един през рамото си и подадох по един на Кръпката, Галахър и Кочи. АК–47 бяха редки. След това претърсихме щателно района, като взехме всичко намерено. Бяхме изпаднали в еуфория. Очакванията ми се оправдаха — бяхме попаднали на главна виетконгска станция, спирка за куриери, тръгнали на север или пък на юг в посока към Сайгон, или на запад към границата с Камбоджа. Не бях виждал по-голям виетнамски лагер.

Зад колибите имаше два бункера с камуфлажно покритие. Взривихме ги с гранати. Взехме платнените торбички, които виетконгците носеха вместо портфейли, и колкото можахме от документите. Намерихме тенекия с керосин и я изляхме върху медикаментите и храната, а след това запалихме всичко.

Подредихме труповете в спретната редица, за да могат приятелите им да ги намерят лесно. След това ги минирахме. Априлска шега, мистър Чарли!

Направихме и едно откритие. Отвън до колибите намерихме нещо като гумени снегоходки, измайсторени от стари автомобилни гуми и брезент — имаше три чифта от тях. Намери ги Рон Роджър и ми донесе една.

— Какво е това, дявол да го вземе?

Почесах се по главата.

— Не зная.

— Прилича ми на снегоходка. — Кочи я разгледа.

— Обувки за тинята — каза Орела Галахър и посочи към труповете на виетконгците. — Те тежат тридесет и пет килограма с мокри дрехи. Носят тези неща, за да стоят над водата и да не газят в тинята. Ние, големите гринговци с проклетите си обувки, потъваме като камъни. Чарли се плъзга — и Орела изимитира фигурист с кънки, — без да оставя следи.

Кочи кимна.

— Изглежда, е така. Ти какво мислиш, Дик?

— Хлъзгави малки копелета, нали? — Погледнах часовника си: 16,55. Почти пет часа на земята. — Май е време да си тръгваме.

— Мисля, че повече сувенири няма да можем да вземем.

— В такъв случай да размърдаме задниците си. — Строихме се и се върнахме в канала. Бяхме натоварени с плячка. Подредихме се в шахматно каре — двама стрелци и един носач след тях. Трябваше да бъдем още по-внимателни, защото нямаше начин Чарли да не е разбрал, че има посетители.

Обърнах се и погледнах петте трупа. Нещастниците не разбраха какво ги удари. Много добре — така трябваше да бъде.

Тук се налага да обясня как американците гледат на убиването. Както повечето хора от моето поколение аз израснах с уестърните, където героят — Хопалонг, Рой или Джин52 — захвърля с рицарски жест пушката си, след като злодеят с черна шапка свърши куршумите и го побеждава с голи ръце.

Може и да е така на кино, но не и в реалния живот. В реалния живот стреляш по гада и го убиваш, независимо дали е въоръжен или не, независимо дали понечва да вземе пушката си или не, независимо дали изглежда опасен или кротък. По този начин оставаш жив. Хората ти също. Много от старшите ни офицери не вярват на това. Те предпочитат по-скоро ние да бъдем убити, а не врагът ни. Такова отношение е глупаво и погрешно.

Във Виетнам видях много офицери, които само седят зад бюрата си и се предлагат един друг за медали — става дума за „Бронзова звезда“ и „Сребърна звезда“, — защото веднъж-два пъти са се возили на патрулна лодка. Това бяха същите хора, които скачаха около мен, защото методите ми на разпитване понякога ставаха малко груби — не се колебаех да се заема със собствени ръце с виетконгците и да ги понаплескам, за да измъкна информация. Или пък се дразнеха, защото позволявах на веселите си мародери да превръщат в наденички двама или трима нищо неподозиращи и с невинен външен вид виетконгци. Е, няма да се тревожа за това, дали ги убивам правилно или не (питам се какво ли е правилното убийство), защото аз и хората ми бяхме в пущинака и убивахме, а не седяхме в удобни бункери, за да си галим пишките.

По време на американската окупация в Панама един сержант от армията на САЩ очистил няколко панамски цивилни — „цивилни“, които нападнали с гранати американски войници при една пътна блокада. Офицерите го наградили за това, че вероятно е спасил живота на другарите си, с военен съд. Не само са разрушили морала, но и са постъпили много несправедливо спрямо сержанта. За щастие обявили го за невинен. Но не може да се подценява смразяващият ефект, който имат такива действия върху бойците.

В друг случай, през лятото на 1990 година, лейтенант от Военноморския флот на Израел, командир на патрулен кораб, убил с картечен огън четирима палестински терористи във водата, след като потопил гумената лодка, с която се опитвали да преминат на израелския бряг. Оправдал се с това, че не бил сигурен дали палестинците не крият гранати, които можели да бъдат използвани срещу кораба и екипажа му. Лейтенантът веднага бил произведен в звание капитан от командващия Израелския военноморски флот. Изводът, изпратен високо и ясно за младите израелски офицери, е бил правилният в такива случаи: ще бъдете възнаградени, ако поставяте живота на своите войници над живота на враговете си.

За мен медалът „Пурпурно сърце“53 не е почетна значка. Искрено казано, винаги съм считал, че това е медал за майсторска стрелба от страна на врага, и съм щастлив, че не съм „носил“ никога такъв.

Ето защо моята философия в боя е винаги да убивам врага, преди той да има шанс да ме убие, и да използвам всички възможни средства за това. Никога не съм давал реален шанс на Чарли. Стрелях от засада. Използвах превъзхождаща огнева мощ. Никога не съм влизал в ръкопашен бой, освен ако няма абсолютно никаква друга възможност. Според мен ножът трябва да бъде инструмент, а не оръжие. Всичките тупаници — бой с ножове, карате, джудо, кунгфу и прочие лайна, които виждате във филми като „Рамбо“ — са просто глупости.

Правилата на войната в реалния живот са прости и ефективни: стой на една ръка разстояние, когато е възможно, стреляй, докато врагът ти се посере, преди още да те е видял. Ние, седем души, бяхме направили един кървав хамбургер от пет недохранени, нищо неподозиращи и невъоръжени виетконгци и това според мен не е безсърдечно, неморално или нечестно. Всичките тюлени бяха живи, а врагът беше намалял с пет души.

Отправихме се на запад, като използвахме канала за прикритие. На около петстотин метра от виетконгските колиби ударихме нова печалба от тотото: сампани. Може би бяха шест, навързани един за друг и за брега. Нямаше никакъв признак на живот, но се приближихме предпазливо — трима от нас се спуснаха под вода, за да минат встрани от сампаните, а след това, като направихме щателна проверка за мини, изплуваха и се прехвърлиха през бордовете.

Сампаните бяха празни. Потопихме ги и се измъкнахме възможно най-бързо. Уотсън Кръпката, който се намираше на петдесет метра по-надолу, вдигна високо ръка. Махна ми да се приближа.

— Мистър Рик…

— Божичко! — възкликнах. През канала, широк пет метра, висеше една жица — едва видима като тънка паяжина. Отдръпнахме се назад. — Хайде да я проследим.

Кръпката и аз тръгнахме към двата бряга. Проследих жицата, която се изкачваше по дигата през трънливи храсти и стигаше до дебелия дънер на едно дърво, където беше закрепена към кръгъл заряд.

Копелетата мръсни! Биваше ги. Свирнах на Орела Галахър, който беше експерт сапьор на „Браво“. Той бавно обезвреди мината, а след това отново тръгнахме напред. Десет метра по-нагоре открихме още няколко мини. Този път Чарли ги беше поставил в самия канал и жиците и ръчните детонатори минаваха през гъстата растителност, която стигаше до водата. По дяволите, ако бяхме влезли през предната врата, щяхме да бъдем накълцани на парчета. Стана ни ясно защо виетконгците при колибите бяха спокойни.

Потях се обилно и се натопих в канала, за да се разхладя, като се хванах за един клон, за да се крепя. Още един урок. Бяхме влезли през задната врата, защото предната беше затворена. Може би в бъдеще трябва да отделяме повече време в търсене на задни врати, когато отиваме да се обадим на мистър Чарли.

Разсеяно погледнах към клончето, което стисках, за да преместя ръката си и да се придърпам напред. На пет сантиметра от кокалчетата на пръстите ми върху клона лежеше главата на една пепелянка. Отличителната й, шарена окраска, наподобяваща ирис, се открояваше на тъмната кора на дървото.

Ох, мамка му! Дики имаше труден ден в джунглата. Много тиня, една граната се търкаля към мен, за малко не се взривих в няколко мини. А сега и змия, която причинява смърт за по-малко от десет секунди.

Притворените очи на змията срещнаха моите и сякаш ми казваха: „Не се закачай с мен и аз няма да те закачам.“

Бавно, бавно, много бавно, навлязох по-дълбоко във водата и… отпуснах… пръстите… си. Застанал вече в безопасност на петдесет сантиметра от клона, посочих:

— Пепелянка — там!

Само с един удар на своето мачете Джим Финли сряза змията на две. Усмихна се и ми предложи все още мърдащото парче месо:

— Гладен ли си, мистър Рик?

Трябваха ни още два часа, за да се доберем до устието на канала. Можехме да се движим по-бързо, но се притеснявах за мини, да не говорим за пепелянките. Освен това ни бавеше и плячката, която доста тежеше — автомати, медикаменти, документи, бележници, дневници и други неща.

Беше почти вечер, когато извиках по радиото патрулния катер, за да ни вземе. Срещнахме се с десантната лодка, качихме се на борда и се отправихме назад. Бяхме уморени, но весели. Имахме основателни причини и за двете. За да извършим тази операция, отидохме на място, където дотогава американец не беше стъпвал, и ни беше необходим цял ден. Военноморските сили на САЩ щяха да определят екскурзията на „Браво“ до остров Ло Ло като „най-успешната операция на тюлените по Делтата“. За нея ме наградиха с първата от четирите ми „Бронзови звезди“, както и с „Кръст за храброст във войната във Виетнам със Сребърна звезда“ от Арвин.

Вечерта и утрото на моя Ден седми бяха дълги. На връщане към Май То спахме. Гневният Бог на тюлените най-после разреши на своите смъртоносни деца да си починат. Сънувах топли жени и студена бира.

Глава 10

Върнах се в щатите от първото си пребиваване във Виетнам с противоречиви чувства. Считах работата на групата си за положителна. Бяхме се превърнали в едно неделимо цяло — мислехме и действахме като един, — защитавахме се един друг както от виетнамския враг, така и от американската бюрокрация. Въпреки че върнах момчетата у дома с натъртвания и одрасквания, бях щастлив, че никой не беше раняван сериозно. Изпълнен бях с въодушевление, че всички щяха да получат медали за службата си във Виетнам. Доволен бях и от собствения си напредък. Бях доказал себе си в боя — и малко след завръщането в Щатите ме повишиха в звание младши лейтенант.

Но медалите и похвалните писма бяха само външният израз на нещо по-плодотворно. Вече вярвах, че мога да бъда водач. Усетът ми за боя се беше оказал верен и до голяма степен сигурен. Освен това бях открил начини да побеждавам системата, която ни беше наложена, или най-малкото да я карам да работи в наша полза.

Обратната страна на медала беше, че бях отблъснат от високото ниво на некадърност в ръководството и шантавия начин на мислене, който се използваше за командване на усилията ни във Виетнам. Много често ние, тюлените, бяхме изпращани в бой от ограничени офицери от Военноморския флот, които нямаха както представа за възможностите ни, така и идея как да ги използват. Затова ни използваха като редовните си войски. Това може да върши работа при един батальон от неамбициозни мърморковци. Но не е от полза, когато пращате на бойното поле добре обучени групи, които могат да мислят сами и с чувство на гордост проявяват инициатива.

Във Виетнам се сблъсках с най-добрите и най-лошите качества на колегите си офицери. Имаше добри офицери, като Фред Кочи, който би завел хората си до ада и обратно, ако съществуваше възможност да пресрещне някой виетконгски патрул или да потопи няколко сампана. Освен тях обаче имаше и страхливци и те караха подчинените си да вършат неща, които сами не искаха или не можеха да изпълнят. Срещаха се и бюрократи, които се занимаваха с документи, вместо да водят хората си на бойното поле, а след това се предлагаха за ордени „Сребърна звезда“, защото някога са дочули стрелба. Имаше и офицери крадци, които просто крадяха званията си.

Спомням си един смотан капитан (наричаше себе си Орела, но всъщност беше един пуяк), който открадна ордена „Сребърна звезда“ на един сержант — той буквално си връчи заповед за награждаване с проклетия медал. По същото време Линдън Джонсън54 щеше да посети залива Кам Ран и капитанът искаше президентът да му го закачи.

Дали този капитан е участвал в бой? Нещата изглеждаха така: возеше се в патрулна лодка веднъж на шест-седем дни. През останалото време прелистваше документи. Дали са стреляли по него? Може би — веднъж или два пъти. За разлика от сержанта, който беше командир на патрулен катер и е бил в най-голямото меле в продължение на месеци. Но той беше прецакан. Разбира се, накрая и сержантът получи медала си, но президентът трябваше да го закачи на неговата куртка, а не на куртката на някакъв надут лайнар.

Такова поведение беше доста често срещано явление, когато ставаше дума за медали. Ханк Мъстин за малко не ме изправи пред военен съд заради първата вечер на открито на група „Браво“, когато повиках „Страшилището“, стреляхме в зоната със свободна стрелба на острова и се прибрахме без нито един куршум в автоматите си. Е, беше се случило нещо интересно, когато отивахме към десантната лодка: бяхме извадили дяволски късмет, натъквайки се на важен северновиетнамски речен прелез, както разузнаването на Военноморския флот го нарече по-късно. Бяхме се напъхали право в центъра му и им спукахме задниците.

Ще се досетите ли кой се самопредложи за награждаване с „Бронзова звезда“ за така наречената първа успешна операция на тюлените в Делтата?

Лейтенант Ханк Мъстин. Няма значение това, че приносът му за веселбата тази вечер беше равен на нула. И затова, когато се върнах в Щатите в началото на месец юни, отидох в служба „Награди“ в централната сграда на Военноморските сили във Вашингтон и се оплаках.

Не зная дали някога са отнели „Бронзовата звезда“ на Мъстин, но аз просто исках да бъде вписано оплакването ми. И в едно съм сигурен: по погледите разбрах, че до този момент не се е случвало мичман да протестира срещу медала на свой командир.

Във Виетнам си създадох реноме на ренегат, инатчия и самотник. Донякъде си го заслужавах — винаги ми е било трудно да се подчинявам на заповеди, издадени от хора, които не уважавам. Не го и криех. Докладите в досието ми от 1967 година отразяват бунтарското ми отношение. Мнението за мен беше: „Изключителен — един на сто.“ Оценяваха моето въображение, изобретателност, инициатива, сила и професионални знания („изпълнява задълженията си с ентусиазъм“). Бях определен само като „открояващ се“ в сферите на надеждност, поведение и сътрудничество.

„Открояващ се“ може да звучи добре, но — както ми бяха казали навремето — с нищо не улеснява правенето на кариера. Поставяха ме най-ниско в областите, в които най-много дразнех висшестоящите си. Поведението ми беше агресивно и неприятно. Псувах като хамалин. Не се колебаех да стоваря юмруците си върху хора, които ме изкарваха извън нерви. Бях дружелюбен, когато чувствах, че ще е от полза за хората ми, но в същото време не се притеснявах да кажа на някого да върви на майната си, без да ме интересува колко нашивки има на ръкава си. На мен можеше да се разчита в следния ред: моята група, моя взвод, „ТЮЛЕН-група 2“. Това бяха приоритетите ми. Аутсайдерите оставях да се оправят сами.

В досието си съм описан много точно — такъв, какъвто бях. Докато бях редник, мразех бюрокрацията, но не можех да направя нищо. Затова винаги съм искал да стана старшина. Според мен старшините, а не офицерите ръководеха Военноморските сили. Затова бях казал на капитана, който искаше да ида в офицерската школа, че предпочитам да бъда старшина в групите на тюлените, отколкото адмирал. Надявах се, че като мичман ще мога да променя системата — да я поместя поне на йота. Действителността се оказа различна.

Разбира се, като мичман бях подчинен на повече дребни началници и бюрократи, отколкото като редник. Докато бях войник в групите за подводна диверсия, старшината Барет ме защитаваше от глупостта на офицерите. Като офицер трябваше сам да се справям с хроничната кретения на колегите си всеки ден, дори всеки час.

Когато излизахме в джунглата на патрул за два или три дни, никой от „Браво“ не се оплакваше. Но щом се наложеше да идем до местния щаб за нещо, очилатите, мазни апаратчици, които седяха зад бюрата си, пращаха мен или хората ми в глуха линия, тъй като използваха почивката си за кафе и Господ да ви е на помощ, ако поискате да ви отделят десет секунди от времето си.

„Браво“ беше бойна единица — и приличаше на такава. Започнах да презирам насмешливите и ехидни усмивки, които ни посрещаха, когато влизахме в канцелариите с неизгладени униформи или с не съвсем безупречно навити ръкави. Често имах неприятности, защото хващах за реверите някой досаден кучи син и го изтеглях през гишето. Заповядвах му да отговаря на проклетите въпроси на моите момчета или пък да ни помогне да попълним тъпите формуляри на минутата, за да не му бъдат счупени кокалите или дори нещо по-лошо от това.

На всичко отгоре сред нас имаше и йерархия. По едно време, в началото на 1967 година, заедно с Уотсън Кръпката бяхме в Сайгон, за да търсим някакво оборудване. Решихме да хапнем малко истински американски стек и да изпием по една-две студени бири. Отидохме до най-близкото място за ядене — оказа се офицерски клуб — и влязохме.

Някакъв от военната полиция стоеше на пост. Погледна нашивките ми на мичман и кимна. Но постави ръка на гърдите на Кръпката. Опасно беше да прави това.

— Извинете, сър — каза той. — Клубът е само за офицери.

Сграбчих Кръпката, преди да му причини телесна повреда. Излязохме и се скрихме зад ъгъла. Носехме зелени униформи и горни дрехи на Военноморския флот и затова свалих мичманските си нашивки и закрепих едната вертикално на моята шапка, а другата на шапката на Кръпката, както ги носят лейтенантите от Военноморския флот. Върнахме се вътре, отдадохме чест на постовия и изядохме по един стек.

Майната им на уставите: винаги съм смятал, че ако един човек е достатъчно добър, за да умра с него, защо да не седна да хапна с него. Но много от колегите офицери не мислеха така. Това е тяхно право. Само не искайте от мен да служа с тях.

Не зная дали съм успявал да се справя с бюрокрацията, но тя се справяше с мен. В края на месец юни 1967 година, две седмици след като се прибрах у дома, ме пратиха на обиколка за създаване на контакт с обществеността. Тюлените винаги са били свръхсекретна единица. Във Виетнам дори не носехме емблеми с имената си. Вместо това имахме номера. Моят беше 635. А сега изведнъж Военноморските сили решиха да запознаят обществеността със специалните си войски. Не ни дадоха обяснение за това рязко завъртане кръгом, въпреки че се говореше, че на главнокомандващия Военноморските сили му било писнало да чете за зелените барети на армията. Каквато и да беше причината, аз бях определен за това. Трябваше да обяснявам какви сме ние, тюлените, как действаме и какво сме направили във Виетнам. Кулминацията беше пътуване до Ню Йорк, където дадох интервюта за вестниците и демонстрирах оръжията на тюлените на борда на един кораб в нюйоркското пристанище. На следващата сутрин видях снимката си в „Дейли Нюз“. Авторът на статията, Сидни Фийлдс, пишеше, че изглеждам като холивудска звезда. (Винаги съм смятал, че за тази статия Фийлдс трябваше да получи наградата Пулицър55).

Наистина в продължение на петнадесет минути бях звезда. Но пет месеца по-късно, когато открих името си на корицата на списание „Мейл“, трябваше да се разочаровам. Не можех да повярвам на очите си, когато го отворих и прочетох статията. Това беше ужасяваща измислица, според която аз съм скачал от самолет на седемстотин и шестдесет метра височина, носейки 57-милиметрово безоткатно оръдие. Заглавието беше: „Лейтенант Дик Марчинко Диверсанта — най-смъртоносният човек акула във Виетнам“. Авторът на статията никога не беше ме интервюирал. Беше откраднал част от материала от нюйоркския „Дейли Нюз“, а останалото трябва да е съчинил сам.

Вълничките, предизвикани от пътуването ми из Щатите, продължиха малко по-дълго, отколкото очаквах. Първо, след излизането на статията в „Мейл“ никой не ме наричаше мистър Рик. Станах или Диверсанта, или Дик, или пък Дик Диверсанта. За втори път статията се появи доста по-късно. Оказа се, че виетконгците и северновиетнамците също четат „Мейл“.

Когато се завърнах в Литъл Крийк, убедих командира на „ТЮЛЕН-група 2“ Ърли Катерицата да ме изпрати за втори път във Виетнам. Като младши лейтенант можех да командвам свой взвод. Аз бях първият младши мичман наоколо и въпреки че Фред Кочи ми отпускаше юздите, не можех да стана толкова долен и мръсен, колкото ми се искаше. Освен това мислех, че ако ми дадат взвод, ще мога да създам по-голяма бойна единица — с повече от четиринадесет души, за да разширя параметрите на войната със специални методи. Разбира се, не казвах това пред никого от командването.

Необходими бяха около две седмици непрекъснати уговорки, но след като известно време помърда като катерица, шкипер Ърли ми даде Осми взвод. Приех го като подранил новогодишен подарък — нещо като електрическо влакче за възрастни.

Желанието ми да ида отново във Виетнам не беше посрещнато с одобрение вкъщи. Веднага след като завърших обучението за тюлен, заминах за шест месеца във Виетнам, след това бях за три седмици в Бин Туй, за да подпомогна внедряването на новите тюлени, а после пътувах до Ню Йорк. Почти година отсъствах от дома. Сега имах намерение да замина отново и никой не знаеше кога ще се завърна. Бях почти непознат за децата и жена си. Но исках да ида, бях свикнал да получавам това, което желая, а и за добро или зло Кати беше станала съпруга на воин от Военноморските сили.

Сигурен съм, че не й е било лесно, но съдбата й не се различаваше от тази на хилядите други, които живееха в територията от сто квадратни мили, образуваща Вирджиния Бийч и Норфолк. Всяко семейство, изпращащо някого отвъд океана, трябваше да се примири с раздялата и неудобствата.

Освен това задълженията ни на мъж и жена бяха много по-точно определени през шестдесетте, отколкото днес. По онова време Кати трябваше да се грижи за децата, а аз — за момчетата. Бях открил, че когато човек пълзи през някое оризово поле посред нощ и е заобиколен от хора, които искат да го убият, той не мисли много за дома си и за родното огнище. Всъщност човек никак няма време за размисъл, защото, ако не успее да убие врага, той ще го изпревари. Що се отнася до мен, по онова време личният ми живот беше изместен от работата ми. Точка. Разбирам, че всичко това днес може да изглежда безчувствено, коравосърдечно и непросветено. Е, може би аз бях безчувствен, коравосърдечен и непросветен. Но повечето тюлени се държаха точно като такива. И наистина хората, с които служех, ми бяха по-близки от жена ми и децата. Бяхме преживели заедно много повече, отколкото мъж и жена преживяват за цял живот.

Започнах да обучавам Осми взвод с известно чувство за мъст. Бях решил да нападна, без да се бавя, когато стигнехме във Виетнам, и исках да подготвя хората си за местните условия. Натоварвах момчетата до крайност. Заведох ги в Панама, за да свикнат да действат в тропически климат, като оставях инструкторите от специалните армейски латиноамерикански сили да провеждат своя номер „Жунглата, хоято е фаш приятел“. След това доброволно записах взвода си за агресор в едно обучение на зелените барети. С удоволствие установих, че отупахме всичката прах на армията. Играехме им всякакви номера: прокрадвахме се нощем и ги връзвахме в хамаците им. Крадяхме храната и оръжията им. Вземахме портфейлите от джобовете и пишехме мръсни писма до жените и приятелките им. Двама от офицерите им ни обвиниха в нечестна игра.

— Кажете същото на виетконгците, когато застанете на границата с Камбоджа — отговорих. — Просто влезте в джунглата, стиснете палци и викайте: „Спукано гърнето!“ Те ще бъдат впечатлени. Умират си за честни игри. До снимката на Хо Ши Мин всеки убит виетнамец носеше подвързано в кожа копие на правилника за поведение на джентълмена.

Правила ли? Нарушавах доста от тях по време на обучение. Но за мен беше по-важно да направя ситуацията по-реалистична за момчетата си, отколкото да пазя да не се нарани самочувствието на някой офицер. Независимо от правилника аз наблягах на обучението по стрелба с истински патрони, наподобяващо ситуации като тези, които бях срещал във Виетнам. По нищо не приличаше на безопасните, леки учения, които не подготвят човек за стрелба срещу него. Когато ходехме по пътеките на Камп Пикет или на Форт А. П. Хил, носехме автоматите си с вдигнати предпазители — точно както при ходенето по следи във Виетнам. Помнех колко лошо се беше справила „Група 2“ при обстрела на теглена мишена и затова прекарахме седмици наред в стрелба, докато накрая можехме да улучваме всичко, в което се целехме — денем и нощем. Работехме непрекъснато по методите на десанта и проникването, докато свикнем да се движим тихо и бързо в позиции за засада, защото бях установил, че при вражески огън именно тогава един взвод е най-уязвим.

Обучавах мъжете от Осми взвод да изострят инстинктите си и да реагират мигновено. Повтарях им непрекъснато:

— Никога не предполагайте нищо. Дори и когато се чувствате най-сигурни и в безопасност.

Непрекъснато проповядвах единство на групата. Опитвахме се да го постигнем. Ядяхме и се веселяхме заедно. Нахлувахме в баровете по Вирджиния Бийч и след като приключехме с побоя над всички, започвахме да се бием помежду си. Това беше един необичаен ритуал — посвещение за четиринадесет мъже, които се бяха обучавали за воини, но — с няколко изключения — не бяха пролели кръв в боя. А аз не изневерих на методите си на обучение: използвах ги и когато обучавах „ТЮЛЕН-група 2“ и когато сплотявах „ТЮЛЕН-група 6“.

През 1967 година вършех всичко без предварителна подготовка. Но инстинктите ми бяха добри. Непрекъснатият контакт накара хората ми да мислят като един. Всеки се чувстваше добре с останалите. Ежедневните сблъсъци на личности и тела одялаха треските им. Започнахме да живеем като едно семейство и да поставяме потребностите на групата над личните си интереси.

Пиенето беше важен елемент от процеса на сплотяване. То беше повече от едно безцелно пируване на мъжкари или наливане на колежанчета. Винаги съм вярвал на фразата in vino veritas56. Пет или шест часа яко пиене след дванадесет часа тежки обучения ми позволяваше да разбера как ще действат момчетата, когато са съсипани, почти неконтролируеми и шантави — и как ще се справят на следващата сутрин, когато имат адско главоболие и кръвясали очи, но въпреки това трябваше да преплуват шест или седем мили, да тичат десет или да стрелят, за да защитят квалификацията си. Всъщност за един човек може да се разбере много по това как носи пиене.

Времето в баровете даваше тласък на общуването ни. Колкото повече пиеха заедно, колкото повече подкрепяха гърбовете си и се биеха с останалите, толкова повече се сплотяваха. Никога не съм вярвал, че човек трябва да пие, за да докаже себе си, но вярвам, че такава малка и споена единица като взвод тюлени трябва да пие редовно — дори всяка вечер, — за да постигне онова сплотяване, което се развива само след затварянето на баровете. Тази уникална форма за развиване на единството на групата беше успешна. Към края на месец ноември разполагах с четиринадесет яки копелета, които биха — и го правеха — пили урината си, които биха — в това бях напълно сигурен — ловували и убивали не по-зле от най-добрите в занаята.

Групата, която в началото на месец декември 1967 година се отправи на двуседмична одисея, завършваща в Бин Туй, Република Виетнам, беше първокласна. Спряхме за няколко дни отдих и развлечения в Калифорния, а когато тръгнахме към Тихуана за двудневно пиене и повечето от хората ми избраха да се върнат в Щатите, промъквайки се през границата вместо по нормалния път през граничните пунктове, разбрах, че взводът е добре подготвен.

Моят заместник беше младши лейтенант Франк Г. Бойс, известен като Горди — страхотен кибритлия. Горди беше истински звяр: арогантен, свиреп, свадлив, устат — всичко, което харесвам в един човек. Беше офицер от запаса, по-млад от мен и произлизаше от богат род от Нова Англия — баща му беше приятел на Елсуърт Банкър — високия, белокос и аристократичен посланик на САЩ във Виетнам. Но Горди не се притесняваше от това, че е потомък на богат род. Всъщност беше толкова шантав, че стигаше до ексцентричности. Той не пиеше, но можеше да се освини напълно от чешмяна вода или кока-кола, както ако изпие цяло буре с бира. Той беше едно непоправимо шоу на два крака.

След него беше Хари Хъмфриз. Хари беше сънародник от Ню Джърси — едър, чернокос тип с ирландска кръв, който обичаше да се бие. Беше висок метър и осемдесет и тежеше деветдесет килограма. Най-хубавото му качество беше, че изобщо не слушаше заповеди. Родителите му бяха заможни ирландци и той беше завършил колежа „Рутгърс“. Но тъй като колежанският живот не му беше осигурил достатъчно развлечения, той се записа във Военноморския флот и премина обучение по подводна диверсия. Когато се запознах с него за пръв път, той беше в Четвърти взвод на Група за подводна диверсия 22. Когато аз приключих първото си пътуване из Виетнам и се прибрах у дома, срокът на Хари беше изтекъл. Той се беше върнал обратно в Ню Джърси и беше насилствено заврян от майка си в бизнеса на семейството — преработка на мазнини. За мен топенето на сланина си беше чисто пилеене на истинските му таланти.

И все пак условията, в които се разпиляваше, бяха разкошни. Заменил беше жилището на редника със семейния двор на родителите си — един квадратен район от Ню Джърси, ограден с триметрова стена. Вътре, зад вратите от ковано желязо — като имота от филма „Кръстникът“, — имаше седем почти еднакви къщи от червени тухли. Бяха дали една на Хари и той живееше в нея с жена си Пат, бивша манекенка, която беше срещнал в Сейнт Томас, и с малкото си дете. Хубаво място.

Джърси Сити не е много далече от Ню Брунсуик и по време на едно пътуване до родителите на жена ми се отбих в имението на семейство Хъмфриз. Хари и аз излязохме да пием по две студени бири и споделихме някои новини за себе си.

След няколкото бири Хари ми каза, че му е доскучало да обработва сланина и лой.

— Ще ми се да си бях останал в групите, Дик. Сега щяха да са ме изпратили във Виетнам като теб.

Аз го давах тежко. Разказах на Хари колко интересно е било първото ми пребиваване там. Обясних му какво е правила група „Браво“ и какви игри сме играли.

— И ще се връщам пак. Със собствен взвод.

— Сериозно ли? Това е страхотно, Дик!

— Страхотно ли? По дяволите, Хари, ще е цяла ваканция. Вълнение, развлечение, живот в калта, ще стрелят по нас, ще стреляме по теснооките. Готини наркотици.

Хъмфриз вдигна чашата пред носа си и погледна към огледалото зад бара през бирата. Знаех какво си мисли. Нагласих кукичката:

— Прав си — неприятно е, че напусна. Можехме да прекараме страхотно добре заедно.

— Така е — кимна с глава той. Отпи от бирата си. — Знаеш ли, не съм отсъствал чак толкова дълго — мога да защитя квалификациите си бързо, ако ме вземеш в тюлените.

— Защо ти е да заменяш това, което имаш, срещу войнишката квартира?

— Защото никак не ми се иска да съм в проклетия бизнес с обработването на сланина, Дик.

Поставих бирата си на тезгяха.

— Ще ти кажа нещо — ако искаш да се запишеш пак, може би ще успея да те вкарам при тюлените. Имаш квалификации за парашутист и водолаз. Останалото можеш да направиш за два месеца.

Той помисли няколко минути. На лицето му заигра самодоволна усмивка.

— Знаеш ли, че Пат ще ме убие? — каза той.

— Не може да бъде.

— Искаш ли да се обзаложим? Много се радва, че съм в бизнеса — особено сега, когато е бременна с второто ни дете. Имаме всичко, което ни трябва — а какво ще получи във Вирджиния? Военна къща ли? Каравана?

— Ще свикне.

— Грешиш. Може да дойде да живее в нея, но никога няма да свикне. — Той отпи от бирата си. — А родителите ми ще се посерат, като разберат, че искам да напусна.

— Да напуснеш? — ударих го по рамото аз. Доста силно.

— Бизнеса.

— Майната му на бизнеса — ударих го още веднъж. — Когато станеш на четиридесет, можеш да се занимаваш с бизнес. Сега на колко си? Двадесет и шест двадесет и седем. Я се повесели! Поскачай, повилней! След това — след това се върни и носи сиви костюми цял живот, и никой няма да спори с теб.

Изпих бирата си и поръчах още по една. Вдигнах чашата си.

— Хайде, Хари, нали за това се присъедини към групите в самото начало — за да бъдеш ловец.

Не трябваше да го убеждавам дълго, защото Хари беше взел това решение много преди да излезем да пием бира. Но никой не може да убеди майка му и жена му, че повторното му влизане в армията не е изцяло и напълно по моя вина. Най-разтревожен беше възрастният мистър Хъмфриз. По времето, когато Хари и Пат се преместиха на юг към Вирджиния Бийч, Пат роди новото бебе. Майката на Хари дойде с тях, за да се грижи за детето, докато те си намерят къде да живеят (както очакваха, настаниха ги във военно жилище).

Последния път, когато я видях, тя размаха едни мръсни пелени в лицето ми и изкрещя като сбръчкан ирландски дух на смъртта:

— Проклет бъди, в ада да идеш дано, Ричард Марчинко! Ти прилъга сина ми да се запише отново и сега го откарваш във Виетнам, където може да го убият, и ни оставяш да държим тези неща!

Погледнах Хари. Усмихнатите му очи сякаш казаха: „По-добре да ги държи тя, отколкото ние.“

Моят санитар беше Док57 Никсън — един от първите в „ТЮЛЕН-група 2“. Казваше се Гай Ричард, но не си спомням някой да го наричаше по друг начин, освен Док. Той беше мрачен, синеок воин и истински роб на пишката си — опасен мъж в женска компания.

Картечар номер едно беше Рон Роджърс, който знаеше какво да очаква от мен, защото беше част от група „Браво“ при първото ми посещение във Виетнам. Орела Галахър и Уотсън Кръпката също се връщаха за Виетнам, но този път те бяха пратени в Седми взвод. Роджър обаче успя да се уреди и да дойде с мен. Това ме правеше щастлив, защото кучият син се биеше добре. Все още чупеше кости с удар и нямаше нищо, което не би направил, ако го помоли човек.

Във взвода ми беше и Луис Кучински — един от първите в „ТЮЛЕН-група 2“. Наричах го Коня или Ски. Той беше едър, силен и мълчалив поляк с уши като дръжки на кана и със звание помощник-боцман. Имаше грубо, сипаничаво, сякаш почиствано с шкурка лице. И беше умен — никога не трябваше да му се повтаря. Всъщност много рядко се налагаше да му се казва каквото и да било дори веднъж.

Кучински беше женен за една красива, дългокоса жена, дребна като комар. Казваше се Тайгър и го обичаше така всеотдайно и без остатък, че винаги, когато беше пил две бири, тя се опитваше да го бие. Размахваше ръце като луда, а той само се смееше и я вдигаше във въздуха, за да я съсипе от целувки.

Франк Сколис беше нисък, слаб, заклет пушач от Блексбърг, Вирджиния — забутано градче, в което животът не беше лесен, разположено в подножието на Апалачите, около двадесет и пет мили западно от Роаноук. Той беше нашият планинар — ловецът, който осигуряваше месо от катерици или елен всеки път, когато излезехме на маневри в Камп Пикет или Форт А. П. Хил. Той правеше сутрешното кафе с черупки от яйца и мръсен чорап в чайника. Беше слаб мъж — около шестдесет и пет килограма с мокри дрехи с гъста брада, която трябваше да бъде бръсната два-три пъти дневно. Изглеждаше като миньор, защото колкото пъти го хвърляхме под душа или в някаква вода наоколо, винаги имаше сивкав, саждоподобен слой върху кожата си. Човек можеше да го остави на слънце в продължение на седмици и той пак щеше да изглежда болнав.

Наричах го Франк Бавния, защото точно така се движеше — вяло. Никога не бързаше толкова, че да развълнува въздуха след себе си. Франк беше старомоден моряк. Обикновено в манерката си имаше „Бърбън“ и от устата му висеше цигара без филтър. Сколис имаше постоянна, раздираща пушаческа кашлица, която някак си успяваше да потиска, когато патрулирахме. Мразеше плуването, но едва ли бих могъл да си намеря по-добър човек за огнехвъргачката или автомата.

Фреди Тутмън беше от Панама — тъмнокож, весел гигант, който можеше да говори испански и който доказа, че има дарба за работа с виетнамците. Тя може би се дължеше на приликите в темперамента или пък на развлечението при подготвянето на удари срещу виетконгците. Каквато и да беше причината, той изпитваше истинско щастие, когато водеше нападения, приготвени от провинциалните разузнавателни единици, състоящи се от виетконгски дезертьори, като част от програмата „Феникс“.

Вторият картечар, Кларенс Ришър, беше Джеймс Дийн58 на взвода — длъгнест, къдравокос млад размирник с маслиненочерни очи, израснал из многобройните военни бази, в които баща му — подполковник от Военноморските сили — бе служил. Ришър беше най-младият член на взвода — не като възраст, а по начин на поведение, тих и мрачен, склонен към сприхавост, когато не получеше каквото иска. Беше пакостник, но не като грубите старци от трупите за подводна диверсия. Франк Сколиз или Рон Роджър биха хвърлили човек към стената и биха го били до посиране, когато поискат да се веселят. Ришър си падаше повече по словесните нападки — от типа на закачките от ученическите години, които винаги се свеждаха до фразата: „Не ти стиска да направиш това или онова!“

Винаги съм смятал, че тюлените не бива да се занимават с такива детинщини, и всичко това ме притесняваше. Това, което ме тревожеше в Ришър, си проличаваше най-силно, когато се напиеше. Той ставаше спокоен, когато се напиеше. След няколко бири винаги започваше да се отплесва в монолози за „Полковник Тате“. След малко това заприлича на скучен телевизионен сериал. Ришър се записал в армията, защото „Тате“ беше във Военноморските сили. Беше останал редник, защото „Тате“ успял да го убеди, че не е достатъчно добър, за да стане офицер. Беше станал тюлен, защото това беше най-добрият начин да покаже на татето, че и той е мъж.

Малко преди да заминем за Виетнам, Ришър се ожени. Но не защото беше безнадеждно влюбен или защото се боеше да не загуби момичето. Направи го, защото смяташе, че така трябва. Но с детинско поведение или не, Ришър беше много талантлив с картечницата. Тежеше към осемдесет килограма и беше над метър и осемдесет на ръст. Можеше да носи муниции на половината на теглото си. Държеше се като непълнолетен досадник, но винаги вършеше работата си.

Денис Дрейди беше още един мръсник от старите времена. Щатен мърморко на взвода и баща на всички досадници, който обичайно ни досаждаше, докато не го пребиехме от бой.

— Взе ли достатъчно патрони? — задаваше въпрос на Коня. — Нали не забрави да почистиш картечницата тази сутрин? — досаждаше на Рон Роджърс или на Кларънс Ришър. — Получи ли нови сведения от разузнаването? — тормозеше и мен.

Дрейди беше дребен човек с дълъг нос, малки, тъмни очи, предни зъби като на плъх и смачкано лице, което го правеше да прилича на злобен пор или гризач. Приликата се подсилваше от правата му коса със сиво-кафяв миши цвят и от бързите му, подобни на подскоци движения.

Винаги се въздържах да не го удуша, защото той наистина беше досадник. Но, от друга страна, без Денис сигурно щяхме да си забравим някъде главите. Той помнеше подробности. Беше даровит и талантлив разпределител. И въпреки че беше мърморко, винаги, когато се намирахме на тридесет-четиридесет километра от нашите войски и откриехме, че сме забравили да вземем допълнителни ударници за автоматите АК–47 или пък сме загубили ролка тел за мините, тогава най-често Дрейди бъркаше в джоба си, вадеше със самодоволна усмивка липсващата част и ме питаше:

— Искате да кажете, че и това не сте донесли, така ли, сър? — Може и да произнасяше думата сър, но искаше да каже „псе такова“59. Обичах го, когато правеше така.

Ние бяхме общо четиринадесет души, кой от кой по-добър, и това се виждаше от статистиките на взвода. Пристигнахме в Бин Туй на седемнадесети декември 1967 година. Напуснахме на двадесети юни 1968 година. През шестте месеца между тези две дати проведохме сто и седем патрула с бой. Можехме да потвърдим сто шестдесет и пет убити виетконгци и имахме още около шестдесетина предполагаеми. Пленихме стотина души, съсипахме пет тона от ориза им и единадесет тона медикаменти, заграбихме купища оръжие, гранати, експлозиви и други смъртоносни нещица, потопихме множество сампани и взривихме много колиби, бункери и заграждения по каналите, броя на които не мога да си спомня.

Но това не го правихме седнали на задниците си в статични засади. Това беше пасивната тактика, която Ханк Мъстин беше измислил за нас при първото идване. А тежкарите от „ТЮЛЕН–1“, които все още бяха в зоната Рунг Сат, пак излизаха всяка нощ и седяха послушно в джунглата, чакайки виетнамците да минат насам — и често много от тях биваха убити.

Това беше същината на проблема. Ролята на тюлените във Виетнам не беше определена и разработена от тюлени, което е неправилно. Виетнамската война беше първата, в която тюлените участваха. Не ни беше позволено да правим нищо от това, на което бяхме научени. Защо? Простият отговор е, защото бяхме командвани от офицери, които имаха квалификации за капитани на кораби, авиатори или атомни подводничари, а не гадни, долни и подли бойци в джунглата. Нуждаехме се от безстрашни воини, а получавахме смотани бюрократи.

Те мислеха за войната по традиционния начин, като за позиционни действия, при които линиите не се движат много. Мислеха за Виетнам така, сякаш е Корея или Европа през Втората световна война, при която едната страна напада другата, превзема се територия и войната се спечелва. Нямаха концепция за партизански операции или за войни, спечелени или загубени на ниво взвод. Най-лошото от всичко е, че искаха тюлените да бъдат пасивни.