Свръхоръжието

V.

Тъмнината ни обгърна постепенно и ние заспахме, увиснали безпомощно на влажната стена. Място не можех да си намеря от безпокойство, но умората, предизвикана от висенето на стената си каза думата в решаващия момент. Дали изпитвах разочарование от безразсъдните си постъпки, гузна съвест заради въвличането на Хред в цялата работа, или яд заради лошия късмет, който имах, беше трудно да се каже. По-скоро бях обладан от диво любопитство. Играчката, която трябваше да послужи занапред за защита на земното човечество се намираше, бог знае защо, в ръцете на един агресивен и амбициозен десантчик и който, лично аз вече бях убеден в това, едва ли имаше нещо общо със своето правителство. Скритите факти говореха сами по себе си достатъчно, за да се убедя, че Растър бе замислил всичко съвсем сам или поне с няколко негови лични бойни другари. Цялата акция е замислена и изпълнена със завиден перфекционизъм. Каква е финалната част от операцията, срещу кого евенту ално ще бъде използвано п сихотронното оръжие, за мен си оставаше загадка. Да,такива мисли се въртяха в главата ми докато сънят ме обори. Трябва да сме спали не повече от час, когато викове на изненада, уплаха и суматоха нахлуха във влажната изба и ни разбудиха. Хред каза:

— Може ли да се надяваме, Джак, на някакво спасение, на някой, който се е сетил да дойде и да ни спаси нещастните задници?

— Боя се, Хред, — казах аз — че и аз бих се изненадал на всякаква помощ. За идването ни тук знаем само двамата. Навън суматохата се усили и виковете се превърнаха в писъци. — Не се сещам — продължих аз — кой би могъл да до… Силен удар ме прекъсна и вратата изхвърча заедно с пантите, сякаш никога не е била там. Тъмнината, в която се намирахме се разреди съвсем леко от светлините в коридора, на пода лежеше обезглавен труп и пушек се носеше из въздуха. Някой извика: „Вратите! Затворете всички врати! Ще избяга!“ Двама души се появиха на прага на зейналата дупка, била някога врата.

— Господи, виж! — промълви единият и уплашено се озърна назад. То е изкъртило вратата. Трябва да кажем на Растър! И в един следващ миг, в една малка част от секундата, ние видяхме как телата им буквално експлоадираха, разпаднаха се на малки парченца. Кръв, парчета месо и кости имаше навсякъде. Картината напомняше много спукването на детски балончета. Двамата с Хред гледахме като зашеметени и страхът доземаше съзнанието ни. В следващият момент тънък и протяжен вой разтърси централния ми мозък и нервната ми система. „Всички ще умрете, нещастници! Ще ви избивам един по един, докато не ми дадат психотрона! Доведете ми тоя Растър!“

— Зинар — извиках аз и объркано погледнах Хред, — но какво прави тук Зинар, това беше той, познах го. Как ме е намерил?

— Май твоят „народ на Рика“ не е толкова добронамерен — язвително рече Хред. — Според мен — продължи той, — той не те е намерил, а чисто и просто те е проследил. Само че е интересно, защо ли? И както чуваш, май не е дошъл за теб.

— Да, интересно защо търсеше Растър? Защо точно Растър му трябва и откъде го познава? Суматохата навън като че ли потепенно стихна. От време на време се чуваше по някоя къса и отсечена заповед, разнасяше се тропот на бягащи крака. Изпаднали в тотално недоумение, ние напрягахме слуха си, за да доловим какво ставаше. Изведнъж се разнесе адски взрив, последван от оглушителен кънтеж, чуха се звуци от падащи камъни и после настана тишина. Бяха изминали пет минути, когато на входа се появи Растър, придружен от десетина въоръжени до зъби мъже, навъсен като буреносен облак. Когато влезе в нашия затвор, вдигна ръката си, посочи ме с показалеца си и гневно каза:

— Ти, Джак, си се сгодил със самия дявол! Досега трябваше да < умреш поне пет пъти. Господ ми е свидетел, че имам хиляди причини да те убия, но кой знае защо ти си още жив. И откъде се взе, този, как се казваше… Да, Зинар. Този Зинар, който каза, че ти си го довел до тази дупка, така каза той — „дупка“! Искам веднага да ми кажеш кой е този Зинар и което е по-важно, накъде отиде с моя психотрон. Скъпо ще ми пл…

— Той е взел психотрона — прекъснах го недоумяващо аз. — Зинар е взел психотрона. Значи затова е дошъл тук, а аз, глупакът, си помислих, че е дошъл да ме спасява…

— Глупости — изтърси Растър. — Корабът. Ами, да, всичко е било капан от самото начало. Дали са ми техен кораб, за да могат да ме проследят и после да се доберат до…

— Чакай, чакай! Успокой се малко, кои са тезе „те“ и откъде ги познаваш?

— Ще ти кажа само при условие, че ти ми обясниш за какво щеше да използваш психотрона.

— Щях да го използвам ли! Та аз тепърва се каня да го използвам. Имам намерение да отида и да си го взема, и ти си човекът, който ще ме заведе до там!

— Съжалявам, Растър, ще трябва да те разочаровам. Ти знаеш моето условие. Никъде няма да мръдна докато не ми кажеш всичко. Той ме гледа дълго без да каже нито дума. После кимна на своите стражи и те отведоха Хред. Останахме само двамата и мрачната тишина на Калания.