Свръхоръжието

VI.

— Сега вече знаеш всичко — каза Растър и веднага една дузина дула се насочиха в моята физиономия Той продължи:

— Най-добре да тръгваме веднага. Трябва да потърсим кораба, с който си дошъл, но се съмнявам, че още ще е там. Предполагам, че е взривен, но може и да са си го взели. Човек никога не може да бъде сигурен. Двама от неговия отряд ме развързаха и Растър каза:

— Да вървим! След десетина часа се намирахме в орбита около Калания, летейки към мястото, където бях оставил звездния кораб на риканците. Навън звездите бяха в строен ред и напомняха много на земното небе. Хред се бе унесъл отново в сън, а Растър и неговият екипаж седяха мълчаливо в креслата си, всеки вглъбен в себе си. Концентрирах се върху думите на Растър. Според него нашествието на Зинар бе отървало засега цялото човечество в галактиката от завладяване. Растър се надявал чрез супероръжието да покори разумното население в Галактиката и да властва над него. За момент бях занемял, но трябваше да призная, че колкото и налудничаво да звучеше тази идея, за жалост тя имаше съвсем реално покритие. Не бе ясно дали Зинар бе действал от хуманни подбуди или и той бе имал някакви користни цели?! Както бе предположил Растър, корабът, с който бях дошъл липсваше, така че поехме курс към Нора, към неизвестния и загадъчен „Народ на Рика“. Приближихме Нора от същата посока, от която дойдохме с Растър преди време. Планетата все така беше запазила мъгливо-призрачната си тишина. Физико-измервателните уреди и радарите все така упорито мълчаха. Отново никакво наличие на живот. Как Растър се надяваше да открие Зинар, за мен бе загадка. Приземихме се и веднага напуснахме кораба. Двамата с Хред бяхме вързани един за друг, а поотделно бяха вързани ръцете ни отзад. Попитах Растър как възнамерява да потърси заветната си цел.

— Ще пуснем няколко глайдера и ще изследваме всяко забутано кътче от гадната им планета — заяви той и многозначително ме погледна. — През това време вие двамата ще бъдете осъдени да обитавате — кимна към новопостроената палатка, която явно щеше да бъде използвана за базов лагер — това място вързани. Всеки опит за бягство от ваша страна би бил глупава постъпка и тя ще бъде наказана много строго, бъдете сигурни в това! Хред ме погледна отчайващо и аз свих рамене. Отново ни очакваха тежки дни. Нощта прекарахме неспокойно, будейки се час по час от шума на излитащите и кацащи глайдери. Растър бе въвел строга дисциплина, всички работеха много усърдно. Безуспешните ни опити да заспим бяха окончателно осуетени от сигнално-червената точка, появила се на радара. Мълчаливомигаща, тя предизвика невероятно количество шум и суета с появяването си. Един от глайдерите явно бе открил някаква следа. Растър се появи тутакси и натисна комутатора за свръзка:

— Какво има, Ърл? — Растър, за бога, човече, трябва да видиш това. Открих нещо подобно на пещера и вътре, о, няма да повярваш — огромна зала, цялата осветена в лунна светлина и в средата на нисък пиедестал си лежи психотрона. Като чисто нов, такъв, какъвто ние го направихме. По-добре побързайте! Понесохме се, по-точно ни понесоха към координатите, които беше дал Ърл със завидна скорост. Не ме напускаше мисълта обаче, че по-скоро това можеше да се окаже някаква клопка. Всичко беше толкова странно нагласено, и все пак Растър така се беше вторачил напред, че едва ли нещо би го разколебало от пътя му. На пръв поглед пещерата трудно се забелязваше. Ърл бе застанал на самия и вход, и ни махаше като полудял кантонер. Растър захвърли своя глайдер и хукна към пещерата. Нас двамата с Хред ни свалиха и ни поведоха също натам.

— Знаех си, че ще го намерим, нали ти казвах — крещеше възбудено Ърл. Растър само отвърна късо:

— Води ни! Вътре всичко ми изглеждаше познато и същевременно съвсем чуждо. Това смесено чувство ме обземаше все повече и повече. Пещерата бе доста просторна и действително бе осветена с малки светлинки, които напомняха глухо лунно отражение. На сиво-синкавата платформа, в центъра на пещерата, отразяващ това неясно сияние, лежеше психотрона. Точно така, както си го бяха представяли всички учени на Земята; по същия начин, предполагам, го бяха виждали в съзнанието си. На пръв поглед приличаше на най-обикновен лъчев пистолет. Но при мисълта каква необикновена сила и мощ даваше на притежателя си, човек изпитваше респект пред това оръжие. В първия момент всички спряхме и онемяли го гледахме властолюбиво. В следващият миг Растър го сграбчи и го насочи към мен:

— Време е да те пратя на оня свят, където ти е мястото, нещастно създание, наречено Джак! Точно тогава цялата зала сякаш се срути над нас. Милиони гласове слети в един, усилени многократно прогърмяха в хор:

— Добре дошли, нещастници! Време е за вашето възмездие! — Това са те! — извика Хред — Ние сме в техния капан! Сводът, през който бяхме влезли се срути миг, след като трима от свитата на Растър хукнаха да бягат. Шумът от експлозията бе далеч по-незначителен от камбанните гласове над нас, стотици триъгълни светлинки надвиснаха като звезди. Растър изглеждаше като гротескна картинка — леко разкрачен, с ръце, държащи целта на своя живот. Властта, която той смяташе да притежава, изведнъж му се изплъзна от ръцете, оставяйки му един изплашен и объркан поглед. Той си вдигна пистолета и бясно натискайки спусъка, закрещя:

— Назад, негодници! Ще ви избия до един! Няма да ви позволя да ми вземете психотрона! Той е мой! В следващия момент той изтърва пистолета на пода, хвана си главата с двете ръце, наведе се и зави от болка. Главата му експлоадира като реактивен двигател. Ужасени, ние чакахме нашата злокобна участ.

— Окаяни глупаци! — прогърмяха гласовете отново — Опитахте се да застрашите нашата мощ, създавана с милиони години. Никой не може да бъде по-могъщ от нас! Ние ще завладеем Галактиката, не вие с вашите смешни планове! Растър бе пръв, вие сте следващите, които ще умрете?! Пещерата закънтя и се затресе. Трима души от охраната се хванаха по същия начин и закрещяха от страх. Внезапно ме осени идея. Бяхме обречени и без това, нищо не ми пречеше да я опитам. Хвърлих се напред и с един скок стигнах до мъртвото тяло на Растър. Сграбчих психотрона и моментално го насочих към гърчещите се тела на рианците. Концентрирах цялото си съзнание и воля в една единствена кратка команда и натиснах спусъка. Резултатът бе поразяващ. Всичките тези триъгълни очи, цялото синкаво сияние над главите ни, тайнственото разумно население на тази планета експлоадира в мощна ярко пурпурна експлозия. Покривът на пещерата изчезна, самата тя се напука в огромни цепнатини. Спаси ме пиедесталът, до който бях легнал и донякъде тялото на Растър. Окашлях се, изтупах праха от себе си и се надигнах. Прахът наоколо още не бе улегнал. Огледах се. Наоколо всичко бе замряло. Неможех да повярвам на очите си. С един изстрел бях унищожил една цяла ци вилизация и същевременно бях освободил нищо неподозиращата Галактика от нейните евентуални могъщи завоеватели. Изведнъж нещо в ъгъла помръдна. Насочих пистолета натам и тръгнах съвсем бавно. Накой се покашля и се изправи.

— Надявам се, няма да ми взривиш главата — каза съвсем познат глас. — Все още не мога да повярвам как го направи.

— Радвам се, че и ти си оцелял — казах аз и го прегърнах. След това се огледах наоколо. — Както гледам обаче, сме останали само двамата. Поне полета към дома ще бъде в приятна компания.