Съдби, по-лоши от смъртта

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Във „Фокус-бокус“ — романа, който завърших преди около четири месеца, опитвам да се справя с основните заблуди на неоконсерваторите — а именно тези, че живеем в друг век и в друга страна. В момента „Франклин Лайбръри“ подготвя луксозно издание на „Фокус-бокус“, за което пиша специален предговор (илюстрациите са дело на дъщеря ми Едит — бившата госпожа Джералдо Ривера, която в момента е омъжена за един много свестен човек).

В него изтъквам, че след като завърших антропология, аз "третирам историята, културата и различните форми на общественото развитие като реални и живи действащи лица от роман — например като мадам Бовари, Дългия Джон Силвър или Леополд Блум… Преди известно време някакъв критик от „Вилидж Войс“ триумфално обяви, че аз съм единственият известен писател, който дълго време не е успявал да изгради жив и реален образ в своите романи, но най-сетне го е направил. Той не е прав, тъй като Елиът Роузуотър, Били Пилгрим и още няколко от моите герои положително са достатъчно стереофонични, триизмерни, а ако щете — и достатъчно характерни образи. Същевременно този критик бе напипал и нещо много съществено за моето творчество: в много от книгите ми (включително и настоящата) главните герои не са отделни човешки същества.

Главният герой във „Фокус-бокус“ (изключвайки себе си, естествено) е империализма, който завладява чужди земи и ценности с помощта на прецизни машини за убиване, тоест с армии и флоти. Има една истина, която рядко изказваме на глас: че по времето, когато Христофор Колумб открива Западното полукълбо, то вече е населено с милиони човешки същества, които, след нашествието на тежко въоръжените европейци, остават без своя земя и ценности. Когато подобна акция се провежда в по-малък мащаб, ние обикновено я наричаме „въоръжен грабеж“. Както и може да се очаква, такова насилие не остава без последствия. Едно от тях е нежеланието на богатите наследници на завоевателите да поемат отговорността за управлението и поддръжката на наследената собственост — нещо ужасно сложно и скъпо, да не говорим за проявата на някакви грижи към хората, живеещи върху тази собственост — все по-болни и по-нещастни, обладани от мрачен и деструктивен дух.

Но във „Фокус-бокус“ се говори за неща, които реално се случват в живота, включително и в този миг — посочва се как споменатите богати наследници на територията, която днес се нарича Съединени американски щати, стават обект на спасение от чужденци — най-вече от тъпкани с пари японци, които изгарят от желание да купят страната с книжния еквивалент на богатството, който охотно се приема навсякъде по света, но едновременно с това нямат никакво желание да поемат някакви социални или управленски функции. О, Небеса! От друга страна тези наследници, много от които сравнително отскоро ползват облагите от европейската окупация на Западното полукълбо, не се различават по нищо от „патриоти“ като британските завоеватели на Родезия, белгийските колонизатори на Конго и португалските завоеватели на Мозамбик, тъй като спекулират незаконно на Уолстрийт и изсмукват спестяванията на хората в банките. На практика те са съвсем като чужденците от кол и въже, които в момента изкупуват САЩ.

В този предговор се говори и за куп други неща, но те да вървят по дяволите. (Колкото повече остарявам, толкова по-слабо става желанието ми да защитавам онова, което казвам или върша. В крайна сметка аз харча хартия и нищо повече, докато Роналд Рейгън, който навремето също е работил в „Дженерал Илектрик“, похарчи цялата страна. Самата ДИ пък похарчи река Хъдсън и няколкостотин квадратни мили оттатък Ханфорд, Вашингтон.)

Това, което бих искал да кажа в предговора (старческо esprit de l̀escalier, както казват французите), е, че ние сме последната голяма колония, която ще бъде изоставена от своите колонизатори. А след като те си отидат, отнасяйки голяма част от парите ни (може би в Европа, а може би в някои подбрани имения тук, в бившата колония — например Хамптънс, Палм Бийч или Палм Спрингс), ние ще се превърнем във втора Нигерия — нещо като онази невероятна нация, родена във въображението на доктор Зевс, която се състои от няколко разпокъсани племена. Най-големите племена в Нигерия (която посетих по време на една от периодичните междуплеменни войни) са хаусите, йорубите и ибосите. При нас най-големите племена ще са черните, латиноамериканците, ирландците, италианците, азиатците и „никаквиците“ (които ще включват и хората с немски произход).

Ще има постоянни въоръжени сблъсъци, тъй като ще бъдем страна от Третия свят. Единствената ни утеха ще бъде факта, че и всички останали страни ще принадлежат към Третия свят. (Чакайте и ще видите!) Благодарение на неизбежните последици от империализма, които са отнемане на земята от законните й собственици и разрушаване на многовековната им култура, цялата планета ще се превърне в Трети свят.

Споделих тази своя теория със Салман Рушди. Той отдавна твърди, че Великобритания е последната опора на империализма, която започва да внася бившите си колониални поданици с тъмен цвят на кожата с една-единствена цел — да ги подлага на униженията, на които ги е подлагала в продължение на векове, там, където е започнало всичко — на нейния собствен остров. Рушди, когото споменавам в есето си за Нелсън Алгрен, живее в нелегалност, тъй като Иран му е издал смъртна присъда. Затова му написах писмо. Все още нямам отговор, но неотдавна един английски вестник публикува опустошителната му критика на „Фокус-бокус“, в която авторът ме нарича „безнадежден случай“ и още куп нелицеприятни неща. (Бях толкова разстроен, че сериозно се замислих дали да не му издам втора смъртна присъда.)

Нещата вървят зле. (Най-хубавата книга, която съм написал, е „Галапагос“, защото в нея казвам, че от много акъл животът ни се е превърнал в ад.) Казват, че Уолтър Кронкайт е човека, който се радва на най-голямо доверие в Америка. (Че кой друг?) Някога бяхме приятели, но днес той се държи студено с мен. Представете си как се чувства един американец, когато е третиран като котешко лайно, при това от най-авторитетната личност в Америка! (Или си представете, че сте само американец, това е достатъчно.)

По-нататък в предговора отново захапвам темата за подготвителните училища на Източното крайбрежие. (Признавам, че съм луд на тази тема.) Заявявам, че въпросните учебни заведения са копия на британските подготвителни училища, а представата им за положителен герой е онзи „мускулест християнин“, който е бил модел на аристократите-империалисти по времето на кралица Виктория. (Момчетата от онова време прекрасно са знаели как да се справят с безопашатите маймуни.) После в предаванията на тъй наречената „обществена телевизия“ заема място „театърът-шедьовър“, в който се възхвалява красотата, очарованието и духовитостта не само на британския империализъм, но и на британската класова система като цяло. Британската класова система е толкова пагубна за обществото, което би трябвало да се изгради в САЩ, колкото „Капиталът“ или „Моята борба“. (Защо според вас най-нисшите слоеве от нашето общество вече не гледат обществената телевизия?)

Британският империализъм е бил въоръжен грабеж. Британската класова система (която изглежда великолепна в очите на неоконсерваторите) беше и все още е невъоръжен грабеж. (Сгромолясването на СССР, който винаги се е бил в гърдите, че е най-големия приятел на обикновените хора, съвсем не означава, че Проповедта на планината10 е пълна безсмислица.)

Опитвам се да бъда честен. Може би греша, като обвинявам подготвителните училища и театъра-шедьовър за сегашното положение на нещата. (По време на Голямата депресия моят баща-еднорог много обичаше да слуша радиопиесата „Еймъс и Анди“, която отвличаше умовете на белите от собствените им проблеми, като ги занимаваше с проблемите на чернокожите. Помня една доста елегантна шега от въпросния спектакъл. Един чернокож, който всъщност е маскиран бял, нарича тежкото си положение „бъркотията, в която сме затънали“.) А въпросната бъркотия от онова време означаваше не друго, а че всичко, в което сме вярвали и за което сме се борили, е отишло по дяволите. На този въпрос се спирам в едно есе, публикувано от „Нейшън“ (и прочетено от един на всеки 2500 американци). Ето го:

"Какъв е основният принос на Америка към световната култура? Много от вас биха отвърнали: джазът. Аз съм страстен любител на джаза, но ще отвърна другояче: движението „Анонимни алкохолици“.

Аз не съм алкохолик. Ако бях, щях да се втурна на първата среща на АА и да си призная: КАЗВАМ СЕ КЪРТ ВОНЕГЪТ И СЪМ АЛКОХОЛИК. С Божията помощ това би било първата ми стъпка по дългия и стръмен обратен път към трезвеността.

Схемата, по която действа АА и която изисква подобно признание, е първата по рода си успешна стъпка в борбата със склонността на част от хората (около десет процента от всяка произволно избрана нация) да се пристрастяват към субстанции, които им носят краткотрайно удоволствие, но в дългосрочен план разрушават не само техния личен живот, но и живота на близките им.

Системата на АА, която, пак повтарям, може да действа, само ако пристрастените редовно признават, че една или друга химическа субстанция е отровна за тях, днес вече се разпростира и върху страстните комарджии, които не са зависими нито от химикалите, съдържащи се в алкохола, нито от онези, които се произвеждат във фармацевтичните лаборатории. И това не е никакъв парадокс. Защото комарджиите сами си произвеждат субстанцията, която ги убива. Бог да им помага, но в момента, в който правят някакъв залог, тези хора автоматически произвеждат и съответния химикал, който ги възбужда и повдига настроението им.

Ако аз бях страстен комарджия (не съм такъв), бих намерил за благоразумно да отскоча до най-близкото събрание на дружеството „Анонимни комарджии“ и тържествено да обявя: КАЗВАМ СЕ КЪРТ ВОНЕГЪТ И СЪМ СТРАСТЕН КОМАРДЖИЯ.

В зависимост от събранието, на което се появявам — на „Анонимни комарджии“ или на „Анонимни алкохолици“ — аз ще се почувствам длъжен да споделя как химическите вещества, които си произвеждам сам или които поглъщам наготово, отблъскват от мен роднини и приятели, струват ми работа и дом, лишават ме от последните остатъци на самоуважението.

Разбира се, не всички членове на АА или АК са стигнали толкова ниско, но голяма част от тях са близо до дъното. И тези хора употребяват точно такъв израз — „ударих дъното“, след което започват да разказват как точно са съсипали живота си…

Сега бих желал да насоча вниманието ви към една друга, доскоро неидентифицирана форма на пристрастяване. Тя е по-близо до комара, отколкото до пиенето, защото обладаните от нея хора с настървение търсят ситуации, при които организмите им започват да произвеждат възбуждащи вещества. Дълбоко съм убеден, че сред нас има доста хора, които са трагично привързани към дрънкането на оръжие и подготовката за война.

Кажете на такива хора, че войната е предстояща и ние трябва да сме готови за нея, после гледайте какво става: в рамките на броени минути те са щастливи като пияницата с първата за деня чаша мартини или пък като комарджията, заложил чека с месечната си заплата на резултата от финалния мач по бейзбол.

Нека признаем, че тези хора са болни. Нека надигнем глас в момента, в който някой политик с национално влияние или дори обикновен съсед започне да дрънка за прекрасната система нови оръжия, която ще ни струва „само 29 милиарда долара“. Трябва смело да надигнем глас и да им кажем нещо от сорта на: „Бог ми е свидетел, че те съжалявам, че ми е мъчно за теб! Все едно те виждам как гълташ шепа отрова!“

Сериозно ви говоря. Не се шегувам. Хората, които трескаво се подготвят за Третата световна война — независимо дали са наши съграждани, или живеят в други страни, — са трагично болни и не по-малко отвратителни в порока си от всеки разорен борсов играч, когото намират с глава в тоалетната чиния на автогарата в Порт Оторити.

За да изпита малко радост, алкохоликът се нуждае от две, най-много три унции чист алкохол. По принцип, колкото по-близо до дъното са такива хора, толкова по-малко алкохол им е необходим.

Ако пред нас се намира един напълно разорен комарджия, вероятно ще го направим щастлив и с един долар, просто защото ще му дадем още един шанс да заложи.

Но за да дадем миг щастие на патологично привързания към подготовката за война човек, може би ще се наложи да му купим поне три подводници „Трайдънт“ или стотина междуконтинентални балистични ракети, натоварени на влакови композиции…

Ако Западната цивилизация беше човек…

Ако Западната цивилизация, която в момента господства над света, беше човек…

Ако Западната цивилизация, която днес с положителност включва Съветския съюз, Китай, Индия, Пакистан и така нататък, и тя беше човек…

Ако Западната цивилизация беше човек, ние без съмнение щяхме да я насочим към най-близкото събрание на Анонимните посрещачи на войната. А там щяхме да я помолим да се изправи на трибуната и да каже: МОЕТО ИМЕ Е ЗАПАДНА ЦИВИЛИЗАЦИЯ. АЗ СЪМ ПРИСТРАСТЕНА КЪМ ПОДГОТОВКАТА ЗА ВОЙНА. АЗ ИЗГУБИХ ВСИЧКО, КОЕТО МИ Е СКЪПО. ЗА ПРЪВ ПЪТ УДАРИХ ДЪНОТО ПО ВРЕМЕ НА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА.

Разбира се, Западната цивилизация не може да бъде представена от отделен индивид, но просто обяснение за катастрофалния й път през настоящето столетие е напълно възможно. Поради своето невежество, ние — обикновените хора, отново и отново давахме властта в ръцете на болни хора.

Тях не бива да осмиваме или презираме, както бихме презирали и осмивали болните от сифилис, шарка, проказа, тиф или всяка друга болест, която ходи по хората. Достатъчно е да ги лишим от лостовете на властта. Толкова.

А после какво?

После може да започне дългият и труден път на Западната цивилизация към трезвеността.

Една дума за търпимостта — нещо, което Втората световна война ни забраняваше да правим. Ще ви кажа, че търпимостта разруши света. Търпимост към какво? Към комунистите? Към неонацистите? Не! Търпимостта към онези, които се готвят за война. Едва ли мога да посоча народ, който не е изгубил свободата и богатството си, защото се е примирил със собствените си представители на тази порода.

Робите на този порок не могат да бъдат укротени за дълго. Те рядко ще кажат: „Кълна се, човече, отпуснеш ли ми достатъчно мангизи за двайсетина самолетоносача и една ескадрила Б-1, никога повече няма да те безпокоя…“

Пристрастяването започва съвсем невинно, още в детските години, при това с благословията на родителите — глътка шампанско по време на някое сватбено тържество, игра на покер с кибритени клечки през някой дъждовен следобед… А очакващите поредната война вероятно са получили първия си импулс край лагерния огън на Четвърти юли, радостно пляскайки с ръце.

Не всяко дете се пристрастява. Не всяко дете расте с изкушението да стане пияница или комарджия, нито пък изпитва желание да дрънка за лазерно поразяване на ракетите, изстреляни срещу нас от Империята на Злото. Обявявайки последните за пристрастени маниаци, аз не призовавам да лишим децата от всички военни игри и тържества. Дълбоко съм убеден, че най-много едно на стотина деца, пляскащи с ръце около лагерния огън, ще се превърне в зрял човек, който ще настоява да прекратим всякаква помощ за развитие на образованието, социалната справедливост, културата и изкуството, усилията да осигурим храна и подслон на нуждаещите се, и да насочим всичките си усилия към създаването на оръжия и амуниции.

Много държа да подчертая, че когато говоря за пристрастяване към ПОДГОТОВКАТА за война — повтарям: ПОДГОТОВКАТА ЗА ВОЙНА, — аз имам предвид пристрастяване към строежа на неуязвими бойни кораби, създаване на оръжия, срещу които няма защита, подтикване на гражданството да мрази една или друга част от човечеството, да отстранява едно или друго правителство (обикновено на някоя малка страна), единствено въз основа на предположението, че някой ден това правителство ще се подчини или ще помага на врага… Тук не говоря за пристрастяването към САМАТА война, което е нещо съвсем друго. Отчаяно пристрастеният към подготовката за война индивид желае да участва в пълномащабни бойни действия толкова, колкото алкохолизираният борсов агент желае да свърши с глава в тоалетната чиния на автогарата в Порт Оторити.

Трябва ли тогава пристрастените към някой порок да заемат отговорни длъжности тук, а и във всяка друга страна? Абсолютно не, защото първата им работа ще бъде да задоволяват своя порок, независимо колко ужасни могат да бъдат последствията, дори за самите тях…

Представете си, че имаме президент-алкохолик, който все още не е „ударил дъното“, а съветниците и помощниците му са същите алкохолици като него. Представете си ситуация, при която този човек е съвсем наясно, че още една глътка ще доведе до взривяване на цялата планета.

Той заповядва да изхвърлят от Белия дом всякакъв вид алкохол, включително лосионите за бръснене „Аква Велва“. Но късно през нощта изпада в ужасно състояние, умира за едно питие, едновременно с това се гордее, че такова питие няма. Отваря хладилника на Белия дом с благопристойното желание да изпие кутийка диетично пепси или някоя друга безалкохолна напитка. Но вътре, забравена зад големия буркан с френска горчица, се гуши една биричка „Коорс“.

Как според вас ще постъпи той?

Всичко това написах преди седем години и оттогава насам редовно го използвам в речите и беседите, които изнасям. (Ако не беше разпънат на кръста толкова рано, дори Иисус Христос щеше да се повтаря.) Спокойно можем да го класифицираме като майтап, просто защото аз само се преструвах на сериозен. (Следователно всички романи, пиеси и беседи могат да бъдат наречени майтап, тъй като слушателите или зрителите им спокойно си седят в стола и се оставят да бъдат обработвани — тоест оставят се да изпитват страх, обич или задоволство, докато всъщност нищо не се случва.)

Най-хубавият виц, който съм чувал (може би още едно от творенията на Хю Трой), се отнася за някакъв рекламен агент, който получил повишение и си купил бомбе, за да личи, че е станал шеф. Част от колегите му веднага направили същото, но бомбетата им били с други размери. Разбира се, те сторили това с единствената цел да си направят майтап и постоянно подменяли бомбето на новоизпечения шеф с някое от своите. И тъй, когато въпросният агент излизал на обяд или по работа, той вземал бомбето си от закачалката и го поставял на главата си. Веднъж то се оказвало малко (сякаш главата му се е подула), друг път се нахлузвало чак до ушите му (сякаш главата му изведнъж се е смалила)…

Преди време много ми харесваше следния виц. Въпрос: „Защо сметаната е по-скъпа от млякото?“ Отговор: „Защото кравите мразят да клечат над онези малки шишенца“… Но техническият прогрес ме принуди да изхвърля този виц от репертоара си. Просто защото сметаната вече не се продава в онези малки шишенца с широко гърло, над които да клечат кравите. Замених го с друг — от златното време на радио-комедиите. Става въпрос за Ед Уин, играещ началник на пожарната в сериала „Кръгъл глупак“. Всяка серия започва с някакъв объркан разговор, който Уин води по телефона. В един случай някаква жена звъни да съобщи, че къщата й гори. Уин я пита дали е пробвала да изгаси пожара с вода. Получил утвърдителен отговор, той отвръща: „Съжалявам, но ние не можем да направим нищо повече“. След което затваря.

(Ето какъв беше новият световен шампион на вицовете.)