Съдби, по-лоши от смъртта

ПЪРВА ГЛАВА

Не че сте го искали, но ще ви предложа едно последствие, един резултат, от книгата „Връбница“, издадена през 1980 година. Тя представлява сборник от мои есета и речи, придружени от кратък автобиографичен коментар, който играе ролята на съединителна тъкан, а ако щеше — на бинтове и шини… Тук отново се сблъскваме с реалния живот и изказаните мнения доста приличат на онова голямо и невероятно на външен вид животно на доктор Зевс — великия детски писател и илюстратор, — което прилича на облеск, на гринч или пък на лоракс… С други думи, не прилича на нищо.

Или може би на еднорог, който не е измислен от Зевс.

(Истинското име на доктор Зевс е Тиодор Гейзъл. Роден е през 1904-а, а аз — през 1922-а).

През 1940 година, като студент в Корнел, аз станах член на едно братство, известно с името Делта Епсилон. В приземието на заеманата от него сграда имаше бар, чиито стени бяха изрисувани от доктор Зевс. Бяха изпълнени с креда, далеч преди аз да се появя там. А някакъв художник сред братята се бе погрижил да ги направи по-ярки и по-трайни, повтаряйки ги с боя…

(За онези, които не познават рисунките на доктор Зевс — те изобразяват животни с неизброим брой крайници, с невероятни уши, носове и опашки, обикновено нарисувани в ярки цветове — такива, каквито понякога се явяват в кошмарите на болни от делириум тременс. От личен опит зная, че болните от ДТ най-често виждат плъхове.)

Доктор Зевс е от Дартмът, но не е бил студент там. Стените на кръчмата изрисувал по време на продължителен запой в Итака, заедно с приятеля си Хю Трой, който бил от Корнел, също художник, но и студент. Трой бил известен с многобройните си номера и шеги (без пари — само pro buono publico, тоест — в името на майтапа). Той беше чест гост на някогашното си братство, особено през първата година на моето следване. С ушите си съм чувал невероятните му истории.

Например тази, при която опразнил един вагон на метрото в Ню Йорк, като помолил група свои приятели да се качват вътре три спирки подред и да се преструват, че не се познават. Това станало в малките часове след Нова година. Всеки от конспираторите носел в ръка копие от „Дейли Нюз“, обърнато така, че да се чете изписаното с едри букви заглавие на първа страница: ХУВЪР СИ ОТИВА, ИДВА РУЗВЕЛТ. Трой запазил тези вестници отпреди година, когато Рузвелт взел съкрушителна победа на президентските избори. (Предполагам, че това е станало в началото на 1934-а. По време на четвъртата година от Голямата депресия, когато съм бил на единайсет.)

При друг случай Трой купил една скамейка — от онези, които поставят в парковете. Разбира се, взел и фактура… После двамата с някакъв приятел я сложили в Сентръл Парк и зачакали появата на патрулен полицай. Когато това станало, двамата грабнали скамейката и побягнали. Полицаят, разбира се, започнал да ги преследва. А когато най-сетне ги настигнал, Трой спокойно му показал фактурата си. Този номер правили толкова често, че накрая всички ченгета в района знаели кой е собственикът на пейката и ги оставили на мира. Тогава Трой и приятелят му започнали спокойно да изнасят скамейки, които били собственост на общината. Трупали ги на някакво закътано местенце в парка, събрала се доста внушителна купчина.

Признавам, че дори тогава (когато все още се намирах в „салатената“ фаза на развитието си — тоест бях доста зелен в преценките си) това ми се струваше доста тъп номер. Много труд за нищо. Но слушах Трой с подобаваща доза уважение, тъй като не забравях, че съм попаднал в престижния колеж направо от някаква скапана гимназия в Индианаполис и хората очакват от мен да развия известна доза изтънченост. (Ако бях отишъл да уча в Университета на Индиана, Пардю, Уобаш или Депоу, днес може би щях да бъда конгресмен или поне сенатор.)

След напускането на Трой и аз опитах подобни майтапи. Появявах се на заключителните изпити по няколко специалности, които нямаха нищо общо със следването ми, теглех въпрос, после накъсвах листа на парченца, хвърлях го в лицето на комисията и затръшвах вратата след себе си. Очевидно бях успял да вдъхновя доста свои последователи, тъй като този акт бързо прие катастрофални размери.

Успех!

Последният ми майтап от този сорт в Корнел, също като първия, ме накара да изглеждам задник в собствените си очи и нищо повече. По онова време всички младежи бяха длъжни да изкарат двегодишна военна подготовка като запасни (съкратено програмата се наричаше РОТС). Аз попаднах в конната артилерия — там, където за транспорт на оръдията се използва животинска тяга (можете да си представите колко отдавна е било това, нали?). В края на споменатия период от живота ми Съединените щати бяха в състояние на война с Германия, Италия и Япония. Аз бях подал молба за действителна военна служба и чаках повиквателна. Един генерал-майор дойде да ни инспектира. Аз се окичих с всички значки и медали, които притежавах лично или успях да взема назаем — по плуване, от скаутски лагери, за присъствие на неделни курсове и какво ли още не. Сигурно съм бил превъртял, тъй като на практика кръшках от всичко, включително и от РОТС.

Генералът ме попита за името и толкова. Но аз съм убеден, че успях да му направя нужното впечатление и той е издал съответните указания. Тези указания ме следваха през всичките три години на военната служба и безспорно съдържаха изричната заповед да не се издигам повече от РПК — редник първи клас, независимо от обстоятелствата. Признавам, че това ми се отрази много добре. Всъщност беше най-доброто нещо, което можеше да ми се случи (един полуобразован РПК има толкова неща, за които трябва да МИСЛИ!).

Когато войната свърши (преди цели 45 години!), и аз като всички останали получих правото да нося значка и съответните нашивки — напълно редовни и вдъхващи респект. Днес това ме кара да изпитвам нещо като горчиво удовлетворение, вероятно защото вътре в себе си не приемам въпросните отличителни белези за нещо по-различно от тенекиите, с които се бях окичил при онази инспекция… Майтапът в началото си остана майтап и до края. Какво предзнаменование, а?

А да познавате някой, който отива да учи в престижен колеж, само за да се превърне в РПК? Това съм аз, приятели. (Норман Мейлър също, но това е друга история, която той сам трябва да разкаже…)

В някога голямото разклонение на нашата фамилия в Индианаполис съществуваше традиция да учим в източните колежи, а след това да се връщаме обратно. Чичо ми Алекс се записал в Харвард и една от първите му задачи там била да напише есе на темата защо е избрал да учи именно там. По собствените му думи есето започвало със следното изречение: „Дойдох в Харвард, защото по-големият ми брат се записа в МИТ2“.

По-големият му брат е баща ми — Кърт-старши, който се записал да следва архитектура. Години по-късно, вече след като бях постъпил в армията като неподлежащ на повишение РПК, баща ми каза: „Много добре! Там ще те научат да бъдеш спретнат“. (Обикновено обичаше да си прави шеги, но тогава говореше сериозно и дори мрачно. Предполагам, че съм изглеждал наистина като торба.) А когато почина, аз махнах добавката „младши“ след името си, вероятно воден от някакъв непонятен фройдистки канибализъм. (Това значи, че в своето творчество съм двама души — Кърт Вонегът и Кърт Вонегът-младши.) Ето какво казвам по този повод в едно интервю за „Аркитекчъръл Дайджест“:

— Веднъж, когато баща ми беше на шейсет и пет, а аз — на двайсет и седем, му подхвърлих, че сигурно е много забавно да си архитект. Вероятно съм го смятал за ужасно стар. На което той неочаквано отговори, че в архитектурата няма нищо забавно и тя е далеч по-близо до счетоводството, отколкото до изкуството. Почувствах се измамен, тъй като от всичките му приказки до този момент бях останал с впечатлението, че за него архитектурата е едно приятно забавление…

Сега разбирам, че тази внезапно прекратена илюзия е била проява на галантност от най-чиста проба. Ние, неговите деца, растяхме с убеждението, че баща ни е изключително доволен от постигнатото в професията си и с нетърпение очаква новите предизвикателства, които ще му предложи тя. Но истината е друга: Голямата депресия и последвалата веднага след нея Световна война бяха причина за спиране на всякакво строителство и този факт почти го бе изхвърлил от професията. В един голям период от време — някъде между четирийсет и пет и шейсетгодишната му възраст, той почти не е работил. Най-ползотворните години от живота на всеки човек — когато професионалистът може да покаже зрял талант, когато вече има утвърдена репутация… Ако не беше кризата, баща ми положително би успял да привлече вниманието на някой състоятелен клиент и (дори в Индианаполис) да построи за него нещо наистина велико. Нещо, което ще му достави дълбоко вътрешно удовлетворение…

Тук не искам да засягам любимата по онова време тема за голите супички, които сме били принудени да ядем по време на кризата. Защото, дори в разгара на Голямата депресия, нашето семейство се е хранило напълно нормално. Но татко беше принуден да затвори кантората, основана от НЕГОВИЯ баща — първия дипломиран архитект в Индиана — и да уволни шестимата си служители. Разбира се, той получаваше епизодични поръчки, но сега вече мога да разбера, че те са били толкова дребни и елементарни, че би могъл да ги изпълни всеки ученик от горните класове на художествената гимназия. Ако семейството ни не се е нуждаело от тези пари, татко с положителност би казал това, което го чух да казва на един клиент след войната — когато просперитетът вече започваше да се завръща: „Защо не купите на жена си комплект моливи и няколко листа карирана хартия? Сигурен съм, че ще се справи…“ Каза това любезно и искрено, опитваше се да помогне на човека…

По време на войната той обърна гръб на архитектурата и започна работа като контрольор по качеството в компанията „Аткинс Соу“, която произвеждаше някакви оръжия — май бяха щикове. По това време почина съпругата му. Пак по това време му стана ясно, че след края на войната нито едно от трите му деца няма да остане в Индианаполис. Всички ние щяхме да търсим хляба си далеч от родния дом. И това му нанася още един тежък удар.

Когато просперитетът се завръща в Индианаполис (но не и децата му), татко става партньор на доста по-млади от себе си хора в една архитектурна фирма. Репутацията му е все така безупречна, в града го обичат и уважават. Между другото, той е един от създателите на Детския музей в града, който днес е знаменитост от световен мащаб. Особено високо е оценен проектът му на Централния офис на телефонната компания „Бел“ на улица „Норт Меридиън“. Този проект той започва още преди сриването на борсите.

След войната „Бел“ решават да надстроят няколко етажа на сградата, които външно трябва да бъдат напълно идентични с вече съществуващите осем. За тази цел те наемат друг архитект, въпреки че татко е жив и здрав, далеч от сенилността, без проблеми с алкохола и прочие. Но за „Бел“ архитектът си е архитект, нищо повече. Работата е свършена, всичко изглежда окей. Толкова по въпроса за романтиката в архитектурата.

Малко след тази случка татко излиза в пенсия и се оттегля в Браун Каунти, Индиана. Започва да се занимава с грънчарство, дори сам си майстори грънчарско колело. Там, сред хълмовете, през 1957-а, го заварва смъртта. Годините му са седемдесет и две…

Опитвам се да си спомня онези години. Ние сме бързали да пораснем, а той е изпитвал силно неудовлетворение от липсата на професионална изява. Представям си го като Спящата красавица, която търпеливо очаква своя принц. И веднага разбирам, че всъщност всички архитекти са такива: в добри или лоши времена, те винаги мечтаят за единствения КЛИЕНТ (с главни букви), който е достатъчно богат, щедър и изтънчен, за да им възложи проекта на живота им. И те най-сетне да се превърнат в онези възвишени творци, каквито са по рождение…

И тъй, животът на баща ми наистина може да се разглежда като една печална приказка. Той е Спящата красавица, която през 1929 година пробуждат не един, а няколко Принца, включително телефонната компания „Бел“. Но после принцовете се разболяват и болестта им трае цели шестнайсет години. Докато лежат в болницата, зла вещица превръща Спящата красавица в Рип Ван Уинкъл3.

Поради депресията аз напускам частното училище и постъпвам в държавно. Следователно имам нови приятели, които идват у дома и виждат баща ми. Повечето от тях са десетгодишни хлапета от йоманското съсловие на Хузиердъм и именно те заявяват, че баща ми е екзотичен екземпляр, като еднорог…

По онова време хората от неговата класа носят бели ризи и тъмни костюми, но татко изглежда така, сякаш го е облякла Армията на спасението. Нито една част от облеклото му не съответства на друга. Днес, разбира се, аз съм наясно, че е избирал дрехите си внимателно, че умишлено е търсел противопоставянето на цветове и материи, че в крайна сметка се е стремял към оригиналност и красота…

Другите бащи бяха мрачни, говореха единствено за въглища, желязо, цимент и дърва. Е, разбира се, и за Хитлер и Мусолини… За разлика от тях баща ми обръщаше внимание на нещата около себе си, удивляваше им се чистосърдечно и с това стряскаше както приятели, така и непознати. За него всичко беше божествено творение, шедьовър. Независимо дали е създадено от природата, или от човешка ръка. За шедьовър бе обявен и моят кларнет — един съвсем обикновен на външен вид инструмент, черен, със сребърен обков. Нямаше значение дали може да създава музика. Баща ми обожаваше и шахматните фигури, макар че бъкел не разбираше от самата игра. Веднъж аз и новите ми приятели хванахме някаква пеперуда и го попитахме дали знае името й. Той отвърна, че не го знае, но тя несъмнено е шедьовър…

Татко беше първият, а вероятно и последният гражданин на света, който моите нови приятели имаха шанса да срещнат. За него политиката и държавните граници бяха толкова далечни неща, колкото и за всеки еднорог. Важна бе единствено красотата, а красота има или може да се създаде на всяко място от планетата. Толкова.

Междувременно АТ&T построи нов офис, този път в Манхатън, на няколко пресечки от дома ми. Телефонната компания отново не потърси услугите на баща ми, който, между другото, вече никой не би могъл да пробуди. Вместо него AT&T ангажира Филип Джонсън — една друга Спяща красавица, която цял живот бе събуждана от настоятелни Принцове.

Трябва ли да се гневя на съдбата, че никога не предложи на татко толкова забавления, колкото на господин Джонсън?

Опитвам се да си представя, че гласът на баща ми прекосява бездната, деляща живите от мъртвите. И чувам следното: „Не ме съжалявай, че не дочаках романтичните предизвикателства на професията си. Ако решиш да издълбаеш някакъв епитаф на скромния ми камък в гробището «Краун Хил», нека той бъде следният: СТИГА МИ, ЧЕ БЯХ ЕДНОРОГ“.

Това беше краят на интервюто, за което ви споменах. Тук трябва да добавя, че татко винаги се е опитвал да се връща към добрите спомени (един трик на тралфамадорците от „Кланица пет“). Вършеше това, като залепяше документа за щастливото събитие върху парче талашит, а отгоре го покриваше с лак. Благодарение на този негов навик, на стената в кабинета ми и до днес виси следното писмо:

Подписал съм се само с инициал, защото той ме наричаше така. Едва ли може да се каже, че това писмо е перла в короната на световната литература, но то се издига като Стоунхендж над тясната пътечка, по която вървя от живота към смъртта. Датата е 28 октомври 1949 година.

На гърба на същото парче талашит татко е лакирал и едно свое послание до мен, което на практика е цитат от „Венецианският търговец“: