Съдби, по-лоши от смъртта

„Днес ще говоря за най-опасните последици от живота без водородна бомба. Такъв живот би трябвало да ни донесе огромно облекчение. Сигурен съм, че на всички ви е писнало да слушате как всичко живо ще се изпържи и изпари в огнения ад на радиацията. Това го слушаме вече една трета от текущото столетие, веднага след като пуснахме атомната бомба над жълтите обитатели на Хирошима. Те ПОЛОЖИТЕЛНО са се изпържили и изпарили.

Но до какво в крайна сметка опираме, след всичките приказки на темата пържене и изпарение, причинени от една авангардна технология? До смъртта на нашата стара приятелка… Защото не бива да забравяме, че светицата Жана Д’Арк се е изпържила и изпарила на кладата, без помощта на никакви модерни технологии. И е умряла. Хората от Хирошима също са умрели. Смъртта си е смърт.

Колкото и да са изобретателни, учените никога няма да открият начин да направят мъртвите по-мъртви. Тъй че, ако се страхувате някой да не хвърли водородна бомба над главите ви, вие просто се страхувате от смъртта. В този страх няма нищо ново. Смъртта ще ви заплашва и без водородната бомба. А какво е смъртта? Липса на живот. И винаги ще бъде именно това.

Смъртта е нищо. Защо тогава да вдигаме толкова шум около нея?

А сега да вдигнем мизата, както казват комарджиите. И да говорим за съдби, ПО-ЛОШИ от смъртта. Когато достопочтеният Джим Джоунс вижда, че неговите последователи в Гвиана са изправени пред съдби, по-лоши от смъртта, той ги черпи с една напитка, представляваща смесица между антифриз и цианкалий. Ако нашето правителство види, че сме изправени пред съдби, по-лоши от смъртта, то ще засипе врага с водородни бомби, след което и нас ни чака същото. Когато му дойде времето, за всеки от нас ще има достатъчно от гореспоменатата напитка, образно казано.

Но как ще изглежда този момент?

Няма да ви губя времето в описание на съдби, които са малко по-лоши от смъртта. Да предположим, че ни окупира враг, който си няма понятие от прекрасната ни икономическа система. Фалират компании като «Браниф» и «Интернешънъл Харвестър», милиони американци остават без работа. Или друг случай — врагът, който ни окупира, проявява престъпна небрежност по отношение на грижите за децата и възрастните хора. Или пък не го е грижа за нищо друго, освен за оръжията, с които ще води Третата световна война. Да не дава Господ, но това са все изпитания, които можем да преживеем.

Сега нека си представим нещо друго: ние проявяваме глупостта да ликвидираме всичките си ядрени оръжия и цианидови коктейли, след което идва врагът и ни разпъва на кръст. Това е най-болезненото наказание, измислено от древните римляни. А те са добре запознати с болката. Така, както ние сме запознати с геноцида. Понякога са разпъвали на кръст стотици хора едновременно. Така са постъпили с оцелелите бойци от армията на Спартак, предимно избягали роби. Разпънали са ги до един. Редицата кръстове е била дълга няколко мили.

Ако се окажем на кръста, с продупчени от пирони ръце и крака, дали няма да пожелаем водородната бомба? Дали няма да мечтаем за нея, като носител на всеобщата смърт? Отговорът без съмнение е да.

Знаем за един индивид, разпънат на кръст преди двайсет столетия. Той със сигурност е притежавал възможността да прекрати не само собствения си живот, но и живота на всички останали (същата възможност притежаваме както ние, така и руснаците). Но вместо да го направи, Той предпочита агонията и единствените Му думи звучат така: «Прости им, Господи, защото не знаят какво вършат»…

Той позволява на живота да продължи, независимо че този живот Му носи ужасни страдания. И благодарение на това нас днес ни има, нали?

Но Той е бил специален случай. Няма да бъде честно да използваме Иисус Христос като пример за болката и унижението, които ние, обикновените хора, трябва да понасяме, преди най-сетне да се помолим да дойде краят…

Не вярвам, че някой ще ни РАЗПЪНЕ на кръст. Нито един от потенциалните ни врагове не разполага с толкова много дърводелци. Дори смелите мъже в Пентагона не споменават нищо за разпъване на кръст, когато изготвят поредния си проектобюджет. Съжалявам, че им подхвърлям тази идея. И честно признавам, че ако след година време Съвета на началник-щабовете заяви под клетва, че народът на Съединените щати е изправен пред опасността да бъде разпънат на кръст, виновен за това ще бъда единствено аз…

Но какво ще стане, ако вместо това членовете на въпросния съвет заявят, че ни чака робство и единственият начин да го избегнем са нови средства за въоръжаване? Това може и да е вярно. Има опасност врагът да пренебрегне (или да забрави) репутацията ни на мърляви майстори, да дойде да ни завладее и да започне да ни продава и купува като домакински уреди, селскостопански машини или надуваеми еротични играчки…

Робството положително ще бъде съдба, по-лоша от смъртта. Сигурен съм, че по този въпрос сме на едно мнение. Затова трябва да изпратим на Пентагона телеграма, която да гласи: АКО АМЕРИКАНЦИТЕ ЩЕ БЪДАТ ПОРОБЕНИ, ПО-ДОБРЕ РАЗДАЙТЕ АНТИФРИЗА.

Те ще разберат какво имаме предвид.

Естествено, започне ли да се раздава антифриза, всички висши форми на живот на тази планета ще изчезнат. А не само ние и нашите врагове. Включително онези красиви, безстрашни и безкрайно глупави морски птици с оцветени в синьо крака, които се въдят на Галапагоските острови. И защо? Защото ние се противопоставяме на робството…

Между другото, виждал съм тези птици от съвсем близко разстояние. Можех да им извия вратовете, стига да исках. Разходих се до Галапагоските острови преди около два месеца в компанията на приятели. Между тях беше и Пол Мур, епископът на тази катедрала.

Такива са ми компаниите напоследък. Варират от епископи до синьокраки бунаци. Между другото, никога не съм виждал роб. За разлика от четиримата ми прадядовци, които са виждали. По времето, когато те пристигат тук да търсят справедливост и нов шанс, милиони американци са били роби. В старата бойна песен «Управлявай, Британия!», която напоследък слушаме доста често, е казано най-добре защо трябва да се противопоставяме на робството. Ще ви изпея тази строфа:

Разбира се, това е поетично пожелание към един флот, който няма равен на себе си. Сега ще ви изпея следващата строфа и веднага ще разберете защо трябва да разполагаме с такъв непобедим флот:

Някои от вас вероятно ще се изненадат, като разберат колко стар е този химн — създателят му, шотландският поет Джеймс Томсън, умира през 1748 година. Четвърт век преди на света да се появи държавата, наречена по-късно Съединени американски щати. Томсън обещава на британците никога да не бъдат роби във време, когато поробването на хора с по-лошо оръжие е един доста уважаван бизнес. Много хора тепърва ще станат роби и това ще им се отрази добре. Но британците няма да са сред тях.

Всъщност тази песен не е нищо особено. В нея се говори срещу унижението и в това няма нищо лошо. Но едновременно с това в нея се говори и за унижението на другите — нещо осъдително от морална гледна точка. Унижението на другите не бива да се превръща в национален идеал. Никога.

Ето ви един поет, който би трябвало да се срамува от себе си.

Ако Съветският съюз дойде да ни пороби, това няма да ни е за пръв път. Ако ние победим руснаците и ги поробим, на тях също няма да им е за пръв път.

А когато американците и руснаците са били поробени, те наистина са показали какво могат. Обичали са ближния си, вярвали са в Бога. Откривали са най-простите и естествени причини да се наслаждават на живота. Непоколебимо са вярвали, че им предстоят по-добри дни. Като доказателство на всичко това ще ви приведа един твърде показателен и доказан статистически факт: самоубийствата сред тях са били далеч по-малко, отколкото сред поробителите им.

От всичко това следва, че американците и руснаците могат да понасят робството и искат животът да продължи.

Можем ли тогава да кажем, че робството НЕ Е съдба, по-лоша от смъртта? В крайна сметка човекът е същество с твърд характер. И може би не трябва да изпращаме на Пентагона онази телеграма — за робството и антифриза…

Но представете си, че врагът прави масиран десант на нашия бряг, просто защото ние не разполагаме със средства да го спрем. Той ни прогонва от домовете ни, от земята на дедите ни, натиква ни в пустини и блата. Представете си, че този враг има наглостта да посегне дори на религията ни, заявявайки, че нашият свят бог Йехова (или както там Го наричаме) е смешен и нищожен като фалшив накит.

Пак напомням, че милиони американци вече са преживели подобно унижение или го преживяват в момента. Това е още една катастрофа, която те могат да понесат. И, по един наистина чудотворен начин, дори да запазят известна част от своето достойнство и самоуважение.

Животът на нашите индианци е изключително тежък, но те все пак го предпочитат пред смъртта.

В крайна сметка не успях да идентифицирам кой знае колко съдби, които са по-лоши от смъртта, нали? Разпъването на кръст е единственият победител до този момент, но ние нямаме никакви намерения да бъдем разпъвани. Нито пък да бъдем поробени — тоест, да бъдем третирани така, както белите американци са третирали черните. В допълнение ще кажа, че поне аз не съм чувал за враг, който иска да ни третира така, както ние третираме американските индианци…

Какви други съдби, по-лоши от смъртта бих могъл да посоча? Може би живот без петрол?

В мелодрамите отпреди век често се твърди, че загубата на девствеността преди свещените окови на брака е съдба, по-лоша от смъртта. Искрено се надявам, че не това имат предвид в Пентагона и Кремъл, но кой знае…

Мисля си, че бих умрял по-скоро в името на девствеността, отколкото в името на петрола. Струва ми се някак по-литературно…

Може би затварям очи пред расистките цели на водородната бомба, чиято единствена функция си остава тоталното унищожение. Може би има изпитания, на които БЕЛИТЕ ХОРА не бива да бъдат подлагани. Но робите в Русия са били бели. Гордите британци, които според онзи марш НИКОГА не могат да бъдат поробени, практически са били роби на римляните. Следователно, ако сега някой ги пороби, горди или не, те несъмнено ще възкликнат «пак ли?!» Арменците и евреите са подложени на гонения откакто се помнят, но въпреки това се борят за правото си на живот. И несъмнено ще продължават да го правят. След Гражданската война тук, в Съединените щати, около една трета от бялото население е било ограбено и напълно съсипано. Но и тези хора са искали да продължат да живеят…

Има ли в историята голяма група човешки същества, която да не се бори с всички средства за правото си на живот?

Има. Войниците.

«По-добре смърт, отколкото безчестие» е мотото на няколко значителни военни формации по време на Гражданската война, при това и от двете страни. Твърде вероятно е същото мото да е в сила и за днешната 82-а въздушнопреносима дивизия. Мото с подобен текст вероятно има някакъв смисъл — особено, когато войникът пред теб или зад теб, отляво или отдясно, загива от оръжието на врага. Днес обаче смъртта по време на бой е твърде близо до всеобщата смърт, до смъртта на всичко живо — включително на онези синьокраки бунаци на островите Галапагос.

Между другото, жилестите крака на тези птици са оцветени в най-яркосиньото, което съм виждал някога. Когато са в любовен период, всяка от тях се перчи пред другата с красивите си сини крака.

Ако някога посетите островите Галапагос и се запознаете със странните създания, които живеят там, несъмнено ще ви обземат мислите, които са обзели Чарлз Дарвин преди вас: с колко много време е разполагала Майката-природа, за да си позволява подобно разточителство. Ако ние успеем да обезлюдим тази планета, Майката-природа положително ще я върне към живот. Всичко, което ще й трябва за поредното лукаво намигане, са няколко милиона години…

Но времето на човечеството изтича.

Прогнозата ми е, че ние никога няма да се разоръжим, въпреки предпоставките за това. И в крайна сметка наистина ще вдигнем във въздуха всичко, което може да бъде взривено. Историята доказва, че човекът е способен на всякакви престъпления, включително строителството на фабрики и заводи, чиято единствена цел е да убиват и да изгарят хора.

Може би появата на планетата Земя е предварително програмирана, а крайната цел на програмата е да пръснем тази планета на хиляди късчета. Може би ние сме оръдието, чрез което Природата е в състояние да създава нови галактики. Може би сме програмирани така, че непрекъснато да усъвършенстваме своите оръжия за масово унищожение, да вярваме, че смъртта е по-добра от безчестието.

Но идва денят, в който по цялата планета започват преговори за разоръжаване. Ура! Открит е нов Млечен път.

Може би трябва да обожаваме своите водородни бомби, а не да ги проклинаме. Защото има вероятност да се окажат яйцата, от които ще се излюпят нови галактики.

Какво може да ни спаси? Божествената намеса — със сигурност. Сега е моментът да се молим за нея. Да се молим да бъдем спасени от своята изобретателност. Както динозаврите положително са се молили да бъдат спасени от своята масивност.

Но изобретателността, която днес проклинаме, може би ще ни даде не само ракети и бойни глави, но и онова, което досега се е смятало за непостижимо — обединението на човечеството. Имам предвид главно телевизионните приемници.

Дори по мое време младият войник трябваше да помирише бой, преди да се разочарова от войната. Родителите му у дома са били не по-малко невежи от него, въобразявайки си, че той размахва меч и се бори с някакви чудовища. Но днес, благодарение на модерните комуникации, жителите на индустриално развитите страни изпитват отвращение от войната още от най-ранна детска възраст. Първото поколение телевизионни зрители в Америка изкараха една война и се прибраха у дома. А ние установихме, че никога до този момент не сме виждали ветерани като тях.

Какво кара виетнамските ветерани да изглеждат някак призрачни? Бихме могли да ги опишем като «ненапълно зрели». Те НИКОГА не са хранили илюзии по отношение на войната. Те са първите войници в човешката история, които още от най-ранна възраст са се нагледали на истински и измислени сражения и прекрасно знаят какво е войната — една безсмислена касапница, в която загиват обикновени хора като тях.

Някога ставаше така, че след завръщането си у дома ветераните шокираха своите родители, заявявайки, че всичко свързано с войната е отвратително, глупаво и антихуманно. Така са се почувствали родителите на Ърнест Хемингуей. Но самите родители на ветераните от Виетнамската война са били лишени от илюзии. Просто защото мнозина от тях са имали лични впечатления от нея, още преди да изпратят децата им оттатък океана. Благодарение на модерните комуникации американците от всички възрасти са били дълбоко отвратени от войната, при това далеч преди да затънем във виетнамското тресавище.

Благодарение на модерните комуникации бедните и лишени от късмет младежи на Съветския съюз, които в момента убиват и са убивани в Афганистан, са били дълбоко отвратени от войната, още преди кракът им да е стъпил там.

Благодарение на модерните комуникации същото може да се каже и за бедните, лишени от късмет младежи на Аржентина и Великобритания, които в момента се избиват на Фолкландските острови. «Ню Йорк Поуст» ги нарича «аржи» и «брити». Благодарение на модерните комуникации ние знаем, че те са доста по-одухотворени и прекрасни млади хора, за да бъдат наричани така, а това, което им се случва там — на ръба на Полярния кръг, — е много по-ужасно и срамно от един футболен мач…

Когато бях момче, рядко можеше да се срещне американец (пък и представител на всяка друга нация), който да знае нещо за чужденците. Тези, които знаеха, бяха специалисти — дипломати, изследователи, журналисти, антрополози. Но и те знаеха по нещо за строго определени групи хора — да речем за ескимосите, за арабите. Иначе и за тях, както и за учениците от Индианаполис, големи части от глобуса си оставаха terra incognita.

А какво става сега? Благодарение на модерните комуникации ние получаваме звук и картина от практически всяка точка на света. Милиони от нас са посетили повече екзотични кътчета на тази земя от изследователите и пътешествениците от моето детство. Много от вас са били на Тимбукту, много от вас са ходили в Катманду. Моят зъболекар току-що се прибра от Фиджи. И ми разказа абсолютно всичко за Фиджи. А ако си беше извадил пръстите от устата ми, аз също щях да му разкажа всичко за Галапагоските острови…

И така, ние вече знаем СЪС СИГУРНОСТ, че никъде по света няма потенциални врагове на човечеството, освен самите хора — които поразително приличат на вас или мен. Те се нуждаят от храна. Колко смайващо! Те обичат децата си. Колко смайващо! Те се подчиняват на своите лидери. Колко смайващо! Те мислят като съседите си. Колко смайващо!

Благодарение на модерните комуникации днес ние разполагаме с нещо, което никога досега не сме имали: възможността да жалим за убитите и ранените във всяка война, и от двете страни…

Преди трийсет и седем години празнувахме унищожението на почти цялото население на Хирошима, Япония, само защото комуникациите бяха скапани, а ние самите бяхме обладани от злобно расистко невежество. Бяхме убедени, че те са вредна паплач. Те мислеха същото за нас. Ако имаха възможност да изгорят всичко живо, например в Канзас Сити, те положително щяха да пляскат с малките си жълти ръчички и злобно да се хилят, показвайки изкривените си заешки зъби.

Днес вече не е никакво удоволствие да трепеш врага, просто защото народите на света знаят всичко един за друг. Тръпката е изчезнала дотолкова, че ако трябва да водим война със Съветския съюз, всеки обикновен гражданин на тази страна би изпитал дълбок ужас при мисълта, че техните ракети ще изпепелят всичко живо в Ню Йорк, Чикаго или Сан Франциско. Същото се отнася и за нас — обикновените граждани на Съединените щати, всеки от които би изпитал дълбок ужас при мисълта, че ще убием цялото население на Москва, Ленинград или Киев.

Или населението на Нагазаки, Япония…

Често чуваме предупреждения от сорта, че ако хората не се променят, поредната световна война е неизбежна. Тази сутрин имам добра новина за вас: хората се промениха.

Вече не сме толкова невежи и кръвожадни.

Снощи сънувах нашите наследници след хиляда години, тоест — цялото човечество. Ако се репродуцираме точно, както е станало с император Шарлеман, след хиляди години всеки от нас ще има много роднини. Всеки от присъстващите в тази катедрала с капчица бяла кръв в жилите си е наследник на Шарлеман.

Ако след хиляда години на Земята все още има човешки същества, всяко едно от тях ще произлиза от нас или от онези от нас, които желаят да оставят наследници.

Наследниците ни в онзи сън бяха безчет. Някои богати, други бедни; някои приятни, други — неуязвими за страдание.

Зададох им въпроса как, въпреки всичко, човечеството е успяло да оцелее за още едно хилядолетие. А те отвърнаха: много просто — ние и нашите наследници предпочетохме живота пред смъртта. На всяка цена, дори и с цената на безчестието. Те успели да понесат обидите, униженията и разочарованията на живота, без да прибягват нито до убийство, нито до самоубийство. Като едновременно с това също са нанасяли обиди, причинявали са унижения и разочарования…

В желанието си да им стана симпатичен, аз им предложих едно мото, което да поставят на токите на коланите си, на тениските си или където другаде пожелаят. Между другото, не всички бяха хипита, не всички бяха и американци. Дори не всички бяха с бял цвят на кожата…

Предложих им един цитат от великия моралист и главатар на разбойници от ХIХ век Джим Фиск, който може би е правил дарения и за катедралата, в която сме се събрали днес.

Паметните думи се отронват от устата на Фиск след един особено нелицеприятен инцидент, станал по време на влаков обир по линията «Ери». Просто не е имал друг избор, освен да изпита презрение към себе си. Мислил върху това известно време, после свил рамене и изрекъл думите, които всеки от нас трябва да запомни добре, ако искаме да живеем по-дълго:

В КРАЯ НА КРАИЩАТА ИЗГУБИХМЕ САМО ЧЕСТТА СИ.

Благодаря за вниманието.“