Съкровище

1

12 октомври 1991 година, летище Хийтроу, Лондон

Никой не обърна внимание на пилота, докато заобикаляше тълпата кореспонденти от средствата за масова информация, които се изсипаха от вътрешността на залата за високопоставени личности. Не му обърнаха внимание и пътниците в чакалнята при изход 14, които дори не забелязаха, че вместо дипломатическо куфарче той носеше сак. Пилотът вървеше навел глава, вперил очи пред себе си, като внимаваше да не попадне в полезрението на батареята от телевизионни камери, насочени към висока, привлекателна жена с гладко мургаво лице и изразителни, черни като въглени очи, която беше в центъра на шумното оживление.

Пилотът бързо се изкачи по закритата подвижна стълба и спря пред двама агенти от охраната на летището. Те бяха цивилно облечени и препречваха пътя към вратата на самолета. Той непринудено махна за поздрав и се опита да се провре между тях, но една ръка здраво стисна рамото му.

— Момент, командире.

Пилотът спря, на смуглото му лице се появи въпросително, но дружелюбно изражение. Изглеждаше леко развеселен от неловката ситуация.

Имаше нещо по цигански живо в погледа на тъмнокафявите му очи. Носът му беше чупен на няколко места, а в основата на лявата му челюст минаваше дълъг белег. Късо подстриганата сива коса под фуражката и бръчките, които прорязваха лицето му, говореха, че е около петдесет и пет — шестдесетгодишен. Беше висок почти метър и деветдесет, набит, с малко закръглено шкембенце. Опитен, уверен, изправен в ушитата си по поръчка униформа, той по нищо не се различаваше от останалите десетина хиляди пилоти, под чието командване по международните линии летяха пътнически реактивни самолети.

Той извади документите си за самоличност от горния джоб на куртката си и ги подаде на агента от охраната.

— Високопоставени личности ли ще возим този курс? — попита небрежно той.

Британският агент, учтив, безупречно облечен, кимна.

— Група служители от Обединените нации, които се връщат в Ню Йорк — включително и новият генерален секретар.

— Хала Камил?

— Да.

— Едва ли тази работа е подходяща за жена.

— Полът не се оказа пречка за министър-председателката Тачър.

— Тя не беше изправена пред такива големи неприятности.

— Камил е умна жена. Тя ще успее да се справи.

— Ако фанатиците мюсюлмани от нейната собствена страна не я хвърлят във въздуха — отговори пилотът с подчертан американски акцент.

Британецът го изгледа някак странно, но не каза нищо, докато сравняваше снимката в удостоверението за самоличност с лицето пред себе си и четеше името на глас.

— Командир Дейл Лемке.

— Някакви проблеми ли има?

— Не, просто се опитваме да ги предотвратяваме — отговори агентът от охраната, без да повишава тон.

Лемке разпери ръце.

— Искате ли и да ме обискирате?

— Няма нужда. Едва ли някой пилот ще отвлече собствения си самолет. Но трябва да проверим документите ви, за да сме сигурни, че наистина сте член на екипажа.

— Не съм облякъл тази униформа за бал с маски.

— Може ли да видим сака ви?

— Заповядайте.

Той постави сака от синя изкуствена материя на пода и го отвори. Вторият агент извади от него и разлисти страниците на стандартния наръчник за пилоти, в който бяха описани самолетни и летателни процедури, а после вдигна някакво механично устройство с малък хидравличен цилиндър.

— Ще имате ли нещо против да ни обясните какво е това?

— Работно рамо на лост за врата с маслено охлаждане. Заседна в отворено положение и нашите хора на летище Кенеди, които отговарят за техническото обслужване, ме помолиха лично да го занеса у дома за проверка.

Агентът побутна обемист, стегнато опакован предмет на дъното на чантата.

— Хей, я да видим какво има тук?

След това погледна нагоре. В очите му се четеше любопитство.

— Откога самолетните пилоти носят парашути?

Лемке се засмя.

— Скоковете с парашут са мое хоби. Когато имам по-дълъг престой, ходя да скачам с приятели в Кройдън.

— Надявам се, не сте намислили да скачате от реактивен самолет?

— Не и от такъв, който лети с осемстотин километра в час на десет хиляди и петстотин метра височина над Атлантическия океан.

Агентите размениха доволни погледи. Сакът беше затворен, а удостоверението за самоличност върнато на притежателя му.

— Съжаляваме, че ви забавихме, командир Лемке.

— Радвам се, че поговорихме.

— Приятен полет към Ню Йорк.

— Благодаря.

Лемке се спусна в самолета и влезе в пилотската кабина. Той заключи вратата и загаси осветлението, за да не може някой случаен наблюдател, намиращ се в голямата чакалня на горния етаж на летището, да проследи движенията му през прозореца. В добре отработена последователност той коленичи зад седалките, извади малко фенерче от джоба на куртката си и повдигна един капак, който водеше към отсека за електронна апаратура, наречен от някакъв отдавна забравен шегаджия „адската дупка“. Спусна стълбата в непрогледната тъмнина. В тишината се долавяха единствено гласовете на обслужващия персонал, който подготвяше пътническия салон и подреждаше багажа на пътниците.

Лемке се пресегна, издърпа сака след себе си и включи ръчното фенерче. Един поглед към часовника му показа, че има на разположение около пет минути, преди екипажът му да пристигне. С движение, което бе упражнявал почти петдесет пъти, той извади работното рамо на лоста от чантата си и го свърза към миниатюрен часовников механизъм, който беше скрил във фуражката си. Прикрепи сглобеното устройство към пантите на малък люк за достъп, който извеждаше навън и се използваше от наземните механици и техниците по поддръжката. После извади парашута.

Когато останалите двама члена на екипажа пристигнаха, Лемке седеше на пилотската седалка, забил нос в някакъв летищен правилник. Те го поздравиха свойски и започнаха да извършват обичайните предполетни проверки. Нито вторият пилот, нито бордовият инженер забелязаха, че Лемке изглеждаше необичайно мълчалив и затворен в себе си.

Може би сетивата им щяха да бъдат по-изострени, ако знаеха, че това щеше да бъде тяхната последна нощ на този свят.

В препълнената чакалия Хала Камил стоеше изправена пред гора от микрофони и ослепителния блясък на светкавиците и прожекторите. С привидно неизчерпаемо търпение тя отговаряше на водопада от въпроси, с които я обсипваше тълпата от нахално любопитни репортери.

Малцина питаха за обиколката й из Европа и непрекъснатите й срещи с държавни глави. Повечето се интересуваха от мнението й за опасността от сваляне на египетското правителство от ислямски фундаменталисти.

Тя нямаше представа за размера на вълненията. Фанатизирани молли, предвождани от Ахмад Язид, ислямски учен, тълкувател на Корана, бяха разпалили религиозни страсти сред милионите мизерстващи селяни от поречието на Нил и огромните маси бедняци в покрайнините на Кайро. Високопоставени офицери от армията и въздушните сили открито заговорничеха с ислямските радикали за сваляне на наскоро встъпилия в длъжност президент Надав Хасан. Положението беше крайно нестабилно, но Хала все още не беше получила от своето правителство информация за най-новото развитие на събитията и беше принудена да дава неопределени и уклончиви отговори.

Външно, Хала изглеждаше изключително сдържана и невъзмутима като сфинкс, докато отговаряше спокойно, без излишно вълнение. Вътрешно, чувствата й се люшкаха между объркването и душевния смут. Имаше усещането, че е един самотен наблюдател, като че ли всички тези неудържими събития се вихреха около някой друг, някой, комуто вече не можеше да се помогне и към когото тя изпитваше единствено жалост.

Тя спокойно би могла да послужи за модел на оцветения бюст на Нефертити в Берлинския музей. И двете имаха дълги шии, изящни черти и завладяващ поглед. Хала беше на четиридесет и две години, стройна, черноока, с безупречна смугла кожа на лицето и дълга, сресана на път смолисточерна, мека като коприна коса. В обувки с токчета тя беше висока метър и седемдесет и пет. Стилен костюм с плисирана пола подчертаваше гъвкавото й, добре сложено тяло.

През годините Хала се беше радвала на вниманието и ласките на четирима любовника, но не се беше омъжила за нито един от тях. Мисълта за съпруг и деца й беше чужда. Тя нямаше желание да се обвързва за по-продължителен период от време, а сексът за нея беше дори по-малко вълнуващо преживяване от купуването на билет и посещението на балетен спектакъл.

Като дете в Кайро, където майка й беше учителка, а баща й кинодеец, тя прекарваше всяка свободна минута в скициране и разкопки на древните руини, до които можеше да стигне с велосипед от дома си. Превъзходна готвачка и художник с докторат по антично египетско изкуство, тя беше успяла да си намери работа на една от малкото длъжности, достъпни за жените от мюсюлманския свят — изследовател в Министерството на културата.

След това, с големи усилия и неизчерпаема енергия, успешно се беше преборила с дискриминацията, наложена от исляма и се беше издигнала до поста директор на отдела за антично изкуство, а впоследствие оглави информационното ведомство. Тя привлече вниманието на президента Мубарак, който й предложи да стане член на египетската делегация в Общото събрание на ООН. Пет години по-късно беше провъзгласена за заместник-председател, след като Хавиер Перес де Куеляр подаде оставка в средата на втория си мандат, по време на политическа криза, предизвикана от пет страни, управлявани от ислямисти. Те оттеглиха подписите си от Хартата поради разногласия, възникнали в резултат на искания за религиозна реформа. Тъй като мъжете, които по старшинство стояха пред нея, отказаха да заемат този пост, тя беше назначена да изпълнява длъжността генерален секретар с плахата надежда, че би могла да запълни все по-разширяващите се пукнатини в основите на организацията.

А сега, когато правителството на страната й се намираше пред прага на разпадане, съществуваше голяма вероятност тя да стане първият генерален секретар на ООН без родина.

Един от нейните помощници се приближи и й прошепна нещо. Тя кимна и вдигна ръка.

— Съобщиха ми, че самолетът е готов за полет — каза тя. — Ще отговоря само на още един въпрос.

Репортерите започнаха да вдигат ръце, в залата се разнесоха дузина въпроси едновременно.

Хала посочи един мъж, който стоеше до вратата и държеше портативен касетофон.

— Лий Хънт от Би Би Си, мадам Камил. Ако Ахмад Язид замени демократичното правителство на президента Хасан с Ислямска република, ще се върнете ли в Египет?

— Аз съм мюсюлманка и египтянка. Ако ръководителите на страната ми, независимо от това какво правителство е на власт, поискат да се върна у дома, аз ще се подчиня.

— Дори и след като Ахмад Язид ви нарече еретичка и предателка?

— Да — спокойно отговори Хала.

— Ако е и наполовина фанатичен в сравнение с аятолах Хомейни, това може да означава, че ще се запътите към собствената си екзекуция. Ще бъдете ли така добра да коментирате?

Хала поклати глава и като се усмихна любезно, каза:

— Трябва вече да тръгвам. Благодаря ви.

Агентите от охраната я наобиколиха и я съпроводиха от тълпата репортери до стълбата за качване в самолета. Помощниците й и една голяма делегация от ЮНЕСКО вече бяха заели местата си. Четирима члена на Световната банка си бяха поделили бутилка шампанско и тихо разговаряха в килера за продукти. Главният салон миришеше на реактивно гориво и Бийф Уелингтън.

Хала уморено затегна предпазния колан на седалката си и погледна през прозореца. Навън имаше лека мъгла и сините светлини край пътеките за рулиране постепенно губеха очертанията си и се превръщаха в неясни отблясъци, преди съвсем да изчезнат. Тя свали обувките си, затвори очи и потъна в приятна дрямка преди стюардесата да може да й предложи коктейл.

След като изчака реда си зад топлия ауспух на един TWA 747, чартър 106 на Обединените нации най-сетне се придвижи до края на пистата за излитане. Когато от контролната кула се получи разрешение за излитане, Лемке плавно придвижи ръчката за газ напред. Боингът 720-В се понесе по мокрия бетон и се издигна във влажния въздух.

Веднага щом достигна десет хиляди и петстотин метра — височината за полет с крайцерска скорост и включи в действие автопилота, Лемке разкопча предпазния колан и стана от мястото си.

— Отивам до тоалетната — каза той и се отправи към вратата на кабината.

Вторият член на екипажа — бордовият инженер, русоляв, луничав мъж, се засмя без да вдигне лице от командното табло.

— Ще те чакам тук.

Лемке се изсмя пресилено и влезе в салона за пътници. Стюардите и стюардесите се готвеха да сервират храната. Ароматът на Бийф Уелингтън беше по-силен от всякога. Той повика с жест главния стюард и го отведе настрана.

— Да ви приготвя ли нещо, командире?

— Само чаша кафе — отговори Лемке. — Но не се притеснявай, сам ще се оправя.

— Не ме притеснявате.

Стюардът влезе в килерчето и напълни една чаша.

— И още нещо.

— Сър?

— Компанията ни помоли да участваме в метеорологично проучване, спонсорирано от правителството. Когато се отдалечим на две хиляди и осемстотин километра от Лондон, ще снижа самолета до хиляда и петстотин метра за около десет минути, докато запишем показанията за вятъра и температурата. След това ще се върнем на обичайната височина.

— Трудно е да се повярва, че компанията се е съгласила. Ще ми се сумата на банковите ми спестявания да се равнява на разходите за загубата на гориво.

— Бъди сигурен, че онези скъперници от ръководството ще изпратят сметката във Вашингтон.

— Ще уведомя пътниците, когато дойде време, за да не се притесняват.

— Освен това можеш да обявиш, че ако някой забележи точки или светлинки през прозореца, те ще бъдат от риболовна флотилия.

— Ще имам предвид това.

Лемке обходи с поглед пътническия салон, като спря за миг очи на спящата Хала Камил, преди да продължи нататък.

— Направи ли ти впечатление, че мерките за сигурност бяха необичайно засилени? — попита той, за да поддържа разговора.

— Един от репортерите ми каза, че Скотланд Ярд са надушили заговор за убийство на генералния секретар.

— Държат се така, като че ли под всеки камък има някакъв терористичен заговор. Наложи ми се да им покажа документите си за самоличност, докато претърсваха сака ми.

Стюардът сви рамене.

— По дяволите, така се грижат и за нашата безопасност, освен за безопасността на пътниците.

Лемке посочи към пътеката между седалките.

— Поне никой от тях не изглежда като похитител на самолети.

— Не, освен ако похитителите не са започнали да се обличат в костюми с жилетки.

— За всеки случай ще заключа вратата на пилотската кабина. Обаждай ми се по интеркома само ако става дума за нещо важно.

— Разбрано.

Лемке отпи глътка кафе, остави чашата и се върна в пилотската кабина. Неговият заместник, вторият пилот, се взираше през страничното прозорче към светлините на Уелс на север, а зад него инженерът беше зает да изчислява разхода на гориво.

Лемке се обърна с гръб към тях и извади малка кутийка от горния джоб на куртката си. Отвори я и приготви спринцовка, която съдържаше бързодействащо смъртоносно нервнопаралитично вещество, наречено сарин. След това отново се обърна с лице към екипажа, пристъпи със залитане като че ли беше загубил равновесие и сграбчи ръката на инженера, за да не падне.

— Извинявай, Франк, препънах се в килима.

Франк Хартли имаше буйни мустаци, оредяла сива коса и издължено, мъжествено лице. Той изобщо не усети как иглата влезе в рамото му. Вдигна поглед от инженерното табло с уреди и лампички и леко се засмя.

— Ще ти се наложи да оставиш пиенето, Дейл.

— Мога да летя в права линия — добродушно отвърна Лемке. — Само дето ходенето ме затруднява.

Хартли отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но изведнъж по лицето му премина сянка. Той разтърси глава, като че ли за да вижда по-добре. После очите му се обърнаха и инженерът се отпусна.

Като подпря с тялото си Хартли, така че да не се свлече на една страна, Лемке изтегли спринцовката и бързо я замени с друга.

— Мисля, че Франк не се чувства добре.

Джери Осуалд, седнал в креслото на втория пилот, се извърна. Едър мъж, с изпито лице на изследовател на пустинята, той го погледна въпросително.

— Какво му е?

— По-добре ела да погледнеш.

Осуалд провря тялото си край седалката и се наведе над Хартли. Лемке леко заби иглата и натисна буталото, но Осуалд почувства убождането.

— Какво, по дяволите, беше това? — сопна се той, обърна се и загледа недоумяващо спринцовката в ръката на Лемке. Беше доста по-тежък и по-мускулест от Хартли и отровата не подейства веднага. Изведнъж той разбра всичко и очите му се разшириха. Залитна напред и сграбчи Лемке за гърлото.

— Ти не си Дейл Лемке — изръмжа той. — Защо си се издокарал като него?

Мъжът, който наричаше себе си Лемке, не можеше да отговори, дори и да искаше. Огромните ръце го задушаваха. Притиснат към една преграда под тежестта на Осуалд, той се опита със задъхване да изрече някаква лъжа, но от устата му не излезе нито звук. Заби коляно в слабините на втория пилот. Единствената реакция беше кратко изсумтяване. Пред очите му започна да притъмнява.

После натискът започна бавно да отслабва и Осуалд залитна назад. Той събра последни сили и замахна с юмрук, като силно удари Лемке в корема.

Лемке се свлече на колене, замаян и останал без дъх. Той стоеше и наблюдаваше като през мъгла как Осуалд залитна към пилотското кресло и се сгромоляса на пода. Лемке седна, за да отдъхне малко, като се мъчеше да си поеме дъх и разтриваше корема си.

Той се надигна тромаво и се ослуша дали от другата страна на вратата не се чуват любопитни гласове. В салона беше тихо. Нито пътниците, нито обслужващият персонал бяха чули някакви необичайни звуци. Монотонният рев на двигателите заглушаваше всичко.

Когато затегна колана около Осуалд, когото беше завлякъл и поставил в креслото на втория пилот, целият плуваше в пот. Предпазният колан на Хартли беше затегнат, така че не му се наложи да се занимава с него. Най-накрая той се настани зад пилотския щурвал и намери по картата координатите на самолета.

Четиридесет и пет минути по-късно Лемке отклони самолета от предварително зададения курс към Ню Йорк в ново направление, към вечните ледове на Арктика.

2

Това е едно от най-неприветливите места на земята, което туристите никога не посещават, нито имат желание да опознаят. През последните стотина години само шепа изследователи и учени са бродили из мрачната пустош. Като се изключат няколко седмици, през по-голямата част от годината морето край скалистите брегове е замръзнало, а температурите в ранна есен се колебаят около 58 градуса под нулата. През дългите зимни месеци студеното небе тъне в мрак, като дори през лятото, за по-малко от час, ослепителното слънце може да бъде скрито от непрогледна снежна виелица.

И все пак, потънала в сенките на прорязани от ледници планини и брулена от вечен вятър, тази величествена пустош, разположена във високите части на фиорда Арденкапл, който се намира по североизточното крайбрежие на Гренландия, е била населена преди близо две хиляди години от малобройна група ловци. Радиовъглеродното датиране на останките, разкрити при разкопки, беше показало, че на това място е кипял живот от втори до четвърти век от Новата ера, един кратък отрязък от време според археологическия часовник. След себе си обаче те бяха оставили двадесетина жилища, които се бяха запазили отлично в този студен климат.

Хеликоптер беше пренесъл по въздуха конструкция от стандартни алуминиеви части, която учени от университета в Колорадо бяха сглобили върху древното селище. Акумулиращата отоплителна система и изолацията от пеностъкло водеха неравна битка със студа, но поне не допускаха вътре вечния вятър, който виеше зловещо около външните стени. Освен това заслонът осигуряваше възможност на археологическите екипи да работят тук и в първите седмици на зимата.

Лили Шарп, професор по антропология в Колорадския университет, беше забравила за студа, който проникваше в покритото селище. Тя беше коленичила на пода на еднофамилно жилище и внимателно изстъргваше замръзналата пръст с малка ръчна лопатка. Беше сама и съсредоточено се опитваше да проникне в далечното минало, принадлежало някога на праисторическите хора.

Очевидно са били ловци на морски бозайници, които преживявали суровите арктически зими в частично вкопани в земята жилища с ниски каменни стени и покриви от чим, често подпрени с кости от китове. Греели се на маслени лампи и през дългата няколко месеца полярна нощ прекарвали времето си в дялкане на малки фигурки от плавей, моржови бивни и еленови рога.

Бяха се заселили в тази част на Гренландия в първите столетия на Новата ера. А после, съвсем необяснимо, когато културата им бе достигнала своя разцвет, се бяха изселили и изчезнали, оставяйки след себе си цяла съкровищница от останки, които разказваха за тях.

Упорството на Лили даде резултат. Докато тримата мъже от археологическия екип почиваха след обяда в бараката, която им служеше за жилище, тя се беше върнала в покритото селище и беше продължила работата си по разкопките, като успя да открие парче от еленов рог, по повърхността на което бяха изрязани двадесет подобни на мечки фигурки, украсен с изящна резба женски гребен и една каменна тенджера.

Изведнъж лопатката на Лили удари по нещо, което издрънча. Тя повтори движението, като внимателно се ослушваше. Притаила дъх, тя отново почука. Това не беше познатият звук от удар на ръба на лопатката по камък. Въпреки че беше приглушен, той определено биеше на метал.

Лили се изправи и разкърши гръб. Изпод дебелата вълнена шапка се подаваха кичури от дългата й, гъста коса с цвят на тъмен махагон, която блестеше на ярката светлина на колмановия фенер. В синьо-зелените й очи, вперени в дребния предмет, който се подаваше от черната като въглен пръст, се четеше скептично любопитство.

Тук са живели праисторически хора, размишляваше тя. Те не са познавали нито бронза, нито желязото.

Лили се опита да запази спокойствие, но постепенно я завладя чувство на удивление. Замени го вълнение, последвано от нетърпение. Тя забрави онази характерна за археолозите предпазливост, към която те така строго се придържаха.

Лили трескаво започна да стърже и разкопава втвърдената почва. На всеки няколко минути спираше и старателно отстраняваше изстърганата пръст с малка четчица за рисуване.

Най-сетне предметът напълно се показа. Тя се наведе, за да го разгледа отблизо. Пред изпълнените й с благоговение очи той хвърляше жълти отблясъци на ярката бяла светлина на колмановия фенер.

Лили беше изкопала златна монета.

Много стара, ако се съдеше по вида на изтритите й ръбове. От едната страна имаше малка дупчица и парче прогнил кожен ремък, което предполагаше, че някога е била използвана като медальон или личен амулет.

Тя се отдръпна назад и пое дълбоко дъх, сякаш се боеше да протегне ръка и да я докосне.

Пет минути по-късно Лили все още стоеше коленичила на същото място, а умът й се опитваше да намери някакво обяснение, когато вратата на заслона рязко се отвори и придружен от облак снежинки, вътре влезе един мъж с огромен корем, черни бакенбарди и добродушно лице. При всеки дъх от устата му излизаха облаци пара. На места по веждите и брадата му се беше образувал лед, който го правеше да изглежда като някакво замръзнало чудовище от научнофантастичен филм, докато лицето му не се озари от усмивка, която разкри едрите му зъби.

Това беше доктор Хайрам Гронквист, главният археолог на четиричленната експедиция.

— Извинявай, че те прекъсвам, Лили — заяви той с мекия си плътен глас, — но ти прекаляваш. Почини си. Върни се в бараката, стопли се и ми позволи да ти налея чаша хубав, силен коняк.

— Хайрам — каза Лили, като с всички сили се мъчеше да надвие вълнението в гласа си, — искам да видиш нещо.

Гронквист се приближи и коленичи до нея.

— Какво си открила?

— Виж сам.

Гронквист затършува из парката си, извади очилата си за четене и ги сложи на зачервения си нос. Наведе се над монетата, докато лицето му беше само на сантиметри от нея и започна внимателно да я оглежда отвсякъде. След няколко минути погледна към Лили. В очите му блестяха весели пламъчета.

— Да ме преметнете ли се опитвате, млада госпожице?

Лили го изгледа строго, след това се отпусна и се разсмя.

— О, господи, ти си мислиш, че нарочно съм я подхвърлила?

— Трябва да признаеш, че това е все едно да откриеш девственица в публичен дом.

— Много умно.

Той приятелски я потупа по коляното.

— Поздравявам те, това е рядка находка.

— Как, според теб, е попаднала тук?

— На хиляди километри околовръст няма разработено златно находище, а монетата определено не е била изсечена от първите заселници. Тяхното ниво на развитие е било само една степен над Каменната ера. Очевидно е дошла от друг източник, в по-късен период.

— Как ще обясниш факта, че я открихме заедно с предмети, произходът на които датирахме между втори и четвърти век от Новата ера?

Гронквист сви рамене.

— Не мога.

— А кое, според теб, е най-вероятното предположение? — попита Лили.

— Първото, което ми идва на ум, е, че монетата е била разменена или изгубена от някой викинг.

— Няма сведения викингите да са стигали с корабите си толкова далеч на север, покрай източния бряг — каза Лили.

— Добре де, може би ескимоси от някоя по-късна епоха са търгували с поселищата на викингите на юг и са използвали това място за лагеруване по време на лов.

— Много добре знаеш, че това не е така, Хайрам. Не разполагаме с нито едно доказателство, че мястото е било населено след четвърти век от Новата ера.

Гронквист изгледа Лили укорително.

— Ти никога не отстъпваш, а? Та на монетата няма дори дата.

— Майк Греъм е експерт по древни монети. Една от неговите специалности е да определя възрастта на обекти край Средиземно море. Може би той ще успее да ни каже нещо повече за нея.

— Нищо няма да ни струва, ако го помолим за преценка — съгласи се Гронквист. — Ела. Майк ще я разгледа, докато пийнем коняка.

Лили надяна дебелите си, подплатени с кожа ръкавици, оправи качулката на парката и загаси фенера. Гронквист включи джобно фенерче, отвори вратата и й направи път да мине. Тя излезе навън, във вкочаняващия студ. Вятърът стенеше като призрак в гробище. Студеният въздух щипеше бузите й и тя потръпна — реакция, която винаги като че ли я сварваше неподготвена, при все че трябваше отдавна да е свикнала.

Хвана здраво въжето, което водеше към жилищното помещение и тръгна пипнешком зад масивната фигура на Гронквист, която й пазеше завет. Погледна нагоре. Небето беше безоблачно и звездите сякаш се сливаха в огромен килим от блещукащи диаманти, които осветяваха голите планински склонове на запад и леденото поле, което се спускаше по фиорда към морето на изток. Човек трудно би могъл да остане безразличен към странната красота на Арктика, реши Лили. Тя разбираше защо мъжете не можеха да устоят на нейната магия.

След тридесетметров преход в тъмнината те влязоха в изолиращия коридор на тяхната барака, изминаха още три метра и отвориха втората врата, която водеше в жилищното помещение. След отвратителния студ навън, на Лили й се стори, че влиза в пещ. Ароматът на кафе погали ноздрите й като парфюм. Тя веднага свали парката и ръкавиците си и си наля една чаша.

Сам Хоскинс, с дълга до раменете руса коса и също така руси и огромни, извити нагоре мустаци, се беше надвесил над чертожната дъска. Архитект от Ню Йорк, който беше влюбен в археологията, Хоскинс посвещаваше всяка година по два месеца от натоварената си програма на изпълнения с несгоди живот в археологически експедиции из целия свят. Той оказваше неоценима помощ, като изготвяше подробни чертежи и рисунки, които показваха как вероятно са изглеждали праисторическите селища преди хиляда и седемстотин години.

Другият член на екипа, светлокож мъж с оредяваща жълтеникавочервена коса, се беше изтегнал на походното легло и четеше някакъв роман джобен формат, с изръфани и подгънати по краищата страници. Лили не помнеше да е виждала Майк Греъм без приключенска книга в ръката, или подаваща се от джоба на сакото му. Един от водещите археолози практици в страната, Греъм беше изключително спокоен и приятен човек.

— Хей, Майк! — прогърмя гласът на Гронквист. — Я виж какво е изкопала Лили.

Той подхвърли монетата през стаята. Лили ахна от изненада, но Греъм сръчно я улови във въздуха и се вгледа в лицевата й страна.

След минута погледна към тях. В присвитите му очи се четеше съмнение.

— Опитвате се да ме преметнете.

Гронквист се разсмя от сърце.

— Същото казах и аз, когато я видях. Няма измама. Изкопала я от осми парцел.

Греъм измъкна изпод леглото си едно куфарче и извади от него лупа. Той нагласи монетата под оптичното стъкло и започна да я оглежда отвсякъде.

— Е, какво ще кажеш? — нетърпеливо попита Лили.

— Невероятно — промърмори очарован Греъм. — Златна милиаренсия. Около тринадесет грама и половина. Никога до сега не съм виждал такава. Срещат се много рядко. Някой колекционер вероятно би платил между шест и осем хиляди долара за нея.

— Чий е образът върху лицевата страна?

— Фигура в цял ръст на Теодосий Велики, император на Римската и Византийска империи. Това изображение се среща доста често по лицевите страни на монетите от онази епоха. Ако се вгледаш по-внимателно, ще различиш в краката му пленници, а в ръцете му глобус и лабарий.

— Лабарий?

— Да, флаг, на който са изписани гръцките букви ХР. Те образуват нещо като монограм, който означава „В името на Христа“. Използван за пръв път от император Константин след покръстването му. Наследниците му го възприели от него.

— Можеш ли да разчетеш надписа на гърба й? — попита Гронквист.

Очите на Греъм изглеждаха неестествено уголемени през лупата, докато изучаваше монетата.

— Има три думи. Първата прилича на TRIVMFATOR. Останалите две не мога да разчета. Те са почти напълно изтрити. В каталозите за колекционери сигурно е дадено описание и превод на латински. Ще трябва да почакам, докато се завърнем в цивилизацията, за да видя какво пише за тях.

— Можеш ли да определиш възрастта й?

Греъм се загледа замислено в тавана.

— Сечена е по време на царуването на Теодосий, което ако правилно си спомням, е било от 379 до 395 година от Новата ера.

Лили погледна към Гронквист.

— Попадна точно в десетката.

Той поклати глава.

— Немислимо е да се предполага, че ескимоси, живели през четвърти век, са поддържали контакти с Римската империя.

— Не можем напълно да изключим тази вероятност — продължи да упорства Лили.

— Разчуе ли се това, медиите ще вдигнат голяма шумотевица и ще започнат да правят какви ли не догадки — заяви Хоскинс, който за пръв път разглеждаше монетата.

Гронквист отпи глътка коняк.

— Антични монети са били откривани къде ли не. Но датата и източникът им рядко са били определяни с точност, която би задоволила археологическото братство.

— Може би — бавно каза Греъм. — Но аз бих дал моя „Мерцедес“ кабриолет, за да разбера как се е озовала тук.

В продължение на няколко минути всички гледаха безмълвно монетата, всеки потънал в собствените си мисли.

Най-сетне Гронквист наруши мълчанието.

— Изглежда единственото нещо, което със сигурност знаем, е, че сме изправени пред истинска загадка.

3

Малко преди полунощ мъжът, който се представяше за Дейл Лемке, започна предварително отработените си приготовления за напускане на реактивния пътнически самолет. Въздухът беше кристалночист и прозрачен. Над гладката тъмна ивица на морския хоризонт като петно с неясни очертания се издигаше Исландия. Малката островна страна ясно се открояваше в мрака, осветена от бледите, призрачно зеленикави лъчи на Северното сияние.

Той беше забравил за труповете около себе си. Беше привикнал към миризмата на кръв и от нея вече не му се гадеше. Смъртта и кървавите съсиреци бяха неразделна част от неговата работа. Гледаше на обезобразените тела с безразличието на патолог или на някой квартален касапин.

Самозванецът се отнасяше съвсем безпристрастно към убийствата. За него броят на мъртъвците беше просто сбор от цифри. Плащаха му добре; той беше наемник, но също така и религиозен фанатик, който убиваше в името на една кауза. Странно, единственото нещо в работата му, което го дразнеше, беше, че го наричаха наемен убиец или терорист. Ненавиждаше тези думи. Те носеха някаква политическа окраска, а той изпитваше силна неприязън към политиците.

Беше човек с хиляди самоличност, перфекционист, който се отнасяше с презрение към безразборната стрелба по тълпите или недодяланите взривни устройства, поставени в автомобили. Смяташе, че това са играчки за недорасли глупаци. Неговите методи бяха много по-изкусни. Той никога не се осланяше на случайността. Често за следователите по света беше трудно да различат неговите успешни акции от обикновени нещастни случаи.

Смъртта на Хала Камил беше нещо повече от обикновена задача. За него това беше въпрос на дълг. Беше усъвършенствал внимателно разработения си план в продължение на пет месеца, последвани от търпеливо изчакване да настъпи удобен момент за изпълнението му.

Жалко, мислеше си той. Камил беше красива жена. Но тя представляваше заплаха и трябваше да бъде ликвидирана.

Той плавно намали газта и леко придвижи напред щурвала, като започна постепенно да снижава самолета. За всеки друг, с изключение на някой пилот, лекият спад на скоростта и височината беше недоловим.

Екипът, който обслужваше пътническия салон, не му беше създал никакво безпокойство. В този момент повечето от пътниците вече бяха задрямали, опитвайки се безуспешно да заспят — нещо, което трудно им се удаваше по време на дългите самолетни полети.

Той за пореден път провери курса и разгледа падащите показания на бордовия компютър, който беше препрограмирал така, че да показва времето и разстоянието до района, в който смяташе да се спусне.

След петнадесет минути самолетът прелетя над необитаваната част на южното крайбрежие на Исландия и се насочи към вътрешността на страната. Пейзажът долу представляваше смесица от сиви скали и бял сняг. Той свали задкрилките и намали скоростта на боинга, който сега вече летеше с триста петдесет и два километра в час.

Убиецът превключи автопилота на нова радиочестота, излъчвана от маяк, разположен върху склона на Хофсйокул — ледник в центъра на острова, висок хиляда седемстотин тридесет и седем метра. След това зададе височината така, че самолетът да се блъсне в него на сто и петдесет метра под върха му.

Той започна методично да разбива и поврежда комуникационната апаратура и индикаторите за посока. Освен това започна да изхвърля гориво, като мярка за двойно подсигуряване в случай, че нещо непредвидено наруши изпълнението на неговия грижливо замислен план.

Оставаха още осем минути.

Той се спусна в адската дупка през капака на пода. Вече беше обул чифт произведени във Франция обуща с дебели, еластични подметки, предназначени за въздушни десантчици. Припряно извади от сака парашутистки комбинезон и го навлече. В чантата не беше останало място за шлем и той надяна скиорска маска и вълнена шапка. След това дойде ред на чифт ръкавици, очила и висотомер, който пристегна с каишка на китката си.

Той закопча коланите на парашута и провери дали ремъците са удобно нагласени. Екипировката се намираше на гърба му. Резервният парашут беше разположен между раменете му, а главният — отзад на кръста. Щеше да използва купол с обтекаема правоъгълна форма, който се отваряше на по-голяма височина.

Той погледна към циферблата на часовника си. Една минута и двадесет секунди. Отвори аварийния люк и в адската дупка нахлу силна въздушна струя. Проследи стрелката на секундарника и започна предстартовото отброяване.

Когато стигна до нула, той скочи през тесния отвор с краката напред и с лице по посока на полета. Въздушният поток връхлетя върху му с мразовитата мощ на лавина и го остави без дъх. Самолетът профуча край него с оглушителен рев. За един кратък миг той усети топлината от ауспуха на турбореактивния двигател, след това изостана далеч назад и започна да пада.

С лице обърнато надолу, извил тяло, с леко присвити колене и протегнати напред ръце, Лемке впери поглед под себе си. На земята не се виждаха никакви светлини.

Той предположи най-лошото — че неговите хора не са успели да стигнат на определеното място за среща. Без обозначена зона за приземяване нямаше да бъде в състояние да определи отклонението, дължащо се на вятъра и посоката на падане. Би могъл да се приземи на километри оттук или още по-лошо — да падне сред назъбените ледове и да се нарани тежко — в този случай никога не биха успели да го открият навреме.

За десет секунди беше изминал почти триста и шестдесет метра. Стрелката на фосфоресциращия циферблат на висотомера започна да навлиза в червения сектор. Не можеше да чака повече. Освободи изтеглящото парашутче и го пусна по вятъра. То увисна неподвижно в небето и изтегли главния купол.

С облекчение чу как парашутът се отвори със силно плющене. Той увисна под него прав. Извади ръчното си фенерче и насочи тесния лъч нагоре. Куполът се беше разтворил над главата му.

Изведнъж на около километър и половина вдясно от него се появи кръг от мигащи светлини. После някой изстреля сигнална ракета и тя увисна за няколко секунди във въздуха — време, достатъчно да определи посоката и скоростта на вятъра. Той придърпа дясната командна връв и започна плавно да се носи към светлините.

Във въздуха избухна още една сигнална ракета. Вятърът остана постоянен и не се промени дори когато започна да приближава земята. Вече ясно различаваше хората от своя екип. Те бяха разположили още една редица от светлини, която водеше към осветения преди това кръг. Той започна да маневрира с помощта на командните върви и направи сто и осемдесет градусов вираж по вятъра.

Лемке се приготви да се спусне на земята. Хората му бяха избрали мястото добре. Пръстите на краката му докоснаха меката почва на тундрата и той извърши образцово приземяване в изправено положение в центъра на кръга.

Без да каже дума, Лемке разкопча коланите на парашута и излезе извън ярко осветения кръг. Погледна към небето.

Самолетът с нищо неподозиращия екипаж и пътници на борда продължаваше да лети към ледника, който постепенно се извисяваше в тъмнината и скъсяваше разстоянието между леда и метала.

Той остана да наблюдава, докато слабият шум от двигателите съвсем отмря, а мигащите навигационни светлини се стопиха в тъмнината на нощта.

4

В бордната кухня една от стюардесите наклони глава и се заслуша.

— Какъв е този странен шум, който идва от пилотската кабина? — попита тя.

Гари Рубин, главният стюард, излезе на пътеката между седалките и се обърна с лице към носа на самолета. Непрекъснатото, приглушено бучене, което чу, му заприлича на звука от нахлуваща някъде в далечината вода.

Десет секунди след като самозванецът напусна самолета часовниковият механизъм на задвижващото устройство задейства хидравличното рамо, люкът в адската дупка се затвори и странният шум изчезна.

— Спря — каза той. — Вече не го чувам.

— Какво мислиш, че беше това?

— Не знам. Никога не съм чувал такова нещо. За миг си помислих, че може би херметичността на самолета е нарушена.

В този момент светна лампичка за повикване от пътник и като приглади назад русата си коса, стюардесата се отправи към пътническия салон.

— Няма да е зле да попиташ командира какво става — подхвърли тя през рамо.

Рубин се поколеба, като си спомни нареждането на Лемке да не безпокои екипажа, освен ако не става дума за нещо важно. Реши, че щеше да бъде по-добре да прояви предпазливост сега, отколкото после да съжалява. Трябваше да мисли преди всичко за безопасността на пътниците. Той вдигна слушалката на интеркома до ухото си и натисна бутона за повикване на пилотската кабина.

— Командире, тук е главният стюард. Току-що чухме някакъв необичаен шум, който идваше от предната част на самолета. Някакъв проблем ли има?

Не получи никакъв отговор.

Опита да се свърже още три пъти, но слушалката остана безмълвна. Остана така още няколко минути, без да знае какво да прави, като се чудеше защо пилотската кабина не отговаря. За дванадесет години работа на самолети това му се случваше за първи път.

Той все още се опитваше да намери отговор на тази загадка, когато стюардесата се втурна при него и каза нещо. От начало не й обърна внимание, но настойчивостта в тона й го накара да се заслуша.

— Какво… какво каза?

— Летим над суша.

— Суша?

— Точно под нас — каза тя, а в очите й се четеше объркване. — Един от пътниците ми обърна внимание на това.

Рубин недоверчиво поклати глава.

— Невъзможно. Трябва да сме над океана. Вероятно е видял светлини от риболовни кораби. Командирът спомена, че можем да ги забележим, когато се снижим, за да извършим метеорологичното проучване.

— Виж сам — умолително каза тя. — Приближаваме много бързо към земята. Мисля, че се приземяваме.

Той пристъпи към илюминатора на кухнята и погледна надолу. Вместо тъмните води на Атлантика там се мержелееше нещо бяло. На не повече от двеста и четиридесет метра под самолета се простираше огромно ледено поле. То беше толкова близо, че ледените кристалчета отразяваха кратките припламвания на навигационните светлини. Той се вцепени. Не можеше да разбере какво става и с всички сили се опитваше да си обясни това, за което очите му казваха, че е истина.

Ако това беше аварийно кацане, защо командирът не беше предупредил екипа, който обслужваше пътническия салон? Светлинните надписи „Затегнете коланите“ и „Пушенето забранено“ не бяха включени.

Повечето пътници, служители на ООН, бяха будни. Те четяха или бяха увлечени в разговор. Само Хала Камил спеше дълбоко. Няколко представители на Мексико, които се връщаха от икономическа мисия в седалището на Световната банка, се бяха скупчили около една маса в задната част на салона. Директорът, който оглавяваше отдела за чуждестранно финансиране — Мигел Салазар — говореше нещо полугласно. Тонът му беше мрачен и унил. Около масата витаеше атмосфера на поражение. Мексико беше претърпяло катастрофален икономически срив и се намираше в състояние на технически банкрут, а отникъде не можеше да очаква парична помощ.

Страх обзе Рубин и думите сами излетяха от устата му:

— Какво, по дяволите, става?

Стюардесата беше не по-малко уплашена от него. Лицето й пребледня, а очите й се разшириха.

— Не трябва ли да започнем аварийните процедури?

— Не тревожи пътниците. Поне засега. Нека първо се посъветвам с командира.

— Имаме ли време?

— Не знам.

Като се опитваше да надвие страха си, Рубин се запъти бързо, почти подтичвайки, към пилотската кабина, мъчейки се да отклони вниманието на пътниците от забързаната си походка с престорена отегчена прозявка. Той дръпна след себе си завесата, която отделяше коридора за качване от пътническия салон. След това опита да отвори вратата. Тя беше заключена.

Трескаво почука с ръка по вратата. Отвътре никой не отговори. Той се втренчи онемял в тънката преграда, която препречваше пътя към пилотската кабина. Умът му не можеше да повярва на това, което ставаше. И тогава в пристъп на отчаяние, той замахна с крак и ритна вратата.

Тънкият дървен панел беше направен да се отваря навън, но ударът го разби върху вътрешната преграда. Рубин прекрачи прага и обходи с поглед тясната кабина.

Неверие, объркване, страх, ужас — тези чувства се вихреха в съзнанието му като отприщена през разкъсан бент водна лавина.

Хартли се беше свлякъл върху таблото пред себе си, Осуалд беше проснат по гръб на пода, вперил невиждащи очи в тавана на кабината. Лемке беше изчезнал.

Рубин се препъна в тялото на Осуалд, приведе се над креслото на пилота и обхванат от ужас се взря през стъклото пред себе си.

Пред носа на самолета, на по-малко от петнадесет километра, се издигаше високият връх на ледника Хофсйокул. Мъждивата светлина на северното сияние открояваше огромната ледена маса и оцветяваше неравната й повърхност в призрачни сиви и зелени оттенъци.

Тласкан от отчаяние и паника, стюардът се хвърли в креслото на пилота и като стисна с всички сили щурвала, го дръпна към себе си.

Не се случи нищо.

Щурвалът изобщо не поддаде и все пак, за негово учудване, висотомерът показа бавно, но равномерно увеличаване на височината. Той го дръпна отново, този път по-силно. Щурвалът леко се отмести. Рубин беше поразен от неотслабващото съпротивление.

Нямаше време да разсъждава трезво. Беше твърде неопитен, за да си даде сметка, че се опитва да изключи автоматичния пилот с груба сила, когато за това беше нужен съвсем лек натиск.

Прозрачният студен въздух правеше ледника да изглежда толкова близо, та имаше чувството, че би могъл да го докосне, ако протегне ръка. Придвижи ръчката за газ напред и отново дръпна щурвала към себе си. Той поддаде тромаво като колелото на бързодвижещ се автомобил, загубило кормилно управление, и се плъзна назад.

Мъчително бавно носът на боинга се повдигна нагоре и той профуча на по-малко от 30 метра от ледения връх.

Долу на ледника мъжът, който беше убил истинския пилот на полет 106 — Дейл Лемке — в Лондон и беше заел неговото място, се взираше в далечината през бинокъл за нощно виждане. Северното сияние беше избледняло, но неравният силует на Хофсйокул все още се открояваше на фона на небето.

Тишината беше изпълнена с очакване. Единствените звуци долитаха от двамата му помощници, които товареха сигналните лампи и маяка на един хеликоптер.

Очите на Сюлейман Азис Амар привикнаха с тъмнината и той можеше да различи назъбените скали, които прорязваха стената на ледената маса.

Амар стоеше неподвижен като статуя, броейки секундите в очакване да избухне малката огнена точица, която щеше да бележи мястото на катастрофата на полет 106.

Но далечното огнено кълбо така и не се появи.

Най-после Амар свали бинокъла и въздъхна. Над ледника цареше студена и безучастна тишина. Той смъкна от главата си сивата перука. После събу изработените по специална поръчка боти и извади от тях десетсантиметровите подложки. Едва сега усети присъствието на своя предан помощник и приятел Ибн Телмук, който беше застанал до него.

— Добре си се дегизирал, Сюлейман. Не бих те познал — каза Ибн, мургав мъж с гъста и къдрава, черна като абанос коса.

— Натоварихте ли оборудването? — попита Амар.

— Всичко е прибрано. Успя ли да изпълниш задачата?

— Малка грешка в изчисленията. Самолетът успя някак си да прелети над хребета. Аллах е отредил на мис Камил още няколко минути живот.

— Ахмад Язид няма да остане доволен.

— Камил ще умре, както е планирано — уверено заяви Амар. — Погрижил съм се за всичко.

— Самолетът все още продължава да лети.

— Дори и Аллах не може да го задържи безкрайно дълго във въздуха.

— Ти се провали — обади се нов глас.

Амар се обърна и изгледа вечно намръщения Мухамад Исмаил. Кръглото лице на египтянина представляваше странна смесица от злоба и детинска наивност. Малките му блестящи черни очи гледаха злостно над гъстите мустаци, но им липсваше силата да пронизват събеседника. Безсмислено перчене, показна твърдост, единственото, за което го биваше, беше да натиска спусъка.

Амар нямаше думата, когато Исмаил бе определен да работи с него. Този молла от никому неизвестно селце му беше натрапен от Ахмад Язид. Водачът на ислямистите скъпеше доверието си и удостояваше с него само онези, за които смяташе, че имат висок боен дух и се придържат към традициите, налагани от вековните догми на исляма. За Язид непоколебимите религиозни убеждения значеха повече от способностите и професионализма.

Амар заявяваше открито, че изповядва истинската вяра, но Язид се отнасяше недоверчиво към него. Навикът на убиеца да говори на ислямските водачи като на равни нему смъртни дразнеше Язид. Той настояваше Амар да изпълнява смъртоносните си мисии под зоркото око на Исмаил.

Амар беше приел своя цербер безропотно. Той владееше майсторски изкуството на заблудата. Бързо успя да сведе ролята на Исмаил до тази на един наивник, когото използваше, за да получава от него информация за свои цели.

Но глупостта на арабите беше източник на постоянно раздразнение за Амар. За тях безпристрастното, аналитично мислене беше нещо свръх техните възможности. Той поклати уморено глава и се зае да обяснява на Исмаил.

— Възможно е да се случат неща, които не зависят от нас — възходящо въздушно течение, повреда в автоматичния пилот или висотомерите, внезапна промяна на посоката на вятъра. Стотици най-различни променливи, които биха отклонили самолета от сблъсъка с върха. Но аз съм взел предвид всички вероятности. Задал съм на автоматичния пилот курс към полюса. Самолетът може да остане във въздуха не повече от деветдесет минути.

— А ако труповете в пилотската кабина бъдат открити и някой от пътниците може да пилотира самолет? — продължаваше да упорства Исмаил.

— Досиетата на всички пътуващи със самолета бяха внимателно проучени. В нито едно не се посочваше, че са налице умения за управление на самолет. Освен това аз разбих всички навигационни прибори и радио съоръжения. Всички опити самолетът да бъде управляван ще се окажат безуспешни. Липсва компас, няма ориентири за посока. Хала Камил и нейните приятелчета от ООН ще изчезнат завинаги в студените води на Арктическо море.

— И няма никаква надежда да оцелеят? — попита Исмаил.

— Никаква — отговори Амар, без да се поколебае. — Абсолютно никаква.

5

Дърк Пит се отпусна във въртящия стол и протегна крака, докато метър осемдесет и осем сантиметровото му тяло зае почти хоризонтално положение. След това се прозя и прокара ръце през гъстата си и къдрава черна коса.

Пит беше жилест мъж със стегнати мускули, в отлична физическа форма за човек, който не пробягва по десет мили всеки ден и не смята изтощителните усилия и пролятата пот по време на тренировки по културизъм за божествено ободрително питие срещу старостта. Кожата на лицето му беше загоряла и обветрена като на човек, свикнал да прекарва времето си на открито и който предпочита слънчевата светлина пред флуоресцентното осветление на някоя канцелария. Неговите тъмнозелени, с мек блясък очи излъчваха странна смесица от топлота и жестокост, а устните му изглеждаха вечно разтегнати от дружелюбна усмивка.

Той беше представителен мъж, който се чувстваше съвсем естествено сред богатите и силните на деня, но предпочиташе компанията на мъже и жени, които изпразваха до дъно чашите си с неразредено питие и не се бояха да изцапат ръцете си.

Възпитаник на Военновъздушната академия, той фигурираше в списъка на действащите офицери с чин майор, въпреки че от почти шест години беше придаден към Националната агенция за подводни и морски изследвания (НЮМА), където изпълняваше длъжността директор „Специални проекти“.

Заедно с Ал Джордино, неговия най-близък приятел от детинство, той беше плавал и преживявал приключения във всички морета, на повърхността им и в техните дълбини, като за тези шест години беше имал повече бурни преживявания, отколкото някои хора биха имали и за десет живота. Той беше открил изчезналия експрес „Манхатън лимитид“, след като преплува подземна пещера в Ню Йорк, беше извадил от дъното на река Сейнт Лорънс океанския пътнически кораб „Емприс ъв Айрланд“, с хиляда души на борда. Беше търсил и открил атомната подводница Старбък насред Тихия океан, беше намерил гроба на кораба призрак „Циклопи“ на дъното на Карибско море. Най-сетне, той беше вдигнал от морските дълбини „Титаник“.

Джордино често си мислеше, че Пит е човек, тласкан от стремеж да преоткрие миналото, но който се беше родил с осемдесет години закъснение.

— Сигурно ще искаш да погледнеш това — каза Джордино от другия край на стаята.

Пит извърна поглед от цветен видеомонитор, на който се виждаше изглед от морския пейзаж на сто метра под корпуса на изследователския кораб ледоразбивач „Поулър Иксплорър“. Той беше мощен нов морски съд, построен специално за плаване през покрити с ледове води. Масивната, подобна на кутия надстройка, която се извисяваше над корпуса, приличаше на пететажна административна сграда, а огромният му нос, тласкан от двигатели с мощност осемдесет хиляди конски сили, можеше да проправи път през лед с дебелина метър и половина.

Пит опря крака си на един плот, сви коляното си и се изтласка. Движението беше усъвършенствано с многоседмични упражнения и съобразено с лекото поклащане на кораба за получаване на инерция. Той се завъртя на седалката на сто и осемдесет градуса, докато колелцата на стола изминаваха трите метра по наклонения под на отсека за електронна апаратура.

— Изглежда приближаваме някакъв кратер.

Ал Джордино седеше на командния пулт и внимателно изучаваше изображението върху сонарното регистриращо устройство с широкообхватен скенер на Клайн. Нисък, с ръст малко повече от сто шестдесет и два сантиметра по чорапи, обути върху крака четиридесет и седми номер, с широки, мускулести рамене, които му придаваха V-образна форма, той изглеждаше така, като че ли беше сглобен от резервни части за булдозер. Косата му беше тъмна и къдрава — наследство от италианските му предци и ако вържеше около врата си кърпа и сложеше на ухото си обица, би могъл с успех да си вади хляба и като латернаджия. Спокоен, стабилен, човек, на който винаги можеше да се разчита, Джордино беше застрахователната полица на Пит срещу закона на Мърфи.

Той остана все така съсредоточен, докато Пит, протегнал крака като амортисьори, рязко спря пред пулта до него.

Пит разгледа увеличеното от компютъра сонарно изображение. В това време ръбът на кратера бавно се издигна, докато достигна връхната си точка, а после рязко се спусна към вътрешността му.

— Бързо се спуска — каза Джордино.

Пит погледна към ехолота.

— От сто и четиридесет на сто и осемдесет метра.

— Почти без наклон към външния ръб.

— Двеста и продължава да се спуска.

— Странно образувание за вулкан — каза Джордино. — Няма следи от скална лава.

Вратата се отвори и в отсека надникна висок мъж с червендалесто лице и гъста, започнала да посивява кестенява коса, която напираше да се измъкне изпод бейзболната шапка, килната към тила му.

— Хей, вие, нощни птици, да ви се пийва или похапва нещо?

— Сандвич с фъстъчено масло и чаша кафе ще ми дойдат добре — отвърна Пит, без да се обърне. — Изравнява се на двеста и двадесет метра.

— Една-две понички и малко мляко — отговори Джордино.

Капитан трети ранг Байрън Найт, шкипер на изследователския кораб, кимна. Освен Пит и Джордино, той беше единственият човек, който имаше достъп до отсека с електронна апаратура. За останалите офицери и екипажа влизането тук беше забранено.

— Ще се обадя в камбуза да изпълнят поръчките ви.

— Ти си прекрасно човешко създание, Байрон — заяви Пит с иронична усмивка. — Пет пари не давам какво мисли останалата част от флота за теб.

— Да си опитвал някога фъстъчено масло с арсеник? — подхвърли Найт през рамо.

Джордино съсредоточено наблюдаваше дъгата на образуванието, която се разгръщаше и разширяваше.

— Почти два километра в диаметър.

— Вътрешността представлява гладък утаечен слой — каза Пит. — Дъното не е напукано.

— Трябва да е бил огромен вулкан.

— Не вулкан.

Джордино се обърна към Пит. В очите му се четеше любопитство.

— Как по друг начин ще наречеш такава подводна вдлъбнатина?

— Ами, ако се е образувала в резултат на удар от падащ метеор?

По лицето на Джордино се изписа скептично изражение.

— Кратер от метеор с такава дълбочина на морското дъно?

— Вероятно е паднал преди хиляди, а може би милиони години, във време, когато нивото на морето е било по-ниско.

— Какво те наведе на тази мисъл?

— Три неща — обясни Пит. — Първо, имаме ясно изразен ръб, като външният склон е съвсем леко изпъкнал. Второ, устройството за определяне профила на дъното показва напречно сечение с формата на купа. И трето — той спря и посочи към един писец, който трескаво сновеше върху ролка милиметрова хартия, — магнитометърът ще се побърка. Там долу има достатъчно желязо за построяването на цяла бойна флотилия.

Внезапно Джордино застина.

— Открихме обект!

— Къде?

— На двеста метра от десния борд. Сигналът е доста слаб. Предметът е частично засенчен от геоложкия строеж.

Пит грабна телефона и позвъни в командния мостик.

— Появи се неизправност в оборудването. Продължете по същия курс до края на отсечката. Ако успеем да отстраним повредата навреме, обърнете и се върнете по същия път.

Сонарното изображение, което се появи в началото, изглеждаше като кафяво петно на фона на по-светлия геоложки строеж на стената на кратера. После то се плъзна край отвора за наблюдение на широкообхватния скенер и изчезна в компютъра, който изчисти и уголеми детайла. Обработеното изображение се появи върху голям, специален цветен видеомонитор с висока разделителна способност. Петното беше придобило ясно очертана форма.

С помощта на джойстик, Пит придвижи координатния кръст върху центъра на изображението и натисна един бутон, за да го уголеми.

Компютърът забръмча и след няколко секунди на екрана се появи ново, уголемено и много по-подробно изображение.

Около обекта автоматично се появи правоъгълна рамка, която показваше размерите му. В същото време друга машина откопира цветното изображение върху лист гланцова хартия.

В отсека се втурна капитан трети ранг Найт. След дългите, еднообразни дни, в които корабът плаваше напред-назад, като че ли косеше някаква огромна морава, след безкрайните часове взиране във видеомонитора и показанията на широкообхватния скенер, той изглеждаше развълнуван и по всяка бръчица на лицето му беше изписано очакване.

— Предадоха ми вашето съобщение за неизправността. Открихте ли обект?

Нито Пит, нита Джордино му отговориха. Те се усмихваха като златотърсачи, попаднали на основната жила. Найт, който беше вперил поглед в тях, изведнъж разбра всичко.

— Боже господи! — изломоти той. — Открихме я, наистина я открихме?

— Скрита сред морския пейзаж — отвърна Пит, като сочеше към монитора, докато подаваше снимката на Найт. — Идеално изображение на съветска подводница от клас „Алфа“.

Найт като хипнотизиран впери поглед в двете сонарни изображения.

— Руснаците преровиха целия този участък от морето. Не е за вярване, че не са успели да я открият.

— Лесно би могла да бъде пропусната — каза Пит. — Но времето, когато са търсили, ледената обвивка е била по-дебела. Не са могли да се движат в права линия. Вероятно са заобиколили покрай отсрещната страна на склона и сонарите са показали сянка там, където подводницата е лежала. Освен това необичайно голямата концентрация на желязо под кратера сигурно е размила контурите на магнитния профил.

— Хората от нашето разузнаване ще подскочат до тавана от радост, когато видят това.

— Не и ако червените се досетят — каза Джордино. — Те едва ли ще стоят със скръстени ръце и ще гледат как пред очите им се повтаря историята от седемдесет и пета година, когато отмъкнахме тяхната подводница от клас „Голф“ с „Глоумър Иксплорър“.

— Искаш да кажеш, че те не са повярвали на твърденията ни, че провеждаме геоложко проучване на морското дъно? — попита доста язвително Пит.

Джордино раздразнено изгледа Пит.

— Разузнаването е нещо доста особено — каза той. — Екипажът от другата страна на преградите няма представа какво сме намислили, но съветските агенти във Вашингтон надушиха за нашата мисия още преди седмици. Единствената причина, поради която не се намесиха, е, че апаратурата ни за подводни изследвания е по-добра и искат сами да ги отведем до тяхната подводница.

— Трудно ще бъде да ги заблудим — съгласи се Найт. — Два техни траулера ни следват по петите от момента, в който напуснахме пристанището.

— Както и спътниците им за наблюдение — добави Джордино.

Пит каза:

— Ето защо помолих хората в командния мостик да довършат тази отсечка, преди да се върнем, за да я огледаме по-отблизо.

— Добра идея, но руснаците ще забележат, че се връщаме обратно.

— Без съмнение, само че щом минем над подводницата, ще продължим и ще обърнем по следващата отсечка, като си даваме вид, че си вършим работата както и преди. После ще се свържа по радиото с нашите инженери във Вашингтон и ще се оплача, че имаме проблеми с оборудването. Ще помоля да ми дадат указания за отстраняването им. На всеки няколко мили ще се връщаме по отсечката, за да подсилим това впечатление.

Джордино погледна към Найт.

— Може и да се хванат. Ще изглежда съвсем правдоподобно.

Найт обмисли предложението.

— Добре, няма да се задържаме. Ще огледаме обекта за последен път. След това ще продължим, сякаш нищо не сме открили.

— А когато приключим с този район — каза Пит — ще се преместим в нов, на около тридесет мили оттук и ще се престорим, че сме открили нещо.

— Уместно допълнение — каза одобрително Джордино. — Така ще отклоним вниманието им от истинското местонахождение на подводницата.

Найт се усмихна мрачно.

— Звучи добре като замисъл. Да се захващаме за работа.

Корабът се разклати и палубата се наклони леко надясно, когато кормчията започна да го обръща. Далеч зад кърмата, като опърничаво куче, вързано на дълъг ремък, потопяемият апарат робот „Шерлок“ автоматично пренастрои на фокус двете си кинокамери и фотоапарата за единични снимки, като не спираше да излъчва сонарни вълни. Наречен, както по всичко личеше, от своя конструктор на името на измисления детектив, „Шерлок“ даваше възможност за наблюдение на особеностите на морското дъно в подробности, недостъпни досега за човешкото око.

Минутите бавно се нижеха една след друга, като часове, докато най-после върхът на кратера започна да се плъзга по екрана на широкообхватния скенер. „Поулър Иксплорър“ теглеше „Шерлок“ покрай стръмния вътрешен склон на кратера. Три чифта очи бяха приковани в записващото устройство на скенера.

— Ето я — каза Джордино с леко пресекващ от вълнение глас.

Съветската подводница заемаше почти изцяло лявата част на сонарното изображение. Тя беше полегнала под остър ъгъл, с кърма, насочена към центъра на кратера, а носът й сочеше към ръба му. Корпусът й беше цял, за разлика от тези на американските подводници „Трешър“ и „Скорпион“, които вследствие на имплозия се бяха разбили на стотици парчета при потъването си през шестдесетте години. Лекият крен на десния борд беше не повече от два-три градуса. От изчезването й бяха изминали десет месеца, но студените арктически води бяха предпазили външните й части от полепването на морски организми и появата на корозия.

— Несъмнено клас „Алфа“ — заяви Найт. — С атомни реактори, корпус от титан, неподатлив на намагнетизиране и корозия в солена вода, използвана е най-новата технология за безшумна работа на гребния винт. Това са най-бързите подводници, които се спускат на най-голяма дълбочина и в съветския, и в американския флот.

Изоставането по време между показанието на сонара и видеокартината беше около тридесет секунди. Те като че ли наблюдаваха тенис мач. Главите им едновременно се извръщаха от сонара и вперваха съсредоточени погледи в телевизионните монитори.

Гладките контури на подводницата изплуваха пред погледите им под светлината на прожекторите на камерите, която им придаваше призрачен синьо-сивкав оттенък. За американците беше трудно да повярват, че руският съд се беше превърнал в гробница, в която почиваха над сто и петдесет човека. Той приличаше на детска играчка, полегнала на дъното на някоя локва.

— Има ли данни за необичайна радиоактивност? — попита Найт.

— Съвсем леко повишена — отвърна Джордино. — Вероятно от реактора на подводницата.

— Няма пробив на обшивката — заключи Пит.

— Не, ако се съди по показанията.

Найт погледна към мониторите и започна да прави предварителна оценка на пораженията.

— Носът е повреден. Дясното хоризонтално кормило е откъснато. Дълга около двадесет метра вдлъбнатина от дясната страна на дъното.

— Доста дълбока, ако съдя по това как изглежда — отбеляза Пит. — Проникнала е през въздушните камери във вътрешния непроницаем корпус. Сигурно се е ударила в отсрещния ръб на кратера, който е причинил повреди във вътрешността й. Не е трудно човек да си представи как екипажът се е опитал да я издигне на повърхността, докато се е движела през центъра на кратера. Но е поела повече вода, отколкото е можела да изхвърли и е започнала да потъва, докато най-накрая се е ударила в средата на склона от тази страна.

За момент в отсека настъпи тишина. „Шерлок“ подмина подводницата, която бавно излезе от обхвата на камерите. Те продължиха да наблюдават мониторите, докато неравният контур на морското дъно се плъзгаше край тях, опитвайки се на ум да си представят ужасната смърт, покосила хората, които бяха плавали във враждебните глъбини на морето.

Близо половин минута никой не проговори, дишането им едва се чуваше. После бавно се отърсиха от кошмарните мисли, които ги бяха налегнали и извърнаха погледи от мониторите. Ледът се пропука. Те започнаха да се отпускат и да се смеят непринудено и възторжено като посетителите в някоя кръчма, които се радват на победния гол на местния тим.

Пит и Джордино можеха да си отдъхнат и да побездействат през останалата част от пътуването. Тяхното участие в проекта по издирването беше приключило. Те бяха успели да открият игла в купа сено. После лицето на Пит бавно придоби сериозен вид и той впери невиждащ поглед в пространството.

Джордино познаваше тези признаци от дългогодишен опит. След успешното приключване на всеки проект Пит изпадаше в потиснато настроение. Предизвикателството вече го нямаше и неговият вечно търсещ ум бързо се насочваше към следващото.

— Свърши страхотна работа, Пит, и ти също, Ал — сърдечно каза Найт. — Вие, хората от НЮМА, добре знаете как да търсите. Това сигурно е най-забележителният успех на разузнаването ни от двадесет години насам.

— Не бързай да се радваш — каза Пит. — Трудното тепърва предстои. Няма да ни е лесно да измъкнем подводницата под носа на руснаците. Този път „Глоумър Иксплорър“ няма да го има. Нито пък спасителни кораби, които да се виждат на повърхността. Цялата операция ще трябва да се извърши под водата…

— Какво, по дяволите, е това? — Очите на Джордино отново бяха вперени в монитора. — Прилича на тумбеста кана.

— По-скоро на урна — потвърди Найт.

Пит се загледа в монитора. Лицето му беше замислено, зачервените му от умора очи напрегнати. Предметът стоеше изправен. От срещуположните страни на тънка шийка стърчаха две дръжки, които завършваха рязко в широко, овално тяло, което на свой ред се скосяваше към основата, зарита в утайката на дъното.

— Теракотена амфора — заяви най-сетне Пит.

— Мисля, че си прав — каза Найт. — Гърците и римляните са ги използвали, за да пренасят в тях вино и зехтин. Вадят ги навсякъде от дъното на Средиземно море.

— А какво прави тази в морето край Гренландия? — запита Джордино, без да отправя въпроса към точно определен човек. — Ето, там в ляво на екрана се вижда още една.

След това обективите на камерите уловиха група от три, последвани от още пет, наредени в неравна линия от югоизток към северозапад.

Найт се обърна към Пит.

— Ти си специалист по корабокрушенията. Как си обясняваш това?

Цели десет секунди минаха преди Пит да отговори. Когато най-накрая го стори, гласът му прозвуча глухо, като на човек, който говореше от съседния отсек.

— Мисля, че те водят към древно корабокрушение, мястото на което, според всички учебници по история, не би трябвало да е тук.

6

Рубин беше готов да продаде душата си, за да отхвърли този непосилен товар от плещите си, да свали хлъзгавите си от пот ръце от щурвала, да затвори очи и да приеме смъртта. Чувството му за дълг към екипажа на самолета и пътниците обаче не му позволяваше да стори това.

Никога, дори и в най-страшните си кошмари, той не се беше виждал в такова невероятно затруднение. Едно погрешно движение, малка грешка в преценката му и за петдесет души морските дълбини щяха да се превърнат в никому неизвестен гроб. Не е честно, крещеше отново и отново на ум той. Не е честно.

Навигационните уреди не функционираха. Комуникационното оборудване мълчеше. Нито един от пътниците не беше управлявал през живота си летателен апарат, дори и малък самолет. Той беше загубил всякаква ориентация и се чувстваше съвсем безпомощен. Необяснимо за него, стрелките на разходомерите за гориво трепкаха в сектора „Празно“. Умът му отказваше да възприеме целия този хаос.

Къде беше пилотът? Какво беше причинило смъртта на втория пилот и бордовия инженер? Кой стоеше зад тази чудовищна лудост? Главата му гъмжеше от въпроси, на които не беше в състояние да отговори.

Единствената утеха на Рубин беше, че не е сам. Заедно с него в пилотската кабина се намираше още един човек.

Едуардо Ибара, член на мексиканската делегация, беше служил някога като механик във военновъздушните сили на своята страна. Бяха изминали тридесет години, откакто за последен път беше работил с гаечен ключ по витлов самолет, но беше започнал да си припомня едно-друго от старите умения, докато седеше в креслото на втория пилот, поел управлението на ръчната газ и разчиташе показанията на приборите за Рубин.

Лицето на Ибара беше кръгло и загоряло, косата му гъста и черна, посребрена тук-там. Раздалечените му кафяви очи бяха безизразни. В своя костюм с жилетка той изглеждаше не на място в пилотската кабина. Беше странно, че по челото му не бяха избили капчици пот, нито пък беше разхлабил вратовръзката си или свалил сакото си.

Той посочи нагоре към небето, което се виждаше през прозореца.

— Доколкото мога да преценя по звездите, бих казал, че летим към Северния полюс.

— Ако питаш мен, летим на изток, над Русия — мрачно заяви Рубин. — Нямам ни най-малка представа за посоката.

— Това, което остана зад нас, беше остров.

— Как мислиш, дали не беше Гренландия?

Ибара поклати глава.

— През последните няколко часа летяхме над вода. Ако беше Гренландия, щяхме все още да се намираме над вечните ледове. Мисля, че прелетяхме над Исландия.

— Господи, от колко време летим на север?

— Никой не може да каже кога пилотът се е отклонил от курса Лондон-Ню Йорк.

Към болезненото объркване на Рубин се прибави ново опасение. Нещастията се трупаха едно след друго. От едно на хиляда шансът да оцелеят бързо се беше смалил на едно на милион.

— Ще се опитам да направя завой на деветдесет градуса на ляво.

— Нямаме друг избор — мрачно се съгласи Ибара.

— Ако се разбием на сушата, може някой да оцелее. А и за опитен пилот ще бъде почти невъзможно да извърши успешно приводняване в открито море на тъмно. Дори и ако по някакво чудо успеем да кацнем във водата без да се разбием, нито един човек, облечен в обикновени дрехи, не бе могъл да издържи повече от няколко минути в ледените води на морето.

— Може би вече е твърде късно. — Представителят на Мексико в ООН кимна към командното табло. Всички предупредителни лампички за гориво светеха на червено. — Боя се, че времето ни във въздуха е на привършване.

Рубин впери невярващ поглед в контролните прибори. Той нямаше откъде да знае, че боингът, който летеше със скорост триста и седемдесет километра в час на хиляда и петстотин метра височина, изразходваше същото количество гориво, както и ако летеше със скорост деветстотин двадесет и пет километра в час на десет хиляди и петстотин метра височина.

— Добре, ще се насочим на запад докато горивото свърши и самолетът падне.

Рубин изтри длани в крачолите на панталоните си и хвана щурвала. Откакто бяха прелетели над върха на ледника, той не беше поемал управлението на самолета. Пое дълбоко дъх и натисна бутона „Изключване на автопилота“, разположен върху щурвала. Не се чувстваше достатъчно уверен, за да вкара самолета във вираж с елероните, затова използва само вертикалното кормило, с което внимателно направи плавен завой. Щом носът се насочи направо, той почувства, че нещо не е наред.

— Оборотите на двигател номер четири падат — каза Ибара. Гласът му съвсем забележимо потрепваше. — Няма достатъчно гориво.

— Не трябва ли да го изключим, или да направим нещо?

— Не съм запознат с процедурата в такива случаи — глухо отвърна Ибара.

О, мили боже, помисли си на ум Рубин, един слепец води друг. Висотомерът беше започнал да показва постоянно спадане на височината. Скоростомерът също показваше, че скоростта намалява. Умът му беше толкова напрегнат, че Рубин не беше в състояние да мисли. Той се опитваше да задържи самолета във въздуха повече с воля, отколкото с пилотиране.

Освен това Рубин се мъчеше да се пребори с времето, тъй като разстоянието между самолета и морето бавно, но неумолимо намаляваше.

Изведнъж, без всякакво предупреждение, щурвалът в ръцете му започна да се движи все по-бавно и да вибрира.

— Губим скорост — извика Ибара. Най-сетне, на непроницаемото му лице се беше изписал страх. — Насочи носа надолу.

Рубин плавно придвижи щурвала напред, като ясно си даваше сметка, че по такъв начин ускорява неизбежното.

— Свали клапите, за да увеличим подемната сила — нареди той на Ибара.

— Свалям клапите — отговори Ибара, присвил устни.

— Това е — промълви Рубин. — Спускаме се.

Пред отворената врата на пилотската кабина беше застанала една от стюардесите и слушаше репликите, които си разменяха. В широко отворените й очи се четеше страх, лицето й беше бяло като лист хартия.

— Ще се разбием ли? — попита тя, почти шепнешком.

Рубин застина в креслото, твърде зает да се обърне.

— Да, дявол да го вземе! — изруга той. — Сложи си предпазния колан.

Тя се обърна и щеше без малко да падне, когато припряно се спусна към пътническия салон, за да предупреди останалите членове на екипажа и пътниците за най-лошото. Всички разбираха, че няма начин да се спасят от неизбежната гибел. За щастие, не настъпи паника, не се чуваха истерични викове. Дори молитвите се произнасяха тихо.

Ибара се извърна в креслото и погледна към пътеката между седалките. Камил се опитваше да успокои някакъв възрастен мъж, който трепереше неудържимо. По лицето й се четеше спокойствие и някакво странно задоволство. Тя наистина беше чудесна жена, помисли си Ибара. Жалко, че скоро от красотата й нямаше да остане и следа. Той въздъхна и отново се обърна към командното табло.

Висотомерът показваше, че летяха на височина по-малка от двеста метра. Ибара реши да рискува и увеличи заданията на ръчната газ за останалите три двигателя. Това беше безполезен жест, породен от отчаяние. Двигателите щяха да изразходят малкото останали литри гориво по-бързо и да спрат по-скоро. Но Ибара не разсъждаваше логически. Той не можеше просто да стои и да бездейства. Чувстваше, че трябва да предприеме нещо, един последен опит, породен от отчаяние, дори това да означаваше, че ще ускори собствената си смърт.

Пет мъчителни минути се изнизаха като една. Черните води на морето приближаваха, готови да погълнат самолета.

— Виждам светлини! — произнесе неочаквано Рубин. — Право пред нас.

Очите на Ибара мигновено светнаха и той погледна през прозореца.

— Кораб! — извика той. — Това е кораб!

Почти едновременно с неговия вик, самолетът профуча над „Поулър Иксплорър“, като премина на по-малко от десет метра над радиолокаторната му антена.

7

Екипажът на ледоразбивача беше предупреден за приближаването на самолета от показанията на радиолокатора. Мъжете, които се намираха в командния мостик, неволно се приведоха, когато боингът с фучащи като армия призраци отработени газове от форсираните двигатели, прелетя над главите им на запад, към брега на Гренландия.

Грохотът изпълни отсека за електронна апаратура и той се изпразни като езеро през разкъсан бент. Найт изскочи и се втурна към командния мостик, следван по петите от Пит и Джордино. Нито един от мъжете, които работеха в мостика, не се обърна, когато капитанът връхлетя през вратата. Всички бяха отправили погледи към отдалечаващия се самолет.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Найт вахтения офицер.

— Неидентифициран самолет, който насмалко щеше да се блъсне в кораба, капитане.

— Военен?

— Не, сър. Успях да зърна крилата отдолу, когато профуча над нас. Нямаше никакви опознавателни знаци.

— Разузнавателен самолет, може би.

— Съмнявам се. Всички илюминатори светеха.

— Пътнически самолет — предположи Джордино.

По лицето на Найт се изписа съмнение. Той изглеждаше леко раздразнен.

— Какво си мисли пилотът, та да излага на опасност кораба ми? И какво всъщност прави по тези места? Намираме се на стотици мили от трасетата за пътнически самолети.

— Губи височина — каза Пит, загледан в примигващите светлини, които се смаляваха на изток. — Бих казал, че се спуска.

— Господ да им е на помощ, ако кацнат в тази тъмнина в морето.

— Струва ми се странно, че не е включил прожекторите за кацане.

Вахтеният офицер кимна с глава в знак на съгласие.

— Наистина странно. Пилот, който е попаднал в беда, при всички положения ще започне да подава сигнал за бедствие. В радиозалата не са чули нито звук.

— Опитахте ли се да установите радиовръзка с него? — попита Найт.

— Веднага щом се появи на екрана на радиолокатора. Никакъв отговор.

Найт пристъпи към прозореца, взря се навън и започна замислено да потропва с пръсти. Това продължи не повече от четири секунди. После се обърна и погледна към вахтения офицер.

— Дръжте същия курс и продължете претърсването по райони.

Пит го изгледа.

— Разбирам решението ти, но не мога да кажа, че заслужава поздравления.

— Намирате се на кораб на Военноморските сили, мистър Пит — твърдо отсече Найт. — Ние не сме Брегова охрана. Нашата задача е по-важна.

— На борда на този самолет може би се намират жени и деца.

— Фактите не предвещават трагедия. Той все още е във въздуха. Ако „Поулър Иксплорър“ е единствената надежда за спасение в тази част на морето, защо няма сигнал за бедствие, защо не направи опит да сигнализира с прожекторите за кацане? Нищо не говори, че се готви за принудително приводняване. Вие сте летец, кажете ми защо пилотът не започна да кръжи над кораба, ако самолетът наистина е в беда?

— Може би се опитва да стигне до сушата?

— Моля да ме извините, капитане. Забравих да спомена, че клапите за кацане бяха спуснати.

— Това все още не е доказателство за предстояща катастрофа — продължи да упорства Найт.

— По дяволите състраданието, пълен напред — студено каза Пит. — Това не е война, капитане. Става дума за милосърдна мисия. Не искам да ми тежи на съвестта гибелта на сто човека само защото съм стоял със скръстени ръце. Флотът може да си позволи да изразходваме горивото, което ще е необходимо, за да проверим какво става.

Найт кимна с глава към празната картографска зала, като затвори вратата след Пит и Джордино, които влязоха.

— Трябва да се съобразяваме с нашата задача — продължи спокойно да настоява той. — Ако сега се отклоним от курса, руснаците ще се досетят, че сме открили тяхната подводница и ще се насочат към този район.

— Имаш право — съгласи се Пит. — Но все пак можеш да ни включиш в играта с Джордино.

— Слушам те.

— Ще използваме хеликоптера на НЮМА, който се намира на кърмовата палуба, а ти ще ни дадеш твоя медицински екип и няколко здравеняка. Ние ще поемем след самолета, а „Поулър Иксплорър“ ще продължи претърсването по отсечките.

— А наблюдението на руснаците? Какво ще ги помислят техните аналитици от разузнаването?

— Първо ще си помислят, че това не е случайно. Вероятно вече се опитват да направят някаква връзка. Но ако, не дай си боже, самолетът се разбие и се установи, че действително е пътнически, тогава поне ще имаш основателна причина да се отклониш от курса и да започнеш спасителна оперния. След това ще продължим търсенето по райони както досега и ще се опитаме да надхитрим руснаците, като разчитаме, че ще успеем да обърнем непредвиденото стечение на обстоятелствата в наша полза.

— А вашият полет с хеликоптера, те ще следят всяка ваша стъпка?

— Ал и аз ще използваме открита радиовръзка и непрекъснато ще докладваме как върви издирването на падналия загадъчен самолет. Това би трябвало да разсее подозренията им.

Найт впери поглед надолу, към нещо, което се намираше отвъд палубата. После въздъхна, повдигна глава и погледна към Пит.

— Губим време. Пригответе птичката за полет и започвайте да подгрявате двигателите. Аз ще се погрижа за медицинския екип и група доброволци.

Рубин не направи опит да кръжи над „Поулър Иксплорър“ поради почти несъществуващата височина и тъй като, за жалост, не умееше да пилотира самолет. Съществуваше реална възможност да блокира двигателите поради загуба на скорост и да потопи самолета в развълнуваното море.

Самата гледка на кораба беше разпалила плаха искрица надежда в пилотската кабина. Сега вече ги бяха забелязали и спасителите щяха да знаят къде да търсят оцелелите. Макар и малка, това все пак беше някаква утеха.

Тъмните води на морето изведнъж се превърнаха в дебела ледена покривка, която, увеличена от светлината на звездите, се въртеше главоломно под предното стъкло. Рубин имаше усещането, че се вози с шейна по нея. Когато до предстоящия удар оставаха броени секунди, той най-после се сети да нареди на Ибара да включи прожекторите за кацане.

Мексиканецът трескаво затърси с поглед по командното табло, откри обозначените превключватели и ги постави в положение „Включено“. Внезапно бликналият сноп светлина улови една изненадана полярна мечка, която изчезна някъде зад самолета. Те се носеха над гола, скована от лед равнина.

— Света Богородице — промълви Ибара. — Виждам хълмове в дясно. Успяхме да достигнем сушата.

Махалото на съдбата най-сетне се залюля в полза на Рубин. Хълмовете, които Ибара беше видял, се оказаха самотна планинска верига, която се простираше на стотици километри в двете посоки. По някакво чудо, Рубин беше успял да ги избегне и беше насочил губещия височина боинг към средата на фиорда Арденкапл. Самолетът летеше над тесния залив към морето под тях, между върховете на скалите, които се спускаха стръмно надолу. И отново съдбата беше извикала насрещен вятър, който даваше допълнителна подемна сила на самолета.

Струваше му се, че ледът е толкова близо, та би могъл да протегне ръка и да я прокара по него. На светлината на прожекторите се виждаше калейдоскоп от бързо променящи се цветове. Пред самолета изникна тъмна грамада. Той леко натисна десния педал на вертикалното кормило и грамадата се плъзна встрани, като остана ляво от борда.

— Спусни колесниците! — извика Рубин.

Ибара безмълвно се подчини. При обичайните за аварийно кацане процедури, това беше възможно най-лошото нещо, което можеше да се направи, но в незнанието си те неволно бяха взели най-правилното за терена под тях решение. Колесниците се спуснаха от гнездата си и самолетът бързо загуби скорост поради допълнителното ветрово съпротивление.

Рубин стисна щурвала така, че кокалчетата на пръстите му побеляха и впери поглед надолу към носещия се бързо под тях лед. Струваше му се, че блестящите кристали се надигаха към тях, за да ги посрещнат, докато изпълниха цялото му зрително поле.

Рубин затвори очи, като се молеше да кацнат върху мекия сняг, вместо да се ударят в твърдия лед. Той и Ибара не можеха да сторят нищо повече. Краят наближаваше с ужасяваща скорост.

За щастие, той не знаеше, нямаше как да знае, че дебелината на леда беше само метър — твърде малка, за да издържи теглото на боинг 720-В.

Лабиринтът от лампички на приборите беше полудял и всички светеха на червено. Ледът изплува от тъмнината. Рубин изпита усещането, че се е втурнал през черна завеса и се е озовал в бяла пустош. Той дръпна назад щурвала и скоростта на боинга рязко спадна, а носът му се повдигна нагоре за последен път в напразен опит да се задържи във въздуха.

Ибара седеше ужасен. Забравил триста и двадесет километровата скорост в час, замръзнал от уплаха, той не направи никакъв опит да дръпне ръчките за газ рязко назад. В объркването си той изобщо не се сети да спре подаването на гориво и да изключи електрическите превключватели.

В този момент дойде ударът.

Рубин и Ибара инстинктивно вдигнаха ръце пред лицата си и затвориха очи. Гумите на колесниците докоснаха леда, плъзнаха се и оставиха върху него две еднакви следи. Левият вътрешен двигател поддаде, откъсна се от монтажните опори и с бясно въртене изчезна в тъмнината. В същото време двата двигателя откъм десния борд заораха в леда, заседнаха и изкривиха крилото, което се превърна в скърцаща, смачкана купчина метал. После захранването отпадна и светлините изгаснаха.

Килнат на една страна, боингът се носеше по леденото поле на фиорда, оставяйки след себе си шумно падащи парчета метал, като градушка от частици след комета. Той се блъсна в ръба на леда, който се беше образувал при пропадането му. Носовият колесник се огъна и влезе в предната долна част на корпуса, като разкъса преградата на адската дупка. Носът се наклони и заора в леда, огъвайки тънките алуминиеви плочи навътре към пилотската кабина. Най-после инерцията намаля и смачканият самолет, огънат и осакатен, завърши опустошителното си пътешествие. Той спря само на тридесет метра от група разпръснати назъбени скали, близо до скования от лед бряг.

За няколко секунди настъпи мъртва тишина. После ледът започна шумно да пука, металните части започнаха да се огъват и да скърцат при допира си една с друга и разбитият самолет започна бавно да потъва през леда в студената вода.

8

Археолозите също чуха боинга, който прелетя над фиорда.

Те изскочиха от бараката си навреме, за да зърнат силуета на самолета, отразен на светлината на прожекторите за кацане в гладката като огледало ледена повърхност. Успяха ясно да различат осветените илюминатори на кабината и спуснатите колесници. Почти веднага се чу звук от стържене на метал, а момент след това замръзналата земя потрепери от силата на удара. Прожекторите угаснаха, но звуците от смачкването на метал продължиха да се разнасят още няколко секунди. После изведнъж в тъмнината настъпи мъртва тишина, тишина, която беше по-угнетяваща от нерадостния вой на вятъра.

Археолозите стояха потресени и невярващи. Смаяни, застинали неподвижно като омагьосани статуи, без да усещат студа, те се взираха в тъмната нощ.

— Господи — най-сетне потресен промълви Гронквист, — той се разби във фиорда.

Лили не можа да скрие уплахата в гласа си.

— Ужасно! Никой не би могъл да остане невредим.

— Повече от сигурно е, че са загинали, ако са паднали във водата.

— Сигурно затова няма пожар — добави Греъм.

— Видя ли някой какъв беше самолетът? — попита Хоскинс.

Греъм поклати глава.

— Стана толкова бързо. Беше доста голям обаче. Приличаше на многомоторен. Може би патрулен самолет, който облита ледовете.

— На какво разстояние се намира според теб? — попита Гронквист.

— На около километър, километър и четвърт.

Лицето на Лили беше бледо и напрегнато.

— Трябва да направим нещо, за да им помогнем.

Гронквист се опита да определи местонахождението на самолета на око и потри оголените си бузи.

— Хайде да влезем вътре, преди да сме замръзнали и да изготвим план, преди да се впуснем натам неподготвени.

Лили започна да се съвзема.

— Съберете одеяла и всички останали топли дрехи — отривисто каза тя. — Аз ще се погрижа за лекарствата.

— Майк, сядай пред радиостанцията — нареди Гронквист. — Уведоми метеорологичната станция в Данеборг. Те ще предадат съобщението на спасителния отряд на авиацията в Туле.

Греъм махна с ръка в знак на съгласие и първи влезе в бараката.

— Добре ще е да вземем инструменти за къртене, за да можем да измъкнем оцелелите от останките — каза Хоскинс.

Гронквист, който надяваше парката и ръкавиците си, кимна.

— Съобразителен си. Помисли какво още ще ни трябва. Аз ще закача шейната за един от снегоходите. Можем да натоварим всичко в нея.

Преди пет минути и четиримата спяха. Сега навличаха топли дрехи и забързано сновяха насам-натам, заети с изпълнението на определените им задачи. Бяха забравили за загадъчната византийска монета, за топлия уют на съня; най-важното в момента беше неотложната нужда да стигнат до падналия самолет колкото се може по-скоро.

Излязъл отново навън, навел глава срещу внезапния порив на вятъра, който сега духаше срещу него, Гронквист хукна покрай бараката към малък, покрит със сняг хангар, където държаха двата снегохода на експедицията. Той събори с крак леда, който се беше образувал по долната част на вратата и я отвори. Вътре малък маслен радиатор се опитваше с успех, не по-голям от този на свещ във фризер, да поддържа температурата на въздуха с двадесет градуса по-висока от тази навън. Той опита да запали снегоходите от бутоните на стартерите им, но акумулаторите бяха твърде изтощени след няколкомесечната усилена експлоатация и двигателите не успяха да завъртят. Като ругаеше сред облаци от пара, която излизаше от устата му, Гронквист свали със зъби дебелите си ръкавици и започна рязко да дърпа ремъците за ръчно запалване. При петия опит двигателят на първия снегоход запали, но вторият продължи да упорства. Най-сетне, след тридесет и две дърпания — Гронквист ги броеше — двигателят неохотно закашля и запали.

Той закачи езика на голямата шейна към захващащия механизъм на снегохода, чийто двигател беше имал повече време да загрее. Това му отне доста време и когато свърши, пръстите му бяха започнали да се вкочаняват.

Останалите вече бяха струпали провизиите и оборудването пред входа на бараката, когато той пристигна. С изключение на Гронквист всички бяха облекли дебело подплатени работни комбинезони. Натовариха шейната до горните странични дъски за по-малко от две минути. Греъм раздаде на всички мощни джобни фенерчета и се приготвиха да потеглят.

— Ако при падането си самолетът е разбил леда — опита се Хоскинс да надвика вятъра — можем направо да ги отпишем.

— Той има право — извика в отговор Греъм. — Досега сигурно ще са измрели от измръзване.

Очите на Лили гледаха строго иззад скиорската й маска.

— Никой не е бил спасен с песимизъм. Предлагам ви, юначаги такива, да тръгваме.

Гронквист я грабна през кръста, повдигна я и я сложи върху снегохода.

— Хайде, момчета, правете както ви каза дамата. Там сигурно умират хора.

Той преметна крак през седалката пред Лили и натисна газта, а Хоскинс и Греъм хукнаха към снегохода, който загряваше на празен ход в хангара. Ауспухът на двигателя запърпори и задната верига зацепи в снега. Той зави рязко обратно и пое към крайбрежната ивица, а шейната подскачаше зад тях.

Те се носеха по неравните, покрити с лед камъни на брега към замръзналия фиорд. Пътуването беше опасно. Лъчът на единствения фар, монтиран пред кормилото, бясно танцуваше над дебелия лед и хвърляше ярки отблясъци в тъмнината. Той правеше почти невъзможно за Гронквист да види ръбовете на ледените блокове, докато снегоходът не заореше по тях и не подскочеше във въздуха като спасителна лодка в бурно море. В тези условия шофьорският опит не можеше да помогне и тежко натоварената шейна зад тях постоянно занасяше наляво-надясно и се клатушкаше като люлка.

Лили беше сключила здраво ръце около огромния корем на Гронквист, като че ли от това зависеше живота й и беше заровила глава в рамото му. Тя се обърна и видя подскачащата светлина от фара на другия снегоход, който бързо ги догонваше.

Без допълнителната тежест на шейната, набралият скорост снегоход, управляван от Хоскинс, зад който беше седнал Греъм, бързо ги настигна и изпревари. Скоро всичко, което очите на Лили можеха да различат през облака от снежинки, който се носеше след него, бяха неясните очертания на приведените фигури на двамата мъже.

Тя почувства как Гронквист се напрегна при вида на голям метален предмет, който изплува от тъмнината пред тях, уловен от лъча на фара. Той рязко завъртя кормилото на ляво. Ръбовете на предните ски заораха в леда и снегоходът се отклони встрани преди да се блъсне в отломък от разбитото крило на самолета, който се намираше само на метър от него. Гронквист направи отчаяно усилие да изправи машината, но от внезапната промяна на центробежната сила, натоварената догоре шейна рязко се разлюля като опашката на разярена гърмяща змия. Тя силно занесе, изви се под остър ъгъл към снегохода и се откъсна от захващащия механизъм. Върховете на плъзгачите й се забиха в леда и тя се преобърна. Товарът й се разхвърча във въздуха като отломъци от експлозия.

Гронквист извика нещо, но думите му бяха прекъснати от плъзгача, плоската страна на който безпогрешно уцели рамото му й го събори от снегохода. Той отхвръкна и се понесе в широка дъга като огромна желязна топка за разрушаване на стени. Качулката на парката му се смъкна назад и оголената му глава се удари в леда.

Ръцете на Лили отхвръкнаха от кръста на Гронквист, когато той изчезна в мрака. Тя си помисли, че ще падне. Шейната, която не успя да я удари, се блъсна и спря на няколко метра от нея, но снегоходът имаше други намерения. Без ръцете на Гронквист върху лоста на съединителя и ръчната газ, той спря и като се поклащаше несигурно, се наклони на четиридесет и пет градуса. Двигателят продължаваше да пърпори на празен ход.

Той остана за миг в това положение, а после бавно се килна на една страна и падна върху краката на Лили, като я затисна от кръста надолу и безпомощна я прикова към леда.

Хоскинс и Греъм не можаха веднага да разберат за нещастието, разиграло се зад гърба им, но и на тях им предстоеше да преживеят нещо подобно. След като изминаха около двеста метра, Греъм се извърна, повече от любопитство, отколкото по интуиция, за да види каква беше преднината им пред Лили и Гронквист. Изненада се, когато съзря далеч назад неподвижния лъч светлина от фара, насочен надолу.

Той потупа Хоскинс по рамото и извика в ухото му:

— Мисля, че с другите се е случило нещо.

От самото начало Хоскинс възнамеряваше да открие вдлъбнатината в леда, издълбана от самолета след приземяването му и да я следва, докато тя го отведе до мястото на катастрофата. Той беше вперил очи напред, като се опитваше да проникне с поглед през мрака пред тях, когато Греъм отклони вниманието му.

Воят от ауспуха на снегохода правеше думите неразбираеми. Той извърна глава и на свой ред извика на Греъм:

— Не те чувам.

— Обърни, случило се е нещо.

Хоскинс кимна разбиращо и отново се съсредоточи върху местността пред тях. Това моментно невнимание щеше да им струва скъпо. Той твърде късно забеляза една от браздите, издълбана от колесниците, когато се намираше почти върху нея.

Снегоходът прелетя над двуметровия отвор в леда и се понесе във въздуха. Под тежестта на двамата мъже предницата му се наклони надолу и той се блъсна в отсрещната стена с рязък пукот като изстрел от пистолет. За тяхно щастие, те се прекатуриха през ръба и паднаха върху леда. Телата им се запремятаха лудешки, като че бяха натъпкани с вата кукли, хвърлени върху излъскан с восък под.

След половин минута Греъм, със сковани като на деветдесетгодишен старец движения, се надигна на ръце и колене. Той приседна замаян, без напълно да разбира по какъв начин се беше озовал тук. Дочу някакъв странен, съскащ звук и се огледа.

Хоскинс седеше превит надве от болка, притиснал здраво ръце към слабините си. Той си поемаше въздух и го издишваше през стиснати зъби, като се поклащаше напред-назад.

Греъм свали горната си ръкавица и леко докосна носа си. Нямаше усещането, че е счупен, но кръвта, която течеше от ноздрите му, го караше да диша през уста. Разкърши се и разбра, че всичките му стави са подвижни и крайниците му са по местата си. Това не го учуди много, тъй като дрехите му бяха дебело подплатени. Той допълзя до Хоскинс, чието измъчено съскане се беше превърнало в низ от жални стонове.

— Какво стана? — попита Греъм и в същия момент съжали, че е задал такъв глупав въпрос.

— Попаднахме в браздата, която самолетът е издълбал в леда — успя да отговори Хоскинс между стоновете. — Господи, мисля, че съм скопен.

— Дай да погледна. — Греъм отмести ръцете му и разкопча ципа на работния му комбинезон. Той извади фенерче от джоба си и натисна бутона. Не можа да потисне усмивката си. — На жена ти ще й трябва друго извинение да те зареже. Няма и следа от кръв. Нищо не застрашава половия ти живот.

— Къде е Лили… и Гронквист? — на пресекулки попита Хоскинс.

— На около двеста метра зад нас. Трябва да заобиколим пукнатината в леда и да видим какво става с тях.

Хоскинс мъчително се изправи на крака и закуцука към края на пукнатината. За негова изненада фарът на снегохода все още светеше. На мъждивата му светлина се открояваха мехурчета, които се издигаха от дъното на фиорда и трябваше да изминат шест метра, за да изплуват на повърхността. Греъм приближи и погледна надолу. После двамата се спогледаха.

— Не ни бива за спасители — унило заяви Хоскинс. — По-добре да си гледаме археологията…

— Тихо! — внезапно го прекъсна Греъм. Той сложи ръце зад ушите си, за да може да чува по-добре и започна да се върти от една страна на друга като радиолокаторен отражател. След това спря и посочи развълнувано към проблясващите в далечината светлини. — По дяволите! — извика той. — Откъм фиорда идва хеликоптер.

Лили ту потъваше, ту отново се връщаше и действителността.

Тя не можеше да си обясни защо за нея ставаше все по-трудно да мисли нормално. Повдигна глава и се огледа за Гронквист. Той лежеше неподвижен на няколко метра от нея. Тя извика, опитвайки се отчаяно да получи отговор, но той продължаваше да лежи като мъртъв. Лили се отказа и постепенно изпадна в полудрямка. Краката й престанаха да усещат и станаха съвсем безчувствени. Едва когато започна да трепери, тя осъзна, че се намира в състояние на лек шок.

Лили беше сигурна, че Греъм и Хоскинс ще се върнат всеки момент, но скоро моментите прераснаха в минути, а те не се появяваха. Тя усещаше огромна умора и с облекчение се канеше да заспи, когато над главата си дочу странно тракане, което се приближаваше. После ярка светлина проряза тъмното небе и я заслепи. Внезапно се изви силен вятър, който увлече нападалите върху леда снежинки и те затанцуваха около нея. Тракането отслабна и към нея, озарена от светлината, се запъти неясна фигура.

Фигурата се превърна в мъж с дебела кожена парка, който моментално прецени положението, хвана здраво снегохода, повдигна го от краката й и го изправи в нормално положение.

Той я заобиколи и застана така, че светлината падаше върху лицето му. Очите на Лили все още не можеха да фокусират както трябва, но това, в което се взираха, бяха чифт озарени от пламъчета зелени очи, които накараха дъхът й да секне. В тях проблясваше смесица от сила, нежност и искрена загриженост. Те се присвиха леко, когато той разбра, че това беше жена. Замаяното й съзнание се чудеше откъде ли е дошъл.

Лили не се сети да каже нищо друго освен:

— О, колко се радвам да ви видя.

— Казвам се Дърк Пит — отговори й топъл глас. — Ако не сте заета, защо утре не вечеряте с мен?

9

Лили погледна към Пит, като се опитваше да разбере що за човек е той, без да е сигурна, че е чула добре това, което бе ще казал.

— Може би няма да съм в състояние да дойда.

Той отметна качулката на парката си и прокара ръце нагоре-надолу по краката й. После стисна леко глезените й.

— Няма видими счупвания или отоци — заяви с облекчение той. — Изпитвате ли болка?

— Измръзнала съм твърде много, за да чувствам болка.

Пит донесе две одеяла, които бяха паднали от шейната и я зави.

— Вие не сте от самолета. Как се озовахте тук?

— Аз съм член на археологически екип, който извършва разкопки в древно ескимоско селище. Чухме самолета, който летеше над фиорда и успяхме да излезем навреме, за да видим как кацна на леда. Бяхме се запътили към мястото на катастрофата с одеяла и медикаменти, когато… — Думите на Лили започнаха да заглъхват и тя безсилно махна с ръка към преобърнатата шейна.

— Бяхме?

На светлината на хеликоптера Пит огледа снега, който покриваше леда и бързо разбра какво се беше случило: правата следа от снегохода, резкият завой край откъснатото самолетно крило, дълбоките дири, които бяха оставили плъзгачите на неуправляемата шейна — едва тогава забеляза другата човешка фигура, която лежеше на около десет метра отвъд крилото.

— Почакайте!

Пит приближи и коленичи до Гронквист. Дишането на огромния археолог беше равномерно. Пит набързо го прегледа.

Лили го наблюдава в продължение на няколко секунди, а после тревожно попита:

— Мъртъв ли е?

— Не бих казал. Ударил се е доста лошо по челото. Най-вероятно е контузен. Възможно е и счупване, но се съмнявам. Главата му прилича на врата на банков трезор.

Като крачеше с мъка, към тях приближи Греъм, следван от накуцващия Хоскинс. Двамата приличаха на снежни човеци. Комбинезоните им бяха оваляни в сняг. От дъха им по маските им за лице се беше образувал лед. Греъм повдигна маската си, като откри окървавеното си лице и учудено изгледа Пит, а после мрачно се усмихна.

— Добре дошъл, страннико. Идваш точно навреме.

Никой от хората в хеликоптера не беше забелязал останалите двама члена на археологическата експедиция от въздуха и Пит започна да се чуди още колко пострадали се скитат из фиорда.

— Тук има един ранен мъж и една жена — започна направо той. — Те от вашата група ли са?

Усмивката изчезна от лицето на Греъм.

— Какво е станало?

— Паднали са доста лошо.

— Ние също.

— Видяхте ли самолета?

— Видяхме го, като се спускаше, но не можахме да стигнем до него.

Хоскинс заобиколи Греъм и погледна към Лили, а после се озърна наоколо и забеляза Гронквист.

— Зле ли са пострадали?

— Ще зная повече, след като ги видим на рентген.

— Трябва да им помогнем.

— На борда на хеликоптера има лекарски екип…

— Какво, по дяволите, чакаш тогава? — прекъсна го Хоскинс. — Извикай ги тук.

Той понечи да мине край Пит, но Дърк го стисна здраво за ръката и Хоскинс се закова на място, вперил недоумяващ поглед в чифт изпълнени с решителност очи.

— Твоите приятели ще трябва да почакат — заяви твърдо Пит. — Първо ще се погрижим за оцелелите пътници от разбития самолет. На какво разстояние се намира вашият лагер?

— Около километър на юг — покорно отвърна Хоскинс.

— Снегоходът все още е в движение. Двамата с колегата ти закачете шейната и ги откарайте обратно в лагера. Карайте бавно, в случай, че имат някакви вътрешни увреждания. Разполагате ли с радиостанция?

— Да.

— Дръжте я настроена на честота тридесет и две и чакайте — каза Пит. — Ако самолетът е бил пътнически и е бил пълен, доста работа ще ни се отвори.

— Ще чакаме — увери го Греъм.

Пит се наведе над Лили и леко стисна ръката й.

— Не забравяйте за нашата среща — каза той.

После вдигна качулката на парката на главата си, обърна се и се затича към хеликоптера.

Рубин имаше чувството, че от всички страни го притиска огромна тежест, като че ли някаква неумолима сила го тласкаше назад. Предпазният колан и ремъците се бяха впили болезнено в корема и раменете му. Единственото, което видя, когато отвори очи, бяха някакви неясни и призрачни образи. Докато чакаше погледът му да се избистри, той се опита да раздвижи ръцете си, но те изглеждаха приковани на място.

После очите му постепенно започнаха да фокусират и той видя защо.

През разбитото предно стъкло беше нахлула лавина от сняг и лед, която беше затрупала тялото му до гърдите. Рубин направи отчаяно усилие да се освободи. След няколкоминутни опити се отказа. Неотслабващият натиск го караше да се чувства като в усмирителна риза. Нямаше никакъв начин да се измъкне от пилотската кабина без чужда помощ.

Шокът започна бавно да отслабва и той стисна зъби от болка, която изригна от счупените му крака. Стори му се странно, че се чувства така, сякаш краката му бяха потопени във вода. Помисли си, че това е собствената му кръв.

Рубин грешеше. Самолетът беше потънал през леда във вода, дълбока почти три метра, която беше заляла пода на кабината до ръбовете на седалките.

Едва сега той си спомни за Ибара. Обърна глава надясно и присви очи в тъмнината. Дясната страна на носа на самолета беше хлътнала навътре почти до таблото на инженера. Единственото, което успя да види от мексиканския делегат, беше неподвижна, вдигната ръка, която стърчеше през снега и набитите отломъци от приборите.

Рубин се извърна. Внезапното прозрение, че дребничкият мъж, който беше стоял до него по време на това ужасно изпитание е мъртъв, с изпочупени кости, го изпълни с мъка. Другото, което осъзна, беше, че му остава да живее съвсем малко време преди да замръзне и да умре.

Той се разплака.

— Трябва вече да наближаваме! — извика Джордино през шума на двигателя и носещото витло.

Пит кимна и погледна надолу към браздата, която разсичаше коварния лед, осеяна от двете страни с остри, назъбени отломъци. Най-после видя самолета. От тъмнината пред тях неусетно изникна ясно различим предмет. Правите линии на контурите му показваха, че е направен от човешка ръка. Вече летяха над него.

Имаше нещо печално и зловещо във вида на разбития самолет. Едното крило липсваше, а другото беше извито назад към тялото му. Опашката се беше огънала под плачевен ъгъл. Останките приличаха на размазана върху бял килим буболечка.

— Тялото е пропаднало през леда и две трети от него са потопени във водата — отбеляза Пит.

— Не се е подпалил — каза Джордино. — Имали са късмет.

Той повдигна ръка, за да заслони очите си от яркия отблясък на прожекторите на хеликоптера, които осветяваха корпуса на самолета.

— Ей това е добре излъскана обшивка. Момчетата от екипа за техническо обслужване добре са се грижили за него. Мисля, че е бил боинг 720-В. Някакви признаци на живот?

— Никакви — отвърна Пит. — Изглежда доста зле.

— Каква е опознавателната му маркировка?

— Три ивици, които вървят по цялата дължина на тялото, светлосиня и виолетова, разделени от златиста лента.

— Не познавам нито една самолетна компания с такива цветове.

— Спусни се надолу и го обиколи — каза Пит. — Докато намериш място за кацане, аз ще се опитам да разчета надписите.

Джордино направи вираж и като кръжеше, се спусна към останките от катастрофата. Прожекторите за приземяване, монтирани на носа и опашката на хеликоптера, заляха полупотъналия самолет с потоци от ослепителна светлина. Името над декоративните ивици беше изписано с наклонени ръкописни букви, вместо с обичайните и по-лесни за разчитане печатни букви.

— Небюла — зачете на глас Пит. — Небюла еър.

— Никога не съм чувал за нея — каза Джордино, приковал очи към леда.

— Луксозна авиокомпания, която обслужва високопоставени личности. Извършва само чартърни полети.

— Какво, по дяволите, търси тук, толкова далеч от обичайните маршрути?

— Скоро ще разберем, ако има някой останал жив да ни каже.

Пит се обърна към осмината мъже, седнали удобно в топлия търбух на хеликоптера. Всички те бяха подходящо облечени в сини флотски униформи, предназначени за арктически условия. Единият беше корабният хирург, трима бяха лекари, а останалите четирима — групата за аварийни ремонти. Те непринудено си приказваха, като че ли се намираха в автобус, който пътува към Денвър. Между тях по средата на пода, овързани с ремъци, край азбестови костюми и каса с противопожарно оборудване бяха наредени кашони с медикаменти, вързопи одеяла и стелаж с носилки.

Срещу главната врата беше здраво закрепен подгревателен агрегат, който се захранваше от портативен генератор. Транспортните му кабели бяха подкачени към лебедка, разположена под тавана. До него се намираше малък снегоход със закрита кабина и гъсенични вериги.

Сивокосият мъж, който седеше точно зад пилотската кабина, със също така сиви мустаци и брада, погледна към Пит и се усмихна.

— Май дойде време да си заслужим заплатите, а? — попита той шеговито.

Нищо, изглежда, не беше в състояние да помрачи веселото настроение на доктор Джак Гейл.

— Вече кацаме — отвърна Пит. — Около самолета не се забелязва никакво движение. Няма следи от пожар. Пилотската кабина е затрупана, а тялото е очукано, но цяло.

— Лесни неща няма. — Гейл сви рамене. — Все пак по-добре, отколкото да си имаме работа с обгорели пациенти.

— Това е добрата новина. Лошата е, че в пътническия салон има около метър вода, а не си взехме галошите.

Лицето на Гейл доби сериозен вид.

— Господ да е на помощ на онези ранени, които са се измокрили. Не биха могли да издържат повече от осем минути в тази ледена вода.

— Ако никой от оцелелите не успее да отвори авариен изход, сигурно ще се наложи да режем, за да си проправим път.

— Искрите от инструментите за рязане имат отвратителното свойство да възпламеняват разлятото гориво за реактивни двигатели — обади се лейтенант Корк Саймън, ниският, набит шеф на групата за аварийни ремонти на „Поулър Иксплорър“. Той имаше уверения вид на човек, за когото е малко да се каже, че добре познава работата си. — По-хубаво да влезем през главния вход на пътническия салон. Доктор Гейл ще има нужда от колкото се може повече свободно място за онези от пострадалите, които ще трябва да се изнасят с носилки.

— Съгласен съм — каза Пит. — Но за да се разбие една изкривена от удар херметизирана врата, която се е заклинила в праговете, ще е нужно време. Там вътре хората може би загиват от студ. Първата ни работа е да направим отвор и да вкараме нагнетателния шланг на подгревателния агрегат…

Той млъкна, когато Джордино направи остър завой и снижи хеликоптера над равен участък, на хвърлей място от разбития самолет. Всички бяха обхванати от напрежение. Навън лопатите на носещото витло вдигнаха във въздуха облак от снежинки и ледени частици, и скоро бялата фъртуна обхвана площадката за кацане и я скри от погледите им.

Джордино едва беше успял да приземи хеликоптера и да отнеме газта, когато Пит отвори вратата за товарене, скочи навън в студа и се запъти към останките от катастрофата. Зад него доктор Гейл започна да дава разпореждания за разтоварване, а Корк Саймън и хората му свалиха с лебедката подгревателния агрегат и снегохода на леда.

Като подтичваше и от време на време се подхлъзваше, Пит обиколи тялото на самолета, внимателно избягвайки откритите пукнатини в леда. Въздухът беше пропит с неприятния мирис на реактивно гориво. Той се изкатери по дебелата около метър ледена купчина, която покриваше стъклата на пилотската кабина. Катеренето по хлъзгавата повърхност приличаше на пълзене по омаслена наклонена рампа. Пит се опита да изгребе отвор до кабината, но бързо се отказа — щеше да му е необходим цял час, а може би и повече, за да пробие леда, който се беше слегнал и да проникне вътре.

Той се спусна долу и побягна към крилото. Основната му част беше изкривена и откъртена от монтажните опори, а върхът му сочеше към опашката. То лежеше върху леда, разбито и хлътнало в тялото на самолета, само на една ръка разстояние под редицата от илюминатори. Като използва крилото вместо площадка над водата, Пит коленичи, подпря се на ръцете си и се опита да надзърне вътре. Светлината от хеликоптера се отразяваше в плексигласа и той трябваше да вдигне ръце от двете страни на лицето си, за да избегне заслепяващия блясък.

Отначало не можа да различи никакво движение. Вътре беше тъмно и цареше мъртва тишина.

После съвсем неочаквано от другата страна на илюминатора, на сантиметри само от очите на Пит, изникна някакво странно подобие на лице.

Той неволно отстъпи назад. Внезапната поява на жена с рана от порязване над окото, от която се стичаше кръв и обливаше едната половина от лицето й, разкривено от тънките като паяжина пукнатини, с които стъклото беше осеяно, стресна за момент Пит.

Той бързо се отърси от изненадата си и внимателно разгледа незасегнатата половина на лицето. Високите скули, дългата тъмна коса и тъмнокафявото око подсказваха, че това е една много красива жена, отдаде й дължимото Пит.

Той се наведе към прозореца и извика:

— Можете ли да отворите някой от люковете на аварийните изходи?

Грижливо оформената вежда леко се повдигна, но окото изобщо не трепна.

— Чувате ли ме?

В този момент хората на Саймън запалиха портативния генератор и наоколо стана светло като ден. Няколко прожектора, окачени на стойка, заляха самолета с ослепителна светлина. Те бързо свързаха подгревателния агрегат и Саймън започна да тегли шланга по леда.

— Ей тук, на крилото — махна Пит с ръка. — И донесете нещо, с което да срежем прозореца.

Хората от екипа бяха обучени да извършват аварийни ремонти на кораби и умело и без излишни движения се заеха за работа, като че ли освобождаването на пътници, затворени в катастрофирал самолет, беше нещо, което вършеха всеки ден.

Когато Пит се обърна, женското лице беше изчезнало.

Саймън и един от неговите хора се покатериха по изкривеното крило, като внимаваха да не се подхлъзнат, влачейки след себе си шланга с широка гърловина на подгревателния агрегат. Пит усети вълна от горещ въздух и се учуди, че на агрегата е нужно толкова малко време, за да загрее.

— Ще ни трябва оксижен, за да проникнем вътре — каза той.

Лицето на Саймън придоби престорено надменен израз.

— Предстои ти да се убедиш, че флотата на САЩ пипа доста фино. Отдавна не използваме тези груби дърварски методи. — Той извади от джоба си портативен инструмент, който се захранваше от батерии. Натисна бутона и малкият абразивен диск в единия му край започна да се върти. — Минава през алуминий и плексиглас като през масло.

— Почвай — сухо каза Пит, като се отдръпна, за да не пречи.

Саймън устоя на думата си. Малкият ъглошлайф успя да среже дебелия външен илюминатор за по-малко от две минути. По-тънкият вътрешен лист му отне само тридесет секунди.

Пит се наведе, провря ръката си вътре и запали джобното си фенерче. От жената нямаше и следа. Студената вода на фиорда хвърляше отблясъци на светлината на фенерчето. Тя се плискаше около ръбовете на близките празни седалки.

Саймън и Пит вкараха края на шланга през илюминатора, а после бързо се отправиха към предната част на самолета. Хората от флотата бяха успели да проникнат под водата и да освободят резето на главния изход, но както се очакваше, вратата беше заклинена. Те бързо пробиха отвори и навиха в тях резбовани куки от неръждаема стомана, прикрепени към кабели, които водеха към снегохода.

Човекът на кормилото включи на скорост и снегоходът бавно започна да се движи напред, докато кабелите се изпънаха. После форсира двигателя, металните резбовани шипове зацепиха и малкият снегоход с мъка пое напред. В продължение на няколко секунди изглеждаше, че нищо няма да се случи. Чуваше се само ръмженето на ауспуха и скърцането на веригите, които бяха задълбали в леда.

След изпълнено с тревога очакване, в студа се разнесе нов звук — нечовешко стържене на оказващ съпротива метал, а после долният край на вратата на салона се показа над водата. Кабелите бяха свалени от куките и целият спасителен екип се приведе, подложи рамене под вратата и започна да повдига нагоре, докато тя се отвори със скърцане почти напълно.

Вътрешността на самолета беше тъмна и зловеща.

Пит се наведе над тясната ивица открита вода и надзърна в неизвестността. Мрачното любопитство караше стомаха му да се свива. Фигурата му хвърляше сянка върху водата, заляла пътеката между седалките в пътническия салон и отначало той не можа да види нищо, освен отблясъците от стените на бордната кухня.

Беше необичайно тихо и никъде не се виждаха човешки останки.

Пит се поколеба и погледна назад. Доктор Гейл и неговият лекарски екип стояха зад него, вперили погледи в тревожно очакване, докато хората на Саймън развиваха кабел от портативния генератор, за да осветят вътрешността на самолета.

— Влизам — каза Пит.

Той прескочи отвора в леда и изчезна в самолета. Приземи се върху пода във вода, която се плискаше над коленете му. Имаше чувството, че краката му са били внезапно пронизани от хиляди иглички. Той прецапа покрай преградата и излезе на пътеката, която разделяше седалките за пътници в салона. Зловещата тишина действаше на нервите му. Единственият звук, който се чуваше, беше плискането на водата при всяка негова стъпка.

А после ужасен се закова на място. Най-лошите му страхове разцъфнаха като венчелистчетата на някое отровно цвете.

Пит се озова пред невиждащите очи на море от призрачно бледи лица. Никой не помръдна, никой не премигна, никой не проговори. Те просто седяха със затегнати предпазни колани по седалките, вперили в него невиждащи погледи на мъртъвци.

10

По тила на Пит полази студ, по-смразяващ от ледения въздух. Светлината, която идваше отвън, се процеждаше през илюминаторите и хвърляше призрачни сенки върху стените. Той местеше поглед от седалка на седалка, като че ли очакваше някой от пасажерите да махне с ръка за поздрав или да каже нещо, но те седяха неподвижни, като мумии в гробница.

Той се надвеси над един мъж с пригладена назад тъмноруса коса, разделена на път точно по средата, който седеше на седалка до пътеката. Нищо в израза на лицето му не говореше за агония. Очите му бяха полуотворени, като че ли всеки момент щяха да се затворят и той да потъне в сън, устните бяха притворени съвсем естествено, челюстта леко увиснала.

Пит повдигна отпуснатата ръка, постави крайчетата на пръстите си малко под основата на палеца и ги притисна към артерията, която минаваше под кожата, от вътрешната страна на китката. Не долови никакъв пулс — сърцето беше престанало да бие.

— Усещаш ли нещо? — попита доктор Гейл, който беше нагазил във водата и като го подмина, започна да преглежда друг пътник.

— Мъртъв е — отвърна Пит.

— Този също.

— Каква е причината?

— Все още не мога да кажа. Липсват видими рани. От настъпването на смъртта е изминало малко време. По нищо не личи да са изпитвали силна болка или да са се мъчили. Цветът на кожата не предполага задушаване.

— За последното си прав — каза Пит. — Кислородните маски все още са на багажните лавици над седалките.

Гейл бързо преминаваше от човек на човек.

— Ще знам повече след по-подробен преглед.

Той спря за малко, докато Саймън довършваше монтажа на едно осветително тяло над вратата и на безопасно разстояние от водата. Морският офицер махна навън и изведнъж ярка светлина обля вътрешността на пътническия салон.

Пит огледа салона. Единствената забележима повреда беше лекото огъване на тавана. Всички седалки бяха вдигнати, а токите на коланите закопчани.

— Не мога да повярвам, че просто са седели тук, потопени във вода до кръста и са умрели от измръзване, без да помръднат — каза той, докато проверяваше за признаци на живот една възрастна дама с кестенява коса. Тя изглеждаше така, сякаш просто спеше. От пръстите й висеше малка молитвена броеница.

— Очевидно всички са били мъртви още преди самолетът да кацне на леда — предположи Гейл.

— Логичен извод — промърмори Пит, който бързо обхождаше с поглед редиците от седалки, като че ли търсеше някого.

— Смъртта вероятно е настъпила в резултат на отровни пари.

— Да усещаш някаква миризма?

— Не.

— Нито пък аз.

— Какво остава тогава?

— Погълната отрова.

Гейл изгледа Пит изпитателно.

— Говориш за масово убийство.

— Нещата явно отиват натам.

— Щеше да ни бъде от полза, ако имахме свидетел.

— Имаме такъв.

Гейл настръхна и припряно обходи с поглед бледите лица.

— Забелязваш някой, който все още диша? Покажи ми го.

— Преди да проникнем вътре — обясни Пит — през един от илюминаторите ме гледаше някаква жена. Сега не я виждам.

Преди Гейл да успее да отговори, Саймън нагази във водата по пътеката и спря. В широко отворените му очи се четеше ужас и недоумение.

— Какво става, по дяволите? — Той застина и потресен огледа салона. — Та те изглеждат като восъчни фигури в някой музей.

— По-добре кажи като трупове в морга — сухо отвърна Пит.

— Нима са мъртви? Всички? Сигурен ли си напълно?

— Някой е оцелял — отговори Пит — и се намира или в пилотската кабина, или в тоалетните в задната част.

— В такъв случай трябва да се погрижа за него — каза Гейл.

Пит кимна.

— Мисля, че ще бъде най-добре да продължиш с прегледите, със слабата надежда да откриеш искрица живот у някой от тези хора. Саймън може да провери в пилотската кабина. Аз ще ида назад и ще претърся тоалетните.

— А какво ще правим с всички тези вкочанени трупове? — попита без капчица уважение Саймън. — Не трябва ли да уведомим капитан Найт и да започнем да ги пренасяме на кораба?

— Остави ги така, както са — тихо каза Пит, — и стой настрана от радиото. Ще докладваме на капитан Найт лично. Запечатай вратата и забрани достъпа до вътрешността на самолета. Същото се отнася и за твоя лекарски екип, докторе. Не пипайте нищо, освен ако не е абсолютно наложително. Тук се е случило нещо, което не сме в състояние да разберем. За катастрофата вече се е разчуло. До няколко часа тук ще се струпат като скакалци експерти за самолетни катастрофи и представители на средствата за информация. Най-добре да не даваме гласност на това, което сме открили, докато не се свържем със съответните органи на властта.

Саймън се замисли за момент над думите на Пит.

— Ясно!

— Хайде тогава да се размърдаме и да потърсим някой оцелял.

Разстоянието, което при нормални обстоятелства Пит би изминал за двадесет секунди, му отне почти две минути, през които той с усилие си проправяше път през водата, която достигаше до бедрата му, преди да стигне до тоалетните. Краката му вече бяха започнали да се вкочаняват и не беше нужно доктор Гейл да му казва, че ако в следващия половин час не ги подсуши и стопли, рискува да получи измръзване.

Жертвите на смъртта щяха да бъдат повече, ако самолетът пътуваше пълен с пътници. Но дори и при положение, че доста от седалките не бяха заети, той успя да преброи петдесет и трима души.

Пит спря, за да прегледа една стюардеса, която седеше облегната на задната преграда. Главата й беше наклонена напред и русата й коса се беше разпиляла по лицето. Не откри пулс.

Той стигна до отсека, където се намираха тоалетните. На три от тях имаше знак „Свободно“ и той погледна вътре. На четвъртата имаше знак „Заето“ и вратата беше заключена. Вътре сигурно имаше някой, който беше превъртял ключа.

Той почука силно по вратата и каза:

— Разбирате ли ме? Дошъл съм да ви помогна. Моля ви, опитайте се да отключите вратата.

Пит приближи ухо до таблата и си помисли, че чува тихо хлипане от другата страна, последвано от приглушен разговор, като че ли двама души разговаряха шепнешком.

Той повиши глас.

— Дръпнете се. Ще разбия вратата.

Пит вдигна крака си, от който капеше вода и рязко, но отмерено я ритна, така че да счупи ключалката, без да разбие вратата върху онзи, който беше вътре. Петата му удари точно над облата дръжка и езичето изскочи от рамката. Вратата поддаде с около два сантиметра. Той леко я натисна с рамо и тя хлътна навътре.

В тясната задна част на помещението, покачени върху тоалетната чиния, която стърчеше над водата, трепереха сгушени две жени. Те се бяха вкопчили една в друга, за да се крепят. Всъщност тази, която се беше вкопчила, беше униформена стюардеса. В разширените й от тревога очи се четеше страх на гълъбица, попаднала в капан. Тя стоеше изправена върху десния си крак, а левият беше неестествено изпружен встрани. Изкълчено коляно, досети се Пит.

Другата жена се стегна. Погледът, който отправи към Пит, беше пълен с предизвикателство. Пит веднага позна в нея привидението от прозореца. Част от лицето й все още беше покрито със съсирена кръв, но сега и двете очи бяха отворени и в тях се четеше смразяваща омраза. Пит беше изненадан от нейната враждебност.

— Кой сте вие и какво искате? — дрезгаво попита тя с едва доловим акцент.

Глупав въпрос, беше първата мисъл, която мина през ума на Пит, но веднага съобрази, че сприхавото предизвикателство на жената се дължи на шока. Момчешката усмивка, с която й отвърна, беше предназначена да внуши доверие.

— Казвам се Дърк Пит. Член съм на спасителен екип от американския кораб „Поулър Иксплорър“.

— Можете ли да го докажете?

— Съжалявам, оставил съм шофьорската си книжка у дома. — Това граничеше с абсурд. Той опита да подходи по друг начин, облегна се на рамката на вратата и нехайно скръсти ръце. — Моля ви, не се плашете — помъчи се да ги успокои той. — Искам да ви помогна, не да ви причиня зло.

Стори му се, че стюардесата се отпусна за миг, погледът й се смекчи, а крайчетата на устните й се повдигнаха в плаха усмивка. После страхът отново я сграбчи и тя се разрида неудържимо.

— Всички са мъртви, убити!

— Да, знам — тихо каза Пит. Той протегна ръка. — Нека ви отведа на топло, а корабният лекар ще се погрижи за раните ви.

Светлината на прожекторите в предната част на салона засенчваше лицето на Пит и по-силната от двете жени не можеше да прецени що за човек е той.

— Вие може да сте някой от терористите, които сториха всичко това — каза тя, като се опитваше да се владее. — Защо трябва да ви вярваме?

Пит се умори от тази игра на думи. Той пристъпи напред, внимателно повдигна стюардесата и леко я пусна на пътеката. Тя не оказа съпротива, но тялото й беше сковано от страх.

— Просто се отпуснете — каза той. — Мислете си, че сте Скарлет О’Хара, а аз съм Рет Бътлър, който се опитва да ви завърти главата.

— Изобщо не се чувствам като Скарлет. Сигурно изглеждам ужасно.

— Не и за мен — усмихна се Пит. — Какво ще кажете да вечеряме някога заедно?

— Мога ли да доведа и съпруга си?

— Само ако той плати сметката.

Едва тогава тя се успокои и той почувства как изтощеното й тяло с облекчение се отпусна. Ръцете й бавно обгърнаха врата му и тя зарови глава в рамото му. Той спря и се обърна към другата жена. На устните му играеше сърдечна усмивка, а очите му проблясваха на светлината.

— Дръжте се. Веднага се връщам за вас.

За първи път Хала се почувства в безопасност. Едва сега бентът, който удържаше кошмара на страха и я възпираше да повярва, че всичко това се случва с нея, се отприщи.

Потисканите чувства избликнаха на воля и тя се разплака.

Рубин усещаше, че умира. Студът и болката бяха престанали да съществуват. Непознатите гласове и внезапно появилата се светлина не означаваха за него нищо. Те не го засягаха. В обърканото му съзнание те бяха като смътни спомени от някакво далечно място, от отдавна отминало време.

Изведнъж ослепителен бял блясък изпълни разбитата кабина. Той се зачуди дали това не беше светлината в края на тунела, за която разказваха хората, изпаднали в клинична смърт, а после върнати към живота.

Един безплътен глас наблизо каза:

— Спокойно, спокойно.

Рубин се опита да фокусира погледа си върху някаква фигура с неясни очертания, която се беше надвесила над него.

— Ти Господ ли си?

За миг по лицето на Саймън се изписа объркване. После се усмихна съчувствено.

— Просто един обикновен смъртен, който се случи наблизо.

— Не съм ли мъртъв?

— Съжалявам, но ако изобщо мога да съдя за нечия възраст, ще трябва да почакаш поне още петдесет години.

— Не мога да се помръдна. Като че ли краката ми са приковани. Мисля, че може да са счупени. Моля… моля те, измъкни ме оттук.

— За това съм дошъл — каза Саймън окуражително. Той изгреба с ръце цели тридесет сантиметра сняг от гърдите на Рубин, докато освободи затрупаните му ръце. — Е, вече можеш да се почешеш по носа, докато се върна с лопата и инструменти за рязане.

Когато Саймън влезе отново в пътническия салон, Пит тъкмо подаваше през вратата стюардесата в ръцете на лекарите от екипа на Гейл, които внимателно я положиха върху една носилка.

— Хей, докторе, открих в пилотската кабина още един жив.

— Идвам — отвърна Гейл.

— Ти също можеш да ми помогнеш — каза Саймън на Пит.

Пит кимна.

— Дай ми само няколко минути, за да пренеса и другата от задния отсек.

Хала се отпусна на колене, наведе се напред и се огледа в огледалото. Имаше достатъчно светлина, за да види ясно отражението си. Лицето, което я гледаше, беше безизразно, с угаснали очи. Освен това изглеждаше ужасно. Приличаше на застаряваща уличница, пребита от сутеньора си.

Тя се пресегна и взе няколко хартиени салфетки от рафта. Натопи ги в студената вода, а после избърса съсирената кръв и червилото, което се беше размазало около устата й. Спиралата по миглите й и сенките за очи изглеждаха така, сякаш бяха нанесени от Джаксън Полък върху някоя абстрактна картина. Избърса и тях. Прическата й все още изглеждаше сравнително добре, така че оправи само няколкото провиснали кичура.

С отчаяние помисли, че все още изглежда ужасно. Когато Пит отново се появи, тя се насили да се усмихне, като се надяваше, че изглежда малко по-добре.

Той я изгледа продължително, после повдигна вежди и на лицето му се изписа любопитство, примесено с благоговение.

— Извинявай, прелестно създание, да си виждало някъде наоколо една стара вещица?

Очите на Хала се навлажниха и когато се усмихна, по лицето й се стичаха сълзи:

— Вие сте добър човек, мистър Пит. Благодаря ви.

— Старая се, бога ми, старая се — шеговито каза той.

Пит беше донесъл на връщане няколко одеяла, с които я зави. Той постави едната си ръка под коленете й, а другата около кръста й и я повдигна без видимо усилие. Докато я носеше по пътеката, вкочанените му крака се огънаха, той залитна и успя да възстанови равновесието си едва след няколко стъпки.

— Добре ли сте? — попита тя.

— Нищо, което чашка уиски „Джак Даниълс“ от Тенеси да не може да излекува.

— Веднага щом се завърна у дома, ще ви изпратя цяла каса.

— Къде е домът ви?

— В момента в Ню Йорк.

— Нека следващия път, когато съм в града, да вечеряме заедно.

— Това ще бъде чест за мен, мистър Пит.

— За мен също, мис Камил.

Хала повдигна вежди.

— Успели сте да ме познаете в това отвратително състояние?

— Признавам, че това стана едва когато пооправихте малко лицето си.

— Простете, че ви причинявам всички тези неприятности. Краката и стъпалата ви сигурно са замръзнали от студ.

— Това е малко неудобство в сравнение с правото, което имам да кажа, че съм държал в ръцете си генералния секретар на ООН.

Невероятно, наистина невероятно, помисли си Пит. Това беше изключително успешен ден. Да определи среща на единствените три жени, при това привлекателни, които се намираха наоколо в тази огромна ледена пустиня, в разстояние на тридесет минути, съвсем определено беше рекордно постижение. За него то значеше повече от откриването на руската подводница.

Петнадесет минути по-късно, след като Хала, Рубин и стюардесата бяха удобно настанени в хеликоптера, Пит застана пред пилотската кабина и махна на Джордино, който му отвърна с вдигане на палеца. Носещите витла зацепиха и сред облак от снежинки хеликоптерът се издигна във въздуха, завъртя се на сто и осемдесет градуса и се отправи към „Поулър Иксплорър“. Едва когато той се издигна на достатъчна височина и пое по пътя си, Пит докуцука до подгревателния агрегат.

Той събу пълните си с вода ботуши и подгизнали чорапи и протегна крака пред изпускателната тръба, като поглъщаше топлината и приемаше с благодарност пронизващата болка, която показваше, че кръвообращението му се възстановява. Едва усети приближаването на Саймън.

Саймън спря и застана, вперил поглед в огънатите стени на самолета. Той вече не му изглеждаше изоставен. За него фактът, че вътре се намираха мъртъвци, му придаваше вид на костница.

— Представители на Обединените нации — замислено промълви Саймън. — Такива ли са били?

— Няколко са били членове на Общото събрание — отвърна Пит. — Останалите са били директори и сътрудници на специализираните агенции на ООН. Според Камил повечето са се връщали от обиколка на организациите по места.

— Кой би имал интерес от смъртта им?

Пит изстиска чорапите си и ги метна върху тръбата на подгревателя.

— Нямам представа.

— Терористи от Близкия Изток? — продължи да упорства Саймън.

— За мен е новост, че са започнали да прибягват към отрова, за да убиват.

— Как са краката ти?

— Затоплят се лека-полека. А твоите?

— Флотата ни снабдява с ботуши за лошо време. Моите са сухи и топли като току-що препечена филийка.

— Ура за предвидливите адмирали — промърмори Пит язвително.

— Бих казал, че един от тримата оцелели е свършил мръсната работа.

Пит поклати глава.

— Ако в действителност се докаже, че става дума за отрова, тя сигурно е била сложена в храната в кухнята на летището, преди да я натоварят на борда на самолета. Главният стюард или някоя от стюардесите би могла да го направи и в бордната кухня.

— Твърде трудно е да се постави отрова в петдесет блюда едно по едно, без да бъдеш забелязан.

— А в напитките? — отново попита Саймън.

— Ама че упорито копеле си.

— Защо да не поумуваме, докато ни сменят?

Пит провери чорапите си. Все още бяха влажни.

— Добре де, възможно е в напитките, особено в кафето и чая.

Саймън изглеждаше доволен, че една от теориите му е приета.

— Чудесно, умнико, кой от тримата оцелели според теб най-вероятно е убиецът?

— Нито един от тях.

— Искаш да кажеш, че престъпникът съзнателно е погълнал отровата и се е самоубил.

— Не, казвам, че убиецът е бил четвъртият оцелял.

— Аз преброих само трима.

— След като самолетът се е разбил. Преди това са били четирима.

— Да нямаш пред вид дребничкият мексиканец, който седеше на мястото на втория пилот?

— Точно така.

Саймън изглеждаше съвсем скептично настроен.

— И по пътя на каква поразителна логика стигна до този извод?

— Елементарно — каза Пит и се ухили лукаво. — Убиецът, според най-добрите традиции на криминалния жанр, е винаги човекът, който буди най-малко подозрение.

11

— Кой раздаде този боклук?

По лицето на Джулиъс Шилър, помощник-секретар по политическите въпроси, се изписа добродушна гримаса, докато разглеждаше картите си. Стиснал в зъбите си незапалена пура, той вдигна поглед и умните му сини очи обходиха останалите играчи.

Срещу него около масата за покер седяха четирима мъже. Нито един от тях не пушеше и Шилър дипломатично се въздържаше да запали пурата. Малък наръч кедрови цепеници пращяха в старинна моряшка печка и пречупваха ранния есенен хлад. Горящият кедър излъчваше приятен аромат в облицования с тиково дърво салет в яхтата на Шилър. Красивият тридесет и пет метров моторен съд беше закотвен в река Потомак, близо до Саут Айлънд, точно срещу Александрия, Вирджиния.

На лицето на Алексей Короленко, едър, спокоен мъж, първи съветник в съветското посолство, беше изписано неизменното приветливо изражение, превърнало се в негова запазена марка сред светските кръгове във Вашингтон.

— Жалко, че не играем в Москва — мрачно се пошегува той. — Знам едно чудесно местенце в Сибир, където бихме могли да изпратим раздаващия.

— Подкрепям предложението — заяви Шилър. Той погледна към мъжа, който беше раздал картите. — Дейл, следващия път ги разбъркай.

— Ако картите ви са толкова лоши — изръмжа Дейл Никълс, специален помощник на президента, — защо не се откажете?

Сенаторът Джордж Пит, който оглавяваше сенатската комисия за международни връзки, стана и свали спортното си сако с цвят на сьомга. Той го метна върху облегалката на стола и се обърна към Юрий Вихуски.

— Не знам от какво се оплакват тези момчета. Ние с теб досега нито веднъж не сме спечелили.

Специалният съветник по американските въпроси в съветското посолство кимна.

— Не съм виждал свестни карти, откакто започнахме да се събираме и да играем преди пет години.

Сбирките на покер, които се провеждаха на яхтата на Шилър всеки четвъртък вечер, наистина водеха началото си от 1986 година и се бяха превърнали в нещо много повече от обикновена игра на карти между приятели, които имаха нужда да се отпуснат поне една вечер в седмицата. Те бяха първоначално замислени като малка пукнатина в стената, която разделяше двете враждебно настроени велики сили. Насаме, в неофициална обстановка, далеч от представителите на средствата за масова информация, те можеха свободно да изказват и изслушват гледища, без да се съобразяват с бюрократичните формалности и дипломатическия протокол. Обменяха идеи и информация, които често влияеха пряко върху съветско-американските отношения.

— Откривам залагането с петдесет цента — обяви Шилър.

— Петдесет и долар отгоре — каза Короленко.

— И се чудят, защо не им вярваме — изпъшка Никълс.

Сенаторът се обърна към Короленко, без да го поглежда:

— Какви са вашите предвиждания за открит бунт в Египет, Алексей?

— Давам на президента Хасан не повече от месец преди правителството му да бъде свалено от Ахмад Язид.

— Не мислиш, че ще окаже продължителна съпротива?

— Не, не и ако военните подкрепят Язид.

— Ще заложите ли, сенаторе?

— Няма да откажа.

— Юрий?

Вихуски хвърли три петдесетцентови монети на масата.

— Откакто Хасан пое управлението след оставката на Мубарак — каза Шилър, — той успя до известна степен да се закрепи. Мисля, че ще удържи.

— Казвахте същото и за шаха на Иран — подразни го Короленко.

— Не мога да отрека, че прогнозите ни се оказаха погрешни. — Шилър замълча и пусна картите, които искаше да изчисти, на масата. — Искам две.

Короленко вдигна един пръст и получи картата си.

— Със същия успех можете да изливате огромните си помощи в бездънна яма. Масите в Египет са застрашени от глад. Ситуация, която разпалва изблиците на религиозен фанатизъм, обхванали пренаселените бедняшки квартали и селата. Вероятността да спрете Язид е също толкова малка, както беше и с Хомейни.

— А каква е позицията на Кремъл? — попита сенаторът.

— Ще изчакаме — невъзмутимо заяви Короленко. — Ще изчакаме, докато прахът се слегне.

Шилър огледа картите си и ги подреди.

— Какъвто и да е резултатът, никой няма да спечели.

— Вярно е, всички губим. Вие може да сте самият Сатана в очите на ислямските фундаменталисти, но тъй като ние пък сме комунистически атеисти, нас също не ни обичат. Няма нужда да ви казвам, че Израел ще загуби най-много. След катастрофалното поражение, което Ирак претърпя от Иран и след убийството на президента Саддам Хюсеин, нищо не може да попречи на Иран и Сирия да заплашат умерените арабски нации и да ги накарат да обединят силите си в масиран тристранен фронт срещу Израел. Този път евреите при всички положения ще бъдат победени.

Сенаторът недоверчиво поклати глава.

— Израел разполага с най-боеспособната военна машина в Близкия Изток. Побеждавали са преди и отново са готови да го сторят.

— Не ще могат да устоят срещу атаката на близо двумилионната „човешка вълна“ от араби — предупреди Вихуски. — Силите на Асад ще се устремят на юг, а египтяните на Язид ще атакуват на север, през Синай, както направиха през шестдесет и седма и седемдесет и трета година. Само че този път иранската армия ще нахлуе през Саудитска Арабия и Йордания и ще прекоси река Йордан от запад. Въпреки умението им да се сражават и далеч по-доброто им оръжие, израелците ще бъдат разбити.

— И когато най-сетне касапницата приключи — добави мрачно Короленко, — Западът ще изпадне в състояние на икономическа депресия, след като обединените мюсюлмански правителства, които контролират общо петдесет и пет процента от световните запаси на нефт, повишат астрономически цената му. Както със сигурност ще направят.

— Твой ред е — каза Никълс на Шилър.

— Два долара.

— И два отгоре — не закъсня Короленко.

Вихуски хвърли картите си на масата.

— Излизам.

Сенаторът се замисли над картите си за момент.

— Плащам четирите и още четири отгоре.

— Акулите започнаха да се събират — напрегнато се усмихна Никълс. — Без мен.

— Нека не се залъгваме — каза сенаторът. — За никого не е тайна, че израелците разполагат с малък арсенал от ядрено оръжие и няма да се поколебаят да го използват, ако нямат друг избор.

Шилър въздъхна дълбоко.

— Дори не ми се иска да мисля за последствията. — Той вдигна поглед, когато капитанът на яхтата почука на вратата и притеснено влезе вътре.

— Извинете, че ви прекъсвам, мистър Шилър, но ви търсят по телефона за нещо важно.

Шилър побутна картите си към Никълс.

— Няма смисъл да продължавам да се мъча с тези карти. Бихте ли ме извинили?

Едно от основните правила на ежеседмичните сбирки беше никакви телефонни обаждания, освен ако не ставаше дума за нещо важно, касаещо по някакъв начин всички присъстващи на масата. Играта продължи, но четиримата мъже играеха автоматично, като любопитството им все повече нарастваше.

— Ти си на ред, Алексей — каза сенаторът.

— Твоите четири долара и още четири.

— Плащам.

Короленко примирено вдигна рамене и свали картите си на масата с лицето нагоре. Всичко, което имаше, беше чифт четворки.

Сенаторът се усмихна иронично и обърна своите карти. Печелеше с чифт шестици.

— О, боже мили — простена Никълс. — Аз излязох с чифт попове.

— Ето ти парите за обяд, Алексей. — Вихуски се разсмя.

— Е, значи и двамата сме блъфирали — каза Короленко. — Сега знам защо няма да си купя кола на старо от американски политик.

Сенаторът се облегна на стола и прокара ръка през гъстата си като грива сребрееща коса.

— Всъщност, докато бях студент по право продавах коли, за да се издържам. Опитът, който получих, ми помогна най-много в борбата за място в Сената.

Шилър влезе отново в салета и седна на масата.

— Съжалявам, че трябваше да изляза, но току-що ме уведомиха, че чартърен самолет на Обединените нации се е разбил върху северното крайбрежие на Гренландия. Загиналите са повече от петдесет. Не се съобщава за оцелели.

— Имало ли е съветски представители на борда? — попита Вихуски.

— Все още не е получен списък на пътниците.

— Бомба, поставена от терористи?

— Още е твърде рано да се каже, но според първите откъслечни сведения, не е станало случайно.

— Какъв е бил полетът?

— От Лондон за Ню Йорк.

— Северна Гренландия? — замислено повтори Никълс. — Трябва да са се отклонили на хиляди мили от курса.

— Намирисва на отвличане — изказа предположение Вихуски.

— На мястото вече са пристигнали спасителни групи — обясни Шилър. — До един час ще знаем повече.

Лицето на сенатор Пит помръкна.

— Имам ужасното подозрение, че в самолета се е намирала Хала Камил. Тя трябваше да се завърне в седалището на организацията в Съединените щати от Европа за сесията на Общото събрание другата седмица.

— Мисля, че Джордж има право — каза Вихуски. — Двама от членовете на съветската делегация пътуваха с нейния екип.

— Лудост — като поклати уморено глава заяви Шилър. — Истинска лудост. Кой би имал интерес да убие цял самолет представители на ООН?

Никой не бързаше да отговори. Известно време всички мълчаха. Короленко беше вперил безизразен поглед в центъра на масата. След малко тихо промълви:

— Ахмад Язид.

Сенаторът погледна руснака право в очите.

— Ти си знаел.

— Досещах се.

— Мислиш, че Язид е наредил Камил да бъде убита?

— Мога само да кажа, че нашето разузнаване успя да разбере, че в Кайро съществува ислямска фракция, която замисля опит за покушение.

— И стояхте със скръстени ръце, без да кажете и дума, докато през това време загиваха петдесет невинни човека.

— Предвижданията ни се оказаха погрешни — призна Короленко. — Не знаехме нито по какъв начин, нито пък кога трябва да бъде извършено убийството. Приемахме, че животът на Камил ще бъде в опасност единствено ако се върне в Египет — застрашен не пряко от самия Язид, а по-скоро от неговите фанатизирани привърженици. Данните за него, с които разполагате, са същите като нашите: изключително надарен човек, който си мисли, че е мюсюлманският Ганди.

— Толкова за данните на КГБ и ЦРУ — откровено каза Вихуски.

— Още един класически случай, в който специалистите от разузнаването стават жертва на добре замислена кампания за лансиране на дадена личност пред обществеността — въздъхна сенаторът.

— Този човек е далеч по-голям психопат, отколкото си мислехме.

Шилър кимна в знак на съгласие.

— Язид е отговорен за тази трагедия. Привържениците му никога не биха и помислили да сторят това, без неговата благословия.

— Той има мотив — каза Никълс. — Камил притежава огромни способности и обаяние. Нейната популярност сред обикновените хора и военните далеч надвишава тази на президента Хасан. Тя имаше огромно влияние. Ако е мъртва, въпрос на часове е начело на Египет да застане правителство от реакционно настроени молли.

— А когато Хасан падне? — многозначително попита Короленко. — Какво ще бъде поведението на Белия дом тогава?

— Ами същото като на Кремъл — каза Шилър. — Ще изчакаме докато прахът се слегне.

За момент неизменната усмивка изчезна от лицето на Короленко.

— А ако, или по-точно когато, обединените арабски нации нападнат държавата на евреите?

— Ще подкрепяме Израел докрай, както сме правили в миналото.

— Но ще изпратите ли американски военни части?

— По всяка вероятност не.

— Арабските лидери няма да бъдат толкова предпазливи, ако узнаят това.

— Да заповядат. Само че помни, Алексей — този път няма да използваме влиянието си, за да предотвратим превземането на Кайро, Бейрут и Дамаск от израелците.

— Искаш да кажеш, че президентът няма да ги възпре, ако те решат да прибегнат до използването на ядрено оръжие?

— Нещо такова — заяви Шилър с преднамерено безразличие. Той се обърна към Никълс. — Чий ред е да раздава?

— Мисля, че е мой — каза сенаторът, като се стараеше с всички сили гласът му да прозвучи естествено. Тази неочаквана промяна на позицията на президента по отношение на Близкия Изток беше нещо ново за него. — Мизата петдесет цента ли ще бъде?

Руснаците не мислеха да се отказват толкова лесно.

— Намирам това за крайно обезпокоително — заяви Вихуски.

— Все някога трябваше да настъпи промяна — отбеляза Никълс. — Според последни предвиждания, нефтените запаси на САЩ възлизат на осемдесет милиарда барела. При положение, че цените се вдигнат до петдесет долара за барел, нашите нефтени компании могат вече да си позволят да пристъпят към изпълнението на широкообхватна програма за проучване на евентуални находища. И, разбира се, все още можем да разчитаме на мексиканските и южноамериканските запаси. Изводът е, че вече няма нужда да разчитаме на Близкия Изток за доставки на нефт. Тъй че ще престанем да ги коткаме. Ако съветското правителство реши да наследи арабската бъркотия, може да я получи като подарък.

Короленко не можеше да повярва на ушите си. Неговата вродена предпазливост го караше да се отнася скептично към чутото. Но той познаваше твърде добре американците, за да допусне, че блъфират или се опитват да го подведат по въпрос от такава важност.

Сенаторът Пит също имаше съмнения относно стратегията, която президентът искаше да доведе до знанието на съветските представители. Съществуваше реална възможност през Рио Гранде да не потече нефт тогава, когато САЩ щяха да имат нужда от него. Мексико беше пред революция и само трябваше някой да даде сигнал за нея.

Проклятието на Египет беше някой средновековен фанатик като Язид. Но Мексико също имаше своя безумец в лицето на Топилцин — месия, който беше нещо средно между Бенито Хуарес и Емилио Запата и който проповядваше връщане към религиозна държава, основана на културата на ацтеките. Подобно на Язид и Топилцин беше подкрепян от милионите бедни в страната, като той също можеше всеки момент да свали сегашното правителство.

Откъде се взимаха всички тези безумци, чудеше се сенаторът. Кой създаваше тези дяволски изчадия? Той се опита да застави ръцете си да не треперят, когато започна да раздава.

— Покер с открити карти, господа, джокерите участват.

12

Огромните фигури се издигаха в призрачната тишина на нощта, втренчили невиждащи очи в околната пустош, сякаш очакваха някоя неведома сила да им вдъхне живот. Неподвижни и строги, те се извисяваха на височината на двуетажна сграда, а пълната луна осветяваше суровите им, безизразни лица.

Преди хиляда години те бяха крепили покрив на храм, разположен върху петстъпалната пирамида на Куецалкоатл в Тула, градът на толтеките. Храмът отдавна не съществуваше, но пирамидата беше останала и беше възстановена от археолози. Руините се простираха покрай ниско възвишение и в славните години на града в него бяха живели шестдесет хиляди души, които бяха изпълвали улиците му.

Малцина бяха посетителите, които поемаха по пътя към Тула, а на онези, които си направеха труда, това безлюдно, като че ли населено с духове място, внушаваше страхопочитание.

Луната хвърляше призрачни сенки по улиците на мъртвия град, докато един мъж се изкачваше по стръмните стъпала на пирамидата към каменните статуи на върха. Той беше облечен в костюм и вратовръзка и носеше кожено дипломатическо куфарче.

На всяка от петте тераси мъжът спираше за няколко минути и се взираше в украсените със страховити скулптури фризове, с които бяха украсени стените. От зейналата паст на змии се подаваха човешки лица, орли разкъсваха с клюновете си човешки сърца. Той продължи и подмина олтар, по който бяха издялани черепи с кръстосани кости, символи, използвани векове по-късно от пиратите в Карибско море.

Най-сетне, плувнал в пот, той стигна върха на пирамидата и се огледа. Не беше сам. Две фигури пристъпиха към него и грубо започнаха да го претърсват. Те посочиха дипломатическото му куфарче. Той услужливо го отвори и мъжете преровиха съдържанието му. Като не откриха никакво оръжие, те мълчаливо се оттеглиха към края на храмовата площадка.

Ривас си отдъхна и натисна скрития в дръжката на куфарчето бутон, който включи замаскирания в капака малък касетофон.

След около минута от сенките на огромните каменни статуи изникна една фигура. Човекът беше облечен в роба от бял плат, която стигаше до земята. Косата му беше дълга и вързана отзад, което й придаваше вид на опашка на петел. Робата скриваше краката му, но луната осветяваше ръцете му, върху които бяха надянати широки златни гривни, инкрустирани с тюркоази.

Той беше нисък, а гладкото овално лице подсказваше, че в жилите му тече индианска кръв. Неговите тъмни очи внимателно огледаха високия рус мъж с бледо лице, облечен в делови костюм, който изглеждаше съвсем неуместно тук. Той скръсти ръце и заговори. Думите му прозвучаха странно, почти напевно.

— Аз съм Топилцин.

— Казвам се Гай Ривас, специален представител на президента на Съединените щати.

Ривас бе очаквал, че мъжът ще бъде по-възрастен. Трудно му беше да определи възрастта на мексиканския месия, но не би му дал повече от тридесет години.

Топилцин посочи към ниската стена.

— Защо не седнем, докато разговаряме?

Ривас кимна в знак на благодарност и седна.

— Избрахте доста необичайна обстановка.

— Да, помислих си, че Тула е подходящо място. — Тонът на Топилцин изведнъж стана презрителен. — Вашият президент се страхуваше да се срещнем открито. Той не желаеше да постави в неудобно положение и да разгневи приятелите си в Мексико.

Ривас беше твърде опитен, за да се остави да го предизвикат.

— Президентът ме помоли да ви благодаря от негово име, че се съгласихте да разговаряте с мен.

— Очаквах някой държавен служител с ранг по-висок от твоя.

— Поставихте условие, че ще разговаряте само с един човек. Останахме с впечатление, че не искате от наша страна да има преводач. И тъй като не желаете да говорите на испански или английски, аз съм единственият високопоставен правителствен служител, който владее нахуатл, езика на ацтеките.

— Говориш го много добре.

— Семейството ми емигрира в Америка от град Ескампо. Родителите ми ме научиха на него, още когато бях много малък.

— Познавам Ескампо; малко селце с горди жители, които едва свързват двата края.

— Твърдите, че ще сложите край на немотията в Мексико. Президентът живо се интересува от вашата програма.

— Затова ли те изпрати? — попита Топилцин.

Ривас кимна.

— Той желае да установите контакт.

Настъпи мълчание. По устните на Топилцин пробяга мрачна усмивка.

— Хитър човек. Той знае, че поради икономическия крах на моята родина движението ми ще свали от власт управляващата Партидо Револусионарио Институсионал и се бои от рязко влошаване на отношенията между САЩ и Мексико. И е решил да използва борбата на двете сили в своя полза.

— Не мога да знам какви са намеренията на президента.

— Той скоро ще разбере, че огромното мнозинство от мексиканския народ не желае вече да бъде подлога за управляващата класа и богатите. На хората им е дошло до гуша от корумпирани политически мошеници. Те се измориха да ровят в кофите за боклук из бордеите. Не желаят повече да страдат.

— И това ще стане, като построят една утопия от пепелищата на държавата на ацтеките?

— Твоята собствена нация също няма да сбърка, ако се върне към принципите на бащите основатели.

— Ацтеките са били най-големите касапи на континента. Да се състави модерно правителство върху основата на древните варварски вярвания, е… — Ривас замълча. Той едва не изрече „идиотщина“. Успя обаче да се сдържи и каза „наивно“.

Облото лице на Топилцин се изопна и ръцете му неволно се свиха в юмруци.

— Забравяш, че именно испанските конквистадори са подложили на унищожение нашите общи предци.

— Испанците биха могли да кажат същото за маврите, което едва ли би оправдало възстановяването на Инквизицията.

— Какво иска вашият президент от мен?

— Единствено мир и благоденствие в Мексико — отвърна Ривас, следвайки указанията, които му бяха дадени. — И обещание, че няма да поемете по пътя на комунизма.

— Аз не съм марксист. Ненавиждам комунистите не по-малко от него. Измежду привържениците ми няма въоръжени партизански отряди.

— Той ще се зарадва, когато чуе това.

— Щом веднъж принесем в жертва богатите, които са натрупали по престъпен начин състоянието си, корумпираните държавни чиновници и ръководителите на сегашното правителство и армията, нашата нова ацтекска нация ще възвърне величието си.

Ривас не беше сигурен, че правилно е разбрал.

— Говорите за екзекуцията на хиляди хора.

— Не, мистър Ривас, говоря за изкупителни жертви, принесени в името на почитаните от нас богове Куецалкоатл, Хуицилопохтли, Тецкатлипока.

Ривас по изгледа недоумяващо.

— Изкупителни жертви?

Топилцин не отговори.

Ривас, впил очи в невъзмутимото лице, изведнъж разбра.

— Не! — избухна той. — Сигурно не говорите сериозно.

— Нашата страна отново ще се нарича с името, дадено й от ацтеките — Теночтитлан — невъзмутимо продължи Топилцин. — Държавата ни ще бъде религиозна. Официалният език ще бъде нахуатл. Разрастването на населението ще бъде ограничено със строги мерки. Чуждестранните предприятия ще станат държавна собственост. Единствено местните жители ще имат право да живеят в границите на страната. Всички останали ще бъдат прогонени от нея.

Ривас беше смаян. Той седеше пребледнял и слушаше мълчаливо.

— Няма вече да купуваме никакви стоки от Съединените щати, нито пък на вас ще бъде разрешено да купувате нашия нефт. Дълговете ни към банките по света ще бъдат обявени за недействителни, а всички чуждестранни активи ще бъдат конфискувани. Освен това настоявам да ни бъдат върнати земите в Калифорния, Тексас, Ню Мексико и Аризона. И за да постигна това, възнамерявам да пусна през границата милиони мои сънародници.

Заплахите на Топилцин звучаха наистина страховито. Обърканият ум на Ривас трудно можеше да обхване всички ужасни последствия.

— Чиста лудост — отчаяно заяви Ривас. — Президентът никога не ще пожелае да изслуша тези абсурдни искания.

— Той няма да повярва на това, което казвам?

— Никой здравомислещ човек няма да го стори.

В своето смущение Ривас беше отишъл твърде далеч.

Топилцин бавно се изправи и с немигащи очи и сведена глава глухо изрече:

— В такъв случай трябва да му изпратя съобщение, което ще разбере.

Той вдигна ръце над главата си и ги разпери към тъмното небе. Като че ли по даден знак се появиха четирима индианци. Облеклото им се състоеше единствено от къси наметала, прихванати около врата. Като пристъпваха от всички страни, те бързо усмириха Ривас, който замръзна от изненада, отнесоха го до каменния олтар с издялани в камъка черепи и кръстосани кости и го хвърлиха по гръб, като го държаха за ръцете и краката.

В началото Ривас беше твърде зашеметен, за да протестира, твърде изненадан, за да проумее намерението на Топилцин. Но когато поразен от страх осъзна какво щеше да се случи, той изкрещя:

— О, господи! Не! Не!

Топилцин изгледа с хладно презрение ужасения американец, в очите на който се четеше будеща съжаление уплаха, и приближи до олтара. Той кимна и един от мъжете разкъса ризата на Ривас, като оголи гърдите му.

— Не правете това! — започна да се моли Ривас.

Във вдигнатата ръка на Топилцин изневиделица се появи остър като бръснач нож от обсидиан. Застиналото във въздуха черно, гладко като огледало острие хвърляше отблясъци на лунната светлина.

Ривас изкрещя — последният звук, който някога щеше да издаде.

Ножът рязко се спусна.

Високите статуи колони гледаха кървавата сцена, която се разиграваше в краката им, с каменно безразличие. Те бяха ставали свидетели на тази ужасна проява на нечовешка жестокост хиляди пъти, преди хиляда години. В изсечените им, проядени от времето очи не трепна и капчица жалост, когато все още туптящото сърце на Ривас бе изтръгнато от гърдите му.

13

Въпреки хората и оживлението наоколо му, Пит беше запленен от дълбоката тишина на студения Север. В нея се криеше някакво невероятно спокойствие, което сякаш поглъщаше гласовете и звуците на машините. Той се чувстваше така, сякаш се намираше скован от самота в хладилник, в някакъв безлюден свят.

Най-сетне се развидели. Светлината се процеждаше през странна сива мъгла, която правеше невъзможно образуването на сенки. Към десет часа ледената мъгла започна да се изпарява под лъчите на слънцето и небето доби мек, млечнооранжев цвят. Ефирната светлина правеше скалистите върхове, които се издигаха над фиорда, да изглеждат като надгробни камъни в покрито от сняг гробище.

Обстановката около мястото на катастрофата започваше да заприличва на военно нашествие. Първи пристигнаха пет хеликоптера на ВВС, които носеха на борда си отряд въоръжени до зъби мъже с решителен вид от специалните армейски сили. Те незабавно отцепиха корпуса на самолета и започнаха да патрулират из целия район. Час по-късно се приземиха федералните експерти по самолетни катастрофи и се заеха да маркират разпръснатите останки и да ги подготвят за извозване. Последва ги екип от патолози, които започнаха да поставят картончета с имена по труповете и да ги товарят в хеликоптерите, които бързо ги пренасяха по въздуха до моргата на военновъздушната база в Туле.

Флотата бе представена от капитан трети ранг Найт и неочакваната поява на „Поулър Иксплорър“. Всички преустановиха неприятната работа, с която бяха заети, когато над назъбените планински върхове отекнаха няколко силни изсвирвания от сирената на кораба.

Като се провираше между новообразуваните, плаващи ниско долу матови ледени късове и първите зимни айсберги, които приличаха на останки от готически замъци, „Поулър Иксплорър“ бавно приближи и навлезе в устието на фиорда. Известно време край осеяния с белези нос се плискаше бледосиня морска вода, която постепенно побеля.

Огромният нос на ледоразбивача без усилие проправяше път през леда и корабът застана на дрейф на по-малко от петдесет метра от разбития самолет. Найт нареди да се спрат двигателите, слезе по трапа на леда и любезно предложи на охраната и екипа от експерти да установят командния си пункт на кораба, като използват всички негови съоръжения — предложение, което без секунда колебание бе прието с благодарност.

Пит беше впечатлен от мерките за сигурност. Информационното затъмнение все още не беше разбулено: в съобщението, подадено на летище „Кенеди“, се казваше само, че полетът на представителите от Обединените нации има закъснение. Беше просто въпрос на часове, преди някой съобразителен кореспондент да се досети за станалото и да разтръби новината.

— Мисля, че очните ми ябълки са замръзнали до клепачите — унило заяви Джордино. Той седеше на пилотската седалка в хеликоптера на НЮМА и се опитваше да изпие чаша кафе, преди то да замръзне. — Трябва да е по-студено от вимето на дойна минесотска крава през януари.

Погледът, който Пит отправи към приятеля си, беше изпълнен със съмнение.

— Откъде знаеш? Та ти цяла нощ не си напускал топлата кабина.

— Аз измръзвам само като погледна кубче лед в чаша скоч. — Джордино вдигна ръка с разперени пръсти. — Гледай. Така съм вкочанен от студ, та не мога да си свия ръката в юмрук.

Пит погледна случайно през страничния илюминатор и зърна капитан трети ранг Найт, който идваше от кораба и с мъка вървеше по леда.

Той отиде в отделението за пътници и отвори товарната врата, когато Найт стигна до подвижната стълба. Джордино изпъшка от самосъжаление щом свидната нему топлина отстъпи място на мразовития вятър, който нахлу в хеликоптера.

Найт махна с ръка за поздрав и се качи на борда. При всяко издишване от устата му излизаха облаци пара. Той бръкна в парката си и извади плоска манерка в кожен калъф.

— Ето ви нещичко от лазарета. Коняк. Дори не успях да разбера каква марка е. Помислих си, че ще ви дойде добре.

— Мисля, че току-що изпрати Джордино в рая — каза Пит, като се смееше.

— Предпочитам да съм в ада — измърмори Джордино. Той надигна манерката и с наслада отпи от брендито, което на тънка струйка се стичаше в стомаха му. После отново вдигна ръката си и я сви в юмрук. — Май се излекувах.

— Нищо не ни пречи да се разположим удобно — каза Найт. — Наредиха ни да останем тук следващите двадесет и четири часа. Изпълнението на задачата се отлага, докато приключи разчистването.

— Как са оцелелите? — заинтересува се Пит.

— Мис Камил е настанена удобно и си почива. Между другото, тя искаше да те види. Спомена за някаква вечеря с теб в Ню Йорк.

— Вечеря? — невинно попита Пит.

— Чудна работа — продължи Найт. — Точно преди доктор Гейл оперативно да оправи скъсаните сухожилия на коляното на стюардесата, тя също спомена, че има уговорка за вечеря с теб.

По лицето на Пит се изписа пълно недоумение.

— Предполагам, че са изгладнели.

Джордино извъртя очи нагоре и отново надигна манерката.

— Тази песен май съм я чувал и преди.

— А стюардът?

— Състоянието му е тежко — отвърна Найт. — Но докторът мисли, че ще се оправи. Казва се Рубин. Докато чакали упойката да му подейства, започнал да бръщолеви някакви странни приказки как пилотът убил останалите двама члена на екипажа и изчезнал по време на полета.

— Може и да не са чак толкова странни — каза Пит. — Трупът на пилота все още не е открит.

— Не ми влиза в работата — повдигна рамене Найт. — Имам си достатъчно грижи, та да се замесвам в някаква неразрешена загадка за самолетна катастрофа.

— А какво ще правим с руската подводница? — попита Джордино.

— Ще си мълчим за нашето откритие, докато не рапортуваме лично на тузарите в Пентагона. Глупаво е да провалим всичко заради прихваната по съобщителните съоръжения информация. Щастливо стечение на обстоятелствата е, поне за нас, тази самолетна катастрофа. При това положение ще изглежда съвсем логично да поемем курс към дома и пристана ни в Портсмут, веднага щом оцелелите бъдат извозени по въздуха до някоя болница в Щатите. Да се надяваме, че това неочаквано отклонение ще обърка достатъчно аналитиците от съветското разузнаване, та да ни оставят на мира.

— Не разчитай на това — каза Джордино, чието лице беше започнало да поруменява. — Ако руснаците имат и най-малкото подозрение, че сме открили подводницата и са достатъчно откачени да си помислят, че нарочно сме предизвикали катастрофата на самолета, за да отвлечем вниманието им, ще довтасат със спасителни кораби и цяла бойна армада, подсигурени от въздуха. Щом открият подводницата, ще я вдигнат на повърхността и ще я завлекат обратно до базата в Североморск, на Колския полуостров.

— Или ще я взривят — добави Пит.

— Ще я разрушат?

— Съветите не разполагат с модерна техника за изваждане на потънали съдове. Тяхната главна цел ще бъде да не допуснат подводницата да попадне в чужди ръце.

Джордино подаде коняка на Пит.

— Няма смисъл да разискваме студената война тук. Защо не се върнем на кораба? Там е хубаво и топло.

— Защо не — каза Найт. — Вие двамата направихте вече доста повече, отколкото се иска от вас.

Пит се протегна и започна да закопчава ципа на парката си.

— Мисля да се поразходя.

— Няма ли да дойдеш с нас?

— След малко. Помислих си, защо да не навестя археолозите и да видя как са.

— Напразно ще биеш път. Докторът изпрати един от медиците си в техния лагер. Той вече се върна обратно. Като се изключат няколко синини и навяхвания, всички са добре.

— Сигурно ще ми бъде интересно да видя какво са изкопали — продължи да упорства Пит.

Джордино познаваше достатъчно добре приятеля си, за да се досети какво има предвид.

— Може би са открили някоя и друга гръцка амфора по тези места.

— Нищо няма да ми струва да попитам.

Найт изгледа Пит строго.

— Внимавай какво ще им кажеш.

— Знам си по вода урока за геологическото проучване, което провеждаме.

— А пътниците и екипажа на самолета?

— Никой не е успял да се измъкне от самолета и всички са загинали от измръзване в резултат на продължителното стоене в студената вода.

— Мисля, че чудесно ще успее да ги преметне — сухо отбеляза Джордино.

— Добре — кимна Найт. — Идеята ти е отлична. Само внимавай да не споменеш нещо, което не е нужно да знаят.

Пит отвори товарната врата и кимна небрежно.

— Не ме чакайте.

После излезе навън в студа.

— Вироглав човек — промърмори Найт. — Не знаех, че Пит се интересува от антични предмети.

Джордино погледна през илюминатора на кабината към Пит, който беше тръгнал през фиорда. После въздъхна.

— Нито пък той.

Леденото поле беше твърдо и равно и Пит напредваше бързо през фиорда. Той хвърли поглед към зловещите сиви облаци, които настъпваха от северозапад. Само за няколко минути времето можеше да се промени и яркото слънце да бъде заменено от непрогледна снежна виелица, която щеше да скрие от погледа всички ориентири. Тъй като нямаше желание да се скита напосоки, без дори да разполага с компас, той ускори крачка.

В небето над него се рееха двойка бели исландски соколи. Явно неподатливи на арктическия студ, те бяха една от малкото групи птици, които оставаха на север по време на суровата зима.

Като се движеше на юг, той прекоси бреговата ивица и продължи да се ориентира по дима, който се издигаше над бараката на археолозите. Далечното петно с неясни очертания изглеждаше така, като че ли се вижда от обратния край на телескоп.

Пит се намираше само на десет минути път от лагера, когато бурята се разрази. В един момент виждаше на почти двадесет километра пред себе си, в следващия видимостта му намаля на по-малко от пет метра.

Той започна да подтичва, като отчаяно се надяваше, че се движи по нещо, което макар и малко, наподобява права линия. Снегът, който го шибаше почти хоризонтално, идваше отляво и той се наклони в тази посока, за да компенсира отклонението си.

Вятърът, който духаше насреща му, се усили и той едва успяваше да се задържи на крака. Продължи да се влачи слепешком напред, забил поглед в краката си, броейки крачките си, притиснал главата си с ръце. Знаеше, че е невъзможно да се движи без ориентир, без постепенно да започне да обикаля в кръг. Знаеше също, че би могъл да мине само на няколко метра от лагера на археолозите, без да го забележи и да продължи да се препъва, докато не се свлече от изтощение върху леда.

Въпреки големия студ и силния вятър, дебелото му облекло го топлеше доста добре, а съдейки по ударите на сърцето си, можеше да каже, че не се напряга излишно.

Когато прецени, че са намира в близост до бараката, Пит спря. После продължи да върви и когато измина още тридесет крачки, отново спря.

Обърна се надясно и се отдалечи на около три метра, така че да може да вижда следите си, които идваха от обратната посока и постепенно се губеха в падащия сняг. После тръгна успоредно на първата пътека, като оглеждаше ивицата така, като че ли търсеше някакъв предмет на морското дъно. Той измина около шестдесет крачки преди старите му стъпки да започнат да избледняват и изчезват в снега.

Пит обходи пет ивици преди отново да завие надясно и да повтори същата схема, докато не се увери, че се е върнал при затрупаната вече осова линия. След това започна отново обхода, този път от другата страна. При третата ивица се препъна в една снежна пряспа и когато падна, се удари в метална стена. Той тръгна покрай нея и свърна два пъти преди да открие едно въже, което водеше към вратата. С дълбока въздишка на облекчение Пит я отвори, сгряван от мисълта, че животът му се бе намирал в опасност, но беше победил. Той пристъпи вътре и застина.

Това не беше жилищното помещение, а по-скоро голям заслон от типа на „Куонсет“1, който покриваше поредица от разкопки в почистената от лед почва. Температурата вътре бе малко над точката на замръзване, но той беше благодарен, че се е спасил от ураганния вятър.

Единствената светлина идваше от колманов фенер. Отначало си помисли, че в постройката няма никой, но после от изкопа в земята се подадоха глава и чифт рамене. Фигурата беше коленичила, обърната с гръб към Пит и по всичко личеше, че цялото й внимание е насочено към грижливото изстъргване на дребния чакъл от малка издатина в изкопа.

Пит излезе от сянката и погледна надолу.

— Готова ли сте? — попита той.

Лили се извърна, повече учудена, отколкото сепната. Светлината блестеше в очите й и всичко, което виждаше, беше един неясен силует.

— Готова за какво?

— Да излезем из града.

Едва сега разпозна гласа. Тя вдигна фенера и бавно се изправи. Впери поглед в лицето му, отново запленена от очите на Пит, а той беше очарован и възхитен от тъмночервената й коса, която хвърляше огнени отблясъци на ярката светлина на съскащия фенер.

— Мистър Пит… нали така? — Тя свали дясната си ръкавица и протегна ръка.

Той също свали ръкавицата си, пресегна се и здраво я стисна.

— Предпочитам привлекателните дами да ме наричат Дърк.

Тя се чувстваше като засрамено малко момиче, гневеше се на себе си, че не е гримирана и се чудеше, дали той е забелязал мазолите по ръката й. На всичко отгоре почувства как се изчервява.

— Лили… Шарп — заекна тя. — Моите приятели и аз се надявахме, че ще можем да ти благодарим за снощи. Мислех, че се шегуваш за вечерята. Наистина не предполагах, че ще те видя отново.

— Както чуваш — той замълча и кимна с глава към виещия навън вятър, — дори виелицата не можа да ме спре.

— Ти си направо луд.

— Не, просто глупав, защото си помислих, че ще мога да изпреваря арктическа буря.

И двамата се засмяха и напрежението се стопи. Лили понечи да излезе от изкопа. Пит пое ръката й, за да й помогне. Тя потрепна от болка и той бързо я пусна.

— Би трябвало все още да си на легло.

Лили бойко се усмихна.

— Е, още съм схваната и тялото ми е осеяно със синини, които не мога да ти покажа, но ще живея.

Пит вдигна фенера и обходи с поглед странно разположените камъни и разкопките.

— Над какво работите тук?

— Древно ескимоско поселище, което е било населено от първи до пети век от Новата ера.

— Дали ли сте му някакво име?

— Наричаме този обект Гронквист Бей Вилидж, на името на доктор Хайрам Гронквист, който го открил преди пет години.

— Един от тримата мъже, които срещнах снощи?

— Едрият човек, който при падането си беше изпаднал в безсъзнание.

— Как е той?

— Въпреки огромната възморава цицина на челото се кълне, че нито го боли главата, нито пък му се вие свят. Когато излязох от бараката, беше започнал да пече пуйка.

— Пуйка? — изненадан повтори Пит. — Сигурно имате първокласна система за снабдяване.

— На всеки две седмици от Туле пристига „Минерва“, самолет с вертикално излитане и кацане, който един богат бивш възпитаник е предоставил за ползване на университета.

— Мислех си, че разкопки толкова далеч на север се извършват само в средата на лятото, когато температурите се вдигат над нулата и почвата е размръзнала.

— По принцип, това е вярно. Но с отоплявания купол от готови елементи над главната част на поселището можем да работим от април до октомври.

— Открили ли сте нещо необичайно, някой предмет, който не сте очаквали да намерите по тези места?

Лили изгледа Пит подозрително.

— Защо питаш?

— От любопитство.

— Открихме стотици интересни предмети, които дават представа за начина на живот и нивото на развитие на древните ескимоси. В бараката са, ако искаш да ги разгледаш.

— Какви са шансовете ми да ги разгледам, докато похапвам пуйка?

— От средни до големи. Доктор Гронквист готви превъзходно.

— Надявах се, че ще мога да поканя всички ви на вечеря на кораба, но тази внезапна буря обърка плановете ми.

— Винаги се радваме да видим нов човек на масата.

— Открили сте нещо необичайно, нали? — внезапно попита Пит.

В широко отворените очи на Лили се появи подозрение.

— Откъде знаеш?

— Гръцко или римско?

— От времето на Римската империя, всъщност от Византийската.

— Какво точно от Византийската империя? — не отстъпваше Пит. Погледът му беше напрегнат. — Колко старо?

— Златна монета, от края на четвърти век.

Той се отпусна. Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна, докато Лили го гледаше объркана и в същото време доста раздразнена.

— Какво целиш? — рязко попита тя.

— Ами ако ти кажа — бавно започна Пит, — че по морското дъно има разпилени амфори, които водят към фиорда?

— Амфори? — удивена повтори Лили.

— Разполагам с видеокасета, на която са заснети от нашите подводни камери.

— Те са идвали. — Тя заговори като в транс. — Те наистина са прекосили Атлантическия океан. Римляните са стъпили в Гренландия преди викингите.

— Доказателствата сочат в тази посока. — Пит прегърна Лили през кръста и я поведе към вратата. — Като говорим за посока, тук ли ще стоим, докато мине бурята или онова въже отвън до вратата води до бараката ви?

Тя кимна.

— Да, опънали сме въжето между двете постройки. — Тя замълча и впери поглед в мястото, където беше открила монетата. — Гръцкият мореплавател Питий се отправил на епично пътешествие през триста и петдесета година преди Новата ера. Според легендите той поел на север, към Атлантическия океан и в края на краищата стигнал до Исландия. Странно защо няма данни или легенди, в които да се говори за римска експедиция толкова далеч на север и запад, седемстотин и петдесет години по-късно.

— Питий е имал късмет — той е успял да се завърне в родината си и да разкаже за стореното.

— Мислиш, че римляните, които са идвали тук, са се загубили по обратния път?

— Не, мисля, че все още се намират тук. — Пит погледна към нея, а в усмивката му се четеше решителност. — И ти и аз, красавице, ще го открием.