Съкровище

14

14 октомври 1991 година

Вашингтон, окръг Колумбия

Над столицата на страната ръмеше студен и безрадостен ситен дъжд. Пред старото здание на президентската администрация, на ъгъла на Седемнадесета улица и Пенсилвания авеню, спря такси. От задната врата излезе мъж, облечен в куриерска униформа и каза на шофьора да го изчака. После се наведе и взе от таксито един пакет, обвит в червена коприна. Прекоси бързо тротоара, слезе по стълбите, мина през портала и влезе в пощенската зала, където приемаха писмата и пратките.

— За президента — каза той с испански акцент.

Един от пощенските служители описа пакета и отрази времето на получаване. После вдигна поглед и се усмихна:

— Все още ли вали?

— По-скоро ръми.

— Напълно достатъчно, за да ти вгорчи живота.

— И да забави движението — кисело добави куриерът.

— Приятен ден, все пак.

— И на вас.

Куриерът излезе, а пощенският служител взе пакета и го пусна под флуороскопа. Той се отдръпна и погледна към екрана, където рентгеновите лъчи откроиха предмета под опаковката.

Лесно определи, че това е дипломатическо куфарче, но изображението го изненада. Вътре нямаше и следа от папки или документи, никакъв твърд предмет с ясно изразени контури, нищо, което да прилича на експлозиви. Той отдавна се занимаваше с рентгенографско опознаване, но съдържанието на куфарчето го озадачи.

Вдигна слушалката на телефона и помоли човека в другия край на линията да дойде. След по-малко от две минути се появи агент от охраната с куче.

— Имаш нещо за Суийтпий2 ли? — попита агентът.

Пощенският служител кимна и постави пакета на пода.

— Не мога да определя на флуороскопа какво има вътре.

Суийтпий никак не приличаше на своя съименник. Тя беше мелез, резултат от кратка любовна връзка между зайчар и дакел. С огромни кафяви очи, дебело малко тяло, което се крепеше на къси тънки крака, Суийтпий беше отлично обучена да надушва всякакви експлозиви, от най-обикновени до съвсем рядко използвани. Докато двамата мъже наблюдаваха, тя обиколи пакета клатушкайки се, а носът й потрепваше като на някоя закръглена важна дама, която се намира на щанд за парфюми.

Изведнъж тя се наежи, козината по врата и гърба й настръхна и Суийтпий започна да отстъпва назад.

На лицето й се появи странно, подозрително изражение, примесено с отвращение и тя започна да ръмжи.

Агентът изглеждаше учуден.

— Това не е обичайната й реакция.

— Има нещо странно тук — каза пощенският служител.

— До кого е адресиран пакетът?

— До президента.

Агентът отиде до телефона и набра някакъв номер.

— По-добре да извикаме Джим Герхарт да дойде тук.

Герхарт, специален агент, който отговаряше за физическата безопасност на персонала в Белия дом, се отзова на обаждането, докато обядваше набързо на бюрото си и веднага тръгна към залата за приемане на пощенски пратки.

Той забеляза реакцията на кучето и внимателно огледа пакета под флуороскопа.

— Не виждам никакви проводници или детонатор — провлачено, като истински кореняк от Джорджия, каза той.

— Не е бомба — съгласи се пощенският служител.

— Добре, дайте да го отворим.

Червената копринена опаковка беше внимателно свалена. Под нея се показа черно кожено дипломатическо куфарче. По него нямаше никакви надписи, нито дори името на производителя или номера на модела. Вместо ключалка с цифрова комбинация, на двете закопчалки имаше отвори за ключ.

Герхарт натисна закопчалките едновременно. И двете изщракаха.

— Решаващият момент — каза той, като се усмихваше предпазливо.

Постави ръцете си в краищата на капака и започна бавно да го повдига, докато той се отвори и пред очите им се откри съдържанието на куфарчето.

— Исусе! — изпъшка Герхарт.

Лицето на агента от охраната пребледня и той се извърна. Пощенският служител, комуто се догади, се задави и като се олюляваше, се запъти към тоалетната.

Герхарт тръшна капака.

— Отнесете това нещо в болницата на университета „Джордж Вашингтон“.

Агентът от охраната не можа да отговори, докато не преглътна киселата жлъчка, която се беше надигнала в гърлото му. Най-сетне той се изкашля.

— Истинско ли е това чудо, или някаква хелоуинска3 закачка, или пък подарък?

— Истинско е — мрачно каза Герхарт. — И повярвай ми, никакъв подарък не е.

В своя кабинет в Белия дом Дейл Никълс се облегна във въртящия се стол и нагласи очилата си за четене. За може би десети път той започна да разглежда внимателно съдържанието на дебела папка, изпратена му от Армандо Лопес, назначеният от президента старши директор, който отговаряше за въпросите, свързани със страните от Латинска Америка.

Никълс имаше вид на университетски професор, какъвто всъщност и беше, когато президентът го убеди да смени спокойната университетска аудитория в Станфорд с политическата вакханалия във Вашингтон. Неговото първоначално нежелание се беше превърнало в учудване, когато откри, че притежава скрит талант да управлява бюрократичния апарат в Белия Дом.

Гъстата му коса с цвят на кафе беше прилежно разделена на път по средата. Старомодните му очила с малки кръгли стъкла и тънки телени рамки говореха за един усърден труженик, човек, който никога не се предава и за когото не съществува нищо друго извън работата, с която се занимава в момента. И най-накрая, главните отличителни белези на академичния стереотип, папийонката и лулата.

Той запали лулата, без да отделя очи от статиите, изрязани от мексикански вестници и списания, отнасящи се до един-единствен човек. Топилцин.

Бяха включени интервюта, които обаятелният месия беше приел да даде на официални представители на страните от Централна и Южна Америка. Той обаче беше отказал да разговаря с американски журналисти или представители на правителството и никой не беше успял да премине през неговата армия от телохранители.

Никълс беше научил испански по време на двегодишния си престой в Перу, когато работеше за Корпуса на мира и прочитането на публикациите не го затрудни. Той взе един бележник и започна да прави списък на претенциите и твърденията, които ставаха ясни от интервютата.

Никълс остави лулата си в пепелника, известно време замислено се взира в тавана и отново започна да пише.

Никълс препрочиташе отново статиите в търсене на някакъв ключ към характера на Топилцин, когато телефонът му иззвъня. Той вдиша слушалката.

— Президентът на първа линия — съобщи секретарката му.

Никълс натисна бутона.

— Да, господин президент.

— Някакви новини за Гай Ривас?

— Не, никакви.

Президентът замълча. После отново заговори:

— По график трябваше да се срещне с мен преди два часа. Безпокоя се. Ако беше възникнал някакъв проблем, пилотът му щеше да ни уведоми досега.

— Той не отлетя за Мексико със самолет на Белия дом — обясни Никълс. — Предвид тайния характер на мисията му, Ривас си купи предварително билет туристическа класа за пътнически самолет и отлетя като обикновен турист, който заминава в отпуск.

— Разбирам — съгласи се президентът. — Ако президентът Де Лоренцо е научил, че съм пратил зад гърба му упълномощен лично от мен представител, който да установи контакт с неговата опозиция, ще го приеме като обида и няма да се яви на определените за следващата седмица консултации в Аризона.

— Точно това имахме пред вид — увери го Никълс.

— Докладваха ли ти подробно за катастрофата на самолета на Обединените нации? — попита президентът, като неочаквано смени темата на разговора.

— Не, сър — отвърна Никълс. — Единствената информация, с която разполагам, е, че Хала Камил е оцеляла.

— Тя и още двама души от екипажа. Останалите са били отровени.

— Отровени? — смотолеви Никълс, който не можеше да повярва.

— Така казват следователите. Смятат, че пилотът се е опитал да отрови всички, които са се намирали на борда, преди да скочи с парашут от самолета над Исландия.

— Пилотът сигурно е бил самозванец.

— Не можем да кажем със сигурност, докато не го открият, жив или мъртъв.

— Господи, кое терористично движение би имало мотив да убие повече от петдесет представители на ООН?

— До този момент никой не е поел отговорност за тази трагедия. Според Мартин Броган от ЦРУ, ако това е работа на терористи, то този път те са действали по начин, нетипичен за тях.

— Може би целта им е била да убият Хала Камил — предположи Никълс. — Ахмад Язид се е заклел да я премахне.

— Не можем да отхвърлим тази възможност — призна президентът.

— Дали средствата за информация са надушили нещо?

— След час историята ще гръмне във всички вестници и по телевизията. Не виждам причина да я задържаме повече.

— Има ли нещо, което желаете да направя, господин президент?

— Ще ти бъда благодарен, Дейл, ако следиш каква ще бъде реакцията на хората около президента Де Лоренцо. На самолета имаше единадесет делегати и представители на агенции от Мексико. Изкажи съболезнования от мое име и обещай всякакво съдействие в границите на разумното. О, да, няма да е зле да държиш в течение Джулиъс Шилър от Държавния департамент, за да не си пречим взаимно.

— Веднага ще наредя на моите хора да започнат да действат по този въпрос.

— И ме уведоми незабавно, щом получиш вест от Ривас.

— Да, господин президент.

Никълс затвори и отново се опита да насочи вниманието си към папката. Той започна да се чуди дали Топилцин не беше свързан по някакъв начин с убийството на представителите на ООН. Ако само имаше някаква нишка, за която да се залови!

Никълс не беше детектив. Той не притежаваше таланта невъзмутимо да разнищва пласт по пласт личността на главния заподозрян, докато накрая разбере какво движи този човек. Неговата академична специалност беше системно прогнозиране на тенденциите в развитието на международната политика.

За него Топилцин представляваше загадка. Хитлер имаше погрешна представа за превъзходството на арийската раса. Движен от религиозен плам, Хомейни искаше да върне Близкия Изток към основните принципи на исляма от ранното Средновековие. Ленин проповядваше кръстоносен поход на световния комунизъм.

Каква беше целта на Топилцин?

Мексико от времето на ацтеките? Връщане към миналото? Нито едно модерно общество не би могло да функционира въз основа на такива древни принципи. Мексико не беше нация, която би могла да бъде управлявана от фантазиите на Дон Кихот. Трябваше да има някаква друга сила, която движеше този човек. Никълс правеше догадки в празно пространство. Той гледаше на Топилцин единствено като на карикатура, като на злодей от някаква анимационна серия.

Секретарката му влезе, без да почука и остави на бюрото папка с документи.

— Докладът от ЦРУ, който искахте — и на трета линия има обаждане за вас.

— Кой е?

— Някой си Джеймс Герхарт — отвърна тя.

— От охраната на Белия дом — каза Никълс. — Каза ли какво иска?

— Само че е спешно.

Никълс доби сериозен вид и вдигна слушалката:

— Дейл Никълс слуша.

— Джим Герхарт, сър, отговарям за…

— Да, знам — прекъсна го Никълс. — Какъв е проблемът?

— Мисля, че ще бъде по-добре да дойдете в лабораторията по патология в „Джордж Вашингтон“.

— Университетската болница?

— Да, сър.

— За какво, по дяволите?

— Предпочитам да не говоря твърде много по телефона.

— Аз съм много зает, мистър Герхарт. Ще се наложи да ми обясните по-подробно.

Настъпи кратко мълчание.

— Това е въпрос, който засяга вас и президента. Това е всичко, което мога да кажа.

— Не можете ли поне да ми кажете за какво става дума?

Герхарт не обърна внимание на молбата за обяснение.

— Един от моите хора чака пред службата ви. Той ще ви докара до лабораторията. Аз ще бъда в чакалнята.

— Слушайте, Герхарт… — само това успя да каже Никълс, когато в ухото му започна да писука телефонният сигнал „свободно“.

Ръмежът беше преминал в дъжд и настроението на Никълс отразяваше мрачното време, докато го въвеждаха през входа на университетската болница към лабораторията по патология. Той мразеше миризмата на етер, с която бяха пропити залите.

Верен на думата си, Герхарт чакаше в преддверието. Двамата мъже се познаваха по физиономия и име, но никога не бяха разговаряли. Герхарт пристъпи напред, но не направи опит да се ръкува.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза той с официален тон.

— Защо съм тук? — направо попита Никълс.

— За идентифициране.

Внезапно Никълс бе връхлетян от мрачно предчувствие.

— На кого?

— Предпочитам вие да ми кажете.

— Стомахът ми не е достатъчно здрав, за да гледам трупове.

— Това не е точно труп, но определено ще ви трябва здрав стомах.

Никълс повдигна рамене.

— Добре, хайде да започваме и да приключваме.

Герхарт отвори вратата, изчака го да излезе и го поведе по дълъг коридор към една стая, стените и подът на която бяха облицовани с големи бели плочки. Подът беше леко вдлъбнат, с канал в средата. В центъра на стаята се намираше една-единствена маса от неръждаема стомана. Бял, непрозрачен чаршаф от изкуствена материя покриваше дълъг предмет, който се издигаше на не повече от два сантиметра и половина над повърхността на масата.

Озадачен, Никълс погледна към Герхарт.

— Какво би трябвало да идентифицирам?

Без да каже дума, Герхарт повдигна чаршафа и го дръпна настрани, като го остави да падне на смачкана купчина върху пода.

Никълс впери неразбиращ поглед в предмета върху масата. Първо си помисли, че това е фигура на мъж, изрязана от хартия. Когато проумя жестоката истина, той потрепери. Наведе се над канала и повърна.

Герхарт излезе от стаята и бързо се върна със сгъваем стол и кърпа.

Той отведе Никълс до стола и му подаде кърпата.

— Ето — каза той, но в гласа му не се долавяше никакво съчувствие, — използвайте това.

Никълс остана седнал почти две минути, като притискаше кърпата към лицето си, разтърсван от спазми. Най-сетне той се съвзе достатъчно, погледна към Герхарт и изрече със запъване:

— Мили боже… та това не може да бъде нищо друго, освен…

— Човешка кожа — довърши вместо него Герхарт, — одрана човешка кожа.

Никълс се застави да погледне към зловещия предмет, прострян върху масата.

Напомняше му на балон, чийто въздух е изпуснат. Това беше единственият начин, по който можеше да го опише. От задната част на главата до глезените беше направен разрез и кожата беше отделена от тялото като на одрано животно. Върху гърдите имаше дълга вертикална рана, зашита грубо. Очите липсваха, но цялата кожа беше тук, включително и двете сбърчени ръце и ходила.

— Можете ли да ми кажете, кой мислите, че е той? — тихо попита Герхарт.

Никълс направи усилие да го разпознае, но уродливите, деформирани черти на лицето правеха това абсолютно невъзможно. И все пак той знаеше.

— Гай Ривас — промълви той.

Герхарт не каза нищо. Той хвана Никълс за ръката и му помогна да стигне до друга стая, обзаведена с удобни меки столове и машина за кафе. Наля чаша кафе и я подаде на Никълс.

— Изпийте това. Ще се върна след минута.

Никълс остана седнал, като че ли сънуваше някакъв кошмар, потресен от отвратителната гледка в другата стая. Той все още не можеше да свикне с мисълта за ужасната смърт на Ривас.

Герхарт се върна, като носеше дипломатическо куфарче. Постави го върху една ниска маса.

— Това е било оставено в пощенската зала за приемане на писма и пратки. Кожата беше плътно сгъната вътре. Отначало си помислих, че това е работа на някой психопат. След това щателно го претърсих и открих миниатюрен магнетофон, монтиран под вътрешната подплата.

— Прослушахте ли записа?

— Не върши работа. Звучи като закодиран разговор между двама души.

— Как успяхте да установите връзката между Ривас и мен?

— Служебната карта за самоличност на Ривас беше пъхната в одраната му кожа. Който и да го е убил, е искал да бъде сигурен, че ще разпознаем останките му. Отидох в службата на Ривас и разпитах секретарката му. Успях да изкопча от нея, че се е срещнал с вас и президента два часа преди да тръгне за летището и да излети в неизвестна посока. Стори ми се странно, че собствената му секретарка не знае за къде е отпътувал и затова предположих, че е бил натоварен с поверителна мисия. Ето защо се свързах първо с вас.

Никълс го изгледа втренчено.

— Казвате, че на лентата има разговор?

Герхарт кимна мрачно.

— Да, както и виковете на Ривас, докато го колят.

Никълс затвори очи, като се опитваше да прогони образа от ума си.

— Трябва да уведомим близките му — продължи Герхарт. — Има ли съпруга?

— И четири деца.

— Добре ли го познавахте?

— Гай Ривас беше добър човек. Един от малцината почтени хора, които съм срещал, откакто дойдох във Вашингтон. Работихме заедно при няколко дипломатически мисии.

За първи път каменното лице на Герхарт омекна.

— Съжалявам.

Никълс не го чу. Постепенно погледът му стана безмилостен и студен. Ужасеното изражение беше изчезнало. Той вече не чувстваше в устата си вкус на повърнато, нито пък му прилошаваше от ужас. Бруталната жестокост, с която се бяха отнесли към близък нему човек, беше предизвикала у него ярост, ярост, каквато Никълс не беше изпитвал никога преди.

Професорът, чиято власт се беше ограничавала само между стените на една аудитория, вече не съществуваше. На негово място стоеше човек, приближен на президента, един от малката отбрана група вашингтонски властници, по чиито сили беше да диктуват хода на събитията или да накарат света да тръпне от страх.

С всички средства и цялата власт, с която разполагаше в Белия дом, със или без благословията на президента или официално разрешение, Никълс беше решен да отмъсти за убийството на Ривас. Топилцин трябваше да умре.

15

Малкият реактивен самолет „Бийчкрафт“, използван най-често от служебни лица, кацна с леко скърцане на гумите и започна да рулира по покритата с чакъл писта на едно частно летище, на двадесет километра южно от Александрия, Египет. По-малко от минута след като спря до едно зелено волво, по вратите на което имаше надписи „такси“ на английски, воят на двигателите заглъхна и вратата за пътници се отвори нагоре.

Мъжът, който слезе, беше облечен в бял костюм и носеше бяла вратовръзка върху тъмносиня риза. Малко по-нисък от метър и осемдесет, със стройно тяло, той спря за момент и избърса с кърпичка челото си, косата над което бе започнала да оредява, а после самодоволно приглади с показалец големите си черни мустаци. Очите му бяха скрити зад тъмни очила, а на ръцете му имаше бели кожени ръкавици.

Сюлейман Азис Амар ни най-малко не приличаше на пилота, който се беше качил на борда на самолета, извършващ полет 106 в Лондон.

Той се отправи към волвото и поздрави ниския, мускулест шофьор, който излезе иззад волана.

— Добро утро, Ибн. Имаше ли някакви проблеми, когато се завърна?

— Делата ти вървят добре — отвърна Ибн и отвори задната врата, без да се опитва да скрие пушката с рязана цев, пъхната в кобур под мишницата му.

— Откарай ме при Язид.

Ибн кимна безмълвно, докато Амар се настаняваше на задната седалка.

Вътрешността на таксито беше също толкова измамна, както и многобройните дегизировки на Амар. Потъмнените стъкла на прозорците и корпусът на автомобила бяха непробиваеми от куршуми. Вътре Амар беше седнал в ниско, удобно кожено кресло пред компактен шкаф писалище, снабден с набор от портативно електронно оборудване, което включваше два телефона, компютър, радиопредавател и телевизионен монитор. Освен това, имаше бар и стойка с две автоматични пушки.

Докато колата заобикаляше оживената централна част на Александрия и завиваше по пътя за Ал-Джейиш Бийч, Амар се зае да провери средствата си, вложени в най-различни инвестиции. Богатството му, известно единствено нему, беше огромно. Беше постигнал финансовия си успех по-скоро с безскрупулност, отколкото с проницателност. Ако някой корпоративен служител или правителствен чиновник се изпречеше на пътя му към доходоносна сделка, той просто биваше премахван.

В края на двадесеткилометровото пътуване Ибн намали скоростта на волвото и спря пред една порта, която водеше към малка вила, разположена върху нисък хълм, с изглед към широка пясъчна плажна ивица.

Амар изключи компютъра и излезе от колата. Заобиколиха го четирима души от охраната, облечени в предназначени за носене в пустинята униформи с цвят на пясък, които майсторски претърсиха дрехите му. Като допълнителна предпазна мярка, те го отведоха да мине през рентгенографски детектор от типа, който се използваше по летищата.

После го поведоха към вилата по каменно стълбище, край което се намираха груби постройки, заети от малката армия елитни телохранители на Язид. Амар се подсмихна, когато подминаха богато украсения с орнаменти, оформен като арка главен вход, предназначен за почетни гости и влязоха през малка странична врата. Той пренебрегна това оскърбление, като знаеше, че по този дребнав начин Язид показва мястото на онези, които вършеха мръсната работа вместо него, но не бяха допускани до тесния кръг фанатично предани нему блюдолизци.

Въведоха го в гола и празна стая, в която имаше само дървено столче и голям персийски килим от Кашан, който беше окачен над една от стените. Вътре беше горещо и задушно. Нямаше прозорци и единственото осветление идваше от капандурата на тавана. Без да кажат дума, хората от охраната се оттеглиха и затвориха вратата.

Амар се прозя и небрежно вдигна ръката, на която се намираше часовникът му, като че ли проверяваше колко е часът. След това свали тъмните си очила и потри очи. Тези отработени движения му помогнаха да открие малкия обектив на телевизионна камера, скрит между шарките на окачения килим, без някой да разбере за откритието му.

Той се поти почти час преди килимът да бъде отметнат и Ахмад Язид наперено да влезе в стаята през малка сводеста врата.

Духовният водач на египетските мюсюлмани беше млад, не повече от тридесет и пет годишен. Той беше дребен и трябваше да поглежда нагоре, за да вижда очите на Амар. Лицето му нямаше острите черти, типични за повечето египтяни, брадичката и скулите му бяха по-омекотени и заоблени. На главата си носеше къс тюрбан от бял дантелен плат, а слабото му като дръжка на метла тяло беше облечено в кафтан от бяла коприна. Когато пристъпваше от сенчесто на светло място, очите му забележимо променяха цвета си от черен на тъмнокафяв.

В знак на почит, Амар сведе леко глава, без да гледа Язид в очите.

— А, приятелю мой — сърдечно каза той. — Радвам се, че се върна.

Амар погледна към него, усмихна се и се включи в играта.

— За мен е чест да бъда удостоен с присъствието ти, Ахмад Язид.

— Заповядай, седни — каза Язид. Това беше по-скоро заповед, отколкото покана.

Амар се подчини и седна на малкото дървено столче, така че Язид да може да го гледа отвисоко. Към това Язид прибави допълнително унижение. Като започна тирадата си без всякакви встъпителни думи, той обикаляше из стаята, принуждавайки Амар да се върти на столчето, за да го следва.

— Всяка седмица носи нова, огромна заплаха за разклатената власт на президента Хасан. Единственото, което го крепи, е верността на военните. Той все още може да разчита на подкрепата на триста и петдесет хилядната армия. Засега, министърът на отбраната Абу Хамид, се опитва да седи на два стола. Уверява ме, че мога да разчитам на подкрепата му за нашето движение за ислямска република, но само ако спечелим национален референдум, без да се стига до кръвопролитие.

— Това лошо ли е? — попита с наивен израз Амар.

Язид го изгледа студено.

— Този човек е един прозападно настроен шарлатан, твърде голям страхливец, който не желае да се откаже от помощите на американците. Всичко, което го интересува, са неговите скъпоценни реактивни самолети, тежковъоръжени хеликоптери и танкове. Той се бои, че Египет ще поеме по пътя на Иран. Идиотът настоява за законна смяна на правителствата, така че в Египет да продължат да се стичат заеми от световните банки и финансова помощ от Америка.

Той замълча, като гледаше Амар право в очите, сякаш предизвикваше най-добрия си наемен убиец да започне отново да му противоречи. Амар не каза нищо. Задухът в стаята започваше да му действа тягостно.

— Освен това Абу Хамид иска да обещая, че Хала Камил ще остане генерален секретар на Обединените нации — добави Язид.

— И все пак, ти ми нареди да я премахна — каза Амар. Любопитството му беше разпалено.

Язид кимна.

— Да, исках тази кучка да умре, защото използва поста си в ООН като трибуна, от която да се противопоставя на нашето движение и да настройва световното мнение срещу мен. Абу Хамид, обаче, щеше незабавно да оттегли подкрепата си, ако тя бъдеше безцеремонно убита — по тази причина разчитах на теб, Сюлейман, да я премахнеш така, че да изглежда като нещастен случай, който не буди никакво съмнение. За съжаление, ти се провали. Успя да убиеш всички, които се намираха на борда на самолета, освен Камил.

Последните думи се стовариха върху него като чук. Привидното спокойствие на Амар рухна. Той погледна към Язид съвсем объркан.

— Тя е жива?

От очите на Язид лъхаше студ.

— Новината е била съобщена във Вашингтон преди по-малко от час. Самолетът се е разбил в Гренландия. Всички пътници от ООН, с изключение на Камил и двама души от екипажа, са били намерени мъртви от погълната отрова.

— Отрова? — скептично промърмори Амар.

— Нашите платени източници в американските средства за масова информация потвърдиха съобщението. Какво си мислеше, Сюлейман? Ти ме уверяваше, че самолетът ще изчезне в морето.

— Казват ли как е успял да стигне до Гренландия?

— Някакъв стюард открил труповете на пилота и помощниците му. С помощта на един от представителите на Мексико, той поел управлението и успял да извърши принудително кацане на някакъв фиорд по крайбрежието. Камил би могла да умре от измръзване и да ти спести неприятностите, но наблизо се намирал кораб от американските военноморски сили. Той се отзовал почти незабавно и животът й бил спасен.

Амар беше смаян. Той не беше свикнал да се проваля. Не можеше да си представи как неговият прецизно замислен план не беше успял да постигне целта си. Затвори очи и си припомни как самолетът беше прелетял над върха на ледника. Почти веднага си даде сметка за всички непредвидими обстоятелства и фокусира вниманието си върху онази част от мозайката, която не пасваше.

Язид постоя мълчаливо няколко минути, а после наруши размисъла на Амар.

— Ти си даваш сметка, разбира се, че за цялата тази каша ще обвинят мен.

— Няма нито едно доказателство, което да ме свързва с катастрофата или с теб — твърдо заяви Амар.

— Може би, но да го наречем вина поради наличие на мотив. В западните средства за информация ще се появят догадки и слухове, които ще обвиняват мен. Би трябвало да наредя да те екзекутират.

Амар престана да разсъждава и с безразличие повдигна рамене.

— Това ще бъде непростима загуба. Аз все още съм най-добрият наемен убиец в Близкия Изток.

— И най-скъпо платеният.

— Нямам навик да вземам пари за недовършени поръчки.

— Не, надявам се — язвително отбеляза Язид. Той рязко се обърна и се запъти към окачения килим. Пресегна се, отметна го с лявата си ръка, спря и отново се обърна към Амар. — Трябва да подготвя ума си за молитва. Можеш да си вървиш, Сюлейман Азис Амар.

— А Хала Камил? Работата не е довършена.

— Ще възложа отстраняването й на Мухамад Исмаил.

— Исмаил — изсумтя Амар. — Та той е кретен.

— На него може да се разчита.

— За какво, да чисти отходната канализация?

Язид заплашително впери неумолим, студен поглед в Амар.

— Камил повече не те засяга. Остани тук, в Египет, близо до мен. Моите предани съветници и аз имаме друг план, който ще доведе до успеха на нашето дело. Ще имаш възможност да се спасиш от вечното проклятие на Аллах.

Амар се изправи преди Язид да успее да излезе през сводестата врата.

— Представителят на Мексико, който е помагал в управлението на самолета. Той също ли е бил отровен?

Язид се обърна и поклати глава.

— В съобщението се казва, че е загинал при катастрофата.

След това излезе и килимът се спусна на мястото си.

Амар отново седна на столчето. Постепенно истината започна да проблясва изпод булото на загадката. Би трябвало да е вбесен, но не чувстваше никаква ярост. Вместо това на устните под мустаците му се появи развеселена усмивка.

— Е, значи сме били двама — на глас си помисли той в празната стая. — И другият е поставил отрова в храната, която се сервира по време на полета. — После учудено поклати глава. — Отрова в Бийф Уелингтън. Бога ми, колко странно.

16

Отначало никой не обърна внимание на малкото петънце, което се появи в края на хартиената лента на сонарното регистриращо устройство.

По време на шестчасовото търсене бяха открили няколко предмета, изработени от човешка ръка. Части от разбития самолет, които бяха маркирани за изваждане, потънал риболовен траулер, отпадъци, изхвърлени през борда от рибарски флотилии, които бяха търсили подслон от бурите във фиорда — всички те бяха уловени от видеокамерата и изключени от обсега на търсенето.

Последната находка не лежеше на дъното на фиорда, както очакваха. Тя се намираше в малък тесен залив, заобиколен от стръмни скали.

Само единият й край стърчеше в прозрачната вода; останалото беше погребано под стена от лед.

Пит, който седеше пред регистриращото устройство, заобиколен от Джордино, капитан Найт и археолозите, първи си даде сметка за нейната значимост. Той заговори в микрофона:

— Завъртете рибката, ориентирайте я на сто и петдесет градуса.

„Поулър Иксплорър“ все още беше закотвен в скования от лед фиорд. Отвън екип начело със Саймън Корк беше пробил отвор в леда и беше спуснал във водата детекторното устройство. Много бавно те завъртяха рибката, както го наричаха, сканирайки участъка във всички посоки. След като претърсеха даден участък, те отпускаха още кабел и опитваха отново в друг, отдалечен на по-голямо разстояние от кораба.

В отговор на командата на Пит Саймън завъртя кабела така, че сонарните детектори на рибката се насочиха в желаната посока от сто и петдесет градуса.

— Добре ли е така? — попита той.

— Сочи точно към обекта — отговори Пит от кораба.

Гледан от по-подходящ ъгъл, обектът придоби по-ясни очертания. Пит очерта около него кръг с черен флумастер.

— Мисля, че открихме нещо.

Гронквист се приближи към него и кимна.

— Не се вижда кой знае колко от него, за да определим какво е. Твоето мнение?

— Доста неясен — отвърна Пит. — Трябва да използваш въображението си, тъй като по-голямата част от предмета е покрита с лед, нападал от околните скали. Но онази част, която се подава под водата, навежда на мисълта за кораб от дърво. Има определено заострена форма, която преминава в нещо подобно на висок, извит кърмови упор.

— Да — развълнувано каза Лили. — Висок и грациозен. Типичен за търговски кораб от четвърти век.

— Не бързай да се радваш — предупреди Найт. — Може да се окаже някой стар рибарски платноход.

— Възможно е — замислено каза Джордино. — Но ако паметта не ме лъже, датчаните, исландците и норвежците, които са ловили риба в тези води векове наред, са плавали в по-тесни кораби с велботна кърма.

— Прав си — заяви Пит. — Наследили са заострения нос и кърма от викингите. Това, което виждаме тук, би могло да бъде и кораб с велботна кърма, само че с по-широка извивка.

— Не мога да получа ясна представа, тъй като по-голямата част от корпуса е покрита с лед — каза Гронквист. — Но можем да спуснем камера зад кърмата, където водата е бистра. Така ще имаме по-добра възможност за опознаване.

Джордино изглеждаше изпълнен със съмнения.

— Една камера може да покаже как изглежда кърмовата част на някой потънал кораб, но едва ли нещо повече.

— На кораба има толкова здрави мъжки мишци — каза Лили. — Можем да прокопаем тунел през леда и да го разгледаме отблизо.

Гронквист взе един бинокъл, излезе от отделението за електронно оборудване и се запъти към командния мостик. След половин минута се върна.

— Мисля, че дебелината на ледената покривка над кораба е поне три метра. Ще отидат най-малко два дни, докато я разбием.

— Боя се, че ще трябва да копаете без нас — каза Найт. — Моите заповеди са да отплавам преди 18:00 часа. Нямаме никакво време за продължителни изкопни работи.

Гронквист се изненада.

— Та това значи, че имаме още само пет часа.

Найт разпери безпомощно ръце.

— Съжалявам, в случая нищо не зависи от мен.

Пит разглеждаше внимателно тъмното петно върху хартията на регистриращото устройство. После се обърна към Найт.

— Ако докажа, че това там със сигурност е римски кораб от четвърти век, ще можеш ли да убедиш командването на Северноатлантическия флот да ни оставят тук още ден-два?

В очите на Найт проблеснаха лукави искрици.

— Какво си намислил да правиш?

— Става ли? — продължи да настоява Пит.

— Да — твърдо заяви Найт. — Но само ако докажеш, че несъмнено става дума за корабокрушение отпреди хиляда години.

— Дадено тогава.

— Как смяташ да го направиш?

— Много просто — каза Пит, като продължи да обяснява на вече спечеления за идеята Найт. — Ще се спусна под леда и ще проникна в корпуса.

Корк Саймън и екипът му бързо се заловиха да пробиват отвор в дебелата един метър ледена покривка с помощта на верижни триони. Те извадиха множество парчета лед преди да стигнат до последния слой. Него пробиха с боен чук, прикрепен към дълга тръба, а после извадиха ледените отломъци със захващащи куки, така че спускането на Пит да бъде безопасно.

Когато със задоволство установи, че отворът е почистен, Саймън направи няколко крачки и влезе в малък, покрит с брезент заслон. Вътре беше топло и претъпкано с хора и водолазно оборудване. До подгревателния агрегат тракаше въздушен компресор, изпускателната тръба на който беше отведена навън.

Лили и останалите археолози седяха край сгъваема масичка в единия ъгъл на заслона, рисуваха скица след скица и ги обсъждаха с Пит, който се подготвяше за спускането под водата.

— Готов съм когато кажете — съобщи Саймън.

— Още пет минути — отвърна Джордино, зает да проверява вентилните блокове и регулатора на водолазен шлем „Марк I“ който се използваше във Военноморския флот.

Пит беше облякъл специален водолазен костюм върху долни дрехи с дълги ръкави и крачоли, изработени от дебела и пухкава изкуствена материя, предназначена да осигурява термоизолация. После надяна на главата си качулка и закопча на кръста си колан с подвижни тежести, като същевременно се опитваше внимателно да слуша съкратен курс по антично корабостроене.

— При ранните търговски кораби корабостроителите са предпочитали за вътрешната обшивка да използват кедър и кипарис, а често и бор — обясняваше Гронквист. — За кила са използвали най-вече дъб.

— Няма да мога да различа едното дърво от другото — каза Пит.

— Тогава разгледай внимателно корпуса. Дъските са били плътно съединявани на длаб и чеп. При много кораби външната повърхност на долната част е била покрита с оловни плочи. Металните части могат да бъдат от желязо или мед.

— Ами кормилото? — попита Пит. — Нещо определено, което да търся, по отношение на конструкцията и закрепването?

— Няма да откриеш обичайното кормило, разположено в средата на кърмата — каза Сам Хоскинс. — Те са се появили едва след осемстотин години. Всички ранни средиземноморски търговски кораби са използвали двойка направляващи весла, спуснати отзад, в кърмовата част.

— Искаш ли резервна бутилка за обратния път към повърхността? — прекъсна го Джордино.

Пит поклати глава.

— Няма да ми е необходима при спускане на такава малка дълбочина при положение, че ще бъда със спасително въже.

Джордино вдигна водолазния шлем „Марк I“ и помогна на Пит да го надене на главата си. Той провери уплътнението на лицевата част, натъкми и пристегна ремъците. Подаването на въздух беше задействано и когато Пит даде знак, че има необходимото количество, Джордино прикрепи кабела за връзка към шлема.

Докато един от флотските служещи развиваше и изпъваше шланга за подаване на въздух и кабела за връзка, Джордино завърза около кръста на Пит спасителното въже от манила4. Той извърши обичайната проверка преди спускане под вода, а после надяна на главата си слушалки с микрофон.

— Добре ли ме чуваш? — попита той.

— Ясно, но слабо — отвърна му Пит. — Увеличи малко звука.

— Сега по-добре ли е?

— Много по-добре.

— Как се чувстваш?

— Добре и удобно, щом дишам топъл въздух.

— Готов ли си?

Пит отговори, като направи с палец и показалец утвърдителен знак. После се спря, за да окачи на колана си прожектор, предназначен за ползване под вода.

Лили го прегърна и се взря през маската на лицето му.

— Наслука и внимавай!

Той й намигна.

Пит се обърна и излезе от заслона навън в студа, следван от двама моряци, които се грижеха за кабела, шланга и въжето му.

Джордино понечи да ги последва, когато Лили го сграбчи за ръката.

— Ще можем ли да го чуваме? — разтревожена попита тя.

— Да. Свързал съм го към говорител. Ти и доктор Гронквист може да останете тук на топло и да ни слушате. Ако имате да казвате нещо на Пит, просто елате и ми кажете и аз ще му го предам.

Пит тръгна сковано към ръба на пробития в леда отвор и седна до него. Температурата на въздуха беше паднала до нула. Беше ясен ноемврийски ден. Студът леко пощипваше поради вятъра, който духаше със скорост шестнадесет километра в час.

Докато надяваше плавниците си, той погледна към отвесните склонове на планините, които се извисяваха над залива. Тоновете сняг и лед отрупали веригата от стръмни високи скали, изглеждаха така, сякаш всеки момент можеха да се сринат надолу. Обърна се към горния край на фиорда, където се виждаха ръкавите на ледника, които криволичеха и се спускаха към морето. После погледна надолу.

Студената, искрящо зелена вода в отвора за спускане изглеждаше страховито.

Капитан Найт приближи към Пит и сложи ръка на рамото му. Единственото, което виждаше през стъклото на маската, бяха две напрегнати зелени очи. Той заговори високо, за да го чуе Пит.

— Остава още един час и двадесет и три минути. Помислих си, че трябва да знаеш.

Пит го изгледа хладно, но не отговори. Вдигна палец в знак, че всичко е наред и се плъзна през тесния отвор в ледената вода.

Той бавно се спусна между заобикалящите го бели стени. Имаше чувството, че се гмурка в кладенец. Щом се потопи във водата, беше заслепен от искрящия калейдоскоп от цветовете на слънчевите лъчи, които проникваха през леда. Долната част на ледената покривка беше назъбена и неравна, осеяна с малки, висящи сталактити, образувани от бързо замръзващата сладка вода, която се вливаше във фиорда от ледниците.

Видимостта под водата беше почти осемдесет метра в хоризонтална посока. Той погледна надолу и съзря малка колония от кафяви водорасли, които покриваха скалистото дъно. Пред очите му се нижеха хиляди дребни, подобни на скариди ракообразни, които изглеждаха като увиснали в неподвижната вода.

Огромен, триметров брадат тюлен, от муцуната на който стърчаха снопчета твърда четина, го гледаше с любопитство отдалеч. Пит размаха ръце. Като го изгледа предпазливо, големият тюлен отплува.

Пит стигна дъното и се спря, за да изравни налягането в ушите си. Беше опасно да се спуска под леда с балансираща жилетка от типа, който се използваше като компенсатор за плаваемостта, затова и не носеше такава. Тежестта му беше малко по-голяма от необходимата и той свали и изхвърли една оловна плочка от колана си. Въздухът, който идваше от компресора и минаваше през филтър и акумулатор, беше омекотен, но чист.

Той погледна нагоре, за да се ориентира по призрачната светлина, която идваше от отвора в леда и провери компаса си. Не беше счел за нужно да вземе дълбокомер. Дълбочината на водата там, където щеше да работи, нямаше да е по-голяма от четири метра.

— Обади се — чу се през слушалките на шлема гласът на Ал Джордино.

— На дъното съм — отговори Пит. — Всички системи работят нормално.

Той се извърна и се взря през зелената бездна.

— Корабът лежи на около десет метра северно от мен. Тръгвам към него. Отпуснете въжето, шланга и кабела.

Той заплува бавно, като внимаваше кабелите да не се заплетат в стърчащите скали. Пронизващият студ от ледената вода започна да прониква в тялото му. Беше благодарен на Джордино, който предвидливо се беше погрижил въздухът да бъде топъл и сух.

Пред очите му бавно се показа кърмата на потъналия кораб. Корпусът му беше покрит с килим от водорасли. Той разчисти малко пространство с ръкавицата си и във водата се образува зелен облак. Пит изчака около минута, за да се разсее и след това огледа разчистената повърхност.

— Кажи на Лили и доктора, че се намирам пред дървен корпус без кормило на кърмата, но от направляващи весла няма и следа.

— Разбрано — отвърна Джордино.

Пит изтегли ножа от калъфа, който беше прикрепен с ремъци към крака му и го мушна в долната част на корпуса, близо до кила. Острието потъна в мек метал.

— Има дъно с оловна обшивка — съобщи той.

— Дотук добре — отвърна Джордино. — Доктор Гронквист иска да знае дали по кърмовия упор има някаква дърворезба.

— Почакай.

Пит внимателно почисти растителността от плосък участък на кърмовия упор в близост до мястото, където той изчезваше под леда, като търпеливо изчака облакът от водорасли, който се вдигна, да се разнесе.

— Има нещо подобно на гравирана дървена плоча, вградена в упора. Различавам някакъв надпис и лице.

— Лице?

— С къдрава коса и гъста брада.

— А какво пише?

— Съжалявам, не мога да превеждам от гръцки.

— Не е на латински? — скептично попита Джордино.

Релефният надпис върху дървото изглеждаше нечетлив на слабата светлина, която се процеждаше през леда. Пит се приближи, докато маската му почти докосна дървената плоча.

— Гръцки е — уверено заяви той.

— Сигурен ли си?

— На времето излизах с едно момиче, което членуваше в „Алфа Делта Пи“5.

— Почакай. Колекционерите на кокали изпаднаха в екстаз.

След близо две минути гласът на Джордино отново прозвуча в слушалките.

— Гронквист мисли, че имаш халюцинации, но Майк Греъм казва, че е учил класически гръцки в колежа и пита дали можеш да опишеш буквите.

— Първата буква прилича на „S“ във формата на светкавица. После „А“, дясното краче на която липсва. Следващата е „Р“, следвана от нещо подобно на обърната наопаки „L“, като бесилка. После „I“. Последната буква отново е „S“ във формата на светкавица.

Греъм, който слушаше по говорителя в заслона, записа оскъдното описание на Пит върху страница от бележник, докато получи:

В продължение на няколко минути той внимателно разглежда това, което изглежда беше дума. Нещо не беше както трябва. Помъчи се да напрегне паметта си и най-накрая се сети. Буквите бяха от класическия, но източен гръцки.

Постепенно по замисленото му лице се изписа неверие. Той трескаво написа кратка дума, откъсна страницата и я вдигна пред себе си. На нея с обикновени главни букви беше написано:

Лили погледна въпросително към Гронквист.

— Означава ли това нещо?

— Мисля, че е име на гръцко-египетски бог — каза Гронквист.

— Божество, популярно по цялото Средиземноморие — потвърди Хоскинс. — В днешно време обикновено се пише „Serapis“.

— Значи нашият кораб се нарича „Серапис“ — замислено промълви Лили.

Найт изсумтя.

— В такъв случай потъналият кораб е или римски, или гръцки, или египетски. Кое от трите?

— Трудно ни е да кажем — отвърна Гронквист. — Ще ни трябва опитен специалист по подводна археология, който познава древните кораби, плавали някога из Средиземно море, за да определи какъв е този тук.

Под леда Пит се придвижи към десния борд на корпуса и спря там, където обшивката се губеше в ледената стена. Заобиколи с плуване кърмовия упор и се отправи към левия борд. Обшивката изглеждаше изкривена и издута навън. Ритна я няколко пъти с плавниците и пред очите му се показа пробито от леда място.

Той бавно доплува до отвора и провря глава вътре. Имаше чувството, че наднича в тъмен килер. Виждаше само неясни, трудно различими форми. Протегна ръка и напипа нещо обло и твърдо. Прецени внимателно разстоянието между счупените дъски. Пролуката беше твърде малка, за да провре през нея раменете си.

Той хвана здраво горната дъска, подпря плавник в корпуса и дръпна. Добре запазеното дърво бавно се огъна, но не поддаде. Пит се подпря с двата крака и задърпа с всичка сила. Дъската все така не помръдваше. Тъкмо когато се канеше да се откаже, диблите неочаквано се измъкнаха от вътрешните ребра, подгизналото дърво се откъсна, като го отхвърли назад и Пит бавно и тромаво отхвръкна към голяма скала.

Всеки порядъчен, редовно регистриран член на гилдията от специалисти по подводна археология би получил сърдечен удар при гледката на това неоправдано грубо отношение към древното човешко творение. Пит обаче не прояви никакво разбиране към академичните скрупули. Беше му студено и изстиваше все повече, от удара в скалата рамото беше започнало да го боли. Знаеше, че не може да остане още дълго под водата.

— Открих пробойна в корпуса — каза той, дишайки тежко като маратонец. — Спуснете камера.

— Разбрано — отвърна безстрастния глас на Джордино. — Върни се и ще ти я подам.

Пит се насочи към отвора в леда и последва въздушните мехурчета, които се издигаха към повърхността. Джордино легна по корем върху леда, пресегна се и подаде на Пит портативна видеокамера за подводни снимки.

— Заснеми няколко метра лента и се връщай — каза той. — Вече направи достатъчно.

— А капитан Найт?

— Почакай, ще го свържа с теб.

В слушалките прозвуча гласът на Найт.

— Дърк?

— Кажи, Байрън.

— Съвсем сигурен ли си, че става дума за отлично запазен хилядолетен кораб от древността?

— Всички признаци говорят за това.

— Ще ми трябва някакво веществено доказателство, за да убедя командването на Атлантическия флот да ни разреши да останем тук още четиридесет и осем часа.

— Почакай и ще ти го изпратя запечатано с целувка.

— Достатъчен ще бъде някакъв античен предмет, чиято възраст може да се установи — оставаше непреклонен Найт.

Пит махна с ръка и изчезна от погледа им.

Той не влезе веднага в потъналия кораб. Не знаеше колко време бе прекарал неподвижно увиснал във водата пред назъбения отвор. Вероятно около минута, със сигурност не повече от две. Може би очакваше някоя костелива ръка отвътре да го покани с жест, може би се боеше, че ще намери само останки от някоя осемдесетгодишна исландска рибарска шхуна или пък просто не му се нравеше мисълта, че може би това, в което се канеше да влезе, се е превърнало в гробница.

Най-сетне той наведе главата си, присви рамене и предпазливо размаха плавниците.

Черната тъма се разтвори и той заплува навътре.

17

Щом се промъкна вътре, Пит спря за малко, увисна неподвижен и бавно се спусна на колене, вслушвайки се в силните удари на сърцето си и в дъха си, който излизаше от изпускателния вентил като изчакваше очите му да привикнат към мрака във водата.

Той не знаеше какво бе очаквал да намери: това, което откри, беше множество гърнета, кани, чаши и чинии от изпечена глина, наредени спретнато върху лавици, разположени по преградите. Имаше голям глинен съд, който беше напипал, когато бъркаше в корпуса; стените му бяха тъмнозелени от патина.

Отначало помисли, че коленете му опират в твърдата повърхност на палубата. Опипа с ръце наоколо и откри, че е коленичил върху покритата с плочи повърхност на огнище. Погледна нагоре и видя, че мехурчетата, които изпускаше, се издигаха и разстилаха като трепкащо покривало. Той се изправи и се озова във въздух, а главата и раменете му се намираха над нивото на водата във фиорда.

— Намирам се в корабния камбуз — уведоми той притаилата дъх група на леда. — Горната половина е суха. Камерата снима.

— Разбрано — кратко отвърна Джордино.

Пит използва следващите няколко минути, за да заснеме вътрешността на камбуза над и под нивото на водата, като през цялото време продължаваше да описва намиращите се вътре предмети. Откри отворен шкаф, в който имаше няколко изящни стъклени съда. Вдигна единия и надзърна вътре. Беше пълен с монети. Взе една, почисти с пръсти водораслите, като продължаваше да снима с една ръка. Повърхността на монетата просветна с блясъка на злато.

Пит бе обладан от чувство на страхопочитание и тревога. Огледа се бързо наоколо, като че ли очакваше екипаж от духове или поне призрачни привидения да нахлуят през люка и да го обвинят в кражба. Само че нямаше никакъв екипаж. Беше сам и докосваше предмети, притежание на хора, които бяха вървели по същата тази палуба, бяха си приготвяли храна и яли тук — мъже, които бяха мъртви от шестнадесет века.

Какво ли се беше случило с тях, чудеше се той. Как се бяха озовали в скования от ледове Север, когато нямаше никакви писмени сведения за такова историческо пътешествие по море? Те сигурно бяха загинали от измръзване, но къде лежаха труповете им?

— По-добре да се връщаш — каза Джордино. — Вече почти тридесет минути си долу.

— Още не — отвърна Пит.

Тридесет минути, помисли си той. За него времето беше минало неусетно. Студът започваше да въздейства върху мозъка му. Той пусна монетата обратно в стъкления съд и продължи огледа.

Таванът на камбуза стърчеше на половин метър над главната палуба, която се намираше горе, а малките сводести прозорчета, които обикновено служеха за проветрение, бяха заковани с летви към горната част на носовата преграда. Пит откърти отчасти едно от тях, само за да се изправи пред дебела ледена стена.

Той измери грубо дълбочината на водата в кухнята и откри, че тя беше по-голяма в задния край, който се намираше по-близо до кърмата. Това го накара да предположи, че носът и централната част на корпуса вероятно бяха заседнали върху полегатия склон на погребаната под леда брегова ивица.

— Откри ли нещо друго? — попита Джордино, изгарящ от любопитство.

— Какво например?

— Останки от екипажа?

— Съжалявам, не се виждат никакви кости.

Пит се потопи под водата и огледа внимателно палубата, за да се увери в това. Тя беше пуста и чиста, без разхвърляни по нея отпадъци.

— Сигурно са изпаднали в паника и са напуснали кораба в открито море — предположи Джордино.

— Няма и следа от паника — каза Пит. — Кухнята би могла да издържи основен преглед.

— Можеш ли да проникнеш в останалите части на кораба?

— В носовата преграда има люк. Ще погледна какво има от другата страна.

Той се наведе и се промъкна през ниския и тесен отвор, като внимателно издърпа след себе си спасителното въже и шланга за въздух. Тъмнината беше потискаща. Пит откачи прожектора от колана с тежести и обходи с лъча му малкото помещение.

— Сега се намирам в някакъв склад. Водата тук е плитка, стига малко под коленете ми. Виждам инструменти, да, инструментите на корабния дърводелец, резервни котви, голям ръчен кантар с топуз…

— Кантар с топуз? — прекъсна го Джордино.

— Да, кантар, закачен на кука.

— Разбрах.

— Има също и доста брадви, оловни тежести и рибарски мрежи. Почакай да ги заснема.

Тясна дървена стълба водеше нагоре и през отвор извеждаше на главната палуба. След като я запечата на лента, той предпазливо я опита и остана изненадан, че все още беше достатъчно здрава, за да издържи тежестта му.

Пит бавно се изкачи по стъпалата и промуши глава в останките на разбитата палубна каюта. Не се виждаше нищо, с изключение на няколко отломки. Каютата беше почти изравнена с палубата от натрупания отгоре й лед.

Той слезе долу, нагази във водата и се отправи към друг люк, който се отваряше към трюма. Завъртя прожектора от десния към левия борд и мигом се вцепени потресен.

Това не беше само трюм.

То беше и гробница.

Нечовешкият студ бе превърнал сухия трюм в криогенна6 камера. Осем почти идеално запазени трупа бяха скупчени край малка желязна печка в носовата част. Леден покров се спускаше върху всеки от тях и ги правеше да изглеждат като обвити с дебело и прозрачно пластмасово фолио.

Изражението по лицата им беше спокойно, а очите им бяха отворени. Като манекени във витрината на магазин, те бяха заели различни пози, сякаш бяха нарочно поставени и нагласени да изглеждат така. Четирима седяха край масата и се хранеха, хванали в ръка чинии, надигнали чаши към устите си. Двама, които седяха един до друг, се бяха облегнали на корпуса и четяха, както предположи Пит, свитъци. Един се беше навел над дървена ракла, а последният седеше и пишеше нещо.

Пит имаше чувството, че е попаднал в машина на времето. Той не можеше да повярва, че пред очите му се намираха хора, които са били поданици на Римската империя. Древни моряци от миналото, които са влизали в пристанища, погребани отдавна под останките на по-късни цивилизации, предци от древността, които бяха живели преди повече от шестдесет поколения.

Те не са били подготвени за арктическия студ. Нито един не беше облечен с дебели дрехи; всички бяха увити в груби одеяла. Изглеждаха ниски в сравнение с Пит; всички бяха с една глава по-ниски от него. Единият беше дребен и плешив мъж, с посивяла вълниста коса отстрани над слепоочията. Другият имаше рошава рижа коса и гъста брада. Повечето бяха гладко избръснати. Доколкото можеше да се види през ледената им обвивка, най-младият беше около осемнадесетгодишен, а най-възрастният наближаваше четиридесетте.

Морякът, когото смъртта беше заварила докато е писал, беше с плътно нахлупена на главата кожена шапка и дълги ивици от вълнен плат, увити около краката и стъпалата му. Той беше приведен над малка купчина восъчни плочки, които лежаха върху осеяната с белези повърхност на малка сгъваема масичка. В дясната си ръка стискаше заострена метална пръчица за писане.

Нищо не подсказваше, че екипажът е загинал от глад или умрял бавно от студ. Смъртта беше настъпила внезапно и неочаквано.

Пит се досещаше за причината. Всички капаци на люковете са били плътно затворени, за да не влиза студа вътре, а единственият отвор за проветрение е замръзнал. Съдовете, в които се намираше последната гозба, бяха поставени върху малка маслена печка. Нямаше откъде топлината и дима да се разнесат навън. В трюма постепенно се беше натрупал смъртоносен въглероден окис. Бяха изпаднали в безсъзнание преди да разберат какво става и бяха издъхнали по местата си.

Много внимателно, сякаш се боеше да не разбуди отдавна мъртвите моряци, Пит започна да очуква леда от восъчните плочки, докато се отдели от тях. После разкопча ципа на предницата на водолазния костюм и ги напъха вътре.

Той отдавна беше престанал да обръща внимание на измъчващия го студ, на нервната пот, която се стичаше от порите му или на това, че трепереше. Умът му беше толкова погълнат от ужасяващата гледка, че изобщо не чу неколкократните настоявания на Джордино да отговори.

— Чуваш ли ни? — питаше той. — Отговори, дяволите да те вземат.

Пит смотолеви няколко неразбираеми думи.

— Повтори пак. Нещо лошо ли ти се е случило?

Тревогата в гласа на Джордино най-сетне изтръгна Пит от унеса, в който беше изпаднал.

— Кажи на капитан Найт, че най-лошите му опасения се оправдаха. Няма никакво съмнение, че корабът е античен. И между другото — лаконично и монотонно добави той — можеш също така да споменеш, че ако му трябват свидетели, мога да му осигуря екипажа.

18

— Търсят те по телефона — извика съпругата на Джулиъс Шилър през прозореца на кухнята.

Шилър вдигна поглед от откритата скара в задния двор на обградената си с дървета къща в Чеви Чейс.

— Казаха ли кой се обажда?

— Не, но ми прозвуча като Дейл Никълс.

Той въздъхна и размаха машата.

— Ела наглеждай пържолите да не прегорят.

Мисис Шилър целуна мимоходом съпруга си, когато се разминаха на верандата. Той влезе в кабинета си, затвори вратата и вдигна слушалката.

— Да?

— Джулиъс, обажда се Дейл.

— Казвай какво има?

— Съжалявам, че те безпокоя в неделя — каза Никълс. — Да не прекъснах нещо?

— Само приготовлението на семейната скара на открито.

— Трябва да си наистина голям почитател на скара. Навън температурата е едва седем градуса.

— По-добре, отколкото да одимявам гаража.

— Най-много обичам пържоли и бъркани яйца.

Шилър схвана намека на Никълс за бърканите яйца и превключи телефона си към защитена от подслушване линия, която действаше в режим на компютърно кодиране7.

— Добре, Дейл, какво става при теб?

— Хала Камил. Осъществихме подмяната без проблеми.

— Искаш да кажеш, че нейната двойница се намира в болницата „Уолтър Рийд“? — попита Шилър.

— Под засилена охрана, както подобава в такива случаи.

— Кой я дублира?

— Тери Руни, актрисата. Гримира се превъзходно. Не можеш да я различиш от истинския генерален секретар, ако не се изправиш очи в очи с нея. За по-голяма убедителност организирахме пресконференция с лекарите от болницата. Историята, която поднесоха, описваше тежкото положение, в което се намира.

— А Камил?

— Тя остана в самолета на Военновъздушните сили, който я докара от Гренландия. След като презареди с гориво, той отлетя за Бъкли Фийлд, близо до Денвър. Оттам тя бе откарана с хеликоптер в Брекънридж.

— Ски курорта в Колорадо?

— Да, в момента си почива настанена удобно в алпийската вила на сенатор Пит, която се намира съвсем близо до града.

— Как приема принудително наложената й почивка?

— Все още нямам сведения. Тя беше натъпкана с успокоителни, когато я пренасяха от болницата в Туле. Но няма да има възражения, когато научи за операцията ни да осигурим безопасното й пристигане в главната квартира на ООН, за да произнесе реч при откриването на сесията на Общото събрание. Близък до нея източник, на когото може да се вярва твърди, че тя възнамерява да подложи на унищожителна критика Язид и да го разобличи като религиозен мошеник, като представи доказателства за подмолните му терористични действия.

— Четох доклад от същия източник — призна Шилър.

— До откриването на сесията остават пет дни — каза Никълс. — Язид няма да се спре пред нищо, за да я премахне.

— Не трябва да допуснем да се появи на публично място преди да стъпи на подиума — заяви сериозно Шилър.

— Тя е в безопасност — каза Никълс. — Получил ли си някакви сведения от египетското правителство?

— Президентът Хасан ни оказва пълно съдействие по отношение на Камил. Той се бори със зъби и нокти за всеки час отсрочка, който може да купи или открадне, за да приведе в действие новите си икономически реформи и да смени висшите ръководители на армията с хора, на които може да вярва. Хала Камил е единствената пречка пред Язид, която не му позволява да направи опит за бързо сваляне на египетското правителство от власт. Ако платените убийци на Язид успеят да я спрат, преди речта й да бъде излъчена по световните сателитни новинарски канали, съществува реална опасност Египет да се превърне във втори Иран преди да е изтекъл този месец.

— Успокой се, Язид няма да разбере за номера, който му скроихме, преди да е станало твърде късно — уверено заяви Никълс.

— Предполагам, че тя се намира под засилена охрана?

— За това се грижат най-добрите агенти от секретните служби. Президентът лично следи отблизо цялата операция.

Съпругата на Шилър почука на вратата и заговори високо от другата страна:

— Пържолите са готови, Джулиъс.

— Минутка — отвърна той.

Никълс дочу размяната на реплики.

— Това е всичко засега. Оставям те да се върнеш при пържолите си.

— Щях да се чувствам по-спокойно, ако ФБР също оказваше съдействие в този случай — каза Шилър.

— Персоналът, който се грижи за охраната на Белия дом взе под внимание всички непредвидени обстоятелства, които биха могли да възникнат. Президентът счита, че най-добре ще бъде информацията да бъде ограничена в много тесен кръг.

За момент Шилър помълча замислен. После каза:

— Гледайте да не я оплескате, Дейл.

— Не се безпокой. Обещавам, Хала Камил ще пристигне в сградата на ООН в Ню Йорк в отлична форма и пълна с плам.

— Най-добре.

— Съмняваш ли се?

Шилър затвори телефона. Изпитваше тревожно чувство. Искаше му се да вярва, че Белият дом наистина знае какво прави.

От другата страна на улицата, в задната част на микробус форд, отстрани на който имаше надписи „Водопроводни услуги «Капитол». 24-часова аварийна поддръжка“, седяха трима мъже. Тясното пространство беше претъпкано с електронно оборудване за подслушване.

Скуката беше настъпила преди пет часа. Осъществяването на наблюдение е може би най-отегчителната работа, като се изключи това човек да гледа как ръждясват железопътните релси. В атмосферата се усещаше раздразнение. Единият от мъжете пушеше, а останалите двама бяха непушачи и не можеха да понасят задимения въздух. Всички бяха схванати. Беше им студено. Бивши агенти от разузнаването, те бяха напуснали работа, за да станат независими предприемачи.

Повечето агенти, които са се оттеглили от активна служба, приемат от време на време да извършат по някоя странична поръчка за правителството, но тези тримата бяха измежду малцината, за които парите означаваха повече от патриотичния дълг и по тази причина продаваха всяка поверителна информация, до която успееха да се доберат, на онзи, който им предложеше най-високо заплащане.

Единият от тях, рус и слаб като бостанско плашило тип, наблюдаваше с бинокъл къщата на Шилър през потъмненото стъкло.

— Излиза от кабинета.

Дебелият мъж, приведен над магнетофона със слушалки на главата, кимна в знак на съгласие.

— Разговорът приключи.

Третият, който имаше дълги, извити нагоре и напомадени мустаци, задейства параболично огледало с лазерен лъч, който изпълняваше ролята на чувствителен микрофон за приемане на човешка реч в стая по вибрациите върху стъклата на прозорците. Усиленият и обработен посредством оптическа система сигнал се записваше върху звуконосител.

— Нещо интересно? — попита мършавият блондин.

Дебелият свали слушалките и избърса потното си чело.

— Мисля, че моят дял от този ангажимент ще стигне да изплатя лодката си за риболов.

— Обичам стока, дето веднага ще я лапнат на пазара.

— Тази информация си струва бая пара за онзи, който се нуждае от нея.

— Кой имаш предвид? — попита мустакатият.

Дебелият се ухили като сит койот.

— Един богат високопоставен чалмалия, дето иска да се издокара пред Ахмад Язид.

19

Президентът се надигна иззад бюрото си и отсечено кимна на директора на ЦРУ Мартин Броган, който беше въведен в овалния кабинет за редовната сутрешна разузнавателна сводка.

Протоколното ръкостискане на двамата мъже бе отпаднало скоро след като бяха започнали ежедневните им срещи. Слабият, строен и изискан Броган нямаше нищо против това. Дланите му бяха тесни, с издължени като на цигулар пръсти, а високият, деветдесеткилограмов президент имаше огромни ръчища, с които беше в състояние да строши костите на човек при ръкостискане.

Броган изчака президентът да седне, преди да се настани в едно от кожените кресла. Почти ритуално президентът наля кафе, добави лъжичка захар и любезно подаде на Броган голяма чаша.

После прокара ръка през сребреещата си коса и впери в Броган бистрите си сиви очи.

— Е, какви тайни крие светът тази сутрин?

Броган повдигна рамене и му подаде през бюрото папка с кожена подвързия.

— В 09:00 часа московско време, съветският президент Георги Антонов е чукал своята метреса на задната седалка на лимузината си, на път за Кремъл.

— Завиждам му, че по този начин започва деня си — широко усмихнат каза президентът.

— Освен това е провел два телефонни разговора от колата си. Единият със Сергей Корнилов, ръководител на съветската програма за космически изследвания, другият — със сина си, който работи в търговския отдел на посолството в Мексико Сити. Препис на разговорите ще намерите на страници четвърта и пета.

Президентът отвори папката, сложи очилата си за четене и прегледа преписа, удивен, както винаги, от възможностите на разузнаването да събира толкова изчерпателна информация.

— А как премина останалата част от деня на Георги?

— Прекара по-голямата част от времето си зает с решаването на вътрешнополитически проблеми. Никак не би ви се искало да сте на негово място. Перспективите пред съветската икономика се влошават с всеки изминал ден. Реформите му в областта на селското стопанство и промишлеността претърпяха провал. Членовете на Политбюро от старата гвардия се опитват да подронват авторитета му. На военните никак не се нравят предложенията му, свързани със съкращаването на оръжията и открито изказват несъгласието си. С увеличаването на опашките съветските граждани все по-неприкрито изразяват недоволството си. В градовете се появяват надписи, призоваващи към сваляне на правителството, подклаждани от нашите тайни агенти. Общият икономически растеж е едва два процента. Съществува голяма вероятност Антонов да бъде принуден да се оттегли от власт преди началото на следващото лято.

— Ако нашият дефицит не намалее, аз мога да се окажа в същото положение — мрачно заяви президентът.

Броган не направи никакъв коментар. Не се и очакваше да стори това.

— Какви са най-новите сведения от Египет? — попита президентът, преминавайки по-нататък.

— Положението на президента Хасан също е изключително нестабилно. Въздушните сили му остават верни, но армейските генерали са на път да се присъединят към Язид. Министърът на отбраната Абу Хамид е провел тайна среща с Язид в Порт Саид. Нашите информатори твърдят, че Хамид няма да оттегли подкрепата си за Хасан, ако не получи уверения за стабилна позиция във властта. Той не желае да се превърне в маша в ръцете на фанатизираните молли от обкръжението на Язид.

— Мислиш ли, че Язид ще отстъпи?

Броган поклати глава.

— Не, той няма намерение да дели властта с никого. Хамид подценява безскрупулността на Язид. Ние вече успяхме да разкрием заговор да се постави бомба в личния самолет на Хамид.

— Предупредихте ли Хамид?

— Необходимо ми е вашето одобрение.

— Имаш го — каза президентът. — Хамид е недоверчив. Може да си помисли, че сме му скроили номер, за да не допуснем да премине в лагера на Язид.

— Можем да му съобщим имената на екипа от убийци на Язид. Хамид може да продължи нататък, ако настоява за доказателства.

Президентът се облегна назад и за момент впери поглед в тавана.

— Съществува ли вероятност Язид да е свързан по някакъв начин с катастрофата на самолета на ООН, на борда на който се е намирала Хала Камил?

— В най-добрия случай разполагаме само с косвени улики — призна Броган. — Ще можем да направим конкретни заключения едва след като следователите приключат работата си и представят своя доклад. За сега катастрофата представлява истинска загадка. Досега сме установили само няколко факта. Знаем, че истинският пилот е бил убит — тялото му е било открито в багажника на кола, паркирана на летище Хийтроу.

— Прилича на работа на мафията.

— Почти, като изключим това, че убиецът се е дегизирал достатъчно добре, за да мине за истинския пилот. След като наистина е пилотирал при излитането на самолета, той е умъртвил екипажа, като е използвал инжекции с токсично нервнопаралитично вещество, известно под името сарин, променил е курса и е напуснал самолета над Исландия.

— Сигурно е работил с екип от отлично обучени професионалисти — удивен заяви президентът.

— Имаме основание да смятаме, че е действал сам — каза Броган.

— Сам? — с недоверчиво изражение на лицето попита президентът. — Тоя тип трябва да е бил страхотно опитно копеле.

— Умелите действия и сложният замисъл са запазена марка на един арабин, чието име е Сюлейман Азис Амир.

— Терорист?

— Не в общоприетия смисъл. Амар е един от най-изобретателните наемни убийци в играта. Иска ми се да беше на наша страна.

— Внимавай да не те чуят либералите в Конгреса — с иронично шеговит тон каза президентът.

— Или средствата за масова информация — добави Броган.

— Имате ли досие на Амар?

— Дебело почти цял метър. Той е това, което в нашите кръгове някога наричахме майстор на преобразяването. Истински ревностен мюсюлманин, за когото политиката не представлява почти никакъв интерес, наемник, за когото няма данни, че е свързан с фанатизираните ислямски консерватори. Амар иска много пари и ги получава. Ловък бизнесмен. Богатството му се оценява на над шестдесет милиона долара. Рядко играе по правилата. Акциите му са майсторски планирани и изпълнени. Всички са замислени да изглеждат като нещастни случаи. Не можем да му припишем нито една със сигурност. Невинните жертви за него нямат никакво значение при положение, че обектът на удара му ще загине. Подозираме, че е отговорен за смъртта на над сто души през последните десет години. Опитът му, ако успеем да го докажем, да убие Хала Камил ще се окаже първият му и единствен досега неуспех.

Президентът оправи очилата си и разгърна доклада за самолетната катастрофа.

— Сигурно съм пропуснал нещо. Ако той е искал самолетът да изчезне в океана, защо му е било нужно да трови пътниците? Каква вероятна причина би имал да ги убива два пъти?

— Това е странното — обясни Бротан. — Моите аналитици не мислят, че убийството на пътниците е дело на Амар.

В очите на президента се появи изненада.

— Ти съвсем ме обърка, Мартин. Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— За Туле отлетяха патолози от лабораториите на ФБР, които извършиха аутопсии на жертвите. В труповете на втория пилот и инженера са открили съдържание на сарин петдесет пъти по-голямо от необходимото, за да ги убие, но тестовете им показали, че пътниците са починали от манчинил, погълнат с храната, сервирана им на борда.

Броган спря, за да отпие кафе.

Президентът чакаше, като потропваше нетърпеливо с молив по настолния календар.

— Манчинилът, или отровата гуава, както се нарича, е разпространен на Карибските острови и по крайбрежието на Мексиканския залив — продължи Броган. — Добива се от дърво, което ражда смъртоносни, сладки на вкус плодове, подобни по форма на ябълки. Карибските индианци потапяли в сока им върховете на стрелите си. Доста моряци, претърпели корабокрушения в миналото, както и туристи в наши дни, са умрели след като са опитали отровните сокове на манчинила.

— И твоите хора са убедени, че убиец от ранга на Амар няма да се унижи да използва манчинил?

— Долу-горе — кимна Броган. — За хората, с които Амар поддържа контакти, не би представлявало трудност да закупят или откраднат сарин от някоя европейска компания, която доставя химикали. Манчинилът обаче е нещо друго. Той не се намира под път и над път. Овен това действа твърде бавно. Лично аз се съмнявам, че Амар изобщо би помислил да го използва.

— Ако не е арабинът, кой тогава?

— Не знаем — отвърна Броган. — Със сигурност нито един от тримата оцелели. Единствената следа, при това доста неясна, води към един от участниците в мексиканската делегация, някой си Едуардо Ибара. Той е единственият пътник, като се изключи Хала Камил, който не е ял от храната.

— Тук се казва, че той е загинал при катастрофата. — Президентът вдигна поглед от папката с доклада. — Как би могъл да постави отрова в храната, която се сервира на борда, без да го забележат?

— Това е било сторено в кухнята на фирмата, която снабдява с продукти самолетната компания. И момента английските следователи работят по тази следа.

— Може би Ибара е невинен. Може би той не е ял по някоя съвсем лесно обяснима причина.

— Според оцелялата стюардеса Хала е спала по време на целия обяд, но Ибара се е престорил, че има проблеми със стомаха.

— Възможно е.

— Оцелялата стюардеса го е видяла да яде сандвич, който извадил от дипломатическото си куфарче.

— Значи е знаел.

— Така изглежда.

— Защо е рискувал да се качи на борда, щом е знаел, че всички, с изключение на него, ще умрат?

— За подсигуряване, в случай че главната набелязана жертва или жертви, вероятно цялата група от Мексико, не погълне отровата.

Президентът се облегна на стола и отново впери поглед в тавана.

— Добре, Камил е трън в очите на Язид. Той плаща на Амар да я премахне. Работата се проваля и самолетът не изчезва насред Арктическия океан, както е предвиждал планът, а се приземява в Гренландия. Толкова по първата загадка. Да я наречем египетската връзка. Загадка номер две, мексиканската връзка, е доста по-мъглява. Липсва ясен мотив за масово убийство, а единственият заподозрян е мъртъв. Ако бях съдия, щях да издам разпореждане за прекратяване на делото поради липса на доказателства.

— Ще трябва да се съглася с вас — каза Броган. — Не разполагаме с никакви доказателства за терористи, които действат от Мексико.

— Забравяш Топилцин — неочаквано изрече президентът.

Броган беше изненадан от студеното и яростно, изпълнено с неподправен гняв изражение, което се изписа по лицето на президента.

— Управлението не е забравило Топилцин — увери го Броган, — нито пък това, което стори с Гай Ривас. Само трябва да разпоредите и ще се погрижа да бъде премахнат.

Президентът внезапно въздъхна и изведнъж като че ли се смали на стола си.

— Де да беше толкова просто. Да щракна с пръсти и ЦРУ да унищожи чуждестранен опозиционен лидер. Рискът е твърде голям, Кенеди сам се убеди в това, когато погледна през пръсти на опита на мафията да убие Кастро.

— Рейгън не възрази срещу опитите да премахнем Муамар Кадафи.

— Да — уморено каза президентът. — Ако само беше знаел, че Кадафи ще скрои номер на всички и ще почине от рак!

— Няма да имаме такъв късмет с Топилцин. Резултатите от медицинските изследвания показват, че е здрав като камък.

— Този човек е проклет безумец. Ще бъде цяло нещастие, ако той вземе властта в Мексико.

— Прослушахте ли записа, направен от Ривас? — попита Броган, знаейки отговора.

— Четири пъти — горчиво каза президентът. — Достатъчно, за да предизвика у мен кошмари.

— А ако Топилцин свали сегашното правителство и наистина изпълни заплахата си да изпрати милиони свои сънародници през границата, в лудешки опит да си възвърне американския Югозапад…? — Броган остави въпроса си недовършен.

Президентът отвърна с учудващо омекнал тон:

— Тогава няма да имам никакъв друг избор, освен да наредя на въоръжените ни сили да се отнасят с всяка тълпа от незаконно намиращи се на наша територия чужденци като с вражески нашественици.

Броган се върна в кабинета си в главната квартира на ЦРУ в Лангли, където завари помощник-министъра на Военноморските сили, Елмър Шоу, който го чакаше.

— Съжалявам, че ще объркам натоварената ти програма — каза Шоу, — но имам интересна новина, от която може би ще излезе нещо голямо.

— Сигурно е нещо важно, щом се е наложило да дойдеш лично.

— Действително.

— Влизай и сядай. Добра ли е тази новина или лоша?

— Много добра.

— Напоследък нищо не върви както трябва — мрачно заяви Броган. — Ще се радвам да чуя нещо хубаво за разнообразие.

— Нашият изследователски кораб „Поулър Иксплорър“ беше изпратен да търси съветската подводница от клас „Алфа“, която изчезна…

— Запознат съм със задачата им — прекъсна го Броган.

— Е, открили са я.

Очите на Броган леко се разшириха и той удари с ръка по бюрото в един от редките си изблици на задоволство.

— Поздравявам ви. Подводниците от клас „Алфа“ са най-добрите в двете флоти. Вашите хора са свършили чудесна работа.

— Все още не сме се добрали до нея — каза Шоу.

Броган внезапно присви очи.

— Ами руснаците? Знаят ли за нашето откритие?

— Не мисля. Малко след като приборите са открили потъналата подводница, което, между другото, е записано на видеокасета, нашият кораб е преустановил издирването и се е включил в спасителните операции за разбития самолет на ООН. Като че ли господ ни изпрати тази димна завеса. Нашите източници на информация в съветските военноморски сили твърдят, че при тях всичко е спокойно. В КГБ също не се забелязва повишена активност. Освен това данните от спътниковото наблюдение на техния Северноатлантически флот показват, че няма драстична промяна в курса на корабите им в посока към зоната на търсене.

— Странно, че не са изпратили някой шпионски траулер да следи отблизо „Поулър Иксплорър“.

— О, изпратиха — обясни Шоу. — Освен това през цялото време наблюдаваха действията ни, както си му е редът, като следяха курса на нашия кораб и подслушваха комуникациите със сателит. Отказаха се, скръстиха ръце и зачакаха, с надеждата нашата по-модерна технология за подводно търсене да успее там, където тяхната се провали. През цялото време се осланяха на това, че нашият екипаж все ще направи някоя, макар и дребна грешка и ще издаде местоположението на подводницата.

— Но те не го направиха.

— Не — уверено заяви Шоу. — Мерките за сигурност на кораба бяха изключително строги. Като се изключат капитана и двамата специалисти по подводни издирвания от НЮМА, целият екипаж беше инструктиран така, че да си мисли, че задачата им е да проследят пътя на айсбергите и да изследват геологията на морското дъно. Моят доклад за успеха на мисията по издирването беше отнесен от Гренландия лично от старши помощник-капитана на „Поулър Иксплорър“, ето защо нямаше никакъв начин за подслушване на комуникациите.

— Добре, а какво ще правим по-нататък? — попита Броган. — Ясно е, че руснаците никога няма да позволят да се повтори случаят с „Глоумър Иксплорър“. А и все още имат кораб, който патрулира в района край Източното крайбрежие, където загубиха онази ракетна подводница през осемдесет и шеста.

— Обмисляме провеждането на подводна спасителна операция — каза Шоу.

— Кога?

— Ако започнем подготовката за нея веднага, променим и съответно пригодим наличните подводни съдове, до десет месеца ще имаме готовност за изваждане на потъналата подводница.

— Значи ще забравим за нея, или най-малкото ще се държим така, сякаш сме забравили.

— Точно така — отвърна Шоу. — Междувременно, попаднахме на нещо, което ще заблуди Съветите. Флотът се нуждае от съдействието на вашето управление, за да постигнем това.

— Слушам.

— По време на спасителните операции и последвалото разследване на причините за катастрофата на самолета, хората от НЮМА, които работят заедно с нас по издирването, случайно се натъкнали на нещо, което прилича на претърпял корабокрушение древен римски кораб, погребан в леда.

Броган изгледа скептично Шоу.

— В Гренландия?

Шоу кимна.

— По думите на специалистите няма съмнение, че е истински.

— Какво може да направи ЦРУ, та да помогне на флота при някакво си древно корабокрушение?

— Малко дезинформация. Искаме руснаците да си мислят, че „Поулър Иксплорър“ през цялото време е търсил римския кораб.

Броган забеляза как една от лампичките на интеркома му започна да премигва.

— Добре замислено. Докато флотът се готви да отмъкне изпод носа им тяхната най-нова подводница, ние ще отклоним вниманието им в погрешна посока.

— Нещо подобно.

— Какво смятате да предприемете по отношение на находката от римско време от ваша страна?

— Ще организираме археологическа експедиция като прикритие на местната изходна база за действие. „Поулър Иксплорър“ ще остане разположен там, където се намира в момента, за да може екипажът да окаже помощ при разкопките.

— Наблизо ли е подводницата?

— На по-малко от десет мили разстояние.

— Имаш ли представа за състоянието й?

— Има някои повреди по конструкцията, причинени от удар в издадена нагоре част на морското дъно, но иначе е непокътната.

— А римският кораб?

— Нашите хора там твърдят, че са открили отлично запазените замръзнали трупове на екипажа.

Броган се надигна иззад бюрото и тръгна да изпрати Шоу до вратата.

— Невероятно — заяви възхитен той. После се ухили дяволито. — Чудя се, дали няма да открием и някоя древна държавна тайна?

Шоу също се засмя.

— По-добре някое несметно съкровище.

Нито един от двамата не предполагаше, че само след четиридесет и осем часа ще си спомнят тези разменени на шега реплики, които дълго време нямаше да им дават мира.

20

Под ръководството на археолозите екипажът на „Поулър Иксплорър“ се зае да освободи кораба от мъртвата хватка на леда, пласт след пласт, докато пред очите им постепенно се откри горната палуба, от вълнореза до кърмовия упор.

Хипнотизирани от любопитство, всички, които се намираха на фиорда, се стекоха към мястото на разкопките. Липсваха само Пит и Лили. Те бяха останали на борда на ледоразбивача, за да се опитат да разчетат написаното на восъчните плочки.

Над скупчената край изкопа тълпа от моряци и археолози, към които се беше присъединил и екипът, разследващ самолетната катастрофа, цареше мъртва тишина. Погледите на всички бяха вперени в полуразчистения от леда морски съд, като че ли той беше тайна гробница на някоя кралска особа.

Хоскинс и Греъм, които измериха корпуса, установиха, че дължината му е малко под двадесет метра, а най-широката му част — седем метра. Мачтата, която беше счупена на два метра от степа8, липсваше. Останките от конопените такелажни въжета се виеха по лятната палуба и висяха от краищата й, сякаш са били омотани на кълбо и запокитени от някоя гигантска птица. Всичко, което беше останало от някога широкото, правоъгълно платно, бяха няколко разкъсани парчета от груба канава.

Провериха дъсчената обшивка на палубата и установиха, че е съвсем здрава, както в деня, в който корабът е бил спуснат на вода от някоя отдавна забравена корабостроителница по средиземноморското крайбрежие. Предметите, пръснати по палубата, бяха фотографирани, след което им поставиха етикети, вдигнаха ги внимателно и ги отнесоха на „Поулър Иксплорър“. Там ги почистиха и описаха грижливо. После ги прибраха за съхранение в хладилното отделение на ледоразбивача, за да предотвратят процеса на гниене по време на пътуването към една държава, която не беше съществувала по времето, когато древният търговски кораб е отплавал на последното си пътешествие.

Гронквист, Хоскинс и Греъм не направиха никакъв опит да докоснат порутената каюта или да влязат в камбуза. Бавно, почти нежно, тримата повдигнаха единия край на трюмовия люк и го подпряха в полуотворено положение.

Гронквист легна по корем и провря главата и раменете си в отвора, докато пред очите му се откри пространството под напречните греди на палубата.

— Там ли са? — развълнувано попита Греъм. — Наистина ли изглеждат така, както ги описа Пит?

Гронквист се взря в мъртвешки бледите лица, в застиналите, подобни на маски изражения. Имаше чувството, че ако почисти леда от тях и ги разтърси, очите им ще потрепнат и те ще оживеят.

Той се поколеба преди да отговори. Ярката дневна светлина над него му позволяваше ясно да види целия трюм и той съзря две сгушени заедно фигури в най-отдалечения към носа край, които Пит не беше забелязал.

— Изглеждат точно така, както Пит ги описа — сдържано отвърна той, — с изключение на момичето и кучето.

Пит стоеше на завет край един от палубните кранове и наблюдаваше как Джордино маневрира с хеликоптера на НЮМА над кърмата на „Поулър Иксплорър“. Петнадесет секунди по-късно шейната докосна очертания в центъра на площадката за излитане и кацане кръг, пронизителният вой на газовите турбини постепенно утихна и лопатите на носещото витло бавно престанаха да се въртят.

Дясната врата на пилотската кабина се отвори и на палубата скочи висок мъж с кафяво спортно сако от кадифе, под което се виждаше зелен пуловер с висока яка. Той се огледа за момент наоколо, сякаш за да се ориентира по-добре и забеляза Пит, който му махна с ръка за поздрав. Запъти се бързо към него присвил рамене, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, за да ги предпази от студа.

Пит пристъпи напред и бързо въведе новодошлия през един люк на топло в кораба.

— Доктор Редфърн?

— Вие ли сте Дърк Пит?

— Да, аз съм Пит.

— Чел съм за вашите подвизи.

— Благодаря ви, че намерихте време, въпреки натоварената си програма, да дойдете.

— Шегувате ли се? — възкликна Редфърн, с блеснали от възторг очи. — В целия свят няма археолог, който не би дал мило и драго, за да участва в проучването на тази находка. Кога ще мога да я огледам?

— След десетина минути ще се стъмни. Мисля, че ще ви бъде от полза, ако доктор Гронквист, археологът, който ръководи разкопките, ви информира по-подробно. Освен това ще ви покаже и предметите, които бяха открити по главната палуба. А после, щом се развидели, ще отидете на кораба и ще поемете нещата в свои ръце.

— Звучи добре.

— Имате ли някакъв багаж?

— Взех със себе си само най-необходимото. Едно куфарче и малка чанта.

— Ал Джордино…

— Пилотът на хеликоптера?

— Да, Ал ще се погрижи нещата ви да бъдат отнесени във вашата каюта. А сега, ако обичате, ме последвайте. Ще се погрижа да вкарате нещо топло в стомаха си и ще се възползвам от знанията ви за разгадаването на един интригуващ ребус.

— Водете ме.

Доктор Мел Редфърн беше доста по-висок от Пит и трябваше да се свие на две, когато минаваше през люка. Русата му коса, която беше започнала да окапва, образуваше шпиц по средата на челото, а сиво-сините му очи гледаха иззад стъклата на скъпи модни очила. Длъгнестото му тяло беше все още доста стегнато за четиридесетгодишен мъж, с малко, но ясно забележимо шкембенце.

Бивш баскетболист и звезда в отбора на колежа, Редфърн се беше отказал от кариерата на професионален спортист, за да се посвети на работата над доктората си по антропология. По-късно беше насочил огромния си талант към подводните изследвания, превръщайки се в един от водещите специалисти в областта на класическото древно корабостроене.

— Как мина полетът ви от Атина до Рейкявик? — попита Пит.

— Почти го проспах — отвърна Редфърн. — Само дето по време на другия, с хеликоптера на флота, от Исландия до ескимоското селище на около сто и седемдесет километра на юг оттук, щях насмалко да се превърна в буца лед. Надявам се, че ще можете да ми заемете някакви топли дрехи. Бях приготвил багажа си за слънчевите острови на Гърция и нямах представа, че ще ми се наложи спешно да отпътувам за Арктика.

— Капитан Найт, шкипер на кораба, ще се погрижи за това. Над какво работехте?

— Гръцки търговски кораб от втори век преди Новата ера, потънал с товар от мраморни статуи на борда. — Редфърн не можа да сдържи любопитството си и започна да разпитва Пит. — В радиограмата си не сте посочили какво е пренасял корабът.

— Като се изключат труповете на екипажа, трюмът беше празен.

— Е, човек не може да има всичко — философски отбеляза Редфърн. — Казвате обаче, че в общи линии корабът е отлично запазен.

— Да, точно така. Ако отстраним пробойната в корпуса, възстановим мачтата и такелажа и поставим направляващи весла, можете спокойно да доплавате с него до нюйоркското пристанище.

— Господи, та това е направо удивително. Успя ли доктор Гронквист да определи приблизителната му възраст?

— Да, по монети, сечени около триста и деветдесета година от Новата ера. Знаем дори името му. „Серапис“. Издълбано е на гръцки върху кърмовия упор.

— Напълно запазен византийски търговски кораб от четвърти век — смаян промълви Редфърн. — Това сигурно е археологическата находка на века. Нямам търпение да се заема с него.

Пит го заведе в офицерската каюткомпания, където седнала на една от масите за хранене, Лили преписваше текста от восъчните плочки върху хартия. Пит ги представи един на друг.

— Доктор Лили Шарп, доктор Мел Редфърн.

Лили стана и протегна ръка.

— За мен е чест, докторе. Въпреки че моята специалност са разкопките по суша, аз проявявам голям интерес към вашите подводни изследвания още от времето, когато работех над аспирантурата си.

— Напротив, честта е моя — любезно заяви Редфърн. — Хайде да оставим настрана всички тези гръмки титли и да минем на малки имена.

— Какво да ти предложим?

— Галон горещо какао и чиния супа добре ще ме сгреят.

Пит предаде поръчката на един от стюардите.

— Е, къде е този ребус, за който спомена? — попита Редфърн като някой хлапак, който няма търпение да изскочи от леглото сутринта на Коледа.

Пит го изгледа и се усмихна.

— Как си с латинския, Мел?

— Долу-горе. Доколкото си спомням, ти каза, че корабът е гръцки.

— Гръцки е — отвърна Лили, — но капитанът е водил дневника си на латински върху восъчни плочки. Шест от тях са изписани, а върху седмата има някакви линии, които наподобяват карта. Дърк ги донесе, когато се завърна от кораба. Преписах четливо текста върху хартия, за да можем да направим копия, а подобието на карта от последната плочка пречертах в уголемен мащаб. Все още не сме успели да установим точно къде се намира това място, защото липсват надписи.

Редфърн седна и взе една от плочките в ръката си. В продължение на няколко минути той благоговейно я разглежда, а после я остави настрана. След това взе изписаните от Лили листи и започна да чете.

Стюардът донесе чаша горещо какао и голяма купа мидена супа по бостънски със сланина и зеленчуци. Преводът така погълна Редфърн, че ученият загуби апетит. Той механично надигаше чашата и отпиваше от какаото като някой робот, без да отделя очи от изписаните на ръка страници. След близо десет минути той стана и закрачи из пространството между масите, като си мърмореше на глас латински фрази, забравил за изгарящата си от нетърпение публика.

Пит и Лили не смееха да се обадят, за да не прекъснат мислите му и с любопитство следяха неговите реакции. Редфърн спря, сякаш мислено изясняваше за себе си някакъв проблем в цялата му дълбочина. После се върна на масата и отново прегледа изписаните страници. Въздухът просто пращеше от очакване.

Изминаха няколко мъчителни минути. Най-сетне Редфърн остави листите на масата с треперещи ръце и впери невиждащ поглед в далечината. Очите му бяха някак странно премрежени.

Археологът изглеждаше разтърсен из основи.

— Имаш вид на човек, който току-що е открил светия Граал9 — каза Пит.

— Е, за какво става дума? — попита Лили. — Какво откри?

Те едва успяха да чуят отговора на Редфърн, който беше навел глава.

— Възможно е — каза той, — твърде възможно е вашата случайна находка да открие пътя към най-грандиозната колекция от литературни съкровища и шедьоври на изкуството, която светът някога е познавал.

21

— Е, след като успя изцяло да приковеш вниманието ни — сдържано заяви Пит, — ще имаш ли нещо против да споделиш с нас откритието си?

Редфърн тръсна глава, сякаш да събере мислите си.

— Историята — по-точно ще бъде да я наречем епопея — е изумителна. Аз самият не мога да схвана всичко.

— Става ли ясно от плочките — попита Лили, — защо един гръко-римски кораб се е озовал толкова далеч от родните си води?

— Не гръко-римски, а византийски — поправи я Редфърн. — По времето когато „Серапис“ е плавал из древния свят, седалището на Империята е било преместено от Константин Велики10 от Рим край Босфора, където някога се е намирал гръцкият град Византия.

— Който станал Константинопол — каза Пит.

— А после Истанбул. — Редфърн се обърна към Лили. — Извинявай, че не ти отговорих направо. Но, да, плочките изясняват как и защо корабът се е озовал тук. За да си обясним напълно, ще трябва да се върнем назад във времето и да започнем от 323 година преди Новата ера, годината, в която Александър Велики издъхнал във Вавилон. Империята му била поделена между неговите пълководци. Един от тях, Птолемей11, се отделил в Египет и станал цар. Прозорлив човек е бил този Птолемей. Освен това той успял да сложи ръка върху трупа на Александър и го положил в саркофаг от злато и кристал. По-късно поставил саркофага в разкошен мавзолей и построил около него величествен град пред който Атина бледнеела. В чест на своя бивш господар Птолемей го нарекъл Александрия.

— Какво общо има всичко това със „Серапис“? — попита Лили.

— Моля те, имай малко търпение — топло отвърна Редфърн. — Птолемей основал огромен музей и библиотека, като започнал от нулата. Броят на книгите и произведенията на изкуството в тях бил внушителен. Неговите потомци, като се започне от Клеопатра, та чак до по-късните му наследници, продължили да трупат ръкописи и предмети на изкуството, докато музеят и особено библиотеката, се превърнали в едни от най-големите съкровищници на изкуството, науката и литературата, които някога са съществували. Тази огромна сбирка от знания просъществувала до 391 година от Новата ера. В тази година, император Теодосий12 и патриархът на Александрия, Теофил, който бил отявлен религиозен фанатик, решили, че всичко, което не е свързано по някакъв начин с новосъздадените християнски принципи, е езичество. Те организирали и разпоредили унищожението на всичко, събрано в библиотеката. Статуи, прочути творби на изкуството от мрамор, бронз, злато и слонова кост, невероятни картини и гоблени, безброй книги, написани върху агнешка кожа или свитъци от папирус, дори трупът на Александър: всичко трябвало да се разбие на парченца или да се изпепели.

— За какви количества става въпрос? — попита Пит.

— Само книгите са наброявали стотици хиляди.

Лили тъжно поклати глава.

— Каква ужасна загуба!

— Оставили само библейските и църковните писания — продължи Редфърн. — Цялата библиотека и музеят били окончателно изравнени със земята, когато армиите на арабите и мюсюлманите завладели Египет около 646 година от Новата ера.

— Шедьоврите на древността, за събирането на които са били необходими векове, били унищожени, загубени навеки — обобщи Пит.

— Загубени — съгласи се Редфърн. — Така мислеха историците, поне досега. Но ако в това, което току-що прочетох, има и частица истина, то цветът на сбирката не е безвъзвратно загубен. Той лежи скрит някъде.

Лили беше объркана.

— Съществува до ден-днешен? Измъкнат тайно от Александрия на борда на „Серапис“, преди да бъде изгорен?

— Според написаното на плочките.

По лицето на Пит се четеше съмнение.

— Не е възможно „Серапис“ да е отплувал с такава значителна част от сбирката. Звучи неубедително. Корабът е твърде малък. Та неговата товароподемност няма и четиридесет тона. Екипажът би могъл да натъпче в трюма няколко хиляди свитъка и някоя и друга статуя, но в никакъв случай количеството, за което говориш.

Редфърн изгледа Пит с уважение.

— Ти си доста наблюдателен. Запознат си добре с древните кораби.

— Да се върнем към това, как „Серапис“ е бил изхвърлен на брега на Гренландия — настойчиво го подкани Пит, докато Редфърн вземаше нужните страници с текст, които Лили беше преписала, и ги подреждаше.

— Няма да ви превеждам дума по дума латинския от четвърти век. Звучи твърде сковано и високопарно. Вместо това, ще се опитам да преразкажа написаното на най-обикновен английски. Датата на първия запис е трети април, 391 година от Новата ера по Юлианския календар13. Разказът започва така:

— Честен човек — заяви Пит. — Трудно е да се повярва, че не е открил какво ще превозва.

— Той се връща към това по-късно. Следващите няколко реда представляват дневник на пътешествието. Освен това споменава и на кого е кръстен корабът. Ще прескоча тази част и ще продължа с първото пристанище, където хвърлят котва.

— Флотилия! — възкликна Лили. Очите й блестяха, тялото й беше напрегнато. — Те наистина са спасили сбирката.

Редфърн кимна възторжено.

— Най-малкото, значителна част от нея. Товароподемност от двеста до триста тона е била нещо обичайно за големите търговски кораби от онази епоха. Дори и да приспаднем два кораба за превозването на хората и провизиите, и приемем, че средната товароподемност на всеки от останалите четиринадесет кораба е била двеста тона, общият тонаж на флотилията възлиза на две хиляди и осемстотин тона. Достатъчно, за да пренесе една трета от книгите в библиотеката и голяма част от съкровищата на изкуството от музея.

Пит поиска почивка. Той отиде до шубера на камбуза и се върна с две чаши кафе. Постави едната пред Лили и тръгна отново за чиния понички. Остана прав. Беше му по-лесно да мисли и се съсредоточаваше по-добре на крака.

— Дотук, голямото изнасяне на съкровищата от библиотеката е само теория — каза той. — Не съм чул нищо, което да доказва, че те наистина са били тайно и мистериозно измъкнати.

— Руфин потвърждава това по-нататък.

Пит погледна нетърпеливо към археолога, седна отново и зачака.

— На следващата плочка Руфин споменава за някакви дребни поправки по кораба, разказва пристанищни клюки и описва как изглежда Картаго Нова, днешна Картагена в Испания, през погледа на туриста. Странно, но той повече не изразява опасения за предстоящото пътуване. Дори е пропуснал да отбележи датата, на която флотилията е напуснала пристанището.

— Точно когато наредихме мозайката околовръст — промърмори Пит — се оказва, че централната част липсва.

— Трябва да има още — настоя Лили. — Знам, че преписвах и след тази част от дневника.

— Точно така — потвърди Редфърн, който подреждаше страниците. — Руфин подхваща разказа си единадесет месеца по-късно.

Редфърн прекъсна за малко превода, преди да продължи.

— Тук Руфин се отклонява и се връща назад, към отплуването на флотилията от Картагена.

— Сигурно има предвид скорбут — каза Лили.

— Древните мореплаватели рядко са плавали повече от една-две седмици, без да слязат на сушата — поясни Пит. — Скорбутът е станал нещо обичайно едва по време на продължителните пътешествия на испанците. Причините за смъртта им биха могли да бъдат най-различни.

Лили кимна към Редфърн.

— Извинявай, че те прекъснах. Продължавай, моля те.

— Хълмовете на Рим? — повтори недоумяващо Лили. — Това е неочакван обрат.

— Сигурно го е използвал като сравнение — каза Пит.

— Трудна за разгадаване гатанка — призна Редфърн.

— Описва ли „тайното скривалище“? — попита Пит.

Редфърн взе една от плочките и сравни написаното върху нея с преписа на Лили.

— Част от думите не се четат. Ще ми се наложи да попълвам липсващия текст, доколкото мога.

— Руфин е пропуснал да отбележи разстоянията — разочарован каза Пит — и никъде не е указал посоките. При това положение, почти сигурно е, че варварите, които и да са били, по дяволите, те са ограбили хранилището.

По лицето на Редфърн се изписа мрачно изражение.

— Не можем да изключим тази възможност.

— Не мисля, че се е случило най-лошото — изпълнена с оптимизъм заяви Лили. — Такава огромна сбирка не може да бъде унищожена, сякаш никога не е съществувала. Все някога на бял свят щяха да се появят части от нея.

— Зависи от мястото, където всичко това се е случило — каза Пит. — За петдесет и осем дни при средна скорост — да кажем три и половина възела14, кораб, построен по подобие на древния „Серапис“, би могъл да измине над четири хиляди морски мили15.

— При положение, че са плавали по права линия — каза Редфърн. — Което е малко вероятно. Руфин просто отбелязва, че са плавали в продължение на петдесет и осем дни, преди да стъпят на суша. Тъй като са плавали в непознати води, те вероятно са следвали очертанията на брега.

— Но накъде са плавали? — попита Лили.

— Най-логично е да се предположи към южното крайбрежие на Западна Африка — отвърна Редфърн. — Още в пети век преди Новата ера екипаж от финикийци е обиколил Африка от изток на запад. По времето на Руфин значителна част от нея вече е била картографирана. Съвсем естествено би било Венатор да насочи флотилията си на юг, след като са преминали през Гибралтарския проток.

— Не звучи убедително — каза Пит. — Руфин описва острови.

— Биха могли да са Мадейра, Канарските острови или островите Зелени нос.

— Пак не звучи убедително. Не можеш да обясниш по какъв начин „Серапис“ е преплавал половината земно кълбо и от южния край на Африка, в края на краищата се е озовал в Гренландия.

— Вярно е. Аз самият съм объркан по този пункт.

— Аз подкрепям предположението, че са се отправили на север — каза Лили. — Със същия успех островите биха могли да бъдат Шотландските или Фарейските. При това положение мястото, където са копали, би могло да се намира някъде по крайбрежието на Норвегия или, още по-вероятно, Исландия.

— Това, което казва, звучи убедително — съгласи се Пит. — Нейната теория би могла да обясни как „Серапис“ е заседнал в Гренландия.

— За какво разказва Руфин, след като са избягали от варварите? — попита тя.

Редфърн замълча, докато допиваше какаото си.

— Разказът му продължава така:

— Амфорите, които сте открили на дъното отвъд фиорда.

Редфърн замълча, кимайки към Пит. После продължи да чете.

— Какво иска да каже? — попита Лили.

— Търпение — каза Редфърн. — Слушай.

— Руфин не е написал нищо повече. — В гласа на Редфърн се долавяше съжаление. — Не е довършил изречението. Последната плочка представлява общ чертеж на бреговата линия и течението на реката.

— Изчезналият саркофаг на Александър Велики — едва чуто прошепна Лили. — Възможно ли е още да лежи погребан някъде, в някоя пещера?

— Заедно със съкровищата от Александрийската библиотека? — допълни Редфърн въпроса на Лили. — Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме.

Реакцията на Пит беше коренно различна. В нея се четеше пълна увереност.

— Надеждата е за зрителите. Мисля, че ще мога да открия вашите антики за тридесет… нека бъдат двадесет дни.

Лили и Редфърн разтвориха широко очи. В погледите, които отправиха към Пит, се четеше съмнение, с което обикновено се гледа на някой политик, който обещава да намали данъците. Те категорично отказваха да му повярват.

А би трябвало.

— Това, което каза, звучи доста самонадеяно — каза Лили.

В блесналите зелени очи на Пит се четеше пълна увереност.

— Дайте да видим картата.

Редфърн му подаде копието, което Лили беше направила, а после уголемила. Нямаше кой знае какво за гледане, като се изключеше поредицата от криволичещи линии.

— Почти нищо не може да се разбере — каза той. — Руфин не е обозначил нищо.

— Ще свърши работа. — Тонът на Пит беше сдържан и невъзмутим. — Достатъчно, за да ни отведе точно където трябва.

Беше четири часът сутринта, когато Пит се събуди. Той машинално се обърна на другата страна и се приготви отново да заспи, но в просъница осъзна, че някой беше запалил лампата и нещо му говореше.

— Съжалявам, друже налага се да станеш, без да се помайваш.

Замаян, Пит присви очи и съзря сериозното лице на капитан Найт.

— Какво става?

— Заповеди отгоре. Трябва незабавно да тръгнеш за Вашингтон.

— Те казаха ли защо?

— Те — това е Пентагонът и, не, те не ме удостоиха с обяснение.

Пит седна и спусна босите си крака на пода.

— Надявах се да остана тук още малко и да наблюдавам как вървят разкопките.

— Нямаш късмет — каза Найт. — Ти, Джордино и доктор Шарп трябва до един час да сте на път.

— Лили? — Пит стана и се отправи към тоалетната. — Разбирам желанието на тузарите да ни разпитат с Джордино за съветската подводница, но защо ще се интересуват от Лили?

— Комитетът на началник-щабовете не споделя намеренията си с простосмъртните крепостни. — Найт се усмихна кисело. — Нямам представа.

— Ами транспортът?

— По същия начин, по който Редфърн дойде. С хеликоптер до ескимоското селище и метеорологичната станция, със самолет на флота до Исландия, където ще се прехвърлите на бомбардировач Б-52 на Военновъздушните сили, който се връща в Щатите за основен ремонт.

— Няма да я бъде тая — измърмори Пит с четка за зъби в уста. — Ако искат да разчитат на пълно и безрезервно съдействие от моя страна, или ще осигурят частен реактивен самолет, или няма да мръдна оттук.

— Доста си навирил нос в този ранен час.

— Когато ме изритат от леглото по тъмно, не изпитвам никакви угризения да заявя на началник-щабовете да си го наврат между хемороидите.

— Отиде ми следващото повишение — изпъшка Найт. — Виновен в съучастие.

— Дръж се за мен и ще стигнеш до флотски адмирал.

— Как не.

Пит почука с четката по главата си.

— Осени ме гениална идея. Изпрати незабавно съобщение. Кажи, че ще ги пресрещнем по средата на пътя. Джордино и аз ще тръгнем с хеликоптера на НЮМА към военновъздушната база в Туле. Те могат да осигурят правителствен самолет, който да ни хвърли до столицата.

— Все едно да дразниш доберман, когато се храни.

Пит разпери ръце.

— Защо никой тук не се отнася сериозно към моите градивни предложения?

22

Канторите и административните учреждения във Вашингтон приключваха работа след един ослепително ясен ден. Прохладното есенно време правеше въздуха прозрачен, а лъчите на залязващото слънце хвърляха златисти отблясъци върху белия гранит на правителствените здания и му придаваха вид на позлатен порцелан. Небето беше осеяно с бели топчести облаци, които изглеждаха толкова плътни, сякаш реактивният пътнически самолет „Гълфстрийм IV“ можеше спокойно да кацне върху тях.

Самолетът беше предназначен да носи на борда си деветнадесет пътника, но Пит, Джордино и Лили се разполагаха сами в пътническия салон. Джордино беше заспал веднага, още преди колесниците на самолета да се отлепят от пистата на американската военновъздушна база в Туле и все още продължаваше да спи. Лили ту задрямваше, ту се пробуждаше и се зачиташе в „Прагът“ на Марлис Милхайзер.

Пит остана буден, потънал в мисли, като от време на време записваше нещо в малка тетрадка. Той се извърна и се загледа през илюминатора в потока от автомобили, поели към дома, които бавно си проправяха път през центъра на столицата.

Мислите му се върнаха към замръзналия екипаж на „Серапис“, към неговия шкипер Руфин и дъщеря му Хипатия. Пит съжаляваше, че очите му не бяха успели да съзрат момичето в тъмнината на трюма, въпреки че видеокамерата я беше уловила съвсем ясно, с ръце, обгърнали малко кученце с дълга козина.

Гронквист почти се беше разплакал, когато я описваше. Пит се чудеше дали, в края на краищата, тя нямаше да се озове в някой музей, като замръзнал експонат, който безкрайните опашки от любопитни щяха да оглеждат, притихнали от удивление.

Вперил поглед надолу, към търговския център на Вашингтон, докато „Гълфстрийм“-ът кръжеше и се готвеше да подходи за кацане, Пит се отърси от мислите си за „Серапис“ и се съсредоточи върху издирването на съкровищата на Александрийската библиотека. Беше му ясно какво точно трябваше да направи. Единственото нещо в плана, което не му се нравеше, беше, че трябваше да заложи всичко на една карта. Налагаше му се при търсенето изцяло да се осланя на няколко линии, грубо надраскани върху восък от премръзналата ръка на умиращ човек. Законът на Мърфи — това, което може да се обърка, неминуемо ще се обърка — вече беше започнал да издига пред него барикади.

Твърде възможно беше линиите на картата да не отговарят на нито едно известно от географията място. Причините за това можеха да бъдат най-различни: деформация на восъка поради резките промени на температурата при първоначалното му замръзване на борда на „Серапис“ и последвалото размразяване на борда на „Поулър Иксплорър“; грешка, допусната от Руфин при омащабяването и погрешно нанасяне на извивките и чупките на бреговата линия и реката; или в най-лошия, но най-вероятен случай — големи промени в релефа на местността, дължащи се на натрупване на земна маса или ерозия, на земетресения или драстични промени в климата по време на изминалите хиляда и шестстотин години. Коритото на нито една река в света не би могло да се запази непроменено в продължение на цяло хилядолетие.

Пит усещаше възбуждащия мирис на предизвикателството. За хората с неспокоен, вечно търсещ дух, този мирис е съвсем осезаем. Той е нещо средно между излъчването на жена, изпаднала в любовна възбуда и уханието на прясно окосена трева след дъжд. За Пит вълнението, което преследването на целта будеше у него, беше не по-малко от онова, предизвикано от постигането на самия успех. И все пак, след като наистина постигнеше онова, което изглеждаше почти недостижимо, той винаги чувстваше някаква празнота в себе си.

Първата пречка, която стоеше пред него, беше липсата на време да поеме издирването в свои ръце. Втората беше съветската подводница. Той и Джордино оглавяваха списъка на кандидатите, които да ръководят подводната спасителна операция.

Унесът на Пит бе прекъснат от долетелия от говорителите глас на пилота, който ги подканваше да затегнат предпазните колани. Той гледаше как малката сянка на самолета нараства върху дърветата под тях, чиито листа бяха окапали. Самолетът бавно подмина главната писта на военновъздушната база Андрюс и спря до един форд таурус комби.

Пит помогна на Лили да слезе от самолета. После той и Джордино свалиха багажа и го натовариха в багажника на тауруса. Шофьорът, млад, атлетичен тип с вид на гимназист, стоеше настрана, сякаш се боеше, че може само да се пречка на двамата загрубели мъжаги, които повдигаха тежките куфари и сакове от промазан брезент, като че ли бяха пухени възглавници.

— Какъв е планът? — обърна се Пит към шофьора.

— Вечеря с адмирал Сандекър в неговия клуб.

— Адмирал кой? — попита Лили.

— Сандекър — отвърна Джордино. — Нашият шеф в НЮМА. Сигурно сме свършили нещо както трябва. Цяло събитие е той да те покани на обяд или вечеря.

— Да не говорим за покана в клуба „Джон Пол Джоунс“16 — добави Пит.

— Нима достъпът до него е толкова ограничен?

Джордино кимна.

— Свърталище на затъпели от нямане какво да правят стари флотски офицери, пикочните мехури на които са пълни с воняща трюмна вода.

Беше вече тъмно, когато шофьорът най-сетне зави в тиха улица с къщи от двете страни в Джорджтаун. След пет пресечки той намали скоростта, свърна по настлана с едрозърнест пясък алея и спря под портика на голяма представителна къща от червени тухли, построена във викториански стил.

В застланото с килим преддверие към тях се запъти дребен, наперен като петел за борба мъж, облечен в шит по поръчка копринен костюм с жилетка. Крачките му бяха бързи и енергични като на котарак, който се промъква през открехната врата. Острите му черти винаги извикваха у Пит представата за грифон17. Косата му с цвят на тъмен махагон преминаваше в безупречно оформена къса, заострена брада. Властният му поглед пронизваше околните.

Адмирал Сандекър не беше от хората, чието присъствие остава незабелязано, той просто приковаваше вниманието на всички към себе си.

— Радвам се да ви видя отново, момчета — отривисто заяви той с тон, който беше повече официален, отколкото приятелски. — Чувам, че древният кораб, който сте открили, може да промени учебниците по история. Средствата за информация непрекъснато пишат и говорят за това.

— Просто ни провървя — каза Пит. — Позволете ми да ви представя доктор Лили Шарп. Лили, адмирал Джеймс Сандекър.

В присъствието на някоя привлекателна жена Сандекър грейваше като морски фар, а когато видя Лили, той направо засия от щастие.

— Докторе, вие сигурно сте най-прелестната дама, благоволила някога да пристъпи този праг.

— Радвам се, че във вашия клуб не проявявате дискриминация спрямо представителките на женския пол.

— Причината за това съвсем не е, че членовете на клуба са либерално настроени — шеговито заяви Джордино. — Повечето жени биха предпочели да им бият инжекция против тетанус, отколкото да дойдат тук и да слушат как някакви старчоци постоянно предъвкват отминалите войни.

Сандекър хвърли изпепеляващ поглед към Джордино.

Лили озадачено изгледа двамата мъже. Тя си помисли, че може би е станала причина някаква отдавнашна вражда да се разгори с нова сила.

Пит сдържа смеха си, но не можа да потисне усмивката си. Вече десет години той беше свидетел на постоянната размяна на подобни реплики. Хората, които добре ги познаваха, знаеха, че отношенията между Джордино и Сандекър бяха изключително сърдечни и приятелски.

Лили реши да предприеме тактическо отстъпление.

— Ако някой от вас, господа, ме упъти към дамския тоалет, бих желала да се освежа.

Сандекър посочи към коридора.

— Първата врата в дясно. Оправете се спокойно, моля.

Веднага щом тя се отдалечи, адмиралът поведе Пит и Джордино към малка зала и затвори вратата.

— След един час имам среща с министъра на Военноморските сили. Това е единствената ни възможност да поговорим насаме, тъй че трябва да побързам преди доктор Шарп да се е върнала. Първото, с което искам да започна, е, че свършихте дяволски добра работа, като открихте съветската подводница, без да разгласявате това. Президентът беше изключително доволен, когато получи съобщението и помоли да ви благодаря.

— Кога започваме? — попита Джордино.

— Да започваме какво?

— Провеждането на тайна спасителна операция за изваждането на подводницата.

— Нашите хора от разузнаването настояват да не се предприема нищо засега. Тяхната идея е да се подаде на съветските агенти заблуждаваща информация. Всичко трябва да изглежда така, сякаш по-нататъшното издирване ще бъде чисто прахосване на парите на данъкоплатците и ние сме го отписали като безнадеждно начинание.

— За какъв срок? — попита Пит.

— Може би година. Зависи от времето, което ще е необходимо на хората, натоварени с проектната част на мисията, да изготвят чертежи и конструират необходимото за целта оборудване.

Пит изгледа подозрително адмирала.

— Имам чувството, че ние няма да бъдем включени.

— Точно така — с тон, който не търпеше възражение, заяви Сандекър. — Както казват в полицейските участъци, вие сте отстранени от работа по случая.

— А мога ли да попитам защо?

— Имам по-важна работа за вас двамата.

— Какво би могло да бъде по-важно от това да се доберем до тайните на най-смъртоносната подводница на съветския военноморски флот? — запита Пит, без да дава израз на чувствата, които го вълнуваха.

— Една ски ваканция — отвърна Сандекър. — Няма нищо по-хубаво от свежия въздух и пухкавия сняг на Скалистите планини. Имате запазени билети за пътнически самолет, който ще излети за Денвър утре сутрин в десет и четиридесет и пет. Доктор Шарп ще ви придружи.

Пит погледна към Джордино, който само сви рамене. Той отново се обърна към Сандекър.

— Това награда ли е или заточение?

— Наречете го работен отпуск. Сенатор Пит ще ви обясни подробностите.

— Баща ми?

— Той ви очаква по-късно тази вечер в дома си. — Сандекър извади от джоба на жилетката си голям златен часовник и погледна към циферблата от слонова кост. — Не трябва да караме очарователната дама да ни чака.

Сандекър се запъти към вратата. Пит и Джордино мълчаливо стояха като заковани върху овехтелия килим, който покриваше пода на стаята, без да помръднат.

— Вие се опитвате да скриете нещо от нас, адмирале! — Тонът на Пит беше рязък. — За нищо на света не можете да ме накарате да се кача на онзи самолет утре, ако не играете с открити карти.

— Приемете и моите извинения — заяви Джордино. — Чувствам първите признаци на настъпваща борнейска треска.

Сандекър рязко спря, обърна се, повдигна едната си вежда и погледна Пит право в очите.

— Не можеш нито за миг да ме заблудиш, господинчо. Ти пет пари не даваш за съветската подводница. Толкова много ти се ще да откриеш останките на Александрийската библиотека, че си готов дори да се откажеш от любовните си похождения.

— Както винаги, вашата проницателност е безпогрешна — сдържано заяви Пит. — Както и тайните ви източници на информация. Имах намерение да ви предам преписа от дневника на „Серапис“ веднага щом пристигнем във Вашингтон. Очевидно, някой вече ме е изпреварил.

— Капитан Найт. Той изпрати закодирана радиограма с превода, направен от доктор Редфърн, до Министерството на Военноморските сили. Те от своя страна го предоставиха на Националния съвет за сигурност и на президента. Аз прочетох копие от него още преди да отпътувате от Исландия. Без да знаеш, ти си отворил кутията на Пандора18. Ако тайното скривалище съществува и може да бъде открито, това би довело до резки промени в политическата обстановка. Но нямам намерение да се впускам в подробности. Тази задача беше възложена на баща ти по причини, които той е в състояние по-добре да ти обясни.

— А къде е мястото на Лили в цялата тази работа?

— Тя е част от вашето прикритие. Подсигуровка в случай, че изтече информация или у КГБ се появят подозрения, че тяхната подводница наистина е била открита. Мартин Броган желае ясно да се разбере, че сте заети с действителен археологически проект. Ето защо поисках да се срещнем в клуба, а баща ти ще ви информира по-подробно у дома. Действията ви не трябва да предизвикват съмнение, в случай че ви проследят.

— Звучи ми доста пресилено.

— Неведоми са пътищата на бюрокрацията — примирено заяви Джордино. — Чудя се дали ще мога да купя билети за мач на денвърските Бронкос19.

— Радвам се, че мнението ни по този въпрос съвпада — с известно задоволство каза Сандекър. — А сега, да видим коя маса са ни запазили. Умирам от глад.

Оставиха Лили пред хотел „Джеферсън“. Тя прегърна и двамата и влезе във фоайето, следвана от портиера, който носеше чантите й. Пит и Джордино казаха на шофьора да ги откара до десететажната сграда с потъмнени огледални стъкла, в която се помещаваше главното управление на НЮМА.

Джордино се качи направо в канцеларията си на четвъртия етаж, а Пит остана в асансьора и продължи към последния етаж, където се намираше центърът на комуникационната и информационна мрежа. Той остави дипломатическото си куфарче при разпоредителя, като извади от него един плик, който мушна в джоба на сакото си.

Пит тръгна между безкрайните на пръв поглед редици от електронно оборудване и компютърна апаратура, докато откри един мъж, седнал със скръстени крака върху облицования с плочки под, който замислено разглеждаше миниатюрен касетофон, изваден от голямо плюшено кенгуру.

— Да не би да пее фалшиво „Валсиращата Матилда“? — попита той.

— Откъде знаеш?

— Познах, без да искам.

Хирам Йегър погледна към него и се ухили. Той имаше лице на смешник и права руса коса, вързана на опашка. Брадата му, която се виеше на дълги къдрици, изглеждаше сякаш взета от някоя фирма за даване под наем на карнавални костюми и театрален реквизит, а очите му надзъртаха иззад стъклата на старомодни очила. Беше облечен като някой изпаднал участник в родео, в чифт стари джинси „Леви’с“ и ботуши, на които дори някоя просякиня, която рови в кофите за боклук, не би обърнала внимание.

Сандекър беше успял да отмъкне Йегър от една компания за разработване и създаване на компютри, седалището на която се намираше в Силиконовата долина на Калифорния и му беше дал картбланш да създаде огромната банка с данни практически от нула. В този случай се беше получило поразително единение между човешкия гений и централния компютърен процесор. Йегър ръководеше огромна библиотека от информация, която съдържаше всички известни до момента доклади и книги, написани за световните океани.

Йегър огледа с неодобрение записващото устройство и говорителя на куклата.

— И с кухненски принадлежности бих могъл да създам система по-добра от тази.

— Можеш ли да я поправиш?

— По всяка вероятност не.

Пит поклати глава и посочи с ръка към редиците от компютри.

— Ти успя да създадеш всичко това, а не можеш да поправиш един обикновен касетофон?

— Просто не ме влече. — Йегър се изправи, отиде в кабинета си и постави плюшеното кенгуру в ъгъла на бюрото си. — Може би някой ден, когато ми дойде вдъхновение, ще направя от него говореща лампа.

Пит го последва и затвори вратата.

— Имаш ли настроение да се занимаеш с нещо по-необичайно?

— Като например?

— Проучване.

— Казвай за какво става дума.

Пит извади плика от джоба си и го подаде на Йегър. Компютърният вълшебник на НЮМА се отпусна на стола, отвори капака на плика и извади съдържанието му. Той набързо прегледа напечатания препис, а след това го прочете отново, този път по-бавно. След продължително мълчание Йегър изгледа Пит над очилата си.

— Това от онзи стар кораб, който си открил ли е?

— Вече си разбрал за него?

— Трябва да съм сляп или глух, за да не разбера. Историята е публикувана във всички вестници, телевизията също съобщи за това.

Пит кимна към листите в ръката на Йегър.

— Превод на корабния дневник от латински.

— Какво искаш от мен?

— Погледни страницата с картата.

Йегър я отдели и внимателно разгледа линиите, които бяха без надписи.

— Искаш да открия на кой от известните географски райони отговаря картата?

— Ако можеш — потвърди Пит.

— Няма кой знае какво, за което да се захвана. Какво е това?

— Брегова линия на океан и река.

— Кога е било начертано?

— През триста деветдесет и първа година от Новата ера.

Йегър изгледа Пит смаяно.

— Все едно да ме накараш да открия имената на улиците в Атлантида.

— Програмирай електронните си приятелчета така, че да ти покажат предполагаемия курс на кораба, след като флотилията е напуснала Картагена. Можеш също така да тръгнеш отзад напред, от мястото на корабокрушението в Гренландия. Посочил съм точните координати.

— Даваш си сметка, надявам се, че тази река може вече да не съществува.

— Мина ми през ума такава мисъл.

— Ще ми трябва разрешение от адмирала.

— Ще го имаш още утре сутринта.

— Добре — смръщен заяви Йегър. — Ще направя всичко, което зависи от мен. Какъв е крайният срок?

— Работи, докато получиш някакъв резултат. Ще ти се обадя вдругиден, за да разбера как се справяш.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Това наистина ли е важно?

— Да — бавно каза Пит, — мисля, че е. Може би по-важно, отколкото ти и аз бихме могли изобщо да си представим.

23

Когато бащата на Пит отвори вратата на своя построен в колониален стил дом на Масачузетс авеню в Бетесда, Мериленд, той беше облечен в избелели сиво-кафяви панталони и доста развлечен спортен пуловер.

Сенатският Сократ беше известен със своите скъпи и ушити по последна мода костюми, реверите на които винаги красеше калифорнийска елшолция. Далеч от хорските погледи обаче той се обличаше като някой ранчеро, който живее в палатка на пасището за добитък.

— Дърк — зарадван каза той, като прегърна сърдечно сина си. — Напоследък рядко те виждам.

Пит преметна ръка през рамото на сенатора и двамата влязоха заедно в облицован с ламперия кабинет пълен с книги, подредени на рафтове, които изпълваха пространството от пода до тавана. Под богато украсената, издялана от тиково дърво полица на камината припламваше огън.

Сенаторът покани с жест сина си да седне на едно от креслата и се запъти към барчето с напитките.

— Джин мартини „Бомбай“ с резенче лимон, нали така?

— Студеничко е за джин. Какво ще кажеш за чаша неразреден „Джак Даниълс“?

— Всеки с питието си.

— Как е мама?

— Тя е в някакъв снобски курорт с минерални бани, в някаква ферма за угояване, на ежегодния си кръстоносен поход за отслабване. Ще се върне вдругиден, напълняла с цял килограм.

— Няма да се откаже, а?

— Щом й доставя удоволствие.

Сенаторът подаде на Пит чаша бърбън, а после наля на себе си портвайн. Той вдигна чашата си.

— За едно плодотворно пътуване до Колорадо.

Пит не пи.

— Чия беше тази умна идея да ме изпратят на ски?

— Моя.

Пит спокойно отпи глътка от своя „Джак Даниълс“ и изгледа втренчено баща си.

— Какво отношение имаш ти към предметите от Александрийската библиотека?

— Доста голямо, ако наистина съществуват.

— Като частно лице ли говориш, или като държавен чиновник?

— Като човек, който обича родината си.

— Добре — каза Пит, като въздъхна дълбоко. — Обясни ми по-подробно. Защо саркофагът на Александър и творбите на класическото изкуство и литература са от такова жизнено значение за интересите на Съединените щати?

— Не става дума за тях — каза сенаторът. — Най-важната част от сбирката са картите, на които са показани местата на находищата от природни богатства на древния свят. Безвъзвратно загубените златни мини на фараоните, тънещите отдавна в забвение мини за смарагди на Клеопатра, легендарната, но загадъчна страна Понт20, прочута с богатствата си от сребро, антимон и необикновено зеленикаво злато; все места, които са били известни преди две-три хиляди години, но погребани в забравата на времето. Освен това митическата страна Офир21, за богатството от скъпоценни минерали на която съществуват писмени сведения. Къде точно се е намирала, все още остава загадка, която не престава да мъчи умовете на учените. Мините на цар Соломон, Навуходоносор22 от Вавилон, Савската царица23, чиято прочута земя днес е само библейски спомен. Легендарното богатство на вековете все още лежи скрито под пясъците на Близкия Изток.

— Е, ще го открием, и какво? Каква е причината находища от скъпоценни метали и минерали, които принадлежат на други страни, да представляват интерес за нашето правителство?

— Като разменна монета при преговори — отвърна сенаторът. — Ако успеем да им покажем тяхното местонахождение, можем да започнем преговори за съвместната им експлоатация. Освен това, можем да спечелим благоразположението на лидерите на тези страни и да проявим малко добра воля, от която има толкова голяма нужда.

Пит поклати глава и се замисли.

— За мен е новост, че Конгресът е решил да се занимава с издирване на полезни изкопаеми само заради подобряването на международните отношения. Сигурно има и друга причина.

Сенаторът кимна, удивен от проницателността на сина си.

— Има. Запознат ли си с термина „стратиграфска гънка“?

— Би трябвало — усмихна се Пит. — Нали преди няколко години открих такава в Лабрадорско море, край брега на провинция Квебек.

— Да, проектът „Дудълбъг“. Спомням си.

— Стратиграфската гънка представлява находище на нефт, откриването на което е много трудно. Невъзможно е то да бъде установено с помощта на обичайните изследвания на сеизмичните процеси. И все пак често се оказва, че от този вид находища се извличат невероятно големи добиви.

— Което ни отвежда към битума — катранена смола или асфалт, на въглеводородна основа, който е бил използван в Месопотамия още преди пет хиляди години за обработване на сгради срещу влага, при изграждането на канали, отводнителни тръбопроводи от глина, както и за уплътняването на цепнатините на лодки и кораби. Освен това използвали са го при строежа на пътища, за лечение на рани и за получаването на лепила. Доста по-късно гърците споменават за извори по северното крайбрежие на Африка, от които блика масло. До нас са достигнали писмени сведения от римляните, в които се говори за място в Синай, което те наричат Петролната планина. А в Библията се казва, че Бог заповядал на Яков да извлича земно масло от скала, подобна на кремък и се описва долината на Сидим, където имало множество ями с лепкава тиня, което може да се тълкува като смолни кладенци.

— И мястото на нито едно от тези находища не е било установено или сондирано? — попита Пит.

— Правени са сондажи, да, но до този момент не са открити значителни залежи. Геолозите твърдят, че съществува деветдесет процента вероятност само под Израел да има залежи, възлизащи на петстотин милиона барела суров нефт. За нещастие, древните находища са били загубени и затрупани през вековете, в резултат на размествания на земните пластове и земетресения.

— В такъв случай, главната цел е да бъдат открити огромни залежи в Израел.

— Ще се съгласиш, че това би довело до решаването на доста проблеми.

— Да, предполагам, че е така.

Няколко минути сенаторът и Пит мълчаливо се взираха в пламъците. Ако Йегър и неговите компютри не попаднеха на някаква следа, шансовете, в най-добрия случай, щяха да бъдат нулеви. Пит внезапно беше обзет от гняв, че властниците във Вашингтон и Конгреса се интересуваха повече от нефт и злато, отколкото от произведенията на изкуството и литературата, които биха могли да запълнят съществуващите в историята празнини.

Това беше, помисли си той, тъжен извод за състоянието на държавните дела.

Тишината беше нарушена от звъна на телефона. Сенаторът се запъти към бюрото и вдигна слушалката. Той постоя заслушан за момент, без да каже нищо. После затвори.

— Не ми се вярва точно в Колорадо да открия изчезналата библиотека — сухо каза Пит.

— Хората, които са заинтересовани от това, ще бъдат не по-малко изненадани от теб, ако успееш да го сториш — отвърна сенаторът. — Моите служители са ти уредили среща с най-големият капацитет по този въпрос, който ще те информира подробно. Доктор Бъртрам Ротбърг, професор по класическа история от Колорадския университет, е посветил живота си на проучването на Александрийската библиотека. Той ще ти предостави допълнителни сведения, които биха могли да са ти от полза при издирването.

— Защо аз трябва да отида при него? Струва ми се, че ще бъде по-разумно той да бъде доведен във Вашингтон.

— Срещна ли се с адмирал Сандекър?

— Да.

— Е, тогава знаеш, че е много важно ти и Ал Джордино да създадете впечатлението, че нямате нищо общо с откриването на съветската подводница. Обаждането по телефона преди минута беше от агент на ФБР, който следи агент на КГБ, който пък следи теб.

— Радвам се, че популярността ми нараства.

— В никакъв случай не трябва да вършиш нещо, което би изглеждало подозрително.

Пит кимна в знак на одобрение.

— Всичко това е чудесно, но да допуснем, че руснаците се досетят за целта на мисията. Те също биха спечелили, ако успеят да се докопат до сведенията от библиотеката.

— Такава възможност съществува, но е твърде малко вероятна — сдържано заяви сенаторът. — Взели сме всички предпазни мерки откриването на восъчните плочки да остане тайна.

— Следващият въпрос.

— Слушам те.

— Аз съм под наблюдение — каза Пит. — Какво би попречило на КГБ да ме проследят до жилището на доктор Ротбърг?

— Нищо — отвърна сенаторът. — Единственото ни намерение е само да наблюдаваме и дори да ги насърчаваме.

— Значи ще се правим, че нищо не се е случило.

— Точно така.

— Защо точно аз?

— Заради твоя Корд L-29.

— Моят Корд?

— Класическият автомобил, който беше оставил за възстановяване в Денвър. Човекът, когото беше наел, се обади тук миналата седмица и каза да ти предам, че всичко е готово и колата изглежда чудесно.

— Значи ще пътувам към Колорадо, без да се крия, за да прибера колата, която е колекционерска рядкост, да покарам малко ски по склоновете и да се забавляваме с доктор Шарп.

— Точно така — повтори сенаторът. — Ще се настаниш в хотел „Брекънридж“. Там за теб ще има оставено съобщение, в което се обяснява къде и кога ще се свържеш с доктор Ротбърг.

— Трябва винаги да съм нащрек, когато си имам работа с теб.

Сенаторът се разсмя.

— Ти самият си участвал в доста „завързани“ проекти.

Пит довърши бърбъна си, стана и постави чашата върху полицата на камината.

— Ще имаш ли нещо против, ако се настаня в семейната вила?

— Предпочитам да не ходиш там.

— Но обувките и ските ми са в гаража.

— Можеш да си вземеш екипировка под наем.

— Та това е абсурдно.

— Не чак толкова — каза сенаторът, без да повишава тон, — ако имаш предвид, че в момента, в който отвориш вратата, ще бъдеш застрелян.

— Сигурен ли си, че искаш да слезеш тук, приятел? — попита шофьорът на таксито, когато спря до една постройка, разположена в края на международното летище на Вашингтон, която му приличаше на изоставен хангар.

— Точно тук — отвърна Пит.

Шофьорът предпазливо огледа безлюдното, неосветено място. По всичко личеше, че това ще е някое нападение, за да бъде обран, помисли си той и бръкна под предната седалка, където криеше парче тръба за такива случаи. Той неспокойно се взираше в ретровизьора, докато Пит вадеше портфейла си от вътрешния джоб на сакото. Шофьорът се поуспокои. Клиентът му не се държеше като побойник.

— Какво ти дължа?

— Апаратът показва осемдесет и шест — отвърна той.

Пит плати и остави бакшиш, а после излезе от колата и изчака шофьорът да отвори багажника и да свали багажа му.

— Ама че място си избрал да слезеш — промърмори шофьорът.

— Ще дойдат да ме посрещнат.

Пит почака светлините на таксито да изчезнат в мрака, преди да изключи системата за алармена сигнализация на хангара с джобния си предавател и влезе през страничната врата. Той набра определен код по предавателя и ярка флуоресцентна светлина заля вътрешността.

Хангарът беше домът на Пит. Покрай стените на първия етаж беше подредена колекция от лъскави класически автомобили и модели, които бележеха преломни моменти в автомобилостроенето. Имаше и стар вагон „Пулман“ и тримоторен самолет на Форд. Най-странният от всички експонати представляваше чугунена вана с прикрепен към нея извънбордов двигател.

Той се отправи към жилищната част, която заемаше горния етаж в другия край на хангара. До нея се стигаше по богато украсена вита желязна стълба. Вратата горе се отваряше към всекидневна, обградена от голяма спалня и кабинет от едната страна и кът за хранене и кухня от другата.

Разопакова багажа си и влезе в кабината с душа, като пусна горещата вода и обърна струйника към облицованата с плочки стена. После легна по гръб и изпъна крака така, че да опрат под крановете за вода, за да може да регулира температурата на струята с пръстите си. След малко вече беше задрямал.

Четиридесет и пет минути по-късно Пит надяна халата си и включи телевизора. Тъкмо се канеше да претопли чиния тексаско чили, когато зумерът на интеркома забръмча. Той натисна бутона за говорителя при вратата, като беше почти сигурен, че ще му отговори Ал Джордино.

— Да?

— Доставки по домовете от Гренландия — отвърна женски глас.

Той се разсмя и натисна един ключ, който изключваше блокировката на страничната врата. Излезе на балкона и погледна надолу.

Влезе Лили с голяма плетена кошница. Тя се спря и няколко мига се оглежда удивена. Светлината, която се отразяваше в морето от хром и излъскана до блясък гланцова боя, заслепяваше очите й.

— Адмирал Сандекър се опита да ми опише жилището ти — възхитена каза тя, — но думите му бледнеят.

Пит слезе по стълбата да я посрещне. Той пое плетената кошница и щеше насмалко да я изпусне.

— Това нещо тежи цял тон. Какво си сложила вътре?

— Нашата късна вечеря. Отбих се в един магазин за деликатеси и накупих едно-друго.

— Ухае ми на нещо вкусно.

— Ще започнем с пушена сьомга, последвана от супа от диви гъби, спаначена салата и фазан с кестени, треска в сос от стриди и бутилка вино. Всичко това ще погълнем с помощта на бутилка „Принципеса Гави“. За десерт имаме шоколадов сладкиш със сметана и плодове.

Пит погледна към Лили и се усмихна с искрено възхищение. Лицето й беше оживено, а очите й блестяха. В нея се долавяше някакъв трепет, който не беше забелязвал преди. Дългата й коса беше разпусната. Беше облечена в тясна и къса деколтирана рокля с изрязан гръб, осеяна с черни пайети, които проблясваха, когато пристъпваше. Без дебелото палто, което не беше сваляла, откакто тръгнаха от Гренландия, гърдите й изглеждаха по-големи, а бедрата й по-стройни, отколкото мислено си ги беше представял. Краката й бяха дълги, а позата, която беше заела — предизвикателна. Походката й беше енергична и чувствена.

След като влязоха във всекидневната, Пит остави кошницата с храната на един стол, пресегна се и взе ръката й в своята.

— Можем да хапнем по-късно — тихо каза той.

В пристъп на несъзнателна свенливост, тя сведе поглед надолу, а после бавно, като че ли привличани от някаква непреодолима сила, очите й се повдигнаха и впериха в неговите. Зелените очи на Пит я пронизваха така, че краката й се подкосиха, а ръцете й се разтрепериха. Тя започна да се изчервява.

Това е глупаво, помисли си Лили. Тя беше планирала внимателно цялото прелъстяване чак до бутилката с подходящо вино, роклята и съблазнителните бикини и сутиен от черна дантела под нея. А сега бе обзета от смущение и съмнение. Не си беше представяла, че всичко ще стане толкова бързо.

Без да каже дума, Пит свали презрамките от раменете на Лили и остави роклята с пайети да се свлече около обувките й с високи токчета като някоя малка, блестяща локвичка. Той плъзна ръцете си около голия й кръст и под коленете й и с плавно движение повдигна тялото й.

Докато я носеше към спалнята, тя зарови лице в гърдите му.

— Чувствам се като някоя безсрамна блудница — прошепна тя.

Пит нежно я положи на леглото и погледна към нея. Гледката на тялото й го накара да пламне от страст.

— Още по-добре ще бъде — каза дрезгаво той, — ако се държиш като такава.

24

Язид влезе в трапезарията на вилата си. Той се спря за момент и кимна отсечено към дългата маса, отрупана с чинии, табли за сервиране, прибори за храна и бокали, всички излети от бронз.

— Надявам се, вечерята се е усладила на моите приятели.

Мохамед ал-Хаким, учен молла, който следваше навсякъде Язид, бутна стола си назад и се изправи.

— Беше както винаги отлична, Ахмад. Но твоето светлейшо присъствие ни липсваше.

— Аллах не разкрива пред мен желанията си, когато стомахът ми е пълен — каза Язид, като едва доловимо се усмихна. Той огледа петимата мъже в стаята, които бяха станали на крака, засвидетелствайки почитта си към неговото върховенство всеки по свой начин.

Облеклото на нито един от тях не повтаряше това на останалите. Полковник Неджиб Башир, който оглавяваше тайна организация на офицери, привърженици на Язид, носеше свободно падаща джелаба с дълги ръкави и качулка, за да не бъде разпознат при отпътуването си от Кайро. На главата на Ал-Хаким се мъдреше тюрбан, който приличаше на някаква уродлива цицина, а хилавото му тяло беше покрито от врата до петите с черна развлечена роба от памучен плат, протъркана от носене. Муса Мохейдин, журналист, който оглавяваше пропагандата в полза на Язид, беше облякъл обикновен панталон и спортна риза, отворена при врата, а младотурчинът на групата, Халид Фавзи, най-пламенният член на революционния съвет, носеше бойна униформа. Само Сюлейман Амар беше безупречно облечен в ушит по поръчка летен костюм тип „сафари“.

— Сигурно всички се чудите защо свиках тази извънредна среща — заяви Язид, — така че няма да губя време. Аллах ме дари с план как да се избавим от президента Хасан и неговата сбирщина от покварени крадци с един-единствен майсторски удар. А сега, моля, седнете и довършете кафето си.

Той приближи една от стените и натисна някакъв превключвател. Към пода бавно се спусна голяма цветна карта. Амар веднага разбра, че това е стандартна египетска училищна карта на Южна Америка. На нея с червено беше ограден увеличен план на уругвайския крайбрежен град Пунта дел Есте. Към долната половина на картата беше прикрепена с лепенка уголемена снимка на луксозен туристически кораб.

Мъжете, които стояха изправени около масата с безизразни лица, отново седнаха. Интересът им беше възбуден. То търпеливо очакваха да чуят откровението, с което Аллах беше дарил техния религиозен водач.

Единствен Амар трябваше да прикрие своя скептицизъм. Той беше твърде голям реалист, за да вярва в набожни измислици.

— След шест дни — започна Язид — в уругвайския курортен град Пунта дел Есте, там, където преди време се проведе съвещанието на Междуамериканския икономически и социален съвет, на което бе обявено създаването на Съюза за напредък, ще се открие среща на високо равнище, наложена от световната финансова криза. Всички страни длъжници, с изключение на Египет, обединиха усилията си, за да отхвърлят и откажат изплащането на чуждестранните си дългове. Това ще доведе до фалита на стотици банки в Съединените щати и Европа. Западните банкери и техните финансови експерти на национално ниво настояват за провеждането на непрекъснати разговори, в отчаян опит да предотвратят предстоящата икономическа катастрофа. Нашият проимпериалистически настроен президент блюдолизец е единственият, който все още протака. Предвидено е Хасан да присъства на тези разговори, за да се опита да саботира усилията на нашите братя мохамедани и на приятелите ни от страните от Третия свят, като изпроси още заеми от западните лихвари, за да заздрави своята все по-отслабваща власт над Египет. Но ние не ще позволим това да се случи. Бис миллах24, ние ще се възползваме от този момент, за да съставим истинско ислямско правителство за нашия народ.

— Казвам да убием тиранина и толкоз! — рязко отсече Халид Фавзи. Той беше млад, дързък и нетактичен. Припряността му вече беше довела до един несполучлив заговор на студентите революционери от неговото движение, който беше струвал тридесет човешки живота. Тъмните му очи се стрелкаха напред-назад около масата. — Една добре насочена ракета „земя-въздух“, докато самолетът на Хасан излита за Уругвай и завинаги ще се избавим от този продажен режим.

— И ще отворим вратата за министъра на отбраната Абу Хамид, който ще се обяви за диктатор, преди да сме подготвени — довърши Муса Мохейдин. Прочутият египетски писател беше шестдесет и пет годишен. Той беше остроумен и изтънчен човек с дар слово, а обноските му бяха спокойни и изискани. Мохейдин беше единственият от присъстващите на масата, към когото Амар изпитваше истинско уважение.

Язид се обърна към Башир.

— Можем ли да смятаме, че тази прогноза е вярна, полковник?

Башир кимна. Суетен и повърхностен човек, той побърза да покаже обширните си познания във военните дела.

— Муса е прав. Абу Хамид се опитва да те мами с обещанията си за подкрепа под претекст, че очаква ти да получиш мандат от народа. Това е просто тактика за печелене на време. Хамид е амбициозен. Той разчита на възможността да използва армията, за да се провъзгласи за президент.

— Абсолютно вярно — каза Фавзи. — Един от приближените му адютанти е член на нашето движение. Той успя да разкрие, че Хамид възнамерява да се обяви за президент и да затвърди позицията си, като се ожени за Хала Камил, заради нейната популярност сред народа.

Язид се усмихна.

— Той строи пясъчен замък. Хала Камил не ще може да присъства на венчалната церемония.

— Сигурно ли е това? — попита Амар.

— Да — уверено отвърна Язид. — Аллах повели тя да не дочака изгрева на слънцето утре.

— Моля те, Ахмад, сподели с нас божието откровение — помоли Ал-Хаким. За разлика от останалите мургави мъже около него, Ал-Хаким имаше лице на човек, прекарал половината от живота си в тъмница. Бледата му кожа изглеждаше почти прозрачна. Ала в очите му, уголемени от дебелите диоптрични стъкла на очилата, се четеше непоколебима решителност.

Язид кимна.

— Моите източници, които заемат ключови позиции в Мексико, ми съобщиха, че поради неочаквано големия брой туристи има недостиг на луксозни хотелски стаи и представителни резиденции в Пунта дел Есте. За да може страната им все пак да бъде домакин на разговорите на високо равнище и да се превърне в център на вниманието на целия свят, уругвайските държавници са уредили чуждестранните ръководители и техните правителствени делегации да бъдат настанени на борда на наети луксозни туристически кораби, закотвени в пристанището. За Хасан и египетската делегация е отреден английският презокеански пътнически кораб на име „Лейди Фламбъро“. Мексиканският президент Де Лоренцо и неговият екип също ще бъдат на борда.

Язид замълча и обходи с поглед мъжете. После каза:

— Аллах ми се яви и ми повели да завзема кораба.

— Хвала на Аллах! — възкликна Фавзи.

Останалите мъже се спогледаха недоверчиво. След това отново насочиха вниманието си към Язид в очакване, без да задават въпроси.

— В очите ви, приятели мои, виждам съмнение.

— В никакъв случай — тържествено заяви Ал-Хаким. — Но може би ти си изтълкувал погрешно повелята на Аллах.

— Не, тя беше съвсем ясна. Корабът, на който се намират президентът Хасан и неговите министри, трябва да бъде завладян.

— С каква цел? — попита Муса Мохейдин.

— Да се изолира Хасан и да се попречи на връщането му в Кайро, докато нашите въоръжени ислямски отряди завземат властта.

— Абу Хамид ще вдигне на крак армията, за да осуети всеки опит за завземане на властта от някой друг, с изключение на себе си — предупреди полковник Башир. — Знам това със сигурност.

— Хамид не може да спре огромния прилив от революционен плам — заяви Язид. — Гражданското недоволство е достигнало връхната си точка. На хората им е дошло до гуша от режима на строги икономии, наложен поради исканията за изплащане на чуждестранни заеми. Той и Хасан сами ще си прережат гърлата, защото не желаят да осъдят лихварите неверници. Египет може да бъде спасен единствено като прегърне истинските закони на исляма.

Халид Фавзи скочи на крака и размаха юмрук.

— Трябва само да ми заповядаш, Ахмад, и аз ще изведа на улицата милиони хора.

Язид замълча, дишайки тежко, обзет от религиозен фанатизъм. После каза:

— Народът ще води. Аз ще го следвам.

Изражението по лицето на Ал-Хаким беше мрачно.

— Трябва да призная — мъчи ме лошо предчувствие.

— Ти си страхливец — сопна се Фавзи, изпълнен с грубо пренебрежение.

— Мохамед ал-Хаким е по-мъдър от теб — спокойно каза Мохейдин. — Знам какво си мисли. Той не желае да се повтори провалът с „Акиле Лауро“ от хиляда деветстотин осемдесет и пета година, когато палестинците отвлякоха италианския туристически кораб и убиха стар и немощен евреин в инвалидна количка.

— Една терористична касапница няма да помогне на нашето дело — обади се Башир.

— Нима искате да се опълчите срещу волята на Аллах? — раздразнено възкликна Язид.

Всички започнаха да говорят едновременно. Атмосферата в стаята се нажежи, докато те разпалено спореха помежду си.

Единствено Амар остана безучастен. Те са идиоти, мислеше си той, проклети идиоти. Той забрави за спора и се загледа в снимката на туристическия кораб. Машинката в главата му започна да щрака.

— Ние сме не само египтяни — препираше се Башир, — ние сме араби. Останалите арабски нации ще се обърнат срещу нас, ако избием нашите висши правителствени служители, както и онези от техните, които се изпречат на пътя ни. Те няма да погледнат на това като на дар от Аллах, а като на заговор на политически терористи.

Мохейдин посочи с ръка към Фавзи.

— Халид има право. По-добре Хасан да бъде убит тук, в Египет, отколкото да предприемем кървава сеч на борда на кораб, на който се намира и президентът на Мексико заедно със съпровождащата го делегация.

— Такъв акт на масов тероризъм не можем с нищо да оправдаем — заяви Ал-Хаким. — Отрицателните последствия за нашето ново правителство ще бъдат пагубни.

— Вие всички сте червеи, чието място е в лагера на Хасан — злобно извика Фавзи. — Казвам, да нападнем кораба и да покажем на света нашата мощ!

Никой не обърна внимание на войнствено настроения фанатик, който беше известен със своята изключителна нетърпимост към евреите и християните.

— Не разбираш ли, Ахмад — опита се да изтъкне Башир, — мерките за сигурност в Пунта дел Есте ще бъдат железни. Наоколо ще гъмжи от уругвайски патрулни катери. Всеки кораб, на който са настанени високопоставени официални лица, ще бъде строго охраняван. Ти говориш за самоубийствено нападение на армия от командоси. Това просто не може да стане.

— Ще получим помощ от източник, който трябва да остане в тайна — каза Язид. Той се обърна и изпитателно изгледа Амар. — Ти, Сюлейман — ти си нашият специалист по подривни операции. Възможно ли е, ако група от най-добрите ни бойци се промъкне незабелязано на борда на „Лейди Фламбъро“, корабът да бъде превзет и удържан, докато ние провъзгласим република в името на исляма?

— Да — отвърна Амар, без да сваля очи от снимката на туристическия кораб. Гласът беше тих, но в него се долавяше пълна увереност. — Шест дни едва ли ще бъдат напълно достатъчни, но корабът може да бъде завзет с десет опитни бойци и пет опитни моряци, без да се пролее и капка кръв, при положение, че изненадата е на наша страна.

Очите на Язид блестяха.

— Е, знаех си аз, че мога да разчитам на теб.

— Невъзможно — изрева Башир. — В никакъв случай не можеш да вкараш толкова хора в Уругвай, без да предизвикаш съмнение. И дори ако по някакво чудо успееш да превземеш кораба и да плениш екипажа, знай, че в разстояние на двадесет и четири часа всички специални щурмови отряди на Запада ще връхлетят върху теб. Заплахите, че ще избиеш заложниците, няма да ги спрат. Ще имаш късмет, ако успееш да удържиш дори и няколко часа.

— Мога да завзема и задържа „Лейди Фламбъро“ в продължение на две седмици.

Башир поклати глава.

— Ти живееш в някакъв измислен свят.

— Как би могло да стане това? — попита Мохейдин. — Ще ми бъде любопитно да науча как смяташ да надхитриш цяла армия от отлично обучени сили за сигурност от цял свят без нито един изстрел.

— Нямам намерение да се сражавам.

— Това са глупости — възмутено заяви Язид.

— В никакъв случай — каза Амар. — Цялата работа е в това да знаеш как да го направиш.

— Как да го направиш?

— Точно така — усмихна се снизходително Амар. — Разбираш ли, имам намерение да направя така, че „Лейди Фламбъро“, нейният екипаж и пътниците да изчезнат.

25

— Моето посещение е съвсем неофициално — обясняваше Джулиъс Шилър на Хала Камил, докато влизаха във всекидневната на зимната вила на сенатора Пит. Груби дървени греди служеха за укрепване и украса на тавана й. — Наредил съм на моите помощници, които ме заместват, да казват, че съм заминал да ловя риба в Кий Уест.

— Разбирам — каза Хала. — Благодарна съм, че ще имам възможност да поговоря и с някой друг, освен с готвача и охраната от Секретните служби.

Тя го посрещна облечена модно, с исландска жилетка от кафява вълна и панталони в подходящ цвят. Стори му се още по-младолика, отколкото Шилър си я спомняше.

Той изглеждаше нелепо в зимния курорт с деловия си костюм, излъскани обувки тип „щиблет“25 и дипломатическото куфарче, което носеше.

— Мога ли да помогна с нещо, за да направя по-поносимо поставянето ти под охрана?

— Не, благодаря ти. Нищо не може да облекчи чувството на безсилие, породено от бездействието, когато имам да върша толкова много неща.

— Още няколко дни и всичко ще свърши — опита се да я успокои Шилър.

— Изобщо не очаквах да те видя тук, Джулиъс.

— Натъкнахме се на нещо, което засяга Египет. Нашият президент счете, че ще бъде разумно да се посъветва с теб по повод едно неотдавнашно събитие.

Хала подви крака под себе си и отпи от чая.

— Трябва ли да се чувствам поласкана?

— Да приемем, че той ще ти бъде признателен за съдействието.

— Във връзка с какво?

Шилър отвори дипломатическото куфарче, подаде на Хала подвързана папка и се отпусна в креслото с чашата си чай в ръка. Той забеляза как нежните черти на ангелското й лице се изопнаха, когато започна да осъзнава значението на това, което четеше. Най-после тя довърши последната страница, затвори папката и впери пронизителен поглед в Шилър.

— Това известно ли е на обществеността?

Той кимна.

— Откриването на кораба ще бъде оповестено днес след обед. Но няма да споменем нищо за съкровищата на Александрийската библиотека.

Хала се загледа през прозореца.

— За нас загубата на библиотеката преди шестнадесет века би могла да се сравни единствено с това, вашият президент неочаквано да нареди да бъдат изгорени архивите на Вашингтон, института Смитсониън и Националната художествена галерия.

Шилър кимна.

— Сравнението е точно.

— Има ли надежда древните книги да бъдат отново намерени?

— Все още не знаем. Восъчните плочки от кораба сочат само няколко разпалващи въображението нишки. Скривалището би могло да се намира навсякъде между Исландия и Южна Африка.

— Но вие сте твърдо решени да предприемете издирване — каза тя с все по-нарастващ интерес.

— Проектът по откриването е в ход.

— Кой друг знае за това?

— Само президентът, аз и няколко отговорни члена на правителството, а сега вече и ти.

— Защо се спряхте на мен, а не на президента Хасан?

Шилър стана и прекоси стаята. После отново се обърна към Хала.

— Може би на лидера на вашата нация не му остава много време да бъде на власт. Смятаме, че тази информация може да има твърде важни последствия, за да попадне в чужди ръце.

— Ахмад Язид.

— Откровено казано, да.

— Рано или късно, на вашето правителство ще се наложи да установи връзки с него — каза Хала. — Ако съкровищата на библиотеката и нейните безценни геологически сведения бъдат открити, Язид ще настоява те да бъдат върнати на Египет.

— Ясно ни е — каза Шилър. — Това е и в основата на нашата среща тук, в Брекънридж. Президентът желае ти да съобщиш за предстоящото откриване в своето обръщение към Обединените нации.

За момент Хала погледна замислено към Шилър. После извърна очи и гласът й прозвуча гневно.

— Как мога да съобщя, че откриването ще стане всеки момент, когато издирването може да отнеме години и в края на краищата да се окаже безуспешно. Намирам за отвратително, че президентът и неговите съветници настояват да си послужат с лъжа, като използват мен, за да я изрека. Да не би това да е още една от вашите глупави външнополитически игри по отношение на Близкия Изток, Джулиъс? Отчаяна спекулация, целяща президентът Хасан да остане на власт и да се подкопае доверието в Ахмад Язид? Нима аз съм оръдието, което искате да използвате, за да подведа египетския народ да повярва, че в най-скоро време ще бъдат открити богати находища на минерали, които ще предизвикат обрат в нашата изпаднала в криза икономика и ще премахнат ужасната бедност?

Шилър, който седеше безмълвен, не направи никакъв опит да отрече истинността на казаното.

— Дошъл си при жена, която няма да ти свърши работа, Джулиъс. Предпочитам да видя как правителството на страната ми пада и да посрещна смъртта от ръцете на палачите на Язид, отколкото да залъгвам своя народ с напразни надежди.

— Благородни подбуди — тихо каза Шилър. — Възхищавам се на твоите принципи. Въпреки това смятам, че планът си струва.

— Рискът е твърде голям. Ако президентът не успее да осигури огромните знания, събрани в Александрийската библиотека, може да се стигне до политическа катастрофа. Язид ще се възползва от това и ще започне пропагандна кампания, която ще разшири социалната база на неговите привърженици и ще го направи по-силен, отколкото вашите експерти за Египет изобщо биха могли да си представят. За десети път в разстояние на десет години, външнополитическите експерти на Съединените щати ще станат за смях в очите на света и ще изглеждат като жалки дилетанти.

— Допускали сме грешки — призна Шилър.

— Как ми се иска да не бяхте се намесвали в нашите вътрешни работи.

— Не съм дошъл тук да разисквам политиката по отношение на Близкия Изток, Хала. Дойдох да те помоля за помощ.

Тя поклати глава и се извърна.

— Съжалявам. Не мога да изрека лъжа в качеството си на официално лице.

Шилър й хвърли поглед, изпълнен със съчувствие. Той прецени, че ще бъде по-добре да се оттегли, вместо да продължи да настоява.

— Ще предам на президента твоя отговор — каза Шилър и като взе дипломатическото си куфарче, тръгна към вратата. — Той ще бъде крайно разочарован.

— Почакай!

Той се обърна и зачака.

— Докажете ми, че вашите хора разполагат със сигурни сведения за местонахождението на предметите от библиотеката, а не с мъгляви предположения и аз ще направя това, което Белият дом желае.

— Ще направиш съобщението?

— Да.

— До обращението ти остават четири дни. Времето е малко.

— Това са условията ми — категорично заяви Хала.

Шилър кимна замислено.

— Прието.

После се обърна и се отправи към вратата.

Мухамад Исмаил наблюдаваше как лимузината на Шилър излезе от частния път, който водеше към вилата на сенатора Пит и зави по магистрала 9, по посока на зимния курортен град Брекънридж. Той не видя кой седи на задната седалка, но това не го интересуваше. За него беше достатъчно да види официалния служебен автомобил, патрулиращите наоколо мъже, които на равни интервали се свързваха помежду си с помощта на радиопредаватели и двамата въоръжени пазачи в микробуса „Додж“, спрян в началото на пътя, за да се увери в истинността на информацията, за която агентите на Язид във Вашингтон бяха платили.

Исмаил се облегна нехайно на огромната лимузина мерцедес-бенц дизел, като по този начин прикри мъжа, който седеше вътре и наблюдаваше с бинокъл през отворения прозорец. Върху багажника на покрива имаше няколко чифта ски. Исмаил беше облечен в бял скиорски костюм. Вечно свъсеното му лице беше скрито зад маска за ски в същия цвят.

— Видя ли достатъчно? — попита той, докато се преструваше, че подрежда ските върху багажника.

— Минутка още — отвърна наблюдателят. Той оглеждаше вилата, скрита отчасти зад дърветата. Всичко, което се виждаше около бинокъла, беше гъста черна брада и разчорлена коса.

— Побързай. Ще замръзна, както стоя на едно място.

— Имай минута търпение.

— Какво е положението? — попита Исмаил.

— Нарядът се състои от пет човека. Трима в къщата. Двама в микробуса. Около вилата винаги обикаля само един човек. Обиколката трае тридесет минути и нито секунда повече. Не се туткат. На тях също им е студено. Вървят винаги по една и съща пътека в снега. Не се виждат камери, но сигурно имат една, монтирана в микробуса, а образът от нея се наблюдава в къщата.

— Ще се разделим на две групи — каза Исмаил. — Едната ще завземе къщата, другата ще убие пазача, който патрулира навън и ще унищожи микробуса отзад, там, откъдето най-малко очакват нападение.

Наблюдателят свали бинокъла.

— Довечера ли смяташ да нападнем, Мухамад?

— Не — отвърна Исмаил. — Утре, докато американските свини тъпчат устите си със закуска.

— Нападението по светло ще бъде опасно.

— Няма да се прокрадваме в мрака като жени.

— Но единственият ни път за бягство минава през центъра на града — възропта наблюдателят. — Улиците ще гъмжат от коли и стотици скиори. Сюлейман Азис не би рискувал да се впусне в такава авантюра.

Исмаил внезапно се извърна и зашлеви наблюдателя с ръка, на която беше надянал ръкавица.

— Аз заповядвам тук! — тросна се той. — Сюлейман е чакал, когото всички надценяват. Не споменавай името му пред мен.

Наблюдателят не трепна. В тъмните му очи проблесна омраза.

— Заради теб ще избият всички ни — тихо каза той.

— Дори и така да е — просъска Исмаил. Тонът му беше студен като снега. — Нашата смърт ще бъде твърде малка цена, ако успеем да убием Хала Камил.

26

— Великолепен е — каза Пит.

— Страхотен, направо страхотен! — промълви Лили.

Джордино потвърди с кимване.

— Истински красавец.

Те се намираха в работилница за възстановяване на стари и класически автомобили, а възхитените им погледи бяха вперени в един „Корд L-29“ от 1930 година, модел с открита предна част за шофьора. Каросерията му беше боядисана в тъмночервено, а калниците бяха светлобежови, какъвто беше и цветът на облицования с кожа покрив над купето за пътници. Елегантно конструиран, издължен и грациозен, автомобилът имаше предно предаване, което беше спомогнало за оформянето на снижения му силует. Производителят беше изтеглил шасито, размерът на което достигаше близо пет и половина метра от предната до задната броня. Почти половината от дължината беше заета от капака на двигателя, който започваше с решетка, използвана при спортните автомобили и завършваше със скосено под остър ъгъл предно стъкло.

Той беше голям и лъскав, красив автомобил, който принадлежеше на една ера, за която по-старите поколения си спомняха с умиление, а по-младите не знаеха нищо.

Човекът, който беше открил колата на Пит оставена на съхранение в един стар гараж, скрита под трупани в продължение на четиридесет години непотребни вещи и който я беше възстановил от една смачкана стара бричка, беше горд от работата, която беше свършил с двете си ръце. Робърт Есбънсън, висок мъж с лице на палавник и прозрачносини очи, забърса нежно за последен път капака и връчи ключовете на Пит.

— Криво ми е, че вече няма да го виждам.

— Свършил си забележителна работа — каза Пит.

— В къщи ли се каниш да го транспортираш?

— Все още не. Искам да го покарам няколко дни.

Есбънсън кимна.

— Добре, почакай да регулирам карбуратора и разпределителя за тукашната хиляда и петстотин метрова надморска височина. После, когато го върнеш в работилницата, ще го огледам внимателно за последен път и ще уредя някоя транспортна компания да го извози до Вашингтон.

— Мога ли да се повозя в него? — горяща от нетърпение попита Лили.

— Чак до Брекънридж — отвърна Пит. Той се обърна към Джордино. — Ще дойдеш ли с нас, Ал?

— Защо не? Можем да оставим колата, която наехме, отвън на паркинга.

Те прехвърлиха багажа си и след десет минути Пит вече завиваше с „Корда“ по междущатска магистрала 70, като насочи дългата предница към склоновете, които водеха в покритите със сняг Скалисти планини. Лили и Ал седяха на топло в луксозното купе за пътници, отделени от Пит с преграден прозорец. Той не беше разгънал сгъваемия покрив, който предпазваше мястото на шофьора и седеше на открито, топло облечен с дебел кожух от овча кожа, наслаждавайки се на студения въздух, който брулеше лицето му.

В момента цялото му внимание беше насочено към управлението на автомобила. Той внимателно следеше приборите, за да се увери, че шестдесетгодишният автомобил се държи както трябва. Караше в дясното платно, като оставяше колите по пътя, чийто шофьори зяпаха изненадано към тях, да го изпреварват.

Зад волана Пит беше обхванат от въодушевление и задоволство, вслушваше се в равномерно пърпорещия осемцилиндров двигател и тихия звук, който долиташе от ауспуха. Имаше чувството, че управлява живо същество.

Ако имаше и най-малка представа към какви неприятности се беше устремил, щеше веднага да завие обратно и да се насочи право към Денвър.

Когато кордът навлезе в легендарния миньорски град в Колорадо, който се беше превърнал в зимен курорт, над континенталния вододел вече беше притъмняло. Пит подкара по главната улица, от двете страни на която се издигаха стари постройки, съхранили историческата атмосфера на Запада. Тротоарите гъмжаха от хора, които прииждаха от склоновете, преметнали през рамо ски и щеки.

Пит паркира близо до входа на хотел „Брекънридж“. Той попълни регистъра и получи от служителя на рецепцията записите на две телефонни обаждания за него. Прочете листчетата и ги пъхна в джоба си.

— От доктор Ротбърг? — попита Лили.

— Да, кани ни на вечеря в своя апартамент. Намира се от другата страна на улицата, точно срещу хотела.

— В колко часа? — заинтересува се Джордино.

— В седем и половина.

Лили погледна часовника си.

— Имам на разположение само четиридесет минути да взема душ и да се погрижа за косата си. По-добре да не губя време.

Пит й подаде ключа за стаята.

— Ти си в номер двадесет и едно. Аз и Ал имаме стаи, разположени отляво и отдясно на твоята.

Щом Лили се запъти към асансьора, следвана от портиера, Пит подкани с жест Джордино към дневния бар. Той изчака сервитьорката да вземе поръчката им и сложи второто съобщение на масата.

Джордино тихо го прочете на глас.

— „Твоят проект за библиотеката от първостепенна важност. Крайно наложително да откриеш постоянния адрес на Алекс в следващите четири дни. Успех! Татко.“ — Той вдигна поглед в който се четеше пълно объркване. — Правилно ли разбирам? Имаме само четири дни, за да определим точното място?

Пит потвърди с кимване.

— Между редовете се прокрадва паника. Надушвам някакво брожение сред правителствените кръгове във Вашингтон.

— Все едно да ни възложат да открием универсално лекарство за херпес, СПИН и младежки пъпки — възнегодува Джордино. — Можем да забравим за ски ваканцията.

— Оставаме — решително отсече Пит. — Не можем да сторим нищо, докато Йегър не получи някакъв резултат. — Пит стана от стола. — И като говорим за Йегър, няма да е зле да му се обадя.

Той намери телефонна кабина във фоайето на хотела и се обади, като използва кредитната си карта. След четири иззвънявания от другия край отговори глас, който звучеше като насред прозявка.

— Йегър слуша.

— Хирам, аз съм, Дърк. Как върви твоето издирване?

— Върви.

— Откри ли нещо?

— Моите бебчовци проучиха основно всички геоложки данни, които се намират в „скромните“ им информационни банки, като се почне от Казабланка, през нос Добра надежда, та чак до Занзибар. Не успяха да открият нито едно място по цялото крайбрежие на Африка, което да отговаря на описанието от твоя чертеж. Имаше три малко вероятни възможности, но когато програмирах профили на трансформациите на земните маси, които биха могли да протекат през изминалите хиляда и шестстотин години, нито едно не ми вдъхна надежда. Съжалявам.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Вече съм започнал проучвания на север. Това ще отнеме повече време, тъй като бреговата ивица, която опасва Британските острови, Балтийско море и скандинавските страни, чак до Сибир, е много обширна.

— Ще можеш ли да провериш всичко това за четири дни?

— Само ако твърдо държиш допълнително наетите помощници да минат на трисменен режим на работа.

— Държа — категорично заяви Пит. — Току-що получих съобщение, че проектът е от първостепенна важност.

— Ще се захванем здраво за работа — каза Йегър, като гласът му звучеше по-скоро шеговито, отколкото сериозно.

— Аз съм в Брекънридж, Колорадо. Ако попаднеш на нещо, обади ми се в хотел „Брекънридж“.

Пит продиктува на Йегър телефонния номер и номера на стаята си.

Йегър послушно повтори цифрите.

— Добре, запомних.

— Звучиш така, сякаш си в добро настроение — отбеляза Пит.

— Защо не? Свършихме доста работа.

— Като например? Все още не знаете къде се намира нашата река.

— Вярно — бодро отвърна Йегър. — Знаем със сигурност обаче къде не се намира.

Навън се сипеха снежинки с размери на царевични люспици, докато тримата с бавни стъпки прекосяваха улицата от хотела до един двуетажен, облицован с кедрови дъски жилищен блок. Осветен с прожектор надпис гласеше „Кралицата на ските“. Те се изкачиха по стълбите и почукаха на вратата на апартамент 22Б.

Бъртрам Ротбърг ги посрещна с радостна усмивка изпод разкошна сива брада и блестящи сини очи. Ушите му стърчаха през море от буйна сива коса. Масивното му тяло беше облечено в риза на червени карета и кадифени панталони. Ако в едната му ръка сложеха брадва, а в другата трион за рязане на трупи, той спокойно би могъл да се яви на работа като дървар.

Без да пита за имената им, той се ръкува сърдечно с тях, като че ли се познаваха от години. Поведе ги нагоре по тясна вита стълба към комбинирана дневна трапезария с висок скосен таван, на който имаше прозорци.

— Какво ще кажете за четирилитрова бутилка евтино бургундско преди вечеря? — попита той с дяволита усмивка.

Лили се засмя.

— Нямам нищо против.

Джордино сви рамене.

— Щом е алкохол, няма значение какъв е.

— А ти, Дърк?

— Звучи добре.

Пит не си направи труда да попита Ротбърг откъде ги познава толкова добре. Сигурно баща му ги беше описал. Изпълнението беше почти безупречно. Пит подозираше, че в миналото историкът беше работил за някое от многото разузнавателни ведомства на правителството.

Ротбърг отиде в кухнята, за да налее вино. Лили го последва.

— Мога ли да ви помогна с нещо…? — Тя внезапно спря и втренчи поглед в празните полици и студената печка.

Ротбърг улови изпълнения й с недоумение поглед.

— Аз съм лош готвач, затова дадох поръчка за вечеря. Трябва да я донесат към осем часа. — Той посочи към канапето в дневната. — Моля ви, настанете се удобно край огъня.

Историкът раздаде чашите, а после разположи закръгленото си тяло в едно кожено кресло. Той вдигна чашата си.

— За успешно издирване!

— Точно така! — каза Лили.

Пит пристъпи направо към въпроса.

— Баща ми каза, че сте посветили живота си на проучването на Александрийската библиотека.

— Тридесет и две години вече. Сигурно щеше да ми бъде по-добре, ако през това време се бях оженил, вместо да се ровя из рафтове с прашни книги и да напрягам очите си над старинни ръкописи. За мен тази тема се превърна в нещо като възлюбена жена. Никога не иска нищо, а постоянно се раздава. Все още не съм престанал да я обичам.

— Разбирам вашето увлечение — каза Лили.

Ротбърг й се усмихна.

— Би трябвало, след като самата вие сте археолог.

Той стана и подреди с ръжен дървата в камината. Доволен, че цепениците горят равномерно, Ротбърг отново седна и продължи:

— Да, библиотеката е била не само великолепен паметник на науката, а и най-голямото чудо на древния свят. В нея са били събрани знанията на цели цивилизации. — Той говореше така, сякаш почти бе изпаднал в транс и във въображението му витаеха сенки от миналото. — Великото изкуство и литература на гърците, египтяните, римляните, свещените писания на евреите, мъдростта и знанията на най-даровитите мъже, живели някога на този свят, прекрасните творби на философи, музика с невероятна красота, най-прочутите произведения на древността, шедьоври на медицината и науката. Тя е представлявала най-ценното хранилище на материали и знания, събирани някога в древността.

— А дали е била достъпна за обикновените хора? — попита Джордино.

— Е, не и за просяците от улицата, разбира се — отвърна Ротбърг. — Но тя е била предоставена на разположение най-вече на изследователи и учени, за да извършват проучвания, съставят каталози, превеждат и редактират, както и за да публикуват своите открития. Разбирате ли, библиотеката и нейният музей, който се е намирал в съседство, са били много повече от обикновени хранилища. В техните зали се е зародила истинската наука, творена от ерудиция, поставена в служба на съзиданието. Библиотеката се превърнала в първата библиотека еталон, според днешните ни представи, в която книгите са били систематизирани и описани в каталози. Всъщност, комплексът е бил известен като „Домът на музите“.

Ротбърг замълча и погледна към чашите на своите гости.

— Виждам, че си готов за още малко вино, Ал.

Джордино се усмихна.

— Щом ме черпят, никога не отказвам.

— Лили, Дърк?

— Моето стои почти недокоснато.

Пит поклати глава.

— Това ми е достатъчно.

Ротбърг напълни отново чашата на Джордино, а после наля и в своята, преди да продължи.

— Империите и нациите от по-ново време са безкрайно задължени на Александрийската библиотека. Малко са институциите за знания, които са дали толкова много на света. Плиний26, именит римлянин, живял през първи век от Новата ера, съставил и написал първата в света енциклопедия. Аристофан27, който оглавявал библиотеката двеста години преди Христа, бил създателят на речника. Калимах28, известен писател и тънък познавач на гръцката трагедия, съставил първия справочник „Кой кой е“. Великият математик Евклид29 написал първия известен учебник по геометрия. Дионисий организирал граматиката в стройна система и публикувал „Изкуството на граматиката“, което се превърнало в образец за всички езици, на които някога се е говорило или писало. Тези хора, както и хиляди други, са се трудили и стигали до своите епохални достижения, докато са работили в библиотеката.

— Вие описвате истински университет — каза Пит.

— Заедно, библиотеката и музеят са били считани за университета на елинския свят. В огромните здания от бял мрамор са се помещавали картинни галерии, зали със скулптури, амфитеатрални аудитории за изнасяне на поетически рецитали и лекции по всякакви предмети, като се почне от астрономията и се стигне до геологията. Имало е и общи спални помещения, голяма трапезария, сводести галерии за размисъл, парк с животни и ботаническа градина. В огромните зали са били събрани различни по характер ръкописи и книги. Стотици хиляди от тях са били написани на ръка върху папирус или пергамент, а после навити на свитъци и поставени в бронзови цилиндри.

— Каква е разликата между двете? — попита Джордино.

— Папирусът е тропическо растение. От стеблото му египтяните са правили материал, подобен на хартия. Пергаментът, известен още като велен, бил произвеждан от кожите на животни, най-вече млади телета, ярета или агнета.

— Възможно ли е те да са оцелели през вековете? — попита Пит.

— Пергаментът би трябвало да се запази по-дълго от папируса — отвърна Ротбърг. После погледна към Пит. — Състоянието им след хиляда и шестстотин години ще зависи от това, къде са съхранявани. Дори и след три хиляди години папирусите от египетските гробници са все още четливи.

— В гореща и суха атмосфера.

— Да.

— Ако приемем, че свитъците са били заровени някъде по северното крайбрежие на Швеция или Русия?

Ротбърг замислено наведе глава.

— Предполагам, че замръзването през зимата ще ги запази, но по време на лятно размразяване ще се овлажнят и ще започнат да гният.

Пит усети как в края на пътя надвисва поражение. Това беше още един удар по техните очаквания. Надеждата да открият невредими ръкописите на библиотеката изглеждаше по-слаба от всякога.

Лили не споделяше песимизма на Пит. Лицето й беше пламнало от възбуда.

— Ако вие, доктор Ротбърг, бяхте на мястото на Юний Венатор, какви книги щяхте да запазите?

— Труден въпрос — каза Ротбърг, като й намигна. — Бих могъл само да предположа, че той вероятно се е опитал да спаси на първо място пълните съчинения на Софокъл, Еврипид, Аристотел и Платон. И, разбира се, на Омир. Той е написал двадесет и четири книги, но много малко от тях са достигнали до нас. Мисля, че Венатор би опитал да спаси толкова от петдесетте хиляди тома върху историята на гърците, етруските, римляните и египтяните, колкото биха могли да поберат корабите от неговата флотилия. Последните биха представлявали изключителен интерес, тъй като цялата огромна сбирка на библиотеката от египетска литература, религиозни и научни материали е изчезнала. На практика ние не знаем нищо за етруските, а при това Клавдий пространно е описал тяхната история, която сигурно се е намирала на рафтовете на библиотеката. Със сигурност бих взел религиозни трудове върху староеврейските и християнските закони и традиции. Разкритията, които се съдържат в тези свитъци, сигурно ще бъдат смайващи за съвременните тълкуватели на библията.

— Научни трудове? — попита Джордино.

— Това се разбира от само себе си.

— Не забравяйте и готварските книги — каза Лили.

Ротбърг се засмя.

— Венатор е бил изключително умен човек. Той би запазил знания и материали от по-общ характер, включително готварски книги и домакински съвети. Бихме могли да кажем, по нещичко за всеки.

— Особено геоложките данни, събрани в древността — добави Пит.

— Особено тях — съгласи се Ротбърг.

— Разполагаме ли със сведения що за човек е бил той? — заинтересува се Лили.

— Венатор?

— Да.

— Той е бил най-изтъкнатият интелектуалец на своето време. Прочут учен и учител, който преди да стане един от последните бележити уредници на библиотеката, е преподавал в голяма научна школа в Атина. Бил е най-великият хронист на епохата. Знаем, че е написал над сто книги с критически бележки върху политиката и държавното устройство на страните в познатия дотогава свят, които са обхващали четири века. И нито една от тях не е оцеляла.

— Археолозите изследователи ще бъдат най-щастливите хора на земята, ако открият данни, събрани от човек, който е бил две хиляди години по-близо до нашето минало — каза Лили.

— Какво още е известно за него? — попита Пит.

— Не много. Венатор привлякъл огромен брой ученици, които впоследствие станали всепризнати писатели и учени. Един от тях, Диокъл от Антиохия, споменава накратко за него в съчиненията си. Той описва Венатор като смел новатор, който се впускал в области, в които другите учени не дръзвали да навлязат. Въпреки че бил християнин, той разглеждал религията най-вече като обществена наука. Това е била главната причина за търканията, които съществували между Венатор и фанатичния привърженик на християнството Теофил, епископ на Александрия. Теофил ожесточено преследвал Венатор, като твърдял, че музеят и библиотеката били разсадници на езичеството. В края на краищата, той успял да убеди император Теодосий, благочестив християнин, да ги изгори. Предполагало се, че в хаоса и размириците, които избухнали между християните и езичниците по време на тяхното разрушаване, Венатор е бил убит от фанатици и раните привърженици на Теофил.

— Но сега знаем, че той е избягал с най-отбраната част от сбирката — заяви Лили.

— Когато сенаторът Пит се обади, за да ми съобщи новината за вашето откритие в Гренландия — каза Ротбърг, — се развълнувах като уличен метач, който е спечелил един милион от лотарията.

— Ще споделите ли с нас предположенията си за това, къде Венатор би могъл да скрие тези произведения? — попита Пит.

Ротбърг помълча замислен. Най-сетне тихо каза:

— Юний Венатор е бил необикновен човек. Той е следвал свой собствен път. Имал е достъп до огромна планина от знания. Сигурно е планирал маршрута си по всички правила на науката, като е оставил на случайността единствено нещата, които не би могъл да предвиди. И определено е свършил добра работа, като се вземе предвид това, че реликвите са останали скрити цели шестнадесет века. — Ротбърг разпери безпомощно ръце. — Нямам никаква представа. Венатор е човек, който трудно би могъл да бъде надхитрен.

— Сигурно имате някаква идея — продължи да упорства Пит.

Дълго време Ротбърг замислено гледа играта на пламъците в огнището.

— Всичко, което мога да кажа, е, че скривалището, избрано от Венатор е на такова място, където никому не би дошло на ум да търси.

27

Часовникът на Исмаил показваше седем часа и петдесет и осем минути. Той залегна зад малък сребрист смърч и надзърна към вилата. Над един от двата комина се виеше дим от камината, а от отдушниците на парното отопление излизаше пара. Той знаеше, че Камил става рано и е добра готвачка. Правилно предположи, че тя вече е будна и приготвя закуска за хората, които я охраняваха.

Той беше дете на пустинята и не беше свикнал с вледеняващия студ, който го сковаваше. Искаше му се да се изправи, да размаха ръце и да потропа с крака. Пръстите на краката му го боляха, а пръстите на ръцете му бяха започнали да се вкочаняват в ръкавиците. Силната болка, която студът му причиняваше, изпълваше цялото му съзнание и забавяше реакциите му. Неусетно го обзе страх, страх, че може да провали цялата операция и да умре напразно.

На Исмаил му липсваше опит и това започваше да личи. В решаващата фаза на операцията той изпитваше несигурност. Изведнъж се запита дали омразните американски свини не бяха научили по някакъв начин или пък подозираха за неговото присъствие.

Седем и петдесет и девет. Той хвърли поглед към микробуса, спрян точно при разклонението на пътя. Хората от охраната в топлата вила сменяха колегите си, сгушени в микробуса, на всеки четири часа. Двамата сменници всеки момент щяха да излязат и да изминат стоте метра, които деляха вилата от микробуса.

Исмаил насочи вниманието си към пазача, който обикаляше из двора по добре утъпкана пътека в снега. Той приближаваше към дървото, зад което се беше скрил. При всяко негово издишване от устата му излизаха облаци пара. Очите му зорко оглеждаха наоколо за признаци на нещо необичайно.

Еднообразието и острият студ не бяха намалили бдителността на агента от секретните служби. Погледът му обхождаше целия район напред-назад, като радар. Оставаше по-малко от минута, преди да забележи следите от стъпките на Исмаил в снега.

Исмаил изруга тихо под нос и се притисна още по-плътно към покритата със сняг земя. Знаеше, че е страшно уязвим. Боровите иглички, които го скриваха от чужди погледи, не можеха да спрат куршуми.

Осем нула нула. Почти на минутата предната врата на вилата се отвори и двама мъже излязоха навън. Носеха вълнени скиорски шапки и ватирани грейки. Те машинално оглеждаха снежния пейзаж, докато вървяха по пътя и тихо разговаряха.

Планът на Исмаил беше да изчака смяната да стигне до микробуса и да убие четиримата агенти от охраната наведнъж. Но той не беше преценил добре действията си и беше заел позиция твърде рано. Двамата мъже бяха изминали не повече от петдесет метра по пътя, когато агентът, който обхождаше вилата, забеляза стъпките на Исмаил.

Той спря и вдигна предавателя към устата си. Думите му бяха прекъснати от поредица силни гърмежи от автомата „Хеклер & Кох МР5“ на Исмаил.

Началото на неговия недообмислен план беше лошо. Един професионалист би застрелял пазача с единичен изстрел между очите от полуавтоматична пушка със заглушител. Исмаил надупчи грейката на пазача в областта на гърдите с десет куршума; поне още двадесет се изсипаха в гората зад него.

Като обезумял, един от арабите започна да мята гранати към микробуса, а друг започна да стреля по страничните му врати. Повечето терористи не бяха в състояние да проведат майсторски подготвено нападение. Детайлното обмисляне им беше толкова чуждо, колкото и течният сапун. Спаси ги само щастливата случайност. Една от гранатите успя да разбие предното стъкло и избухна със силен гръм. Последвалата експлозия нямаше нищо общо със специалните ефекти, показвани по филмите. Резервоарът за гориво не избухна и не се превърна в огнено кълбо. Каросерията на микробуса се изду и се пръсна, като че ли бомбирал компот от череши беше избухнал в консервна кутия.

Двамата агенти, които се намираха вътре, загинаха на място.

Възбудени от жажда за кръв, двамата убийци, нито един от които не беше по-възрастен от двадесет години, продължиха да обстрелват разбития микробус, докато пълнителите на автоматите им се изпразниха, вместо да насочат стрелбата си към двамата агенти на пътя, които се прикриха зад дърветата и откриха точен огън с техните автомати „Узи“, който бързо ги покоси.

След като правилно прецениха, че на техните колеги в микробуса вече с нищо не може да се помогне, те започнаха да се оттеглят към вилата, като бягаха странично, опрели гърбове, а единият влезе в престрелка с Исмаил, който беше намерил прикритие зад голяма, обрасла с мъх скала.

Объркването провали стратегията на Исмаил.

Останалите десетима терористи трябваше да разбият задната врата, щом чуеха, че Исмаил е открил огън, но загубиха ценно време, докато прегазиха с мъка достигащия до коленете им сняг. Тяхното нападение закъсня и агентите, които се намираха във вилата, успяха да ги приковат към земята.

Един от арабите намери временно прикритие зад северната стена на вилата. Той изтегли щифта на една граната и я запрати към голям плъзгащ се прозорец. Тъй като не беше преценил добре дебелината на двойните стъкла, гранатата отскочи и се търколи обратно. Едва остана време по лицето му да се изпише ужас преди експлозията да го разкъса.

Двамата агенти изкачиха лазешком стъпалата и стремително се хвърлиха през вратата. Арабите ги обсипаха с град от куршуми, който улучи единия от мъжете в гърба и го повали, като през прага останаха да стърчат само краката му. Той бързо беше издърпан вътре и вратата се затръшна точно в момента, в който три дузини изстрели и една граната я разбиха на трески.

От прозорците се посипа дъжд от ситни стъкълца, но дебелите дървени трупи с лекота устояха на яростната атака. Агентите успяха да повалят още двама от хората на Исмаил, но останалите приближаваха на прибежки, като използваха за прикритие боровите дървета и скалите. Когато достигнаха на около двадесет метра от вилата, те започнаха да мятат гранати през прозорците.

Вътре един от агентите грубо тласна Хала в студена камина. Той тъкмо буташе към огнището едно писалище, с което да я закрие, когато няколко куршума, изстреляни през прозореца, рикошираха в каменната полица над камината и попаднаха във врата и рамото му. Хала не видя това, но чу шума от строполяването на тялото му върху дървения под.

Действието на гранатите беше смъртоносно. На близко разстояние осколките нанасяха далеч по-голяма вреда на човешкото тяло, отколкото куршум от пушка. Агентите можеха да се отбраняват само с единични, точно прицелени изстрели, но тъй като не бяха предвидили такова масирано нападение, от малобройните им амуниции бяха останали само няколко пълнителя.

Веднага след първите изстрели на Исмаил бе излъчен зов за помощ, но молбата за спешно съдействие бе предадена в Управлението на секретните служби в Денвър и бе загубено ценно време преди службата на местния шериф да бъде уведомена и техните групи организирани.

В килера избухна граната, която възпламени кутия с разредител за боя. След нея се запали метална туба с бензин, който се използваше за зареждане на снегохода и скоро една цяла страна от вилата бе обхваната от пламъци.

С разрастването на пожара стрелбата стихна. Арабите предпазливо затегнаха обръча. Те се прегрупираха в рехав кръг около вилата; всички автомати бяха насочени към вратите и прозорците. Терористите търпеливо изчакваха непоносимата топлина да прогони навън оцелелите.

Само двама агенти от секретните служби все още се държаха на крака. Останалите лежаха проснати на кървави купчини между изпотрошените мебели. Огнената стихия бързо се пренесе в кухнята и нагоре по стълбите, където обхвана спалните на втория етаж. Вече нямаше никаква надежда огънят да бъде потушен. Скоро и горещината стана нетърпима за бранителите на долния етаж.

Из долината се разнесе вой на сирени, който долиташе откъм града и с всеки изминал момент се усилваше.

Единият агент отмести писалището, което прикриваше застаналата в камината Хала и като я накара да се сниши на ръце и колене, я поведе към ниския прозорец.

— Хората на местния шериф пристигат — бързо изрече той. — Веднага щом терористите насочат огъня си към тях, ще се опитаме да се измъкнем, преди да се опечем.

Хала успя само да кимне. Тя едва го чуваше. Тъпанчетата на ушите я боляха от оглушителния тътен на гранатите. Очите й бяха насълзени и тя притисна към носа и устата си кърпичка, за да се предпази от миризмата на гъстата завеса от дим.

Исмаил лежеше отвън проснат по корем и стискаше здраво своя автомат „Хеклер & Кох“, разкъсван от колебание. Вилата бързо се беше превърнала в горяща факла, през прозорците й излизаха пламъци и кълба дим. Ако вътре все още имаше живи хора, те трябваше да се опитат да се измъкнат в следващите няколко секунди, иначе щяха да загинат.

Но Исмаил не разполагаше с време. През дърветата вече се виждаха червените и сини сигнални лампи на една от колите на шерифската служба, която се носеше по шосето.

От групата му, която в началото наброяваше дванадесет души, бяха останали седем, заедно с него. Ако имаше ранени, те трябваше да бъдат доубити, вместо да попаднат в ръцете на служителите от американското разузнаване, които щяха да ги разпитват. Той извика на хората си да се изтеглят от вилата и те бързо се отправиха към разклонението, което извеждаше на шосето.

Първата кола с пълномощници на шерифа, която пристигна, занесе и спря, като блокира пътя към вилата. Докато единият докладваше по радиостанцията, неговият партньор предпазливо отвори вратата и с револвер в ръка внимателно огледа микробуса и горящата вила. Те трябваше само да наблюдават, докладват и чакат за подкрепления.

При сблъсъци с въоръжени и опасни престъпници това беше разумна тактика. За нещастие тя беше неприложима, когато се касаеше за малка армия от добре окопали се терористи, които откриха унищожителен огън, направиха колата на решето и убиха двамата пълномощници, без да им дадат възможност да реагират.

По сигнал на един от агентите, който надничаше иззад прозореца, Хала бе повдигната и безцеремонно хвърлена вън на земята. Хората от секретните служби я последваха, сграбчиха я бързо за ръцете и като се препъваха и залитаха в снега, се затичаха напряко към шосето.

Едва бяха успели да изминат тридесетина крачки, когато един от хората на Исмаил ги забеляза и нададе предупредителен вик. Към дърветата се посипаха изстрели и около оцелелите бегълци започнаха да падат клонки. Единият от агентите внезапно разпери ръце нагоре, като че ли искаше да сграбчи небето, направи олюлявайки се няколко крачки и падна по лице в снега.

— Искат да ни отрежат пъти към шосето — извика другият агент. — Вие се опитайте да се доберете до него. Аз ще остана тук и ще ги задържа.

Хала понечи да каже нещо, но агентът рязко я завъртя и грубо я тласна напред към пътя.

— Бягайте, дявол да го вземе, бягайте! — изкрещя той.

Но видя, че вече е твърде късно. Всяка надежда за бягство беше напразна. Те бяха поели в погрешна посока, право към две лимузини „Мерцедес-Бенц“, спрени в гората край пътя. Смаян, той осъзна, че това са колите на терористите. Нямаше никакъв избор. Ако не успееше да ги спре, би могъл поне да ги задържи достатъчно дълго, за да може Хала да спре някоя попътна кола. В самоубийствен опит, агентът се спусна към арабите, без да сваля пръста си от спусъка на своя „Узи“, като крещеше всички възможни сквернословия, които беше научил през живота си.

За момент Исмаил и неговите хора се вцепениха при вида на мъжа, който приличаше на развилнял се демон. Колебанието им продължи цели две секунди, преди да се съвземат и да обсипят храбрия агент от секретните служби с куршуми от дълги откоси, които го повалиха в движение.

Но не и преди той да убие трима от тях.

Хала също видя колите. Тя видя и терористите, които се втурнаха към тях. Зад себе си чу оглушителния залп. Като се давеше и дишаше тежко, с обгорели дрехи и опърлена коса, тя успя със залитане да премине през плитък ров, преди да се строполи върху твърдата земя.

Повдигна леко глава и откри, че се взира в черен асфалт. Тя се изправи и се затича, като си даваше сметка, че само отлага неизбежното, съзнавайки с ужасна яснота, че само след няколко минути ще лежи мъртва.

28

Кордът се носеше величествено по шосето, а лъчите на утринното слънце проблясваха по лъскавия хром и новата боя. Скиорите, които се бяха запътили към лифтовете, махаха с ръка на елегантния шестдесетгодишен класически автомобил, който ги подминаваше. Джордино дремеше на задната седалка в закритото купе, а Лили беше седнала отпред, на открито, до Пит.

Пит се беше събудил сутринта, решен да упорства. Той не виждаше причина да се пързаля с наети ски, когато неговите собствени „Олин-921“, американско производство, се намираха в един килер само на три мили по пътя от хотела. Освен това, прецени той, можеше да отиде с колата до семейната вила, да се екипира и да седне в седалковия лифт за половината от времето, необходимо да чака ред, за да наеме екип от някой магазин.

Пит отхвърли с пренебрежение немотивираното предупреждение на баща си да не припарва до вилата. Той си мислеше, че това е поредното преиграване на бюрокрацията. Сенаторът би произвел същото впечатление и върху Хълк Хоган30, ако кажеше на бореца да подложи и другата си страна на съперник, който го е сритал в слабините.

— Кой изстрелва фойерверки толкова рано сутринта? — зачуди се на глас Лили.

— Не са фойерверки — каза Пит, заслушан в острия пукот от стрелба на автоматично оръжие и силния гръм от експлозии на гранати, който отекваше из планинските склонове, обграждащи долината. — Звучи като престрелка на пехотинци.

— Идва отгоре, някъде в гората — посочи с ръка Лили, — в дясно от пътя.

Пръчиците около засмените очи на Пит се изпънаха. Той увеличи скоростта на „Корда“ и почука по преградния прозорец. Джордино се събуди и свали стъклото, което го отделяше от тях.

— Събуди ме точно когато оргията започваше — каза той между две прозевки.

— Я слушай — нареди му Пит.

Джордино примигна от студения въздух, нахлул в купето за пътници. Той сложи ръце зад ушите си, за да чува по-добре. По лицето му бавно се изписа недоумение.

— Да не би руснаците да са извършили десант?

— Вижте! — възбудено възкликна Лили. — Горски пожар.

Джордино погледна бързо към черния пушек, който внезапно се изви на талази над върховете на дърветата, тласкан от огнени кълба.

— Обхванал е твърде малка площ — заяви той. — Бих казал, че гори някаква постройка, вероятно къща или малък жилищен блок.

Пит знаеше, че Джордино е прав. Той изруга и удари с ръка по волана. Цялото му същество беше обхванато от болезнено предчувствие, че точно тяхната семейна вила подклажда разрастващата се гъба от пламъци и дим.

— Няма смисъл да спираме и сами да се навираме между шамарите — каза той. — На минаване оттам ще хвърлим поглед да видим какво става. Ал, ела отпред. Лили, седни отзад и дръж главата си наведена. Не искам да пострадаш.

— Ами аз? — възнегодува, макар и примирено Джордино. — Не заслужавам ли малко загриженост? Посочи ми поне една основателна причина, поради която трябва да седна до теб, изложен на куршумите.

— Да пазиш своя шофьор, на който можеш винаги да разчиташ, от опасности, злини и престъпни типове.

— Това не е достатъчно основателна причина.

Пит опита да подходи по друг начин.

— Разбира се, и заради онези петдесет долара, които взех на заем от теб в Панама и все още не съм ти върнал.

— Плюс лихвите.

— Плюс лихвите — повтори Пит.

— Какво ли не бих направил, за да запазя скромните си авоари. — Изпълненото с досада огорчение на Джордино прозвуча почти искрено, докато той се промушваше през спуснатото стъкло на преградния прозорец, за да смени мястото си с Лили.

Малко по-нататък по шосето, на около половин километър преди отклонението към вилата, бяха започнали да спират коли. Хората слизаха и се привеждаха зад тях, загледани във виещия се към небето пушек и заслушани в пукотевицата от автоматично оръжие. Странно, помисли си Пит, че пълномощниците на шерифа все още не се бяха появили. В този момент той видя надупчената от куршуми патрулна кола, която препречваше пътя към вилата.

Той беше вперил поглед надясно към огнената стихия, когато с крайчеца на окото си зърна някаква фигура, която тичаше по пътя и щеше неминуемо да се блъсне в „Корда“.

Пит натисна рязко спирачката и силно завъртя волана на дясно. Кордът зави на деветдесет градуса и занесе в широка дъга. Високите тесни гуми изскърцаха от триенето на грайферите по пътната настилка. Автомобилът спря напреко на пътя и препречи двете платна на шосето, само на метър от закованата на място жена.

Сърцето на Пит биеше силно. Той въздъхна дълбоко и погледна към жената, която насмалко щеше да премаже като някоя буболечка. Видя как изразът на уплаха и изненада в очите й бавно отстъпи място на смайване.

— Вие! — ахна тя. — Това вие ли сте наистина?

Пит впери в нея поглед, изпълнен с недоумение.

— Мис Камил?

— Вярвам в предчувствията — промърмори Джордино. — Вярвам, наистина вярвам!

— О, слава богу! — промълви тя. — Моля ви, помогнете ми. Всички са мъртви. Те ме преследват, искат да ме убият.

Пит се измъкна иззад волана в момента, в който Лили изскочи от купето за пътници. Те помогнаха на Хала да влезе вътре и я настаниха на задната седалка.

— Кои са „те“? — попита Пит.

— Наемните убийци на Язид. Те убиха хората от секретните служби, които ме охраняваха. Трябва бързо да се махнем от тук. Ще се появят всеки момент.

— Не се тревожете — опита се да я успокои Лили, която едва сега забеляза почернялата й от дима кожа и опърлена коса. — Ще ви отведем в болница.

— Няма време — простена Хала. — Побързайте, моля ви, иначе ще убият и вас.

Пит се обърна точно навреме, за да види двете лимузини „Мерцедес“, които изхвръкнаха от гората и поеха по шосето. Той ги гледа внимателно не повече от секунда, преди да скочи на шофьорската седалка. Включи на първа скорост и натисна педала на газта до пода. После завъртя волана и кордът пое в единствената останала свободна посока — обратно към центъра на Брекънридж.

Той погледна за миг в огледалото, монтирано до окачената встрани резервна гума и прецени, че разстоянието между „Корда“ и колите на терористите е не повече от триста метра. Времето, което имаше на разположение, едва му стигна за този кратък поглед. В следващия момент един куршум улучи огледалото и строши отразителното стъкло.

— Лягайте на пода! — извика той на двете жени отзад.

Кордът нямаше задвижващ вал и за жените беше лесно да се свият и притиснат към пода. Хала втренчи поглед в лицето на Лили и се разтрепери неудържимо. Лили я прегърна и се опита храбро да се усмихне.

— Не се бойте — окуражително каза тя. — Доберем ли се до града, ще бъдем в безопасност.

— Не — промълви Хала, обхваната от паника. — Никъде няма да бъдем в безопасност.

На предната седалка Джордино се приведе, за да се прикрие, доколкото може, от летящите куршуми и мразовития вятър, който свиреше край стъклото.

— Каква е най-голямата скорост, която може да развие това нещо? — нехайно попита той.

— Най-голямата скорост, постигана някога от L-29, а била седемдесет и седем — отвърна Пит.

— Мили или километри?

— Мили31.

— Боя се, че това е твърде малко. — Джордино трябваше да вика в ухото на Пит, за да бъде чут гласът му през воя на втората скорост на „Корда“.

— С какво мерим сили?

Джордино се извърна, надвеси се над вратата и предпазливо погледна назад.

— Трудно е да се определи модела на един „Мерцедес“ по предницата, но бих казал, че хрътките карат 300-SDL.

— Дизелови?

— Турбодизелови, ако трябва да бъдем точни. Могат да вдигат двеста и двадесет километра в час.

— Настигат ли ни?

— Като тигри, преследващи трипръст ленивец — мрачно отвърна Джордино. — Ще ни видят сметката доста преди да успеем да стигнем до любимото кафене на местния шериф.

Пит рязко натисна педала на съединителя до пода, сграбчи дръжката на лоста за превключване на скоростите, който стърчеше от арматурното табло и превключи на трета скорост.

— По-добре да спасим някой и друг човешки живот, като не влизаме в града. Тези кръвожадни копелета са в състояние да убият стотици невинни хора, без окото им да трепне, само и само да се доберат до Камил.

Джордино отново погледна назад.

— Струва ми се, че виждам бялото на очите им.

Исмаил изруга силно няколко пъти, когато автоматът му засече. Обзет от ярост, той го изхвърли на шосето и грабна друг от ръцете на един от своите хора, който седеше на задната седалка. От дулото изхвръкнаха само пет куршума и пълнителят свърши. Той отново изруга, докато тършуваше из джоба си за друг пълнител, измъкна го и го вкара в затвора.

— Не се вълнувай — спокойно каза шофьорът. — Ще ги настигнем, преди да са изминали и километър. Аз ще ги заобиколя отляво, а Омар и неговите хора с другата кола — отдясно. Ще ги подложим на кръстосан огън от близко разстояние.

— Искам да убия тази отрепка, която се изпречи на пътя ни — изръмжа Исмаил.

— Ще имаш възможност. Търпение.

Досущ като нацупено малко дете, което не е получило любимата си играчка, Исмаил се тръшна на седалката и впери през стъклото изпълнен с жажда за мъст поглед към колата отпред, която се опитваше да избяга.

Исмаил беше от най-отвратителния тип убийци. Той изобщо не беше способен да изпитва угризения. Би празнувал и след вдигането във въздуха на родилно отделение. Първокласните наемни убийци водеха бележки за акциите си и се опитваха да намерят начини, за да усъвършенстват майсторството си. Той никога не си правеше труда да направи разбор или да преброи труповете след себе си. Плановете му бяха зле замислени и в два от случаите беше премахнал не онзи, когото трябваше. Всичко това правеше фанатик като Исмаил още по-опасен. Непредсказуем като акула, той безразборно и безмилостно поразяваше всяка невинна жертва, която бе имала нещастието да се изпречи на пътя му. Исмаил оправдаваше кървавите си деяния, като използваше факта, че убива в името на религиозна кауза, но в някое друго време, на друго място, той щеше да бъде сериен убиец, оставящ след себе си диря от трупове заради самото удоволствие да убива. Той би събудил отвращение дори у Джон Дилинджър и Бони и Клайд.

Исмаил седеше и поглаждаше с пръсти автомата си, като че ли оръжието беше някакъв предмет, който го възбужда и чакаше с нетърпение да надупчи със смъртоносния му заряд тънките стени на стария автомобил и плътта, която само временно беше измъкнала плячката изпод носа му.

— Сигурно пестят боеприпасите си — с облекчение заяви Джордино.

— Само докато ни притиснат. Тогава няма начин да пропуснат — отвърна Пит. Очите му оглеждаха пътя, но умът му отчаяно прехвърляше различни варианти как да се измъкнат.

— Заменям кралство за гранатомет.

— Нещо ме подсеща. Когато се качих в колата тази сутрин, случайно ритнах нещо под седалката.

Джордино се наведе и опипа пода под Пит. Ръката му докосна студен, твърд предмет. Той го измъкна.

— Само един глух гаечен ключ — съобщи унило той. — Същата работа би могъл да свърши и кокал от бут.

— Точно пред нас има черен път, който води до горната част на ски пистите. Понякога джиповете за поддръжка карат по него припаси и оборудване до върха. Би могъл да ни осигури някаква, макар и малка възможност да ги изгубим из горите или в някое дере. Ако продължим да се движим по шосето, няма никаква надежда да се измъкнем живи.

— Къде се намира?

— Зад следващия завой на пътя.

— Ще успеем ли?

— Ти ми кажи.

Джордино погледна назад за трети път.

— Седемдесет и пет метра и продължават да скъсяват разстоянието.

— Близо, твърде близо — каза Пит. — Трябва да ги забавим.

— Мога да покажа грозното си лице и да правя неприлични жестове — сухо заяви Джордино.

— Това ще ги вбеси още повече. Преминаваме към план номер едно.

— Пропуснах инструктажа — саркастично подметна Джордино.

— Как си с хвърлянето?

Джордино кимна с разбиране.

— Карай тази стара бричка по права линия и Джордино Кометата ще направи на пух и прах противниковия отбор.

Откритият автомобил представляваше идеална площадка. Джордино коленичи върху седалката обърнат назад и главата и раменете му се показаха над покрива. Той се прицели, замахна с ръка и запрати гаечния ключ във висока дъга към първия „Мерцедес“.

Сърцето му за момент спря да бие. Помисли си, че не е замахнал достатъчно силно, когато видя как гаечният ключ започна да се снишава и падна върху капака на колата. След това обаче отскочи и разби предното й стъкло.

Шофьорът арабин беше забелязал Джордино, когато замахваше да хвърли ключа. Той реагира своевременно, но не достатъчно бързо. Натисна спирачките и завъртя волана, за да избегне удара в момента, в който стъклото се разхвърча на парчета и се посипа по лицето му. Ключът се удари във волана, отскочи и падна в скута на Исмаил.

Шофьорът на втория „Мерцедес“ караше съвсем близо до задната броня на първия и не видя летящия във въздуха гаечен ключ. Внезапното светване на стоповете на колата пред него го завари съвсем неподготвен. Пред ужасените му очи автомобилът му връхлетя върху „Мерцедеса“, който от удара се завъртя неудържимо и рязко спря обърнат назад.

— Това ли имаше предвид? — развеселен попита Джордино.

— Точно това. Дръж се, наближаваме завоя.

Пит намали скоростта и зави по тесния, покрит със сняг път, който след няколко серпентини водеше право в планината.

Редовият осемцилиндров двигател с мощност сто и петнадесет конски сили се опитваше отчаяно да придвижи напред тежката кола по неравната хлъзгава повърхност. Твърдите ресори на шасито подхвърляха хората в „Корда“ като топки за тенис в перална машина при всяко подскачане на леката задница нагоре-надолу. Пит компенсираше друсането с леко натискане на газта и ловко завъртане на волана, като използваше теглителната сила на предното предаване, за да държи дългата предница насочена в средата на пътя, който по-скоро приличаше на туристическа пътека.

Лили и Хала се бяха надигнали от пода и седяха на седалката, опрели здраво крака в разделителната преграда, вкопчени отчаяно в ремъците над вратите.

Шест минути по-късно дърветата останаха зад тях и те започнаха да се изкачват нагоре. Сега пътят се виеше между стръмни склонове, осеяни с големи скали и покрити с дълбок сняг. Първоначалната идея на Пит беше да изоставят „Корда“ и да опитат да се измъкнат, като използват прикритието на горите и скалистата местност, но дълбочината на прочутия пухкав колорадски сняг рязко нарастваше с увеличаването на надморската височина и правеше почти невъзможно вървенето пеш. Не му оставаше друг избор, освен да се добере до върха с такава преднина, че да успеят да се качат на седалковия лифт и да се спуснат в града, където щяха да се изгубят в тълпите от хора.

— Водата е прегряла — отбеляза Джордино.

Нямаше нужда Пит да поглежда към парата, която беше започнала да избива около капачката на радиатора; той внимателно следеше как стрелката на температурния датчик пълзи все по-нагоре, докато накрая се закова на „горещо“.

— Двигателят е бил възстановен с параметри, много близки до първоначалните — обясни Пит. — А ние започнахме да го пришпорваме, преди да е разработен както трябва.

— Какво ще правим, когато пътят свърши? — попита Джордино.

— План номер две — отвърна Пит. — Спокойно ще се спуснем със седалковия лифт до най-близката кръчма.

— Това ми харесва, но войната все още не е свършила. — Джордино кимна през рамо. — Нашите приятели отново се появиха.

Пит беше твърде зает, за да държи преследвачите под око. Те се бяха съвзели от сблъскването и бяха поели по планинския път след „Корда“. Преди да успее да погледне назад, задното стъкло беше разбито от куршуми, които прелетяха между главите на Лили и Хала, преминаха през колата, без да засегнат никого и излязоха през предното стъкло, оставяйки след себе си три назъбени дупчици. Нямаше нужда да се казва на жените отново да легнат на пода. Този път те се опитаха да се слеят с него.

— Мисля, че са бесни заради ключа — каза Джордино.

— Аз съм дваж по-бесен от тях. Виж как съсипват колата ми.

Пит прекара автомобила през стръмна серпентина и когато излезе на права отсечка се обърна и хвърли бърз поглед към преследващите ги коли. Гледката отзад беше страховита.

Двата мерцедеса се носеха бясно по покрития със сняг път. Тяхната по-голяма скорост се компенсираше отчасти от предното предаване на „Корда“. Той се откъсваше на острите завои, но арабите скъсяваха разстоянието на правите участъци.

Пит успя да зърне шофьора на първия мерцедес, който, пренебрегвайки всякаква предпазливост, въртеше волана като побеснял. Задните движещи колела шеметно се въртяха. Всеки остър завой криеше опасност колата да полети в дълбокия сняг и да заседне безнадеждно.

Пит беше учуден, че гумите на мерцедесите не бяха предназначени за каране в зимни условия. Той не можеше да знае, че арабите бяха преминали с колите си през границата с Мексико, за да заличат следите си. Регистрирани на името на несъществуваща текстилна компания в Матаморос, те трябваше да бъдат изоставени на летището в Брекънридж след убийството на Хала.

Това, което видя, не се хареса на Пит. Мерцедесите неумолимо скъсяваха разстоянието, което ги делеше. Те се намираха само на петдесет метра зад тях. Не му хареса и гледката на мъжа, промушил автомат през счупеното предно стъкло.

— Пощата идва! — извика той, като се приведе зад волана така, че само очите му се подаваха над арматурното табло. — Всички долу!

Едва беше успял да изрече това, когато кордът бе обсипан с куршуми. Един откос отнесе резервната гума, монтирана над десния калник. Следващият премина през тавана, разкъса на парчета кожената облицовка и надупчи металния покрив под нея.

Пит изтръпна и се опита да се наведе още по-ниско, когато дясната страна на колата зейна, сякаш подложена на атака от цяла армия отварачки за консерви. Пантите на задната врата се откъртиха, тя се отвори, повися нелепо известно време и отхвръкна встрани, когато кордът закачи леко едно дърво. Наоколо се разхвърча дъжд от парчета стъкло. Една от жените, не можа да разбере коя точно, изпищя. Видя върху арматурното табло пръски от кръв. Куршум беше одраскал ухото на Джордино, но упоритият дребен италианец не издаде нито звук.

Джордино опипа с безразличие раната, като че ли някой друг, а не той беше ранен. После наклони глава и се усмихна криво на Пит.

— Боя се, че снощното вино изтича.

— Лоша ли е раната? — попита Пит.

— Нещо, което един пластичен хирург може да отстрани срещу две хиляди долара. Какво става с жените?

— Лили, добре ли сте с Хала? — извика Пит, без да се обръща.

— Няколко драскотини от стъкълца — бойко отвърна Лили. — Нямаме други рани. — Тя беше изплашена, но в никакъв случай не беше изпаднала в паника.

Парата от радиатора на „Корда“ вече излизаше като струя с високо налягане. Пит усещаше как двигателят губи обороти и започва бавно да глъхне. Като жокей, яхнал уморена стара кранта, която отдавна би трябвало да кръстосва единствено пасището, той пришпори автомобила, като внимаваше да не го задави.

Пит действаше хладнокръвно, като се стараеше да вземе с „Корда“ последната серпентина преди върха. Беше рискувал и загубил в надпреварата с наемните убийци. Те го следваха неотлъчно, като залепени за задната броня.

Лагерите на двигателя започнаха да тракат в знак на протест срещу прекомерната топлина и напрежение. Върху задния ляв калник се посипа залп от куршуми, който пукна гумата. Пит държеше здраво волана, като се опитваше да удържи задницата, за да не изскочи от пътя и да повлече автомобила по шестдесетградусовия наклон, осеян с назъбени канари.

Кордът издъхваше. През отворите за вентилация върху капака на двигателя се процеждаше синкав пушек. Под двигателя от една пукнатина в масления картер, пробита от скала, която Пит не беше успял да избегне, се стичаше масло. Стрелката на манометъра за масло бързо падна на нула. С всеки ход на буталните прътове възможността да стигнат до върха, където поне за известно време щяха да бъдат в безопасност, ставаше все по-малка.

Първият мерцедес навлезе в серпентината и лудешки занесе. Пит стискаше здраво волана, загубил всякаква надежда. Той си представяше тържествуващото изражение по лицата на преследвачите, които чувстваха, че само след няколко секунди ще притиснат своите жертви до стената.

Всякакъв опит да се измъкнат пеш беше безпредметен. Тесният път се беше превърнал в капан за тях. От едната страна имаше стръмно нанадолнище, а от другата рязко се издигаше склон, осеян със скали. Единственият път, който им оставаше, беше напред, докато двигателят на корда откажеше и спреше.

Пит натисна до долу педала на газта с всичка сила и изрече набързо една молитва.

Изглеждаше невероятно, че старият, изтощен от преследването класически автомобил има какво още да покаже. Сякаш имаше свой собствен мозък, машината напрегна стоманените си части за един последен, величествен напън. Оборотите на двигателя внезапно се увеличиха, предните гуми зацепиха здраво и кордът с усилие пое по последния наклон, който го делеше от върха. Минута по-късно, като оставяше след себе си облаци от синкав дим и бяла пара, той излезе на върха и се озова в началото на ски пистата.

На по-малко от сто метра се намираше горният пункт на триседалков лифт за скиори. Отначало на Пит му се стори странно, че никой не се спуска по склона, който се намираше точно пред корда. Хората слизаха от седалките и поемаха в обратна посока, преди да се спуснат по пистата, която вървеше успоредно край лифта.

После видя, че тази част на склона, която беше в близост до тях, е отцепена. По въжето, обкиченото с яркооранжеви ресни, висяха няколко надписа, които предупреждаваха скиорите да не се спускат по тази писта, поради опасно заледяване.

Пит поклати глава обезсърчен.

— Не можем и да помислим да стигнем до лифта. Ще ни застрелят преди да сме изминали и десет метра.

— Или трябва да се сражаваме с тях със снежни топки, или да се предадем, осланяйки се на късмета си.

— Или можем да прибегнем към план номер три.

Джордино изгледа Пит с любопитство.

— Сигурно не е по-лош от първите два. — После очите му се разшириха и той изпъшка: — Да не би… о, господи, не!

Двата мерцедеса се намираха почти на хвърлей място от тях. Те се бяха изравнили и се движеха един до друг, за да притиснат корда, когато Пит завъртя волана и автомобилът полетя надолу по пистата.

29

— Аллах да ни е на помощ! — смотолеви шофьорът на Исмаил.

— Проклети идиоти. Не можем да ги спрем.

— Карай след тях! — изпаднал в дива ярост, изкрещя Исмаил. — Не ги оставяй да се измъкнат!

— Все едно, те ще умрат. Никой не може да оцелее в кола, която се носи надолу по планински склон.

Исмаил завъртя цевта на автомата си и грубо тикна дулото в ухото на шофьора:

— Настигни тези свини — злобно изръмжа той, — или ще се явиш пред Аллах по-скоро, отколкото си мислиш.

Шофьорът се поколеба. Смъртта го дебнеше отвсякъде, независимо от това какво щеше да направи. После отстъпи и насочи мерцедеса след корда надолу по стръмния склон.

— Аллах да ме води — промълви той, внезапно обзет от страх.

Исмаил отмести автомата и посочи през счупения преден прозорец.

— Успокой се и внимавай как караш.

Хората на Исмаил във втория мерцедес продължиха, без да се колебаят. Те покорно последваха своя водач.

Кордът се носеше по набития сняг като товарен влак, който е загубил управление и скоростта му нарастваше със страховито темпо. Нямаше никакъв начин да се забави движението на тежкия автомобил. Пит управляваше със съвсем леки завъртания на волана и едва докосваше спирачките, като внимаваше те да не блокират и колата да започне неудържимо да се върти. Ако кордът занесеше странично по стръмния склон, той щеше да се преобърне и да се озове в подножието на планината, оставяйки след себе си диря, осеяна с разпилени метални отломъци и смазани човешки тела.

— Мисля, че сега е моментът да повдигна въпроса за предпазните колани — заяви Джордино, опрял здраво опънатите си крака в арматурното табло.

Пит поклати глава.

— През хиляда деветстотин и тридесета година такова оборудване не е било предлагано.

Когато надупчената от куршуми задна гума се откъсна от колелото, Пит започна да си мисли, че късметът все пак не ги е изоставил. Без спуканата гума двата ръба на джантата, които се забиха в заледената повърхност, изхвърляйки във въздуха тънък ветрилообразен пласт ледени частици, му осигуряваха известна възможност за контрол над колата. Стрелката на скоростомера потрепваше върху цифрата 60, когато Пит забеляза задалата се насреща им поляна, осеяна с бабуни. За опитните скиори тези малки, покрити със сняг хълмчета представляваха любимо трасе с препятствия. Също и за Пит, когато се спускаше по някой склон с голяма скорост. Но не и сега, не и когато летеше надолу с тежкия повече от два тона автомобил. Със сръчно движение той леко отклони колата встрани от трасето, където пътят беше равен. Имаше чувството, че се опитва да прекара олимпийски бобслей през ухото на игла. Пит подсъзнателно се стегна в очакване на чудовищния удар и унищожителния сблъсък, ако направеше и най-малкото погрешно движение и връхлетеше с колата върху дърво, при което всички щяха да станат кървава пихтия.

Не последва обаче никакъв унищожителен сблъсък. Кордът успя някак си да профучи през тясната пролука между бабуните от едната страна и дърветата от другата, които се стрелкаха край него като сценични декори с размазани очертания.

Щом Пит се озова на широка и без неравности отсечка, той извърна глава, за да провери какво става с неговите преследвачи.

Шофьорът на първия мерцедес се оказа съобразителен. Той беше насочил колата си по следите, оставени от гумите на корда около бабуните. Вторият шофьор или не ги видя, или пък сметна, че те не са опасни. Той твърде късно осъзна грешката си и още повече влоши положението си, като започна рязко да завива с мерцедеса наляво-надясно, в отчаян опит да избегне високите около метър хълмчета. Арабинът действително успя да се промъкне покрай три или четири, преди да налети челно в следващото. Предницата заора в него, а задницата подскочи нагоре и като че ли увисна под прав ъгъл във въздуха. Колата се задържа така за момент, а после започна да се преобръща също като къса пръчица, която някой малчуган беше подхвърлил във въздуха с щракване на пръстите. Тя продължи да се удря в твърдия заледен сняг, а наоколо се разнесе оглушителен шум от мачкане на метал и трошене на стъкло.

Намиращите се вътре хора биха могли да оцелеят, ако бяха изхвръкнали навън, но от поредицата унищожителни удари вратите се бяха заклинили. Колата започна да се разпада. Двигателят се откъсна от монтажните опори и лудешки се затъркаля между дърветата. Нито колелата, нито предното окачване, нито задното предаване бяха конструирани да понесат такова унищожително мъчение. Те се изскубнаха от шасито и с бясно въртене заподскачаха надолу по склона.

Пит нямаше време да наблюдава как смачканият до неузнаваемост мерцедес продължава да се търкаля преди окончателно да спре със скърцане върху огънатия си покрив в едно малко дере.

— Дали ще прозвучи грубо — заговори Джордино за първи път откакто бяха започнали да се спускат от хребета, — ако кажа „един на нула“?

— Ще ми се да не използваш този израз — процеди през стиснати зъби Пит. — Резултатът всеки момент ще се увеличи. — Той свали за миг едната си ръка от волана и посочи напред.

Джордино се сви напрегнато, когато забеляза как трасето се разклонява и слива с друга писта, гъмжаща от хора с ярко оцветени скиорски костюми. Той се изправи рязко, като се хвана за останките от рамката на предното стъкло и започна да вика и да размахва като обезумял ръце, а Пит натисна сдвоените тромби, които служеха за клаксон на корда.

Смаяните скиори се извърнаха по посока на звука и съзряха двете стремглаво спускащи се коли, които се носеха надолу по трасето за ски. Без да губят и секунда, те се изтеглиха от двете страни и впериха изумени погледи в „Корда“ и следващия го „Мерцедес“, които профучаха край тях.

Трасето преминаваше в писта за ски скокове, която се спускаше стотина метра по-надолу. Пит едва успя да различи заснежената шанца, която се сливаше със склона. Без всякакво колебание той насочи орнаменталната фигурка, монтирана върху радиатора към стартовата площадка.

— Да не би…? — смотолеви Джордино.

— План четири — уверено отвърна Пит. — Дръж се здраво. Може да загубя управлението на колата.

— Мислех си, че ти отдавна вече си го загубил.

Далеч по-малка от съоръженията, които се строят за олимпийски игри, шанцата се използваше само за акробатични и демонстративни ски скокове. Широчината й беше достатъчна да поеме корда, като дори оставаше още място отстрани. Дължината на вдлъбнатия наклон беше около тридесет метра, а краят й се намираше на двадесет метра над земята.

Пит се насочи към стартовата вратичка, като използваше широката каросерия на корда, за да скрие шанцата от погледа на преследвачите в мерцедеса. В тази криеща огромни опасности ситуация всичко зависеше от точното определяне на подходящия момент и бързото и сръчно завъртане на волана.

В последната секунда преди предните колела да пресекат стартовата линия, Пит леко изви волана, при което колата занесе и сви в страни от шанцата. Шофьорът на Исмаил зави, за да избегне сблъскването и премина право през стартовата вратичка.

Докато Пит се мъчеше да изправи корда, Джордино погледна назад към мерцедеса. Пред очите му се мярна някакво лице с черти, разкривени от странна смесица на уплаха и ярост. После то изчезна и загубилата изцяло управление кола се стрелна надолу по склона. В този момент задницата се откъсна, мерцедесът се килна леко на една страна, десните колела пропаднаха извън шанцата на няколко метра от края й и колата полетя във въздуха със спираловидно въртене, като умело метната футболна топка.

Скоростта на мерцедеса сигурно наближаваше сто и двадесет километра в час, когато той излетя. Тласната от огромната инерция, колата продължи да се върти във въздуха, изминавайки невероятно разстояние, преди да се устреми към земята и да се стовари с огромна сила върху заледения сняг на четирите си колела. Като в забавен кадър тя отскочи, полетя към един висок бор и се разби в дебелия му ствол. Остро скърцане на огъващ се метал разцепи разредения въздух. Шасито и каросерията се увиха около дървото така, че предната и задната броня се срещнаха като конска подкова, надяната върху железен прът. Стъклата се разхвърчаха като конфети, а телата на хората, които се намираха вътре, се сгърчиха и смачкаха като мухи под мухобойка.

Джордино смаяно поклати глава.

— Това е най-страховитата гледка, която някога съм виждал.

— И още ще има — каза Пит. Той беше успял да изправи главоломно плъзгащия се „Корд“, но нямаше начин да намали скоростта.

Спирачките бяха прегорели на половината път надолу по склона, а кормилната щанга беше огъната и едва се крепеше. Пътят на корда не можеше да бъде сбъркан. Той се беше насочил към голямата ски база и оградата на ресторанта в началото на седалковия лифт. Всичко, което Пит можеше да направи, беше да натиска клаксона и да се опитва да избегне онези вцепенени от страх скиори, които не бяха успели да се отстранят достатъчно бързо от пътя.

Жените бяха наблюдавали разбиването на втория мерцедес с мрачен интерес и огромно облекчение, което обаче беше твърде краткотрайно. Те се обърнаха напред и втренчиха ужасени погледи в стремително приближаващата постройка.

— Не можем ли да направим нещо? — попита Хала.

— Готов съм да изслушвам предложенията ви — отвърна веднага Пит. Той замълча, докато се опитваше да избегне клас от малки скиори, като премина през една пряспа и сви встрани от тях. Основната маса скиори, които бяха чули или видели разбиването на мерцедеса, излязоха от вцепенението си при вида на корда, който прелетя като ракета край тях.

От горния край на седалковия лифт бяха предупредили по телефона за двете устремени надолу коли и ски инструкторите бяха извели по-голямата част от множеството далеч от района на базата. В дясно от ски центъра имаше плитко замръзнало езерце. Пит се надяваше, че ще може да насочи корда в тази посока и да връхлети върху леда, който щеше да се пропука и колата да спре, затънала до стъпенките във водата. Единственият проблем беше, че наблюдаващите хора неволно бяха образували коридор, който водеше към ресторанта.

— Мисля, че план пет няма — заяви Джордино, като се приготвяше за удара.

— Съжалявам — каза Пит. — Запасите се изчерпаха.

Лили и Хала гледаха безпомощни и ужасени. После се снишиха под преградата, която се намираше зад седалката на шофьора, затвориха очи и се вкопчиха една в друга.

Пит настръхна, когато се блъснаха в няколко дълги стелажа, върху които имаше ски и щеки. Ските сякаш експлодираха и полетяха във въздуха като клечки за зъби. За момент кордът заприлича на погребан под тях, но после си проби път, полетя нагоре по бетонното стълбище, подмина ресторанта и нахлу в дневния бар през дървената стена, като я направи на трески.

Помещението беше изпразнено, с изключение на пианиста, който седеше вцепенен пред клавишите и един от барманите, който беше предпочел сам да се погрижи за себе си и като обезумял се шмугна зад барплота в момента, когато кордът нахлу с гръм и трясък в залата, пробивайки си път през море от столове и маси.

Автомобилът насмалко щеше да изхвръкне през насрещната стена и да падне от втория етаж. Като по чудо изчерпал инерцията си, полуразбитият „Корд“ спря внезапно и през стената остана да стърчи само изкривената до неузнаваемост предна броня. Барът изглеждаше така, сякаш е бил подложен на унищожителен артилерийски огън.

Като се изключи съскането на радиатора и пукането на прегрятия двигател, в помещението цареше призрачна тишина. Пит беше ударил главата си в рамката на предното стъкло и от раната на челото му по лицето му се стичаше кръв. Той погледна към Джордино, който седеше втренчил поглед в стената и изглеждаше като вкаменен. Пит се обърна и погледна към жените отзад. По лицата и на двете се четеше неизречен въпросът „Все още ли сме живи?“, но иначе изглеждаха добре.

Барманът на се виждаше, свит зад барплота и Пит се обърна към пианиста, който седеше вцепенен на трикрако столче. На главата му се мъдреше бомбе, а пепелта на цигарата, която беше увиснала в ъгълчето на устата му, дори не беше паднала. Той стоеше вдървено, а ръцете му бяха застинали над клавишите като в стопкадър от анимационен филм. Потресен, той се пулеше срещу окървавеното привидение, което му отвърна с безумна усмивка.

— Прощавайте — учтиво каза Пит. — Можете ли да ми изсвирите „Отнеси ме на луната“?