Съкровище

30

19 октомври 1991 година

Уксмал, Юкатан

Каменната зидария на внушителната постройка отразяваше призрачния блясък на батареята от многоцветни прожектори. Стените на огромната пирамида бяха обагрени в синьо, а Храмът на заклинателя на върха бе облят от оранжева светлина. Лъчите на червени прожектори обхождаха широкото стълбище нагоре и надолу и създаваха илюзия за стичаща се кръв. Горе върху покрива на храма стоеше изправена дребна фигура, обкръжена от бял ореол.

Топилцин, разперил ръце с разтворени длани подобно на прорицател, бе отправил поглед надолу, към стотиците хиляди повдигнати към него лица, които заобикаляха храма пирамида в древния град на маите Уксмал, разположен на полуостров Юкатан. Както винаги, той завърши речта си с песнопение на напевния език на ацтеките. Многобройната публика подхвана думите му и ги заповтаря едновременно с него.

— Нашата нация дължи мощта и мъжеството си на нас, които никога няма да бъдем велики или богати. Ние гладуваме, трудим се упорито от сутрин до мрак за хора, на които благородството и честността са чужди. Мексико никога няма да се превърне в славна и велика страна, докато вероломното правителство не бъде свалено. Няма повече да търпим това робство. Боговете отново се събраха, за да принесат в жертва продажниците и въздигнат достойните. Те дойдоха, за да ни дарят една нова цивилизация. Ние трябва да приемем техния дар.

Със заглъхването на думите прожекторите започнаха да гаснат един по един, докато накрая само Топилцин остана облян в ярка светлина. После белите прожектори изгаснаха и той се скри от погледите на хората.

Наоколо лумнаха големи празнични огньове и от един камион с покрито ремарке започнаха да раздават кашони с храна на благодарното човешко множество. Всяка кутия съдържаше едно и също количество брашно и консерви и подобна на комикс брошура, богато илюстрирана, но бедна откъм текст. Президентът Де Лоренцо и министрите от неговия кабинет бяха изобразени като чудовища, които Топилцин и четирите главни бога на ацтеките прогонваха от Мексико право в ръцете на зловещия Чичо Сам.

Освен това, беше включен и списък с указания, в който се обясняваха мирни, но резултатни методи за подронване влиянието на правителството.

Докато траеше раздаването на храната, из тълпата сновяха мъже и жени, които се опитваха да спечелят нови привърженици на Топилцин. Митингът беше професионално организиран и безупречно проведен като някой рок концерт. Уксмал беше само един от етапите в кампанията на Топилцин за сваляне на правителството в Мексико Сити.

Той проповядваше на масите само сред каменните останки на огромните древни средища — Теотиуакан, Монте Албан, Тула и Чичен Ица. Никога не се появяваше в модерните градове на Мексико.

Хората ръкопляскаха и скандираха неговото име. Но той вече не ги чуваше. Веднага щом прожекторите угаснаха, телохранителите му го поведоха надолу по една стълба в задната част на пирамидата и го съпроводиха до голям камион с полуремарке. Двигателят беше запален и камионът, предвождан от една кола и следван от друга, започна бавно да си пробива път през тълпата, докато излезе на шосето. Тук той зави към Мерида, столицата на щата Юкатан, и започна да набира скорост.

Вътрешността на ремаркето беше обзаведена със скъпи мебели и разделена на заседателна зала и личните покои на Топилцин.

Заедно със своите най-близки последователи Топилцин накратко обсъди програмата за следващия ден. Когато заседанието приключи, камионът спря и всички му пожелаха лека нощ. Уморените помощници се качиха в двете коли, които ги откараха в хотели в Мерида.

Щом Топилцин затвори вратата и се изолира от околния свят, той се пренесе в друг.

Свали от главата си обкичената с пера препаска и съблече бялото си наметало, под което носеше скъпи панталони и спортна риза. Той отвори един скрит шкаф, извади бутилка охладено пенливо вино „Шрамберг Блан дьо Блан“ и веднага измъкна корковата тапа. Първата чаша, която пресуши, утоли жаждата му, но втората изпи бавно, с наслада.

След като си отдъхна, Топилцин влезе в малка кабина, изпълнена с комуникационно оборудване, набра цифров код на един холографски32 телефон и се обърна с лице към центъра на стаята. Той отпи от калифорнийското шампанско и зачака. Постепенно една смътна фигура започна да придобива осезаем, триизмерен вид. Едновременно с това самият Топилцин можеше да бъде наблюдаван на хиляди километри разстояние.

Постепенно образът се изчисти и срещу Топилцин застана седнал на отоманка мъж. Цветът на кожата му беше мургав, а оредялата му, сресана назад коса лъщеше от брилянтин. Погледът на бляскавите му като диаманти очи беше студен. Посетителят беше облечен в широка роба от мек плат, изпъстрен с типични за Изтока шарки.

— Излагаш се на опасност — строго произнесе той на английски с подчертан американски акцент. — Скъпи дрехи по последна мода, шампанско — остава и жени да започнеш да водиш.

Топилцин се засмя.

— Не ме изкушавай. И без да давам обет за целомъдрие ми стига, че съм принуден да се преструвам на папа и да ходя облечен като палячо по осемнадесет часа на ден.

— На мен ми се налага да търпя същите неудобства.

— Всеки от нас трябва да носи собствения си кръст — отегчено произнесе Топилцин.

— Не бива да проявяваш небрежност, когато сме толкова близо до успеха.

— Нямам и намерение. Нито един от хората ми няма да посмее да наруши уединението ми. Те си мислят, че когато остана сам, общувам с боговете.

Другият мъж се усмихна.

— Това ми звучи познато.

— Да се захващаме за работа, а? — каза Топилцин.

— Добре, какво е положението?

— Всички приготовления се пазят в строга тайна. В нужния момент хората ще бъдат по местата си. Раздадох над десет милиона песос за подкупи, за да уредя срещата. След като глупаците, които получиха парите, си свършиха работата, те бяха премахнати. Не само за да съм сигурен, че няма да проговорят, а и като предупреждение към онези, които чакат да получат и изпълнят нашите нареждания.

— Поздравявам те. Изпълнил си всичко точно.

— Оставям на теб да проявяваш изобретателност.

След тази забележка настъпи одобрително мълчание, което продължи няколко минути. Двамата мъже се бяха отдали на мислите си. Най-сетне гостът се усмихна лукаво и извади извод една от гънките на робата си малка тумбеста чаша с коняк.

— За твое здраве.

Топилцин се изсмя язвително и вдигна чашата с шампанско.

— За успешен край на делото ни!

Безплътният посетител замълча.

— За успешен край на делото ни — повтори той, а после добави: — Без засечки!

А след още по-дълго мълчание замислено каза:

— Ще бъде интересно да се види как усилията, които полагаме, ще променят бъдещето.

31

Ревът на двигателите утихна, когато излетелият от Бъкли Фийлд край Денвър реактивен самолет „Бийчкрафт“ без опознавателни знаци достигна височина за полет с крайцерска скорост. Покритите със сняг Скалисти планини останаха далеч назад и самолетът полетя над големите равнини.

— Президентът ви изпраща сърдечни пожелания за бързо възстановяване — каза Дейл Никълс. — Той страшно се разгневи, когато го информираха подробно за изпитанията, на които сте били подложени…

— По-точно не беше на себе си от яд — намеси се Шилър.

— Да кажем, че не беше доволен — продължи Никълс. — Помоли ме да ви поднеса извиненията му, че мерките за сигурност не са били достатъчно ефикасни и обеща, че ще направи всичко, което е по силите му, за да осигури безопасността ви, докато се намирате в Съединените щати.

— Предайте му моите благодарности — отвърна Хала — и, ако обичате, го помолете от мое име, да направи всичко необходимо за семействата на хората, които загинаха, за да спасят живота ми.

— Ще се погрижим за тях — увери я Никълс.

Хала лежеше подпряна на легло, облечена в бял спортен екип от памук и коприна на зелени райета с поло яка от трико. Десният й глезен беше гипсиран. Тя погледна към Никълс, а после към Джулиъс Шилър и сенатора Пит, които седяха срещу нея.

— Чувствам се поласкана, че трима толкова изтъкнати господа като вас са отделили време от претрупаната си програма, за да долетят в Колорадо и да ме съпроводят обратно до Ню Йорк.

— Ако можем да направим нещо…

— Направихте много повече, отколкото някой чужденец, който се намира на американска земя, би могъл да очаква.

— Имате девет живота също като котките — каза сенаторът Пит.

Устните й се разтвориха в лека усмивка.

— Дължа два от тях на вашия син. Той има способността да се появява там, където трябва, когато най-малко го очакват.

— Видях стария автомобил на Пит. Истинско чудо е, че сте оцелели.

— Наистина красива машина — въздъхна Хала. — Жалко, че беше съсипан.

Никълс се покашля леко.

— Ще позволите ли да поговорим накратко за обръщението ви пред Обединените нации утре…

— Успяха ли вашите хора да открият убедителни данни за точното местонахождение на съкровищата от Александрийската библиотека? — рязко попита Хала.

Никълс погледна към сенатора и Шилър. На лицето му беше изписано изражение на човек, който внезапно е стъпил върху плаващ пясък. Сенаторът му се притече на помощ и отговори вместо него.

— Нямахме достатъчно време, за да започнем широкомащабно издирване — честно призна той. — Не успяхме да узнаем нищо повече от това, което знаехме и преди четири дни.

— Президентът… той се надяваше… — поде неуверено Никълс.

— Ще ви спестя времето, мистър Никълс. — Очите на Хала се насочиха към Шилър. — Бъди спокоен, Джулиъс, ще спомена накратко в речта си за предстоящото откриване на древните предмети от Александрийската библиотека.

— Радвам се, че промени решението си.

— Като имам предвид неотдавнашните събития, дължа поне това на правителството ви.

Никълс видимо се успокои.

— Вашето съобщение ще осигури на президента Хасан ярко изразено политическо превъзходство над Ахмад Язид. То ще бъде златна възможност египетският национализъм да вземе превес над религиозния фундаментализъм.

— Не очаквайте твърде много — каза сенаторът. — Просто запълваме пукнатините на един рушащ се форт.

По устните на Шилър заигра студена усмивка.

— Бих дал месечната си заплата, за да видя лицето на Язид, когато разбере, че е бил изигран. Но се боя, че ще стовари цялото си отмъщение върху Хала.

— Не мисля — каза Никълс. — Ако ФБР успее да установи връзка между мъртвите терористи и Язид, а после между него и наемния убиец, отговорен за самолетната катастрофа и смъртта на шестдесет души, много от египтяните с умерени политически възгледи, които не оправдават тероризма, ще оттеглят подкрепата си за неговото движение. При положение, че обвиненията в тероризъм, който отправим към него, получат международна разгласа, ще му се наложи добре да помисли преди да заповяда ново покушение върху живота на мис33 Камил.

— Мистър Никълс е прав за първото — заяви Хала. — Повечето египтяни са мюсюлмани сунити34, които нямат нищо общо с кръвожадните революционни призиви на иранските шиити35. Те предпочитат еволюционния подход при който предаността на народа към демократичното правителство постепенно ще бъде изместена от преданост към религиозните му водачи. Няма да приемат кръвожадните методи на Язид. — Хала замълча за момент. — Но не съм съгласна за второто. Язид няма да се примири, докато не умра. Той е твърде голям фанатик, за да се откаже. Сигурно и сега планира ново покушение срещу мен, докато си говорим.

— Може би е права; разузнаването ни трябва непрестанно да държи Язид под око — предупреди сенаторът.

— Какви са плановете ти, след обръщението пред Обединените нации? — попита Шилър.

— Тази сутрин, преди да тръгнем от болницата, едно от аташетата в нашето посолство във Вашингтон ми връчи писмо от президента Хасан. Той желае да се срещна с него.

— Напуснете ли границите на страната ни, не можем да ви осигурим закрила от преследване — предупреди я Никълс.

— Разбирам — отвърна тя. — Но няма никакви причини за тревога. От убийството на президента Садат египетските служби за сигурност действат много ефикасно.

— Мога ли да попитам къде ще се проведе тази среща? — поинтересува се Шилър.

— Това не е тайна. Всъщност тя ще бъде отразена от световните средства за масова информация — отвърна спокойно Хала. — Президентът Хасан и аз ще разговаряме по време на предстоящите срещи по икономическите проблеми в Пунта дел Есте, Уругвай.

Разбитият и надупчен от куршуми „Корд“ стоеше окаяно насред работилницата. Есбънсън бавно обиколи автомобила и тъжно поклати глава.

— За първи път ми се налага отново да възстановявам класически автомобил два дена след като съм завършил работата си по него.

— Имахме лош ден — обясни Джордино. Около врата му беше поставена шина, едната му ръка висеше на превръзка през рамото, а простреляното му ухо беше дебело бинтовано.

— Цяло чудо е, че сте успели да оцелеете.

Като се изключат шест шева, повечето скрити от косата му, Пит нямаше други белези. Той потупа огънатата хромирана решетка на радиатора, като че ли автомобилът беше пострадал домашен любимец.

— Провървя ни. Навремето са ги строили така, че да издържат дълго — тихо каза той.

Лили излезе от канцеларията на работилницата с мъчително накуцване. Лявата страна на лицето й беше охлузена, а дясното й око насинено от удар.

— Хирам Йегър на телефона — съобщи тя.

Пит кимна. После сложи ръка на рамото на Есбънсън.

— Направи го още по-хубав отпреди.

— Ще са нужни шест месеца и доста пари — каза Есбънсън.

— Времето не е проблем, нито пък парите. — Пит замълча за момент и се ухили. — Този път правителството ще плати сметката.

Той се обърна, запъти се към канцеларията и вдигна слушалката на телефона.

— Имаш нещо за мен ли, Хирам?

— Просто доклад за направеното до момента — отговори Йегър от Вашингтон. — Приключих с Балтийско море и крайбрежието на Норвегия.

— И не откри нищо.

— Нищо, заради което си струва да празнуваме. Липсва сходство между геоложките контури или географските описания и онези, дадени в дневника на „Серапис“. Варварите, които Руфин споменава, по нищо не приличат на някогашните викинги. Той пише за хора, които приличат на скити, но с по-мургава кожа.

— На мен това също ми се стори странно — съгласи се Пит. — Родината на скитите е Централна Азия. Няма начин кожата им да е била светла, а косите руси.

— Не виждам смисъл да продължа компютърното издирване край Норвегия и по северното крайбрежие на Русия.

— Съгласен съм. А какво ще кажеш за Исландия? Викингите са се заселили там цели пет века по-късно. Може би Руфин е имал предвид ескимосите?

— Няма начин — каза Йегър. — Проверих. Ескимосите никога не са се преселвали в Исландия. Освен това Руфин ни предлага и загадката на „огромното море от дребни, подобни на джуджета борчета“. Той не би могъл да ги открие в Исландия. Не забравяй освен това, че става дума за морско пътешествие с дължина шестстотин мили през едни от най-трудните за плаване води. Историческите архиви на мореплаването са категорични: капитаните на римски кораби рядко са губили от погледа си сушата за повече от два дни. Пътуването от най-близката част на континентална Европа би отнело на кораб от четвърти век около четири дни и половина при идеални условия.

— Е, какво ще правим оттук нататък?

— Ще проверя отново западното крайбрежие на Африка. Може да сме пропуснали нещо.

— И все пак ще трябва да обясниш как „Серапис“ се е озовал в Гренландия.

— Може би една проекция на ветровете и теченията ще ни помогне.

— Довечера отлитам обратно за Вашингтон — каза Пит. — Утре ще намина край теб.

— Може би ще успея да открия нещо — отвърна Йегър, но тонът му не беше оптимистичен.

Пит затвори и излезе от канцеларията. В погледа, който Лили му отправи, се четеше надежда. После видя разочарованието, изписано в очите му.

— Не бяха ли добри новините? — попита тя.

Той сви отрицателно рамене.

— По всичко личи, че не сме напреднали ни на йота.

Лили го хвана за ръката.

— Йегър ще успее — опита се да го окуражи тя.

— Не мога да очаквам от него чудеса.

Джордино погледна часовника на здравата си ръка.

— Не ни остава много време до полета. По-добре да тръгваме.

Пит отиде при Есбънсън, разтърси ръката му и се усмихна.

— Приведи го отново в изправност. Той спаси живота на всички ни.

Есбънсън го погледна.

— Само ако ми обещаеш, че вече никога няма да го излагаш на куршуми и няма да се спускаш с него по писти за ски.

— Дадено!

След като тръгнаха за летището, Есбънсън отвори задната врата на „Корда“. Дръжката остана в ръката му.

— Господи — печално поклати глава той, — ама че работа.

32

Мощен взрив от аплодисменти избухна в галериите за журналисти и се понесе над делегатите в залата долу, когато Хала отказа всякаква помощ и бавно се отправи към подиума на патерици. Тя застана зад трибуната, спокойна и изпълнена с достойнство, и заговори високо и убедително. Жестовете й бяха сдържани и точно премерени. Тя развълнува присъстващите с прочувствен призив да се спре безсмисленото избиване на невинни хора в името на религията. Едва когато призова да се бламират онези правителства, които затварят очите си за действията на терористичните организации, някои от делегатите се размърдаха неспокойно на местата си и впериха разсеяни погледи в пространството.

Нейното съобщение за предстоящото откриване на Александрийската библиотека предизвика тих шепот, когато присъстващите осъзнаха огромните възможности, които то щеше да разкрие. После дойде ред на унищожителна атака срещу Ахмад Язид. Тя открито го обвини в опитите за покушение срещу живота й.

В заключение Хала заяви твърдо, че заплахите срещу нея няма да я принудят да се откаже от поста си на генерален секретар и че смята да остане на този пост, докато колегите и делегати не поискат нейната оставка.

Присъстващите откликнаха на речта й, като се изправиха на крака и започнаха да я аплодират. Аплодисментите станаха гръмотевични при вида на гипсирания й глезен, когато тя се отдръпна от трибуната.

— Невероятна жена — заяви президентът с възхищение. — Какво не бих дал тя да бъде член на правителството ми!

Той натисна бутона за изключване върху устройството за дистанционно управление и телевизионният екран угасна.

— Чудесна реч — каза сенаторът Пит. — Тя направи Язид на пух и прах — и отдели нужното внимание на проекта за издирване на библиотеката.

Президентът кимна.

— Да, и по двата пункта направи това, което очаквахме от нея.

— Вие, разбира се, знаете, че тя ще отпътува за Уругвай за консултации с президента Хасан.

— Дейл Никълс ми докладва за разговора, който сте провели с нея на борда на самолета — потвърди президентът. Той седеше зад писалището си в Овалния кабинет. — Докъде сме стигнали с издирването?

— Компютърният център на НЮМА работи за установяване на местонахождението му — отговори сенаторът.

— Близо ли са до целта?

Сенаторът поклати глава.

— До момента успехът им убягва. Не са научили нищо повече от това, което знаеха и преди четири дни.

— Не можем ли да ускорим нещата? Да привлечем група от консултанти, хора от университетите, както и от други правителствени служби?

По лицето на сенатора Пит се изписа съмнение.

— НЮМА разполага с най-добрата в света компютърна библиотека за океаните, моретата и езерата. Ако те не успеят да открият крайната цел на египетската флотилия, никой друг не би могъл да го стори.

— А археологическите и историческите архиви? — предложи президентът. — Може би в миналото е открито нещо, което би послужило като ключ към загадката.

— Струва си да опитаме. Познавам един първокласен изследовател от щатския университет в Пенсилвания. До утре по това време той може да осигури тридесет души, които да се разровят из архивите тук и в Европа.

— Добре, да се захваща за работа.

— Сега, след като Хала и средствата за информация разпространиха новината — каза сенаторът, — правителствата на половината страни в света, както и повечето от търсачите на съкровища ще се впуснат да издирват сбирката на библиотеката.

— Взех пред вид тази възможност — заяви президентът. — Но подкрепата на президента Хасан и неговото правителство е от първостепенно значение. Ако първи открием местонахождението й, а после се престорим, че отстъпваме пред прочувственото и настоятелно искане на президента Хасан находките да бъдат върнати на Египет, това ще го направи герой в очите на народа и популярността му рязко ще нарасне.

— И ще предотврати заплахата Язид и хората му да вземат властта — добави сенаторът. — Единственият проблем е самият Язид. Той е абсолютно непредсказуем. И най-добрите ни експерти по въпросите на Близкия Изток не могат да предугадят действията му. Твърде възможно е да извади някой скрит коз и отново да спечели предимство.

Президентът го изгледа втренчено.

— Не виждам никакъв проблем да го отстраним от сцената, след като находките бъдат предадени на президента Хасан.

— Съгласен съм с вас, господин президент, но да се подценява Язид е опасно.

— Той далеч не е безгрешен.

— Да, но за разлика от аятолах Хомейни, Ахмад Язид притежава невероятен интелект. Той е това, което рекламните агенции наричат човек с блестящи концепции.

— В областта на политиката, но не и по отношение на политическите убийства.

Сенаторът повдигна рамене и се усмихна многозначително.

— Плановете му, без съмнение, бяха провалени от собствените му протежета. Като президент вие по-добре от всеки друг знаете как някой съветник или сътрудник може да обърка и най-простата работа.

В отговор президентът се усмихна мрачно. Той се отпусна на стола и започна да върти из ръцете си химикал.

— Твърде малко знаем за Язид, що за човек е, какви подбуди го движат.

— Той твърди, че е прекарал първите тридесет години от живота си в скитане из Синайската пустиня, разговаряйки с Аллах.

— Е, това го е заимствал от житието на Исус Христос. Какво друго знаем за него?

— Може да попитате Дейл Никълс — отговори сенаторът. — Доколкото разбирам, той работи заедно с ЦРУ за съставянето на биографична справка и психологически портрет на Язид.

— Да видим дали са открили нещо. — Президентът натисна един от бутоните на интеркома. — Дейл, би ли дошъл за минута?

— Идвам веднага — долетя гласът на Никълс от говорителя.

Нито един от мъжете в Овалния кабинет не проговори през петнадесетте секунди, които бяха необходими на Никълс, за да дойде от кабинета си. Той почука, после отвори вратата и влезе.

— Тъкмо си говорехме за Ахмад Язид — обясни му президентът. — Успяха ли хората на Броган да открият някакви данни за миналото му?

— Преди час говорих с Мартин — отговори Никълс. — Каза, че неговите аналитици до ден-два ще съставят досие за него.

— Искам да го видя веднага щом бъде изготвено — каза президентът.

— Нямам намерение да променям темата — започна сенаторът Пит, — но не мислите ли, че някой трябва да уведоми президента Хасан какво смятаме да направим в случай, че успеем да определим точно местонахождението на сбирката в следващите няколко седмици?

Президентът кимна.

— Определено. — Той погледна към сенатора. — Смяташ ли, че ще можеш да се измъкнеш без излишен шум за четиридесет и осем часа и да направиш това от мое име, Джордж?

— Искате да се срещна с Хасан в Уругвай? — Това беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос.

— Имаш ли нещо против?

— Това е по-скоро работа за Дъг Оутс от Държавния департамент. Той и Джо Арнолд от Министерството на финансите са вече в Кингстън и провеждат предварителни срещи с чуждестранните министри на икономиката. Мислите ли, че ще бъде разумно да сторя това зад гърба му?

— При нормални обстоятелства, не. Но ти си по-добре информиран по проекта за издирването. Освен това вече си се срещал четири пъти с президента Хасан и си близък с Хала Камил. Казано просто, ти си най-подходящия за целта човек.

Сенаторът разпери примирено ръце.

— В Сената няма предстоящи гласувания по важни проблеми. Моят екип ще се справи и без мен. Ако можете да уредите правителствен самолет, ще отпътувам оттук рано във вторник, ще се срещна с Хасан същата вечер и ще ви докладвам на другия ден следобед.

— Благодаря ти, Джордж. Ти си винаги готов като истински скаут. — Президентът замълча за момент и после окончателно затегна примката. — Има и още нещо.

— Винаги е така — въздъхна сенаторът.

— Бих искал да уведомиш президента Хасан насаме, в най-строга тайна, че ако реши да отстрани Язид, може да разчита на пълното ми съдействие.

В гласа на сенатора прозвуча негодувание.

— Откога Белият дом се занимава с политически убийства? Умолявам ви, господин президент, не принизявайте авторитета на своя пост, като си цапате ръцете с Язид и останалите терористи.

— Ако някой бе проявил достатъчно далновидност да отвлече Хомейни и да му види сметката преди дванадесет години, сега Близкият Изток щеше да бъде много по-спокойно място.

— Крал Джордж би могъл да каже същото за Джордж Вашингтон и останали колонисти през 1778 година.

— Хайде, Джордж, стига. Бихме могли да прекараме цял ден в сравнения. Хасан следва да вземе окончателното решение. Той трябва да даде съгласието си.

— Лоша идея — решително заяви сенаторът. — Изпитвам сериозни съмнения за такова предложение. Ако това се разчуе, мандатът ви ще бъде провален.

— Уважавам твоите съвети и честност. Ето защо ти си единственият човек, комуто мога да се доверя да предаде това съобщение.

Сенаторът се предаде.

— Ще направя това, за което ме молите и с удоволствие ще съобщя на Хасан за предложението относно библиотеката, но не очаквайте да го агитирам за убийството на Язид, дори и да е заслужено.

— Ще се погрижа екипът на Хасан да бъде уведомен за пристигането ти — намеси се дипломатично Никълс.

Президентът се надигна иззад писалището, като показа, че съвещанието е приключило. Той се ръкува със сенатора.

— Благодаря ти, стари приятелю. Ще очаквам доклада ти в сряда следобед. Ще си направим ранна вечеря.

— Дотогава, господин президент.

— Приятен полет.

Когато сенаторът Пит напусна Овалния кабинет, го обзе мрачно предчувствие, че никак не е изключено президентът да вечеря сам в сряда.

33

„Лейди Фламбъро“ се плъзна плавно в малкото пристанище на Пунта дел Есте само няколко минути преди слънцето да се скрие над западната континентална част на страната. От юг подухваше лек бриз, който едва поклащаше флага на Обединеното кралство на кърмата му.

Той беше красив, луксозен туристически кораб, елегантен и грациозен на вид, с обтекаема надстройка. При него липсваха традиционните за английските кораби черен цвят на корпуса и бял за горните палуби. Беше изцяло боядисан в меко сиво-синьо, с наклонен под остър ъгъл комин, опасан от две ивици в царствено пурпурно и тъмночервено.

Член на новото поколение изящни, малки пътнически кораби, „Лейди Фламбъро“ приличаше по-скоро на първокласна моторна яхта. Неговият корпус, дълъг сто и един метра, беше оборудван с такова разточително великолепие, с каквото едва ли друг кораб, пускан някога на вода, можеше да се похвали. На борда му имаше само петдесет големи апартамента, предназначени за не повече от сто пътника, за които се грижеха същия брой членове на екипажа.

На този курс обаче, той отплава от своето пристанище на регистрация в Сан Хуан, Пуерто Рико, без пътници.

— Два градуса наляво — каза мургавият лоцман.

— Два градуса наляво — повтори кормчията.

Пилотът, облечен в широка риза и шорти с цвят каки, внимателно оглеждаше издадената ивица суша, която ограждаше залива, докато тя остана зад кърмата на „Лейди Фламбъро“.

— Завий надясно и поддържай курс нула-осем-нула.

Кормчията повтори надлежно командата и корабът много бавно започна да завива по новия си курс.

Пристанището беше препълнено с яхти и други туристически кораби, по които се вееха рояци от разноцветни триъгълни флагчета и флагчета с раздвоен край. Някои от съдовете бяха наети като плаващи хотели за икономическата конференция, други бяха пълни с обичайните групи от пътници отпускари.

На половин километър от котвената стоянка лоцманът подаде команда „стоп машини“. Луксозният кораб, увлечен от инерцията си, продължи да пори спокойната вода, скъсявайки разстоянието и постепенно спря.

Доволен, лоцманът заговори по портативния предавател.

— Корабът зае мястото си, малък назад и хвърлете куката.

Командата беше препредадена на носа и котвата беше спусната, а през това време корабът се придвижи съвсем леко назад. Щом лапите на котвата се забиха в пристанищната тиня, екипажът обра провиса и по машинния телеграф бе подадена команда да се загасят машините.

Капитан Оливър Колинс, слаб мъж, застанал изпънат като зидарски отвес в безупречно ушита по поръчка бяла униформа, кимна на лоцмана и му протегна ръка.

— Майсторски направено, както винаги, мистър Кампос.

Капитан Колинс познаваше пилота от близо двадесет години, но никога не се обръщаше към хората, дори и към най-близките си приятели, на малко име.

— Ако беше с тридесет метра по-дълъг, нямаше да успея да го преведа. — Хари Кампос се усмихна и разкри два реда пожълтели от тютюн зъби. Акцентът му беше по-скоро на ирландец, отколкото на испанец. — Съжалявам, че не можахме да го закотвим до кея, капитане, но ми казаха, че трябва да застанете на рейд.

— Поради причини, касаещи сигурността, предполагам — каза Колинс.

Кампос запали остатъка от загаснала пура.

— Покрай тези срещи на големците обърнаха острова с главата надолу. Като гледа как действат силите за сигурност, човек може да си помисли, че зад всяка палма има снайперист.

Колинс погледна през прозорците на командния мостик към най-известното кътче за забавления на Южна Америка.

— Не се оплаквам. По време на конференцията на този кораб ще бъдат настанени президентите на Мексико и Египет.

— Наистина ли? — промърмори Кампос. — Нищо чудно, че искат твоя кораб да бъде закотвен на разстояние от брега.

— Мога ли да ви поканя на чашка в каютата си, или още по-добре, като имам предвид колко е часът, ще ми окажете ли честта да вечеряте с мен?

Кампос поклати глава.

— Благодаря за поканата, капитане. — Той замълча за момент и посочи към многобройните кораби, които изпълваха пристанището. — Но има доста работа. Защо не го отложим за следващия ви престой тук?

Кампос попълни документа си за заплащане и го подаде на капитан Колинс, който го подписа. Лоцманът хвърли поглед през задните прозорци на мостика към безукорно чистите палуби на кораба.

— Някой ден ще си взема отпуск и ще отплавам с вас като обикновен пътник.

— Само ме предупредете — каза Колинс. — Ще се погрижа компанията да поеме всички ваши разноски.

— Изключително любезно предложение. Ако кажа на жена си, няма да ме остави на мира, докато не се възползвам от него.

— За мен ще бъде удоволствие, мистър Кампос. Винаги на ваше разположение.

Лоцманската лодка приближи и Кампос скочи на палубата от корабната стълба. Той махна за сбогом, лодката потегли и се отправи в открито море, за да преведе следващия пристигащ съд.

— Най-приятният курс, на който някога съм плавал. — Това беше изречено от първия помощник на Колинс, Майкъл Фини. — Само екипажа и никакви пътници. Шест дни си мислех, че съм умрял и съм отишъл в рая.

Разпорежданията на компанията изискваха офицерите да забавляват пътниците почти толкова време, колкото отделяха и за управлението на кораба, задължение, което Фини мразеше от дъното на душата си. Първокласен моряк, той се държеше колкото се може по-далеч от салона за хранене на пътниците и предпочиташе да се храни със своите колеги офицери или да прави непрестанни проверки по кораба.

Фини нямаше вид на човек със салонни обноски. Той беше едър мъж с широки гърди, които сякаш щяха да експлодират от тесните окови на униформата му.

— Не мисля, че ви е липсвало удоволствието от общуването с пътниците и разговорите на общи теми — иронично подхвърли Колинс.

По лицето на Фини се изписа отегчение.

— Нямаше да е толкова зле, ако не задаваха постоянно едни и същи глупави въпроси.

— Трябва да бъдете учтив и почтителен с пътниците, мистър Фини — напомни му Колинс. — На море винаги е така. Внимавайте за обноските си през следващите няколко дни. Ще бъдем домакини на някои доста важни чуждестранни държавни глави и министри.

Фини не отговори. Той се беше загледал в модерните високи здания, които се извисяваха над малките крайбрежни вили.

— Всеки път, когато видя отново стария град — с тъга каза той, — има построен по някой нов хотел.

— Да, вие сте от Уругвай.

— Роден съм малко по на запад, в Монтевидео. Баща ми беше търговски представител на една компания за машинно оборудване в Белфаст.

— Сигурно се чувствате радостен, когато си идвате у дома — рече Колинс.

— Не бих казал. Мама и татко са мъртви. Няма ги и хората, с които съм израснал. — Той замълча и посочи през прозореца на командния мостик към една лодка, която приближаваше. — Ето че идат проклетите митничари и чиновниците от имиграционната служба.

— Тъй като нямаме пътници, а екипажът няма да слиза на брега — каза Колинс, — всички формалности по проверката на съда ще се изчерпят с удрянето на един печат.

— Санитарните инспектори са най-голямата напаст.

— Уведомете домакина, мистър Фини. После ги доведете в моята каюта.

— Моля за извинение, сър, но не ги ли удостоявате с твърде голямо внимание? Искам да кажа да посрещнете най-обикновени митничари в капитанската каюта.

— Може би, но не желая да обтягаме отношенията си с бюрократите, докато сме в пристанището. Човек никога не знае кога ще му се наложи да ги помоли за услуга.

— Тъй вярно, сър.

Беше вече притъмняло, когато лодката с митничарите и чиновниците от имиграционната служба пристана до „Лейди Фламбъро“ и те започнаха да се качват по корабната стълба. Внезапно някой включи осветлението на кораба и светлината заля горните палуби и надстройката. Закотвен между светлините на града и останалите пътнически кораби, „Лейди Фламбъро“ заблестя като диамант в кутия за бижута.

Уругвайските чиновници, водени от Фини, приближиха отворената врата на капитанската каюта. Колинс внимателно огледа петимата мъже, които следваха първия му помощник. Капитанът беше човек, от погледа на който не убягваше почти нищо и странният вид на един от тях бързо привлече вниманието му. Мъжът носеше широкопола сламена шапка, нахлупена ниско над очите и беше облечен в работен комбинезон, а останалите бяха с обичайните работни униформи, типични за повечето чиновници на Карибските острови.

Човекът, който биеше на очи, вървеше без да вдига глава, вперил поглед в краката на мъжа пред себе си. Когато стигнаха до вратата, Фини учтиво се отдръпна встрани и им направи път да влязат първи.

Колинс пристъпи напред.

— Добър вечер, господа. Добре дошли на борда на „Лейди Фламбъро“. Аз съм капитан Оливър Колинс.

Чиновниците останаха странно смълчани и Колинс и Фини озадачено се спогледаха. После мъжът с работния комбинезон излезе напред и бавно започна да го съблича. Под него се показа бяла униформа със златисти сърмени пагони и акселбанти, точно копие на онази, която носеше Колинс. След това свали сламената шапка и сложи на нейно място бяла униформена фуражка.

Обикновено невъзмутимият Колинс за момент загуби самообладание. Имаше чувството, че стои пред огледало. Непознатият лесно би могъл да мине за негов брат близнак.

— Кой сте вие? — попита Колинс. — Какво става тук?

— Няма нужда от име — каза Сюлейман Азис Амар с обезоръжаваща усмивка. — Аз поемам командването на вашия кораб.

34

Изненадата е ключът към успеха на всяка подмолна операция. А изненадата при превземането на „Лейди Фламбъро“ беше пълна. Като се изключат капитан Колинс, първият помощник-капитан Фини и смаяният домакин, които бяха завързани, със запушени усти и поставени под строга охрана в каютата на Фини, никой от останалите офицери или екипажа нямаше ни най-малка представа, че техният кораб е похитен.

Амар беше избрал момента с точност до секунда. Само дванадесет минути по-късно на борда се появиха истинските уругвайски митнически инспектори. Гримиран и дегизиран така, че приликата му с Колинс беше почти пълна, той ги посрещна като свои стари познати. Мъжете, които лично бе избрал да играят ролите на Фини и домакина, стояха настрана. И двамата бяха опитни морски офицери и имаха забележителна прилика с хората, чиито роли изпълняваха. На разстояние по-голямо от три метра, малцина от членовете на екипажа биха забелязали разликите в лицата им.

Уругвайските чиновници издадоха документ за митнически преглед на кораба и скоро си тръгнаха. Амар нареди на втория и третия помощник на Колинс да се явят в неговата каюта. Това щеше да бъде първата и най-решаваща за него проверка. Ако той успееше да ги заблуди, без да предизвика съмнение, техните безценни услуги на неволни съучастници щяха да му помогнат в следващите двадесет и четири часа да изпълни сложния си план.

Гримирането на Амар така, че да изглежда като Дейл Лемке, пилотът на полет 106 на „Небюла“, не беше труден процес. Той лесно беше свалил гипсова отливка от лицето на Лемке, след като го беше убил. Да се предреши обаче така, че да мине за капитана на „Лейди Фламбъро“, беше доста по-различно. Той беше принуден да работи само по осем снимки на Колинс, получени от един от агентите му във Великобритания малко след като му се беше обадил. Освен това наложи му се да си инжектира специално химическо съединение, което подсили гласа му и му придаде същата височина като тази от записите на гласа на Колинс.

Той нае опитен художник, който да извае скулптурен портрет на лицето на Колинс по снимките. От скулптурата бяха отлети позитивна и негативна форма. След това между формите беше вкаран под налягане естествен латекс оцветен така, че да прилича на цвета на кожата на капитан Колинс. Той беше оставен да желира и впоследствие изпечен. Амар почисти и внимателно оформи маската от латекс, като използваше смес от каучук и восък, за да пресъздаде и най-незначителните промени в лицевата конструкция.

После Амар постави протези от пенопласт на мястото на носа и ушите и нанесе грима. Най-накрая добави подходящо оцветена, подстригана и сресана перука, контактни лещи, които отговаряха на цвета на очите на Колинс, както и зъбни капачки и терористът заприлича досущ на капитана на луксозния туристически кораб.

Амар не разполагаше с време да проучи задълбочено личността на капитана или да заучи характерните му жестове и обноски. Той едва успя да премине съкратен курс, който му даде представа какво включват задълженията на капитана на борда и да запамети имената и лицата на офицерите на кораба. Нямаше друг избор, освен да се измъкне от това трудно положение с измама, като правилно предполагаше, че екипажът няма никаква причина да прояви недоверчивост към него. Щом двамата офицери влязоха в капитанската каюта, Амар незабавно се постара да наклони везните в своя полза.

— Господа, моля да ме извините, че нито звуча, нито изглеждам в най-добрата си форма, но съм пипнал грип.

— Да изпратя ли да повикат корабния лекар? — попита вторият помощник Хърбърт Паркър, мъж в отлична физическа форма, загорял от слънцето, с гладко момчешко лице, което сякаш виждаше бръснач единствено в събота вечер.

Без малко да сгреша, помисли си Амар. Лекар, който добре познава Колинс, веднага би забелязал, че се преструва.

— Той вече ми даде достатъчно хапчета, от които и слон би се задавил. Чувствам се сравнително добре, за да се справя някак си със задълженията си.

Третият помощник, шотландец, с доста необичайното име Айзък Джоунс, отметна кичур рижа коса от високото си чело.

— Можем ли да ви бъдем от полза, сър?

— Да, мистър Джоунс, можете — отвърна Амар. — Нашите високопоставени гости ще пристигнат утре следобед. Вие ще отговаряте за групата, която ще ги посрещне и ще поднесе приветствията. Рядко имаме честта да бъдем домакини на двама президенти и мисля, че компанията очаква от нас церемонията да бъде първокласна.

— Да, сър — отривисто заяви Джоунс. — Можете да разчитате на нас.

— Мистър Паркър.

— Капитане?

— След около час ще пристигне баржа, от която трябва да се трансбордира товар за компанията. Вие ще ръководите товарителните операции. Освен това тази вечер на борда ще пристигне група за охрана. Моля ви, погрижете се те да бъдат настанени както подобава.

— Не смятате ли, че имаме твърде малко време, за да се подготвим за прехвърлянето на товара, сър? На всичко отгоре аз си мислех, че агентите от мексиканските и египетските служби за сигурност ще пристигнат чак утре рано сутринта.

— Неведоми са пътищата на директорите на компанията ни — философски каза Амар. — Що се отнася до нашите въоръжени гости, отново заповед на компанията. Искат на борда да има и тяхна охрана, ако възникне някакъв проблем.

— Всъщност единият екип, отговарящ за безопасността, ще следи работата на другия.

— Нещо подобно. Мисля, че от Лойд са настояли да вземем допълнителни мерки за безопасност. Заплашили са, че в противен случай застрахователната такса ще възлезе на астрономическа сума.

— Разбирам.

— Имате ли въпроси, господа?

Нямаше такива и двамата офицери понечиха да си тръгнат.

— Хърбърт, има още нещо — каза Амар. — Моля ви, прехвърлете товара колкото се може по-безшумно и бързо.

— Слушам, сър.

След като излязоха на палубата, където никой не можеше да ги чуе, Паркър се обърна към Джоунс.

— Чу ли? Той се обърна към мен на малко име. Не мислиш ли, че това е доста необичайно?

Джоунс равнодушно сви рамене.

— Сигурно е по-зле, отколкото си мислехме.

Баржата приближи и от нея изтеглиха малка товарна стрела. Товарителната операция протече гладко. Останалата част от хората на Амар, облечени в делови костюми, също се качиха на борда и бяха настанени в четири свободни апартамента.

Наближаваше полунощ, когато баржата се плъзна в тъмнината и изчезна. Товарната стрела на „Лейди Фламбъро“ беше прибрана в трюма, където никой нямаше да я вижда и огромните двойни врати за зареждане бяха затворени.

Амар почука пет пъти по вратата на Фини и зачака. Тя леко се открехна и човекът от охраната отстъпи назад. Амар огледа бързо застлания с килим коридор и влезе.

Той кимна към капитана. Пазачът пристъпи напред и свали самозалепващата се лента от устата на Колинс.

— Съжалявам за неудобството, което ви причинихме, капитане. Предполагам обаче, че би било безполезно ако ви помоля да ми дадете думата си, че няма да се опитате да избягате и да предупредите екипажа.

Колинс седеше вдървено на един стол. Ръцете и краката му бяха оковани заедно. Той хвърли на Амар изпепеляващ поглед.

— Нещастна долна отрепка.

— Вашите английски обиди, които звучат твърде пристойно, винаги са ме забавлявали. Ако на мястото ви беше някой американец, той просто щеше да каже „Майната ти!“, което би свършило същата работа.

— Нито аз, нито моите офицери ще ви съдействаме по някакъв начин.

— Дори и ако наредя на хората си да прережат гърлата на жените от екипажа и хвърлят труповете им на акулите?

Фини се нахвърли върху Амар, но пазачът бързо заби приклада на автомата си в слабините на първия помощник. Фини се строполи обратно на стола си и изпъшка сподавено, а очите му се насълзиха от болка.

Колинс не сваляше поглед от Амар.

— Не съм очаквал друго от банда долни терористи.

— Ние не сме невежи младоци, които са тръгнали да избиват неверници — търпеливо обясни Амар. — Ние сме първокласни професионалисти. Това, което става, не е повторение на печалния епизод с „Акиле Лауро“ от преди няколко години. Нямаме намерение да убиваме никого. Нашата цел е просто да задържим президентите Хасан и Де Лоренцо, както и техните екипи, за да получим откуп. Ако вие не се опитате да ни попречите, ще се спазарим с техните правителства и ще си идем.

Колинс се взря изпитателно в лицето на Амар, което беше точно копие на неговото, за да открие дали той не лъже, но в очите на арабина се четеше непресторена искреност. Капитанът не можеше да знае, че Амар умее майсторски да мами.

— В противен случай обаче не бихте се поколебали да избиете екипажа ми.

— И вас, разбира се.

— Какво искате от мен?

— Всъщност от вас самия нищо. Мистър Паркър и мистър Джоунс нито за миг не се усъмниха, че аз съм Оливър Колинс. Нуждая се обаче от услугите на първия помощник-капитан Фини. Трябва да му наредите да се подчинява на моите команди.

— Защо Фини? — попита Колинс.

— Отворих шкафа с документите в каютата ви и прочетох личните досиета на офицерите. Фини познава водите в района.

— Не разбирам накъде клоните.

— Не можем да си позволим да рискуваме и да поискаме лоцман — обясни Амар. — Утре, след като се стъмни, Фини ще поеме щурвала и ще преведе кораба през пролива в открито море.

Колинс спокойно обмисли чутото. После бавно поклати глава.

— Разберат ли пристанищните власти за случилото се тук, те ще блокират входа на пристанището, независимо дали заплашвате да убиете намиращите се на борда хора, или не.

— Един кораб без светлини може да се измъкне в тъмна нощ — увери го Амар.

— Колко далеч очаквате да стигнете? Докато се съмне, няма да има патрулна лодка в радиус на сто мили наоколо, която да не успее да ви залови.

— Те няма да ни открият.

Колинс доби леко озадачен вид.

— Та това е лудост. Кораб като „Лейди Фламбъро“ не може да се скрие.

— Съвсем вярно — каза Амар. По устните му беше започнала да играе студена, многозначителна усмивка. — Но аз мога да го направя невидим.

Джоунс, приведен над бюрото в каютата си, нахвърляше бележки за церемонията по посрещането, която щеше да се състои сутринта, когато Паркър почука на вратата и влезе. Той изглеждаше уморен, а униформата му беше подгизнала от пот.

Джоунс се извърна и погледна към него.

— Свърши ли дежурството ти по товаренето?

— Да, слава богу!

— Какво ще кажеш за една глътка преди лягане?

— Чашка от твоето хубаво шотландско малцово уиски?

Джоунс стана и извади от шкафа бутилка. Той напълни две чаши и подаде едната на Паркър.

— Е — каза той, — погледни на станалото така. Все едно си бил освободен от вахта по малките часове.

— Бих предпочел това, пред прехвърляне на товар на борда — изнурено заяви Паркър. — Ами ти?

— Дежурството ми приключи преди малко.

— Нямаше да те безпокоя, ако не бях видял, че илюминаторът ти свети.

— Останах да поработя до по-късно, за да съм сигурен, че утре всичко ще мине като по ноти.

— Не можах да открия Фини, а имах нужда да поговоря с някого.

Едва сега Джоунс забеляза объркването в очите на Паркър.

— Какво те притеснява?

— Току-що приехме най-странния товар, който някога е бил прехвърлян на борда на туристически кораб.

— Какво натоварихте? — попита Джоунс, чието любопитство беше разпалено.

Паркър стоеше без да помръдне и само поклащаше глава.

— Бояджийски материали и оборудване. Въздушни компресори, четки, валяци и петдесет варела, за които предположих, че са пълни с боя.

Джоунс не можа да се сдържи и попита:

— Какъв цвят?

Паркър поклати глава.

— Не мога да кажа. Надписите по варелите бяха на испански.

— В това няма нищо странно. Вероятно компанията иска да бъдат под ръка за следващия ремонт на „Лейди Фламбъро“.

— Това е само половината. Натоварихме огромни рула полиетиленово фолио.

— Фолио?

— И големи талашитени плоскости — продължи Паркър. — Сигурно сме натоварили километри фолио. Едва успяхме да го прекараме през вратите за зареждане. Изгубихме цели три часа само докато се опитвахме да го подредим.

Джоунс присви очи и се загледа в чашата си.

— Как мислиш, какво смята да прави компанията с него?

Паркър погледна към Джоунс, смръщен озадачено.

— Понятие си нямам.

35

Агентите от египетските и мексиканските служби за сигурност пристигнаха на борда малко след изгрев-слънце и пристъпиха към оглед на кораба за скрити експлозиви и проверка на досиетата на членовете на екипажа за наличие на някакви признаци за вероятен наемен убиец. С изключение на няколко индийци и пакистанци, членовете на екипажа бяха англичани, които никога не бяха влизали в сблъсък нито с правителството на Египет, нито с това на Мексико.

Терористите от групата на Амар говореха свободно английски и проявиха голяма, макар и престорена отзивчивост. Те показваха при поискване фалшивите си английски паспорти и документи на агенти за сигурност и охрана, наети от застрахователната компания и предлагаха помощта си при претърсването на кораба.

Малко по-късно на борда пристигна президентът Де Лоренцо. Той беше як, нисък мъж в началото на шестдесетте, с разрошена от вятъра посивяла коса и печални черни очи, в които се четеше страданието на интелектуалец, осъден да прекара живота си в заведение за душевноболни.

Амар, който се представяше за капитан Колинс, посрещна мексиканския президент с отлично организирана церемония. Корабният оркестър изсвири националния химн на Мексико, а после Де Лоренцо и хората от екипа му бяха съпроводени до определените за тях апартаменти, разположени откъм десния борд на „Лейди Фламбъро“.

Около три часа следобед край кораба пристана яхта, притежание на богат египетски износител и президентът Хасан се качи на борда. Египетският държавен глава беше пълна противоположност на своя мексикански колега. Той беше по-млад, току-що навършил четиридесет и пет години, със започнала да оредява черна коса. Макар да беше слаб и висок, той се движеше с неуверените движения на болен човек. Влажните му тъмни очи гледаха с подозрение на заобикалящия го свят.

Церемонията се повтори, след което президентът Хасан и придружаващите го лица бяха настанени в апартаментите, разположени покрай левия борд.

Повече от петдесет държавни глави на страните от Третия свят бяха пристигнали в Пунта дел Есте, за да вземат участие в срещата на високо ниво по икономическите проблеми. Някои бяха избрали да отседнат в разкошни имения, собственост на техни сънародници или в Кантегрил кънтри клуб, достъпът до който беше ограничен само за подбрани хора. Други бяха предпочели спокойствието на закотвените на известно разстояние от брега луксозни туристически кораби.

Пристигналите дипломати и журналисти скоро изпълниха улиците и ресторантите. Уругвайските чиновници се притесняваха дали ще могат да се справят с внезапния наплив от високопоставени чужденци и обичайния приток от туристи. Въоръжените сили и полицейските части на страната правеха всичко възможно, за да контролират положението, но скоро се изгубиха в огромната човешка вълна, заляла улиците и преустановиха всякакви опити за регулиране на движението по пътищата, като съсредоточиха усилията си върху обраната на държавните глави, пристигнали за срещата на високо равнище.

Амар стоеше вдясно от командния мостик и наблюдаваше с бинокъл кипящия от оживление град. Той свали за момент бинокъла и погледна часовника си, за да провери колко е часът.

Неговият близък приятел Ибн следеше внимателно движенията му.

— Сигурно броиш минутите до падането на нощта, Сюлейман Азис?

— Слънцето ще залезе след четиридесет и три минути — каза Амар, без да се обръща.

— Пристанището е доста оживено — отбеляза Ибн, като кимна към флотилията от малки лодки, които сновяха наоколо. Палубите им бяха отрупани с журналисти, които настояваха за интервюта и туристи, надяващи се да зърнат международните знаменитости.

— Не пускайте на борда никой, с изключение на делегатите от Египет и Мексико, които водят със себе си Де Лоренцо и Хасан.

— А ако някой пожелае да слезе на брега, преди да напуснем пристанището?

— Не ги спирайте — заяви Амар. — Всичко на кораба трябва да изглежда нормално. Бъркотията в града е добре дошла за нас. Когато забележат, че ни няма, ще бъде твърде късно.

— Служителите от пристанището не са глупаци. Когато се стъмни и видят, че светлините ни не са включени, ще проверят какво става.

— Ще ги уведомим, че главният генератор е в ремонт. — Амар посочи към един от туристическите кораби, закотвен между „Лейди Фламбъро“ и полуострова, който ограждаше пристанището. — От брега ще вземат неговите светлини за нашите.

— Освен ако някой не се вгледа по-внимателно.

Амар сви рамене.

— Трябва ни само един час, за да излезем в открито море. Уругвайските сили за сигурност няма да започнат издирване преди изгрев-слънце.

— Ако искаме да отстраним египетските и мексиканските агенти от охраната навреме — каза Ибн, — трябва веднага да се заемем с тях.

— Автоматите ви снабдени ли са с надеждни заглушители?

— Шумът от изстрелите ще бъде не по-силен от пляскане с ръце.

Амар втренчи поглед в Ибн.

— Действайте безшумно и предпазливо, приятелю. Ако е нужно, използвайте измама, за да ги изолирате и ги довършете един по един. Без излишен шум. Ако някой успее да скочи през борда и да предупреди силите за сигурност на брега, всички ще умрем. Постарай се хората ти да разберат добре това.

— За тази среднощна задача ще имаме нужда от всички здрави мишци, които можем да осигурим.

Първи трябваше да бъдат премахнати хората от египетската охрана. Тъй като нямаха никаква причина да се съмняват в терористите на Амар, предрешени като агенти за сигурност и охрана, работещи за застрахователната компания, те лесно бяха подмамени в свободните апартаменти за пътници, които се превърнаха в тяхно лобно място.

За примамването на хората от охраната беше използвана всяка уловка, която звучеше макар и донякъде правдоподобно. Лъжата, която вършеше най-добра работа, беше да ги убедят, че някой от техните високопоставени държавни чиновници е получил хранително натравяне и капитанът на кораба има нужда от услугите им.

След като египетските агенти пристъпеха прага, вратата се затваряше и един от похитителите хладнокръвно ги прострелваше от упор в сърцето. Кръвта биваше бързо почиствана, а труповете пренасяни в спалнята на апартамента.

Когато дойде ред на мексиканците, двама души от охраната на Де Лоренцо се усъмниха и отказаха да влязат в апартамента. Съпротивата им бързо беше сломена и те бяха убити с ножове в един пуст коридор, преди да успеят да вдигнат тревога.

Един след друг, общо дванадесет на брой, агентите от охраната срещаха смъртта си, докато накрая останаха само двама египтяни и трима мексиканци, които стояха на пост пред вратите на апартаментите, в които бяха настанени техните президенти.

От изток беше започнало да се смрачава, когато Амар съблече капитанската си униформа и надяна черен гащеризон от памучен плат. След това свали латексовата дегизировка от лицето си и на нейно място постави малка маска на клоун.

Той тъкмо затягаше около кръста си тежък колан, на който бяха окачени два автоматични пистолета и портативна радиостанция, когато Ибн почука и влезе в каютата.

— Остават петима — докладва той. — Можем да ги убием само ако ги нападнем направо, без да се крием.

— Изпълнили сте добре задачата си — каза Амар. Той изгледа Ибн продължително. — Вече няма нужда да се крием. Свършете набързо с тях, но предупреди хората си да внимават. Не искам Хасан и Де Лоренцо да бъдат убити по невнимание.

Ибн кимна и предаде заповедта на един от терористите, който чакаше отвън. После отново се обърна към Амар. По лицето му играеше самоуверена усмивка.

— Можеш да считаш, че корабът е наш.

Амар посочи към голям месингов хронометър, окачен над писалището на капитан Колинс.

— Потегляме след тридесет и седем минути. Събери всички пътници и членове на екипажа, с изключение на механиците. Погрижи се хората в машинното отделение да имат готовност за отплаване, когато заповядам. Вкарай останалите в главния салон за хранене. Време е да им се представим и да оповестим исканията си.

Ибн не реагира. Той стоеше, без да помръдне, а усмивката му ставаше все по-широка, докато накрая лъснаха всичките му зъби.

— Аллах ни благослови с голяма сполука — най-сетне каза той.

Амар погледна към него.

— След пет дни ще разберем дали наистина ни е дарил с успех.

— Той вече ни изпрати добра поличба. Тя е тук.

— Тя? За кого говориш?

— Хала Камил.

Отначало Амар не успя да схване за какво става дума. А после не можа да повярва.

— Камил, тя се намира на кораба?

— Качи се на борда преди по-малко от десет минути — съобщи ухиленият Ибн. — Наредих да я поставят под стража в една от каютите на жените, членове на екипажа.

— Аллах наистина е милостив — каза Амар, който все още не можеше да повярва.

— Да, той изпрати мухата право при паяка — злобно изрече Ибн — и отново ти дава възможност да я убиеш в името на Ахмад Язид.

С настъпването на мрака преваля лек тропически дъждец, който прочисти небето и отмина на север. Лампите по улиците на Пунта дел Есте и по корабите започнаха да светват една след друга, хвърляйки трепкащи отражения върху водната повърхност.

На сенатора Пит му се струваше странно, че в далечината се вижда само силуетът на „Лейди Фламбъро“, който се открояваше на фона на ярко осветения кораб, хвърлил котва недалеч от него. Светлините му не бяха запалени, а палубата беше пуста, установи той, докато голямата моторница заобикаляше носа му, за да хвърли котва до корабната стълба.

С дипломатическо куфарче в ръка, сенаторът пъргаво скочи на тясната площадка. Едва беше изкачил две стъпала, когато моторницата зави и се насочи обратно към кея. Той стигна до палубата и разбра, че е съвсем сам. Имаше нещо ужасно нередно. Първата му мисъл беше, че е сбъркал и се е качил на друг кораб.

Единствените звуци, които говореха за признаци на живот, бяха някакъв глас, който се разнасяше от разговорната уредба някъде в надстройката и бученето на генераторите дълбоко във вътрешността на корпуса.

Той се обърна, за да извика на моторницата да се върне, но тя беше твърде далеч, за да чуят гласа му през шума на уморения стар дизелов двигател. Изведнъж от мрака изникна фигура, облечена в черен гащеризон, с автомат, насочен към корема на сенатора.

— Това ли е „Лейди Фламбъро“? — попита сенаторът.

— Кой си ти? — долетя до него шепот. — Какво правиш тук?

Постовият държеше автомата без да трепне и наблюдаваше сенатора наклонил леко глава, докато той обясняваше причините за присъствието си.

— Сенатор Джордж Пит, казваш. Американец. Не те очаквахме.

— Президентът Хасан е уведомен за пристигането ми — нетърпеливо заяви сенаторът. — Моля, свалете оръжието си и ме отведете при него.

На ослепителната светлина, която идваше от брега, се виждаше как очите на постовия проблясват подозрително.

— Има ли някой друг с теб?

— Не, сам съм.

— Трябва да се върнеш на брега.

Сенаторът кимна с глава към отдалечаващата се моторница.

— Лодката, с която дойдох, замина.

Постовият обмисли създалото се положение. Най-сетне свали автомата, тръгна безмълвно по палубата и застана встрани от една врата. Той протегна свободната си ръка и кимна към куфарчето.

— Оттук — тихо каза той, като че ли това беше някаква тайна. — Дай ми куфарчето си.

— Това са официални документи — категорично заяви сенаторът. Той стисна здраво дипломатическото си куфарче с две ръце и бързо мина край постовия.

Пред него се изпречи тежка черна завеса. Сенаторът я отметна и се озова в нещо средно между бална зала и салон за хранене с площ около две хиляди квадратни метра. Огромното помещение беше обзаведено и подредено да изглежда като стая в средновековна господарска английска къща. Малка група от хора, някои прави, а други насядали, облечени в делови костюми или моряшки униформи, едновременно обърнаха глави към него и го загледаха, като че ли беше топка в тенис мач.

Покрай стените бяха разположени деветима мъже, мълчаливи, със сериозни лица, мъже, облечени в еднакви черни гащеризони и обуща за крос в същия цвят. Всеки от тях държеше в ръцете си преметнат през рамо автомат и бавно местеше дулото напред-назад по редиците от насилствено превърнатите в тяхна публика хора.

— Добре дошли — прозвуча през усилвателната уредба гласът на една фигура, застанала на подиума. Мъжът по нищо не се отличаваше от останалите, ако не се брои малката маска на клоун, която скриваше лицето му. Но с това клоунадата свършваше.

— Представете се, ако обичате.

В погледа, който сенаторът му отправи, се четеше объркване.

— Какво става тук?

— Ще ви помоля да отговорите на въпроса ми — с ледена учтивост заяви Амар.

— Сенатор Джордж Пит, от Конгреса на Съединените щати. Тук съм, за да разговарям с египетския президент Хасан. Казано ми бе, че се намира на борда на този кораб.

— Ще откриете президента Хасан седнал на първия ред.

— Защо тези мъже държат всички под прицел?

Амар се престори на отегчен, но търпелив.

— Е, сенаторе, мислех си, че това е очевидно. Без да си давате сметка, вие пристигнахте тъкмо когато завзехме кораба, за да го отвлечем.

Сенаторът Пит бе обхванат от все по-нарастващо недоумение. В него плахо започнаха да се надигат кълновете на сковаващ страх. Той тръгна като хипнотизиран напред, подмина капитан Колинс и неговите офицери и се взря в пребледнелите лица на президентите Хасан и Де Лоренцо. После изведнъж спря и втренчи поглед в изпълнените с ужас очи на Хала Камил.

В този момент той осъзна, че някои от присъстващите щяха да срещнат тук смъртта си.

Сенаторът безмълвно прегърна Хала през рамото. Внезапно цялото му същество бе обладано от ярост.

— За бога, давате ли си сметка какво вършите?

— Много добре знам какво върша — каза Амар. — Аллах ми помагаше на всяка стъпка от пътя. Както казват играчите на покер у вас, той направи пода още по-желан, като вдигна залозите с внезапната поява на генералния секретар на Обединените нации, а сега и на изтъкнат сенатор от Съединените щати.

— Допуснали сте грешка, която ще ви струва скъпо — предизвика го дръзко сенаторът. — Не ще можете да се измъкнете живи оттук и да се хвалите с това, което сте направили.

— О, но аз мога и ще го направя.

— Невъзможно!

— Напротив — заяви Амар. В гласа му се долавяше зловеща решимост. — Скоро сам ще се убедите в това.

36

Никълс беше облякъл балтона си и прибираше книжа в дипломатическото си куфарче преди да си тръгне към дома, когато секретарката надникна през отворената врата на кабинета му.

— Пристигна един господин от Лангли, който носи пратка.

— Покани го да влезе.

В кабинета влезе агент от ЦРУ, когото Никълс познаваше, със старомодна кожена чанта от типа, използван от счетоводителите.

— Пристигаш навреме, Кийт — каза Никълс. — Тъкмо си тръгнах към къщи.

Кийт Фаркуър имаше буйни мустаци, гъста кестенява коса и носеше очила с рогови рамки. Едър, делови мъж с вечно замислен поглед, той беше, по мнението на Никълс, от онзи тип агенти, които съставляваха гръбнака на Централното разузнавателно управление.

Фаркуър седна на един стол без да чака покана, постави чантата на коленете си и набра правилната комбинация от числа, която освобождаваше езичето на заключалката и прекъсваше веригата на малкия запалителен експлозивен заряд, поставен вътре. Той извади тънка папка и я постави на писалището пред Никълс.

— Мистър Броган ми нареди да ви предам, че това, което със сигурност знаем за Ахмад Язид е твърде малко. На практика липсват всякакви официални писмени документи касаещи раждането му, неговите родители и родословие, образованието му, брак, деца или съдебни процедури, било то криминални или граждански, възбуждани срещу него. По-голямата част от онова, което нашият отдел, отговарящ за Близкия Изток, успя да събере, представлява сведения от хора, които са го познавали. За нещастие, повечето от тях, по една или друга причина, са се превърнали във врагове на Язид. По тази причина разказите им не са съвсем обективни.

— Вашият отдел по психология състави ли биографичен профил? — попита Никълс.

— Това, което съставиха, звучи доста общо. Да се добере човек до Язид е също толкова трудно, колкото и да се проникне в пустинна пясъчна буря. Поради засилените мерки за сигурност той е обгърнат в тайнственост. Интервютата, които журналистите са взели от хората около него, се посрещат със скептицизъм и неопределено повдигане на рамене.

— И това само подсилва миража — заключи Никълс.

— Мистър Броган използва същите думи, за да опише Язид — усмихна се Фаркуър. — Загадъчен като мираж.

— Благодаря, че ми донесе досието — каза Никълс. — Кажи на всички, които са участвали в съставянето му, че съм им задължен.

— Готови сме да направим всичко, за да останат нашите клиенти доволни. — Фаркуър затвори чантата, щракна заключалките и без да бърза се запъти към вратата. — Приятна вечер.

— На теб също.

Никълс позвъни на секретарката си. Тя се появи облечена в палто, с чанта в ръка.

— Мога ли да направя още нещо за вас, преди да си тръгна? — попита притеснено тя, като се боеше, че ще бъде помолена да работи извънредно трета вечер по ред.

— Ще бъдеш ли така добра да позвъниш на съпругата ми? — попита Никълс. — И да й кажеш да не се притеснява. Ще успея за официалната вечеря, но ще се забавя около половин час.

Секретарката въздъхна облекчено.

— Да, сър, ще й предам. Лека нощ.

— Лека нощ.

Никълс пъхна лулата между зъбите си, но не я натъпка, нито пък запали. Той постави дипломатическото си куфарче на пода до писалището и без да съблича балтона си, седна и зачете досието на Язид.

Фаркуър не беше преувеличил. Данните бяха съвсем оскъдни, при все че последните шест години бяха подробно отразени. Сведенията за живота на Язид преди бързия му възход от неизвестността заемаха малко повече от един абзац. За първи път средствата за масова информация споменаваха за него при арестуването му от египетската полиция по време на мирната окупация на фоайето на луксозен хотел за туристи, целяща да привлече вниманието към гладуващото население на Кайро. Той се беше отличил проповядвайки в най-западналите райони и бордеи на страната.

Ахмад Язид твърдеше, че е роден и отраснал в изключителна мизерия в кирпичена съборетина, намираща се край рушащите се мавзолеи в Града на мъртвите, след които започваше сметището на Кайро. Семейството му живеело на границата между оцеляването и смъртта. Двете му сестри и баща му умрели от болест, причинена от недояждането и мръсотията, сред която живеели.

Не можело и дума да става за редовно образование, с изключение на онова, което получил в юношеските си години от благочестиви старци мюсюлмани, нито един от които не бил открит, за да подкрепи това твърдение. Язид се кълнял, че чрез него говори Пророкът Мохамед и разказвал на правоверните за божествените му откровения, като ги призовавал да превърнат Египет в утопична държава, подчинена на догмите на исляма.

Язид притежавал плътно звучащ глас. Той имал маниерите и дикцията на опитен оратор, способен да заплени тълпата от слушатели и постепенно да ги доведе до трескава възбуда в края на речта си. Твърдял, че методите на Запада не са в състояние да решат социалните и икономически проблеми на Египет. Проповядвал, че всички египтяни принадлежат към едно изгубено поколение, което трябва да намери себе си с помощта на неговите духовни прозрения.

Въпреки че бурно отричал това, доказателствата сочели, че той не се колебае да използва терористични методи за постигането на своите цели. В пет отделни случая, които включват убийството на високопоставен генерал от Военновъздушните сили, избухване на бомба, поставена в камион пред съветското посолство, както и приличащите на екзекуция убийства на четирима университетски преподаватели, които говорели открито в полза на западния начин на живот, следите водели право към Язид. Не могло да бъде доказано нищо, но от оскъдните сведения, получени от информатори мюсюлмани, аналитиците на ЦРУ били уверени, че Язид е замислил един решаващ удар, с който да отстрани президента Хасан и да завземе властта на гребена на надигащата се вълна от широка обществена подкрепа.

Никълс остави папката и най-сетне напълни лулата си и я запали. Дълбоко в дебрите на съзнанието му някаква мисъл не му даваше мира.

Нещо в доклада му се струваше смътно познато. Той побутна настрани гланцирана снимка, на която Язид беше втренчил гневен поглед в обектива на фотоапарата.

Изведнъж Никълс откри отговора. Всичко беше толкова просто и същевременно потресаващо.

Той вдигна слушалката на телефона и набра кодирания номер на директна линия, нетърпеливо барабанейки с пръсти по писалището, докато най-сетне от другия край се чу глас:

— Броган на телефона.

— Мартин, слава богу, че си останал да работиш до по-късно. Аз съм, Дейл Никълс.

— С какво мога да ти бъда полезен, Дейл? — попита директорът на ЦРУ. — Получи ли пакета със сведения за Ахмад Язид?

— Да, благодаря ти — отвърна Никълс. — Прегледах го и открих нещо, за което смятам, че ще можеш да ми помогнеш.

— Разбира се, за какво става дума?

— Трябват ми данни за кръвните групи и пръстови отпечатъци на двама души.

— Пръстови отпечатъци?

— Точно така.

— В днешно време използваме генетични кодове и определяме структурата на ДНК — отговори снизходително Броган. — Имаш нещо определено предвид ли?

Никълс замълча, за да събере мислите си.

— Ако ти кажа, кълна се в бога, ще си помислиш, че плача за усмирителна риза.

Йегър свали старомодните си кръгли очила с телени рамки, пъхна ги в джоба на дънковото си яке, събра и подреди купа от компютърни разпечатки и като се отпусна в стола си, отпи от кутийката диетична сода.

— Нищичко. — В тона му се долавяше искрено съжаление. — Всичките ни усилия отидоха напразно. Трудно е да се работи по следа отпреди хиляда и шестстотин години, без да разполагаме с конкретни данни. Компютърът не е в състояние да се върне назад във времето и да ни каже какво се е случило.

— Може би, след като проучи находките, доктор Гронквист ще бъде в състояние да ни каже къде „Серапис“ е хвърлял котва — заяви оптимистично Лили.

Пит беше седнал два реда по-долу и малко встрани от останалите в малката прожекционна зала на НЮМА.

— Преди час се свързах с него по радиостанцията. Всичко, което е открил, е с произход от района на Средиземно море.

Екранът над сцената беше изпълнен от триизмерно изображение на Атлантическия океан, на което се виждаха земните гънки и насечената геоложка структура на морското дъно. Всички бяха завладени от тази гледка. Дори и когато приказваха, очите им не се откъсваха от контурното изображение.

Всички, ако не се броеше адмирал Джеймс Сандекър. Изпълнените му с подозрение очи наблюдаваха Ал Джордино и най-вече голямата пура, която стърчеше като израстък от единия край на устата на помощник-директора на „Специални проекти“.

— Откога започна да си купуваш пури „Ескалибур“ на Хойо де Монтерей?

Джордино погледна към адмирала с невинно изражение на лицето.

— На мен ли говорите, адмирале?

— Тъй като ти и аз сме единствените в тази зала, които пушат пури „Ескалибур“, а нямам навик да говоря сам на себе си, да.

— Страхотни са, имат чудесен аромат — каза Джордино, като извади дебелата пура от устата си и изпусна струя синкав дим. — Поздравявам ви за изтънчения вкус.

— От къде я купи?

— От едно магазинче в Балтимор. Забравих името му.

Сандекър не можеше да бъде заблуден лесно. Джордино от години крадеше от скъпите му пури. Това, което не даваше мира на адмирала, беше, че и до този момент не беше разбрал как. Нямаше значение колко добре ги криеше или заключваше. При всяко поредно преброяване установяваше, че седмично липсваха по две от тях.

Джордино не беше споделил тайната с Пит, за да не се наложи на най-добрия му приятел да лъже, ако го попитат как става това. Само Джордино и един бивш негов колега от Военновъздушните сили, който работеше като експерт по проникване с взлом в чужди жилища за едно от разузнавателните ведомства, бяха запознати с техническите подробности на операция „Студжи“36.

— Имам достатъчно добра причина да поискам да видя касовата бележка — изръмжа Сандекър.

— Целият ни подход към тази история е погрешен — каза Пит, като се опита да върне разговора към основната тема на срещата.

— Нима е възможен друг? — попита Йегър. — Използвахме единствения логически оправдан за нас подход.

— Без указание за посоката беше практически невъзможно да успеем — подкрепи го Лили.

— Жалко, че Руфин не е вписвал всеки ден в дневника местоположението на кораба и изминатото разстояние — замислено каза Сандекър.

— Получил е строга заповед да не записва нищо.

— Можели ли са в онези времена да определят местоположението си? — попита Джордино.

Лили кимна.

— Гъркът Хипарх37 е определял местоположението на земните ориентири, като изчислявал тяхната географска дължина и ширина сто и тридесет години преди Христа.

Сандекър сплете пръстите на ръцете си върху стегнатия си корем и погледна Пит над очилата си за четене.

— Този унесен израз в очите ти ми е добре познат. Нещо те гризе отвътре.

Пит се отпусна в стола си.

— До този момент оценявахме фактите и се опитвахме да гадаем, без да се съобразяваме с човека, който е замислил плана за тайното измъкване на сбирката.

— Юний Венатор?

— Надарен мъж — продължи Пит, — описан от свой съвременник като „смел новатор, който се впуска в области, в които другите учени не дръзват да навлязат“. Въпросът, над който изобщо не се замислихме, е, къде бихме отнесли и скрили огромната съкровищница от книги и предмети на изкуството на своето време, ако бяхме на мястото на Венатор?

— Продължавам да смятам, че в Африка — обади се Йегър. — Някъде около Носа, по течението на някоя река по източното крайбрежие.

— И все пак твоите компютри не успяха да открият място, което да отговаря на описанието.

— Ни на йота — призна Йегър. — Но един бог знае как са се променили земните формации от времето на Венатор.

— Възможно ли е Венатор да е повел флотилията на североизток, към Черно море? — запита Лили.

— Руфин изрично споменава, че плаването е продължило петдесет и осем дни — каза Джордино.

Сандекър кимна, изпускайки кълба дим от пурата си.

— Да, но ако флотилията е била преследвана от лошо време или насрещни ветрове, сигурно е изминала по-малко от хиляда мили през тези осем седмици.

— Адмиралът има право — призна Йегър. — Древните кораби от този период са били строени да плават в спокойно море и с попътен вятър. Платната им не вършели работа при плаване срещу вятъра. Ако времето е било лошо, това би намалило придвижването им напред по курса с осемдесет процента.

— Да — каза Пит, и за момент замълча, — но забравяме, че Венатор е натоварил на корабите четири пъти повече провизии от обикновено.

— Сигурно се е приготвил за продължително плаване — каза Лили, внезапно заинтригувана. — Венатор изобщо не е възнамерявал корабите да хвърлят котва на всеки няколко дни и хората да попълват запасите си от брега.

— Това ми говори единствено — заяви Сандекър, — че по този начин Венатор е искал да запази цялото пътуване в тайна, без да слиза на брега и да оставя следи.

Пит поклати глава.

— В момента, в който корабът е оставил след себе си Гибралтарския проток, необходимостта от потайност е изчезнала. Венатор е бил извън всякаква опасност. Византийските военни кораби, изпратени да го спрат, биха изпаднали също като нас в неведение накъде е поел след това.

Йегър изгледа Пит изпитателно.

— Е, значи поставяме се на мястото на Венатор. И какъв е планът ни?

— Без да предполага, доктор Ротбърг откри ключа към загадката — обясни Пит. — Той мислеше, че Венатор е скрил съкровището там, където никой от съвременниците му не би се сетил да го търси.

Йегър го погледна с недоумение.

— Та това би могло да означава навсякъде из античния свят.

— Или, след края на света, познат на римляните.

— Картографираните райони по онова време едва ли са стигали по-надолу от Северна Африка и на изток от Черно море и Персийския залив — каза Лили. — Областите отвъд тях не са били изследвани.

— Не знаем това със сигурност — възрази Пит. — Юний Венатор е имал достъп до знания, събирани от хората в продължение на четири хилядолетия. Той е знаел за съществуването на африканския континент и обширните степи на Русия. Сигурно е знаел и за търговията с Индия, която от своя страна пък внасяла и изнасяла стоки от Китай. Освен това той е проучвал писмените сведения от пътешествия на кораби, плавали доста далеч от обичайните търговски маршрути на римляните и византийците.

— Знаем със сигурност, че в Александрийската библиотека е имало цял отдел, посветен на географията — каза Лили. — Венатор би могъл да използва оригинални карти, съставени в много по-старо време.

— Какво от това, което е открил, мислиш, че е оказало влияние върху него? — попита Сандекър.

— Посока — отвърна Пит.

Всички с любопитство очакваха обяснението му и Пит не ги разочарова. Той отиде на сцената и насочи едно фенерче, чийто лъч имаше форма на малка стрелка, към триизмерното изображение на екрана.

— Питам се единствено дали е поел на север, или на юг — каза Джордино.

— Нито в едната, нито в другата посока. — Пит прокара светещата стрелка през Гибралтарския проток и прекоси с нея Атлантическия океан. — Венатор е повел флотилията си на запад, към двете Америки.

Смаяните му слушатели не можеха да повярват на ушите си.

— Липсват всякакви археологически доказателства за наличието на контакти със Северна и Южна Америка преди Колумб — категорично отсече Лили.

— „Серапис“ е достатъчно добър пример, че такова плаване е било възможно — заяви Сандекър.

— Този въпрос е доста спорен — призна Пит. — Но има твърде много сходни неща в изкуството и културата на маите, които не могат да бъдат отхвърлени с лека ръка. Може би в древността Америка не е била толкова чужда на европейското и азиатско влияние, колкото сме си мислили.

— Честно казано, на мен ми звучи убедително — заяви Йегър, чийто ентусиазъм беше отново разпален. — Готов съм да заложа цялата си колекция от плочи на Уили Нелсън, че всички — и финикийците, и египтяните, и гърците, и римляните, и викингите — са стъпвали на американска земя преди Колумб.

— Нито един уважаващ себе си археолог не би възприел сериозно това, което твърдиш — каза Лили.

Джордино се ухили.

— Това е, защото се страхуват да заложат на карта скъпоценната си репутация.

Сандекър погледна към Йегър.

— Нека да опитаме още веднъж.

Йегър погледна към Пит.

— С кои крайбрежни ивици искаш да се заема?

Пит потърка брадичката си. Даде си сметка, че отдавна би трябвало да се избръсне.

— Започни от фиорда край Гренландия и продължавай на юг до Панама. — Той замълча замислен и с любопитство огледа изображението на морската карта. — Трябва да е там някъде.

37

Капитан Оливър Колинс почука с пръст барометъра на мостика и присви очи, за да види стрелката, която крайбрежните светлини едва огряваха. Барометърът показваше хубаво време и капитанът изруга под носа си. Да имаше една буря сега, мислеше си той, корабът нямаше да може да напусне пристанището. Капитан Колинс бе първокласен моряк, но слаб познавач на човешката душа.

Сюлейман Азис Амар щеше да заповяда „Лейди Фламбъро“ да отплава дори и в разгара на ураган със скорост деветдесет възела.

Амар седеше напрегнат на капитанското място зад прозорците на мостика и избърса потта от врата си, която беше започнала да капе от брадата му. Маскировката бе цяло мъчение във влажния климат, както и ръкавиците, които постоянно носеше, но той стоически понасяше тези неудобства. Ако отвличането се провалеше и той успееше да избяга, международните разузнавателни служби никога нямаше да могат да го идентифицират било то чрез свидетели, или по отпечатъци от пръсти.

Един от неговите хора бе поел щурвала и гледаше очаквателно към него през тъмния мостик. Други двама пазеха вратите, водещи към мостика. Техните пистолети бяха насочени към Колинс и първи офицер Фини, който стоеше до кормчията на Амар.

Приливът бе дошъл и корабът започна да се върти около котвата си, докато носът му не се насочи към залива. Амар за сетен път огледа с бинокъла си пристанището и доковете и след това направи знак на Фини, докато говореше по едно малко радио.

— Сега — нареди той — вдигайте котва и организирайте групите за принудителен труд.

Със сгърчено от гняв лице Фини погледна умоляващо към Колинс за някакъв знак за съпротива. Но капитанът сви леко рамене и първият офицер неохотно подаде команда за вдигане на котвата.

Две минути по-късно котвата, от която капеше тиня от дъното на пристанището, се появи от тъмната вода и бе прикрепена здраво към шлюза. Кормчията стоеше до щурвала, но не се помръдна въобще, за да хване ръкохватките. При съвременните кораби ръчното управление се използва главно при бурно време и когато корабът се командва от лоцмани при влизане и излизане от пристанище. Фини бе този, който направляваше кораба и регулираше скоростта от един пулт, свързан чрез оптични влакна с автоматичната система за управление на кораба. Той следеше зорко също така и екрана на радара.

Веднага щом корабът напусна пристанището, рулят бе поставен на автопилот и позвъняването по телеграфа за „Бавен напред“ до главния инженер в машинното бе започнало бързо да се превръща по-скоро в традиция, отколкото в необходимост.

Движейки се подобно на привидение в тъмнината на нощта, като очертанията му се виждаха само когато препречваха пътя на светлините от отсрещния бряг, „Лейди Фламбъро“ се плъзгаше през изпълненото с кораби пристанище, неразличим и незабележим. Дизеловият му двигател тихо боботеше, докато големите гребни винтове от бронз пореха водата.

Подобно на призрак, който пипнешком търси пътя си между паметните плочи на гробище, корабът закриволичи около другите закотвени кораби и зави в тесния канал, който водеше в открито море.

Амар вдигна телефона на мостика и се обади в свързочната стая.

— Има ли нещо? — попита кратко той.

— Все още нищо — отговори човекът, който следеше радиочестотите на уругвайските крайбрежни патрулни катери.

— Прехвърли всички сигнали към високоговорителите на мостика.

— Слушам.

— Един малък съд пресича курса ни точно пред носа — съобщи Фини. — Трябва да му дадем път.

Амар опря дулото на автоматичния си пистолет в долната част на черепа му.

— Поддържай курса и скоростта.

— Ще се блъснем — запротестира Фини. — Корабът няма светлини. Те не могат да ни видят.

Единственият отговор на Амар бе да притисне още по-силно дулото на пистолета.

Сега те ясно виждаха приближаващото се корабче. Това бе една голяма моторна яхта, построена по специална поръчка. Колинс прецени, че размерите й са около четиридесет метра дължина и осем метра ширина. Тя бе красива и елегантна и бе окъпана в светлина. На борда имаше парти и хората разговаряха на групи или танцуваха на просторните й открити палуби. Колинс с ужас установи, че антената на радара не се въртеше.

— Пуснете сирената с пълна мощност — настоятелно помоли той. — Предупредете ги, докато все още имат шанс да ни дадат път.

Амар не му обърна никакво внимание.

Секундите отминаваха бързо под булото на страха и сблъсъкът стана неизбежен. Хората, които се забавляваха на яхтата и човекът на щурвала въобще не видяха огромното стоманено чудовище, което изскочи от мрака и връхлетя върху тях.

— Нечовешко — изохка Колинс. — Това е нечовешко.

„Лейди Фламбъро“ се вряза с носа си в десния борд на голямата яхта. При сблъсъка на двата метални корпуса не се чу нито стържене, нито остро изскърцване. Хората на мостика на туристическия кораб усетиха само леко потрепване, когато четириетажният нос прегази по-малкия съд почти потопявайки го, преди да разцепи корпуса му на две.

Ударът бе с такава унищожителна сила, с каквато парен чук би премазал детска играчка.

Колинс стоеше със стиснати юмруци до парапета на предния мостик и бе вперил ужасен поглед в мястото на трагедията. Той ясно чуваше виковете на изпадналите в паника жени, когато разцепените нос и кърма на яхтата застъргаха по страните на корпуса на „Лейди Фламбъро“, преди да потънат след това на по-малко от петдесет метра зад кърмата. Тъмната повърхност на дирята, която туристическият кораб оставяше след себе си, бе осеяна с човешки тела и отломки от яхтата.

Неколцина от нещастните пътници, които бяха изхвърлени зад борда, се мъчеха да се отдалечат с плуване, докато ранените сграбчваха всичко, което можеше да им помогне да се задържат над водата. След малко всички изчезнаха в нощта.

Ярост и омраза се надигнаха в гърлото на Фини:

— Мръсен долен убиец! — заплю той Амар.

— Само Аллах може да предвиди непредвидимите неща — каза Амар с далечен и безразличен глас. Той бавно отдръпна автоматичния пистолет от черепа на Фини. — Веднага щом излезем от канала, поеми курс сто петдесет и пет магнитни градуса и включи на автопилот.

С лице, посивяло под тропическия загар, Колинс се обърна и застана лице в лице с Амар.

— За бога, обадете се по радиото на уругвайската крайбрежна спасителна служба и им дайте възможност да спасят онези бедни хора.

— Никакви съобщения.

— Не е нужно те да знаят кой е изпратил съобщението.

Амар поклати глава.

— За по-малко от час, след като местните власти бъдат уведомени за инцидента, ще бъде предприето разследване от силите за сигурност. Нашето отсъствие ще бъде бързо разкрито и те ще се спуснат по петите ни. Съжалявам, капитане, но всяка морска миля, която оставяме зад кърмата между нас и Пунта дел Есте е от критична важност. Отговорът е „не“.

Онемял, Колинс се взря в очите на Амар, докато изуменото му съзнание се мъчеше да се ориентира. След малко той каза:

— Каква цена трябва да бъде платена, преди да освободите моя кораб?

— Ако вие и вашият екипаж изпълнявате нарежданията ми, нито един от вас няма да пострада.

— А пътниците, президентите Де Лоренцо и Хасан и техните екипи? Какви са ви плановете за тях?

— В края на краищата те ще бъдат откупени. През следващите десет часа обаче всички те ще си поизцапат ръцете.

Колинс бе обзет от горчивината на пълната безпомощност, но гласът му бе спокоен.

— Вие не възнамерявате да ги държите като заложници срещу пари.

— Освен че сте морски капитан, да не би да четете и мислите на хората? — попита Амар с безучастен интерес.

— Не е необходимо човек да е антрополог, за да види, че вашите хора са родени в Близкия изток. Моето предположение е, че възнамерявате да убиете египтяните.

Амар се усмихна вяло.

— Аллах решава човешката съдба. Аз само изпълнявам инструкциите си.

— Инструкции от кого?

Преди Амар да може да отговори, по високоговорителите на мостика прозвуча един глас.

— Среща приблизително на нула-две-тридесет, командире.

Амар потвърди приемането на съобщението по портативния си предавател. След това той погледна Колинс.

— Няма вече време за приказки, капитане. Имаме да свършим много неща до зазоряване.

— Какви са плановете ви за моя кораб? — настоя Колинс. — Вие ми дължите отговор на този въпрос.

— Да, разбира се, дължа ви го — промърмори машинално Амар, като умът му вече работеше върху друга задача. — Утре вечер по това време международните информационни агенции ще съобщят, че „Лейди Фламбъро“ е обявен за изчезнал и че се предполага, че той е потънал някъде в океана на двеста фатома дълбочина с целия екипаж и пътници.

38

— Чу ли нещо, Карлос? — попита старият рибар, като хвана износените ръкохватки на щурвала на старата рибарска лодка.

По-младият мъж, който му бе син, сви ръцете си на фуния до ушите си и се взря в тъмнината оттатък носа.

— Ти чуваш по-добре от мен, татко. Единственото нещо, което чувам, е нашия двигател.

— Стори ми се, че чух някакъв глас. Приличаше на жена, която вика за помощ.

Синът му замря, заслуша още веднъж и след това сви рамене.

— Съжалявам, но отново нищо не чувам.

— Имаше нещо. — Луис Кавес разтърка прошарената си брада в ръкава си и след това постави двигателя на празни обороти. — Не ми се е сторило.

Кавес бе в добро настроение. Уловът бе добър. Трюмовете бяха пълни само до половина, но в замяна на това качеството и разнообразието на рибата щяха да получат най-високи цени от главните готвачи на ресторантите в хотелите и курортите. Шестте бутилки бира, напълнили стомаха му, също така допринасяха за доброто му разположение на духа.

— Татко, виждам нещо във водата.

— Къде?

Карлос посочи с ръка.

— Отляво на носа. Прилича на отломки от лодка.

Очите на стария рибар не бяха вече така остри през нощта. Той ги присви и втренчи поглед в посоката, в която сочеше синът му. След миг пробягващите светлини осветиха разпръснатите отломки от катастрофиралия съд. Той се досети, че тези отломки, лакирани и боядисани с ярка бяла боя, идваха от яхта. Експлозия или може би катастрофа, помисли си той. Избра второто. Най-близките светлини на пристанището бяха само на два километра. Една експлозия щеше да се види и чуе. Той не видя и следа от навигационните светлини на спасителните катери, които да се събират в канала.

Лодката вече навлизаше в участъка с отломките, когато ушите му го доловиха отново. Това, което му се бе сторило, че е вик, сега звучеше като хлипане и идваше от нейде наблизо.

— Извикай Раул, Хустино и Мануел от камбуза. Бързо. Кажи им да се приготвят да влязат във водата, за да търсят оцелели.

Момчето се затича надолу, а Кавес постави лоста на скоростите на „Стоп“. Той излезе от кабината на щурвала, включи един прожектор и бавно зашари с лъча светлина по водната повърхност.

Той забеляза две свити фигури, чиято горна половина лежеше върху отломка от палубата от тиково дърво, а другата бе във водата. Те се намираха на по-малко от двадесет метра. Едната фигура бе на мъж, който изглеждаше безчувствен. Другата бе на жена, чието лице бе бяло като тебешир. Тя впи поглед в светлината и ожесточено замаха. След това внезапно започна да крещи истерично, като пляскаше с все сила по водата.

— Дръж се! — извика Кавес. — Не изпадай в паника. Идваме да те вземем.

Кавес се обърна при шума от тичащи крака зад него. Членовете на екипажа му дотърчаха от салона на палубата и се скупчиха около него.

— Можете ли да различите нещо? — попита Луис.

— Двама оцелели се носят върху някаква счупена дъска. Пригответе се да ги изтеглим на борда. Един от вас може да се наложи да влезе във водата и да им подаде ръка.

— Тази вечер никой няма да влиза във водата — каза един от екипажа, като лицето му побледня.

Кавес се обърна отново към оцелелите, точно когато жената нададе ужасен писък. Сърцето му се вледени, когато той видя високата перка, зловещата глава с мастиленото око, която се движеше напред-назад, здраво хванала в челюстите си долните крайници на жената.

— Пресвета Марийо, майко на Исуса — промърмори Луис, като се кръстеше толкова бързо, колкото можеше да движи ръката си.

Кавес потрепери, но не можеше да откъсне очи. Акулата издърпа жената назад във водата. Закръжиха и други акули, привлечени от кръвта и заблъскаха гърбове в отломката от палубата, докато тялото на мъжа не се претърколи и падна във водата. Накрая писъкът се превърна в ужасяващ клокочещ звук. Един от рибарите се обърна и повърна през перилата.

След това нощта утихна.

След по-малко от час полковник Хосе Рохас, главен координатор на специалните сили за сигурност на Уругвай, стоеше изправен като струна пред група офицери в бойна униформа. След като бе завършил военното училище в родината си, той бе специализирал при пехотната кралска гвардия на Англия и от тях бе възприел старомодния навик да носи офицерски бастун.

Той се надвеси над една маса, върху която имаше един макет на пристанището Пунта дел Есте и се обърна към събралите се хора.

— Ще организираме три групи за претърсване, които ще патрулират в пристанището, като се въртят на осемчасови смени — започна той, като удряше драматично с бастуна по дланта на ръката си. — Нашата задача е да бъдем в постоянна бойна готовност като резервен отряд в случай на терористично нападение. Съзнавам, че ще ви е трудно да изглеждате незабележими, но все пак се старайте. Нощно време стойте по тъмните места, а през деня избягвайте оживените улици. Не искаме да плашим туристите и да им създаваме впечатление, че Уругвай е полицейска държава. Някакви въпроси?

Лейтенант Едуардо Васкес вдигна ръка.

— Полковник?

— Да, Васкес.

— Какво трябва да правим, ако срещнем някой, който изглежда подозрителен?

— Няма да предприемате никакви действия, само ще докладвате за него. Вероятно може да се окаже, че той е един от агентите за международна сигурност.

— Ами ако той изглежда въоръжен?

Рохас въздъхна.

— Тогава ще знаете, че той е агент от силите за сигурност. Оставете международните инциденти на дипломатите. Ясно ли е на всички?

Нямаше вдигнати ръце за повече въпроси.

Рохас освободи хората и влезе във временния си офис в сградата на началника на пристанището. Той се спря до една кафе машина, за да си налее чашка кафе. В този момент неговият помощник се приближи.

— Капитан Флорес от военноморските служби попита дали ще можете да се срещнете с него на долния етаж.

— Каза ли защо?

— Каза само, че е спешно.

Тъй като се опасяваше, че ще разлее кафето си, ако тръгне надолу по стълбите, Рохас предпочете асансьора. Флорес, безупречен в бяла военноморска униформа, го поздрави на първия етаж, но не даде никакво обяснение, докато водеше Рохас през улицата до един голям навес, който подслоняваше катерите на крайбрежната спасителна служба. Вътре група мъже разглеждаха няколко смачкани предмета, които заприличаха на полковника на отломки от лодка.

Капитан Флорес го представи на Кавес и неговия син.

— Рибарите току-що донесоха тези отломки, които са открили в протока — обясни той. — Според тях някаква яхта е била блъсната от голям кораб и потънала.

— Защо специалните сили за сигурност трябва да се занимават с някаква катастрофа с яхта? — попита Рохас.

Началникът на пристанището, мъж с подстригана глава и наежен мустак, проговори:

— Може да се окаже, че това е голяма катастрофа, която би помрачила икономическата среща на върха. — Той направи пауза и добави: — Спасителните катери са вече на местопроизшествието. Засега не са открити оцелели.

— Идентифицирахте ли яхтата?

— Върху една от счупените дъски, които мистър Кавес и неговият екипаж извадили от водата, има табелка с името й. Яхтата се е казвала „Лола“.

Рохас поклати глава.

— Аз съм войник. Увеселителните яхти не са ми познати. Трябва ли това име да ми говори нещо?

— Яхтата е била наименувана на името на съпругата на Виктор Ривера — отговори Флорес. — Познаваш ли го?

Рохас се вдърви.

— Познавам говорителя на нашата Камара на депутатите. Яхтата е била негова?

— Регистрирана на неговото име — кимна Флорес. — Ние вече се свързахме с неговата секретарка в дома й. Не й дадохме никаква информация, разбира се. Просто попитахме къде можем да намерим мистър Ривера. Тя каза, че той е на борда на яхтата си, където организирал прием за аржентинските и бразилските дипломати.

— Колко са били? — попита Рохас с надигащ се в него страх.

— Ривера и съпругата му, двадесет и трима гости и петчленен екипаж. Всичко тридесет.

— Имена?

— Секретарката не разполагаше със списъка на гостите на бюрото си. Аз си позволих волността да изпратя моя помощник до главната канцелария на Ривера за копие.

— Смятам, че най-добре ще е аз да поема ръководството на разследването от този момент — заяви официално Рохас.

— Флотата е готова да предложи своите услуги — каза Флорес, доволен, че е измил ръцете си от всякаква отговорност.

Рохас се обърна към началника на пристанището.

— Какъв кораб е замесен в инцидента?

— Това е загадка. Никакъв кораб не е пристигал или заминавал от пристанището през последните десет часа.

— Възможно ли е кораб да влезе в пристанището, без вие да знаете?

— Би било много глупаво от страна на капитана да се опита да направи това без лоцман.

— Възможно ли е? — настоя Рохас.

— Не — заяви твърдо началникът на пристанището. — Нито един презокеански кораб не може да влезе в пристанището и да акостира без мое знание.

Рохас прие отговора му.

— Да предположим, че някой отплава?

При този въпрос, началникът на пристанището се замисли за известно време. След това той леко кимна.

— Нито един кораб не може да се отдели от кея без мое знание. Но ако съдът е бил закотвен в залива, ако неговият шкипер или екипаж познават протока и ако корабът плава без светлини, той може да излезе в открито море, без да го забележат. Но трябва да кажа, че това би било почти равно на чудо.

— Можете ли да дадете на капитан Флорес списък с акостиралите кораби?

— Ще се разпоредя той да получи копие до десет минути.

— Капитан Флорес?

— Да, полковник?

— Тъй като с изчезналите кораби се занимава флотата, бих искал да поемете командването по издирването.

— С удоволствие, полковник. Ще започна веднага.

Рохас се загледа замислено към отломките, които замърсяваха бетонния под.

— Един дявол знае колко още неприятности ни чакат тази нощ — промърмори той.

Малко след полунощ, след като капитан Флорес бе провел цялостно претърсване на пристанището и водите оттатък протока, той уведоми Рохас, че единственият кораб, за който не може да даде отчет, е „Лейди Фламбъро“.

Полковник Рохас бе изумен, когато разгледа списъка на важните лица, които са били на туристическия кораб. Той нареди да бъде извършено допълнително разследване с напразната надежда, че египетският и мексиканският президент са слезли от кораба и са отседнали някъде на брега. Чак когато бе потвърдено, че те са изчезнали заедно с кораба, тогава изплува ужасният призрак на терористично похищение.

Призори бе предприето широкомащабно търсене от въздуха. Всички самолети, които обединените въздушни сили на Уругвай, Аржентина и Бразилия можеха да вдигнат в небето, изследваха и претърсиха над 400 000 квадратни километра от Южния Атлантик.

Не бе открита никаква следа от „Лейди Фламбъро“.

Той сякаш бе потънал вдън земя.

39

Две ръце шареха под ризата му и бавно се придвижваха нагоре по гърба. Той се помъчи да се събуди от дълбокия сън, в който сънуваше, че се намира дълбоко под водата и че плува нагоре към проблясващата повърхност, до която все не можеше да стигне. Той разтърка очи. Видя, че бе все още на кушетката в собствения си офис. Извъртя тяло и се претърколи на другата страна. Погледът му бе препречен от чифт красиви крака.

Пит зае седнало положение и се загледа в подканящите очи на Лили. Вдигна ръка, за да види колко е часът, но откри, че бе свалил часовника си и го бе поставил на бюрото заедно с ключовете, дребните пари и портфейла си.

— Колко е часът? — попита той.

— Пет и половина — отговори със сладко гласче тя, като придвижи ръце по раменете му и започна да масажира врата му.

— През нощта или през деня?

— В късния следобед. Ти дремна само три часа.

— Ти никога ли не си подремваш?

— Мога да карам само с четири часа сън на денонощие.

Той се прозя.

— Мога само дълбоко да съчувствам на следващия ти съпруг.

— Заповядай малко кафе.

Тя постави чашката върху една малка масичка близо до главата му.

Пит нахлузи обувките си и натъпка ризата си.

— Йегър открил ли е нещо?

— Да.

— Реката?

— Не, все още не. Нищо не можеш да измъкнеш от Хирам, но той твърди, че си бил прав. Венатор е преплавал Атлантика преди викингите или Колумб.

Той сръбна от кафето и направи гримаса.

— Толкова е сладко, че лъжичката сигурно ще стои права.

Лили изглеждаше учудена.

— Ал каза, че винаги го пиеш с четири лъжички.

— Ал е излъгал. Предпочитам го черно, с утайка на дъното на чашата.

— Съжалявам — усмихна се тя без угризения. — Мисля, че съм била преметната от груб шегаджия.

— Не си първата — каза той, като се загледа навън през вратата на офиса си.

Джордино седеше с крака, поставени върху бюрото на Йегър, и унищожаваше последния резен пица, докато разучаваше една детайлна топографска карта на някакво крайбрежие.

Йегър седеше с кървясали очи, вторачен в монитора на компютъра и нахвърляше бележки върху един бележник. Когато Пит и Лили влязоха в стаята, той не се обърна, тъй като виждаше техните отражения на екрана пред него.

— Направихме пробив — каза той с известно задоволство.

Пит попита:

— Какво откри?

— Вместо да концентрираме вниманието си във всяко едно кътче южно от лобното място на „Серапис“ в Гренландия, аз направих един голям скок надолу до щата Мейн и започнах да следя за съвпадения на отделни участъци от крайбрежната ивица с тяхното описание на слизането им на брега.

— И това даде резултат — каза очаквателно Пит.

— Да. Ако си спомняш, Руфин пишеше, че след като са изоставили Венатор, в продължение на тридесет и един дена те са били люшкани от бури, идващи от юг, преди да намерят един безопасен залив, където да могат да извършат ремонт на кораба. По време на втората част от тяхното пътуване бурите отнесли платната и изпочупили направляващите весла. След това корабът се носил неуточнен брой дни, докато накрая не завършил пътешествието си в гренландския фиорд.

Йегър направи пауза и извика на монитора една карта на американската част на северния Атлантик. След това пръстите му чевръсто въведоха последователност от команди. На екрана се появи една малка линия, която запълзя на юг от източното крайбрежие на южна Гренландия, като чертаеше един накъсан и зигзагообразен път около Нюфаундленд, покрай Нова Скоуша и Нова Англия, за да завърши накрая малко над Атлантик Сити.

— Ню Джърси? — промърмори Пит, озадачен.

— Заливът Барнегат, за да бъдем по-точни — каза Джордино. Той донесе топографската карта и я разстла върху масата. След това огради с кръгче част от брега с червен флумастер.

— Заливът Барнегат, Ню Джърси? — повтори Пит.

— Формата на брега е била коренно различна през далечната триста деветдесет и първа година — започна сухо лекцията си Йегър. — Бреговата ивица е била по-накъсана и заливът е бил по-дълбок и закътан.

— Как успяхте да локализирате точно мястото? — попита Пит.

— При описанието на залива, Руфин споменава за огромно море от ниски борчета и за бряг, от чийто пясък бликала сладка вода, когато забодат в него пръчка. В Ню Джърси има такава гора от ниски борчета, която отговаря на описанието. Тя се нарича Пайн Барънс и се простира от южния център на щата до крайбрежието на изток. Нивото на подпочвената вода стига почти до самата повърхност. По време на пролетното топене или след обилни валежи може буквално да изровите една дупка в песъчливата почва и оттам да излезе вода.

— Изглежда обещаващо — каза Пит. — Но Руфин не спомена ли също, че те са добавили камъни за баласт?

— Признавам, че това ме затрудни. Затова аз се обадих на един геолог от армейския инженерен корпус. Той откри една каменна кариера, което с голяма точност определи мястото, където смятам, че екипажът на „Серапис“ е слязъл на брега.

— Добра работа — каза Пит с признателност. — Ти насочи издирването в правилна посока.

— Накъде ще тръгнем оттук? — попита Лили.

— Ще продължа да вървя на юг — отговори Йегър. — В същото време ще накарам моите хора да изчислят и начертаят с компютър един приблизителен маршрут, по който Венатор е плавал на запад от Испания. Като следим пътя им, очевидно първите острови, които флотилията е срещнала по пътя си след напускане на Средиземноморието, са били Антилите. Като продължим пътя на „Серапис“ от Ню Джърси и като начертаем пътя на Венатор към американския континент, тези две линии трябва да се пресекат в една точка, от която в радиус от приблизително петстотин мили трябва да има една река, която отговаря на описанието.

Лили изглеждаше скептично настроена.

— Не мога да разбера как очакваш да проследиш пътя на Венатор, когато той е наложил цензура на всичко, което се отнася до посоки, течения, ветрове и разстояния.

— Не е чак толкова трудно — отговори сухо Йегър. — Ще взема данните от дневниците на Колумб за неговите пътешествия до Новия свят, ще начертая курса му чрез компютър, като внасям съответните корекции поради различията в модела на корпуса, триенето на водата, такелажа и площта на платната между неговите кораби и византийската флота хиляда години по-рано.

— Ти го правиш да звучи толкова просто.

— Повярвайте ми, не е. Въпреки че може би сме се доближили до целта, ще са ни нужни поне още цели четири дена проучване, докато я намерим.

Умората и дългите часове отегчителна работа сякаш бяха забравени. Зачервените очи на Йегър запламтяха с решителност. Лили изглеждаше като че ли бе заредена с допълнителна енергия. Всички те бяха готови за старт и очакваха началния сигнал на съдията.

— Направи го — каза Пит. — Открий Библиотеката.

Пит мислеше, че Сандекър бе изпратил да го повикат, за да докладва относно хода на операцията по търсенето, но в момента в който забеляза мрачното изражение на лицето на адмирала, той разбра, че имаше някакъв проблем. Това, което в действителност тревожеше Пит, бе мекият израз в очите на адмирала. Обикновено погледът му бе твърд като кремък.

А когато Сандекър се доближи до него и го хвана за ръката, за да го заведе до една кушетка, където седна редом с него, Пит наистина разбра, че има проблем.

— Току-що получих тревожни новини от Белия дом — започна Сандекър. — Съществуват подозрения, че туристическият кораб, на който са били отседнали президентите Де Лоренцо и Хасан за уругвайската икономическа среща на върха, е бил отвлечен.

— Съжалявам да науча за това — каза Пит. — Но какъв ефект може да има това върху НЮМА?

— Хала Камиле била на борда.

— По дяволите!

— Също и сенаторът.

— Баща ми? — промърмори учудено Пит. — Предишната нощ говорих с него по телефона. Как е станало така, че той се е озовал в Уругвай?

— Той изпълняваше мисия на президента.

Пит стана, закрачи напред-назад, след това седна отново.

— Какво е положението?

— „Лейди Фламбъро“ — това е името на британския туристически кораб — е изчезнал снощи от пристанището Пунта дел Есте.

— Къде е корабът сега?

— Въпреки че е било предприето широкомащабно търсене по въздуха, от него не е открита нито следа. Длъжностните лица, намиращи се на сцената на действието, са единодушни в мнението си, че „Лейди Фламбъро“ лежи на дъното на морето.

— Без абсолютно доказателство аз не мога да приема това.

— И аз съм на същото мнение.

— Атмосферни условия?

— От доклада разбирам, че времето в района е било хубаво, а морето спокойно.

— Корабите изчезват по време на буря — каза Пит, — рядко в спокойни води.

Сандекър направи един празен жест с ръцете си.

— Докато не постъпят повече подробности, ние можем само да гадаем.

Пит не можеше да повярва, че баща му е мъртъв. Това, което току-що бе чул, бе твърде объркано и несвързано.

— Какво прави Белия дом във връзка с това?

— Ръцете на президента са вързани.

— Това е нелепо — каза остро Пит. — Той може да нареди всички военноморски единици в района да подпомогнат издирването.

— Ето тук е уловката — каза Сандекър. — С изключение на няколко морски учения от време на време, от които нито едно не се провежда в момента, Съединените щати не разполагат с военноморски бази в Южния Атлантик.

Пит отново стана и се загледа през прозореца към светлините на Вашингтон. След това се обърна към Сандекър и го фиксира с пронизващ поглед.

— С други думи, ти ми казваш, че правителството на Съединените щати не се е ангажирало по никакъв начин с издирването?

— Така изглежда.

— Какво може да попречи на НЮМА да участва в издирването?

— Нищо, освен че не разполагаме с флотата на крайбрежната охрана и самолетоносач.

— Имаме „Саундър“.

Сандекър го погледна замислено за минута. След това лицето му прие въпросително изражение.

— Един от нашите научноизследователски кораби?

— Той е изпратен да картографира сонарно континенталния пад на южна Бразилия.

Сандекър кимна.

— Добре. Разбирам накъде биеш, но „Саундър“ е твърде бавен, за да окаже някаква помощ при широкомащабно издирване по море. Какво очакваш да постигнеш с него?

— Ако корабът на баща ми не може да бъде открит на повърхността, аз ще го търся на дъното.

— Може да се наложи да претърсите хиляда квадратни мили, ако не и повече.

— Сонарното оборудване на „Саундър“ може да обхване участък от дъното с ширина две мили, освен това той носи и потопяем спускаем апарат. Нуждая се единствено от твоето разрешение, за да поема командването на кораба.

— Ще са ти необходими помощници.

— Джордино и Руди Гън. Ние сме добър екип.

— Руди участва в една операция за дълбоководен рудодобив до Канарските острови.

— Той би могъл да бъде в Уругвай след осемнадесет часа.

Сандекър постави ръце зад главата си и се загледа в тавана. Дълбоко в себе си той чувстваше, че Пит гонеше химери, но дори и за миг не се поколеба в отговора си.

— Можеш да стягаш багажа си — каза той с равен глас. — Аз ще те подкрепя.

— Благодаря ти, адмирале — каза Пит. — Много съм ти признателен.

— Как стои работата с издирването на Александрийската библиотека?

— Йегър и д-р Шарп са близо до намиране на решение. Те нямат нужда от Ал и мен. Ние само ще им пречим.

Сандекър стана и постави двете си ръце на раменете на Пит.

— Той може да не е мъртъв, знаеш това.

— Татко по-добре да не е мъртъв — каза Пит с мрачна усмивка. — Иначе никога не бих му простил.

40

— По дяволите, Мартин! — каза рязко президентът. — Твоите хора в Близкия изток не надушиха ли, че се крои план за отвличането на „Лейди Фламбъро“?

Мартин Броган, директорът на ЦРУ, сви уморено рамене. Той бе свикнал да го обвиняват за всеки терористичен акт, при който са убити или взети като заложници американци. Успехите на ЦРУ рядко бяха приветствани, но грешките им бяха предмет на разследвания от Конгреса и широко се раздухваха от новинарските медии.

— Корабът, заедно с целия списъчен състав на пътниците, както и екипажът са били отвлечени под носа на най-добрите агенти от силите за сигурност в света — отговори той. — Който и да е замислил и изпълнил това начинание, той е бил един много хитър режисьор. Самият обхват на операцията е далеч по-голям от която и да е терористична дейност, на която сме били свидетели в миналото. В тази светлина аз намирам, че едва ли е толкова учудващо, че нашата антитерористична мрежа не е била предварително уведомена.

Алън Мърсиър, съветникът по националната сигурност, свали очилата си и лениво избърса стъклата с носна кърпичка.

— От наша страна също нямаше нищо — каза той, подкрепяйки Броган. — Анализът на подслушвателните ни системи за следене не успя да открие дори и намек за някакво възможно похищение на туристическия кораб и отвличане на двама чуждестранни ръководни лица.

— Като изпратих Джордж Пит да се срещне с президента Хасан, аз осъдих един стар приятел на смърт — каза с огорчение президентът.

— Не е по ваша вина — успокои го Мърсиър.

Президентът ядосано удари по масата с юмрук.

— Сенаторът, Хала Камил, Де Лоренцо и Хасан, не мога да повярвам, че всички тях вече ги няма.

— Не знаем това със сигурност — каза Мърсиър.

Президентът втренчи поглед в него.

— Не можеш да скриеш един туристически кораб и всички хора на борда, Алън. Дори и един тъп политик като мен знае това.

— Все още има възможност.

— Възможност, другия път. Това е било чисто и просто една самоубийствена мисия. Всичките тези нещастни хора вероятно са били заключени вътре, когато корабът е бил потопен. Терористите никога не са планирали да избягат. Те също са се удавили.

— Все още не са получени всички факти — възрази Мърсиър.

— Какво точно знаем? — попита президентът.

— Нашите експерти са вече в Пунта дел Есте, където работят с хората от уругвайските сили за сигурност — обясни Броган. — Засега разполагаме само с предварителни заключения. Първо, похищението е било свързано с арабска група. Появиха се двама свидетели, които са били в един преминаващ влекач, когато са видели, че „Лейди Фламбъро“ е приемал товар от една пристанищна баржа. Те са чули членове от екипажите и на двата съда да говорят на арабски. Баржата не е била намерена и се предполага, че е потопена някъде в пристанището.

— Някаква представа за товара? — попита Мърсиър.

— Всичко, което свидетелите са могли да си спомнят, са били някакви варели — отговори Броган. — Второ, от туристическия кораб са предали фалшиво съобщение до началника на пристанището, в което са казали, че се е повредил главният генератор и че съдът ще поддържа включени само навигационните си светлини, докато се извърши ремонта. След това, веднага щом се стъмнило, неосветеният кораб вдигнал котва и напуснал пристанището, като се сблъскал с частна яхта, возеща важни южноамерикански бизнесмени и дипломати — единствената грешка в иначе безупречното изпълнение. След това той изчезнал.

— Едва ли е аматьорска работа — каза Мърсиър, — за разлика от нескопосния втори опит за покушение срещу Хала Камил.

— Съвсем различна група — добави Броган.

Дейв Никълс проговори за първи път, откакто бе започнало заседанието.

— Която ти свърза директно с Ахмад Язид.

— Да, убийците не са били много внимателни. В труповете са били намерени египетски паспорти. Ние идентифицирахме един от тях, водача им, като молла и фанатичен последовател на Язид.

— Смяташ ли, че Язид стои зад отвличането?

— Със сигурност е имал мотив — отвърна Броган. — След като президентът Хасан бъде отстранен, неговата следваща цел ще бъде да оглави египетското правителство.

— Същото се отнася за президента Де Лоренцо, Топилцин и Мексико — заяви категорично Никълс.

— Интересна завръзка — каза Мърсиър.

— Какво можем да направим, освен изпращането в Уругвай на следователи от ЦРУ за борба с тероризма? — попита президентът. — Какви са нашите варианти за подпомагане на операцията по издирването на „Лейди Фламбъро“?

— Отговорът ми на първата част от въпроса ви е — каза Броган — много малко. Разследването е в добри ръце. Шефовете на уругвайската полиция и разузнавателните служби са обучавани тук и в Англия. Те си знаят работата и работят в тясно сътрудничество с нашите експерти. — Той направи пауза, като избягваше погледа на президента. — Що се отнася до втората част, също много малко. Военноморското министерство не разполага със свои кораби, които да патрулират в океана южно от Латинска Америка. Най-близкият съд до този район е една атомна подводница, която провежда учение до бреговете на Антарктика. Нашите южноамерикански приятели се справят прекрасно и без нас. Над осемдесет военни и цивилни самолета и поне четиринадесет кораба от Аржентина, Бразилия и Уругвай претърсват морето до Пунта дел Есте от зори.

— И не са намерили никаква следа, която да ги насочи към „Лейди Фламбъро“ — каза президентът. И малкото оптимизъм, който той хранеше в себе си, започна бързо да се стопява и да отстъпва място на унинието.

— Ще намерят — лаконично каза Мърсиър.

— Няма начин да не се появят отломки от кораба и трупове — каза открито Броган. — Не е възможно да изчезне кораб с такива размери и да не остави никакви следи.

— Историята попадна ли вече в пресата? — попита президентът.

— Информираха ме, че е била разпространена от радиостанциите преди един час — отговори Никълс.

Президентът скръсти ръце и стисна здраво юмруци.

— В Конгреса ще вдигнат врява до небето, когато разберат, че един от техните членове е жертва на терористичен акт. Никой не знае какво отмъщение ще поискат.

— Целта на мисията на сенатора е сама по себе си достатъчна, за да породи голям скандал, ако се разчуе за нея — каза Никълс.

— Странно как терористите могат да убиват международни лидери и дипломати, заедно със стотици други невинни жертви, но се отървават само с няколко години затвор — размишляваше президентът. — Но ако ние започнем да играем тяхната игра и започнем да ги преследваме с оръжие в ръка, тогава на нас ни лепват клеймото на неморални и кръвожадни отмъстители. След това новинарските медии раздухват тези случаи и Конгресът настоява да се проведе разследване.

— Трудно е човек да бъде добродетелен — каза Броган. Гласът му започваше да звучи уморено.

Никълс стана и се протегна.

— Не смятам, че има повод за тревога. Няма нищо записано черно на бяло или на магнетофонна лента. Освен това само присъстващите в тази стая знаят защо сенатор Пит отлетя за Пунта дел Есте, за да разговаря с президента Хасан.

— Дейл е прав — каза Мърсиър. — Ние можем да излезем с най-различни извинения и да дадем задоволително обяснение на неговата мисия.

Президентът разтвори ръце и разтри уморено очи.

— Не е изминал и един ден от смъртта на Джордж Пит, а ние вече търсим начини как да си прикрием задника.

— Този проблем е от второстепенно значение в сравнение с политическите катаклизми, които очакваме в Египет и Мексико — каза Никълс. — След смъртта на Хасан и Де Лоренцо Египет ще тръгне по пътя на Иран и ще бъде безвъзвратно загубен за Запада. След това идва ред на Мексико… — Той се поколеба. — До нашата граница ще имаме бомба с часовников механизъм, която може да избухне всеки момент.

— Като началник на моята канцелария и най-близък съветник, какви мерки предлагаш да вземем?

Стомахът на Никълс се сви от внезапен спазъм и пулсът му се ускори. Президентът и двамата съветници по разузнаването го гледаха в очите, сякаш се опитваха да прочетат мислите му. Той се запита дали болката, която измъчваше стомаха му, идваше от това, че вниманието на всички бе приковано в него или от мисълта за приближаващата катастрофа до тяхната южна граница.

— Предлагам да изчакаме за доказателство, че „Лейди Фламбъро“ и всичките му пътници лежат на дъното на океана.

— А ако няма изгледи за такова доказателство? — попита президентът. — Ще продължаваме ли да чакаме, докато Египет и Мексико, чийто президенти са изчезнали и се предполага, че са мъртви, бъдат завладени от Топилцин и Ахмад Язид, двама луди мегаломани? След това накъде? Какви мерки можем още да предприемем, за да ги спрем, преди да е станало твърде късно?

— Ако изключим убийството, никакви — Никълс нервно масажираше с ръка свития си от болка стомах. — Можем само да се подготвим за най-лошото…

— Което е…?

— Отписваме Египет — каза сериозно Никълс — и нападаме Мексико.

41

Проливен дъжд се наливаше върху Монтевидео, столицата на Уругвай, когато малкият реактивен самолет се спусна под облаците и се насочи към пистата. Веднага след приземяването си той свърна от пистата, която водеше към пътническия терминал, и започна да рулира към една група хангари, които бяха заобиколени от бойни изтребители. Появи се една лимузина форд с военни опознавателни знаци, която поведе пилота към един паркинг, използван за самолети с важни личности на борда.

Полковник Рохас стоеше вътре в офиса на един хангар и се взираше през размазания от проливния дъжд прозорец. Когато самолетът наближи, той видя буквите НЮМА, изписани върху светлосивия цвят на корпуса му. Шумът от двигателите утихна и минута по-късно от самолета слязоха трима мъже. Те бързо се навряха във форда, за да се спасят от потопа и бяха докарани в хангара, където чакаше Рохас.

Полковникът пристъпи до вратата на офиса и започна да ги разучава, докато един млад лейтенант, негов помощник, ги водеше по огромния бетонен под към него.

Ниският мъж с къдравата и черна, наподобяваща джунгла коса и гръден кош с размерите на боен кораб, крачеше важно, като се движеше с учудваща лекота. Ръцете му изглеждаха като присадени от някоя мечка. Очите му гледаха навъсено, но зад устните му се показваха бели и равни зъби, ухилени в саркастична усмивка.

Стройният мъж носеше очила с рогови рамки и имаше тесни хълбоци и рамене. Той приличаше на счетоводител, дошъл да проверява сметките на някоя компания. В едната си ръка носеше дипломатическо куфарче и притискаше две книги в мишницата си. Той също бе усмихнат, но усмивката му изглеждаше по-скоро закачлива, отколкото саркастична. Рохас го определи като приятен човек, който лесно се развеселява, но и също така и като висококомпетентен специалист.

Високият мъж, който вървеше най-отзад имаше черна чуплива коса и гъсти вежди. Лицето му бе грубовато и загоряло. Той излъчваше невъзмутимостта на човек, който би изслушал затворническата си присъда със същото спокойствие, с което би приел и покана за почивка на остров Таити. Рохас не се подлъга. Проницателните очи на мъжа го издадоха. Докато другите двама оглеждаха хангара по пътя си, този човек втренчи поглед в Рохас, който прониза полковника със същата изгаряща сила както слънчевите лъчи през двойно увеличително стъкло.

Рохас пристъпи напред и отдаде чест.

— Добре дошли в Уругвай, господа. Полковник Рохас е на вашите услуги.

След това той се обърна към високия мъж и заговори на перфектен английски с едва доловим акцент на кокни, който той бе придобил от англичаните.

— С нетърпение очаквах да се срещна с вас след нашия разговор по телефона, мистър Пит.

Пит пристъпи между приятелите си и разтърси ръката на Рохас.

— Благодаря, че отделихте от времето си да ни видите.

Той се обърна и представи мъжа с очилата.

— Това е Руди Гън, а криминалният тип от дясната ми страна е Ал Джордино.

Рохас леко се поклони с глава и небрежно притисна офицерския си бастун към идеално изгладените си панталони.

— Извинете ме за спартанската обстановка, но след похищението в страната нахлу цяла армия от журналисти, които са истинска напаст. Сметнах, че ще е по-удачно да разговаряме далеч от техните орди.

— Разумна идея — съгласи се Пит.

— Искате ли да си починете малко след дългия полет и да вечеряте в офицерския клуб на нашите военновъздушни сили?

— Благодаря за поканата, полковник — отвърна изискано Пит, — но ако не възразявате, бихме желали да се захванем на работа.

— Тогава, ако пристъпите насам, аз ще ви информирам за нашите издирвателни операции.

Вътре в офиса Рохас представи капитан Игнасио Флорес, който координираше претърсването по суша и по вода. След това той направи знак на тримата американци да се съберат около една голяма маса, отрупана с морски карти и сателитни снимки.

Преди да започне с доклада си, Рохас погледна сериозно Пит.

— Научих, че баща ви е пътувал на борда на кораба, за което съжалявам. Когато говорихме по телефона, вие не споменахте родствената си връзка.

— Добре сте информиран — каза Пит.

— Поддържам ежечасна връзка със съветника на вашия президент по сигурността.

— Ще бъдете доволен да узнаете, че хората от разузнавателните служби във Вашингтон, които ме информираха за ситуацията, похвалиха вашата експедитивност.

Официалното държане на Рохас се стопи. Той не бе очаквал такъв комплимент. Започна да се отпуска.

— Съжалявам, че не мога да ви съобщя окуражаващи новини. Не сме получили никакви нови доказателства след вашето заминаване от Съединените щати. Мога обаче да ви предложа по чашка от нашето прекрасно уругвайско бренди.

— Звучи ми добре — каза без колебание Джордино. — Особено в дъждовен ден като този.

Рохас кимна на помощника си.

— Лейтенант, бихте ли ни оказали честта.

След това полковникът се надвеси над масата и започна да подрежда една до друга няколко увеличени черно-бели сателитни снимки. Накрая се получи една сглобена мозайка, която изобразяваше водите, простиращи се на триста километра навътре в океана.

— Приемам, че всички сте запознати със спътниковите изображения?

Руди Гън кимна.

— В момента са в ход три сателитни океанографски програми на НЮМА, които изучават теченията, водовъртежите, приземните ветрове и движението на ледовете.

— Но нито един от тези спътници не е фокусиран в тази част на Южния Атлантик — каза Рохас. — Повечето географски информационни системи са насочени на север.

— Да, вие сте напълно прав. — Гън си нагласи очилата и започна да разглежда увеличените снимки върху масата. — Виждам, че сте използвали спътника за проучване на земните ресурси.

— Да, Ландсат.

— И сте използвали мощна графична система, за да покажете корабите в морето.

— Имахме и малко късмет — продължи Рохас. — Тъй като спътникът се движи по полярна орбита, той преминава над морето до Уругвай само веднъж на всеки шестнадесет дни. Сега той премина точно навреме.

— Основното предназначение на Ландсат е да извършва геологически проучвания — каза Гън. — Когато преминава над океаните, камерите му обикновено се изключват, за да пестят енергия. Как получихте изображенията?

— Веднага след като бе дадена заповедта за претърсването — обясни Рохас, — нашият метеорологичен военен отдел бе вдигнат по тревога, като му бе наредено да осигури метеорологични прогнози за патрулните кораби и самолетите. Един от метеоролозите бил озарен от прозрение — той проверил орбитата на Ландсат и открил, че спътникът скоро ще премине над претърсвания район. Той изпратил спешно съобщение на вашето правителство да включи спътника. Камерите заработиха един час предварително и изпратиха сигналите до една приемателна станция в Буенос Айрес.

— Може ли една цел с размерите на „Лейди Фламбъро“ да бъде показана на снимка от Ландсат? — попита Джордино.

— Няма да можете да различавате подробности както при една снимка с високо разделителна способност, направена от разузнавателните отбранителни спътници — отвърна Пит, — но тя трябва да се вижда като главичка на топлийка.

— Вашето описание е безупречно — каза Рохас. — Вижте сами.

Той постави един голям увеличителен обектив с вътрешно осветление върху една микроскопична част от мозайката на спътниковото изображение, след което се отдръпна назад.

Пръв погледна Пит.

— Различавам два, не, три съда.

— Идентифицирали сме и трите.

Рохас се обърна и кимна на капитан Флорес, който започна да чете на висок глас от един лист хартия, като се бореше с английския си, сякаш рецитираше пред клас ученици.

— Най-големият кораб е „Кабо Галегос“, чилийски транспортен кораб за руда, пътуващ от Пунта Аренас за Дакар с товар въглища.

— Този съд, който се е отправил на север, и се намира в най-долния край на снимката? — попита Пит.

— Да — потвърди Флорес. — Това е „Кабо Галегос“. Другият, който е в най-горната част на снимката, пътува на юг. „Генерал Право“, контейнеровоз, който носи провизии и нефтено сондажно оборудване за Сан Пабло.

— Къде се намира Сан Пабло? — попита Джордино.

— Това е малък град на края на Аржентина — отвърна Рохас. — Миналата година там имаше стачка.

— Съдът, който е между тях и се намира по-близо до брега, е „Лейди Фламбъро“. — Флорес произнесе името на туристическия кораб с такъв патос, сякаш произнасяше хвалебствено слово.

Помощникът на Рохас се появи с бутилката бренди и пет чаши. Полковникът вдигна своята и каза:

— Saludos.

— Наздраве — отвърнаха американците.

Пит удари една голяма глътка, за която по-късно се кълнеше, че е изгорила сливиците му и продължи да разучава малката точица още няколко секунди, преди да даде обектива на Гън.

— Не мога да разгадая посоката му.

— След като се е измъкнал от Пунта дел Есте, той е плавал право на изток, без да променя курса си.

— Влязохте ли във връзка с другите кораби?

Флорес кимна.

— Никой от тях не го е виждал.

— В колко часа е преминал спътникът?

— Точният час бе 03:10.

— Изображението е било инфрачервено.

— Да.

— Човекът, който се е сетил да използва Ландсат, трябва да получи медал — каза Джордино, като погледна на свой ред през обектива.

— Вече е задействана процедурата за повишение — каза Рохас, като се усмихваше.

Пит погледна полковника.

— В колко часа започна вашето въздушно разузнаване?

— Самолетите ни започнаха претърсването призори. До обяд бяхме получили и анализирали снимката от Ландсат. Тогава вече можехме да изчислим скоростта и курса на „Лейди Фламбъро“ и да насочим корабите и самолетите ни към точката на пресичане, където трябваше да се намира корабът.

— Но те откриха само пусто море.

— Точно така.

— Нямало ли е отломки?

— Да, патрулните ни кораби са се натъкнали на няколко отломки — обади се капитан Флорес.

— Бяха ли идентифицирани?

— Някои от тях били издърпани на борда и проучени, но след това били бързо изхвърлени. По всичко личало, че те идвали от товарен съд, а не от луксозен туристически кораб.

— Какви са били тези отломки?

Флорес порови в едно дипломатическо куфарче и извади една тънка папка.

— Разполагам с кратък списък, получен от капитана на претърсващия съд. Той е изброил един тапициран стол, две избелели спасителни ризи, произведени поне преди петнадесет години, с щамповани върху тях инструкции за работа на почти нечетлив испански, няколко дървени каси без маркировка, матрак, контейнери за храна, три вестника, единия от Веракрус, Мексико, другите два от Ресифе, Бразилия.

— Дати? — прекъсна го Пит.

Флорес погледна въпросително Пит за миг, след което извърна поглед.

— Капитанът не ги е съобщил.

— Пропуск, който ще бъде отстранен — каза строго Рохас, след като се досети накъде биеше Пит.

— Ако вече не е твърде късно — притеснено продължи Флорес. — Трябва да признаете, полковник, че това по-скоро е бил боклук, изхвърлен от някой кораб, отколкото отломки от потънал съд.

— Можете ли да начертаете координатите на корабите така, както са показани на спътниковата снимка? — попита Пит.

Флорес кимна и започна да нанася позициите върху една морска карта.

— Още по едно бренди, господа? — предложи Рохас.

— Страхотно ободрява — каза Гън, като подаде чашата си към лейтенанта. — Долавям съвсем лек дъх на кафе.

Рохас се усмихна.

— Виждам, че сте познавач, мистър Гън. Точно така. Чичо ми го дестилира в една от кафеените си плантации.

— Твърде сладко е — каза Джордино, — напомня ми за сладък корен38.

— Съдържа и малко мастика. — Рохас се обърна към Пит. — А вие, мистър Пит, как го намирате?

Пит вдигна чашата срещу светлината и разгледа съдържанието й.

— Бих казал, че е около двеста градуса.

Северноамериканците не спираха да удивляват Рохас. В един момент те са сериозни и делови, в следващия — непоправими шегобийци. Той често се чудеше как са успели да изградят такава суперсила.

След миг Пит се засмя със своя заразителен смях.

— Само се пошегувах. Кажете на вашия чичо, че ако някога реши да прави износ за САЩ, аз ще бъда първият, който ще пласира питието му на пазара.

Флорес хвърли пергелите и потупа едно начертано с молив квадратче върху картата.

— Вчера сутринта в 03:10 те са били тук.

Всички се върнаха обратно до масата и се надвесиха над картата.

— Курсовете и на трите кораба са водели към един и същ район — отбеляза Гън. Той извади един малък калкулатор от джоба си и започна на натиска бутоните му. — Ако вземем техните усреднени скорости, да речем около тридесет възела за „Лейди Фламбъро“, осемнадесет за „Кабо Галегос“ и двадесет и два за „Генерал Браво“… — Гласът му постепенно заглъхна, докато той си записваше изчисленията в полето на картата. След няколко мига той се изправи и потупа цифрите. — Нищо чудно, че чилийският товарен кораб не го е забелязал. Когато той е пресякъл курса на туристическия кораб, последният е бил на не по-малко от шестдесет и четири километра западно от точката на пресичане.

Пит погледна замислено линиите по картата.

— Мексиканският контейнеровоз, от друга страна, изглежда като че ли се е разминал с „Лейди Фламбъро“ на не повече от три-четири километра разстояние.

— Няма нищо изненадващо в това — каза Рохас, — като вземем предвид факта, че туристическият кораб се е движил без светлини.

Пит погледна Флорес.

— Спомняте ли си фазата на луната, капитане?

— Да, между новолуние и първа четвърт, полумесец.

Джордино поклати глава.

— Не е било достатъчно светло, ако вахтеният на мостика не е гледал в нужната посока.

— Предполагам, че сте започнали претърсването от тази точка — каза Пит.

Флорес кимна.

— Да, самолетите покриха мрежа с размери двеста километра на изток, север и юг.

— И не са открили и следа от него.

— Само контейнеровоза и онзи с въглищата.

— Може да се е върнал обратно и след това да е драснал на север или на юг — предположи Гън.

— Помислихме и за това — каза Флорес. — Самолетите претърсиха всички крайбрежни участъци, когато се връщаха да презаредят и когато отново излитаха след това.

— Като се вземат предвид фактите — мрачно каза Гън, — страхувам се, че единственото място, където може да се намира „Лейди Фламбъро“, е морското дъно.

— Вземи последното му местонахождение, Руди, и изчисли максималното разстояние, което той е могъл да измине, преди да пристигнат самолетите.

Рохас погледна Пит с интерес.

— Мога ли да попитам какво възнамерявате да правите? Всяко по-нататъшно търсене би било безпредметно. Претърсили сме целия район, в който той е изчезнал.

Погледът на Пит минаваше през Рохас, сякаш полковникът бе прозрачен.

— Както се каза тук преди малко, единственото място, където корабът може да се намира, е на морското дъно. И ние ще търсим точно там.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— „Саундър“, кораб за дълбоководни изследвания на НЮМА, трябва да пристигне в района за претърсване по някое време тази вечер. Ще ви бъдем благодарни, ако може да отделите един хеликоптер, който да ни закара до него.

Рохас кимна.

— Ще се разпоредя да има един в готовност.

След това той добави:

— Вие осъзнавате, че това би означавало да търсите една определена риба в площ от десет хиляди квадратни километра. Това може да продължи цял живот.

— Не — уверено каза Пит. — Най-много двадесет часа.

Рохас бе прагматичен човек. Той не бе склонен да приема желаното за действително. Погледна Джордино и Гън, като очакваше да види скептицизъм в очите им. Вместо това той видя пълно единодушие.

— Вие, разбира се, не говорите сериозно. Този срок е повече от нереален.

Джордино вдигна ръката си и небрежно заразглежда върха на пръстите си.

— Ако мога да съдя по опита си — спокойно каза той, — Дърк доста е завишил цифрата.

42

Точно четиринадесет часа и четиридесет и две минути след като хеликоптерът на уругвайската армия ги стовари на площадката за кацане на „Саундър“, те откриха потънал кораб на 1020 метра дълбочина, чийто размери отговаряха на „Лейди Фламбъро“.

Когато го забелязаха за пръв път, обектът представляваше малко тъмно петънце върху една плоска равнина след континенталния пад. С приближаването на „Саундър“ към целта операторът на сонарната станция намаляваше обхвата на измерване, докато замъгленото изображение на кораб не придоби ясна форма и очертания.

„Саундър“ не разполагаше със системата за наблюдение, струваща пет милиона долара, на която Пит и Джордино се бяха радвали на „Поулър Иксплорър“. На тегления от кораба сонарен датчик нямаше монтирани цветни видеокамери. Мисията на океанографите, които бяха на борда, бе просто да картографират големи участъци от морското дъно. Електронното оборудване на кораба бе предназначено за изследване на повърхности с големи размери, а не за детайлни снимки от близко разстояние на потънали обекти, създадени от човека.

— Конфигурацията е същата — каза Гън. — Но образът е доста неясен. Възможно е само да си въобразявам, но ми се струва, че един от комините е паднал върху надстройката на кърмата. Двата борда изглеждат високи и прави. Корабът е в изправено положение, кренът му не е по-голям от десет градуса.

Джордино се дръпна настрана.

— Ще трябва да използваме видеокамера, за да го идентифицираме с положителност.

Пит не каза нищо. Той продължи да наблюдава екрана на сонара дълго след като обектът бе останал зад кърмата на „Саундър“. Изчезваше и най-малката надежда да намери баща си жив. Той изпитваше чувството, че гледа ковчег, върху чийто капак хвърляха пръст.

— Всичко върви добре, приятелю — обърна се към него Джордино. — Насочи ни право в целта.

— Откъде разбра къде да търсим? — попита Франк Стюарт, капитанът на „Саундър“.

— Допуснах, че след като е пресякъл пътя на „Генерал Браво“, „Лейди Фламбъро“ не е променил курса си — обясни Пит. — И тъй като не е бил забелязан от претърсващите района самолети от външната страна на курса на „Кабо Галегос“, реших, че най-удачното място, където да концентрираме нашите усилия за претърсване, е в посока изток от последния му известен курс, както бе показан от Ландсат.

— Накратко, в един тесен коридор между „Генерал Браво“ и „Кабо Галегос“ — каза Джордино.

— Това с две думи обяснява всичко — потвърди Пит.

Гън го погледна:

— Съжалявам, че това не е повод за празнуване.

— Искаш ли да изпратим долу един АДУ39? — попита Стюарт.

— Можем да спестим време — отвърна Пит, — като се откажем от дистанционното изследване с камера и отидем направо на вариант обитаема подводна сонда. Също така, механичните ръце на сондата може да се окажат полезни, ако ни се наложи да вземем нещо от потъналия кораб.

— Екипажът може да приготви „Дийп Роувър“ за спускане до половин час — каза Стюарт. — Ти ли ще го управляваш?

Пит кимна:

— Аз ще се спусна с него.

— На дълбочина от хиляда метра ще бъдеш на границата на неговия допустим дълбочинен обхват.

— Няма основание за тревога — каза Руди Гън. — При тази дълбочина „Дийп Роувър“ има коефициент на безопасност едно към четири.

— По-скоро бих скочил с Фолксваген от Ниагара — каза капитанът, — отколкото да се спусна на хиляда метра дълбочина в пластмасов мехур.

С тесните си рамене и зализаната си дълга, с цвят на препечен хляб коса, Стюарт приличаше на търговец от хранителен магазин на някое малко градче и командир на скаутски отряд. Моряк, закален в морските бури, той плуваше добре, но изпитваше страх от дълбокото и отказваше да се научи да се спуска под вода с водолазен апарат. Той изпълняваше желанията на учените и угаждаше на капризите им относно техните океанографски проекти, както изискваха обичайните взаимоотношения бизнес клиенти. Командването на кораба обаче беше негова територия, затова всеки един от академичните учени, който се правеше на Дългия Джон Силвър пред екипажа, бе тутакси скастрян и поставен на мястото му.

— Този пластмасов мехур — каза Пит — представлява акрилна сфера с дебелина над дванадесет сантиметра.

— Много обичам да се излежавам на палубата под слънцето и да махам за довиждане на някой, който отива да се гмурка с тази джунджурия — мърмореше Стюарт, докато излизаше през вратата.

— Харесва ми — каза мрачно Джордино. — Няма и капчица такт, но все пак ми харесва.

— Вие двамата имате нещо общо — каза Пит, като се хилеше.

Гън постави на „стоп кадър“ записаната от сонара видеолента и започна внимателно да разучава застиналото изображение. След това вдигна нагоре очилата си и отново фокусира погледа си:

— Корпусът изглежда цял. Няма следи от разкъсване. Защо, по дяволите, е потънал?

— И което е още по-странно — размишляваше Джордино, — как така няма никакви плаващи отломки?

Пит също се загледа в неясното изображение.

— Помните ли „Циклопи“? Той също изчезна безследно.

— Как можем да го забравим? — изпъшка Джордино. — Все още не са ни зараснали белезите.

Гън вдигна очи към него.

— Справедливостта изисква да кажа, че не можете да сравнявате един неравномерно натоварен кораб, построен някъде в началото на века със съвременен презокеански кораб, в който са вградени хиляда предпазни и обезопасителни устройства.

— Тук не е имало буря, която да го потопи — каза Пит.

— Може би някоя внезапна вълна?

— Или може би някоя пясъчна плитчина е направила пробойна в корпуса му — каза Джордино.

— Ще узнаем съвсем скоро — каза тихо Пит. — Още два часа и ние вече ще сме седнали на главната му палуба.

Външният вид на „Дийп Роувър“ наподобяваше по-скоро на космически апарат, чието предназначение бе да обикаля в орбита около земята, отколкото на подводна сонда, която да кръстосва дълбините на океана. Формата му би се понравила само на марсианец. Двеста и четиридесет сантиметровата сфера бе разделена от един голям О-пръстен и стоеше върху правоъгълни опори, в които бяха поместени сто и двадесет волтовите акумулатори. От задната част на сферата се подаваха всевъзможни приспособления и уреди: тласкащи устройства и двигатели, бутилки с кислород, контейнери за извличане на въглеродния двуокис, механизъм за скачване, камери, сканиращо сонарно устройство. Най-голямо впечатление обаче правеха манипулаторите, които се подаваха отпред. Те биха накарали всеки себеуважаващ се робот да позеленее от завист. Описани накратко, те представляваха механични ръце, които по своята сръчност не само че не отстъпваха на ръцете от плът и кръв, а бяха способни и на нещо повече. Една сензорна система за обратна връзка даваше възможност движенията на ръката да бъдат контролирани до хилядни от милиметъра, докато друга силова обратна връзка позволяваше на ръцете нежно да държат малка чаша или да сграбчат и повдигнат желязна печка.

Пит и Джордино търпеливо обикаляха около „Дийп Роувър“, докато двама техници го преглеждаха. Той бе поставен върху опора с формата на седло във вътрешността на едно помещение, наподобяващо пещера, което наричаха „лунния басейн“.

Площадката, която държеше седлото, бе част от корпуса на „Саундър“ и можеше да бъде спускана на двадесет фута под повърхността на водата.

Накрая един от техниците кимна с глава:

— Може да тръгвате, когато сте готови.

Пит потупа Джордино по гърба.

— След теб.

— Окей, аз ще поема манипулаторите и камерите — каза шеговито той, — а ти ще караш. Само гледай да не попаднем в някое задръстване.

— Кажи му — извика Стюарт от една по-горна ниша с глас, който отекваше вътре в празното пространство, — че ако върне апарата цял-целеничък, ще му дам една голяма целувка.

— А на мен? — извика към него Джордино, като пое шегата.

— Също и на теб.

— Да си свалям ли ченето?

— Сваляй каквото си искаш.

— И ти казваш на това стимул? — каза сухо Пит. Той бе благодарен на капитана, че се опитваше да му отклони вниманието от това, което можеха да открият. — По-скоро бих запрашил за Африка, отколкото да се върна отново тук.

— Ще ти трябва цял камион с кислородни бутилки — каза Стюарт.

Без да чува добродушната размяна на любезности, към тях се приближи Гън, сложил на ушите си чифт слушалки, чийто кабел висеше в краката му.

Той се стараеше да придаде делови тон на инструкциите си, но в гласа му се прокрадваше съчувствие:

— Ще следя звуковия ви локаторен лъч и комуникациите. Веднага щом видите дъното, се обърнете на триста и шестдесет градуса, докато сонарът ви не открие потъналия кораб. След това ми дайте направлението. Очаквам да ме информирате на всеки един етап от пътуването ви.

Пит разтърси ръката на Гън:

— Ще поддържаме връзка.

Гън изгледа с тъга стария си приятел.

— Сигурен ли си, че не предпочиташ да останеш горе и аз да се спусна вместо теб?

— Трябва да видя всичко с очите си.

— Късмет — измърмори Гън, след което се обърна бързо и се заизкачва по една стълба, която водеше навън от лунния басейн.

Пит и Джордино се настаниха един до друг в кресла, подобни на самолетните. Техниците завинтиха горната половина на сферата, която притисна водонепроницаемия уплътнителен О-пръстен и затегнаха скобите.

Джордино започна да преглежда списъка с необходимите процедури преди потапяне:

— Захранване?

— Захранване включено — потвърди Пит.

— Радиовръзка?

— Чуваш ли ни, Руди?

— Високо и ясно — отговори Гън.

— Кислород?

— Двадесет и един цяло и пет десети процента.

Когато привършиха, Джордино каза:

— Готови сме и чакаме вас, „Саундър“.

— Имате разрешение за излитане, „Дийп Роувър“ — отговори Стюарт с обичайния си ироничен тон. — Донесете на връщане един омар за вечеря.

Двама водолази в пълна екипировка стояха до платформата, докато тя се спускаше бавно в морето. Водата обгради „Дийп Роувър“ и скоро погълна сферата. Пит погледна нагоре към блещукащите светлини на лунния басейн и видя трепкащите очертания на фигури, надвесени над парапета. Цялата компания от океанографи и екипаж се беше събрала, за да присъства на спускането. Те се суетяха около Гън и слушаха съобщенията по радиото. Пит се чувстваше като риба, изложена на показ в аквариум.

Когато те се потопиха изцяло, водолазите се спуснаха във водата и освободиха подводния апарат от седлото му. Един от тях вдигна ръка и направи знака за „Всичко е наред“. Пит се усмихна и отговори, като вдигна нагоре палец и след това посочи напред.

Ръкохватките на края на облегалките за ръце движеха манипулаторите, докато самите облегалки управляваха четирите тласкащи устройства. Пит управляваше „Дийп Роувър“ като един вид подводен хеликоптер. Един лек натиск с лакти и апаратът се вдигна от седлото. След това тласък с ръцете напред и хоризонталните тласкащи устройства го задвижиха в същата посока.

Пит закара малкия съд на около тридесет метра от платформата и спря, за да провери посоката на компаса. След това включи вертикалните тласкачи и започнаха да се спускат в дълбините.

Надолу и все по-надолу се спускаше „Дийп Роувър“ през безмерното празно пространство. Водата, която ги обграждаше, ставаше все по-тъмна. Трепкащият синьо-зелен цвят на повърхността на водата скоро се превърна в нежно сив. Една малка, еднометрова синя акула заплува с леки движения към подводния апарат, направи един кръг около тях и като не намери нищо примамливо, продължи самотното си пътешествие през мътните води.

Те не усещаха движението. Единственият звук бе тихият пукот на радиото и тънкото писукане на локаторния лъч. Водата обгради с черна непроницаема завеса тяхното малко късче светлина.

— Преминаваме четиристотин метра — докладва Пит със спокойствието на пилот, който съобщава за височината на полета си.

— Четиристотин метра — повтори Гън.

Обикновено в такива случаи от вътрешността на подводния апарат щяха да бликнат остроумия и саркастични подмятания, за да се убие времето, но при това пътуване Пит и Джордино бяха необичайно мълчаливи. Разговорът им по време на спускането рядко надхвърляше няколко думи.

— Виж, идва една красавица — каза Джордино, като сочеше навън.

В същия миг я видя и Пит. Една от най-грозните обитателки на морските дълбини. Дълго тяло, подобно на змиорка, с луминесцентни очертания като неонова реклама. Застиналата зяпнала паст никога не се затваряше напълно поради дългите грапави зъби, които се използваха повече за улавяне и задържане на плячката, отколкото за нейното сдъвкване. Окото блестеше неприятно, докато един хобот, който бе прикрепен към осветената брада, висеше от долната й челюст, за да примами следващото ястие.

— Какво ще кажеш да си пъхнеш ръката в това нещо? — попита Пит.

Преди Джордино да може да отговори, Гън се намеси:

— Един от учените иска да узнае какво сте видели.

— Риба дракон — отвърна Пит.

— Той иска описание — каза Джордино.

— Кажи му, че ще я нарисуваме, когато се върнем — изсумтя Пит.

— Ще му предам това.

— Преминаваме осемстотин метра — докладва Пит.

— Внимавайте да не се ударите в дъното — предупреди го Гън.

— Ще хвърляме по едно око. Никой от нас не гори от желание да направи еднопосочно пътуване.

— Няма да ви навреди, ако заострите вниманието си. Как сте с кислорода?

— Тип-топ.

— Трябва вече да сте наблизо.

Пит намали скоростта на спускане на „Дийп Роувър“, като леко докосна плъзгащите се облегалки за ръце. Джордино се взря надолу, като наблюдаваше внимателно за появяването на скали. Пит можеше да се закълне, че в продължение на осемте минути, които изминаха преди морското дъно бавно да се появи под тях, приятелят му не мигна нито веднъж.

— На дъното сме — съобщи Джордино. — Дълбочина хиляда и петнадесет метра.

Пит подаде допълнителна мощност към вертикалните тласкачи и подводният апарат спря колебливо на три метра над сивата тиня. Налягането на водата бе увеличило теглото му по време на пускането. Пит отвори един от клапаните за баластните резервоари, като следеше манометъра и го напълни с точно толкова въздух, колкото да постигне уравновесяване на теглото.

— Правим завоя — уведоми той Гън.

— Потъналият кораб трябва да бъде приблизително в посока едно-едно-нула градуса — изпука от радиото гласът на Гън.

— Да, прието — каза Пит. — Имаме сонарна цел на двеста и двадесет метра, посока едно-едно-два градуса.

— Разбрах, „Дийп Роувър“.

Пит се обърна към Джордино:

— Е, да видим какво има там.

Той увеличи мощността на хоризонталните тласкачи и направи широк завой, като изучаваше голия морски пейзаж пред себе си, докато Джордино му помагаше да не се отклони от курса, като указваше посоката по показанията на компаса.

— Дай наляво няколко румба. Много отиде. Окей, сега успя. Карай право напред.

В очите на Пит не се долавяше и следа от вълнение. Лицето му бе странно неподвижно. Той се чудеше с нарастващ страх какво можеше да открие.

Спомни си кошмарът, който преследвал един водолаз, участвал в спасителните операции на ферибот, потънал след катастрофа с друг съд. Водолазът работил по кораба на тридесет метра дълбочина, когато усетил потупване по рамото си. Той се извърнал и се озовал пред тялото на красива девойка, която го гледала с незрящи очи. Едната й ръка била протегната напред и го докосвала, сякаш молела той да я поеме. Дълги години след това този кошмар не спирал да измъчва водолаза.

Пит бе виждал трупове преди. Замръзнали като екипажа на „Серапис“, подпухнали и ужасни като екипажа на президентската яхта „Игъл“, разложени и полуразпаднали се в потънали самолети край бреговете на Исландия и в едно езеро в колорадските Скалисти планини. Той още можеше да си ги спомни, като си затвореше очите.

Молеше се на Бога да не види баща си като плаващ труп. Той затвори очи за няколко секунди и без малко да блъсне „Дийп Роувър“ в дъното. Пит искаше да запомни сенатора жив и пращящ от здраве — а не като призрачно видение в морето или нелепо гримиран вкочанен труп в ковчег.

— Предмет в тинята вдясно — каза Джордино, като извади Пит от болезнените му мисли.

Пит се наведе напред:

— Двесталитров варел. Още три от тях вляво.

— Те са навсякъде — каза Джордино. — Това място тук изглежда като сметище.

— Виждаш ли някакви надписи?

— Само някакви испански думи, боядисани с шаблон. Вероятно информация за теглото и обема.

— Ще се приближа до този, който е точно пред нас. Виждам, че от него все още се процежда съдържанието му, каквото и да е било то.

Пит доближи сферата на „Дийп Роувър“ на няколко инча от потъналия варел. Прожекторът освети едно тъмно вещество, което се виеше от дренажния отвор.

— Масло? — каза Джордино.

Пит поклати глава:

— Цветът е по-скоро ръждив. Не, почакай, червен е. Господи, това е червена маслена боя.

— До варела има някакъв друг цилиндричен предмет.

— Какво мислиш, че може да е това?

— Бих казал, че е голямо руло от пластмасово фолио.

— Бих казал, че си прав.

— Няма да е зле да го вземем на борда на „Саундър“ за изследване. Задръж така. Ще го хвана с манипулаторите.

Пит кимна мълчаливо и задържа „Дийп Роувър“ в стабилно положение срещу лекото придънно течение. Джордино сграбчи ръкохватките на системата за управление и сви двете механични ръце около пластмасовото руло, досущ както човек би свил ръце в лактите си, за да прегърне приятел. След това той разположи многофункционалните ръце така, че да хванат и долния ръб.

— Държим го здраво — съобщи той. — Дай малко нагоре, за да го извадя от тинята.

Пит го стори и „Дийп Роувър“ се издигна бавно, като носеше рулото със себе си, следван от завихрен облак фина тиня. В продължение на няколко мига те не виждаха нищо. След това Пит даде леко напред, докато не излязоха отново в бистри води.

— Трябва вече да сме близо до него — каза Джордино. — Сонарът показва масивна цел напред и малко вдясно.

— На нашия екран вие сте практически отгоре му — каза Гън.

Подобно на призрак в затъмнено огледало корабът изплува от мрака. Увеличен от пречупването на светлината във водата, той представляваше изумителна гледка.

— Имаме визуален контакт — докладва Джордино.

Пит намали хода на „Дийп Роувър“ и спря на седем метра от корпуса. След това даде ход нагоре, след което придвижи апарата успоредно на предната палуба на изоставения кораб.

— Какво, по дяволите… — Пит внезапно млъкна. После попита: — Руди, какви бяха цветовете на „Лейди Фламбъро“?

— Стой така. — Не бяха изминали и десет секунди, когато Гън отговори: — Светлосин корпус и надстройка.

— Този кораб има червен корпус с бяла надстройка.

Гън не отговори веднага. Когато го стори, гласът му звучеше като на стар и уморен човек:

— Съжалявам Дърк. Трябва да сме се натъкнали на един изчезнал кораб през втората световна война, ударен от торпедо на германска подводница.

— Не е възможно — промърмори сдържано Джордино. — Корабът пред нас е непокътнат. Няма признаци за обрастване или корозия. Виждам от него да изтича масло и да изкачат мехурчета въздух. Той е потънал преди не повече от седмица.

— Нямаме данни — чу се гласът на Стюарт по радиото. — Единственият кораб, обявен за изчезнал през последните шест месеца в тази част на Атлантика е вашият туристически кораб.

— Това тук не е никакъв туристически кораб — изстреля обратно Джордино.

— Почакайте за минута — каза Пит. — Ще заобиколя кърмата и ще видя дали мога да го идентифицирам.

Той спусна „Дийп Роувър“ стръмно надолу и започна да се движи покрай страната на кораба. Когато стигнаха кърмата, той леко зави и спря. Подводният апарат висеше неподвижно само на метър от името на кораба, изписано с боя върху заваръчни шевове.

— О, боже — прошепна невярващо Джордино, изпаднал в благоговение. — Изпързаляли са ни.

Пит не бе нито учуден, нито изумен. Той се хилеше като луд. Мозайката далеч не бе подредена изцяло, но най-важните части бяха вече на местата си. Белите релефни букви върху червените стоманени плочи не изписваха името „Лейди Фламбъро“.

Те изписваха „Генерал Браво“.

43

Дори и самите конструктори и корабостроители на „Лейди Фламбъро“ да застанеха на четиристотин метра от кораба, те не биха го познали. Формата на комина му бе променена, освен това всеки един квадратен инч от съда бе пребоядисан. В допълнение на фасадата, корпусът бе боядисан на ивици с боя, симулираща цвета на ръждата.

Надстройката му, толкова красива преди, прозорците на апартаментите, както и палубата за разходка — всички те сега бяха скрити под огромни плочи от дървесни частици, сглобени по такъв начин, че на външен вид да приличат на товарни контейнери.

Там, където бе невъзможно да се премахнат или скрият модерните заоблени черти на мостика на туристическия кораб, на тях им бе придадена квадратна форма с помощта на дървени конструкции и платно, върху което бяха боядисани фалшиви люкове и странични отвори.

Светлините на Пунта дел Есте още не бяха изчезнали зад кърмата, когато всички членове на екипажа и пасажерите бяха свикани и разпределени на групи за принудителен труд. Те започнаха работа под зоркия поглед на похитителите на Амар и бяха докарани до състояние на пълно изтощение. Корабните офицери, ръководителите на пътуването, стюардите, готвачите и обикновените моряци — всички те ковяха гвоздеи и с робски труд сглобяваха предварително изготвените елементи на контейнерите през нощта.

Не беше пощадена нито една от важните личности. Сенаторът Пит и Хала Камил, президентите Хасан и Де Лоренцо, заедно с членовете на техните кабинети и помощниците от екипите им, всички бяха принудени да работят като дърводелци и бояджии.

До момента, в който туристическият кораб се срещна с „Генерал Браво“, фалшивите товарни контейнери бяха на мястото си и корабът имаше външен вид и цветове, почти идентични с тези на другия.

От ватерлинията нагоре дегизираният „Лейди Фламбъро“ лесно можеше да мине за товарен кораб. Една инспекция от въздуха би открила незначителни несъответствия. Очевидните разлики можеха да бъдат открити, само ако корабът беше наблюдаван откъм морето и от съвсем близко разстояние.

Капитан Хуан Мачадо и осемнадесетте члена на екипажа на „Генерал Браво“ се бяха прехвърлили на туристическия кораб, след като бяха отворили всички кингстонови клапи и врати за товари и бяха взривили зарядите, поставени на стратегически места по цялото протежение на корпуса. Със серия от приглушени експлозии товарният кораб потъна в морето, като изрази протеста си само с няколко слаби клокочения.

Когато небето на изток започна да просветлява от изгряващото слънце, дегизираният „Лейди Фламбъро“ плаваше с пълна пара към официално обявеното си местоназначение. Но когато пристанището Сан Пабло в Аржентина бе на четиридесет километра от десния борд, туристическият кораб го подмина и продължи право на юг.

Хитрият план на Амар бе успял. Бяха изминали вече три дена, а светът бе все още заблуден и вярваше, че „Лейди Фламбъро“ и видните й пасажери лежат някъде на дъното на морето.

Амар седна до една маса, върху която бе поставена една морска карта, и отбеляза последното местоположение на кораба. След това той начерта права линия до крайната точка на тяхното пътешествие и отбеляза точката с X. Обзет от самодоволство, той остави молива и запали един дълъг дънхил, като изпускаше дима над картата подобно на талази мъгла.

Шестнадесет часа, пресметна той. Още шестнадесет часа плаване без преследвачи и корабът щеше бъде скрит на сигурно място, без никакъв шанс да бъде открит.

Капитан Мачадо влезе в навигаторната стая от мостика, като крепеше малък поднос върху ръката си.

— Искате ли чаша чай и кроасан? — попита той на перфектен английски.

— Благодаря ви, капитане. Сега, като си мисля за това, излиза, че не съм ял откакто напуснахме Пунта дел Есте.

Мачадо постави подноса върху масата и наля чая.

— Знам, че не сте мигнал, след като моят екипаж и аз се качихме на борда.

— Все още има много работа.

— Може би трябва да започнем, като първо се представим официално един на друг.

— Знам кой сте или поне знам името, под което се подвизавате — каза Амар с безразличие. — Не се интересувам от дълги биографии.

— Така ли?

— Да.

— Имате ли нещо против да ме посветите във вашите планове? — каза Мачадо. — Не бях информиран за нищо друго, освен за прехвърлянето ни на вашия кораб, след като потопим „Генерал Браво“. Ще ми бъде много интересно да чуя следващата стъпка от нашата мисия, особено частта за това как нашите обединени екипажи възнамеряват да напуснат кораба и да избегнат арестуването от международните сили за сигурност.

— Съжалявам, бях твърде зает, за да ви осветля по този въпрос.

— Сега може би е настъпил моментът — настоя Мачадо.

С типичен маниер Амар спокойно отпи от чая и привърши кроасана под маската си, преди да отговори. След това отправи безизразен поглед над масата с картата към Мачадо.

— Засега не възнамерявам да напускам кораба — каза с равен глас той. — Моите инструкции от вашия и нашия лидер са да печелим време и да отложим окончателното разрушаване на „Лейди Фламбъро“, за да могат те двамата да имат време да оценят ситуацията и да я обърнат в своя полза.

Бавно Мачадо се отпусна, взря се през маската в студените черни очи на египтянина и разбра, че пред себе си имаше човек, който бе пълен господар на положението.

— Аз нямам такива проблеми — каза той и вдигна каната. — Още чай?

Амар подаде чашата си.

— Какво правите, когато не потопявате кораби?

— Специализирам се в извършването на политически убийства — отвърна с охота Мачадо. — Също като вас, Сюлейман Азис Амар.

Мачадо не можеше да види гримасата на неприятна изненада под маската на Амар, но знаеше, че е там.

— Изпратени сте да ме убиете? — попита Амар и докато небрежно изтърсваше пепелта от цигарата си, насочи един малък автоматичен пистолет, който сякаш с вълшебна пръчица се бе появил изведнъж в дланта му.

Мачадо се усмихна и скръсти ръце, като държеше дланите си открити.

— Може да се успокоите. Моите заповеди са да работя с вас в пълна хармония.

Амар постави обратно пистолета в едно пружинно устройство, скрито в десния му ръкав.

— Как ме познахте?

— Нашите лидери имат малко тайни помежду си.

Да го вземат дяволите тоя Язид, помисли си ядосан Амар. Разкривайки самоличността му, Язид го беше предал. Той и за миг не се хвана на лъжата на Мачадо. Веднъж щом президентът Хасан бъдеше отстранен, преродилият се Мохамед нямаше да се нуждае повече от наемния си убиец. Амар нямаше намерение да разкрива плановете си за бягство пред мексиканския убиец. Той ясно съзнаваше, че човекът пред него нямаше друг избор, освен да сключи съюз с него по целесъобразност. Амар изпитваше удоволствие от мисълта, че може да убие Мачадо във всеки момент, докато мексиканецът трябваше да чака, докато спасението не бъдеше осигурено.

Амар владееше напълно положението.

Той вдигна чашата си:

— За Ахмад Язид.

Мачадо вдигна сковано своята:

— За Топилцин.

Хала и сенаторът Пит бяха затворени в един апартамент заедно с президента Хасан. Те бяха мръсни и изпоцапани с боя и изтощени до такава степен, че не можеха да заспят. Ръцете им бяха покрити с мехури, мускулите ги боляха от физическия труд, на който те не бяха свикнали. Освен това бяха и гладни.

След лудото бързане по префасонирането на външния вид на туристическия кораб след като напуснаха Уругвай, похитителите не им бяха давали никаква храна. Единствената течност, която поемаха, беше от чешмата в банята. Отгоре на всичко положението им се влошаваше от температурата, която непрекъснато спадаше, а от вентилаторите не идваше никаква топлина.

Президентът Хасан се бе проснал върху едно от леглата и бе в окаяно състояние. Той страдаше от хронично заболяване на гърба и напрежението от десетте часа нескончаемо навеждане и изправяне го бяха довели до състояние на постоянна болка, която той стоически издържаше.

Ако не помръдваха леко от време на време, Хала и сенаторът можеха спокойно да бъдат взети за статуи, издялани от дърво. Хала седеше на една маса, положила глава върху ръцете си. Дори и в това раздърпано състояние тя изглеждаше спокойна и красива.

Сенаторът Пит се бе облегнал на една кушетка, загледан замислено в една лампа на тавана. Само мигащите му очи показваха, че е все още жив.

Накрая Хала вдигна глава и го погледна.

— Само да можехме да направим нещо — каза тя, почти шепнейки.

Сенаторът се надигна сковано до седнало положение. За възрастта си той все още бе в добра физическа форма. Въпреки че нямаше място по тялото му, което да не го болеше, сърцето му биеше така здраво, сякаш той бе с двадесет години по-млад.

— Онзи дявол с маската не допуска и най-малкия пропуск — каза той. — Не иска да ни дава храна, за да нямаме сила, всички са затворени поотделно, за да не можем да се свързваме помежду си или да организираме контраудар. Освен това той и неговите терористи не са влизали в контакт с нас от два дена. Всичко е пресметнато така, че да ни държи крайно напрегнати и същевременно безпомощни.

— Не можем ли поне да се опитаме да излезем оттук?

— Много е вероятно в дъното на коридора да има пазач, който чака да разстреля първия човек, успял да разбие вратата си. А и дори да успеем по някакъв начин да го преминем, къде можем да отидем?

— Бихме могли да откраднем някоя спасителна лодка, може би — предположи наслуки Хала.

Сенаторът поклати глава и се усмихна.

— Вече е твърде късно за всякакъв опит. Не и сега, когато силата на похитителите се удвои с екипажа от онзи мексикански товарен кораб.

— Ами ако разбием прозореца и оставим следи с парчета от мебели, спални чаршафи или каквото и да е друго, което можем да изхвърлим навън? — не се предаваше Хала.

— Със същия успех бихме могли да хвърлим бутилки с писма. До сутринта теченията ще ги отнесат на сто километра от нашата диря. — Той направи пауза, за да поклати глава. — Тези, които ни търсят, никога не биха ги намерили навреме.

— Вие знаете много добре, сенаторе, както и аз, че никой не ни търси. Светът мисли, че корабът ни е потънал и всички са се удавили. Всички опити за търсене ще са вече прекратени.

— Знам един човек, който никога няма да се откаже.

Тя го погледна въпросително:

— Кой?

— Синът ми, Дърк.

Хала се надигна, отиде куцайки до прозореца и се загледа безучастно в дървената плоскост отвън, която скриваше изгледа към морето.

— Вие трябва много да се гордеете с него. Той е смел и съобразителен мъж, но е просто човек. Той никога няма да прозре измамата…

Тя спря внезапно и надзърна в една малка пукнатина, през която се виждаше късче от морската шир.

— Нещо премина край кораба.

Сенаторът се приближи и застана до нея. Той успя да различи няколко бели предмета на фона на синьото море.

— Лед — каза той, изумен. — Това обяснява студа. Ние трябва да сме поели курс към Антарктика.

Хала се опря на него и зарови лице в гърдите му.

— Сега никога няма да бъдем спасени — шепнеше тя с безпомощно примирение. — Никой няма да се сети да ни търси там.

44

Никой не бе подозирал, че „Саундър“ може да плава толкова бързо. Палубите му вибрираха от включените на максимална мощност двигатели и корпусът му потреперваше, когато се врязваше във вълните.

Спуснат във вода от една корабостроителница в Бостън през лятото на 1961, в продължение на близо три десетилетия той бе наеман от океанографски институти за дълбоководни научноизследователски проекти по всички морета на света. След като бе закупен от НЮМА през 1990, той претърпя основен ремонт и бе изцяло обновен. Новият му дизелов двигател с мощност 4000 конски сили бе проектиран да го тласка с максимална скорост от четиринадесет възела, но Стюарт и техниците му съумяха по някакъв начин да изтръгнат седемнадесет.

„Саундър“ бе единственият кораб по следите на „Лейди Фламбъро“ и шансовете му за скъсяване на дистанцията между тях бяха като тези на дребна хрътка, гонеща леопард. Бойните кораби на аржентинската флота и британските военноморски единици, разположени на Фолкландските острови, можеха да заловят бягащия туристически кораб, но не бяха вдигнати по тревога.

След кодираното съобщение на Пит до адмирал Сандекър относно изненадващото откриване на „Генерал Браво“ вместо „Лейди Фламбъро“, обединените началник-щабове и шефовете на разузнавателните служби към Белия дом настоятелно посъветваха президента да се разпореди за плътна информационна завеса около това разкритие, докато Силите за специални операции на Съединените щати не стигнат до района и координират спасителната акция.

И така старият „Саундър“ пореше морските вълни самотен, без да е получил никакви официални пълномощия от високо място. Моряците и учените на борда му обаче бяха вече обзети от трескавото вълнение на преследването.

Пит и Джордино седяха в трапезарията на кораба и разучаваха една карта на най-южната част на Атлантическия океан, която Гън бе прострял върху масата и закрепил с помощта на чаши за кафе.

— Убеден си, че са тръгнали на юг? — Гън попита Пит.

— Един завой на сто и осемдесет градуса в северна посока би върнал туристическия кораб обратно в района на претърсване — обясни Пит. — А и няма начин те да са завили на запад към аржентинското крайбрежие.

— Те биха могли да се отправят в открито море.

— С преднина от три дни те може да са вече на половината път за Африка — добави Джордино.

— Твърде рисковано — каза Пит. — Този, който ръководи това шоу, не му липсва сиво вещество. Един завой на изток през океана би изложил кораба на опасността да бъде забелязан от претърсващите района самолети или от някой преминаващ съд. Не, единственият му шанс да избегне прекомерно подозрение е да продължи официално оповестения курс на „Генерал Браво“ до Сан Пабло на Огнена земя.

— Но пристанищните власти веднага щяха да вдигнат тревога, ако товарният кораб е пресрочил разписанието си — упорстваше Джордино.

— Не подценявай този тип. На какво искаш да се обзаложим, че той се е обадил на началника на пристанището в Сан Пабло и му е съобщил, че „Генерал Браво“ се движи със закъснение поради повреда в двигателя?

— Добре изпипано — съгласи се Джордино. — Той спокойно би могъл да спечели още четиридесет и осем часа.

— Окей — каза Гън. — Какво остава? Къде отива той? Около Магелановия проток има хиляда безлюдни острова, между които той може лесно да изчезне.

— Или — Джордино натърти на „или“-то — може да отплава към Антарктика, където смята, че никой няма да го търси.

— Всички говорим в сегашно време — каза Пит. — Доколкото можем да гадаем, той сигурно вече е хвърлил котва в някой пуст залив.

— Вече сме по дирите му — каза Гън. — Камерите на спътника Ландсат ще бъдат включени по време на следващото му преминаване над района и „Лейди Фламбъро“, наричан още и „Генерал Браво“, ще лъсне в цялото си величие.

Джордино погледна Пит за коментар, но старият му приятел се бе зазяпал в пространството. Той отдавна бе забелязал навика на Пит да се вглъбява вътре в себе си и признаците за това му бяха до болка познати.

Пит не беше вече на „Саундър“. Той бе на мостика на „Лейди Фламбъро“ и се опитваше да прочете мислите на своя противник. Това не бе лесна задача. Човек, извършил подобно отвличане, трябва да беше най-проницателният и хитър съперник, с когото Пит се бе сблъсквал досега.

— Той знае за това — каза накрая Пит.

— Знае какво? — полюбопитства Гън.

— Фактът, че може да бъде открит чрез сателитни снимки.

— Тогава той знае, че може да избяга, но не може да се скрие.

— Мисля, че може.

— Бих искал да узная как.

Пит стана и се протегна.

— Ще взема да се поразтъпча.

— Не ми отговори на въпроса. — Гън сега изгаряше от любопитство и не криеше нетърпението си.

Пит се залюля, балансира тялото си в синхрон с люлеенето на кораба и погледна надолу към Гън с полуусмивка.

— Ако бях на негово място — каза той, сякаш говореше за някой от своите познати, — щях да направя така, че корабът да изчезне за втори път.

Гън зяпна с отворена уста, при което Джордино му хвърли поглед от рода на „Нали ти казах!“. Но преди да бъде в състояние да продължи с въпросите си, Пит вече бе излязъл от трапезарията.

Той се отправи към кърмата и се спусна по една стълба в лунния басейн. Заобиколи „Дийп Роувър“ и се спря пред голямото руло пластмасово фолио, което бяха извадили от дъното. То бе изправено вертикално, вързано здраво с въжета към един стълб и на височина бе почти колкото Пит.

Той го гледаше замислено в продължение на близо пет минути, след което се изправи и го потупа с ръка. Интуиция, една интуиция, която се превърна в увереност, накара очите му да заблестят по начин, който би бил най-точно описан като типично макиавелски.

Той произнесе само две кратки думи, като ги прошепна толкова тихо, че дори техникът, който стоеше само на няколко метра встрани и работеше на един стенд, не можа да ги чуе.

— Пипнах те!

45

Потоци информация за това, което стана известно като аферата „Фламбъро“, се изливаха от телетипа и компютъра във Военния команден център на Пентагона, Оперативния център на седмия етаж на Държавния департамент и в залата за военни игри в старото здание на Изпълнителния офис.

Във всеки един от тези стратегически пунктове данните се събираха и анализираха с почти светкавична скорост. След това сбитата версия, допълнена с препоръки, се подаваше бързо към залата за кризисни ситуации, разположена в подземието на Белия дом, за окончателна оценка.

Президентът, облечен небрежно в широки панталони и вълнено поло, влезе в залата и седна в единия край на дългата заседателна маса. Обикновено, след като биваше информиран за последния развой на дадени събития, той питаше съветниците си за възможни алтернативни действия. Въпреки че окончателните решения бяха взимани единствено и лично от него, той имаше до себе си мощно подкрепление от ветерани, участвали в разрешаването на най-различни кризи, които полагаха всички усилия в търсенето на политически консенсус и бяха готови да го изпълнят веднага щом той го одобреше, въпреки разнопосочните мнения.

Почти всички доклади на разузнавателните служби от Египет съдържаха лоши новини. Страната бе изпаднала в пълна анархия, положението се влошаваше с всеки изминат час. Полицията и въоръжените сили бяха останали в казармите си, докато хиляди привърженици на Ахмад Язид вдигаха стачки и организираха бойкоти из цялата страна. Единствената добра новина бе, че демонстрациите не бяха белязани от насилие.

Държавният секретар Дъглас Оутс прегледа набързо един доклад, поставен пред него от един от помощниците му.

— Само това ни липсваше — промърмори той.

Президентът го погледна очаквателно в мълчание.

— Мюсюлманските въстаници са щурмували и завзели току-що най-голямата телевизионна станция на Кайро.

— Язид появил ли се е?

— Все още не. — Броган, шефът на ЦРУ, се отдели от компютърните монитори и се приближи към останалите в залата. — В последния разузнавателен доклад се казва, че той все още се крие във вилата си в покрайнините на Александрия и чака да бъде образувано ново правителство с всеобщото одобрение на народа.

— Няма да чака много — въздъхна уморено президентът. — Каква е позицията на израелското правителство?

Оутс отговори, като в същото време трупаше и подреждаше някакви документи:

— Засега само изчакват да видят какво ще стане. Те не си представят Язид като непосредствена заплаха.

— Ще запеят друга песен, когато той анулира мирното споразумение от Кемп Дейвид. — Президентът се обърна и се взря студено в очите на Броган. — Можем ли да го отстраним?

— Да — отговорът на Броган бе категоричен и недвусмислен.

— Как?

— Тъй като вашата администрация може да бъде атакувана с този въпрос, господин президент, аз почтително ви предлагам да не знаете това.

Президентът леко кимна с глава, съгласявайки се.

— Вероятно сте прав. Въпреки това вие не можете да предприемете тази стъпка, ако не дам заповед.

— Настоятелно ви моля да не прибягвате до убийство — каза Оутс.

— Дъг Оутс е прав — каза Джулиъс Шилър. — Това може да има обратен ефект. Ако се разчуе, всички терористични лидери от Близкия изток ще ви вземат под прицел.

— Да не говорим какъв вой ще нададат от Конгреса — добави Дейл Никълс, който седеше в средата на масата. — А пресата направо ще ви разкъса.

Президентът замислено претегляше последствията. Накрая кимна.

— Добре, дотогава, докато Язид ненавижда съветския премиер Антонов толкова, колкото и мен, ще оставим въпроса с неговото отстраняване на заден план. Но запомнете това, господа, няма да търпя и половината от глупостите на този луд, ако те са като тези, които Хомейни сервира на моите предшественици.

Броган се намръщи, но Оутс и Шилър размениха погледи на облекчение. Никълс просто пускаше доволно дим от лулата си.

Действащите лица в тази драма бяха силни мъже с категорични и често противоречащи възгледи. Когато постигнеха победа, те безрезервно й се радваха, но при поражение горчивият спомен за това дълго тлееше в тях.

Президентът премина на следващата точка от дневния ред:

— Нещо ново за Мексико?

— Положението е толкова спокойно, че буди тревога — отговори Броган. — Без демонстрации, без вълнения. Топилцин изглежда е приел същата тактика на изчакване като брат си.

Президентът вдигна очи, озадачен.

— Правилно ли ви чух? Казахте „брат“?

Броган наклони глава към Никълс.

— Предположението на Дейл се оказа вярно. Язид и Топилцин са братя, които по рождение не са нито египтяни, нито мексиканци.

— Вие с положителност сте доказали наличието на родствена връзка? — прекъсна го Шилър, смаян. — Имате доказателства?

— Наши оперативни агенти се сдобиха с техните генетични кодове и ги сравниха.

— За пръв път чувам това — каза слисано президентът. — Трябваше да ме информирате по-навреме.

— Последната документация е все още в процес на изследване и ще бъде изпратена в Лангли в най-близко време. Съжалявам, господин президент. Може да прозвучи прекалено предпазливо от моя страна, но аз не исках да съобщавам подобно шокиращо разкритие, докато не сме събрали солидни доказателства.

— Как, по дяволите, успяхте да вземете генетичните им кодове? — попита Никълс.

— И двамата страдат от прекомерно славолюбие — обясни Броган. — Нашият отдел за фалшификации изпрати един Коран на Язид и една снимка на Топилцин, на която последният бе показан с всичките си ацтекски емблеми и символи. Молбата бе те да напишат кратка молитва върху двата предмета и да ги върнат. Всъщност, работата бе малко по-сложна, тъй като молбите трябваше да бъдат написани с почерка на известни техни възторжени последователи — влиятелни последователи с финансова и политическа власт, бих добавил. И двамата се хванаха. Най-сложно бе да пресечем пътя на обратната поща, преди тя да е стигнала до истинските адреси. Следващият проблем бе да се пресеят няколкото комплекта отпечатъци, които бяха върху всеки един от двата предмета. Помощници, секретарки и тем подобни. Един отпечатък от палец върху Корана съвпадаше с комплект отпечатъци на Язид, които бяха регистрирани в египетската полиция, когато той е бил арестуван преди няколко години. След това от мазнините на отпечатъка му ние проследихме неговата ДНК.

— При Топилцин не бе толкова лесно. Той нямаше досие в Мексико, но в лабораторията сравниха неговия код, извлечен от отпечатъците по снимката, с този на брат му. След това една случайна находка, направена в международните криминални архиви в главната квартира на Интерпол в Париж, ни разкри цялата истина. Всичко отиде на мястото си. Това, на което бяхме попаднали, бе една семейна организация, престъпна династия, която е възникнала след Втората световна война. Империя за милиарди долари, управлявана от майката, бащата, трима братя и сестра, които оглавяват операциите, и поддържана от мрежа от чичовци, лели, братовчеди или който и да е друг, свързан с тях по кръвна или брачна линия. По този начин те са създали една напълно затворена система, поради което е било почти невъзможно на международните следствени органи да проникнат вътре в нея.

Около масата се възцари слисано мълчание, нарушавано единствено от тракането на телетипната машина и приглушеното шепнене на помощниците. Броган изгледа последователно Никълс, Шилър, Оутс и накрая президента.

— Името им? — попита тихо президентът.

— Капестер — отвърна Броган. — Роланд и Жозефин Капестер са майката и бащата. Най-големият им син е Робърт или Топилцин, както го знаем ние. Следващият брат по семейната линия е Пол.

— Той е Язид?

— Да.

— Мисля, че ще бъде интересно да чуем всичко, което знаете — каза президентът.

— Както заявих — каза Броган, — нямам всички необходими факти под ръка, като например местонахождението на Карл и Мари, най-малкия брат и сестрата, или имената на свързаните с тях роднини. Засега човъркаме само по повърхността. Доколкото си спомням, Капестер представляват фамилия закоравели престъпници, които са започнали да действат преди близо осемдесет години, когато дядото е емигрирал от Франция и се е установил на Карибските острови, където започнал да се занимава с контрабанда, като внасял крадени стоки и алкохол в САЩ по време на сухия режим. Отначало действал от Порт ъв Спейн, Тринидад, но след като се замогнал, купил едно малко близко островче и установил бизнеса си там. Роланд поел управлението, когато старецът починал и заедно със съпругата си, Жозефин — някои твърдят, че тя е движещата сила зад кулисите — веднага се заели да разширяват бизнеса си, като включили в него и търговията с наркотици. Първата им стъпка била да изградят на острова една законна бананова плантация, от която получавали добра и честна печалба. След това те станали по-изобретателни и направили голям удар, като успели да получат две реколти. Втората реколта, марихуана, била отгледана под банановите дървета, за да не може да бъде забелязана. Те също така построили на острова и лаборатория за нейното рафиниране. Успях ли да начертая една ясна картина?

— Да… — каза бавно президентът. — Всички я виждаме ясно. Благодаря ти, Мартин.

— Добре са го измислили — промърмори Шилър. — Фамилията Капестер са съчетали в една доходоносна операция отглеждането, производството и пренасянето на наркотиците.

— И тяхното пласиране — продължи Броган. — Но интересно защо не в САЩ. Те продавали наркотици само в Европа и Далечния изток.

— Все още ли се занимават с това? — попита Никълс.

— Не — поклати глава Броган. — Чрез свои внедрени хора те получили сведение, че частният им остров ще бъде претърсен от обединените сили за сигурност на Антилските острови. Фамилията изгорила реколтата от марихуана, но запазила банановата плантация. След това започнали да изкупуват контролния пакет акции на финансово нестабилни корпорации. Те завъртели изключително успешен бизнес и отбелязали изумителни печалби. Това, разбира се, може да се дължи на техния необичаен метод на управление.

Никълс налапа въдицата:

— Каква е била системата им?

Броган се ухили.

— Капестер са разчитали на изнудване, грабеж и убийства. Във всеки един момент, когато на пътя им се изпречвала някоя конкурентна компания, изпълнителните директори на последните предлагали преговори за сливане на техните капитали с тези на Капестер, като естествено губели своята част от колективните си права над тях. Инженери, които спъвали проекти, непримирими адвокати, завели съдебни дела, недружелюбни политици, всички те опознали фамилията Капестер и ги заобичали, или ако не, някой прекрасен ден жените и децата им претърпявали злополуки, къщите им изгаряли до основи или самите те изчезвали незнайно къде.

— Все едно мафията да управлява „Дженеръл Мотърс“ или „Гълф енд Уестърн“ — каза язвително президентът.

— Подходящо сравнение — кимна почтително Броган и продължи: — Сега фамилията управлява един огромен конгломерат от финансови и промишлени предприятия по целия свят със стойност, оценена на дванадесет милиарда долара.

— Милиарда ли каза? — невярващо измърмори Оутс. — Май никога повече няма да ходя на църква.

Шилър сви рамене в почуда:

— Кой каза, че човек не трябвало да става престъпник?

— Нищо чудно, че те дърпат конците в Египет и Мексико — каза Оутс. — Те трябва да са проникнали посредством подкупи, изнудване или по-твърди методи във всички департаменти на правителството и армията.

— Започвам да разбирам как всички детайли от техния план идват на мястото си — каза президентът. — Но това, което не разбирам, е, как синовете успяват да се представят за истински египтяни или мексиканци. Никой не може да измами милиони хора, без някой да загрее номера.

— Майка им произхожда от черните роби, което обяснява тъмната им кожа — каза Броган, като обясняваше с търпелив тон. — Можем само да гадаем за тяхното минало. Роланд и Жозефин трябва да са поставили основите преди четиридесет или повече години. След като децата им се родили, те започнали една амбициозна програма за превръщането на момчетата в чужденци. Пол без съмнение е бил обучаван да говори арабски преди още да е проходил, докато Робърт се научил да говори на езика на древните ацтеки. Когато момчетата пораснали, те вероятно са посещавали частни училища в Мексико и Египет под друго име.

— Грандиозен план — промърмори Оутс с възхищение. — Не се занимават с прозаични неща като внедряване на агенти доносници, а проникват в най-висшия ешелон и то в образа на месия, дошъл да носи добрини.

— Звучи ми доста сатанински — каза Никълс.

— Съгласен съм с Дъг — каза президентът, като кимна на Оутс. — Грандиозен план. Обучаване на деца още от рождение, използване на несметни богатства и власт за организиране на държавен преврат. Това, което имаме насреща, е едно изумително свидетелство за непреклонна твърдост и търпение.

— Трябва да им се отдаде дължимото на копелетата — призна Шилър. — Те са се придържали към сценария си, докато събитията не се обърнаха в тяхна полза. Сега те са на сантиметри от господството си над две от водещите държави в Третия свят.

— Не можем да допуснем да стане това — каза рязко президентът. — Ако братът в Мексико стане държавен глава и изпълни заканата си да накара два милиона от сънародниците си да нахлуят у нас през границата, аз не виждам друг избор, освен да изпратя там въоръжените ни сили.

— Трябва да се въздържаме от агресивни действия — каза Оутс, като говореше от позицията си на държавен секретар. — Недалечната история показва, че на нашествениците не им върви. Убийството на Язид и Топилцин, или както и да се казват тия двамата, и предприемането на нападение срещу Мексико няма да разреши този така сложен проблем.

— Може би няма — изсумтя президентът, — но ще ни даде време да успокоим положението, дявол да го вземе.

— Може би има друго решение — каза Никълс. — Да използваме Капестер един срещу друг.

— Уморих се — каза президентът, бръчките около очите издаваха напрежението му. — Моля да престанете с гатанките.

Никълс погледна към Броган за подкрепа.

— Тези хора са били трафиканти на наркотици. Те трябва да са престъпници, търсени от закона. Така ли е?

— Да на първото, не на второто — отговори Броган. — Те не са дребни улични мошеници. Цялата фамилия е била следена дълги години. Няма арестувани. Няма осъдени. Те имат екип от корпоративни и криминални адвокати, които биха направили за смях и най-голямата адвокатска кантора във Вашингтон. Те имат приятели и връзки, които водят до върха на десет правителства на големи държави. И вие искате да хванем тази банда и да ги дадем под съд? По-лесно би било да разрушим пирамидите с шило за лед.

— Тогава ги разобличете пред света, като разкриете какви отрепки представляват те — упорстваше Никълс.

— Няма да стане — каза президентът. — Всеки такъв опит със сигурност ще доведе до обратна реакция и ще ни обвинят в лъжа и пропагандни трикове.

— Никълс може би напипа вярната посока — каза тихо Шилър. Той бе от онзи тип хора, които повече слушаха, отколкото приказваха. — Всичко, от което се нуждаем, е някаква основа, която не може да се пропука или разруши.

Президентът погледна замислено Шилър.

— Накъде биеш, Джулиъс?

— „Лейди Фламбъро“ — отвърна Шилър с предпазливо и замислено лице. — Излезте с неопровержимо доказателство, че зад отвличането на кораба стои Язид и ние ще можем да пропукаме защитата на Капестер.

Броган кимна силно.

— Скандалът, който ще последва, ще бъде стъпка напред в разсейването на мистичността около Язид и Топилцин и ще отвори вратата към безбройните престъпни деяния на фамилията.

— Не забравяйте световните информационни медии. Те ще се нахвърлят с настървеността на освирепели от глад акули, стига веднъж да вкусят от кървавото минало на Капестер. — Никълс със закъснение трепна от неволно получилата се метафора.

— Всички вие пропускате един важен факт — каза Шилър с дълбока въздишка. — До този момент, ако има някаква връзка между изчезването на кораба и фамилията Капестер, то тя е само косвена.

Никълс се намръщи.

— Кой друг има мотив да се отърве от президентите Де Лоренцо и Хасан и от Хала Камил?

— Никой! — разпалено каза Броган.

— Почакайте — каза търпеливо президентът. — В забележката на Джулиъс има логика. Похитителите не действат като типични терористи от Близкия изток. Те още не са разкрили самоличността си. Не са предявили никакви искания или заплахи. Нито пък са използвали екипажа и пасажерите като заложници с цел изнудване на международната общественост. Не се стеснявам да си призная, че намирам това мълчание за кошмарно.

— Този път сме изправени срещу съвсем друга пасмина — призна Броган. — Фамилията Капестер са предприели тактика на изчакване, надявайки се правителствата на Де Лоренцо и Хасан да паднат в тяхно отсъствие.

— Някакви новини за туристическия кораб, след като синът на Джордж Пит откри размяната? — попита Оутс, като хладнокръвно насочи дискусията в друга посока, за да избегне възникването на евентуален спор.

— Някъде край източното крайбрежие на Огнена земя — отвърна Шилър. — Носят се с пълна пара на юг. Търсим ги с помощта на спътник и утре по това време трябва вече да сме ги хванали натясно.

Президентът не изглеждаше доволен.

— Похитителите биха могли да убият всички на борда дотогава.

— Ако не са го сторили вече — каза Броган.

— Какви сили имаме в района?

— Буквално никакви, господин президент — отговори Никълс. — Нямаме нужда да поддържаме присъствие толкова далеч на юг. С изключение на няколко транспортни самолета на военновъздушните сили, които снабдяват с провизии полярните научноизследователски станции, единственият американски съд в близост до „Лейди Фламбъро“ е „Саундър“, кораб за дълбоководни изследвания на НЮМА.

— Този, на който е Дърк Пит?

— Да, сър.

— Ами хората от Специалните сили?

— Говорих с генерал Кийт от Пентагона преди двадесет минути — отговори Шилър, макар че въпросът не бе отправен към него. — Един елитен отряд заедно със снаряжението си се е качил на няколко товарни реактивни самолета С-140 и е излетял преди около час. Били са придружени от ескадрила изтребители „Оспри“.

Президентът се облегна назад в стола си и скръсти ръце.

— Къде ще разположат командния си пункт?

Броган извика една карта, изобразяваща крайната част на Южна Америка, на един огромен монитор в стената. Той придвижи една мигаща стрелка по екрана, за да посочи едно определено място.

— В случай, че не получим нова информация, която да промени първоначалния план — обясни той, — те ще се приземят на едно летище в близост до малкото чилийско пристанище Пунта Аренас на полуострова Брънсуик и ще го използват като оперативна база.

— Дълъг полет — каза тихо президентът. — Кога ще пристигнат?

— До петнадесет часа.

Президентът погледна към Оутс.

— Дъг, оставям на теб да поемеш всички въпроси по суверенитета, касаещи чилийското и аржентинското правителство.

— Ще се погрижа за това.

— Преди Специалните сили да могат да направят опит за неговото спасяване, „Лейди Фламбъро“ трябва да бъде първо намерен — каза Шилър с безпощадна логика.

— Тук сме доста затруднени. — В гласа на Броган имаше странно примирение. — Най-близката флота от самолетоносачи се намира на почти пет хиляди мили от района. Няма никаква възможност за провеждане на широкомащабно претърсване по море и въздух.

Шилър се загледа замислено в масата.

— Всякакъв опит за спасителни операции би могъл да се проточи със седмици, ако похитителите скрият кораба някъде из пустите заливи и заливчета по бреговата линия на Антарктика. Също така мъглата и ниската облачност не биха спомогнали за бързото разрешаване на нещата.

— Единственото ни средство е спътниковото наблюдение — каза Никълс. — Лошото е обаче, че не разполагаме с шпионски спътници, които да следят и снимат тази част на света.

— Дейл е прав — съгласи се Шилър. — Най-южните морета не са начело в списъка за стратегическо наблюдение. Ако говорехме за северното полукълбо, ние там можем да съсредоточим цял куп подслушващи устройства и видеокамери и така да ги настроим и фокусираме, че да чуем разговорите на борда на кораба и да прочетем вестник на палубата.

— С какво разполагаме? — попита президентът.

— Ландсат — отговори Броган. — Това са няколко метеорологични спътника на Министерството на отбраната, както и Сийсат, използван от НЮМА за движението на ледовете и морските течения. Но най-големият ни шанс е Каспър СР-90.

— Имаме ли разузнавателен самолет СР-90 в Латинска Америка?

— Най-близкото място, което имаме, е една свръхсекретна самолетна писта в Тексас.

— За колко време той ще отиде долу и ще се върне?

— Каспър е способен да достигне пет, или малко под пет хиляди километра в час. Човек може да отиде до брега на Антарктика, да направи серия от снимки и да върне филма за пет часа.

Отчаян, президентът бавно поклати глава:

— Ще ми каже ли някой защо нас, правителството на Съединените щати, винаги ни хващат по бели гащи? Кълна се в бога, че никой не може да се оплеска така както ние. Изграждаме най-съвършените системи за наблюдение, които светът някога е виждал, но когато ни потрябват, изведнъж се оказва, че те са струпани в неподходящо време на неподходящо място.

Никой не продума, никой не помръдна. Хората около президента избягваха очите му, като гледаха неловко в масата, документите, стената и всичко друго, но не и в лицето му. Накрая Никълс проговори с тих, уверен глас:

— Ще намерим кораба, господин президент. Ако някой може да ги извади живи оттам, то това са Специалните сили.

— Да — тихо и провлечено каза президентът. — Те са преминали специална подготовка и са готови за такава мисия. Единственият въпрос, който се върти в главата ми, е дали екипажът и пасажерите ще бъдат там, за да бъдат спасени. Или Специалните сили ще намерят един безмълвен кораб, пълен с трупове?

46

Полковник Мортън Холис не преливаше от щастие, когато му се наложи да напусне по средата партито по случай рождения ден на жена му. Погледът на разбиране в очите й му причини остра болка. Скъпо щеше да му излезе всичко това, знаеше той. Огърлицата от червен корал щеше да бъде допълнена с петдневната екскурзия до Бахамските острови, за която тя винаги му натякваше.

Той седеше на едно бюро в специално оборудвано за офис отделение вътре в транспортния самолет С-140, който летеше над Венецуела в посока юг. Той изпускаше гъсти кълбета дим от една голяма хаванска пура, която бе купил от магазина в базата, след като ембаргото върху вноса от Куба бе вече вдигнато.

Холис разучаваше последните метеорологични прогнози за антарктическия полуостров и се взираше в снимките, показващи назъбената крайбрежна ивица, покрита с лед. След като излетяха, той на няколко пъти прехвърли през ума си трудностите, които можеха да ги очакват. Въпреки кратката си история, новосформираните Сили за специални операции бяха вече постигнали значителни успехи, но все още не бяха се сблъсквали с такава широкомащабна спасителна операция като отвличането на „Лейди Фламбъро“.

Нелюбимо дете на Пентагона, Силите за специални операции бяха поставени под единно командване чак през есента на 1989. По това време армейските въздушни части Делта, чиито бойци бяха набрани от елитните части на рейнджърите, на зелените барети и на една секретна авиационна част, известна като Ударна сила 160, се обединиха с първокласния шести отряд на специалните сили за действие по море, суша и вода (известни повече като „Тюлените“) и Ескадрилата за специални операции на военновъздушните сили.

Обединените сили преодоляха всички вътрешни съперничества и препятствия и станаха отделна команда, наброяваща дванадесет хиляди души, чиято главна квартира бе в една строго секретна база в югоизточна Вирджиния. Елитните бойци бяха подложени на усилени тренировки за водене на партизанска война, скокове с парашут, оцеляване в пустинни условия и водолазна техника, като специално внимание бе отделено на щурмуването на здания, кораби и самолети при спасителни операции.

Холис бе нисък — той едва успя да влезе в нормативите за ръст на Специалните сили — и бе почти толкова широк в раменете, колкото и висок. Четиридесетгодишен, но невероятно жилав, той бе успешно издържал една симулирана партизанска война в блатата на Флорида, продължила три седмици и веднага след това бе спуснат обратно с парашут за друго тренировъчно упражнение. Ниско подстриганата му коса бе изтъняла и започнала рано да посивява. Очите му бяха синьо-зелени, като бялото им бе леко пожълтяло от твърде дългото стоене на слънце без съответните предпазни очила.

Проницателен мъж, с взор неизменно отправен към следващото препятствие и винаги с готов план за действие, той разчиташе в много малка степен на шанса. Той изпусна едно кълбенце дим от пурата си с известно чувство на гордост. Дори и да беше избрал медалистите от армейските олимпиади, отрядът, който той сега предвождаше, щеше далеч да ги превъзхожда. Той разполагаше с елитната част на елитните подразделения, специализирани в потушаването на ограничени конфликти. Причината, поради която осемдесетте човека от неговия отряд, които наричаха себе си демони преследвачи, бяха избрани за спасителните операции на „Лейди Фламбъро“, бе, че в действителност те бяха участвали в зимни тренировъчни упражнения за атакуване на „терористи“, отвлекли кораб и взели екипажа му за заложници до крайбрежието на Норвегия. Четиридесет от тях бяха „стрелци“, докато другата половина действаха като тилово осигуряване и спомагателен стрелкови отряд.

Вторият по старшинство след него, майор Джон Дилинджър, почука на вратата и промуши главата си:

— Зает ли си, Морт? — попита той с характерен тексаски носов говор.

Холис махна небрежно с ръка.

— Моят офис е и твой офис — увери шеговито той Дилинджър. — Вмъквай се и сядай върху новата ми кожена кушетка, последна френска мода.

Дилинджър, слаб, жилав мъж с изпито лице, но твърд като наковалня, се загледа колебливо в платнения стол, закрепен с болтове към пода и седна. Жертва на постоянни шеги и закачки относно името си, с което бе обременен — еднакво с това на прочутия разбойник, обирал банки, той владееше до съвършенство изкуството на тактическото планиране и проникването в почти непроницаеми отбрани.

— Разполагаш базите? — попита той Холис.

— Преглеждам метеорологичните прогнози, условията на терена и ледовете.

— Виждаш ли раздвижване в кристалното си кълбо?

— Твърде е рано — повдигна вежди Холис. — Какви планове се заформят в перверзното ти съзнание?

— Мога да ти изрецитирам и да ти начертая схемите на шест различни начина, по които можем да се качим тайно на борда. Вече се запознах с конструкцията и разположението на палубите на „Лейди Фламбъро“, но докато не науча дали ще атакуваме с парашути, с водолазни апарати или пеша от твърд или покрит с лед бряг, аз мога да начертая само един общ план.

Холис кимна сериозно.

— На този кораб има над сто невинни хора. Двама президенти и генералния секретар на Обединените нации. Бог да ни е на помощ, ако някой от тях попадне под нашия огън.

— Не можем да отидем там с халосни патрони — каза язвително Дилинджър.

— Не, но не можем също да скочим от шумни хеликоптери и да открием масов огън. Трябва да се промъкнем вътре, преди похитителите да разберат, че сме там. Пълната изненада е от критично значение.

— Тогава да ги ударим с „парашути стелт“ през нощта.

— Би могло — отвърна кратко Холис, съгласявайки се.

Дилинджър се размърда неудобно в платнения си стол.

— Един нощен десант и без това е достатъчно опасен, но да се спуснем слепешката върху кораб със загасени светлини, това може да означава живо клане. Знаеш това, Морт, както и аз. От четиридесет души петнадесет ще пропуснат целта и ще паднат в морето. Двадесет ще получат наранявания, като се ударят в твърдите и изпъкнали части на кораба. Ще бъде цяло чудо, ако имам пет човек в бойна готовност.

— Не можем да изключим това.

— Да изчакаме, докато постъпи повече информация — предложи Дилинджър. — Всичко зависи от това къде се намира корабът. Едно е той да стои закотвен някъде, съвсем друго е, ако плава някъде по морето. Веднага щом получим сведения за окончателното му положение, аз ще съставя план за тайното му атакуване и ще ти го връча за последно одобрение.

— Много добре — съгласи се Холис. — Как са момчетата?

— Учат си домашната работа. До кацането ни в Пунта Аренас те ще трябва да са научили наизуст „Лейди Фламбъро“, така че да могат да тичат по палубите му с вързани очи.

— Трудна задача им се е паднала този път.

— Ще се справят. Номерът е да ги качим на борда невредими.

— Има едно нещо — каза Холис с дълбока загриженост върху лицето си. — Последната оценка от разузнавателните източници за силата на похитителите… тя току-що пристигна от Пентагона.

— За колко души става въпрос, пет, десет, може би дванадесет?

Холис се поколеба.

— Ако приемем, че екипажът на мексиканския кораб, превозващ руда, който се е качил на борда на туристическия кораб, е също въоръжен… тогава може би имаме общо около четиридесет души.

Дилинджър зяпна.

— О, боже. Ще атакуваме терористи, чийто брой е равен на нашия?

— Така изглежда — кимна мрачно Холис.

Шокиран, Дилинджър поклати глава в неодобрение и прекара ръка по челото си. След това очите му се впиха в тези на Холис.

— На някои хора — каза мрачно той — доста ще им припари под задника, преди тая дандания да свърши.

Лейтенант Самюъл Т. Джоунс влезе тичешком в един голям офис, намиращ се в бетонен бункер, прокопан дълбоко под земята в един хълм в покрайнините на Вашингтон, окръг Колумбия. Той бе запъхтян, сякаш току-що бе участвал в спринт на двеста метра, което всъщност бе и сторил — точното разстояние от залата за свръзка до лабораторията за фотоанализ бе само с две стъпки по-късо.

Той държеше една огромна фотоснимка, разпъната между вдигнатите си ръце и лицето му бе пламнало от възбуда.

Джоунс често бе търчал по коридорите по време на тренировки за действие при кризисни ситуации, но той, както и останалите триста мъже и жени, които работеха в Центъра за бойна готовност на Силите за специални операции, не бяха влагали в това цялото си сърце до този момент. Обикновените тренировки не покачваха адреналина в кръвта им, както се бе случило сега, при истинската тревога. След като бяха чакали като потънали в зимен сън мармоти, те внезапно се оживиха, след като бяха вдигнати по тревога от Пентагона във връзка с отвличането на „Лейди Фламбъро“.

Генерал-майор Франк Додж оглавяваше Силите за специални операции или накратко ССО. Той и няколко членове на екипа му напрегнато очакваха пристигането на последното спътниково изображение на водите южно от Огнена земя, когато Джоунс влезе с трясък в стаята.

— Нося я!

Додж погледна строго младия офицер заради неподобаващото за един военен вълнение.

— Трябваше да бъде тук преди осем минути — изсумтя той.

— Вината е моя, господин генерал. Позволих си волността да изрежа външните участъци и да уголемя зоната на непосредствено търсене, преди да я подам към компютъра за обработка.

Строгото изражение на Додж омекна и той кимна одобрително.

— Добре сте се сетили, лейтенант.

Джоунс въздъхна кратко и бързо закачи най-новата спътникова снимка върху една дълга дъска на стената под светлината на един ред скрити прожектори. До нея висеше друга снимка, направена по-рано, която показваше последното известно местонахождение на „Лейди Фламбъро“, заградено с червен цвят, изминатият от него път бе отбелязан със зелен, а предполагаемият му курс с оранжев.

Джоунс отстъпи назад, когато генерал Додж и офицерите му се струпаха около снимката и почнаха нетърпеливо да се взират за малката точица, означаваща туристическия кораб.

— За последен път корабът е бил заснет от спътника на около сто километра южно от нос Хорн — каза един майор, като следеше курса от предходната карта. — В този момент той трябва да е вече доста навътре в Пролива на Дрейк и да наближава островите до антарктическия полуостров.

След почти едноминутно проучване генерал Додж се обърна към Джоунс.

— Вие разгледахте ли снимката, лейтенант?

— Не, сър, бързах да я донеса колкото се може по-скоро.

— Сигурен сте, че това е последното предаване от спътника?

Джоунс изглеждаше объркан.

— Да, сър.

— Да няма грешка?

— Не, никаква — отвърна Джоунс, без да се колебае. — Спътникът Сийсат на НЮМА е заснел този участък с цифрови електронни импулси, изпратени мигновено до наземни станции. Изображението, което в момента гледате, е отпреди не повече от шест минути.

— Кога ще получим следващата снимка?

— Ландсат трябва да премине по орбита над района след четиридесет минути.

— А Каспър?

Джоунс погледна часовника си.

— Ако се върне по разписание, след четири часа вече ще гледаме филма.

— Донесете ми го веднага щом пристигне.

— Да, сър.

Додж се обърна към подчинените си:

— Е, господа, от Белия дом въобще няма да харесат това.

Той прекоси стаята и вдигна един телефон.

— Свържете ме с Алън Мърсиър.

Гласът на съветника по националната сигурност се появи в слушалката след двадесет секунди.

— Надявам се да имате добри новини, Франк.

— Съжалявам, но нямаме — отговори категорично Додж. — Изглежда, туристическият кораб…

— Е потънал? — прекъсна го Мърсиър.

— Не можем да кажем със сигурност.

— А какво тогава можете да кажете?

Додж пое дълбоко дъх.

— Моля, информирайте президента, че „Лейди Фламбъро“ е изчезнал отново.

47

В началото на деветдесетте години оборудването за изпращане на фотоснимки или графични изображения по целия свят посредством микровълни с помощта на спътници или в рамките на един град посредством оптични влакна, бе станало неизменна част от обзавеждането на деловите и правителствените офиси също както копирните машини. Сканирано с лазер и след това предадено към лазерен приемник, изображението можеше да бъде възпроизведено почти мигновено с живи цветове и с изключителна детайлност.

Благодарение на това, десет минути след обаждането на генерал Додж, президентът и Дейл Никълс се бяха навели над бюрото в Овалния кабинет и разглеждаха направената от Сийсат снимка на водите отвъд края на Южна Америка.

— Този път наистина може да е отишъл на дъното — каза Никълс. Той се чувстваше уморен и объркан.

— Не вярвам — каза президентът, с маска на сдържана ярост върху лицето си. — Похитителите имаха възможност да разрушат кораба след Пунта дел Есте и да изчезнат безследно с „Генерал Браво“. Защо ще го потопяват сега?

— Един от вариантите е да избягат с подводница.

Президентът като че ли вече бе престанал да слуша.

— Тази наша неспособност да се справим с кризата ме плаши. Всичките ни действия сякаш затъват в блатото на инерцията.

— Бяхме заварени неподготвени и невъоръжени — неубедително подхвана Никълс.

— Нещо, което започна твърде често да се случва тук — промърмори президентът. Той вдигна поглед, в очите му гореше огън. — Отказвам да изоставя така лесно тези хора на произвола на съдбата. Задължен съм на Джордж Пит. Без неговата подкрепа аз нямаше да седя в Овалния кабинет. — Той направи пауза, за да може думите му да окажат ефект. — Няма да допуснем да се провалим отново.

Сид Грийн също разглеждаше спътниковите снимки. Специалист по фоторазузнаване към Агенцията за национална сигурност в главната й квартира във Форт Мейър, той бе извел на екрана едно до друго последните две спътникови изображения. Заинтригуван, той игнорира най-новата снимка, тази, върху която не бяха успели да открият кораба, и съсредоточи вниманието си върху другата. С помощта на електронен обектив той уголеми малката точица, която представляваше „Лейди Фламбъро“.

Контурите бяха замъглени и твърде неясни, за да може да се различи нещо повече от профила на кораба. Той се обърна към компютъра вляво и въведе последователност от инструкции. Няколко подробности, които до този момент бяха останали скрити за погледа, сега се откроиха ясно. Можеше да се различи коминът и формата на надстройката, както и неясните очертания на части от горните палуби.

Той си поигра с клавиатурата на компютъра, като се мъчеше да направи чертите на презокеанския кораб по-остри. Прекара така почти час, след което се облегна назад, сложи ръце зад главата си и насочи погледа си към екрана.

Вратата на затъмнената стая се отвори и влезе шефът на Грийн, Вик Патън. Той застана за миг зад Грийн, като гледаше изображението на екрана.

— Все едно да се мъчиш да прочетеш вестник на улицата от покрива на Световния търговски център — отбеляза той.

Грийн заговори, без да се обръща:

— Снимка на ивица с размери 70 на 130 километра не може да ни предложи кой знае каква разделителна способност, дори след увеличаване и компютърна дообработка.

— Някаква следа от кораба на последната снимка?

— Абсолютно никаква.

— Колко жалко, че не можем да спуснем толкова ниско една от нашите шпионски птички КХ.

— КХ-16 би могъл да направи добра снимка.

— Положението в Близкия изток отново е напечено. Не мога да сваля нито един от тях от орбита, преди нещата там да са се уталожили.

— Тогава изпратете Каспър.

— Вече е тръгнал един — каза Патън. — На обяд ще можеш да видиш какъв цвят имат очите на похитителите.

Грийн направи знак към електронния обектив:

— Хвърли едно око и ми кажи дали нещо не ти изглежда наред.

Патън притисна челото си към гумения окуляр и се взря в петънцето, което представляваше „Лейди Фламбъро“.

— Твърде много е размазано, дявол да го вземе. Не се виждат никакви подробности. Какво пропускам?

— Провери носовата част.

— Как можеш да различиш предната от задната част?

— По морската диря зад кърмата — отговори търпеливо Грийн.

— Окей, видях нещо. Палубата зад носа изглежда затъмнена, като че ли е покрита с нещо.

— Браво, ще получиш златен медал — каза Грийн.

— Какво ли са замислили? — разсъждаваше Патън.

— Ще узнаем, когато пристигне филмът от Каспър.

На борда на С-140, който в момента прелиташе над Боливия, цареше атмосфера на горчиво разочарование. Фотоснимката, на която липсваше туристическият кораб, бе приета чрез лазерния приемник на самолета и причини същото вълнение в претъпкания команден център, както във висшите кръгове на властта във Вашингтон.

— Къде, по дяволите, се е дянал? — поиска да узнае Холис.

Дилинджър можа само да промърмори объркано:

— Не може да е изчезнал.

— Не може, но е факт. Виж сам.

— Видях. Не мога да забележа нищо повече от това, което ти си забелязал.

— За трети пореден път ни се изплъзват под носа поради погрешна информация, гадно време или повреда в оборудваното. А сега преследваният обект започва да си играе и на криеница с нас.

— Трябва да е потънал — промърмори Дилинджър. — Не виждам друго обяснение.

— Не мога да си представя как четиридесет похитители ще се решат на колективно самоубийство.

— Какво ще правим сега?

— Не виждам какво друго можем да сторим, освен да поискаме инструкции от Центъра за бойна готовност.

— Да прекратим ли мисията? — попита Дилинджър.

— Само в случай, че получим заповед за връщане.

— Значи продължаваме.

Холис кимна потиснато:

— Ще летим на юг до второ нареждане.

Последният, който научи новината, бе Пит. Той спеше като пън, когато Руди Гън влезе в каютата му и го разтърси, за да го събуди.

— Размърдай се — каза енергично Гън. — Имаме голям проблем.

Пит ококори очи и погледна циферблата на часовника си.

— Глобиха ли ни за повишаване на скоростта при влизане в Пунта Аренас?

Гън погледна Пит, уморен и отчаян. Човек, който след като е бил събуден от дълбок сън, може да бъде в жизнерадостно настроение и е способен веднага да изръси някоя глупава шега, трябва да е произлязъл от някое отдавна изчезнало разклонение на човешката еволюция.

— Корабът няма да влезе в пристанището по-рано от един час.

— Добре, значи ще мога да подремна още малко.

— Престани! — каза рязко Гън. — Току-що от корабния приемник получихме последната спътникова снимка. „Лейди Фламбъро“ е изчезнал за втори път.

— Наистина ли го няма?

— Дори и с компютърно увеличение на изображението не може да се намери и следа от него. Говорих току-що с адмирал Сандекър. Белият дом и Пентагонът бълват заповеди и нареждания като полудели монетни автомати. На път за там е един спасителен отряд от Силите за специални операции, напомпани с енергия и стръв за атака, но няма къде да отидат. Изпратили са и един шпионски самолет, който да направи няколко свестни въздушни снимки.

— Попитай адмирала дали ще може да ми уреди среща с командира на ССО, веднага щом кацнат.

— Защо ти не му кажеш?

— Защото лягам отново да спя — отговори Пит с широка прозявка.

Гън бе объркан донемайкъде.

— Баща ти е на този кораб. Нима ти е все едно?

— Не — каза Пит, като в очите му светна едно предупредително пламъче, — не ми е все едно. Но не виждам какво мога да направя в този момент.

Гън се примири.

— Нещо друго, което трябва да узнае адмиралът?

Пит дръпна одеялото под мишниците си и се обърна на другата страна с лице към преградата.

— Всъщност, да. Можеш да му кажеш, че знам по какъв начин е изчезнал „Лейди Фламбъро“, както и това, че мога с доста голям успех да открия мястото, където се крие.

Ако някой друг бе изрекъл тези думи, Гън щеше да го обяви за лъжец. Но той не се съмняваше в Пит дори и за миг.

— Имаш ли нещо против да ме осветлиш по въпроса?

Пит се полуобърна.

— Руди, ти нали си падаш по колекционирането на предмети на изкуството?

— Малката ми колекция от абстракции не е толкова внушителна като тази в Нюйоркския музей на съвременното изкуство, но е доста прилична. — Той погледна към Пит с неразбиращо любопитство. — Но каква връзка има това с каквото и да било?

— Ако съм прав, можем да влезем в изкуството и то по един грандиозен начин.

— На един и същ език ли разговаряме?

— Кристо — каза Пит, като се обърна отново с лице към преградната стена. — Предстои ни да разгледаме една скулптура, чиито създатели са били вдъхновени от изкуството на Кристо.

48

Лекият сняг се бе превърнал в противна лапавица, която се носеше на пориви от вятъра върху най-южния град в света. В миналото Пунта Аренас бе процъфтял като пристанище, в което корабите са спирали за временен отдих. След построяването на Панамския канал обаче, той отново бе замрял. По-късно, с течение на времето, градът постепенно се беше разраснал като център за отглеждане на овце. Сега, след като в околностите му бяха открити нефтени полета, той отново бе започнал да живее пълнокръвен живот.

Холис и Дилинджър стояха на кея на пристанището и чакаха нетърпеливо да се качат на „Саундър“. Температурата бе спаднала с няколко градуса под точката на замръзване и влажен суров студ щипеше откритите им лица. Те се чувстваха като камили в Арктика. Със съдействието на чилийските власти те бяха скрили истинската цел на посещението си и бяха сменили бойното си облекло с униформи на служители от имиграционните служби.

Както бе планирано, самолетът им бе кацнал на едно близко военно летище, докато бе все още тъмно. Бурята дойде като допълнително предимство, тъй като видимостта бе намалена до няколкостотин метра и пристигането им мина незабелязано. Чилийското военно командване прояви най-голяма щедрост в своето гостоприемство и осигури място в хангарите за малкия отряд на Холис от самолети С-140 и Оспри, за да може те да бъдат паркирани, скрити от чужди очи.

Когато въжетата за акостиране на научноизследователския кораб бяха хвърлени върху кнехтовете и стълбата бе спусната, Холис и Дилинджър излязоха от завета на склада. И двамата се олюляха, когато леденият вихър връхлетя отгоре им с пълна сила.

На крилото на мостика се появи един висок мъж с набръчкано, дружелюбно ухилено лице, облечен в скиорско яке. Той сви ръце на фуния около устата си.

— Senor Lopez? — извика той през лапавицата.

— Si! — извика в отговор Холис.

— Кой е вашият приятел?

— Mi amigo es Senor Jones — отвърна Холис, като кимна към Дилинджър.

— Дори и в китайските ресторанти говорят на по-добър испански — промърмори Дилинджър.

— Моля, качете се на борда. След като стигнете до главната палуба, качете се по стълбата вдясно и елате горе на мостика.

— Gracias.

Двамата командири на елитния боен отряд на Америка послушно тръгнаха по наклоненото мостче и се качиха по стълбата, както бяха упътени. Голямо любопитство гризеше Холис отвътре. Един час преди да стигнат в Пунта Аренас, той бе получил спешно кодирано съобщение от генерал Додж, който му заповядваше тайно да посрещне „Саундър“, когато последният акостира в пристанището. Без обяснения, без допълнителни инструкции. Единственото, което той бе научил от един набързо направен инструктаж във Вирджиния, бе, че изследователският кораб и екипажът му са тези, които бяха открили измамата, извършена с мексиканския товарен кораб и „Лейди Фламбъро“. Нищо друго. Той силно се интересуваше да научи защо „Саундър“ се бе появил внезапно в Пунта Аренас, почти в едно и също време с неговия отряд от ССО.

Холис не обичаше да бъде държан в неведение и затова бе в извънредно сприхаво настроение.

Мъжът, който ги приветства, все още стоеше на крилото на мостика. Холис се взря в чифт зелени очи с опалов отблясък, които имаха хипнотизиращо въздействие. Те принадлежаха на един строен, широкоплещест мъж, в чиято черна коса, която не бе скрита под шапка, блестяха малки снежинки скреж. Мъжът изгледа изпитателно двамата офицери в продължение на пет секунди, време достатъчно, за да ги проучи. След това бавно извади дясната си ръка от джоба на якето си и я подаде.

— Полковник Холис, майор Дилинджър, казвам се Дърк Пит.

— Изглежда, че ни познавате по-добре, отколкото ние вас, мистър Пит.

— Положение, което ще бъде бързо поправено — каза бодро Пит. — Моля, последвайте ме в капитанската каюта. Кафето е сложено и ще можем да поговорим насаме на топло местенце.

Те с благодарност прекрачиха вътре, оставяйки студа зад себе си и последваха Пит до долната палуба, където се намираше каютата на Стюарт. След като влязоха вътре, Пит представи Гън, Джордино и капитан Стюарт. Офицерите от ССО се ръкуваха с всички и с благодарност приеха кафето.

— Седнете, моля — каза Стюарт, като предложи столове.

Дилинджър потъна в един стол, но Холис поклати глава.

— Благодаря, предпочитам да стоя прав. — Той хвърли един въпросителен поглед към четиримата мъже от НЮМА. — Ако мога да говоря открито, бихте ли ми казали какво, по дяволите, става тук?

— Очевидно то засяга „Лейди Фламбъро“ — каза Пит.

— Какво има да се обсъжда? Терористите са го унищожили.

— Той все още си плава спокойно — увери го Пит.

— Не съм получавал подобна информация — каза Холис. — Последната спътникова снимка не показа и следа от него.

— Може да ми вярвате.

— Дайте ми доказателствата си.

— Не сте от тези, които си губят времето в празни приказки, нали?

— Момчетата и аз сме прелетели цялото това разстояние дотук, за да спасяваме хора — каза грубо Холис. — Но никой с нищо не ми е показал досега, че все още има шанс хората на този кораб да бъдат спасени. Дори и моите шефове не разполагат с такива данни.

— Вие трябва да разберете, полковник — каза Пит с глас, който режеше въздуха като удар с камшик, — че този път ние нямаме насреща си някои от вашите терористи, които знаят само да натискат спусъка. Водачът им е изключително изобретателен. Досега той успя да надхитри най-големите умове в областта на разузнаването, като и в този момент не спира да го прави.

— Все пак някой успя да разкрие измамата — каза Холис, подхвърляйки един двусмислен комплимент.

— Имахме късмет. Ако „Саундър“ не изследваше тази част на морето, той можеше да открие „Генерал Браво“ чак след месец. А сега ние сме намалили преднината на похитителите на един-два дни.

Песимизмът на Холис започна да се стопява. Този човек не отстъпваше нито на педя. Той се запита дали спасителната операция, в края на краищата, няма да се състои.

— Къде е корабът? — рязко попита той.

— Не знаем — отвърна Гън.

— Поне някакво приблизително местонахождение?

— Най-доброто, което можем да ви предложим, е едно интелигентно предположение — каза Джордино.

— Базирано на какво?

Гън погледна очаквателно към Пит, който се усмихна и пое щафетата отново.

— На интуиция.

Надеждите на Холис започнаха да се стопяват.

— Да не би да гледате на карти или си имате кристално кълбо? — попита язвително той.

— Всъщност предпочитам да хвърлям боб — върна му го Пит.

Настъпи кратко, студено мълчание, което сякаш продължи цяла вечност. Холис усети, че нищо няма да постигне, ако продължава да се държи агресивно. Той допи кафето си и започна да върти чашката в ръцете си.

— Добре, господа. Съжалявам, малко попрекалих. Не съм свикнал да имам вземане-даване с цивилни.

Лицето на Пит не изразяваше неприязън, а само леко забавление.

— Ако това ще ви накара да се чувствате по-удобно, аз съм с чин майор от военновъздушните сили.

Холис се намръщи:

— Мога ли да попитам какво правите на кораб на НЮМА?

— Да го наречем дългосрочна задача — но това е дълга история, за която нямаме време да се впускаме в подробности.

Дилинджър се сети пръв. Холис щеше да се сети още в мига, в който бяха представени, но тогава в ума му витаеха безброй въпроси.

— Случайно да имате някаква връзка със сенатора Джордж Пит? — попита Дилинджър.

— Той ми е баща.

Крайчецът на завесата леко се повдигна и през пролуката двамата офицери видяха лъч светлина. Холис придърпа един стол и се намърда в него.

— Окей, мистър Пит, разкажете ни, моля, какво сте открили.

Дилинджър се намеси внезапно:

— Последният доклад сочеше, че „Лейди Фламбъро“ се е отправил към Антарктика. Вие казвате, че той все още е на повърхността. Новите снимки лесно ще го открият сред плаващата ледена маса.

— Ако разчитате на Каспър СР-деветдесет — каза Пит, — напразно си губите времето.

Дилинджър хвърли един безрадостен поглед към Холис. Бяха ги изпреварили. Тази необичайна компания от океанографи и моряци разполагаше със също толкова информация, колкото и те самите.

— СР-деветдесет може да заснеме триизмерни изображения на разстояние сто хиляди километра с такава разделителна способност, че ще можете да различите шевовете на футболна топка — заяви Холис.

— Безспорно. Но ако топката е направена да изглежда като скала?

— Все още не разбирам.

— Ще разберете по-добре, когато ви го покажем — каза Пит. — Екипажът е организирал малка демонстрация на палубата.

Върху откритата палуба на кърмата бе разгънат голям непрозрачен лист от бяло пластмасово фолио, който бе здраво закрепен, за да стои добре изпънат и да не се издува от неуморния бриз. До него стоеше капитан Стюарт с двама души от екипажа, които държаха един противопожарен маркуч.

— По време на нашето изследване на дъното около „Генерал Браво“, ние се натъкнахме на руло от това пластмасово фолио — започна лекцията си Пит. — Допускам, че то е паднало случайно от „Лейди Фламбъро“, когато двата кораба са се срещнали. То лежеше на дъното сред празни варели от боя, която похитителите са използвали за дегизирането на туристическия кораб с цел той да наподобява на външен вид мексиканския товарен кораб. Съгласен съм, че доказателството е неубедително. Ще трябва просто да ми повярвате. Всички следи водят към още една камуфлажна история. На последната спътникова снимка не е имало нищо, защото погледите на всички са търсили кораб. „Лейди Фламбъро“ вече не изглежда като кораб. Главатарят на терористите трябва да е голям ценител на изкуството. Той е заимствал метода на оспорвания от мнозина скулптор Кристо, известен със своите скулптори от пластмаса, разположени на открито. Той опакова с пластмасови покрития сгради, заливи и острови. Той провеси една огромна завеса в Райфъл Гап, щата Колорадо и построи ограда, която се простираше на много мили в Мърин Каунти, Калифорния. Водачът на похитителите е отишъл още по-далеч, като е опаковал целия туристически кораб, който не е много голям. Характерните очертания на корпуса може би са променени посредством подпори и скелета. След като фолиото е било нарязано на отделни части, номерирани съобразно положението им, стотината заложници и похитителите са могли да свършат цялата работа точно за десет часа. Те са били вече започнали, когато Ландсат е преминал по орбита над тях. Компютърното увеличение на снимката не е било достатъчно ясно, за да се видят подробности от тяхната дейност. Половин ден по-късно, когато над тях е преминал Сийсат, не е имало нищо за идентифициране — нито кораб, нито някакви наподобяващи кораб очертания. Бързам ли много?

— Не… — бавно каза Холис. — Но въобще не мога да разбера, по дяволите, какъв смисъл има всичко това.

— Тоя трябва да е от щата Мисури — направи кисела физиономия Джордино. — Да му покажем ли?

Пит леко кимна на капитан Стюарт.

— Давайте момчета — обърна се Стюарт към двамата моряка. — Още веднъж, внимателно.

Единият от тях отвори крана, докато вторият насочи струйника на маркуча. Върху пластмасовото покритие започна да пада фина мъгла. Отначало вятърът отнесе половината от мъглата зад борда. Морякът коригира ъгъла и скоро пластмасата бе покрита със слой вода.

Преди да бе изминала и една минута, мразовитата атмосфера превърна водата в лед.

Холис замислено наблюдаваше трансформацията. След това се доближи до Пит и протегна ръка.

— Моите уважения, сър. Хрумването ви е било блестящо.

Дилинджър бе зяпнал като селяндур, който е открил, че е обран до шушка на някой пътуващ карнавал.

— Айсберг — промърмори яростно той, — кучите му синове са направили кораба да изглежда като айсберг.

49

Хала се събуди със сковано от студ тяло. Утрото бе вече превалило, но вътре все още цареше полумрак. Издигнатата фасада на мнимите товарни контейнери, допълнена от покрития с ледена пелена пластмасов воал, под който бе скрит корабът, пропускаха съвсем малко светлина. Това, което все пак влизаше в апартаментите на важните личности, бе достатъчно, за да разкрие фигурите на президентите Хасан и Де Лоренцо на съседното до нея легло. Те се бяха сгушили един до друг под едно малко, достойно за съжаление одеяло. Дъхът им излизаше на пара, издигаше се и увисваше над главите им като мъгла, преди да кондензира и замръзне по стените.

Сам по себе си, макар и трудно студът можеше да бъде изтърпян, но високата влажност правеше минусовите температури непоносими. Положението им се влошаваше допълнително и от това, че те не бяха слагали нищо в устата си, след като бяха напуснали Пунта дел Есте. Похитителите не си бяха направили труда да осигурят храна за пътниците и екипажа. Нечовешката коравосърдечност на Амар взимаше своите жертви, тъй като студът изсмукваше силите им, а страхът от неизвестността замъгляваше съзнанието им.

През първата част от пътуването затворниците бяха живели само на вода, която точеха от крановете на душовете и мивките в баните. Но тръбите замръзнаха и освен болката от глада започна да ги мъчи и жажда.

„Лейди Фламбъро“ бе преоборудван да плава из тропически морета и носеше само минимален запас от одеяла. Всички пътници, които се бяха качили в Пуерто Рико или Пунта дел Есте, бяха взели със себе си облекло, подходящо за умерен климат и бяха оставили всичките си зимни дрехи в гардеробите си вкъщи. Затворниците се гушеха колкото се може по-плътно един в друг, като се бяха навлекли с по няколко леки ризи, панталони и чорапи. Те увиваха главите си с хавлиени кърпи, за да запазят телесната си топлина. Но от зимната екипировка най-много им липсваха ръкавиците.

От нийде не идваше и най-малката топлина. Амар бе отказал на всички молби да пусне отоплението на кораба. Той не можеше да си позволи този лукс. Вътрешната топлина щеше да стопи слоя лед по пластмасовото покритие и щеше да разкрие измамата.

Хала не бе единственият пътник, който бе буден. Повечето пътници не можеха да се отпуснат и да потънат в дълбок сън. Те лежаха неподвижно като в хипнотичен унес, съзнавайки какво става около тях, но неспособни да направят и най-малкото физическо усилие. Всякаква мисъл за съпротива бе сломена от тежките изпитания. Вместо да се опълчат срещу похитителите, капитан Колинс и екипажът му бяха принудени да се борят срещу вцепеняващия студ, за да останат живи.

Хала се надигна на лакти, когато сенаторът Пит влезе в стаята.

Външният му вид бе необикновен — под сивия си официален костюм той носеше пижама на сини райета. Той се усмихна окуражително на Хала, но това бе просто едно мъчително усилие. Умората от последните пет дни бе заличила младежкия му вид и той сега изглеждане по-близо до истинската си възраст.

— Държите ли се? — попита той.

— Бих дала дясната си ръка за чаша чай — каза тя дръзко.

— Що се отнася до мен, бих дал дори повече от това.

Президентът Де Лоренцо се изправи и спусна краката си върху пода.

— Да не би някой да спомена за горещ чай?

— Само ни се привижда, господин президент — отвърна сенаторът.

— Никога не съм предполагал, че ще умра от глад и студ на луксозен туристически кораб.

— Нито пък аз — каза Хала.

Президентът Хасан леко изохка, като сменяше позата си и вдигна глава.

— Боли ли ви гърба? — попита президентът Де Лоренцо със загрижено лице.

— Толкова ми е студено, че не чувствам вече болка — каза Хасан с измъчена усмивка.

— Да ви помогна да се изправите?

— Не, благодаря ви. Смятам да си остана в леглото и да запазя малкото сили, които са ми останали. — Хасан погледна към Де Лоренцо и се усмихна леко. — Иска ми се да се бяхме срещнали и опознали при по-приятни обстоятелства.

— Чувал съм американците да казват, че политиката може да направи идейни съмишленици хора, които до вчера са били напълно непознати един на друг. Ние сме типично потвърждение на това.

— Когато се измъкнем от тук, трябва да ми дойдете на гости в Египет.

Де Лоренцо кимна:

— Съгласен, същото се отнася и за вас. Вие също трябва да посетите Мексико.

Двамата президенти тържествено се ръкуваха — те вече не бяха държавни глави, на които всички гледаха да угодят, а двама мъже, които споделяха една и съща участ, върху която нямаха власт, мъже, които бяха решили да посрещнат края с достойнство.

— Двигателите спряха — каза внезапно Хала.

Сенаторът Пит кимна:

— Току-що хвърлиха котва. Акостирали сме, затова похитителите са изключили двигателите.

— Трябва да сме близо до суша.

— Не можем да разберем, тъй като прозорците на левия борд са закрити.

— Много лошо, като слепи сме — каза Хасан.

— Ако един от вас пази до вратата, аз ще се опитам да понатисна прозореца — каза Пит. — Веднъж да пробия стъклото, без пазачите ни да разберат, ще издялам отвор в дървената плоча. С малко повече късмет може би ще видим къде се намираме.

— Аз ще слушам до вратата — предложи услугите си Хала.

— Тук е достатъчно студено и без да вкарвате още студ отвън — каза обезсърчено Де Лоренцо.

— Температурата навън е същата като вътре — отвърна рязко сенаторът.

Той нямаше намерение да си губи времето в спорове, а веднага отиде до панорамния прозорец във всекидневната. Той бе два метра висок и един метър широк. От външната му страна нямаше палуба за разходка. Входните врати на кабините и апартаментите водеха към вътрешността на кораба. Прозорците в стената бяха наравно с външната страна на корпуса.

Единствените открити участъци, където патрулираха похитителите, бяха палубите около басейна и общия салон, както и площадките за наблюдение на носа и кърмата.

Сенаторът почука стъклото с кокалчетата на ръката си. Ответният звук бе приглушен и басов. Стъклото бе дебело. То бе предназначено да издържа на разрушителния удар на огромните вълни и на ветрове с ураганна сила.

— Някой да носи диамантен пръстен? — попита той.

Хала извади ръце от джобовете на лекия си шлифер, протегна ги и размърда пръстите си, като показа два малки пръстена с инкрустирани опали и тюркоази.

— Мюсюлманските ухажори нямат навика да глезят жените си с щедри дарове.

— Трябва ми по-масивен камък.

Президентът Хасан измъкна един голям пръстен от един от розовите си пръсти.

— Този е с тегло три карата.

Сенаторът разгледа камъка на сумрачната светлина.

— Този ще свърши добра работа. Благодаря ви.

Той работеше бързо, но внимателно, без да вдига много шум, като изрязваше отвор с големина колкото да си промуши пръста. Той често спираше, за да стопли с дъха ръцете си. Когато пръстите му започнаха да се вкочанясват, той ги пъхна и държа под мишниците си, докато те не се раздвижиха отново.

Той не искаше да мисли за това какво щяха да направят с него похитителите, ако го заловяха. Пред очите му за миг се мярна видението как надупченият му от куршуми труп се носи надолу по течението.

Той начерта една линия в кръг около малкото отворче в средата и започна да я повтаря, като с всеки изминат път острието потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Трудната част се състоеше в това да не се позволи на парчето стъкло да падне навън и да се удари в стоманения корпус на кораба, при което щеше да се чуе дрънчене.

Той промуши пръста си през дупката, сви го и го дръпна навътре. Стъкленият кръг поддаде. Той бавно го издърпа назад и го сложи върху килима. Добра работа. Сега пред себе си той имаше достатъчно голям отвор, за да може да си покаже навън главата.

Дървените плоскости, които създаваха илюзията за товарни контейнери, бяха на половин ръка разстояние от прозореца и вървяха по цялото протежение на надстройката на мидела.

Сенаторът предпазливо провря глава през отвора, като внимаваше да не си разреже ушите върху острите като бръснач ръбове. Той се озърна на двете страни, но видя само тесния процеп между мнимите контейнери и стоманената страна на кораба. Той се взря нагоре в тънкия сноп светлина, идваща от небето, но тя бе мъждива, сякаш погълната от мъгла. Под себе си очакваше да види тънка ивица от плискаща се вода, но вместо това пред очите му се изпречи един огромен покров от пластмаса, който бе прикрепен със скоби към ватерлинията на кораба. Той го зяпна в почуда, като нямаше и най-малката представа за неговото предназначение.

Сенаторът придоби увереност. Щом не можеше да види похитителите, които охраняваха палубите, значи и те не можеха да сторят същото. Той се върна в спалнята и затършува из куфара си.

— Какво ти трябва? — попита Хала.

Той вдигна нагоре едно джобно армейско ножче.

— Винаги нося едно от тях в бръснарските си принадлежности — ухили се той. — Тирбушонът е много удобен при импровизирани партита.

Сенаторът Пит не бързаше и си сгря добре ръцете, преди да се върне обратно на работа. Той хвана червената дръжка, промуши ръка през отвора в стъклото и започна да дълбае, като използваше малкото острие като свредло, а след това голямото острие, за да одялка страните и да увеличи обиколката.

Работата вървеше мъчително бавно. Той не смееше да покаже острието на повече от един милиметър навън от външната повърхност на дървената плоскост. Глождеше го страхът, че някой по-внимателен пазач може да се надвеси над борда и да види отблясъка от движещото се метално острие. Той дълбаеше много внимателно, като сваляше изцяло поредния слой, преди да започне следващия.

Ръката му стана напълно безчувствена, но той не я сгря. Юмрукът му бе замръзнал и вкочанил около дървената дръжка. Той чувстваше малкото ножче като продължение на ръката си.

Накрая сенаторът изстърга достатъчно дървени стърготини, за да се получи отвор за наблюдение, през който можеше да се види голяма част от морето. Той провря главата си през стъклото и притисна буза към студената повърхност на дървената плоча.

Нещо му препречваше погледа. Той промуши пръст в отверстието и усети, че докосва пластмасовото фолио. Той бе объркан донемайкъде, като разбра, че то покриваше празните контейнери, както също и долната част на корпуса.

Той изруга под носа си. Не е трябвало толкова да се страхува да не пробие изведнъж дървото. Във всеки случай никой нямаше да забележи острието на ножа му под пластмасовото покривало. Той отхвърли всякаква предпазливост и бързо проряза един отвор в непрозрачния материал. След това отново погледна.

Не видя открито море, нито пред погледа му се изправи някакъв бряг.

Това, което видя, бе една висока скала от лед, която се простираше отвъд ограничения му периметър на наблюдение. Проблясващата стена бе толкова близко, че той можеше да я докосне с разпънат чадър.

Както гледаше, той чу един приглушен басов шум. Той напомни на сенатора на тътен при леко земетресение.

Той се дръпна рязко назад, като мисълта за това, което бе открил, го накара да се залюлее.

Хала видя как той изтръпна.

— Какво има? — попита тревожно тя. — Какво видя?

Той се обърна и я погледна безизразно, след което с голямо усилие на волята си отрони няколко думи.

— Закотвили са ни до огромен ледник — каза той накрая. — Ледената стена може да се откъсне всеки момент и да смачка кораба като кибритена кутийка.

50

Разузнавателният самолет с триъгълни крила се носеше със скорост три хиляди и двеста километра в час през разредената атмосфера на двадесет хиляди метра над антарктическия полуостров. Той бе проектиран да лети на двойно по-голяма височина с двойно по-висока скорост, но пилотът го държеше на четиридесет процента мощност, за да пести гориво и да даде възможност на камерите да направят по-контрастни снимки на земята при по-ниската скорост.

За разлика от предшественика си — „Черната птица“ СР-71, чиито крила и корпус от естествен титан бяха с тъмен виолетово-син цвят — технологията „стелт“ на по-модерния СР-90 създаде едно леко пластмасово покритие с невероятна здравина, което бе със сиво-бял цвят. Получил прозвището „Каспър“ като на призрака от анимационните филмчета, той трудно можеше да бъде открит както с очи, така и с радар.

За един час петте му камери можеха да заснемат половината от територията на Съединените щати по дължина и то само с едно прелитане. Фотоснимачното му оборудване можеше да прави черно-бели, цветни и инфрачервени филми, както и да заснема триизмерни изображения. Освен това то използваше и няколко строго секретни технологии за заснемане на изображения, за които обикновените професионални фотографи не бяха дори и чували.

Подполковник Джеймс Слейд нямаше много работа. Това бе един дълъг и отегчителен разузнавателен полет от военната база в калифорнийската пустиня Мохави. Той преминаваше на ръчно управление единствено по време на операциите по презареждане с гориво. Двигателите на Каспър бяха много лакоми. Той трябваше да бъде на два пъти презареждан от самолети цистерни както на отиване, така и на връщане.

Слейд разгледа приборите с критично око. Каспър бе нов самолет и тепърва щеше да разкрива всичките си кусури. С облекчение видя, че показанията на таблото са нормални. След това въздъхна и измъкна една миниатюрна електронна игра от джоба на летателния си костюм. Започна да натиска бутоните под едно малко прозорче за наблюдение, като се мъчеше да прекара един малък водолаз покрай огромен октопод, за да достигне до сандък със съкровище.

След няколко минути играта му омръзна и той се взря напред и надолу в замръзнала пустош, която представляваше Антарктика. Далече долу, под купола на диамантено синьото небе блестеше извитият, подканващ пръст на северния полуостров и близките до него острови.

Ледът, скалите и морето бяха сътворили една красива необятност, величествена за окото и страховита за духа. От двадесет километра височина гледката можеше да изглежда и приятна, но Слейд знаеше какво се криеше зад нея. Той веднъж бе доставял провизии за една научноизследователска станция на южния полюс и бързо бе научил, че в царството на вечния лед красотата и враждебността вървяха ръка за ръка.

Той добре помнеше смразяващите температури. Не вярваше, че е възможно човек да се изплюе и да види как слюнката му замръзва, преди да падне на земята. Не бе забравил и жестокия вятър, който бушуваше в най-студения континент в света. Не можеше да си представи, че има ветрове със скорост сто и шестдесет километра в час, докато сам не ги изпита на гърба си.

Слейд никога не можеше да проумее какво толкова привлича някои хора към този леден ад. След като се върна в базата, му се прииска да се обади на шега на някоя пътническа агенция и да ги попита за резервации в някой добър курортен хотел близо до южния полюс.

Внезапно от един от трите високоговорителя в кабината прозвуча женски глас.

— Моля за внимание. След малко ще пресечете външната граница на маршрута на вашия полет с координати седемдесет градуса географска дължина и седемдесет градуса географска ширина. Изключете автопилота, завийте на сто и осемдесет градуса, и започнете сега. Новият курс на обратния полет е програмиран в компютъра. Моля, въведете съответния код. Приятен полет до вкъщи.

Слейд изпълни инструкциите и направи ленив завой. Веднага щом компютърът установи обратния курс, той включи отново на автопилот и се намести по-удобно на тясната си седалка.

Подобно на много други мъже, които летяха на разузнавателни мисии, той се помъчи да си представи лицето и тялото, които се криеха зад този безплътен глас. Носеше се слух, че тя тежи сто и петдесет килограма, че е на шестдесет години и има дванадесет внучета. Нито един пилот с трезво въображение не би повярвал на такава разстройваща духа мисъл. Тя трябва да прилича на Сигърни Уийвър. Може би тя самата бе Сигърни Уийвър. Той реши да проучи тази примамлива възможност по пътя за вкъщи.

След като разреши този деликатен проблем, Слейд отново провери таблото с уредите. След това се отпусна назад, докато скованата във вечни ледове земя се отдалечаваше зад опашката на самолета. След като се озова отново над морето, той се върна към малката си електронна игра със съкровището.

Той не виждаше смисъл да продължава да гледа как светът се изнизва под него, особено след като Огнена земя бе забулена с плътна покривка от черни облаци. Той бе учил достатъчно география, за да знае, че това бе една нещастна земя с постоянни ветрове, дъжд и сняг.

Слейд бе почти благодарен, че не можеше да види монотонния пейзаж. Вместо това той остави инфрачервените камери на Каспър да проникнат през тъмните облаци и да заснемат пустия, лишен от живот край на континента.

Капитан Колинс се взря в маската на Амар и трябваше да направи усилие, за да не отклони погледа си встрани. В очите на изискания водач на похитителите имаше нещо зловещо и нечовешко. Колинс долавяше в него смразяващо безразличие към обикновения човешки живот.

— Настоявам да узная кога смятате да освободите моя кораб — каза Колинс с отмерен тон.

Амар постави чашата си с чай върху чинийката, избърса устните си с една салфетка и погледна безучастно към Колинс.

— Мога ли да ви предложа чай?

— Не, ако не предложите същото и на моите пътници и екипаж — отговори спокойно Колинс. Той стоеше изправен в бялата си лятна униформа, като трепереше от хапещия студ.

— Точно отговора, който очаквах. — Амар обърна празната чаша с дъното нагоре и се облегна назад. — Ще бъдете доволен да узнаете, че моите хора и аз смятаме да си тръгнем по някое време утре вечерта. Ако ми дадете дума, че няма да правите глупави опити да си върнете обратно кораба или да избягате на близкия бряг, преди да сме заминали, никой няма да пострада и вие ще може да поемете отново командването.

— Предпочитам да пуснете отоплението на кораба и да нахраните всички, и то сега. Изпитваме крещяща нужда от топло облекло и завивки, за да се опазим от студа. От няколко дни не сме яли нищо. Тръбите са замръзнали и няма вода. Да не споменавам и за проблемите с хигиената.

— Страданието е от полза за душата — каза философски Амар.

Колинс го изгледа яростно.

— Това са пълни глупости.

Амар сви отегчено рамене:

— Щом казвате.

— Боже господи, има болни хора, които умират на този кораб.

— Дълбоко се съмнявам, че някой от екипажа и пътниците ви ще умре от студ или глад преди моето заминаване — каза рязко Амар. — Те просто ще трябва да издържат на някои неудобства още тридесетина часа, след което ще можете да запалите двигателите и да пуснете отоплението.

— Тогава може да се окаже твърде късно за всички ни, ако стената на ледника се откъсне.

— Тя изглежда напълно здрава.

— Вие не съзнавате опасността. Всеки момент може да се откъсне някоя масивна ледена плоча. Тежината й би смачкала „Лейди Фламбъро“ като десететажно здание, което се срутва върху автомобил. Вие трябва да преместите кораба.

— Това е риск, който не мога да поема. Леденият слой върху пластмасата ще се стопи и нашето местоположение ще бъде разкрито, тъй като спътниковите инфрачервени камери ще уловят излъчваната от нас топлина.

Лицето на Колинс се сгърчи от безпомощна ярост.

— Вие сте или глупак, или луд. Какво доказахте с всичко това? Каква е вашата печалба? Кажете ни, вие за откуп ли ни държите или като заложници, които ще бъдат разменени срещу освобождаването на ваши събратя терористи от някой затвор? В противен случай, ако просто си отидете и ни оставите, аз не мога да видя никакъв смисъл.

— Вие проявявате прекомерно любопитство, което започва да ме дразни, капитане, но ми харесва вашия непоколебим и решителен дух. Съвсем скоро ще научите причините за отвличането на вашия кораб. — Амар се надигна и кимна на пазача, който стоеше зад Колинс. — Върнете капитана обратно и го затворете.

Колинс отказа да мръдне.

— Защо не можете да осигурите горещ чай, кафе, супа или каквото и да е, за да облекчите страданията на хората?

Амар излизаше от трапезарията и не си направи труда да се обърне.

— Сбогом, капитане. Повече няма да се видим.

Амар отиде право в радиорубката. Ибн стоеше прав и наблюдаваше как от телекса с тихо тракане излизаха последните телеграфни новини. Техният радист бе седнал до радиото и слушаше едно предаваше, докато едно записващо устройство за човешки глас го печаташе на хартия. Радиото и телексната машина се захранваха от преносим генератор.

Ибн се обърна при приближаването на Амар, кимна му леко за поздрав и откъсна един дълъг лист хартия от телекса.

— Международните средства за информация все още считат „Лейди Фламбъро“ за изчезнал — докладва той. — Едва сега в Уругвай пристигат спасителни кораби, които ще извършат претърсване на морското дъно покрай бреговете му. Моите поздравления, Сюлейман, ти измами света. Ще успеем да се върнем благополучно в Кайро, преди Западът да научи истината.

— Какви са новините за Египет? — попита Амар.

— Все още няма повод за празнуване. Министрите от кабинета, които подкрепят Хасан, все още контролират правителството. Те упорстват и не искат да изпуснат властта. Постъпили са много хитро, като не са изпратили силите за сигурност да смажат демонстрациите. Единственото кръвопролитие е било причинено от нашите фундаменталистки братя, които по погрешка вдигнали във въздуха един автобус, пълен с алжирски пожарникари, дошли на свой конгрес в Кайро. Сметнали, че автобусът бил част от полицейски конвой, който охранявал правителството. Информационната мрежа на Кайро твърди, че движението на Ахмад Язид е прикритие на иранските фанатици. Вярата на много поддръжници започва да отслабва и досега не е имало масово искане кабинетът на Хасан да разпусне правителството.

— Онзи идиот Халид Фавзи е организирал взривяването на автобуса — изръмжа Амар. — Военните, какво е положението с въоръжените сили?

— Министърът на отбраната Абу Хамид няма да сдаде поста си, докато не види с очите си телата на президента Хасан и Хала Камил, за да потвърди тяхната смърт.

— Значи на Язид тепърва му предстои да поеме триумфално властта.

Ибн кимна и изражението му стана сериозно.

— Има и друга новина. Язид е съобщил, че екипажът и пътниците на туристическия кораб са все още живи и че той лично ще преговаря с терористите, за да уреди освобождаването на всички хора. Той е отишъл дори още по-далеч, като е предложил живота си в замяна на сенатора Джордж Пит, за да направи впечатление на американците.

Внезапна ярост се надигна вътре в Амар, която вцепени и парализира тялото му. Сетивата му се изостриха и мислите в главата му бързо започнаха да се подреждат една след друга. След няколко мига той погледна към Ибн.

— О, Аллах, проклетият Юда ни е пратил по дяволите — каза невярващо той. — Язид е продал мисията.

Ибн кимна в съгласие:

— Язид те е използвал и те е предал.

— Това обяснява защо той отложи заповедта си да убием Хасан, Камил и останалите. Искал е те да бъдат невредими, когато Мачадо и неговите отрепки очистят теб и мен и нашите хора.

— Какво ще спечелят Язид и Топилцин, като запазят заложниците живи? — попита Ибн.

— Като се правят на спасители на двама президенти, на генералния секретар на Обединените нации и на важен политик от Съединените щати, Язид и Топилцин ще спечелят възхищението на международните лидери. Те автоматически ще станат по-силни, докато опонентите им ще загубят почва под краката си. Тогава те ще могат свободно да поемат управлението на правителствата си по мирен път, ще разширят базата на своята власт и ще накарат световната общественост да погледне с по-благосклонно око на тях.

Ибн наведе глава в примирение.

— Значи били сме хвърлени на кучетата.

Амар кимна.

— Още от самото начало Язид е планирал ние да умрем, за да бъде сигурен в нашето мълчание за тази и други мисии, които сме изпълнявали за него.

— А капитан Мачадо и мексиканския му екипаж? Какво ще стане с тях, след като ни очистят?

— Топилцин ще се погрижи те да изчезнат, след като се върнат в Мексико.

— Те ще трябва първи да избягат от кораба и острова.

— Да — отвърна замислено Амар. Той закрачи ядосано из радиорубката. — Изглежда силно съм подценил коварството на Язид. Бях се задоволил с мисълта, че Мачадо е безопасен, тъй като не знае нищо за нашите планове да се доберем до едно сигурно летище в Аржентина. Но благодарение на Язид нашият мексикански другар е разработил свой собствен план за бягство.

— Тогава защо той не ни е убил досега?

— Защото Язид и Топилцин ще му наредят да направи това едва когато са готови с фалшивите си преговори за освобождаването на заложниците. — Внезапно Амар се обърна и сграбчи радиста за рамото, който бързо свали слушалките си. — Да си получавал някакви необичайни съобщения, отправени към кораба?

Египетският експерт по свръзките изглеждаше озадачен.

— Странно е, че питате. Нашите латински приятели на всеки десет минути влизат и излизат от тук, като задават същия въпрос. Помислих си, че го правят от глупост. Всеки един отговор на съобщение, отправено директно към кораба, ще бъде засечен от подслушвателните устройства на американските и европейските разузнавателни служби. Те биха открили нашето местоположение за броени секунди.

— Значи досега не си улавял нищо подозрително.

Арабският свързочник поклати глава.

— Дори и да бях, съобщението със сигурност ще бъде кодирано.

— Изключи апаратурата. Накарай мексиканците да повярват, че все още слушаш за нещо. Когато дойдат да питат дали е пристигнало някакво съобщение, прави се, че не знаеш нищо и непрекъснато повтаряй, че не си чул нищо.

Ибн погледна очаквателно Амар.

— Моите инструкции, Сюлейман?

— Дръж внимателно под око екипажа на Мачадо. Предразположи ги, като започнеш да се държиш приятелски с тях. Отвори барчето в общия салон и ги покани да пийнат по нещо. Дай най-неприятните вахти на нашите хора, за да могат мексиканците да си починат. Това ще приспи тяхната бдителност.

— Да ги убием ли, преди те да са ни убили?

— Не — каза Амар с пламъче на садистично удоволствие в очите си. — Ще оставим тази работа на ледника.

51

— Там има най-малко един милион айсберга — каза унило Джордино. — По-лесно ще бъде да се намери игла в купа сено. Това може да отнеме дни.

Полковник Холис бе в същото настроение.

— Трябва да има някой, който да наподобява с формата си очертанията и размера на „Лейди Фламбъро“. Продължавайте да търсите.

— Имайте предвид — каза Гън, — че антарктическите айсберги са по принцип плоски. Надстройката под пластмасовото покривало ще придаде на кораба островърха форма.

Окото на Дилинджър бе уголемено четири пъти от лупата, през която той гледаше.

— Дефиницията е удивително точна — промърмори той. — Особено когато видите какво се крие зад онези облаци.

Те се бяха скупчили около една малка маса в отделението за свръзки на „Саундър“ и разглеждаха една огромна цветна снимка, изпратена от Каспър. Не бяха изминали и четиридесет минути от кацането на самолета, когато филмът от въздушната разузнавателна мисия бе проявен и изпратен към лазерния приемник на изследователския кораб.

Снимката бе ясна и подробна и показваше море от айсберги, откъснали се от ледения шелф Ларсен на източната страна на полуострова, докато на запад, близо до ледниците на Земята на Греъм се виждаха стотици други.

Вниманието на Пит бе съсредоточено другаде. Той седеше встрани и разучаваше една голяма морска карта, която бе сложил в скута си и чиито краища висяха от двете му страни. От време на време той вдигаше поглед, заслушваше се, но не взимаше участие в разговора.

Холис се обърна към капитан Стюарт, който стоеше до приемника, сложил на главата си слушалки с прикрепен микрофон към тях:

— Кога можем да очакваме инфрачервените снимки от Каспър?

Стюарт вдигна ръка като знак да не го прекъсват. Той притисна слушалките към ушите си, като слушаше един глас, който идваше от главната квартира на ЦРУ във Вашингтон. След това кимна към Холис:

— От фотолабораторията в Лангли казват, че ще започнат да ги изпращат след половин минута.

Холис закрачи напред-назад из малкото отделение като гладна котка, която се ослушва за звук от отваряне на консерва с котешка храна. Той се спря и загледа любопитно Пит, който равнодушно измерваше някакво разстояние с чифт пергели.

През последните няколко часа полковникът бе научил доста неща за този човек от НЮМА, не от него самия, разбира се, а от хората на кораба. Те говореха за Пит с такъв тон, сякаш той бе една жива легенда.

— Започва да пристига — съобщи Стюарт.

Той свали слушалките си и зачака търпеливо снимката с размер на вестник да се появи от приемника. Веднага щом тя излезе и падна, той я занесе и постави върху масата. След това всеки започна да се взира в бреговата линия около горния край на полуострова.

— Техниците от фотолабораторията на ЦРУ с помощта на компютър са трансформирали свръхчувствителния филм в термограма — обясни Стюарт. — Различните интензитети на инфрачервеното излъчване са изобразени с различни цветове. Черният цвят представлява най-студените температури. Тъмносиният, светлосиният, зеленият, жълтият и червеният цвят образуват постепенно скалата към по-високи температури, докато се стигне до най-горещата част на скалата, означена с бяло.

— Какъв интензитет можем да очакваме от „Лейди Фламбъро“? — попита Дилинджър.

— Някъде в горния край между жълто и червено.

— По-близо до тъмносиньото — намеси се Пит.

Всички се обърнаха и го погледнаха гневно, сякаш бе кихнал по време на шахматна среща.

— Ако е така, той няма да се вижда — запротестира Холис — и ние никога няма да го намерим.

— Излъчването на топлина от двигателите и генераторите му ще личи така ясно, както топка за голф на зелен фон — възрази Гън.

— Не, ако машинното отделение е спряно.

— Вие да не би да искате да кажете, че корабът е мъртъв? — попита невярващо Дилинджър.

Пит кимна. Той хвърли към другите един бегъл, небрежен поглед, който ги обезпокои много повече от това, ако той им беше помрачил радостта от направено откритие.

Той се усмихна и каза:

— Тук непрекъснато се забелязва една склонност да се подценява треньорът на другия отбор.

Петимата мъже се спогледаха и после отново се вторачиха в Пит, като зачакаха някакво обяснение.

Пит сложи настрана морските карти и стана от стола си. Той се приближи до масата, вдигна инфрачервената снимка и я сгъна наполовина, като показа само долния край на Чили.

— Сега — продължи Пит, — не сте ли забелязали, че всеки път, когато корабът променя курса или външния си вид, това става непосредствено след като над него е преминал някой от нашите спътници.

— Още един пример за прецизно планиране — каза Гън. — Орбитите на спътниците, събиращи научна информация, се следят от половината страни по света. Информацията за тях може да се получи толкова бързо, колкото и за фазите на луната.

— Окей, значи главатарят на похитителите е знаел часовите графици на орбитите им и е открил кога спътниковите камери ще бъдат насочени в неговата посока — каза Холис. — И какво от това?

— Затова той е взел всички предпазни мерки и е спрял двигателите, за да не може корабът да бъде открит чрез инфрачервени фотоснимки. И което е най-важно, да не допусне топлината да стопи тънкия слой лед върху пластмасовото покривало.

Четирима души от общо петимата намериха хипотезата на Пит за напълно правдоподобна. Единственият, който се въздържа, бе Гън. Той бе най-интелигентният от групата. Той успя преди всички да забележи слабото място в тази теория.

— Забравяш минусовите температури около полуострова — каза той. — Ако не работят двигателите, няма да има топлина. Всички на кораба биха замръзнали до смърт за броени часове. Може да се каже, че в същото време, когато похитителите убиват пленниците си, те извършват и самоубийство.

— Руди е напълно прав — каза Джордино. — Те не биха могли да оцелеят без малко топлина и топло облекло.

Пит се усмихна като човек, спечелил от лотарията.

— Абсолютно съм съгласен с Руди.

— Много увъртате — каза Холис с раздразнение. — Бъдете по-ясен.

— Няма нищо сложно: „Лейди Фламбъро“ не е отишъл в Антарктика.

— Не е отишъл в Антарктика — повтори машинално Холис. — Погледнете фактите, човече. Последната спътникова снимка на кораба показваше, че той се намира на половината път от нос Хорн до върха на полуострова и продължава да плава с пълна пара на юг.

— Нямало е къде другаде да отиде — възрази Дилинджър.

Пит потупа с пръст по разпръснатата маса назъбени острови около Магелановия проток.

— Да се обзаложим ли?

За момент Холис остана намръщен и объркан. И тогава той загря. Объркването му изчезна и очите му светнаха с пълно разбиране.

— Той се е върнал обратно — отсече той.

— Руди намери ключа към загадката — призна Пит. — Похитителите не са имали намерение да извършат самоубийство, нито да се изложат на риска да бъдат открити от инфрачервени камери. Те никога не са възнамерявали да поемат курс към леденото пространство. Вместо това те са тръгнали на северозапад и са заобиколили пустите острови над нос Хорн.

Гън изглеждаше облекчен.

— Температурите около Огнена земя не са чак толкова сурови. Студът ще причини доста страдания на всички, които са на кораба, но те ще оцелеят.

— Тогава защо ще се правят на айсберг? — запита Джордино.

— За да изглежда, че все едно са се откъснали от някой ледник.

Джордино се загледа в инфрачервената снимка.

— Ледници толкова далеч на север?

— На около осемстотин километра от мястото, където сме акостирали в Пунта Аренас, могат да се видят ледници, които текат надолу по планините и влизат в морето — отговори Пит.

— Къде смятате, че може да се намира той? — попита Холис.

Пит взе една карта, която показваше безлюдните острови на запад от Огнена земя.

— Като се вземат предвид плавателните възможности на „Лейди Фламбъро“, съществуват две възможности за посоката на поетия от него курс, след като е бил заснет за последен път от спътника. — Той направи пауза, за да постави едно „X“ до две имена на картата. — Директно на юг оттук, от върховете на Италия и Сармиенто текат надолу ледници.

Холис каза:

— Да, те са доста встрани от често използваните маршрути.

— Но твърде близо до нефтените полета — каза Пит. — Някой нисколетящ инспектиращ самолет на нефтената компания би могъл да забележи фалшивото ледено покритие. Ако аз бях този, който ръководи действията на похитителите, щях да се насоча на още сто и шестдесет километра на северозапад. Което би ги установило близо до един ледник на острова Санта Инес.

Дилинджър разгледа за момент неравномерната крайбрежна линия на малкия остров. Той хвърли поглед върху цветната снимка, но южната част на Чили бе скрита под облаци. Бутна я встрани и се взря през лупата в горната половина на инфрачервеното изображение, което Пит бе сгънал, за да стесни района за търсене.

След няколко секунди той вдигна поглед в почуда и възторг.

— Освен ако майката природа не прави айсберги с източен нос и закръглена кърма, аз мисля, че открихме нашия кораб фантом.

Холис взе лупата от своя подчинен и започна да проучва малката продълговата фигурка.

— Очертанията напълно съвпадат. И както каза Пит, няма и следа от излъчване на топлина. Цветът му е почти толкова студен, колкото този на ледника. Не е напълно черен, но е тъмносин.

Гън се надвеси до него.

— Да, виждам. Ледникът се стича в един фиорд, чийто изход води към залив с малки островчета. Един-два айсберга със среден размер, откъснали се от стената на ледника. Нищо повече. Във водата почти няма лед. — Той направи пауза, зад лупата очите му придобиха странно изражение. — Чудно, защо са закотвили „Лейди Фламбъро“ директно под предната стена на ледника.

Пит присви очи.

— Нека да видя.

Той се провря между Дилинджър и Гън, наведе се и се взря през мощната лупа. След известно време, когато той се изправи, лицето му бе помрачено от надигащ се гняв.

— Какво виждаш? — попита капитан Стюарт.

— Планът им е всички да умрат.

Стюарт погледна другите, озадачен:

— Откъде знае това?

— Когато от ледника се откъсне една ледена плоча и падне върху кораба — каза студено Джордино, — той ще потъне и ще се разбие в дъното. От него няма да остане и помен.

Дилинджър погледна втренчено Пит.

— След като са пропуснали няколко възможности, смятате ли, че те възнамеряват накрая да убият екипажа и пътниците?

— Да.

— Защо не и преди?

— Целта на безбройните хитрости е била да се печели време. Този, който е дал заповедта за отвличането, е имал съображения президентите Хасан и Де Лоренцо да бъдат живи. Не мога да ви кажа защо.

— Аз мога — каза Холис. — Инициаторът е бил Ахмад Язид. Планът му е бил да поеме управлението на Египет веднага щом бъде обявено, че президентът Хасан и генералният секретар на Обединените нации Хала Камил са били отвлечени и че се предполага, че са били убити от неизвестни терористи в открито море. След като той и неговите поддръжници поемат здраво юздите на властта, той ще съобщи, че агентите му са открили кораба, след което ще се направи на изпратен от бога благодетел и ще уреди чрез преговори освобождаването на заложниците.

— Хитро копеле — промърмори Джордино. — Сигурен кандидат за Нобелова награда, ако спаси президента Де Лоренцо и сенатора Пит като добавка.

— Естествено, Язид ще се погрижи на Хасан и Камил да им се случи някой нещастен инцидент по обратния им път към Египет.

— А той ще си остане все така неопетнен като чиста вода ненапита — изсумтя Джордино.

— Страхотна измама — съгласи се Пит. — Въпреки това според последните новини военните са останали неутрални, а кабинетът на Хасан е отказал да подаде оставка и да разпусне сегашното правителство.

Холис кимна:

— Да, като праща по дяволите внимателно разчетения по време план на Язид.

— Значи, той е стигнал до задънена улица — каза Пит. — Край на тактиката на изчакване, край на маскарада. Този път той ще трябва да изпрати „Лейди Фламбъро“ в забвение или да бъде изправен пред твърде реалната заплаха разузнавателните източници да изровят истината за неговата роля в тази операция.

— Теория без нито едно слабо място — съгласи се Холис.

— И така, докато ние стоим тук, главатарят на похитителите си играе на руска рулетка с ледника — каза Гън с нисък глас. — Той и неговата банда терористи може вече да са напуснали кораба и да са избягали с лодка или хеликоптер, като са оставили екипажа и пътниците затворени долу, безпомощни.

— Може и да сме изпуснали вече кораба — размишляваше мрачно Дилинджър.

Холис бе на друго мнение. Той надраска едно число на къс хартия и го подаде на Стюарт.

— Капитане, обадете се, моля, на моя офицер за свръзка на тази честота. Кажете му, че майорът и аз се връщаме на летището и той трябва да събере хората за спешен инструктаж.

— Ние бихме искали да дойдем с вас — каза Пит с тиха решителност.

Холис поклати глава.

— Няма начин. Вие сте цивилни. Не сте били обучавани за извършване на десант. Молбата ви е неуместна.

— На кораба е моят баща.

— Съжалявам — каза той, но в тона му нямаше съжаление. — Отдайте го на лошия си късмет.

Пит погледна Холис и очите му станаха студени.

— Едно обаждане до Вашингтон и бих могъл да опропастя цялата ви служебна кариера.

Устните на Холис се стегнаха.

— Изглежда, обичате да пускате заплахи, мистър Пит? — Той пристъпи крачка напред. — Това тук не е за всяка уста лъжица. В следващите дванадесет часа доста трупове ще хвърчат по палубите на кораба. Ако моите момчета и аз си свършим работата, както са ни учили, то и хиляда обаждания до Белия дом и Конгреса не биха дали никакъв резултат. — Той пристъпи още една крачка към Пит. — Знам много повече мръсни трикове, отколкото вие можете да научите през целия си живот. Бих могъл да ви разкъсам на парченца с голи ръце.

Никой в стаята не видя движението, нито успя да види откъде дойде то. В един миг Пит стоеше небрежно с ръце, отпуснати край тялото, а в следващия той вече притискаше дулото на един автоматичен колт, калибър четиридесет и пет, в слабините на Холис.

Дилинджър приклекна, сякаш се готвеше да скочи. Така и остана. Джордино скочи отзад и приклещи ръцете на майора до тялото му в една мечешка прегръдка, която го стисна като в железен капан.

— Няма да ви отегчавам с нашите автобиографии — каза спокойно Пит. — Повярвайте ми, Руди, Ал и аз имаме достатъчно опит да се справим сами при една престрелка. Обещавам, че няма да се месим. Предполагам, че ще поведете вашите Сили за специални операции срещу „Лейди Фламбъро“ в комбинирана атака по въздух и вода. Ние няма да ви пречим и ще тръгнем по сушата.

Холис не бе ни най-малко изплашен, но бе стъписан. Той не можеше да си представи как Пит бе успял да извади едрокалибрен пистолет с такава светкавична скорост.

— Не вярвам и за миг, че ще ме убиете — изръмжа Холис към Пит.

— Не, но мога да ви гарантирам, че сексуалният ви живот няма да бъде много продуктивен.

— Кои сте вие бе, хора? Да не сте от Компанията?

— ЦРУ? — каза Джордино. — Не, не ни одобриха. Затова постъпихме в НЮМА.

Холис поклати глава.

— Нищичко не разбирам от това.

— Не е и нужно — каза Пит. — Споразумяхме ли се?

Холис помисли за половин секунда. След това се наведе напред, докато носът му не се доближи само на няколко сантиметра от този на Пит и заговори, както инструктор по строева подготовка би командвал един току-що влязъл в казармата новобранец.

— Ще се погрижа един Оспри да пренесе по въздуха смахнатата ви компания и я стовари на някое място на десет километри от кораба. Не по-близо, тъй като ще загубим елемента на изненада. Оттам, ако щете, тръгвайте и на автостоп, дявол да го вземе. Ако имам късмет, вие няма да пристигнете преди всичко да е свършило.

— Дадено — съгласи се Пит.

Холис се дръпна малко назад. Той погледна Джордино и рече троснато:

— Ще бъда благодарен, ако освободите моя заместник.

След това отново се обърна към Пит.

— Тръгваме сега. Всъщност ако не дойдете с майор Дилинджър и мен, вие никъде няма да отидете, тъй като пет минути след като се кача на борда на командирския си самолет, цялата ни ударна група ще бъде вече във въздуха.

Пит махна автоматичния си пистолет от слабините на Холис.

— Ще ви следваме по петите.

— Аз ще се лепна за майора — каза Джордино, като го потупа приятелски по гърба. — Великите умове вървят по едни и същи пътища.

Дилинджър му хвърли един възкисел поглед.

— Твоят може да свърши в някоя канавка, но моят — не.

Стаята се опразни за петнадесет секунди. Пит отиде бързо до каютата си и грабна една пътническа чанта. После изтича до мостика и заговори на капитан Стюарт:

— За колко време „Саундър“ може да стигне до Санта Инес?

Стюарт влезе в навигаторната стая и направи бързо изчисление.

— При условие, че натоварим до краен предел дизеловите двигатели, те трябва да ни откарат до ледника за девет-десет часа.

— Направете го — нареди Пит. — Ще ви потърсим там около зазоряване.

Стюарт разтърси ръката на Пит.

— Пази се, чуваш ли?

— Ще гледам да не се изложа.

Към мостика пристъпи един от учените на кораба. Той бе чернокос и среден на ръст, със строго изражение, което сякаш бе издялано върху лицето му. Казваше се Клейтън Финдли и говореше с дълбок и плътен басов глас.

— Извинете, че неволно чух разговора ви, господа, но мога да се закълна, че споменахте острова Санта Инес.

Пит кимна.

— Да, така е.

— До ледника има една стара цинкова мина. Затвориха я, когато Чили спря производствата, субсидирани от правителството.

— Познавате ли острова? — попита Пит с изненада.

Финдли кимна.

— Бях главен геолог на една рудодобивна компания от Аризона, която смяташе, че може да направи мината печеливша, като въведе по-ефективни методи на работа и снижи себестойността на продукцията. Изпратиха ме там заедно с няколко инженери да извършим проучвания. Изкарах три месеца в тази дяволска дупка. Открихме, че количеството богата на цинк руда е почти изчерпано. Малко след това мината бе запечатана и оборудването изоставено.

— Боравили ли сте с оръжие?

— Ходил съм малко на лов.

Пит го сграбчи за ръката.

— Клейтън, приятелю мой, ти си дар божи.

52

Клейтън Финдли наистина се оказа, че е дар божи. Докато Холис инструктираше хората си вътре в един неизползван склад, Пит, Гън и Джордино помогнаха на Финдли да извае върху една маса за тенис макет на остров Санта Инес, като за целта бяха изгребали малко кал отстрани на самолетната писта. Финдли попълваше празнините в паметта си от морската карта на Пит.

Той втвърди миниатюрния пейзаж с един портативен нагревател и набеляза по-важните места с цветен спрей, изкрънкан с голям зор от един от хората на Холис. Той дори извая един малък мащабен модел на „Лейди Фламбъро“ и го постави в подножието на ледника. Накрая отстъпи назад и погледна с възхищение творението си.

— Това — каза уверено той — е Санта Инес.

Холис прекъсна инструктажа и събра хората си около масата. Всички втренчиха поглед в макета за няколко мига в замислено мълчание.

Формата на острова приличаше на детайл от детска мозайка за нареждане, като този, който го е изрязвал, трябва да е бил доста пиян. Назъбената брегова линия бе кошмар за мореплавателя — остри скали, врязващи се дълбоко навътре в морето, се редуваха със закривени като куки носове; заплетени като бодлива тел фиорди прорязваха гръдта на острова, докато тесни малки заливчета криволичеха навътре в сушата и допълваха нерадостния пейзаж. Островът бе опрял гръб на изток в Магелановия проток и гледаше към Тихия океан на запад. Това бе мъртва земя, неподходяща дори за гробище, широка шестдесет и пет километра и дълга деветдесет и пет. Над всичко се извисяваше връх Уортън, висок хиляда триста и двадесет метра.

Във вътрешността на острова, както и по крайбрежието му нямаше нито едно равно място. Ниските планини се издигаха подобно на вкаменени кораби, стръмните им склонове се спускаха с отчаяна агония в бездната, за да потънат в леденото море.

Древният ледник бе легнал върху острова като върху седло. Той не се топеше през лятото, тъй като то бе студено и облачно. Масивни скали ограждаха с голите си склонове застиналата маса и стояха в мрачно мълчание край нея, докато ледникът дълбаеше неумолимо земната твърд по пътя си към водата, където от него се отцепваха къс след къс лед както месар би отрязал парчета салам.

Малко са кътчетата в света, които са така враждебни към човека. В цялата верига Магеланови острови нямаше нито един, на който да има постоянни заселници. През вековете хората бяха идвали тук и си отивали, оставяйки зад себе си гневни имена, като Полуострова на счупените вратове, Измамния остров, Бедствения залив, Островът на опустошението и Пристанище Глад. Това бе едно неприветливо и отблъскващо място. Единствената растителност, която бе оцеляла, бяха някакви закърнели, вечнозелени растения, смесени с шубраци пирен.

Финдли прекара ръка по модела.

— Представете си един гол пейзаж със сняг по върховете и ще придобиете добра представа за това как изглежда островът.

Холис кимна.

— Благодаря ви, мистър Финдли. Много сме ви задължени.

— Доволен съм, че ви помогнах.

— Добре, нека да се заемем с конкретните задачи. Майор Дилинджър ще води въздушнодесантния отряд, а аз ще командвам водолазната група.

Холис направи пауза, за да огледа лицата на хората си. Това бяха високи и яки мъже, облечени от главата до петите в черно бойно облекло. Лицата им излъчваха непоколебима решителност. Момчетата му бяха жилави и издръжливи бойци, които бяха успешно преминали изтощителното обучение по оцеляване, за да бъдат удостоени с отличието да служат в елитните Сили за специални операции. Страхотен отряд, помисли си гордо Холис. Най-добрият в света.

— Зад гърба ни стоят дълги години усилени тренировки за завземане на кораби нощно време — продължи той. — Но никога досега врагът не е имал толкова много предимства пред нас. Липсва ни разузнавателна информация, която е от критична важност, атмосферните условия са извънредно неблагоприятни, освен това си имаме работа и с ледник, който може да се срути всеки миг. Всички тези сложни и трудни проблеми препречват пътя ни към успеха. Преди да предприемем нашата атака след няколко часа, ние трябва да намерим колкото се може повече отговори на горните въпроси. Ако забележите сериозен пропуск в операцията, веднага го посочете. И така, да започваме.

— Жители на острова? — Дилинджър попита направо Финдли.

— Никакви, след като затворихме мината.

— Атмосферни условия?

— Вали почти непрекъснато. Това е един от районите на континента с най-много валежи. Рядко можете да видите слънцето. Температурите по това време на годината се движат около няколко градуса под нулата. Ветровете са постоянни и понякога бурни. Те правят студа още по-нетърпим, освен това почти е сигурно, че в момента там вали.

Дилинджър хвърли един нерадостен поглед към Холис.

— Нямаме никакъв шанс за точно приземяване през нощта.

Холис придоби мрачно изражение.

— Ще трябва да отидем там с миникоптерите и да се спуснем по въжета.

— Донесли сте хеликоптери? — попита невярващо Гън. — Не смятах, че те имат необходимата скорост и обхват.

— За да отидат толкова бързо на толкова далечно място ли? — довърши Холис. — Военното им наименование има твърде много букви и цифри, за да бъде запомнено. Ние ги наричаме Кериър Пиджънс. Малки, компактни, те носят един пилот в кабината и двама души отвън. Снабдени са с купол, невидим за инфрачервените лъчи, и заден двигател със заглушител. Могат да бъдат разглобени или сглобени за петнадесет минути. Един от нашите транспортни С-140 носи шест от тях.

— Имате друг проблем — каза Пит.

— Кажете го.

— Навигационният радар на „Лейди Фламбъро“ може да бъде настроен за самолети. Вашите Кериър Пиджънс може да са трудно откриваеми, но те ще бъдат навреме открити на екрана и ще дадат възможност на похитителите да ви устроят едно твърде неприятно посрещане.

— Свърши се с изненадата от въздуха — навъсено изрече Дилинджър.

Холис погледна към Финдли.

— Някакви неблагоприятни условия, за които трябва да знаем при атака откъм фиорда?

Финдли се усмихна слабо.

— Вашата задача ще бъде по-лесна от тази на майора. Ще се радвате на предимството от ледената мъгла.

— Ледената мъгла?

— Това са облаци мъгла, образувани при контакта на студения въздух с по-топлата вода близо до стената на ледника. Тя може да се издигне на произволно място на височина от два до десет метра. Ако има и малко дъжд, вашият водолазен отряд ще бъде скрит в тази мъгла от началото на атаката до мига, в който ще се покачи на палубата.

— Най-накрая и някой от нас да изкара малко късмет — каза Дилинджър.

Холис разтри замислено брадичката си.

— Ние няма да провеждаме тази операция само на книга. Можем да се забъркаме в страхотна каша, ако въздушният десант се провали. Елементът на изненада ще бъде окончателно изгубен и без него двадесетчленният водолазен отряд няма да бъде достатъчно силен, за да се справи с четиридесет похитители без подкрепа от другаде.

— Щом спускането с парашут на кораба е толкова опасно за вашите хора — каза Пит, — защо не ги спуснете по-нагоре върху ледника? Оттам те могат да си проправят път до ръба му и да се спуснат по рапел върху главната палуба.

— Едно такова спускане ще бъде лесно — съгласи се Дилинджър. — Ледената стена се извисява над надстройката на кораба и е достатъчно близо, за да можем да преодолеем междината.

Холис кимна и каза:

— И на мен ми мина тази мисъл през ум. Някой да вижда пречки или спънки при тази тактика?

— Най-голяма опасност пред вас, която виждам, представлява самият ледник. Той може да се състои от безкраен лабиринт от пукнатини и от множество несигурни ледени кори, които поддават под тежината на човек. Ще трябва да вървите бавно и дяволски много да внимавате, когато го пресичате в тъмното.

— Други забележки?

Нямаше. Холис погледна встрани към Дилинджър.

— Колко време ще ви е нужно от приземяването до готовност за атака?

— Добре ще е да знам скоростта и посоката на вятъра.

— С деветдесет процента вероятност той духа от югоизток — отговори Финдли. — Средната скорост е около десет километра в час, но поривите могат бързо да стигнат и до сто.

В продължение на няколко секунди Дилинджър гледаше замислено малките планини, които се издигаха зад ледника. Опита се да си представи това място през нощта, да почувства смразяващия дъх на вятъра. В главата му тиктакаше часовник, който измерваше времето. След малко той вдигна поглед.

— От четиридесет до четиридесет и пет минути от приземяване до атака на кораба.

— Извинете, че се намесвам в работата ви, майоре — каза Пит, — но срокът, който давате, е прекалено кратък.

Финдли кимна.

— И аз мисля същото. Обикалял съм ледника по най-различни поводи. Ледените гребени затрудняват придвижването извънредно много.

С плавно обиграно движение Дилинджър измъкна иззад гърба си един дълъг и извит при дръжката двуостър нож, чийто вид леко стряскаше, и като използваше острия му връх за показалка, продължи:

— Така, както го виждам, ние ще се спуснем на гърба на планината, вдясно от ледника. Възвишенията ще прикрият нашия транспортен самолет С-140 от радара на кораба. Като използваме преобладаващите ветрове, които, надявам се, ще духат в правилната посока, ще се понесем по въздуха с нашите „стелт“ парашути и ще изминем едно разстояние от седем километра около планината, като ще се приземим на един километър от кораба. Давам осемнадесет минути за прегрупиране след приземяване върху ледника. Още двадесет минути докато стигнем до ръба. Шест минути за подготовка на въжетата за спускане. Общо време — четиридесет и четири минути.

— Ако съм на ваше място, бих го удвоил — каза Джордино неодобрително. — Ако някой от хората ви падне в процеп или пукнатина, ще ви бъде дяволски трудно да спазите уречения час на атаката, освен това водолазната група не ще може да научи за вашето закъснение.

Холис стрелна Ал с поглед, който обикновено пазеше за антивоенни демонстранти.

— Това не е Първата световна война, мистър Джордино. Не е необходимо да сверяваме часовниците си, преди да тръгнем в атака. Всеки човек е снабден със специален миниатюрен радиоприемник, който се намира в ухото му, и микрофон вътре в скиорската маска. Няма никакво значение дали майор Дилинджър и неговият отряд са закъснели или моят е дошъл по-рано — щом поддържаме постоянна връзка помежду си, ние винаги сме в състояние да съгласуваме и организираме една обща атака.

— Нещо друго — намеси се Пит. — Предполагам, че оръжията ви имат заглушители.

— Да — увери го Холис. — Защо питате?

— Един изстрел от картечница без заглушител би могъл да срути стената на ледника.

— Не мога да отговарям за похитителите.

— Тогава гледайте по-бързо да ги убиете — промърмори Джордино.

— Не сме обучавани да взимаме терористи като пленници — каза Холис със студена, зловеща усмивка. — Сега, ако нашите гости се въздържат от критичните си забележки, има ли въпроси?

Ричард Бенинг, командир на водолазната група, вдигна ръка.

— Сър?

— Бенинг?

— Как ще се доближим до кораба — под вода или с лодки?

За разлика от своя заместник Холис използваше една обикновена писалка, за да показва. Той потупа с нея един малък остров във фиорда, който се намираше зад една ивица земя и не се виждаше от кораба.

— Нашият отряд ще бъде пренесен там с помощта на Кериър Пиджънс. Разстоянието до „Лейди Фламбъро“ е около три километра. Водата е твърде студена, за да се плува на такова разстояние, затова няма да се мокрим и ще се придвижим с гумени лодки. Ако мистър Финдли е прав относно ледената мъгла, ние ще можем да се доближим, без да бъдем забелязани. Ако тя се е разнесла, ще се спуснем под вода на двеста метра от кораба и ще плуваме под вода, докато не стигнем до корпуса.

— Доста топки ще замръзнат, ако се наложи дълго да чакаме отряда на майор Дилинджър.

Малка вълна смях отекна от осемте мъже, събрали се около макета.

Холис въздъхна и се усмихна широко.

— Не възнамерявам да си простудявам моите. Ще дадем на майора предостатъчна преднина.

Гън вдигна ръка.

— Да, мистър Гън — каза отегчено Холис. — Какво има сега? Пропуснах ли нещо?

— Не, само съм любопитен, полковник. Как ще разберете дали похитителите не са надушили за нападението и не са ви устроили капан?

— Един от нашите самолети е пълен с модерна апаратура за електронно наблюдение. Той ще кръжи на седем мили над „Лейди Фламбъро“ и ще следи за всякакви радиосъобщения, изпращани от похитителите до техните съучастници извън района. Те ще нададат вой до небесата, ако сметнат, че Сили за специални операции затягат примка около тях. Свързочниците и преводачите могат да засекат всички предадени съобщения и да ни предупредят навреме.

Пит направи небрежен жест с ръка.

— Да, мистър Пит.

— Надявам се, че не сте забравили групата от НЮМА?

Холис повдигна едната си вежда.

— Не, не съм.

Той се обърна към геолога.

— Мистър Финдли, къде казахте, че се намира старата изоставена мина?

— Пропуснах да я отбележа — отговори сухо Финдли. — Но щом се интересувате… — Той направи пауза и постави една кибритена кутийка върху склона на малък връх, който гледаше към ледника и фиорда. — Намира се тук, на около два километра и половина от предния край на ледника и кораба.

Холис се обърна към Пит.

— Ето къде ще бъдете. Може да служите за наблюдателен пост.

— Какъв ти наблюдателен пост — недоволно промърмори Джордино. — В тая тъмнина, с дъжд и лапавица, едва ли ще можем да видим и връзките на обувките си.

— Уютно, сигурно и безопасно място — каза авторитетно Пит. — Ще можем да накладем огън в печката и да си направим пикник.

— Да, направете го — каза Холис с известно задоволство. Той огледа събралите се около него мъже. — Е, господа, няма да ви отегчавам с високопарни и надути фрази. Нека да си свършим работата и спасим няколко живота.

— И да спечелим по един медал за командира — промърмори Джордино.

— Какво казахте?

— Ал каза, че е голяма чест да бъдем част от елитна бойна единица — каза Пит.

Погледът, който Холис отправи към Джордино, можеше спокойно да разреже и стъкло.

— Силите за специални операции не приемат почетни членове. Вие, цивилните, ще стоите настрана. — Холис се обърна към Дилинджър. — Ако някои от хората на НЮМА се опитат да стъпят на кораба преди да съм дал разрешение за това, застреляйте ги. Това е заповед.

— С удоволствие — ухили се като акула Дилинджър.

Джордино сви рамене.

— Тия хора тук наистина знаят как да оправят лошото си настроение.

Пит не споделяше язвителното настроение на Джордино. Той разбираше прекрасно положението на Холис. Хората му бяха професионалисти, бяха един боен отряд. Той се взря в тях — едри, мълчаливи мъже, наредени в неравномерен кръг около макета. Нито един от тях не беше над двадесет и пет години.

Като се взираше в лицата им, той не можа да не си зададе въпроса колко от тях щяха да умрат в близките няколко часа.

53

— Колко още ще чакаме? — Мачадо попита Амар, като се изтягаше на кушетката на капитан Колинс.

Тъй като двигателите на кораба не работеха, каютата на капитана бе мъждиво осветена от четири прожектора с батерии, закачени на стратегически места на тавана. Амар сви безразлично рамене, докато четеше от Корана.

— Ти прекарваш повече време в радиорубката от мен. Ти ми кажи.

Мачадо направи презрителен жест към палубата.

— Писна ми да чакам тук като бременна патица. Дай да застреляме всички и да се махнем веднъж завинаги от тази адска пустош.

Амар погледна своя колега в бранша на професионалните убийци. Мачадо бе немарлив и отпуснат. Косата му бе мазна, а под ноктите на пръстите му се бе загнездила мръсотия. Един полъх от две крачки бе достатъчен, за да се разбере, че той рядко се къпе. Амар уважаваше Мачадо като опасен противник, но останалото бе само отвращение.

Мачадо се претърколи по кушетката и се изправи на крака, после закрачи нервно из каютата и се тръшна на един стол.

— Трябваше да получим инструкции преди двадесет и четири часа — каза той. — Топилцин не е от тези, които се колебаят.

— Нито Ахмад Язид — каза Амар, като държеше погледа си фокусиран в Корана. — Той и Аллах ще се погрижат.

— Ще се погрижат за какво? За хеликоптери, кораб, подводница, преди да бъдем открити? Ти знаеш отговора, мой египетски приятелю, но седиш и се правиш на сфинкс.

Амар обърна една страница, без да вдига поглед.

— Утре по това време ти и твоите хора ще бъдете на сигурно място в Мексико.

— Каква гаранция можеш да ми дадеш, че няма да бъдем всички пожертвани в името на нашата кауза?

— Язид и Топилцин не могат да поемат риска ние да бъдем пленени от международни командоски отряди — каза отегчено Амар, — поради опасността, че можем да проговорим, ако бъдем подложени на мъчения. Техните процъфтяващи империи ще се сгромолясат за миг, ако някой от нас разкрие, че и те са замесени. Повярвай ми, има направени приготовления за нашето бягство. Трябва да бъдеш търпелив.

— Какви приготовления?

— Ще научиш тази част от плана, веднага щом получим инструкции относно съдбата на нашите заложници.

Дълбоко прикритата измама започваше да прозира по краищата си. Мачадо можеше да се досети във всеки един момент. Дотогава, докато един от хората на Амар работеше със системата за свръзки на кораба, никакви сигнали нямаше да бъдат приети, тъй като радиото бе настроено на погрешна честота. Язид, а вероятно и Топилцин, мислеше си Амар, трябва доста да са се изпотили в този момент, ако мислеха, че той е изоставил първоначалния план и е избил всички на борда, вместо да ги държи живи за пропагандни цели.

— Защо да не действаме сами? Ще ги затворим всички долу, ще потопим кораба и ще приключим с цялата работа? — Гласът на Мачадо стана хрипкав от гняв.

— Няма да бъде много умно да избием целия британски екипаж, американския сенатор и останалите хора, които не са мексиканци или египтяни. Ти, капитане, може би изпитваш удоволствие от възбудата и интригата да бъдеш търсен под дърво и камък от международните сили за сигурност, но що се отнася до мен, аз бих предпочел да изживея живота си в спокойствие и удобство.

— Глупаво е да оставяме свидетели.

Тоя глупак не знаеше колко бе прав, помисли си Амар. Той въздъхна и сложи настрани Корана.

— Твоята единствена грижа е президента Де Лоренцо. Моята е президента Хасан и Хала Камил. Общото между нас свършва дотук.

Мачадо се изправи, прекоси каютата и рязко отвори вратата.

— Добре ще е да чуем нещо в най-скоро време, мътните го взели — промърмори с неприятен глас той. — Не мога повече да задържам хората си. Тяхната решимост да ми поверят командването на мисията расте с всеки изминал час.

Амар се усмихна с разбиране.

— По пладне… ако не получим дотогава съобщение от нашите предводители, ще предам командването в твои ръце.

За миг очите на Мачадо се разшириха от подозрение.

— Ще се съгласиш да отстъпиш и да ми повериш командването?

— Защо не? Аз постигнах своята цел. Мисията ми е приключила, с изключение на това, че в мое разпореждане остават президентът Хасан и мис Камил. С удоволствие ще предам последните главоболия на теб.

Мачадо внезапно се ухили, както би се ухилил самият дявол.

— Ще се погрижа да спазиш обещанието си, египтянино. После може би ще видя лицето зад маската.

След това той излезе навън.

Езичето на вратата едва бе щракнало след излизането на Мачадо, когато Амар извади миниатюрното радио изпод палтото си и натисна бутона за предаване.

— Ибн?

— Да, Сюлейман Азис?

— Къде се намираш?

— На кърмата.

— Колко са на брега?

— До пристана на старата мина досега са закарани шестима. На борда остават петнадесет, включително и теб. Нещата вървят бавно. Разполагаме само с една триместна лодка. Голямата осемместна надуваема лодка е така нарязана с нож, че е невъзможно да се използва.

— Саботаж?

— Това може да бъде дело само на хората на Мачадо.

— Създават ли някакви други проблеми?

— Все още не. Студът ги е прогонил от откритите палуби. Повечето седят в общия салон и пият текила от бара. Останалите спят. Ти постъпи много мъдро, като инструктира нашите хора да се държат приятелски с тях. Дисциплината на мексиканците значително отслабна.

— Зарядите?

— Всички експлозиви са поставени в една пукнатина, която върви успоредно с лицето на ледника. Детонацията ще срине цялата фронтална стена върху кораба.

— Колко време остава още до пълното ни изтегляне?

— Придвижваме се твърде бавно, тъй като караме само на весла. Освен това започна и отливът. Не можем да използваме двигателя на лодката, тъй като има опасност да вдигнем по тревога хората на Мачадо. Оценката ми е, че ще са ни необходими още четиридесет и пет минути, докато свалим всички от кораба.

— Преди да се е разсъмнало, трябва да сме вече на безопасно разстояние от кораба.

— Всички ще положат максимални усилия, Сюлейман Азис.

— Те могат ли да продължат операцията по прехвърлянето без твое участие?

— Да.

— Вземи един човек и елате при мен в каютата на Хасан.

— Ще ги екзекутираме ли?

— Не — отвърна Амар. — Ще ги вземем с нас.

Амар изключи радиото и мушна Корана в един джоб на палтото си.

Той се готвеше да отмъсти за предателството на Ахмад Язид. Чувстваше се унизен, като виждаше как великолепният му план отиваше по дяволите. Амар не възнамеряваше да се придържа към първоначално съгласуваната операция, защото знаеше, че Мачадо е бил нает с цел да убие него и хората му. Той бе вбесен повече от загубата на възнаграждението си, отколкото от това, че му забиват нож в гърба.

Следователно, размишляваше Амар, той ще запази Хасан и Камил живи, о, да, също и Де Лоренцо, поне временно, и ще ги използва като разменни монети. Той би могъл да си възстанови загубата, като обърне нещата в своя полза и хвърли цялата вина върху Язид и Топилцин.

Трябваше му време, за да може да обмисли добре нещата и да състави нов план. Но всяко нещо по реда си.

Той трябваше да свали тайно заложниците от кораба, преди Мачадо и неговият събран от кол и въже екипаж, да са усетили номера, който той им готвеше.

Сърцето на Хала се сви, когато вратата се отвори и в апартамента влезе предводителят на похитителите. Тя го погледна за миг, като виждаше само очите зад нелепата маска и картечницата, небрежно провесена в едната ръка, и се зачуди с чисто женско любопитство какъв тип мъж би могъл да бъде той при други обстоятелства.

Той влезе и заговори с тих, но заплашителен глас.

— Вие всичките, тръгвайте с мен.

Хала потрепери. После сведе поглед към пода, ядосана на себе си, че е издала страха си.

Сенаторът Пит не бе уплашен. Той скочи на крака и прекоси каютата с три крачки и спря едва когато върховете на обувките му почти докоснаха тези на Амар.

— Къде ще ни водите и с каква цел? — попита сенаторът.

— Не се намирам пред една от вашите анкетни комисии от тъпоглави сенатори — каза с леден тон Амар, — за да ме подлагате на кръстосан разпит.

— Имаме право да узнаем — твърдо настоя сенаторът.

— Вие нямате никакви права! — отряза Амар.

Той грубо избута сенатора встрани и влезе навътре в стаята. Пред погледа му се изпречиха бледи, разтревожени лица.

— Ще се повозите малко с лодка, след което ще последва кратко пътуване с влак. Моите хора ще ви раздадат одеяла, за да се предпазите от влагата и студа.

Всички го изгледаха така, сякаш не бе с ума си, но никой не възрази.

С чувство на ужасна безпомощност Хала помогна на президента Хасан бавно да се изправи на крака. Беше се уморила да живее под непрекъсната заплаха от смърт. Чувстваше се така, сякаш вече нищо не я тревожеше.

Но въпреки това нещо вътре в нея все още тлееше — малка искрица надежда и воля за борба.

В нея бавно започна да се надига решителността и безстрашието на влизащ в битка войник, който знае, че ще умре и че няма какво да загуби и затова е решил да се бори до последен дъх.

Капитан Мачадо влезе в радиорубката и я намери празна. Отначало той си помисли, че радистът на Амар е прекъснал работата си за малко поради естествена нужда, но след като погледна в тоалетната видя, че и там няма никой.

Мачадо се загледа продължително време в пулта на радиостанцията. Очите му бяха зачервени от безсъние и го боляха, а лицето му имаше объркано изражение. Той излезе на мостика и се доближи до един моряк от неговия екипаж, който се взираше в радарния екран.

— Къде е радистът? — попита той.

Човекът, който следеше радара, се обърна и сви рамене.

— Не съм го виждал, капитане. Не е ли в радиорубката?

— Не, там е пусто.

— Искате ли да попитам арабския им водач?

Мачадо бавно поклати глава, като не можеше да проумее изчезването на египетския радист.

— Намери Хорхе Делгадо и го доведи тук. Той може да работи с радиостанции. По-добре е ние да контролираме свръзките, отколкото тъпите араби.

Докато разговаряха, нито един от тях не забеляза как на екрана на радара примигна една ярка точка, която означаваше, че над центъра на острова е преминал нисколетящ самолет.

Дори и да бяха я забелязали, те нямаше да могат да открият невидимите за радара „стелт“ парашути на отряда Специални сили на Дилинджър, когато те ги отвориха и започнаха да се носят по посока на ледника.

54

Пит седеше в спартанската обстановка на Оспри. Роторът на този тип летателен апарат бе конструиран така, че можеше да изменя наклона си. Оспри бе с форма на куршум и се издигаше във въздуха като хеликоптер, но летеше като самолет със скорост над шестстотин километра в час. Пит бе напълно буден — само един мъртвец би могъл да заспи в онези алуминиеви седалки със свръх тънки подложки за възглавници, подхвърлян от турбулентните въздушни течения и оглушаван от рева на двигателя, който с лекота надвиваше слабата шумоизолация. Само мъртвец наистина би издържал на всичко това, ако разбира се, не се броеше Джордино. Той приличаше на фигура от балон с човешки ръст, чийто въздух е бил изпуснат — не бе възможно по друг начин той да бъде описан — като вътре бе останало само толкова въздух, колкото да му запази формата. На всеки няколко минути той сменяше позата си, сякаш в мозъка му имаше настроен автоматичен таймер, без да отвори очи или да наруши равномерното си дишане.

— Как го постига? — попита Финдли с неприкрито удивление.

— Това е от гените му — отвърна Пит.

Гън поклати глава с възхищение.

— Виждал съм го да спи в невероятни пози на невероятни места и все още не мога да повярвам, като го видя.

Младият втори пилот се обърна и надзърна над облегалото на седалката си.

— Изглежда, че стресовият синдром е последното нещо, от което той би се разболял, нали?

Пит и останалите се засмяха, после внезапно се умълчаха. На никой от тях не му се искаше да напусне уютната топлина на самолета, за да я замени с ледения кошмар навън. Пит се постара да се отпусне максимално. Той чувстваше известна доза удовлетворение. Въпреки че не бе допуснат да участва в нападението — по-добре беше да остави това на опитните професионалисти, чиято работа бе именно да спасяват заложници — той бе поставен достатъчно близо, за да следва по петите Холис и неговия отряд от ССО. Освен това имаше твърдото намерение да последва по въжетата хората на Дилинджър, след като сигналът за атака бъде даден.

Пит нямаше предчувствие, че нещо лошо може да се е случило. В главата му не се въртяха черни мисли за гибел и смърт. Той и за миг не се съмняваше, че баща му е жив. Не можеше да го обясни на никой, дори и на себе си, но той чувстваше присъствието на сенатора. Дълги години тях ги беше свързвала здрава връзка. Всеки един от тях като че ли усещаше какво става в съзнанието на другия.

— След шест минути ще кацнем на мястото, където ще ви оставим — съобщи пилотът с бодрост, която накара Пит да се свие.

Пилотът сякаш бе изпаднал в блажено безгрижие и не обръщаше внимание на това, че летеше над назъбени, увенчани със сняг върхове, които той не можеше да види. Единственото, което се виждаше през предното стъкло, бе проблясването на лапавицата, която се удряше в него и тъмнината отвъд.

— Как узнаваш къде се намираме? — попита Пит.

Пилотът сви лениво рамене със спокойствието на един Бърт Рейнолдс.

— Всичко се крие в китките — пошегува се той.

Пит се наведе напред и погледна през рамото на пилота. Ръцете му не бяха поставени върху ръчките за управление. Пилотът седеше със сгънати ръце и бе забил поглед в един малък екран, който наподобяваше видеоигра. В долната част на графичното изображение се подаваше едва-едва носът на Оспри, докато трепкащата картина бе изпълнена с планини и долини, които бързо преминаваха под симулирания летателен апарат. В един от горните ъгли на екрана бе изобразено табло за управление, по което мигаха червени цифри, означаващи разстояния и височини.

— Значи човек тук е само страничен наблюдател — каза Пит. — Компютрите са заместили всички ни.

— Имаме късмет, че не са хванали още цаката на секса — засмя се пилотът. Той се протегна и въведе лека корекция с едно малко бутонче. — Инфрачервени и радарни скенери опипват с лъчи земята, след което компютърът превръща приетата от тях информация в триизмерно графично изображение. Включвам на автопилот и докато хеликоптерът се носи насам-натам из въздуха, подобно на Рейдърите от Лос Анджелис по време на отстъпление, аз се потапям в дълбоки размишления по такива чудесни теми, като бюджета на Конгреса и външната политика на Държавния ни департамент.

— Това е нещо ново за мен — промърмори кисело вторият пилот.

— Без нашия малък електронен водач тук — продължи смело пилотът, — ние все още щяхме да си стоим на земята в Пунта Аренас в очакване на изгрева на слънцето и по-ясно време. — Дисплеят издаде един камбанен звън и пилотът застина. — Приближаваме нашето програмирано място за приземяване. Добре ще е да приготвите хората си за слизане.

— Какви инструкции получихте от полковник Холис за мястото, където ще ни оставите?

— Те бяха просто да ви сваля зад планинския връх над мината, за да ви скрия от радара на туристическия кораб. Останалата част ще трябва да я трамбовате пеш.

Пит се обърна към Финдли.

— Някакви проблеми от твоя страна?

Финдли се усмихна.

— Познавам тази планина като задника на жена ми, всяко кътче и долчинка. Върхът е само на три километра от входа на пещерата. Лесно ще се спуснем надолу по склона. Бих могъл да го направя и с вързани очи.

— Като гледам това скапано време — измърмори мрачно Пит, — точно това ще трябва да направиш.

Ревът на вятъра замести воя на турбините на Оспри, след като групата от НЮМА бързо излезе през товарния люк. Без излишно протакане, без думи и речи, само едно мълчаливо махане за сбогом на пилотите. След по-малко от минута четиримата мъже, само с две пътнически чанти в ръце, тръгнаха приведени срещу вихъра и започнаха да настъпват упорито към върха на планината.

Финдли мълчаливо пое водачеството. Видимостта долу на земята бе толкова лоша, колкото и във въздуха. Фенерчето в ръката на Финдли бе почти безполезно. Яростно връхлитащата ги лапавица се отразяваше в светлината на фенерчето и то осветяваше начупения терен само на метър-два пред тях.

Те ни най-малко не наподобяваха на елитен щурмови отряд. Не се виждаше да носят никакви оръжия. Нямаше дори и двама, които да бяха облечени с едно и също предпазно облекло срещу студа. Пит носеше сиви скиорски дрехи, а Джордино тъмносини. Гън се бе изгубил в един оранжев спасителен костюм, който изглеждаше с два номера по-голям. Екипировката на Финдли бе като на канадски дървосекач, допълнена с вълнена плетена шапка, нахлупена ниско върху ушите му. Единственото нещо, което носеха всички, бяха скиорски очила с жълти стъкла.

Вятърът духаше със скорост около двадесет километра в час, прецени Пит — пронизващ, но поносим. Каменистата неравна повърхност бе мокра и хлъзгава. Те се хлъзгаха и препъваха в нея, като често губеха равновесие и се изтърсваха тежко на земята.

На всеки няколко минути трябваше да бършат лапавицата, натрупана върху очилата им. Не след дълго отпред те заприличаха на снежни човеци, докато гърбовете им бяха напълно сухи.

Финдли опипваше пътя пред себе си с фенерчето, като избягваше големите камъни и редките грозновати храсти. Той разбра, че се намира на върха, когато стъпи на една оголена скала и вятърът връхлетя отгоре му с пълна сила.

— Не остана много — каза той, като се мъчеше да надвие воя на вятъра. — Остава само да се спуснем по склона.

— Колко лошо, че не можем да вземем под наем някой тобоган — каза мрачно Джордино.

Пит запретна ръкавицата си и се взря в светещите стрелки на водолазния си часовник „Докса“. Щурмът бе насрочен за пет-нула-нула. Имаше още двадесет минути. Закъсняваха.

— Трябва да побързаме — извика той, — не искам да изпусна веселбата.

През следващите петнадесет минути пътят им спореше. Склонът на планината стана по-полегат и Финдли откри една тясна криволичеща пътечка, която водеше към мината. С намаляването на височината закърнелите борчета започнаха да се сгъстяват, скалите оредяха и станаха по-малки. Сега ботушите им стъпваха здраво и сигурно по земята.

За щастие беснеещият вятър и лапавицата започнаха да утихват. Облаците се разкъсаха и между тях заблестяха звезди. Сега те можеха да виждат, без да се налага де използват неудобните очила.

Когато пред тях се изпречи едно насипище от рудни отпадъци, Финдли разбра къде се намираха. Той заобиколи купчината и се озова в началото на един теснолинеен коловоз. Продължиха по него.

Финдли понечи да се обърне и да извика „Пристигнахме“, но не успя да го стори — Пит протегна неочаквано ръка, сграбчи го за яката и го дръпна толкова силно назад, че краката му литнаха във въздуха и той се стовари върху задните си части. Веднага след това Пит му взе фенерчето и го загаси.

— Какво, по дяволите?

— Тихо! — рязко каза Пит със стържещ глас.

— Нещо си чул? — тихо попита Гън.

— Не, но надушвам познат мирис.

— Познат мирис?

— Агнешко. Някой си прави агнешко чеверме.

Те всички наведоха главите си назад и подушиха въздуха.

— Боже господи, имаш право — прошепна Джордино. — Наистина подушвам печено агнешко.

Пит помогна на Финдли да се изправи на крака.

— Изглежда някой си е присвоил вашата територия.

— Трябва да са най-големите глупаци, ако смятат, че тук има руда, която си струва да се обработва.

— Не мисля, че копаят за цинк.

Джордино се отби встрани.

— Преди да угасиш фенерчето, видях нещо да проблясва тук. — Той протегна крак и го завъртя в полукръг. Кракът му се удари в някакъв предмет, който издрънча и той го вдигна. После се обърна с гръб към мината и запали едно малко фенерче. — Бутилка от „Шато Марго“, 1966. Тия типове имат много изискан вкус за обикновени миньори.

— Странни работи стават тук — каза Финдли. — Който и да е този, който се е вмъкнал тук, той няма намерение да си цапа ръцете.

— Агнешкото и марковото бордо трябва да са дошли от „Лейди Фламбъро“ — заключи Гън.

— На какво разстояние се намираме от мястото, където ледникът и фиордът се срещат? — попита Пит Финдли.

— Самият ледник е само на около петстотин метра на север. Стената, която гледа към фиорда е на по-малко от два километра в западна посока.

— Как се транспортираше рудата?

Финдли направи жест по посока на фиорда.

— По тази теснолинейка. Коловозът тръгва от входа на мината и отива до трошачковата мелница за руда, след това до пристана, където товареха рудата на кораби.

— Не си споменавал нищо за пристан.

— Никой не ме е питал — сви рамене Финдли. — Това е един малък кей за товарене. Рудните насипища стигат до един залив, който се пада малко встрани от ледника.

— Приблизително разстояние до кораба?

— Един по-як бейзболен играч би могъл да изпрати топката от пристана и да удари с нея корпуса на кораба.

— Трябваше да го забележа — промърмори Пит с горчивина. — Пропуснах го, всички го пропуснахме.

— За какво говориш? — попита Финдли.

— Поддържащият отряд на терористите — отвърна Пит. — На похитителите от кораба им е нужна една изнесена напред база, която да им помогне при бягството. Те не биха могли да слязат от кораба в открито море, без да бъдат забелязани и заловени, освен ако не използват подводница, а те не могат да намерят такава, без да имат законно правителствено разрешение. От изоставеното минно находище става идеално скривалище за хеликоптери. Освен това те могат да използват теснолинейката, за да пътуват до фиорда и обратно.

— Холис — каза кратко Гън. — Трябва да го информираме.

— Не можем — каза Джордино. — Нашият любезен приятел полковникът отказа да ни предостави радио.

— Тогава как можем да предупредим Холис? — възкликна Гън.

— По никакъв начин — сви рамене Пит. — Но можем да помогнем като открием и извадим от строя техните хеликоптери. Едновременно с това ще хванем в капан групата терористи в минното селище, като не ще им позволим да хванат в менгеме Холис и щурмовия му отряд.

— Те може да наброяват с десетки — запротестира Финдли. — А ние сме само четирима.

— Тяхната бдителност е притъпена — изтъкна Гън. — Те не очакват, че някой може да се изтърси от вътрешността на един пуст остров и то в разгара на бурята.

— Руди е прав — каза Джордино. — Ако бяха нащрек, досега щяха да са ни нападнали. Внасям предложение да изхвърлим копелетата от квартирата им.

— Изненадата е на наша страна — продължи Пит. — Докато действаме предпазливо и използваме прикритието на тъмнината, ние винаги ще имаме важно преимущество пред тях.

— А ако се втурнат след нас — попита Финдли, — с камъни ли ще ги замеряме?

— В живота си винаги съм се ръководил от девиза на скаутското движение — отвърна Пит.

Той и Джордино коленичиха, сякаш се бяха наговорили, и разкопчаха циповете на пътническите чанти. Джордино започна да подава на всички бронирани жилетки, докато Пит раздаваше оръжието.

Той извади една полуавтоматична пушка за Финдли.

— Клейтън, нали каза, че си ходил малко на лов? Ето ти един малко подранил подарък за Коледа. Бенели Супер Найнти, калибър дванадесет.

Очите на Финдли светнаха.

— Харесвам я. — Той прекара нежно ръка по приклада, сякаш бе женско бедро. — Да, харесвам я. — След това забеляза, че Гън и Джордино носеха картечници „Хеклер и Кох“ с монтирани заглушители. — Тези неща не могат да се купят от обикновен магазин за оръжие. Откъде ги взехте?

— Въоръжение на Силите за специални операции — каза невъзмутимо Джордино. — Взехме ги на заем, когато Холис и Дилинджър не гледаха към нас.

Финдли се учуди още повече, когато Пит пъхна един кръгъл барабан в един престарял автомат „Томпсън“.

— Изглежда, че обичаш антиките.

— Доста добри думи мотат да се кажат за техните качества — каза Пит. Той погледна отново часовника си. До атаката на кораба от Холис и Дилинджър оставаха само шест минути. — Никаква стрелба, преди да дам заповед. Не искаме да проваляме атаката на Специалните сили. Крехкото им предимство сега се крепи единствено на изненадата.

— Ами ледника? — попита Финдли. — Няма ли ударната вълна от стрелбата ни да напука предната стена от лед?

— Не и от такова разстояние — увери го Гън. — Нашият съсредоточен огън ще се чуе по-скоро като далечен пукот от фойерверки.

— И помнете — заповяда Пит, — целта ни е да избегнем въоръжения сблъсък колкото се може по-дълго време. Най-важната ни задача е да намерим хеликоптерите.

— Жалко, че нямаме никакви експлозиви — промърмори Джордино.

— Не можеш да имаш всичко.

Пит даде на Финдли няколко секунди, за да се ориентира. След това геологът кимна и те тръгнаха напред, като заобикаляха отзад старите порутени постройки и се придържаха в тяхната сянка. Стъпваха колкото се може по-тихо. Хрущенето на техните подметки върху ронливия чакъл се заглушаваше от силния бриз, който бе сменил посоката си и сега духаше надолу по склона на планината.

Повечето от сградите около мината бяха построени с дървени опорни греди и имаха за покрив вълнообразна ламарина, върху която личаха следи от корозия и ръжда. Някои от постройките представляваха малки навеси, други се извисяваха на два до четири етажа в небето, като върхът им се губеше в мрака. С изключение на мириса от печеното агнешко селището приличаше на един стар призрачен град от американския запад.

Внезапно Финдли спря зад един дълъг навес и вдигна ръка, като почака останалите трима да го настигнат. Той надзърна зад ъгъла веднъж, дваж, след което се обърна към Пит.

— Сградата, в която бе столовата и залата за развлечения, се намира само на няколко крачки вдясно от мен — прошепна той. — Зад плътните завеси виждам да проблясва светлина.

Джордино подуши въздуха с носа си.

— Те трябва да харесват месото доста препечено.

— Някакви следи от часовои? — попита Пит.

— Мястото изглежда пусто.

— Къде биха могли да скрият хеликоптерите?

— Главната мина представлява вертикална шахта, която се спуска надолу на шест нива. Изключено е, следователно, да бъде използвана за гараж.

— Къде тогава?

Финдли направи жест към тъмнината на ранното утро.

— В мелницата за трошене на руда има най-голямо свободно пространство. Има също така и плъзгаща се врата, използвана за вкарване на тежко оборудване. Ако крилата на хеликоптера са свалени, те лесно биха могли да вкарат вътре три-четири машини.

— В мелницата са — тихо каза Пит.

Нямаше повече време за губене. Съвместната атака на Холис и Дилинджър щеше да започне всеки момент. Те бяха подминали наполовина столовата, когато вратата се отвори внезапно и сноп светлина проряза пелената от дъжд, като освети краката им до колената. Те замръзнаха, оръжията им бяха в положение готови за стрелба.

В рамката на вратата се появи силует на мъж, осветен от светлината вътре в помещението. Той прекрачи за малко прага и изхвърли няколко хапки от една чиния на земята. След това се обърна и затвори вратата. Секунди след това, Пит и останалите залепиха гръб към стената на мелницата за руда.

Пит се обърна и завря устата си в ухото на Финдли.

— Можем ли да се вмъкнем вътре?

— В стената има отвори, през които минават транспортните ленти, които носят изкопаната руда към мелницата и след това връщат смляната маса към товарните вагони. Единственият проблем е, че те са доста високо над главите ни.

— Някакви по-ниски врати?

— Голямата врата за вкарване на оборудването — отвърна Финдли с шепот, тих като този на Пит — и главният вход. Ако правилно си спомням, има също така и стълба, която води към един страничен офис.

— Без съмнение заключена — мрачно каза Джордино.

— Умна мисъл — съгласи се Пит. — Окей, ще минем през главния вход. Никой вътре не очаква, че може да им дойдат на гости напълно непознати хора. Влизаме съвсем спокойно и се държим естествено, сякаш сме оттук. Без изненадващи ходове. Просто трима от техните приятелчета, които се връщат от столовата.

— Обзалагам се, че вратата скърца — измърмори Джордино.

Без да бързат, те завиха зад ъгъла на мелницата за руда и влязоха безпрепятствено през една висока очукана врата, която се завъртя безшумно на пантите си.

— Проклятие — прошепна Джордино със стиснати зъби.

Вътрешността на сградата бе огромна. Не можеше да бъде другояче. В средата й се бе разположила като огромен октопод една гигантска машина с пипала от транспортни ленти, маркучи за вода и електрически проводници. Трошачката за руда се състоеше от масивен хоризонтален цилиндър, съдържащ няколко стоманени топки с различни размери, които разпрашаваха рудата.

Покрай една от стените бяха разположени огромни флотационни резервоари, в които отиваше суспензията след разтрошаването. Над масивното съоръжение се пресичаха няколко обслужващи мостчета от метална конструкция, до които се стигаше по вертикални стълби. От перилата на едно от мостчетата висеше кабел с няколко лампи, които се захранваха от портативен генератор, чийто двигател боботеше в един ъгъл.

Пит бе сгрешил в преценката си. Той бе предположил, че има поне два или дори три хеликоптера, които да евакуират похитителите, а се оказа, че има само един. Това бе Уестлънд Командо, голям и стар, но надежден британски хеликоптер, предназначен за транспортиране на пехота и тилова поддръжка. Той можеше да носи тридесет или повече пътника, ако те бяха добре натъпкани. Върху една висока ремонтна площадка стояха двама души в обикновена бойна униформа. Те бяха свалили един страничен панел и се взираха в оставения от него отвор досами двигателя. Погълнати от работата си, те не обърнаха внимание на твърде подранилите посетители.

Бавно, предпазливо, Пит пристъпяше навътре в голямата зала на мелницата. Вдясно от него бе Финдли, Джордино покриваше левия фланг, а Гън ги следваше отзад. Дори и сега двамата членове на екипажа на хеликоптера не извърнаха глава от работата си. Едва сега Пит забеляза един небрежен часови, седнал с гръб към вратата върху една обърната кутия зад опорната греда.

Пит направи жест към Джордино и Финдли да заобиколят хеликоптера, като се движат в сянката му, и да потърсят други похитители. Часовият, почувствал полъха на студен въздух от отварянето и затварянето на вратата, се полуобърна, за да види кой е влязъл в сградата.

Пит тръгна бавно към часовия, който бе облечен в черна бойна униформа и носеше скиорска маска на главата си. Пит бе само на два метра от него, когато се усмихна и вдигна ръка като за поздрав.

Пазачът му хвърли един въпросителен поглед и каза нещо на арабски.

Пит сви приятелски рамене и избръщолеви нещо в отговор, който се загуби в шума от двигателя на генератора.

Тогава погледът на часовия попадна върху стария автомат „Томпсън“. Двете секунди между учудването до тревогата, последвани от физическа реакция, му костваха скъпо. Преди да може да извади оръжието си и да отскочи встрани, Пит стовари приклада на томпсъна върху черепа му под скиорската маска.

Пит хвана пазача, докато последният още се свличаше и го подпря до гредата, сякаш бе задрямал. След това се наведе под предната част на корпуса на хеликоптера и се приближи до двамата механици, които работеха по двигателя. Когато стигна до площадката, той сграбчи стъпенките на стълбата и я повдигна силно нагоре и назад.

Механиците полетяха във въздуха, като бяха толкова уплашени, че дори не извикаха. Единствената им реакция бе да размахат ръце в напразно усилие да се хванат за нещо във въздуха, преди да се сгромолясат върху твърдия дървен под. Единият си удари главата и моментално загуби съзнание. Другият падна възнак, като дясната му ръка изпращя и се счупи. От устата му излезе болезнен стон, но бе веднага сподавен от внезапния удар на приклада на томпсъна в неговото слепоочие.

— Добра работа — каза Финдли, нарушавайки мълчанието.

— Всеки ход като по учебник — промърмори с гордост Пит.

— Мисля, че това са всички.

— Не съвсем. Ал е хванал още четирима зад хеликоптера.

Финдли предпазливо мина под хеликоптера и за свое голямо учудване видя Джордино, разположил се удобно на един стол, да гледа свирепо четирима намръщени пленници, наврени до уши в спалните си чували.

— Винаги си харесвал добре направените пакети — каза Пит.

Очите на Джордино не се отделяха и за миг от пленниците.

— А вие, както винаги, се чувахте отдалече. Какъв беше целият този шум?

— Механиците паднаха лошо от ремонтната площадка.

— Колко вкарахме в чувала?

— Всичко на всичко седем.

— Четирима трябва да са част от екипажа на хеликоптера.

— Резервен пилот и втори пилот плюс двама механици. Тези хора не са искали да поемат никакви рискове.

Финдли направи жест към един от механиците.

— Единият идва на себе си.

Пит провеси томпсъна си през рамо.

— Мисля, че няма да е зле, ако те останат тук за известно време. На теб се пада тази чест, Клейтън. Завържи ги и им запуши устата. В хеликоптера не може да няма някой и друг ремък. Ал, не откъсвай очите си от тях. Руди и аз смятаме да поразгледаме малко навън.

— Ще осигурим тяхната пълна неподвижност — каза Джордино, като говореше като някой бюрократ.

— Надявам се. Ако не го сториш, те ще те убият.

Пит направи знак на Гън и двамата свалиха горното облекло на двама от техните пленници. Пит взе скиорската маска и съблече черния пуловер от изпадналия в несвяст часови. Той сбърчи нос от миризмата на непрания пуловер и го навлече през главата си.

След това те излязоха през вратата, като не се стараеха да изглеждат незабележими. Крачеха бодро и уверено по средата на пътя, който вървеше между двете постройки. Когато наближиха столовата, те се шмугнаха в сянката и след като се надигнаха предпазливо над перваза на един прозорец, надзърнаха вътре през една цепнатина между завесите.

— Трябва да има една дузина от тях вътре — каза шепнешком Гън, — и всичките въоръжени до зъби. Изглежда, че се готвят да опразнят помещенията.

— Дявол да го вземе тоя Холис — тихо изсумтя Пит. — Да беше ни дал по някакъв начин да се свържем с него.

— Сега е твърде късно.

— Късно?

— Часът е пет и дванадесет — отвърна Гън. — Ако атаката бе започнала по план, поддържащите и медицинските звена на Холис щяха вече да летят над нас към кораба.

Гън беше прав. Не се чуваше и звук от хеликоптерите на Силите за специални операции.

— Давай да намерим влака за рудата — нареди Пит. — Ще направим голям удар, ако го извадим от строя и прекъснем всички транспортни връзки между мината и кораба.

Гън кимна и те тръгнаха безшумно покрай стената на столовата, като се навеждаха под прозорците и спираха на ъглите, за да огледат внимателно близката местност. После преминаха през едно открито пространство, за да стигнат накрая до железопътния коловоз, след което стъпиха между релсите и започнаха да бягат по траверсите.

Ледени тръпки започнаха да лазят по гърба на Пит, докато следваше Гън. Той стисна здраво в юмруците си приклада и цевта на томпсъна с растящо чувство на отчаяние. Дъждът и вятърът бяха спрели и звездите бързо избледняваха на източния небосклон.

Нещо някъде се беше объркало ужасно.

55

На Холис му се струваше, че бяха изминали часове, откакто се бяха качили на лодките.

Компактните хеликоптери Кериър Пиджънс бяха летели ниско по протежение на назъбената брегова линия и бяха стоварили отряда на Холис на един малък остров в устието на фиорда. Дотук всичко бе протекло без усложнения. Спускането на лодките във водата бе извършено гладко и успешно без никакви усилия, но бързото течение на отлива, достигащо до четири възела, бе далеч по-силно, отколкото бе очаквал някой.

След това безшумният електрически двигател на челната лодка влекач, превозваща петима души, спря най-неочаквано след първите десет минути работа. Бе загубено ценно време, тъй като хората от Специалните сили нямаха друга възможност, освен да извадят веслата и да запревиват гръб над тях в отчаян опит да се доберат до „Лейди Фламбъро“ преди зазоряване.

Нещата се бяха допълнително усложнили от пълния срив в комуникациите. За негово изумление и ужас, Холис не можеше да се свърже нито с Дилинджър, нито с който и да е друг от неговия десантен отряд. Той не можеше да узнае по никакъв начин дали Дилинджър се е качил на борда на кораба, или се е загубил в ледника.

Холис гребеше и проклинаше двигателя, течението и Дилинджър с всяко натискане на веслата. Неговият внимателно разчетен план бе отишъл по дяволите. Часът, определен за атаката, бе отдавна отминал, но той не можеше да поеме риска да я отмени.

Единственото му спасение бе „ледената мъгла“, която Финдли бе описал. Тя бе обгърнала малките лодки и изпълнените с твърда решителност мъже, като ги скриваше под белия си покров.

Мъглата и тъмнината пречеха на Холис да вижда на повече от няколко метра напред. Той управляваше лодката и наблюдаваше малката си флота с помощта на инфрачервен оптически прибор. Той държеше лодките групирани плътно една до друга в радиус от три метра и тихо указваше посоката по миниатюрното си радио, когато някоя се отклонеше от пътя.

Той обърна оптическия си прибор по посока на „Лейди Фламбъро“. Красивите очертания на кораба сега изглеждаха като грозна скулптура от лед, плаваща пред напуканата стена от порцелан на някоя древна вана. Холис прецени, че до него все още оставаше повече от километър.

След като свърши пакостното си дело, отливът внезапно започна да отслабва и скоростта на лодките не след дълго се повиши почти до един възел. Дългоочакваното облекчение обаче дойде с твърде голямо закъснение. Холис виждаше как силите на хората му се топяха от непрекъснатото мъчително гребане, макар че те бяха калени в сурови тренировки и всички вдигаха редовно тежести. Те безшумно потапяха веслата във водата и тласкаха лодките срещу безмилостния отлив, но мускулите им започнаха да се схващат и всеки удар им струваше усилие.

Прикриващата ги мъгла започна да изтънява. В съзнанието му изплува страхът, че в един момент може да се окажат на открито, като патици във вода. Холис погледна нагоре. Увереността му намаляваше с отслабването на отлива. През парцалите на мъглата той видя небето, което се превръщаше от черно във все по-светло синьо.

Лодките му се намираха в средата на фиорда и най-близкият бряг, който би могъл да предложи някакво прикритие, бе с половин километър по-далеч от „Лейди Фламбъро“.

— Напрегнете мишци, момчета — подтикна ги той. — На последната права сме. Давайте към него.

Уморените бойци извикаха дълбоко скрития си запас от сили и увеличиха размаха и темпото на ударите си. На Холис му се стори като че ли надуваемите лодки полетяха през водата. Той остави настрана инфрачервения визьор и започна ожесточено да гребе.

Можеха да успеят, можеха да успеят точно на време, мислеше си с надежда той, когато започнаха бързо да скъсяват разстоянието до кораба.

Но къде ли е Дилинджър, чудеше се той с болка в душата си. Какво, по дяволите, се е случило с щурмовия отряд в ледника?

Положението на Дилинджър също не беше никак розово. При него нещата бяха тръгнали още по-зле. Веднага след като скочиха от транспортния С-140, той и хората му бяха мигновено разпръснати по цялото небе от силните пориви на вятъра.

Със стегнато лице, Дилинджър погледна нагоре и наоколо, за да види как се справяха хората му. Всеки от тях носеше малко синьо фенерче, но връхлитащата лапавица му пречеше да ги види. Той ги загуби в мига, в който му се отвори парашутът.

Той посегна надолу и натисна копчето на една малка черна кутийка, вързана за крака му, след което заговори в миниатюрния си предавател:

— Тук е майор Дилинджър. Включил съм моя маркерен радиофар. Имаме седем километра планиране, така че се старайте да бъдете близо до мен. Когато се приземите, насочете се към мен, като следвате радиофара.

— В тези лайна ще имаме късмет, ако уцелим острова — измърмори някой недоволник.

— Радиомълчание, изключение само за спешни съобщения — заповяда Дилинджър.

Той погледна надолу и не можа да види нищо друго, освен пакета с оръжието и комплекта за боеготовност, който висеше на едно двуметрово въже от подвесната система на парашута му. Вместо това, той се ориентира посредством светещия циферблат на комбинирания компас и висотомер, който се издаваше пред челото му подобно на огледалото, което носеха лекарите специалисти по уши, нос и гърло.

Без реперни точки или насочващ радиофар, спуснат предварително в зоната на приземяване — лукс, който той не можеше да си позволи поради твърде големия риск да вдигне по тревога похитителите — на Дилинджър не му оставаше нищо друго, освен да се остави на съдбата и да отчита наум ъгъла на планиране и разстоянието.

Главната му грижа бе да не отидат отвъд ръба на ледника и да се приземят във фиорда. В старанието си да не допусне това, той отиде в другата крайност и се спусна твърде рано — почти цял километър преди назначеното място.

Ледникът изплува в тъмнината и Дилинджър видя, че се бе насочил директно към една дълбока пукнатина. Един внезапен страничен порив на вятъра подхвана правоъгълния купол на парашута му и той започна да се люлее. Дилинджър започна да маневрира с въжетата и се завъртя в положение за приземяване тъкмо когато висящият под него боен пакет се удари във вътрешната стена на пукнатината и подскочи над горния й ръб. Ударът бе омекотен от тънката снежна покривка и той извърши идеално приземяване на крака само на два метра от пукнатината в ледника.

Той натисна освобождаващия механизъм и парашутът падна на земята, преди вятърът да успее да го грабне. Дилинджър не си направи труда да го навие и скрие на някое място в леда, откъдето по-късно да го прибере. Нямаше време за губене. Данъкоплатците трябваше да преглътнат изгубения парашут.

— Тук е Дилинджър. Приземих се. Насочете се към моята позиция.

Той извади една пластмасова свирка от джоба на куртката си и на всеки десет секунди я надуваше, като всеки път сменяше посоката. Първите няколко минути никой не се появи.

След това първите от неговите хора започнаха бавно да се появяват, като подтичваха към него. Те се бяха широко пръснали. Неравната повърхност на ледника затрудняваше хода им и те се забавиха много повече, отколкото Дилинджър бе очаквал.

Не след дълго по един, по двама започнаха да пристигат и останалите. Един си бе счупил рамото, друг пукнал глезен. По начина, по който сержантът му си държеше китката, Дилинджър подозираше, че е счупена, но другият се държеше така, сякаш това не бе нищо повече от обикновено изкълчване, а и Дилинджър се нуждаеше твърде много от него, за да може да го освободи.

Той се обърна към двамата ранени.

— Вие не сте в състояние да вървите с нашето темпо, но ни следвайте отзад, доколкото ви позволяват силите. И не забравяйте да прикривате светлината на прожекторите си.

След това Дилинджър кимна на Джак Фостър, неговия сержант.

— Да се вържем всички заедно и да тръгваме, сержанте. Аз ще водя.

Фостър отдаде бегло чест и започна да проверява групата.

Пътят им през напуканата ледена повърхност бе несигурен и опасен, но въпреки това те се движеха със сравнително бързо темпо. Дилинджър не се страхуваше, че някой може да падне в улей или процеп — въжето около кръста му бе опасало достатъчно яка и мускулеста плът, която можеше да повдигне и камион. На два пъти се наложи той да спира за малко, за да свери посоката, след което тръгваха отново.

Те превалиха пълзешком няколко назъбени ледени гребена и попаднаха на един открит улей, който бе толкова труден за преминаване, че за малко мисията им да се провали. Изгубиха седем минути, преди да успеят да закачат една абордажна кука на отсрещната стена и най-лекият боец от групата да премине на ръце по въжето, за да завърже здраво другия му край. Още десет минути бяха необходими, докато и последният боец не се прехвърли от другата страна.

Вътре в Дилинджър започна да се надига едно тревожно чувство на безпомощност. Двама от хората му бяха извън строя, групата му все повече и повече изоставаше от графика. Той мрачно съжали, че не се вслуша в съвета, даден му наготово от Джордино, и че не бе удвоил времето, което бе изчислил от десанта до атаката.

Той горещо се молеше водолазният отряд да не чака, за да не измръзне до смърт във водата под корпуса на „Лейди Фламбъро“. На няколко пъти се опита да се свържи с Холис и да уведоми полковника за закъснението си, но не получи никакъв отговор. Първите отблясъци на изгряващата зора започнаха да се виждат на небосклона зад него, като разкриваха повърхността на ледника. Огромната пустош караше човешкото съзнание да изтръпне, поразено от ужасяващата самота. Той вече виждаше слабите утринни проблясъци на фиорда — и изведнъж разбра защо не бяха успели да установят връзка до този момент.

Сега Холис виждаше ясно кораба, без да използва инфрачервения оптически прибор. Ако някой от похитителите с по-остър поглед бе погледнал в правилната посока, той щеше да съзре черните надуваеми лодки, чиито контури бяха очертани на фона на тъмносивата вода. Холис почти не смееше да диша, когато разстоянието до кораба започна бързо да се скъсява.

Надявайки се на чудо, Холис до последния момент не спираше опитите си да влезе във връзка с Дилинджър.

— Акула вика Сокол, моля отговорете.

Тъкмо се канеше да направи поредния си, стотен опит, когато гласът на Дилинджър внезапно прогърмя от слушалката.

— Тук е Сокол, слушам ви.

— Закъсняхте! — тихо изсъска Холис. — Защо не отговаряхте на моите сигнали?

— Едва сега влязохме в обхвата. Нямахме пряка хоризонтална връзка с вас. Нашите сигнали не можеха да проникнат през ледената стена.

— Заехте ли позиция?

— Съвсем не — отвърна без заобикалки Дилинджър. — Попаднахме в деликатна ситуация, чието разрешаване ще ни отнеме известно време.

— На какво казваш „деликатна ситуация“?

— Низ експлозиви в един леден процеп зад челната стена на ледника, натъпкани догоре с взрив, които чакат само нечий радиосигнал, за да експлодират.

— Колко време ще ви е нужно, за да ги обезвредите?

— Може да ни отнеме един час само да открием всичките.

— Имате пет минути — каза бързо Холис. — Не можем да чакаме повече, тъй като в противен случай ще бъдем мъртви.

— Всички ще бъдем мъртви, ако зарядите експлодират и стената на ледника се сгромоляса върху кораба.

— Да се надяваме, че факторът изненада ще попречи на терористите да ги взривят. Побързайте. Могат да открият лодките ми всеки момент.

— Почти мога да различа сенките ви от мястото ми на ръба на ледника.

— Твоята група напада първа — заповяда Холис. — Без пълна тъмнина, която да прикрие качването ни по корпуса на кораба, ние силно се нуждаем от това тяхното внимание да бъде отвлечено в друга посока.

— Ще се срещнем на палубата за слънчеви бани на коктейл — каза Дилинджър.

— Аз черпя — отвърна Холис, чийто дух внезапно се бе оживил от предстоящата акция. — Успех.

Ибн го видя.

Той стоеше на стария пристан за товарене на руда заедно с Амар, четиримата им заложника и двадесет души от бандата на египетските похитители. Той се взря през бинокъла си и видя фигурите, облечени от главата до петите в черни униформи, спрели за момент на ръба на ледника. Той наблюдаваше как те се спускаха надолу по въжета, разрязваха пластмасовото фолио, за да си проправят път и изчезваха във вътрешността.

Той леко наведе надолу бинокъла и го фокусира в мъжете в лодките, които бяха струпани една до друга под корпуса. Той забеляза как те изстреляха абордажни куки от малки харпунообразни устройства и след това се качиха по закачените въжета до нивото на главната палуба.

— Кои са тези? — попита Амар, който стоеше до него и също така гледаше през бинокъл.

— Не мога да кажа, Сюлейман Азис. Те изглежда са някаква елитна бойна част. Не чувам никакъв шум от изстрели, оръжията им трябва да имат мощни заглушители. Операцията им по атакуването на кораба бе изключително ефективна.

— Прекалено ефективна за паплач, която Язид или Топилцин биха могли да съберат за толкова кратко време.

— Смятам, че те може да са отряд от американските Сили за специални операции.

Амар кимна, озарен от просветляващото небе.

— Може да си прав, но как, в името на Аллаха, те са успели да ни открият толкова бързо?

— Трябва да изчезнем, преди да са дошли техните подкрепления.

— Подаде ли сигнал за влака?

— Той трябва да бъде тук след малко, за да ни закара до мината.

— Какво има? — попита президентът Де Лоренцо. — Какво става?

Амар не обърна внимание на Де Лоренцо. За първи път в гласа му прозвучаха нотки на колебание и опасение.

— Изглежда, че сме напуснали кораба в най-подходящия момент. Аллах ни се усмихва. Натрапниците не подозират за нашето присъствие.

— След още тридесет минути този остров ще гъмжи от войници на Съединените щати — каза сенатор Пит, като на свой ред хладнокръвно продължи атаката. — Ще бъде благоразумно от ваша страна, ако се предадете.

Амар внезапно се извърна и изгледа свирепо политика.

— Не е необходимо, сенаторе. Не се надявайте, че вашата прославена кавалерия ще долети тук и ще ви спаси. Когато пристигнат, ако въобще те сторят това, тук няма да е останал никой, който да бъде спасяван.

— Защо не ни убихте на кораба? — храбро попита Хала.

Зъбите на Амар проблеснаха изпод маската в отвратителна усмивка, но той не благоволи да я удостои с отговор. Вместо това кимна на Ибн.

— Детонирай зарядите.

— Както желаете, Сюлейман Азис — отвърна покорно Ибн.

— Какви заряди? — поиска да узнае сенаторът. — За какво говорите?

— Ами експлозивите, които поставихме зад челната стена на ледника — каза Амар, сякаш това бе нещо добре известно на всички. Той направи жест към „Лейди Фламбъро“. — Ибн, ако обичаш.

С напълно безизразно лице, Ибн извади един малък предавател от джоба на куртката си и протегна напред ръка, така че предният му край да сочи към ледника.

— В името на Бога, човече — отправи молба към него сенатор Пит. — Не правете това.

Ибн се поколеба и погледна Амар.

— На този кораб има стотици хора — каза президентът Хасан, като всяка една бръчка по лицето му бе пропита от ужас. — Нямате никакво основание да ги убивате.

— Не смятам за необходимо да оправдавам действията си пред когото и да било тук.

— Язид ще бъде наказан за вашата жестокост — прошепна Хала с тон, пропит от ярост.

— Благодаря, много ще ме улесните — каза Амар, като се усмихна на Хала, чието озадачено и недоумяващо лице представляваше интересна гледка за изучаване. — Стига сме си губили времето в сантиментални приказки. Бързо, Ибн. Направи го.

Преди зашеметените заложници да успеят да продължат с протестите си, Ибн щракна ключа за захранване на предавателното устройство, като го постави в положение „включено“ и натисна бутона, който задействаше детонаторите.

56

Експлозията долетя до тях като един странно приглушен гръм. Предната маса на ледника се пропука и издаде зловещ стон. След това като че ли всичко свърши. Ледената скала остана здрава и изправена.

Трябваше да има детонации на осем различни места вътре в процепа, но майор Дилинджър и неговите хора бяха открили и обезвредили всички заряди, с изключение на един до момента, в който операцията по тяхното търсене бе преустановена.

Точно когато Пит и Гън започнаха да свиват обръча си около двамата похитители, които трескаво палеха стария локомотив на мината, до ушите им стигна далечният тътен. Похитителите спряха за момент, заслушаха се за няколко секунди и размениха думи на арабски. След това се засмяха на нещо помежду си и се върнаха на работа.

— Каквото и да е това, което е предизвикало този тътен — прошепна Гън, — то не изненада тия типове. Те се държат така, сякаш са го очаквали.

— Прозвуча като малка експлозия — тихо отвърна Пит.

— Определено не е от разцепване на ледника. Щяхме да усетим трусове в земята.

Пит се загледа в малкия теснолинеен локомотив, към който беше закачен тендер за въглища и пет товарни вагона за руда. Този тип локомотив бе често използван в плантации, промишлени заводи и при минни работи. Стар и чудноват, здрав и непоклатим, с висок, наподобяващ кюнец на печка комин и кръгли прозорчета на кабината, той изглеждаше като Малката машина, която може всичко. Той стоеше гордо изправен и изпускаше тънки струйки пара от работещия си двигател.

Един железничар би определил разположението на колелата му като 0-4-0, което означаваше, че локомотивът няма предни водещи колела, както и задни спомагателни под кабината на машиниста, а само четири големи задвижващи колела по средата.

— Хайде да устроим на машиниста и огняря едно топло изпращане — кисело промърмори Пит. — Така ще можем да изразим най-добре приятелските си чувства.

Гън изгледа недоумяващо Пит и поклати озадачено глава, след което се наведе и затича към края на влака. Те се разделиха и се доближиха от двете противоположни страни, като използваха за прикритие товарните вагони. Кабината бе ярко осветена от отворената горивна пещ и Пит вдигна нагоре дланта на ръката си, сигнализирайки на Гън да чака.

Арабинът, който изпълняваше ролята на машинист, въртеше разни клапани и наблюдаваше манометрите за налягането на парата. Другият ринеше въглища с лопата от тендера, пренасяше ги през площадката и ги хвърляше в пещта. Той изсипа солидно количество черни буци в буйно горящата пещ, спря за малко, за да избърше потта от челото си, след което удари с лопатата си вратичката на пещта, за да я затвори. В кабината се възцари полумрак.

Пит посочи към Гън и след това към машиниста. Гън махна с ръка в знак, че е разбрал, сграбчи железните ръкохватки и бързо се покачи по стълбата в кабината.

Пръв вътре се озова Пит. Той се доближи хладнокръвно до огняря и каза любезно:

— Приятен ден.

Преди обърканият и изумен огняр да може да отговори, Пит бързо изтръгна лопатата от ръцете на арабина и го тресна с нея по главата.

Машинистът тъкмо бе започнал да се обръща, когато Гън го халоса по челюстта с тежкия заглушител, поставен върху късата цев на „Хеклер и Кох“. Арабинът се свлече на пода като чувал с картофи.

Докато Гън вардеше срещу неканени посетители, Пит подпря двамата похитители така, че те се провесиха наполовина навън през страничните прозорчета на кабината. След това започна замислено да разучава сложната плетеница от тръби, лостове и клапани.

— Никога не ще успееш — каза Гън, като клатеше глава.

— Знам как да паля и управлявам един Стенли Стиймър — каза възмутено Пит.

— Един какво?

— Стар модел автомобил — отвърна Пит. — Дръпни и отвори вратичката на пещта. Трябва ми малко светлина, за да разгледам манометрите.

Гън изпълни молбата му и протегна ръцете си, за да ги стопли на пламъците, които изскачаха от отвора.

— Гледай да свършиш колкото се може по-бързо — каза нетърпеливо той. — Тук сме осветени като някой хор от Лас Вегас.

Пит дръпна надолу един дълъг лост и малката машина се плъзна на сантиметър напред.

— Окей, това е спирачката. Мисля, че разбрах предназначението на ръчките. Сега, когато минем край мелницата за руда, скачаш и се вмъкваш вътре.

— Ами влака?

— Експресът Кенънбол — отвърна широко ухилен Пит — не спира никъде.

Пит освободи храповия механизъм на лоста за преден и заден ход и го бутна напред. След това той стисна храповия механизъм на лоста за дроселиране на парата и го освободи. Локомотивът бавно запълзя напред, следван от дрънчащите и блъскащи се един в друг вагони за руда, закачени за него. Той премести дроселния лост в крайно положение. Задвижващите колела превъртяха няколко пъти на място, преди да захапят здраво ръждивите релси. Влакът се наклони напред и тръгна.

Малката машина набра скорост и задъханото й пуфтене зачести. Влакът затрака пред фасадата на трапезарията.

Вратата се отвори и един от похитителите се показа навън и вдигна ръка, сякаш се канеше да махне и мигновено я свали, когато видя двете тела да висят от страничните прозорчета на кабината. Той веднага изчезна обратно в сградата, сякаш бе дръпнат назад от огромен ластик, като изкряска необуздано някакво предупреждение.

Пит и Гън изстреляха в залп няколко автоматични откоса по прозорците и вратата на зданието. След миг локомотивът го беше вече подминал и се беше насочил към мелницата за руда. Пит хвърли един поглед към земята и прецени, че скоростта е някъде между петнадесет и двадесет километра.

Той дръпна лоста за свирката, който се намираше над главата му, и го върза с един шнур, изваден от вътрешността на скиорското му яке. Силната струя пара в месинговата свирка разцепи въздуха като бръснач.

— Бъди готов да скачаш — извика той на Гън, като се мъчеше да надвие оглушителния писък.

Гън не отговори. Той се загледа в грубия чакъл, който проблясваше отстрани и създаваше усещането, че се движи с реактивна скорост на хиляда метра под тях.

— Сега! — извика Пит.

Те се приземиха тичешком, препънаха се и се хлъзнаха, но все пак успяха по някакъв начин да се задържат на крака. Не загубиха и миг в колебание, нито пък се спряха да си поемат дъх. Вместо това те затичаха успоредно с влака и стигнаха до подножието на стълбите, водещи към мелницата. След това побягнаха нагоре по тях, докато и двамата не се подхлъзнаха и препънаха в прага, за да се сгромолясат накрая върху пода вътре в сградата.

Първото нещо, което видя Пит, бе Джордино, който стоеше над него и равнодушно държеше картечницата си с цевта нагоре.

— Виждал съм как ви изритват от не една долнопробна кръчма — каза Джордино със суров глас, — но за първи път ви виждам изхвърлени от влак.

— Не е кой знае каква загуба — каза Пит, като се изправи на крака. — Там нямаше първокласен вагон.

— Кой стреля? Вие или те?

— Ние.

— Имаме ли си вече компания по петите?

— Като полудели стършели, чието гнездо е било опустошено — отвърна Пит. — Нямаме много време, за да се приготвим за обсада.

— Добре ще е да внимават къде се целят, иначе хеликоптерът им може да пострада.

— Преимущество, което ще използваме максимално.

Финдли бе привършил със завързването на пазачите и на двамата механика в средата на пода и се изправи.

— Къде ще ги искате?

— Там са в безопасност, както и на което и да е друго място на пода — отвърна Пит. Той огледа бързо просторната вътрешност на сградата, в чийто център бе разположена мелницата за руда. — Ал, ти и Финдли съберете каквото можете от оборудването и мебелировката и превърнете мелницата в крепост. Руди и аз ще се опитаме да ги забавим, колкото можем.

— Крепост вътре в друга крепост — каза Финдли.

— За да се защитава сграда с подобни размери, са необходими двадесет души — обясни Пит. — Единствената надежда на похитителите да си възвърнат хеликоптера непокътнат, е да вдигнат във въздуха входната врата и да се нахвърлят вкупом върху нас. Ще се постараем да очистим колкото се може повече от тях през прозорците и след това ще се оттеглим в мелницата, последния рубеж на нашата отбрана.

— Сега мога само да съчувствам на Дейви Крокет при Аламо — простена Джордино.

Финдли и Джордино започнаха да укрепват огромната мелница, докато Пит и Гън заеха позиции до прозорците в срещуположните ъгли на сградата. Лъчите на слънцето вече се показваха над склоновете от другата страна на планината. От тъмнината не бе останало почти нищо.

Пит усети как една тревожна вълна премина през съзнанието му. Те можеха да осуетят бягството на арабите, които бързо обграждаха мелницата, но ако похитителите на кораба успееха да се изплъзнат от отрядите на Специалните сили и се втурнеха към мината, то тогава той и неговият жалък отряд щяха да бъдат победени.

Той погледна мрачно навън през прозореца към малкия локомотив, който с писък и пуфтене се носеше надолу по коловоза към последната си спирка, като набираше скорост с всеки оборот на въртящите се колела. Коминът бълваше искри и оставаше дълга опашка от дим, която се извиваше на една страна поради страничния вятър. Товарните вагони за руда тракаха и се блъскаха един в друг по тесния коловоз. С отдалечаването на влака острият писък на свирката стана приглушен и напомняше на тъжното ридание на обречена душа в ада.

57

Амар не можа да скрие шока и разочарованието си, които ясно проличаха по лицето му, когато научи, че предната стена на ледника няма намерение да пада. Той се извърна и погледна Ибн.

— Какво е станало? — попита той с глас, който издаваше растящия му гняв. — Трябваше да има серия от експлозии.

Лицето на Ибн бе каменно.

— Вие ме познавате добре, Сюлейман Азис. Аз не правя грешки. Експлозивите трябваше да се взривят. Явно отрядът командоси, които видяхме да се спускат от ледника върху кораба, са открили и обезвредили повечето от тях.

Амар погледна за миг небето над себе си, вдигна нагоре ръце и ги свали отново.

— Неведоми са пътищата, по които Аллах ни води — каза той философски. След това устните му бавно се разтегнаха в усмивка. — Ледникът все пак може да падне. В мига, в който нашият хеликоптер е вече във въздуха, ние можем да прелетим над него и да пуснем гранати в ледената пукнатина.

Ибн също се усмихна.

— Аллах не ни е изоставил — каза той с благоговение. — Не трябва да забравяме, че тук на брега ние сме в безопасност, докато на мексиканците им се падна да се бият с американците.

— Да, ти си прав, стари приятелю, ние сме задължени на Аллах за така навременното ни избавление. — Амар погледна кораба презрително. — Скоро ще узнаем дали боговете на ацтеките ще могат да защитят капитан Мачадо.

— Той беше едно пълно нищожество.

Внезапно Ибн млъкна и наостри уши, след което погледна нагоре по склона на планината.

— Пушечна стрелба откъм мината.

Амар се заслуша, но чу нещо друго — далечния писък на свирката на локомотива. Звукът не спираше и се усилваше с всеки изминат миг. След това той видя стълба дим и бе внезапно озадачен от стремителния бяг на влака, който се спускаше надолу по склона на планината и силно се накланяше на зигзагообразните завои. Накрая локомотивът загърмя по последния прав участък, водещ към пристана.

— Какво правят тези глупаци? — изпъшка Амар, като видя влакът да лети с гръмотевичен шум надолу по линията и чу свирката, която изпълваше ранната утрин с тънкия си и пронизителен писък.

Похитителите и техните заложници не бяха подготвени за невероятното зрелище, което представляваше връхлитащия върху им като побесняло чудовище влак. Те стояха вкаменени, невярващи, втрещени.

— Аллах да ни е на помощ! — произнесе с дрезгав глас един мъж.

— Спасявай се! — рязко изрече Ибн.

Той пръв се окопити и започна да вика на всички да се махнат от релсите. Хората му се втурнаха да бягат във всички посоки. Настана пълна суматоха. Точно в този момент товарните вагони, теглени от загубилия управление локомотив, чиито бутала бясно скачаха напред-назад в едно размазано движение, стъпиха на пристана.

Дървените колове и площадката потрепериха при внезапната атака. Последният вагон изскочи от релсите, но все още теглен от куплата си, бе повлечен по импрегнираните траверси подобно на ревящо, непослушно дете, хванато за ухото. Стоманените колела се удряха с все сила в релсите и пръскаха искри във всички посоки. Накрая машината стигна до края на коловоза и изхвърча от края на пристана.

За миг влакът бавно се изви под формата на дъга във въздуха, след което машината падна и потъна във фиорда. Като по чудо котелът не експлодира, когато нажежените му стени срещнаха ледената вода. Машината изчезна със силно съскане сред облаци пара. Последваха я вагоните за рула, които се стовариха един върху друг с остро стържене на измъчен метал.

Амар и Ибн се втурнаха към края на пристана и загледаха безпомощно парата и мехурчетата, които излизаха от водата.

— Телата на нашите хора висяха от кабината — каза Амар. — Видя ли ги?

— Да, Сюлейман Азис.

— Звукът от пушечната стрелба, която ти чу преди минута! — каза Амар, побелял от ярост. — Някой трябва да е нападнал нашите хора в мината. Все още има шанс да избягаме, ако побързаме да им помогнем, преди хеликоптерът да е повреден.

Амар се спря за малко, само за да даде нареждане на един от хората си да поведе ариергарда с пленниците. Той тръгна полубегом по коловоза на теснолинейката, следван в индийска нишка от своя отряд похитители.

В съзнанието на Амар се появи растящ страх и несигурност. Ако хеликоптерът беше унищожен, нямаше да могат по никакъв начин да избягат или да се скрият на този гол и безлюден остров. Американските Специални сили щяха да ги изловят един по един или щяха да ги оставят да загинат от студ или глад.

Амар бе изпълнен с решимост да оцелее, ако не за друго, то поне за да убие Язид и да намери сатаната, който бе съумял да го проследи до остров Санта Инес и да осуети неговия така добре съставен план.

Шумът на битката стана по-силен и отекваше надолу по планината. Той дишаше тежко от напрежението да бяга нагоре по склона, но стисна зъби и ускори крачката си.

Капитан Мачадо стоеше в кормилната рубка, когато чу и усети с тялото си приглушената детонация в ледника. Той застина за момент и се вслуша, но единственият звук бе тихото тиктакане на един голям часовник, който се навиваше един път на осем дни и се намираше над прозорчетата на мостика.

След това лицето му внезапно побледня. Това е ледникът, досети се той, който може всеки момент да се отцепи.

Мачадо забърза към радиорубката и завари един от неговите хора да гледа тъпо телетипния апарат.

Той вдигна безучастно поглед при влизането на Мачадо.

— Стори ми се, че чух експлозия.

В Мачадо започна да се надига съмнение.

— Виждал ли си радиста или водача на египтяните?

— Никой не съм виждал.

— Нито един арабин?

— Нито един през последния един час. — Операторът на радара направи пауза. — Не съм виждал никой от тях, след като излязох от трапезарията и застъпих дежурен. Те трябва да пазят пленниците и да обхождат външните палуби, тъй като това са задачите, за които те толкова глупаво предложиха услугите си.

Мачадо изучаваше замислено празния стол до радиото.

— Може би не са били толкова глупави.

Той пристъпи до извитата част на помещението пред румпела и погледна през тесните процепи за наблюдение в пластмасовото покривало, поставено непосредствено пред прозорчетата на мостика. Навън бе вече достатъчно светло, за да се види ясно предната част на кораба.

Очите му откриха няколко широки разкъсвания на покривалото. Твърде късно той видя въжетата, които се спускаха от върха на ледника и влизаха в тези отвори. Твърде късно той се обърна кръгом, за да подаде тревога по комуникационната система на кораба.

Той замръзна на мястото си, преди да може да издаде и звук.

В очертанията на вратата стоеше един мъж.

Той бе облечен изцяло в черна униформа. Ръцете и малката част от лицето му, която се виждаше през скиорската маска, бяха също почернени. На врата му висяха очила за нощно виждане. Той носеше голяма бронирана жилетка с няколко джоба и закопчалки, които държаха както осколочни, така и зашеметяващи гранати, три ножа с убийствен изглед и още няколко средства за убиване.

Очите на Мачадо внезапно се присвиха.

— Кой сте вие? — попита той, като пределно ясно знаеше, че стои лице в лице със смъртта.

Както говореше, той извади със светкавична бързина един деветмилиметров автоматичен пистолет от кобура на гърба си и гръмна веднъж.

Мачадо бе добър. Уайът Ърп, Док Холидей и Бат Мастърсън биха се гордели с него. Изстрелът му попадна точно в средата на гръдния кош на новодошлия.

При по-старите бронирани жилетки самата сила на удара можеше да счупи ребро или да спре сърцето. Жилетките обаче, които носеха хората от ССО, бяха последна дума на бойното облекло. Те можеха да спрат дори и изстрел от 308 НАТО и така да разпределят неговия удар, че да се получи само леко натъртване.

Дилинджър леко потрепери от куршума, отстъпи назад една крачка и едновременно с това дръпна спусъка на своя „Хеклер и Кох“.

Мачадо също носеше жилетка, но от по-старите модели. Мощният откос на Дилинджър я разкъса и направи на решето гръдния му кош. Гръбнакът му се изви като силно опънат лък и той залитна назад, падна върху стола на капитана, след което се стовари на палубата.

Мексиканският часови вдигна ръце и извика:

— Не стреляйте! Аз съм невъоръжен.

Краткият откос на Дилинджър в гърлото на мексиканеца прекъсна неговата молба и го отхвърли в компасната будка на кораба, където той увисна като мека парцалена кукла.

— Не мърдай или ще стрелям — каза със закъснение Дилинджър.

Сержант Фостър се приближи до майора и погледна надолу към мъртвия терорист.

— Той е мъртъв, сър.

— Предупредих го — каза небрежно Дилинджър, като сменяше пълнителя на оръжието си.

С помощта на ботуша си Фостър преобърна трупа по корем. От една ножница под яката изпадна един дълъг байонетен нож и изтрополи върху палубата.

— Интуиция, майоре? — попита Фостър.

— Никога не се доверявам на човек, който казва, че е невъоръжен.

Внезапно Дилинджър млъкна и се заслуша. И двамата го чуха едновременно и се спогледаха озадачено.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Фостър.

— Въпреки че са излезли от употреба преди повече от тридесет години преди да се родя, аз все пак бих се заклел, че това е свирка от стар парен локомотив.

— Звучи сякаш слиза надолу по планината от старата мина.

— Смятах, че тя е изоставена.

— Хората от НЮМА трябваше да чакат там, докато корабът бъде превзет.

— Защо им е притрябвало да палят един стар локомотив?

— Не знам. — Дилинджър направи пауза и се загледана далеч. Изведнъж той започна да проумява защо. — Освен ако… не се опитват да ни кажат нещо.

Детонацията в ледника завари Холис и неговия отряд в трапезарията, непосредствено след края на една луда престрелка.

Хората от водолазния му отряд бяха разрязали пластмасовото фолио, за да могат да влязат и едвам се бяха промъкнали през тесните междини между фалшивите товарни контейнери. След това те минаха предпазливо през една врата и влязоха в един празен бар и фоайе, които се намираха до трапезарията. После се пръснаха, като криволичеха и използваха за прикритие колоните и мебелите и оставиха четирима бойци да пазят стълбището и двата асансьора. По този начин те успяха да постигнат пълна изненада над отряда терористи на Мачадо.

Всички бяха покосени, с изключение на един. Той все още стоеше прав там, където бе посрещнал куршума. Гаснещите му очи отразяваха омраза и смътно удивление. След това тялото му се свлече и той падна върху килима, като обагри дебелото му и скъпо кече в тъмноалено.

Холис и неговият отряд продължиха напред, като внимателно прекрачваха телата или ги заобикаляха. От стената на ледника долетя смразяващо кръвта скърцане, което отекна из кораба и раздрънка няколкото останали здрави бутилки и чаши зад един пищно украсен бар.

Хората от Силите за специални операции се спогледаха неспокойно и обърнаха поглед към командира си, но нито един от тях не трепна и не се разколеба.

— Отрядът на майор Дилинджър трябва да са пропуснали един — спокойно размишляваше Холис.

— Тук няма никакви заложници, сър — каза един от неговите хора. — Изглежда всички са терористи.

Холис разгледа някои от безжизнените лица. Никой от тях не изглеждаше да е бил роден в Близкия изток. Трябва да са от екипажа на „Генерал Браво“, помисли си той.

Той се извърна настрана и извади от джоба си копие на общия чертеж на корабната палуба и го проучи набързо, докато говореше по радиото си.

— Майоре, докладвайте за положението при вас.

— Досега ни бе оказана слаба съпротива — отговори Дилинджър. — Ликвидирали сме само четирима похитители. Мостикът е в наши ръце и сме освободили над сто члена на екипажа, които бяха затворени в багажния отсек. Съжалявам, че не успяхме да намерим всички заряди.

— Свършихте добра работа. Успели сте да обезвредите достатъчно заряди, за да не се разцепи ледника. Отивам към пътническите апартаменти, за да освободя пасажерите. Помолете екипажа от машинното отделение да се върнат по местата си и да възстановят захранването. Няма да рискуваме да стоим под ледената скала дори и минута повече от необходимото. Ние извадихме от строя шестнадесет похитители, всичките мексиканци. Дръжте очите си отворени на четири, на кораба трябва да има още двадесет араби.

— Те може да са на брега, сър.

— Защо мислиш така?

— Преди няколко минути чухме звука на локомотивна свирка. Наредих на един от моите хора да се изкатери по радарната мачта и да провери. Той съобщи за влак, който се спускал с гръм и трясък надолу по планината от мината, подобно на топка от боулинг. Той също така забелязал как влакът изхвърчал и паднал във водата от един близък пристан, където били струпани две дузини терористи.

— Забравете за това сега. Нека първо да освободим пътниците, а с брега ще се заемем, след като се уверим, че корабът е в наши ръце.

— Разбрано.

Холис поведе хората си по главното стълбище и тихо запристъпя в коридора, който разделяше пътническите апартаменти. Внезапно всички застинаха по местата си, тъй като един от асансьорите забръмча и тръгна да се изкачва от долната палуба. Вратата се отвори и от нея излезе един от похитителите, който не бе разбрал, че има нападение. Той отвори устата си и това бе единственото движение, което успя да направи, преди един от хората на Холис да го цапардоса яко по главата със заглушената цев на автомата си.

Необяснимо защо пред апартаментите нямаше охрана. Мъжете започнаха да ритат навътре вратите и когато влязоха в стаите, намериха египетските и мексиканските съветници, както и помощниците от президентските екипи. От Хасан и Де Лоренцо, обаче, нямаше и следа.

Холис разби последната врата в коридора, нахълта вътре и се озова лице в лице с петима души в корабни униформи. Един от тях пристъпи напред и погледна Холис с презрение.

— Можехте да използвате резето на вратата — каза той, като разглеждаше Холис с подозрение.

— Вие трябва да сте капитан Оливър Колинс?

— Да, аз съм Колинс, сякаш не знаете това.

— Съжалявам за вратата. Аз съм полковник Мортън Холис от Силите за специални операции.

— Боже господи, американец! — ахна първи офицер Фини.

Лицето на Колинс грейна и той се втурна напред да сграбчи ръката на Холис.

— Простете, полковник. Помислих, че може да сте един от тях. Така се радваме да ви видим!

— Колко са похитителите?

— След като мексиканците се качиха на борда от „Генерал Браво“, бих казал около четиридесет.

— Ние сме ликвидирали само двадесет.

Изпитанията бяха оставили видими следи по лицето на Колинс. Той изглеждаше изнемощял, но все още стоеше изправен.

— Освободихте ли президента, сенатор Пит и мис Камил?

— Страхувам се, че все още не сме ги намерили.

Колинс се втурна покрай него и излезе през вратата.

— Те бяха затворени в капитанския апартамент точно срещу нас.

Холис отстъпи встрани изненадан.

— Там няма никой — каза с безизразен глас той. — Вече претърсихме тази палуба.

Капитанът нахълта в празния апартамент, но видя само намачканите завивки, обичайния лек безпорядък, който пътниците оставяха. Неговото трудно поддържано самообладание изчезна и той изглеждаше зашеметен донемайкъде.

— Боже мой, те са ги взели.

Холис заговори в микрофона си.

— Майор Дилинджър.

Дилинджър отговори след пет секунди.

— Чувам ви, полковник. Продължавайте.

— Някакви срещи с неприятеля?

— Никакви. Мисля, че успяхме добре да ги подредим.

— Липсват поне двадесет похитители и най-важните пътници. Да си виждал някаква следа от тях?

— Съвсем не, и помен няма от тях.

— Добре, свършете си работата в кораба и накарайте екипажа да го изкара навън във фиорда.

— Няма да стане — каза важно Дилинджър.

— Проблеми?

— Гадните копелета доста са се потрудили вътре в машинното отделение. Изпочупили са всичко. Ще бъде необходима цяла седмица, докато корабът се въведе отново в работно състояние.

— Нямаме никакво захранване?

— Съжалявам, полковник, но това е положението в момента. С тези двигатели до никъде не можем да стигнем. Похитителите са изпотрошили също и генераторите, включително и спомагателните.

— Тогава ще трябва да свалим екипажа и пътниците със спасителните лодки, като използваме ръчните лебедки.

— Не е възможно, полковник. Имаме работа с истински садисти. Те са изпотрошили и спасителните лодки. Дъната им са изтърбушени.

Потресаващият доклад на Дилинджър бе допълнен от приглушен тътен, който дойде от ледника и проехтя във вътрешността на кораба като удари от барабан. Този път нямаше вибрации, само тътен, който се превърна в грохот, от който сърцето спираше да бие. Той продължи близо минута, преди накрая да утихне и замре.

Холис и Колинс бяха и двамата смели мъже — никой никога не би се усъмнил в това — но всеки един от тях видя страх в очите на другия.

— Ледникът е готов да се разцепи — каза мрачно Колинс. — Единствената ни надежда е да отрежем веригите на котвите и да се молим на прилива да ни закара до фиорда.

— Повярвайте ми, няма да видите и следа от прилив в близките осем часа — каза Холис. — Вие говорите с човек, който е вътре в нещата.

— Вие просто преливате от жизнерадостни новини, нали, полковник?

— Не изглежда много окуражаващо, нали?

— Не изглажда много окуражаващо — повтори Колинс. — Това ли е всичко, което може да кажете? На борда на „Лейди Фламбъро“ има близо двеста души. Те трябва да бъдат незабавно евакуирани.

— Аз не мога да махна с магически жезъл и да накарам ледника да изчезне — спокойно обясни Холис. — Мога да сваля няколко души в надуваемите лодки и да извикам нашите хеликоптери да вдигнат и останалите. Но това може да стане едва след час.

В гласа на Колинс се появиха нотки на нетърпение.

— Тогава предлагам да се заемете с това, докато сме все още живи.

Той спря, тъй като Холис рязко вдигна ръка за мълчание.

Очите на Холис се свиха от изумление, когато от слушалката му внезапно проговори един непознат глас.

— Полковник Холис, на вашата честота ли съм? Край.

— Кой, по дяволите, е това? — троснато изрече Холис.

— Капитан Франк Стюарт от кораба „Саундър“ на НЮМА. — Мога ли да ви закарам донякъде?

— Стюарт! — избухна полковникът. — Къде си?

— Ако може да виждате през всички тези дивотии, които висят по вашата надстройка, ще ме откриете да плавам нагоре по фиорда на около половин километър от левия ви борд.

Холис въздъхна дълбоко и кимна на Колинс.

— Към нас се е насочил един кораб. Някакви инструкции?

Колинс се вторачи в него, онемял от изумление. След това изрече на един дъх:

— Боже господи, да, човече. Кажете му да ни вземе на буксир.

Като работеше трескаво, екипажът на Колинс откачи котвените вериги на носа и кърмата и приготви корабните въжета, с които привързваха кораба към кея.

Като демонстрираше висше корабоплавателно изкуство, Стюарт с една маневра завъртя кърмата на „Саундър“ под носа на „Лейди Фламбъро“. Две здрави корабни въжета бяха спуснати от екипажа на туристическия кораб и бяха веднага вързани за кнехтовете на палубата на научноизследователския кораб. Това не бе най-доброто разположение на въжетата за теглене на буксир, но корабите нямаше да пътуват на дълго разстояние през бурни морета. Освен това тези временни приготовления бяха завършени за броени минути.

Стюарт даде команда за „бавен напред“, за да се опънат отпуснатите буксирни въжета. След това той бавно увеличи скоростта на „пълен напред“, като гледаше през рамо с едното си око към ледника, а с другото към туристическия кораб. Двете циклоидни витла на „Саундър“, едното в предната част, другото на кърмата, започнаха да режат водата, докато големият му дизелов двигател се напрягаше под товара.

Корабът бе по тонаж наполовина на „Лейди Фламбъро“ и не бе предназначен за теглене на буксир, но въпреки това той се напрягаше и теглеше като впрегатен кон по време на състезание за теглене на каруци, като бълваше черен дим от комина.

Отначало като че ли нищо не се случи, но след това бавно и незабележимо около кърмата на „Саундър“ се появи пяна. Той потегли напред, като теглеше съпротивляващия се туристически кораб извън сянката на ледника.

Въпреки опасността пътниците, екипажът и бойците от Специалните сили разкъсаха пластмасовото покривало и застанаха на палубата, като наблюдаваха и мислено окуражаваха борещия се „Саундър“ по трудния му път напред. Десет метра, след това двадесет, сто, междината между кораба и леда се увеличаваше мъчително бавно.

Най-сетне „Лейди Фламбъро“ бе в безопасност, далече от ледника.

От устата на всички хора на двата кораба се изтръгна вик на бурно ликуване, който отекна от единия до другия край на фиорда. По-късно, капитан Колинс щеше с чувство на хумор да го нарече „викът на ликуване, който пречупи гърба на камилата“.

Силен пукот последва ликуващите гласове и прерасна в оглушителен басов тътен. На тези, които наблюдаваха им се стори, че въздухът бе сякаш наелектризиран. След това цялата предна стена на ледената скала падна напред и се сгромоляса във фиорда, подобно на огромен нефтен танкер, който се катурва настрани. Водата се запени, закипя и надигна, за да образува една десетфутова вълна, която се понесе надолу по фиорда и вдигна двата кораба като коркови тапи, преди да се насочи към открито море.

Чудовищният, току-що откъснал се айсберг легна в силно набраздения канал на фиорда, ледената му повърхност блестеше като поле от оранжеви диаманти под слънцето на новия ден. След малко тътенът се понесе надолу по склона на планината и отекна в ушите на зашеметените наблюдатели, които не можеха да повярват, че по някакъв начин бяха останали живи.

58

Отначало суматохата бе пълна, с много крясъци и безразборна стрелба. Египтяните нямаха представа за броя на хората, които бяха стреляли от преминаващия влак срещу тях в трапезарията. Те угасиха светлините и започнаха да стрелят по сенките в ранното утро, докато не осъзнаха, че сенките не отвръщат на огъня им.

По разкаляните пътища между дървените постройки се възцари зловещо мълчание. В продължение на няколко минути египетските похитители не предприеха опит да напуснат трапезарията.

След това внезапно половин дузина мъже — двама от предната и четирима от задната страна на постройката — изскочиха от вратите, и като ту тичаха приведени, ту пълзяха, те бързо се скриха зад предварително набелязани укрития. Веднъж заели позиция, те откриха кръгов огън, за да прикрият останалите, които ги последваха по петите.

Техният водач, висок мъж с черна чалма, ръководеше движенията на подчинените си, като свираше остро с една свирка.

След несигурното начало отрядът от египетски терористи се оказа, че притежава всичко, от което Пит се страхуваше — отлична подготовка, опит и издръжливост. Когато се стигнеше до улични боеве, те бяха най-добрите в света. Бяха също и вещо ръководени — водачът с черната чалма бе компетентен и методичен.

Те претърсваха постройка след постройка, като се приближаваха постепенно до мелницата за руда, докато накрая я обградиха в полумесец. Убийците, така внимателно подбрани от Амар, не рискуваха да се втурнат в една прибързана атака. Те се движеха бързо и неуловимо и знаеха какво правят.

Техният предводител извика на арабски. След като не получи отговор, втори терорист извика от друго място. Искаха да установят контакт с охраната и механиците вътре в мелницата, правилно отгатна Пит.

Сега те бяха твърде близо и Пит не можеше да рискува да бъде забелязан на прозореца. Той свали скиорската маска и дрехите на терориста, и ги хвърли накуп върху пода, след това затършува из джоба на скиорското си яке и измъкна едно малко огледалце, закрепено към тънка разтягаща се дръжка. Той надигна леко огледалцето над перваза на прозореца, разтегна дръжката и започна да я върти като перископ.

Той откри търсената цел, която беше деветдесет процента скрита, но все пак от нея се виждаше достатъчно за един смъртоносен изстрел.

Пит премести лостчето за вида на стрелбата от напълно автоматична на единична. После се изправи бързо, прицели се и натисна спусъка.

Страховитият стар „Томпсън“ изтрещя. Черната чалма отстъпи назад две-три крачки с безизразно и неразбиращо лице, след което краката му се огънаха. Той политна напред и тупна върху земята.

Пит се свлече долу, наведе картечницата си и погледна отново в огледалото. Терористите бяха изчезнали. Те се бяха скрили до един зад постройките или заврели, пълзейки с бясна скорост, под изоставени и ръждясали минни съоръжения. Пит знаеше, че те нямаше да се откажат. Те все още бяха там навън, по-опасни от всякога, и чакаха инструкции от заместника на предводителя им.

Гън последва примера му и изстреля един откос от десет куршума в тънката дървена врата на един навес от другата страна на пътя. Много бавно вратата се отвори, бутана от тяло, което се сгърчи и падна.

И този път терористите не отвърнаха на огъня. Въобще не са глупави, помисли си Пит. Сега, след като арабите бяха разбрали, че не са изправени пред една превъзхождаща ги сила, а са атакувани от малка групичка, те не бързаха, а се прегрупираха и разгледаха различни варианти на бъдещите си действия.

Освен това те бяха също така разбрали, че неизвестните им нападатели бяха пленили хеликоптера и се бяха скрили в мелницата за руда.

Пит се наведе, прибяга и се сви до Гън.

— Как е положението от твоята страна?

— Спокойно. Седят си и мируват. Не искат да направят дупки на хеликоптера си.

— Мисля, че целта им е да ни привлекат вниманието към предната врата и след това да атакуват вкупом през страничния офис.

Гън кимна.

— Звучи логично. Така или иначе, вече е време да намерим по-добро прикритие от тези прозорци. Къде искаш да застана?

Пит погледна нагоре към железните мостчета. Той посочи към един ред малки прозорчета, разположени по обиколката на малка кула, където бе поставена една лебедка.

— Качи се горе и наблюдавай. Извикай, когато тръгнат да атакуват и ги посрещни със съсредоточен огън през предната врата. След това веднага слез долу. Те няма да имат никакви скрупули, които да им попречат да изпразнят по няколко пълнителя по стените над хеликоптера.

— Тръгвам.

Пит заобиколи и отиде до страничния офис, спря се на прага и се обърна към Джордино и Финдли.

— Как върви работата? — попита той.

Джордино вдигна поглед от лопатата, с която събираше остатъци от рудата и ги трупаше на камара за барикада.

— Форт Джордино ще бъде завършен по график.

Финдли спря да работи и го изгледа.

— Ф е преди Г40, затова ще бъде форт Финдли.

Джордино изгледа навъсено Финдли за миг, преди да се върне към работата си.

— Форт Финдли, ако загубим, Джордино, ако победим.

Клатейки глава в благоговение, Пит се зачуди на щастието си да има такива невероятни приятели. Той искаше да им каже нещо, да изрази чувството си на признателност за това, че рискуваха живота си, за да спрат една банда измет, вместо в същото време да запрашат към планината и да се скрият там, докато Холис пристигне с отряда си. Но той знаеше, че хора като тях не се нуждаеха от думи на похвала или насърчение. Те просто щяха да останат тук и да се бият до край. Пит се молеше на бога, никой да не умре безсмислено.

— Ще спорите за това по-късно — заповяда той, — сега пригответе комисията за посрещането, ако те успеят да ме преминат.

Той се обърна и влезе във влажния и миришещ на плесен офис. Провери томпсъна си и го остави настрана. След като направи набързо една преграда от две обърнати нагоре бюра, стоманен шкаф за папки и тежка желязна печка с голямо шкембе, той залегна на пода и се приготви.

Не се наложи дълго да чака. Една минута по-късно той замря и заостри вниманието си, тъй като му се стори, че чу леко скърцане на чакъл отвън. Звукът спря и след това се появи отново тих, но ясен и отчетлив. Той повдигна томпсъна и подпря ръкохватката на шкафа за папки.

Твърде късно Гън нададе предупредителен вик. Внезапно един предмет разби прозорчето над вратата и падна на пода, като се търкаляше. След него последва втори. Пит се залепи за пода и опита да се навре в стоманения шкаф, като проклинаше липсата си на предвидливост.

И двете гранати се взривиха с оглушителен трясък. В офиса изригна вулкан от разбита мебел, хвърчащо дърво и пожълтяла хартия. Външната стена се изду навън, а по-голямата част от тавана увисна. Пит бе замаян от удара и оглушителния гръм на двойния взрив. Той никога не бе преживявал експлозия в такава близост до себе си и бе зашеметен от главата до петите.

Тумбестата печка бе поела главната сила на шрапнела, но въпреки това бе запазила формата си. Единствено заоблените й страни бяха надупчени от назъбени отвори. Шкафът за папки бе огънат и усукан, а бюрата силно изпотрошени, но единствените видими наранявания, които Пит можеше да намери по себе си бяха една тясна, но дълбока резка в лявото бедро и един петсантиметров прорез на бузата.

Офисът бе изчезнал и на негово място имаше купчина тлеещи отломки. В един тревожен миг Пит си представи как е хванат в капан от бушуващ огън. Но само за миг — прогизналото от дъжда старо дърво на постройката запращя слабо на няколко места, но отказа да се запали.

Със съзнателно усилие на волята си Пит превключи томпсъна си на „пълна автоматична“ и насочи дулото към разбитите останки на входната врата. Отстрани по лицето му шуртеше кръв и влизаше под яката му. Очите му не трепнаха и за миг, когато над главата му затрещяха откоси от автоматичен заградителен огън, идващ от автоматите на четиримата мъже, които атакуваха през пробитите от взрива отвори във външната стена.

Пит не почувства нито угризение, нито страх, когато изстреля дълъг откос, който покоси нападателите като дървета при торнадо. Те хвърлиха нагоре оръжието си, като размахваха неистово ръце като полудели танцьори и се сгромолясаха като талпи върху покрития с отломки под.

Други трима терористи последваха първата вълна и бяха също така безмилостно покосени от Пит — всички, с изключение на един, който реагира с изключителна пъргавина и се хвърли зад един димящ, изпотрошен диван.

Край ухото на Пит загърмяха топовни изстрели — Финдли бе коленичил до него и изстрелял три заряда от ловната си пушка в долната основа на дивана. Във въздуха се разхвърча кожа, зеблени подплънки и дърво. За момент настъпи тишина, след което едната ръка на терориста увисна безжизнено зад резбованите крака на дивана.

От мъглата пушек и барутен дим изскочи Джордино, който сграбчи Пит под мишниците, издърпа го назад към мелницата и го остави зад един вагон за руда.

— Винаги ли трябва да създаваш бъркотии? — каза той, като се хилеше. След това лицето му придоби загрижено изражение. — Зле ли си ударен?

Пит избърса кръвта от бузата си и се загледа в аленото петно, което се разпростираше по плата, покриващ крака му.

— По дяволите! Такива страхотни скиорски панталони похабени. Това вече наистина ме кара да побеснея.

Финдли коленичи на пода, разряза крачола на панталона и започна да превързва раната.

— Голям късмет е, че след такъв взрив си се отървал само с две рани.

— Беше тъпо от моя страна да не предвидя гранатите — каза с огорчение Пит. — Трябваше да се досетя.

— Няма смисъл да се обвиняваш — сви рамене Джордино. — Това не ни е професията.

Пит вдигна поглед.

— Няма да е зле здравата да поразмърдаме мозъците си, ако искаме да сме тук, когато пристигнат момчетата от ССО.

— Няма да се опитат да повторят нападението от тази посока — каза Финдли. — Експлозията разруши външната стълба. Те ще бъдат идеална мишена, ако тръгнат да се катерят по десетфутова изпотрошена дървена стена. Сега може да е настъпил подходящият момент да изгорим хеликоптера и да се измъкнем оттук — каза нещастно Финдли.

— Новините стават лоши, но едновременно с това и по-добри — каза Гън, като скочи от една стълба на пода. — Видях двадесет от тях да препускат нагоре по железопътната линия като прерийни коне. Би трябвало да са тук след седем-осем минути.

Джордино погледна подозрително Гън.

— Колко бяха те?

— Спрях да броя на петнадесет.

— Моментът да избягаме от клетката става все по-подходящ — промърмори Финдли.

— А Холис и неговите хора?

Гън поклати уморено глава.

— Няма и следа от тях. — Той спря да си поеме дълбоко дъх и се обърна, за да погледне Пит. — Подкрепленията на терористите бяха следвани от четирима заложници с двама пазачи. Едва успях да ги разпозная през бинокъла си. Единият от тях беше баща ти. Той и една жена подкрепяха други двама мъже по пътя им край линията.

— Хала Камил, Господ да я благослови — каза Пит с огромно облекчение. — Благодаря на Бога, че старецът е жив.

— Другите двама? — попита Джордино.

— Най-вероятно президентите Хасан и Де Лоренцо.

— Свърши се с нашето ранно оттегляне — каза мрачно Финдли, като завърши с последните операции по превръзката на Пит.

— Терористите държат живи сенатора и останалите, с единствената цел да си осигурят безопасно бягство — каза Пит.

— И няма да се поколебаят да ги убият един по един, докато не им предадем хеликоптера — прогнозира Гън.

Пит кимна.

— Без съмнение, но ако се предадем, няма гаранция, че те няма, така или иначе, пак да ги убият. Те вече се опитаха на два пъти да убият Хала, освен това е напълно сигурно, че искат да видят и Хасан мъртъв.

— Те ще призоват за примирие и ще преговарят.

Пит погледна часовника си.

— Няма да се пазарят дълго. Знаят, че времето им изтича. Но можем да спечелим няколко допълнителни минути.

— Е, какъв е планът? — попита Джордино.

— Ще протакаме преговорите, доколкото можем. — Пит погледна Гън. — Пленниците бяха ли обградени от похитителите?

— Не, те бяха на повече от двеста метра назад и се влачеха след главния отряд покрай насипа на железопътната линия — отвърна Гън. — Пазеха ги само двама терористи. — Той се взря в зелените очи на Пит и постепенно разбра какво той имаше предвид, след което кимна с глава. — Искаш от мен да очистя пазачите и да охранявам сенатора и останалите, докато Холис не се появи?

— Ти си най-малък и най-чевръст, Руди. Ако някой може да излезе незабелязано от сградата и да заобиколи в гръб онези двама пазачи, докато ние им отвличаме вниманието, то това си ти.

Гън протегна напред ръце и ги отпусна до тялото си.

— Благодаря за доверието. Надявам се, че ще мога успешно да изпълня тази задача.

— Ще можеш.

— Това означава, че оставате само трима, за да защитавате крепостта.

— Ще трябва да се задоволим с това. — Пит се изправи сковано на крака и закуцука до купчината дрехи на терориста, които бе хвърлил на пода. Той се върна и ги подаде на Гън. — Облечи ги. Така те ще те вземат за свой.

Гън стоеше на мястото си като закован, като не желаеше да изостави приятелите си.

Джордино му се притече на помощ. Той стовари мускулестата си ръка върху рамото на по-малкия мъж и го завъртя по посока на един проход, използван за поддръжка и ремонт, който се спускаше под равнището на пода и обикаляше в окръжност около гигантската мелница за руда.

— Можеш да излезеш навън оттук — каза той, като се усмихваше. — Преди да излезеш на открито, обаче, почакай положението горе да се нагорещи.

Преди да може да протестира, Гън се намери наврян наполовина в прохода под пода. Той хвърли последен поглед към Пит — невероятно издръжливия, несломим Дърк Пит — който му махна весело с ръка. Взря се в Джордино, опитен, стабилен и надежден, чиято загриженост бе скрита зад маска на безгрижие. И накрая към Финдли, който го дари с искряща усмивка и вдигна нагоре двата си палеца. Те всички бяха част от него и раздялата му с тях караше сърцето му да се свива от болка, тъй като той не знаеше дали ще види отново някой от тях жив.

— Момчета, гледайте да сте тук, когато се върна — каза той, — чувате ли?

След това се наведе под пода и изчезна.

59

Холис крачеше напред-назад край площадката за кацане с размерите на пощенска марка, която екипажът на „Лейди Фламбъро“ бе набързо направил над плувния басейн. Един хеликоптер Кериър Пиджънс кацна върху площадката. До нея стояха няколко души, които чакаха да се качат.

Холис спря, когато чу как откъм мината отново избухна пушечна стрелба и лицето му стана загрижено.

— Натовари ги и излитайте — извика той нетърпеливо към Дилинджър. — Там горе все още има живи хора, които се сражават вместо нас.

— Мината трябва да е била изходния пункт за бягство на похитителите — каза капитан Колинс, който крачеше до рамото на Холис.

— И благодарение на мен Дърк Пит и неговите приятели налетяха право на тях — троснато изрече Холис.

— Има ли начин да отидете там навреме и да спасите тях и заложниците? — попита Колинс.

Холис поклати глава в мрачно отчаяние.

— Няма никакъв шанс, по дяволите.

Руди Гън бе благодарен на внезапно изсипалия се пороен дъжд, който добре го прикри, докато той се отдалечаваше от мелницата, пълзейки под един низ от празни вагони за руда. След като излезе от района на постройките, той се спусна няколкостотин метра надолу по склона на планината под мината, след което зави обратно.

Той откри теснолинейния коловоз и започна да върви безшумно по траверсите. Видимостта около него бе малка, но няколко минути след като избяга от мелницата, атакувана от терористите, той изведнъж замръзна на мястото си, тъй като в дъжда пред него очите му различиха няколко неясни човешки силуета. Той преброи четири седнали и два прави.

Пред Гън възникна една дилема. Той предполагаше, че тези, които почиваха, бяха заложниците, а пазачите им стояха прави. Той обаче не можеше първо да стреля, а после да проверява предположението си. Ще трябваше да разчита, че облеклото, взето от терориста, щеше да заблуди похитителите. Само тогава той можеше да се доближи достатъчно близо до тях и да различи приятел от враг.

Единствената спънка, и то съществена, бе, че знаеше само две-три думи на арабски.

Гън пое дъх и трогна напред. Той каза „Салаам“ и повтори думата още два пъти със спокоен, сдържан глас.

Двете фигури, които бяха изправени, започнаха да се вглеждат в него, когато той започна да се приближава. Гън видя, че те държаха картечници, чийто дула бяха наведени, като сочеха в неговата посока.

Единият от тях отговори с думи, които Гън не можа да преведе. Той мислено стисна палци, като се надяваше, че те бяха попитали „Кой върви там?“ на арабски.

— Мохамед — измърмори той, надявайки се, че номерът с името на пророка ще успее да мине, като същевременно държеше лениво своя „Хеклер и Кох“ през гърди, насочил цевта встрани.

Пулсът на Гън се успокои значително, когато двамата терористи наведоха едновременно оръжията си и се върнаха към задължението си да пазят заложниците. Той продължи небрежно напред, докато не се изравни с тях, така че линията му на стрелба да не засегне заложниците.

След това, като не отделяше очи от окаяните хорица, които седяха на земята между двете железопътни релси и без дори да погледне към двамата пазачи, той дръпна спусъка.

Амар и хората му бяха на прага на крайно изтощение, когато стигнаха до подстъпите към мината. Дрехите им бяха прогизнали и натежали от неспирния проливен дъжд. Те с мъка се покатериха по един дълъг насип от рудни отпадъци и с облекчение влязоха под един навес, където някога бяха съхранявани части от минни съоръжения.

Амар се стовари върху една дървена пейка. Главата му клюмна върху гърдите, а дъхът му излизаше на пресекулки и тежко свистеше. Той вдигна очи, когато влезе Ибн с още един мъж.

— Това е Мустафа Оман — каза Ибн. — Той казва, че въоръжена група от командоси е убила предводителя на тяхната група и се е барикадирала в мелницата при нашия хеликоптер.

Устните на Амар се свиха от ярост.

— Как сте могли да допуснете това да се случи?

В черните очи на Осман се появи паника.

— Всичко стана… толкова внезапно — запъна се той. — Те трябва да са слезли от планината. След като обезвредиха постовете и завзеха влака, те стреляха по сградата, където бяхме настанени. Когато тръгнахме да контраатакуваме, те откриха огън по нас от постройката на мелницата за руда.

— Жертви? — попита студено Амар.

— Останахме седем.

Кошмарът бе по-лош, отколкото предполагаше Амар.

— Колко голям е щурмовият им отряд?

— Двадесет, може би тридесет.

— Седем души от вас държат тридесет от тях под обсада? — изръмжа Амар с тон, пълен със силен сарказъм. — Колко са те? Този път кажи истината, или Ибн ще ти пререже гърлото.

Осман избягваше погледа на Амар. Той бе замръзнал от страх.

— Невъзможно е да се узнае със сигурност — измърмори той. — Може би четирима или повече.

— Четирима души са направили всичко това? — каза Амар, ужасен. Вътре в себе си той кипеше, но желязното му самообладание не позволяваше гневът му да вземе връх. — Ами хеликоптера? Повреден ли е?

Лицето на Осман сякаш просветна малко.

— Не, ние внимавахме да не стреляме в тази част на сградата, където той е паркиран. Бих заложил честта на баща си, че не е бил поразен.

— Само Аллах знае дали командосите не са го повредили — каза Ибн.

— Ние всички ще отидем бързо при Аллах, ако не си го върнем обратно в състояние, годно за летене — каза тихо Амар. — Единственият начин, по който можем да сломим съпротивата на защитниците, е да ударим с всичка сила от всички страни и да ги разгромим просто с численото си превъзходство.

— Може да използваме заложниците, за да се спазарим по някакъв начин с тях — каза Ибн с надежда.

Амар кимна.

— Това е възможност. Американците са слаби, когато се стигне до заплахи със смърт. Аз ще преговарям с нашия непознат враг, докато вие разположите хората за атака.

— Пази се, Сюлейман Азис.

— Бъдете готови за атака, когато сваля маската си.

Ибн се поклони леко и веднага започна да дава заповеди на хората.

Амар скъса парцаливото перде на един прозорец. Платът, който някога е бил бял сега бе остарял и придобил мръсножълтеникав оттенък. Ще свърши работа, помисли си той, след което го завърза за една стара метла и излезе от навеса.

Той вървеше покрай редицата от постройки, служели някога за спални помещения на миньорите, като внимаваше да не го забележат от мелницата, докато не стигна до най-близката пресечка до нея. Тогава той извади пердето иззад ъгъла и го развя нагоре-надолу.

Не последваха изстрели, които да разкъсат дрипавото знаме на мира. Но и нищо друго не се случи. Амар опита, като извика на английски.

— Искаме да преговаряме!

След няколко мига един глас извика обратно:

— No hablo ingles.

За момент Амар се обърка. Чилийските сили за сигурност? Те действали много по-ефективно, отколкото бе смятал. Той можеше свободно да говори английски и да се оправя с френски, но знаеше съвсем малко испански. Колебанието му, обаче, доникъде нямаше да го доведе. Трябваше да види кой препречваше пътя им към успешното бягство.

Той издигна импровизираното знаме, вдигна нагоре свободната си ръка и излезе на пътя пред мелницата за руда.

Той знаеше, че думата за мир е paz и я повтори няколко пъти. Накрая един мъж отвори входната врата и бавно излезе, куцайки на пътя. Той спря на няколко крачки пред сградата и се обърна към него.

Непознатият бе висок, със зелени искрящи очи, които не трепваха нито за миг, както и не обръщаха внимание на дузината дула, щръкнали през прозорци и врати, насочени към него. Очите му се бяха впили единствено в Амар. Черната му коса бе дълга и вълниста, кожата му бе загрубяла и придобила тъмнобакърен цвят от дългото стоене под слънцето. Леко рунтавите вежди и решителните му устни бяха извити в слаба усмивка. Всичко това придаваше на мъжественото, но не твърде красиво лице едно измамно изражение на насмешлива незаинтересуваност, с едва забележими нотки на студена твърдост.

На едната си буза той имаше рана, от която се процеждаше кръв, както и друга рана на едното бедро, която бе превързана с дебела превръзка под разрязания панталон.

Тялото му би могло да бъде и слабо под широкия скиорски костюм, чийто вид рязко контрастираше с всичко наоколо, но Амар не можеше да прецени това със сигурност. Едната му ръка бе гола, докато другата бе с ръкавица и висеше отпуснато под ръкава на скиорското яке.

Само три секунди бяха необходими на Амар, за да проучи своя неприятел — три секунди, за да разбере, че пред него стои опасен човек. Той претърси съзнанието си за няколкото оскъдни думи на испански, които бяха запаметени там. „Можем ли да говорим?“ Да, това ще стигне за начало.

— Podemos hablar? — извика той.

Насмешливите устни се разтеглиха в небрежна усмивка.

— Porque no?

Амар си преведе това като „защо не“.

— Hacer capitular usted?

— Защо не престанем с тия глупости? — каза внезапно Пит на английски. — Вашият испански е по-лош и от моя. Отговорът на вашия въпрос е „не“, ние не смятаме да се предаваме.

Амар бе твърде опитен професионалист, за да не се окопити веднага, но все пак бе объркан от факта, че противникът му носеше скъпо скиорско облекло, вместо бойна униформа. Първата възможност, която мина през ума му, бе ЦРУ.

— Мога ли да попитам за вашето име?

— Дърк Пит.

— Аз съм Сюлейман Азис Амар.

— Въобще не ме интересува кой сте — каза студено Пит.

— Както желаете, мистър Пит — отбеляза спокойно Амар. След това една от веждите му леко се надигна. — Случайно да сте роднина на сенатора Джордж Пит?

— Не се движа в политическите кръгове.

— Но го познавате. Виждам и прилика. Синът, може би?

— Можем ли да продължим по-нататък? Трябваше да прекъсна един превъзходен обяд с шампанско, за да дойда тук в дъжда.

Амар се засмя. Мъжът бе невероятен.

— При вас има нещо мое. Бих искал да ми го върнете непокътнато.

— Вие говорите, разбира се, за един хеликоптер без опознавателни знаци?

— Точно така.

— Който го намери, печели. Щом ви трябва приятелю, елате и си го вземете.

Амар сви и отпусна юмруците си нетърпеливо. Нещата се развиваха не по начина, по който той желаеше. Той продължи с кадифен глас.

— Някои от хората ми ще умрат, вие ще умрете, както и вашият баща със стопроцентова сигурност ще умре, ако не ми го предадете.

Пит не мигна.

— Забравихте да прибавите Хала Камил и президентите Де Лоренцо и Хасан. И не пропускайте да включите и себе си. Не виждам причина защо и вие да не наторите също тревата.

Амар впи поглед в Пит, като гневът бавно се надигаше в него.

— Не мога да проумея вашето тъпо упорство. Какво ще спечелите, като пролеете още кръв?

— Ще се отървем от отрепки като вас — каза сурово Пит. — Щом искате война, нека бъде война. Но това няма да бъде войната, която вие водите — да се промъквате крадешком в тъмното, да колите жени и деца и да взимате в плен невинни заложници, които не могат да ви се противопоставят. Терорът свършва дотук. Аз не съм подвластен на никакъв закон, освен на моя собствен. За всеки един от нас, когото убиете, ние ще погребем петима от вас.

— Не съм излязъл навън на дъжда, за да разисквам нашите политически различия! — каза Амар, като се мъчеше да овладее яростта си. — Кажете ми дали хеликоптерът е повреден.

— Няма дори и драскотина. И мога да добавя, че вашите пилоти все още са в състояние да летят. Това задоволява ли ви?

— Ще постъпите разумно, ако предадете оръжията си и ни върнете хеликоптера и екипажа.

Пит сви рамене.

— Що не се чукаш.

Амар бе шокиран от неуспеха си да сплаши Пит. Гласът му стана рязък и студен.

— С колко души разполагате, четири, може би пет? Ние ви превъзхождаме осем пъти по численост.

Пит кимна с глава към труповете, проснати на земята около мелницата за руда.

— Имате много да наваксвате. Както виждам, има девет трупа, записани на вашата сметка.

След това той си спомни нещо и каза:

— Преди да съм забравил — давам ви дума, че няма да повреждам хеликоптера ви. Той е ваш, цял-целеничък, както сте го оставили, но при условие, че успеете да си го вземете. Но ако сторите нещо на който и да е от заложниците, аз ще го взривя и ще го превърна в купчина старо желязо. Това е единствена сделка, която ще направя.

— Това ли е последната ви дума?

— Засега, да.

Една мисъл кристализира в съзнанието на Амар и той бе осенен от внезапно откритие.

— Това сте били вие! — изрече със стържещ глас той. — Вие сте довели американските специални сили тук.

— Дължа почти всичко на късмета си — скромно отвърна Пит. — Но след като намерих потъналия „Генерал Браво“ и едно изпуснато по погрешка руло от пластмасово фолио, всичко си дойде на мястото.

За момент Амар остана като гръмнат от безкрайно изумление, но се окопити и каза:

— Вие силно подценявате дедуктивните си способности, мистър Пит. С готовност признавам, че койотът е успял да проследи лисицата до дупката й.

— Лисица? — каза Пит. — Вие се ласкаете. Не искахте ли да кажете червей?

Амар погледна към Пит през присвитите си очи.

— Лично аз ще ви убия, Пит, и ще изпитам огромно удоволствие да видя тялото ви надупчено като решето. Какво ще кажете за това?

В очите на Пит нямаше ярост, нито омраза бе изписана на лицето му. Той се взря в лицето на Амар с нещо като безкрайно отвращение, както би направил някой, който е разменил поглед с кобра зад стъклото на някой развъдник за змии.

— Предайте моите поздрави на Бродуей — каза той, като обърна гръб на Амар и тръгна бавно към вратата на мелницата за руда.

Вбесен, Амар запокити знамето за примирие на земята и закрачи бързо в обратната посока. Както вървеше, той извади един 9-милиметров „Рюгер“ — американски полуавтоматичен пистолет — от вътрешния джоб на куртката си.

Внезапно той се завъртя, свали с едно движение маската си и зае класическата приклекнала стойка, като бе сграбчил рюгера в двете си ръце. В момента, в който мерникът попадна точно в средата на гърба на Пит, Амар дръпна шест пъти спусъка в светкавична последователност.

Той видя как куршумите разкъсаха в средата скиорското яке на Пит и образуваха група от неравни, назъбени дупки и забеляза как силата на съсредоточения удар накара ненавистния му враг да залитне напред към стената на мелницата.

Амар чакаше Пит да падне. Противникът му, знаеше той с абсолютна сигурност, бе мъртъв още преди да се строполи на земята.

60

Постепенно Амар осъзна, че в поведението на Пит има нещо, което не бе както трябва.

Пит не падна мъртъв. Вместо това, той се обърна и Амар видя усмивката на самия дявол.

Изумен, Амар разбра, че е бил надхитрен. Той осъзна сега, че Пит бе очаквал подло нападение отзад и бе защитил гърба си с бронирана жилетка под широкото скиорско яке.

Вцепенен от ужас той видя, че ръката с ръкавицата, която висеше от ръкава, бе изкуствена. Магически номер. Истинската ръка се появи, хванала един голям автоматичен колт, калибър 45, чието дуло се подаде през отвора, оставен от незакопчания догоре цип на скиорското яке.

Амар вдигна отново рюгера, но Пит стреля пръв.

Първият изстрел на Пит засегна Амар в дясното рамо и го завъртя настрани. Вторият разби брадичката му и долната челюст. Когато той вдигна ръка към лицето си, третият пръсна едната му китка. Четвъртият куршум мина през лицето му като влезе от едната страна и излезе през другата.

Амар се стовари върху чакъла и се претърколи по гръб, без да съзнава или да обръща внимание на пушечната стрелба, която изригна над него, без да знае, че Пит бе скочил невредим през вратата на мелницата, преди хората на Амар да открият огън със закъснение.

Единственото, което той смътно усещаше, бе, че Ибн го влачеше към едно безопасно място зад някакъв стоманен резервоар за вода и че един кратък залп от вътрешността на мелницата надупчи земята около тях. Пръстите му бавно заопипваха ръката на Ибн, като се местеха нагоре, докато накрая не сграбчиха здравото и мускулесто рамо. След това той придърпа приятеля си надолу.

— Не мога да те видя — каза със стържещ глас той.

Ибн извади голяма хирургическа превръзка от един пакет на колана си и леко я положи върху разкъсаната плът, където преди се намираха очите на Амар.

— Аллах и аз ще се погрижим за теб — каза Ибн.

Амар се закашля и изплю кръвта, която се бе стекла вътре в гърлото му от изпотрошената долна челюст.

— Искам онзи Сатана, Пит, и заложниците да бъдат насечени на парчета.

— Атаката ни започна. Остава им да живеят само няколко секунди.

— Ако умра… убий Язид.

— Ти няма да умреш.

Амар изпадна във втори пристъп на кашлица и трябваше да мине известно време, преди да може отново да говори.

— Няма значение… американците сега ще унищожат хеликоптера. Трябва да намериш друг начин, по който да избягаш от острова. Остави… остави ме. Това е последната ми молба към теб.

Без да продума, и без да се вслуша в молбата, Ибн вдигна Амар на ръце и започна да се отдалечава от полесражението.

Когато Ибн заговори, гласът му беше дрезгав, но тих.

— Бъди със силен дух, Сюлейман Азис — каза той. — Ще се върнем в Александрия заедно.

Пит едва успя да скочи през вратата, да съблече набързо двете бронирани жилетки изпод скиорското си яке, да постави обратно едната на гърдите си и да върне втората на Джордино, когато градушка от съсредоточен огън проби тънките дървени стени.

— Сега пък якето се съсипа — изсумтя Пит, като притисна тяло в пода.

— Щеше да бъдеш къс мъртво месо сега, ако те беше надупчил в гърдите — каза Джордино, като се извиваше, за да си нахлузи жилетката. — Как позна, че той ще стреля, когато му беше обърнал гръб?

— Имаше лош дъх и малки лъскави очички.

Финдли започна да скача от прозорец на прозорец, като мяташе гранати толкова бързо, че едва сварваше да издърпва щифта, който задействаше взривателя.

— Те са тук! — изкрещя той.

Джордино се претърколи по дъсчения под и откри продължителен огън иззад една количка пълна с руда. Пит сграбчи томпсъна точно навреме, за да спре двама терористи, които бяха успели някак си да се покачат до разбития страничен офис.

Малката армия на Амар нападна сградата от всички страни, като оръжията им сипеха огън и жупел. Надигналите се в безумна атака терористи не можеха да бъдат спрени. Навсякъде гъмжеше от тях. Острият пукот на малокалибрените АК-74 на арабите и басовата накъсана стрелба на 45-калибрения „Томпсън“ на Пит бяха придружени от тътена на ловджийската пушка на Финдли.

Джордино се втурна назад към мелницата за руда и откри огън, за да прикрие Пит и Финдли, докато и тримата не стигнаха до временното прикритие, осигурено им от тяхната малка крепост. За момент терористите бяха стъписани от това, че не завариха враговете си да треперят от страх или да вдигат ръце, предавайки се в плен. След като бяха влезли в сградата, те очакваха, че ще разгромят беззащитните си врагове просто чрез численото си превъзходство. Вместо това те се оказаха беззащитни пред унищожителния залп от мелницата и бяха покосени като въртящо се в кръг стадо добитък.

Пит, Джордино и Финдли отблъснаха първата вълна. Но арабите бяха смели до фанатизъм и умееха бързо да си извличат поука. Непосредствено преди да се втурнат в следваща атака, те откриха ожесточен огън и хвърлиха няколко гранати, чийто трясък погълна просторното помещение на мелницата.

Настана истинска лудница. Мъртвите падаха един връз друг на пода и арабите се прикриваха зад техните тела. Това бе смразяваща кръвта сцена — оръжия гърмяха, гранати експлодираха, викове и проклятия се сипеха на два езика, които идваха от две култури, различни като деня и нощта. Сградата се тресеше от кънтящата стрелба и от трусовете на гранатите. Шрапнели и куршуми набраздяваха страните на огромната механична мелница, от тях изхвърчаха искри като от кофа с разтопена стомана. Въздухът бе изпълнен с острия мирис на барут.

На дузина места избухна огън, но никой не му обърна капка внимание. Джордино хвърли една граната, която откъсна задната перка на хеликоптера. Сега вече бе изчезнала и последната надежда за бягство, но арабите продължиха да се бият още по-ожесточено въпреки очевидната безсмисленост на тяхната битка.

Възстарият „Томпсън“ на Пит гръмна оглушително и спря. Пит изхвърли петдесетпатронния въртящ се барабан и постави нов — последния, който имаше. В очите му се четеше една студена, пресметната решителност, която той никога не бе изпитвал преди. Той, Джордино и Финдли нямаха никакво намерение да се предават. Те отдавна бяха преминали точката, след която нямаше връщане назад. Дори и сега те не изпитваха страх от смъртта, а продължаваха да се сражават твърдо и непоколебимо, борейки се за самото си съществуване, като на всеки удар отвръщаха с удвоена сила.

Три пъти арабските терористи бяха отблъсквани и три пъти те се хвърляха с открито лице срещу убийствения опън. Техните силно оредели редици се прегрупираха отново и те се хвърлиха в последна самоубийствена атака, като затягаха обръча все повече и повече.

Арабските мюсюлмани не можеха да разберат ожесточението на враговете си и не можеха да проумеят защо те се сражаваха с такава кръвожадна безпощадност. Непонятна им бе тяхната безумна предизвикателност. Те не знаеха, че американците се биеха отчаяно с единствената цел да оживеят, докато те самите търсеха благословената смърт и мъченичеството, за да спасят душите си.

Очите на Пит пареха от дима и по бузите му се стичаха сълзи. Цялата мелница за руда се тресеше. От стените рикошираха куршуми като побеснели стършели, четири от които разкъсаха ръкава на Пит и леко одраскаха бузата му.

Арабите се хвърлиха безразсъдно към мелницата и се изкачиха по импровизираната барикада. Стрелбата бързо бе заместена от ръкопашен бой и двете групи бързо се сляха в една свирепа, крещяща маса от тела.

Два куршума удариха Финдли откъм незащитената му страна. Той падна долу, но все пак успя да се задържи на колене, като немощно размахваше празната си ловджийска пушка като бейзболна бухалка.

Джордино, ранен на пет места, енергично вдигаше късове руда с дясната си ръка, докато лявата висеше безполезна поради куршум в рамото.

Томпсънът на Пит изстреля последния си патрон и той запрати голямата картечница в лицето на един арабин, който внезапно изникна пред него. След това той измъкна автоматичния колт от колана си и започна да стреля по всяко лице, което се мернеше през дима. Усети ужилване в основата на врата си и разбра, че е ударен. Колтът бързо се изпразни и той продължи да се бие, удряйки с тежкия пистолет като с малка тояга. Започна да усеща горчивия вкус на разгрома.

Реалността престана да съществува. Пит имаше чувството, че води битка с някакъв кошмар. Една граната се взриви наблизо и съкрушителната експлозия го оглуши. Едно тяло падна отгоре му, той загуби равновесие и падна назад.

Главата му се удари в стоманена тръба и в съзнанието му избухна огромно огнено кълбо. Тогава, като огромна приливна вълна, кошмарът изпълзя над него и го погълна.

61

Силите за специални операции кацнаха и се прегрупираха зад насипите от рудни отпадъци, които скриваха десанта им от миньорските постройки. Те бързо се пръснаха в разреден боен ред и зачакаха по-нататъшни команди. Снайперистите заеха позиции около мината, като легнаха хоризонтално и наблюдаваха за движение през оптическите си мерници.

Холис, придружаван от Дилинджър от едната страна, запълзя до горния ръб на насипа и предпазливо надзърна. Сцената изглеждаше като гробище.

Мината със своя призрачен и зловещ вид не изглеждаше подходящо място за водене на битки, но студеният дъжд и голите склонове на планината бяха подходящ декор за едно полесражение. Мрачното сиво небе се бе свело ниско и придаваше на прогнилите постройки неестествен, извънземен вид.

Престрелката бе спряла. В две от външните постройки бушуваше силен пожар, димът се виеше и се сливаше с ниските облаци. Холис преброи най-малко седем трупа, осеяли пътя от едната страна на мелницата за руда.

— Мразя да звуча банално — каза Холис, — но тази гледка не ми харесва.

— Няма признаци на живот — съгласи се Дилинджър, като се взираше през малък, но мощен бинокъл.

Холис внимателно разучи постройките в продължение на още пет секунди и след това заговори в предавателя си.

— Добре, нека да влезем внимателно.

— Един момент, полковник — намеси се един глас.

— Спазвай заповедта — тросна се Холис.

— Сержант Бейкър, сър, от левия фланг. Забелязах една група от пет човека да се приближава към нас по железопътната линия.

— Въоръжени?

— Не, сър. Ръцете им са вдигнати във въздуха.

— Много добре. Вземи хората си и ги обградете. Внимавайте за капан. Майор Дилинджър и аз тръгваме към вас.

Холис и Дилинджър закриволичиха между насипите от рудни отпадъци, докато не откриха коловоза, след което се отправиха с лек бегом към фиорда. След около седемдесет метра в дъжда пред тях се очертаха няколко човешки фигури.

Сержант Бейкър пристъпи напред да докладва.

— В наши ръце са заложниците и един терорист, полковник.

— Спасили сте заложниците? — възкликна гръмко Холис. — И четиримата?

— Да, сър — отвърна Бейкър. — Те са доста изтощени, но иначе са в добра форма.

Офицерите бяха запаметили лицата на двамата президенти и на генералния секретар на Обединените нации по време на полета си от Вирджиния. Сенатор Пит познаваха от средствата за масова информация. Те забързаха напред и бяха облени от вълни на огромно облекчение, когато разпознаха и четирите важни особи.

Голяма част от облекчението им се превърна в изненада, когато видяха, че плененият терорист не бе никой друг, а Руди Гън.

Сенатор Пит пристъпи напред и разтърси ръката на Холис, докато Гън ги представяше.

— Така се радваме да ви видим, полковник — каза сенаторът с грейнало лице.

— Съжалявам, че закъсняхме — измънка Холис, все още не много сигурен как да тълкува всичко това.

Хала го прегърна. Хасан и Де Лоренцо сториха същото. След това дойде ред на Дилинджър, който почервеня като домат.

— Бихте ли ми казали какво става тук? — Холис попита Гън.

Гън изпита мрачна наслада да им натрие носовете.

— По всичко изглежда, че ни спуснахте на едно много критично място, полковник. В мината открихме близо двадесет терористи и един скрит хеликоптер, който те възнамеряваха да използват при бягството си от острова. Вие не счетохте за необходимо да ни включите във вашата система за свръзка, затова Пит се опита да ви предупреди, като изпрати един влак беглец надолу по планината към фиорда.

Дилинджър кимна разбиращо.

— Хеликоптерът обяснява защо арабските похитители напуснаха кораба и оставиха мексиканците сами да се защитават.

— А влакът е бил транспортното им средство до мината — добави Гън.

Холис попита:

— Къде са останалите?

— Когато ги видях за последен път, преди Пит да ме изпрати да спася баща му и тези хора, те бяха обсадени вътре в сградата на мелницата за руда.

— Четиримата сте се изправили срещу близо четиридесет терористи? — попита невярващо Дилинджър.

— Пит и останалите пазеха арабите да не избягат, като им отвличаха вниманието, за да мога да спася заложниците.

— Шансовете им са били по-малко от едно към десет — установи Холис.

— Те се справяха доста добре, когато тръгвах — отговори сериозно Гън.

Холис и Дилинджър се спогледаха.

— По-добре да видим какво можем да намерим — каза Холис.

Сенатор Пит се приближи.

— Полковник, Руди ми каза, че синът ми е горе в мината. Бих желал да се присъединя към вас.

— Съжалявам, сенаторе. Не мога да позволя това, докато районът не е обезопасен.

Гън сложи ръка на рамото на възрастния мъж.

— Аз ще се погрижа за това, сенаторе. Не се тревожете за Дърк. Той ще надживее всички ни.

— Благодаря ти, Руди. Оценявам твоя жест.

Холис не бе толкова уверен.

— Те трябва да са избити до крак — промърмори той под носа си на Дилинджър.

Дилинджър кимна, съгласявайки се.

— Безнадеждно е да се мисли, че биха могли де оцелеят срещу такъв тежковъоръжен отряд от обучени терористи.

Холис даде сигнал и хората му започнаха да се движат като фантоми през постройките около мината. С доближаването си към мелницата, те започнаха да се натъкват на ужасяващи картини на трупове, осеяли навред земята. Те преброиха тринадесет трупа, сгърчени като парцалени кукли по пътя и земята отвън.

Сградата на мелницата бе със стотици дупки от куршуми и осеяна с трески и парчета дърво, резултат от гранатите. Нямаше нито едно останало здраво стъкло. Всички входни врати бяха взривени и превърнати в куп отломки.

Холис и петима души влязоха предпазливо през пробитите от гранати отвори в стените, докато Дилинджър и неговият отряд минаха през разбития отвор, който някога представляваше предния главен вход. Навсякъде припламваха и тлееха малки огньове, но все още не успяваха да се обединят и да избухнат в огромен пожар.

Две дузини тела бяха пръснати на камари по пода, няколко бяха струпани едно връз друго до предната част на мелницата за руда. Хеликоптерът се издигаше удивително чист и непокътнат, само опашката му бе обезобразена.

Трима души бяха все още живи сред тази касапница — трима мъже, които бяха така опушени от дима и облени в кръв и в такова ужасно състояние, че Холис не можеше да повярва на това, което очите му виждаха. Единият лежеше на пода, като главата му почиваше в скута на втория, чиято ръка висеше на една окървавена превръзка. Третият стоеше, олюлявайки се, на крака. Кръв шуртеше от раните на единия му крак, от основата на врата му, където той се срещаше с рамото, от върха на главата му и отстрани по лицето му.

Едва когато Холис бе само на няколко метра, той разпозна ранените мъже. Смайването му надхвърли всички граници. Той не можеше да разбере как онези три жалки развалини бяха съумели да запазят смелост и вяра и да победят неизразимо по-силния си противник.

Хората от Силите за специални операции се събраха в кръг около тях в мълчаливо възхищение. Руди Гън се ухили до ушите. Холис и Дилинджър стояха безмълвни.

Тогава Пит с мъка се изправи в цял ръст и каза:

— Крайно време беше да се появите. Бяхме започнали да скучаем.

62

27 октомври 1991

Вашингтон, Колумбия

Дейл Никълс и Мартин Броган стояха и чакаха пред стъпалата на Белия дом, докато президентът слезе от хеликоптера и закрачи бързо през моравата.

— Имате ли нещо за мен? — попита очаквателно президентът, като се здрависваше.

Никълс не можеше да сдържи вълнението си.

— Току-що получихме доклад от генерал Додж. Неговите Сили за специални операции са превзели обратно „Лейди Фламбъро“ в южната част на Чили. Корабът е непокътнат. Сенатор Пит, Хала Камил и президентите Де Лоренцо и Хасан са спасени и са в добро състояние.

Президентът бе уморен от поредица безкрайни съвещания с канадския премиер в Отава, но сега грейна като светофар.

— Благодаря на Бога. Това наистина е добра новина. Имало ли е жертви?

— Двама души от ССО са ранени, нито един от тях сериозно, но трима души от НЮМА са получили доста тежки огнестрелни рани.

— Хора от НЮМА са били там?

— Дърк Пит бе този, които проследи и откри туристическия кораб. Той и още трима са попречили на похитителите да избягат заедно със заложниците.

— Значи е помогнал при спасяването на собствения си баща.

— Той несъмнено има големи заслуги за постигнатия успех.

Президентът разтри доволно длани.

— Вече е почти пладне, господа. Защо да не полеем случая с бутилка вино на един обяд. Освен това ще можете да ми представите и пълния доклад.

Към групата за обяда се присъединиха също и държавният секретар Дъглас Оутс, Алън Мърсиър, президентския съветник по националната сигурност, както и Джулиъс Шилър. След десерта Мърсиър раздаде копия от доклада на генерал Додж, които бяха съставени на базата на стенографския протокол.

Докато четеше текста, президентът си играеше с вилицата. След това вдигна глава, като на лицето му бе изписана смесица от изненада и тържествуване.

— Топилцин!

— Той здравата е загазил — каза Броган. — Топилцин е осигурил мексиканския екипаж от терористи, както и съда за размяната с туристическия кораб.

— Значи той наистина е влязъл в заговор с брат си, с цел да отвлекат „Лейди Фламбъро“ — каза поверително президентът.

Никълс кимна.

— Натам сочат фактите, но няма да е лесно да се докаже.

— Някакви идеи относно самоличността на човека, който стои зад тази операция?

— Знаем кой е — отвърна кратко Броган. — Това е един сбит доклад за него. — Той направи пауза, за да даде на президента втора папка. — Той е извършил забележителна работа по отношение на дегизировката си, за да изглежда като капитана на кораба по време на похищението, а след това е сложил маска. По-късно Дърк Пит се е срещнал лице в лице с него по време на едно примирие преди сражението. Името, което му съобщил, било Сюлейман Азис Амар.

— Изглежда странно защо този Амар се е отпуснал и е разкрил името си — размишляваше Шилър. — Трябва да е някакъв псевдоним.

Броган поклати глава.

— Името е напълно истинско. Имаме куп сведения за него. Също и Интерпол. Амар трябва да си е въобразил, че Пит неминуемо ще умре и че нищо няма да загуби, ако му съобщи истинското си име.

Очите на президента се присвиха.

— Според вашия доклад той е заподозрян, че е бил пряко или косвено замесен в убийството на повече от петдесет видни правителствени служители. Възможно ли е това?

— Сюлейман Азис Амар е считан за един от най-добрите в професията си.

— Терорист до мозъка на костите си.

— Убиец. — Броган поправи президента. — Амар се е специализирал само в политически убийства. Кое от кое по-хладнокръвни и жестоки. Притежава завидни способности в дегизирането и детайлното планиране. Както се пее в песента — „Никой не го прави по-добре“. Половината от ударите му били толкова чисти, че били сметнати за нещастен случай. Той е мюсюлманин, но е работил и за французите и германците, дори и за израелците. Получава огромни възнаграждения в долари. Натрупал е значително богатство от успешните си операции из Средиземноморието.

— Заловили ли са го?

— Не, сър — призна Броган. — Не е бил сред убитите или ранените.

— Избягал? — попита остро президентът.

— Ако е все още жив, Амар не може да стигне далеч — увери го Броган. — Пит смята, че е изпратил поне три куршума в него. Започнало е щателно претърсване. Той не може да избяга от острова. Би трябвало да бъде намерен до няколко часа.

— Той може да даде много ценна информация на разузнаването, ако успеят да го убедят да говори.

— Генерал Додж вече е вдигнал по тревога своя строеви командир, полковник Мортън Холис, и му е заповядал да вземе всички предпазни мерки, за да залови Амар жив. Но полковникът е на мнение, че има достатъчно основания да се смята, че Амар ще се застреля, когато го хванат на тясно.

Никълс сви примирено рамене.

— Холис вероятно е прав.

— Няма ли други оцелели от похитителите? — попита президентът Броган.

— Осем, които можем да разпитаме. Но те изглежда са само наемници, събрани от Амар, а не радикални последователи на Язид.

— Ще ни трябват техните признания, за да докажем, че Амар е работил за Язид и Топилцин — каза президентът без оптимизъм.

Шилър не смяташе, че това е някаква спънка.

— Погледнете нещата от светлата им страна, господин президент. Корабът и заложниците са спасени, без да има жертви. Президентът Хасан знае много добре, че Язид е искал да го убие и е стоял зад отвличането. Той ще започне да преследва Язид с всичката власт, с която разполага.

Президентът го изгледа, след което очите му обходиха лицата около масата.

— Господа, и вие ли гледате по този начин на нещата?

— Джулиъс познава добре Хасан — каза Мърсиър. — Той може да стане много опасен, когато е ядосан.

Дъг Оутс кимна, съгласявайки се.

— При положение, че нещата не приемат неочакван обрат, аз смятам, че предположението на Джулиъс е абсолютно правилно. Хасан може би няма да отиде толкова далеч, че да рискува да предизвика безредици и евентуална революция, като арестува Язид и го даде под съд за държавна измяна. Но той със сигурност ще започне да пипа по-твърдо и ще направи всичко, изключая убийство, за да подрони авторитета на Язид.

— Ще се получи обратна реакция срещу Язид — прогнозира Броган. — Умерените от египетските мюсюлмански фундаменталисти отхвърлят тактиката на тероризма като средство за борба. Те ще обърнат гръб на Язид, докато парламентът на страната ще подкрепи с огромно болшинство президента Хасан. Също така погледнато през най-розовите очила, военните ще се откажат от своите амбиции към властта и ще потвърдят лоялността си към Хасан.

Президентът отпи за последен път от виното и постави чашата на масата.

— Трябва да призная, че това, което чувам, ми се нрави.

— Кризата в Египет далеч не е приключила — предупреди държавният секретар Оутс. — Язид ще бъде изместен от центъра на събитията за известно време, но в отсъствието на президента Хасан мюсюлманското братство на фанатичните фундаменталисти е влязло в съюз с либералната и със социалистическата лейбъристка партия. Заедно те ще работят за дестабилизиране на управлението на Хасан, за да поставят Египет под ислямския закон, да прекъснат връзките със Съединените щати и да торпилират мирните споразумения с Израел.

Президентът наклони глава към Шилър.

— Присъединяваш ли се към картината на Страшния съд, която Дъг току-що ни описа, Джулиъс?

Шилър кимна мрачно.

— Да.

— Мартин?

Сериозното изражение на Броган бе красноречиво.

— Неизбежното е само отложено. Правителството на Хасан трябва в края на краищата да падне. Подкрепата на военните е нещо, което днес е тук, а утре го няма. Моите най-големи мозъци в Лангли прогнозират един почти безкръвен преврат в близките осемнадесет до двадесет и четири месеца.

— Препоръчвам да се дистанцираме и да изчакаме развитието на събитията, господин президент — каза Оутс, — и да проучим нашите варианти за работа с друго мюсюлманско правителство.

— Вие предлагате един изолационистически подход — каза президентът.

— Може би е време да направим това — предложи Шилър. — Нищо съществено от това, което вашите предшественици опитаха през последните двадесет години, не се е увенчало с успех.

— Руснаците също ще загубят — добави Никълс. — А нашата голяма утеха е, че Пол Капестер, известен също като Ахмад Язид няма да бъде в състояние да създаде втора криза като иранската. Той би направил всичко възможно да унищожи нашите интереси в Близкия изток.

— Не съм напълно съгласен с твоята обобщена картина — каза Броган. — Но през времето, което ни остава, ние все още имаме възможност да създадем следващия човек, който ще управлява Египет.

Лицето на президента придоби за миг начумерено въпросително изражение.

— Кого имате предвид?

— Министърът на отбраната на Египет, Абу Хамид.

— Вие смятате, че той ще извърши правителствен преврат?

— Когато назрее моментът за това, да — търпеливо обясни Броган. — Освен че държи в джоба си мощта на военните, той предвидливо е потърсил силна подкрепа от умерените мюсюлмански фундаменталисти. По мое мнение Абу Хамид е твърде вероятен кандидат.

— Бихме могли да отидем и още по-далече — измърмори Оутс с тънка усмивка. — Той не е от онези, които не са си топвали пръста в кацата с мед и отклонявали част от милиардите долари, които инжектираме в Египет. Абу Хамид няма да се откаже от един харизан кон. О, разбира се, той ще вдигне необходимия шум, като осъди Израел и наругае Съединените щати, за да удовлетвори религиозните фанатици, но под реториката той ще държи вратата си отворена за приятелски отношения.

— Фактът, че е в близки отношения с Хала Камил, също няма да ни навреди — каза категорично Никълс.

Президентът замълча и се загледа в чашата си с червено калифорнийско вино, сякаш пред себе си имаше кристално кълбо. След това я вдигна.

— За дълъг и приятелски съюз с Египет.

— Точно така — казаха Мърсиър и Броган в съзвучие.

— За Египет — промърмори Оутс.

— И Мексико — добави Шилър.

Президентът погледна часовника си и стана, последван от съветниците си.

— Съжалявам, че трябва да ви оставя, но имам среща с група от Министерството на финансите. Поздравете от мое име всички, които са участвали в спасяването на заложниците.

Той се обърна към Оутс.

— Искам да се срещна с теб и сенатор Пит, веднага щом той се върне.

— За да обсъдите за какво е говорил с президента Хасан по време на тяхната одисея?

— Би ми било по-интересно да чуя какво той е научил от президента Де Лоренцо за кризата южно от нашата граница. Египет е от второстепенна важност в сравнение с Мексико. Със сигурност можем да предположим, че Ахмад Язид е неутрализиран до края на сезона, но Топилцин представлява далеч по-силна заплаха. Съсредоточете се в него, господа. Господ да ни е на помощ, ако не можем да уталожим вълненията в Мексико.

63

Бавно и неохотно Пит се надигна от черната бездна на дълбокия сън и се устреми към ярко осветената повърхност на съзнанието, само за да открие, че това бе придружено от сковаваща, пулсираща болка. Той понечи да се върне обратно в приятната забрава на тъмната бездна, но очите му се ококориха и той се събуди напълно. Първото нещо, върху което се фокусира погледът му, бе едно усмихнато червендалесто лице.

— Браво, браво, той отново е сред живите — каза бодро първи офицер Фини. — Ще отида да информирам капитана.

Когато Фини излезе през вратата, Пит започна да движи очите си, като държеше неподвижно главата си и откри един дребен плешив мъж да седи на един стол до леглото му. Корабният лекар, спомни си Пит, но не можеше да се сети за името му.

— Съжалявам, докторе, но не мога да си спомня вашето.

— Хенри Уебстър — отгатна мисълта му той и се усмихна топло. — И ако се чудите къде се намирате, вие сте в най-хубавия апартамент на борда на „Лейди Фламбъро“, който в момента е теглен на буксир от „Саундър“ към Пунта Аренас.

— Колко време съм бил в безсъзнание?

— Докато пишехте доклада си до полковник Холис, аз се погрижих за раните ви. Скоро след това ви дадох силно приспивателно. Били сте в безсъзнание около дванадесет часа.

— Нищо чудно, че умирам от глад.

— Лично ще се погрижа нашият готвач да изпрати тук един от специалитетите си.

— Как са Джордино и Финдли?

— Колко възхитително от ваша страна първо да попитате за приятелите си, а не за себе си. Джордино е много издръжлив мъж. Извадих четири куршума от него, но нито един от тях не беше попаднал в жизненоважни органи. До Нова година той трябва да е готов за танци. Раните на Финдли бяха далеч по-сериозни. Той е получил попадения в дясната си страна и куршумите са заседнали в белия му дроб и единия бъбрек. Направих каквото можах за него на кораба. Той и Джордино бяха транспортирани по въздуха до Пунта Аренас и оттам са отлетели за Вашингтон, малко след като ви дадох приспивателното. Финдли ще бъде опериран от специалисти по огнестрелни рани в медицинския център Уолтър Рийд. Ако няма усложнения, той ще се възстанови и ще бъде в добра форма. Между другото, вашият приятел Руди Гън сметна, че те се нуждаят от него повече, отколкото вие и затова ги придружи по пътя им към дома.

Преди Пит да може да отговори, един цифров термометър бе вкаран и изкаран от устата му.

Доктор Уебстър прочете показанието и кимна:

— Колкото до вас, мистър Пит — вие ще се възстановите скоро. Как се чувствате?

— Не мисля, че мога да се кандидатирам за триатлон, но ако се изключи пулсирането в главата и щипещото усещане по врата, смятам, че ще се справя.

— Имали сте голям късмет. Нито един от куршумите не е попаднал в кост, вътрешен орган или артерия. Заших ви крака и врата, или по-точно, трапецовидния мускул. Също и едната ви буза. Една пластична операция би трябвало да скрие белега, освен ако не смятате, че нежният пол ще го намери за подчертаващ вашата сексапилност. Ударът по главата е довел до сътресение. Рентгеновите снимки не показаха дори и най-малка фрактура. Прогнозата ми е, че след три месеца ще сте в състояние да преплувате Ламанша и да свирите на цигулка.

Пит се засмя. Почти веднага след това той се стегна, тъй като болката го жегна от всички страни. Лицето на Уебстър бързо придоби загрижено изражение.

— Наистина съжалявам. Страхувам се, че когато изпълнявам функциите на болногледач, понякога прекалявам с развеселяването на пациентите си.

Пит се отпусна и болката скоро утихна. Той обичаше английския хумор, както и английския начин на изразяване. Те бяха от най-висока класа, помисли си той. Усмихна се енергично и погледна Уебстър с нескрито уважение. Знаеше, че докторът бе подценил способностите си и труда от скромност.

— Ако от това се умира — каза Пит, — по-добре е още сега да платя сметката за лечението.

Сега беше ред на Уебстър да се засмее.

— Внимателно, не бих искал да развалите моето съвършено ръкоделие.

Пит предпазливо се надигна до седнало положение и протегна ръка.

— Благодарен съм за това, което направихте за трима ни.

Уебстър се изправи и разтърси протегнатата ръка на Пит.

— Беше чест да ви лекувам, мистър Пит. Сега трябва да тръгвам. Изглежда вие сте човекът на деня. Мисля, че отвън са се събрали няколко изтъкнати личности, които желаят да ви видят.

— Довиждане, докторе, и благодаря ви.

Уебстър му намигна и кимна. След това отиде до вратата, отвори я и направи знак всички да влязат вътре.

Пръв влезе сенатор Пит, следван от Хала, полковник Холис и капитан Колинс. Мъжете се ръкуваха, а Хала се наведе и леко целуна Пит.

— Надявам се, че сте намерили медицинското ни обслужване на кораба задоволително — каза приветливо капитан Колинс.

— Никой досега не се е възстановявал в по-прекрасна болница — отвърна Пит. — Съжалявам само, че не мога да се излежавам в такъв разкош още един месец.

— За нещастие, до утре трябва да осигурите присъствието си на север — каза Холис.

— О, не — изпъшка Пит.

— О, да — каза сенаторът, като вдигна часовника си. — След деветдесет минути „Саундър“ ще ни закара на доковете в Пунта Аренас. Там чака един транспортен самолет на военновъздушните сили, с който ти, мис Камил и аз ще отпътуваме за Вашингтон.

Пит направи безпомощен жест с двете си ръце.

— Свърши се с моето луксозно пътешествие.

След това, както обикновено, заваляха въпроси, изпълнени със загриженост за неговото състояние. След няколко минути Холис насочи разговора към неговия текущ проблем.

— Бихте ли познал Амар, ако го видехте отново? — попита той Пит.

— Бих могъл с лекота да го позная от цяла редица други хора. Не го ли намерихте? Дадох ви подробно описание на неговия ръст, тегло и външен вид преди доктор Уебстър да ме нокаутира.

Холис му подаде малко тесте снимки.

— Това са снимките на телата на похитителите, включително и на тези, взети в плен, направени и проявени от корабния фотограф. Виждате ли Сюлейман Азис Амар измежду тях?

Пит бавно преся снимките, като разучаваше отблизо чертите на мъртвите. Те изглеждаха безлични по време на битката, спомни си той и се зачуди с болезнено любопитство кои от тях бяха загинали от неговата ръка. Накрая вдигна поглед и поклати глава.

— Не го виждам нито между живите, нито между мъртвите.

— Сигурен ли сте? — попита Холис. — Раните и предсмъртните конвулсии могат силно да изменят чертите на лицето.

— Аз стоях по-близо до него, отколкото съм сега до вас и то при такива обстоятелства, които не могат лесно да бъдат забравени. Трябва да ми вярвате, полковник, когато казвам, че Амар не е измежду тези на снимките.

Холис извади една по-голяма снимка от един плик и я подаде на Пит без коментар.

След няколко секунди Пит хвърли въпросителен поглед към Холис.

— Какво искате от мен да кажа?

— Това ли е Сюлейман Азис Амар?

Пит върна обратно снимката.

— Прекрасно знаете, че е той, иначе нямаше да вадите като фокусник негова снимка, правена по друго време и на друго място.

— Мисля, че това, което полковникът премълчава — каза бащата на Пит, — е, че Амар или неговите останки тепърва трябва да бъдат открити.

— Тогава неговите хора трябва да са скрили тялото му — каза твърдо Пит. — Сигурен съм, че го улучих. Един куршум в рамото и два в лицето. Видях как един от хората му започна да го влачи към прикритието, след като той падна. Изключено е той да обикаля из острова.

— Възможно е тялото му да е погребано — съгласи се Холис. — Щателното претърсване по въздух и земя не успя да открие никаква следа от него.

— Значи лисицата не е била хваната в капана — тихо промълви Пит на себе си.

Сенаторът го погледна.

— Това пък какво е?

— Нещо, което Амар спомена за един койот и една лисица, когато се срещнахме — отвърна замислено Пит. След това той огледа посетителите си. — Обзалагам се, че се е изплъзнал от мрежата. Някой иска ли да се хване с мен на бас?

Вместо това Холис изгледа мрачно Пит.

— По-добре се надявай той да е мъртъв като баракуда в пустинята, защото ако не е, името Дърк Пит ще оглави следващия му списък за убийства.

Хала се доближи с грациозна походка до горната част на леглото на Пит, облечена в роба от златна коприна с осъвременени йероглифни мотиви. Тя постави леко ръка около рамото му.

— Дърк е много изтощен — каза тя с равен глас. — Има нужда от добра храна и почивка, преди да дойде време да напусне кораба. Предлагам да го оставим насаме през следващия един час.

Холис пъхна обратно снимките в плика и се изправи.

— Трябва да се сбогувам. Един хеликоптер чака да ме върне в Санта Инес, за да продължим да търсим Амар.

— Предайте моите най-добри поздрави на майор Дилинджър.

— Ще ги предам.

За момент Холис изглеждаше неспокоен. След това той се доближи до леглото и се ръкува.

— Извинявам се, Дърк, на теб и на твоите приятели, за това, че така силно ви подцених. Винаги когато желаете да се преместите от НЮМА в Силите за специални операции, аз ще бъда първият, който ще подпише препоръка.

— Опасявам се, че няма да можем да се сработим много добре — ухили се Пит. — Имам алергия към изпълняването на заповеди.

— Да, видяхме го вече — каза Холис, като се усмихна слабо.

Сенаторът се приближи и стисна ръката на Пит.

— Ще се видим на палубата.

— Аз също ще се сбогувам там — каза капитан Колинс.

Хала не каза нищо. Тя изведе мъжете от стаята. След това тихо затвори вратата и завъртя ключа. Върна се назад и застана до леглото. Гънките на робата й се разлюляха и нещо в небрежния начин, по който дрехата увиваше тялото й, подсказа на Пит, че тя бе гола отдолу.

Хала го доказа, като разхлаби широкия си колан и с леко свиване на раменете съблече робата. Той чу шумоленето на коприната, която се плъзгаше по нежната й плът. Тя застана като бронзова статуя, с изпъкнали гърди, опряла длани в бедрата и леко изнесла единия си крак напред. След това тя се пресегна и издърпа завивките.

— Дължа ти нещо — каза дрезгаво тя.

Пит зърна отражението си в огледалото на вратата на гардероба. Върху себе си имаше само бели марли. Горната част на главата му и едната му буза бяха увити в бинтове, както и врата, и ранения му крак. Той не беше се бръснал цяла седмица и очите му бяха кървясали. В собствените си очи Пит изглеждаше като някой презрян парий, когото всяка себеуважаваща се грозновата дебелана би подминала.

— Аз съм една тъжна пародия на Дон Жуан — промърмори той.

— В моите очи ти си красив — прошепна Хала, като внимателно легна до него и нежно прокара пръсти по окосмената му гръд. — Трябва да бързаме. Имаме по-малко от час.

Пит изпусна дълбока въздишка. Щеше да си навлече гнева на доктор Уебстър, ако се пренапрегнеше и скъсаше шевовете си. Жалка капитулация. Защо се получава така, чудеше се той, че мъжът крои планове, по-сложни и потайни от тези на разузнавателните служби, за да прелъсти една жена, само и само да я накара тя да му се отдаде при най-невероятните обстоятелства, когато той най-малко очаква това? Пит бе убеден повече от всякога, че животът на Джеймс Бонд в действителност не е бил чак толкова за завиждане.

Когато Амар се събуди, той видя само тъмнина. Рамото го болеше така, сякаш вътре в плътта му горяха живи въглени. Той се опита да вдигне ръце към лицето си, но едната му ръка експлодира от болка. Тогава той си спомни как китката и рамото му бяха ударени от куршуми. Вдигна здравата си ръка, за да докосне очите си, но с върха на пръстите си напипа само една здраво стегната превръзка, която бе увита около главата му и покриваше лицето му от челото до брадичката.

Той знаеше, че очите му не можеха да бъдат спасени. Само не и живот в пълна слепота, помисли си той. Опипа около себе си за оръжие или каквото и да е друго, с което би могъл да се самоубие, но единственото, което докосна, бе влажната плоска повърхност на една скала.

Амар не можеше да потисне страха от безпомощността си и изпадна в отчаяние. Той се изправи с мъка на крака, спъна се и падна.

Тогава две ръце го сграбчиха за раменете.

— Не прави никакви движения и не говори, Сюлейман Азис — прошепна Ибн. — Американците ни търсят.

Амар сграбчи ръцете на Ибн за успокоение. Опита се да каже нещо, но откри, че не може да произнася членоразделни думи. Изпод подгизналата от кръв превръзка, която държеше разтрошената му долна челюст, се чуха само животински гърлени звуци.

— Намираме се в малка ниша в една от минните галерии — тихо шепнеше Ибн в ухото му. — Те дойдоха съвсем наблизо, но аз успях да построя една стена, която прикри скривалището ни.

Амар кимна и направи отчаян опит да бъде разбран.

Ибн като че ли успя да премине през безкрайната тъма на съзнанието на Амар и да прочете мислите му.

— Ти искаш да умреш, Сюлейман Азис? Не, няма да умреш. Ние ще си отидем заедно от този свят, но не и минута по-рано от мига, в който реши Аллах.

Амар се потопи в черно отчаяние. Никога преди той не беше се чувствал така дезориентиран, така напълно изгубил самообладание. Болката бе непоносима. Мисълта, че може да изживее дните си в затворническа килия с максимално строг режим, сляп и осакатен, го извади от равновесие. Инстинктът му за самосъхранение го бе напуснал изцяло. Той не можеше да понесе мисълта, че ежедневното му съществуване щеше да зависи от някого — дори този някой да беше Ибн.

— Почини си, братко мой — грижовно каза Ибн. — Ще имаш нужда от цялата си сила, когато дойде време да бягаме от острова.

Амар се строполи и се претърколи на една страна. Раменете му опряха в неравния под на галерията. Земята бе мокра и влагата започна да се просмуква през дрехите му, но той изпитваше твърде силна болка, за да забележи допълнителното неудобство.

Амар все повече и повече отпадаше духом. Провалът му се бе превърнал в кошмар. Той видя Ахмад Язид да стои над него и да се усмихва самодоволно. След това в дълбините на съзнанието на Амар се появи една завеса, която бавно се отвори. Там замъждука слаба светлинка, усили се, грейна и избухна с ослепителен блясък. Точно в този смразяващ миг той зърна бъдещето и намери отговора.

Той ще оцелее, за да отмъсти!

Амар започна да повтаря тези думи, докато накрая самодисциплината му се върна отново.

Първият проблем, който трябваше да реши, бе кой от двамата да убие собственоръчно, Язид или Пит? Той не можеше да действа сам. Вече не беше физически в състояние да убие сам и двамата. В главата му започна да се оформя план. Ще трябва да повери на Ибн част от отмъщението.

Амар изпита болка от това решение, но в края на краищата нямаше друг избор.

Ибн щеше да накара койота да излезе от дупката си, а последният акт на възмездие се падаше на Амар, който щеше да убие усойницата.

64

Пит отказа да лети до дома на носилка. Той седеше в един удобен стол във военния самолет, качил крака върху седалката срещу него, и зяпаше през прозореца към острите, покрити с бели калпачета сняг върхове на Андите. Далеч вдясно той виждаше зелените плата, които бележеха началото на нископланинския масив в Бразилия. Два часа по-късно в далечната сива мараня той съзря очертанията на пренаселения град Каракас, след което се загледа в линията на хоризонта, където тюркоазният цвят на Карибско море се срещаше с кобалтовосиния на небето. От дванадесет хиляди метра височина, набраздената от вятъра вода изглеждаше като плосък лист крепирана хартия.

Транспортният реактивен самолет на военновъздушните сили, чието предназначение бе да превозва важни личности, имаше твърде малки вътрешни размери — вътре в него Пит не можеше да се изправи в цял ръст — но бе изключително луксозен. Пит имаше чувството, че седи във вътрешността на скъпоструваща играчка на богаташко дете.

Баща му не бе в приказливо настроение. Сенаторът прекара по-голямата част от полета, като преглеждаше разни книжа от едно куфарче и съставяше доклада си за президента.

Разговорът бе не само откъслечен, но и едностранен. Когато Пит попита как се бе получило така, че баща му се бе озовал на „Лейди Фламбъро“ в Пунта дел Есте, сенаторът не си направи труда да вдигне глава, когато отговори:

— Президентска мисия — кратко каза той, като прекрати всякакви други въпроси по тази тема.

Хала също се бе усамотила, погълната от работа. Тя се беше залепила за радиотелефона на самолета и изстрелваше купища инструкции до помощниците си в сградата на Обединените нации в Ню Йорк. Единствената й реакция на това, че Пит бе в същия самолет, бе една бегла усмивка, когато погледите им случайно се срещнаха.

Колко бързо забравят, лениво си помисли Пит.

Той обърна посоката на мислите си към съкровищата на Александрийската библиотека. Понечи да отнеме монопола на Хала върху телефона, за да научи от Йегър докъде са стигнали, но се отказа и удави любопитството си в сухо мартини, любезно поднесено му от стюарда на самолета. Реши да почака и да научи каквото имаше да се научава лично от Лили и Йегър.

Коя е била реката, по която е плавал Венатор, преди да зарови безценните предмети? Това би могло да бъде всяка една от хилядата реки, които се вливат в Атлантика между Свети Лаврентий в Канада и Рио де ла плата в Аржентина. Или не съвсем. Йегър бе предположил, че „Серапис“ е поел вода и е спрял за ремонт до брега, където по-късно щеше да се разположи щата Ню Джърси. Неизвестната река трябваше да е някъде на юг, много по на юг от реките, които се вливат в залива Чесапийк.

Възможно ли е Венатор да е вкарал флотата си в Мексиканския залив и да е тръгнал нагоре по Мисисипи? Днешната река трябва да е далеч по-различна от това, което е била преди хиляда и шестстотин години. Може да е тръгнал по Ориноко във Венецуела, по която може да се плава в продължение на двеста мили. Или може би Амазонка?

Той остави мислите му да се реят, като съзнаваше иронията, която се съдържаше във всичко това. Ако заровените предмети на Библиотеката бъдеха открити, то тогава пътуването на Юний Венатор до двете Америки щеше да стане неопровержим факт, което означаваше, че учебниците по история трябваше да бъдат основно преработени и допълнени с нови глави.

Бедните Лийф Ериксон и Христофор Колумб щяха да бъдат понижени и записани в графата „и други“.

Мечтите на Пит бяха прекъснати от стюарда, който му казваше да затегне предпазния си колан.

Вече се смрачаваше. Самолетът заби нос надолу и започна дългото си спускане към военновъздушната база Андрюс. Трепкащите светлини на Вашингтон се изнизаха под тях и не след дълго Пит се намери да куцука надолу по стъпалата от самолета, като се подпираше на един бастун, набързо огънат от алуминиева тръба, който признателният екипаж на „Лейди Фламбъро“ му бе подарил. Той стъпи на бетона на почти същото място както при пристигането си от Гренландия.

Хала слезе долу да се сбогува. Тя продължаваше със самолета до Ню Йорк.

— Ти се превърна в един скъп спомен, Дърк Пит.

— Така и не успяхме да отидем на вечеря заедно.

— Следващият път, когато си в Кайро, ще те поканя аз.

Сенаторът дочу и се приближи.

— Кайро, мис Камил? Не Ню Йорк?

Хала му отвърна с усмивка, достойна за красивата Нефертити.

— Подавам си оставката като генерален секретар и се връщам вкъщи. Демокрацията умира в Египет. Ще мога да направя много повече за нейното съживяване, ако работя сред моя народ.

— Ами Язид?

— Президентът Хасан се зарече да го постави под домашен арест.

Лицето на сенатора Пит се намръщи леко.

— Внимавайте. Язид е все още опасен човек.

— Ако не е Язид, винаги ще се намери някой друг маниак, който да чака зад кулисите. — Нежните й тъмни очи обаче издаваха страха, който се бе загнездил в сърцето й. Тя го прегърна така, сякаш му бе родна дъщеря. — Кажете на вашия президент, че Египет няма да се превърне в нация от луди фанатици.

— Ще му предам думите ви.

Хала се обърна към Пит. Тя чувстваше, че се влюбва в него, но се бореше срещу чувствата си с цялата си воля, която притежаваше. Краката й омаляха, когато хвана ръцете му и вдигна очи към неостаряващото му лице. За миг тя си представи как тялото й бе преплетено с неговото, как ръцете й галеха мускулестата му кожа, но успя бързо да прогони мисълта от главата си. С него тя бе изпитала за миг върховната наслада, от която тъй дълго бе лишавана. Но Хала знаеше, че никога нямаше да може да подели любовта си към Египет с тази към един мъж.

Животът й принадлежеше на онези, чийто живот не бе нищо друго, освен нескончаема бедност и мизерия.

Тя го целуна нежно.

— Не ме забравяй.

Преди Пит да може да отговори, Хала се обърна и забърза нагоре по стъпалата на самолета. Пит остана дълго загледан в празната врата.

Сенаторът прочете мислите му и ги прекъсна.

— Изпратили са линейка да те закара до болницата.

— Болница? — каза равнодушно Пит, като все още наблюдаваше вратата, която се затвори.

Пилотът увеличи оборотите и реактивните двигатели засвистяха. Самолетът започна да рулира към главната писта.

Пит разкъса и свали превръзките от главата и лицето си и ги хвърли в завихрения поток от отпадни газове на самолета. Течението ги подхвана. След миг те се разлетяха и заизвиваха във въздуха подобно на летящи змии.

Чак когато самолетът излетя, той отговори:

— В никакви гадни болници не отивам.

— Малко преиграваш, не смяташ ли? — каза сенаторът с бащинска загриженост, макар съвсем ясно да съзнаваше, че да се опитва да поучава свободолюбивия си син, означаваше напразно да си губи времето и думите.

— С какво ще отидеш до Белия дом? — попита Пит.

Сенаторът кимна към един хеликоптер, който чакаше на стотина метра от тях.

— Президентът се разпореди за транспорта ми.

— Би ли ме спуснал в НЮМА?

Баща му го погледна закачливо.

— Говориш образно, разбира се.

Пит се ухили.

— Никога не ме оставяш да забравя от коя страна на семейството е дошло садистичното ми чувство за хумор.

Сенаторът прегърна здраво сина си през кръста.

— Хайде, непокорни сине, нека да ти помогна до хеликоптера.

Докато Пит стоеше в асансьора и наблюдаваше как номерата на етажите растяха и се приближаваха до този на компютърния комплекс на НЮМА, стомахът му започна да се свива от напрежение, сякаш вътре се бе загнездило пулсиращо кълбо от заплетени нерви. Когато вратите се разтвориха и той излезе куцайки навън, Лили вече го чакаше във фоайето.

Лицето й бе озарено от широка усмивка, която замръзна, когато тя видя уморения му и занемарен външен вид, дългия белег на бузата, подутината от превръзката под плетения рибарски пуловер, който бе заел от баща си, влачещия се крак и бастуна. След това тя храбро се усмихна отново.

— Добре дошъл у дома, моряко.

Тя пристъпи напред и обгърна с ръце врата му. Той трепна от болка и изохка тихичко. Тя отскочи назад.

— О, съжалявам.

Пит я сграбчи.

— Няма нищо.

След това впи устни в нейните. Брадата му застърга по кожата й. Той миришеше на джин — и на възхитителна мъжественост.

— Личи си кои мъже се връщат вкъщи само веднъж седмично — каза тя накрая.

— Също и жените, които чакат — каза той, като отстъпи назад, след което се огледа. — Какво открихте с Хирам, след като заминах?

— Ще оставя Хирам да ти каже — безгрижно отвърна тя, като го хвана за ръка и го поведе през компютърната зала.

Йегър изскочи от един офис. Без нито дума за поздрав или съчувствие към раните на Пит, той започна направо по въпроса.

— Открихме го! — съобщи тържествено той.

— Какво открихте? Реката ли? — попита неспокойно Пит.

— Не само реката. Мисля, че мога да ти посоча и самото място с точност до две квадратни мили от пещерата с древните предмети.

— Къде?

— Тексас. Едно малко градче на границата, наречено Рома.

Йегър имаше самодоволния вид на Тиранозавър Рекс, който току-що е обядвал с бронтозавър.

— Получил е името си от седем хълма, точно както и столицата на Италия, макар че тези тук са доста ниски и незабележими, признавам си. Имало е също така и съобщения за предмети от римско време, за които се говори, че са били изкопани от същия район. Подминати с насмешка, разбира се, от професионалните археолози, но какво ли знаят те?

— Тогава реката е…

— Рио Браво, както се нарича на испански — кимна Йегър. — По-известна от другата страна като Рио Гранде.

— Рио Гранде — бавно повтори думите Пит, като се опиваше безкрайно от всяка сричка. Трудно му бе да приеме истината след десетките погрешни хрумвания, слепи догадки и безплодни разсъждения относно местонахождението на съкровището.

— Всъщност май не трябваше да го откриваме — изтърси внезапно Йегър с мрачно лице.

Пит го погледна с лека изненада.

— Защо казваш това?

Йегър поклати тежко глава.

— Защото тексасците няма да се търпят, когато научат върху какво са седели през последните шестнадесет века.

65

На следващия ден по обяд, след като кацнаха на военноморската въздушна база Корпус Кристи, Пит и Лили, заедно с адмирал Сандекър бяха закарани със Сиймън Фърст Клас до океанския научноизследователски център на НЮМА край залива. Сандекър нареди на шофьора да спре до един хеликоптер, кацнал на бетонната площадка до един дълъг док. Времето беше безоблачно, слънцето грееше самотно в небето. Температурата бе умерена, но влажността беше висока и те бързо започнаха да се потят, след като излязоха от колата.

Хърб Гарза, главният геолог на НЮМА, им махна приятелски и се приближи. Той бе нисък, пълничък, с мургава кожа, с черна блестяща коса и с няколко белега от шарка по бузите. Гарза носеше бейзболна шапка на Калифорнийските Ангели и яркооранжева тениска, чийто цвят бе толкова ослепителен, че Пит успя да я види чак след като затвори за момент очите си.

— Доктор Гарза — кратко каза Сандекър. — Приятно ми е да ви видя отново.

— Чаках с нетърпение вашето пристигане — сърдечно каза Гарза. — Можем да излетим веднага щом се качите на борда.

Той се обърна и представи пилота, Джо Мифлин, който носеше слънчеви очила „Усмихващия се Джак“. Пилотът дълбоко впечатли Пит с оживеността си, която бе горе-долу като тази на някой пън.

Пит и Гарза бяха работили заедно по един проект в пустинния участък на западното крайбрежие на Южна Африка.

— Колко време мина оттогава, Хърб? — каза Пит. — Три, четири години?

— Има ли значение? — каза Гарза с широка усмивка, като се ръкуваха. — Радвам се да бъда отново в един и същ екип с теб.

— Позволи ми да ти представя доктор Лили Шарп.

Гарза се поклони грациозно.

— Специалист по океанография?

Лили поклати глава.

— Сухоземна археология.

Гарза се обърна и погледна Сандекър с любопитно изражение.

— Не е ли морски проект, адмирале?

— Не. Съжалявам, че не си напълно в течение на нещата, Хърб, но се страхувам, че ще трябва да държим истинската цел на нашата работа за известно време в тайна.

Гарза сви безразлично рамене.

— Както кажеш, шефе.

— Единственото, което ми трябва, е да знам посоката — каза Мифлин.

— На юг — каза му Пит. — На юг към Рио Гранде.

Те се спуснаха надолу по брега, успоредно на Интеркоустъл Уотъруей, и прелетяха над хотелите и жилищните блокове на острова Саут Падре. След това Мифлин спусна зеления хеликоптер, върху чиято страна бяха изписани буквите „НЮМА“, под един слой облаци с формата на силно разпукани пуканки и зави на запад под Порт Изабел, където водите на реката Рио Гранде се вливаха в Мексиканския залив.

Земята под тях представляваше странна смесица от блата и пустиня и бе плоска като паркинг за коли. Виждаха се кактуси, които растяха сред висока трева. Скоро през предното стъкло те съзряха град Браунсвил. Тук реката се стесняваше и преминаваше под моста, който свързваше Тексас с Матаморос, Мексико.

— Можеш ли да ми кажеш какво ще изследваме? — попита Гарза.

— Ти нали си израснал в долината на Рио Гранде — попита Сандекър, без да отговори.

— Роден съм и израснах в Лърейдоу, нагоре по реката. Следвах в тексаския колеж Садърнмоуст в Браунсвил. Току-що прелетяхме над него.

— Тогава си запознат с геологическия профил около Рома?

— Да, извършвал съм няколко проучвания в този район.

Сега бе ред на Пит.

— В сравнение със сега как е текла реката няколко века след Христа?

— Течението не е било много по-различно тогава — отвърна Гарза. — О, разбира се, коритото се е премествало при предишни наводнения, но рядко на повече от няколко мили. Много често през изминалите векове то се е връщало на старото си място. Най-голямата промяна е, че тогава Рио Гранде трябва да е била значително по-пълноводна. До войната с Мексико, ширината й е варирала от двеста до четиристотин метра. Основното й корито тогава е било много по-дълбоко.

— Кога е била за първи път видяна от европеец?

— Алонзо де Пинеда е влязъл с кораб в устието на реката през 1519.

— До каква степен тя е приличала на Мисисипи по онова време?

Гарза се замисли за момент.

— По своя характер Рио Гранде е била по-близка до Нил.

— Нил?

— Притоците й идват от Скалистите планини в Колорадо. По време на пролетния разлив, когато снеговете започват да се топят, водите са се спускали към по-долните участъци, като са прииждали на големи вълни. Древните индианци подобно на египтяните са копаели канавки, за да може придошлата вода да отиде до техните посеви. Ето защо реката, която сега виждате, е просто едно малко поточе в сравнение с това, което е била преди. С навлизането навътре в страната на испански и мексикански заселници, следвани от тексаските американци, са били построени нови напоителни съоръжения. След Гражданската война влаковете довели много фермери, които отклонили още вода. Към 1894 опасните плитчини сложили край на плаването с параходи. Ако е нямало напояване, Рио Гранде е могла да стане Мисисипи на Тексас.

— Параходи са плавали по Рио Гранде? — попита Лили.

— В продължение на един кратък период от време движението е било доста интензивно поради търговията, която се развивала нагоре и надолу по течението от двете страни на реката. Цяла флотилия от кораби с веслени колела в продължение на тридесет години е извършвала редовни курсове от Браунсвил до Лърейдоу. Сега, след като построиха язовира Фолкън, единствените плавателни съдове, които се мяркат в долното течение на реката, са лодки с извънбордови двигатели и вътрешни гуми на автомобили.

— Могли ли са плавателни съдове да стигнат до Рома? — попита Пит.

— Дори и по-нагоре. Реката е била достатъчно широка и лесна за лавиране. Всичко, което е трябвало да прави един платноход е да изчака да задуха източният морски бриз. През 1850 един плоскодънен параход успял да стигне в северозападна посока чак до Санта Фе.

Известно време никой не проговори, докато Мифлин следваше меандрите на реката. Появиха се няколко ниски, заоблени хълма. От мексиканската страна, малки градчета, възникнали преди близо триста години, стояха в прашно уединение. Някои от къщите бяха построени от камък и кирпич, с покрив от червени керемиди, докато предградията бяха осеяни с малки примитивни колиби със сламени покриви.

Обработваемата част на долината, с нейните цитрусови горички и полета със зеленчуци и алое, постепенно преминаваше в безплодни равнини с мескитови дървета и магарешки бодли.

— Приближаваме се към Рома — съобщи Гарза. — Градът близнак от другата страна на реката се нарича Мигел Алеман. Като град не представлява нищо особено. Ако се изключат няколкото магазина с антики за туристите, той служи главно за граничен пункт на пътя за Монтерей.

Мифлин набра височина и прелетя над международния мост, след което се спусна отново ниско над реката. На мексиканския бряг мъже и жени миеха коли, поправяха рибарски мрежи или плуваха. Покрай брега няколко прасета се въргаляха в тинята. От американската страна се издигаше скала от жълтеникав пясъчник, която се простираше от речния бряг до главния център на Рома. Сградите изглеждаха доста стари, някои бяха запустели, но всички изглеждаха в добро състояние. Една-две от тях бяха в процес на реконструкция.

— Сградите изглеждат много стари и чудновати — каза Лили. — Зад техните стени трябва да се крие много история.

— Рома е било оживено пристанище във ветроходната епоха на търговското и военното корабоплаване — продължи лекцията си Гарза. — Преуспяващи търговци са наемали архитекти, които проектирали няколко много интересни къщи и търговски сгради. Те са се запазили и досега в много добро състояние.

— Има ли някои по-известни от тях? — попита Лили.

— Известни? — засмя се Гарза. — Бих избрал една къща, построена в средата на деветнадесети век, която бе използвана за „кръчмата на Розита“, когато в Рома снимаха филма „Да живее Сапата“ с Марлон Брандо.

Сандекър направи жест на Мифлин да закръжи около хълмовете, които се издигаха над града, и се обърна към Гарза.

— Дали Рома е получил името си от това, че и той като Рим е заобиколен от седем хълма?

— Никой не знае със сигурност — отговори Гарза. — Ще трябва доста да се потрудите, за да различите седем отделни хълма. Само два от тях имат по-ясно оформени върхове, останалите просто преливат един в друг.

— Какъв е геологическият им произход? — попита Пит, като зяпаше надолу.

— Варовикови останки в по-голямата им част. Целият този район някога е бил дъно на море. Вкаменелости от стридени черупки са нещо често срещано по тези места. Някои от откритите черупки са големи близо половин метър. Наблизо има кариера за чакъл, където може да добиете представа за различните геологически епохи. Мога да ви изнеса и една бърза лекция, ако накарате Джо да ни свали долу.

— Не точно сега — каза Пит. — В този район има ли някакви естествени пещери?

— Не, никакви, които да излизат на повърхността. Но това не означава, че ги няма. По никакъв начин не може да се узнае колко пещери, образувани от древните морета, лежат скрити под най-горния слой. Ако копаете достатъчно дълбоко и на правилното място, има голяма вероятност да попаднете на добри варовикови залежи. Една стара индианска легенда разказва за духове, които живеят под земята.

— Какви духове?

Гарза сви рамене.

— Духове на древни хора, загинали в битка със злите богове.

Лили несъзнателно сграбчи ръката на Пит.

— Откривани ли са някакви древни предмети близо до Рома?

— Няколко кремъка от стрели и копия, каменни ножове и лодки от камък.

— Какви са тези лодки от камък? — попита Пит.

— Кухи камъни с формата на лодка — отвърна Лили с нарастващо вълнение. — Точният им произход и предназначение са неясни. Смята се, че са били използвани като талисмани. Предполага се, че са отблъсквали злото, особено ако индианецът се е страхувал от вещица или от силата на някой шаман. Той е завързвал изображение на вещицата към лодката от камък и го е хвърлял в езеро или река, като по този начин премахвал злото завинаги.

Пит зададе друг въпрос на Гарза.

— Има ли открити предмети, които да влизат в противоречие с историческото развитие на света.

— Имаше няколко, но те бяха сметнати за фалшификати.

Лили си придаде възможно най-небрежно изражение.

— Какви бяха тези предмети?

— Мечове, кръстове, парчета и късчета от снаряжение, дръжки на копия, повечето направени от желязо. Спомням си също така историята за някаква стара каменна котва, която била изкопана от скалата до реката.

— Вероятно испанска по произход — осмели се да вметне предпазливо Сандекър.

Гарза поклати глава.

— Не испанска, а римска. Служителите от държавния музей се отнесоха към всичко това с оправдан скептицизъм. Те сметнаха, че това са фалшифицирани предмети от деветнадесети век.

Пръстите на Лили се впиха по-дълбоко в ръката на Пит.

— Има ли възможност да им хвърлим един поглед? — каза тя с неспокоен глас. — Или са забутани и забравени в подземието на някой държавен университет, където събират единствено прах и паяжини.

Гарза посочи през прозореца към пътя, който излизаше от Рома и продължаваше на север.

— Всъщност намерените предмети са точно там долу. Били са задържани и запазени от човека, който е намерил повечето от тях. Един добър стар тексасец на име Сам Тринити или Лудия Сам, както е известен сред местните жители. От петдесет години той непрекъснато човърка наоколо, като се кълне, че тук е имало лагер на римската армия. Изкарва си прехраната, като държи малка бензиностанция и магазин. Отзад има една колиба, която той гордо нарича „музей на древността“.

Пит се усмихна бавно.

— Можеш ли да ни свалиш долу до дома му? — попита той Мифлин. — Мисля, че трябва да поговоря със Сам.

66

Табелата, дълга девет метра, бе поставена зад завоя на магистралата. Гигантската хоризонтална дъска се крепеше върху избелели от слънцето и напукани от времето мескитови стълбове, които бяха еднообразно полегнали назад като пийнали мъже. Яркочервени букви върху избелял сребрист фон оповестяваха следното:

Бензиновите помпи отпред бяха лъскави и нови и рекламираха безоловно гориво за четиридесет и осем цента на литър. Магазинът бе изграден от кирпич и направен като индианските жилища от платата на Аризона със стърчащи над покрива стълбове. Вътре бе чисто. Рафтовете бяха изкусно подредени и отрупани с антикварни предмети, бакалски стоки и безалкохолни напитки. Магазинчето наподобяваше хилядите други малки самотни оазиси, които вирееха край националните магистрали.

Сам обаче не се вписваше в декора.

Нямаше бейзболна шапка, която да рекламира тракторите Катерпилар. Нямаше протрити каубойски ботуши, широка сламена шапка или избелели „Ливайс“. Сам бе облечен в яркозелена блуза с широка яка, жълти широки панталони и скъпи обувки за голф от кожа на гущер, направени по поръчка, снабдени отдолу с бутони. Равномерно подстриганата му бяла коса бе притисната от елегантна шапка на карета.

Сам Тринити остана в очертанията на вратата на магазина си, докато лекият бриз не издуха праха, вдигнат от перките на хеликоптера. След това премина асфалтовата ивица, като държеше пръчка за голф в стил Боб Хоуп и се спря на около шест метра от отварящата се врата.

Пръв скочи Гарза и тръгна към него.

— Здравей, стари иманярю.

Мургавото, с цвят на телешка кожа лице на Тринити се разтегна в широка тексаска усмивка.

— Хърб, ти стара тортило. Радвам се да те видя.

Той вдигна слънчевите си очила, зад които се показаха сини очи, които се присвиха от яркото южнотексаско слънце. След това очилата отново паднаха върху носа му като мандало. Той бе много висок и мършав като стълб на ограда, с тънки ръце и тесни рамене, но гласът му бе звучен и пълен с енергия.

Гарза представи останалите, но бе очевидно, че имената не стигнаха до съзнанието на Тринити. Той просто махна с ръка и каза:

— Радвам се да се запозная с всички вас. Добре дошли в Римската арена на Сам.

След това той забеляза лицето на Пит, бастуна и куцащата му походка.

— Да не си паднал от мотоциклета си?

Пит се засмя.

— От стъпалата след един скандал в кръчмата.

— Мисля, че ми харесваш.

Сандекър зае наперена стойка с разкрачени крака и кимна към пръчката за голф.

— Къде играете тук голф?

— Малко по-надолу по пътя, в Рио Гранде сити — отвърна весело Тринити. — Оттук до Браунсвил има няколко игрища. Току-що се връщам от едно малко състезание с неколцина стари приятели от казармата.

— Бихме искали да разгледаме музея ти — каза Гарза.

— Ще бъде чест за мен. Заповядайте. Не се случва всеки ден някой да пристигне с хвърчаща птичка, за да види моите древни предмети (той произнесе думата като „предме-е-ти“). Искате ли нещо за пиене, сода, бира? Имам една кана с „маргарита“ в хладилника.

— С удоволствие ще приема една „маргарита“ — каза Лили, като избърсваше врата си с кърпичка.

— Заведи нашите гости в музея, Хърб. Вратата е отключена. Ще се върна след минута.

Един камион с ремарке се отби да зареди и преди да влезе в жилището си, което бе до магазина, Тринити спря за момент да побъбри с шофьора.

— Приятен човек — промърмори Сандекър.

— Сам може да бъде по-приятен и от жената на южнотексаски фермер — каза Гарза. — Но ако бъде ядосан, става по-твърд и по-жилав от деветдесетцентова пържола.

Гарза ги поведе в кирпичената постройка зад магазина. Вътрешността не бе по-голяма от гараж за две коли, но бе претъпкана със стъклени витрини и восъчни фигури в облекло на римски легионери. Помещението с древните предмети бе безукорно чисто, по стъклените стени не се виждаше и следа от прах, а самите предмети грееха, излъскани до блясък.

Лили носеше дипломатическо куфарче. Тя внимателно го постави върху една стъклена витрина, отвори закопчалките и извади една дебела книга с илюстрации и снимки, която приличаше на каталог. След това започна да сравнява предметите с тези, изобразени в книгата.

— Добре изглеждат — каза тя, след няколкоминутно проучване. — Мечовете и остриетата приличат на римските оръжия от четвърти век.

— Не изпадайте във възторг — каза сериозно Гарза. — Това, което виждате тук, е изработено от Сам. Той вероятно ги е направил да изглеждат по-стари, като ги е обработил с киселина и ги е оставил дълго време на слънце.

— Те не са били изработени от Сам — каза категорично Сандекър.

Гарза го изгледа със скептичен интерес.

— Как може да говорите така, адмирале? Няма сведения за предколумбови контакти в залива.

— Сега вече има.

— Това е нещо ново за мен.

— Събитието се е случило през 391 година след Христа — обясни Пит. — Една флотилия от кораби е тръгнала нагоре по Рио Гранде и е доплавала до мястото, където днес се намира Рома. Някъде, в един от хълмовете зад града, римски наемници, техните роби и египетски учени са заровили огромна колекция предмети от Александрийската библиотека в Египет.

— Знаех си! — втурна се вътре Сам от отворената врата. Той бе така развълнуван, че без малко да изпусне подноса с чашите и каната, които носеше. — О, господи, знаех си! Римляните наистина са вървели по земята на Тексас.

— Бил си прав, Сам — каза Сандекър, — а тези, които са се съмнявали в теб, са грешали.

— Никой не ми повярва през всичките тези години — мърмореше смаяно Сам. — Дори и след като прочетоха камъка, те ме обвиниха, че аз самият съм гравирал надписа.

— Камък, какъв камък? — остро попита Пит.

— Онзи, който стои хей там в ъгъла. Накарах да преведат надписа в Тексаския университет за древна и съвременна история, но единственото, което ми казаха, бе, „Браво, Сам. Латинският ти въобще не бил лош“. Дълги години след това те не спираха да ме будалкат, че съм бил измислил първокласна рибарска история.

— Има ли копие от преведеното съобщение? — попита Лили.

— Там, на стената. Накарах да го напечатат и да го поставят в стъклена рамка. Отрязах частта, където бяха написали критичното си заключение.

Лили се взря в думите и започна да чете на висок глас. Останалите се скупчиха около нея.

— Значи Венатор се е спасил от клането, само за да умре седем години по-късно по пътя си обратно към Рим — каза Пит.

— Или може би е успял да се завърне и е бил екзекутиран без много шум — добави Сандекър.

— Не, Теодосий умира през 395 — каза Лили с почуда. — Само като си помисли човек, че съобщението е било тук през цялото това време и никой не му е обръщал внимание, считайки го за фалшификат.

Веждите на Сам се вдигнаха.

— Вие познавате този Венатор?

— Вървим по дирите му от известно време — призна Пит.

— Търсили ли сте пещерата? — попита Сандекър.

Тринити кимна.

— Прекопал съм всичките хълмове, но не открих нищо, с изключение на това, което виждате тук.

— Колко дълбоко си копал?

— Използвах едно малко багерче преди около десет години. Направих шахта, дълбока шест метра, но намерих само сандала, който е хей там във витрината.

— Можеш ли да ни покажеш мястото, където си открил камъка и другите предмети? — попита го Пит.

Старият тексасец погледна Гарза.

— Смяташ ли, че всичко е наред, Хърб?

— Давам ти дума, Сам, можеш да се довериш на тези хора. Те не са крадци на исторически ценности.

Тринити кимна енергично.

— Добре, нека да тръгваме. Можем да отидем с моя джип.

Тринити подкара своя джип Уогъниър нагоре по един черен път, подмина няколко модерни жилищни постройки и спря пред една ограда от бодлива тел. Той излезе, откачи част от телта и я дръпна встрани. След това се качи обратно зад волана и продължи по една пътека, която бе обрасла и станала почти незабележима.

Когато джипът, който бе с четворно предаване, изкачи билото на един дълъг, наклонен хълм, Сам спря и угаси двигателя.

— Е, ето го и него, хълма Гонгора. Много отдавна някой ми беше казал, че хълмът е бил наречен на името на испански поет от седемнадесети век. Дълбоко недоумявам как са могли да нарекат тази купчина пръст на името на един поет.

Пит посочи към един нисък хълм на четиристотин метра от тях в северна посока.

— Как се казва онзи рид там долу?

— Не съм чувал да има някакво име — отвърна Тринити.

— Къде откри камъка? — попита Лили.

— Почакай, то е малко по-нататък.

Тринити отново запали двигателя и бавно започна да спуска джипа надолу по хълма, като заобикаляше мескитовите дървета и шубраците. След като се подрусаха здравата в продължение на две минути, той натисна спирачките до едно плитко, изровено от водата корито.

Той слезе от колата, отиде до ръба му и погледна надолу.

— Точно тук открих единия му ръб да се подава от брега.

— Този пресъхнал поток — отбеляза Пит — се вие между Гонгора и по-далечния хълм.

Тринити кимна.

— Да, но няма начин камъкът да се е придвижил оттам до склона под Гонгора, освен ако не е бил влачен.

— В тази равнина едва ли има наводнения — съгласи се Сандекър. — Ерозия и обилни продължителни дъждове биха могли да го преместят на петдесет метра от върха на Гонгора, но не и на половин километър от съседния връх.

— А другите предмети — попита Лили, — къде лежаха те?

С ръката си Тринити описа една дъга по посока на реката.

— Те бяха пръснати малко по-надолу по склона и стигаха почти до центъра на града.

— Извърши ли измерване с теодолит? Маркира ли всяко място?

— Съжалявам, мис, но тъй като не съм археолог, не съм се сетил да отбележа точното място на дупките.

В очите на Лили проблесна разочарование, но тя не каза нищо.

— Трябва да си използвал метален детектор — каза Пит.

— Направих си един сам — гордо отвърна Тринити. — Чувствителността му е достатъчна, за да открие пени на половин метър.

— Кой е собственикът на земята?

— Тези хиляда и двеста акра земя наоколо са били притежание на моето семейство от деня, в който Тексас е станал република.

— Това спестява куп правни разправии — каза одобрително Сандекър.

Пит погледна часовника си. Слънцето започваше да залязва зад редицата от хълмове. Той се опита да си представи битката между нападащите индианци и отбраняващите се римляни и египтяни, които бягат към реката и флотилията от древни кораби. Той почти долавяше виковете, воплите от болка, дрънченето на оръжие. Изпита странното чувство, сякаш самият той е бил жив участник в битката в този съдбоносен ден преди толкова много години. Въпросите, с които Лили продължаваше да обсипва Тринити, го извадиха от унеса и го върнаха в настоящето.

— Странно, че не си намерил никакви кости на бойното поле.

— В първите години след откриването на Америка няколко испански моряци, претърпели корабокрушение на тексаския бряг на залива, но успели след това да се доберат до Веракрус и Мексико Сити, разказвали за индианци човекоядци — отговори й Гарза.

Лили направи гримаса на дълбока погнуса.

— Не може да знаете със сигурност, че мъртвите са били изяждани.

— Може би един малък брой — каза Гарза. — А онези, които не са били отвлечени от кучешките глутници или дивите животни, са били погребани от онзи Венатор. Ако някои са били пропуснати, те са се превърнали на прах.

— Хърб е прав — каза Пит. — Всякакви кости, останали на повърхността на земята, биха се разпаднали с течение на времето.

Лили се умълча. Тя се загледа в близкия гребен на хълма Гонгора, обхваната от едно почти мистично чувство.

— Не мога въобще да повярвам, че наистина стоим на няколко метра от съкровищата.

В продължение на няколко мига над тях като че ли се възцари ледена тишина. Накрая Пит изрази гласно мислите на останалите:

— Много достойни мъже са загинали преди шестнадесет века, за да запазят знанието на своето време — тихо каза той, като очите му се взираха назад в миналото. — Мисля, че е време да го извадим на бял свят.

67

На следващата сутрин адмирал Сандекър бе пропуснат през портата на едно имение от охраната на Секретните служби. Той подкара колата, която беше взел под наем, по виещата се алея към известната на малцина вила на президента на брега на Озаркското езеро в щата Мисури. Спря пред вилата и извади куфарчето си от багажника. Във въздуха се чувстваше свежа хладнина и той я намери за много ободряваща след горещите температури покрай Рио Гранде.

Президентът, облечен в топло яке от овча кожа, слезе по стъпалата на верандата и го поздрави:

— Адмирале, благодаря, че дойде.

— Бих предпочел да съм тук, отколкото във Вашингтон.

— Как беше пътуването?

— Спах през повечето време.

— Съжалявам, че се наложи така спешно да те извикаме тук.

— Напълно съзнавам важността на положението.

Президентът постави ръка на гърба на Сандекър и го поведе нагоре по стъпалата към вратата на вилата.

— Нека да влезем и хапнем нещо за закуска. Дейл Никълс, Джулиъс Шилър и сенатор Пит вече са нападнали яйцата и пушената шунка.

— Събрали сте мозъчния тръст, виждам — каза Сандекър с предпазлива усмивка.

— Прекарахме половината нощ в обсъждане на политическите последици от вашето откритие.

— Самият аз едва ли бих могъл да допълня нещо повече към доклада, който ви изпратих по куриер.

— С изключение на това, че сте забравили да включите схема на разкопките, които смятате да извършите.

— Ще стигнем и до тях — отвърна Сандекър, като отстояваше позицията си.

Президентът не бе смутен от раздразнения тон на Сандекър.

— Ще можете да ги покажете на всички по време на закуската.

Те прекъснаха разговора си за няколко мига, докато президентът го водеше през къщата, построена от дървени трупи. Те минаха през една уютна всекидневна, която бе обзаведена така, че приличаше по-скоро на модерна стая в градски апартамент, отколкото на ловна хижа. В една голяма каменна камина пращеше малък огън. Те влязоха в трапезарията, където Шилър и Никълс, облечени като рибари, станаха като един, за да се ръкуват. Сенатор Пит просто махна с ръка. Той бе облечен в анцуг.

Сенаторът и адмиралът бяха близки приятели поради близостта им с Дърк. Сандекър долови едно леко предупреждение от мрачното изражение на Пит старши.

Имаше и още един човек, когото президентът не бе споменал — Харолд Уисмър, стар приятел и съветник на президента, който се радваше на огромно влияние и работеше извън администрацията на Белия дом. Сандекър се зачуди защо той присъстваше.

Президентът издърпа един стол.

— Седни, адмирале. Как предпочиташ яйцата си?

Сандекър поклати глава.

— Една малка купа плодове и чаша обезмаслено мляко ще ми бъде достатъчно.

Един сервитьор с бяло сако взе поръчката на Сандекър и изчезна в кухнята.

— Ето как значи поддържаш тази желязна форма — каза Шилър.

— Това плюс достатъчно упражнения, които ме държат постоянно в изпотено състояние.

— Всички ние искаме да поздравим вас и вашите хора за прекрасната находка — започна Уисмър без колебание. Той гледаше през розови очила без рамки. Устните му почти не се виждаха от гъста и рошава брада. Той бе плешив като баскетболна топка, широко отворените му очи му придаваха леко опулен израз. — Кога смятате да започнете да копаете?

— Утре — отвърна Сандекър, подозирайки, че те се готвеха да дръпнат килимчето изпод краката му.

Той извади от куфарчето си увеличено копие на една карта за геодезически проучвания, която показваше топографията над Рома. Следващото нещо, което извади, бе една изрезка с рисунка на хълма, на която бяха обозначени местата, където те планираха да изкопаят шахтите. Той ги постави върху свободната част на масата.

— Възнамеряваме да изкопаем два изследователски тунела в главния хълм на осемдесет метра под върха.

— Този, който е наречен „Гонгора“?

— Да, тунелите ще влязат от две противоположни страни на склона срещу реката и след това ще завият един към друг, но на различни нива. Или единият, или и двата ще попаднат в пещерата, за която Юний Венатор споменава в надписа, гравиран върху камъка на Сам Тринити, или ако имаме късмет, може да се натъкнем на една от оригиналните входни шахти.

— Вие сте абсолютно сигурни, че съкровищата от Александрийската библиотека са на това място — каза Уисмър, като затягаше примката. — Нямате никакви съмнения.

— Никакви — потвърди Сандекър с язвителен тон. — Картата от римския кораб в Гренландия ни доведе до предметите, открити в Рома от Тринити. Всичко съвпада до най-малките подробности.

— Но възможно ли е…?

— Не, автентичността на римските предмети е проверена и потвърдена. — Сандекър рязко прекъсна Уисмър. — Това не е фалшификация, не е опит за измама, нито някакви сложни трикове или игра. Знаем, че съкровището е там. Единственият въпрос е колко голямо е то.

— Ние не намекваме, че съкровищата на Библиотеката не съществуват — бързо изрече Шилър, дори малко по-бързо, отколкото трябваше. — Но ти трябва да разбереш, адмирале, че международните последици от едно такова огромно откритие трудно биха могли да бъдат предсказани и още по-трудно овладени.

Сандекър погледна втренчено Шилър, без да мига.

— Не мога да разбера как изваждането на бял свят на знанието на древните ще доведе до един Армагедон. Освен това не смятате ли, че малко сте позакъснели? Светът вече знае за съкровището. Хала Камил съобщи за нашето търсене по време на обръщението си пред Обединените нации.

— Има съображения — каза президентът сериозно, — за които ти може би не предполагаш. Президентът Хасан може да предяви претенции, че цялото съкровище принадлежи на Египет. Гърция ще настоява да им върнем златния ковчег на Александър Македонски. Кой може да каже какви претенции ще изяви Италия?

— Може би аз съм тръгнал по погрешен път, господа — каза Сандекър. — Но доколкото зная, ние обещахме да поделим откритието с президента Хасан, с цел да стабилизираме правителството му.

— Вярно — призна Шилър. — Но това беше преди вие да установите точното му местонахождение край Рио Гранде. Сега въвлякохте и Мексико в играта. Онзи фанатик Топилцин може да направи голям въпрос от факта, че мястото, където е било заровено съкровището, преди е принадлежало на Мексико.

— Това може да се очаква — каза Сандекър. — Но девет десети от правната страна на въпроса се решава от собствеността. По закон предметите принадлежат на лицето, което притежава земята, където те са заровени.

— На мистър Тринити ще бъде предложена значителна сума пари за земята му и правата над реликвите — каза Никълс. — Бих добавил също така, че сумата, която ще му бъде изплатена, ще бъде освободена от данъци.

Сандекър погледна скептично Никълс.

— Съкровището може да струва стотици милиони. Готово ли е правителството да отиде на такава висока сума?

— Разбира се, че не.

— Ами ако Тринити не приеме вашата оферта?

— Има и други методи за сключване на сделка — каза Уисмър със студена решителност.

— Откога правителството се занимава с изкуство?

— Предметите на изкуството и останките на Александър Велики имат само историческа стойност — каза Уисмър. — Това, което е от жизненоважно значение за нас, е знанието, скрито в свитъците.

— Това зависи от окото на ценителя — каза философски Сандекър.

— Информацията, съдържаща се в научните документи, особено геологическите данни, биха могли да окажат огромно влияние върху нашите бъдещи взаимоотношения с Близкия изток — продължи упорито Уисмър. — Освен това трябва да се вземе под внимание и религиозната страна на въпроса.

— Какво има толкова? Гръцкият превод на оригиналния староеврейски текст на Стария Завет е бил направен в Библиотеката. Този превод стои в основата на всички книги на Библията.

— Но не и на Новия Завет. — Уисмър поправи Сандекър. — Под този хълм в Тексас може да има заровени исторически факти, които да хвърлят друга светлина върху възникването на християнството. Факти, които по-добре би било да си останат заровени.

Сандекър хвърли един студен поглед на Уисмър, след което се обърна към президента.

— Надушвам заговор, господин президент. Ще бъда благодарен, ако науча причината, поради която съм тук.

— Нищо лошо няма, адмирале, уверявам те. Но всички сме съгласни, че ни предстои една огромна и сложна операция, при която трябва да се пипа много внимателно и предпазливо.

Сандекър не беше глупав. Разбра, че капанът бе щракнал. Почти от самото начало бе усетил накъде духа вятъра.

— Значи след като ние от НЮМА — той направи пауза и погледна сенатора Пит — и особено твоя син, сенаторе, свършихме цялата мръсна работа, накрая ще бъдем изхвърлени като непотребна вещ.

— Трябва да признаете адмирале — каза Уисмър с официален тон, — че това едва ли е работа на една правителствена агенция, чиято сфера на дейност обхваща единствено подводните изследвания.

Сандекър не обърна внимание на думите на Уисмър.

— Доведохме проекта почти до неговия край. Не виждам защо да не можем да го завършим окончателно.

— Съжалявам, адмирале — каза твърдо президентът. — Но ви отстранявам от проекта и го прехвърлям на Пентагона.

Сандекър бе зашеметен.

— Военните! — изтърси той. — Чий вятърничав мозък измъдри тази идея?

Очите на президента придобиха смутено изражение. След това те стрелнаха Уисмър за миг.

— Не е важно кой е измислил новия план. Решението е мое.

— Не мисля, че ти разбираш, Джим — каза тихо сенаторът. — Това, на което си се натъкнал, излиза далеч извън пределите на простата археология. Знанието под този хълм може коренно да промени външната ни политика към Близкия изток в продължение на десетилетия напред.

— Достатъчно основание, за да подходим към това нещо като на строго секретна разузнавателна операция — каза Уисмър. — Трябва да държим откритието в тайна, докато всички документи не бъдат щателно проучени и данните от тях анализирани.

— Това може да отнеме двадесет или дори сто години, в зависимост от броя и състоянието на свитъците след шестнадесетвековния им престой в подземния склад — възрази Сандекър.

— Щом се налага — сви рамене президентът.

Сервитьорът донесе на адмирала неговата купа с плодове и чашата с мляко, но Сандекър бе загубил апетита си.

— С други думи, на вас ви трябва време, за да изчислите цялата стойност на падналия от небето късмет — язвително каза Сандекър. — След това ще започнете политически пазарлъци за древните карти, сочещи местонахожденията на неизвестни нам минерални и нефтени запаси в Средиземноморието. Ако Александър Македонски не се е превърнал на прах, костите му ще бъдат изтъргувани на гръцкото правителство срещу подновени договори за нашите военноморски бази. И докато американският народ усети какво става, вие ще сте разпродали всичко до шушка.

— Не можем да го разгласим — търпеливо заобяснява Шилър. — Не и преди да сме подготвени за това. Ти не можеш да разбереш огромната изгода за външната ни политика, която си поставил в скута на правителството. Ние не можем да се откажем от нея просто така, в името на обществения интерес към исторически предмети.

— Аз не съм наивен, господа — каза Сандекър. — Но открито признавам, че съм един сантиментален стар патриот, който вярва, че хората заслужават повече от правителството си, отколкото получават. Съкровищата от Александрийската библиотека не принадлежат на шепа политици, за да търгуват с тях. Те принадлежат на цяла Америка по силата на правото на собственост.

Сандекър не изчака да му отговорят. Той удари една бърза глътка от млякото, след което извади от куфарчето си един вестник и го хвърли небрежно в средата на масата.

— Тъй като всички са изцяло погълнати от важната задача, вашите помощници са пропуснали едно малко съобщение от телеграфната служба на Ройтер, което бе публикувано в повечето от вестниците по света. Ето ви един вестник от Сейнт Луис, който взех от службата за коли под наем. Статията е на трета страница и я отбелязах с кръг.

Уисмър вдигна сгънатия вестник, отвори го и го отгърна на страницата, посочена от Сандекър. Той прочете заглавието на висок глас, след което захвана текста:

Уисмър спря. Лицето му бе почервеняло от гняв.

— Изтекла е информация! Изтекла е информация, дяволите да го вземат!

— Но как… кой? — зачуди се Никълс, шокиран.

— Високопоставени източници от администрацията — повтори Сандекър. — Това може да означава само Белия дом. — Той погледна президента, след това Никълс. — Вероятно някой недоволен помощник, когото един от вашите началници на отдели е предложил за понижение или уволнил.

Шилър погледна навъсено президента.

— Около мястото сега ще загъмжи от хора. Предлагам да заповядате на военните да отцепят района.

— Джулиъс е прав, господин президент — каза Никълс. — Ако не бъдат спрени, иманярите ще сринат онези хълмове в желанието си да намерят съкровището.

Президентът кимна.

— Добре, Дейл. Осигури ми линия до генерал Меткалф, от Обединения комитет на началник-щабовете.

Никълс бързо стана от масата и влезе в кабинета, в който се помещаваха секретите служби и техниците от отдела за свръзка към Белия дом.

— Настоятелно препоръчвам да сложим информационна завеса върху цялата операция — каза напрегнато Уисмър. — Трябва също така да пръснем слух, че откритието е журналистическа измислица.

— Идеята не е добра, господин президент — бе мъдрият съвет на Шилър. — Вашите предшественици се убедиха колко скъпо струва това. Американският народ не трябва да бъде заблуждаван. Информационните медии ще надушат, че се опитвате да прикриете истината и ще ви разкъсат на парчета.

— Присъединявам се към Джулиъс — каза Сандекър. — Отцепете района, но не спирайте разкопките. Информирайте редовно обществеността, без да скривате нищо. Повярвайте ми, господин президент, вашата администрация би спечелила много повече, ако извади съкровищата на бял свят, след като те бъдат открити.

Президентът се обърна и погледна Уисмър.

— Съжалявам, Харолд. Може би всичко това да е за добро.

— Да се надяваме, че е така — каза Уисмър, като гледаше сериозно. — Не искам и да си помисля какво би могло да се случи, ако онзи фанатик Топилцин реши да го направи на въпрос.

68

Сам Тринити стоеше и наблюдаваше как Пит свързваше чифт електрически проводници, излизащи от две метални кутии, които бяха поставени върху отворената задна врата на неговия джип. Едната кутия имаше малък монитор за наблюдение, а другата — продълговато отверстие, от което като сплескан език бе увиснала хартия.

— Страхотна апаратура — отбеляза Тринити. — Как се казва?

— На технически език се нарича „Система за профилни подземни изследвания посредством отразени електромагнитни вълни“ — отговори Пит, като вкара проводниците в едно странно двугърбо устройство на четири колела, което се буташе с един прът. — На разбираем език това ще рече радарно устройство за изследване на земята, Георадар Едно, произведено от Ойо Корпорейшън.

— Не знаех, че радарът може да премине през земя и скали.

— Той може да осигури добър профил до десет метра дълбочина, и може да стигне до двадесет при идеални условия.

— Как работи?

— Когато портативната сонда се движи по терена, тя предава електромагнитни импулси в земята. Отразените сигнали се улавят от един приемник и след това се подават към процесора за цветни изображения и графичното регистриращо устройство вътре в джипа. Това е в основни линии същината на този метод.

— Сигурен си, че не искаш да тегля количката с предавателя?

— Като го бутам с ръка, мога по-добре да го управлявам.

— Какво търсим?

— Кухина.

— Искаш да кажеш пещера.

Пит се усмихна и сви рамене.

— То е едно и също.

Тринити погледна хълмистото било, на което те стояха, и вдигна очи към върха на хълма Гонгора, който бе на четиристотин метра от тях.

— Защо търсим съкровището на гърба на другия хълм?

— Искам да изпробвам някои функции на машината, преди да се заемем с главната площадка — отвърна неопределено Пит. — Освен това има известна вероятност Венатор да е заровил част от съкровището някъде другаде. — Той спря и махна на Лили, която се взираше през един геодезически теодолит недалеч от тях. — Готови сме — извика той.

Тя му махна в отговор и се приближи, като носеше една дъска със закрепена отгоре й милиметрова хартия.

— Ето твоята мрежа за претърсване — каза тя, като посочи с молив маркираните участъци върху хартията. — Граничните колове са поставени на местата им. Аз ще вървя зад джипа и ще следя приборите. Приблизително на всеки двадесет метра ще забождам малки маркировъчни флагчета, за да можем да вървим в права линия.

Пит кимна на Тринити.

— Готов ли си, Сам?

Тринити се намести зад волана и запали двигателя на джипа.

— Чакам теб.

Пит включи устройството и извърши няколко настройки. После взе в ръка дръжката на количката със сондата и посочи напред.

— Давай.

Тринити включи джипа на скорост и запълзя напред, докато Пит го следваше, бутайки предавателно-приемното устройство на пет метра след него.

Лека облачност притъпи силата на слънцето и го превърна в замъглено жълто кълбо. За щастие, денят бе мек и приятен. Те се движеха напред-назад, като заобикаляха храсти и треви. Утрото бавно се претърколи и отстъпи място на следобеда, но те не го забелязаха — монотонността, присъща на такива измервания и изследвания, изкривяваше времето извън всякакви пропорции.

Прескочиха обяда. Спираха единствено по нареждане на Лили, за да може тя да проучи показанията и да си води бележки.

— Как са показанията? — попита Пит, като седна отзад на джипа за кратък отдих.

— На ръба сме на нещо, което изглежда интересно — отговори Лили, погълната в проучване на показанията. — Макар че може и нищо да не излезе. Ще разбера с по-голяма сигурност, след като направим още два тегела.

Тринити любезно раздаде бутилки мексиканска бира „Бохемия“, която извади от едно сандъче с лед в джипа. Точно по времето на тези почивки Пит забеляза, че в подножието на хълма Гонгора има паркирани коли, чийто брой непрекъснато нарастваше. Хората се пръскаха по склона на хълма с метални детектори в ръка.

Сам също ги забеляза.

— Моите табелки „Частно владение“ и „Влизането забранено“ свършиха голяма работа — заоплаква се той, — човек би си помислил, че на тях е написано „Безплатни напитки“.

— Откъде идват тези хора? — попита Лили. — Как са научили толкова бързо за проекта?

Тринити надзърна над рамката на очилата си.

— Повечето са местни. Някой трябва да се е разприказвал. Утре по това време тук ще започнат да прииждат хора от всички щати.

Телефонът в джипа издрънча и Тринити вдигна слушалката. След това я подаде през прозореца към Пит.

— За теб е. Адмирал Сандекър.

Пит пое разговора.

— Да, адмирале.

— Забиха ни нож в гърба — отстранени сме от разкопките — информира го Сандекър. — Съветниците на президента са го придумали да прехвърли операцията на Пентагона.

— Това се очакваше, но аз бих предпочел парковите служби. Те са по-добре оборудвани за археологически разкопки.

— Белият дом иска пещерата със съкровището да бъде открита колкото се може по-бързо, за да извадят от нея свитъците и щателно да ги проучат. Те се опасяват от неприятни конфронтации с чужди държави, които могат да поискат подялба на откритите предмети.

Пит удари с юмрук по покрива на джипа.

— По дяволите! Те не могат просто да слязат долу и да нахвърлят всичкото в камиони, сякаш това е някаква вехтошарска стока. Свитъците може да се разпаднат на прах, ако с тях не се манипулира правилно.

— Президентът е поел отговорността за тази рискована операция.

— Миналото не струва и пукната пара пред политиката, така ли?

— Това не е единственият проблем — каза кратко Сандекър. — Някой от помощниците в Белия дом е издал всичко на една чуждестранна информационна агенция. Новината се разпространява със светкавична скорост.

— На площадката вече започнаха да се събират тълпи.

— Не си губят времето.

— Как се отнася правителството към факта, че имотът принадлежи на Сам?

— Нека просто да кажа, че Сам ще получи оферта, която не може да отблъсне — отговори ядосано Сандекър. — Президентът и неговите съмишленици имат грандиозен план как да изкарат политически изгоди от информацията, която се съдържа в свитъците от Библиотеката.

— Баща ми измежду тях ли е? — попита Пит.

— Страхувам се, че да.

— Кой по-точно ще поеме операцията?

— Една рота военни инженери от Форт Худ. Те вече са тръгнали с камиони, като карат със себе си и оборудването. Всеки момент при вас може да пристигне с хеликоптер един отряд от силите за сигурност, който ще отцепи района.

Пит се замисли за момент, след което попита:

— Можеш ли да използваш влиянието си, за да уредиш нашето оставане тук?

— Дай ми някаква история за параван.

— Ако не броим Хирам Йегър, Лили и аз сме запознати с този проблем повече от всеки друг, който ще участва в разкопките. Излез с твърдението, че ние сме жизненоважни за проекта като консултанти. Използвай като коз академичното образование на Лили. Кажи им, че извършваме археологически проучвания за предмети на повърхността. И въобще кажи им каквото ти дойде на ум, адмирале, но гледай да убедиш Белия дом да ни разреши да останем на площадката.

— Ще видя какво мога да направя — каза Сандекър, като се запали по тази идея, макар че нямаше и най-малка представа какво целеше Пит с това. — Единствената пречка ще бъде Харолд Уисмър. Ако сенаторът ни даде едно рамо, мисля, че ще успеем.

— Обади ми се, ако баща ми се опъва. Ще го склоня.

— Ще поддържам връзка.

Пит върна слушалката на Тринити и се обърна към Лили.

— Отстранени сме от случая — съобщи им той. — Разкопките се поемат от армията. Искат да отнесат древните предмети веднага щом ги нахвърлят в каросериите на камионите.

Очите на Лили се разшириха от ужас.

— Но така ще унищожат свитъците — изохка тя. — След като са престояли хиляда и шестстотин години затворени в пещера под земята, ръкописите от пергамент и папирус се нуждаят от внимателни грижи. Те биха могли да се разпаднат от внезапната промяна в температурата или от най-лекото докосване.

— Чухте ме, че представих същите доводи и на адмирала — каза безпомощно Пит.

Тринити изглеждаше капнал.

— Ами-и-и — провлече той, — да бяхме свършили за днес, а?

Пит погледна към коловете, които отбелязваха външната граница на участъка за претърсване.

— Не още — каза бавно той, като обмисляше нещо. — Нека да си свършим работата. Представлението свършва едва след като падне завесата.

69

Дългият мерцедес спря пред дока на яхтения клуб в пристанището на Александрия. Шофьорът отвори вратата и от задната седалка слезе Робърт Капестер. Облечен в бял ленен костюм и сиво-синя риза с отговаряща по цвят вратовръзка, той не приличаше ни най-малко на Топилцин.

Той бе поведен надолу по няколко каменни стъпала към една моторна лодка, която го чакаше. Той се облегна назад върху възглавниците и започна да се наслаждава на пътуването през пристанището. Скоро излязоха през неговия изход, където в древността се бе издигал прочутият александрийски фар, висок 135 метра, едно от седемте чудеса на света. От останките му бяха останали едва няколко камъка, които по-късно бяха вградени в една арабска крепост.

Моторницата се насоки към една голяма яхта, която бе пуснала котва извън пристанището край широкия и дълъг плаж. Капестер се беше разхождал по нейните палуби и преди. Той знаеше, че яхтата бе дълга четиридесет и пет метра. Тя бе построена в Холандия и имаше меки аеродинамични форми. Тя спадаше към презокеанския клас яхти и развиваше скорост от тридесет възела.

Когато се приближиха до стълбата за качване, лоцманът намали газта и включи моторницата на заден ход. Капестер бе посрещнат на палубата от един мъж с отворена копринена риза, къси панталони и сандали. Те се прегърнаха.

— Добре дошъл, братко — каза Пол Капестер. — Отдавна не сме се виждали.

— Имаш здрав вид, Пол. Бих казал, че ти и Ахмад Язид сте наддали около осем фунта.

— Дванадесет.

— Доста необичайно е да те видя без униформа — каза Робърт.

Пол сви рамене.

— Започва да ми писва от облеклото на Язид и онази тъпа чалма.

Той отстъпи назад и се усмихна на брат си.

— Много си елегантен. Не те виждам в твоите одежди на ацтекско божество.

— Топилцин временно е в отпуска. — Робърт направи пауза и кимна към палубата. — Виждам, че си взел яхтата на чичо Тиъдър.

— Той почти не я използва, след като фамилията напусна бизнеса с наркотици. — Пол Капестер се обърна и поведе брат си към трапезарията. — Заповядай. Обядът е сложен. След като научих, че си станал ценител на шампанското, аз избърсах праха от една бутилка от най-хубавата реколта на чичо Тиъдър.

Робърт пое предложената му чаша.

— Мислих си, че президентът Хасан те е поставил под домашен арест.

— Единствената причина, поради която купих вилата, е заради съществуването на един таен тунел с дължина сто метра, който върви под земята и излиза в една механична ремонтна работилница.

— Която също е твоя собственост.

— Разбира се.

Робърт вдигна чашата си.

— Да пием за грандиозния план на майка и татко.

Пол кимна.

— Въпреки че в този момент твоето положение в Мексико изглежда по-обещаващо от моето в Египет.

— Ти не си виновен за фиаското на „Лейди Фламбъро“. Планът бе одобрен от семейството. Никой не можеше да предвиди хитростта на американците.

— Онзи идиот Сюлейман Азис Амар — каза грубо Пол, — той издъни операцията.

— Има ли данни за оцелели?

— Агентите на фамилията докладваха, че повече са били убити, включително Амар и твоя капитан Мачадо. Неколцина са били взети в плен, но те не знаят нищо за нашето участие.

— Тогава можем да се похвалим с късмета си. След като Мачадо и Амар са мъртви, нито една разузнавателна служба в света не може да се добере до нас. Те бяха единствената улика.

— На президента Хасан не е било никак трудно да прозре цялата истина, иначе аз нямаше да съм под домашен арест.

— Да — съгласи се Робърт, — но Хасан не може да предприеме никакви действия срещу теб, без да има солидни доказателства. Дори и да опита, твоите последователи начаса ще се вдигнат и ще осуетят всякакви опити за съдебен процес. Съветът на фамилията е да останеш известно време в сянка, докато заздравиш и укрепиш позициите си. Трябва да изчакаш поне една година, за да видим как ще се развият събитията.

— Сега събитията се развиват в полза на Хасан, Хала Камил и Абу Хамид — гневно каза Пол.

— Бъди търпелив. Скоро нашето ислямско фундаменталистко движение ще те вкара в египетския парламент.

Пол погледна Робърт предпазливо в очите.

— Откриването на съкровищата от Александрийската библиотека би могло да ускори до известна степен нещата.

— Чете ли последните новини? — попита Робърт.

— Да, американците твърдят, че са намерили пещерата хранилище в Тексас.

— Притежанието на древните геологически карти може да ти даде големи козове в ръцете. Ако те сочат местонахождението на богати нефтени и минерални запаси, ти може да получиш подкрепата на целия народ, за да оправиш икономиката на Египет.

— Проучил съм тази възможност — каза Пол. — Ако правилно съм разбрал Белия дом, президентът ще използва ценните предмети и свитъците като разменна монета. Докато Хасан се моли и пазари за една нищожна част от египетското наследство, аз мога да изляза пред народа и да представя това като оскърбление към паметта на нашите достойни прадеди. — Пол се поколеба, като мисълта му скачаше напред. След малко той продължи с присвити очи. — С подходяща фразеология мисля, че ще мога да дам друго тълкуване на мюсюлманския закон и на Корана и да призова с тях всички на въстание, което да помете правителството на Хасан.

Робърт се засмя.

— Когато говориш, помъчи се все пак да бъдеш малко по-обективен. Християните може да са изгорили по-голямата част от ръкописите през 391 година след Христа, но мюсюлманите са тези, които през 646 година са унищожили Библиотеката завинаги.

Сервитьорът започна да сервира шотландска пушена сьомга и ирански хайвер. В продължение на няколко минути те се хранеха мълчаливо.

След известно време Пол наруши мълчанието:

— Осъзнаваш, надявам се, че задачата за завладяването на съкровището пада изцяло върху твоите плещи.

Робърт го изгледа втренчено над ръба на чашата си за шампанско.

— На мен ли казваш това, или на Топилцин?

Пол се засмя.

— На Топилцин.

Робърт постави чашата върху масата и бавно вдигна ръце, сякаш искаше да хване муха на тавана. Очите му придобиха хипнотичен израз и той започна да говори със завладяващ тон.

— Ние ще се вдигнем с десетки, със стотици хиляди. Ще пресечем реката като един и ще си възвърнем това, което е било заровено в нашата земя, земя, която американците са откраднали от нашите деди. Мнозина ще загинат, но боговете искат да си вземем обратно това, което по право принадлежи на Мексико.

След това той свали ръцете си и се ухили.

— Разбира се, трябва малко да се поизглади.

— Мисля, че си взел назаем моя сценарий — каза Пол, като го аплодираше.

— Има ли някакво значение, щом сме едно семейство. — Робърт бодна с вилицата си парченце сьомга за последен път. — Вкусно. Бих могъл да изям цяла лодка с пушена сьомга.

Той я преглътна с чаша шампанско.

— Да речем, че успея да сложа ръка върху съкровището, после какво?

— Искам само картите. Всичко друго, което може да бъде изнесено тайно, ще бъде за фамилията или ще го продадем на черния пазар на богати колекционери. Съгласен?

Робърт помисли за момент и после кимна.

— Съгласен.

Сервитьорът донесе поднос с чаши, бутилка бренди и кутия с пури.

Пол бавно запали една дълга пура. Той погледна въпросително брат си през облачетата дим.

— Как възнамеряваш да сложиш ръка върху съкровището на Библиотеката?

— Бях планирал да проведа едно масирано и невъоръжено нахлуване в пограничните американски щати, след като спечеля властта. Сега ми идва на ум, че мога да използвам настоящата възможност, за да направя един опит. — Робърт разклати чашата си и се загледа в тъмната течност. — Веднага щом се задвижи механизмът на моята акция, бедните от градовете и селяните от провинцията ще бъдат събрани и закарани на север до Рома, щата Тексас. За четири дни мога да събера триста, дори четиристотин хиляди души на нашия бряг на Рио Гранде.

— Как ще реагират американците на това?

— Нито един войник, граничен патрул или шериф в Тексас не ще може да спре нахлуването. Планирам в първата вълна от хора, която ще премине по моста и през реката, да сложа жени и деца. Американците са много сантиментални като нация. Въпреки че колеха селяни във Виетнам, сега няма да посмеят да стрелят по невъоръжени цивилни граждани пред прага на собствения им дом. Мога също така да разчитам и на това, че Белият дом ще се уплаши да не бъде въвлечен в неприятен международен инцидент. Президентът няма да посмее да даде заповед за стрелба. Пасивната им съпротива ще бъде просто пометена от човешката вълна, която ще нахлуе през Рома и ще влезе в подземната пещера, където се намира съкровището на Библиотеката.

— И Топилцин ще ги предвожда?

— Да, аз ще предвождам.

— Колко време смяташ, че ще може да задържим пещерата? — попита Пол.

— Толкова, колкото ще бъде необходимо на преводачите на древни езици да изследват и да вземат онези свитъци, които съдържат информация за отдавна изгубени находища на нефт и скъпоценни камъни.

— Това може да отнеме седмици. Няма да имаш време. Американците ще прегрупират силите си за отбрана и за няколко дни ще изтласкат хората ти обратно в Мексико.

— Не и ако заплаша, че ще изгоря свитъците и ще унищожа произведенията на изкуството. — Робърт изтри устните си със салфетка. — Реактивният ми самолет трябва вече да е презареден. Време е да се връщам в Мексико и да се захващам с организирането на тази операция.

В очите на Пол се появи уважение към находчивостта и изобретателността, която брат му бе проявил в разсъжденията си.

— Щом бъде притиснато до стената, американското правителство няма да има друг избор, освен да преговаря. Това ми харесва.

— Несъмнено най-голямото нашествие на хора, което ще нахлуе в Съединените щати след британците по времето на Революцията — каза Робърт. — На мен това ми харесва още повече.

70

Те започнаха да прииждат с хиляди през първия ден и с десетки хиляди през следващите. От цялата територия на северно Мексико, вдъхновени от пламенните речи на Топилцин, запристигаха хора, кой с кола, кой с претъпкани автобуси и камиони. Мнозина извървяха пеш дългото разстояние до потъналия в прах Мигел Алеман, който се намираше на отвъдния бряг срещу Рома. Асфалтовите шосета от Монтерей, Тампико и Мексико Сити бяха задръстени от дълги върволици превозни средства.

Президентът Де Лоренцо се опита да спре лавината от хора, която се бе устремила към границата. Той вдигна по тревога мексиканските въоръжени сили и им заповяда да блокират пътищата. Със същия успех военните можеха да се опитат да спрат бушуващо наводнение. Един взвод войници, пред опасността да бъдат пометени от човешката вълна в едно от предградията на Гваделупа, откриха огън срещу тълпата и убиха петдесет и четири души, повечето от тях жени и деца.

Неволно президентът Де Лоренцо бе дал силен коз в ръцете на Топилцин. Робърт Капестер се бе надявал точно на такъв вид реакция от негова страна. В Мексико Сити избухнаха безредици и Де Лоренцо осъзна, че трябваше или да отстъпи, или да се изправи пред опасността от повсеместни вълнения, които да запалят искрата на една евентуална революция. Той изпрати съобщение до Белия дом, в което поднасяше искрените си съжаления за това, че не е успял да спре надигащите се маси, след което върна в казармите армейските подразделения, много войници от които дезертираха и се присъединиха към похода.

След като падна и последното препятствие по пътя им, неудържимите тълпи се отправиха като огромен мравуняк към Рио Гранде.

Наетите от фамилията Капестер професионални организатори и последователите на Топилцин-Капестер издигнаха палатков лагер на площ от пет квадратни километра. Те построиха походни кухни и организираха изхранването на пришълците. С камиони докараха санитарни възли и ги сглобиха на място. Нищо не беше пропуснато. Мнозина от бедните, които бяха наводнили района, никога не бяха живели така охолно и не бяха се хранили до насита както сега. Само облаците прах и отпадните газове от дизеловите двигатели не можеха да бъдат контролирани.

По протежение на мексиканския бряг се появиха знамена, върху които бяха изписани на ръка следните гръмки призиви: „Върнете ни земята на нашите прадеди“, „Античните предмети принадлежат на Мексико“, „САЩ откраднаха нашата земя“. Те скандираха лозунгите на английски, испански и нахуатл. Топилцин се движеше между масите и с пламенна реторика ги възбуждаше до лудост, рядко виждана извън Иран.

Телевизионните новинарски екипи имаха изключително успешен ден. Те заснеха на лента пъстрата демонстрация в цялото й многообразие. Бяха пристигнали две дузини подвижни телевизионни станции. От тях по земята тръгваха плетеница виещи се кабели и стигаха до камерите, които бяха поставени върху триножници на хълма край реката. Обективите им бяха насочени към отсрещния бряг, като не спираха да се въртят и да снимат сборището от единия до другия му край.

Нищо неподозиращите кореспонденти, които обикаляха из тълпите, не знаеха, че селските семейства, които те интервюираха, бяха умело внедрени и подготвени агенти. В повечето случаи простите хорица, с дрипави и окъсани дрешки, бяха опитни актьори, които говореха свободно английски. Те обаче отговаряха на въпросите със силен акцент, като се запъваха в търсене на правилната дума. Когато техните сълзливи призиви за получаване на постоянно жителство в Калифорния, Аризона, Ню Мексико и Тексас бяха показани по вечерните новинарски емисии и на телевизионните дискусии на следващата сутрин, те предизвикаха вълна на сантиментална подкрепа от цялата нация.

Единствените хора, които стояха непоклатимо на своя пост, без да трепнат от надвисналата опасност, бяха граничните патрули на Съединените щати. До този момент заплахата от масирано нахлуване бе само един кошмар. Сега обаче те щяха да бъдат свидетели на сбъдването на техните най-лоши страхове.

Граничните патрули рядко прибягваха до употреба на огнестрелно оръжие. Те се отнасяха хуманно към нелегалните емигранти и зачитаха техните човешки права, преди да ги върнат обратно в тяхната държава. От техните постове се виждаха смътните очертания на подразделенията на американските въоръжени сили, които бяха заели позиции по протежение на американския бряг на реката и отдалеч приличаха на големи мравки. Единствената опасност от кръвопролитие според тях идваше от дългата редица автоматични оръжия и двадесетте танка, чиито смъртоносни оръдия бяха насочени към Мексико.

Армейските подразделения бяха съставени от млади и боеспособни войници, но те бяха обучени да се сражават с враг, който отвръща на удара им. Тук обаче срещу тях се бе надигнала вълна от цивилни граждани, която внасяше смут и объркване във войнишките души.

Техният командир, бригадният генерал Къртис Чандлър, бе барикадирал моста с танкове и бронирани коли, но Топилцин бе предвидил такова развитие на нещата. Брегът на реката бе претрупан с малки лодки от всякакъв вид, дървени салове и вътрешни гуми от камиони, събирани в околовръст от двеста мили. Имаше и малки мостчета, изплетени от въжета, които бяха опънати на земята и завързани към лодките от първата вълна, с които те щяха да бъдат пренесени през реката и завързани на отсрещната страна.

Оценката на военните разузнавачи на генерал Чандлър бе, че първата вълна ще наброява около двадесет хиляди души, преди флотилията да се върне, да натовари и пренесе втората. За броя на хората, които щяха да преплуват реката, генералът можеше само да гадае. Една от неговите агентки бе успяла да се доближи до ремаркето, което се използваше за столова от помощниците на Топилцин и съобщи, че началото на атаката ще бъде дадено късно вечерта, след като ацтекският месия докара своите последователи до състояние на фанатично безумие с пламенната си реторика. Но тя не бе успяла да научи точно коя вечер.

Чандлър бе изкарал три мандата във Виетнам. Той знаеше от първа ръка какво означаваше да се убиват фанатизирани млади жени и момчета, които налитаха върху тях без предупреждение от джунглата. Той даде заповед да се стреля над главите на хората, когато тълпата тръгне да преминава реката.

Ако предупредителният преграден огън не ги спреше — Чандлър бе войник, който щеше да изпълни дълга си безпрекословно. Ако му бъдеше наредено, той щеше да използва силите под негово командване, за да отблъсне мирното нашествие без оглед на пролятата кръв.

Пит стоеше на слънчевата тераса, която се намираше на втория етаж над магазина на Сам и се взираше през един телескоп, който тексасецът използваше, за да наблюдава звездите. Слънцето бе залязло зад гребена от хълмове на запад и над реката падаше здрач. От другата страна на Рио Гранде грижливо подготвеният спектакъл тепърва щеше да започне. Запалени бяха десетки разноцветни прожектори. Някои от тях започнаха да шарят из небето, други осветиха една висока кула, която бе издигната в центъра на града.

Пит фокусира телескопа и увеличи изображението на малката фигурка, която носеше бяла роба до коленете и пъстра шапка и бе застанала на тясна площадка на върха на кулата. Като гледаше вдигнатите й ръце, които правеха резки и красноречиви жестове, Пит прецени, че човекът, към когото бяха отправени всички погледи, произнасяше пламенна реч.

— Чудя се кой ли е онзи тип със странния костюм, който подстрекава местните жители?

Сандекър бе седнал до Лили и разглеждаше подземните профили, които бяха получили при изследването. При въпроса на Пит той вдигна глава.

— Вероятно онзи мошеник Топилцин — изсумтя той.

— Той може да хипнотизира тълпа и от най-ревностните евангелисти.

— Има ли признаци, че те ще се опитат да прекосят реката тази вечер? — попита Лили.

Пит отлепи очи от телескопа и се облегна назад.

— Работата им по подготовката на флотилията върви с пълна пара, но се съмнявам дали ще бъдат готови за това в близките четиридесет и осем часа. Топилцин няма да тръгне в настъпление, преди да е сигурен, че не е главна тема в новинарските емисии по целия свят.

— Топилцин е псевдоним — информира го Сандекър. — Истинското му име е Робърт Капестер.

— Вдигнал е голям шум около себе си.

Сандекър вдигна нагоре палеца и показалеца си, като остави един инч разстояние между тях.

— Толкова остава на Капестер, за да вземе властта в Мексико.

— Ако мога да съдя по мащаба на сборището от другата страна на реката, той иска да заграби и целия американски югозапад.

Лили се изправи и се протегна.

— До гуша ми дойде да седя тук. Ние вършим цялата работа, а военните инженери обират славата. Това, че не ни позволяват да наблюдаваме изкопните работи и не ни допускат до имота на Сам аз намирам за много невъзпитано от тяхна страна.

Пит и Сандекър се усмихнаха на типично женския начин, по който Лили бе подбрала думите си.

— Аз бих използвал малко по-силна дума от „невъзпитано“ — каза адмиралът.

Лили нервно загриза върха на писалката си.

— Защо нямаме вест от сенатора? Той трябваше да се обади досега.

— Не знам защо — отвърна Сандекър. — Всичкото, което ми каза, след като му обясних плана на Дърк, бе, че ще се помъчи по някакъв начин да постигне споразумение.

— Така ми се иска да знаехме как се развиват работите там — прошепна Лили.

На стълбите, които водеха към терасата, се появи Тринити с престилка на кръста.

— Някой да желае ястие с прочутото чили на Тринити?

Лили го погледна неспокойно.

— Много ли е люто?

— Моя малка лейди, аз мога да го приготвя нежно като бяла ружа за твоя стомах или огнено люто като киселина от батерия. Ще го приготвя по твой вкус.

— Ще се спра на бялата ружа — реши без колебание Лили.

Преди Пит и Сандекър да успеят да дадат поръчката си, Тринити се обърна и се загледа през здрача във върволицата фарове, които приближаваха по пътя.

— Трябва да е още един военен конвой — съобщи той. — Откакто онзи генерал заварди пътищата и пренасочи цялото движение на север, насам не са идвали нито коли, нито камиони.

След малко те преброиха пет камиона, водени от един хамър, превозното средство, което замести издръжливите джипове. Камионът, с който завършваше колоната, теглеше едно ремарке, в което имаше машина, покрита с платнище. Конвоят не се отби от пътя, за да тръгне към лагера на инженерите под хълма Гонгора, нито продължи към Рома, както се очакваше. Камионите последваха хамъра в отбивката към Римската арена на Сам и спряха между бензиновите колонки и магазина. Пътниците слязоха от хамъра и се огледаха.

Пит веднага разпозна три лица. Двама от мъжете бяха в униформа, докато третият носеше пуловер и дънки. Пит прекрачи внимателно през парапета и се провеси надолу, докато краката му не се озоваха само на няколко фута над земята. След това се пусна и се приземи току под носа им, като леко изохка от внезапната болка, която прониза ранения му крак. Посетителите се сепнаха от неговото внезапно появяване, както и той беше изненадан от тяхното.

— Ти пък откъде се изтърси? — попита Ал Джордино, ухилен до уши. Той изглеждаше блед на светлината на фаровете и ръката му висеше на една превръзка от рамото, но шеговитото му настроение не бе го напуснало и за миг.

— Тъкмо се канех да те попитам същото.

Полковник Холис пристъпи напред.

— Не предполагах, че ще се срещнем отново толкова скоро.

— Нито пък аз — добави майор Дилинджър.

Пит почувства как го облива вълна на огромно облекчение, когато сграбчи протегнатите им ръце.

— Твърде слабо е да се каже, че само се радвам да ви видя. Как се озовахте тук?

— Баща ти успя с присъщото му красноречие да убеди обединените началник-щабове — обясни Холис. — Едва бях приключил с доклада по мисията „Лейди Фламбъро“, когато пристигна заповед да събера и натоваря хората си на камиони и да дойда по най-бързия начин тук, като използвам само черни пътища. Всичко се пази в дълбока тайна. Казаха ми, че командващият военните подразделения тук не знае нищо за нашата мисия и ще научи за нея едва след като му докладвам.

— Генерал Чандлър — каза Пит.

— Да, твърдият като стомана Чандлър. Служих при него в НАТО преди осем години. Все още той смята, че войните се печелят само със силата на оръжието. Значи на него се е паднала мръсната работа да изиграе ролята на Хораций, като защитава моста.

— Какви са заповедите ви? — попита Пит.

— Да окажем помощ на теб и доктор Шарп в работата ви по проекта, какъвто и да е той. Адмирал Сандекър ще осигурява пряката линия до сенатора и Пентагона. Това май е всичко, което знам.

— Не споменаха ли Белия дом?

— Няма нищо черно на бяло.

Той се обърна, тъй като Лили и адмиралът, които бяха предпочели по-дългия път по вътрешните стълби, се втурнаха навън от входната врата. Докато Лили прегръщаше Джордино, а Дилинджър се представяше на Сандекър, Холис дръпна Пит настрана.

— Какво, по дяволите, става тук? — промърмори той. — Да не би да е някакъв цирк?

Пит се ухили.

— Не знаеш колко си близо до истината.

— Къде е мястото на моите специални сили?

— Когато започне безплатното шоу — каза Пит, като стана напълно сериозен, — твоята задача е да вдигнеш във въздуха сцената.

71

Изкопната машина, която Силите за специални операции бяха докарали от Вирджиния, бе огромна. Широките гъсенични вериги придвижиха масивното й туловище до мястото, което Лили бе отбелязала с едно от малките маркерни флагчета. След десетина минути обучение и практика, Пит запомни функциите на лостовете и започна сам да работи със стоманеното чудовище. Той вдигна във въздуха широката два метра и половина кофа, след което я заби в твърдата земя като огромен нокът на хищна птица. Чу се силно дрънчене на метал.

За по-малко от час върху обратната страна на хълма бе изкопан трап, дълбок шест метра и дълъг двадесет. Точно на този етап от изкопните работи, като подскачаше и заобикаляше ниските храсти, към тях започна да се приближава един „Блейзър“, щабна кола с четворно предаване, зад чиято прашна диря се тътреше един камион с войници.

Колелата не бяха още спрели, когато от нея изскочи един капитан. Той застана изпъчено, сякаш бе глътнал бастун. В очите му се четеше решителността на човек, който поставя военната дисциплина над всичко и изпълнява безпрекословно всички дадени му заповеди и нареждания.

— Влизането тук е забранено — отсече той. — Лично аз ви предупредих преди два дена да не правите опит да влизате тук отново. Сега трябва да си приберете машината и да напуснете незабавно района.

Пит невъзмутимо слезе от седалката си и се загледа в дъното на изкопа, сякаш офицерът не съществуваше.

Лицето на капитана почервеня и той излая на сержанта си:

— Сержант О’Хара, подгответе хората си да изведат тези цивилни от района.

Пит се обърна бавно и се усмихна приветливо.

— Съжалявам, но от тук не мърдаме.

Капитанът му отвърна с усмивка, с която спокойно можеше да изпепели човек.

— Имате три минути, за да напуснете и да вземете изкопната машина със себе си.

— Не искате ли да видите документите, които узаконяват присъствието ни тук?

— Само ако са подписани от генерал Чандлър. В противен случай си губите напразно времето.

— Те идват от по-висшестоящо място от вашия генерал.

— Имате три минути — каза категорично капитанът. — След това ще ви изведа оттук със сила.

Лили, Джордино и адмиралът, които бяха седнали на сянка в джипа, взет назаем от Сам, слязоха и се приближиха, за да погледнат отблизо представлението. Лили бе само по една горница без гръб и плътно прилепнали къси панталони. Тя закрачи дръзко напред-назад пред редицата строени войници.

Жени, които никога не са обикаляли улиците като проститутки, не могат да имитират успешно онази походка със съблазнителното поклащане на бедрата. Те преиграват и стигат до границата на комичното. Лили не правеше изключение, но на войниците не им пукаше от това. Те поглъщаха представлението й с жадни очи.

Пит започна да се ядосва. Той мразеше надутите празноглавци.

— Капитане, вие имате само дванадесет души. Дванадесет инженера с по-малко от сто часа бойна подготовка. А аз имам зад гърба си подкрепление от четиридесет души, всеки двама от които биха могли с голи ръце да унищожат целия ви отряд за по-малко от тридесет секунди. Аз не ви моля, а ви нареждам да се оттеглите.

Капитанът се завъртя небрежно на триста градуса, но единственото, което видя, освен Пит, бе Лили, която пристъпваше съблазнително пред строените войници, адмирал Сандекър, който пускаше равнодушно дим от една голяма пура и един човек с превързана ръка, когото не бе забелязал преди. Двамата се бяха облегнали на джипа така, сякаш бяха полузадрямали.

Той хвърли един бърз поглед към Пит, но очите на последния не издаваха и следа от вълнение. Тогава капитанът посочи напред с ръка.

— Сержант, изкарайте тези хора по най-бързия начин от тук.

Преди хората му да направят и две крачки, пред тях като с вълшебна пръчица изникна полковник Холис. Цветовете на камуфлажната му бойна униформа, както и намазаните му с тъмна боя лице и ръце, чийто цвят наподобяваше този на греста, бяха почти като тези на околните храсти. Макар че стоеше на по-малко от пет метра разстояние, той така се сливаше с храстите около себе си, че почти не се виждаше.

— Проблем ли имаме? — Холис попита капитана с почти същата дружелюбност, с каквато една гърмяща змия би погледнала плячката си.

Ченето на капитана увисна и хората му замръзнаха по местата си. Той пристъпи няколко крачки напред и заоглежда по-внимателно Холис, но не видя никакви отличителни знаци, които да подскажат ранга му.

— Кой сте вие? — изломоти той. — От кое подразделение сте?

— Полковник Мортън Холис, Сили за специални операции.

— Капитан Луис Кранстън, сър, Четиристотин осемдесет и шести инженерен батальон.

Отдадоха си взаимно чест. Холис кимна към редицата инженери, които държаха автоматичните си оръжия насочени към тях.

— Мисля, че може да дадете „свободно“ на хората си.

Кранстън не знаеше как да постъпи с непознатия полковник, който се беше появил сякаш от нищото.

— Мога ли да попитам, полковник, какво прави тук един офицер от Силите за специални операции?

— Грижа се тези хора да имат възможност безпрепятствено да извършат едно археологическо изследване.

— Трябва да ви напомня, сър, че това е военна зона и влизането на цивилни в нея е забранено.

— Какво ще кажете, ако ви съобщя, че те са получили разрешение да бъдат тук?

— Съжалявам, полковник. Аз съм на директно подчинение на генерал Чандлър. Той бе ясен и категоричен. Нито един човек, а това се отнася и за вас, сър, който не е от състава на батальона, няма право да влиза…

— Трябва ли да разбирам, че вие се каните да изхвърлите също така и мен?

— Ако не можете да ми представите заповед подписана от генерал Чандлър за вашето присъствие — отвърна нервно Кранстън, — аз ще изпълня неговата заповед.

— Капитане, няма да получите никакъв медал за тази ваша твърдоглавост. Мисля, че ще е по-добре да преразгледате становището си.

Кранстън знаеше много добре, че полковникът си играеше с него като с малка играчка и това никак не му се понрави.

— Моля, без неприятности, полковник.

— Натоварете хората си и се върнете в базата. Избийте всякаква мисъл от главата си, че можете да се върнете тук.

Този диалог доставяше голямо удоволствие на Пит, който с неохота се обърна и слезе долу в изкопа. Там той започна да човърка в пръстта по дъното. Джордино и Сандекър лениво се приближиха до ръба и започнаха да го наблюдават.

Кранстън се колебаеше. Той бе с по-нисък чин, но заповедта, която бе получил, бе повече от ясна. Той реши да отстоява позицията си. Генерал Чандлър щеше да го подкрепи, ако се стигнеше до разследване.

Но преди да успее да заповяда на хората си да очистят района, Холис извади една свирка от джоба си и изсвири пронизително два пъти.

Подобно на призраци, които се надигат от гробовете в някой филм на ужасите, околните храсти оживяха и от тях внезапно излязоха четиридесет фигури, които приличаха повече на шубраци, отколкото на хора и обградиха в широк кръг капитан Кранстън и неговите хора.

Очите на Холис загледаха свирепо.

— Само един знак от мен и е свършено с вас.

— Ти ли свирна, шефе? — попита един храст, чийто глас приличаше на този на Дилинджър.

Самоувереността на Кранстън се стопи.

— Аз… трябва да докладвам за това… на генерал Чандлър — запъна се той.

— Направи го — каза студено Холис. — Можеш също да му съобщиш, че моите заповеди идват от генерал Клейтън Меткалф, началник на обединените началник-щабове. Може да се свържете с Пентагона и да проверите. Тези хора, както и моят отряд не са пристигнали тук с цел да пречат на вашите изкопни работи на хълма Гонгора или да се месят в операциите на генерала по протежение на реката. Нашата задача е да намерим и запазим древните предмети от римско време, които може да са останали на повърхността, преди те да бъдат изгубени или откраднати. Разбрано ли е, капитане?

— Да, сър — отвърна Кранстън, като се вглеждаше неспокойно в изпълнените с решителност мъже, чиито лица изглеждаха страховити под камуфлажния им грим.

— Открих още един! — извика Пит някъде изпод земята.

Сандекър развълнувано махна с ръка на всички да дойдат до изкопа.

— Намерил е нещо.

Конфронтацията бе тутакси забравена и инженерите заедно с хората от ССО се струпаха около ръба на изкопа. Пит бе застанал на четири крака и избърсваше пръстта от един дълъг метален предмет.

След няколко минути той го освободи от пръстта и го подаде много внимателно нагоре към Лили.

От шеговитото й поведение на съблазнителка не бе останало и следа. Тя започна съсредоточено да изследва древната реликва.

— Меч от четвърти век с явен римски произход — съобщи тя. — Почти напълно запазен с незначителна корозия.

— Може ли? — попита Холис.

Тя му го подаде и той нежно обгърна с пръсти дръжката, след което вдигна острието над главата си.

— Само като си помисли човек — прошепна той с благоговение, — че последният човек, който е държал този меч е бил римски легионер!

След това той го подаде с изящен жест на Кранстън.

— Какво ще кажеш да се сражаваш с това, вместо с автоматично огнестрелно оръжие?

— Във всички случаи бих предпочел куршум — отвърна замислено Кранстън — пред перспективата да бъда накълцан на ситни парчета.

Веднага щом инженерите се отправиха по краткия път обратно към лагера си, Пит се обърна към Холис.

— Моите поздравления за маскировката ви. Успях да забележа само трима души от целия ви отряд.

— Беше много тайнствено — каза Лили. — Знаех, че сте наоколо, но не можех да ви видя.

Холис изглеждаше смутен донемайкъде.

— Опитът, който имаме, се състои главно в укриване в джунгла или гора. Сега имахме възможността да проведем едно успешно занятие по укриване в полугола местност.

— Отлично свършена работа — добави Сандекър, като яко раздруса ръката на Холис.

— Да се надяваме, че генерал Чандлър ще се хване на доклада на любезния капитан — каза Джордино.

— Ако въобще си направи труда да го изслуша — отвърна Пит. — Най-спешната задача, която стои сега пред генерала, е да осуети нахлуването на половин милион чужденци през границата и да им попречи да сложат ръка върху знанията и предметите на изкуството на Библиотеката. Той няма време да се разправя с нас.

— Ами римския меч? — попита Холис, като го вдигна.

— Ще го върнем обратно в музейната колекция на Сам.

Холис погледна към Пит.

— Не го ли откри в изкопа?

— Не.

— Ти май си падаш по копаенето на дупки?

Пит не показа с нищо, че е чул Холис. Той измина краткото разстояние до върха на хълма и погледна надолу по склона към Мексико. Палатковият град се бе увеличил двойно в сравнение с предишния ден. Утре вечер, помисли си той. Топилцин ще отприщи бента на човешката вълна утре вечер. Той се обърна наляво и погледна нагоре към малко по-високия хълм Гонгора.

Военните инженери копаеха точно там, където Лили бе забола маркировъчните колове преди четири дни. Те правеха два отделни изкопа. Единият бе с формата на тунел, чийто свод бе укрепен с опори. Другият представляваше открита мина — издълбан кратер в склона на хълма. Работата вървеше бавно, тъй като генерал Чандлър бе изтеглил повечето от инженерите да помагат в отбраната на границата.

Пит се обърна и се спусна обратно по склона. Приближи се до Холис.

— Кой е най-добрият ти специалист по подривна дейност?

— Майор Дилинджър е един от най-добрите специалисти по взривни вещества в армията.

— Ще ми трябват около двеста килограма нитроглицеринов гел С-6.

Холис го изгледа с истинска изненада.

— Двеста килограма С-6? Десет килограма могат да извадят от строя боен кораб. Имаш ли си представа какво искаш? Сместа нитрогел може да се взриви при удар.

— Също и няколко прожектора — продължи невъзмутимо Пит. — Можем да ги заемем от някоя рок група. Прожектори, мигащи светлини, както и аудио усилватели, които могат да ти спукат тъпанчето.

След това той се обърна към Лили.

— Ще оставя на теб да намериш един дърводелец, който може да скове една кутия.

— Боже мой, защо искаш всичко това? — попита Лили с широко отворени очи от любопитство.

— По-добре е да не питаш — простена Джордино.

— По-късно ще обясня — уклончиво отвърна Пит.

— Звучи ми налудничаво — каза Лили, без да разбира нищо.

Тя бе права само наполовина, помисли си Пит. Планът му бе два пъти по-налудничав от всичко, което тя би могла някога да си представи. Но той не искаше да го разкрие. Държеше всички в неведение. Не смяташе, че е дошъл моментът да им каже, че възнамерява да се появи като главно действащо лице на сцената.

72

Зеленото волво с табелка „Такси“ спря пред портала на вилата на Язид в околностите на Александрия. Египетските военни постове, които бяха поставени там по личната заповед на президента Хасан, замръзнаха по местата си и застанаха нащрек, тъй като таксито бе спряло, но от него не излизаше никой.

Амар седеше на задната седалка. Очите и челюстта му бяха скрити под дебели превръзки. Той носеше синя копринена роба и малка червена чалма. Единственото медицинско лечение, което бе получил след бягството си от остров Санта Инес, бе по време на една двучасова визита при един хирург в тесните улички на крайните квартали на Буенос Айрес, преди да наеме един частен реактивен самолет, с който прелетя океана и кацна на малкото летище извън града.

Той вече не чувстваше болка в празните кухини на очите си. Болкоуспокояващите лекарства се бяха погрижили за това. Мъчително беше единствено да говори през разбитата си челюст. Въпреки това той изпитваше странно спокойствие. Умът му функционираше със същата безмилостна ефективност, както преди.

— Пристигнахме — обади се Ибн от мястото на шофьора.

Амар мислено си представи вилата на Язид. Пред него изникнаха и най-малките подробности от нея, сякаш я виждаше в действителност.

— Знам — каза просто той.

— Не си длъжен да правиш това, Сюлейман Азис.

— Всичките ми надежди и страхове останаха зад гърба ми. — Амар говореше бавно, като се бореше с болката от произнасянето на всяка сричка. — Това е волята на Аллах.

Ибн се извърна и слезе от мястото си зад волана, отвори задната врата и помогна на Амар да излезе. Поведе го нагоре по алеята и го обърна с лице към портала, който се охраняваше от въоръжените до зъби пазачи.

— Порталът е на пет метра пред теб — колебливо заговори Ибн, като едва сдържаше вълнението в гласа си. Той нежно прегърна Амар. — Сбогом, Сюлейман Азис. Ще ми липсваш.

— Изпълни обещанието си, мой верни приятелю, и ние ще се срещнем отново в градините на Аллах.

Ибн се обърна бързо и закрачи обратно към колата. Амар остана неподвижен, докато и последният шум от колата не заглъхна в далечината. След това той се приближи до портала.

— Спри на място, слепецо — заповяда пазачът.

— Дошъл съм на гости на моя племенник, Ахмад Язид — каза Амар.

Пазачът кимна на колегата си. Той изчезна в един малък офис и се върна с малка папка в ръка, която съдържаше двадесетина имена.

— Чичо, казваш. Името ти?

Амар изпитваше удоволствие от последното си превъплъщение в друга личност. Той бе събрал един свой стар дълг от един полковник в Министерството на отбраната на Абу Хамид и бе получил списъка с имената на тези, които имаха право да посещават вилата на Язид. Той избра един човек, с който те не можеха да влязат незабавно във връзка.

— Мустафа Махфуз.

— Името ти е в списъка, добре. Представи документите си за самоличност.

Пазачът разгледа фалшифицираните документи на Амар и напразно се опита да сравни снимката с лицето му, скрито под дебели превръзки.

— Какво се е случило с лицето ти?

— Бомбата в колата, която експлодира на базара в Ал Мансура. Бях ранен от летящи отломки.

— Твърде лошо — каза неискрено пазачът. — Можеш да обвиниш племенника си за това. Бомбата бе взривена от негови последователи.

Пазачът махна с ръка към подчинения си.

— Ако мине през металния детектор, заведи го до къщата.

Амар вдигна ръце като за обиск.

— Не е необходимо да те претърсваме, Махфуз. Ако носиш оръжие, машината ще го открие.

Металният детектор не откри нищо и не даде звуков сигнал.

Ето я и входната врата, злорадстваше Амар, докато пазачът от египетските сили за сигурност го водеше нагоре по стъпалата към нея. Този път не се наложи да се прокрадва през странични входове. Така му се искаше да може да види изражението на Язид, когато двамата се срещнеха.

Той бе въведен, както схвана от кънтящите стъпки на ботушите на пазача, в едно голямо преддверие. Помогнаха му да седне на една каменна пейка.

— Чакай тук.

Амар дочу как пазачът, преди да се върне обратно към портала, изломоти нещо неразбрано на някого. Той бе оставен сам в тишината за няколко минути, след това дочу приближаващи се стъпки, последвани от презрителен глас.

— Вие сте Мустафа Махфуз?

Амар моментално разпозна гласа.

— Да — отвърна небрежно той, — аз познавам ли ви?

— Не сме се срещали. Аз съм Халид Фавзи и оглавявам революционния съвет на Ахмад.

— Чувал съм хубави работи за вас.

Наглият глупак, помисли си Амар. Сега няма да може да ме познае под дебелите превръзки, нито по дрезгавия ми стържещ глас.

— Наистина е чест да се срещна с вас.

— Да вървим — каза Фавзи, като хвана Амар за ръката. — Ще ви заведа при Ахмад. Той смяташе, че още не сте се върнал от Дамаск, където ви бе изпратил на специална мисия. Струва ми се, че той не знае за това, че сте пострадали.

— Резултат от опит за убийство преди три дни — изкусно излъга Амар. — Едва тази сутрин излязох от болницата и долетях директно тук, за да информирам лично Ахмад.

— Ахмад ще остане доволен, като чуе за вашата лоялност. Той ще бъде също така много опечален от вашите рани. За нещастие, не сте избрали подходящ час за посещението си.

— Не мога да се срещна с него?

— Той е на молитва — отвърна кратко Фавзи.

Въпреки болката си, Амар едва се сдържа да не се изсмее. Той постепенно започна да чувства нечие друго присъствие в стаята.

— Много е важно той да ме приеме.

— Можете да говорите свободно с мен, Мустафа Махфуз. — Името бе произнесено със силен сарказъм. — Аз ще му предам вашето съобщение.

— Кажете на Ахмад, че се отнася за неговия съюзник.

— Кой? — попита Фавзи. — Какъв съюзник?

— Топилцин.

Името като че ли остана да виси във въздуха безкрайно дълго. Тишината стана напрегната. И тогава тя бе нарушена от друг глас.

— Трябваше да останеш и да умреш на острова, Сюлейман Азис — каза Ахмад Язид със заплашителен тон.

Самообладанието на Амар не го напусна. Той бе успял да запази целия си гений и да съхрани сетните си сили, за да посрещне този момент. Не смяташе просто да стои и да чака смъртта. Той щеше да пристъпи напред и да я прегърне. Не можеше да си представи, че ще трябва да изживее живота си обезобразен и в пълен мрак. Единственото избавление за него бе отмъщението.

— Не можех да умра, без да застана за последен път в твоето всеопрощаващо присъствие.

— Спести си тези врели-некипели и свали глупавите превръзки. Губиш финеса си. Твоето непохватно имитиране на Махфуз бе твърде посредствено за човек с твоите способности.

Амар не отговори. Той бавно разви бинтовете, докато краищата им не паднаха на земята.

Язид шумно си пое дъх, когато видя ужасно обезобразеното лице на Амар. Във вените на Фавзи течеше садистична кръв — той се взря в Амар с перверзното вълнение на човек, който изпитва радост от вида на човешкото страдание.

— Възнаграждението ми за моята служба — бавно каза Амар със стържещ глас.

— Как така остана жив? — попита Язид с глас, треперещ от вълнение.

— Моят верен приятел Ибн ме скри от американските специални сили и така прекарахме два дни, докато той не направи сал от плаващи трупи. След десет часа носеше по течението и усърдно гребане, по волята на Аллах ние бяхме спасени от един чилийски риболовен кораб, който ни остави на брега близо до едно малко летище в Пуерто Уилямс. Откраднахме един самолет и отлетяхме за Буенос Айрес, където наех друг реактивен самолет, който ни докара в Египет.

— Смъртта не идва лесно при теб — измърмори Язид.

— Съзнаваш ясно, че с идването тук ти си подписал смъртната си присъда — замърка Фавзи, изпълнен с очакване.

— Не очаквах друго.

— Сюлейман Азис Амар — каза Язид с нотка на тъга в гласа си. — Най-великият политически убиец на своето време, който всяваше страх и респект в ЦРУ и КГБ, организаторът и изпълнителят на най-съвършените убийства, които някога са били извършвани. Само като си помисли човек, че ти ще завършиш живота си на улицата като мръсен и трогателен просяк.

— Какво говориш, Ахмад? — попита изненадан Фавзи.

— Амар практически е мъртъв — отвращението на Язид бавно се превръщаше в задоволство. — Нашите финансови експерти ще направят необходимото неговите богатства и инвестиции да преминат в мои ръце. След това той ще бъде изгонен на улицата, като ще бъде охраняван двадесет и четири часа в денонощието, за да бъдем сигурни, че ще остане в бордеите. До края на дните си той ще трябва да проси по улиците, за да оживее. Това е далеч по-лошо от една бърза смърт.

— Вие ще наредите да ме убият, когато ви кажа това, за което дойдох — разприказва се Амар.

— Целият съм в слух — каза нетърпеливо Амар.

— Продиктувах един подробен доклад от тридесет и две страници за аферата „Лейди Фламбъро“. Всички имена, разговори, часове и дати, бяха грижливо описани. В доклада има всичко, абсолютно всичко, включително наблюденията ми върху ролята на мексиканците в операцията и моето мнение за връзката между теб и Топилцин. В момента разузнавателните служби на шест държави, както и журналистите от новинарските медии четат копия от доклада ми. Каквото и да направиш с мен, Ахмад, трябва да знаеш, че с теб е свършено.

Той не успя да довърши изречението си. Остра болка проряза главата му и долната му челюст увисна безпомощно. С почервеняло от гняв лице и със скърцащи от злоба зъби, Фавзи бе ударил Амар с юмрука си. Ударът нямаше силата на добре планирана атака. Фавзи бе действал, без да мисли, неговата бурна реакция бе плод на пълната му загуба на самообладание. Ударът рикошира от едната страна на счупената челюст на Амар.

Човек в добро физическо състояние спокойно би издържал на този удар, но Амар се залюля и за малко да изгуби съзнание. Нежната зараснала тъкан около очите и челюстта му се разкъса и разтвори.

Той залитна назад, като се мъчеше слепешком да отбива с ръце побеснелите удари на Фавзи. Лицето му бе побеляло, по страните му шуртеше кръв, но той не спираше да се бори с едничката цел да прогони болката от съзнанието си.

— Спри! — извика Язид на Фавзи. — Не виждаш ли, че този човек сам ги търси смъртта? Той може би лъже, като се надява, че ние ще го убием тук и сега.

Амар успя да възвърне част от самообладанието си и определи посоката, от която идваше гласа на Язид и тежкото учестено дишане на побеснелия Фавзи.

Той протегна лявата си ръка и тръгна леко напред, докато не се увери, че е докоснал дясната ръка на Язид. След това я сграбчи и посегна светкавично зад врата си със свободната си ръка.

Ножът от въглероден композиционен материал бе плътно притиснат с бял лейкопласт в една лека вдлъбнатина в горната част на гърба на Амар. Използван като помощно средство от подривните оперативни агенти, той бе конструиран така, че да минава безпроблемно през метални детектори.

Амар разкъса лепенките на гърба си с тънкото, триъгълно острие, дълго осемнадесет сантиметра, издаде назад лакътя си като бутало, след което заби ножа в гърдите на Язид, малко под гръдния му кош.

Ударът бе със страхотна сила. Краката на самозванеца, представящ се за мюсюлмански революционер, се отделиха от земята. Очите на Пол Капестер се опулиха от ужас и шок. Единственият звук, който излезе от гърлото му бе едно дрезгаво клокочене.

— Сбогом, влечуго — каза Амар с грачещ глас през кървящата си уста.

След миг той издърпа навън острието и описа с него широка дъга към мястото, където чувстваше, че стои Фавзи. Ножът не бе предназначен за фронтална атака, но ръката му достигна лицето на Фавзи и той усети как острието разряза бузата му.

Амар знаеше, че Фавзи бе десничар и че винаги носеше пистолет, един стар деветмилиметров люгер, в кобур под лявата си мишница. Той се хвърли срещу Фавзи, като се мъчеше слепешком да хване наглия фанатик, докато в същото време отново замахна с ножа.

Лишен от зрение, той закъсня.

Фавзи бе бързо извадил люгера. Той навря дулото в корема на Амар и изстреля два куршума, преди ножът да прониже сърцето му. Той изпусна пистолета и се хвана за гърдите. Залюля се и направи няколко крачи назад като гледаше със странен недоумяващ поглед ножа, който се подаваше под остър ъгъл от гръдната му кост. Накрая той подбели очи и се строполи на пода само на метър от мястото, където бе паднал Капестер.

Бавно, много бавно Амар се свлече върху керамичните плочки на пода и легна по гръб. Вече не чувстваше никаква болка. Пред него изплуваха истински видения, които той виждаше без очите си. Чувстваше как животът го напуска, сякаш отплава по-надолу по някакви поток.

Съдбата на Амар бе предрешена от мимолетната му среща с един човек. Пред него се появи образът на високия мъж със зелени очи и решителна усмивка. Внезапно го заля вълна от омраза и също толкова бързо го напусна. Дърк Пит — това име бе запечатано в дълбините на съзнанието му, които бавно потъваха в мрак.

Той почувства как над него се възцарява едно еуфорично задоволство. Последната му мисъл бе, че Ибн ще се погрижи за Пит. Тогава всички сметки щяха да бъдат разчистени…

73

Президентът седеше в кожено кресло и наблюдаваше четири телевизионни монитора. Три от тях бяха настроени да приемат основните телевизионни мрежи, докато четвъртият приемаше директно от един армейски комуникационен център, поместен в един военен камион в Рома. Той изглеждаше уморен, но лицето му бе съсредоточено. Очите му блестяха от напрежение и скачаха непрекъснато от монитор на монитор.

— Просто не мога да повярвам как е възможно толкова много хора да бъдат събрани на такова малко място — чудеше се той.

— Храната им е на привършване — каза Шилър, като четеше последния доклад на ЦРУ, пристигнал преди минута. — Трудно се намира вода за пиене, а санитарните възли са задръстени.

— Ще бъде или довечера, или никога — уморено въздъхна Никълс.

Президентът попита:

— За какъв брой хора става въпрос?

— Компютърното преброяване на базата на въздушни снимки показва близо четиристотин тридесет и пет хиляди — отвърна Шилър.

— И те ще нахлуят през коридор широк по-малко от километър — каза мрачно Никълс.

— Мътните го взели тоя копелдак! — избухна президентът. — Не съзнава ли, че хиляди ще бъдат стъпкани или удавени още при преминаването на реката, или въобще не го е грижа за това?

— Повечето от тях са жени и деца — добави Никълс.

— Фамилията Капестер не са известни със своето милосърдие и добра воля — процеди през зъби Шилър.

— Все още не е късно да го премахнем.

Последната реплика бе от Мартин Броган, директора на ЦРУ.

— Убийството на Топилцин ще бъде равнозначно на убийството на Хитлер през 1930.

— При условие, че твоят наемник успее да се доближи достатъчно близо до него — отбеляза Никълс. — Освен това той после ще бъде унищожен от тълпата.

— Имах предвид изстрел с мощно оръжие от четиристотин метра.

Шилър поклати глава.

— Това не е практично решение. Този изстрел може да бъде произведен единствено от възвишението, което се намира на нашия бряг на реката. Мексиканците веднага ще разберат кой стои зад всичко това. Тогава нещата наистина могат да приемат лош обрат. Вместо мирно шествие, войниците на генерал Чандлър ще имат насреща си побесняла тълпа от хора, които ще щурмуват Рома, като използват за оръжие всичко, до което могат да се докопат — пушки, ножове, камъни, бутилки. Тогава вече ще бъдем изправени пред истинска война.

— Съгласен съм с това — каза Никълс. — Генерал Чандлър няма да има друг избор, освен да отвърне с цялата мощ на оръжията си, за да спаси хората си и американските граждани в района.

В израз на безсилие, президентът удари с юмрук по облегалката на креслото си.

— Нищо ли не можем да направим, за да предотвратим масовото клане?

— Както и да го погледнем — отвърна Никълс, — контрата винаги остава у нас.

— Може би трябва да пратим всичко по дяволите и да предадем съкровището на Александрийската библиотека на президента Де Лоренцо. Трябва да направим всичко възможно то да не попадне в мръсните ръце на Топилцин.

— Безсмислен жест — каза Броган. — Топилцин използва древните предмети само като претекст, за да оправдае нашествието си. Нашите разузнавателни източници съобщават, че той планира подобни масови нахлувания на имигранти през Бая в Южна Калифорния и през границата до Ногалес в Аризона.

— Само ако можехме да спрем това безумие — измърмори президентът.

Един от четирите телефона иззвъня и Никълс вдигна слушалката.

— Генерал Чандлър, господин президент. Обажда се по един кодиран канал.

Президентът въздъхна дълбоко.

— Поне мога да погледна лицето на човека, на когото може да се наложи да заповядам да убие десетки хиляди хора.

Екранът на монитора угасна за момент, след което отново светна и показа главата и раменете на един мъж, който наближаваше петдесетте. Лицето му бе изпито, силно прошарената му коса не бе скрита под каска или шапка. Бръчките около сините му очи издаваха напрежението от последните няколко дни.

— Добро утро, генерале — поздрави го президентът. — Съжалявам, че не можеш да ни видиш, но тук при нас няма камера.

— Разбирам, господин президент.

— Каква е ситуацията?

— Току-що заваля силен дъжд, който се явява като дар божи за онези бедни хора. Те ще могат да попълнят запасите си от вода, прахът ще улегне, а вонята от тоалетните им вече започна да намалява.

— Има ли някакви провокации?

— Обичайните лозунги и знамена, но няма насилие.

— От това, което можете да видите, има ли признаци на обезкуражаване на част от хората и има ли някои, които да са започнали да се завръщат по домовете си?

— Не, сър — отвърна Чандлър. — Ако има нещо, то е в обратната посока. Ентусиазмът им расте с всяка измината минута. Те смятат, че техният ацтекски месия е докарал дъжда, а и той се бие по гърдите, като ги убеждава в същото. Няколко групи католически свещеници обикаляха сред хората, като ги молеха да се върнат в лоното на тяхната църква и да се приберат по домовете си. Но негодниците на Топилцин на бърза ръка ги прогониха от града.

— Мартин Броган смята, че те ще тръгнат довечера.

— Моето разузнаване твърди същото. — Генералът се поколеба, преди да зададе съдбовния въпрос: — Има ли промяна в заповедта, господин президент? Все още ли трябва да ги спра на всяка цена?

— Да, генерале, докато не получиш друго нареждане от мен.

— Трябва да заявя, сър, че ме поставяте в много неудобно положение. Не мога да гарантирам, че ако заповядам на моите момчета да стрелят срещу жени и особено срещу деца, те ще се подчинят.

— Разбирам положението ти, генерале, и ти съчувствам, но ако не удържим фронта в Рома, милиони бедни мексиканци ще изтълкуват това за отворена покана да нахлуят безпрепятствено в Съединените щати.

— Не мога да възразя на довода ви, господин президент, но ако открием масиран огън с най-модерни оръжия срещу половин милион души, наблъскани един в друг до краен предел, историята ще ни обвини в извършване на престъпление срещу човечеството.

Думите на генерала напомниха на президента за ужасните нацистки престъпления и Нюрнбергския процес, но той бе твърд в отговора си.

— Колкото и да е отблъскваща тази мисъл, генерале — каза сериозно той, — последиците от бездействието са непредсказуеми. Моите експерти по националната сигурност прогнозират, че държавата ще бъде залята от истерична вълна на самосъхранение, която ще доведе до образуване на доброволни отряди, които ще се надигнат срещу потока от нелегални имигранти. Нито един мексикански американец няма да бъде спокоен. Броят на жертвите и от двете страни може да придобие астрономически размери. Консервативните законодатели ще се надигнат и ще изискат Конгресът да обяви официално война на Мексико. Не искам и да мисля какво може да се случи по-нататък.

Всички присъстващи в стаята ясно виждаха как генералът бе объркан от противоречиви мисли и чувства. Когато той проговори обаче, гласът му бе тих и уверен.

— Най-почтително ви моля да поддържаме близка връзка до нашествието.

— Разбрано, генерале — съгласи се президентът. — След малко моите съветници по националната сигурност ще се присъединят към мен в Залата за кризисни ситуации.

— Благодаря ви, господин президент.

Лицето на генерал Чандлър изчезна и на негово място в близък план се появи изображението на един шлеп, поставен върху ролки. Стотина души напрягаха мишци и го теглеха с въжета към водата.

— Е, — каза Шилър, като клатеше глава, сякаш се чудеше на всичко това, — направихме всичко, което можахме, за да попречим на бомбата да избухне, но не успяхме да обезвредим взривателя. Сега не ни остава нищо друго, освен да седим край нея, и да чакаме взривната вълна да ни помете.

74

Те тръгнаха един час след падането на мрака.

Мъже, жени и деца, някои от които една вървяха, всички носеха запалени свещи. Ниските облаци, които бавно се изнизваха след бурята, бяха обагрени в оранжево от огромния океан трепкащи пламъчета.

Като една огромна човешка вълна, мексиканците се надигнаха и тръгнаха към брега на реката. Гласовете им се чуваха все по-близко и по-силно, като постепенно се обединяваха в мелодията на древна ацтекска песен. Тихите напеви скоро прераснаха в оглушителен многохиляден хор, който прелетя над реката и накара прозорците в Рома да задрънчат.

Бегълци от селата, градски бедняци, оставили своите бордеи от кал, колиби от вълнообразна ламарина и убежища от картонени кутии в потънали в мизерия селца или нездравословни предградия — всички се бяха надигнали като един. Те бяха наелектризирани от обещанието на Топилцин за нов разцвет на могъщата някога Ацтекска империя върху предишните й територии в Съединените щати. Това бяха отчаяни хора от най-долното стъпало на бедността и мизерията, готови да прегърнат и най-малката надежда за по-добър живот.

Те се движеха с бързината на охлюв и се придвижваха крачка по крачка към чакащата ги флотилия от лодки. Слизаха към брега по пътищата, които бяха разкаляни от дъжда и осеяни с локви. Малки деца хленчеха от страх, когато майките ги носеха или качваха върху нестабилните салове, които се накланяха и подскачаха под тежестта им.

Стотици бяха избутани в реката от прииждащите зад тях редици. Невръстни деца нададоха сподавени викове, когато паднаха в реката и водата ги заля през глава. Много от тях потънаха или бяха отнесени от течението, преди някой да може да им се притече на помощ, което бе почти невъзможно, тъй като болшинството от мъжете се бяха групирали по-назад на брега.

Бавно, без организация и ред, стотиците лодки и салове се отделиха от брега и се отправиха към американската страна.

Прожекторите на американската армия, към които бяха прибавени и тези на телевизионните екипи, ярко осветиха надигналата се кипяща вълна от лодки и хора. Стъписани, войниците наблюдаваха трагедията, която се разиграваше пред очите им и се взираха с тревога в стената от човешки тела, която приближаваше към тях.

Генерал Чандлър стоеше на покрива на полицейския участък в Рома, който се намираше на върха на хълма. От светлината на прожекторите лицето му бе станало сиво, а в очите му се четеше отчаяние. Гледката бе ужасна и бе надминала и най-лошите му опасения.

Той заговори в един малък микрофон, закачен за яката му.

— Виждате ли, господин президент? Виждате ли безумието?

В Залата за кризисни ситуации, президентът гледаше втренчено в огромния монитор.

— Да, генерале, картината, която получаваме, е ясна.

Той седеше на края на една дълга маса, от двете страни на която седяха най-близките му съветници, членовете на кабинета и двама от Обединените началник-щабове. Всички те се бяха вторачили в невероятното зрелище, което идваше при тях със стереозвук и ярки цветове.

Най-бързите лодки бяха стигнали до отсрещния бряг и пътниците им бързо изскочиха от тях. Те изчакаха да пристигнат всички хора от първата вълна и едва след като флотилията бе поела по обратния си път, тълпата се събра и тръгна напред. Неколцината мъже, които бяха прекосили реката, крачеха нагоре-надолу по брега и подвикваха през рогове от бик, за да окуражат и подтикнат жените да вървят напред.

Хванали в ръце свещите и децата си, жените запяха в монотонен хор и тръгнаха в колони по утъпканите пътеки край брега, като заобикаляха хълма подобно на армия от мравки, чийто път е препречен от малко камъче, което те заобикалят, за да се срещнат отново от другата му страна.

Камерите ясно показваха сгърчените от ужас лица на децата и решителното изражение в очите на жените, когато те се изправиха срещу зиналите към тях дула на оръжията. Топилцин им бе внушил, че неговата божествена сила ще ги запази невредими и те му вярваха безрезервно.

— Боже господи! — възкликна Дъг Оутс. — Цялата първа вълна се състои само от жени и малки деца.

Никой не коментира тревожното наблюдение на Оутс. Мъжете в Залата за кризисни ситуации наблюдаваха с растящ ужас как друга тълпа жени поведоха децата си по моста, като се насочиха към танковете и бронираните коли, които бяха блокирали плътно пътя.

— Генерале — каза президентът, — можете ли да изстреляте един залп над главите им?

— Да, сър — отвърна Чандлър. — Наредих на войниците си да заредят халосни патрони. Ако използваме истински боеприпаси, съществува голям риск да поразим невинни хора в града зад тълпата.

— Мъдро решение — каза генерал Меткалф от Обединените началник-щабове. — Къртис си знае работата.

Генерал Чандлър се обърна към един от помощниците си.

— Дайте команда за залп с халосни заряди.

Помощникът му, който бе с чин майор, излая в един радиоприемник:

— Залп с халосни, огън!

Гръмотевичен тътен разтърси нощта. Дулата на оръжията избълваха дълги огнени езици и осветиха за миг тълпата. Ударната вълна от залпа се понесе като силен порив на вятър и угаси много от свещите, които жените държаха в ръце. Цялата долина заехтя от оглушителните гърмежи на танковите оръдия и пукота от лекото стрелково оръжие.

Десет секунди. Десет секунди изминаха от командата „Огън“ до „Прекрати огъня“ и още десет, за да отекне тътенът в ниските хълмове зад Рома.

Над стъписаното множество се възцари смразяваща тишина, пропита с острата миризма на кордит.

След миг обаче тишината бе раздрана от женски писъци, бързо последвани от тъничките гласчета на децата, които запищяха, обзети от смъртен ужас. Повечето се строполиха на земята, загубили ума и дума от страх, а останалите продължиха да стоят, замръзнали от уплаха. Мощен вик последва от другия бряг. Мъжете, които по план трябваше по-късно да прекосят реката, бяха изпаднали в ужас от мисълта, че жените и децата им може да са убити или ранени.

Избухна оглушителна врява и настана пълен хаос и безредие. В продължение на няколко минути нашествието на имигрантите изглеждаше като че ли бе отблъснато и спряно.

Изведнъж на мексиканския бряг блеснаха прожектори и осветиха една фигура, застанала на малка дървена площадка, която няколко мъже в бели туники носеха на раменете си.

Топилцин стоеше с разтворени ръце като пародия на Христос и крещеше от високоговорители, като нареждаше на жените, които се бяха свили върху земята, да станат и да тръгнат решително напред. Постепенно шокът отмина и всички започнаха да проумяват, че няма окървавени и разкъсани тела. Мнозина започнаха да се смеят истерично след като откриха, че са невредими. Възторжен възглас на прослава разцепи въздуха, тъй като хората бяха изтълкували по свой начин случилото се и бяха убедени, че божествената сила на Топилцин бе тази, която по някакъв чудодеен начин бе отклонила смъртоносния огън, запазвайки ги живи и невидими.

— Той обърна нещата в наша вреда — обезсърчено каза Джулиъс Шилър.

Президентът поклати тъжно глава.

— Също както се е случвало не един и два пъти в историята на нашата държава, когато на нашите хуманни усилия са отвръщали с удар.

— Чандлър се намира в много трудно положение — каза Никълс.

Генерал Меткалф бавно кимна с глава:

— Да, всичко сега е струпано на плещите му.

Часът за съдбоносното решение бе ударил. Болезненият проблем не търпеше повече отлагане. Седнал в добре защитеното укритие, дълбоко в подземията на Белия дом, президентът запази странно мълчание. Той умело бе прехвърлил бомбата с часовниковия механизъм на военните, с което бе превърнал генерал Чандлър в евентуалната изкупителна жертва.

Президентът бе изпаднал в патова ситуация. От една страна той не можеше да позволи на армия от чужди нашественици да нахлуе безпрепятствено през границите. От друга страна обаче, той не можеше да рискува пълния крах на администрацията си, който неминуемо щеше да последва, ако той дадеше изрична заповед на Чандлър да открие огън по жени и деца.

Никога един президент не беше се чувствал толкова безпомощен.

Пеещите жени и деца бяха само на няколко метра от войниците, които се бяха окопали близо до бреговата линия. Онези, които бяха начело на извитата като змия колона от запалени свещи по международния мост, бяха стигнали толкова близо до танковете, че можеха спокойно да видят дулата им, ако вдигнеха нагоре глава.

Независимо от това, че генерал Къртис Чандлър имаше зад себе си дълга и блестяща военна кариера, той нямаше да може да преодолее угризенията на съвестта си. Съпругата му се бе поминала предишната година след продължително боледуване, освен това те нямаха деца. На пагоните си имаше една звезда — той бе бригаден генерал и през краткото време, което оставаше до излизането му в запаса, той не можеше да се надява на повишение. Сега той стоеше на хълма, като наблюдаваше как стотици хиляди нелегални имигранти нахлуват в родината и се чудеше защо трябваше да изпита такава горчивина и мъка в края на живота си.

Лицето на помощника му бе придобило почти обезумяло изражение.

— Сър, заповедта за стрелба.

Чандлър се загледа в малките деца, стиснали уплашено ръцете на майките си и на светлината на свещите той видя широко отворените им черни очи.

— Генерале, какво ще заповядате? — попита го умолително помощникът.

Генералът измърмори нещо, но помощникът му не успя да го чуе от силното пеене.

— Извинявам се, генерале, „Стреляйте“ ли казахте?

Чандлър се обърна и очите му заблестяха.

— Пуснете ги да минат.

— Сър?

— Това е заповедта ми, майоре. Да пукна, ако си отида от този свят като убиец на бебета. И за бога, в никакъв случай не изговаряй думите „Не стреляйте“, за да не би някой безмозъчен взводен командир да ги разбере погрешно.

Майорът кимна и забързано заговори в микрофона си.

— До всички командири. Заповедта на генерал Чандлър е да пропуснете имигрантите през линията на нашата отбрана, без да проявявате враждебни действия към тях. Повтарям, оттеглете се от позициите си и ги пуснете да минат.

С огромно облекчение американските войници свалиха оръжието си. В продължение на няколко минути те стояха на едно място, неспокойни и напрегнати, след това обаче някои от тях започнаха да флиртуват с жените; други коленичиха и се заиграха с децата, като ги утешаваха нежно и ги подканяха да си избършат сълзите.

— Простете ми, господин президент — каза Чандлър, като говореше в една камера. — Съжалявам, че трябва да завърша по този начин кариерата си на военен, като отказвам да изпълня заповед на главнокомандващия, но предвид възникналите обстоятелства, аз сметнах, че…

— Не се тревожи — отговори президентът. — Ти свърши великолепна работа.

След това той се обърна към генерал Меткалф.

— Не ме интересува на кое стъпало се намира той във военната йерархия. Моля да се погрижите Къртис да получи още една звезда.

— Ще бъда повече от щастлив да го направя, сър.

— Добре разчетен ход, господин президент — каза Шилър, който осъзна, че мълчанието на президента е било само един блъф. — Вие, без съмнение, познавате добре генерала.

В очите на президента се появи лека усмивка.

— С Къртис Чандлър сме служили заедно като лейтенанти от артилерията в Корея. Той би открил огън по всяка озлобена или необуздана въоръжена тълпа, но по жени и деца — никога.

Генерал Меткалф също прозря истината зад паравана.

— Но вие и сега сте поели огромен риск.

Президентът кимна в съгласие.

— Сега ще трябва да отговарям пред американския народ за това, че не съм оказал съпротива срещу масовото нахлуване на нелегални имигранти в неговата земя.

— Да, но вашата демонстрация на въздържаност ще бъде силен коз в бъдещите преговори с президента Де Лоренцо и другите лидери от Централна Америка — утеши го Оутс.

— Междувременно — добави Мърсиър, — нашите военни и полицейски сили тихомълком ще обкръжат последователите на Топилцин и ще ги върнат обратно през границата, преди американският народ да успее да сформира доброволни отряди за защита, които да обявят война на пришелците.

— Искам операцията да бъде проведена с възможно най-голяма хуманност — твърдо каза президентът.

— Не забравихме ли нещо, господин президент? — попита Меткалф.

— Генерале?

— Александрийската библиотека. Сега нищо не може да попречи на Топилцин да плячкоса историческите находки.

Президентът се обърна към сенатор Пит, който през цялото това време бе седял мълчаливо на края на масата.

— Е, Джордж, армията се оттегли и ти оставаш единственото главно действащо лице. Би ли посветил всички присъстващи тук в тайните на твоя алтернативен план?

Сенаторът сведе поглед надолу към масата. Той не искаше другите да видят тревожното и неспокойно предчувствие в очите му.

— Това е последното, отчаяно средство. Една измама, създадена от сина ми, Дърк. Не знам по какъв друг начин мога да го опиша. Но ако всичко тръгне като трябва, Робърт Капестер, известен още и като Топилцин, няма да сложи ръка на знанието на древните. Но ако всичко се провали, както някои скептици вече предположиха, фамилията Капестер ще завладее Мексико и съкровището ще бъде безвъзвратно загубено.

75

За щастие, пристъпите на религиозен фанатизъм и маниакалният стремеж на Топилцин за власт не доведоха до кръвопролитие. Нямаше убити по погрешка или недоразумение. Единствената истинска трагедия бе тази на младите жертви, които се бяха удавили по време на първото прекосяване на реката.

Без да й бъде оказана съпротива, огромната тълпа премина през армейските позиции и тръгна по улиците на Рома, като се насочи към хълма Гонгора. Песента им бе заглъхнала. Вместо нея те скандираха лозунги на ацтекски език, които бяха напълно неразбираеми за американските наблюдатели, както и за повечето от мексиканските.

Топилцин поведе триумфалното шествие нагоре по склона на хълма. Самозванецът, който се представяше за ацтекски бог, бе внимателно планирал как да изиграе ролята си на избавител. Завладяването на египетското съкровище щеше да му даде необходимото влияние и финансови средства, с помощта на които той щеше да измести от властта управлявалата дълги години казионна Революционна партия на президента Де Лоренцо и то без да се прибягва до неудобството на свободните избори. Само четиристотин метра деляха Мексико от падането му под властта на фамилията Капестер.

Новината за смъртта на брат му в Египет не беше още стигнала до ушите му. Най-близките му поддръжници и съветници бяха напуснали свързочния камион по време на масовото вълнение и бяха пропуснали спешното съобщение. Водени от любопитство да видят древната находка, сега те крачеха зад площадката на Топилцин, която неколцина души носеха върху раменете си.

Топилцин стоеше изправен в бяла роба и късо наметало от кожа на ягуар върху раменете си. В ръката си той държеше един изправен прът, от чийто връх се развяваше знаме с орел и змия. Гора от преносими прожектори бяха насочени към неговата площадка и осветяваха тялото му с феерия от пъстроцветни светлини. Блясъкът го заслепи и той направи знак с ръка някои от прожекторите да бъдат насочени напред и да осветят склона.

С изключение на няколко тежки машини, изкопът изглеждаше пуст. Не се забелязваше и следа от военните инженери до кратера или в тунела. На Топилцин това не му хареса. Той разпери ръце като знак към настъпващата тълпа да спре. Нареждането бе повторено неколкократно по високоговорители, докато предната стена на множеството не намали ход и спря. Всички лица бяха обърнати към Топилцин в благоговейно очакване на следващото му нареждане.

Внезапно от върха на хълма се чу вледеняващ кръвта вой, който непрекъснато се усилваше, за да прерасне накрая в пронизителен остър писък, който накара всички да запушат ушите си с ръце.

След това сноп пулсиращи светлини заискриха от хълма и осветиха с мигащите си лъчи морето от човешки лица. В нощното небе затанцуваха магически светлини, които огряха небосклона като истинско северно сияние. Хората стояха вкаменени и гледаха омаяни необикновената гледка.

Светлините на хълма грейнаха с неописуем блясък. В същото време звукът, който сякаш бе взет от някой научнофантастичен филм, разцепи със зловещ писък въздуха над градчето.

В един миг ослепителните светлини и оглушителният звук стигнаха до невероятно, спиращо дъха кресчендо, след което пулсиращите светлини угаснаха и внезапно настъпи гробна тишина.

В продължение на цяла минута ушите на всички ехтяха от звука и пред очите им се рееха светлинни образи и видения. След това един невидим източник на светлина започна бавно да огрява самотната фигура на мъж, застанал на върха на хълма. Ефектът бе поразителен. Светлинните лъчи трептяха, отразявайки се от метални предмети, които обгръщаха тялото му.

Когато човекът бе осветен изцяло, стана видно, че той носеше бойното облекло на древен римски легионер.

Мъжът бе облечен във виненочервена туника под излъскана до блясък желязна броня. Шлемът на главата му и набедрениците, предпазващи пищялите му, бяха полирани до ослепителен блясък. От едната му страна висеше гладий — двуостър меч — закачен на кожен ремък, който преминаваше през другото рамо. Едната ръка държеше овален щит, а другата бе стиснала островърхо копие, като го държеше изправено до себе си.

Топилцин се загледа с любопитство, омаян от гледката насреща му. Игра, шега или театрална измама? Какво ли крояха американците сега? Огромната орда от неговите последователи стоеше в приглушено мълчание и гледаше римлянина така, сякаш бе привидение. След това хората бавно извърнаха погледа си отново към Топилцин и зачакаха техния месия да направи първия ход.

Блъф, роден от отчаяние, реши накрая той. Американците бяха сложили на масата последната си карта, като се стремяха по този начин да спрат неговите суеверни и безкрайно бедни последователи и да не ги допуснат до съкровището.

— Може да е някакъв номер да ви отвлекат и вземат за заложник — каза един от съветниците му, който стоеше наблизо.

Замислените очи на Топилцин се свиха в презрение.

— Номер, да. Но отвличане, не. Американците знаят, че тази тълпа ще побеснее, ако животът ми бъде заплашен. Замисълът им е прозрачен. С изключение на пратеника, чиято кожа изпратих обратно на Държавния департамент, досега аз съм отказал на всички призиви за преговори със служители на Държавния департамент. Тази театрална постановка представлява просто един несръчен опит за последни преговори лице в лице. Бих се заинтересувал да науча какво предложение са поставили на масата за преговори.

Без да говори повече и без да обръща внимание на последвалите други предупреждения, той нареди да спуснат на земята площадката и слезе от нея. Светлините на прожекторите останаха фокусирани в него, докато той крачеше с високомерна походка нагоре по хълма, сам.

Краката му не се виждаха изпод дългата му роба и той сякаш не вървеше, а се плъзгаше.

Топилцин се движеше с отмерена крачка, като стискаше един колт питон, калибър 0.357, поставен в кобур и закачен на един колан под робата му. Другата си ръка той държеше върху една димна бомба, в случай че му се наложеше да прикрие бягството си зад завеса от оранжев дим.

Той вече беше близо и видя, че фигурата в бойните доспехи на римски легионер бе манекен, взет от някой универсален магазин. Лицето на чучелото бе разтегнато в нелепа усмивка, а нарисуваните с боя очи се взираха безизразно в нищото. Гипсовото му лице и ръце бяха потъмнели и очукани.

Ясно забележимо любопитство, примесено с осторожност и бдителност, озари лицето на Топилцин, когато той започна да разглежда чучелото. Той се потеше обилно, бялата му роба се бе намачкала и висеше отпуснато.

Тогава иззад един гъсталак от мескити излезе висок мъж с рейнджърски ботуши, дънки и бяло поло и застана под светлината на прожекторите. Непознатият го гледаше втренчено с опалово зелени очи, от които лъхаше арктически студ. Той стигна до манекена и спря.

Топилцин почувства, че има предимство. Не се помая нито за миг и първи заговори на английски.

— Какво се надявахте да спечелите с чучелото и светлинното шоу?

— Вниманието ви.

— Моите поздравления. Успяхте. Сега бихте ли ми предали съобщението от вашето правителство?

Непознатият го изгледа продължително.

— Някой казвал ли ви е някога, че облеклото ви изглежда като намачкани чаршафи в някоя хотелска стая на сутринта след абсолвентски бал?

Изражението на Топилцин стана сурово.

— Нима вашият президент е искал да ме обиди, като е изпратил тук един клоун?

— Предполагам, че тук е мястото, където трябва да кажа, че сега е настъпил момента да научите това.

— Имате една минута, за да кажете каквото имате да казвате — той направи пауза и описа широк кръг с ръка, — преди да заповядам на моите хора да продължат настъплението си.

Пит се обърна назад към хълма и погледна въпросително към широката и тъмна равнина, простираща се на километри зад него.

— Настъпление накъде?

Топилцин не обърна внимание на забележката.

— Можете да започнете с вашето име, звание и длъжност в американската администрация.

— Казвам се Дърк Пит. Званието ми е Мистър Пит. Длъжността ми е данъкоплатец на Съединените щати, а ти можеш спокойно да вървиш по дяволите.

Очите на Топилцин загоряха с тъмен пламък.

— Много хора са били постигнати от ужасна смърт за това, че са показали неуважение към този, който говори със самите богове.

Пит се усмихна с отегченото равнодушие на дявола, към когото някой телевизионен евангелист сипе заплахи.

— Ако трябва да говорим, нека да спрем с надутите и високопарни фрази. Ти си измамил бедния народ на Мексико с празни театрални речи, като си им обещал нов живот на седмото небе, който в никакъв случай не можеш да им осигуриш. Ти си един мошеник. От главата до петите ти си един жалък мошеник, затова не ми говори с такова пренебрежение, защото аз не съм един от твоите боклукчии. Въобще не ми пука от такава престъпна измет, каквато си ти, Робърт Капестер!

Капестер отвори устата си, след това рязко я затвори. Той отстъпи една крачка назад. В очите му се четеше изненада и той не можеше да повярва на ушите си.

В продължение на няколко секунди той гледаше втренчено Пит. Накрая проговори с дрезгав шепот.

— Какво друго знаеш?

— Знам достатъчно — небрежно отвърна Пит. — Фамилията Капестер и техният престъпен бизнес са в устата на всички във Вашингтон. Белият дом заехтя от отварянето на безброй бутилки шампанско, когато дойде новината за твоя зализан брат, онзи, който се смяташе за мюсюлмански пророк. Правдата възтържествува накрая — той е бил убит от терориста, когото бе наел да отвлече „Лейди Фламбъро“ и да избие пътниците.

— Брат ми… — Капестер не можеше да произнесе думата „мъртъв“. — Не ти вярвам.

— Не знаеше ли за това? — попита Пит, леко изненадан.

— Говорих с него преди по-малко от двадесет и четири часа — с непоклатима увереност отвърна Топилцин. — Пол… Ахмад Язид е жив и здрав.

— Един вървящ труп не ще бъде сметнат за едно от неговите успешни превъплъщения.

— Какво се надявате ти и твоето правителство да спечелите с тези лъжи?

Пит изгледа студено Капестер.

— Радвам се, че повдигна този въпрос. Нашето намерение е да спасим съкровището на Александрийската библиотека, но ако ти пуснеш тълпите си вътре в хранилището под земята, ние няма да успеем да направим това. Те ще откраднат всичко, каквото смятат, че ще могат да продадат или да разменят за храна и ще унищожат това, което според тях няма стойност, най-вече ценните книги и свитъците.

— Те няма да влязат — каза твърдо Капестер.

— Мислиш, че можеш да ги спреш?

— Последователите ми правят това, което им наредя.

— Книгите и предметите на изкуството трябва да бъдат каталогизирани и изследвани от професионални археолози и историци — каза Пит. — Ако искаш да получиш отстъпки от Вашингтон, трябва да гарантираш, че Библиотеката ще бъде третирана като научен проект.

Очите на Капестер се взряха в тези на Пит за момент. Той бавно възвърна самообладанието си и се изправи в пълен ръст. Беше с десет сантиметра по-нисък от Пит. Стоеше и се полюляваше леко, подобно на кобра, която се готви за нападение. След малко, когато заговори, гласът му бе дълбок, глух и заплашителен.

— Не смятам да давам гаранции, мистър Пит. Тук няма място за никакви пазарлъци и отстъпки. Вашите военни не успяха да спрат хората ми на брега на реката. Предимството е на моя страна. Египетското съкровище е мое. Всичките югоизточни щати — очите му, втренчени в Пит, загоряха с маниакален огън — ще бъдат също мои. Брат ми Пол ще управлява Египет. По-малкият ни брат един ден ще оглави правителството на Бразилия. Ето защо съм тук. Ето защо и ти си тук — самотен защитник на световната суперсила, който предприема един последен, трогателен опит за преговори. Но твоето правителство вече не разполага с никакви козове, за да преговаря. А ако направите и най-малкия опит да ни попречите да отнесем съкровището в Мексико, аз ще заповядам то да бъде напълно изгорено и унищожено.

— Трябва да отдам дължимото на способностите ти, Капестер — промърмори с отвращение Пит. — В главата ти има само велики мисли. Жалко, че са те пуснали на свобода. От теб спокойно може да се пръкне един нов Наполеон, който да командва останалите луди в някоя лудница.

Капестер присви очите от раздразнение.

— Сбогом, мистър Пит. Търпението ми се изчерпа. Ще изпитам истинско удоволствие да те принеса в жертва на боговете и изпратя одраната ти кожа в Белия дом.

— Моля за прошка, че нямам никакви декоративни татуировки.

Капестер бе смутен от спокойното и безгрижно държане на Пит. Никой досега не беше се отнасял с пренебрежение към него. Той се обърна и вдигна ръка към смълчаната маса от хора.

— Не смяташ ли, че трябва да прегледаш новото си богатство, преди да го предадеш в техните ръце? — попита Пит. — Помисли си за гневните протести, които ще те засипят от всички посоки на света, за това че си позволил на твоите търтеи да направят на пух и прах ковчега на Александър Велики.

Ръката на Капестер бавно се спусна. Лека червенина бе избила по слепоочията му.

— Какви ги дрънкаш? Ковчегът на Александър съществува?

— Както и тленните му останки. — Пит посочи с ръка към тунела. — Какво ще кажеш за една обиколка с екскурзовод, преди да отвориш хранилището за посещение и пуснеш вътре възторжените си последователи?

Капестер кимна. С гръб към тълпата, той измъкна колта от колана под робата си и го протегна напред, като го криеше под широкия си увиснал ръкав. Другата му ръка стискаше димната бомба.

— При най-малкото заплашително движение от твоя страна или от който и да е друг, скрит вътре в тунела, аз ще пръсна гръбнака ти на две.

— Защо ще искам да ти навредя? — Пит попита с престорена невинност.

— Къде са инженерите, които работеха по изкопа?

— Всеки един мъж, който можеше да носи оръжие, бе изпратен на отбранителната линия до реката.

Лъжата изглежда задоволи Капестер.

— Вдигни си ризата и си свали панталоните под ботушите.

— Пред всичките тези хора? — попита Пит, като се усмихваше.

— Искам да видя дали си въоръжен или имаш някъде скрит микрофон.

Пит вдигна полото си над раменете и свали дънките до глезените си. Нямаше и следа от предавател или пистолет, който да е скрит по тялото му или вътре в ботушите му.

— Доволен ли си?

Топилцин кимна. Той махна с пистолета към входа на шахтата.

— Ти водиш, а аз ще те следвам.

— Имаш ли нещо против да внеса вътре и манекена? Оръжията по него са наистина от римско време.

— Може да ги оставиш в началото на изхода.

След това Капестер се обърна и даде сигнал с ръка на съветниците си, че всичко е наред.

Пит си оправи дрехите, свали оръжията от манекена и влезе в шахтата.

Покривът бе с височина малко под два метра и като тръгна надолу, Пит трябваше да си навежда главата, за да не се удари в опорните греди. Той остави копието и меча, но задържа щита и го постави върху главата си, сякаш да се предпази от падащи камъни.

Като знаеше, че щитът бе почти толкова безполезен, колкото и лист картон срещу изстрелите от едрокалибрен пистолет, Топилцин не възрази.

В началото шахтата се спускаше под стръмен наклон в продължение на дванадесет метра, след което ставаше хоризонтална. Коридорът бе осветен от низ лампи, които висяха от гредите на тавана. Вътре се вървеше лесно, тъй като военните инженери бяха изравнили стените и пода и бяха направили повърхността им гладка. Единственото неудобство бе спареният въздух и праха, който се вдигаше на облаци от техните стъпки.

— Получавате ли звук и картина, господин президент? — попита генерал Чандлър.

— Да, генерале — отговори президентът. — Разговорът им се чува напълно ясно, но когато влязоха в тунела, те излязоха от обхвата на камерата.

— Ще ги поемем отново в пещерата с ковчега, където сме скрили друга камера.

— Къде се намира подслушвателното устройство на Пит? — попита Мартин Броган.

— Микрофонът и предавателят са поставени в предния шев на стария щит.

— Пит въоръжен ли е?

— Не вярвам.

Всички присъстващи в Залата за кризисни ситуации млъкнаха, когато погледите им се преместиха на втория монитор, който показваше изкопаната кухина под хълма Гонгора. Камерата бе фокусирана в един златен ковчег, издигнат в центъра на подземното помещение.

Но не всички очи бяха приковани към втория монитор. Един чифт все още гледаше първия.

— Кой беше този? — внезапно изтърси Никълс.

Очите на Броган се присвиха.

— Какво искаш да кажеш?

Никълс посочи монитора, чиято камера бе все още насочена към входа на подземния тунел.

— Една сянка премина пред камерата и влезе в тунела.

— Не видях нищо — каза генерал Меткалф.

— Нито пък аз — присъедини се към него и президентът. Той се наведе към микрофона, поставен на масата пред него. — Генерал Чандлър?

— Да, господин президент — отвърна незабавно генералът.

— Дейл Никълс се кълне, че е видял някой да влиза в тунела след Пит и Топилцин.

— На един от моите помощници също му се сторило, че зърнал някого.

— Значи не ми се привиждат разни неща — въздъхна Никълс.

— Имате ли представа кой би могъл да бъде това?

— Който и да е бил той — каза Чандлър с изписана върху лицето му тревога, — той не е от нашите.

76

— Виждам, че накуцваш — каза Капестер.

— Малък спомен от налудничавия план на брат ти да убие президента Хасан и Хала Камил.

Капестер хвърли един въпросителен поглед към Пит, но не продължи по-нататък по тази тема. Съзнанието му бе твърде заето с това да следи всеки един ход на Пит, като същевременно не забравяше да следи и за най-малкия сигнал за опасност от тунела.

Малко по-навътре тунелът се разширяваше в една кръгообразна галерия. Пит намали ход и спря пред един ковчег, поставен върху четири опори, които представляваха скулптури, наподобяващи изправени китайски дракони. Всичко блестеше от злато, което лампите на тавана осветяваха. До една от стените бяха събрани и подпрени оръжия на римски легионери.

— Александър Велики — съобщи Пит. — Предметите на изкуството и свитъците се съхраняват в едно съседно помещение.

Капестер се приближи до ковчега в благоговение. Той колебливо протегна ръка и докосна върха му. После внезапно дръпна рязко ръката си и се завъртя с лице към Пит. Лицето му бе изкривено от ярост.

— Измама! — изкрещя той и гласът му отекна в тунелите. — Това не е ковчег на две хиляди години. Боята още не е изсъхнала.

— Гърците са били много напреднали.

— Млъкни!

Десният ръкав на Капестер се вдигна и под него се показа пистолета.

— Край на празните приказки, мистър Пит, къде е съкровището?

— Дай ми малко време — замоли се Пит. — Все още не сме стигнали до главното хранилище.

Той започна да се отдръпва от ковчега, като си придаваше вид на уплашен и продължи да отстъпва, докато раменете му не опряха в стената, където бяха струпани древните мечове и копия. Очите му бързо се насочиха към ковчега, сякаш очакваха този, който е вътре, да се изправи.

Капестер улови потайния поглед и устните му се разтегнаха в многозначителна усмивка. Той дръпна спусъка и изстреля четири куршума. Те пробиха малки дупчици в едната страна, но раздробиха отсрещната, от която се разхвърчаха големи парчета дърво. Вътре в малката подземна галерия ехото, което се получи, бе оглушително, сякаш пистолетът бе гръмнал под гигантска камбана.

Капестер хвана капака, който покриваше горната част на ковчега.

— Твоето подкрепление, мистър Пит? — изръмжа той. — Колко глупаво от твоя страна.

— Нямаше къде другаде да го скрия — отвърна със съжаление Пит. Зелените му очи не излъчваха никакъв страх и гласът му бе твърд и уверен.

Капестер вдигна капака и погледна вътре. Лицето му стана мъртвешки бледо и той се разтрепери от ужас, преди ди пусне капака, който се затвори със силен трясък. Устните му издадоха нисък стон, който се усили и прерасна в едно дълго и протяжно „не-е-е“.

Пит леко се извърна, за да може щитът да прикрие движението на дясната му ръка. Той се отдели от стената на подземното помещение и започна да се приближава към Капестер, докато не застана с лице към лявата му страна, след това погледна неспокойно стрелките на часовника си. Времето му бе на привършване.

Изпълнен с ужас, Капестер отново пристъпи до ковчега и повдигна капака. Този път той го отвори широко и го остави да падне назад. След това с огромно усилие на волята си погледна вътре.

— Пол… това наистина е Пол — запелтечи той, изпаднал в шок.

— Доколкото успях да разбера — каза Пит, — президентът Хасан не е възнамерявал да позволи на последователите на Ахмад Язид да го погребат в гробница като мъченик. Затова трупът бе изпратен по въздуха тук, където може да почивате в мир и двамата.

Капестер бе приковал поглед в брат си. Шокът от разкритието бавно изчезваше и даваше път на скръбта. След миг лицето му се изкриви от горчива ярост.

— Каква е била ролята ти във всичко това? — попита той със злобна нотка в гласа си.

— Аз оглавявах екипа, който намери ключа към мястото, където е било скрито съкровището на Библиотеката. След това терористите, наети от твоя брат, се опитаха да убият мен и моите приятели, но единственото, което успяха, бе да съсипят колата ми, която бе рядък и ценен модел. Това бе голяма грешка. След това, ти и твоят брат взехте баща ми като заложник на „Лейди Фламбъро“. Знаеш за кой кораб говоря. Това вече беше фатална грешка. Реших да не си губя времето повече с вас и дойдох да си разчистим сметките. Ти ще умреш, Капестер. Още една минута и ти ще лежиш тук като брат си — студен и вкочанен. Едно минимално възмездие за онези хора, чийто сърца си извадил и за всички онези деца, които се удавиха поради твоята маниакална алчност за власт.

Тялото на Капестер се изпъна и скръбта изчезна от очите му.

— Но не преди да убия теб! — изкрещя диво той, като се завъртя и се сниши.

Пит се бе подготвил за атаката. Мечът, който той бе измъкнал от купчината до стената, бе вече вдигнат над главата му. Той замахна с него надолу, като описа широка странична дъга.

Обезумял от ярост, Капестер вдигна колта. Още няколко сантиметра и дулото щеше да се изравни с главата на Пит. Металното острие разряза въздуха, като проблясваше под светлината на лампите. Ръката, с която Капестер бе стиснал здраво пистолета и бе започнал да натиска спусъка, се отдели от китката и полетя към тавана. Тя се завъртя няколко пъти във въздуха, след което падна на варовиковия под, като все още държеше здраво пистолета.

Долната челюст на Капестер увисна и един тънък писък разцепи с ехото си подземната кухина. След миг той падна на колене, като се взираше онемял в отрязания си крайник, без да може да повярва, че той вече не е част от него. От раната шуртеше обилно кръв, но Капестер като че ли не съзнаваше това.

Той стоеше на колене и се олюляваше настрани. Силният шок бе потиснал болката. Той бавно погледна нагоре към Пит със замаян поглед.

— Защо по този начин? — прошепна той. — Защо не куршум?

— Малка отплата за един човек на име Гай Ривас.

— Ти познаваше Ривас?

Пит поклати глава.

— Негови приятели ми разказаха за варварския начин по който си го убил и как семейството му стояло до гроба, без да знае, че погребват само кожата му.

— Приятели? — попита безизразно Капестер.

— Баща ми и един човек, който живее в Белия дом — отвърна студено Пит.

Той отново погледна часовника си. След това впи безмилостен поглед в Капестер, който лежеше на земята.

— Съжалявам, че не мога да остана и да оправя тази бъркотия, но трябва да бързам.

След това се обърна и се отправи към изходния тунел.

Той бе направил едва две крачки, когато се спря и закова на място. В средата на входа към подземното помещение стоеше един нисък мургав мъж, облечен в стара и износена армейска бойна униформа. В ръката си държеше къса ловджийска пушка с четири заряда, която бе насочена в стомаха на Пит.

— Излишно е да бързате, мистър Пит — каза той със силен акцент. — Оттук излизане няма.

77

Въпреки че знаеха за проникването на външно лице в тунела, всички присъстващи в Залата за кризисни ситуации бяха изненадани от внезапната поява на заплашителния непознат. Те безпомощно наблюдаваха сцената, която се разиграваше дълбоко под хълма Гонгора и в душите им започна да се надига тревожно предчувствие.

— Генерал Чандлър — каза остро президентът. — Какво става, по дяволите? Кой е този натрапник?

— Ние също го виждаме на нашите монитори, господин президент, но най-доброто предположение, което ни идва наум, е, че той е от хората на Топилцин. Трябва да се е промъкнал от северната страна, където нашата охранителна линия е твърде разредена.

— Той носи униформа — каза Броган. — Възможно ли е да е някой от вашите хора?

— Само при положение, че нашите интендантски служби обличат войниците ни с бойни униформи на израелската армия.

— Изпратете долу няколко души да помогнат на Пит — заповяда генерал Меткалф.

— Сър, каквито и подкрепления да изпратя, още преди те да са наближили изкопа, тълпата ще помисли, че ние сме тръгнали да заловим или да навредим на Топилцин и ще побеснее.

— Той е прав — каза Шилър. — Те вече започват да нервничат.

— Натрапникът се промъкна в тунела под самия им нос — продължи да упорства Меткалф. — Защо да не могат и неколцина от твоите хора да направят същото?

— Това беше възможно преди десет минути, но не и сега — отвърна Чандлър. — Хората на Топилцин включиха още прожектори. Целият склон е окъпан в ярка светлина. Сега и плъх не може да се шмугне в тунела, без да бъде забелязан.

— Шахтите гледат на юг към тълпата — обясни сенатор Пит. — От другата страна на хълма няма изходи.

— Имаме късмет, че е така — продължи Чандлър, — защото стрелбата, която отекна в тунела, прозвуча като далечен тътен и никой не можа да каже със сигурност откъде дойде тя.

Президентът погледна мрачно сенатор Пит.

— Джордж, ако тълпата се надигне и тръгне нагоре, ще трябва да приключим операцията преди синът ти да може да избяга.

Сенаторът прекара ръка по лицето си и кимна сериозно. След това вдигна очи към монитора.

— Дърк ще се справи — каза той с тиха увереност.

Никълс внезапно скочи на крака и посочи към монитора.

— Тълпата! — извика отчаяно той с дрезгав глас. — Тя тръгна.

Докато другите обсъждаха шансовете му за успех на две хиляди и петстотин километра от Рома, главната грижа на Пит бе черното дуло на ловджийската пушка. Той и за миг не се съмняваше, че мъжът, който я държеше, имаше зад гърба си безброй убийства. Лицето зад дулото имаше отегчено изражение. Ето това се казва късмет, помисли си Пит. Ако след няколко секунди вътрешностите му не бъдеха пръснати по стената зад него, той щеше да бъде смазан от тонове пръст.

Нито едната, нито другата перспектива го изпълваха с особен възторг.

— Бихте ли ми казали кой сте? — попита Пит.

— Аз съм Ибн Телмук, близък другар и помощник на Сюлейман Азис Амар.

Да, помисли си Пит, да. Образът на терориста, застанал на пътя пред мелницата за руда, отново изникна в главата му.

— Вие май пред нищо не се спирате, когато трябва да отмъстите.

— Предсмъртното му желание бе да ви убия.

Пит свали бавно дясната си ръка и отпусна меча, така че острието му да сочи към пода. Той си придаде вид на храбрец, признал поражението си. Отпусна тялото си, сведе рамене и сви леко краката си в коленете.

— Бяхте ли на Санта Инес?

— Да, Сюлейман Азис и аз избягахме заедно в Египет.

Тъмните вежди на Пит се събраха. Никога не бе предполагал, че Амар може да оцелее след престрелката. Господи, как бързо тече времето. Ибн можеше да го застреля, без да продума, но Пит знаеше, че арабинът си играеше с него. Залпът от петдесет сачми щеше да дойде по средата на някое изречение.

Нямаше смисъл да протака нещата повече. Пит погледна към Ибн и измери разстоянието между тях, като преценяваше в коя посока да отскочи. С леко небрежно движение той премести щита пред тялото си.

Капестер уви част от робата си около кървящата си отрязана ръка, като стенеше от усилващата се болка. След това вдигна подгизналия от кръв плат пред лицето на Ибн.

— Хвани го! — извика той. — Виж какво ми направи. Застреляй го!

— Кой си ти? — попита с леден глас Ибн, като не сваляше очи от Пит.

— Аз съм Топилцин.

— Истинското му име е Робърт Капестер — каза Пит. — Той е един колосален измамник.

Топилцин запълзя към Ибн и седна в краката на арабина.

— Не го слушай — молеше го Капестер. — Той е обикновен престъпник.

За първи път Ибн се усмихна.

— Едва ли. Проучих досието на мистър Пит. Той в нищо не е обикновен.

Така е малко по-добре, помисли си Пит. За момент Топилцин бе отвлякъл вниманието на Ибн. Той леко започна да се премества встрани, като при всяко движение изминаваше не повече от няколко сантиметра. Целта му бе да заеме такава позиция, при която Топилцин да бъде между него и Ибн.

— Къде е Амар? — рязко попита Пит.

— Той е мъртъв — отвърна Ибн. Усмивката му бе бързо изместена от ярост, която опъна чертите на лицето му. — Той умря, след като уби онова прасе Ахмад Язид.

Думите му избухнаха като бомба и зашеметиха Капестер. Втренченият му поглед машинално се обърна към тялото на брат му в ковчега.

— Значи това е бил човекът, нает от брат ми да отвлече кораба — с дрезгав и грачещ глас произнесе Капестер.

С усилие на волята си Пит успя да спре думите „Нали ти казах?“, които бяха на върха на езика му и се премести още един сантиметър.

В очите на Ибн се появи недоумение.

— Ахмад Язид е бил ваш брат?

— Да, и си приличат като две капки вода — каза Пит. — Би ли разпознал Язид, ако го видеше?

— Разбира се. Ликът му е толкова познат, колкото този на аятолах Хомейни или Ясер Арафат.

Пит трескаво прехвърляше през ума си новото развитие на нещата, като търсеше да извлече предимство от оскъдните шансове, които съдбата му бе подхвърлила на пътя. Всичко зависеше от това до каква степен той можеше да разгадае мислите на Ибн и да предугади каква ще бъде реакцията на убиеца, когато види Язид.

— Тогава погледни добре вътре в ковчега.

— Избий от главата си мисълта, че можеш да направиш някакво движение, мистър Пит — каза Ибн.

Той се затътри към ковчега, като не изпускаше Пит от осторожния си поглед. Когато десният му хълбок докосна дръжката за носене, той спря и хвърли един бърз поглед вътре, след което отново погледна набелязаната си жертва.

Пит не бе мръднал и милиметър.

Всичко зависеше от неочакваността. Пит бе заложил на класическия номер с двойното поглеждане. Той разчиташе, че първият бегъл поглед на Ибн вътре в ковчега ще доведе до забавена реакция, последвана от втори по-дълъг поглед. И Ибн постъпи точно така.

Камионът, в който се помещаваше командния център на Силите за специални операции, бе паркиран на половин километър западно от изкопа. Вътре в него бяха Холис, адмирал Сандекър, Лили и Джордино. Всички те бяха приковали вниманието си в един телевизионен монитор, който показваше драмата, която се развиваше под хълма Гонгора.

Лили стоеше неподвижно, пребледняла като платно, докато Сандекър и Джордино не ги свърташе на едно място и те се щураха в отчаяние, подобно на двойка тигри в зоопарк, чийто поднос с прясно месо е бил поставен близо до клетката им, но извън обсега на техните лапи.

Холис крачеше насам-натам в малкото помещение, нервно сграбчил в едната си ръка малък УКВ предавател, с който се задействаше детонацията на зарядите, докато в другата държеше телефонна слушалка.

Той крещеше на един от помощниците на генерал Чандлър.

— Ще взривя, как не! Нищо няма да направя, докато тълпата не е навлязла в опасната зона.

— Те са се приближили твърде близо сега — помощникът, полковник, го контрира.

— Още тридесет секунди! — отряза Холис — Не по-рано.

— Генерал Чандлър иска този хълм да бъде взривен сега! — настоя полковникът, като започна да повишава глас. — Това е заповед, която идва от президента.

— Вие сте само един глас по телефона, полковник — увърташе Холис. — Искам заповед директно от президента.

— Плачете за военен съд, полковник.

— Няма да е за първи път.

Сандекър поклати глава, изпълнен с мрачен страх.

— Дърк не ще успее, не и сега.

— Не можете ли да направите нещо? — умоляваше Лили. — Обадете му се. Той може да ви чуе по високоговорителя, който е свързан към телевизионната камера.

— Не смеем да отвлечем вниманието му — отговори Холис. — Сега той е напълно концентриран. Ако го разсеем дори за миг, арабинът ще го убие.

— Това ли е всичко? — процеди Джордино, вбесен. Той отвори с трясък вратата на камиона, скочи на земята и се втурна към джипа на Сам Тринити. Преди хората на Холис да могат да го спрат, колата вече подскачаше през храсталаците към хълма Гонгора.

Със светкавичен скок Пит се стрелна като змия и стовари тежко щита върху Ибн. Мечът отново проблесна и изсвистя.

Пит замахна с всичката сила, която бе останала в мускулестата му ръка и рамото над нея. Той почувства и чу как острието на меча звънна в нещо метално, преди да се удари в меката плът. Нещо сякаш експлодира в лицето му. Той леко се олюля назад, тъй като главната сила на удара премина през средата на щита и рикошира в каменния таван. Бронираният пластмасов лист, който майор Дилинджър бе занитил към дървената основа този следобед, бе огънат, но не и продупчен. Мечът на Пит описа пълна дъга и той нанесе смъртоносен обратен удар.

Ибн бе бърз, но шокът, който той изпита при вида на Язид, му костваше ценна секунда. Той зърна скока на Пит с крайчеца на окото си и изстреля наслуки един заряд, преди острието на меча да се хлъзне по задната част на пушката и да засегне ръката му, като отряза палеца и пръстите му почти до кокалчетата.

Ибн нададе ужасен стон. Късата ловджийска пушка издрънча върху твърдия под от варовик и падна отгоре върху колта „Питон“, който отрязаната ръка на Капестер все още стискаше здраво. Но Ибн се окопити достатъчно бързо, за да се наведе и избегне смъртоносното острие, което летеше към него. След това, с мощно финтово движение, той се хвърли срещу Пит.

Пит бе подготвен за това нападение, но когато се наведе, за да отскочи встрани, десният му крак се огъна под него. В един мимолетен миг той осъзна, че една или две сачми от ловджийската пушка са минали встрани от щита и са поразили същия крак, който бе ранен на острова Санта Инес.

Преди да може да реагира и да отскочи встрани, Ибн вече се бе стоварил върху него като пантера. Черните му очи блестяха със сатанинска ярост под светлината на лампите, зъбите му бяха оголени като на вампир. Пит не успя да задържи меча, след като Ибн с мощен удар изби дръжката от ръката му. Другата му ръка бе хваната като в капан в ремъците от обратната страна на щита. След миг бавно и целенасочено здравата ръка на Ибн обгърна гърлото на Пит.

— Убий го! — изпищя Робърт Капестер на няколко пъти като луд. — Убий го!

Като въртеше и усукваше тялото си, Пит се надигна, след това замахна с юмрука си нагоре и го стовари с все сила върху адамовата ябълка на Ибн. При смазан хрущял на ларинкса, повечето хора биха се задавили до смърт, а останалите щяха най-малко да изгубят съзнание. Ибн не направи нито едното, нито другото. Той просто се хвана за гърлото, издаде ужасен клокочещ звук и политна назад.

Двамата противника се изправиха с мъка на крака, и се клатушкаха като пияни. Пит подскачаше на един крак, а Ибн се мъчеше да си поеме дъх, докато дясната му ръка висеше безполезно. Те стояха там и се гледаха като ранени бикове на някоя арена, и се мъчеха да си поемат дъх за следващия рунд, без да отделят очи един от друг в очакване кой ще направи следващия ход.

Той дойде от неочаквана посока. Капестер внезапно дойде на себе си и се хвърли към колта си, като се мъчеше ожесточено да отдели вкочанените пръсти от ръкохватката с единствената си ръка. След малко мъртвата ръка падна встрани.

Този негов ход предизвика сходна реакция у Ибн и Пит, както при музикалната игра със столове41. Те бързо се огледаха за най-близкото оръжие до тях.

Пит загуби. Ловджийската пушка бе в ъгъла зад Ибн. Там бе и римският меч. Да става каквото ще става, помисли си Пит. Той ритна отчаяно с ранения си крак, като стовари ботуша си върху гръдния кош на Капестер. Стържеща болка го проряза от направеното усилие. В същото време той запокити щита като пластмасов диск фризби към Ибн, удари арабина в стомаха и му изкара въздуха.

Силен протяжен вой се понесе от устата на Капестер. Той изпусна колта и Пит го хвана във въздуха. Това бе едно почти перфектно хващане — ръката му се хлъзна по окървавената ръкохватка и пръста му се мушна през отвора на предпазителя на спусъка. Ибн, свит на две от удара с щита, все още вдигаше непохватно късата ловджийска пушка с лявата си ръка, когато Пит стреля.

Пит хвана по-здраво дръжката за следващия откат. Арабинът залитна назад към стената на подземното помещение, след което се наклони напред и падна върху пода. Главата му се удари в твърдата повърхност, като издаде глух и неприятен звук.

Пит стоеше и тежко си поемаше дъх през стиснатите зъби. Чак сега той чу един обезумял глас да крещи от високоговорителя на телевизионната камера.

— Изчезвай оттам! — крещеше Холис. — За бога, бягай навън!

За момент Пит загуби представа за посоките. Той бе така погълнат от битката си с Ибн, че бе забравил кой проход водеше към тунела, от който можеше по-лесно да се излезе и кой към открития кратер, където това бе много по-трудно. Той хвърли един последен бегъл поглед към Робърт Капестер.

Лицето му бе пребледняло от загубата на кръв, но не и от страх, както видя Пит. Омраза изпълваше очите на Топилцин.

— Приятно пътуване до ада — каза Пит.

Отговорът на Капестер бе димната бомба. Той бе успял по някакъв начин да издърпа щифта на взривателя. Тя избухна мигновено и гъст оранжев дим запълни вътрешността на подземното помещение.

— Какво стана? — попита президентът, като гледаше странната оранжева мъгла, която не позволяваше на камерата да снима помещението.

— Капестер трябва да е носил у себе си някакъв вид димно сигнално средство — отвърна Чандлър.

— Защо зарядите още не са взривени?

— Един момент, господин президент.

Чандлър погледна встрани от камерата и размени няколко гневни реплики с един от помощниците си. След това се обърна отново.

— Полковник Холис от Силите за специални операции настоява да получи заповед директно от вас.

— Той ли отговаря за детонацията? — попита Меткалф.

— Да, генерале.

— Можете ли да го включите в нашата комуникационна мрежа?

— Един момент.

Бяха необходими само четири секунди, преди лицето на Холис да се появи на един от мониторите в Залата за кризисни ситуации.

— Съзнавам, че вие не можете да ме видите, полковник — каза президентът, — но познавате гласа ми.

— Да, сър — отвърна Холис през здраво стиснатите си устни.

— Като ваш главнокомандващ, аз ви заповядвам да вдигнете този хълм във въздуха, и то сега.

— Тълпата е тръгнала нагоре по хълма — каза Никълс, почти изпаднал в паника.

Всички се стреснаха и обърнаха — поглед към монитора, чийто екран обхващаше целия хълм. Огромната тълпа се изкачваше бавно нагоре към върха на хълма, като скандираше името на Топилцин.

— Ако се забавите още малко, вие ще убиете много хора — настоятелно каза Меткалф. — За бога, човече, взривявай!

Палецът на Холис застана над бутона.

— Детонация! — каза той в предавателя си, но не натисна бутона. Той прибягна до един от триковете на военните: Никога не отказвай да изпълниш заповед и да бъдеш съден след това за неподчинение. Вместо това отговаряй положително, но никога не я изпълнявай. Неуспешно изпълнената бойна задача бе едно от най-трудните за доказване обвинения пред военния съд.

Той бе решил да изстиска и последната възможна секунда за Пит.

Като сдържаше дъха си, сякаш се гмуркаше под вода, и стиснал здраво очи в лютивия дим, с последни усилия на волята си Пит се мъчеше да накара краката си да се движат, да бягат, да пълзят, да направят каквото и да е, стига само и само да го изкарат по-бързо от онази стая на ужасите. Той влезе в един проход, без да знае дали той водеше към тунела или кратера. Държеше очите си затворени и вървеше пипнешком покрай стената, като ту подскачаше, ту куцукаше.

Вътре в себе си той чувстваше едно изгарящо желание за живот. Просто не можеше да повярва, че ще умре сега, след като бе оцелял след тези изпълнени със смъртна опасност минути. Накрая отвори очи. Те пареха, сякаш бяха нажилени от пчели, но той можеше да вижда. Най-опасната част от дима бе зад него. Около него сега имаше само рядка оранжева мъгла.

Наклонът на шахтата във варовиковата скала започна да се увеличава. Той почувства известно повишение на температурата и лек ветрец. След малко той бе навън в нощта. Звездите бяха над него, почти невидими от светлината на мощните прожектори, която огряваше хълма.

Но Пит не беше още свободен. Имаше една спънка. С тревога в душата си той осъзна, че бе излязъл през прохода, който водеше към кратера. Наклонените му страни се издигаха на още пет метра над него. Толкова близо и същевременно толкова мъчително далеч.

Той впи нокти и започна да се катери по стръмния наклон. Раненият му крак, напълно безполезен сега, се влачеше зад него. Той можеше да стъпва и да се изтласква само с другия.

Холис се бе смълчал. Полковникът нямаше какво повече да казва. Пит знаеше, че експлозията, която той така внимателно бе планирал, щеше да го отнесе със себе си. Умората започна да го залива като огромни носещи се към него вълни, но той упорито впиваше нокти в земята и пълзеше бавно нагоре.

И тогава зад ръба на кратера се показа една тъмна фигура. Огромна мощна ръка се протегна надолу, сграбчи рамото на пуловера на Пит и го измъкна горе на равната земя.

С невероятна на пръв поглед лекота, Джордино хвърли Пит в отворената каросерия на джипа, скочи зад волана и натисна педала на газта до краен предел.

Те едва бяха изминали петдесет метра, когато Холис натисна бутона на взривателя. С чудовищен рев ултракъсовълновият радиосигнал взриви двестате килограма нитроглицеринов гел С-6 в дълбините на хълма.

За един кратък миг изглеждаше като че ли от недрата на земята щеше да изригне истински вулкан. Хълмът бе разтърсен от ужасен тътен. Огромната маса от последователи на Топилцин бяха хвърлени на земята със зяпнали от ужас уста. Сътресението бе изсмукало въздуха от дробовете им като с вакуум.

След това целият връх на хълма Гонгора се вдигна на близо десет метра във въздуха, остана там в нощта, сякаш хванат от нечия гигантска ръка, след което се срути и раздроби на хиляди късчета. Над него остана да се носи на талази огромен облак прах като призрачен надгробен камък.

78

5 ноември 1991 година

Рома, щата Тексас

Пет дни по-късно, няколко минути след полунощ, президентският хеликоптер кацна на една малка писта на няколко мили от Рома. Президентът бе придружен от сенатор Пит и Джулиъс Шилър. Веднага щом перките спряха да се въртят и увиснаха неподвижно надолу, адмирал Сандекър се приближи до вратата и ги поздрави.

— Радвам се да те видя, адмирале — каза с приятен глас президентът. — Поздравления за великолепно свършената работа. Макар че, трябва да призная, не мислех, че НЮМА ще се справи.

— Благодаря ви, господин президент — отвърна Сандекър с обичайното си самоуверено изражение. — Ние всички сме благодарни, че вие имахте достатъчно доверие в лудия ни план и му дадохте зелена светлина.

— Страхотен удар, един наистина страхотен удар. — Президентът се обърна и погледна сенатор Пит. — Но трябва да благодарите на сенатора за моята поддръжка. Той може да бъде много убедителен.

След няколко думи между Сандекър и Шилър, всички се качиха по една малка стълба и влязоха през една замаскирана врата в каросерията на огромен тежкотоварен камион с десет колела.

Двама агенти от охраната на президента, облечени в работни дрехи, се качиха в кабината при шофьора. Други четирима се натовариха на един стар и очукан джип „Додж“, който бе паркиран отзад.

Външността на камиона бе прашна и занемарена. Боята бе стара и се лющеше. Но вътрешността на каросерията, с размери четири и половина на два и половина метра, бе превърната в стая, в която имаше малка кухня с бар, както и шест големи кресла. Отстрани горната част на каросерията бе удължена с дъски, а отгоре бе насипан двусантиметров слой чакъл, с който дегизировката ставаше пълна.

Вратата на каросерията се затвори и те се настаниха в удобните кресла, които бяха завинтени към пода. Накрая затегнаха коланите си.

— Извинявам се за неудобния превоз — каза Сандекър. — Но не можем да си позволим да издадем присъствието си тук с хеликоптери, които кацат и излитат от площадката.

— За първи път се возя в камион за чакъл — пошегува се президентът. — Окачването им не може да се сравнява с лимузините „Линкълн“ на Белия дом.

— Преустроили сме шест от тези камиони в транспортни средства за прикритие — обясни Сандекър.

— Удачен избор — засмя се сенаторът, като почука с кокалчетата на пръстите си по металната стена. — Те са пристигнали бронирани.

Усмивката по лицето на президента угасна и той стана сериозен.

— Тайната запазена ли е? — попита той.

Сандекър кимна.

— Не съм видял нищо от наша страна, което да говори обратното.

— Този път няма да имаме никакво изтичане на информация от Белия дом — гарантира Шилър в отговор на завоалирания намек на генерала. — Информационната завеса е непроницаема.

Президентът замълча за миг.

— Имахме страхотен късмет, че се отървахме — каза той накрая. — Тълпата от последователи на Топилцин можеше да побеснее и да тръгне да търси отмъщение, след като разбраха, че той е мъртъв.

— След като шокът отмина — каза Сандекър, — те започнаха да се шляят около хълма, като зяпаха в кратера на експлозията, сякаш той бе свръхестествено явление. Кървавите безредици бяха сведени до минимум поради присъствието на жени и деца, както и поради факта, че най-близките поддръжници и съветници на Топилцин се измъкнаха тихомълком и офейкаха набързо в Мексико. Без водач, уморени и гладни, хората започнаха бавно да се изнизват обратно през границата към техните градове и села.

— Според имиграционните служби — каза Шилър, — няколко хиляди са поели на север, но една трета от тях вече са арестувани.

Президентът въздъхна.

— Добре че поне най-лошото свърши. Ако Конгресът приеме нашия план за подпомагане на Латинска Америка, ще трябва да изминат дълги години преди нашите южни съседи отново да стъпят здраво на краката си.

— А фамилията Капестер? — попита Сандекър. — Как ще се справите с тях?

— Министерството на правосъдието издирва всичките им авоари в страната. — Лицето на президента бе безизразно, но в очите му имаше стоманен блясък. — Това е само между нас, господа, но полковник Холис от нашите Сили за специални операции планира да извърши десантно учение на един остров в Карибско море, който не ще бъде назован. Ако някой от фамилията Капестер се случи да е там… е, това ще бъде твърде лошо за тях.

Сенатор Пит се усмихна саркастично.

— След отстраняването на Язид и Топилцин, нашите външни отношения ще изглеждат доста скучни за известно време.

Шилър поклати отрицателно глава.

— Запушили сме само две пробойни в дигата. Най-лошото тепърва предстои.

— Не предизвиквай съдбата, Джулиъс — каза президентът, вече във весело настроение. — За момента Египет е стабилен и след като президентът Хасан се оттегли по здравословни причини и прехвърли управлението на министъра на отбраната Абу Хамид, мюсюлманските фундаменталисти ще бъдат поставени под огромен натиск да намалят исканията си за ислямско правителство.

— Фактът, че Хала Камил се е съгласила да се омъжи за Хамид също няма да навреди на ситуацията — обобщи сенаторът Пит.

Разговорът бе прекъснат при спирането на камиона. Замаскираната врата бе отворена от външната страна и стълбата поставена на мястото й.

— След вас, господин президент — подкани го Сандекър.

Те стъпиха на земята и се огледаха. Районът бе ограден с обикновена верижна ограда и бе смътно осветен от лампи, окачени на колове, които бяха поставени на голямо разстояние един от друг. На една голяма табелка встрани от входа пишеше: „КОМПАНИЯ ЗА ДОБИВ НА ПЯСЪК И ЧАКЪЛ НА САМ ТРИНИТИ“. С изключение на две машини за товарене на чакъл, една голяма кофа от багер и няколко самосвала и ремаркета, цялата площадка бе пуста.

Частите на силите за сигурност, както и електронното детекторно оборудване, които се намираха под земята, бяха практически невидими за тези, които обикаляха площадката и машините на Сам.

— Може ли да се срещна с мистър Тринити? — попита президентът.

Сандекър поклати глава.

— Страхувам се, че не. Добър човек е този Сам. Истински патриот. След като доброволно прехвърли правата си над историческите предмети на правителството, той тръгна на обиколка по света, като целта му е да играе на всяко едно от стоте най-добри голф игрища в света.

— Той получи компенсация, разбира се.

— Десет милиона долара, освободени от данъци — отвърна Сандекър. — Голям зор видяхме, докато го убедим да ги приеме.

След това Сандекър се обърна и посочи един голям зейнал кратер на няколкостотин метра от тях.

— Останките от хълма Гонгора, сега кариера за чакъл. Ние излязохме на печалба след нашата операция по взривяването на хълма.

Лицето на президента помръкна, когато той се загледа в огромния издълбан кратер, където преди се извисяваше върхът.

— Успяхте ли да изровите Топилцин и Язид?

Сандекър кимна.

— Преди два дни. Прекарахме останките им през трошачката за камъни. Смятам, че те сега са част от пътната настилка на някое шосе.

Президентът изглеждаше удовлетворен.

— Така им се пада на копелетата.

— Къде е тунелът? — попита Шилър, като се оглеждаше наоколо.

— Хей там вътре. — Сандекър направи жест към една поостаряла каравана, която бе превърната в офис. На една рекламна табела на прозореца й бе изписано „Експедитор“.

Четиримата агенти от службите за сигурност бяха вече излезли от джипа и обикаляха района, а другите двама от шофьорската кабина на камиона скочиха на земята и влязоха в офиса, за да извършват рутинна проверка.

След като групата на президента премина през две врати и влезе в малък необзаведен офис в задната част на подвижния дом, Сандекър ги подкани да отидат в средата на стаята и да се хванат за един парапет, който излизаше от пода. Той махна на една телевизионна камера в един от ъглите на тавана. След миг подът започна да се спуска надолу през караваната и те се озоваха под земята.

— Страхотно! — каза Шилър с възхищение.

— Да, наистина — промърмори президентът. — Вече разбирам защо няма изтичане на информация за този проект.

Асансьорът се спускаше надолу през варовика и накрая спря с леко раздрусване на тридесет метра под повърхността на земята. Те слязоха от него и се озоваха в един широк проход, осветен с флуоресцентни лампи. Покрай стените на тунела имаше редица от скулптури, които продължаваха напред докъдето стигаше погледът.

Една жена ги чакаше, за да ги приветства.

— Господин президент — каза Сандекър. — Мога ли да ви представя доктор Лили Шарп, директор на програмата по каталогизирането?

— Доктор Шарп, всички сме ви дълбоко задължени.

Лили се изчерви.

— Страхувам се, че бях само едно малко зъбно колелце в огромния механизъм — отвърна скромно тя.

След като бе представена на Шилър, Лили влезе в ролята си на екскурзовод и те започнаха обиколката си из съкровищата на Александрийската библиотека.

— Проучихме и каталогизирахме 427 различни скулптури — започна да обяснява тя, — които представляват най-добрите произведения на изкуството, като се започне от ранната бронзова епоха през 3000 година преди Христа и се свърши с трансценденталния стил на Византийската епоха в началото на четвърти век. Ако не броим няколкото петна от просмукала се вода, които могат да бъдат отстранени с химикали, мраморните и бронзовите статуи са забележително запазени.

Безмълвен, президентът тръгна по дългия коридор, като често се спираше да погледне с нескрито възхищение великолепните класически скулптури, някои от които на пет хиляди години. Той бе смаян от безчетния им брой. Всяка епоха, всяка династия и империя бяха представени с най-доброто, което техните скулптори бяха създали.

— Аз наистина виждам и докосвам Александрийската музейна колекция — каза той с благоговение. — След експлозията не можех да повярвам, че не е унищожена изцяло.

— Земните трусове вдигнаха малко прах и събориха няколко парчета варовик от тавана — каза Лили, — но древните предмети останаха непокътнати. Вие виждате скулптурите точно както ги е видял за последен път и Юний Венатор през 391 година след Христа.

След близо два часа разглеждане на невероятната изложба, Лили се спря пред последната находка, преди да влезе в главната галерия.

— Златният ковчег на Александър Велики — съобщи тя с приглушен глас.

Президентът се чувстваше така, сякаш щеше да се срещне с Господа. Той колебливо се приближи до златното вечно жилище на един от най-великите лидери, които светът бе познавал някога и се взря през кристалните прозорчета.

Македонците бяха положили своя цар в неговото церемониално бойно облекло. Бронята и шлемът му бяха от чисто злато. Персийската коприна, от която някога бе направена туниката му, бе почти изчезнала, изгнила след близо двадесет и четири века. Всичко, което бе останало от великия герой на романтичните легенди, бяха костите му.

— Клеопатра, Юлий Цезар, Марк Антоний, всички те са стояли пред ковчега и са гледали останките му — продължи лекцията си Лили.

Един по един те се изредиха пред ковчега, като не можеха да повярват на очите си, че виждат всичко това. След като свършиха, Лили ги поведе към голямата галерия хранилище.

Близо тридесет души работеха усърдно. Неколцина разглеждаха съдържанието на дървените каси, подредени една върху друга в средата на помещението. Картини, изцапани и замърсени, но които подлежаха на възстановяване, заедно с нежните предмети, издялани от слонова кост или мрамор, или излята от злато, сребро или бронз, се каталогизираха и се опаковаха в нови каси, за да бъдат транспортирани на безопасно място в един комплекс от сгради в Мериленд, където щяха да бъдат реставрирани и съхранявани.

Голяма част от археолозите, преводачите и експертите по съхраняване на древни исторически предмети внимателно пренасяха бронзовите цилиндрични тръби, които съдържаха хиляди древни книги, превеждаха медните етикети към тях и описваха тяхното съдържание. Цилиндрите и техните крехки свитъци бяха опаковани със същото грижливо внимание за транспортиране до Мериленд за проучване и изследване.

— Ето го. — Лили гордо посочи с ръка хранилището. — Досега открихме пълните произведения на Омир, много от изгубените учения на великите гръцки философи, ранни писания на иврит, ръкописи и исторически данни, които хвърлят нова светлина върху християнството. Карти, показващи неизвестни преди гробници на древни царе, местонахождението на отдавна изчезнали търговски центрове, включително Таршиш и Шеба, както и геологически карти на мини и отдавна забравени нефтени находища. Ще бъдат запълнени огромни празнини в хронологията на древните събития. Историята на финикийците, микенците, етруските, както и на цивилизации, за чието съществуване има само устни предания, всички те са тук, описани с големи подробности. Ако могат да бъдат реставрирани, картините ще ни дадат истинска представа за това как са изглеждали безсмъртните личности на древния свят.

За миг президентът като че ли не можеше да продума. Бе онемял. Съзнанието му не можеше да възприеме огромните мащаби на историческото наследство, което лежеше пред очите му. Като изкуство, то бе безценно. Като знание, неговата стойност бе неизчислима.

Накрая той попита с притихнал глас:

— За колко време ще свършите работата си тук?

— Първо ще преместим свитъците, след това картините — отвърна Лили. — Последни ще бъдат пренесени скулптурите. Като работим денонощно, надяваме се да изпразним коридора и галерията и да пренесем благополучно цялата колекция в Мериленд до Нова година.

— Близо шестдесет дни — каза Сандекър.

— А консервацията и превеждането на свитъците?

Лили сви рамене.

— Консервацията ще отнеме много време. На базата на ограничения ни бюджет, прогнозата ни е, че ще са ни необходими около двадесет до петдесет години, за да преведем всичко и да получим пълна представа за това, което притежаваме.

— Не се притеснявайте за фондовете — каза развълнувано президентът. — Проектът ще получи първостепенен приоритет. Лично аз ще се погрижа за това.

— Не можем повече да залъгваме международната общественост, че тези великолепни съкровища са били унищожени — предупреди Шилър. — Ние трябва да излезем с официално съобщение, и то скоро.

— Съвършено вярно — каза сенатор Пит. — Бурните протести, които се надигнаха в страната, както и острата критика от чуждите правителства, не са намалели нито за миг след експлозията.

— Разкажете ми за това — промърмори сухо президентът. — Проучванията на общественото мнение сочат, че популярността ми е спаднала с петнадесет пункта. Конгресът не спира да ме критикува, освен това няма лидер на чужда държава, който да не иска да ми одере кожата.

— Извинете, че се намесвам, господа — каза Лили колебливо, — но ако можете да удържите положението още десетина дни, мисля, че участващите в този проект и аз ще можем да направим един изключителен филм и видеолента, в които ще заснемем най-ценните находки.

Сенатор Пит погледна президента.

— Мисля, че доктор Шарп току-що ни даде една страхотна идея. Драматично разкритие от Белия дом, придружено от документален филм — това звучи фантастично.

Президентът вдигна ръката на Лили и я потупа.

— Благодаря ви, доктор Шарп. Вие току-що направихте живота ми малко по-лесен.

— Размишлявали ли сте за това, каква ще бъде по-нататъшната съдба на древните предмети? — попита Сандекър, като не си правеше труд да прикрие раздразнението в гласа си.

Президентът се усмихна широко.

— Ако мога да убедя Конгреса да отпусне фондовете, а аз съм напълно сигурен, че ще мога, в парка Мел във Вашингтон ще бъде построена сграда, точно копие на Александрийската библиотека и в нея ще бъдат изложени всички предмети, които Юний Венатор е донесъл в Америка от Египет, плюс древни находки от двете Америки. И ако другите страни пожелаят да разгледат тяхното наследство, ние с удоволствие ще им го заемем, за да го изложат на показ у тях. Но то ще си остане собственост на американския народ.

— О, благодаря ви, господин президент! — ахна Лили. От радост тя го прегърна с ръце, без да се стеснява.

Адмирал Сандекър разтърси ръката му.

— Благодаря ви, сър. Мисля, че вие току-що изпълнихте желанието на целия американски народ.

Шилър се наведе и зашушука в ухото на Лили.

— Направете така, че първо да бъдат преведени геологическите данни. Ние можем да запазим за себе си произведенията на изкуството, но знанията трябва да бъдат поделени със света.

В отговор Лили просто кимна.

След като треската на вълнението отмина и въпросите понамаляха, Лили поведе групата на президента към един от ъглите на галерията, където до една сгъваема масичка седяха Пит и Джордино в компанията на един преводач от гръцки и латински, който разучаваше етикета на един цилиндър с увеличително стъкло.

Президентът ги позна и бързо се приближи до тях.

— Радвам се да те видя жив и здрав, Дърк — каза той с топла усмивка. — От името на благодарната нация бих искал да ти благодаря за този удивителен подарък.

Пит се изправи на крака, като силно се подпираше на един бастун.

— Мога само да се радвам, че всичко завърши добре. Ако не беше моят приятел Ал и полковник Холис, аз щях да си остана под хълма Гонгора.

— Би ли разсеял мистерията? — попита Шилър. — Как узна, че съкровищата на библиотеката са под този по-нисък хълм, а не под по-високия Гонгора?

— Не бих имал нищо против да си призная — каза президентът, — че ти здравата ни изплаши. Всичко, за което си мислехме тогава, бе „Какво ще стане, ако той вдигне във въздуха не този хълм, който трябва?“.

— Извинявам се за това, че не бях ясен — отговори Пит. — За нещастие, нямаше никакво време за многословни обяснения, за да успокоя страховете на всички. — Той направи пауза и се усмихна широко на баща си. — Много се радвам, че всички вие ми повярвахте. Никога не е имало истинско съмнение за мястото, където е било заровено съкровището. Описанието на Юний Венатор, което бе гравирано на плочата, намерена от Сам Тринити, казваше: „Застанете на север и погледнете право на юг към скалата до реката“. Когато застанах на север от Гонгора и погледнах право на юг, открих, че скалата в Рома се намираше на близо половин километър вдясно от мен в западна посока. Затова се преместих по на запад и малко на север, докато не стъпих на първия хълм, който съвпадаше с описанието на Венатор.

— Как се нарича? — попита сенаторът.

— Този хълм? — Пит вдигна ръце с неопределен жест. — Доколкото знам, той няма име.

— Сега вече има — каза президентът, смеейки се. — Веднага щом доктор Шарп ми позволи да съобщя за откриването на най-великото съкровище в историята на човечеството, ние ще го наречем „Безименни“.

Утринната мъгла се вдигаше от реката и зората на новия ден огряваше долината на Рио Гранде, когато президентът и придружаващите го лица се върнаха във Вашингтон, изпълнени с благоговение от това, което бяха видели.

Пит и Лили седяха на върха на хълма Безименни и вдишваха влажния утринен въздух. Те наблюдаваха как светлините на Рома угасват една след друга. Градчето изглеждаше като картина на Грант Ууд.

Лили го погледна в очите и се усмихна. В очите му сега нямаше онзи израз на твърдост и решителност. Сега те бяха само нежни и замислени. Слънчевите лъчи погалиха лицето му. Той не ги забеляза, почувства само топлината им. Тя знаеше, че мислите му се рееха нейде в миналото.

Успяла бе да разбере, че той бе мъж, когото никоя жена не можеше напълно да притежава. Неговата любов бе неизвестното предизвикателство, което се криеше зад хоризонта, мистерията, която го примамваше с песента на сирени, която само той чуваше. Той бе мъж, който оставяше у жените красиви спомени за страстни романси, но който никога нямаше да се ожени. Тя знаеше, че връзката им бе мимолетна и бе твърдо решена да се възползва от всеки останал за нея миг, докато един ден не се събудеше, за да открие, че той е заминал да търси енигмата, която го чака зад хоризонта.

Лили седна срещу него и опря глава на рамото му.

— Какво пишеше на етикета?

— Етикет?

— Онзи етикет на свитъка, който така бе погълнал вниманието ви с Ал.

— Примамлива следа, водеща към други находки — тихо каза той, като все още гледаше в далечината.

— Къде?

— Под водата. Свитъкът бе озаглавен „Регистрирани корабокрушения с ценни товари“.

Тя го погледна.

— Карта на потънали съкровища.

— Винаги има някъде съкровище — каза той с далечен глас.

— И ти ще го откриеш?

Той се обърна и се усмихна.

— Поне мога да се опитам. За нещастие, чичо Сам рядко ми дава време за това. Все още ми предстои да претърсвам бразилските джунгли за златния град Елдорадо.

Тя му хвърли загадъчен поглед, след което легна по гръб и зарея поглед в угасващите звезди.

— Чудя се къде ли са погребани?

Той бавно прогони виденията за потънали съкровища и погледна надолу към нея.

— Кои?

— Древните смелчаги, които са помогнали на Венатор да спаси колекцията на Библиотеката.

Той поклати глава.

— Човек трудно може да отгатне мислите на човек като Венатор. Той може да е погребал византийските си другари на произволно място оттук до реката.

Тя постави нежно ръка на главата му и го придърпа надолу към нея. Техните устни се срещнаха и се притиснаха плътно за няколко мига. Един ястреб се завъртя над тях в оранжевото небе, но след като не видя нищо апетитно, махна с крила и отлетя на юг към Мексико. Очите на Лили се отвориха и тя го придърпа обратно, като се усмихваше свенливо.

— Мислиш ли, че те биха имали нещо против?

Пит я погледна с любопитство.

— Да имат против какво?

— Ако се любим над техния гроб. Те може да са погребани точно под нас.

Той я прегърна и двамата се претърколиха, докато тя не застана отдолу, а той отгоре. Погледите им се срещнаха. Тогава устните му се разтеглиха в закачлива усмивка.

— Не мисля, че биха възроптали. Със сигурност знам, че аз не бих.