Сълзата на дявола

1.

08.55

Гробокопача е в града.

Гробокопача прилича на теб, Гробокопача прилича на мен. Той върви по заснежените улици както всеки друг, свил рамене, за да се предпази от влажния декемврийски вятър.

Не е нисък, нито висок, нито е пълен, нито слаб. Пръстите му, скрити в тъмните ръкавици, може да са къси и дебели, а може и да не са. Стъпалата му изглеждат широки, но може да е сложил по-големи обувки.

Ако погледнете очите му, няма да забележите цвета и формата им, а само нетипичния за човешки очи блясък и ако Гробокопача срещне погледа ви, те може би ще бъдат последното, което виждате в живота си.

Той носи дълго черно или тъмносиньо палто и никой не го забелязва, въпреки че минава пред очите на много хора — в сутрешния час пик вашингтонските улици са претъпкани.

Гробокопача е в града, денят е последният от старата година.

С найлонов плик от „Фреш Фийлдс“ Гробокопача минава покрай влюбени двойки, самотни пешеходци и семейства. Пред себе си вижда станция на метрото. Казали са му да е там точно в 9.00 и той ще бъде там. Гробокопача никога не закъснява.

Пликът в може би дебелите му пръсти тежи. Пет килограма, а когато Гробокопача се върне в хотелската си стая, ще е значително по-лек.

Някакъв човек се блъска в него и се извинява, но Гробокопача дори не го поглежда. Гробокопача никога не поглежда никого и не иска никой да го гледа.

— Не позволявай на никого… щрак… на никого да вижда лицето ти. Гледай в друга посока. Разбра ли?

Разбрах.

Щрак.

Гледай лампите, мисли си той, гледай… щрак… новогодишната украса. Дебели бебета с панделки, побелялата Баба Стара година.

Смешна украса. Смешни светлини. Смешно с колко са красиви.

Това е Дюпон Съркъл, царство на парите, царство на изкуството, царство на младостта и блясъка. Гробокопача го знае, но само защото човекът, който му казва какво да прави, му е разказал за Дюпон Съркъл.

Той достига входа на метрото. Облачно е, над града е паднала мъгла.

В такива дни Гробокопача си спомня за жена си. Памела не обичаше мрака и студа, затова… щрак… затова… Какво всъщност правеше? Точно така. Садеше червени и жълти цветя.

Той поглежда входа на метрото и си спомня една картина, която бе видял някога. С Памела ходиха в един музей. Спряха пред една стара картина.

— Страшна е — каза Памела. — Хайде да си ходим.

Картината изобразяваше входа към ада.

Тунелът слиза на двайсет метра под земята, едни пътници се спускат, други се качват. Прилича на онази картина.

На входа към ада.

Има млади жени с къса коса и куфарчета. Има млади мъже със сакове и мобифони.

И ето го Гробокопача с найлоновия плик.

Може би е пълен, може би е слаб. Прилича на теб, притча на мен. Никой никога не забелязва Гробокопача и това е една от причините да е толкова добър в онова, което върши.

— Ти си най-добрият — бе го похвалил миналата година човекът, който му казва какво да прави. — Ти си… щрак… щрак… най-добрият.

В 8.59 Гробокопача достига горната част на ескалатора за слизане; тълпата тече надолу и изчезва като в бездна.

Той бърка в плика и стиска ръкохватката на оръжието, което може да е „Узи“ или „Мак 10“, или „Интертех“, но със сигурност тежи пет килограма и е заредено с лента със сто .22-калиброви патрона за карабина.

На Гробокопача му се яде супа, но сега пренебрегва глада си.

Защото той е… щрак… най-добрият.

Поглежда тълпата, но никого поотделно; хората, които чакат реда си за ескалатора към ада. Той не гледа влюбените двойки, нито мъжете с мобилни те телефони, нито жените със скъпите прически от „Сюпъркътс“, където ходеше и Памела. Не гледа семействата. Той вдига найлоновия плик пред гърдите си, както би направил всеки, ако носи новогодишни подаръци. С една ръка стиска оръжието, с другата хваща през плика някакъв дълъг предмет, който страничният наблюдател би помислил за франзела (която много добре ще върви със супа), но всъщност е тежък шумозаглушител с изолация от стъклена вата и каучук.

Часовникът му изписква.

Точно девет.

Той натиска спусъка.

Чува се съскащ звук и куршумите политат сред пътниците на ескалатора и те започват да падат един след друг по очи. Съскането на оръжието изведнъж заглъхва сред писъците.

— О Господи внимавай за Бога какво ранен съм падам…

Такива неща.

Ссс, ссс, ссс.

Чува се и ужасяващ тропот от рикошетите — куршумите отскачат от металните предмети и стените. Този звук е много силен. Звукът от забиването на куршумите в плътта е много по-нежен.

Всички се оглеждат тревожно, никой не разбира какво става.

Гробокопача също се оглежда тревожно. Всички се мръщят в недоумение. Гробокопача също се мръщи в недоумение.

Никой не съзнава, че някой стреля. Всички си мислят, че някой е припаднал и е съборил возещите се пред него. Мобифоните, куфарчетата и саковете падат от ръцете на жертвите и тропат по стъпалата на ескалатора.

Стоте патрона свършват за секунди.

Никой не забелязва Гробокопача и той се оглежда като всички останали.

Мръщи се.

— Повикайте линейка полиция полиция Господи това момиче се нуждае от помощ той е мъртъв свети Боже крака ѝ вижте крака ѝ детето ми детето ми…

Гробокопача отпуска найлоновия плик, на чието дъно има само една малка дупка от куршумите. Всичките сто затоплени месингови гилзи са вътре.

— Спрете спрете ескалатора Господи гледайте някой да го спре спрете ескалатора ще ги смачка…

Такива неща се чуват.

Гробокопача се оглежда, защото всички се оглеждат.

Трудно се вижда в ада. Долу телата се трупат на купчина, все по-висока и по-висока, гърчат се… Някои са живи, други са мъртви, трети се мъчат да се измъкнат изпод купчината, която се трупа в основата на ескалатора.

Гробокопача се слива с тълпата. И изчезва.

Много го бива да става невидим.

— Като се оттегляш, трябва да бъдеш като хамелеон — говори човекът, който му казва какво да прави. — Знаеш ли какво е това?

— Гущер.

— Точно така.

— Мени си цвета. Гледал съм го по телевизията.

Гробокопача върви по оживените тротоари. Сред хората, които тичат насам-натам. Смешно.

Смешно…

Никой не забелязва Гробокопача.

Който прилича на теб и прилича на мен. И се слива със сградите. Чието лице е светло като утринното небе. Или тъмно като входа на ада.

Докато върви — бавно, бавно, — той си мисли за мотела. Там ще презареди оръжието и ще смени изолацията на заглушителя с нова стъклена вата, и ще седне на удобния стол с чаша вода и чиния супа пред себе си. Ще седи и ще си почива до следобед и тогава — ако човекът, който му казва какво да прави, не му се обади да престане, — пак ще сложи дългото черно или тъмносиньо палто и ще излезе.

Ще повтори всичко отново и отново.

Днес е последният ден на старата година. И Гробокопача е в града.

Докато към Дюпон Съркъл с пълна скорост хвърчаха линейки, а спасителите ровеха сред купчината тела в станцията на метрото като работници в някаква зловеща мина, Гилбърт Хавъл вървеше към кметството, на три километра от мястото на събитието.

Спря на ъгъла на Четвърта улица и Улица О, до един гол клен, отвори плика, който носеше, и прочете писмото за последен път:

Това според Хавъл бе най-гениалната идея, хрумвала някога на човек. Планираше го с месеци. Беше предвидил всеки ход на полицията и ФБР. Като игра на шах.

Окрилен от тези мисли, той върна писмото в плика, затвори го, без да го запечатва, и продължи. Вървеше прегърбен, свел очи, за да изглежда малко по-нисък. Трудно му се удаваше, предпочиташе да крачи с вдигната глава и да гледа хората отвисоко.

Мерките за сигурност в кметството, на Джудишъри Скуеър 1, бяха смехотворни. Никой не го забеляза как минава покрай входа на безличната каменна сграда към автомата за вестници. Пъхна плика под машината, обърна се бавно и тръгна към Улица Е.

Времето е топло за последния ден на годината, помисли си Хавъл. Въздухът миришеше като през есента — на гнили листа и пушек от мокри дърва. Миризмата предизвика носталгични спомени за родния му дом. Той спря пред един телефонен автомат на ъгъла, пусна няколко монети и набра.

— Кметство Вашингтон. Служба за сигурност.

Хавъл доближи касетофона до слушалката и го включи. Създаденият чрез компютърна програма глас заговори:

— Пред входа на сградата има писмо. Под машината за вестници. Прочетете го веднага. Става дума за убийствата в метрото.

Той затвори и пресече улицата, пъхна касетофончето в една картонена кутия и я хвърли в близката кофа за боклук.

Влезе в близкото кафене и седна в едно сепаре с прозорец към улицата и добър изглед към входа на кметството и автомата за вестници. Искаше да се увери, че писмото му ще бъде намерено — и това стана още преди да успее да си свали якето. Искаше да види и кой ще бъде съветник на кмета по въпроса. И дали ще се появят репортери.

Сервитьорката надникна в сепарето и той си поръча кафе и макар че беше по-скоро време за закуска — сандвич с шницел, най-скъпото от менюто. Защо пък не? Съвсем скоро щеше да бъде много богат.

2.

10.00

— Татко, разкажи ми за Лодкаря.

Паркър Кинкейд се сепна. Остави чугунения тиган, който миеше.

Беше се научил да не се притеснява от въпросите на децата (е, поне не го показваше). Усмихна се на деветгодишния си син и избърса ръце в една кърпа.

— Лодкаря ли? Разбира се. Какво искаш да ти кажа за него?

Кухнята в дома на Паркър, във Феърфакс, Вирджиния, ухаеше на празнични гозби. Лук, босилек, розмарин. Момчето се загледа през прозореца и не отговори.

— Хайде — насърчи го Паркър. — Казвай смело.

Роби беше рус, със сини очи като майка си. Носеше червена риза „Айзъд“ и тъмни панталони, стегнати с колан „Ралф Лорън“. Тази сутрин перчемът му бе зализан надясно.

— Такова… Знам, че е мъртъв и така нататък…

— Точно така — съгласи се Паркър.

Не добави нищо повече. („Никога не казвай на децата повече от това, за което питат“ бе едно от основните правила в „Ръководство за самотни родители“ — помагало, което съществуваше само в съзнанието на Паркър, макар че той се допитваше до него постоянно.)

— Просто навън… понякога ми се струва, че е той. Такова… поглеждам навън и сякаш го виждам.

— Какво правим в такива случаи?

— Слагам си щита и шлема — изрецитира момчето — и ако е тъмно, запалвам лампата.

Паркър остана прав. Обикновено, когато обсъждаше нещо с децата, предпочиташе да седне и да ги гледа в очите, но в случая с Лодкаря една психоложка му беше препоръчала да стои прав — за да създаде у детето усещане за безопасност под закрилата на възрастен. А нещо у Паркър Кинкейд наистина внушаваше чувство за сигурност. Бе висок, малко над метър и осемдесет, и макар че беше вече на четирийсет, поддържаше същата добра физическа форма, както в студентските си години. И то не със занимания по аеробика или клубове за фитнес, а благодарение на двете си деца… и футболните и баскетболните им турнири, състезанията по фризби и редовните неделни кросове (е, само Паркър тичаше — обикновено доста изоставаше зад велосипедите им в местния парк).

— Я да погледнем. Става ли? Покажи къде ти се стори, че го виждаш.

— Добре.

— Взел ли си щита и шлема?

— Ето ги.

Момчето се потупа по главата, после вдигна лявата си ръка като рицар.

— Хубав щит. И аз съм взел моя.

Паркър повтори жестовете на хлапето.

Двамата излязоха през задния вход.

— Ей в онези храсти — посочи Роби.

Паркър огледа двата си декара място, разположено в едно старо градче на трийсетина километра от Вашингтон. В градината му растяха главно трева и цветя, но отзад имаше няколко форзиции и бръшлян, които още преди година искаше да отреже. Разбира се, при здрач някои от храстите наподобяваха човешки силуети.

— Страшничко изглежда — заключи Паркър. — Наистина. Нали знаеш обаче, че Лодкаря умря преди много, много време.

Нямаше намерение да успокоява момчето, като му изтъква, че страхът му е предизвикан от няколко тъмни храста. Искаше да накара Роби да осъзнае колко отдавна се е случило нещастието.

— Знам, но…

— Преди колко години беше?

— Преди четири.

— Това не е ли много дълго време?

— Доста дълго, предполагам.

— Покажи. — Паркър протегна ръце. — Толкова ли дълго?

— Може би.

— Аз мисля, че е по-дълго. — Паркър разпери максимално ръце. — Толкова дълго, колкото рибата, която уловихме в езерото Брадък, ли?

— Тя беше толкова дълга — усмихна се хлапето и разпери ръце.

— Не, толкова дълга беше — смръщи лице с престорена сериозност Паркър.

— Не, не, толкова дълга беше.

Момченцето заподскача от крак на крак с разперени ръце.

— По-дълга беше! — упорстваше Паркър. — По-дълга.

Роби изтича до вратата на кухнята и вдигна едната си ръка, после се върна при баща си и вдигна другата:

— Ето толкова беше дълга!

— Толкова са дълги акулите. Не, китовете, не, гигантският калмар. Чакай, знам кой е толкова дълъг. Качулатата Мазурка.

Измисленото същество от „Ако бях директор на зоопарк“. Роби и Стефи обожаваха приказките на Доктор Сюс. Паркър ги беше кръстил „хухалите“ — като животните от „Хортън хваща хухал“, най-любимата им книжка, по-любима дори от „Приключенията на Мечо Пух“.

Поиграха на гоненица из къщата, след няколко минути Паркър хвана Роби и започна да го гъделичка.

— Знаеш ли какво? — попита задъхан той.

— Какво?

— Мисля си дали утре да не отсечем тези храсти…

— Може ли аз да ги отрежа? — попита бързо хлапето.

0, готови бяха да се възползват от всяка възможност за забавление, помисли си весело Паркър.

— Ще видим — отговори.

— Страхотно!

Роби затанцува из кухнята, спомените за Лодкаря бяха заменени с възбудата от обещанието да използва инструментите на баща си. Изтича на горния етаж и скоро Паркър го чу да се препира със сестра си коя видеоигра да пуснат. Явно Стефани надделя, защото след малко в къщата прокънтяха първите акорди от музиката към „Марио Брадърс“.

Паркър загледа храстите в задния двор.

Лодкаря…

Той тръсна глава.

На вратата се звънна. Той хвърли поглед във всекидневната, но децата явно не бяха чули. Паркър отиде да отвори.

Навън стоеше привлекателна жена с широка усмивка. Обеците ѝ проблесваха под острата ѝ коса, по-светлоруса от обичайното (Роби се беше метнал на нея, докато косата на Стефани бе по-тъмнокестенява, почти като неговата). Тенът ѝ беше зашеметяващ.

— Ами… здравей — каза плахо Паркър.

Погледна зад гърба ѝ и с облекчение установи, че двигателят на бежовия кадилак пред къщата още работи. Ричард седеше зад волана с „Уолстрийт Джърнал“ в ръце.

— Здравей, Паркър. Идваме направо от летището.

Тя го прегърна.

— Къде бяхте?

— В Сен Кроа. Страхотно беше. О, успокой се. Господи, от километри си личи какво си мислиш… Отбих се само да те видя.

— Добре изглеждаш, Джоан.

— И още по-добре се чувствам. Наистина отлично се чувствам. Не мога да кажа същото за теб, Паркър. Изглеждаш блед.

— Децата са на горния етаж.

Той се обърна да ги извика.

— Не, остави — понечи да го спре тя.

— Роби, Стефи! Мама е тук.

По стълбите се чу тропот. Скоро хухалите изскочиха иззад ъгъла и се втурнаха към Джоан. Тя се усмихна, но личеше, че му се сърди, задето ги е извикал.

— Мамо, колко си почерняла! — възкликна Стефи.

Тръсна глава като певица от „Спайс Гърлс“. Роби беше красив като икона; Стефани имаше издължено, сериозно лице. Паркър се надяваше, когато стане на дванайсет-тринайсет, момчетата на нейната възраст да приемат изражението ѝ като белег на интелигентност.

— Къде си била, мамо? — намръщи се Роби.

— На Карибите. Татко не ви ли каза?

Тя хвърли бърз поглед на Паркър. Да, беше им казал. Джоан не разбираше, че проблемът не е откъде се връща, а че не е била във Вирджиния по Коледа.

— Как прекарахте празниците? — попита тя.

— Дядо Коледа ни подари домашен хокей и тази сутрин бих Роби три игри.

— И аз вкарах четири гола! — възнегодува той. — Носиш ли ни подаръци?

Джоан погледна към колата:

— Разбира се. Но, знаете ли, забравила съм ги в куфара си. Отбих се само за малко, да ви кажа „здрасти“ и да поговоря с баща ви. Утре ще дойда за повече време и ще ви донеса и подаръците.

— О, аз пък получих топка за футбол и новата версия на „Марио Брадърс“. И цял комплект фигурки на Уолъс и Громит от филмчето… — започна Стефи.

— А аз — „Звездата на смъртта“ и „Хилядолетния сокол“ от „Междузвездни войни“! И много колички „Микро“! И бухалка за бейзбол. И гледахме „Лешникотрошачката“.

— Получихте ли моите подаръци? — попита Джоан.

— Ъхъ — отвърна Стефи. — Благодаря.

Момиченцето се държеше невероятно учтиво, но куклите Барби с натруфени рокли вече не ѝ бяха интересни. Осемгодишните днес не са вече като по времето на Джоан.

— Татко върна фланелката ми и я смени с по-голяма — съобщи Роби.

— И аз това му казах да направи, ако не ти става — побърза да се оправдае Джоан. — Просто исках да ти подаря нещо.

— Искахме да те чуем на Коледа — упрекна я Стефи.

— О, толкова трудно беше да се свържа от онзи край на света. Също като в „Острова на Джилиган“. Телефоните все бяха развалени. — Тя погали сина си. — Пък и вас ви нямаше вкъщи.

Опитваше се да ги упреква. Така и не разбра, че децата никога не са виновни, не и на тази възраст. Ако сбъркаш, грешката е твоя, ако те сбъркат — пак.

О, Джоан… Точно такива дребни грешки — като прехвърлянето на вината — са като шамари за тях. Въпреки това Паркър замълча („Децата никога не трябва да виждат, че родителите им се карат.“).

Джоан се изправи.

— Време е да тръгваме. Трябва да вземем Елмо и Сейнт от приюта за животни. Бедните кученца не са излизали от клетките цяла седмица.

Роби отново се оживи:

— Тази вечер ще имаме тържество, ще гледаме зарята по телевизията и ще играем монопол „Междузвездни войни“.

— О, сигурно много ще се забавлявате. С Ричард отиваме в Кенеди Сентър. На опера. Вие обичате опера, нали?

Стефи вдигна многозначително рамене, обичаен за нея отговор на въпросите на възрастните.

— Това е пиеса, в която актьорите пеят — поясни Паркър.

— Може някой път с Ричард да ви заведем на опера. Искате ли?

— Предполагам…

Ентусиазирано отношение на едно деветгодишно момче към големите културни събития.

— Чакай — извика Стефи, обърна се и се втурна нагоре по стълбите.

— Слънчице, нямам време. Ние…

Момиченцето се върна след секунди с новия си футболен екип и го подаде на майка си.

— Уха, хубав е — направи се на впечатлена Джоан.

Вдигна дрехите смутено като дете, което е хванало риба и се чуди дали иска да я задържи, или да я хвърли обратно във водата.

„Първо Лодкаря, сега Джоан… — замисли се Паркър. — Колко ли още призраци от миналото ще видим днес. Всъщност, защо не? Нали е последният ден на старата година? Време да погледнем назад…“

Окрилени от обещанието за още подаръци, децата се втурнаха към стаята на Стефи. Джоан ги изпрати с очевидно облекчение. Изведнъж усмивката ѝ се стопи. Странно, на тази възраст (беше на трийсет и девет) изглеждаше по-привлекателна със сериозно изражение. Потърка предните си зъби с пръст, за да провери дали не са нацапани с червило. Паркър помнеше този ѝ навик от времето, когато бяха женени.

— Паркър, можеше и да не го правя…

Тя бръкна в чантичката си.

„За Бога, купила ми е коледен подарък. А аз не съм ѝ взел нищо.“

Трескаво започна да мисли дали в момента има нещо подходящо… Нещо, което да може…

Тя обаче извади някакъв лист.

— Можех да го пусна по каналния ред за понеделник.

„По каналния ред ли?“

— Но исках да поговорим, преди да се нахвърлиш върху мен.

В горната част на листа пишеше: „Молба за промяна условията на настойничество“.

Сърцето му се сви.

Очевидно Джоан и Ричард не идваха „направо от летището“, преди това се бяха отбили при адвоката ѝ.

— Джоан — възкликна възмутено той, — нима…

— Искам ги, Паркър, и ще ги получа. Да не спорим по този въпрос. По-добре да се споразумеем.

— Не — изсъска той. — Не.

Почувства, че силите напускат тялото му, че го обзема паника.

— Четири дни с теб, петък, събота и неделя — при мен. Като се имат предвид плановете ни с Ричард, ще ми се налага много да пътувам. Така че ще имаш възможност за допълнителни дни. Помислих си, че ще прие…

— За нищо на света!

— Те са мои деца…

— Само в биологичния смисъл.

През последните четири години Паркър се беше грижил съвсем сам за тях.

— Паркър, животът ми е уреден. Справям се отлично. Пак имам работа. Омъжена съм.

За държавен чиновник в областната управа, който, според „Вашингтон Пост“, едва се е измъкнал от обвиненията за корупция предната година. Ричард бе дребна риба в Голямата политика. Освен това беше любовник на Джоан през последната година на брака ѝ с Паркър.

Разтревожен да не го чуят децата, той прошепна:

— Ти си чужд човек за Роби и Стефи още от деня на раждането им. — Стисна документите в ръка. Едва сдържаше гнева си. — Изобщо помисли ли за тях? За това, което ще им причиниш?

— Те имат нужда от майка.

Не, помисли си Паркър, Джоан се нуждаеше от ново хоби. Преди години бяха конете. После антикварните предмети. Къщи в баровски квартали: с Ричард се местиха в Оуктън, сетне в Клифтън, в Маклийн, после в Александрия. „Странстваме“ — бе казала тя, но Паркър знаеше, че просто поредната къща и поредният квартал, в който не е успяла да си създаде приятели, са ѝ писнали. Какво ли щеше да причини на децата това постоянно лутане?

— Защо? — попита той.

— Искам да имам семейство.

— Родете си деца с Ричард. Млада си още.

Тя обаче не би го направила, Паркър много добре го знаеше. Колкото и да харесваше бременността (никога не е била по-красива), тя ненавиждаше да се грижи за бебета. Човек трудно може да създаде семейство, ако мисли само за себе си.

— Ти си напълно неспособна да отглеждаш деца.

— Доста груб си станал. Е, може да съм била неспособна да отглеждам деца. Но това е минало.

„Не е залегнало в природата ти.“

— Ще се съпротивлявам, Джоан — каза спокойно той. — Знаеш го.

— Идвам утре в десет — тросна се тя. — Със социален служител.

— Какво?!

— Само да поговори с децата.

— Джоан… В празничен ден?

Паркър не можеше да си представи кой социален служител ще се съгласи на такова нещо, но си даде сметка, че сигурно Ричард се е обадил тук-там.

— Ако наистина си толкова добър баща, за какъвто се мислиш, не би трябвало да имаш никакъв проблем.

— Аз наистина нямам никакъв проблем. Мисля за тях. Защо не изчакаш до следващата седмица? Как, мислиш, ще се почувстват, като ги подложиш на кръстосан разпит с непознат човек? Това е смешно. Те искат да говорят с теб.

— Паркър — въздъхна отчаяно тя, — тя е професионалист. И няма да ги подлага на кръстосан разпит! Виж, трябва да вървя, ще затворят кучкарника. Хайде, Паркър. Няма да се свърши светът…

„Напротив — помисли той, — точно това ще стане.“

Понечи да затръшне вратата, но се въздържа — щеше да разтревожи хухалите.

Все пак я затвори достатъчно шумно. Дръпна резето и сложи веригата, сякаш да препречи пътя за следващи неканени посетители. Събра документите, без да ги погледне, занесе ги в кабинета и ги остави на бюрото. Разходи се няколко пъти нервно напред-назад из стаята, после се качи на горния етаж и надникна в спалнята на Роби. Децата се кикотеха и се замеряха с колички.

— Без бомбардировки в навечерието на Нова година — смъмри ги Паркър.

— А утре може ли да се бомбардира? — попита Роби.

— Много смешно, млади момко.

— Той започна! — оплака се Стефи, после се зае пак с книгата си. Четеше „Малка къща в прерията“.

— Кой иска да ми помогне в кабинета? — извика Паркър.

— Аз — обади се веднага Роби.

Баща и син слязоха на долния етаж. След малко отгоре долетя компютърна музика. Стефи отново изпращаше неустрашимия Марио на поредната му мисия.

Кметът Джералд Кенеди — демократ, но не от онези Кенеди — погледна листа на бюрото си:

Към писмото бе прикрепена бележка от ФБР със съдържание: „Приложеният документ е копие. Случай СТРЕЛМЕТ, 31.12.“

СТРЕЛМЕТ, помисли си Кенеди. Стрелба в метрото. Бюрото си падаше по съкращенията. Седнал на дърворезбованото бюро в кабинета си, обзаведен в колониален стил, в напълно нехарактерната за колониалната епоха сграда на вашингтонското кметство, Кенеди препрочете за пореден път писмото. След това вдигна поглед към двамата, седнали пред него — стройна, привлекателна руса жена и висок среброкос мъж. Оплешивяващият Кенеди често запомняше хората по косата им.

— Сигурни ли сте, че той е отговорен за стрелбата?

— Заради това, което казва за куршумите ли? — попита жената. — Че са боядисани? Проверихме. Сигурни сме, че бележката е от извършителя.

Кенеди, дебелак, който не се стесняваше от шкембето си, вдигна огромните си ръце от писмото.

Вратата се отвори и на прага се появи млад чернокож с двуреден италиански костюм и кръгли очила. Кенеди му даде знак да се приближи и го представи на двамата посетители;

— Уендъл Джефрис. Първият ми помощник.

Жената кимна;

— Маргарет Лукас.

Другият агент вдигна едва забележимо рамене;

— Кейдж.

Ръкуваха се.

— От ФБР са — добави Кенеди.

Джефрис кимна, сякаш се разбираше от само себе си.

Кенеди му подаде копието от писмото.

Джефрис намести скъпите си очила и погледна листа.

— Мамка му. Има намерение да повтори, така ли?

— Така изглежда — потвърди жената.

Кенеди огледа изпитателно двамата агенти. Кейдж идваше от Девета улица, главната щабквартира на ФБР, Лукас в момента изпълняваше ролята на началник на регионалното управление на ФБР във Вашингтон. Шефът ѝ отсъстваше от града, така че тя лично ръководеше разследването по масовото убийство в метрото. Кейдж беше по-възрастен и явно имаше добри връзки в Бюрото; Лукас изглеждаше по-пряма и енергична. Джери Кенеди бе кмет на федералния окръг Колумбия от три години и досега смогваше да управлява града не с опит и добри връзки, а с прямота и енергичност. Радваше се, че Лукас води разследването.

— Мръсникът дори не се е научил да пише — изсъска Джефрис.

Сведе отново поглед към листа. Очите му изглеждаха ужасно — някакво наследствено заболяване. Голяма част от заплатата си даваше за майка си, двамата си братя и двете си сестри, живеещи в Югоизточния район на Окръга. Благотворителност, която Джефрис избягваше да споменава, както и факта, че баща му бил убит, докато купувал хероин на Трета улица.

За Кенеди Уендъл Джефрис бе олицетворение на всичко добро в окръг Колумбия.

— Има ли улики? — поинтересува се чернокожият.

— Никакви — отвърна Лукас. — В разследването са включени Отделът за анализ на особено жестоки престъпления, Окръжната полиция, Бихейвиористичният отдел в Куонтико и шерифствата на окръзите Феърфакс, Принц Уилям и Монтгомъри. Засега обаче нямаме нищо, за което да се заловим.

— Господи — възкликна Джефрис, след като погледна часовника си.

Кенеди погледна часовника на бюрото си. Тъкмо минаваше 10.00. Заразмишлява на глас:

— Дванайсет… по обяд. Имаме два часа.

— Трябва да излезеш с изявление, Джери — заяви Джефрис. — Час по-скоро.

— Знам.

Кенеди стана.

Защо трябваше да се случва точно сега? Защо точно тук?

Погледна Джефрис — още млад, но с обещаващо политическо бъдеще. Беше съобразителен и с бърз ум. Чернокожият направи кисела физиономия и Кенеди предположи, че си мисли същото като него: Защо точно сега?

Кметът погледна поканата за тържествената заря по случай Нова година. Двамата с Клер, жена му, трябваше да присъстват заедно с представителя на Окръга и други ключови политически звероукротители от Конгреса.

Или поне така беше решено преди последните събития.

Защо точно сега? Защо в моя град?

— Какво правите, за да го заловите? — попита той агентите.

— Разпитваме доверените си информатори — започна Лукас — и агентите, които са имали контакти с местни и чуждестранни терористични групировки. Засега без резултат. Моето лично убеждение е, че тези действия не са характерни за терорист. Намирисва ми на учебникарски пример за престъпление за лична изгода. Натоварила съм няколко агенти да сравняват сегашния с предишни случаи на изнудване с надеждата да намерят нещо подобно. Преглеждаме всички заплахи срещу окръжната власт или окръжни служители от последните две години. Засега не откриваме нищо общо.

— Кметът получи заплахи, знаете ли? — обади се Джефрис. — По случая „Мос“.

— Какво е това? — наостри уши Кейдж.

— Информаторът от Отдела по образованието. Оня, когото охранявах — отвърна Лукас.

— А, той ли? — вдигна рамене Кейдж.

Агент Лукас се обърна към Джефрис:

— Знам за заплахите. Прегледах материалите. Не смятам, че има връзка. Това бяха обичайни анонимни заплахи, от телефонен автомат. Не бяха предявени искания нито за пари, нито за каквото и да било друго.

„Всички заплахи са обичайни за тях“ — помисли си саркастично Кенеди.

Само дето не звучи никак обичайно жена ти да вдигне телефона в три през нощта, за да чуе: „Оставете ни Мос. Иначе и вие ще го последвате в гроба.“

— В хода на рутинното разследване — продължи Лукас — започнахме проверка на регистрационните номера на всички превозни средства, които са били паркирани тази сутрин около кметството, и на колите, забелязани около Дюпон Съркъл. Проверяваме и района, определен за доставка на пратката, както и всички хотели, жилищни сгради и фургони наоколо.

— Не звучите много оптимистично — измърмори Кенеди.

— Защото не виждам нищо оптимистично. Няма свидетелски показания. Поне достоверни. В такова разследване имаме нужда от свидетели.

Кенеди отново погледна бележката. Странно му се струваше психопат, убиец, да има такъв изящен почерк. Обърна се към Лукас:

— Значи, както разбирам, въпросът е дали ще платя, така ли?

Сега Лукас остави Кейдж да отговори;

— Смятаме, че ако не платите или някой информатор не ни насочи към Гробокопача, няма друг начин да го спрем преди четири. Просто нямаме достатъчно улики.

— Не ви съветваме да давате парите — добави тя. — Просто ви казваме какво ще стане, ако не го направите.

— Двайсет милиона — измърмори той.

Без да се почука, вратата се отвори и в кабинета нахълта висок мъж около шейсетте, облечен в сив костюм.

„О, само това ни липсваше!“ — помисли Кенеди.

Депутатът от Камарата на представителите Пол Лейнър се ръкува с кмета, после сам се представи на агентите. Направи се, че не забелязва Уендъл Джефрис.

— Пол е председател на Окръжната правителствена комисия — обясни Кенеди на Лукас.

Въпреки че федералният окръг Колумбия се ползваше с известна автономия, наскоро Конгресът си присвои правото да се разпорежда с финансите на града и броеше стотинките на кметството като родител — джобните пари на някое лекомислено дете. Особено след скандала с Отдела по образованието Лейнър бдеше над Кенеди като ревизор над счетоводни документи.

Лейнър не забеляза острата нотка в тона на Кенеди (макар на Лукас да ѝ се стори, че само се преструва) и попита:

— Бихте ли ми дали кратък отчет?

Лукас отново обясни за хода на разследването. Лейнър остана прав, без да разкопчее дори едно от трите копчета на костюма си от „Брукс Брадъре“.

— Защо точно тук? Защо във Вашингтон? — възкликна.

Кенеди се засмя наум. Този негодник дори четеше мислите му.

— Не знаем — отвърна Лукас.

— Наистина ли смятате, че ще повтори? — продължи Кенеди.

— Да.

— Джери, нали не мислиш сериозно да дадеш парите? — попита конгресменът.

— Имам предвид всички възможности.

Лейнър го изгледа подозрително:

— Замислил ли си се как ще изглеждаме?

— Не ме интересува как ще изглеждаме! — тросна се Кенеди.

Конгресменът обаче продължи словото си с добре отработен тон:

— Това ще подейства като предизвикателство. Ще насърчим всички терористи.

— Рискът наистина трябва да се обмисли — каза Лукас. — Ако се поддадете на един изнудвач, други ще го последват.

— Никой обаче не знае за това, нали? — възрази Кенеди, кимайки към бележката.

— Разбира се, че знаят — контрира Кейдж. — И още много ще научат. Такова нещо не може да се запази дълго време в тайна. Тези бележки имат крилца. Това е сигурно.

— Крилца, значи — повтори Кенеди; метафората никак не му харесваше. Добре поне, че разследването се водеше от Лукас. Той се обърна към нея: — Как ще го заловите, ако платим?

— Нашите техници ще поставят предавател в торбата с парите. Двайсет милиона тежат стотина килограма. Не могат да се скрият толкова лесно. Ще опитаме да проследим престъпника до скривалището му. Ако имаме късмет, ще заловим и него, и убиеца, така наречения Гробокопач.

— Късмет ли? — попита скептично Кенеди.

Лукас бе красива жена, прецени кметът (беше женен от трийсет и седем години и нито веднъж не си бе помислил за изневяра), въпреки че красотата е по-скоро въпрос на изражение на очите, извивка на устата и положение на тялото, не даденост от Бога. А откакто бе влязла в кабинета му, изражението на Маргарет Лукас нито веднъж не се смекчи. Нито загатване за усмивка, никакъв израз на съчувствие.

— Не можем да измерим вероятността за успех в проценти — каза тя.

— Не. Разбира се, че не можете.

— Двайсет милиона — продължаваше да негодува Лейнър, финансовият надзорник.

Кенеди се изправи, бутна стола си назад и се приближи до прозореца. Загледа се навън. Зимата в Северна Вирджиния бе необикновено топла през последните няколко седмици. Тази вечер, както предвиждаха синоптиците, щял да натрупа първият сериозен сняг за годината, но за момента въздухът беше топъл и влажен и в стаята нахлуваше мирис на гниещи листа. Доста объркващо. От другата страна на улицата имаше градинка с голяма, тъмна модернистична статуя по средата; скулптурата напомняше на Кенеди за черен дроб.

Той погледна многозначително Уендъл Джефрис и чернокожият се приближи. Вонеше на афтършейв, вероятно използваше смесица от двайсетина различни вида.

— Е, Уенди, положението става напечено, а? — прошепна кметът.

Помощникът, който не се отличаваше с излишна стеснителност пред по-висшестоящи държавни служители, отговори:

— Топката е у тебе, шефе. Ако я изпуснеш, и двамата заминаваме. Дори по-лошо.

„Дори по-лошо…“

А Кенеди си бе мислил, че след скандала около Отдела по образованието по-лошо не може да стане.

— И засега — никакви следи. Нищо — промълви той.

Двайсет и трима убити.

Засега знаеха само, че някакъв психопат ще опита да убие още хора в четири часа, а след това още, и още.

Отвън подухна топъл вятър. Кафяви листа се понесоха по земята.

Кметът се обърна отново към бюрото си. Погледна месинговия часовник. Беше 10.25.

— Настоявам да не плащаме — повтори Лейнър. — Може би, като научи, че ФБР разследва случая, престъпникът ще се уплаши и ще се скрие в миша дупка.

— Обзалагам се, че още преди да се заеме с това, е знаел, че ФБР ще се намеси — възрази Лукас.

Саркастичната нотка в гласа ѝ не убегна на Кенеди. Лейнър отново се направи, че не разбира.

— Мислех, че не подкрепяте идеята да се дадат парите — продължи той.

— Не я подкрепям.

— Но в същото време казвате, че ще продължи да убива, ако не му платим исканата сума.

— Да.

— Е… — Лейнър вдигна ръце. — Няма ли малко противоречие? Не искате да се плаща… а в същото време смятате, че ще продължи да убива.

— Точно така.

— Това не ми е много ясно.

— Той е готов да избие огромен брой хора, само и само да получи парите — обясни тя. — С такъв човек не може да се преговаря.

— Ако му доставим парите, ще ви затрудним ли в разследването? — попита Кенеди. — По-трудно ли ще го заловите?

— Не — отвърна кратко тя. След малка пауза добави: — Е, ще плащате ли, или не?

Лампата на бюрото осветяваше писмото на престъпника. На Кенеди му се струваше, че листът свети, сякаш обхванат от пламъци.

— Не, няма да платим — отсече Лейнър. — Ще заемем твърда позиция. Няма да се поддаваме на заплахи. Ще…

— Аз ще осигуря парите — прекъсна го Кенеди.

— Сигурен ли сте? — попита Лукас, без да издава кое предпочита повече.

— Сигурен съм. Постарайте се да го заловите. Кметството обаче ще осигури парите.

— Чакай малко — възрази конгресменът. — Да не прибързваме.

— Изобщо не прибързвам — сопна се Кенеди. — Обмислям го, откакто получих тази проклетия. — Махна към писмото.

— Джери — изсмя се злобно конгресменът, — нямаш право да вземеш сам такова решение.

— Всъщност има — намеси се Уендъл Джефрис, който с право можеше да си присвои званието „доктор на юридическите науки“.

— Конгресът решава — натърти раздразнено Лейнър.

— Не — намеси се и Кейдж. — Това е изключително и само в правомощията на кметството. Питах главния прокурор.

— Ние обаче се разпореждаме със средствата — тросна се Лейнър. — И аз няма да отпусна пари за такова нещо.

Уенди Джефрис се замисли само за миг, преди да отговори:

— Двайсет милиона ли? Можем да изтеглим кредит за непредвидени разходи. — Усмихна се: — Но трябва да се вземе от сметката на Отдела по образованието. Само от нея можем да си набавим средствата толкова бързо.

— Няма ли друга възможност?

— Не. Навсякъде другаде или ще потънем до гуша в дългове, или няма да успеем да изтеглим достатъчно пари.

Кенеди поклати глава. Каква ирония на съдбата — парите за спасението на града да бъдат осигурени благодарение на незаконни финансови афери.

— Джери, това е смешно — проплака Лейнър. — Дори да хванат тези хора, утре някой друг ще пробва същото. Никога не приемай условията на терористи! Това е закон във Вашингтон. Не четеш ли препоръките на Държавния департамент?

— Не, не ги чета. Никой не ми ги е изпратил. Уенди, заеми се с парите. А вие, агент Лукас… час по-скоро заловете тези мръсници.

Сандвичът беше сносен.

Гилбърт Хавъл реши, след като получи парите, да отиде в „Джокей клъб“ и да си поръча истинска пържола, филе миньон. И бутилка шампанско.

Допи кафето, без да сваля очи от входа на кметството.

Началникът на Окръжната полиция бе минал съвсем за кратко. Десетина репортери и телевизионни оператори бяха пренасочени от главния вход към една странична врата. Не изглеждаха особено доволни. След това дойдоха двама души, на които отдалеч им личеше, че са федерални агенти. Мъж и жена. И още не се бяха появили. Определено разследването се водеше от Бюрото. Е, така си и знаеше.

Нищо изненадващо.

Хавъл погледна часовника си. Време беше да се връща в тайната квартира и да поръча хеликоптера. Още много приготовления му оставаха. Планът за прибиране на парите бе сложен… но не толкова, колкото планът за измъкване след това.

Хавъл плати сметката (със стари, измачкани еднодоларови банкноти) и си сложи палтото и шапката. Излезе от кафенето и бързо тръгна по една странична уличка, вперил поглед в земята. Метростанция „Джудишъри Скуеър“ се намираше до самото кметство, но той знаеше, че полицията или федералните ще я наблюдават, затова се запъти към булевард „Пенсилвания“, откъдето да вземе автобус за Югоизточния район.

Бял мъж в квартал на чернокожи.

Животът понякога ни поставя в комични ситуации.

Гилбърт Хавъл излезе от уличката и пое по една по-широка пряка към „Пенсилвания“. Светна зелено. Хавъл тръгна да пресича. Изведнъж с периферното си зрение забеляза тъмна сянка отляво. Обърна глава. Помисли си: „По дяволите, не ме вижда! Не ме вижда, не ме…“

— Хей! — изкрещя.

Шофьорът на големия камион четеше някаква фактура. Навлезе на кръстовището на червено, с пълна скорост. В последния момент вдигна ужасено очи. С пронизително свирене на спирачки камионът блъсна Хавъл.

— Господи! Господи, не… — изкрещя шофьорът.

Камионът блъсна Хавъл в една паркирала кола.

Шофьорът изскочи и загледа ужасено.

— Защо не гледате! Не беше моя грешката! — заоправдава се той. После забеляза, че е минал на червено: — О, Господи.

Двама души тичаха към местопроизшествието. Шофьорът се поколеба за миг, но страхът надделя и той скочи отново в камиона. Натисна газта, върна на заден ход, после изчезна с пълна скорост зад близкия ъгъл.

Случайните минувачи, двама мъже около трийсетте, дотичаха до Хавъл. Единият се наведе, за да провери пулса му. Другият остана като вцепенен, вперил поглед в голямата локва кръв.

— Този камион — прошепна — просто избяга! Избяга! — Обърна се към приятеля си: — Мъртъв ли е?

— Да. Мъртъв е.

3.

12.45

„Къде е?“

Маргарет Лукас лежеше по корем на едно възвишение край Околовръстното.

По шосето се точеше безкрайна върволица коли.

Тя отново погледна часовника си.

„Къде си?“ — мислено се обърна към престъпника.

Коремът я болеше, гърбът я болеше, раменете я боляха.

Нямаше начин да поставят подвижен пост близо до мястото за предаване на парите, без да бъдат забелязани от изнудвача. Затова ето я тук, с дънки, яке и обърната с козирката назад шапка, като снайперист или наемен убиец, легнала на твърдата като камък земя. Киснеха тук вече цял час.

— Бучи като река — отбеляза Кейдж.

— Кое?

— Движението по магистралата.

Той също лежеше по корем, до нея, бедрата им почти се опираха — както биха лежали двойка влюбени на някой плаж, наблюдавайки залеза. Внимателно оглеждаха полето на сто метра наоколо. Гледаха, разбира се, и мястото, където бяха оставили парите, близо до Галоус Роуд — да, „галоус“ — бесилка, толкова очевидна игра на думи, че никой не сметна за нужно да го отбележи.

— Знаеш ли как става? — продължи Кейдж. — Нещо ти влиза в главата и ти се опитваш да не мислиш за него. Не можеш обаче да не мислиш. И ето, звучи като река и това си е.

На Лукас движението по магистралата не ѝ звучеше като бучене на река. Звучеше ѝ като бръмчене на коли и камиони.

Къде се бави този престъпник? Двайсет милиона го чакат, а него никакъв го няма!

— Къде е, по дяволите? — промърмори друг глас.

Беше на мрачен мъж около трийсетте, подстриган по военному, с армейска стойка. Ленърд Харди работеше в Полицейското управление на окръг Колумбия и беше тук, защото макар че разследването се водеше от ФБР, не беше зле в операцията да участва и представител на местната полиция. Лукас обикновено се противопоставяше на включването на чужди елементи в екипа ѝ, но познаваше Харди от регионалното управление и нямаше нищо против присъствието му — стига да се държи както досега, а именно — да кротува и да не досажда на „батковците и каките“.

— Защо закъснява? — повтори Харди, очевидно без да очаква отговор.

Лежеше с химикалка и бележник в невероятно чистите си ръце с безупречно подрязани нокти и не спираше да си води бележки за докладите пред началника си и кмета.

— Нещо при теб? — прошепна Лукас на Тоби Гелър, къдрокос млад агент, загърнат в подобно на нейното тънко тъмносиньо яке.

Гелър, също около трийсетте, имаше весело момчешко лице и намираше радостта от живота във всичко, що съдържа микрочипове. Той се взря в един от трите преносими видеомонитора пред себе си. След това натрака нещо на лаптопа си и погледна екрана.

— Нищо — отвърна накрая.

Ако в радиус от сто метра имаше живо същество, по-голямо от енот, апаратурата на Гелър щеше да го засече.

След като кметът даде разрешението си за плащането, парите минаха по доста заобиколен път, докато стигнат местоназначението си. Лукас и Гелър накараха помощника на Кенеди да ги занесе на един адрес около Девета улица — малък гараж на една пряка от главната щабквартира на ФБР.

Там Гелър прехвърли банкнотите в две големи раници КЛ 19 на „Бъргъс секюрити системс“, чийто плат изглеждаше като обикновен брезент, но имаше втъкани миниатюрни медни жички — високоефективна антена. Предавателите бяха в дръжките, а батериите — в пластмасовите копчета от долната страна. Раниците излъчваха сигнал, по-чист от сигнала на Си Би Ес. Той се улавяше от Глобалната спътникова система и можеше да бъде заглушен само от неколкосантиметров метален слой.

Гелър смени и бандеролите на няколко пачки стодоларови банкноти със свои собствени — в хартията бяха вкарани ултратънки ламинирани предавателни пластинки. Дори престъпникът да премести парите в други чанти или да ги разпредели между съучастници, Гелър пак можеше да ги проследи в радиус от сто километра.

Оставиха парите на определеното място, всички агенти се изтеглиха и голямото чакане започна.

Лукас си знаеше урока по криминална психология. Изнудвачите и похитителите, искащи откуп, често се отказват точно преди да вземат парите. Психопат, който е готов да убие двайсет и трима души, обаче няма да се огъне. Не разбираше защо престъпникът дори не се завъртя около мястото за предаване на откупа.

Потеше се: времето бе необичайно топло за този сезон и въздухът беше направо мокър. Като през есента. Маргарет Лукас мразеше есента. По-скоро би предпочела да лежи в снега, отколкото в това чистилище.

— Къде си? — промърмори отново тя. — Къде?

Тя се намести леко, за да облекчи болката в бедрата си. Беше мускулеста, но слаба. Нервно огледа околността през сложната сензорна система на Гелър, която щеше да открие престъпника много преди сивосините му очи да го забележат.

— Хмм. — Си Пи Ардъл, едър сержант, с когото Лукас бе работила на няколко пъти, притисна слушалката до ухото си и заслуша. Кимна с плешивата си бледа глава и погледна Лукас: — Обаждат се от поста на Чарли, никой не е спирал на шосето и не е влизал в гората.

Лукас изръмжа. Може би все пак грешеше. Беше си мислила, че престъпникът ще дойде за парите от запад, през една ивица дървета на малко по-малко от километър от магистралата. Предполагаше, че ще се появи с „Хъмър“ или „Рейнджровър“, ще грабне едната раница — жертвайки другата в полза на по-бързото оттегляне — и ще изчезне отново в гората.

— При Браво как е?

— Ще проверя — отвърна Си Пи.

Той работеше много често под прикритие заради нещастието да прилича на наркотрафикант от Манасас или на член на бандата „Ангели на ада“. Изглежда, беше най-търпеливият, защото, откакто лежаха тук, не бе преместил сто и двайсет килограмовото си туловище дори със сантиметър. Свърза се с най-южния пост.

— Нищо — заяви след това. — Само няколко деца с велосипеди. Никой по-възрастен от дванайсет години.

— Нашите хора не са ги изгонили, нали? — осведоми се Лукас. — Децата имам предвид.

— Не.

— Добре. Обади им се да продължават все така.

Времето течеше. Харди водеше записки. Гелър тракаше по клавиатурата. Кейдж се суетеше нервно, Си Пи не помръдваше.

— Жена ти сърди ли се? — попита Лукас. — Като работиш на празник.

Кейдж вдигна рамене. Това бе любимият му жест. Можеше да издаде цял речник на различните начини за вдигане на рамене. Беше старши агент в главната щабквартира на ФБР и макар че поемаше задачи из цялата страна, работеше най-често в Окръга; често се срещаха с Лукас. Както и с шефа ѝ, разбира се, началника на регионалното управление във Вашингтон. Тази седмица обаче, по стечение на обстоятелствата, главен специален агент Рон Коен се случи насред бразилската джунгла, където прекарваше първия си отпуск от шест години насам. Затова Лукас се зае със случая. За което немалка роля изиграха връзките на Кейдж.

Тя чувстваше известно неудобство да кара Кейдж, Гелър и Си Пи да работят в празничен ден. Всеки от тях бе планирал да прекара вечерта или с приятелка, или със съпруга. Колкото до Лен Харди, радваше се, че е тук — той имаше особени причини да си търси занимание през празниците. Затова тя не се поколеба да го включи в екипа по разследването СТРЕЛМЕТ.

Самата Лукас живееше в добре обзаведена къща в Джорджтаун, пълна с антикварни мебели, бродерии и гоблени, лично производство, богата колекция от различни видове вино, почти петстотин книги, повече от хиляда компактдиска и не съвсем чистокръвния лабрадор Жан-Люк. Беше чудесно място за прекарване на почивните дни, но от нанасянето си преди три години Лукас нито веднъж не се възползва от възможностите ѝ. Преди пейджърът ѝ да иззвъни тази сутрин, за да я натоварят със случая СТРЕЛМЕТ, тя планираше да прекара нощта, охранявайки информатора от Отдела по образованието Гари Мос, с чиято помощ ФБР разнищи злоупотребите със средствата за строежи на училища. Мос бе снабден с устройство за подслушване и успя да улови добри разобличаващи разговори. Скоро обаче го разкриха и на следващия ден домът му бе взривен и двете му дъщери едва не загинаха. Мос изпрати семейството си при роднини в Северна Каролина, а сам беше под охрана Лукас отговаряше за сигурността му и разследваше взрива в къщата му. Когато се появи Гробокопача обаче, Мос се превърна в обикновен досаден наемател в много скъпия жилищен комплекс, известен още като „Девета улица“ — главната щабквартира на ФБР.

Тя отново огледа полето. Никаква следа от изнудвача.

— Сигурно той ни следи — предположи един агент, клекнал зад близкото дърво. — Искаш ли да претърсим района?

— Не.

— Това е стандартна процедура — настоя агентът. — Можем да използваме пет-шест цивилни коли. Никой няма да забележи.

— Прекалено е рисковано.

— Хмм, сигурна ли си?

— Да.

Подобни лаконични диалози бяха спечелили на Лукас репутация на най-надменната личност във ФБР. Тя обаче смяташе, че надменността не е непременно лошо качество. Тя създава респект у подчинените и кара шефовете да те забележат.

Изведнъж някой извика името ѝ в слушалката. Тя потръпна, като позна гласа на заместник-началника на Бюрото.

— Казвайте — рече в микрофона.

— Имаме проблем.

Лукас мразеше прекаления драматизъм.

— Какъв? — попита рязко.

— Близо до кметството са блъснали човек, бял мъж, шофьорът е избягал. Пострадалият е загинал. Няма документи за самоличност. Нищо, само един ключ и малко пари. Никакъв адрес. Полицаят, който е поел случая, чул за изнудвала и понеже катастрофата е станала близо до кметството, решил, че може да има връзка.

Тя веднага разбра:

— Сравнили са отпечатъците? Неговите и от бележката са се оказали едни и същи, така ли?

— Да. Загиналият е написал писмото. Той е партньорът на убиеца.

Лукас си спомни един пасаж от бележката:

— Трябва да откриете убиеца, Маргарет — каза заместник-началникът. Замълча за момент, явно за да си погледне часовника, и добави: — Имате три часа.

„Оригинален ли е?“ — чудеше се Паркър Кинкейд.

Наведен над листа, той внимателно го оглеждаше със силната си лупа с десетократно увеличение. От посещението на Джоан бяха минали вече няколко часа, но той още не можеше да преодолее тревогата, която му бе причинила, въпреки че се стараеше да намери утеха в работата си.

Документът, който изследваше, лист пожълтяла хартия, беше запечатан в прозрачно пластмасово фолио, но въпреки това той го пипаше изключително внимателно. Сякаш милваше бебе. Нагласи лампата и се взря в ченгелчето на буквата у.

„Оригинален ли е?“

Изглеждаше оригинален. Но в професията си Паркър Кинкейд се беше научил да не се поддава на първи впечатления.

Страшно му се искаше да докосне документа, да почувства грубата хартия, произведена с толкова малко киселина, че бе издържала така дълго, сякаш бе от стомана. Искаше да усети леката грапавина на буквите, изписани с желязно-галидово мастило, които чувствителните му пръсти щяха да разчетат като слепец — брайловата азбука. Не смееше обаче да извади листа от пластмасовата му обвивка — дори нищожно количество мазнина от кожата му заплашваше да повреди крехкия документ. Което щеше да причини катастрофална загуба на стойност около петдесет хиляди долара.

Ако беше оригинален.

На горния етаж Стефи придружаваше Марио из свръхестествения му свят. Роби седеше в краката на Паркър в компанията на Хан Соло и Чубака. Кабинетът в мазето бе уютна стая с ламперия от тиково дърво и тъмнозелени килими. По стените висяха документи в рамки — по-малоценните експонати от колекцията на Паркър. Писма от Удроу Уилсън, Франклин Делано Рузвелт, Боби Кенеди, художника на Дивия Запад Чарлс Ръсъл. И много други. Едната стена бе посветена на фалшификатите, попаднали на Паркър по време на професионалната му кариера.

Любимата стена на Паркър обаче бе точно срещу него. На нея висяха детски рисунки и стихотворения, събирани през последните осем години. От драсканици и разкривени печатни букви до ръкописни образци от почерците на децата. Той често спираше работа, за да ги погледа. Те му бяха дали идеята да напише книга за това как промените в почерка отразяват развитието на детето.

Сега седеше на удобния си стол пред безупречно чистата си бяла работна маса. Обикновено пускаше радио, слушаше джаз или класическа музика, но тази сутрин в Окръга бе извършено някакво ужасяващо масово убийство и всички станции излъчваха специални репортажи за него. Паркър не искаше Роби да слуша ужасиите за касапницата, особено след спомените за Лодкаря.

Той се наведе над писмото като бижутер над красив жълт камък, който е готов да обяви за фалшификат, но въпреки това тайно се надява да се окаже рядък топаз.

Роби се изправи и погледна писмото.

— Какво е това?

— Докараха го вчера с камиона — отвърна Паркър.

Присви очи и заоглежда главното К, което може да се напише по десетки различни начини и затова е много полезна буква при анализа на документи.

— А, бронираната кола ли? Готина е.

„Готина“, да. Само че това не даваше отговор на въпроса на момчето.

— Чувал ли си за Томас Джеферсън? — продължи Паркър.

— Третият президент. Живял е във Вирджиния. Като нас.

— Точно така. Един човек мисли, че това писмо е писано от него. Искат да проверя дали наистина е така.

Едно от най-трудните неща в разговорите с Роби и Стефи бе да им обясни с какво се занимава. И не толкова същността на професията на графолога. Децата не можеха да разберат защо им е на хората да фалшифицират писма и документи и след това да твърдят, че са истински.

— Какво пише? — поинтересува се момчето.

Паркър не отговори веднага. О, отговорите не го притесняваха. Обичаше загадките — най-голямата страст в живота му бяха главоблъсканиците, ребусите и игрите на думи. Вярваше, че отговорите са нещо много важно, и никога не пренебрегваше въпросите на децата си. Когато родителите кажат „По-късно“, обикновено искат да се измъкнат от неудобно положение с надеждата детето да забрави за какво е питало. Съдържанието на това писмо обаче беше строго поверително.

— Това е писмо от Джеферсън до голямата му дъщеря — отговори след кратко замисляне.

Така беше. Паркър обаче не продължи и не обясни на Роби, че темата на писмото е Мери, втората дъщеря на третия президент, починала от наследствено заболяване, поносило няколко години преди това съпругата на Джеферсън. Писмото гласеше:

„Тук, във Вашингтон, живея като под мрачен покров. Образът на Поли, препускаща с коня си покрай верандата въпреки молбите ми да внимава повече, не ми дава мира…“

Паркър, безпогрешният специалист по почерците, се стараеше да не позволи мъката, лъхаща от тези думи, да се предаде и на него. Налагаше си да се съсредоточи, въпреки че тъжният образ на баща, лишен от едното си дете, все се натрапваше в съзнанието му.

„Мрачен покров…“

„Съсредоточи се!“

Той се замисли върху начина, по който Джеферсън говореше за момичето. Въпреки че малкото ѝ име бе Мери, той я наричаше Поли, по фамилия, типично в негов стил. Това звучеше автентично. Също и някои събития, за които се говореше в писмото — бяха се случили в живота на президента горе-долу по времето, когато се предполагаше, че е било написано писмото.

Да, поне що се отнася до текста, документът изглеждаше оригинален.

Това обаче бе половината от работата. Специалистите по изследване на документи не са само лингвисти и историци, занимават се с много по-сложни научни анализи. Налагаше се Паркър да изследва по-подробно писмото.

Тъкмо смяташе да го сложи на един от микроскопите си „Баух и Дам“, когато някой позвъни на външната врата.

„О, не…“

Паркър затвори очи. Джоан се е върнала. Сигурен беше. Прибрала си е кучетата и пак идва да му сервира поредните изненади, с които да усложни допълнително живота му. Може би дори водеше чиновничката от социалната служба. Изненадващо нападение…

— Аз ще отворя — предложи Роби.

— Не — спря го рязко Паркър.

Прекалено рязко. Момчето се сепна.

Паркър се усмихна:

— Аз ще отида.

Стана и се качи на горния етаж.

Беше бесен. Бе твърдо решен да осигури подобаващо забавление на хухалите за Нова година въпреки усилията на майка им да развали всичко. Отвори рязко външната врата.

— Здравей, Паркър.

Няколко секунди му бяха нужни, за да си спомни името на високия среброкос мъж. Не беше виждал агент Кейдж от години.

Не познаваше жената, застанала до него.

4.

13.15

— Как я караш, Паркър? Не си очаквал да видиш точно мен в такъв ден, нали?

Агентът почти не се беше променил. Може би бе побелял малко повече. И отслабнал. Сега изглеждаше по-висок отпреди. Паркър си спомни, че Кейдж е точно петнайсет години по-възрастен от него. И двамата бяха родени през юни. Зодия Близнаци.

С периферното си зрение Паркър забеляза как Роби и съконспираторката му, Стефи, надничат от другия край на коридора. В дом с малки деца мълвата за пристигането на гости се разпространява с мълниеносна скорост. Двете хлапета се запромъкваха плахо към вратата, без да свалят поглед от Кейдж и жената.

Паркър се обърна и приклекна.

— Вие двамата нямате ли си занимание в стаята? Нещо много важно?

— Не — отвърна Стефи.

— Ъъ — потвърди Роби.

— Е, аз мисля, че имате.

— Какво?

— Колко конструктора са разхвърляни по пода? Колко колички?

— Две.

— Две или двеста?

— Ами…

— Веднага горе… Качвайте се горе, ако не искате чудовището да ви хване. Искате ли да се срещнете с чудовището? Искате ли?

— Не! — изкрещя Стефи.

— Тръгвайте тогава — усмихна се Паркър. — И оставете татко да поговори с приятелите си.

— Е, „приятели“ е доста пресилено — отбеляза Кейдж, след като децата се прибраха. — Не мислиш ли, Паркър?

Паркър не отговори. Затвори вратата зад гърба си и огледа жената. Беше около трийсетте, с издължено, красиво лице. Бледо, не безжалостно изпечено като на Джоан. Тя не гледаше Паркър, а наблюдаваше през един прозорец как Роби се качва по стълбите. После протегна ръка. Пръстите ѝ бяха дълги и яки. Стисна силно ръката му и се представи:

— Маргарет Лукас. ЗГА на вашингтонското регионално управление на ФБР.

Паркър си спомни, че в Бюрото съкращението за заместник-главен агент, „ЗГА на управление“, често се произнасяше като „сган управление“. Подробност от предишния му начин на живот, за която не се беше сещал от години.

— Ще може ли да влезем за малко? — добави тя.

Родителският му инстинкт веднага заработи:

— Имате ли нещо против да останем навън? Децата…

Очите ѝ проблеснаха и той се запита дали не се е обидила.

Толкова по-зле за нея: единствената представа на децата за Бюрото се изграждаше от образите на Скъли и Мълдър, зърнати в някой кадър от „Досиетата X“, когато ги оставяше да спят у приятели. Нямаше намерение да променя нещата.

— Няма проблем — отговори Кейдж от името и на двамата. — Хей, последния път, когато те видях… човече, доста време мина оттогава. Бяхме се събрали заради Джими, помниш ли, онази среща на Девета улица.

— Да.

Това всъщност бе и последният ден на Паркър Кинкейд в главната щабквартира на ФБР. Стояха в големия вътрешен двор, обградени от мрачните каменни постройки. Все още получаваше по някой имейл за това, колко хубава реч е произнесъл в памет на Джим Хуанг, един от бившите му помощници. Беше загинал при първата си полева задача.

Паркър замълча.

Кейдж кимна по посока на детската стая:

— Растат.

— Да — съгласи се лаконично Паркър. — Какво има, Кейдж?

Агентът кимна към Лукас.

— Нуждаем се от помощта ви, господин Кинкейд — изстреля бързо тя.

Паркър наклони глава в очакване.

— Тук е хубаво — отбеляза Кейдж. — Чист въздух. С Линда трябва да се преместим някой ден. Да си купим малко място. Може би в Лаундън. Гледаш ли новините, Паркър?

— Слушам ги.

— А?

— По радиото. Не гледам телевизия.

— Да, вярно. Никога не си я обичал. — Кейдж се обърна към Лукас и обясни: — Наричаше я „Страната на пропиляното време“. Четеше много. Паркър е по писменото слово. То е неговата стихия. Разправяше, че и дъщеря ти четяла като побъркана. Още ли е тъй?

— Убиецът от метрото — досети се Паркър. — Заради него сте дошли.

— СТРЕЛМЕТ — обясни Лукас. — Така го нарекохме. Убитите са двайсет и трима. Трийсет и седем ранени. Шест деца са пострадали лошо. Има…

— Какво искате? — прекъсна я той, разтревожен, че децата могат да чуят част от тази равносметка.

— Много е важно. Нужна ни е помощта ви — натърти Лукас.

— Какво, за Бога, може да искате от мен? Аз не работя вече.

— Да бе. Сигурно — не скри сарказма си Кейдж.

Лукас се намръщи, погледна с недоумение първо партньора си, после — домакина.

Бяха ли го репетирали? Тактиката на изненаданото ченге. Не изглеждаше да е така. Все пак едно друго правило от „Ръководство за самотни родители“ гласеше: „Не оставяй да те баламосват“ Той застана нащрек.

— Още се занимаваш с анализ на документи — продължи Кейдж. — Името ти е в „Жълтите страници“. Имаш сайт в Интернет. Добър е. Харесва ми синият фон.

— Аз съм цивилен специалист — изтъкна Паркър.

— Кейдж ми каза, че сте оглавявали Отдела за анализ на документи цели шест години. Твърди, че сте най-добрият специалист по анализ на писмени материали в страната.

„Какви тревожни очи — помисли си Паркър. — Сигурно е на трийсет и шест или трийсет и седем. Страхотно тяло, стройно, мускулесто, красиво лице. И все пак на какви неща е била свидетел… Виж тези очи. Като сивосини камъчета.“

Паркър и друг път беше виждал такива очи.

„Татко, разкажи ми за Лодкаря.“

— Приемам само частни поръчки. Например дали някое писмо от Дж. Ф. Кенеди е оригинално. Не се занимавам с анализ на веществени доказателства.

— Предложиха го за началник на регионалното управление на Източния район. Да, да, не се шегувам — продължи Кейдж, сякаш не го беше чул. — Жалко, че не прие.

Лукас вдигна вежди.

— Това е отдавна минало — изтъкна Паркър.

— Така е — съгласи се Кейдж, — но теб още те бива. Нали, Паркър?

— Говори по същество, Кейдж.

— Опитвам се да омаломощя противника.

— Няма да успееш.

— О, много ме бива. Не помниш ли? — похвали се Кейдж. Обърна се към Лукас: — Разбираш ли, Паркър не се занимаваше просто с анализи, той откриваше престъпници по това, което са написали, по мястото, откъдето са купили хартията или химикалката, такива неща. Той е най-добрият.

— Тя вече спомена, че си ѝ го казал — сряза го Паркър.

— Да, да, нещата се повтарят.

Паркър вече трепереше, но не от студ. Трепереше от страх пред неприятностите, които можеха да му донесат тези хора. Помисли си за хухалите. За празненството им тази вечер. За бившата си жена. Отвори уста да каже на хилавия Кейдж и студенооката Лукас да се махат от живота му, но тя го изпревари:

— Изслушайте ни само. Заподозреният и партньорът му, убиецът, са замислили сложен план за изнудване. Убиецът ще стреля в най-голямата тълпа на всеки четири часа, като се започне от шестнайсет часа днес, ако кметството не осигури парите. Кметът реши да плати и ние занесохме сумата на определеното място. Престъпникът обаче не се появи. И знаете ли защо? Мъртъв е.

— Представяш ли си какъв шибан късмет? — намеси се Кейдж. — Тръгваш да прибереш двайсет милиона и те блъска камион.

— Защо убиецът не дойде да вземе парите? — поинтересува се Паркър.

— Защото убиецът е инструктиран само да убива — обясни Лукас. — Той няма нищо общо с парите. Класическо разделение на ролите. — Тя изглеждаше изненадана, че Паркър не се досети сам. — Изнудвачът нарежда на убиеца да продължава, докато не му се обади да спре. Така ние сме принудени да го оставим жив. А пък ако го арестуваме, може да постигне споразумение за по-малко наказание, в замяна на което да накара убиеца да престане.

— Така че — допълни Кейдж — се налага да заловим убиеца. Вратата зад Паркър започна да се отваря. Той тревожно прошепна на Лукас:

— Закопчейте си якето.

— Какво?

Миг преди Роби да се покаже, Паркър протегна ръка им дръпна ципа ѝ, скривайки тежкия пистолет, закачен на колана ѝ. Тя се намръщи, но той обясни шепнешком:

— Не искам да вижда оръжието.

После постави ръка на рамото на сина си:

— Здрасти, хухал. Какво правиш?

— Стефи скри устройството за управление.

— Не съм — изкрещя тя. — Не съм, не съм!

— Аз щях да победя, но тя го скри.

Паркър се намръщи:

— Чакай, устройството за управление не беше ли включено във видеото?

— Тя го изключи.

— Стефи-ефи. Устройството да се появи до пет секунди. Едно, две, три…

— Намерих го!

— Аз съм на ред! — изкрещя Роби и се втурна към горния етаж.

Паркър пак забеляза, че Лукас гледа през прозореца как момчето тича по стълбата.

— Как се казва? — попита тя.

— Роби.

— А вие как го нарекохте?

— Хухал. Така им викам.

— На „Уаху“ ли? Университетския ви отбор?

— Не. Това са герои от една книжка на Доктор Сюс. — Паркър се зачуди откъде е разбрала, че е завършил Вирджинския университет. — Виж, Кейдж, съжалявам, но наистина не мога да ви помогна.

— Нали разбираш какъв е проблемът, стари приятелю? — продължи агентът, без да се впечатли от твърдия му отказ. — Единствената улика, единствената следа към престъпника е бележката на изнудвача.

— Дайте я на Криминоложкия отдел.

Лукас стисна устни:

— Ако се наложи, ще го направим. И ще повикаме психолингвист от Куонтико. И ще накарам агентите си да проверят всяка проклета фирма за хартия и химикалки в страната. Но…

— Но се надяваме ти да се заемеш — завърши Кейдж. — Само като погледнеш бележката, можеш да видиш неща, които никой друг няма да забележи. Може би къде се крие. Може би къде ще е следващият удар на убиеца.

— Стан не може ли да се заеме? — попита Паркър.

Стаили Люис оглавяваше Отдела за анализ на документи на Бюрото. Паркър знаеше, че е способен, той лично го беше назначил навремето. Още помнеше как една вечер седяха на бира и се съревноваваха кой най-добре ще фалшифицира подписа на Джон Ханкок. Люис победи.

— В момента е на Хаваите, за делото „Санчес“. Дори с изтребител няма да успее да пристигне преди следващия удар.

— В четири часа е — напомни Лукас.

— Няма да стане като миналия път, Паркър — каза тихо Кейдж. — Това никога няма да се повтори.

Лукас отново изгледа озадачено двамата мъже, но Паркър не ѝ обясни какво има предвид Кейдж. Не искаше да говори повече за миналото; прекалено много неприятни спомени му се събраха за един ден.

— Съжалявам. Ако беше друг ден, може би щях да се съглася. Сега точно не мога.

Не искаше дори да си помисля какво може да стане, ако Джоан разбере, че участва в разследване на масово убийство.

— По дяволите, Паркър, какво да направя, за да те убедя?

— Нямаме нищо — добави гневно Лукас. — Никакви улики. Остават ни броени часове, преди онзи психопат да застреля още хора. Пострадаха деца…

Паркър рязко вдигна ръка:

— Ще ви помоля да ме оставите. Желая ви успех.

Кейдж вдигна рамене и погледна Лукас. Тя подаде на Паркър визитката си със златистата емблема на Министерството на правосъдието. Едно време и Паркър бе имал такива картички.

— Номерът на клетъчния ми телефон е долу… Вижте, може ли поне, ако имаме някакви въпроси, да ви се обадим?

Паркър се подвоуми:

— Може.

— Благодаря.

— Сбогом.

Паркър се прибра и затвори вратата.

Роби стоеше на стълбите:

— Кои бяха тези, татко?

— Мъжът е мой бивш колега.

— Тази жена пистолет ли имаше?

— Видя ли пистолет?

— Да.

— Е, значи има.

— И тя ли ти е била колежка?

— Не, само мъжът.

— Ааа. Тя е хубава.

На Паркър му идваше да добави: „за полицайка“, но си замълча.

„Тук, във Вашингтон, живея като под мрачен покров. Образът на Поли, препускаща с коня си покрай…“

Паркър отново седеше в кабинета си в мазето, този път сам. Осъзна, че мисли за писмото пред себе си като за Н1. Според практиката в лабораторията на ФБР, документите с неустановен произход се означават с буквата Н. Автентичните документи и образците от почерци на известни лица (наричани още „познати“) се отбелязват с П. От години не беше приемал някой писмен източник за Н. Намесата на полицията в личния му живот бе обезпокоителна. Разстрои го почти колкото посещението на Джоан.

„Забравѝ Кейдж, забравѝ Лукас. Съсредоточѝ се…“

Той отново се взря в писмото през лупата.

Сега забеляза, че авторът (бил той Джеферсън, или не) е използвал стоманена писалка: мастилото бе попило по характерен начин в разкъсаните от острия връх целулозни нишки. Много фалшификатори си мислят, че едно време се е писало само с пера, и използват главно такива писалки. През деветнайсети век обаче стоманените писалки били много модерни и Джеферсън е водил по-голямата част от кореспонденцията си с такива.

Още една точка в полза на автентичността.

„В тези трудни времена си мисля и за майка ти и въпреки че, скъпа, не искам да добавям към и без това многобройните ти грижи, чудя се дали можеш да намериш оня общ портрет на Поли и майка ти заедно, помниш ли го? Онзи, на който г-н Шабру ги нарисува седнали край кладенеца. Бих искал да го взема, за да могат образите им да ме поддържат в моментите на най-дълбока скръб.“

Той с мъка се абстрахира от съдържанието на писмото и се взря в една черта, пресичаща сгъвката на листа. В браздата не се беше разляло мастило, следователно писмото е било написано, преди да бъде сгънато. Знаеше, че Томас Джеферсън бил страшно взискателен към качеството на хартията, върху която пише, така че никога не би използвал предварително сгънат лист. Още една точка в полза на документа…

Паркър вдигна глава и се протегна. Пресегна се и включи радиото. Попадна на нов репортаж за стрелбата в метрото:

„… съобщиха, че броят на жертвите се е увеличил на двайсет и четири. Петгодишната Лавел Уилямс почина от раните си. Майка ѝ също е ранена при нападението и състоянието ѝ е критично…“

Той изключи радиото.

Отново се наведе над писмото и бавно премести лупата към завършека на една дума, където авторът е вдигнал писалката след последната буква. Краят на буквата изглеждаше типичен за Джеферсън.

Ами размазването на мастилото?

От начина, по който мастилото попива в хартията, могат да се извадят много заключения за материала, от който е направен листът, и за времето, когато е изработен. С годините мастилото прониква все по-дълбоко и по-дълбоко между целулозните нишки. При този документ размазването на буквите показваше, че е писан много отдавна — нищо чудно да е било и преди сто години. Паркър обаче запази известни резерви в това отношение, имаше начини и това да се фалшифицира.

По стълбите долетя тропане от детски крака. Спряха, после, едно след друго, се чуха две силни издумквания — двете хлапета скочиха от третото стъпало.

— Татко, гладни сме — извика Роби от края на стълбите за мазето.

— Веднага идвам.

— Може ли да ни панираш кашкавал?

— Моля те! — допълни Стефи.

Паркър загаси ярката лампа на бюрото. Заключи писмото в сейфа. Постоя известно време в мрачната стая, осветена само от една слаба лампа в ъгъла зад стария диван.

„Бих искал да го взема, за да могат образите им да ме поддържат в моментите на най-дълбока скръб.“

Тръгна по стълбите за горния етаж.

5.

13.45

— Оръжието — извика неочаквано Маргарет Лукас. — Искам поддок за оръжието.

— Какво искаш? — попита Кейдж.

— Поддок. Подробен доклад — обясни тя. Подчинените ѝ вече бяха свикнали с тези нейни съкращения.

— След минутка идва — обади се Си Пи Ардъл. Намираха се в стая без прозорци в новия Стратегически информационно-оперативен център на ФБР на петия етаж в щабквартирата на Девета улица. Помещението бе голямо почти колкото футболно игрище, наскоро дори го разширяваха, за да могат агентите да работят едновременно по пет сериозни случая.

Кейдж се приближи до Лукас и прошепна:

— Чудесно се справяш.

Тя не отговори. Погледна отражението си в един от огромните видеоекрани на отсрещната стена, върху който се виждаше бележката на изнудвача.

„Наистина ли? — помисли си тя. — Наистина ли се справям добре?“

Надяваше се да е така. Горещо се надяваше. В Бюрото съществуваше поверие, че на всеки агент му се предоставя само един златен шанс в кариерата. Само един шанс да го забележат, само един шанс да израсте изведнъж в йерархията.

Е, дяволски сигурно бе, че това е нейният. ЗГА да ръководи толкова важно разследване. Такива неща почти не се случваха.

Тя премести поглед от отражението си към разкривените букви на бележката.

„За какво не съм се сетила още?“

Отново премисли всичко, за което се беше сетила. Беше изпратила отпечатъците на мъртвия изнудвач във всички основни картотеки за пръстови отпечатъци по света. Бе натоварила трийсетина полицаи с издирването на шофьора на камиона, в случай че престъпникът е промълвил някакви предсмъртни слова (и бе накарала чудотвореца Кейдж да осигури имунитет срещу съдебно преследване на шофьора, ако случайно го открият). Други две дузини агенти търсеха очевидци. Проверяваха стотици регистрационни номера. Проверяваха телефонните разговори на кметството за последните две седмици. Беше предвидила…

Телефонът прекъсна мислите ѝ. Лен Харди понечи да вдигне, но Кейдж го изпревари. Харди бе свалил шлифера и сега стоеше по бяла полиестерна риза на тънки кафяви ивици, панталони с остър като бръснач ръб и кафява вратовръзка. Въпреки едночасовото лежане в полето късо подстриганата му коса беше изрядна и по дрехите му нямаше и една песъчинка. Приличаше повече на проповедник от „Свидетели на Йехова“, който всеки момент ще започне да раздава листовки за спасението на душите. Лукас, въоръжена с новия си „Глок 10“, гледаше на .38-калибровия „Смит и Уесън“ на хълбока на Харди като на красива, но безполезна играчка.

— Вървят ли нещата, детектив? — попита Лукас, след като Кейдж измъкна слушалката изпод носа му и той направи кисела физиономия.

— Вървят, всичко е тип-топ — промърмори иронично Харди.

Тя се засмя на израза — знаеше, че е типичен за Средния Запад. Попита го дали е оттам.

— Израсъл съм в околностите на Чикаго, „под Чикаго“, както казват там, въпреки че родният ми град е в северозападната част на щата.

Той седна. Усмивката на Лукас се стопи. „Всичко е тип-топ…“

Кейдж затвори телефона.

— Поддокът ти е готов. Обадиха се от „Огнестрелни оръжия“. Използвал е картечен пистолет „Узи“. На около година, цевта е сериозно износена. Това оръжие доста е поработило. Заглушител със стъклена вата. Саморъчна изработка. Не е купен. Убиецът знае какво върши.

— Добре! — извика Лукас към Си Пи Ардъл в другия край на стаята. — Накарай някого да прегледа Интернет-страниците за изработка на самоделни заглушители и за пригаждане на автомати „Узи“ за работа с картечна лента. Искам адресите на последните посетители.

— Разрешено ли е да се дава такава информация? — поинтересува се Си Пи.

— Само със съдебна заповед, но вие ги накарайте да си помислят, че са задължени да съдействат. Бъдете убедителни.

Агентът поговори по телефона няколко минути, после докладва:

— Комтех ще се заеме.

Имаше предвид Компютърно-техническия отдел на ФБР със седалище в Мериленд.

— Ей, хрумна ми нещо — възкликна Лукас.

Кейдж вдигна въпросително вежди.

— Защо не вземем онзи пич от „Личен състав“? — продължи тя.

— Кого?

— Той изследва почерците на кандидатите за работа и по това определя характера им.

— Това се прави и в Окръжното управление — отбеляза Харди. — Така създават работа на психолозите.

— Накъде биеш? — попита Си Пи. — Нали вече го изпратихме в Куонтико?

Копие от бележката бяха изпратили в Бихейвиористичния отдел на Бюрото в Куонтико за психолингвистичен профил. Тоби Гелър вече чакаше резултатите пред един компютър.

— Не, не — отвърна Лукас, — там ще го сравнят с предишни случаи и ще определят степента на образование и коефициента му на интелигентност. Говоря за профил на характера. Графоанализ.

— Няма смисъл — чу се глас зад гърба ѝ.

Лукас се обърна. Някакъв мъж с дънки и кожено яке тъкмо влизаше в лабораторията. Носеше пропуск за посетител на врата си и голямо куфарче в ръка. Бяха ѝ нужни няколко секунди, за да го познае.

Кейдж понечи да каже нещо, но си замълча. Може би се опасяваше да не уплаши новодошлия.

— Арти ме пусна — обясни Паркър Кинкейд. Арти беше пазачът на служебния вход. — Още ме помни. След толкова години.

Кинкейд се стори съвсем променен на Лукас. У дома си имаше вид на свадлив стар ерген. Развлеченият пуловер и широките панталони засилваха това впечатление. В сегашното си облекло приличаше повече на „себе си“.

— Здравейте, господин Кинкейд — поздрави го с кимване тя. — Кое няма смисъл?

— Да си губите времето с графоанализ. Не можете да познаете характера на човека по почерка му.

Поучителният му тон я стъписа.

— Мислех, че много хора го правят.

— Също така много хора гледат на карти и говорят с починалите си роднини в отвъдното. Това е шарлатанство.

— Чувала съм, че върши работа — настоя тя.

— Пълна загуба на време — заяви делово той. — Ще се съсредоточим върху други неща.

— Ами… добре — склони Лукас; надяваше се да успее да го изтърпи.

— Здравей, Паркър — заговори Кейдж. — Познаваш ли Тоби Гелър? Тази вечер ще ни помага с компютрите и комуникационните системи. Хванахме го на път за един ски-курорт във Върмонт.

— В Ню Хемпшир — поправи го агентът; обърна вечно усмихнатото си лице към Паркър. — За извънредно заплащане съм готов на всичко. Дори да вържа тенекия на жена. Здравей, Паркър, слушал съм много за теб.

Двамата мъже си стиснаха ръцете.

Кейдж кимна към друго бюро:

— Това е Си Пи Ардъл, от регионалното управление. Никой не знае какво означава съкращението Си Пи, но на всички е известен така. Подозирам, че и самият той не знае.

— По едно време знаех — отвърна лаконично Си Пи.

— А това е Лен Харди. Той е офицерът ни за свръзка с полицията.

— Радвам се да се запознаем, сър — поздрави Харди.

Кинкейд му стисна ръката:

— Няма нужда от това „сър“.

— Дадено.

— Криминология ли работиш, или си детектив?

— Всъщност работя в Статистическия отдел — отвърна смутено Харди. — Всички други бяха по задачи, затова избраха мен.

— Къде е бележката? — обърна се Паркър към Лукас. — Оригиналната.

— В Криминоложкия отдел. Исках да потърсим още някой и друг отпечатък.

Кинкейд се намръщи, но преди да отвори уста, Лукас побърза да допълни:

— Казах им да използват само лазера, без нинхидрин.

Той вдигна вежди:

— Добре… работили ли сте криминология?

Стори ѝ се, че макар да одобрява решението ѝ за химическия анализ, той се опитва да я предизвика.

— Спомних си какво сме учили в Академията — отвърна хладно тя и се зае с телефона.

— Какво е това? — попита Харди. — Нин…

— Нинхидринът се използва обикновено за снемане на пръстови отпечатъци от хартия — обясни Лукас, докато набираше.

— Но — довърши мисълта ѝ Кинкейд — унищожава грапавините по листа. Никога не трябва да се използва, ако ще анализирате почерка на документа.

Лукас се обади в Криминоложкия отдел. Лаборантът ѝ докладва, че не е открил други отпечатъци и че веднага ще изпратят някого да донесе документа в оперативния център. Тя предаде думите му на другите от екипа.

Кинкейд кимна.

— Защо си промени решението? — поинтересува се Кейдж. — Как реши да дойдеш?

Кинкейд помълча няколко секунди, после отговори:

— Знаеш ли, за тези деца, които спомена? Ранените в то. Едно от тях починало в болницата.

— Лавел Уилямс — каза също толкова сериозно Лукас. — Научих за това.

Кинкейд се обърна към Кейдж:

— Ще ви помогна само при едно условие. Никой освен членовете на екипа да не знае за участието ми. Ако нещо се чуе, независимо на кой етап на разследването, напускам. Не искам дори да се разбере, че ви познавам.

— Ако това искате, господин Кинкейд… — започна Лукас.

— Паркър.

— Дадено — съгласи се Кейдж. — Може ли да попитам за причините?

— Заради децата.

— Ако се тревожиш за сигурността им, ще поставим охрана пред дома ти. Толкова агенти, колкото сметнеш…

— Страх ме е от бившата ми жена.

Лукас го изгледа с недоумение.

— От развода ни преди четири години аз се грижа за тях обясни Кинкейд. — Една от причините да останат при мен това, че работя вкъщи и професията ми не носи никакви рискове нито за тях, нито за мен. Затова се занимавам само с цивилни поръчки. Сега жена ми е решила да преразгледа въпроса за настойничеството. Не мога да позволя да научи за участието ми в това разследване.

— Няма никакъв проблем, Паркър — увери го Кейдж. — Ще работиш инкогнито. Как искаш да те наричаме?

— Наричайте ме, ако щете, филанкишията или Томас Джеферсън, само не и с истинското ми име. Утре в десет Джоан ще се появи вкъщи с някакви подаръци за децата. Ако научи, че в навечерието на Нова година съм ги оставил сами, за да работя по разследване… ще стане лошо.

— Какво обяснение им даде? — поинтересува се Лукас.

— Че някакъв приятел е заболял и трябва да го навестя в болницата. — Той размаха пръст към Кейдж: — Мразя да ги лъжа. Мразя.

Лукас си спомни хубавото му момченце.

— Ще направим всичко, което зависи от нас — увери го тя.

Той я погледна в очите (което се удаваше на много малко мъже) и каза:

— Не искам каквото зависи от вас. Или ще запазите участието ми в тайна, или се махам.

— Така ще бъде — отсече тя.

Погледна останалите. Си Пи, Гелър и Харди кимнаха.

Кинкейд свали якето си и го остави на един стол:

— Добре. И така, какъв е планът?

Лукас започна да му разказва за хода на разследването. Кинкейд само кимаше, без да пророни дума. Тя опита да прочете по лицето му дали одобрява действията ѝ. Накрая завърши:

— Кметът скоро ще излезе с обръщение към убиеца. Предложи да дадем парите на него. Няма да го каже направо, само ще намекне. Надяваме се убиецът да се свърже с нас. Парите са в няколко торби с предаватели в сейфа на хранилището. Можем да му ги доставим когато поиска.

— После Тоби ще го проследи до бърлогата му — продължи Кейдж. — Тактическият отряд на Джери Бейкър е в бойна готовност. Ще го пипнем, когато се прибере в скривалището си. Или ще му устроим засада по пътя.

— Каква е вероятността да го подмамите с парите?

— Не знаем — отвърна Лукас. — От бележката се вижда, че изнудвачът, онзи, който загина при катастрофата, е доста тъпичък. Ако и партньорът му, Гробокопача, е същият малоумник, може да не се подлъже.

От лекциите по психология на престъпността в Академията Лукас помнеше, че по-слабоинтелигентните престъпници са по-подозрителни от по-умните. Никога не импровизират, дори при промяна на обстоятелствата.

— Което означава — обясни тя, — че може да продължи да избива хора по начина, по който са го инструктирали.

— Дори не знаем дали убиецът ще чуе изявлението на Кенеди — добави Кейдж. — Може да не постигнем нищо, но просто нямаме никаква улика.

Лукас забеляза, че Кинкейд гледа Бюлетина за особено тежки престъпления, оставен на една маса. В този брой се описваше взривът в къщата на Гари Мос. Тези бюлетини съдържат подробно описание на престъплението и служат информация на полицаите, които може да поемат разследването, след като е стигнало до някакъв етап. Тук се описваше как децата на Мос едва оцелели от пожара. Паркър Кинкейд гледа бюлетина по-дълго, отколкото му искаше. Очевидно докладът за покушението срещу близките на информатора го разтревожи.

„Двете деца успели да се измъкнат от горящата сграда само с леки обгаряния.“

Най-сетне той отмести очи. Огледа оперативния център, телефоните, компютрите, бюрата. Погледът му спря върху монитора, показващ бележката на изнудвача.

— Не можем ли да работим другаде?

— Това е оперативният център. Какво му е? — учуди се Лукас.

— Не ни е необходимо толкова много пространство, освен това повечето от апаратурата не ни върши никаква работа.

Лукас се замисли:

— Имаш ли друго предложение?

— Да се качим горе — отвърна разсеяно Кинкейд, без да сваля поглед от бележката. — На горния етаж.

Паркър влезе в лабораторията за анализ на документи и огледа познатата му апаратура.

Два бинокулярни стереомикроскопа „Лайц“ с източник на светлина „Волпи интралукс“, стар апарат за спектрален анализ на „Фостър и Фриман“ VSC4 и най-новия му компютризиран събрат — VSC200, с източник на поляризирана светлина „Рофин“ и пригоден за работа под DOS и Windows. Освен това един жестоко експлоатиран апарат за електростатичен анализ „Фостър и Фриман“ и апарат за тънкослойна и газова хроматография за анализ на мастило и следови улики.

Погледна и големите витрини, покрай които всеки ден между девет и четири минаваше безкрайна върволица посетители, участници в туристическата обиколка на главната щабквартира на ФБР. Сега коридорът бе мрачен и зловещ.

Останалите членове на екипа си намериха места по бюрата и работните маси. Стаята бе претрупана с апарати, миризлива и неудобна като всяка истинска работеща лаборатория. Паркър я предпочиташе пред лъскавия оперативен център, защото вярваше в нещо, научено от баща си, историк, специалист по Войната за независимост. „Воювай винаги на позната територия“ — бе казал професорът на сина си. Не го беше обяснил на Лукас, защото Уилям Кинкейд обичаше да казва и друго: „Не е необходимо да споделяш всички тайни със съюзниците си.“

Паркър хвърли поглед в кабинета на Стан Луис. Видя книгите, които сам бе използвал, когато работеше в този отдел: „Документи със съмнителен произход“ от Харисън, „Въведение в анализа на почерци“ от Хаузли и Фармър и „Изследване на документи с неизяснен произход“ от Хилтън. Тук беше и библията на хората от тази професия: „Съмнителни документи“ от Албърт А. Осбърн. Четирите дръвчета бонсаи, които бе отгледал и оставил на наследника си, още стояха на местата си.

— Къде се губи бележката? — попита той нетърпеливо.

— Идва.

Паркър включи някои от апаратите. Едни забръмчаха, други защракаха. Трети не издадоха звук, само сигналните им лампички заблестяха като любопитни очи.

Чакане, чакане…

Стараеше се да не мисли за разговора си с децата преди един час — когато им каза, че плановете за празника се променят.

Хухалите играеха в стаята на Роби, подът все още бе покрит с части от конструктори и колички.

— Здрасти, хухали.

— Стигнах трето ниво — похвали се Стефи и кимна към видеоиграта. — После ме изхвърлиха.

Роби провеждаше масирана атака върху леглото си — с хеликоптери и всякаква друга десантна техника.

Паркър седна до него:

— Сещате ли се за тези хора, дето идваха преди малко?

— Хубавата жена, която гледаше през цялото време — обади се закачливо синът му.

(„Те са по-хитри, отколкото можеш да си представиш“ — твърдеше „Ръководство за самотни родители“.)

— Та те ми казаха, че един приятел е в болница и трябва да ида да постоя при него за известно време. Кой искате да ви гледа?

Освен с нормалния брой ученички и студентки детегледачки Паркър разполагаше и с доста приятели от квартала, които с удоволствие щяха да вземат децата за през нощта. Освен това можеше да се обади на приятелката си Лин, която живееше в друго градче в Окръга. Тя би отишла накрай света, за да му помогне, но днес със сигурност имаше среща (не можеше да си представи Лин без мъж на Нова година), пък и отношенията им не бяха вече толкова близки, че да иска от нея такава саможертва.

— Наистина ли трябва да отидеш? — попита Роби. — Точно тази вечер ли?

Когато се чувстваше разочаровано, момчето ставаше много кротко и никога не изразяваше бурно чувствата си. Не се оплакваше и не хленчеше (което Паркър би предпочел). Просто мълчеше и тъгата сякаш преливаше от душата му. Сега, когато Роби го гледаше така, застанал неподвижно, с малък хеликоптер в ръка, Паркър се почувства, сякаш разочарованието на сина му разяжда и собственото му сърце.

Стефи бе по-малко емоционална и даваше още по-слаб израз на чувствата си. Само тръсна глава и се намръщи:

— Твоят приятел ще се оправи ли?

— Не се съмнявам. Но ще се почувства много по-добре, ако има близък човек до себе си. Така че… на Дженифър ли да се обадя, или на госпожа Кавано?

— На госпожа Кавано — извикаха почти в един глас и дамата. Разочарованието на Роби се стопи в миг.

Госпожа Кавано, добродушна стара дама от квартала, гледаше децата във вторник, когато Паркър ходеше да играе покер в един местен клуб.

Той се изправи сред морето от играчки.

— Нали ще се върнеш преди полунощ? — попита Роби. („Никога не обещавай нищо, ако не се налага.“)

— Ще направя всичко възможно.

Паркър прегърна децата и тръгна да излиза.

— Татко? — попита Стефи с присъщата за възрастта си невинност. — Твоят приятел ще се зарадва ли, ако му изпратим картичка с пожелания за бързо оздравяване?

Паркър чувстваше предателството си като непосилно бреме.

— Няма нужда, сладурче. Мисля, че ще му стане по-добре, ако знае, че ще изкарате весело вечерта.

Сега, докато Паркър се измъчваше с тези тежки мисли, вратата се отвори и в лабораторията влезе слаб агент с хубаво лице и руса коса.

— Аз съм Джери Бейкър — обяви той и подаде ръка. — Вие сигурно сте Паркър Кинкейд.

Ръкуваха се. Новодошлият се огледа.

— Здравей, Маргарет.

Тя кимна в отговор.

— Вие ли сте специалистът по полевите операции? — попита Паркър.

— Да.

— Джери е осигурил няколко души от И и С — обясни Лукас.

Отдел „Издирване и следене“, спомни си Паркър.

— Също и неколцина добри снайперисти — добави Бейкър. — Умират да пострелят.

Паркър се настани на един стол и запита Лукас:

— Огледахте ли трупа на изнудвача?

— Да.

— Докладът готов ли е?

— Още не.

— Още не?

Паркър започваше да се тревожи. Имаше съвсем ясни планове за хода на разследването и виждаше, че Лукас също има толкова ясни идеи. Чудеше се доколко ще успеят да се разберат. Дали да подходи по-деликатно към нея, или по грубо? Като гледаше лицето ѝ, бяло и хладно като мраморен блок, реши, че няма време за любезности. В случай с толкова малко улики имаше нужда от колкото може повече П-та (познати персонални параметри на престъпника).

— Тогава по-добре да побързате — заяви той.

— Наредих да го придвижат незабавно — отвърна хладно Лукас.

На нейно място Паркър щеше да изпрати някого, Харди например, но реши да не започва с караниците отсега. Щеше да им даде още няколко минути. Обърна се към Бейкър:

— С колко души разполагаме?

— Трийсет и шестима от нашите и петдесетина от градската полиция.

Паркър се намръщи:

— Ще ни трябват още.

— Точно това е проблемът — намеси се Кейдж. — Повечето свободните са в повишена готовност заради празниците. В града има към двеста хиляди посетители. Освен това много агенти изпълняват охранителни задачи в обществени сгради, да не говорим за дипломатическите и правителствените приеми.

— Извадихме лош късмет, че се случи точно днес — отбеляза тъжно Харди.

Паркър се изсмя сухо:

— Не би могло да се случи в друг ден.

Младият детектив го изгледа с недоумение:

— Какво имаш предвид?

Паркър се канеше да отговори, но Лукас го изпревари:

— Престъпниците са избрали точно тази вечер, защото знаели, че няма да разполагаме с достатъчно хора.

— И заради многото гости от други градове — добави Паркър. — Убиецът си е уредил цяло шибано стрелбище. Той… — Спря, ужасѐн от собствените си думи. От живота с децата и усамотението беше омекнал. Никога не ругаеше и съобразяваше всичко, което казва, с хухалите. Сега почувства, че се е завърнал в предишния си начин на живот, живот, изпълнен с грубости и насилие. Като лингвист Паркър знаеше, че първото, което човек, попаднал в някаква компания, приема, е нейният начин на изразяване.

Той отвори куфарчето си — преносим комплект за изследване на документи. Вътре имаше различни инструменти. Също и една пластмасова фигурка на Дарт Вейдър. Подарък от Роби.

— „Използвай Силата“ — каза Кейдж. — Това ще е талисманът ни за тази вечер. Внуците ми обожават тези филми.

Паркър постави фигурката върху работната маса:

— Иска ми се да беше Оби Уан Кеноби — каза.

— Кой? — намръщи се Лукас.

— Ама не знаеш ли? — заекна удивено Харди.

Тя го изгледа на кръв и той се изчерви. Паркър също се изненада. Как е възможно някой да не знае за „Междузвездни войни“!

— Герой от един филм — обясни кратко Си Пи.

Лукас замълча и сведе очи към записката, която четеше.

Паркър извади лупата си, увита в черно кадифено парцалче. Беше „Лайц“, с дванайсет пъти увеличение, незаменим инструмент в работата му по документите. Джоан му я беше подарила за втората годишнина от сватбата им.

Харди загледа една книга в куфарчето. Паркър проследи погледа му и му я подаде. „Гъдел за мозъка“, том 5. Харди я разлисти и я подаде на Лукас.

— Хоби — обясни Паркър, докато тя преглеждаше книгата.

— О, този човек обожава главоблъсканиците — обясни Кейдж. — Така му викаха тук. Любителя на главоблъсканици.

— Това са упражнения за раздвижване на мозъка — оправда се Паркър. Погледна през рамото на Лукас и зачете на глас: „Един човек има три монети на обща сума седемдесет и шест цента. Монетите са сечени в САЩ през последните двайсет години, използват се като пълноценно платежно средство и една не е пени. Каква е стойността на всяка от монетите?“.

— Чакай, едната трябва да е едно пени — възрази Кейдж.

Харди погледна тавана. Паркър се запита дали и умът му е толкова изряден, колкото външността му. Полицаят се замисли за момент, после попита:

— Да не са юбилейни монети?

— Не, в условието е казано — пълноценно платежно средство.

— Добре.

Лукас също загледа тавана. Умът ѝ явно блуждаеше другаде. Паркър нямаше представа къде.

Гелър се замисли за минута, после заяви:

— Няма да си хабя мозъчните клетки за глупости.

И отново се зае с компютъра.

— Предавате ли се? — попита Паркър.

— Какъв е отговорът? — полюбопитства Кейдж.

— Има монета от петдесет цента, четвърт долар и едно пени.

— Чакай — запротестира Харди, — нали каза, че няма пени?

— Не, не съм казал. В условието се казва, че една от монетите не е пени. Половин- и четвъртдоларовата не са. Третата обаче е.

— Това е подвеждане — изръмжа Кейдж.

— Толкова просто звучи — отбеляза Харди.

— Главоблъсканиците винаги изглеждат лесни, когато знаеш отговора. Също както в живота, не смятате ли?

Лукас отвори на друга страница и зачете:

— „Три сокола ядат пилетата на един фермер. Един ден той вижда и трите кацнали на покрива на кокошарника. Фермерът има само един патрон в пушката си, а соколите са толкова далеч, че може да улучи само един от тях. Прицелва се в най-левия и го убива. Куршумът не рикошира. Колко сокола остават на покрива?“

— Два, разбира се — избърза Си Пи.

— Чакай — намеси се Кейдж. — Може би точно това е уловката. Мислиш си, че решението трябва да е сложно, а то излиза най-очевидното. Той убива единия, остават два. Край на загадката.

— Това ли е и твоят отговор? — попита Паркър.

— Ами, не съм сигурен — призна колебливо Кейдж. Лукас прелисти към края на книгата.

— Ето това е уловка — каза Паркър.

Тя продължи да прелиства. После спря и се намръщи:

— Къде са отговорите?

— Няма.

— Ама че шибана книга!

— Отговор, до който не си стигнал сам, не е отговор.

Паркър погледна часовника си. Къде, по дяволите, се бавеше тази бележка?

Лукас отвори пак на задачата, прочете я отново. Лицето ѝ бе красиво. Джоан беше страхотна, с високите си скули, пълните си бедра и закръглените си гърди. Маргарет Лукас, облечена в плътно прилепнал до тялото пуловер, бе с по-малък бюст и по-слаба. Имаше стройни, мускулести бедра, чиито форми добре личаха през тесните дънки. При глезена Паркър забеляза фини бели чорапи, вероятно като онези, които носеше и Джоан.

„Хубава е, татко.“

„За полицайка…“

В лабораторията влезе строен младеж със сив костюм. Някой от младите сътрудници в куриерската служба, предположи Паркър.

— Здравейте, агент Кейдж.

— Тимъти, какво има?

— Търся агент Джеферсън.

Паркър тъкмо се канеше да попита „Кого?“, но Кейдж му спести това.

— Агент Том Джеферсън ли? — каза.

— Да.

Кейдж посочи Паркър:

— Той е.

Паркър се поколеба само за миг, после взе плика от младежа и се подписа внимателно: „Т. Джеферсън“, също като великия държавник, но малко по-небрежно.

Тимъти излезе и Паркър погледна въпросително Кейдж.

— Искаш никой да не те познава и никой да не знае името ти.

— Ама как…

— Аз съм чудотворец. Не съм ли ти казал?

Гробокопача стои в мрака пред мотела си „по 39.99$ на вечер кухничка и безплатна кабелна телевизия имаме свободни места“.

Това е един от скапаните квартали на града. Напомня на Гробокопача за… щрак… за какво, какво?

Бостън, не, Уайтплейнс… щрак… което е до Ню… Ню Йорк. Щрак.

Той стои до вонящия контейнер и гледа вратата на стаята си.

Гледа кой идва и кой си отива, както му беше заръчал човекът, който му казва какво да прави. Гледа предната си врата. Гледа в стаята си.

Идват и си отиват.

По мръсната улица с бясна скорост минават коли, по мръсния тротоар вървят пешеходци. Гробокопача прилича на всички тях, Гробокопача прилича на господин Никой, никой не забелязва Гробокопача.

— Извинете — казва някой. — Гладен съм. Не съм ял…

Гробокопача се обръща. Просякът поглежда очите на Гробокопача и не може да завърши изречението. Гробокопача го застрелва с два куршума. Просякът пада, Гробокопача вдига трупа и го хвърля в синия контейнер, заглушителят се нуждае от смяна на стъклената вата — вече не… щрак… не заглушава толкова добре.

Все пак никой не го е чул. Движението е твърде натоварено.

Той вдига гилзите и ги прибира в джоба си.

Контейнерът е в красив син цвят.

Гробокопача обича цветовете. Жена му отглеждаше червени цветя. Отглеждаше и жълти цветя. Но не и сини цветя, доколкото си спомня.

Той се оглежда. Наоколо няма никой.

— Ако някой види лицето ти, убий го — бе заръчал човекът, който му казва какво да прави. — Никой не може да гледа лицето ти. Запомнѝ го.

— Ще го запомня — бе отговорил Гробокопача.

Той се заслушва в контейнера. Тишина.

Смешно, когато си мъртъв… щрак… когато си мъртъв, не издаваш никакъв шум.

Смешно…

Той продължава да наблюдава вратата си, да наблюдава прозореца си, да наблюдава минувачите.

Поглежда часовника си. Стоял е така петнайсет минути. Сега може да си влезе.

Да хапне малко супа, да презареди оръжието, да смени изолацията на заглушителя. Което бе научил в един хубав есенен ден миналата година… миналата година ли беше? Седяха върху гредите и човекът, който му казва какво да прави, му показа как да презарежда оръжието и как да сменя изолацията на заглушителя, и всичко наоколо бе в красиви разноцветни листа. След това той тренира как да стреля, как да се върти като пумпал, да се върти с автомата, докато листата и клонките се сипят наоколо. Помнеше миризмата на топлите мъртви листа.

В гората му харесваше повече, отколкото тук.

Той отваря вратата и влиза.

Набира гласовата си поща и внимателно въвежда кода си. Едно-две-две-пет. Няма съобщение от човека, който му казва какво да прави. Той мисли, че му е малко тъжно, че още не се е чул с този човек. Не го е чувал от сутринта. Той мисли, че му е тъжно. Но не знае много добре какво е да ти е тъжно.

Няма съобщение, няма съобщение.

Което означава, че трябва да смени изолацията на заглушителя и да презареди и да се приготви отново да излиза.

Но преди това ще хапне малко супа и ще погледа телевизия.

Да хапне вкусна топла супа.

6.

14.65

Всеки документ си има излъчване. Писмото на Джеферсън в сейфа на Паркър (фалшиво или не) беше царствено. С изящен почерк и бляскаво като скъпоценен камък. Бележката на изнудвача върху работната маса в лабораторията на ФБР бе нервна и груба.

Въпреки това Паркър подхождаше към нея както към някоя нова загадка: без предубеждение, без предварителна нагласа. Когато опитва да разреши някаква задача, умът е като бързо втвърдяващ се гипс: първите впечатления са най-трайни. Той се постара да не си вади никакви заключения, преди да изследва цялостно бележката. Борбата с прибързаните изводи бе най-трудното в работата му.

„Три сокола ядат пилетата на един фермер…“

— Куршумите в метрото — извика той, — имаше ли оцветени?

— Да — отвърна Джери Бейкър. — Десетина. Черни.

Паркър кимна:

— Доколкото чух, поръчали сте психолингвистичен анализ. Вярно ли е?

— Да. — Гелър кимна към компютъра си. — Още чакам резултатите от Куонтико.

Паркър погледна плика от писмото. Беше поставен в прозрачен найлонов калъф с картонче за съхраняване на веществени доказателства, надписано като СТРЕЛМЕТ. Отпред със същия почерк като на бележката пишеше: „За кмета — въпрос на живот и смърт“.

Той си сложи гумени ръкавици, за да не замърси листа и да заличи следи от различни вещества. Извади лупата си. Беше петнайсет сантиметра в диаметър, с дръжка от палисандрово дърво и блестящ стоманен пръстен около перфектната стъклена леща. Огледа една капка лепило върху плика.

— Я да видим какво има тук. Какво има тук? Има ли нещо?

Докато оглеждаше някой документ, често си мърмореше сам. Когато хухалите бяха в стаята, мислеха, че говори на тях и умираха от възбуда, че участват в работата на баща си. Едва забележимите грапавини, оставени от машината във фабриката за пощенски пликове, бяха непокътнати.

— Никаква слюнка върху лепилото — отбеляза той.

Цъкна сърдито с език. От засъхналата слюнка по лепилото може да се извлече ДНК и информация за кръвната група.

— Не го е залепил.

Лукас поклати глава, сякаш Паркър пропуска нещо очевидно.

— Това не ни е нужно, забрави ли? Взехме проба за ДНК от трупа. Проверихме във всички бази данни. Нищо.

— Знам, че сте взели проба от изнудвача. Надявах се Гробокопача да е облизал плика и да вземем проба от неговата слюнка.

След известно време тя призна:

— Добро хрумване. Не се бях сетила.

Не ѝ е в стила да се извинява, забеляза Паркър. Дори когато го правеше, личеше, че не е искрена. Той остави плика и загледа самата бележка.

— И каква точно е тази история с „Гробокопача“? — попита.

— Да — включи се Си Пи Ардъл. — С някакъв ненормалник ли си имаме работа?

— Може би с някой като Сина на Сам — предположи Кейдж. — Като онзи, Линърд Бърнстейн?

— Дейвид Бърковиц — поправи го Лукас, преди да си даде сметка, че това е шега.

Си Пи и Харди се засмяха. Никога не знаеш кога Кейдж се шегува, спомни си Паркър. Агентът често измисляше разни смехории в най-напрегнатите моменти. Това бе някакъв невидим щит, както при Роби, който да предпази човека, скрит зад външността на агента. Паркър се зачуди дали и Лукас си има такива защитни механизми. Може би, като него, понякога показваше бронята си на всички, а понякога я криеше дълбоко в себе си.

— Да се обадим в Бихейвиористичния отдел — предложи Паркър. — Да видим дали нямат нещо под името „Гробокопача“.

Лукас се съгласи и Кейдж се обади в Куонтико.

— Имате ли описание на убиеца? — попита Паркър след това.

— Не — отвърна Кейдж. — Изчезнал е като призрак. Никой не е видял оръжие, нито проблесването на цевта, никой не е чул друго, освен звъна на куршумите по стените. Е, и звука от забиването им в телата на жертвите.

Паркър не можеше да повярва.

— В пиковия час? Никой не е видял нищо?

— Просто е изчезнал — обади се Си Пи.

— Като призрак — добави Харди.

Паркър го погледна. Гладко избръснат, строен, с красиво лице. Носеше венчална халка. Всички предпоставки за живот. От него обаче лъхаше някаква тъга. Паркър си спомни как, когато напускаше, съветникът по лични въпроси към Бюрото му беше обяснил (без нужда) за депресията, която често измъчва служителите на реда.

Той се наведе над писмото и заоглежда внимателно хладната хартия и черните букви. Прочете го няколко пъти.

„Краят е нощ…“

Паркър отбеляза, че няма подпис. Това може да е безсмислено заключение, но той се беше срещал със случаи, в които престъпниците се бяха подписали на исканията си за откуп. Единият подпис се бе оказал фалшив, с цел да ги заблуди (въпреки че драсканицата им предостави образец от почерка извършителя, благодарение на което в крайна сметка го заловиха). В друг случай похитителят беше оставил истинския си подпис, вероятно го бе надраскал механично в объркването около отвличането. Арестуваха го седемнайсет минути след като семейството на жертвата получи искането за откуп.

Паркър приближи мощната лупа до бележката. Наведе се. Един прешлен на врата му изпука.

„Говорѝ ми — помоли мълчаливо той. — Разкрий ми тайните си…“

Зачуди се дали изнудвачът не е опитал да преиначи почерка си. Много престъпници (преди всичко похитители, които искат откуп) опитват да пишат с различен почерк, за да затруднят разследването. Използват странни ченгелчета и различни начини на изписване на буквите, но обикновено не го правят достатъчно гладко. Трудно е да накараш ръката да изпише нещо по начин, по който не е свикнала, затова, когато изследват такъв документ, графолозите често откриват „треперене“ (разкривяване на буквите). Тук обаче нямаше треперене. Това бе истинският почерк на престъпника.

Обикновено следващата стъпка в изследването на анонимен текст е да се сравни с образци от познати източници — да се изпрати някой агент с копие от бележката в Окръжния архив и там да се потърси съответствие. За съжаление обаче в този случай изнудвачът бе писал ръкописно, а във всички официални молби и заявления се използват главни печатни букви.

Имаше обаче едно нещо, което можеха да проверят в Окръжния архив. Почеркът на един човек притежава общи и лични характеристики. Общите произхождат от краснописа, който се изучава в училище. Преди години са съществували многобройни и доста различни методи за обучение по писане — специалистът може да стесни кръга на търсенето до определен район на страната. Всички тези системи обаче (изящният „благороден женски почерк“ например) са забравени и сега се използват само няколко основни способа. Най-чести срещани са системата „Цанер-Блозер“ и Методът на Палмър. Те са прекалено широко разпространени, за да наведат на някоя следа.

Личните характеристики са нещо друго. Това са онези малки подробности, които правят почерка на всеки уникален — различни заврънкулки, смесване на ръкописни и печатни букви, допълнителни чертички в някои букви или цифри. Точно благодарение на личните характеристики специалистите установиха, че дневниците на Хитлер, „открити“ преди няколко години, са фалшификат. Фюрерът изписвал много ефектно първата буква на името си, когато се подписвал, но не и когато пишел. Фалшификаторът използвал този помпозен знак в целия дневник, което Хитлер никога не би направил.

Паркър продължи да разглежда с лупата си бележката, търсейки по-забележителните лични характеристики на почерка на изнудвача.

„Татко, много си смешен. Приличаш на Шерлок Холмс…“

Най-сетне забеляза нещо.

Точката над малкото i.

Повечето хора или поставят точка с химикалката, или, ако пишат бързо, драсват чертичка, удебелена в лявата и изтъняваща в дясната си част.

Изнудвачът от случая СТРЕЛМЕТ обаче поставяше необичайна точка върху буквите i и j. Изтъняващата част на чертичката сочеше право нагоре, така че точката имаше фо̀рмата на капка. Паркър беше виждал подобно нещо преди години, в серия заплашителни писма до една жена, която най-накрая бе убита. Убиецът ги беше писал със собствената си кръв. Паркър кръсти тази необичайна точка „Сълзата на дявола“ и включи описанието в един от учебниците си по криминологична лингвистика.

— Тук има нещо интересно — обяви той.

— Какво? — наостри уши Кейдж.

Паркър обясни за точката и как я е нарекъл.

— „Сълзата на дявола“ ли? — повтори Лукас. Наименованието явно не ѝ се нравеше. Паркър предположи, че се чувства по-уверена с твърдите улики, отколкото с отвлечените понятия. Спомни си, че беше реагирала по подобен начин, когато Харди спомена, че Гробокопача бил като призрак.

Тя се наведе до него. Късата ѝ руса коса закри част от лицето ѝ.

— Има ли връзка с твоя случай? — попита. — С онова убийство?

— Не, не. Екзекутираха го отдавна. Но това… — Паркър посочи листа — може да ни покаже къде е живял.

— Как? — поинтересува се Джери Бейкър.

— Ако успеем да стесним кръга на търсенето до някой окръг или, още по-добре, до някое градче, ще прегледаме обществения архив.

Харди се изсмя кратко:

— Може ли да се открие човек по този начин?

— И още как. Чували ли сте за Микеле Синдона?

Си Пи поклати глава.

— Кой? — попита Харди.

Лукас се замисли, после каза:

— Не беше ли финансист? Човекът, който се разпореждаше с финансите на Ватикана.

— Точно така. Арестуваха го за банкова измама, но точно преди делото изчезна. Появи се след няколко месеца с твърдението, че бил отвлечен, набутан в някаква кола и закаран на неизвестно място. Носеха се обаче слухове, че това е лъжа и че всъщност е бил в Италия, после се върнал в Ню Йорк. Доколкото си спомням, един специалист по изследването на документи от Южния район откри една особеност в почерка му — Синдона винаги поставял точка в кръгчето на цифрата 9. Агентите прегледаха хиляди формуляри за закупуване на билети от Ню Йорк до Италия. Откриха точка в една деветка на бланка, попълнена от пътник, който после се оказа, че пътувал под фалшиво име. Успяха да свалят латентен отпечатък на Синдона от формуляра.

— Човече — промърмори Си Пи, — да отидеш в затвора заради някаква си точка! За такава дреболия…

— О, обикновено разкриваме престъпниците точно благодарение на такива дреболии. Невинаги. Но най-често става така.

Паркър постави бележката под сканиращото устройство на апарата за спектрален анализ. Уредът използва различни източници на светлина, от ултравиолетови до инфрачервени, и с негова помощ специалистите успяват да видят задраскани и изтрити букви. На Паркър му беше любопитно да разбере какво е задрасканото пред думата „арестувате“. Огледа цялата бележка, не откри изтрити думи. Провери плика, тук също нямаше трито.

— Какво откри?

— След малко ще ти кажа. Не ми давай зор, Кейдж.

— Два и двайсет е — напомни агентът.

— Няма нужда да ми казваш, познавам часовника. Децата са ме научили.

Паркър отиде при апарата за електростатичен анализ. Интересуваше го има ли следи от други бележки, писани върху страници, намирали се над изследвания лист. Няма специалист по анализ на документи, който да не използва АЕСА. Веднъж, след смъртта на един богат банкер, Паркър бе натоварен със задачата да изследва завещанието, в което той лишаваше от наследство всичките си деца в полза на една млада прислужница. Паркър почти бе готов да обяви документа за оригинален. Подписите бяха изрядни, датите и допълнителните разпореждания — логични. Апаратът за електростатичен анализ обаче разкри невидим с просто око надпис: „Това ще заблуди нещастниците.“ Прислужницата призна, че е наела човек да фалшифицира завещанието.

Паркър постави бележката на апарата. След това вдигна един пластмасов лист от машината и го огледа.

Нищо.

Сложи плика. Пак вдигна тънкия найлонов лист и го погледна на светлината. Сърцето му подскочи от възбуда — върху листа се виждаха фини сиви черти.

— Да! — възкликна той. — Открихме нещо.

Лукас се наведе над него и той усети лек аромат на цветя. Парфюм? Не. Познаваше я едва от час, но реши, че не е от жените, които използват парфюми. Ароматът вероятно идваше от сапуна ѝ.

— Има няколко грапавини — обяви той. — Престъпникът е писал нещо друго и е използвал плика за подложка.

Той хвана електростатичния лист с две ръце и го завъртя, за да види по-ясно следите от буквите.

— Добре, някой да записва. Първа дума: к, ъ, л, малки букви. После главно М и малко е. После не се чете.

Кейдж записа буквите в един бележник и ги загледа в недоумение. Вдигна рамене:

— Какво означава това?

Си Пи подръпна пробитото си за обеци ухо.

— Нямам представа — измърмори.

— Ако не е в битове и байтове, аз съм безсилен — призна Гелър.

Лукас също поклати глава.

Паркър обаче разбра какво означават буквите още от пръв поглед. Изненада се, че никой друг не се досеща.

— Това е мястото на първото убийство — заяви.

— Какво искаш да кажеш? — полюбопитства Бейкър.

— Ами да — досети се Лукас. — Дюпон С-ъ-р-к-ъ-л, главното М е за „Метро“.

— Разбира се — прошепна Харди.

„Главоблъсканиците винаги изглеждат лесни, когато знаеш отговора…“

— Това е мястото на първото убийство — заразмишлява на глас Паркър. — Отдолу обаче има нещо друго. Виждате ли го? Можете ли да го прочетете? — Той отново завъртя листа пред очите на Лукас. — Господи, много трудно се разчита.

Тя се наведе напред:

— Виждам само три букви. Само тях мога да различа. Малки т, е и л.

— Друго? — попита Харди.

Паркър присви очи:

— Не, нищо.

— Т-е-л — замисли се Лукас.

— Телефон, телеграма, телекомуникации? — опита да отгатне Кейдж. — Телевизия?

— Може би е решил да нападне някоя телевизионна станция — предположи Си Пи — по време на предаване на живо.

— Не, не — не се съгласи Паркър. — Вижте позицията на буквите спрямо предишния ред: „… къл Ме…“ Ако е писал приблизително еднакви по дължина редове, „тел“ трябва да е в края на думата. — Изведнъж се досети: — Това е…

— Хотел — изпревари го Лукас. — Следващата му цел е някой хотел.

— Точно така.

— Или мотел — добави Харди.

— Не — възрази Паркър, — не мисля. Той избира оживени места. В мотелите няма големи заведения. Всички празненства тази вечер се уреждат в хотелски салони.

— Освен това — добави Лукас — той се придвижва пеша или с обществения транспорт. Мотелите обикновено са в отдалечени райони. Тази вечер движението е прекалено натоварено, за да разчита на кола.

— Страхотно! — възкликна Кейдж, после посърна: — Но в града сигурно има повече от двеста хотела.

— Как ще стесним търсенето? — попита Бейкър.

— Бих заложил на големите хотели… — Паркър кимна на Лукас: — Права си, вероятно близо до някой голям транспортен център, в някой гъстонаселен район.

Бейкър тръсна шумно телефонния указател върху масата.

— Само в Окръга ли? — попита.

Заразлиства го. Си Пи Ардъл се приближи и надникна над рамото на тактическия агент.

— Нали изнудва управата на Вашингтон, не на Мериленд или Вирджиния. Предлагам да се ограничим с федералния окръг — каза Паркър.

— Съгласна — обади се Лукас. — Освен това можем да елиминираме всички имена, в които „хотел“ е първата дума в наименованието — заради положението на буквите в надписа. И никакви пансиони и общежития!

Кейдж и Харди се присъединиха към Си Пи и Бейкър. И Четиримата се скупчиха над указателя. Започнаха да отбелязват вероятните места и да обсъждат дали един или друг избор е логичен.

След десетина минути изготвиха списък от двайсет и два хотела. Кейдж написа имената с четливия си почерк на един лист и го подаде на Джери Бейкър.

— Преди да пратите някого, обадете се и проверете дали някои от приемите не са за дипломати или политици. Можем и тях да изключим.

— Защо? — поинтересува се Бейкър.

— Защото там ще бъка от въоръжени телохранители, нали така? — обади се Лукас.

Паркър кимна:

— И хора от тайните служби. Престъпникът не би избрал такава компания.

— Добре — каза Бейкър и излезе, изваждайки телефона си в движение.

„Да, но като се изключат тези, колко хотела ще останат?“ — запита се Паркър.

Много. Прекалено много.

Прекалено много възможни отговори.

„Три сокола ядат пилетата на един фермер…“

7.

14.25

„Драги съграждани…“

Напудриха челото му, мушнаха слушалка в ухото му, включиха ослепителните прожектори.

В ярката светлина кметът Джери Кенеди успяваше да различи само едно-две лица в полутъмното студио на ВЛПТ, разположено съвсем близо до Дюпон Съркъл.

Тук бе жена му. Тук беше прессекретарката му. Тук бе Уендъл Джефрис.

„Драги съграждани — репетираше наум Кенеди, — искам да ви уверя, че градската полиция и ФБР… — не… — федералните власти правят всичко, което е по силите им, за да открият виновниците… — не… — лицата, отговорни за това ужасяващо убийство.“

Режисьорът се приближи и прошепна:

— Започвам обратно броене от седем. Като стигна „четири“, млъквам и започвам да използвам пръстите си. На „едно“ поглеждате в камерата. И преди сте го правили.

— Да, правил съм го и преди.

Режисьорът погледна бюрото и като не видя лист пред Кенеди, попита:

— Нямате ли подготвен текст?

— Научил съм всичко наизуст.

Режисьорът се подсмихна:

— В днешно време никой не постъпва така.

Кенеди изръмжа.

„… отговорни за това ужасно престъпление. Обръщам се към този човек: моля ви, моля… — не, само едно «моля»… — моля ви да подновите контактите с нас, за да продължим диалога. Нека в този последен ден на годината да загърбим насилието и да заработим заедно, за да няма повече жертви. Моля ви, свържете се с мен лично… — не… — обадете ми се лично или ми оставете съобщение…“

— Пет минути — извика режисьорът.

Кенеди освободи гримьорката и махна на Джефрис:

— Има ли нещо ново от ФБР? Нещичко?

— Не. Нищо.

Кенеди не можеше да повярва. От началото на операцията бяха минали часове, срокът, даден им от изнудваните, изтичаше, а единствената вест от федералните получи, когато някакъв си Лен Харди, детектив от полицията, му се обади от името на онази агентка, Маргарет Лукас, за да го помоли да даде изявление в ефир. Тази Лукас, размишляваше сърдито Кенеди, дори не си даде труда да го потърси лично. Харди, обикновено ченге, към което федералните явно се отнасяха с пренебрежение, не знаеше нищо за разследването (или по-скоро му бяха забранили да съобщава подробности). Кенеди се беше опитал да намери Лукас, но тя, изглежда, бе прекалено заета, за да му обърне внимание. — След това говори с началника на градската полиция, но той, освен че беше предоставил свои хора на подчинение на федералните, нямаше нищо общо със случая.

Кенеди беше бесен.

— Изобщо не ни приемат на сериозно. Господи! Искам да помогна с нещо. Имам предвид нещо друго, освен това. — Махна към камерата. — Ще прозвуча, сякаш се моля.

— Това е проблем — призна Джефрис. — Обявих пресконференция, но половината станции и вестници не са изпратили никого. Обсадили са Девета улица и дебнат някой от Бюрото да пропее.

— Сякаш градската управа изобщо не съществува. Сякаш аз съм безгласна буква.

— Така изглежда.

Режисьорът ги погледна, но кметът се усмихна учтиво:

— Една минутка още.

Режисьорът изчезна отново в мрака в другия край на студиото.

— И какво? — обърна се Кенеди към помощника си.

Забеляза дяволит поглед в очите на чернокожия младеж.

— Време е да позвъним тук-там — прошепна Джефрис. — Аз ще го направя. Съвсем дискретно. Знам как.

— Не искам…

— И аз не искам — прекъсна го безцеремонно Джефрис, — но нямаме избор. Нали чу коментарите по ВТГН.

Как да не ги чуе? Радиостанцията с около половин милион слушатели в централната част на града току-що бе излъчила редакторски коментар как по време на предизборната си кампания Кенеди обещавал да се справи с уличната престъпност, а сега бил готов да даде многомилионен откуп на терористите. Коментаторът, стар циник, стигна дотам, че цитира едно от предизборните обещания на Кенеди, че ще се справи с корупцията, след което заяви, че кметът не правел нищо в тази насока и дори било възможно сам да участва във финансови афери, в скандала около Отдела по образованието например.

— Наистина нямаме друг избор, Джери — повтори Джефрис.

Кметът се замисли за минута над думите му. Както винаги, помощникът му бе прав. Кенеди го беше назначил, защото като бял кмет трябваше да назначи чернокож за старши помощник. Беше се примирил с това, но остана приятно изненадан от политическата интуиция и добрите връзки на младия мъж.

— Време е за твърда игра, Джери — настоя помощникът. — Прекалено много сме заложили.

— Добре, щом се налага.

Не си даде труда да добави: „И внимавай“, защото знаеше, че няма нужда.

— Две минути — извика режисьорът.

Кенеди се обърна мислено към Гробокопача: „Къде си? Къде?“. Втренчи се в тъмнеещата камера, сякаш искаше погледът му да мине през обектива, по кабелите, до някой телевизор — да види през екрана самия Гробокопач. „Кой си ти? И защо с партньора си избрахте да посетите точно моя град като ангели на смъртта?“

„… да загърбим насилието в този последен ден на годината, обадете ми се, за да постигнем някакво съгласие… Моля ви…“

Джефрис се наведе още по-ниско до ухото му.

— Запомни — ако той слуша, убиеца имам предвид, това може да е краят. Може би ще се поблазни от парите и ще го заловят.

Преди Кенеди да отговори, гласът на режисьора обяви:

— Една минута до ефир.

Гробокопача си има нов плик.

Яркочервен, съвсем като за Коледа, с картинки на кученца с панделки на врата. Гробокопача си купи плика в Холмарк. Може да се гордее с този плик, въпреки че не е сигурен точно какво е да се гордееш. За много неща не е сигурен, след като куршумът мина през черепа му, убивайки някои от сивите му мозъчни клетки и оставяйки други. Смешно е устроен човек… Смешно е…

Гробокопача седи в едно удобно кресло в скапания си мотел с чаша вода и празна купичка за супа пред себе си.

Гледа телевизия.

На екрана показват нещо. Някаква реклама. Като рекламата, която си спомня, че е гледал, след като куршумът проби дупка над окото му и се поразходи из черепа му. (Някой му беше представил събитията по този начин. Не помнеше вече кой. Може би някой приятел. Може би човекът, който му казва какво да прави. Може би.)

Нещо проблесва на екрана. Извиква някакъв странен спомен отпреди много, много време. Той гледаше една реклама — кучета ядат храна за кучета, кученца ядат храна за кученца, като кученцата върху новия му плик. Гледаше рекламата и тогава човекът, който му казва какво да прави, го хвана за ръката и го изведе на дълга разходка. Каза му да го направи, когато Рут остане сама…

— Познаваш ли Рут?

— Аз, ъ… познавам Рут.

Когато Рут остане сама, Гробокопача трябваше да счупи едно огледало, да вземе парче и да го забие във врата ѝ.

— Искаш да кажеш… — заекна Гробокопача.

— Искам да кажа, че трябва да счупиш огледалото, да намериш дълго парче и да го забиеш във врата ѝ.

Гробокопача помни някои неща толкова ясно, сякаш самият Господ ги е запечатал в ума му.

— Добре — завърши човекът, който му казва какво да прави.

— Добре — повтори Гробокопача.

И направи каквото му беше казано. Което много зарадва човека, който му казва какво да прави. Каквато и да беше причината.

Сега Гробокопача седи с плика с кученцата в скута в стаята си в мотела — с гараж, кухничка и безплатна кабелна телевизия на разумни цени. Гледа купичката за супа. Купичката е празна, затова той не би трябвало да е гладен.

Струва му се, че е жаден, затова отпива от водата.

По телевизията пускат друга програма. Той чете на глас надписа:

— Извънредно включване. Мммм. Мммм. Говори…

Щрак. Говори…

Щрак.

Извънредно предаване на ВПЛТ.

Значи е важно. Трябва да слушам.

Един човек, когото Гробокопача познава, се показва на екрана. Виждал е негови снимки. Това е…

„Кметът на Вашингтон, Джералд Д. Кенеди.“ Така пише на екрана.

Кметът говори и Гробокопача слуша:

— Драги съграждани, добър вечер. Както знаете, тази сутрин в станцията на метрото на Дюпон Съркъл бе извършено ужасяващо престъпление. Много хора загинаха при трагични обстоятелства. В този момент убиецът, или убийците, е още на свобода. Искам обаче да ви уверя, че полицията и федералните власти правят всичко, което е по силите им, за да не допуснат второ такова нещастие. Обръщам се към лицата, отговорни за това кръвопролитие: умолявам ви с цялото си сърце, моля ви, свържете се с мен. Трябва да възстановим контактите помежду си и продължим диалога. Нека през този последен ден от годината да загърбим насилието и да заработим заедно, за да предотвратим кръвопролитията. Можем…

Досадно…

Гробокопача изключва телевизора. Рекламите за кучешка храна с хубави кученца му харесват много повече. Също и рекламите за коли: „Оооо, обикновени люде…“ Гробокопача набира гласовата си поща и въвежда кода си: едно-две-две-пет. Цифрите, отбелязващи коледния ден.

Някаква жена, която не звучи като Памела, съпругата му, но не звучи и като Рут (преди стъклото да се забие в гърлото ѝ, разбира се), казва, че няма нови съобщения.

Което означава, че е време да направи както му е заръчал човекът, който му казва какво да прави.

Хубаво е да правиш каквото ти казват хората. Така ще те харесат. И никога няма да те изоставят.

Ще те обичат.

Каквото и да означава „обичам“.

Весела Коледа, Памела, донесох ти това… И ти ли си ми ела нещо! О, каква изненада, каква изненада… Подарък.

Щрак, щрак.

Какво хубаво жълто цвете имаш, Памела. Благодаря за тото. Гробокопача си облича палтото, може би е черно, може би е синьо.

Занася купичката за супа в кухнята и я оставя в умивалника.

Чуди се защо човекът, който му казва какво да прави, не му се обажда още. Казал му е, че може да не се обади, но Гробокопача чувства, че съжалява, задето не може да чуе гласа му. Тъжен ли съм? Мммм. Мммм.

Той намира кожените си ръкавици. Това са много хубави ръкавици, с удебеления откъм горната страна на пръстите. Миризмата им му напомня за нещо от миналото, въпреки че не знае точно какво. Той използва гумени ръкавици, докато зарежда автомата. Но гумата не мирише добре. Носи кожените ръкавици, когато отваря врати или докосва предмети близо до мястото, където стреля и гледа как хората падат като есенни листа.

Гробокопача закопчава тъмното си палто, може би е синьо, може би е черно.

Помирисва отново ръкавиците.

Странно.

Слага автомата в плика с кученцата, слага и още патрони.

Излиза от стаята и затваря вратата. Заключва внимателно, както трябва. Гробокопача много добре знае какво трябва да прави.

Да забие парче огледало във врата на някоя жена например. Да купи на жена си подарък. Да си изяде супата. Да си намери нов ярък и блестящ найлонов плик. С кученца.

— Защо кученца? — бе попитал Гробокопача.

— Ей така — отвърна човекът, който му казва какво да прави.

О.

И точно такъв си купи.

8.

15.00

Паркър Кинкейд, седнал на сивия въртящ се стол, който сам си бе поръчал преди много години, пристъпи към един тест, който се прави от много малко графолози.

Прочете бележката.

После още веднъж. И още половин дузина пъти.

Той вярваше, че съдържанието на документа разкрива много неща за автора. Веднъж например го помолиха да се произнесе по автентичността на едно писмо, за което се предполагаше, че е изпратено от Ейбрахам Линкълн до Джеферсън Дейвис. В него великият държавник и военачалник обещаваше да позволи на някои щати да се отделят, ако войските на Конфедерацията капитулират.

Директорът на Американската асоциация на историците беше направо шокиран от това разкритие, което би преобърнало надолу с главата цялата история на Съединените щати. Други учени вече бяха установили, че хартията е произведена през шейсетте години на деветнайсети век. Мастилото бе проникнало между целулозните нишки в степен, съответстваща на предполагаемото време на престой, а почеркът очевидно беше на Линкълн.

Въпреки това на Паркър не му се наложи дори да разопакова лупата си. Просто прочете документа и заяви, че произходът му е съмнителен. Което, чуто от устата на специалист по анализ на документи, означава, че писмото със сигурност е фалшификат.

Каква беше причината? Писмото бе подписано: „Ейб Линкълн“. Шестнайсетият президент ненавиждал умалителното „Ейб“ и никога не би подписал документ с него. Фалшификаторът бе заловен и осъден — както много често се случва при дела за документна измама — условно.

Сега, докато четеше бележката, Паркър внимателно следеше словореда и граматическите особености на текста.

Пред очите му изникна образът на съчинителя на тази бележка — човекът, който лежеше шест етажа под тях, в моргата на ФБР.

— Готово — провикна се Тоби Гелър. — Получих психолингвистичния профил от Куонтико.

Паркър погледна монитора. Често беше използвал този вид компютърен анализ преди. Целият текст на писмото, точно както е написан, се вкарва в компютъра и той го анализира и сравнява с данни от големия „речник на заплахите“, съдържащ повече от 250 хиляди думи, а после със стандартен речник с милиони думи. След това писмото се сравнява с други заплашителни бележки от картотеката. По този начин могат да се определят и някои качества на автора.

— „Психолингвистичен профил на неизвестен извършител 12-31А (починал), СТРЕЛМЕТ — зачете Гелър. — Данните сочат, че гореспоменатият неизвестен извършител е чужденец и е в страната от две-три години. Бил е слабообразован и е посещавал не повече от две години училище, отговарящо на американската гимназия. Коефициентът на интелигентност вероятно е около 100, плюс-минус 11 точки. Заплахите в изследваната бележка не отговарят на нищо в картотеките. Начинът на изразяване е характерен както за политически, така и за търсещи лична облага терористи.“

Той отпечата доклада и го подаде на Паркър.

— Чужденец — изсумтя Лукас, — знаех си. Вдигна снимката на премазания от камиона труп: — Изглежда средноевропейски тип. Сърбин, чех или словак.

— Обадил се е в охранителната служба на кметството — намеси се Лен Харди. — Те не записват ли всички обаждания? Можем да проверим дали има акцент.

— Мога да се обзаложа, че е използвал гласов синтезатор — каза Паркър. — Прав ли съм?

— Да — потвърди Лукас. — Типичен електронен глас.

— Да се обадим в Международния — предложи Гелър.

Имаше предвид Отдела за международни убийства и тероризъм на ФБР.

Паркър смачка психолингвистичния профил и го запрати в кошчето.

— Какво…? — започна Лукас.

От гърлото на Си Пи Ардъл се изтръгна звук, който можеше да се оприличи само на груб кикот.

— Единственото вярно нещо в този доклад е, че заплахата е реална. А това вече ни е известно, нали така? — продължи, без да вдига очи от бележката, Кинкейд. — Не знам дали трябва да включваме „Международна престъпност“, или не, мога само да кажа, че този човек не е чужденец и със сигурност е много умен. Коефициентът му на интелигентност вероятно е около сто и шейсет, може и повече.

— Това пък как ти дойде наум? — попита Кейдж; махна към бележката: — Внукът ми пише по-правилно.

— И на мен ми се иска да беше глупав. Така нямаше да се тревожа толкова. — Паркър потропа с пръст по снимката на изнудвача: — Да, европейски произход, но вероятно преди четири поколения. Бил е изключително интелигентен, с много добро образование, вероятно в частно училище, и мисля, че е прекарвал голяма част от времето си пред компютъра. Дошъл е от друг град и вероятно е живял под наем тук. А, и е класически пример за социопат.

Маргарет Лукас се изсмя скептично:

— Откъде разбра всичко това?

— Оттук — посочи бележката Паркър.

Като специалист по съдебна лингвистика Паркър от години анализираше документи без помощта на психолингвистичните компютърни програми — изследваше словосъчетанията и изреченията, които съставят различните хора. Някое престъпление може да бъде разкрито благодарение на една-единствена дума. Преди години свидетелстваше като вещо лице в процеса срещу едно момче, арестувано за убийство. Подсъдимият и приятелят му крадели бира от един магазин, когато продавачът ги усетил и ги нападнал с бухалка за бейзбол. Приятелят на момчето изтръгнал бухалката от ръцете му и го заплашил с нея. Подсъдимият изкрещял: „Дай му я!“. Другият младеж замахнал и убил продавача.

Обвинението твърдеше, че изразът „Дай му я“ означавал „Ударѝ го“. Защитата настояваше, че младежът имал предвид приятелят му да върне бухалката на продавача. Пред съда Паркър потвърди, че в един етап на развитие на американския жаргон „Дай му“ наистина означавало да нараниш, да удариш или да застреляш някого. Сега обаче това значение е отпаднало. Той смяташе, че момчето наистина е искало приятелят му да остави бухалката. Съдът прие показанията на Паркър и осъди момчето само за грабеж, но не и за убийство.

— Ама точно така говорят чужденците — изтъкна Кейдж.

— „Кому да кажа“, „Платете на мен“. Помниш ли отвличането на Линдбърг? От Академията.

Всички агенти на ФБР бяха слушали тази лекция в Куонтико. Преди Бруно Хауптман да бъде арестуван за отвличането на бебето на семейство Линдбърг, специалистите от Бюрото бяха стигнали до извода, че похитителят е немски емигрант, живял в САЩ не повече от три години, и това само по бележките с исканията за откуп. Това помогна за стесняване кръга на заподозрените и накрая престъпникът беше заловен и осъден. Като основно доказателство бе използвано съвпадението на почерка му с този в исканията за откуп.

— Добре, да го погледнем тогава — предложи Паркър и постави бележката върху един старомоден шрайбпроектор.

— Не искаш ли да го прожектираме на видеостената? — попита Тоби Гелър.

— Не. Не обичам електрониката. Трябва да сме колкото може по-близо до оригинала.

Бележката се появи на големия екран на отсрещната стена на лабораторията. Сивкавият документ стоеше пред тях като заподозрян на кръстосан разпит. Паркър се приближи и се взря в големите букви.

Паркър заговори:

— „Кому да кажа“ и „платете на мен“ наистина звучат като изрази на чужденец. Тази падежна форма на местоимението „кой“ е характерна за някои славянски и германски езици. Немски, чешки или полски например. Конструкция от типа „Платете на мен“ обаче не съществува в тях. Мисля, че е включил граматически неправилни изрази, за да го помислим за чужденец. Да ни подведе.

— Не знам — продължи да се колебае Кейдж.

— Почакай. Виж как се е опитал да го направи — написал ги е един след друг, сякаш в един момент му е хрумнало да ги включи, после е продължил да пише гладко. Ако родният му език не беше английски, щеше да има много повече такива грешки. Вижте например последното изречение на писмото. Книжовното: „Само аз го знам“, не „Само аз знам него“ или нещо подобно. Между другото, точно затова реших, че е прекарвал голяма част от времето си пред компютъра. Аз постоянно се ровя в Интернет, търся информация за редки документи. Много от хората, които посещават Мрежата, са чужденци, но пишат на английски. Пълно е с такива неправилни изрази.

— Съгласна съм за компютъра — подкрепи го Лукас. — Не сме сигурни, но смятаме, че точно от Интернет е научил как да си направи заглушител и как да модифицира автомата за работа с картечна лента. Сега всеки може да намери такава информация.

— Е — отбеляза Си Пи, — ако наистина не е чужденец, сигурно е глупак. Гледайте какви грешки. — Обърна се към Лукас: — Звучи като селяците, дето ги заловихме в Манасас Парк.

— Всичко е за заблуда — заяви Паркър.

— Ама — възрази Лукас — виж още първото изречение: „Краят е нощ.“ Очевидно е искал да каже „Краят е близо“1.

— О — продължи Паркър, — това е механична грешка, не е показателна за образованието му.

— Ами правописните грешки? — попита Харди. — Грешните главни букви?

Детективът внимателно оглеждаше писмото.

— О, виждал съм текстове, пълни с много повече грешки — не се предаваше Паркър. — Използвал е едновременно и знака за долар, и думата „долари“. Често се допуска по невнимание. Освен това, като говори за парите, е включил и едно непотребно допълнение в подчиненото изречение. — Той посочи на екрана: „Искам $20 милиона долара в брой, които ще ги сложите в найлонов плик…“ — Обърнете внимание — „които ще ги сложите“. Обикновено грешки от този тип отразяват говорни грешки, а при писане човек е по-взискателен към речта си.

Той мина бавно пред шрайбпроектора и буквите се отразиха по лицето и раменете му.

— Колкото до грешките — продължи, — например „никой не можи да го спре“ — някои хора произнасят неудареното е като и, диалектна особеност, и отразяват това при писане. Когато човек пише бързо, не се замисля и допуска такива грешки.

Обърна се към Харди:

— Що се отнася до главните букви, това не са грешки. По стилистични съображения се допуска понятия, натоварени с емоционално съдържание, да се изписват с главна буква, например Любов, Родина… Убеден съм, че се опитва да ни накара да го мислим за нискообразован, но не е.

— И по какво в бележката съдиш за това? — поинтересува се Лукас.

Погледна писмото така, сякаш виждаше съвсем различен текст от този, за който говореше Паркър. Експертът се усмихна:

— Основната му грешка е, че не е направил някои грешки, които би трябвало да направи. Например използва запетаите в сложните изречения съвсем правилно. — Посочи на екрана: „Ако ме убиете, той ще продължи да убива.“ — Съвсем на място са и запетаите пред „че“ и „който“…

— Трябвало да се пише запетайка пред „който“, така ли? — изръмжа Си Пи. — Кой го е грижа?

„Мен — отговори му наум Паркър. — Защото точно такива дреболии ни помагат да разберем истината.“

— Изглежда, че е срещнал трудности с думата „арестувам“ — отбеляза Харди. — Какво ще кажеш за това?

— Така изглежда — съгласи се Паркър. — Само че знаеш ли какво е задраскал? Погледнах го на инфрачервена светлина.

— Какво?

— Поредната уловка!

— Уловка ли?

— Да. Не е написал нищо. Само е искал да си помислим, че думата е сложна за него.

— Защо му е да си дава толкова зор само за да ни накара да си мислим, че е глупак?

— За да ни подлъже да търсим нискообразован американец или пък имигрант. Да ни хвърли прах в очите! И да не можем да предвидим действията му. Разбира се, че е умен. Само погледнете какво място е избрал за прибиране на откупа.

— Мястото за откупа ли? — изненада се Лукас.

— Галоус Роуд ли имаш предвид? — попита Си Пи. — Какво му е умното?

— Ами… — Паркър погледна единия, после другия агент.

— Хеликоптерите.

— Какви хеликоптери? — учуди се Харди.

Паркър се намръщи:

— Не сте ли проверили фирмите за хеликоптери под наем?

— Не — призна Лукас. — Защо?

Паркър си спомни едно правило от времето, когато работеше в Бюрото. Никога не приемай нищо за даденост.

— Полето, където искаше да оставите парите, се намира до някаква болница, нали?

Гелър кимна:

— Болница „Феърфакс“.

— По дяволите! — възкликна Лукас. — Там има площадка за вертолети.

— Е, и? — не разбра Харди.

Лукас поклати гневно глава:

— Изнудвачът е избрал място, където прелитащите хеликоптери няма да правят впечатление на ударния отряд.

Имал е намерение сам да наеме вертолет и по всяка вероятност да прелети над гората към някоя спряла наблизо кола.

— Не се бях замислил за това — призна мрачно Харди.

— На никого не му хрумна тази възможност — успокои го Си Пи.

— Имам един приятел във федералното авиационно управление. Ще го помоля да провери — добави Кейдж.

Паркър погледна часовника си.

— Някакви новини от пресконференцията на Кенеди?

Лукас вдигна телефона и набра. Поговори известно време и затвори. Обърна се към останалите:

— Шест обаждания. Всичките лъжливи. Никой не е знаел за оцветените куршуми. Засекли са телефоните и адресите им. По-късно ще ги арестуваме за възпрепятстване на разследването.

Харди се обърна към Паркър:

— Значи мислиш, че изнудвачът не е оттук, така ли?

— Да. Ако подозираше, че ще сравним бележката с документите в Окръжния архив, щеше да промени почерка си или да използва изрязани букви. Не го е направил, значи не е нито от федералния окръг, нито от Вирджиния, нито от Мериленд.

Вратата се отвори. Беше Тимъти, служителят, който бе донесъл бележката.

— Агент Лукас? Нося ви доклада на съдебния лекар.

„Крайно време беше“ — помисли си Паркър.

Лукас взе доклада и зачете.

— Паркър, каза, че бил социопат. Откъде съдиш за това? — попита Кейдж.

— Защото — отвърна разсеяно Паркър, без да сваля очи от Лукас — кой ще направи такова нещо освен социопат?

Лукас свърши с четенето и подаде доклада на Харди.

— Да го прочета ли? — попита той.

— Давай.

Паркър забеляза, че младият мъж вече не е толкова унил. Може би се е почувствал част от екипа…

Детективът се изкашля и зачете на глас:

— „Бял мъж, около четирийсетгодишен. Метър и осемдесет и пет. Седемдесет и осем килограма. Без особени белези. Никакви украшения освен часовник «Касио», нагласен да звъни многократно…“ — Вдигна глава: — Я чуйте това: в четири, осем и дванайсет часа. — Зачете отново доклада: — „Лични вещи: Силно износени дънки с неустановена марка. Полиестерен шлифер. Работна риза «Дж. С. Пени», също избеляла. Бельо «Джокей». Памучни чорапи и маратонки «Уол-Март». Сто и дванайсет долара в брой и малко монети.“

Паркър погледна писмото на екрана пред тях, сякаш докладът, който четеше Харди, описваше не престъпника, а самата бележка.

— „Малко следови улики. Прах от тухли в косата, глина под ноктите. Стомашно съдържание: кафе, мляко, хляб и телешко, вероятно евтина пържола, консумирани в рамките на последните осем часа.“ Това е — завърши Харди. После погледна друга записка по случая, прикачена към доклада, и добави: — Никакви следи от камиона, който го е блъснал. — Обърна се към Паркър: — Странно, престъпникът е на долния етаж, а не може да ни каже нищо.

Паркър погледна другия брой на Бюлетина за особено тежки престъпления, онзи, в който пишеше за бомбата в дома на Гари Мос. Лаконичното описание на обстоятелствата, при които двете момичета едва не са се простили с живота, го бе изкарало от равновесие. Като видя за пръв път бюлетина, замалко не се беше отказал.

Изгаси шрайбпроектора и върна бележката върху работната маса.

Кейдж погледна часовника си.

— И така, имаме четирийсет и пет минути. По-добре да вървим — заяви, обличайки палтото си.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лукас.

Старшият агент ѝ подаде шлифера, а на Паркър — коженото му яке. Той го пое, без да се замисля.

Кейдж кимна към вратата:

— Да тръгваме. Да помогнем на Джери Бейкър и хората му в проверката на хотелите.

Паркър поклати глава:

— Не. Трябва да продължим тук. — Погледна Харди: — Прав си, Лен. Престъпникът няма да ни каже нищо, но бележката му все още може. Много неща.

— Имат нужда от хора — настоя Кейдж.

За момент в стаята настана тишина.

Паркър стоеше с наведена глава срещу Лукас, от другата страна на яркоосветената работна маса. Бялата бележка блестеше помежду им. Той бавно вдигна глава:

— Не вярвам да го открием навреме. Поне не за четирийсет и пет минути. Мисля, че ще бъдем най-пълноценни, ако останем тук и продължим да изследваме бележката.

— Нима ще ги отпишеш? — изуми се Си Пи. — Всички тези хора?

Паркър се замисли. После отговори тихо:

— Май точно това имах предвид. Да.

Кейдж се обърна към Лукас:

— Ти какво мислиш?

Тя погледна Паркър. Очите им се срещнаха.

— Съгласна съм с Паркър — отвърна тя. — Оставаме тук. Ще продължим с бележката.

9.

15.15

С периферното си зрение Лукас наблюдаваше Лен Харди. Той постоя неподвижно известно време, после приглади косата си, взе шлифера си и се приближи към нея.

„Всичко е тип-топ…“

— Нека поне аз да отида — помоли я той. — Да помогна с проверката на хотелите.

Тя погледна честното му младо лице. Шлифера в голямата му ръка с безупречно изрязани и изпилени нокти. Този човек, помисли си тя, отделяше изключително внимание на дребните подробности.

— Не може. Съжалявам.

— Агент Кейдж е прав. Имат нужда от хора.

Лукас погледна Паркър Кинкейд, но той отново се беше вглъбил в писмото, внимателно го измъкваше от финия найлонов калъф.

Лукас махна към един отдалечен ъгъл на лабораторията.

— Ела за малко, Лен.

Само Кейдж забеляза жеста ѝ, но не се намеси. По време на дългата си служба в Бюрото старшият агент бе провел достатъчно разговори с подчинените си, за да знае, че тази работа е толкова деликатна, колкото да разпитваш заподозрян. Дори по-деликатна, защото с тези хора ще продължаваш да работиш. И може да се наложи да им повериш живота си. Кейдж се радваше, че Лукас подхожда толкова тактично към Харди.

— Кажи, Лен. Какво те мъчи?

— Искам да направя нещо. Знам, че тук съм безгласна буква. Нали съм обикновен полицай. От Статистическия… Но искам да помогна.

— Ти си тук само като офицер за свръзка. Само за тази дейност си упълномощен. Това е акция на ФБР. Не е съвместно разследване.

Той се усмихна кисело:

— Свръзка ли? Тук съм като стенографка! Много добре го знаеш!

Разбира се, че го знаеше. Това обаче нямаше да спре Лукас да му даде по-важна задача в разследването, стига само да сметне, че ще бъде полезен. Тя не се придържаше сляпо към правилниците и ако Харди беше способен снайперист, щеше да го изрита моментално при ударния отряд на Джери Бейкър, без да ѝ мигне окото. След кратко замисляне тя продължи:

— Добре, отговори ми на един въпрос.

— Казвай.

— Защо си тук?

Той се намръщи:

— Защо ли?

— Дойде доброволно, нали?

— Да.

— Заради жена ти, нали?

— Ема ли?

Той се престори на изненадан, но не успя да я заблуди. Сведе очи към пода.

— Разбирам, Лен. Няма нужда да се самонаказваш. Седни си на задника, участвай в обсъжданията ни и не си търси белята. После, когато заловим този мръсник, си вземи нещата и се прибирай вкъщи.

— Само че… много е трудно — отвърна той, стараейки се да избегне погледа ѝ.

— Кое, да стоиш вкъщи ли?

Той кимна.

— Знам — отвърна искрено тя.

Той стисна шлифера като дете — спасителен пояс. Всъщност, ако като офицер за свръзка се беше появил друг доброволец, Лукас веднага щеше да го изрита обратно в полицейското управление. Нямаше нерви за междуведомствени интриги и боричкания, нито време да глези чиновниците на този корумпиран, разпадащ се град. Знаеше обаче тайната на Харди — жена му бе в кома, след като джипът ѝ се подхлъзнал в една буря някъде около Мидълбърг, Вирджиния, и се блъснал в крайпътно дърво.

Харди бе ходил на няколко пъти в регионалното управление на ФБР за някакви статистически данни по престъпността в централната част на града и там се беше запознал с Бети, секретарката на Лукас. Отначало Лукас си помисли, че младият мъж просто флиртува с хубавото момиче, но един път го чу да говори много развълнувано за жена си и травмата ѝ.

Явно той нямаше много приятели, също като самата Лукас. Тя го опозна по-добре и научи повече за Ема. На няколко пъти бяха пили заедно кафе в Полис Мемориал Парк, разположен до регионалното управление. Той постепенно ѝ разкри част от болката си, но също като Лукас пазеше повечето си чувства дълбоко в себе си.

Затова, понеже знаеше за трагедията му и колко тежко ще му бъде да седи сам вкъщи в празничната вечер, тя го прие с отворени обятия в екипа. Маргарет Лукас обаче не би поставила под заплаха успеха на което и да било разследване заради нечие психично здраве.

„Всичко е тип-топ…“

— Не мога да стоя на едно място — настоя той. — Искам да участвам в залавянето му.

Не, помисли си Лукас. Иска да отмъсти на Господ или на Съдбата, или на природната сила, разбила на пух и прах живота му и живота на Ема.

— Лен, не мога да включа в акция човек, който е…

Тя затърси подходящата дума. „Разсеян“. Или „разстроен“. Може би по-скоро искаше да каже „склонен към самоубийство“.

Харди кимна. Беше ядосан. Устните му трепереха. Остави обаче шлифера и седна на едно бюро.

Горкият, помисли си тя. Сигурна бе обаче, че благодарение на интелекта и перфекционизма си той ще се справи. Щеше да преживее този мъчителен период. О, щеше да се промени, разбира се. Както желязото става на стомана върху нажежените до бяло въглени.

Да се промени…

Както самата Лукас се беше променила.

Ако се съди по кръщелното свидетелство на Жаклин-Маргарет Лукас, рождената ѝ дата бе последният ден на ноември 1963 г. Дълбоко в себе си обаче тя знаеше, че е на малко повече от пет години, че е родена в деня, в който завърши Академията на ФБР.

Спомняше си една детска книжка, която бе чела преди много време: „Детето-елф от Уикам“. Усмихнатото същество на корицата изобщо не намекваше за страховития сюжет на приказката. Разказваше се за един елф, който се промъквал в домовете на хората в полунощ и подменял бебетата — човешките с елфи. Двама родители разбради, че дъщеричката им е сменена, и тръгнали да я търсят.

Лукас помнеше как чете книжката свита на дивана в уютната си стая в Стафорд, близо до Куонтико, след като ходенето ѝ на пазар в „Сейфуей“ се беше отложило заради неочаквана буря. Дочете я насила — да, родителите открили момиченцето и отново го сменили за елфчето. Приказката завършваше щастливо, но въпреки това ѝ се стори прекалено жестока и тя изхвърли книжката.

Сети се за нея едва след като завърши академията и я назначиха във вашингтонското регионално управление на Бюрото. Една сутрин, когато отиваше на работа с големия си „Колт Питон“ на кръста и полицейски доклад под мишница, тя си даде сметка: „Такава съм аз — едно подменено дете“. Навремето Джаки Лукас работеше на половин работен ден като библиотекар в архива на Бюрото в Куонтико, бе шивач любител и в почивните дни кроеше дрехи за приятелите си и семействата им. Шиеше гоблени, бродираше, колекционираше (и пиеше) вина, участваше и побеждаваше в местните маратони. Тази жена обаче отдавна я нямаше. Беше заменена със специален агент Маргарет Лукас, водещ криминалист, специалист по експлозиви и по работа с тайни информатори и охраняването им.

— Агент във ФБР ли? — бе попитал объркано баща ѝ при едно посещение при родителите ѝ в Пасифик Хайтс край Сан Франциско. Беше отишла само да им съобщи новината. — Специален агент ли искаш да ставаш? Нали не като ония, които се разхождат с пистолети? Имаш предвид, че ще работиш на бюро или нещо подобно, нали?

— С пистолет. Но съм сигурна, че ще ми дадат и бюро.

— Не те разбирам — призна едрият мъж, пенсиониран банков чиновник. — Толкова добре се учеше.

Тя се изсмя на тази привидна безсмислица, но много добре го разбираше. Бе завършила с отличие и гимназията „Сейнт Томас“ в Ръшън Хил, и Станфорд. Слабичкото момиче, което твърде рядко излизаше с момчета и твърде често вдигаше ръка в клас, имаше отредено място или във висшите научни среди, или на Уолстрийт. Не, не, той нямаше нищо против Джаки да размахва оръжие и да гони престъпници. Просто се беше надявал да използва ума си.

— Ама това е ФБР, татко. Това са интелигентните ченгета.

— Да, предполагам. Но… наистина ли искаш да се занимаваш с това?

Не, тя трябваше да го направи. Има огромна разлика между „искам“ и „трябва“. Съмняваше се обаче, че той ще я разбере. Затова отговори само:

— Да.

— Е, нямам нищо против тогава — примири се той. После се обърна към жена си: — Нашето момиче станало лудетина. Знаеш ли какво е „лудетина“? Лу-де-ти-на.

— Знам, разбира се — провикна се майка ѝ от кухнята. — Нали решавам кръстословици. Ще внимаваш все пак, нали, Джаки? Обещан ми да внимаваш.

Сякаш се канеше да пресече натоварено кръстовище.

— Обещавам, мамо.

— Добре, направила съм пиле с винен сос за вечеря. Това ти е любимо ядене, нали?

Джаки прегърна баща си и майка си и след два дни полетя обратно за Вашингтон, за да смени името си на Маргарет.

След като завърши академията, я назначиха в регионалното управление. Наложи се да опознае живота във федералния окръг, да работи с Кейдж, който ѝ беше като втори баща, и сигурно се справяше добре, защото предната година я повишиха в заместник-главен агент, а сега, докато шефът ѝ снимаше маймуни в амазонската джунгла, тя оглавяваше най-голямото разследване, водено през последните няколко години във Вашингтон.

Сега наблюдаваше как Харди си води бележки в другия край на залата и си мислеше: „Той ще се справи, ще се справи.“

Маргарет Лукас бе сигурна в това.

Тя, подмененото бебе-елф, знаеше най-добре…

— Лукас — прекъсна мислите ѝ нетърпелив мъжки глас.

Тя погледна по посока на гласа и си даде сметка, че Паркър Кинкейд ѝ говори нещо:

— Свършихме с лингвистичния анализ. Сега искам да направя физически. Освен ако нямаш друга идея.

— Ти командваш, Паркър.

Тя се приближи и седна до него.

Отначало той огледа хартията, на която бе написана бележката.

Листът беше с размери 15 на 22.5 см, като за водене на ежедневни записки. В хода на историята стандартните размери на листовете са се променяли, но в Америка от около двеста години се използваха 21.25 на 27.5 см. Петнайсет на 22.5 бе вторият по разпространение стандарт. Прекалено обичайно. Размерът сам по себе си не говореше нищо на Паркър.

Колкото до материала, писмото бе на груба, евтина хартия, произведена чрез механично пресоване, не по химически методи, по които се изработват по-фини и качествени хартии.

— Хартията няма да ни помогне с нищо — обяви накрая той. — Най-обикновена е. Нерециклирана, с голямо киселинно съдържание, от груба суровина с минимална добавка на избелващи вещества и с ниска луминесценция. Разпространява се масово в големи опаковки. Няма воден знак или друго, по което да се определи производителят или дистрибуторът на едро, камо ли магазинът, от който е закупена. — Въздъхна. — Да погледнем сега мастилото.

Постави внимателно бележката под един микроскоп. Огледа я първо на десет-, после на петдесеткратно увеличение. По следите от средството за писане върху листа и честите неравномерности в цвета личеше, че престъпникът е използвал много евтина химикалка.

— Вероятно от „Американ Райтинг Инстрюмънтс“. По трийсет и девет цента бройката.

Замълча и погледна колегите си. Никой не проявяваше признаци на разбиране.

— И? — попита Лукас.

— Това е лошо за нас — обясни отегчено той. — Невъзможно е да се проследи до източника. Продават ги просто във всяка будка из цяла Америка. Също като хартията. Пък и АРИ не използва химически етикети.

— Химически етикети ли? — не разбра Харди.

Паркър обясни, че някои производители включват специални химически вещества в мастилата си, като отличителен белег за продуктите си и за по-лесно определяне мястото и датата на производство. „Американ Райтинг Инстрюмънтс“ обаче не го практикуваха.

Паркър понечи да свали бележката от микроскопа, но спря. Забеляза нещо интересно. В единия край хартията бе избеляла. Не изглеждаше да е производствен дефект. В производството на хартия избелващи вещества се използват от петдесетина години и неравномерностите в цвета не са нещо обичайно, дори за такъв евтин продукт.

— Би ли ми подал апарата „Полилайт“? — обърна се Кинкейд към Си Пи Ардъл.

— Кое?

— Ей онова.

Едрият мъж взе един от апаратите — алтернативни източници на светлина. При облъчване с него много вещества, невидими за човешкото око, започват да излъчват луминесцентна светлина.

Паркър си сложи предпазни очила и включи уреда, който засвети с жълто-зелена светлина.

— Да не ме облъчи с нещо? — попита не особено шеговито едрият агент.

Паркър освети плика с апарата. Да, дясната третина бе по-светла от останалата част. Огледа и бележката — в дясната половина на листа имаше петно с Г-образна форма. Това бе нещо интересно. Той отново го огледа.

— Виждате ли как е избеляло ъгълчето? Предполагам, че единият край на листа, а също и на плика, са стояли известно време на слънце.

— Къде, у дома му или в магазина? — попита Харди.

— И едното, и другото е възможно. Като съдя по степента на похабяване на хартията обаче, смятам, че листът е бил изваден от голямата опаковка съвсем наскоро. Затова предполагам, че е било в магазина.

— Значи трябва да е с южно изложение — вметна Лукас.

„Да — помисли Паркър. — Добро хрумване. Не се бях сетил.“

— Защо? — недоумяваше Харди.

— Защото е зима — изтъкна Паркър. — Слънцето не е достатъчно силно, за да избели хартията, ако я огрява от друга посока.

Паркър отново закрачи из стаята. Беше му навик. След смъртта на Томас Джеферсън голямата му дъщеря, Марта, написала в мемоарите си, че баща ѝ крачел „почти непрекъснато ден и нощ и лягал съвсем рядко, когато вече не можел да се държи на крака“. Когато Паркър работеше върху някой документ или решаваше някоя особено трудна задача, хухалите често се шегуваха, че „пак обикаля в кръг“.

Вече започваше да си припомня разположението на всичко в лабораторията. Отиде до един шкаф и извади работна дъска и няколко листа за събиране на следови улики. Хвана бележката за ъгълчето и прокара по нея четка от камилски косми, за да смъкне дребните частици, полепнали по хартията. Не успя да изчетка нищо. Това не го изненада. Хартията е едно от най-силно абсорбиращите вещества — задържа много частички, но те обикновено остават здраво свързани с целулозните влакна.

Паркър извади голяма игла от куфарчето си и изчегърта няколко малки частици мастило и хартия от бележката и от плика.

— Знаеш ли как се работи с това? — попита той Гелър, като посочи хроматографския апарат в ъгъла на лабораторията.

— О, разбира се. Дори веднъж разглобих един. Просто от любопитство.

Паркър му подаде изчегъртаните частички:

— Пуснѝ отделни проби от бележката и от плика.

— Дадено.

— Какво прави това чудо? — полюбопитства Си Пи. Агентите под прикритие и членовете на тактическите отряди обикновено нямат особено търпение за лабораторна работа и познанията им по криминология са съвсем оскъдни.

Паркър му обясни: хроматографският апарат разлага химическите вещества, открити на местопрестъплението, на съставните им части и ги анализира. Машината забръмча заплашително — всъщност тя изгаря пробите и анализира получените в резултат на това газове.

Паркър отново прокара четката по бележката и по плика и този път успя да свали някакви частици. Сложи двете проби на два различни микроскопа „Лайц“. Погледна през окуляра на единия, после на другия. Завъртя копчетата за фокусиране и добре смазаните механизми се задвижиха плавно. Взря се в единия препарат, после се обърна към Гелър:

— Ще се наложи да вкараш профилите на тези следови улики в компютъра. — Кимна към микроскопа. — Как ще стане?

— Няма да повярваш колко е лесно.

Младият агент включи оптични кабели в микроскопите. Двете жици минаваха през някаква безлична сива кутия, Гелър я свърза чрез друг кабел с един от компютрите в лабораторията. Включи го и на монитора се появи образът на частичките, които Паркър наблюдаваше на микроскопа. Извика едно меню на екрана.

Обърна се към Паркър:

— Само натискаш това копче и ще ти ги запомни в JPEG-формат.

— Ще може ли да ги изпратя по електронната поща?

— Само кажи на кого.

— Една секунда да намеря адреса. Преди това обаче искам да ги погледнем при различно увеличение.

Паркър и Гелър записаха образи с по три увеличения от всеки микроскоп.

Едва свършиха и хроматографският апарат изпиука и резултатите заизлизаха на монитора.

— Имаме на разположение двама специалисти от „Следови улики“ и „Елементарен анализ“.

Това са двата отдела на Бюрото, които се занимавате анализ на веществени доказателства, открити в много матки количества.

— Остави ги да си ходят вкъщи. Ще използваме услугите на друг човек.

— На кого? — намръщи се Лукас.

— В Ню Йорк е.

— В Нюйоркското полицейско управление? — попита Кейдж.

— Вече не. Напусна.

— Защо не някой тукашен? — поинтересува се Лукас.

— Защото този мой приятел е най-добрият криминолог в страната. Той е основателят на ЕИВД.

— На нашия Екип за изследване на веществени доказателства? — изненада се Си Пи.

— Именно.

Паркър погледна бележника си и набра някакъв номер.

— Ама — отбеляза Харди — сега е Нова година. Сигурно не си е вкъщи.

— Напротив — отвърна Паркър, — той почти не излиза.

— Дори в празнични дни?

— Дори в празнични дни.

— Паркър Кинкейд — прозвуча гласът от слушалката. — Чудех се дали няма да ми се обадите от вашия край.

— Значи си научил за проблемите ни, а?

— О, аз научавам всичко — отвърна Линкълн Райм. Паркър не беше забравил навика му да прави гръмки изказвания. — Нали, Том? Не научавам ли всичко? Паркър, помниш Том, нали? Многострадалния Том.

— Здравей, Паркър.

— Здравей, Том. Още ли те мъчи този глезльо?

— А как иначе — отвърна самодоволно Линкълн. — Мислех, че си вече пенсионер, Паркър.

— Бях. Допреди два часа.

Паркър бе срещал Райм само веднъж. Криминологът беше хубав мъж, горе-долу на неговата възраст, с тъмна коса. Бе парализиран от врата надолу, но понякога работеше като консултант-експерт по някои разследвания, седейки в апартамента си в Западен Сентрал Парк.

— Много ми харесаха лекциите ти, Паркър. Миналата година.

Паркър си спомни Райм, седнал на яркочервена луксозна инвалидна количка до първия ред в залата на полицейския колеж „Джон Джей“ в Ню Йорк. Темата на лекциите бе „Криминологична лингвистика“.

— Знаеш ли, че благодарение на теб осъдихме един престъпник? — продължи Райм.

— Не.

— Имахме свидетел на убийството. Не видял извършителя, защото се криел, но чул убиеца да казва нещо на жертвата, преди да я застреля. Казал: „Да бях на твое място, мръсник такъв, щях да си кажа молитвата.“ И после… това е най-интересното, Паркър, слушаш ли?

— С най-голям интерес.

Когато Линкълн Райм говори, останалите могат само да слушат.

— После, по време на разпит в полицията, казал на един детектив: „И да призная, няма да е пред вас.“ Знаеш ли как го пипнахме?

— Как, Линкълн?

Райм се засмя радостно като дете:

— Заради „да“-то! „Да бях на твое място.“ Не „Ако бях на твое място“. „И да призная…“ Статистически само седем процента от хората използват условна конструкция с „да“-изречение. Знаеше ли го?

— Всъщност да. Това достатъчно ли беше, за да го осъдите?

— Не. Но беше достатъчно да му изтръгнем самопризнания срещу споразумение за по-лека присъда. Дай сега да позная. Имате престъпник, който застрелва хора из метрото, и единствената ви улика е… какво? Заплашително писмо? Искане за откуп?

— Откъде се сети? — възкликна Лукас.

— Едно птиченце ми каза! — изсмя се Райм. — А за да отговоря на въпроса: Много е ясно, че има бележка, защото това е единствената логична причина Паркър Кинкейд да се обажда на мен… На кой… извинявай, Паркър… на кого отговорих току-що?

— На специален агент Маргарет Лукас — отвърна тя.

— Тя е ЗГА на регионалното управление на ФБР и оглавява разследването.

— А, Бюрото, както винаги. Фред Делрей тъкмо си тръгна. Беше ми на гости. Познавате ли Фред? От Манхатънското управление.

— Познавам го — отвърна Лукас. — Той работеше с неколцина от агентите ни под прикритие миналата година. По разследването на един канал за незаконна търговия с оръжие.

— Значи престъпник, бележка — продължи Райм. — Хайде само един от вас да говори.

— Прав сте — започна Лукас. — Става дума за изнудване. Искахме да платим, но главният престъпник загина. Сега сме почти сигурни, че партньорът му, онзи с автомата, ще продължи да убива.

— О, много заплетена история. Голям проблем. Огледахте ли трупа?

— Нищо не открихме. Никакви документи, никакви улики.

— Значи ми предлагате като позакъснял коледен подарък да участвам в случая, така ли?

— Направих хроматография на частички от плика и листа…

— Добре си се сетил, Паркър. Изгори доказателствата. Ще са нужни за процеса, но ти трябва да ги изгориш.

— Искам да ти изпратя данните. И някои снимки от следовите улики. Мога ли да ти ги пусна по електронната поща?

— Да, да, разбира се. Какво е увеличението?

— Десет, двайсет и петдесет.

— Добре, кога изтича срокът?

— На всеки четири часа, от четири до полунощ.

— Четири следобед? Днес?

— Точно така.

— Боже Господи.

— Знаем къде ще е ударът в четири часа — продължи Лукас. — Мислим, че ще е в някой хотел. Но не знаем нищо по-точно.

— Четири, осем и дванайсет. Имате си убиец с вкус към драматичното.

— Това да го включим ли към психологическия профил? — попита Харди.

Отново започна да пише. Паркър се замисли, че този млад човек вероятно ще прекара цялата празнична нощ в писане на доклади за началника си, за кмета и за градския съвет — доклади, на които вероятно с месеци никой няма да обърне внимание. Дори може би ще останат завинаги непрочетени.

— Кой си ти? — излая Райм.

— Лен Харди, сър. Окръжна полиция.

— Правил ли си психологически профили досега?

— Всъщност работя към Статистическия отдел. Но съм учил психологическо профилиране в Академията и съм карал курсове по психология в Американския университет.

— Слушай. Аз нямам доверие на психологическите профили. Вярвам само на уликите. Психологията е като лигава риба, която лесно се изплъзва от ръцете. Виж мен. Аз съм като музей на невротичните състояния. Нали, Амелия?… Приятелката ми не отговаря, но е съгласна с мен. Добре. Да действаме бързо. Дайте подаръците. Ще ви изпратя мнението си колкото мога по-скоро.

Паркър записа имейла на Райм и го даде на Гелър. След секунди агентът вече изпращаше снимките и резултатите от хроматографията.

— Това ли е най-добрият криминолог в страната? — попита скептично Кейдж.

Паркър не отговори. Гледаше часовника. Някъде във федералния окръг Колумбия на хората, които Маргарет Лукас бе решила да жертва, им оставаха трийсет минути живот.

10.

15.30

Този хотел е красив, този хотел е хубав.

Гробокопача влиза, с кученцата върху плика си, и никой не го забелязва.

Отива на бара и си купува искряща газирана вода от бармана. Пръските от мехурчетата гъделичкат носа му. Смешно… Той изпива водата и оставя пари за бакшиш, както му е заръчал човекът, който му казва какво да прави.

Тълпата във фоайето заплашва да го смаже. Ще има някакво празненство. Официален прием. Има много украса. Още от тези дебели бебета с новогодишни панделки. Уха, не са ли… не са ли… не са ли сладки?

Сбръчканата Баба Стара Година също е тук, прилича на Смъртта.

Двамата с Памела… щрак… ходеха на такива места.

Гробокопача купува последния брой на „Ю Ес Ей тудей“. Сяда във фоайето и започва да чете. Оставя плика с кученцата до себе си.

Поглежда часовника си.

Чете статиите.

„Ю Ес Ей тудей“ е хубав вестник. От него се научават много интересни неща. Гробокопача гледа времето из цялата страна. Гледа яркооцветените области на високо атмосферно налягане. Чете спортните новини. Струва му се, че преди много време и той се е занимавал с някакъв спорт. Не, това беше приятелят му, Уилям. Приятелят му обичаше да спортува. Някои други приятели също. Също и Памела. Във вестника има много снимки на хубави баскетболисти. Изглеждат много едри и силни и когато хвърлят топките, се въртят във въздуха като вихри. Гробокопача решава, че сигурно никога не е спортувал. Не разбира какво Памела или Уилям, или който и да е друг може да харесват в спорта. По-интересно е да ядеш супа и да гледаш как други спортуват.

Едно момченце минава покрай него и спира.

Поглежда плика. Гробокопача затиска отвора на плика, та момченцето да не види автомата, който съвсем скоро ще убие петдесет-шейсет души.

Момченцето е може би на девет години. Тъмната му коса е сресана грижливо. Носи костюм, който не му е много по мярка. Ръкавите са прекалено дълги. А ярката новогодишна червена вратовръзка стърчи странно над яката му.

То гледа плика.

Кученцата.

Гробокопача отмества поглед.

— Ако някой види лицето ти, убий го. Никога не го забравяй.

Няма да забравя.

Той обаче не може да се сдържи да не погледне момченцето. Момченцето се усмихва. Гробокопача не се усмихва. (Познава кога човек се усмихва, но не знае какво точно е усмивка.)

Момченцето с кафявите очи и усмихнатото лице много харесва плика и кученцата. И панделките им. Които са същите като панделките на новогодишните бебета. Върху плика са нарисувани златни и зелени панделки. Гробокопача също поглежда плика.

— Хайде, слънчице — извиква една жена.

Стои до една саксия с поинсетии, толкова червени, колкото розата, която Памела носеше на роклята си миналата година на Коледа.

Момченцето отново поглежда лицето на Гробокопача.

Гробокопача знае, че трябва да се извърне, но продължава да го гледа. После момченцето тръгва между хората и масите, покрити с малки чинийки с храна. Много бисквити и сирене, и скариди, и моркови.

Няма супа, отбелязва Гробокопача.

Момченцето отива при едно момиченце, вероятно сестра му. Тя е около тринайсетгодишна.

Гробокопача поглежда часовника си. До четири остават двайсет минути. Той изважда мобилния телефон от джоба си и внимателно набира номера на гласовата си поща. Заслушва се. „Нямате нови съобщения.“ Той изключва телефона.

Вдига плика в скута си и оглежда тълпата. Момченцето носи синьо сако, а сестричката му — розова рокля и шал.

Гробокопача стиска плика с кученцата.

Още осемнайсет минути.

Момченцето стои до масата с храната. Момиченцето говори с някаква възрастна жена.

В хотела влизат още хора. Минават покрай Гробокопача, покрай плика му и покрай вестника, който показва какво ще е времето из цялата страна.

Никой обаче не го забелязва.

Телефонът в лабораторията зазвъня.

Както винаги, когато някой телефон зазвъни и хухалите не са наблизо, Паркър изпита панически страх, че нещо е станало с децата. Разбира се, г-жа Кавано щеше да се обади на мобилния му телефон, не във Федералното бюро за разследване.

На дисплея бе изписан номер от Ню Йорк. Паркър се хвърли към слушалката:

— Линкълн, Паркър е. Имаме петнайсет минути. Някакви следи?

Криминологът звучеше разтревожен:

— О, не са много, Паркър. Говорителствай ми… Вие, лингвистите, май не обичате много, когато се вербализират съществителни, а?

Паркър включи високоговорителя на телефона.

— Някой да вземе химикалка — извика Райм. — Ще ви кажа до какво стигнах. Готови ли сте? Готови ли сте?

— Готови сме, Линкълн.

— Най-обилното вещество, полепнало по хартията, е гранитен прах.

— Гранит — повтори като ехо Кейдж.

— По гранита има следи от дялане, рязане и полиране. — От какво са според теб? — попита Паркър.

— Не знам. Откъде да знам? Познавам Ню Йорк, не Вашингтон.

— А ако бяхме в Ню Йорк? — подкани го Лукас.

Райм заговори бързо:

— Нов строеж, ремонт или разрушаване на стара сграда, производители на оборудване за бани, кухни и килери, работилници за надгробни плочи, ателиета на скулптори, фирми за външна украса… Възможностите са неизброими. Трябва ви някой, който да познава района. Разбрахте ли? Ти няма да свършиш работа, нали, Паркър?

— Не, аз…

— … разбираш от документи. Също от престъпници. Но не и от география.

— Така е.

Паркър погледна Лукас. Тя наблюдаваше часовника. Обърна безизразното си лице към него. Кейдж имаше навик да вдига рамене; Лукас си придаваше каменно изражение в напрегнатите ситуации.

— Има също следи от червена глина и прах от стари тухли — продължи Райм. — Също и сяра. И много въглерод: пепел и сажди от печено месо или от изгаряне на отпадъци, съдържащи месо. Продължавам с плика. Тук има почти същите вещества като по писмото, но и нещо ново: значителни количества солена вода, керосин, нефтопродукти, суров нефт, масло…

— Масло ли? — изненада се Лукас.

— Добре ме чухте. Не знам марката. Има и органична материя, произхождаща от някакви мекотели, така че уликите сочат към Балтимор.

— Балтимор ли? — удиви се Харди.

— Откъде разбрахте? — попита с недоумение Лукас.

— Морската вода, нефтопродуктите и суровия нефт идват от някое пристанище. Откъде другаде? Е, най-близкото пристанище до Вашингтон, през което преминават големи количества суров нефт, е Балтимор. А Том ми каза (този човек наистина разбира от кухня!), че там е пълно с ресторанти за морска храна. „Берта“. Не спира да ми хвали „Мидите на Берта“.

— Балтимор — промърмори Лукас. — Значи е написал бележката вкъщи, а предния ден е вечерял миди. Дошъл е във Вашингтон, за да пусне писмото пред кметството. После…

— Не, не, не.

— Какво не?

— Уликите са лъжливи — обади се Паркър. — Това е сценарий, нали, Линкълн?

— Също като пиеса на Бродуей — потвърди Райм, доволен от досетливостта на Паркър.

— Как разбрахте? — поинтересува се Кейдж.

— Имам един познат детектив, Роланд Бел. В Нюйоркското управление. Роден е в Северна Каролина. Той използва следния израз: „Прекалено бързо и прекалено лесно.“ Е, всички тези следови улики… Прекалено изобилни са. Извършителят си е натопил ръцете в някоя помия и е опипал хубаво плика. За да ни заблуди.

— А уликите по писмото? — попита Харди.

— О, не, те са истински. Количеството им между нишките съответства на нормално очакваното. Не, не, от уликите по писмото можем да разберем къде живее. Но и пликът… и той може да ни помогне с нещо.

— Че от него може да се очаква всичко — предположи Паркър.

— Точно така — потвърди криминологът.

Паркър обобщи:

— Значи, където живее, има гранит, глина, тухли, сяра, сажди и пепел от печено или изгорено месо.

— Всичката тази прах — замисли се Кейдж — може да е от някоя разрушена постройка.

— Това звучи най-вероятно — съгласи се Харди.

— Най-вероятно ли? Как може да звучи най-вероятно? — попита Райм. — Това е само една възможност. Но не е ли всичко вероятно, докато една от възможностите не се докаже? Помислете по това… — Гласът му заглъхна леко и той заговори на някого другиго в стаята: — Не, Амелия, не се надувам. Казвам само кое е правилно… Том! Том! Сипи още малко. Ако обичаш.

— Господин Райм — заговори Лукас, — всичко това е много хубаво и сме ви благодарни за помощта. Но до следващото нападение на убиеца остават само десет минути. Имате ли идея кой хотел може да е избрал?

— Съжалявам, не — отвърна сериозно Райм; гласът му смрази Паркър. — Сами трябва да се досетите.

— Добре.

— Благодаря, Линкълн — каза Паркър.

— Късмет на всички. Късмет.

Връзката прекъсна.

Паркър погледна бележките си. Гранитен прах… сяра… О, страхотни улики, твърди доказателства. Екипът обаче нямаше почти никакво време да ги обмисли. Поне не до четири часа. Може би и до осем.

Той си представи убиеца сред тълпата, с оръжие, готово за стрелба. Как се готви да натисне спусъка. Колко ли щяха да загинат този път?

Колко семейства?

Колко деца като Давел Уилямс?

Деца като Роби и Стефи.

Всички в полутъмната лаборатория мълчаха, сякаш парализирани от неспособността да надникнат зад воала, забулваш истината.

Паркър погледна бележката; стори му се, че тя му се подиграва.

Телефонът на Лукас иззвъня. Тя го допря до ухото си, послуша известно време, после на устните ѝ разцъфтя весела усмивка, каквато Паркър не беше виждал досега на лицето ѝ.

— Хванахме го! — обяви тя.

— Какво?

— Двама от хората на Джери току-що са открили оцветени в черно патрони под едно кресло на хотел „Фор Сийзънс“ в Джорджтаун. Всички свободни агенти и полицаи са насочени натам.

11.

15.50

— Има ли много хора?

— В хотела ли? — отвърна с въпрос Кейдж. — И още как. Според нашия човек фоайето и барът са претъпкани, там ще се състои нещо като официално откриване. Освен това в залите на горния етаж ще има няколко новогодишни тържества. Много фирми завършват рано работния ден. В хотела ще се съберат сигурно около хиляда души.

Паркър опита да си представи какво може да причини автомат в затворено пространство като зала за приеми.

Тоби Гелър бе включил радиостанцията на честотата на ударния отряд. Гласът на Джери Бейкър ехтеше от високоговорителя:

— Новогодишен водач две до всички отряди. Код дванайсет във „Фор Сийзънс“ на Улица М. Код дванайсет. Престъпник в района на хотела, описание неизвестно. Въоръжен с напълно автоматизиран „Узи“ и заглушител. Имате зелена улица. Повтарям, зелена улица.

Това означаваше, че могат да застрелят заподозрения без предупреждение.

След броени минути в хотела щяха да нахлуят десетки полицаи. Щяха ли да го хванат? Дори да не успеят, може би щяха да го изплашат, така че да избяга, без никой да пострада.

Все пак можеше да го хванат. Да го арестуват или ако се съпротивлява, да го застрелят. Тогава ужасът щеше да свърши; Паркър щеше да се върне при децата си.

Какво ли правеха сега? Притеснен ли е Роби?

„О, Роби, как да те накарам да не се тревожиш? Лодкаря отдавна е мъртъв. Но виж, тази нощ вилнее друг Лодкар, дори по-страшен. Така действа злото, синко. Изпълзява от гроба си отново и отново и няма начин да го спрем…“

Гласът от радиостанцията заглъхна.

Чакането е най-трудното нещо. След пенсионирането си Паркър почти го бе забравил. Човек никога не свиква с чакането.

— Първите коли вече пристигат — извика Кейдж, без да спира нито за миг да приема информация по клетъчния си телефон.

Паркър отново се наведе над бележката.

Кмет Кенеди…

Краят е нощ. Гробокопача е на свобода и никой не можи да го спре.

Думите на Райм прозвучаха в съзнанието му:

„Но и пликът… и той може да ни помогне с нещо.“

„Че от него може да се очаква всичко…“

Спомни си също собствените си думи, когато казваше на Лукас, че психолингвистичният профил от Куонтико е грешен, че престъпникът всъщност е гениален.

Изведнъж вдигна глава и погледна Лукас.

— Какво има? — попита тя, разтревожена от изражението му.

— Грешим — заяви с монотонен глас той. — Всичко сме объркали. Той няма да е във „Фор Сийзънс“.

Останалите в лабораторията прекратиха заниманията си и се втренчиха в него.

— Спрете акцията. Полицията, агентите, където и да са, върнете ги.

— Какво те прихваща?

— Тя лъже!

Кейдж и Лукас се спогледаха.

— „Тя“? — недоумяваше Си Пи Ардъл. Обърна се към Лукас: — Какво иска да каже?

Паркър не му обърна внимание и продължи да крещи:

— Спрете ги!

Кейдж вдигна телефона към ухото си. Лукас протегна ръка да го спре.

— Веднага! — заповяда Паркър. — Ударният отряд трябва да остане по колите. Не можем да ги заврем в хотела.

— Ама, Паркър, той е там — възрази Харди. — Намерили са патрони. Не може да е съвпадение.

— Разбира се, че не е съвпадение. Гробокопача ги е оставил. После е отишъл другаде, при истинската си цел. Някъде извън хотела. — Обърна се към Кейдж: — Спри колите!

— Не — противопостави се Лукас; изящното ѝ лице гореше от гняв.

Паркър обаче продължи, без да отмества поглед от бележката:

— Прекалено е умна, за да остави следата, която ни води към хотела, неволно. Опитала се е да ни подведе със следовите улики по плика. Същото е направила с уж случайно отбелязалите се букви. С това „т-е-л“.

— Ние едва ги разчетохме — възрази Лукас. — Нямаше да го направим, ако не ни беше помогнал.

— Тя знае… — Говореше за бележката като за живо същество и това объркваше останалите. Поправи се: — Престъпникът е знаел с кого си има работа. Спомнете си лингвистичния профил, който направих. — Почука по снимката на мъртвия престъпник. — Той е бил блестящ ум. Стратег. Трябвало е да остави улики. Иначе нямаше да ни подведе. Не, не, спрете ударния отряд. Където и да се намира. И изчакайте да отгатна къде е истинската цел.

Харди вдигна отчаяно ръце:

— Да чакаме ли?

— Четири без пет е! — прошепна Си Пи.

Кейдж вдигна рамене. Погледна Лукас.

— Трябва — настоя Паркър.

Лукас вдигна студените си като камък очи към часовника. Минутната стрелка се бе преместила още малко.

Хотелът беше по-хубав от това място.

Гробокопача се оглежда; нещо в театъра не му харесва.

Пликът с кученцата изглеждаше… изглеждаше съвсем в реда на нещата, когато беше в хотела.

А тук изглежда не на място.

Това е… това е… щрак… театър „Мейсън“, източно от Джорджтаун. Гробокопача стои във фоайето и гледа дърворезбите. Вижда цветя, които не са нито жълти, нито червени, а дървени, тъмнокафяви като засъхнала кръв. Я, какво е това? Змии. Змии, издълбани в дървото. И жени с големи гърди като на Памела.

Мммм.

Няма само животни.

Няма кученца. Не, не.

Никой не го спря, когато влизаше в театъра. Представлението почти свършваше. В повечето театри човек спокойно може да влезе към края на представлението, така му беше обяснил човекът, който му казва какво да прави, никой няма да те забележи. Мислят си, че идваш да вземеш някого.

Никой от разпоредителите не му обръща внимание. Говорят си за спорт, за ресторанти, за новогодишни тържества.

За такива неща.

Вече е почти четири.

Гробокопача не е ходил на концерт или на театър от години. С Памела ходеха… щрак… ходеха да слушат музика. Не да гледат представления. Нито балет. Това пък какво беше? А, когато хората танцуват. Да слушаш музика… Хора със смешни шапки като каубои. Свирят на китара и пеят. Гробокопача си спомня една песен. Започва да си я тананика:

Днес обаче никой не пее. Това представление е балет. Матине.

Гробокопача гледа към стената — един плакат. Страшна картинка, която не му харесва. По-страшна от картината с входа на ада. Това е рисунка на войник с издадена челюст и висока синя шапка. Зловещо. Не… щрак… не, не, никак не ми харесва.

Той прекосява фоайето; мисли си, че Памела би предпочела да гледа хора с каубойски шапки, а не такива зъбати войници. Тя би облякла рокля, ярка като цвете, и би отишла да гледа как хората с каубойски шапки пеят. Приятелят на Гробокопача, Уилям, също от време на време слагаше такава шапка. Ходеха заедно. Струва му се, че са се забавлявали, но не е сигурен.

Гробокопача отива към бюфета и намира служебния вход. Влиза и тръгва нагоре по стълбището, където мирише на разлята сода. Покрай кашони с пластмасови чаши и салфетки, с желирани бонбони и шоколадови бонбони.

На горния етаж, пред вратата с надпис „Балкон“, Гробокопача излиза в коридора и тръгва бавно по мекия килим.

— Влез в ложа петдесет и осем — бе заръчал човекът, който му казва какво да прави. — Резервирал съм всички места, така че вътре ще е празно. Намира се на нивото на балкона. На дясната страна на подковата.

— Подкова ли? — попита Гробокопача. Какво иска да каже с това „подкова“?

— Балконът е извит под формата на конска подкова. Ти ще отидеш в ложата.

— Ще отида… щрак… ще отида в ложата. Какво е ложа?

— Закрита е със завеси. Това е малка стаичка срещу сцената.

— А?

Сега, почти в четири часа, Гробокопача върви бавно към ложата и никой не го забелязва.

Едно семейство минава покрай бюфета; бащата поглежда часовника си. Рано си тръгват. Майката помага на дъщеря си да си облече палтото в движение; и двете изглеждат разстроени. В косата на момичето има цвете, но не е нито жълто, нито червено, а бяло. Другото дете, малко момченце, поглежда бюфета и спира. Гробокопача си спомня момченцето в хубавия хотел.

— Не, затворено е — казва бащата. — Хайде. Ще си изпуснем вечерята.

Момченцето изглежда, сякаш всеки момент ще заплаче; баща му го повежда, без да му купи нито желирани, нито шоколадови бонбони.

Гробокопача е сам в коридора. Струва му се, че му е жал за момченцето, но не е сигурен. Отива в единия край на подковата. Една млада жена с бяла блуза върви към него. Държи фенерче.

— Здравейте. Изгубили ли сте се?

Поглежда лицето му.

Гробокопача допира единия край на плика с кученцата в гърдите ѝ.

— Какво… — понечва да попита тя.

Пат, пат…

Застрелва я с два куршума и тя се свлича на килима. Той я хваща за косата и я издърпва в празната ложа.

Спира от другата страна зад завесата.

Уха, това е… щрак… това е хубаво. Мммм.

Оглежда театъра. Гробокопача никога не се усмихва, но шава, че това място много му харесва. Тъмно дърво, цветя, гипсови орнаменти, злато и полилей. Мммм. Я гледай. По-красиво от красивия хотел. Въпреки това не мѝсли, че това е най-доброто място за стреляне. С бетонни стени щеше да е по-добре — куршумите щяха да рикошират много повече и острите парчета олово да причинят по-големи поражения.

Той гледа как хората танцуват на сцената. Слуша музиката на оркестъра. Но всъщност не я чува. Той още си тананика. Не може да изгони мелодията от черепа си:

Гробокопача блъска тялото на жената до тежката кадифена завеса. Топло му е и той разкопчава палтото си, въпреки че човекът, който му казва какво да прави, му е заръчал да не постъпва така. Обаче се чувства по-добре.

Вдига плика с кученцата и поставя пръст на спусъка. Хваща заглушителя с лявата си ръка.

Поглежда тълпата долу. Момичетата в розов сатен, момчетата със сини сака, жените, чиято кожа се вижда над деколтета с формата на буква V, плешиви мъже и мъже с гъсета коса. Някои насочват малки бинокли към хората на сцената. От средата на тавана на театъра виси голям полилей, с милион лампички. На самия таван са изрисувани дебели ангели, които летят сред жълти облаци. Като бебето Нова година…

Залата няма много врати и това е добре. Дори да убие само трийсет-четирийсет души, много други ще бъдат смачкани при вратите. Това е добре.

Това е добре…

Четири часа. Часовникът изпиуква. Той се показва напред, стиска заглушителя през смачкания плик и поглежда едно от кученцата. Едно кученце е с розова панделка, друго — със синя. Не с жълта или с червена, мисли си Гробокопача и поставя пръст на спусъка.

Тогава чува гласа.

Зад него, от коридора, иззад хубавата кадифена завеса.

— За Бога — прошепва някакъв мъж. — Хванахме го! Той е тук.

И мъжът дърпа завесата и в същия момент изважда черния си пистолет.

Гробокопача обаче го е чул навреме и се хвърля встрани, агентът стреля, но не уцелва. Гробокопача почти го прерязва надве с автомата си. Друг агент, зад първия, е ранен. Поглежда Гробокопача в лицето и той си спомня какво трябва да направи. Убива и този агент.

Гробокопача не изпада в паника. Той никога не изпитва страх. У него няма дори частичка страх. Той обаче знае, че едни неща са добри, а други — лоши, а да не направиш, каквото са ти казали, е лошо. Той иска да стреля по тълпата, но не може. На етажа на балкона се втурват още агенти. Агентите носят якета с емблемата на ФБР, бронирани жилетки, някои имат каски, някои имат автомати, които вероятно стрелят също толкова добре, колкото неговият „Узи“.

Дузина агенти, две дузини. Някои завиват иззад ъгъла и се втурват към телата на другарите си. Гробокопача показва края на плика през завесата и натиска спусъка. Разхвърчават се стъкла, огледала се разбиват с трясък, наоколо политат шоколадови и желирани бонбони.

Той трябва… щрак… трябва да стреля по публиката. Това трябва да направи…

Трябва да направи… Трябва…

За момент в съзнанието му настъпва мрак.

Трябва… щрак.

Още агенти, още полицаи. Крещят.

Настъпва голяма суматоха… Скоро в коридора зад ложата ще има десетки агенти. Ще хвърлят ръчна граната по него и ще го зашеметят, а може би ще го застрелят и куршумите няма да хвърчат наоколо — ще попаднат право в сърцето му и то ще спре да бие.

Или ще го върнат в Кънектикът и ще го хвърлят през входа на ада. И той ще остане там завинаги. Никога вече няма да види човека, който му казва какво да прави.

Вижда как хора скачат от балкона върху тълпата отдолу. Не е високо.

Агентите и полицаите крещят.

Навсякъде са.

Гробокопача сваля заглушителя и го насочва към полилея. Натиска спусъка. Чува се рев като от автоматична резачка. Куршумите прерязват веригата и огромната маса стъкло и метал се стоварва долу и премазва много хора. Чува се писък от сто гърла. Всички са изпаднали в паника.

Гробокопача скача от ложата и се стоварва върху раменете на едър мъж на пет метра по-долу. Двамата падат и Гробокопача веднага се изправя. Тълпата го повлича към аварийния изход. Той все още стиска найлоновия плик. Излиза вън, на студа.

Прожекторите и мигащите сигнални светлини на петдесет или шейсет полицейски коли и микробуси го заслепяват. Навън обаче няма много полицаи и агенти. Повечето са в театъра, предполага той.

Затичва се заедно с двойка на средна възраст по една странична уличка. Тича зад тях. Те не го забелязват. Той се чуди дали да не ги убие, но това означава отново да завива заглушителя или да рискува да го чуят. Освен това те не виждат лицето му и затова няма нужда да ги убива. Той завива по друга уличка и след пет минути вече върви спокойно по широк булевард.

Стиска плика под мишница, под синьото си (или черно) палто.

Нахлупил е тъмната си шапка над очите.

Гробокопача си тананика.

— Паркър, човече — възкликна Лен Харди с присъщия му младежки ентусиазъм. — Добра работа. Направо го разби.

— Няма майтап, ей — обади се Си Пи Ардъл.

Маргарет Лукас мълчеше. Лицето ѝ оставаше все така безизразно, но тя погледна Паркър и кимна. Нейният начин да каже „благодаря“.

Паркър Кинкейд обаче не чакаше благодарности. Искаше факти. Искаше да знае колко жертви е имало при сблъсъка.

И дали Гробокопача е сред тях.

Сред пращенето на радиостанцията звучаха гласовете на Джери Бейкър и другите от отряда му. Говореха бързо, един през друг, и Паркър разбираше съвсем малко от това, което казваха.

Лукас приемаше съобщения по мобилния си телефон.

— От агентите — двама загинали и двама ранени. Една разпоредителка е убита, а един възрастен мъж е премазан от полилея, има десетина ранени, някои — тежко. Няколко деца са пострадали лошо в суматохата. Стъпкали са ги, но няма опасност за живота им.

Няма опасност за живота им, помисли си Паркър. Но животът им вече никога няма да е същият.

„Татко, разкажи ми за Лодкаря…“

— Измъкнал се е, нали? — попита Паркър.

— Да — отвърна с въздишка Лукас.

— Има ли описание?

Тя поклати глава и погледна Кейдж, който също говореше по телефона си.

— Не, никой не го е забелязал — измърмори той. — Е, двама са го видели, но той ги е застрелял.

Паркър затвори очи и отпусна глава върху меката сива облегалка на стола. Беше го поръчал преди години; леката му миризма на мухъл и изкуствена кожа му навяваше спомени — само малка част от всичко, което си бе припомнил този следобед.

Спомени за случки, които не искаше да преживява втори път.

— Как върви огледът на местопрестъплението?

— Криминоложкия екип претърсва театъра с микроскоп — отговори Кейдж. — Има едно нещо обаче, което не разбирам: той стреля с автоматично оръжие, а никъде не са открили гилзи.

— О, сигурно носи автомата в чанта или нещо подобно — досети се бързо Паркър. — Гилзите остават вътре.

— Откъде знаеш? — изненада се Харди.

— Не знам. Просто на негово място щях да постъпя така. Някой в хотела забелязал ли го е, когато е подхвърлил куршумите?

— Не — промърмори Кейдж. — Разпитали всички посетители. Едно момченце твърди, че видяло Невидимия. Но не си спомня нищо по-подробно.

Невидимия, помисли си Паркър. И таз добра.

Всичко бе станало за секунди.

Лукас най-сетне се беше съгласила с Паркър.

— Добре, добре — бе казала хладно, — ще спра отряда. Но Господ да ти е на помощ, ако грешиш, Кинкейд.

След това нареди на хората от отряда да останат по местата си. През следващите няколко минути отчаяно се опитваха да отгатнат къде може да е отишъл Гробокопача.

Паркър стигна до извода, че сигурно е подхвърлил патроните малко преди четири, следователно целта трябваше да е на не повече от десет минути път от хотела. Убиецът не би рискувал да вземе такси в това натоварено движение, а автобусите във Вашингтон са напълно непредвидими: наложило му се е да върви пеша. Това означаваше не повече от пет преки от хотела.

Паркър и останалите от екипа се надвесиха над картата на Джорджтаун.

Изведнъж Паркър погледна часовника и попита:

— Днес в театрите няма ли матинета?

Лукас го стисна за ръката:

— Да. Гледах обяви в „Пост“ тази сутрин.

Тоби Гелър бе меломан и спомена театър „Мейсън“, който се намираше само на пет минути от хотела.

Паркър грабна „Вашингтон Пост“ и видя, че постановката на „Лешникотрошачката“ е започнала в два и трябва да свърши около четири.

Претъпканият театър бе идеална мишена за Гробокопача. Паркър накара Лукас да се обади на Джери Бейкър и да изпрати отряда там.

— Всички ли?

— Всички.

„Господ да ти е на помощ, ако грешиш, Кинкейд…“

Той обаче не грешеше. Рискът, разбира се, бе голям… И въпреки че много хора бяха спасени, имаше и загинали. А убиецът се беше измъкнал.

Паркър погледна бележката. Съчинителят ѝ беше мъртъв, но самата бележка му се струваше като живо същество. Струваше му се, че му се присмива.

Мобилният телефон на Кейдж иззвъня. Той поговори няколко минути — ако се съди по лицето му, новините бяха окуражителни.

— Обади се един психолог — обяви той, след като затвори. — Преподава криминална психология в Джорджтаун. Казва, че имал информация за името.

— За „Гробокопача“ ли?

— Да. Тръгнал е насам.

— Добре — обади се Лукас.

— Сега какво ще правим? — попита Кейдж.

Лукас се замисли, после се обърна към Паркър:

— Ти какво смяташ? Не се ограничавай само с мнението си за бележката.

— На ваше място щях да проверя дали ложата в театъра е била празна. Ако се окаже така, значи изнудвачът е резервирал всички места, за да осигури на Гробокопача добра позиция за стрелба. След това бих проверил дали случайно не е използвал кредитна карта.

Лукас кимна на Си Пи. Той веднага се обади на Джери Бейкър, за да му зададе въпроса на Паркър. Послуша известно време, после затвори.

— Добро попадение!

— Но е купил билетите преди две седмици и е платил в брой — предположи Паркър.

— Преди три седмици — поправи го агентът, потърквайки блестящото си теме. — И е платил в брой.

— По дяволите!

Нямаше за какво да се заловят. Паркър загледа записките от разговора с Линкълн Райм.

— Трябват ни карти — заяви. — Не като тази. Подробни. — Потропа по плана на града, който бяха използвали, докато се чудеха накъде е тръгнал Гробокопача след хотела. — Искам избера откъде са дошли следовите улики по писмото. Да стесним радиуса на търсенето до някой квартал на града.

Лукас кимна към Харди:

— Ако успеем, можем да изпратим хората на Джери и част от колегите ти от полицията да претърсват района. Ще размножим снимката му и ще проверим дали някой не го е виждал. — Взе снимката на трупа на изнудвача. — Тоби, искам сто копия.

— Дадено.

Паркър погледна списъка на уликите, които бе открил Райм: гранит, глина, стрити тухли, сяра, пепел… Откъде се бяха взели тези вещества?

На вратата се появи младият служител, който им беше донесъл бележката. Тимъти, спомни си Паркър.

— Агент Лукас?

— Да?

— Имам две новини. Първо, Мос.

Гари Мос. Паркър си спомни записката за децата, които едва не изгорели живи.

— Много се е уплашил. Видял някакъв човек и решил, че е наемен убиец.

Лукас се намръщи:

— Кого е видял? Някой от нашите ли?

— Да. Един от почистващия персонал. Проверяваме го. Мос обаче е станал пълен параноик. Иска да го преместим от града. Мисли, че така ще е по-безопасно.

— Е, не можем да го преместим точно сега. Имаме си по-важна работа.

— Просто реших, че трябва да знаете — оправда се Тимъти. Тя огледа стаята, явно мислеше. Обърна се към Харди: — Детектив, имаш ли нещо против да го бавиш известно време?

— Аз ли?

— Ще го направиш ли?

Харди не изглеждаше особено възхитен от идеята. Паркър си спомни, че навремето най-трудната част от работата му не е бил анализът на документи със съмнителен произход, а да се разправя със своенравни подчинени.

— Ами добре — отвърна полицаят.

— Благодаря — усмихна се Лукас. После се обърна към Тимъти: — Каза, че новините били две.

— От охраната ми съобщиха, че долу чакал някакъв човек. Външен.

— И?

— Твърди, че знае нещо за убиеца от метрото.

Винаги при големи разследвания, спомни си Паркър, се появяват откачени, които или „признават“, че са извършили престъплението, или предлагат да помогнат. В щабквартирата на ФБР има „приемни“ точно за такива хора.

— За какъв се представя? — попита Лукас.

— Твърди, че е журналист. Пишел за неразкрити убийства. Проверили са книжката и социалната му осигуровка. Няма професионално свидетелство. Не е минал втория етап на проверката.

— Какво казва за Гробокопача?

— Твърди, че този човек го е правил и друг път, в други градове.

— В други градове ли? — наостри уши Си Пи Ардъл.

— Така твърди.

Лукас погледна Паркър.

— Мисля, че е най-добре да поговорим с него — заяви той.