Сълзата на дявола

12.

16.15

— Значи е дошъл и във федералния окръг, а? — попита непознатият.

Намираха се в Приемна Б на партера. Така поне пишеше с красиви букви на вратата. Сред агентите обаче това помещение бе известно като Синята стая за разпити заради цвета на обзавеждането.

Паркър, Лукас и Кейдж седяха от другата страна на ожулената маса, срещу посетителя — едър мъж с рошава посивяла коса. От първото му изречение Паркър позна, че не е от района. Местните винаги наричат областта на Вашингтон Окръга, никога федералния окръг.

— За кого говорите? — попита Лукас.

— Знаете за кого — отвърна лукаво посетителят. — Аз го наричам Месаря. А вие?

— За кого говорите?

— За убиеца с човешки разум и дяволско сърце — обяви театрално той.

Този човек може да беше откачен, но Паркър нямаше как да отрече, че думите му описват доста добре Гробокопача. Хенри Чизман носеше чисти, но износени дрехи. Бяла риза, издута от огромното му шкембе, раирана вратовръзка. Сако на тънки ивици. От дрехите му се носеше тежка миризма на цигари. Бе оставил износеното си куфарче върху масата. Пресегна се към чашата студена вода пред себе си.

— Твърдите, че човекът, отговорен за стрелбата в метрото и в театъра, се казва Месаря, така ли?

— Да, той е, който стреля. Не знам името на съучастника му.

Лукас и Кейдж запазиха мълчание за известно време. Тя оглеждаше внимателно посетителя и се чудеше откъде знае, че Гробокопача има съучастник. Сведенията за мъртвия изнудван не бяха съобщени на пресата.

— Вие какъв интерес имате в този случай? — поинтересува се Паркър.

Чизман отвори куфарчето и извади няколко стари вестника. Миналогодишни броеве на „Хартфорд нюз — Таймс“. Показа статиите си. Беше (или е бил) криминален репортер.

— В неплатен отпуск съм — обясни той, — пиша книга за истинската история на Месаря. Вървя по следите му.

— Истинската история, а? — обади се Кейдж. — Хората май си падат по такива книжлета.

— О, обожават ги. Това са бестселъри. Вижте Ан Рул. Онази книга за Тед Бънди… Чели ли сте нещо такова?

— Може и да сме чели.

— Хората поглъщат детективските романи по истински случаи като топъл хляб. Показателно е за съвременното общество, не мислите ли? Може би някой трябва да напише книга и на тази тема. Защо хората обичат толкова много криминални романи.

— Този Месар, когото споменахте… — подкани го Лукас.

— Така го наричаха в Бостън — продължи Чизман. — По-рано тази година. Е, вестниците май го наричаха Дявола.

Сълзата на дявола, помисли си Паркър. Лукас го погледна и той се зачуди дали и на нея не ѝ минало същото през главата.

— Какво е станало в Бостън? — попита той.

Чизман вдигна очи към него. Погледна пропуска му за посетител, върху който не бе написано никакво име. Кейдж го беше представил като консултант, г-н Джеферсън.

— Някой стреля в едно заведение за бързо хранене близо до Фаньой Хол. „Люсис такос“

Паркър не беше чул за този инцидент; или го беше забравил, ако информацията изобщо е стигнала до новините. Лукас обаче кимна:

— Четирима убити, седем ранени. Извършителят пристигнал с кола пред ресторанта и открил огън през прозореца с автоматична пушка. Мотивите са неизвестни.

Паркър предположи, че Лукас чете всички броеве на Бюлетина за особено тежки престъпления.

— Доколкото си спомням — продължи тя, — полицията не е успяла да състави описание на престъпника.

— О, същият е. Обзалагам се. И наистина няма никакво описание. Вероятно е бял, но не е задължително. На колко години е? Трийсет-четирийсет. Ръст? Среден. Телосложение? Средно. Може да е всеки. Не като онези лоши момчета с опашки и големи мускули, които гледаме по филмите. Те доста лесно се забелязват. Но Месаря… Той просто е един средностатистически минувач. Страшничко звучи, а?

Лукас понечи да попита нещо, но Чизман я прекъсна:

— Казвате, че за стрелбата в ресторантчето нямало мотив. Така ли, агент Лукас?

— Според докладите, не.

— А знаехте ли, че десет минути след като Месаря спря да стреля през прозореца, убивайки жени и деца, на шест километра от мястото бе ограбен един бижутериен магазин?

— Не. Това не го пишеше в доклада.

— А знаете ли, че всички полицаи от района веднага бяха изпратени в ресторанта? И въпреки че собственикът на магазина включил тихата аларма, полицията не успяла да се отзове за нормалното време от четири минути? Нужни им били дванайсет. През това време грабителят убил собственика и един клиент. Те били единствените свидетели.

— Мислите, че крадецът е бил съучастник на Месаря, така ли?

— Че какъв да е иначе?

Лукас въздъхна:

— Имаме нужда от всички сведения, които можете да ни предоставите. Предполагам, че не сте тук от високо гражданско съзнание.

Чизман се изсмя.

— Какво точно искате? — добави тя.

— Достъп — изплю бързо той. — Нищо повече.

— До информация?

— Да. За книгата ми.

— Изчакайте.

Тя се надигна и направи знак на Кейдж и Паркър да я последват.

В непосредствено съседство със Синята стая на първия етаж на главната щабквартира на ФБР, в малка, тъмна стаичка седеше Тоби Гелър и се взираше в някакво сложно контролно табло.

Беше гледал разговора с Хенри Чизман на шест различни монитора.

Чизман не подозираше, че го наблюдават, защото Бюрото не използваше огледални стъкла в стаите за разпити като в обикновените полицейски участъци. На стените на стаята висяха три репродукции на импресионистични картини. Те обаче не бяха избрани от дизайнер по вътрешно обзавеждане, а от самия Тоби Гелър и неколцина други служители от Компютърно-техническия отдел на Бюрото. Репродукциите бяха от картини на Жорж Сьора. В миниатюрните точки на всяка картина бяха вградени микровидеокамери, насочени така, че да покриват цялото пространство в стаята за разпити.

Разговорите се записваха от три различни дигитални устройства, едното — свързано с компютър, програмиран да открива честотата на звука при изваждане на пистолет. Чизман, както всички посетители, бе претърсен ръчно и с метален детектор за хладно и огнестрелно оръжие, но в тази професия предохранителните мерки никога не са излишни.

Лукас бе инструктирала Гелър, въпреки че основната му специалност бяха не мерките за сигурност, а анализът на статистически данни. Чизман споменава някакъв факт — например грабежа в Бостън — и Гелър моментално предава информацията на Сюзан Нанс, млад специален агент, която чакаше на горния етаж в Комуникационния отдел. Тя на свой ред изпраща сведенията в съответното местно управление на Бюрото за потвърждение.

Чизман така и не отпи от чашата, предложена му от Кейдж, но я стискаше нервно, както правеха всички в помещенията за разпити на ФБР. Повърхността на чашата бе чувствителна на допир, с вградени микрочип, батерия и предавател в дръжката. Тя създаваше дигитален образ на отпечатъците на Чизман и го предаваше на компютъра на Гелър. Информацията се изпращаше в реално време към електронната картотека на Автоматичната система за идентифициране на отпечатъци за сравнение.

Една от видеокамерите — върху репродукцията на знаменитата картина на Сьора „Неделен следобед на остров Ла Гранд Жат“, която бе най-странната от трите и всеки посетител в стаята за разпити гледаше най-често нея — следеше очите на Чизман и сканираше ретините му с цел „анализ на вероятността за съобщаване на истината“, накратко: детектор на лъжата. Със същата цел Гелър провеждаше и анализ на интонацията му.

Лукас заведе Кейдж и Кинкейд в стаята за наблюдение.

— Нещо интересно? — обърна се тя към Гелър.

— Обработват ни с предимство — отвърна той, без да спира да трака трескаво по клавиатурата.

След момент телефонът иззвъня и Лукас припряно натисна копчето на високоговорителя.

— Тоби? — обади се женски глас.

— Казвай — подкани я той. — Екипът е тук.

— Здравей, Сюзан — включи се Лукас. — Аз съм Маргарет. Казвай.

— Добре, проверката на отпечатъците е отрицателна. Вашият човек не е викан за справка, арестуван или съден. Името Хенри Чизман не е лъжливо, адресът е в Хартфорд, Кънектикът. Живее в собствена къща от дванайсет години. Редовно внася данъци, а миналата година е изплатил и къщата. Снимката, която ми изпратихте, показва деветдесет и пет процента еднаквост с тази от шофьорската му книжка.

— Това добре ли е? — поинтересува се Кинкейд.

— Последната ми снимка има деветдесет и два процента съвпадение с истинския ми образ — отвърна Нанс. — Сега съм с по-дълга коса. Според информацията от Осигурителния институт и Данъчното управление работи като журналист от 1971-ва, но от няколко години няма практически никакви доходи. През тези години е декларирал, че работи като писател на свободна практика. Значи има предостатъчно свободно време. Тази година не е плащал никакви осигуровки, в което преди е бил изряден. Следователно няма никакви облагаеми доходи. Преди десет години е бил подложен на усилено медикаментозно лечение. Както изглежда, за алкохолизъм. Преди година напуснал работата си в местния вестник на Хартфорд с годишна заплата от петдесет и една хиляди долара. Сега явно живее от спестявания.

— Напуснал, уволнен или си е взел безсрочен неплатен отпуск?

— Не знам със сигурност — отвърна Нанс. Замълча за момент, после продължи: — Не успяхме да открием достатъчно информация за кредитните му карти, защото е празник, но е отседнал в „Ренесанс“, дал е истинското си име. Пристигнал е на обяд с полет на „Юнайтед експрес“ от Хартфорд. Без предварителна резервация. Купил си е билета в десет тази сутрин.

— Значи е тръгнал веднага след първия удар — отбеляза Лукас.

— С еднопосочен билет ли? — осведоми се Кинкейд, сякаш бе предвидил следващия ѝ въпрос.

— Да.

— Какво мислите? — попита Лукас.

— Проклет журналист, това мисля — изръмжа сърдито Кейдж.

Тя се обърна към Кинкейд:

— А ти?

— Какво мисля ли? Предлагам да се споразумеем. Когато анализирам някой текст, имам нужда от всяка възможна информация за автора му.

— Ако си сигурен, че наистина това е авторът — отбеляза скептично Лукас. Замисли се, после продължи: — На мен ми прилича на мошеник. Толкова ли сме отчаяни, че да му се доверим?

— Да — отвърна Кинкейд; погледна електронния часовник над компютъра на Гелър. — Мисля, че да.

В задушната стаичка Лукас се обърна към Чизман:

— Ако остане между нас… и ако достигнем успешно решение…

Журналистът се изсмя на увъртанията ѝ, даде ѝ знак да дължана.

— При тези условия можем да ви дадем достъп до материали и данни за книгата ви. Още не знам в каква степен. Но ще имате някои извънредни привилегии.

— О, любимият ми израз! Извънредни привилегии. Да, точно това искам.

— Всичко, което ви кажем сега, обаче трябва да остане в пълна тайна.

— Съгласен.

Лукас кимна на Паркър, който попита:

— Името Гробокопача говори ли ви нещо?

— Гробокопач ли? — Чизман поклати глава. — Не. Като гробар ли?

— Не знаем. Това е прозвището на убиеца, когото вие наричате Месаря — обясни Лукас.

— Аз го наричам: Месаря само защото това име му беше дадено от вестниците в Бостън. От „Ню Йорк Пост“ го наричаха Дявола. Във Филаделфия — Разплакващия вдовици.

— Ню Йорк ли? И Филаделфия? — попита тревожно Лукас.

— Господи — промърмори Кейдж. — Сериен убиец.

— Придвижват се по крайбрежието към… Не ви ли е любопитно? Може би към Флорида, където да прекарат блажено старините си? Или, по-вероятно, някъде към островите.

— Какво е станало в другите градове? — попита Паркър.

— Чували ли сте за случая „Интернешънъл Бевъридж“?

Лукас, разбира се, бе запозната с историята на престъпността.

— Президентът на компанията, нали? Отвлякоха го.

— Нещо по-подробно? — поинтересува се Паркър; бе впечатлен от знанията ѝ.

Чизман погледна Лукас, която му кимна да продължава.

— Полицията още не е много наясно, но, изглежда, че Месаря е отвлякъл семейството на президента на фирмата.

Жената се обадила на съпруга си да намери малко пари. ТОЙ се съгласил…

— Имало ли е писмо с искането за откуп? — прекъсна го Паркър с надеждата да открие друг документ за анализиране. — Някаква бележка?

— Не. Исканията са отправени по телефона. И така, бизнесменът обещава на похитителя, че ще плати. След това се обажда на ченгетата и те обграждат къщата, а той отива да тегли пари. Когато обаче в банката отварят сейфа, един от клиентите вади пистолет и започва да стреля. Избива всички: президента на „Интернешънъл Бевъридж“, двама охранители, трима клиенти, три касиерки, двама дежурни заместник-директори. На видеозаписа се вижда друг мъж, който влиза в сейфа и излиза с торба пари.

— Значи в къщата не е имало никой, така ли? — попита Лукас, която вече започваше да разбира сценария.

— Никой жив. Месаря… Гробокопача вече бил избил заложниците.

— Напипал е слабото им място — отбеляза горчиво Паркър. — В преговори за заложници или при предаването на откуп полицията обикновено е в по-изгодна позиция. Той ги е изпреварил.

Не доизказа докрай, което мислеше: че това е идеалното решение за такава сложна задача, ако човек не се спира пред убийство.

— Има ли нещо полезно в записа от банката? — попита Кейдж.

— Освен да научите цвета на маските им за ски, не.

Кейдж вдигна рамене, сякаш да каже: „Е, трябваше все пак да попитам.“

— А какво е станало във Филаделфия? — поинтересува се Лукас.

— О, това е много интересен случай — усмихна се цинично Чизман. — Гробокопача се качва на автобус. Сяда до някого и го застрелва със заглушителя. Така убил трима, след това съучастникът му иска откуп. Кметството се съгласява, но изпраща отряд да го залови. Съучастникът обаче знае в коя банка са вложени средствата на общината. Веднага щом новобранците, изпратени да изтеглят сумата, излизат с парите, Гробокопача ги застрелва в тила и двамата престъпници се омитат.

— Не съм чувала за този случай — призна Лукас.

— Нищо чудно, предпочетоха да го потулят, но сметката е шестима убити.

— Масачузетс, Ню Йорк, Пенсилвания, Вашингтон — изброи Паркър. — Прав сте, движили са се на юг.

Чизман се намръщи:

— Движили?

Паркър погледна Лукас.

— Мъртъв е — обясни тя.

— Какво? — не повярва на ушите си Чизман; изглеждаше искрено удивен.

— Съучастникът, не Гробокопача.

— Как е станало? — прошепна журналистът.

— Сгазили са го на улицата, след като е оставил бележката с искане на откуп и преди да прибере парите.

Чизман запази мълчание за известно време. Паркър предположи, че обмисля току-що наученото. Извънредното интервю с извършителя явно бе пропаднало. Едрият мъж нервно огледа стаята. Размърда се на стола. Най-накрая попита:

— Какъв беше сценарият този път?

Лукас се поколеба дали да му каже, но той отгатна:

— Месаря избива невинни граждани, докато кметството не плати откуп… Само че сега няма на кого да се плати, така че Месаря ще продължи да стреля. Съвсем в техен стил. Имате ли някакви улики, които да водят към скривалището му?

— Разследването продължава — отвърна кисело Лукас. Чизман загледа една от репродукциите. Пасторален пейзаж. Стисна разсеяно чашата.

— Как открихте, че са тук? — попита Паркър.

— Четях всичко за престъпления, в които извършителят не изпитва никакви скрупули да убива. Повечето хора се замислят, преди да го направят. Освен ако убиването не им е смисъл в живота, като при Бънди, Гейси или Дамър. Не, повечето професионални престъпници се замислят, преди да натиснат спусъка. А Месаря? Никога. Така че, когато чуя за масови убийства, комбинирани с грабежи или изнудване, веднага отивам в града, където се е случило, и започвам да разпитвам.

— Защо никой досега не се е сетил за връзката? — попита Лукас.

Чизман вдигна рамене:

— Единични престъпления, малък брой жертви. О, казах на полицията в Уайтплейнс и Филаделфия, но никой не ми обърна внимание. — Той се изсмя тъжно и махна с ръка: — Колко души трябваше да загинат, докато някой ме послуша? Двайсет и пет?

— Какво можете да ни кажете за Гробокопача? — попита Паркър. — Съвсем никой ли не го е виждал?

— Не, той е като дух. Появява се и в следващия момент изчезва. Призрак. Той…

Лукас нямаше търпение да слуша такива неща:

— Тук се опитваме да разследваме престъпление. Ако ни помогнете, ще сме ви благодарни. Ако не, по-добре не ни говорете врели-некипели.

— Разбира се, съжалявам, съжалявам. Просто през последната година живея само с мисълта за този човек. Това е като да изкачваш скала. Може да е висока един километър, а ти виждаш само няколко метра точно пред носа си. Вижте, имам теория защо хората не го забелязват.

— И каква е тя? — поинтересува се Паркър.

— Защото свидетелите запомнят емоции. Запомнят отчаяния крадец, който застрелва някого в опит да се измъкне, уплашеното ченге, което отвръща на огъня, жената, която пищи, защото са я ранили. Никой обаче не си спомня спокойствието.

— А Гробокопача винаги е много спокоен, така ли?

— Спокоен като смъртта.

— Няма ли нещо отличително в навиците си? В начина, по който се облича, любимите му храни, някакви пороци?

— Не, нищо. Може ли да ми кажете нещо повече за съучастника му? За загиналия? — попита разсеяно журналистът.

— И за него не знаем нищо — отвърна Лукас. — Нямаше документи. Не успяхме да открием отпечатъците в архивите.

— Може ли… Удобно ли е да погледна трупа? В моргата е, нали?

— Съжалявам, против правилата е — отклони молбата му Лукас.

— Моля ви.

Звучеше почти отчаян.

Лукас остана непоклатима.

— Не — отсече.

— А снимка? — настоя Чизман.

Лукас се поколеба, после отвори една папка, извади снимката на изнудвача от мястото на катастрофата при кметството и му я подаде. Потните му пръсти оставиха размазани отпечатъци по гладката повърхност.

Той я погледа известно време. После кимна:

— Може ли да я задържа?

— След края на разследването.

— Разбира се. — Той върна снимката. — Бих искал да отразявам хода на разследването.

Лукас поклати отрицателно глава:

— Налага се да ви откажа.

— Мога да помогна. Може да ми дойде някоя идея. Някое хрумване, което да ви е от полза.

— Не — отказа категорично Кейдж.

Чизман погледна още веднъж снимката, стисна ръцете на агентите и каза:

— Отседнал съм в „Ренесанс“, в центъра. Срещам се със свидетели. Ако попадна на нещо интересно, ще ви се обадя.

Лукас му благодари и тримата го изпратиха до изхода.

— И още нещо — добави журналистът. — Не знам какви срокове… — кимна към папката на Лукас — … е поставил. Но сега, като е мъртъв, никой не може да контролира Месаря… Гробокопача. Разбирате какво означава това, нали?

— Какво?

— Че може да продължи да убива дори след изтичането на последния срок.

— Защо мислите така?

— Защото само за това го бива. А всеки обича да прави онова, което му се удава. Това е основно правило в живота, не смятате ли?

Отново се събраха в стаята за наблюдение, скупчиха се около Тоби Гелър и компютъра му.

— Какво е положението с другите престъпления, за които спомена? — попита Лукас в микрофона.

— Не успях да намеря никой отговорен агент за следствието в Бостън — прозвуча гласът на Сюзан Нанс. — Нито в Уайтплейнс, нито във Филаделфия. Дежурните обаче потвърдиха, че случаите са още отворени. Никой не е чувал за Месаря.

— Веществени доказателства? — започнаха в един глас Паркър и Лукас.

— Нищо. Никакви отпечатъци, никакви улики. А свидетелите… онези, които са останали живи, не са виждали нито изнудвача, нито Гробокопача… ако това изобщо е Гробокопача. Поръчах допълнителна информация за убийствата. В момента издирват агентите и детективите, участващи в разследванията, по домовете им.

— Благодаря, Сюзан.

Лукас прекъсна връзката.

— Ето резултатите от другите анализи… — обяви Гелър. Вдигна поглед към екрана. — Добре… Интонация и профил на ретините — без особености. Гласът му е необичайно спокоен, особено за човек, подложен на кръстосан разпит от трима федерални агенти. Бих му повярвал. Макар че на практика човек може лесно да заблуди апарата, като мисли за любимата си порнозвезда например.

Клетъчният телефон на Лукас иззвъня. Тя послуша известно време, после вдигна поглед:

— От охраната. Почти е излязъл от първия кръг на следене. Да го пуснем ли?

— Аз съм „за“ — отвърна Паркър.

— Съгласен — обади се Кейдж.

Лукас кимна. По телефона каза:

— Да не се задържа. — Затвори и погледна часовника си. — Какво става с онзи психолог?

— Всеки момент го очаквам — отвърна Кейдж.

Сега пък телефонът на Гелър иззвъня. Той поговори известно време. След като затвори, обяви:

— От Комтех се обадиха. Открили са сто шейсет и седем Интернет-страници с информация за самоделни заглушители и за модифициране на автомати. И можете ли да познаете? В никоя не е споменат имейл-адрес. Явно създателите им не са склонни да съдействат на властите.

— Пак задънена улица — въздъхна Лукас.

— И без това нямаше много да ни помогнат. От Комтех са събрали резултата от броячите на посещенията в стотина от страниците. Повече от двайсет и пет хиляди души са се включвали в тях през последните два месеца.

— Ама че извратен свят — промърмори Кейдж.

Вратата се отвори и Лен Харди влезе в стаята.

— Как е Мос? — попита Лукас.

— Добре е. На телефонния му секретар имаше две съобщения и той се опасяваше, че са заплахи със смърт.

— Трябваше да изпратим хора от Комтех…

Харди погледна контролното табло и я прекъсна:

— Помолих един от хората ни да ги проверят. Едното беше от брат му, другото — от някакъв търговец на телевизори от Айова. Обадихме се и на двамата, за да проверим.

— Точно това щях да те помоля да направиш.

— Така си и помислих.

— Благодаря.

— Полицията е винаги на вашите услуги.

Иронията в гласа на младия полицай се стори леко обидна на Паркър; Лукас се направи, че не забелязва.

— Какво става с картите? — поинтересува се Паркър. — Трябва да се занимаем с уликите.

— Най-добре, според мен, да се обърнем към Топографския архив — предложи Гелър.

Кейдж поклати глава:

— Архива ли? Няма начин да се доберем до него.

Паркър си представяше колко е трудно да се намери цивилен чиновник на работа в навечерието на Нова година.

Лукас извади мобилния си телефон.

— Няма начин — повтори Кейдж.

13.

16.50

Месинговият часовник.

Толкова много означаваше за него.

Кметът Джери Кенеди го съзерцаваше как стои гордо върху бюрото в кабинета му.

Беше подарък от основното училище „Търгуд Маршал“, разположено насред военната зона на улица „Уорд“ 8 в Югоизточния район на столицата.

Кенеди много се трогна от този жест. Никой не приемаше град Вашингтон на сериозно. Вашингтон — политическия център, Вашингтон — седалището на правителството, Вашингтон — царството на скандалите… о, този Вашингтон привличаше вниманието на всеки. Никой обаче не знаеше, нито го беше грижа как и от кого се управлява градът.

Все пак децата от „Търгуд Маршал“ се интересуваха. Той ги призова да бъдат честни граждани, да се трудят усърдно и да стоят далече от наркотици. Да, много го гледаха с отегчение. Някои обаче, седнали в смрадливата, влажна зала, го наблюдаваха с искрено възхищение. След това му подариха часовника в знак на признателност.

Кенеди докосна скъпата вещ. Погледна циферблата: 16.50.

И така, ФБР бе на крачка да озапти изверга. Но не успяха. Няколко души загинаха, няколко бяха ранени. Истерия обхващаше града. Вече имаше три случая на престрелки — някои граждани ходеха с незаконно оръжие за самозащита. Гробокопача им се привиждаше на улицата или в задния им двор и те откриваха огън, като враждуващи семейни кланове от Западна Вирджиния.

Пресата пък сипеше критики срещу Кенеди и градската полиция, че били неспособни да се справят. Че галели престъпниците с перце, че се криели в миша дупка. В един репортаж даже намекнаха, че Кенеди не можел да бъде открит по телефона по време на престрелката в театъра, защото точно в този момент си резервирал билети за мач. Коментарите по телевизията също не бяха особено ласкави. Един политически коментатор си позволи да цитира известната фраза на конгресмен Лейнър: „че Кенеди правел курбан на терористите“. Дори използва думата „страхливец“ в предаването. Два пъти.

Телефонът иззвъня. Уендъл Джефрис, който седеше срещу кмета, грабна пръв слушалката:

— Аха. Да…

Затвори очи, после поклати глава. Послуша още известно време. Затвори.

— Е?

— Олизали са целия театър, но не са открили и частичка от улика. Никакви отпечатъци. Никакви свидетели, поне не достоверни.

— Господи, какъв е този човек? Невидим ли е?

— Имат някои насоки, благодарение на онзи бивш агент.

— Бивш агент ли?

— Експерт по анализа на документи. Открил е някои неща, но не много.

— Трябва да вдигнем армията — завайка се Кенеди. — Да поставим полицаи на всеки ъгъл, да извършват масови проверки.

Джефрис вирна подигравателно глава. Чудна идея, само дето граничи с фантастичното.

Кенеди въздъхна:

— Може да не ме е чул. Може да не е гледал предаването.

— Може.

— Ама това са двайсет милиона долара! — започна да спори кметът с невидимия си опонент. — Защо, по дяволите, не се обажда? Може да получи двайсет милиона долара.

— Почти са го хванали. Може би следващия път ще успеят.

Кенеди спря до прозореца. Погледна термометъра от външната страна. Нула градуса. Само преди половин час беше три.

Температурите се понижаваха…

„Защо дойде тук? — обърна се мислено той към Гробокопача. — Защо точно тук? Защо сега?“

Вдигна поглед към подобната на огромна торта сграда на Капитолия. Когато Пиер д’Анфан дошъл да проектира Вашингтон през 1792 г., прокарал права линия от север на юг и още една — перпендикулярна на първата. Така разделил града на четири части, които съществуват и сега. Капитолия се намира в пресечната точка на тези линии.

— Като центъра на оптически мерник — бе казал някакъв адвокат, когато Кенеди свидетелстваше пред една комисия на Конгреса.

Този метафоричен оптически мерник обаче можеше да се насочи и към самия кмет.

Разположеният на сто и шейсет квадратни километра град заплашваше да рухне, а Кенеди се стремеше с всички сили да предотврати това. Беше кореняк, същество от изчезващ вид — населението на града постоянно спадаше и от осемстотин хиляди бе намаляло на половин милион.

Като странен политически хибрид градът бе оставен на самоуправление едва през 1970 г. Оттогава кметът и тринайсетчленният Градски съвет водеха отчаяна борба да ограничат престъпността, образователната система да бъде ефективна, да се закърпят финансите и да се тушира междурасовото напрежение.

Имаше опасност Конгресът отново да се намеси и да вземе града под свое попечителство. Законодателите вече бяха отнели финансовите правомощия на кмета.

Джери Кенеди лично бе изпитал какво може да стане, ако градът продължи стремглавото си падение. През 1975 година, когато работеше като юрист за Окръжния училищен съвет, бе отишъл в парка Мол за Деня на братството — празника в името на междурасовото единство. Той бе сред стотиците ранени в избухналите сбивания на расова основа. Точно в този ден окончателно се отказа от плановете си да се премести във Вирджиния и да се кандидатира за Конгреса. Реши да стане кмет на столицата. С божията воля щеше да почисти това място.

За Кенеди разрешението бе ясно. Ключовата дума бе „образование“. Децата трябва да се привлекат в училищата и да се задържат там. Да получат знания. Да бъдат възпитани. Да повярват в ценностите на обществото.

Но да накараш децата да учат, не се оказа никак лесно. Това бе предизвикателството за Джералд Дейвид Кенеди.

Имаше идея как да задържи децата в училищата. Нарекоха го „Проект за бъдещето“.

През последната година Кенеди, подпомогнат от жена си, Джефрис и неколцина други близки сътрудници, преговаряше с Окръжната комисия към Конгреса за облагане фирмите на територията на Вашингтон с нов данък. Парите щяха да се събират във фонд, от който учениците да получават стипендии до завършване на средното си образование, стига да не употребяват наркотици и да не са съдени за углавни престъпления.

Така Кенеди успя да си навлече омразата на целия политически спектър. Либералите отхвърлиха идеята като потенциален източник на тежка корупция и обявиха задължителните прегледи за употреба на наркотици за нарушаване на човешките права. Консерваторите просто му се изсмяха. Фирмите, които трябваше да бъдат обложени, разбира се, нямаха собствено мнение. Веднага започнаха изнудванията — големите компании заплашваха да се изтеглят от Окръга и да спрат финансирането на предизборните кампании на Демократическата партия, имаше дори намеци за сексуално дискредитиране (за което нямаше никакви предпоставки — но я иди го обясни на медиите, след като са се докопали до някой неясен видеозапис на мъж и жена, влизащи в „Мотел шест“ или „Холидей ин“).

Въпреки всичко Кенеди беше готов да поеме риска. След многомесечни преговори с величията от Капитолия предложението като че бе на път да се приеме благодарение на голямата обществена подкрепа.

И точно тогава онзи долен тип Гари Мос събра кураж да отиде във ФБР с доказателства за крупни измами при строежа и поддръжката на училищата. Предварителното следствие разкри, че електрическите инсталации и мазилката в стаите са толкова нискокачествени, че дори застрашават живота и здравето на учениците и учителите. Скандалът се разрасна и засегна голям брой предприемачи и високопоставени чиновници, някои от които — доверени лица и приятели на Кенеди.

Самият Кенеди възвеличи до небесата Мос и лично се зае с изкореняването на корупцията. Пресата обаче (да не споменаваме опонентите му) продължи да свързва името му със скандала. Статиите — о, имаше ги предостатъчно! — за аферите в „администрацията на Кенеди“ все повече отслабваха обществената подкрепа за „Проект за бъдещето“.

В отговор на нападките кметът се зае с това, което умееше най-добре: да произнася речи. И произнесе десетки, в които обясняваше важността на плана; спазари се с Конгреса и учителските синдикати да го подкрепят; дори изпращаше деца от училище до вкъщи, за да говори на удивените родители колко е важен „Проект за бъдещето“ за всеки жител на града. Нещата се поуталожиха и на Кенеди и Джефрис вече им се струваше, че може и да успеят.

Сега този Гробокопач започна да убива безнаказано, да се измъква като фантом, за да убива отново. И кого обвиняваха? Не безличното ФБР, разбира се, а дежурния виновник за всичко Джери Кенеди. Ако извергът избие още мирни граждани, даваше си сметка той, „Проект за бъдещето“ щеше да си остане една несбъдната мечта.

Джефрис закри слушалката с ръка:

— Тук е.

— Къде? — попита кисело Кенеди.

— Навън. В коридора. — Огледа внимателно лицето на шефа си. — Още ли се съмняваш?

Колко строен беше този мъж, помисли си Кенеди, колко съвършен изглеждаше с този вносен костюм, с тази гладко избръсната глава, с тази копринена вратовръзка.

— Разбира се, че се съмнявам.

Кметът погледна през прозореца. В далечината се издигаше величествената постройка на Джорджтаунския университет.

Кимна:

— Добре. Иди говори с него.

— Ще се справим, Джери — усмихна се Джефрис. — Ще се справим. — Заговори отново по телефона: — Веднага идвам.

В коридора пред кабинета на кмета стоеше хубав мъж с двуредно сако, облегнат на стената под портрета на някакъв политик от деветнайсети век.

Уендъл Джефрис се приближи към него.

— Здрасти, Уенди.

— Здравей, Слейд.

Това бе малкото име на човека в коридора, истинското му, рождено име, и като има предвид фамилията му, Филипс, човек би си помислил, че родителите му са знаели още от самото начало, че сладкото им бебче ще стане телевизионен водещ.

— Хванах историята по радиостанцията. Пичът усмъртил двама агенти, трупирал една оперна кокона и треснал десетина палячовци от трибуните.

В ефир, с жица от слушалка, спускаща се покрай безупречно избръснатия врат, Филипс говореше по съвсем друг начин. Пред зрителите беше друг. На чернокожия Джефрис обаче можеше да говори и така.

— Гръмнал един, мисля — продължи той. — Почти го били пипнали, ама изфирясал.

— И моята информация е такава — каза Джефрис.

— Значи нашият човек ще ни разкаже приказка за лека нощ, тъй ли?

Имаше предвид предстоящата пресконференция на Кенеди.

Джефрис не се усмихна. Днес нямаше търпение да слуша брътвежите на такива като Филипс.

— Ето как стоят нещата — никой не знае какво може да се очаква от него.

— Какво може… — започна журналистът.

Джефрис му махна да мълчи.

— Става лошо.

— Знам.

— Всички ще го гледат.

Имаше предвид Джери Кенеди. Филипс трябваше да го разбере.

— И още как!

— Затова имаме нужда от малко помощ.

Джефрис понижи гласа си до остър шепот, като шумолене на банкноти, които сменят притежателя си.

— Помощ…

— Този път можем да се споразумеем на двайсет и пет.

— Двайсет и пет…

— Да се пазариш ли искаш? — изсъска Джефрис.

— Не, не, но… това е много. Какво искаш от мен?

— Искам той…

— Кенеди?

Джефрис въздъхна:

— Да. Да излезе като герой. Той да е героят. Загинаха хора, може би ще загинат още. Насочете вниманието върху това, как посещава жертвите, как се изправя срещу терористите, хрумва му някаква блестяща идея, благодарение на която залавят убиеца. Не го свързвайте с провалите, той не е…

— … отговорен за хода на следствието. — Филипс прочисти гърлото си. — Това ли искаше да кажеш?

— Точно така. При най-малкия гаф направи така, та да излезе, че не е бил в течение и че е направил всичко възможно.

— Ама операцията е на ФБР, нали? Можем да…

— Така е, Слейд, но не искаме да обвиняваме Бюрото за нищо.

— Не искаме ли? Защо?

— Просто не щем.

Най-сетне на Слейд Филипс, свикнал да чете готов текст, му писна от недомлъвки:

— Не разбирам, Уенди. Какво искаш от мен?

— Искам да поемеш ролята на репортера на промяната.

— Добре. — Филипс заразмишлява на глас: — Значи Кенеди заема твърда позиция. Той предвожда ченгетата. Той посещава болници… Чакай, без жена си ли?

— Със — отвърна търпеливо Джефрис.

Филипс кимна към залата за пресконференции:

— Ама чакай… говори се… такова… репортерът от „Пост“ твърдеше, че Кенеди не е посетил никого. Веднага ще го изобличат.

— Не, не, посетил е семейства, които не желаят имената им да бъдат споменавани. Цял ден само с това се занимава.

— О, наистина ли?

Удивително колко неща може да си купи човек с 25 000 долара, помисли си Джефрис.

— Много благородно от негова страна — добави Филипс.

— Страшно благородно.

— Не преигравай.

— А какво да покажа? След като репортажът ще е за посещението му в болницата…

— Просто повтаряй онези пет секунди запис, както постоянно правите в телевизията — кипна Джефрис. — Не знам, казвай линейките при метрото.

— А. Добре. Ами гафовете? Защо мислиш, че ще има гафове?

— Защото в такава ситуация винаги има гафове.

— Добре, искаш да има някой виновен, но да не са…

— … федералните.

— Добре. И как точно да го направя?

— Това е твоя работа. Не помниш ли: кой, какво, кога, къде, защо? Ти си репортер.

Джефрис хвана Филипс за ръкава и го изпрати до края на коридора:

— Хайде, тръгвай да отразяваш събитията.

14.

17.00

— Не изглеждате добре, агент Лукас.

— Имах тежък ден.

Гари Мос отиваше към петдесетте, беше едър мъж, с леко сивееща къса къдрава коса. Кожата му бе тъмна. Седеше на леглото в Отделение две, малък апартамент на първия етаж на главната щабквартира. Тук имаше няколко такива жилища, предназначени главно за гостуващи шефове на други служби за сигурност и за нощи, в които началникът или някой от заместник-началниците се налагаше да останат по време на по-мащабни операции. Мос се намираше тук, защото, като се има предвид какво и срещу кого щеше да свидетелства, навън нямаше да оцелее и два часа.

Местенцето не беше лошо. Обзаведено с държавни средства, но с удобно двойно легло, бюро, кресло, маси, кухничка, телевизор с кабелна телевизия.

— Бесен е заради вас.

— Защо? Защото не го оставям да си играе на ченге ли?

— Да.

— Той не е криминалист.

— Да, каза ми. Книжен плъх е, като мен. Просто иска да вземе поне малко участие. Опитвате да заловите убиеца, нали? Гледах по телевизията. Затова всички ме забравихте.

— Никой не ви е забравил, господин Мос.

Той се усмихна, но изглеждаше отчаян и на нея ѝ стана жал. Лукас обаче не беше тук само за да го успокои. Свидетели, които се чувстват пренебрегнати или застрашени, понякога забравят какво са видели или чули. Прокурорът по аферата със строителните средства искаше Мос да е напълно задоволен с всичко.

— Как сте?

— Семейството ми липсва. Дъщеричките ми. Не е честно да преживеят такъв ужас, а аз да не мога да ги успокоя. Жена ми ще се справи, но един мъж трябва да е при семейството си в такива моменти.

Лукас помнеше момиченцата, близначки, около петгодишни. С мънички пластмасови фигурки, вплетени в косите. Съпругата на Мос бе стройна жена, с тревожен поглед, какъвто и трябва да се очаква от човек, току-що станал свидетел на изпепеляването на собствената си къща.

Лукас кимна към една златиста островърха шапка с надпис „Честита Нова година“.

— Ще празнувате ли?

Мос вдигна шапката:

— Някой ми я донесе. Аз го попитах за какво ми е половината от сутиена на Мадона.

Лукас се изсмя. После изведнъж стана сериозна:

— Току-що телефонирах по секретната линия. Семейството ви е добре. Има достатъчно хора, които да се грижат за тях.

— Никога не ми е минавало през ума, че някой ще се опита да стори нещо лошо на мен или на семейството ми. Имам предвид, когато реших да разкажа на ФБР за разкритията си в компанията. Предполагах, че ще ме уволнят, но не съм и подозирал, че ще искат да ни убият.

Наистина ли? В аферата с незаконните икономии на материали се разиграваха милиони долари и вероятно бяха замесени десетки служители от частни фирми и висши държавни чиновници. Лукас даже се изненадваше, че Мос е останал жив достатъчно дълго, за да си осигури федерална защита.

— Какво щяхте да правите тази вечер? — попита тя. — Със семейството си?

— Щяхме да ходим в Мол да гледаме фойерверките. Щяхме да разрешим на момичетата да стоят до късно. Това щеше да им хареса повече и от зарята. А вие, агент Лукас, какво бяхте планирали?

Нищо. Нищо не беше предвидила. Пред никого не го беше признала. Бе премисляла няколко възможности — една полицайка от Феърфакс, един пожарникар в Бърк, няколко съседи, един мъж, с когото се беше запознала на една дегустация на вино, друг, когото бе срещнала в тренировъчния център за кучета, когато напразно се опитваше да обучава Жан-Люк. Имаше повече или по-малко близки отношения с всички тези хора и неколцина други. С някои бе обсъждала доста клюки, с други беше изпила доста вино. От време на време спеше с единия от мъжете. Всички я бяха поканили на тържествата си за Нова година. Беше им казала, че отива на някакъв голям купон в Мериленд. Това обаче бе лъжа. Искаше да прекара последната нощ от годината сама. И не щеше никой да го знае — главно защото не можеше да го обясни. По неизвестна причина сега тя погледна Гари Мос, храбър човек, попаднал във вихъра на вашингтонските политически игри, и му призна истината:

— Щях да прекарам вечерта с кучето си пред телевизора.

Той не изрази никакво съчувствие. Само възкликна бодро:

— О, куче ли имате?

— Да. Черен лабрадор. Красива е като фотомодел, но в сертификата за родословие са я обявили за глупава.

— От колко години я имате?

— От две. Подариха ми я в Деня на благодарността.

— Миналата година подарих кученце на момичетата. Половин кило. Мислехме, че е изгоряло в пожара, но оцеля. Какъв филм щяхте да гледате?

— Не знам. Сигурно някаква женска история. Нещо хубаво и вълнуващо, което да ме разплаче.

— Мислех, че агентите на ФБР не плачат.

— Само в работно време. Ще ви държим тук до понеделник, господин Мос. След това ще ви преместят в тайна квартира.

— Уха. Томи Лий Джоунс. „Беглецът“. Не е ли страхотен филм?

— Не съм го гледала.

— Вземете си го някой път.

— Може би ще си го взема. Всичко ще се оправи, Гари. Намирате се на най-сигурното място на света. Никой не може да ви направи нищо тук.

— Стига тези чистачи да престанат да ме плашат до смърт — засмя се той.

Опитваше да си придаде небрежен вид, но Лукас усещаше страха му — сякаш струеше през изпъкналите вени на челото му.

— Ще ви осигурим хубава вечеря.

— Може ли и някоя бира?

— Ако искате, може и цяло кашонче.

— Да, по дяволите!

— Каква марка?

— Ами… „Сам Адамс“ — отвърна той. После попита несигурно: — Бюджетът позволява ли?

— Стига и за мен да остане една.

— Ще ви я запазя студена. След като заловите онзи ненормалник, ще дойдете да си я изпиете.

Той запремята шапката в ръце. За момент на Лукас ѝ се стори, че ще си я сложи, но си даде сметка, че ще изглежда много мелодраматично. Той я хвърли на леглото.

— Ще дойда да ви видя по-късно — успокои го агентката.

— Къде отивате?

— Да взема няколко карти.

— Карти, значи. Е, късмет, агент Лукас.

Тя излезе. Не си пожелаха весела новогодишна нощ.

Паркър, Кейдж и Лукас излязоха на улицата и тръгнаха в полумрака към Топографския архив, разположен на шест преки от щабквартирата.

Вашингтон е, общо взето, красив град, с много забележителни архитектурни паметници, но в мъгливите зимни вечери може да изглежда доста зловещо. Осигурената с общински средства коледна украса не допринасяше с нищо за по-яркото осветяване на мрачната улица. Небето беше покрито с облаци. Прогнозата бе за снеговалеж. На другия ден хухалите ще искат да се пързалят, помисли Паркър.

Щяха да отрежат храстите в задния двор, както бе обещал на Роби, след което да вземат шейните и един термос с горещо какао и да потеглят на запад, към планината Масанътън.

— Кое те накара да се захванеш с изследване на документи? — прекъсна мислите му Лукас.

— Томас Джеферсън.

— И как стана?

— Учех история. Исках да специализирам по периода на управлението на Джеферсън. Затова отидох във Вирджинския университет.

— Той го е основал, нали?

— Да. Прекарах няколко дни в архивите им и в библиотеката на Конгреса. Един ден отидох в Шарлотсвил, за да потърся едно писмо на Джеферсън до дъщеря му Марта. Ставаше дума за робството. Джеферсън имал роби, но не одобрявал робството. Това писмо обаче било написано непосредствено преди смъртта му. В него той защитава робството, отричайки се от всичките си предишни убеждения. Пише, че то било един от движещите механизми на икономиката и трябвало да се запази. Стори ми се странно да пише такива неща на дъщеря си. В кореспонденцията си са обсъждали главно домашни проблеми. Колкото повече го препрочитах, толкова по̀ ми се струваше, че почеркът не прилича съвсем на неговия. Купих си евтина лупа и го сравних с друго писмо, със сигурност негово.

— Фалшиво ли беше?

— Да. Занесох го на един местен специалист и той го изследва. Стана голям скандал: някой да пробута фалшификат в Джеферсъновия архив, още повече с такова съдържание. Писаха името ми във вестниците.

— Кой го е направил?

— Никой не знае. Фалшификатът беше писан през шейсетте, личеше по абсорбцията на мастилото. Служителите в архива предположиха, че е дело на някоя крайнодясна групировка по време на борбата за граждански права. Както и да е, това ме накара да избера тази професия.

Паркър разказа накратко на Лукас биографията си. Беше завършил криминология в университета „Джордж Вашингтон“ и имаше сертификат за работа от Съюза на американските криминални експерти по анализ на документи в Хюстън. Също така членуваше в Американското общество на изследователите на съмнителни документи, в Националната и в Световната асоциация на експертите по анализ на документи.

— Известно време бях на свободна практика, но чух, че Бюрото търси да назначи специалист по анализиране на документи. Отидох в Куонтико, нататък ти е известно.

— Какво те привличаше у Джеферсън?

— Бил е герой — отвърна Паркър, без да се замисля.

— В наши дни няма много такива хора — отбеляза Кейдж.

— О, хората не са много по-различни, отколкото в която и да е друга епоха. Никога не е имало много герои. Джеферсън обаче определено е бил такъв.

— Защото е бил ренесансов човек, затова ли? — попита Лукас.

— Заради характера си, предполагам. Съпругата му починала при раждане. Това почти го съсипало. Но той превъзмогнал тъгата. Крепяла го грижата за дъщерите му. Подхождал е към избора на нова рокля за Мери със същата сериозност, както към планирането на напоителната система в някой фермерски район. Със същата сериозност, с която е тълкувал Конституцията. Прочел съм почти всичките му писма. Нямало е предизвикателство, с което да не може да се справи.

Лукас спря и се загледа във витрината на един бутик. На Паркър му направи впечатление, че тя не гледа разкошната черна рокля с възхищение — изражението ѝ беше, както когато изучаваше бележката на изнудвача.

— Маргарет е истински дизайнер — вметна Кейдж. — Сама си шие дрехите. Страхотна е.

— Стига, Кейдж — смъмри го разсеяно тя.

Отмести поглед от витрината. Продължиха по Пенсилвания Авеню, Капитолия се извисяваше пред тях.

— И са ти предложили да станеш главен агент? — попита Лукас.

— Да.

Тя се изсмя скептично.

Паркър си спомни деня, когато Кейдж и тогавашния заместник-началник на Бюрото дойдоха да го питат дали е склонен да напусне Отдела по анализ на документи и да застане начело на някое регионално управление. Както бе отбелязал Кейдж по-рано през деня, докато разговаряха пред къщата му, Кинкейд го биваше не само да анализира текстове, а и да разкрива престъпници.

Някой агент или заместник-главен прокурор отиваше при него за справка по някой документ. Дали е фалшив, дали показва връзка между престъпника и местопрестъплението. Седнал обаче в пълния с бонсаи кабинет, Паркър започваше истински разпит на злополучния представител на закона, който искаше само някаква техническа информация за документа. „Къде намерихте писмото? Не, не — в кое чекмедже? Заподозреният женен ли е? Къде живее? Има ли куче? При какви обстоятелства е арестуван?“

Тъй като един въпрос неминуемо водеше друг, Паркър Кинкейд скоро започваше да говори не толкова за почерка на писмото, а за вероятното скривалище на престъпника. И обикновено познаваше.

Той обаче отхвърли предложението. Като главен агент щеше да му се налага да остава на работа до късно, а на тази възраст трябваше да си стои повече вкъщи. Заради децата. Не искаше обаче да споделя това с Лукас.

Чудеше се дали ще продължи да го разпитва, но тя замълча. Извади мобилния си телефон и набра някакъв номер.

На Паркър му беше интересно да разбере как е уредила да ги пуснат в Топографския архив.

— Какво точно… — понечи да попита.

— Тихо — прошепна рязко тя.

— Какво…

— Не говорете. Продължавайте да вървите. И не се обръщайте.

Той си даде сметка, че тя всъщност само се преструва, че говори по телефона.

— И ти ли го забеляза? — попита Кейдж. — На около двайсетина метра е, струва ми се.

— По-скоро към трийсет. Не личи да е въоръжен. Нервен е.

Сега Паркър осъзна защо Лукас го разпитваше за професията му и защо бе спряла пред витрината — подозираше, че ги следят, и не искаше да се издава. Той също погледна в една витрина и видя някакъв мъж да преминава забързано през улицата на техния тротоар.

Изведнъж забеляза, че и Кейдж, и Лукас стискат оръжията си. Не беше видял да ги вадят. И двете оръжия бяха черни пистолети с по три миниатюрни флуоресциращи точки около мерника. Навремето той имаше голям револвер и много мразеше члена от устава, според който бе задължен да го носи навсякъде: мисълта да се появи пред хухалите със заредено оръжие го безпокоеше ужасно.

Лукас прошепна нещо на Кейдж, после се обърна към Паркър:

— Дръж се естествено.

О, лесно е да се каже…

— Мислиш ли, че е Гробокопача? — попита той.

— Възможно е.

— Имаш ли план? — прошепна Кейдж.

— Да го хванем.

Господи, помисли си Паркър. Гробокопача върви след тях! С автомата си. Наблюдавал е щабквартирата и знае, че те водят разследването. Почти го бяха пипнали в театъра — може би съучастникът му му е казал да избие участниците в разследването, ако напреднат много.

— Ти дръж улицата — обърна се Лукас към Кейдж. — Кинкейд, ти следи страничната пряка, в случай че има съучастник.

— Ама…

— Шшшт.

— На три. Едно… две…

— Ама аз…

— Три.

Втурнаха се в различни посоки. Кейдж изскочи на платното, за да спре минаващите коли.

Лукас се втурна обратно в посоката, от която бяха дошли, и закрещя:

— Федерален агент! Ти там! Не мърдай, горе ръцете!

Паркър погледна в страничната уличка и се зачуди какво трябва да прави, ако види съучастник на престъпника. Набра от мобилния си телефон 911. Друго не се сещаше.

Погледна към Лукас. Непознатият мъж спря внезапно, после се обърна и побягна презглава по средата на улицата.

— Стой!

Лукас тичаше по тротоара. Беглецът свърна надясно и изчезна сред колите. Тя продължи след него, но една кола излезе рязко иззад ъгъла и едва не я блъсна. Лукас отскочи в последния момент.

Когато отново се затича след беглеца, той беше изчезнал. Паркър я видя да вади телефона си и да говори нещо. След секунди на кръстовището се появиха три коли без отличителни знаци и с мигащи сигнални светлини. Лукас каза нещо на единия от шофьорите и колите потеглиха с пълна скорост.

Тя дотича при Паркър и Кейдж.

— Успяхте ли да го разгледате добре? — попита задъхано.

— Не — отвърна Паркър.

— Нито пък аз — промърмори тя. Погледна ръцете на Паркър: — Къде ти е оръжието?

— Какво?

— Нали ни прикриваше! Преследваме заподозрян, а ти дори не си си извадил оръжието!

— Нямам оръжие. Това се опитвах да ти кажа.

— Нямаш оръжие!? — удиви се тя.

— Аз съм цивилен. Защо ми е?

Лукас погледна презрително Кейдж.

— Мислех, че има — оправда се той.

Тя се наведе и вдигна крачола си. Извади малък пистолет от кобура, прикрепен на глезена ѝ. Подаде го на Паркър.

Той поклати глава:

— Не, благодаря.

— Вземи го — настоя тя.

— Не се оправям много добре с оръжия. Бил съм в научен отдел, не в оперативен. Пък и съм свикнал с револвер, не с пистолети. За последен път стрелях преди шест-седем години.

— Само го насочваш и натискаш спусъка — сопна се Лукас.

Паркър се зачуди от какво толкова се е ядосала изведнъж.

Не взе оръжието.

Тя въздъхна. Подаде му настойчиво пистолета.

Той реши, че няма смисъл да спорят. Взе оръжието. Огледа го бегло и го пъхна в джоба си. Лукас се обърна, без да продума, и продължиха да вървят. Кейдж го изгледа скептично, вдигна рамене и извади мобилния си телефон.

Пистолетът се стори огромно бреме на Паркър — сякаш тежеше десетки килограми, не някакви си триста-четиристотин грама. Не му създаваше никакво чувство за сигурност. Запита се защо. След малко осъзна причината. Не защото това парче метал му напомняше, че само преди миг Гробокопача може да ги е следил с намерение да ги убие. И не защото му напомняше за случката с Лодкаря преди няколко години и ужаса, който изпитваше синът му.

Не. Струваше му се, че пистолетът притежава някаква тъмна сила, като вълшебния пръстен от книгите на Толкин. Сила, която го обладава и го отдалечава все повече и повече от децата му. Сила, която може да го лиши от тях завинаги.

Гробокопача е на малката уличка.

Стои тихо и се оглежда.

Тук няма нито агенти, нито полицаи. Никой не го търси. Никой не се опитва да го застреля. Или да го хване и да го върне в Кънектикът, където харесва горите, но не и голите стаи, в които го карат да седи с часове, без да прави нищо, и където разни хора му крадат супата или сменят каналите на телевизора, за да гледат мачове, така че той не може да види рекламите за коли и кученца.

— Дебел си — беше му казала Памела. — Не си във форма. Защо не започнеш да тичаш? Купѝ си маратонки… щрак… маратонки „Найк“. Иди в магазина. Аз не мога, имам работа.

Сега на Гробокопача му се струва, че вижда Памела. Присвива очи. Не, не, това е само голата стена на близката къща.

Обещаваш ли да обичаш, почиташ… щрак… и да слушаш? Веднъж излезе да тича с Памела, един есенен ден, по покритите с червени листа и жълти листа алеи. Стараеше се да не изостава, потеше се, гърдите го боляха, както го болеше мозъкът, след като куршумът проби черепа му. Памела се отдалечи, той остана да тича сам. Накрая се прибра вкъщи.

Гробокопача е неспокоен заради провала в театъра. Тревожи се заради федералните агенти и полицаите и да не би човекът, който му казва какво да прави, да се сърди, че не е убил толкова хора, колкото трябваше.

Гробокопача чува далечен вой на сирени. Много сирени.

Тръгва по уличката. Пликът се клати в ръката му. Автоматът е вътре и отново тежи, защото го е презаредил.

Пред него в уличката нещо мърда. Той спира. Това е някакво момченце. Черно и слабо. На около десет години. Момченцето слуша; някой му говори. Някой, когото Гробокопача не може да види.

Изведнъж Гробокопача чува гласа на Памела:

— Да имам… да имам… да имам… дете от теб? Да нося… да нося… да нося… твоето дете?

След това думите му се губят, защото се чува звук от разкъсване на найлон и автоматът със заглушителя се изтърсва на паважа. Той се навежда да го вземе, хваща го и вдига очи.

Мммм.

Това не е смешно.

Момченцето и някакъв мъж с мръсни дрехи, мъжът, който говореше на момченцето, вървят по улицата. Мъжът извива ръката на момченцето. Момченцето плаче и от носа му тече кръв.

Те поглеждат Гробокопача. Момченцето, изглежда, се поуспокоява. Измъква се от хватката на мъжа и разтрива рамото си. Мъжът отново го сграбчва за ръката, оглежда автомата, усмихва се накриво на Гробокопача и казва:

— Каквото и да правиш, не ме засяга. Няма да ти досаждам.

— Пусни ме — проплаква момченцето.

— Млък!

Мъжът вдига юмрук. Момченцето навежда глава.

Гробокопача застрелва мъжа с два куршума в гърдите. Той пада назад. Момченцето подскача, уплашено от силния гърмеж. Заглушителят още лежи на земята.

Гробокопача насочва автомата към момченцето, което гледа трупа.

„Ако някой види лицето ти…“

Гробокопача поставя пръст на спусъка.

„Да имам… да имам… да имам… дете от теб?“

Думите кънтят в главата му.

Момченцето гледа трупа на мъжа, който го биеше. Гробокопача отново понечва да натисне спусъка. После сваля автомата. Момченцето се обръща и го поглежда. Прошепва:

— Ама… ти го гръмна! Човече, ей така, гръмна го!

Момченцето гледа Гробокопача в лицето. Стои на три метра от него.

Думите ехтят в главата му. Убий го видя лицето ти убий го убий го убий го.

И други такива неща.

— Мммм — казва Гробокопача.

Навежда се, вдига празните гилзи, после заглушителя, увива го заедно с автомата в плика с кученцата и си тръгва, оставяйки момченцето да гледа трупа до купчината боклук.

Върни се в мотела… щрак… върни се в мотела и чакай.

Ще хапне супа и ще почака. Ще си чуе съобщенията. Ще провери дали човекът, който му казва какво да прави, не се е обадил, за да го накара да спре да убива.

Малко супа ще му дойде добре.

Той правеше супа на Памела. Беше ѝ направил супа в нощта, когато… щрак. Беше Коледа. Дванайсет. Двайсет и пет. Едно-две-две-пет. В нощ като тази. Студена. С цветни лампички по улиците.

Купил съм ти златно кръстче, казваше той. Тази кутия за мен ли е?… Подарък? О, палто! Благодаря, благодаря, благодаря…

Гробокопача стои на кръстовището, чака да светне зелено. Изведнъж нещо докосва ръката му. Гробокопача започва да се тревожи. Стиска автомата в скъсания плик с кученца. Обръща се бавно.

Момченцето стои до него и стиска лявата му ръка. Гледа право пред себе си.

Светва зелено.

Гробокопача не помръдва.

— Хайде да минаваме — казва момченцето.

Гледа скъсания плик с кученцата. Гробокопача вижда зеленото човече на светофара.

Зеленото човече изглежда щастливо.

Каквото и да означава „щастлив“.

Хванати за ръце, двамата пресичат улицата.

15.

17.15

Топографският и геоложки архив на федерален окръг Колумбия се помещава в олющена стара сграда между Седма и Улица Е, близо до една малко известна база на тайните служби и до Щаба за специални операции на Съвета за национална сигурност.

Архивът не се споменава в нито една туристическа брошура, а заблудените минувачи, които са видели надписа на входа, биват любезно отпращани от тримата въоръжени пазачи с обяснението, че сградата не е отворена за посещение и че вътре няма никаква експозиция. Все пак, благодарим за интереса. Приятен ден. И довиждане.

Кейдж, Паркър и Лукас чакаха във фоайето.

Тя свърши разговора си, изключи мобилния си телефон и се обърна към двамата мъже:

— Нищо. Просто изчезнал.

— Никой ли не го е видял?

— Двама шофьори забелязали мъж с тъмно облекло да бяга по улицата. Мислят, че е бял. Мислят, че е среден на ръст. Но никой не е сигурен. Господи!

— Как успя да ни вкараш тук, Лукас? Дори аз нямаше да мога — вметна Кейдж.

Сега Лукас вдигна многозначително рамене. Явно последният ден на старата година бе подходящо време за разплащане на стари сметки и връщане на услуги.

Задъхан, във фоайето влетя Тоби Гелър. Кимна за поздрав на колегите си. След това провериха самоличността им по отпечатъците и прибраха оръжията им в сейфа. Насочиха ги към асансьора. Влязоха в кабината. Паркър очакваше да се издигнат нагоре, но този асансьор, изглежда, се качваше само до първия етаж. Лукас натисна копчето с означение „Б7“ и кабината започна безкрайното си пътуване надолу.

Спряха на етажа на самия архив. Той съдържаше не рафтове с прашасали стари книги и карти (които Паркър, специалистът по анализ на документи, очакваше да разлисти), а просторни зали с модерни функционални бюра, телефони, микрофони и двайсет и четири инчови компютърни монитори. Дори сега, в навечерието на Нова година, пред тези екрани седяха двайсетина мъже и жени, взираха се в сложни топографски карти, тракаха по клавиатури и говореха пред микрофоните.

„Къде съм попаднал, по дяволите?“ — почуди се Паркър. Огледа се и реши, че за да получиш достъп до архива, изобщо не е нужно да търсиш някой държавен чиновник, който да ти отключи входната врата.

— Какво е това? — обърна се той към Гелър.

Младият агент погледна изпитателно Кейдж, който кимна, и чак тогава отговори:

— Това е топографска и картографска електронна картотека на района от двеста и петдесет квадратни километра около Окръга. За център се приема Белият дом. В случай на природно бедствие, терористичен удар, ядрено нападение, каквото и да се случи, тук се решава какво е най-добро за правителството, дали членовете му трябва да останат на местата си, или да се евакуират от града и ако това се наложи, по какъв път да се изтеглят. Тук се оценява кой е най-безопасният път и колко от сенаторите и конгресмените ще оцелеят. Такива неща. Много впечатляващо, а?

— А ние какво правим тук?

— Нали искаше карти — отвърна компютърният специалист, оглеждайки жадно оборудването, както би направил само вманиачен хакер, — а това е най-сложно организираната база данни в света. Линкълн Райм каза, че трябва да познаваме добре района. Е, ние може и да не го познаваме. Но те го познават.

Кимна с благоговение към компютрите.

— Имаме разрешение да използваме оборудването им — обясни Лукас, — при условие че не разпечатваме и не презаписваме нищо.

— Ще ни претърсят на излизане — добави Гелър.

— Откъде знаеш толкова много за архива? — попита Паркър.

— О, участвах, когато го създаваха.

— А, между другото, Паркър — намеси се Лукас, — никога не си чувал за това място.

Той хвърли бърз поглед на двамата въоръжени с автомати пазачи пред вратата на асансьора.

— Разбира се — каза.

— Добре, какво беше открил Райм?

Паркър погледна записките си:

— Гранит, сяра, сажди, пепел, глина, тухли.

Тоби Гелър седна пред един компютър, включи го и затрака като луд по клавиатурата. На монитора се появи планът на Вашингтон. Разделителната способност бе удивителна. Картината изглеждаше релефна. На Паркър му мина абсурдната мисъл с какво удоволствие Роби и Стефи ще играят „Марио Брадърс“ на такъв екран.

— Откъде да започнем? — попита го Лукас.

— Ще търсим уликите една по една. Също като при разгадаването на ребус.

„Три сокола ядат пилетата на един фермер…“

— Първо, гранит, натрошени тухли и глина — започна той. — Сочат към някоя сграда, определена за разрушаване, или към нов строеж… — Обърна се към Гелър: — Дали са включени в картотеката?

— Не, но можем да ги открием в Градоустройствения отдел.

— Действай.

Гелър грабна телефона — толкова дълбоко под земята нямаше мобилна връзка.

— После какво? — зачуди се Паркър. — Сяра и сажди… Някаква фабрика. Тоби, можеш ли да отбележиш районите с най-голямо индустриално замърсяване на въздуха?

— Разбира се. Тези данни се предоставят от Управлението за опазване на околната среда. Използват се за изчисляване нивата на насищане на въздуха с нервнопаралитични газове при евентуално нападение с химическо оръжие.

Отново затрака по клавишите.

Печелившият бизнес във Вашингтон е политиката, не промишлеността.

На екрана обаче някои зони на града започнаха да потъмняват. Повечето райони с голямо замърсяване бяха разположени в югоизточната част.

— Сигурно живее някъде там — напомни Лукас. — Кои индустриални зони са в съседство с жилищни райони?

Гелър продължи да трака по клавиатурата. При сравнението на жилищните с индустриалните райони някои зони отпаднаха, но не много. Повечето фабрики се намираха близо до жилищни квартали.

— Много са — отбеляза недоволно Лукас.

— Да използваме следващата улика. Пепелта — предложи Паркър. — От изгорено месо.

Гелър задържа ръце над клавиатурата:

— Това пък откъде може да дойде?

Лукас поклати глава, после запита:

— Има ли някакви предприятия за преработка на месо в тези райони?

Същото бе хрумнало и на Паркър.

— Не — отвърна Гелър.

— Ресторанти? — предложи Кейдж.

— Вероятно прекалено много — отвърна Паркър.

— Стотици — потвърди Гелър.

— Къде още може да има изгоряло месо? — запита се Лукас.

Загадки…

— Ветеринарните клиники. Сами ли унищожават телата на умрелите животни? — запита Паркър.

— Вероятно — предположи Кейдж.

Гелър натисна още клавиши и се взря в екрана:

— Има няколко десетки. Из целия район.

Лукас изведнъж погледна Паркър и той забеляза, че хладното ѝ изражение се е сменило с друго. Може би на възбуда. Сините ѝ очи все така приличаха на камъни, но сега блестяха като изумруди.

— А не може ли месото да е човешко? — попита тя.

— Крематориум! — възкликна Паркър. — Да! А полираният гранит може да е от надгробни плочи. Да проверим гробищата.

Кейдж погледна картата. Посочи монитора:

— Арлингтън?

Националното гробище заемаше обширен район на западния бряг на река Потомак. Почвата наоколо сигурно изобилстваше с гранитни частици.

Паркър обаче изтъкна:

— Не е близо до индустриална зона. Няма големи замърсители.

Тогава Лукас го забеляза. Посочи екрана:

— Тук! Грейвсенд.

Тоби Гелър загради един участък от картата и го увеличи. Грейвсенд…

Кварталът бе част от Югоизточния район на федералния окръг. Паркър знаеше малко за него. Представляваше стар район с жилищни сгради, фабрики и празни парцели, извит във формата на полукръг около Мемориалното гробище, където в началото на деветнайсети век погребвали робите. Паркър посочи друг участък от Грейвсенд:

— Точно тук има станция на метрото. Престъпникът е могъл да го вземе директно за Джудишъри Скуеър, където е кметството. Наблизо минава и автобус.

Лукас се замисли:

— Познавам квартала, извършвала съм арести там. Има много нови строежи. Освен това човек може да остане незабелязан там. Никой не се интересува от останалите. Много хора плащат в брой наемите си, така че това не буди подозрения. Съвършено място за скривалище.

Телефонът на едно от съседните бюра иззвъня, един млад служител го вдигна и повика Тоби Гелър. Агентът взе слушалката, младото му лице се озари от усмивка.

— Добре — каза в слушалката. — Донесете го час по-скоро. — Затвори: — Някой е снимал с камера престрелката в театъра!

— Заснели ли са Гробокопача? — попита въодушевено Кейдж.

— Още не знаят какво точно са заснели. Изглежда, качеството е лошо. Искам веднага да започна да го анализирам. Отивате ли в Грейвсенд?

Паркър погледна часовника си:

— Да.

До следващия удар оставаха два часа и половина.

Гелър се обърна към Лукас:

— С ПКП ли?

— Да. Поръчай един.

Подвижен команден пункт, спомни си Паркър. Микробус, оборудван с модерна апаратура за свръзка и следене. Беше работил няколко пъти в такива, анализирайки документи на местопрестъплението.

— Ще ги накарам да инсталират видеоанализатор и ще ви пусна записа. Къде ще бъдете?

— Там — отвърнаха едновременно Паркър и Лукас.

И посочиха един празен парцел до гробището.

— Наоколо няма много жилищни сгради — отбеляза Кейдж.

— Да, но има магазини и ресторанти — отвърна Паркър.

Лукас го погледна и кимна:

— Първо ще проверим тези заведения. Там имат най-чести контакти с жителите на квартала. Тоби, взимай Си Пи и Харди и идвайте в микробуса.

Агентът я погледна колебливо:

— Харди ли? Наистина ли се налага да идва?

Паркър се чудеше същото. Харди изглеждаше симпатичен човек и добър полицай. Това разследване обаче явно беше над възможностите му, което означаваше, че може да пострада или да навреди на някой друг.

— Ако не дойде, полицията ще ни изпрати друг — отвърна Лукас. — С него поне се разбираме. Явно няма нищо против само да седи и да гледа.

— Политически интрижки — промърмори Кейдж.

Докато Гелър си слагаше якето, Лукас добави:

— А онзи психолог? Ако още не е дошъл, изпрати някого да го докара в Грейвсенд.

— Дадено.

Гелър забърза към асансьора, където, както сам бе предрекъл, го претърсиха от глава до пети.

Лукас загледа плана на Грейвсенд:

— Толкова е голям.

— Хрумна ми нещо — обади се Паркър. Спомни си какво бе научил от бележката на изнудвача. — Предположихме, че е прекарвал много време пред компютъра, помните ли?

— Да.

— Да поискаме списък на всички в Грейвсенд, които са се абонирали за Интернет.

— Сигурно са хиляди — възрази Кейдж.

Лукас обаче отбеляза:

— Не, съмнявам се. Това е един от най-бедните квартали. Последното, за което хората ще харчат пари, са компютрите.

— Вярно е. Добре, ще поискам списъка от Комтех.

— Въпреки това ни остава прекалено много работа — промърмори Лукас.

— Имам още някоя и друга идея — успокои я Паркър и се запъти към асансьора, където намусените пазачи го претърсиха прилежно като съмнителен клиент в супермаркет.

Кенеди обикаляше бавно в кръг по тъмнозеления килим в кабинета.

Джефрис прибра телефона си, по който бе говорил допреди малко.

— Слейд има няколко идеи, но нищо няма да стане бързо.

Кенеди махна към радиото:

— Много бяха бързи, когато съобщаваха, че си клатя краката, докато някой стреля по мирните граждани. Бързи бяха, когато съобщиха, че съм спрял назначаването на нови кадри в полицията, за да си осигуря допълнителни средства за „Проект за бъдещето“, За Бога, медиите искат да ме изкарат съучастник.

Кенеди току-що се беше върнал от няколко посещения при жертвите на Гробокопача и техни роднини в три болници. Изглеждаше обаче, че никой не се интересува от действията му. Всички искаха да знаят защо не полага по-големи усилия за залавяне на убиеца.

— Защо не сте в главната квартира на ФБР? — бе попитала злобно една жена.

„Защото не са ме поканили, по дяволите!“ — помисли си Кенеди, въпреки че отговорът му бе доста по-умерен:

— Оставям специалистите да си вършат работата.

— Ама те не си я вършат. Нито пък вие.

Дясната ръка на жената бе ампутирана.

— Слейд ще измисли нещо — успокояваше го сега Джефрис.

— Прекалено малко и прекалено късно. Пък и този човек е прекалено красив. Красиви хора… Никога не им се доверявам.

Кенеди осъзна колко параноично звучат думите му и се изсмя сам на себе си. Джефрис също се засмя.

— Побърквам ли се, Уенди? — попита кметът.

— Тъй вярно, сър. Мой дълг е да ви кажа, че дъската ви започва да хлопа.

Кметът се отпусна на креслото си. Погледна календара на бюрото. Ако не беше Гробокопача, тази вечер щеше да посети четири приема. Във френското посолство, в Джорджтаунския университет, в централата на профсъюзите и — най-важното тържество, на което щеше да посрещне и идването на новата година — в Съюза на учителите афроамериканци в самото сърце на Югоизточния район. Тази група оказваше силна поддръжка на „Проект за бъдещето“ в учителските среди. Двамата с Клер трябваше да присъстват там тази вечер, като израз на солидарност. А сега, докато онзи изверг тероризираше града, за посещение на който и да било от тези приеми, за каквото и да било празнуване и дума не можеше да става.

Обхвана го гняв и той стисна слушалката.

— Какво? — попита любопитно Джефрис. — Какво смяташ да правиш?

— Нещо — промълви кметът. — Искам да направя нещо, по дяволите.

Погледна бележника си и започна да набира.

— Какво? — настоя, този път по-тревожно, Джефрис.

Кметът обаче вече се беше свързал с главната щабквартира на ФБР и затова не му отговори.

Прехвърлиха го през няколко инстанции, накрая в слушалката прозвуча остър глас:

— Слушам.

— Обажда се кметът Джери Кенеди. С кого разговарям? — Последва пауза. Кенеди, който често провеждаше лично служебните си разговори, бе свикнал с мълчанието, което предизвикваше името му.

— Специален агент Си Пи Ардъл. С какво мога да ви помогна?

— Тази агент Лукас още ли води разследването СТРЕЛМЕТ?

— Да.

— Мога ли да говоря с нея?

— Не е тук, сър. Мога да ви прехвърля на мобилния ѝ телефон.

— Няма нужда. Всъщност търся офицера за свръзка, детектив Харди.

— Изчакайте. Сега ще ви го дам.

След малко в слушалката се чу друг, по-колеблив глас:

— Ало?

— Харди ли е?

— Лен Харди слуша.

— Кметът се обажда.

— А, добре. Как сте, сър?

Младият мъж звучеше изключително внимателно.

— Бихте ли ме поставили в течение на последните новости по случая? Агенти Лукас и Кейдж ме държат в пълно неведение. Имате ли представа коя е следващата цел на Гробокопача?

— Не, сър — последва отговорът след пауза.

Прекалено дълга пауза. Харди лъжеше.

— Абсолютно ли никаква представа нямате?

— Не съм в течение.

— Нали сте офицер за свръзка?

— Заповядано ми е само да пиша доклад за хода на операцията. Агент Лукас каза, че ще докладва пряко пред началник Уилямс.

— Доклад ли? Глупости! Слушайте. Имам голямо доверие във ФБР. Те са специалисти. Интересувам се само скоро ли ще заловят убиеца. Говорете честно. Без увъртания.

Харди звучеше объркано:

— Имат някои следи. Мисля, че вече знаят в кой квартал е скривалището на изнудвача, на онзи, дето го премаза камион.

— Къде?

Нова пауза. Той си представи горкия Харди между чука и наковалнята, федералните от едната страна, шефът му от другата. Е, толкова по-зле за него.

— Не мога да давам поверителна информация на никого, сър. Съжалявам.

— Това е моят град и моите съграждани загиват в тази касапница. Искам да ми отговорите.

Последва ново мълчание. Кенеди погледна Уендъл Джефрис и той поклати глава.

Кенеди овладя гнева си. Опита да направи така, че думите му да прозвучат логично:

— Нека да ви кажа какво имам предвид. Престъпниците правят всичко това заради парите. Целта им не е просто да убиват.

— Мисля, че сте прав, сър.

— Ако имам възможността да говоря с убиеца, в скривалището му или там, където ще нанесе удара си в осем часа, може би ще го убедя да се откаже. Готов съм да преговарям. Може да се разберем.

Кенеди наистина си вярваше. Защото едно от уменията му (едно от нещата, по които си приличаше със съименника си от шейсетте) беше умението да убеждава. Ами да, така бе омаял двайсетина от най-непоклатимите президенти и изпълнителни директори на компании в Окръга, че да приемат допълнителния налог за „Проект за бъдещето“. Дори бе успял да измъкне от нещастния Гари Мос имената, замесени в скандала със строежите на училища.

Двайсет минути насаме с този убиец (дори пред дулото на проклетия му автомат) щяха да му стигнат. Все щете да постигне някакво споразумение.

— Както го описват — възрази Харди, — не мисля, че е склонен на преговори.

— Оставете на мен тази преценка, детектив. И така, къде е скривалището?

— Ама…

— Отговорете.

Слушалката изпращя. Детективът мълчеше.

Кенеди понижи глас:

— Нищо не дължиш на федералните, синко. Знаеш как гледат на теб. Използват те само за да им правиш кафето.

— Грешите, сър. Участвам в екипа наравно с останалите.

— Нима?

— В много отношения.

— Не се ли чувстваш като последна дупка на кавала? Питам те, защото аз се чувствам точно така. Ако зависеше от Лейнър… познаваш ли конгресмен Лейнър?

— Да, сър.

— Ако зависеше от него, единственото ми занимание тази вечер щеше да е да седя на трибуната в Мол и да гледам зарята… И тъй, синко, къде е проклетото скривалище?

Кенеди забеляза как Джефрис кръстосва пръсти. „Моля те… Би било идеално. Появявам се там, опитвам да убедя онзи човек да се предаде. Той или се предава, или го застрелват. И в двата случая печеля. И в двата случая аз няма вече да съм кметът, който само е гледал по Си Ен Ен как разстрелват съгражданите му.“

Кенеди чу гласове от другата страна на линията. После гласа на Харди:

— Съжалявам, господин кмете. Трябва да вървя. Не съм сам. Сигурен съм, че агент Лукас ще ви държи в течение.

— Детектив…

Връзката прекъсна.

Грейвсенд.

Колата, в която се возеха Паркър и Кейдж, мина през още няколко дупки и спря до купчина боклук и строителни отпадъци. До един противопожарен кран стоеше обгорял скелет на кола.

Слязоха. Лукас бе дошла със собствения си автомобил, червен „Форд Експлорър“, и вече ги чакаше на празния парцел. Стоеше с ръце на бедрата и се оглеждаше.

Миризмата на урина, изпражнения и пушек едва се издържаше.

След пенсионирането на бащата на Паркър двамата с майка му тръгнаха да пътешестват по света. Веднъж попаднали в някакъв бедняшки квартал в Анкара. Паркър още си спомняше писмото от майка си, която прилежно описваше всяка случка от пътешествието. Това всъщност бе последното писмо, което получи от тях, преди да загинат. Сега стоеше в рамка на едната стена на кабинета му, редом с творенията на хухалите.

„Хората тук са докарани до просяшка тояга и това, повече от расовите различия, повече от политическите интриги, повече от религиозните заблуди, превръща сърцата им в камък.“

Сега си спомни тези думи, оглеждайки мизерията наоколо.

Две чернокожи момчета, облегнати на покрита с графити стена, изгледаха мрачно новодошлите и бавно се отдалечиха. По лицата им се четеше тревога и недоверие.

Не толкова видът на мястото, колкото размерите му тревожеха Паркър. Седем-осем квадратни километра бараки и неизмазани къщи, малки фабрики, празни парцели. Как щяха да открият скривалището на престъпник в тази джунгла?

Имаше загадки, за чиито отговори Паркър никога нямаше да се досети.

„Три сокола…“

Покрай него се носеше пушек. Идваше от варелите, в които бездомници горяха боклуци, за да се топлят. Скелети на разглобени коли. Необитаема къща от другата страна на улицата.

Точно до спирката на метрото, зад висока, полуразрушена тухлена ограда в тъмното небе се издигаше коминът на крематориума. От него не излизаше дим, само въздухът над отвора му леко трептеше. Може би огънят вътре никога не загасваше. Паркър потрепери. Тази гледка му напомняше на една стара картина на…

— Ад — промърмори Лукас. — Истински ад.

Паркър я погледна.

Кейдж вдигна рамене.

Появи се нова кола. От нея слезе Джери Бейкър, с широк шлифер и бронирана жилетка. Паркър забеляза, че като истински оперативен агент носеше и ботуши. Кейдж му подаде купчина снимки на изнудвача — последния му портрет от моргата.

— Ще ги използваме при търсенето на свидетели. Само с това разполагаме.

— Не е много.

Кейдж отново сви рамене.

Появиха се още коли и микробуси без отличителни знаци, сигналните им светлини се отразяваха в изпочупените стъкла на околните сгради. Дойдоха коли на градската полиция. Бяха общо около двайсет и петима души, мъже и жени, федерални агенти и униформени полицаи. Бейкър им даде знак и всички се събраха около джипа на Лукас. После им раздаде снимките.

Лукас се обърна към Паркър:

— Искаш ли да ги инструктираш?

— Да.

— Бихте ли обърнали малко внимание на агент Джеферсън? — провикна се тя.

На Паркър му бяха нужни само няколко секунди, докато се сети, че става дума за него. Работата под прикритие също нямаше да му се опре.

— Човекът на снимката е свързан със стрелбата в метрото и в театъра — заговори той. — Предполагаме, че е имал тайна квартира някъде из Грейвсенд. Вече е мъртъв, но съучастникът му, убиецът, още е на свобода. Затова се налага час по-скоро да открием скривалището им.

— Знаете ли му името? — обади се един от полицаите.

— Мъртвият извършител е с неустановена самоличност. Убиецът има прякор. Гробокопача. Това е всичко. Неговото описание е на задната страна на снимката. Можете малко да стесните кръга на търсенето. Скривалището вероятно се намира близо до някой нов строеж или до наскоро разрушена сграда и недалеч от гробището. Освен това наскоро е купувал хартия като тази… — Паркър показа бележката и плика. — Хартията е леко избеляла от слънцето, така че вероятно я е закупил от магазин, който държи канцеларските си стоки на витрина с южно изложение. Затова проверете всяка книжарница, дрогерия, бакалия и будка за вестници, в които се продават листове. А, и потърсете химикалки като онази, която е използвал. Черна, на АРИ. Вероятно струва между четирийсет и петдесет цента.

За друго не се сещаше. Кимна на Лукас в знак, че ѝ дава думата. Тя направи крачка напред. Помълча, докато се увери, че всички я слушат внимателно.

— И така. Както спомена агент Джеферсън, изнудвачът е мъртъв, но убиецът още си разиграва коня. Не знаем дали е в Грейвсенд, дали живее в същото скривалище. Искам обаче всички да действате, сякаш всеки момент може да изскочи зад гърба ви. Той няма да се поколебае да стреля по полицаи. Затова, докато обикаляте квартала, искам да бъдете нащрек. Да предвиждате всички удобни места за стрелба, да бъдете готови във всеки момент да извадите оръжие…

Направи пауза. Беше привлякла вниманието им, тази слаба жена със светлоруса коса.

— В осем часа, да, няма грешка, след малко повече от два часа, престъпникът ще се появи на място, претъпкано с хора, и отново ще изпразни пълнителя си по тях. Аз не искам да правя оглед на такова местопрестъпление. Не искам да се налага да гледам в очите хора, изгубили най-близките си. Не искам да ми се налага да им повтарям, че съжалявам, но не съм успяла да заловя изверга навреме. Това няма да стане. Аз няма да го позволя. Вие няма да го позволите.

Думите ѝ, твърдият ѝ, равномерен глас сякаш хипнотизираха Паркър. Замисли се за знаменитата реч от „Хенри Пети“ на Шекспир, която бе запалила Роби по театъра. В деня след представлението в Кенеди Сентър момчето я научи наизуст.

— Това е — завърши Лукас. — Има ли въпроси?

— Можете ли да кажете нещо повече за оръжието му?

— Използва напълно автоматизиран „Узи“ с дълги куршуми и заглушител.

— Какви правомощия имаме? — попита един агент.

— За стрелба по убиеца ли? Имате всякакви правомощия. Други въпроси? — Никой не се обади. — Добре. Използвайте радиостанциите само при извънредна ситуация. Не искам да си бърборите. Не искам доклади, че не сте открили нищо. Това не ме интересува. Ако откриете престъпника, викате подкрепления. Тръгвайте.

Паркър се почувства трогнат по странен начин от тези думи. Откакто бе стрелял за последен път, бяха минали години, но внезапно и на него му се прииска да се изправи срещу Гробокопача.

Лукас насочи агентите и полицаите към онези райони на Грейвсенд, които искаше да претърсят. Паркър се впечатли от забележителното ѝ чувство за ориентация. Някои хора, замисли се той, са родени за полицаи. Половината агенти тръгнаха пеша, другите се качиха по колите и потеглиха. Кейдж, Паркър и Лукас останаха сами.

Кейдж проведе кратък телефонен разговор.

— Тоби е уредил кола — обясни той, след като затвори. — Идват насам. В момента гледа записа от театъра. А, и онзи психолог от Джорджтаун също е с тях.

Повечето улични лампи не светеха — както изглеждаше, някои бяха простреляни, флуоресцентната светлина от малкото отворени магазини заливаше отделни участъци от улицата. Агентите проверяваха близките постройки. Кейдж се огледа и забеляза двама младежи, които потъркваха ръце в опит да се сгреят над огъня в един варел.

— Ще поговоря с тях — каза агентът.

Тръгна натам. Те като че понечиха да побягнат, но явно решиха, че така ще изглеждат още по-подозрително. Когато агентът се приближи, сведоха очи към огъня и замълчаха.

Лукас кимна към една пицария преди първата пряка:

— Аз ще се занимая с този магазин. Искаш ли да изчакаш Тоби и психолога?

— Добре.

Тя го остави сам.

Подухваше студен ветрец: точно това му харесваше най-много през есента — караше го да си представя как вози децата, всяко с чаша топло какао в ръце, към училище, как пазарува за празничната вечеря в Деня на благодарността, как избира тикви на пазара в Лъндън. Тази вечер обаче усещаше само как студът щипе носа, ушите и пръстите му — сякаш ги прерязва с бръснач. Пъхна ръце в джобовете си.

Може би понеже повечето агенти бяха изчезнали, местните лека-полека се заизмъкваха отново на улицата. На две преки невзрачен човек с тъмно палто излезе от един бар и тръгна бавно по тротоара. След това се скри в тъмната ниша до един банкомат.

Трима чернокожи младежи излязоха от един вход, отвориха бутилка евтино уиски, избухнаха в дрезгав смях и се скриха в близката пряка.

Паркър се извърна и погледът му попадна върху една сграда на отсрещния тротоар.

Магазинче за дребни неща. Беше затворено и той отначало не му обърна голямо внимание. После обаче забеляза евтини канцеларски материали, наредени до касата. Възможно ли бе изнудвачът да е закупил листа и плика за бележката оттук?

Той се приближи до витрината и се взря през мръсното стъкло. Закри очи от светлината на близката лампа и опита да види листовете и тетрадките. Ръцете му се разтрепериха от студ. До него един плъх душеше купчина боклук. „Това е глупаво — помисли си Паркър Кинкейд, — нямам работа тук.“

Въпреки това изтри витрината с ръкава си, за да разгледа по-добре канцеларските стоки.

16.

17.55

— Може и да съм го виждал. Да, може би.

Сърцето на Маргарет Лукас затуптя по-силно. Тя бутна снимката току пред лицето на касиера в пицарията и набитият латиноамериканец с омазани с доматен сос бели дрехи се взря внимателно в образа.

— Не бързайте — успокои го тя.

„Моля те, Господи — помисли си. — Нека поне от това излезе някоя следа“

— Може би. Не съм много сигурен. Ами че тук идва маса народ. Сещате ли се?

— Много е важно.

Тя си спомни, че съдебният лекар бе открил пържола в стомаха на престъпника. Тук в менюто нямаше пържоли. Все пак това бе единственият денонощен ресторант близо до метростанцията и беше напълно възможно изнудвачът да се е отбил няколко пъти през последните две седмици. Може би дори е обмислял плана си тук — седял е в сумрака на някоя от олющените маси, писал е бележката, гледал е наоколо мрачни хора да ядат мазните ястия и си е мислил презрително колко по-умен е от тях. Колко по-богат ще бъде от тях.

Стана ѝ смешно. Може би е бил също толкова умен и високомерен като нея. Като Кинкейд.

Сигурно са си приличали.

Като три сокола на един покрив. Единият е мъртъв, значи остават два. Ти и аз, Паркър.

Касиерът вдигна кафявите си очи към нейните сини. Отново погледна снимката. Накрая поклати глава, сякаш разочарован сам от себе си:

— Не, не мисля. Съжалявам. Не искате ли парче пица? С двойно количество кашкавал, прясна е. Току-що я извадих от фурната.

Тя поклати глава.

— Има ли други работници?

— Не, тази вечер съм само аз. На мен се падна да работя по празниците. Както гледам, и на вас също. — Той вдигна рамене. — На много ли празници работите?

— На някои. Благодаря.

Лукас тръгна към изхода. Спря и погледна навън.

Двамата агенти обикаляха от другата страна на улицата. Кейдж говореше с други безделници на празния парцел, а Кинкейд се пулеше пред някакво магазинче, сякаш на витрината бяха изложени скъпоценни камъни.

Другите агенти бяха изчезнали по задачите си. Беше ли права обаче? Кой знае? Човек може да е изчел много книги по криминология, но в крайна сметка всичко опира до импровизация. Също като да решаваш някой от ребусите на Кинкейд. Трябва да видиш скрития смисъл в думите и формулите.

Пред нея, зад запотената витрина, мизерните улици на Грейвсенд тънеха в мрак. Кварталът изглеждаше огромен и недостъпен.

Искаше ѝ се Тоби Гелър да е тук, искаше психологът от Джорджтаун да пристига вече, искаше списъка на абонатите за Интернет… Всичко ставаше прекалено бавно! А имаше прекалено малко улики! Тя сви юмрук, ноктите се забиха в дланта ѝ.

— Госпожице? — чу се глас зад гърба ѝ. — Госпожице агент? Вземете.

Тя се обърна. Гневът ѝ се изпари. Продавачът ѝ предлагаше пластмасова чашка кафе. В другата си ръка държеше две пакетчета захар, кутийка сметана и пластмасова бъркалка.

Младежът бе загладил косата си назад и я гледаше като послушно куче.

— Ще стане по-студено — каза.

Спонтанният му жест я трогна и тя се усмихна. Взе кафето и си сложи захар.

— Пожелавам ви да прекарате по-весело нощта.

— И аз на вас — отвърна тя и излезе.

Отново тръгна по студените улици на Грейвсенд.

Отпи от разреденото кафе, па̀рата сгряваше лицето ѝ. Наистина ставаше по-студено.

Е, нищо. Нека стане по-студено. Този ден и без това приличаше повече на есен. По-добре да завали сняг.

Огледа улицата. Двамата агенти не се виждаха, сигурно бяха свърнали в някоя пряка. Кейдж също го нямаше. А Кинкейд още се взираше през витрината на магазинчето.

Кинкейд…

Той пък какво очакваше от живота? Да откаже назначение за главен агент! Лукас не го разбираше; за нея главен агент бе следващата спирка към поста на заместник-началник на ФБР. А после… Все пак, въпреки че не го разбираше, това, че е отказал работа, която не му харесва, я караше да го уважава още повече.

С какво можеше да се обяснят преградите, които си бе поставил в живота? Нямаше представа, но ги виждаше ясно — Маргарет Лукас разбираше от прегради. Той ѝ напомняше за самата нея; или по-скоро за самите тях — двете ѝ лица. За Джаки и Маргарет. Като си спомни приказката за подмененото бебе, тя се зачуди какви ли книжки чете Паркър на децата си. Доктор Сюс, разбира се — даже прякорът, с който ги наричаше, бе оттам. Вероятно за Мечо Пух. И всички комикси по филмчета на Дисни. Представяше си го в уютната къща в покрайнините — напомняща много къщата, в която бе живяла Джаки, — седнал във всекидневната до горящата камина, с книжка в ръце.

Погледът на Лукас спря върху млада двойка латиноамериканци, които вървяха по тротоара към празния парцел. Жената бе загърната с черен шал, мъжът — облечен с тънко яке с емблемата на „Тексако“ на гърдите. Бутаха количка, в която Лукас зърна мъничко бебе, толкова плътно опаковано, че се виждаше само личицето му. Тя неволно се замисли какъв плат би купила, за да ушие на детето нова пижамка.

Младото семейство отмина.

Добре, Паркър, обичаш загадките, нали?

Ето ти една. Главоблъсканицата за жената и за майката. Как може да има жена без съпруг? Как може да има майка без дете?

Трудна гатанка. Ти обаче си умен, ти си самоуверен, ти си третият сокол. Можеш да се сетиш, Паркър.

Лукас остана сама на улицата. Облегна се на една улична лампа и я обгърна с ръка — с дясната си ръка, въпреки собствената си заповед агентите да са винаги готови за стрелба. Стисна силно бездушния метален стълб, стисна го отчаяно. С мъка се сдържа да не заплаче.

Жена без съпруг, майка без дете…

Предаваш ли се, Паркър?

Аз съм отговорът на тази главоблъсканица. Защото аз съм жената, чийто съпруг лежи в хладната земя на гробището на Александрия. Защото аз съм майката, чието дете лежи до него.

Главоблъсканицата за жената и за майката…

Ето ти и друга. Може ли ледът да гори?

Когато самолет падне сред полето в една тъмна ноемврийска утрин два дни преди Деня на благодарността, шест дни преди собствения ти рожден ден, и се пръсне на милиони крехки частици от метал, пластмаса и гума. И плът.

Тогава ледът може да гори.

Така се превърнах в едно подменено дете.

О, загадките изглеждат прости, ако знаеш отговора.

Толкова прости, толкова прости…

Стига, помисли си тя и се отдръпна от стълба. Пое си дълбоко въздух. Преглътна сълзите. Стига толкова.

Едно от нещата, които специален агент Лукас не понасяше, бе разсеяността. Две правила постоянно повтаряше на новоназначените в управлението: „Задачите ви никога не са прекалено много“ и „Не се разсейвайте“.

И точно това сега си заповяда мислено: да не се разсейва.

Пое си пак дъх. Огледа се. Забеляза, че някой се движи в близкото запустяло място — хлапе с фланелка на някаква банда. Стоеше до един варел и сигурно чакаше някои от другарите си. Имаше поведение на дете — което е много по-опасно от поведението на трийсетгодишен мъж, Лукас добре го знаеше. Момчето я погледна подозрително.

След това ѝ се стори, че забелязва някакъв мъж, на една пряка от нея, в нишата пред един банкомат. Тя присви очи. Наистина ли имаше някой там? Дали някой не се криеше в мрака?

Не, нищо не помръдваше. Сигурно си е въобразила. Е, ако тук не му се привидят на човек духове, къде?

Грейвсенд…

Тя хвърли остатъка от кафето и се запъти към момчето, да види дали не знае нещо за техния мистериозен престъпник. Извади разпечатаната на принтер снимка от джоба си и чевръсто се запромъква между останките от автомобили и купищата боклук — със същата грация, с която Джаки Лукас се провираше към някоя клиентка между рафтовете с парфюми в магазина на Мейси.

Паркър се отдалечи от витрината на магазинчето очарован.

Сред канцеларските материали вътре нямаше нито листове, нито пликове като тези на писмото. Той се огледа. Затрепери по-силно. Помисли си: „Якето на Стефи ѝ е омаляло. Трябва да ѝ купя ново.“ Ами Роби? Още можеше носи онази ватенка, червената, но може би трябваше да му купи и кожено яке. Момчето харесваше неговото.

Той отново потрепери и заподскача от крак на крак. Къде, по дяволите, се губеше този микробус? Трябваше да получат списъка на Интернет-абонатите. И информацията за новите строежи. Чудеше се и какво ще се види на записа от театъра.

Паркър отново огледа пустите улици. Лукас не се виждаше, нито Кейдж. Наблизо мина млада двойка, латиноамериканци, с бебешка количка. Бяха на пет-шест метра от него. Той си спомни времето веднага след раждането на Роби, двамата с Джоан също си правеха такива разходки след вечеря.

Погледът му отново спря на човека в нишата на банкомата. Замисли се разсеяно какво ли прави още там. Реши, че няма да е зле да му покаже снимката на изнудвача и започна да рови из джобовете си. И той да свърши малко работа.

Случи се обаче нещо странно…

Непознатият мъж вдигна поглед и въпреки че Паркър не успя да различи точно какво, извади изпод палтото си някакъв черен, лъскав предмет.

Паркър застина. Този мъж ги беше следил, докато отиваха към архива!

Това бе Гробокопача!

Паркър бръкна в джоба си, за да извади пистолета. Нямаше го.

Спомни си, че докато се возеше в колата на Кейдж, оръжието му убиваше, затова го намести в джоба си. Сигурно бе изпаднал на седалката.

Непознатият погледна младото семейство, което сега се намираше между него и Паркър и вдигна предмета, който със сигурност беше „Узи“ със заглушител.

— Залегнѝ! — изкрещя Паркър.

Двамата латиноамериканци го погледнаха изненадано.

— Залегнете!

Гробокопача се обърна към него и вдигна автомата. Паркър понечи да отскочи към близката уличка, но се спъна в купчина боклук и падна тежко. Остана да лежи безпомощно, опитвайки отчаяно да си поеме дъх. Нападателят се приближаваше. Паркър опита пак да предупреди семейството, но от устата му излезе само сподавено хриптене.

Къде се губеше тоя Кейдж? Никакъв не се виждаше. Ами Лукас, ами другите агенти?

— Кейдж! — извика той, но гласът му прозвуча като дрезгав шепот.

Гробокопача наближи младото семейство. Беше на три-четири метра, а те още не го виждаха.

Паркър опита да се изправи, махайки отчаяно на мъжа и жената да залегнат. Гробокопача приближаваше с безизразно лице. Едно натискане на спусъка — и младото семейство и бебето им щяха да са мъртви.

Убиецът се прицели.

— Залег… нете! — изхриптя Паркър.

Изведнъж прозвуча женски глас:

— Не мърдай! Федерален агент! Пусни оръжието, или ще стрелям!

Нападателят се обърна, издаде приглушен стон. Двамата латиноамериканци се извърнаха. Мъжът бутна жена си на земята и закри количката с тяло.

— Хвърли оръжието, хвърли го! — продължаваше да крещи Лукас.

Тръгна уверено напред, насочила пистолет в широките гърди на нападателя.

Гробокопача пусна оръжието на земята и вдигна ръце.

Кейдж също се появи, тичаше с изваден пистолет.

— Легни по очи! — заповяда Лукас. — По очи!

Гласът ѝ звучеше толкова грубо, че Паркър едва го позна.

Нападателят се свлече като чувал с картофи.

Кейдж говореше нещо по радиостанцията, явно викаше подкрепления. Паркър видя още неколцина агенти да тичат към тях. Изправи се несигурно.

Лукас клекна и допря пистолет до слепоочието на убиеца.

— Не, не, не — проплака той. — Моля ви, не…

Тя му сложи белезници, само с лявата ръка, без да отмести пистолета дори на милиметър от главата му.

— Какво, по дяволи… — заекна той.

— Млък!

Тя притисна още по-силно пистолета до слепоочието му. Между краката на убиеца заизлиза па̀ра — беше се подмокрил от страх.

Паркър опипа ребрата си, все още трудно си поемаше дъх. Лукас също дишаше учестено, отдръпна се и прибра пистолета в кобура си. Излезе по средата на улицата, ледените ѝ очи се преместиха към Паркър, после отново към престъпника. Приближи изплашените съпрузи и им каза нещо. Записа имената им и ги отпрати. Мъжът погледна за миг Паркър, после поведе жена си към една странична уличка, далеч от мястото на инцидента.

Докато Кейдж претърсваше нападателя, един от другите агенти се наведе и вдигна оръжието.

— Не е автомат — обяви. — Видеокамера е.

— Какво? — изненада се Кейдж.

Паркър се намръщи. Наистина бе камера. Беше се счупила при падането.

Кейдж се изправи:

— Чист е. — Прегледа портфейла му от змийска кожа. — Андрю Слоун. Живее в Роксвил.

Един агент извади радиостанция, за да провери дали няма заповед за издирване в полицейските управления на Окръга, Мериленд и Вирджиния.

— Не можете… — запротестира Слоун.

Лукас пристъпи към него:

— Дръж ли езика зад зъбите, докато не ти разрешим да говориш! — Беше бясна. — Ясно ли е!

Звучеше страшно. Тъй като задържаният не отговори, тя клекна и прошепна на ухото му:

— Ясна ли съм?

— Да — промълви той.

Кейдж извади една от визитните картички на Слоун от портфейла. Показа я на Лукас и Паркър. Пишеше: „Охранително бюро на Североизточния район“.

— Частен детектив е — установи Кейдж.

— Не се издирва — обяви агентът, който проверяваше полицейските управления.

Лукас кимна на Кейдж.

— За кого работиш? — попита агентът.

— Не съм длъжен да отговарям.

— Напротив, Анди, длъжен си.

— Длъжен съм да пазя самоличността на клиента си в тайна.

Появиха се още двама агенти.

— Всичко ли е под контрол? — попита единият.

— Да — измърмори Кейдж. — Изправете го.

Вдигнаха го грубо. Слоун погледна между краката си. Мокрото петно на панталоните не го смути, а го ядоса.

— Мръсници — изсъска той на Кейдж. — Завършил съм право. Хубавичко ще ви накисна, мога да го направя! Тук съм на обществено място и…

Лукас, застанал зад гърба му, се наведе:

— За… кого… работиш?

Паркър обаче пристъпи напред, даде знак на Кейдж да се отмести, за да не закрива светлината от близката лампа, и се взря в лицето на задържания.

— Чакайте, аз го познавам.

— Сериозно? — удиви се Лукас.

— Да. Виждал съм го в закусвалнята до нас. И мисля, че и още няколко пъти през последните два дни.

Кейдж леко подритна задържания:

— Следиш приятеля ни? А? Това ли правиш?

О, не. Паркър най-сетне разбра. Господи…

— Работи за Джоан Маръл — обяви той.

— За кого?

— За бившата ми жена.

Лицето на Слоун остана безизразно.

Паркър бе отчаян. Затвори очи. По дяволите… До тази вечер всеки сантиметър от лентата на частния детектив показваше Паркър като грижовен баща. Баща, който ходи на родителски срещи, кара децата си по трийсет километра на ден на училище и на тренировки, готви, пазарува, чисти, бърше сълзи и сополи и учи хухалите да свирят на пиано.

Тази вечер обаче… една-единствена вечер Слоун бе станал свидетел как Паркър се забърква в една от най-опасните полицейски акции в града. А децата му бяха поверени на грижите на бавачка в най-празничната вечер на годината… „Както знаете, господин Кинкейд, съдебната система предпочита да остави децата при майката. Във вашия случай обаче ние сме склонни да ги оставим под ваше попечителство, стига да докажете пред съда, че професията ви по никакъв начин няма да навреди на Роби и Стефани…“

— Така ли е? — обърна се заплашително Кейдж към Слоун.

— Да, да, да. Тя ме нае.

Кейдж видя изражението на Паркър и го попита:

— Това проблем ли е?

— Да, голям проблем.

„Колкото краят на света…“

Кейдж хвърли поглед на частния детектив, после се обърна пак към Паркър:

— Заради попечителството върху децата ли?

— Да.

— Махайте го оттук — нареди с отвращение Лукас. — И му върнете камерата.

— Счупена е — изсъска Слоун. — Ще си платите за това!

Кейдж му свали белезниците. Частният детектив се изправи несигурно:

— Май съм си навехнал пръста на крака. Страшно боли.

— Съжалявам, Анди — извини се Кейдж. — А как са китките?

— И те ме болят. Казвам ви, ще подам жалба. Много стегнато ми ги сложи. И аз съм слагал белезници. Нямаше нужда да ги слагате толкова стегнато.

— Анди — почна Кейдж, — ти ли ни следеше по Девета улица тази вечер? Преди час.

— Може и да съм бил аз. Ама и там не съм нарушил нито един закон! Вижте какво, полицай, на обществени места мога да си правя каквото ми душа иска.

Кейдж се приближи до Лукас и ѝ пошепна нещо. Тя се намръщи, погледна часовника си и кимна неохотно.

— Вижте, господин Слоун — заговори Паркър, — не може ли да се разберем някак?

— Да се разберем ли? За какво да се разбираме? Вече дадох записа на клиентката си, разказах и какво съм видял. Всичко е записано. Мога и вас да съдя.

— Ето ти портфейла, Анди — каза Кейдж и му го подаде.

След това се наведе и му зашепна. Слоун понечи да каже нещо, но Кейдж вдигна пръст да мълчи. Слоун продължи да слуша. След две минути Кейдж свърши. Погледна Слоун в очите. Частният детектив не обели думичка. Кейдж поклати глава и се усмихна.

Върна се при Лукас и Паркър. Слоун го последва.

— Сега, Анди, кажи на господин Кинкейд кой ти е работодателят — подкани го агентът.

Паркър бе загубил всяка надежда, не обърна особено внимание на думите на частния детектив.

— Охранителното бюро на Североизточния район — отвърна Слоун.

Държеше ръцете си отпред, сякаш е все още с белезници.

— И като какъв се явяваш там?

— Специалист охранител.

— За кого работеше тази вечер? — продължи Кейдж.

— За госпожа Джоан Маръл.

— За какво те е наела?

— Да следя бившия ѝ съпруг. И да събера доказателства за отнемане на попечителството му върху децата.

— Видя ли нещо, което госпожа Маръл може да използва за тази цел?

— Не, нищо.

Паркър наостри уши.

— Всъщност — продължи частният детектив — господин Кинкейд ми се струва…

— Безупречен — подсказа му Кейдж.

— Безупречен баща… — Слоун се подвоуми, после продължи: — Бих казал по-скоро „съвършен“. Това, според мен, по-пълно описва качествата му.

— Добре — съгласи се Кейдж, — да го наречем „съвършен“.

— Съвършен баща. Никога не съм бил свидетел на нищо… ъ… — Той се замисли. — Никога не съм го виждал да прави каквото и да било в ущърб на децата.

— Имаш ли някакъв запис, на който да прави нещо опасно?

— Не. Изобщо не съм го снимал. Не съм видял нищо, което да послужи на клиентката ми.

— Какво ще кажеш на клиентката си, като се върнеш? Имам предвид специално за тази вечер.

— Ще ѝ кажа истината.

— И каква е тя?

— Че господин Кинкейд е бил на посещение на свой приятел в болницата.

— Коя болница?

Слоун се обърна към Паркър:

— Коя болница?

— „Феъроукс“.

— Да — продължи Слоун. — Точно там.

— Трябва да се поупражняваш — отбеляза Кейдж. — Не говориш достатъчно гладко.

— Да, ще се упражнявам. Ще го отработя до съвършенство.

— Добре, сега се омитай.

Слоун извади касетата от камерата и я подаде на Кейдж, който я хвърли в един горящ варел.

Частният детектив се отдалечи с бърза крачка, хвърляйки тревожни погледи назад, сякаш се опасяваше да не го застрелят в гръб.

— Как, по дяволите, го постигна? — попита удивено Паркър.

Кейдж вдигна рамене по непознат за Паркър начин. Явно искаше да каже: „По-добре да не знаеш.“

Кейдж чудотворецът…

— Благодаря. Не знаеш какво щеше да стане, ако…

— Кинкейд, къде, по дяволите, си беше заврял пистолета? — прекъсна го грубият глас на Лукас.

Той се обърна към нея:

— Мислех, че ми е в джоба. Сигурно е паднал в колата.

— Не помниш ли каква е процедурата? Всеки път, когато тръгваш в акция, да проверяваш изправността на оръжието си. Това се учи още първата седмица в Академията.

— Аз…

Лицето на Лукас се изкриви от гняв.

— Какво — според тебе — правим тук? — изсъска тя.

— Нали през цялото време се опитвам да ти обясня, че не съм оперативен агент… Не съм свикнал с оръжията.

— Не си свикнал?! Слушай, Кинкейд, знам, че през последните няколко години си живял на улица „Сезам“. Ако искаш, връщай се в света на приказките още сега, никой няма да те спре и ще сме ти благодарни за помощта. Ако останеш в екипа обаче, ще си носиш оръжието и ще поемеш своя дял от отговорността. Ти може да си свикнал с ролята на бавачка, но ние не сме. И така, оставаш или не?

Кейдж стоеше неподвижно. Раменете му не помръдваха.

— Оставам.

— Добре.

Лукас не изглеждаше нито доволна от постигнатото с кратката си реч, нито — че съжалява за избухването си.

— Взимай си сега пистолета и да се връщаме на работа — нареди тя. — Нямаме много време.

17.

18.15

На улицата се появи голям микробус.

Това бе подвижният команден пункт. Бе облепен с различни надписи: „Севернокаролинско кучешко шоу“, „Внимание: спирам рязко, ако видя готино псе“, „Купуваме само от «Браярдс»“.

Паркър се почуди дали лепенките са сложени нарочно, или Бюрото наистина е купило колата на старо от някой любител на кучета.

Микробусът спря на оперативния пункт и Лукас даде знак на Кейдж и Паркър да се качат. Лекият мирис в колата подсказваше, че вътре наистина са се возили кучета. Поне беше топло — Паркър още трепереше от студ и от уплаха след срещата с частния детектив.

Тоби Гелър седеше пред един компютър и се взираше в монитора. Картината на екрана бе насечена на хиляди квадратчета като абстрактна мозайка. Компютърният специалист тракаше по клавишите, мърдаше мишката, въвеждайки команди.

Детектив Лен Харди седеше до него, а Си Пи Ардъл с дънките си 44-ти размер бе подпрял единия си крак на стената. Психолога от Джорджтаунския университет още го нямаше.

— Това е записът от театъра — обясни Гелър, без да отмества поглед от екрана.

— Нещо интересно? — попита Лукас.

— Не много. Засега. Ето ви истинския образ.

Той натисна някакви клавиши, образът се смали, започваха да се различават фигури. В театъра бе тъмно и задимено, цареше безпорядък. Навсякъде тичаха и скачаха хора.

— Когато престъпникът започнал да стреля, някакъв турист включил камерата си — обясни Си Пи.

Гелър натисна още клавиши и картината стана малко по-ясна. След това спря кадъра.

— Това ли? — попита Кейдж и посочи в единия край на екрана. — Това ли е той?

— Да — отвърна Гелър.

Отново пусна записа, този път на забавен кадър.

Паркър не виждаше нищо определено. В салона бе тъмно, камерата постоянно играеше. На забавения кадър се видя как от средата на един тъмен силует проблесва слаба светлина — това явно бе Гробокопача.

— Направо страх да те хване — отбеляза Харди. — Да не виждаш какво точно става.

Паркър мислено се съгласи с него. Лукас се наведе и се взря в екрана.

— Това сега е един от най-ясните кадри — обяви Гелър.

Отново спря кадъра. Увеличи картината, но разделителната способност намаля. Скоро екранът се превърна в хаос от тъмни и светли квадрати.

— Опитвам да подобря разделителната способност, за да видим лицето му. Почти съм сигурен, че е бял. Засега обаче само това мога да кажа.

Паркър бе забелязал нещо.

— Я върнѝ малко. Бавно.

Гелър затрака по клавиатурата, квадратчетата намаляха и започнаха да се сливат.

— Стой — нареди Паркър.

Гробокопача се виждаше от гърдите нагоре.

— Вижте това.

— Кое? — попита Лукас.

Харди присви очи:

— Нищо не виждам.

Паркър потропа по екрана. В средата на силуета, където вероятно се намираха гърдите на Гробокопача, имаше няколко светли квадратчета, заобиколени от по-тъмни под формата на буквата V, оградени на свой ред от още по-тъмни.

— Това е отражение — промърмори нервно Лукас; погледна часовника си.

— Откъде ще дойде светлина, за да се отразява? — настоя Паркър.

Погледаха известно време. Накрая по лицето на Гелър се разля усмивка:

— Ха! Май се сещам какво е.

— Какво, Тоби?

— Ти добър католик ли си, Паркър?

— А, не.

Беше презвитерианец по стечение на обстоятелствата, но вярваше повече в религията „Междузвездни войни“, отколкото в която и да било теологична теория.

— Бил съм в йезуитско училище — обади се Харди. — Ако това ще помогне.

Гелър обаче явно не се интересуваше от ничии религиозни убеждения:

— Да пробваме с това.

Извъртя се със стола си, издърпа едно чекмедже и извади малък дигитален фотоапарат. Подаде го на Паркър и го свърза с компютъра. След това сгъна надълго две листчета и ги сглоби под формата на кръст. Разкопча горните две копчета на ризата си и допря кръста до гърдите си.

— Хайде, снимай. Само натисни копчето.

Паркър го снима и му върна фотоапарата. Гелър натисна няколко клавиша и на екрана на компютъра се появи тъмният му образ.

— Готин пич, а? — пошегува се той.

Продължи да трака по клавиатурата. Намести светлия хартиен кръст по средата на екрана. След това увеличи образа. Кръстът изчезна и се превърна в същата комбинация от светли и тъмни квадратчета както на записа.

— Единствената разлика — отбеляза компютърният специалист — е, че неговият е жълтеникав. Значи нашият човек носи златно разпятие.

— Прибави го към описанието на престъпника — нареди веднага Лукас. — Изпрати го на оперативния отряд и им кажи, че със сигурност е бял.

Кейдж се обади по радиостанцията на Джери Бейкър, за да му съобщи информацията.

Знаеха един-единствен отличителен белег на Гробокопача — че носи кръст.

Беше ли религиозен?

Дали не носеше кръста като талисман?

Или го бе смъкнал от трупа на някоя от жертвите си като трофей?

Телефонът на Кейдж иззвъня. Той послуша известно време. Затвори. Вдигна разочаровано рамене:

— Беше моят човек от Съюза на авиаторите. Обадили са се до всички фирми за хеликоптери под наем в района. Мъж, отговарящ на описанието на изнудвача, е поръчал чартърен полет в Клинтън, Мериленд. Представил се е като Гилбърт Джоунс.

— Джоунс ли? — попита саркастично Си Пи. — Доста оригинално.

— Платил в брой — продължи Кейдж. — Пилотът трябвало да вземе някакъв товар от Феърфакс, след това да отиде някъде другаде, но Джоунс не му казал къде. Щял да се обади с допълнителни инструкции в десет и половина тази сутрин, но не се обади. Пилотът е чист.

— Джоунс не му ли е дал адрес или телефонен номер?

Кейдж вдигна красноречиво рамене: „Да, но фалшиви.“

Вратата се отвори и един мъж с емблема на ФБР на шлифера кимна за поздрав на Лукас.

— Здравей, Стив — отвърна тя.

— Агент Лукас, доктор Евънс е тук.

Психологът.

В микробуса влезе друг мъж.

— Добър вечер. Аз съм Джон Евънс — представи се той.

Беше по-нисък, отколкото можеше да се съди по плътния му, спокоен глас. Тъмната му коса бе леко посивяла, късата му брада — грижливо оформена. Паркър веднага го хареса. Изглеждаше винаги готов да се усмихне и носеше стари памучни панталони, сив пуловер и тежка, износена раница вместо куфарче. Движеше бързо очи и преди да влезе, огледа внимателно всички в микробуса.

— Благодаря, че се отзовахте — поздрави го Лукас. — Това са агенти Кейдж и Гелър. Този там е агент Ардъл. Детектив Харди. А аз съм Лукас. — Погледна Паркър, той ѝ кимна. — А това е Паркър Кинкейд, специалист по анализа на документи, работил преди години за Бюрото. Той е тук инкогнито и ще ви помолим да не споменавате пред никого за участието му.

— Разбирам. И аз често работя инкогнито. Мислех да си правя страница в Интернет, но реших, че ще си навлека много ядове. — Настани се на един стол. — Чух за инцидента в театър „Мейсън“. Какво точно става?

Кейдж го запозна накратко със случая: стрелбата в метрото, смъртта на изнудвача, анонимното писмо и убиеца.

Евънс погледна снимката на мъртвия престъпник.

— Значи опитвате да отгатнете действията на съучастника му — каза.

— Точно така — потвърди Лукас. — На оперативния отряд са му достатъчни петнайсет минути, за да го залови в която и част на града да се намира. Само петнайсет минути. Преди това обаче трябва да го открием.

— Чували ли сте това прозвище преди? — намеси се Паркър. — Гробокопача.

— Имам доста голям криминален архив. Когато чух за случая, потърсих името. През петдесетте в Калифорния имало човек, известен като Гробаря. Няколко месеца след като влязъл в затвора, го убили. В „Обиспо“. Не е участвал в секта или нещо подобно… През шейсетте в Сан Франциско били арестувани няколко членове на банда, наречена „Гробокопачите“. Главно за дребни провинения, преди всичко кражби от магазини. Нищо сериозно. В Скотсдейл пък върлувала банда мотоциклетисти, които се именували „Гробарите“. Участвали в някои нападения с цел грабеж. Само че се разпаднали в средата на седемдесетте, за никого от отделните членове няма сведения.

— Обадѝ се в скотсдейлската полиция и виж дали имат нещо за тях — нареди Лукас на Гелър.

Агентът се зае с телефона.

— И така, „Гробокопача“ се споменава в единствено число само в един случай през трийсетте в Англия. Някой си Джон Барнстол. Бил благородник, виконт или нещо подобно. Живял в Девън. Твърдял, че има семейство, но живеел сам. Оказало се, че Барнстол убил жена си, децата си и още двама или трима местни фермери. Бил изкопал цяла система от тунели под имението си и там държал труповете. Балсамирани.

— Гадост — промърмори Харди.

— Затова журналистите го нарекли „Гробокопача“, заради тунелите. Една лондонска банда през седемдесетте приела същото име, но били дребни риби.

— Има ли вероятност изнудвачът или самият Гробокопач да са научили за Барнстол? — попита Лукас. — Да са го използвали като модел за подражание?

— На този етап не мога да кажа. Нуждая се от повече информация. Трябва да открием нещо характерно в поведението му.

Характерно, замисли се Паркър. Откриването на характерни черти в текста на някой документ е единственият начин да се определи дали е фалшификат: наклонът на буквите, началото и краят на думите, формата на малките букви, които излизат под реда, степента на „треперене“. Нито една характеристика на почерка не може да се разглежда отделно от другите.

— Трябва да знаете още нещо — каза той на Евънс. — На Гробокопача и съучастника му може да не им е за пръв път.

— Един писател на свободна практика се свърза с нас — обясни Лукас. — Убеден е, че този случай е част от серия подобни престъпления.

— Къде?

— В Бостън, едно от предградията на Ню Йорк и Филаделфия. Навсякъде е едно и също. Основното престъпление е грабеж или изнудване с убийства за отвличане на вниманието.

— Всичките ли са свързани с пари?

— Да — отвърна Паркър. — Единия път — със скъпоценности.

— Тогава не виждам да има връзка с Барнстол. Неговата диагноза вероятно е параноична шизофрения, не обикновено антисоциално поведение като при вашите престъпници. Бих искал още информация за престъпленията в другите градове. И повече подробности за метода им на действие тук.

— В момента опитваме да открием скривалището му — обясни Харди. — Оттам може да излезе още нещо полезно.

Лукас поклати разочаровано глава:

— Надявах се самата дума — „Гробокопача“, да ни наведе на някаква следа.

— О, все още може да излезе нещо — успокои я Евънс. — Стига да получим още данни. Хубавото е, че прозвището не е много разпространено. Ако съучастникът, загиналият, е нарекъл убиеца така, това говори за личността на съучастника. Ако убиецът сам си е измислил името, това говори за неговия характер. Разбирате ли, имената и това, кой ги е измислил, са много важни при съставянето на психологически профили. — Обърна се към Паркър: — Например, когато двамата с вас се наричаме „консултанти“, влагаме в това определение някакъв психологически смисъл. Искаме да кажем, че се отказваме от някои пълномощия за сметка на намаляване отговорността и риска, които поемаме.

Това е напълно вярно, помисли си Паркър.

— Знаете ли — продължи Евънс, — ще се радвам да остана известно време с вас. — Засмя се и кимна към снимката: — Никога досега не съм правил психологически профил на труп. Това е един вид предизвикателство за мен.

— С удоволствие ще приемем помощта ви — каза Лукас. — Благодаря.

Евънс отвори раницата си и извади голям метален термос. Отвори го и си наля кафе в капачето.

— Пристрастѐн съм — обясни. После добави с усмивка: — Един психолог не трябва да признава такива неща, предполагам. Някой иска ли?

Всички отказаха и Евънс остави термоса встрани. Извади клетъчния си телефон и се обади на жена си, за да я предупреди, че ще закъснее.

Това напомни на Паркър за хухалите. Той също позвъни вкъщи.

— Ало? — прозвуча грижовният глас на госпожа Кавано.

— Аз съм. Как е в крепостта?

— Ще ме разорят. И тази звездна валута. Още не мога да си преброя парите. Нарочно ме държат в заблуда.

Смехът ѝ се сля със смеха на децата, които явно стояха до нея.

— Как е Роби? — попита Паркър. — Още ли е разстроен? Тя понижи глас:

— На няколко пъти му стана тъжно, но със Стефи бързо го развеселихме. Ще се радват много, ако успееш да се върнеш до полунощ.

— Ще направя всичко възможно. Джоан обаждала ли се е?

Госпожа Кавано се засмя:

— Не. И, Паркър… ако случайно все пак позвъни и видя номера ѝ на екранчето на телефона, може да не успея да вдигна навреме слушалката. Така ще си помисли, че сте отишли заедно на кино или да хапнете нещо в „Тюздей Ръби“. Какво ще кажеш?

— Нелоша идея, госпожо Кавано.

— И аз така си помислих. Това екранче, дето показва номера, от който те търсят, е страхотно изобретение, не мислиш ли?

— Направо завиждам на изобретателя. Ще се обадя по-късно.

Паркър затвори.

Кейдж бе подслушал разговора.

— Синът ти? Добре ли е?

Паркър въздъхна:

— Да. Просто има лоши спомени от… нали знаеш, отпреди няколко години.

Евънс вдигна вежди и Паркър обясни:

— Когато работех за Бюрото, един престъпник нахълта вкъщи.

Забеляза, че Лукас също слуша с интерес.

— Синът ви го е видял, така ли? — попита Евънс.

— Опита се да нахълта през прозореца в стаята на Роби.

— Господи — промърмори Си Пи. — Мразя, когато такива неща се случват с деца. Отвратително е.

— ПТСР? — попита Лукас.

Имаше предвид посттравматично стресово разстройство. След случая Паркър се опасяваше, че момчето ще развие това болестно състояние, и го заведе на специалист. Лекарят го успокои, че понеже Роби бил много малък и Лодкаря не го е нападнал, няма голяма вероятност да получи ПТСР.

Паркър обясни това на колегите си и добави:

— Случи се точно преди Коледа. И по това време на годината той си спомня по-често за нападението. Иначе се справя добре, но…

— Но бихте дали всичко, само и само да не се е случвало — довърши Евънс.

— Да.

Паркър погледна загриженото лице на Лукас и се запита откъде е толкова запозната с посттравматичния стрес.

— Иначе нали е добре? — попита лекарят. — Тази вечер имам предвид.

— Да. Само малко се беше уплашил по-рано през деня.

— И аз имам деца — каза психологът. Обърна се към Лукас: — А вие?

— Не. Не съм омъжена.

— Когато ви се родят деца, имате чувство, че губите част от разсъдъка си — продължи Евънс. — Сякаш ви го открадват и никога не ви го връщат. Постоянно се тревожите, когато ги е страх, когато са разстроени, когато им е тъжно. Понякога се питам как родителите не се побъркват.

— Наистина ли?

Погледът на Лукас отново заблужда разсеяно.

Евънс се взря отново в бележката и в микробуса настана дълго мълчание. Гелър тракаше на клавиатурата. Кейдж изучаваше картата. Лукас си играеше с кичур от русата си коса. Ако не беше хладното изражение на очите ѝ, човек би приел жеста за някаква закачка.

Гелър се отдръпна от компютъра, екранът просветна.

— Да убиват деца — промърмори психологът, поклати глава и остави бюлетина.

Изведнъж работата потръгна. Паркър си спомняше такива случаи от времето, когато работеше в Бюрото. Чакаш с часове, понякога с дни, и в един момент започват да се появяват следи, факсът изплю един лист. Харди го взе и зачете:

— От Градоустройствения отдел е. Списъкът на новите строежи и сградите, определени за разрушаване, в Грейвсенд.

Гелър извика картата на квартала на монитора и отбеляза местата с червено, докато Харди му ги диктуваше. Бяха десетина.

Лукас се обади на Джери Бейкър и му даде местоположението на строежите. Той я увери, че хората му веднага ще се заемат с търсенето.

След десетина минути гласът му отново прозвуча но радиостанцията:

— Тук Новогодишен водач две, до Новогодишен водач едно.

— Казвай — подкани го Лукас.

— Един от отрядите попаднал на някакъв магазин за битови стоки. На „Мокингбърд“ и Седемнайсета.

Тоби Гелър веднага означи кръстовището на картата.

„Дано да излезе нещо — помисли си Паркър. — Дано…“

— Продават листове и химикалки, каквито описахте. И стоките са изложени срещу прозореца. Някои от пакетите с листове са избелели от слънцето.

— Да! — прошепна Паркър.

Всички участници в екипа се наведоха напред и впериха очи в картата върху монитора на Гелър.

— Джери — обади се Паркър, без да си дава труд да използва кодовите наименования, по които оперативните агенти толкова си падат, — една от сградите, определени за разрушаване, се намира на две преки на изток от магазина. На „Мокингбърд“. Прати хората си да търсят в тази посока.

— Прието. Новогодишен водач две. Край.

Скоро след това телефонът иззвъня. Лукас вдигна. Послуша известно време. После подаде слушалката на Тоби Гелър.

Гелър слушаше, кимайки от време на време:

— Страхотно. Пратете го тук, на специалната факслиния на ПКП четири. Имате ли номера? Добре. — Затвори и се обърна към останалите: — От Комтех. Списъкът на АИД в Грейвсенд е готов.

— Какво? — почуди се Кейдж.

— Абонатите на Интернет-доставчиците.

Факсът иззвъня и отпечата друг лист. Паркър го погледна без особена надежда. В Грейвсенд имаше повече абонати за Интернет, отколкото бе очаквал — около петдесет.

— Някой да ми продиктува адресите — подкани Гелър, — за да ги въведа в компютъра.

Харди зачете. Пръстите на компютърния специалист затанцуваха лудо по клавишите. Почти веднага щом детективът прочетеше някой адрес, на екрана се появяваше червена точка.

След две минути всички адреси бяха отбелязани. Паркър се убеди, че не е имало причина да се тревожи. В половинкилометров радиус около магазина и подложената на разрушение сграда имаше само четирима абонати.

Лукас се обади на Джери Бейкър и му ги прочете:

— Съсредоточете се върху тези четирите. Ще се срещнем пред магазина. Там ще е новият оперативен щаб.

— Прието. Край.

— Хайде — подвикна Лукас на шофьора на микробуса.

— Чакай — извика Гелър. — Вие минете през този празен парцел. — Посочи го на екрана. — Пеша ще стигнете по-бързо, ще дойдем по-късно с колата.

Харди започна да облича якето си, но Лукас поклати глава:

— Съжалявам, Лен… Помниш ли какво си говорихме? Искам да останеш в колата.

Младият полицай вдигна ръце, погледна отчаяно Кейдж и Паркър:

— Искам да върша нещо.

— Лен, може да се стигне до престрелка. Имаме нужда от хора, които умеят да водят преговори, и от добри стрелци.

— Ама той не е добър стрелец — възрази Харди, кимайки към Паркър.

— Той е криминолог, ще участва в огледа на местопрестъпленията.

— Значи просто да си седя на задника, така ли?

— Съжалявам; Налага се.

— Както кажеш — примири се той, свали си якето и седна. — Благодаря. Си Пи, ти също остани. Ще пазиш командния център.

Всъщност, както предположи Паркър, имаше предвид да гледа Харди да не направи някоя беля. Едрият агент разбра какво се иска от него и кимна.

Лукас отвори вратата на микробуса. Кейдж слезе. Паркър облече якето си и ги последва. Щом стъпи на земята, Лукас попита:

— Взе ли си…

— В джоба ми е — отвърна кратко той.

Опипа тежкия пистолет, за да се увери, че не го е изгубил пак, и забърза след Кейдж, който леко подтичваше през пущинака.

Хенри Чизман отпи малка глътка от бирата си.

Не беше въздържател, но при дадените обстоятелства искаше да остане колкото може по-трезвен. Освен това мъж в бар, в Грейвсенд, в навечерието на Нова година, веднага би събудил подозрения, ако не пие нищо.

Едрият журналист вече половин час се облизваше около халбата „Будвайзер“.

Барът се казваше „В Джо Хигинс“ и Чизман се подразни от грешката. Трябваше да е „У Джо Хигинс“ или „При Джо Хигинс“.

Пак отпи.

Вратата се отвори и в бара влязоха неколцина агенти. Чизман очакваше, че ще претърсват района, и се опасяваше да не би да влезе Лукас или Кейдж, или онзи консултант, които щяха да го познаят и да се зачудят защо ги следи. Тези агенти обаче му бяха непознати.

Кокалестият старец до Чизман продължи:

— Та значи му викам: „Гърнето е спукано. Какво да правя с това спукано гърне? Кажи ми какво да правя?“. А той ми се пули и не знае какво да каже. Дявол да го вземе. Какво си мисли тоя, бе? Че няма да забележа ли?

Чизман погледна хилавия си събеседник, облечен с окъсани сиви панталони и тъмна фланелка. Трийсет и първи декември е, а той е без палто. Наблизо ли живееше? Може би в същата къща? Чернокожият пиеше уиски с миризма на антифриз.

— Не може да отговори, а? — измънка журналистът, без да сваля очи от агентите.

— Не. А пък аз му викам, че ще му го начукам, ако не ми даде ново гърне. Какво ще кажеш?

Чизман бе почерпил събеседника си, защото бял и чернокож, седнали на чаша уиски „във“ или „при Джо Хигинс“, щеше да изглежда по-малко съмнително, отколкото, ако е сам.

А когато човек черпи някого, трябва да го изслуша.

Агентите показаха някакво листче (вероятно снимката на мъртвия съучастник на убиеца) на три местни кокони, начервени и гримирани като харлемски курви.

Чизман погледна през прозореца към микробуса от другата страна на улицата. Журналистът бе киснал цяла вечер на Девета улица. По едно време тримата му познайници изскочиха заедно с десетина други от главната квартира. Е, щом не го искат в екипа, сам щеше да се оправя. Добре че се движеха с десетина коли, та той просто се нареди зад тях, профучавайки с пълна скорост на червените светофари — включи мигащи светлини, както правят полицаите, когато преследват някого, а нямат сигнална лампа. Те спряха близо до бара и след кратък инструктаж се разпръснаха да претърсват квартала. Чизман паркира встрани и бързо се намъкна в заведението. Носеше дигиталния си фотоапарат в джоба и по време на инструктажа направи няколко снимки.

След това не му оставаше нищо друго, освен да седи и да чака. Чудеше се скоро ли ще открият скривалището на… как го наричаха?… Гробокопача.

— Я — възкликна чернокожият, който едва сега забелязваше агентите. — Тия пък какви са? Ченгета ли?

— Скоро ще разберем.

След малко един от агентите се приближи до бара. Показа служебна карта:

— Добър вечер. Ние сме федерални агенти. Интересуваме се дали някой от вас не е видял този човек да се навърта наоколо.

Чизман погледна снимката на мъртвеца, която му бяха показали в главната щабквартира на ФБР.

— Не — отговори.

— Прилича на умрял — отбеляза чернокожият. — Мъртъв ли е?

— Виждали ли сте някого, който да прилича на него? — настоя агентът.

— Не.

Чизман поклати пак глава.

— Търсим и един друг. Бял мъж, около трийсет-четирийсетгодишен. С тъмно палто.

А, Гробокопача, помисли си Чизман. Ама че подробно описание.

— Много такива съм виждал — отвърна.

— Сигурно. Само това знаем за него. И че носи златно кръстче. И вероятно е въоръжен. Може да говори за оръжия, да се хвали колко добър стрелец е.

Гробокопача никога не би го направил, помисли си Чизман. Реши обаче да не поправя грешката им и отговори кратко:

— Съжалявам.

— Ако го забележите, бихте ли се обадили на този телефон?

Агентът подаде на двамата по една картичка.

— Разбира се.

— Разбира се.

Когато агентите се отдалечиха, сътрапезникът на Чизман отбеляза:

— Какви са тия глупости?

— И аз се чудя.

— Все нещо става в този шибан квартал. Наркотици. Обзалагам се, че търсят някой пласьор. Както и да е, та значи на камиона ми му се спука гърнето. Чакай. Казах ли ти за камиона?

— Тъкмо това разправяше.

— Сега ще ти кажа и за камиона.

Изведнъж Чизман погледна човека до себе си и почувства същото любопитство, което преди години го бе накарало да стане журналист. Желанието да опознае хората. Не да ги използва, не да разкрива тайните им. А да разбере душата им.

Кой беше този човек? Къде живееше? За какво мечтаеше? Какви геройства бе извършил? Имаше ли семейство? Какво обичаше да яде? Дали не беше самоук музикант или художник?

По-справедливо ли беше да изживее жалкия си живот докрай? Или беше по-добре да умре веднага, бързо, преди болката и разочарованията да изсмучат силите му?

В този момент обаче Чизман забеляза, че вратата на микробуса се отваря и няколко души изскачат навън. Онази жена — Лукас — се появи малко след тях.

Затичаха се.

Чизман хвърли няколко банкноти на бара и стана.

— Хей, не искаш ли да чуеш за камиона ми?

Без да пророни дума, едрият мъж се отдалечи бързо към вратата, блъсна я и се втурна след агентите през пустеещите парцели на Грейвсенд.

18.

18.35

Докато екипът се срещне с Джери Бейкър, двама агенти вече бяха открили скривалището.

Беше олющена двуетажна къща през два входа от една скоро съборена стара постройка. Всичко наоколо бе в глина и раздробени тухли.

— Показах на едно семейство от другата страна на улицата снимката на изнудвача — обясни Бейкър. — През последните няколко седмици го виждали три-четири пъти. Все гледал в земята и бързал. Никога не спирал, не разговарял с никого.

Около сградата се бяха разположили двайсетина агенти и полицаи.

— Кой е неговият апартамент?

— Долният. Изглежда празен. Горния етаж вече го проверихме.

— Говорихте ли със собственика? Каза ли ви името? — попита Паркър.

— От фирмата по поддръжката научих, че наемателят се казвал Гилбърт Джоунс — обади се един агент.

По дяволите… Пак това фалшиво име.

— Номерът на социалната му осигуровка е на името на човек, починал преди пет години — продължи агентът. — Престъпникът се е абонирал за Интернет под същото име, Гилбърт Джоунс, с дебитна карта на това име. Според банковите документи това е постоянният му адрес. Всичко е фалшиво.

— Ще влизаме ли? — попита Бейкър.

Кейдж погледна Лукас:

— Чувствайте се поканени.

Бейкър се посъветва с Тоби Гелър, който наблюдаваше монитора на лаптопа си. Към апартамента на долния етаж бяха насочени няколко сензора.

— Студено като мъртва риба — докладва Тоби. — Сензорите за инфрачервено излъчване не показват нищо, а единствените звуци, които регистрирам, са от радиатор и компресора на хладилника. Вероятността да е чисто е десет към едно, но ако искате да сте сигурни, трябва да проверите по-внимателно за топлинно излъчване. Някои лоши момчета се крият доста добре.

— Запомнете, Гробокопача сам си сменя уплътнението на заглушителя, значи знае какво прави — предупреди Лукас.

Бейкър кимна, след това си сложи бронираната жилетка и каската и извика още петима агенти:

— Внезапно нападение. Прекъсваме захранването и влизаме едновременно през главния вход и през прозореца на спалнята. Имате пълна свобода да неутрализирате при най-малкия риск. Аз влизам пръв през вратата. Въпроси?

Нямаше въпроси. Агентите бързо заеха позиции.

Паркър се отдръпна. Маргарет Лукас стоеше с профил към него и наблюдаваше внимателно къщата. Изведнъж се обърна и забеляза, че я гледа. Хвърли му хладен поглед.

Да върви по дяволите, помисли си Паркър. Още ѝ се сърдеше за скандала, който му бе вдигнала заради пистолета. Беше напълно ненужно да му се кара.

Лампите в къщата изгаснаха и веднага след това проехтя гърмеж — от 12-калибровото миниоръдие „Шок-лок“, с което агентите взривиха предната врата, фенерите, закрепени на дулата на автоматите им, започнаха да проблясват от вътрешността на апартамента.

Паркър очакваше всеки момент да чуе викове: „Не мърдай, на земята, федерални агенти…!“. Но нищо не наруши тишината. След няколко минути Джери Бейкър излезе и свали каската си:

— Чисто е.

Лампите в къщата отново светнаха.

— Сега проверяваме за бомби. Изчакайте още няколко минути.

Накрая един агент извика отвътре:

— Обектът е обезопасен.

Паркър се втурна напред и отправи гореща молитва към небето: „Моля те, Господи, нека този път намерим нещо — някоя следова улика, отпечатък, бележка с описание на следващата цел. Или поне нещо, което да ни насочи към родното място на престъпника, така че да проверим в общинските архиви и да открием Сълзата на дявола над буквите i и j… Нека свършим тази непосилна задача и да се върнем при семействата си.“

Кейдж влезе пръв. Паркър и Лукас го последваха, рамо до рамо. Мълчаливо.

В апартамента бе студено. Лампите светеха ярко. Мястото беше потискащо. Боядисано бе с бледозелена блажна боя. Подът бе кафяв, но по-голямата част от боята се беше олющила. Четирите стаи бяха почти празни. Във всекидневната имаше компютър, бюро, вехто кресло, няколко маси.

За голямо разочарование на Паркър обаче никъде не се виждаха нито бележки, нито писма, нито дори късче хартия.

— Тук има дрехи — извика един агент от спалнята.

— Проверете етикетите — нареди Лукас.

— Няма — долетя след малко отговорът.

— Мамка му!

Паркър погледна към прозореца на всекидневната и се замисли върху менюто на престъпника. На полуотворения прозорец се изстудяваха четири-пет големи бутилки ябълков сок „Мотс“ и няколко ябълки и портокали в очукана чугунена тенджера.

Кейдж ги посочи:

— Може би този мръсник е имал запек. Дано да го е боляло повечко.

Паркър се засмя.

Лукас извика Тоби Гелър да провери компютъра.

Той седна пред него и прокара пръсти през къдравата си коса. Внимателно огледа апарата. Вдигна поглед:

— Ама че смрад. Не можа ли да ни се падне някой по-чистоплътен престъпник? Какво е това?

Паркър също надуши миризмата. Сладникава, на някакво химическо вещество. Изгоряла боя върху радиатора например.

Младият агент хвана кабела на компютъра и го уви около лявата си ръка.

— Може да има форматираща бомба — обясни. — Ако не го стартираш както трябва, изтрива целия харддиск. Трябва бързо да се изключи и да опиташ да излъжеш програмата. Добре, да видим…

Натисна копчето.

Компютърът забръмча тихо. Гелър понечи да издърпа щепсела от контакта, но после се усмихна:

— Дотук — добре! — Пусна кабела. — Сега обаче ни трябва парола.

— Това няма ли да отнеме цяла вечност? — измърмори недоволно Лукас.

— Не. Ще ни отнеме… — Гелър свали задния капак на компютъра и извади нещо. На екрана се появи съобщение: „Зареждане на Windows 95“. — … ето толкова.

— Това ли беше всичко?

— Ъхъ.

Гелър отвори куфарчето си и извади тъмносиньо зип-устройство. Свърза го с компютъра и инсталира драйвера му. Извади и шест зип-дискети:

— Ще прехвърля харддиска на тези дискети.

Мобилният телефон на Лукас иззвъня. Тя послуша известно време. После каза: „Благодаря“, и затвори. Не изглеждаше доволна.

— Телефонната компания — обяви. — Използвал е телефона само за Интернет. Не е говорил с никого.

„По дяволите. Този човек бил голям хитрец“ — помисли си Паркър.

— Открих нещо в спалнята — извика някой.

Един агент с гумени ръкавици влезе в стаята. Носеше жълт бележник с някакви записки. Сърцето на Паркър подскочи.

Отвори куфарчето си и също си сложи гумени ръкавици. Взе бележника и го постави на бюрото при Гелър. Насочи настолната лампа към тефтерчето. Разгледа първата страница с лупата си и веднага забеляза, че писаното е от изнудвача. Беше гледал толкова дълго писмото до кмета, че познаваше почерка му колкото собствения си или колкото почерците на хухалите.

Сълзата на дявола…

Паркър разгледа внимателно листа. Имаше главно драсканици. Като специалист по изучаване на почерка Паркър Кинкейд вярваше в съществуването на връзка между това, което става в главите ни, и неволните движения на ръката ни. Характерът не личи по начина на изписване на буквите (графоанализа, по който толкова си падаше Лукас), а от това, което драскаме или рисуваме, без да мислим. Начинът, по който си водим бележки; онези дребни картинки, които рисуваме в полето, когато съзнанието ни блуждае някъде.

Паркър бе видял хиляди такива рисунки по документите, които изследваше — ножове, пистолети, обесени мъже, заклани жени, демони, озъбени уста, прави линии, самолети, очи. Никога не беше виждал обаче картинки като тези на престъпника — лабиринти.

Значи наистина е бил любител на главоблъсканиците.

Паркър опита да проследи един-два. Бяха много сложни. На страницата имаше и записки, но той не сваляше очи от лабиринтите. Почувства някаква вътрешна необходимост да ги разгадае. Това му бе в кръвта, нямаше как да го преодолее.

Почувства някого зад гърба си. Беше Маргарет Лукас. Тя също надничаше в тефтерчето.

— Сложни са — отбеляза.

Паркър я погледна, усети допира на крака ѝ. Мускулите на бедрата ѝ бяха стегнати. Сигурно редовно тичаше. Представи си я някоя неделна утрин в спортен екип, потна и зачервена, да се прибира вкъщи след петкилометров крос…

Насочи вниманието си отново към лабиринта.

— Сигурно дълго си е играл, докато го направи — отбеляза тя.

— Не — отвърна той. — Лабиринтите са трудни за разгадаване, но са лесни за създаване. Първо си начертаваш пътя, по който трябва да се мине, после добавяш задънените ходове.

„Загадките винаги изглеждат лесни, когато знаеш отговора…“

Тя му хвърли поглед и се отдалечи, за да помогне на един агент да прореже дюшека, за да потърси още улики.

„Също като в живота, нали?“

Паркър отново загледа бележника. Прелисти на втората страница. Цялата беше изписана, стотици думи с почерка на престъпника. В горната част имаше нещо като списък. Първите две точки бяха:

„Господи — помисли си, — списък на целите. Не е лъжлив!“

Вдигна очи и извика Кейдж:

— Ела да видиш!

В същия момент Лукас се показа на вратата и изкрещя:

— Мирише ми на бензин! Откъде идва миризмата?

Бензин ли? Паркър погледна Тоби; компютърният специалист се намръщи. Сега си даде сметка: да, това бяха надушили, когато влязоха.

— О, Господи!

Паркър погледна бутилките от ябълков сок.

Това беше клопка, в случай че агентите разкрият скривалището му.

Той скочи:

— Кейдж! Тоби! Всички вън! Бутилките!

Гелър обаче ги погледна и заяви спокойно:

— Няма страшно… Виж: няма детонатор. Можеш…

В този момент през прозореца връхлетя ураган от куршуми, разбиха масата на трески, счупиха бутилките; бензинът се разля по пода.

19.

18.50

Хиляда невидими куршума, един милион.

Повече, отколкото Паркър бе видял и чул през всички дни, прекарани на стрелбището в Куонтико.

Из стаята хвърчаха парчета стъкло, трески, метални частици.

Паркър залегна на пода, скъпоценният бележник бе останал на бюрото. Опита да го грабне, но в пода пред него се забиха няколко куршума и той отскочи отново към стената.

Лукас и Кейдж пропълзяха навън и залегнаха в коридора с извадени пистолети. Наоколо звучаха крясъци, призиви за подкрепления, викове за помощ. Тоби Гелър се отблъсна от бюрото, но краката на стола се закачиха в една неравност на пода и той се строполи по гръб. Мониторът избухна, поразен от десетина куршума. Паркър отново понечи да се хвърли към бележника, но в стената над главата му се забиха още куршуми, явно предназначени за него, и той отново се хвърли по корем на пода.

Даде си сметка, че се страхува да не го ранят почти колкото от смъртта. Как щеше да обяснява на хухалите, че са го простреляли в болницата? Нямаше да понесе да му отнемат бащинството.

Стрелбата спря за миг и Паркър запълзя към Тоби Гелър. Гробокопача обаче, скрит някъде навън, върху някой покрив може би, свали мерника и откри огън по тенджерата с плодовете. Тя също бе оставена с определена цел. Куршумите отскачаха от нея и наоколо захвърчаха искри. Бензинът се възпламени.

Паркър отхвърча през вратата в коридора. Приземи се до Кейдж и Лукас.

— Не, Тоби! — изкрещя.

Опита да се върне в стаята, но от вратата блъвнаха пламъци.

Лукас и Кейдж крещяха по мобилните си телефони.

— … може би на покрива! Не знаем… Извикайте пожарната… Един агент е убит. Двама… Още е там. Къде, по дяволите?

Гробокопача продължаваше да стреля.

— Тоби! — изкрещя отново Паркър.

— Помощ! — обади се Гелър. — Някой да ми помогне!

Паркър зърна младежа от другата страна на огнената завеса. Лежеше свит на пода. Целият апартамент бе в пламъци, но Гробокопача продължаваше да стреля. Скоро пламъците скриха от погледите им Гелър. На Паркър му се стори, че масата, на която бе оставил бележника, гори. Не, не! Списъкът със следващите цели на убиеца щеше да стане на пепел!

Отнякъде долитаха гласове:

— … къде е?

— … става? Къде? Заглушител и супресор на дулните искри. Не можем да го открием… Не се вижда, не се вижда!

— Не, по дяволите, още стреля! Навън има ранен! Господи…

— Тоби! — изкрещя Кейдж.

Той също опита да се върне в стаята, изпълнена с буйни оранжеви пламъци и черен дим. Невероятната горещина и ужасяващите черни дупки от куршуми, които се появиха в стената над главата му, обаче го спряха.

Убиецът продължаваше да стреля. Още и още.

— … онзи прозорец… Не, опитайте през другия.

— Извикайте пожарната! — изкрещя Кейдж. — Искам ги веднага тук!

— Идват! — обади се Лукас.

Воят на огъня погълна гласовете им.

Чуваха се само призивите на бедния Тоби Гелър:

— Помощ! Моля ви! Помогнете…

Гласът му заглъхна.

Лукас понечи да се втурне да му помогне, но една греда от тавана се срина на няколко педи от нея и едва не я смачка. Тя изпищя и се търкали по гръб. Полузадушен от дима, едва крепейки се на крака, Паркър ѝ помогна да се премести към изхода. В коридора нахлуха пламъци и запълзяха безмилостно към тях.

— Тоби, Тоби… — закрещя тя, задави се от дима. — Ще загине…

— Излизай — нареди Кейдж. — Веднага!

Стъпка по стъпка те се добраха до входната врата.

Паркър имаше чувството, че се задушава. Искаше му се да е глух, за да не чува виковете за помощ от горящата къща. Искаше да е сляп, за да не вижда ужаса, който причиняваше Гробокопача на тези хора, хора със семейства, с деца като неговите.

Паркър Кинкейд обаче не беше нито глух, нито сляп. Освен това бе тук, сред кошмара — с пистолет в дясната ръка, прегърнал Маргарет Лукас с лявата.

„Виж какво, Кинкейд, знам, че през последните няколко години си живял на улица «Сезам»…“

— … не се вижда… няма искри от цевта… Господи, какво е това… — крещеше Джери Бейкър; или може би някой друг.

До самата врата Кейдж се препъна. А може би някой друг.

След миг Паркър и двамата агенти се изтъркаляха по стълбите пред входа на чист въздух. Въпреки че кашляха ужасно и очите им сълзяха, Кейдж и Лукас веднага заеха позиция за стрелба, както всички агенти навън. Избърсаха очи и заоглеждаха близките покриви. Паркър приклекна зад едно дърво и последва примера им.

Си Пи Ардъл клечеше до микробуса с автомат М 16 в ръка; Лен Харди размахваше малкия си револвер. Въртеше глава наляво-надясно; по лицето му се четеше объркване и страх.

Лукас съгледа Джери Бейкър и изхриптя:

— Къде? Къде е, по дяволите?

Агентът махна към уличката пред тях и отново заговори по радиостанцията си.

Кейдж се закашля болезнено.

В продължение на две минути не чуха нито един куршум. Бейкър говореше по радиостанцията:

— Новогодишен водач две… Нападателят беше на изток от нас, изглежда, стреляше надолу под ъгъл. Добре… Къде?… Добре. Внимавайте.

Замълча и заоглежда съседните сгради. След това отново долепи радиостанцията до ухото си. Послуша известно време. Накрая заговори:

— Мъртви ли са? О, Господи… Избягал ли?

Изправи се и прибра пистолета. Приближи се до Кейдж, който бършеше уста със салфетка.

— Минал през сградата зад нас. Убил семейството, което живеело на горния етаж. Изчезнал в страничната уличка. Избягал е. Никой не е успял да го види.

Паркър погледна подвижния команден пункт, забеляза Джон Евънс на прозореца. Лекарят наблюдаваше зловещата сцена с нескрито любопитство; като дете, което гледа трупа на мъртво животно — безстрастно. Може да беше специалист по психология на насилието, но сигурно никога не бе наблюдавал това насилие на живо.

Паркър насочи вниманието си към обхванатата от пламъци постройка. Никой не можеше да оцелее в този ад.

О, Тоби…

Вой на сирени прониза нощната тишина. В двата края на улицата проблеснаха сигнални лампи, пожарните коли приближаваха. Всички улики бяха изгорели. По дяволите, беше в ръцете му! Бележникът със списъка на следващите цели. Защо, по дяволите, не го погледна десет секунди по-рано? Защо изгуби ценните мигове в зяпане на лабиринти? Паркър отново почувства, че бележникът е истинският му враг, че нарочно го е разсеял, за да даде време на Гробокопача да ги нападне.

По дяволите. Ако беше…

— Хей — изкрещя някой. — Насам! Имам нужда от помощ!

Паркър, Лукас и Кейдж се обърнаха едновременно към един агент, който тичаше по тясната уличка от едната страна на къщата.

— Тук има човек.

На земята, сред облак син пушек, лежеше някой.

Паркър предположи, че е мъртъв. Изведнъж обаче човекът вдигна глава и закрещя:

— Изгасете го! По дяволите, изгасете го!

Паркър избърса замъглените си от дим и сълзи очи.

Човекът, който лежеше на земята, бе Тоби Гелър.

— Изгасете го! — изкрещя отново той и тялото му се разтресе от кашлица.

— Тоби!

Лукас се втурна към него; Паркър я последва.

Младият агент сигурно бе успял да изскочи през прозореца на горящата стая. Тук, на улицата, е бил добра мишена за Гробокопача, но убиецът сигурно не го беше видял. Или не си бе дал труда да застрелва очевидно тежкоранен човек.

— Къде ви боли? Ранен ли сте? — викаше притичалият веднага лекар.

Гелър обаче не му обърна внимание, а продължи да крещи като луд:

— Изгасете го, изгасете огъня!

Лекарят клекна до него:

— Разбира се, синко. Ето ги пожарникарите. Ще го изгасят. Сега обаче трябва…

— Не, по дяволите.

Гелър блъсна с изненадваща сила лекаря и погледна Паркър:

— Бележника! Изгасете го!

Посочи към краката си. Това имаше предвид, не сградата.

Паркър погледна горящия предмет. Пламъците поглъщаха сложните лабиринти…

Това беше бележникът. В последния момент Тоби Гелър бе зарязал дискетите си, за да спаси тефтерчето.

Сега обаче гореше, записките на престъпника се превръщаха в пепел. Паркър свали якето си и покри с него бележника.

— Внимавай! — изкрещя някой.

Паркър вдигна поглед точно в момента, в който голямо парче горящо дърво се стовари на около метър от него. Вдигна се облак оранжеви искри. Паркър не им обърна внимание, бавно вдигна якето си и загледа обгорения бележник.

Зад тях през стената избиха пламъци. Цялата сграда сякаш потъваше.

— Да се омитаме — извика лекарят.

Махна на колегата си и той дотича с носилка. Вдигнаха Гелър и го отнесоха бързо, заобикаляйки пламтящите отломки.

— Отдръпнете се! — извика един мъж с черно пожарникарско яке. — Стената всеки момент ще падне!

— След минутка — отговори Паркър. Погледна Лукас: — Отдръпни се!

— Не можеш да останеш тук, Паркър.

— Не мога да го местя!

Ако опита да мести бележника, обгорените страници щяха да се разпаднат и така шансовете им да възстановят текста от записките ставаха нищожни. Той си помисли за куфарчето си, което бе изгоряло в къщата. Там имаше парилен, с чиято помощ можеше да втвърди овъглената хартия и да я запази. Сега му оставаше само да се опита да вдигне внимателно превърнатите в пепел, но все още запазили формата си листове и да се надява да възстанови текста в лабораторията. Един улук падна от покрива и се заби в земята на сантиметри от него.

— Веднага изчезвайте! — изкрещя пожарникарят.

— Паркър! — подкани го Лукас. — Хайде!

Отдалечи се на няколко метра, после спря и го загледа.

На Паркър изведнъж му хрумна нещо. Изтича до къщата, счупи с ритник един от прозорците на мазето. Вдигна четири големи парчета стъкло. Върна се при бележника и коленичи. Внимателно постави двата горни листа (единствените, върху които имаше писано) между стъклата. Така специалистите по анализ на документи към Бюрото бяха съхранявали писмените свидетелства преди изобретяването на найлоновите калъфи.

Около него се сипеха горящи отломки. Един пожарникар насочи маркуч към пламъците.

— Спрете! — изкрещя той.

Никой не му обърна внимание.

— Паркър! — изкрещя Лукас. — Идвай веднага! Стената ще се срути!

Наоколо се посипаха още отломки. Той обаче остана неподвижен, на колене, внимателно притискайки овъглените листове между стъклата.

После, сред дъжд от греди, тухли и ламарини, той се изправи бавно, придържайки внимателно стъклата пред себе си, и се отдалечи от пожара с изпънато тяло и равномерни крачки като сервитьор, който разнася поднос със скъпи вина на официален прием.

Още една снимка.

Щрак.

Хенри Чизман стоеше в страничната уличка срещу горящата сграда. Високо в небето като празнични фойерверки се издигаха искри и сигурно се виждаха от километри.

Много беше важно. Много беше важно да се запечата събитието.

Самата трагедия е толкова кратка, толкова бързо свършва! Кръвта обаче не. Скръбта остава завинаги.

Той направи още една снимка с дигиталния си фотоапарат.

Един полицай, прострян на земята. Може би мъртъв, може би ранен.

Може би се преструва на умрял — когато Гробокопача се появи, хората правят какво ли не, за да спасят живота си.

Още една снимка: стената на къщата се срива сред грандиозна експлозия от красиви искри.

Още една снимка: полицай, по чието лице се стичат три струйки кръв.

Още една снимка: пламъците се отразяват в пожарните коли.

Щрак, щрак, щрак… Колкото и снимки да направи, нямаше да са достатъчно. Решен беше да запечата всяка секунда от събитието, всяка частичка от скръбта.

Погледна встрани и забеляза неколцина агенти да говорят с някакъв минувач.

Защо си правят труда?, запита се. Гробокопача се появи и изчезна.

Той също трябваше да тръгва. В никакъв случай не можеше да рискува да го забележат тук. Понечи да прибере фотоапарата, но преди това отново погледна горящата сграда и забеляза нещо интересно.

„Да, да. Искам да го снимам. Трябва да го снимам.“

Вдигна фотоапарата, насочи го към сградата и снима.

Последна снимка: мъжът, който се представяше като Джеферсън, въпреки че това не беше истинското му име, човекът, който толкова се бе задълбал в случая, остави нещо върху капака на една кола, наведе се и внимателно го заразглежда. Какво беше това? Книга? Списание? Не, блестеше като стъкло. На снимката се виждаше само как мъжът е загърнал парчето стъкло с коженото си яке като грижовен баща детето си, за да го предпази от мразовития вечерен въздух.

Щрак.

Значи — защитавай кмета.

И не говорѝ нищо лошо за федералните.

Слейд Филипс седеше в една закусвалня на Дюпон Съркъл. Тук все още имаше коли на Бърза помощ, сигналните им светлини прорязваха сивия мрак. Навсякъде бяха опънати жълти полицейски ленти.

Филипс бе показал репортерската си карта, за да мине от другата страна. Гледката в основата на ескалатора го потресе. Кървавото езеро още не беше засъхнало. Парчета кости, кичури коса. Той…

— Извинете? — прекъсна мислите му женски глас. — Вие сте Слейд Филипс от ВПЛТ, нали?

Хората винаги се обръщат към телевизионните водещи само по име. Никой не си дава труда да добави едно „господин“ отпред. Той вдигна поглед от кафето си към хубавичката млада блондинка. Искаше автограф. Той ѝ даде.

— Толкова сте, как да кажа, добър.

— Благодаря.

„И изчезвай.“

— И аз бих искала някой ден да ме показват по телевизията.

— Много добре.

„Оставѝ ме на мира.“

Тя постоя за момент и след като видя, че той няма да я покани, се отдалечи на високите си токчета с походката на антилопа.

Той отпи от кафето без кофеин. Касапницата в метрото не му излизаше от главата. Навсякъде кръв. Изронени тухли, нащърбени ламарини… Парчета месо и парчета кости.

И обувки.

Половин дузина обувки се търкаляха в кръвта пред ескалатора. Незнайно защо те бяха най-ужасната гледка.

За такова нещо повечето журналисти мечтаят цял живот.

„Нали си репортер, отивай да отразяваш събитието.“

Филипс обаче не изпитваше желание да „отразява“. Насилието го отблъскваше. Болният мозък на убиеца го плашеше. „Чакай. Аз не съм репортер — замисли се той. Искаше му се да го беше казал и на онзи мазник, Уенди Джефрис. — Аз съм шоумен. Звезда от мелодраматичните предавания. Аз съм личност.“

Прекалено много зависеше от Джефрис, за да се осмели да му каже такова нещо.

Затова сега трябваше да прави каквото са му заръчали.

Чудеше се дали кметът Кенеди знае за сделката му с Джефрис. Вероятно не. Кенеди бе принципен. Най-добрият кмет, който Вашингтон бе имал. Защото, макар и да не беше велик журналист като Питър Арнет или Том Брокау, Слейд Филипс разбираше от характери. Знаеше, че Кенеди наистина иска да оправи града, доколкото му е по силите, преди електоратът да го изрита. А това без съмнение щеше да се случи на следващите избори.

И този негов „Проект за бъдещето“… Човече, голяма смелост се иска, за да обложиш с допълнителен данък крупните компании в града. Там не си играят. Освен това Кенеди се явяваше и като велик инквизитор в скандала покрай строежа на училища. Носеха се слухове, че предложил да платят допълнителна награда на информатора на ФБР, Гари Мос, от хазната на Окръга (разход, който конгресмен Лейнър бе отказал да одобри). Носеха се и други слухове: че Кенеди бил готов да разпъне на кръст всеки, уличен в корупция, включително дългогодишни приятели.

Затова Филипс можеше да понамали напрежението около кмета. Щеше да е за общото благо.

Още една глътка от кафето без кофеин — беше убеден, че истинското ще повреди мекия му баритон.

Погледна през прозореца и забеляза човека, когото чакаше. Дребен мъж. Беше чиновник в главната щабквартира на ФБР и Филипс го използваше от една година. Той бе един от „източниците, пожелали да останат анонимни“ — източници със съмнително разбиране за достойнство. Но какво значение имаше? В телевизионната джунгла действат други морални норми.

Чиновникът влезе в закусвалнята и забеляза Филипс. Огледа се внимателно като шпионин от филм. Свали шлифера си; беше в сив костюм, който изобщо не му бе по мярка.

Чиновникът изпълняваше ролята на момче за всичко, въпреки че пред Филипс твърдеше, че е „доста гъст“ (о, Боже…) с „най-отговорните кръгове в ръководството на ФБР“.

Ама че самочувствие, помисли си Филипс.

— Здравей, Тимъти.

— Весела Нова година — отвърна новодошлият и се разположи на стола като размазана нощна пеперуда.

— Да, да — отвърна Филипс.

— Та какво хубаво сервират тази вечер? Имат ли мусака? Обожавам мусака.

— Нямаш време за ядене. Имаш време само за говорене.

— Само едно питие.

Филипс махна на една сервитьорка и поръча още едно кафе без кофеин за себе си и едно обикновено за Тимъти.

— Ама… — не скри разочарованието си Тимъти. — Аз исках бира.

Журналистът се наведе към него и прошепна:

— Онзи ненормалник. Стрелецът от метрото. Какво става с него?

— Не знаят много. Странно е. Чува се за някаква терористична група. Други говорят за крайнодясна групировка. Няколко души смятат, че всичко е само заради парите. Няма единодушно мнение.

— Трябва ми нещо, върху което да се фокусирам.

— Да се фокусираш ли? Върху какво да се „фокусираш“?

Тимъти погледна гладно към близката маса, където някакъв човек ядеше мусака.

— Кенеди е поставен под голям натиск. Не е честно.

— И защо не, дявол да го вземе? Той е глупак.

Журналистът нямаше намерение да обсъжда компетентността на кмета. Каквото и да се говори за управлението на Джералд Д. Кенеди, за 25 бона Спейд Филипс щеше да убеди света, че той не е глупак. Затова продължи:

— Как се справя Бюрото?

— Случаят е много заплетен — отвърна Тимъти, който мечтаеше да стане агент, но съдбата го бе осъдила да се проваля във всяко начинание. — Правят всичко възможно. Откриха скривалището на престъпниците. Не си ли чул?

— Чух. Чух също, че пак се измъкнал, но преди това им устроил такова забавление, че напълнили гащите от страх.

— Никога не сме се сблъсквали с нещо подобно.

„Не сме?“

Филипс кимна съчувствено:

— Виж, опитвам се да ви помогна. Не искам предаването да протече, както са го планирали в станцията. Затова те извиках.

Тимъти примигна с телешките си очи:

— Моля? Вече са го планирали?

— Да.

— И какво по-точно? Какво са планирали?

— Да наблегнат на провала в театър „Мейсън“.

— Какъв провал? Те го спряха. Почти няма жертви.

— Не, не, не. Проблемът е, че са могли да очистят убиеца, а са го оставили да се измъкне.

— Това не е грешка на Бюрото. Това беше так-оп при висока населеност. Имаше страшно много хора.

„Тактическа операция при висока населеност“, досети се Филипс. Предположи, че Тимъти е научил израза не в щабквартирата на ФБР, а от някой роман на Том Кланси. — Разбира се. Но като прибавим и другите слухове… Какви други слухове?

— Че Кенеди искал да плати на престъпниците и ФБР заложило някакъв капан. Само че се провалили и убиецът се ядосал и сега избивал хората само за удоволствие.

— Глупости.

— Аз не твърдя…

— Не е честно — прекъсна го Тимъти; звучеше, сякаш всеки момент ще заплаче. — Агентите ни обикалят целия град, вместо да си стоят вкъщи при семействата. Празник е. Цяла нощ изпращам факсове…

Млъкна рязко — явно усети, че е издал истинската си функция в главната щабквартира.

— Не казвам, че аз мисля така — побърза да го успокои Филипс. — Просто казвам какво са запланували да излъчат. Този мръсник избива мирни граждани. Трябва да има виновен.

— Ами…

— Има ли друг, върху когото да фокусираме вината? За да не критикуваме ФБР.

— А, за такова фокусиране ли ставало дума?

— Споменавал ли съм „фокусиране“?

— Да, преди малко… Какво ще кажеш за полицията?

— Може те да са се издънили…

Филипс се зачуди колко ще му плати Уенди Джефрис за материал, според който основната вина е на окръжната полиция (която, в крайна сметка, бе пряко подчинена на кмета Кенеди).

— Продължавай. Това предложение не ми харесва.

Тимъти се замисли. Усмихна се:

— Чакай. Имам идея.

— Добра ли е?

— Ами, бях в главния щаб и чух нещо странно.

Тимъти се намръщи, лицето му посърна.

— Я, тази мусака наистина изглежда вкусна. Искаш ли да ти поръчам? — предложи журналистът.

— Добре. И, да, мисля, че идеята е добра.