Сън срещу събота

1.

Беше месец май на 1810-а.

Пръстта миришеше на цветя и плодородие, а въздухът — на барут.

Миналата неделя граф Каменски2 разпрати вестоносци да тупат с тупало насред мегданите по градовете и да викат с цяло гърло — всички българи да се раздигат от къщите си, та турската войска да не граби от тях брашно и каруци!

— Боже, не стига ли немотията, ами война ни прати? — кръстеха се старите плевенци. На часа се хванаха да товарят покъщнина, дечурлига, дребен добитък, жито и тръгнаха с волски кола да дирят подслон другаде — кой където види. Никъде не ги чакаха.

Димитър не тръгна по върволицата; краката му свърнаха през лозята към Гривица и мислеше за момата на дядо Влайо. Задяваше Цвета три зими, та сега искаше да я поведе със себе си — знае ли накъде ще поеме тя без него, къде ще ги спре орисията, ще се срещнат ли някога пак? Той метна торбата на рамо и от рътлината край Плевен се обърна да види копторчето, което въздигна с братята си преди две недели, че да подслони невеста… Здраве да има! Все някога войната ще свърши и с Цвета ще се върнат в Плевен… Пак се упъти към Гривица и вече умуваше как ще бутне вратата на одаята и от прага ще каже на дядо Влайо: „Знаеш защо съм дошъл, дядо Влайо… Нали знаеш защо идвам?… Искам Цвета!“ — по устните му трептяха неизречените думи, а сърцето блъскаше ризата.

Никой в Гривица не разбра, че Цвета, най-малката дъщеря на дядо Влайо, този ден се жени — нямаше време за музика и сватбарски гощавки. Когато младоженците спряха пред църковната порта с китка полски цветя и конопени окърпени дрехи, поп Стефан вече криеше свещниците в каменната грамада на задния двор и надничаше през плета да види задава ли се войната. Нямаше и годежари. Свещеникът сложи Евангелието над главите на младите, благослови набързо с „Бог да ви пази!“, залости вратата и хукна към къщи да вземе попадиината — да бягат!

Това беше венчавката. До вечерта селото се раздига — всеки род към безизвестност. Само сватбарите в Долна Гривица ядоха качамак, пиха ланско вино, а по тъмно в сеновалчето до обора постлаха бяло платно за младоженците. Тихо, несмутимо трябваше да бъде в тази единствена нощ под звездите в двора на дядо Влайо.

Миришеше на неволя. Цвета извика подир моминството си, а Димитър положи цвете върху гърдите й:

— Честита да бъде за двама ни тази вечер! Знаеш колко те любя, Цвето…

Сладка и къса нощ.

Заранта драгинкото сложи червеното було на невестата върху ябълковото дърво, дето много ражда. По обяд се натовариха върху каруцата и поеха прашния друм към Търново.

През август, два дни преди света Богородица, русите победиха турската войска около Батиня. Мюсюлманите около Свищов и Русчук именуваха войната „батин кавгасъ“, а из Плевенско я знаеха като „чапаня“. Малко по-късно русите завзеха с бой и Свищов, но когато граф Воронцов влезе с войската си в Плевен, около сарая и укрепения хан нямаше българи да го посрещнат — плевенци бяха вече към Влашко; милееха за копторите си, сънуваха топлия чернозем, чакаха вест да се върнат, чакаха… Ала до зимата никой не проговори за мир. И не само. Ами щом войниците на граф Воронцов напуснаха града и поеха към Балкана, аскерите на Бошнак ага, разгромени, като бягаха от Русчук, намериха в Плевен опразнените къщи и влязоха там да изкарат зимата. Но през януари 1811-а русите, щом се върнаха в Плевен пак, с бой и барут, поразиха бивака на Бошнак ага така, че от него не остана помен!

При отстъплението си аскерите порутиха всички български къщи, градени години от християнски ръце!

Градът беше съсипан преди още в Букурещ да подпишат примирие. Преди да се върнат към родните къщи десетки семейства… Някои плевенци наистина събраха кураж и заприиждаха към порутените си коптори мудно, отчаяно, без надежда за дълъг покой.

Още щом разтовари конете, чорбаджи Георги Михайлов, управител на българите в града, се хвана да праща хабери по кираджии до всички напуснали: ако родените тук милеят за дворовете и за къщята си, ако мислят за преуспяването на бащината земя, нека на всяка цена да се върнат!

До есента на 1813 година се завърнаха стотина семейства. Хванаха се да извозват кирпича от опустошените зидове и стъкмяха грамади да печат кал с плява за нови къщи…

Ама нали подир едно зло се изсипва и друго, още по-зло, след прокудата и войната в града влезе чума! Сякаш лоша ръка искаше да затрие и дух, и опора за идните дни, та подир столетия, когато летописци срещат името Плевен в тефтери и исторически календари, да се питат имало ли е или нямало хора по тези места. Градът опустя. Затвори се в уединение. Покрай дюкяните, около джамиите и ниската църквица „Св. Николай“ последни люде бягаха за спасение към водите на Вита. Тук бегълците се свираха в колиби от брястова шума, из бранищата или в речните подмоли, където водата ваеше пясъчни пещери, лягаха направо под сводовете им.

Димитър и Цвета, още не стигнали до чаршията след прокудата на войната, чуха, че трябва да бягат към Вита. Пристигнаха надвечер до реката и намериха завет в ниска, обърната към изгрева пещера по левия бряг. Денем ходеха да събират диви плодове и какво що намерят за ядене, надвечер рисуваха по стените на пещерата къща, която да захванат щом спре чумата и завинаги се върнат в Плевен. На Цвета по идеше отръки да рисува. В тези години я от бъхтане по каменливите пътища, я от тежка умора в чергарската работа, невестата не отима дете. Нощем боязливо се свиваше до Димитър и не смееше да продума за рожба; той също си мислеше за тази нерадост, ала мълчеше, не хвърляше укори против жена си. Не беше от онези мъже, дето не зачитат невестите си — голяма душа имаше този мъж! И работата, и силите му бяха за трима.

— Тази нощ или чумата ще ме вземе, или ще посея в тебе дете! — обърна се сънотръпен към Цвета. Тя от свян ли, от студ ли зъзнеше под черджето и под ронливия покрив на пещерата. — Няма чума, рожба искам да е! — надигаше се, щом усещаше още и още мъжка сила в себе си. Точно тази нощ му бе отредена да даде бъдеще от кръвта си. — Здраво дано е! — рече, па се прекръсти и заспа отмалял и блажен в студа.

С дълбоката зима, с благодатния сняг чумата позаглъхна, но се затри много народ. Първенците на Враца, под чиято духовна управа беше и Плевен, бяха пратили хабер до братството в Хилендарския манастир — монасите там да сторят няколко молебствия, та да се отвърне гневът божи от хората. Плевенци нямаха грях, че през 1800-та година даалиите, минали през града, порутили и божия храм „Света Параскева“. Сега клетите християни от кое зло по-напред да се крият? От сиромашията, от глада, от непрестанната суша или от гнева на аскерите?… Много от семейните родове, разпилени към Влашко и далечни села, не се върнаха повече. Други пък придойдоха с благи надежди и започнаха да орат земята.

С каруцата на дядо Петър Райкин последните бегълци се връщаха от Вита.

— Стооой! — Димитър дръпна юздите на коня и добичето закова копита в земята. Тук, дето беше вдигнал с братята си копторче, за да подслони невеста, беше останала само купчинка райска пръст — аскерите на Бошнак ага бяха сринали одаята с огнището. Цвета лежеше между ритлите на каруцата, но надигна глава и като видя пустоша, захапа ръката си и заплака.

— Невесто, не се кахъри, един ден ще имаме и сънища кротки, и нивичка хлебна, и ново ковашко огнище! — Димитър започна да храни с благи надежди жена си, а тя се смъкна от каруцата, хвана се да пренася пръст за ново копторче, че подир месец…!

На 12 май 1815 година върху рогозка в копторчето на Ковача изплака дете. Цвета в полушепот благодареше на бога, че най-сетне изпълни дълга си пред майка, пред мъж, пред многопохвалния корен на своя род, като се сдоби с това първо чедо!

— Анастасия ще бъде името й! — Димитър вдигна момичето към расото на свещеника в църквата и положи грош пред иконостаса. Беше денят за кръщене.

— Анастасия ли? — взря се в детето духовникът.

— Тъй, отче! — сведе и тяло, и памет пред самото Евангелие. — Моята майка се казваше Таса. Тя премина живота си в пост и недоимък, а като останахме отрано без тате, върху нея легна всичката тегоба…

Димитър не продължи на глас, защото думите на свещеника го изпревариха, но неколцина от старите люде, поканени в църквата, си спомниха: Една заран през 1800-та година Таса тръгна със синовете си към нивята, пръснати край манастира „Св. Георги“. Предната заран монасите бяха изпокрили кандилници и църковни потреби — бягаха от идващите кърджалии. При Бохот, в гората, даалиите видели калугерите и ги изтрепали до един! До вечерта съсипали и манастира. Таса, както се молела пред стените на църквата за спасение на божия храм, един душман я съсякъл в гърба, вечна й памет.

„АНАСТАСИЯ“ — свещеникът записа в църковната книга: „Първо, най-голямо дете от баща Димитър и майка Цвета“.

И момичето оцеля. Докато Ковача вадеше камъни от барата за градежа на ново ковашко огнище, докато по-сетне удряше по наковалнята, в главата му се въртеше все един мерак — да направи чук, движен от нечовешка ръка! Но може ли да има такъв чук?… Искаше му се да попита клисаря в църквата, но и клисарят нямаше да го осветли — отде да знае? Щом Димитър започна отново да майстори клинци, синджири, мотики, подкови, кантари, посъбра малко грошове и с тях откупи едното алено конче на комшията дядо Петър. После двамата със стареца взеха да разорават пустоша около двора на Грънчарите и молеха плевенци да посеят ниви в ораното, че да се върне благодатта на земята! Ковача все виждаше Плевен, обърнат във Вавилон — с мощни, отбранителни кули срещу враговете, с големи къщи за стари и млади, улиците — всички с калдъръм от бял камък, а църквите с позлатени кубета, забити висоооко, високо в небето… Димитър мечтаеше на глас, подканяше Алчо в браздите, а дядо Петър, седнал на слога, слушаше до премала.

Всички в Плевен — и християни, и мюсюлмани, газеха бурени, кал, купища смет, или — тъй да речем — жадна за семена и живот, ала страдаща, поругана земя… Откъм ловчанското шосе на града се чу познато тупуркане на копита — завръщаха се още три каруци плевенци. От войната в 1810-а чорбаджи Георги Михайлов не забегна далеч, но от чумата се кри чак в Габрово и толкова дълго се беше бавил там, че по-първи хора на Плевен взеха да мислят за нов чорбаджия… На седалката до чорбаджи Георги седеше млад, непознат за плевенци мъж. Личеше, че е буден и разсъдителен, а пригласяше на чорбаджията кротко и по негова воля.

— Зет си водя от Габрово, мъж за Димитра намерих — първенецът рече малко гузно, ако и младият габровец да беше хубав, спретнат, светлообразен, но имал кусур — минал под първо венчило преди три години. Оженил се бил тогава за крехка, болнава тревненка, поминала се месеци подир венчавката, без да му остави дете… Непознатият се именуваше Влад Петков и не стига му дето беше хубав, ами на всичко отгоре — грамотен! Произхождал от заможен занаятчийски род и беше изучил бояджийския занаят на баща си. В килийното школо на отец Макарий в Габрово бил учил четмо и писмо, а се чу и това, че една година бил ходил в гръцко училище. Личеше му! Грамотен човек гледа отворено и нашироко, а безбуквените хора са мижави! В Плевен просветените християни бяха колцина, а чорбаджи Георги искаше да се въздига учеността!

Като спряха пред голямата двуката къща, невестата подаде през ритлите на колата вързоп дрехи и… армаганът в ръцете на Влад Петков изрева — с рожба се връщаха хората. Момче било, ненавършило още два месеца и кръщенето му щяло да бъде в църквата „Свети Николай“. Добър знак идваше за града!

Полека-лека Плевен започна да се съвзема. Дюкяните по чаршията отвориха кепенците си, петъчният пазар за жива стока се поднови, тук-там задимяха нови комини, а по улиците взе да се носи мирис на мляно кафе и печена ръж. Като видя, че хората се поокопитиха, чорбаджи Георги отсече от своята мера най-здравия и дълъг салкъм, че да подпрат със ствола му църквата. Откакто кърджалиите сринаха „Св. Параскева“, край зидовете й плевенци носеха по Гергьовден агнетата си за благослов; а за кръщене, венчавка и опело едничка остана „Св. Николай“. Градът броеше около триста български къщи, та за мнозина не достигаше място под църковния купол. Най-бедните палеха свещ и излизаха в църковния двор да слушат проповедите на свещеника — те не чуваха всичко. По-заможните, изправени до олтара, повтаряха тихо назад, но или добавяха нещо от себе си, или скриваха туй, дето не им беше изгода. Случеше ли се пък на свет ден да вали дъжд, най-бедните хора от окрайнините идваха накачулени на главите с чували, дъждът ги мокреше вън, а щом виждаха, че предните се прекръстят, кръстеха се и те.

Едничкото място, от което плевенци можеха да научат кое е добро и кое — зло, беше църквата „Св. Николай“. И тъй бе откакто животът е пуснал тук корени с благи надежди… И така щеше да бъде за християните години наред!

2.

От минарето на голямата Гаази-Али бей джамия ходжата пискливо, на пресекулки, викаше от заранта и на мегдана се събираха мюсюлмани. Преди девет дена от Цариград беше тръгнал новият мютевелия3 на Плевен, а в хубаво време, като това през май, пътят с файтон е една неделя. Файтонът, теглен от чифт силни, арабски коне, спря пред джамията чак на десетия ден, а когато кочияшът отвори вратата да види будни ли са пътниците, посрещачите се ококориха и останаха като втрещени.

— Вай, аркадашлар, жена ли ще насърчава живота ни?

Мълвата си беше мълва, но това, че султанът направи Фатме ханъм управител на Плевенския вакъф4 — никой не разбра как стана. Мютевелийката носеше със себе си надлежен печат и ферман, че е първа от потомците на наследниците на завещателя Гаази-Али бей и че тя ще поеме водачеството по тези земи. Първа да е — това може. Но да управлява мюсюлмани и християни и да напътства мъже?

Ханъмата слезе от файтона спокойно, пристъпи няколко крачки встрани, сведе се леко, като за поклон, но щом вдигна очи, та видя разрушения покрив на джамията, сви вежди и още същата вечер разпореди най-добрите майстори на града да поправят покрива. Добри думи и хули за тази първа нейна заръка не се чуха, но само за две недели дюлгерите тъй поправиха Гаази-Али бей джамия, че цялата стана бляскава! Беше 1233 година. По християнския календар — 1818.

Фатме ханъм вече прехвърляше 50 години, но щом вдигнеше фереджето си да поговори с някоя жена, лицето й се откриваше гладко и бистро, а очите й — дълбоки и сини, като вода на вир, утоляваха жаждата на човека за изповед. Видимо бе от началото още, че тази гледана с мерак госпожа има дарбата да управлява по-естествено и разумно вакъфа от някои мъже, мютевелии, но никой не искаше да признае това! Малко време след пристигането си в Плевен, тя поиска от султан Махмуд II да премахне данъка джизие за някои села около града, та хората по-бързо да се завръщат. Вакъфът трябваше да расте по хубост и численост и поведена от тази воля, госпожата каза, че на всяко родено дете — все едно мюсюлманче или християнче — ще дава златна пара!

Чорбаджии и сиромаси взеха да шушнат, че ханъмата иска да се издокара с добри деяния само в началото. Но този ден, когато писарите завършиха ваенето на мраморната плоча във възхвала на Фатме ханъм, Цвета роди второ дете и мютевелийката тури златна пара в ръката на своя пратеник — да я отнесе като дар!

Градът беше смаян!

Пратеникът пристигна в копторчето на Ковача, докато Цвета повиваше новороденото — беше момче и Димитър, щом взе парата, сконфузен рече, че ще кръстят бебето Христо — да бъде богу драго!

— Да не повярва човек, че има такава жена! И с нашия чорбаджи Георги Михайлов си води коня, и със султана си има думата! — Ковача хвалеше мютевелийката в кръчмата на дядо Гънчо, а останалите мъже мълчаха. Някой искаше ли да разлюти виното му, подхвърляше, че славослови Фатме ханъм, защото изпратила грош за Христо.

— Та кога ще получиш още един? — вземаха го на подбив, щом пийнеха повече, а Димитър кротичко им отвръщаше.

— Не ща аз пара от ханъмата. В града има по-сиромаси хора от мен, нека на тях да даде…

Ковача беше сит от съдбата си. Анастасия и Христо стоплиха вярата му, че е мъж човекотворец и той скоро поиска трето дете.

— Невесто, кръвта ни е силна! Виж тези години колко народ измря, а ние с теб ще създаваме — наумяваше вечер в ухото на Цвета, слагаше я равно до себе си, все нещо й обещаваше, но… жената не понесе трето дете под сърцето си. Комшиите взеха да я прекоросват Чутурката, понеже беше ниска, яка, годна за всякоя кърска оправа и от дете богобоязливо смирена. Цялата зестра, получена от баща й, дядо Влайо, беше леген, рогозка, възглавница и ибрик. Димитър също беше от безимотните в Плевен. Преди да залюби Цвета той живееше с братята си в окрайнините, но… щом сърцето взе да го тегли често-често към Долна Гривица, всички се хванаха да направят за Димитър копторче, в което да подслони невестата си. Копторчето беше с една одая и едно огнище, а големия двор, опрял плет до стобора на дядо Петър Райкин, Ковача искаше да превърне в райска градина… Аскерите на Бошнак ага сринаха всички надежди. Сринаха ги до първия камък, но нали сиромашката душа има жилав корен, Димитър и Цвета вдигнаха същото райско копторче, каквото си рисуваха по чумавото време в пещерата. Стените високи, високи толкова, че човек може прав да стон и даже да се вдигне на пръсти! И широко — има място за две рогозки, сиреч много деца могат вътре да спят. Но няма…

— Може да е за добро — примири се Димитър, че да успокои и Цвета. — Аз вече си имам момче за отмяна, а ти имаш мома помощница. След време, ако е рекъл Господ, много внуци ще се навъдят, ще имаме челяд като родата на дядо Петър.

Петър Райкин, стопанинът на съседния двор, не беше толкова стар, но понеже природата му бе отредила бистър ум и красноречие, именуваха го дядо — всички тичаха за поука при него. Даже казват, че по тъмно се виждало нещо да свети около главата му, като на светец, ама не беше светец. Баба Буца, невестата му, откъсна от мощите си до него четирима сина и три дъщери. Всички вкупом — и дечурлига, и стари, спяха в единствената одаичка до обора — нямаше къде другаде. Дядо Петър отначало даде дума, че щом първият му син се задоми, за него ще направи сама колиба. Приказките си бяха едно, пък немотията друго. Щом Хрельо доведе невеста от Васковския род, и те сиромаси, дядо Петър подслони младоженците в кьошето до вратата. След година и другият син му доведе сиромашко момиче, та ги туриха до огнището.

— Вие се множете по живо, но здраво, я колко място има! — сочеше отъняващата пътечка до краката им дядо Петър и едва се провираше да излезе. — На беден човек доброто сърце му стига!

И отиваше да изоре някоя чорбаджийска нива, че да припечели кринче жито, за дните, когато пушекът ще пише в небето дълги и мразовити приказки.

От другия край на плета до копторчето на Димитър дълго време бе живяла сама баба Кривка Мюлютина. Злочеста, с висока гърбица и един куц крак, тя преживя от неправедните езици на хората седемдесет години. Сторила била грях пред бога, та цял живот носила наказанието на гърба си! А когато черната мор отнесе баба Кривка в пръстта и така я спаси от безчинни езици, ръцете човешки сринаха стаята й и оградата — да не остане спомен за наказаната от Бога!

След година наистина я позабравиха, а когато в летния зной на 1820-а Исин Ибрахимов спря колата си в буренясалия двор на баба Кривка, Димитър разбра, че ще има нов комшия. Исин водеше със себе си три момичета породени и една мъничка, все омърлушена, бледа жена, която едва изговаряше името си — Исля. Турчинът пък як, сприхав, със злоблив характер, по-често вдигаше ръка да я удари, отколкото да пророни дума.

— Остави жената бе, комшу, виж каква е кротушка! — Димитър се провикваше през плета, щом видеше Исля свита под юмруците на турчина. Тя не разбираше езика на християните, но по очите и снагата на Ковача усещаше, че най-сетне някой я брани. Децата й, като нея — болнави и хилави — от сутрин до вечер помагаха според силите си в кърската работа, в доенето на овцете, че даже и камъни носеха от тученишката бара. До края на есента трябваше да се вдигне коминът на къщата! Една вечер, на мъжка приказка с две менчета вино, Исин довери на Димитър, че не може да се примири с участта да е баща на момичета — син иска, пък Исля вече не можела да зачене и той никога няма да й прости!

— Добри и работни са момичетата ти — утешаваше го Димитър. — Виж Халиде — три години е по-голяма от Анастасия, а вече копае в нивата…

— Не ми трябва жена, дето ражда момичета — сърдеше се турчинът. — Така ще се загуби родът ми…

Ковача мълчеше, безпомощен да помогне в грозните помисли на комшията си и щом той си отиде, Димитър взе Анастасия.

— Сийо, лудетино малка, утре двама ще идем да се огледаме в кладенчето на баба Цона — да видиш колко си ми прилика!

Същата луда коса, очите й силни, отворени, винаги мълчаливо питат за нещо. И раменете й същите — здрави, широки, сякаш след време с тези ръце железа ще огъва… И по приказки същата. Още на шест години й пролича, че ще носи самосъчинителния дар на баща си. И душата му! Сигурно затова Ковача повече милееше за момичето! Христо вече тичаше да играе с момчета — кому такова синеоко и светлокосо се метна, никой не разбра.

— На името си е — отвръщаше на докачливи питания Димитър, ала из нивите и понякога в избата на дядо Гънчо, водеше Анастасия.

Къщата на дядо Гънчо и баба Гънчовица беше отвъд тученишката бара, та от църквата „Св. Николай“ се минаваше по малко дървено мостче. Есенно време дядо Гънчо пълнеше каменливия трап на двора си с девет бъчви вино и през зимата тук се събираха мъже да веселят душите си. Избата кръстиха ракиджийница, въпреки че дядо Гънчо не вареше ракия от джибрите, но на това място баща му някога правил люта ракия… Старецът, дребничък, съсухрен и работлив, сам майстореше каци от салкъмово дърво. Мъжете копаеха голямото лозе, събираха гроздето, мачкаха зърната в големи постави, а по Коледа мостчето се огъваше под краката им. Баба Мара Гънчовица не ощастливи с рожба мъжа си, затова пък каквото имаха двамата — даряваха го на поразия.

Вечер в ракиджийницата се чуваха препирни и песни, по-луди глави се заканваха някому. Измислиците и одумките по Фатме ханъм взеха да заглъхват, щом Панчо Петлето взе да разправя за царските хрисовули5 скрити в пещерата на манастира „Св. Георги“. Анастасия се свиваше в скута на баща си, поглъщаше с ум и очи всяка дума на Панчо, а една нощ не заспа.

— Тате, да идем да видим писмата! — молеше се и буташе рамото на Димитър, пък той, каталясал от преумора, отвръщаше.

— Не е вярно това… Майтапеха се мъжете…

— Да идем, тате! Хайде да идем! — държеше на своето малката, взе да се крие, да плаче и все това молеше.

— Цвето, това дете не е като хората — ядоса се една заран Ковача, ала запретна коня и откара момичето.

Манастирът „Св. Георги“ беше не много далече от Плевен. Прострян от запад на изток в една рътлина, обиколена с канари в каменливото място Кайлъка, на времето имал кула, в която пазела стража и с изсвирване на рог предвестявала за приближаване на съмнителни хора… Манастирската църква беше разположена в изгревния от слънцето рът, а монашеските килии бяха вградени в канарата на залеза. Близо до кулата имаше пещера, в която можеше да се влезе само ако пуснат човека с въже — тук монасите скрили кадилници и църковни книги, като бягали от даалиите. Манастирските стари писма се сетили да дадат за укритие в плевенци, а някои по-стари ръкописи потулили в пещерата.

— Тук, на дъното са хрисовулите! — Ковача посочи назъбения вход на потайното място и сам се отдръпна в уплаха.

Анастасия погледна в мрака под себе си, после вдигна очи и объркано рече:

— Тате, да влезем да видим…

— Момиче, ти ум нямаш! — Димитър се сепна, защото не беше редно малко дете да не се бои от тъмнина и безизвестност. — Долу има вампири… Ако искаш — иди да те грабнат! — рече строго и обърна очи към калето. — Преди време горе, върху един камък, видях писмо от цар Иван Шишман, ела да го видим…

— Царя ли, тате?

— Ами, писмото му — Димитър се катереше вече, а Анастасия след него оглеждаше всички камъни.

— Царят, като видял, че не може да спаси царството си от турците, рекъл да премине към Влашко, да потърси помощници, ала аскерите го пресрещнали при Никопол и разбили войската му… Нещастният цар не знаел къде да се дене от мъка, затова дошъл на калето до манастира „Св. Георги“ и написал прощално писмо.

Момичето се катереше по канарата, мамено от видения, и не знаеше какво по-напред да пита:

— А къде спи сега царят, тате? — погледна встрани, готова всеки миг да види Иван Шишман, седнал край злочестото си писмо.

— Като му казали, че турците са превзели българското царство напълно, цар Шишман се промушил с ножа си. Няма го вече… Това е било много, много години преди ние да дойдем на свет! — Ковача сам се натъжи от словата си.

— Значи турците са такива…? — Анастасия не знаеше каква дума да изрече против деянието на аскерите и се сети за бледоликата Халиде, която започна да учи български думи, че да се разбират с момичето на Ковача. — И момичето на чичо Исин ли е лошо, тате? — поразяваше я мисълта за безчестност.

— Не са лоши хора турците, Сийо! Мама казваше, че нема лош народ, ами… когато конете на вождовете се сритат, много пакости носят за невинните…

Ковача винаги говореше с Анастасия като със стар, размишляващ човек. Мина му през ума за тупалото през 1810-а година, за войната, която отне хубавата му сватба и го пропъди с Цвета далече… Помисли и сякаш пред себе си видя освирепели аскерите, дето спали в копторчето му, а после го порутили…

Преданието от уста на уста вече много години говореше, че султан Мохамед II имал навремето голяма конница. Един от първите му акинджии6 бил Гаази-Аляадин-Али бей, който трийсет години кръстосвал из чужди земи, пленявал народи, придобивал големи богатства и където стъпел кракът на коня му, тази земя ставала негова… Ковача вдигна ръка и замахна напред.

— Целият край, Сийо, докъдето ти виждат очите, че и по-натам, където не виждаш, е земя на Гаази-Али бей. Мюсюлманите кръстили джамията си на негово име — да се помни!

Анастасия се опитваше да разбере словата на баща си, но нито очите й можеха да обхванат земите на Гаази-Али бей, нито разсъдъкът й можеше да се осветли.

— И нивичката ни, сиреч, е негова, и градината, и одаята… — рече натъжена и забравила вече за цар Шишман.

— Наши са нивичката и одаята с огнището, Сийо. Наши, защото ние сме българи! Едно нещо е да заграбят земята ти, друго е да подчиниш душата. Ние сме християни — ти само това запомни!

— Християни сме! — повтори момичето.

Конят нетърпеливо биеше крак в канарата.

3.

С изключение на вечнопаметния Софроний Врачански, който обикаляше епархията си на кон, или най-често пеша, за да чуе всички радости и несгоди на духовните си чада, останалите владици на врачанската епископия не обичаха да общуват с непросветените християни и не милееха много за сиромасите — какво могат да вземат от тях? Църковните първенци най-често изпращаха свои доверени икономи да видят как върви събирането на владишките приходи.

Когато през 1812 година Търновският митрополит Макарий ръкоположи на врачанския владишки трон своя сподвижник Методий, а прежния епископ7 Антим прати в Ловеч, че оня укриваше в своя каса църковните грошове, народът се прекръсти и рече: „Боже, този грък ще ни одере душите!“. Пратеник на Цариградската патриаршия, Методий дълги години беше служил на високите архиереи във Фенер8 и вече знаеше какъв човек е потребен за владишкия трон — хитър, сладкогласен, състрадателен на лице, а по характер дързък и непреклонен. Такъв беше самият той. Годините му не бяха малко, затова щом го направиха владика, Търновският митрополит и екзарх на цяла България Макарий, изпрати във Враца за протосингел9 младия, мъдроок и хитър архидякон Агапий. Този пък, въпреки че се държеше по причина духовно-патриаршеска като грък, от майчино чисто коляно беше българин и по-милееше за народа.

Тази пролет на 1821-ва година, като тръгна за Търново, врачанският владика реши да се отбие и в Плевен. Из разкаляните сокаци простолюдието се тълпеше да види високия духовник, а свещеници и църковни епитропи вече чакаха да се отвори вратичката на файтона. Методий, с дълга бяла брада и златен кръст върху гърдите, слезе пръв и се опря на владишкия жезъл, после подаде ръка към някои по-стари жени от града, коленичили да целунат расото му. Подир епископа от файтона излезе младият, на снага силен и едър, а по лице лъчист и благороден, архидякон Агапий. Зад голямата тук-там прошарена вече брада трудно можеше да се отгатнат годините на духовника, но по гладкото чело и страните видимо беше, че едва е прехвърлил трийсет. Щом стъпи върху земята, архидяконът се обърна и подаде ръка да помогне на майка си — благочестивата мъдра Евгения, която мъже и жени из епархията вече наричаха „Кира даскала“ — богоозарената. В този час, изправена до сина си, тя така много приличаше ма ктиторница от църковен стенопис, че хората поискаха да й се поклонят. Мнозина от скупчените назад сиромаси захванаха да се жалят от засухата и глада на миналата безплодна година, но епископът не ги чу. По-право чу ги, ама с какво можеше да им помогне? Щом няма за тях — няма и за него…

— Види се бог ни наказва, дето си нямаме църква, та всички да му се молим — опипваше с треперещи пръсти връхчето на шаячната си дреха дядо Гънчо, смущаваше се като говори с владиката.

— Ще съградим божи храм — епископът го прекъсна, недоизрекъл се още. — Вие но-първо къщите си стегнете и гледайте да са плодни нивите.

Методий понечи да тръгне, но гласчето тънко и напористо на дядо Гънчо го стигна:

— Ааа! Бива ли християни без църква, отче? Нито може молитва да прочетем, нито да се поучим… Виж отец Теофан как просветлява момците в метоха! Ако си имахме хубава църква с килии, там щяха да се учат децата на четмо и писмо.

Епископът не даде ухо за думите на дядо Гънчо, защото гледаше увисналия покрив на църквата „Св. Николай“ и гредите, готови да паднат. Духовникът не посмя да влезе дори за кратка вечерня, а се запъти към къщата на хаджи Йоца Хицовица, която даваше стаите си за нощувка на високи църковни хора, че в Плевен още нямаше владишки конак. Само архиерейската майка Евгения спря до изпосталялото тяло на стареца и попита къде може да види отец Теофан, който учи момчетата.

— Ей го отсреща вдигна ръка към сенчестата страна на църквата дядо Гънчо, където сред гъсти чемшири се кипреха одаите на карлуковския метох.

Евгения каза нещо на сина си и свърна сама край църковния зид, отмина да види килийното училище на стария йеромонах. До стобора съзря само дете да подскача из камънаците и да си играе унесено. Не личеше да търси път към дома и да плаче, а щом видя мъдрото лице на майка Евгения, момичето се вгледа в нея сякаш я помнеше отпреди.

— Как ти е името? — спря до него Евгения, защото непознатото дете я прикова с ранната разсъдителност на очите си.

— Сия ме викат, а теб? — момичето на Ковача малко беше чувало да го наричат Анастасия или някак по-галено.

— Евгения — усмихна се на волността му жената. — Ако искаш, ела е мен да видим отец Теофан и юнаците, които той учи.

Анастасия подаде доверчиво ръка, без да откъсва очи от лицето на непознатата, без да я пита откъде и защо иде. Двете влязоха в голямата одая на карлуковския метох.

Насядали със свити крака върху голия под, момчетата сричаха слогове над восъчните дъсчици. Даскалът беше написал най-отгоре кръст, а под него славянските букви. Пинакидата10 беше голяма педя на педя и половина и с превързаната към края й пръчица децата посочваха буквите. Кръстът означаваше да помага Бог в трудното свето дело, а делото беше наистина свето, понеже малко момчета можеха да добият грамотност. Децата на най-богати родители и чорбаджии отиваха да се учат в българо-гръцки училища, каквито малко се срещаха в градовете, а в Плевен нямаше. В килиите на метоха пък влизаха синовете на по-заможни хора, че след време да станат добри търговци. На онези, най-сиромашките хора, дето нямаха да платят на монаха кринче жито или чувалче брашно, децата им оставаха в пълно невежество!

Момчетата в карлуковския метох бяха различни по възраст. Сутрин идваха облечени в писани дрехи, а в торбичките си носеха ядене за пладне. Майките им туряха хляб, орехи, лук, по няколко маслинки, а в благ ден бито сирене или сланина. Пред ниския праг на одаята отец Теофан бе направил дълга черта — когато сянката на слънцето стигнеше чертата, децата познаваха, че е дошло време за обед. А за да стигне сянката по-бързо до прага, мамеха я с трошици хляб. Зиме всяко момче носеше по една цепеница за огъня, лете следобед поспиваха, проснати върху голия под. За да кротуват всички, та и даскалът да поспи спокойно, отец Теофан туряше до ухото на всяко момче малко камъче. Търкулеше ли се камъче на земята, наставникът пердашеше с жилавата си пръчка.

— Учени хора ще ставате вие, чапкъни с чапкъни… Безпросветните ще взимат от вас акъл!… Ако вие не знаете какво е послушание и мъдра човечност, другите как ще имат вяра във вас? — хокаше ги йеромонахът и с това жалеше всички безкнижовни хора.

Анастасия надзърна в дъсчицата на Неделчо Кунин и като не проумя изписаните там букви, спря до архиерейската майка.

— Бог за момците ли само е отредил книжовност? — попита плахо, защото в одаята нямаше нито едно момиче.

Евгения погали с ръка косите на малката, а погледът и беше отправен някъде далече, напред.

— Дете мое, жената е създадена с такива умни сили, както и мъжът. Мъжът е силен, а жената е благочестива и хубава… — после се обърна към йеромонаха с поклон и рече: — Благо дело е твоето, отче! Дано получиш отплата.

Излязоха двете.

И наистина — всички момичета бяха забранени за просвещение! Строгият дамаскинар беше минал из цялата Империя с проповедта си. „Жената да бъде безмълвна и покорна, на жените забранявам да се учат, също и да владеят своя мъж… Адам е създаден по-рано, после Ева!“. Девойките — и големи, и малки, и бедни, и знатни — ходеха да пасат овце; учеха се да тъкат тънки дарове, да предат равно и бързо. Те носеха със стомни от мегданите вода, хранеха добитъка в къщи, изпълняваха молитви, пост, покорство и песнопения. Защо им трябваше да губят времето си за ограмотяване, щом след първия ден от сватбата си започваха от тъмно до тъмно да шетат на нови стопани, отиваха да копаят на нивата, после повиваха деца… Тъй всякоя помисъл за тяхното умъдрение беше срамота! Имаше любородни бащи и майки, които изпращаха момичетата си в къща на грамотен човек, та там девойката да научи „Аз, Буки, Веди“… но — боже пази! — тези родители криеха от очите на хората този грях.

На другата сутрин след пристигането на църковните гости от Враца Анастасия, прибягна до големия двор, в който се белееше двукатата къща на хаджи Йоца Хицовица. Хаджийката — щедра, силна, с голямо даровно сърце, приемаше архиереите, гощаваше ги и ги поеше, че да откъсне от тях някоя благина за Плевен. На младини тя имаше дъщеря Елица, но откакто момичето й заболя неизлечимо в гърдите, мъжът й, свитият и неоправен Христо Ангелиноолу, не знаеше какво да направи, че да изцери рожбата си. Една нощ в съня му дошло видение с образа на Елица. Рекло му: „Ако съградиш чешма, която да се лее къде мегдана, та хората без кладенци да си пълнят стомни вода — ще оздравея!“. Същата заран Христо се хвана да копае, та като намери извора — да вдигне чешма. Много народ се събра да помага, но… когато чешмата беше готова, с два чучура — към двора и към мегдана — шестнайсетгодишно едва, момичето се помина. От мъка след няколко месеца и Христо се затри под пръстта. Ивана Христовица с кораво сърце, по-силна по душа и воля от мъжа си, не се затвори сама и не прати хули по орисията. Един ден взе половината от бащините си грошове и каза, че заминава за Божи гроб в Ерусалим да търси утеха… Близо две години се мая по онези свети за християните места, а щом се върна, вече хаджийка, каза, че всичко от къщата си ще раздаде на бедни хора от Плевен.

— Че какво е това човешко имане, струпано в куп за едни, а за други, пак чада божии, да бъде глад и сиромашия? — питаше тя и викаше най-безимотните да им даде кому нивичка от мерата си, кому бакъри от одаята с огнището…

От дюкяните в Ерусалим беше донесла алено сукно и десетина златни божигробски кръстчета. Тях пазеше за някои по-първи църковни хора, че като тази заран, щом нареди голяма софра и владиката седне, тя да сложи скъпия армаган до паницата му и да си каже приказката.

— Ваше високопреосвещенство и наш духовен баща! От много време чакаме да дойдете в Плевен, че да отворим дума за градежа на нова, голяма църква…

Епископът се наведе, смръщи вежди, но не отговори.

— За православна църква искахме да ви попитаме с чорбаджи Георги Михайлов и за… ново, светско училище, ваше високопреосвещенство.

Хаджийката се окашля, дръпна назад ниското трикрако столче под себе си и лицето й се ороси досущ като челото на владиката.

— Къде казваш, че е чорбаджи Георги? — хитро се опита да завърти разговора той.

— Много работа има в хана си, затова не дойде да ви срещне — хаджи Йоца нарочно отвърна с престорен глас, та всички да разберат, че мами епископа.

Истината беше, че първенецът на Плевен се крие и не иска да другарува с духовника, защото не можеше, да търпи лицемерието му.

От едната страна на владиката беше седнал архидякон Агапий, а от другата — майка Евгения. Гостите сърбаха попара от овче мляко, а хаджи Йоца си мислеше как да се върне на приказката си.

— Да сте живи и здрави пак да дойдете, ваше преосвещенство, ще заръчам агънце да ви заколят… Щях да забравя — кога благочестивият отец ще даде нужното позволение за мирско школо?

Владиката преглътна залъка, отри с ръкав брадата си и въздъхна. А хаджийката продължаваше:

— Тук има един наставник, Николай Московеца го именуваме. През войната влязъл в отреда на граф Воронцов и с войниците му стигнал чак до Русия… За голямата храброст и доблест графът го пратил да се изучи в Одеската семинария. Върна се в Плевен преди три години и каза, че му е по сърце да учи момчетата на писане, смятане, иконопис, но иска да отдели децата от църквата и… — Хаджи Йоца искаше да каже още няколко думи за Московеца, но епископът вдигна ръка и глас:

— Как? България да учи момчета извън църквата?

След думите му настана мълчание. Хаджийката се сви в новата сукнена рокля, сякаш беше изрекла непростим грях, а архиерейската майка Евгения се обърна към владиката.

— Смея да кажа, ваше преосвещенство, че като идвах в Плевен лани, случи се да поговоря и с този добре изучен господин… — жената наведе глава, като се колебаеше дали да продължи думите си, но щом срещна благородния поглед на хаджи Йоца пак се обърна към отец Методий; — Московеца е доволно грамотен да учи момчета и ако плевенци имат нужното позволение за мирско школо…

— Първенството на мъдростта е Гърция и всички народи взимат от нея наука! Не може да има друго знание извън нашите книги! — с озлобен глас и нея прекъсна владиката, но благодеятелната Евгения затвори очи, сякаш се страхуваше от думите, които ще изрече.

— Словата ви са прекомерни! Българите губят народността си, като изпращат децата си в гръцки училища. Ами това, че сиромасите остават слепи за знания цял живот, може ли да се нарече християнска правда?

Епископът стана, опря се на рамото на архидякон Агапий, но като се сети, че Евгения е негова майка, потърси бастуна.

— А по какви книги даскалът ще учи децата? — с лявата си ръка поглади брадата си, доволен, че може да се одума. — Българите имат писменост, ала нямат книжнина. Българският език не е образуван за своя наука!

— Книги ще имат след време, както сториха други народи, ала днес — те искат да имат българин за наставник и българин… за владика!

Епископът се стовари върху трикракото столче, сякаш гръм падна върху главата му! Непростима бе дързостта на Евгения и най-страшно беше, че каза думите си пред други хора. Вече и врачанските чорбаджии се вдигаха против клеветническия нрав на Методий, но не можеха да го пропъдят, защото той се крепеше в мощния жезъл на търновския екзарх Макарий.

— Кога българите ще имат мъже, достойни за църковна управа? — попита тихо, отмалял от внезапния удар на думите.

— Никога! Никога, ваше преосвещенство, ако са все тъй безропотни!

Архиерейската майка се вдигна полека, а хаджи Йоца, озарена и мощна, й рече:

— Благочестива госпожо, ерусалимското кръстче, дето блести върху масата, е за теб!… Купих го от златарски дюкян край църквата „Св. Харалампи“. От сърце ти го давам и дано те окриля…!

До обяд целият град научи какво кира даскала е казала на владиката и как той се стоварил върху малкото столче… Чорбаджи Георги мина край къщата на хаджи Йоца, ако може да види Евгения, но до отворената порта мерна Анастасия — права, залепена за каменния стобор.

— Кого чакаш тук? — спря до малката и надникна в двора.

— Кира Евгения — отговори със свян и сложи ръка върху окърпената си дреха.

— Кира Евгения ли? Че защо ти е? — чорбаджията се засмя и щипна носа на момичето.

— Искам нещо да я запитам.

„С благи думи и разум тази жена всички притегля към себе си!“ — чорбаджи Георги помисли на ум и продължи по пътя, без да види Евгения, а момичето на Ковача се мушна в двора. Още при първите крачки към къщата гласът на Хаджи Йоца стресна малката.

— Сийо, немирнице рошава, кого търсиш тук?

— Кира Евгения, хаджиии… рекох нещо да я запитам — Анастасия поиска да се върне назад, но прозорчето на одаята, в която беше одърчето на майка Евгения, се отвори и момичето позна гласа й.

— Ела тук да ме запиташ — повика детето спокойно тя и докато малката тичаше, хаджийката се засмя и се обърна към Евгения.

— Родителите й са бедни, но работливи хора. И те не могат да си надвият масрафа за дрехи. Ковача по цял ден бие железа, пък Цвета се поболя, та не може да му помага в мъжката работа… Откъде знае, че си при мен и какво иска да те запита? — все така засмяна хаджи Йоца видя как Анастасия тупурка нагоре по стълбите и окуражена, че архиерейската майка я вика, още от прага попита.

— Оня ден тате каза, че един книжовен човек може да надмине цяла конница непросветени — вярно ли е?

— Истина е момичето ми — с кротка усмивка отговори Евгения.

— Щом цар Шишман е могъл да пише на камък и е водил войска, защо турците са го надвили? — нетърпеливо зададе втория си въпрос, а майка Евгения се зачуди на разсъдъка й.

— Войската на султана е била по-голяма и по-силна — затова е победила…

— И значи отец Теофан е по-силен от чичо Исин, който бие жена си? — Анастасия не искаше да спира въпросите си, пък майка Евгения я прегърна щом разбра, че срещата при отец Теофан е поразила момичето.

— По-силен е йеромонахът, детето ми, защото всяка поука за пристойни дела е велика, а разприте между хората са греховни.

Малката не разбра тези думи, сви се в скута на благочестивата жена и я попита това, за което цялата вечер не намери отговор:

— Ами тате, като е безбуквен, откъде знае за писмото на царя?

— Дете мое, когато един род милее за своите предци, той от ден в ден, от бащи към деца разправя за житието им — да се помни!

Анастасия усети как топлото наметало на майка Евгения я загръща и поиска дълго да остане в ръцете й.

— Кога конете ще те откарат далече? — попита с онази честна тъга на децата, когато те се разделят с любими хора.

— Тръгваме в други ден — отвърна сякаш със същото чувство жената, но допълни. — Пак ще дойда и пак ще те видя!

— Откъде идваш? — Анастасия затвори очите си, благодарна от близостта…

Майката на Агапий бе повикана за живот в Дарданските предели, от които произхождал и великият самодържец Юстиниян.

Родителите й, хрисими и трудолюбиви хора, имаха още и син, две години по-малък от нея. Когато Евгения навърши десет години, пратиха я в манастир да изучи четмо и писмо, а Григори, както бяха кръстили момчето си, искаха да дадат в гръцко училище, та щом се просветли за наука, да стане наставник. Имаха голяма, двуката къща в Календра, където открай време се бяха заселили стотина семейства българи и всички живееха в сговор, ала 1780-а година донесе по тези места пратеници еничари. Те отвличаха всички читави мъжки деца, а някой противеше ли се на волята им — съсичаха го! Когато след три години Евгения се върна в бащината къща, намери страшно запустение и мълвата — еничари бяха отвлекли Григори, а родителите й обесили на брястовото дърво в двора…

Евгения осиротя! Все още дете, тя не можеше да живее сама без напътствие и закрила от близки. Леля й по бащина линия — пресметливата и ненаситна за имоти Клира — я взе. Няколко години тя пращаше момичето на тежка слугинска работа само да изкарва за хляба, а през това време мислеше колко може да вземе от братовата си къща, че да спечели по-добра зестра за дъщерите си… Не й провървя в сметките. Когато Евгения навърши 17 години, през Календра минаха гръцки търговци на коприна и там, сред мъжете, опънали пъстри платна на пазара, момичето срещна младия, спретнат и уважителен кир Филип. В душата й трепна моминска радост, щом гъркът се поклони да докосне пръстите й, докато тя му даваше грошовете за три аршина платно. На другия ден кир Филии отново се поклони, щом Евгения мина край търговците и… по-натам двамата не разбраха как стана. Харесаха ли се, орисията ли ги събра или добрите думи на хората, но най-младият грък не тръгна с търговците, а до есента остана в Календра. Венча се с Евгения и заживяха в двукатата къща с високия бряст, докато една заран невестата на кир Филип разбра, че под сърцето й нещо пърха. През март на бял свят дойде момче. Евгения поиска да кръсти детето на брат си Григори, ала кир Филип възрази и на първороденото дадоха име Атанас.

Светското име на архидякон Агапий бе Атанас.

4.

В ракиджийницата на дядо Гънчо десетина мъже, люшнати от силното вино на пода, гръмогласно се смееха и пригласяха на единствения сред тях грамотен Спас Христов.

— „Пиша тебе дарие, турско магаре, и да знаеш, че ти евала не чина на твоите хорати…“. — изговаряше бавно четецът, а другите около него ликуваха.

Вече няколко години в Плевен преписваха, повтаряха, декламираха наизуст онези редове от книгата, която Спас и Димитър бяха донесли от Влашко, където спряха по Наполеоново време. И тогава като я бяха изчели на влашки двамата мъже много се смяха. А като се върнаха се хванаха да я преведат за плевенци, започнаха по своему да тълкуват фантастичното описание на Александър Македонски, който бил ходил до рая и сам правоверник, бог Саваот му давал победи над персите. Като знаеха, че сегашните перси са мохамедани, което за преводачите бе равно с турци, а пък Александър е македонец, а македонците по негово време считали за праотци на днешните македонци, сиреч християни, за всички плевенци беше драго да разберат как македонците надвили персите. Всеки път, щом мъжете се събираха около буретата на дядо Гънчо, вкупом повтаряха най-веселото писание преди боя между Александър и Дарий, когато персийският цар писал на македонския цар, че е хайдук, дето влязъл да му ограби царството, а цар Александър му отвърнал още по-оскърбително, че персийците са овце, пък македонците вълци, и един вълк може да удави и разсипе много овце…

Преводачите навсякъде бяха заместили персите с турци, а македонците с българи, та всички плевенци християни — и книжовни и неписмени — повтаряха наизуст победата на цар Александър. Една приказка тръгне ли по сокаците, като песен, тя не може да не стигне до ушите на управата… Благородната Фатме ханъм, щом чу за оскърбителния превод на „Александрията“, много се натъжи и каза, че няма вече да дава златна пара за новородено дете-християнче.

— Ние не искаме подаяния от жена, която не си знае мястото! — бедни, ама курназ, мъжете в ракиджийницата говореха против мютевелийката, щом пийнеха повече. — Мюсюлманите не я зачитат за пет пари и тя като се видя натясно, викна сина си Осман бей… Сега само неговата дума се чува, пък Фатме ханъм всяка година плаща хиляди грошове на султана, че да се тачи като жена-бей! — мъжете, вече зли и настръхнали, сипеха ругатни.

— А откъде, мислите, че има толкова грошове? — издигна се над гласовете Грънчаря. — Пак от нас, сиромасите… А като толкова я боли душата за християните, защо не иска ферман от султана да си изградим нова църква?

— Ферман за градеж не е работа на ханъмата — оспори думите му Ковача, изправен до голямата каца. — Владиката трябва да иска прошение, ама чу ли го вчера? Я стане, я не… Гледа само какво влиза в торбата му и да вземе грошове от литургия, пък това, че ние стоим под дъжда, него мокри ли го? Хич не му е до църква. Той е грък, мютевелийката е туркиня… ами ние, българите, къде сме?

След третото канче вино Ковача ставаше отворен и приказлив, идваше му дарба да бунтува хората и сега, докато се усети, хвана дядо Гънчо за ризата.

— Аз викам, като се дигнем, оттук да идем в къщата на хаджи Йоца Хицовица, па да пипнем владиката за врата…

Градът палеше свещи, шептеше молитви пред сън, а мъжете, като изскокнаха от ракиджийницата, с псувни и закани тръгнаха към дома на хаджи Йоца.

— Хаджийке, ставай, че хм… — Грънчаря се из кашля двусмислено, като че се упражняваше. — Искаме тук да ни дойде владиката!

Хаджийката, все още будна, вдигна перденцето на прозореца и като видя толкова разбунтувани от несгоди и вино мъже, взе да се кръсти, излезе на чардака за миг, но бързо се върна и бутна вратата на одаичката, в която беше майка Евгения.

— Достопохвална госпожо — рече и се поклони: — До стобора са се събрали десетина мъже и искат да видят владиката. Ако излезе отец Методий, сигурно ще стане нещо позорно… Затова много те моля, облечи се и иди ти. Вярвам, че ще те чуят и ще ти повярват.

Епископът и архидякон Агапий бяха легнали в отвъдната одая, където от големия двор на хаджи Йоца се носеше мирис на цъфнали ябълки. Евгения, стана, наметна върху раменете си големия, плетен шал и с тихи стъпки тръгна към портата.

— Добра ви вечер, мъже любородни, чух крамолите ви пред стобора и рекох да видя какво ви носи насам — посрещна ги с кротък и бавен глас майка Евгения.

Мъжете се посконфузиха от ненадейната среща, умълчаха се, а Грънчаря изпъчи гърди.

— Ние търсим владиката, с него искаме да поговорим.

— Епископ Методий отиде на гости при чорбаджи Георги… Ако трябва, там идете и го потърсете — отпрати ги към чорбаджийската къща Евгения, защото знаеше, че плевенци почитат първенеца и тези мъже, вече пийнали, никога няма да отидат при него. — А каква мъка имате, че искате да я поделите с владиката? — попита веднага, защото разбра, че мъжете не й вярват. — Доверете ми се, ако имате вяра в жена, която милее за християните.

— Голяма е мъката ни — дойде на думата си Грънчаря. — От години едно и също приказваме, но никой не иска да чуе… Вчера владиката рече: „Ще съградим божи храм, но вие първо гледайте къщите си!“. Види се, че няма мерак да измоли ферман от султана за нова, хубава църква, че в килиите й да се учат децата ни. А ние ще дадем мило-драго от себе си…

Евгения не побърза да отговори, не беше по нрава й да съди човек, който милее за народното дело, Не поиска да защити и владиката, защото от неговите уста не беше чула надеждни думи за нова църква в Плевен… Ковача усети, че архиерейската майка мълчаливо подкрепя Грънчаря и пристъпи до нея.

— Ако не бяхме се върнали подир войната и чумата, този град щеше да затрие корена си! — рече заповедно, без пресекулки. — Не кажеш ли на епископ Методий, че искаме църква с високо кубе и големи килии, другата неделя ще идем до Цариград! Чу ли? — накрая се закани, после залитна, свит във вехтите си дрехи, а като се сети навреме, прошушна в ухото на дядо Гънчо: „В Цариград само нас чакат!“

Мъжете се заспоряваха из тъмното кой накъдето му е пътят, а богочестивата Евгения затвори пътната порта.

Истина беше, че борчовете на Цариградската патриаршия станаха по-тежки от египетските пирамиди, ала не толкова данъците тегнеха на християните българи, колкото мъката, че всички владици са гърци. Първенците и чорбаджиите на Враца, начело с Димитраки Тошоолу, вече крояха планове да пропъдят Методий, че на неговото място да дойде българинът Гавраил, отседнал в Букурещ. Кир Димитраки искаше да въвлече в борбата си и чорбаджи Георги Михайлов от Плевен, но уравновесен и благоразумен, плевенският чорбаджия, не желаеше напразно да си навлича гнева на епископа, знаейки, че е довереник на високия екзарх.

Първенецът на Плевен умееше да държи чорбаджийството си и въпреки че вече застаряваше, старостта не затриваше бистрия му ум. Той напътствуваше хората на града да живеят в мир, плода на земята да си делят по равно и лоша дума през плет да не чува! Не беше от онези управници, които гледаха само за своята къща и своя хамбар — сам отиваше да работи по нивите, водеше цялото домочадие да му помага и учеше децата си на пестеливост.

— Не ща аз лентяи, дето само ядат, без да работят! Детето от малко трябва да се учи на труд, пост и послушание! — казваше строго на жена си и заключваше долапа с яденето.

В Плевен никой не укоряваше суровия тон на чорбаджията и не се чу дума да е скъперник, защото за Великден купуваше от папукчиите цял кош чехли и пращаше баба Пашуна да ги раздаде на сиромаси. Господар беше! Пред големи и малки разказваше приказката за богаташа, който трябвало да избира жених за момата си. Двама били кандидатите — един богатски син и един сиромах, но учен. Бащата избрал за момичето си по-бедния момък и рекъл: „Аз търся човек, който утре може да стане богат, а не готованец, който ще пропилее имането ми!“ — поглеждаше хитро и с благодарност към Влад Петков, който беше и акуратен, и пестелив, и умен, а детето, което се роди в Габрово, а в Плевен го кръстиха Пейчо — напътствуваше от малък в добри дела и послушание.

Сутринта след неразборията около дома на хаджи Йоца Евгения стана с тревожен смут; облече се, не поиска закуска, а на сина си каза, че ще отиде сама в църквата. На портата се поколеба накъде да тръгне — искаше да отиде при чорбаджи Георги и с кротки думи да оправдае мъжете — знаеше, че първенецът на всяка цена ще научи за своеволието им. Искаше да каже още, че от Търново се носи вест за подмяната на българския екзарх Макарий и ако се случи това, врачанският владика остава без закрила — то ще рече, че плевенци могат да открият мирско школо за момчетата и Николай Московеца може да им стане учител…

Евгения погледна по пътя, който водеше към къщата на чорбаджи Георги, обърна се към мегдана на църквата и без да се нада — зад ъгъла на хаджийската къща видя дребната фигура на Анастасия. Детето се криеше, сякаш искаше да притули нетърпеливото си очакване.

— Добра среща, немирнице, кого търсиш тук? — засмя се, щом стигна до ъгъла.

— Теб! — отвърна момичето и с ръката, която криеше зад гърба си, подаде букет маргаритки. — Може ли да те изпроводя?

Евгения взе цветята и поведе момичето, задъхано от неспирните си въпроси.

— Защо чешмата на хаджи Йоца има два чучура? — попита, като минаха покрай нея.

— Мъжът на хаджи Йоца с много грошове е съградил чешма, която да дава благодат и на градината в двора, и на хората от града…

— А защо мъжът на хаджи Йоца има много грошове?

— Благодеятелният човек трябва да има куп грошове, за да раздава благодеяния на сиромасите, ама нечестивият, който не поема този завет, ще бъде наказан! — отвърна търпеливо.

— Ами мъжът вечен господар ли е на жената? — Анастасия погледна лицето на Евгения и видя, че тя е по-възрастна, но и по-радушна от Цвета.

— Дете мое, мъжът е силен, а жената благочестива и кротка. Мъжът брани дома от нещастие, но когато се случи то, жената го облекчава… Ще ме отведеш ли при своя баща?

Вместо да отговори, Анастасия дръпна Евгения за ръката и я поведе към отвъдната страна на карлуковския метох, където плет до плет бяха наредени дворовете на Петър Райкин, Димитър Ковача и Исин Ибрахимов. От комина на ковашкото огнище излизаше пушек и миризмата му се примесваше с тънкия звън на чука върху наковалнята. Долавяха се откъслечни думи на песен, пред ковачницата играеше дете — Христо правеше човечета от кал. По-натам, до плета, Цвета — ниска и схлупена — копаеше лехите в градината; обърната с гръб, тя не виждаше архиерейската майка и Анастасия, упътени към портата. Ковача пръв отдалече мерна двете и като се сети за неразбориите вечерта, дъхът му секна, зачуди се — да се скрие ли, или да излезе, после сложи чука на огнището, обърса челото си с длан и щом Евгения отвори портата, той тръгна към нея.

— Виновен съм, благочестива майко, прошка ще моля от бога, но те моля и ти да ми простиш! — тури ръка на сърцето си, пък Евгения се засмя.

— Твое ли е това дете? — пусна Анастасия пред себе си.

— Мое момиче е, майко, ама тя откъде знае? — недоумяващ, все още нищо не можеше да разбере.

— Това — златокосото момче, ли ще ти бъде отмяна? — погледна към Христо, слабичък, бледолик, сякаш не е виждал слънце.

— Здрав да порасне — след години с него ще правим чудни каруци — вгледа се в Христо, а после се обърна към Чутурката, сякаш търсеше помощ. — Цвето, ела, че ни идват гости!

Цвета най-сетне се обърна към ковачницата, вдигна мотиката на рамо, мина из пътечката на лехите и като стигна до гостенката, подаде ръка.

— Добре си дошла, влизай! — простодушно покани непознатата да влезе в копторчето.

Димитър още повече се зачуди как да отвърне Евгения, че да не види немотията вътре — с едно огнище, една постеля, едно кандило, една молитва, само здраве и мир да царува под покрива!

— Аз викам да поседнем тук, на тревата, виж колко е хубаво! — Димитър понечи да седне…

— За друго дойдох — спря го архиерейската майка. — Ще ми се да попитам невестата ти иска ли да стане слугувница в къщата на хаджи Йоца Хицовица, когато от Враца пристигат духовници и отсядат при нея… Все ще припечели някой грош! — загрижено рече, като видя отруденото лице на Цвета, косите й, прошарени отрано, покорните й ръце…

— Да ида?… Ще дойда, щом хаджийката иска да й слугувам, ама в града има по-жилави, по-млади жени — Чутурката беше объркана от ненадейното предложение, а Димитър с поглед й даде знак да мълчи! Бива ли да възразява на архиерейската майка — хем дошла на крака да я кани!

— Когато идваш в хаджийската къща, води със себе си Анастасия! — помогна на Чутурката, щом долови внезапния смут. Огледа двора с ковачницата, мерна трите момичета на Исин Ибрахимов, а преди да си тръгне, не забрави да каже и на Ковача. — Не говорете хулно против мютевелийката, блага жена е Фатме ханъм.

Цвета дойде измекярка в кьщата на хаджи Йоца още на другия ден. Не че ще припечели грошове със слугувията си, ами всички повтаряха думите на чорбаджи Георги Михайлов, който след приказките с мъдрата Евгения разправял пред много плевенци, че туй, дето такава светица има влечение към града, ще доведе нещо добро! И пращал при нея мнозина неуки хора за напътствия.

5.

— Идеее! Кира Евгения идеее! — Анастасия бягаше към къщата на хаджи Йоца, сочеше пътя от Търново и приближаващите далекодрумци. Детската душа беше отмаляла от очакване и всяко потропване на конски копита я караше да търчи накрай града — така силно се беше привързала към архиерейската майка, че започна да я търси навсякъде, да пита за нея, да иска закрилата й…

Файтонът с духовниците наистина спря пред къщата на хаджи Йоца, но в този час — малко преди да бие клепалото за вечерня, народът не дойде да посрещне духовния си пастир — щом беше казал, че не дава нужното позволение на Московеца да учи децата в светско училище, как църковното настоятелство ще дава грошове за това начинание? Първенците рекоха, че ще чакат, докато епископ Методий умре, пък владиката — макар да проповядваше блаженство на душите в отвъдния свят, хич не бързаше да напусне този, даден на хората за греховност…

След дългия път от Търново, след съсипията на тазгодишните юнски горещини, владиката изглеждаше като пребит и едва се дотътри от портата до одаята, а хаджи Йоца го погна.

— И какво каза търновският митрополит, ваше преосвещенство? — замълча, уж забрави приказката си.

— Какво да каже негово високопреосвещенство Макарий? — зачуди се, но през ума му мина предишната препирня.

— Рекох да питам отвори ли се дума за прошението ни… Види се, че няма да има грошове за ново училище, но поне някоя къща да дадем на Московеца, там да учат децата — тури на масата нов армаган.

— Поп Спас още тогава каза, че Русина, като говори с народа, заваля нарочно речта си — всички да проумеят, че учеността му иде от Русия. Това не е похвално за него…

— Ами! Поп Спас крие в сърцето си завистливи чувства, защото иска да бъде наставник, пък не му стига ум за даскал. Свещениците като завалят речта си на гръцки и народът не ги разбира, мигар е похвално? — хаджи Йоца добре разбра какво каза, поиска да изпревари гневливия отговор на свещеника, затова затвори вратата на одаята му и попита архиерейската майка иска ли да отидат на вечерня в църквата „Св. Николай“.

Народът около олтара в този час не беше много. Дните се нижеха дълги, благословени за труд и от изгрев до залез трябваше да се изорат много ниви… Архиерейската майка и хаджи Йоца се промушиха сред мъже и жени, та да стигнат по-близо до поп Спас, обърнал книгата на молитвеника обратно, понеже никога не четеше проповедите си, а пееше наизуст. Хората от ухо в ухо си шушнеха, че това е майката на архидякон Агапий и вече никой не слушаше гласа на поп Спас. Малко време след началото на вечернята, през отворената врата влезе Чутурката, хванала момичето си за ръка, сякаш го води курбан. Цвета надникна тук-там да види къде е Евгения, упъти се към иконостаса и се доближи.

— Благочестива майко, прости ми, че прекъсвам молитвата ти! — очите и се наведоха, сякаш се разколебаха. — Анастасия иска благодатта ти, винаги пита за теб…

— Честита си, че имаш момиче — прошепна Евгения, но думите и чуха всички, понеже поп Спас замълча.

— Момичето ми милее за теб, като че е тръгнало от твойта плът и твойта душа… Дълги години я чаках да дойде на свет, а сега… — Цвета бутна Анастасия пред себе си. — Ако я вземеш при тебе, ще изпълним праведни чувства. Тя ще съобразява твоята воля… Ще ти бъде и слугувница…

Евгения положи длани под лицето на момичето, а то затвори очи, олюля се и докосна пръстите й така, както се докосва с устни икона.

… След четири дни във файтона, който трябваше да откара духовниците към Враца, беше и момичето на Ковача. Градът, осиротял за деца, се вторачи в Цвета като във вещица! Дявол ли влезе, Господи, в тази жена, че даде даром първото си дългочакано чедо?… Не докачаха Чутурката, защото виждаха, че и тя милее по Анастасия; ама дето и да срещнеха Ковача все това питаха. Той пък с ръка на сърце, с благодарни очи им отвръщаше кротко.

— Не бе, сладки ми хора, благодеятелната майка Евгения ще поучава момичето ми… за бъднини!

6.

Във Враца Анастасия от сутрин до здрач седеше в одаята на майка Евгения и се учеше да везе тънко платно; шеташе, носеше малка стомна вода, после събираше из градината плодовете и ги отнасяше в зимника… Понеже таванът на врачанския владишки конак беше трижди по-висок от покрива в копторчето на Ковача, момичето мислеше, че живее под църковния купол, заспиваше вечер с тиха молитва, а сутрин се будеше с благодарни слова. Никой не чу само да захваща приказка за Димитър и Цвета, пък душата му тайно милееше да се върне при тях, да види голямата тученишка бара, от която плевенци си извозваха камъни; да надзърне в плета на Исин и да извика боязливата Халиде; да отиде в двора на дядо Петър Райкин и да отнесе на внуците му червени ябълки — румени и сладки да бъдат като този плод! Христо сигурно и сега прави човечета от кал, пък Цвета си мисли кога ще дойде от Враца файтонът с духовниците, че да докарат и Анастасия! Сигурно няма да бъде това лято, защото архидяконът обикаля епархията по заповедност на епископ Методий…

Като монах, който бе дал църковен обет за целомъдрие и никога нямаше да има свое дете, младият архиерей прие Анастасия със същата надежда, с която Ковача измоли живота й в чумата!

Кира Евгения не говореше с отец Агапий на гръцки, защото било най-грешно човек да изменя на народността си.

— Ти си българин! — майка Евгения казваше на сина си пред всички духовници, а епископ Методий мръщеше вежди и я питаше: двамата като са българи какво дирят край високия трон?

Въпреки че знаеше да чете български, владиката пееше литургиите само на гръцки. Врачанските управници не го любеха твърде, а веднъж дори, като го видяха, че обира сам църковните подаяния, тайничко го заключиха в църквата. На заранта се разнесе из целия град това посрамление, та между първенци и духовници станаха големи крамоли. Майка Евгения разбираше, че кир Димитраки Тошоолу с такива деяния си туря главата в торбата, но сама жена как можеше да спре свадите между мъжете? Макар да носеше благ характер, разбра, че с фанариота Методий няма да излезе на оправия: „Защо са потребни училища за българските девици, щом няма никъде из Империята?“ — питаше той, пък „кира даскала“ си мълчеше и като не виждаше отникъде подкрепление, намери малко пясъчно сандъче, сложи го до прозореца в одаята, където спеше Анастасия, и всяка заран пишеше по една буква. Някой трябваше да се захване с това деяние! Някой трябваше да разчупи срама от невежеството за всички девойки! Майка Евгения цял живот е искала да си има момиче, та като го изучи в школски науки, то да стане наставница на други момичета; те пък да дават знанията си на много други… Орисията не ощастливи благородната архиерейска майка с женска рожба, понеже многообичният й мъж кир Филип се удавил с гемия към водите на Златния рог, когато синът им бил тригодишен… Откакто Цвета даде седемгодишната Анастасия на поучение във врачанския владишки конак, сякаш слънце огря душата на Евгения.

„Веди+Они+Дари+Аз“ — буква след буква жената пишеше върху пясъка, пък детето повтаряше след нея: „в-о-д-а“ „во-да“.

— ВОДА! — малката изговори с удивление, сякаш пясъчното сандъче се превърна в кладенец за светлина, а лицето на архиерейската майка светеше от дълбините му…

„Слънцето дава живот на пръстта“ — лятно време двете пишеха по лехите в градината. Зиме пък, с дълга пръчка рисуваха букви върху снега: „зе-мя-та е ши-ро-ка“ „аг-не-то е ша-ре-но“ „де-те-то е мир-но“ „не-бе-то е ви-со-ко“…

…Когато Анастасия навърши десет години, майка Евгения написа с тояжка върху пръстта в градината:

„АЗ ЗНАЮ ГРЕХ МОЙ“.

— Аз зна-ю грех мой… — момичето бавно прочете думите, но като не ги разбра, попита: — Какъв е моят грях, многопохвална майко?

— Мой е грехът на това начинание, а след време ще разбереш, че е нужен на всички! — Евгения прегърна слабите рамене на момичето и го поведе към конака.

7.

През 1825 година на високия екзархски трон в Търново беше ръкоположен най-благонравният и доброплоден от всички търновски митрополити — Иларион Мъдри от Крит. Малко време след поемане на водачеството новопоставеният архиерей събра за напътствия владиците на всички епархии, но преди да стигнат до Търново, за да чуят гласа на митрополита, епископите, че и народът даже, вече знаеха — Иларион Мъдри сам превежда книги на български, а подклажда в такива дела и други монаси от манастирите. „Хвала на този водач!“ — повтаряха непросветените, като чакаха да захване нещо добро. Нещо добро… нещо мъдро като самия му нрав, ама какво? Не можеше сам за година-две да подмени всички фанариоти, защото наистина още нямаше достойни български мъже, готови за духовни водачи. Нежели екзархът можеше да отпрати хитрия обирджия Методий!… За изгонване на епископа от врачанския владишки трон не можеше да става дума, но какво беше казал митрополитът на духовния си подстойник стана ясно, когато Методий мина през Плевен и видя къщата на Илия Печигаргов, обърната в школо! Чорбаджи Георги Михайлов бе дал нужните грошове на Илия, който цял живот мечтаеше да стане даскал-мирянин, но понеже не му стигаха знания и сам разбра, че Московеца е по-достоен от него, даде къщата си на драго сърце — да се учат децата!

„Непокорен народ!“ — сърдито рече в ума си епископът, но не проговори хули на глас: „Оттук насетне да вършат каквото си искат, само да плащат църковните данъци…“ Сам се успокояваше, правеше се, че не вижда, че не го е еня, пък подличката му душа не остави работата на самотек: владиката се прибра във врачанския конак, а на протосингела си Агапий заръча да остане за три дий в Плевен, да ходи денем в школото на Московеца, та да слуша какво говори наставникът!

Като разбра, че синът й задълго ще бъде в града, майка Евгения стъкми Анастасия с нови дрехи, оплете косите й, върза ги с алена кърпа и поиска да замине с момичето в Плевен. Мило й стана, щом чу, че плевенци са отворили светско училище, та момчетата да се просвещават в смятане, краснопис, свещена за българите история… Знаеше, че владиката не е заръчал на архидякона да подкрепя училището, затова тези дни „кира даскала“ трябваше да бъде до своя син!

Цвета тъкмо пренасяше сухи дърва да стъкми мангала в хаджийската къща, щом пътната вратница се отвори. Като видя момичето си, измекярката изтърси цепениците от полата.

— Момичето ми! — поиска да хукне към Анастасия, но преди да направи стъпка, малката дотича до нея. Беше пораснала и станала толкова хубава, че Чутурката я сви под гърдите си и само сърцето й чу като рече. — Не те давам повече никому, остани си при нас!

— Бъдните дни и години ще отплатят за мъката ти по Анастасия! — Евгения сякаш беше чула думите на Цвета. — Здрава и умна да порасне още някое време, ще я пратим в гръцко училище за грамотност — кротко, с упование нареждаше и гледаше в бъдещето.

— Московеца взе момчето ми в мирското школо да го учи на иконопис и четене… Един грамотен мъж в къщата ще ни стигне! — Чутурката по-силно притисна Анастасия.

— Благородно се е захванал с децата този мирянин. — Евгения вече разбираше майчината тъга на Цвета, не искаше да разлюти повече раната й, затова тръгна да види хаджийката.

… Още първите дни, когато Русина събра двайсетина момчета на по-първи хора от града и окопитени юначета от бедни родители, поп Спас, дето разправяше пред владиката, че Московеца заваля на руски, не намери покой! Като гледаше как момците отиват към къщата на Печигаргов, а не ходеха при него за поучения и към килиите на метоха, един ден свещеникът викна отец Теофан в дома си, наля му в голяма паница вино и след втората глътка започна да подкокоросва стареца, че за двамата щяло да бъде сгодно, ако всички в Плевен узнаят, че Московеца не е истински даскал, щом отвлича ума на децата с непристойни науки, та те малко пеят псалтирчето… Йеромонахът слушаше, слушаше търпеливо, опипваше ръба на паницата, тури палец върху челото си, както правеше винаги, щом слуша нечии хулни думи, па се прекръсти и рече:

— Не е добро, че искаш и мен да вкараш в грях. Лоша дума против наставника не мога да кажа, защото ме тачи, учи момците както му е редът… А ти с греховни помисли, за своя благина, искаш да отлъчиш децата от мъдро знание…

Отец Теофан не допи виното. Бутна с пръсти паницата настрана, поклати глава, надигна се от трикракото столче, отвори вратата и рече сбогом…

Поп Спас не разбра докрай какво искаше да каже свещеникът, измъкна от лавицата дебелите листи на ръкописанията си и за своя утеха зачете на глас… Откакто долови, че хората на града отварят очите си за просветление, а книги воистина нямаха, той събра няколко народни мъдрости, намери пословици с отвлечено тълкувание, измисли 14 молитви за трески и уроки — сиреч баяния за всяка немощ и болест — тури-един канон на света Варвара, няколко песнопения и — всичко нареди в малката, уж своя книга. Върху последния лист на нравоучението си беше съчинил, че по-добре е човек да вари желязо, отколкото да има в дома си зла жена; че който живеел с такава невеста, бил претърпял наказанията за греховете си; че устатите жени били дъщери на вещици… Като разбраха какво е написал поп Спас, жените в Плевен, вече не щяха и да чуят името му, камо ли да пратят при него децата си! Вярно, че имаше и устатници, ама дотолкова да се тъпчат бездруго похлупените невести, никому не беше нужно. Поп Спас редеше страница подир страница и да го помнели завинаги. Вече му се привиждаше как след писанието в цялата Империя ще заговорят за него, пък… Московеца нека си бъхта главата с бедните момчета на Плевен.

Русина наистина от сутрин до вечер умуваше как да тъкми уроците си. Чорбаджи Георги Михайлов, като нареди най-грамотния и сърцат човек за даскал, пръв изпрати внука си Пенчо, който се беше родил в Габрово, а кръщението му стана в църквата. „Св. Николай“. Хаджи Тодор Начов, първенец и богат търговец в града, също прати сина си; и чорбаджи Минчо, и чорбаджи Цочо Генов, и сестрин син на хаджи Йоца… Родителите на тези момци все можеха да дадат по някой грош на църковното настоятелство, та да се подпомогне доброто дело. Русина — хвала му! — както милееше за децата на имотните плевенци, така обичаше и даровити момчета на бедни. Един ден случайно беше видял Христо на Димитър и Цвета да рисува в прахта около ковачницата, как излива вода от стомната и да прави човечета от кал.

— Прати ми утре това момче в школото, от сина ти ще излезе иконописец! — още същия ден заръча на Ковача, пък той се смути.

— Добре, даскале, ама нямам чувалче брашно да ти платя — отговори и с почит, и с мъка.

— Аз търся събудени даровити момчета — не се кахъри за плащане, ами го прати!

Тази вечер Димитър изпи три канчета вино от радост, а заранта, като водеше към школото Христо, едва навършил осем години, се хвалеше пред всички какво му бил казал Московеца!

Градът имаше нов храм! Не, не — двукатата къща с четири одаи на Печигаргов от много години не беше нова. Но това, че плевенци я поискаха за училище, а чорбаджи Георги даде всичките грошове да я плати — на часа превърна покрива и стените й в храм! Място за бъдещи, добри семена…

Този ден, когато архидякон Агапий влезе в голямата одая на школото, мирянинът стегнат, снажен, мъдроок и напорист, говореше на децата:

— Било е някога преди много, много години, когато хората пасли стадата си, дирили огън от мълнии и живеели на колиби в горите, че да ловят диви животни и да се обличат с кожите им. Тези хора били тъй неуки и тъй неугледни, че да ги видел човек отстрани, би се уплашил! Светлина идела само от слънцето, а в главите им — пусто и тъмно! — Московеца се смълча, за да долови притаения дъх на децата.

— Кир учителю, а мама и тате като са неписмени, в главите им има ли светлина? — синът на Ковача попита, за да проуми думите на наставника.

— Те ще вземат слънце от теб, щом изучиш аз, буки, веди… щом започнеш да смяташ — Московеца отговори на питането на Христо, а така — и на всички момчета, които не разбраха предишните му слова.

Архидякон Агапий, седнал до вратата на малко столче, също зададе въпрос към наставника:

— Та… всички народи ли по това време са били непросветени? — хитро помами той даскала.

— И гърците, и латините, и всички други народи, които сме от едно человечество.

— Та и гърците, викаш, навремето били безпросветни? — духовникът повтори, наблегна, зачака нащрек своя отговор.

— Днес те са мъдри и учени — кротко му отвърна даскалът. — Ала навремето те досущ като българите не са имали своя книжовност, писали са гръцки език върху камък… както и българските царе са писали — едва сега Московеца се сети защо архидякон Агапий е тук и поиска да се измъкне с хитрина, ала внукът на чорбаджи Георги стана, отиде до даскала, подаде верижка и се поклони.

— Любезний учителю, откакто захванах да разправям в къщи всичките ти учения, моят дядо ми даде ланец и заръча по кираджии да донесат от Търново хубав часовник.

Московеца се обърка, не посегна да вземе ланеца и ръката на Пенчо остана протегната.

— Ланецът е даден за теб и трябва да си го пазиш! Споменавай един ден пред децата си, че е дар за грамотност.

— Ами, учителю, ланецът е за тебе и ти го давам сега, а когато кираджиите донесат часовника, ще получиш и него! — момчето на Влад Петков беше отворено, будно и отрано личеше, че има потомствена кръв — да съди честно.

Архидяконът поиска да запита още нещо Московеца за грамотността на гърци и българи, но в одаята навреме се втурна хаджи Йоца Хицовица:

— Види се, че ще ви объркам урока, ама на сърце имам прошение до наставника. — Облечена беше в тъмна дреха, гайтанисана със светъл гайтан. Кръшна изглеждаше днес снагата й — и напориста. — Утре заран Крив Мирчо ще дойде у дома да измаже пода в голямата одая с кладенчова пръстчица. Дойде ми на ум да повикам момчета от школото, и което дете изпише най-хубаво името си, нему ще дам жива кокошка, алена дреха, везана с черни конци, и два гроша в джоба й… Имената на тези първи момци, добили писмовност в мирското школо, ще останат в одаята за гости, додето съградим друго, по-голямо училище.

Отец Агапий стана от столчето, че да поздрави хаджийката, а тя — хитруша — сякаш за пръв път го вижда, извика:

— Охо! И какво прави помощникът на епископ Методий тук?

— Рекох да видя как наставникът напътства децата — отвърна й истината, пък хаджийката се засмя:

— Как ли? Напътства ги по душа и разум, не е скъперник като наставника на духовниците! — не взимаше никога приказки от чужди уста, защото нейните й стигаха. — Та забравих да кажа на протосингела, че преди малко при мен пристигна обичната му майка Евгения, съпроводена от Анастасия…

— Така ли? — архидяконът се учуди от ненадейното посещение на майка си, понечи да излезе от школото, пък Московеца още повече се оплете и замоли хаджийката да повика Крив Мирчо идущата неделя, та дотогава момчетата още по-краснописно да се изучат.

— Думата си не връщам! Утре рекох и утре ще е! По пладне искам да дойдете, че да се дръпне влагата от пръстчицата… И чорбаджи Георги ще викна у нас, и Влад Петков, и благочестивата майка Евгения ще повикам да отсъди… Пък ако отец Агапий реши да даде още грошове за учението на децата… — хаджийката с такива очи погледна архиерея, че преди да излезе, той бръкна в расото и й даде шепа грошове.

На другия ден по пладне Московеца поведе децата и на заможни хора, и на сиромаси — да премерят честно силите си. О, каква дреха беше проснала на чардака хаджи Йоца! Върху гладко, алено сукно, купено от Ерусалим, бялата й ръка беше везала бод до бод дни наред… Като видяха сюртучето, положено върху дъските, всяко от момчетата закопня да го има!

Московеца начерта върху пода равни мънички кръгове, та всяко от децата влезе в свое кръгче с тънка подострена пръчица. Хаджийката се кротна върху трикрако столче пред отворената вратница на одаята, а до нея седна архидякон Агапий, богочестивата му майка Евгения, после чорбаджи Георги… Имаше столче и за Влад Петков, но той остана прав, възбуден — надничаше да оглежда кой как пише и трие. Само като минеше през ума на децата, че писанията им дълго ще останат в хаджийския дом, те или пропускаха някоя буква от името си, или кривваха ченгелчетата по-иначе; плюеха върху длан да изтрият, после наново пишеха. Димитър, синът на Замфир бояджията, беше най-ниско сведен от всички; Васил пък, момчето на Малка Иваница, дето мъжът й умря в чумата и я остави вдовица с четири клети деца, бе дангалак вече, хърбав и дрипав, но така прилежен, че опря бузата си о пода. Павел, синът на хаджи Тодор, беше залегнал до него, пък момчето на Чутурката, забило лакти в пръстчицата, не затвори уста — сякаш не му стигаше дишане. Московеца му беше посочил място близо до баджата, та Христо не надничаше в писанията на другарчетата си. Внукът на чорбаджи Георги, „малкият чорбаджи“, както му викаха на Пенчо, пишеше в средата на одаята. Тъмнооко и тъмнокосо като рода на майка си, момчето от нея наследи и почтителния характер. Първи деца, родени в Плевен след войната и чумата, те с Анастасия имаха една възраст и една жажда — ненаситно да дирят ученост. За момичето на Ковача обаче нямаше училище с даскал. Във Враца момичето изучи да пише с български букви, да чете по църковни книги, ала „кира даскала“ нямаше знание в гражданските науки, затова жалеше пред сина си: „Колко тежко е на сърцето ми, че не мога да бъда наставница докрай, да напътствам малки моми, плод сладък и първи да дам… Но додето са дните ми, ще чакам да видя онази радост, която никъде досега не видях…“ — и очите й се обръщаха към Анастасия, а отец Агапий догаждаше какво иска да му рече: щом момците вече се учат в светски училища, защо девиците остават безпросветни?…

Седнал до майка си, архидяконът и сега мислеше за църковните работи, а хаджи Йоца, дето все гледа да клъвне слабото място в човека, пак побутна свещеника заядливо.

— И кое е най-свето за всеки човек? — попита го нарочно, щом Чутурката донесе бяло сладко да черпи гостите. — Вярата и народността му, нали? — сама отвърна, защото усещаше душевното раздвоение на архидякона — пише ли се чист българин пред владиката, оня ще го отлъчи; пишеше ли се грък пред народа, хората щяха и него да погнат, както гонят Методий…

— Бива ли да си променя човек народността? — вече съвсем докачливо го чукна хаджи Йоца, отец Агапий си науми да й отвърне ядовито, но богочестивата майка превари сина си.

— Има хора, които си менят вярата и народността, ала те носят тежък грях и праведните човеци не ги любят… Какво ли са изписали вече момчетата върху пода? — надигна се уж тях да надзърне, пък искаше да спре ненужната свада.

— Ей ги на краснописците! — Московеца подкани почетните гости да видят какво са изписали върху пръстта момчетата.

— Боже, боже, това момче носи небесен дар! — хаджийката опря едро тяло до вратницата и посочи кръгчето до огнището. Христо, вместо да пише името си, беше нарисувал стопанката на тази къща: жена голяма, силна, щедра, с благодатно лъчение. Не му беше стигнало време да дорисува краката и опинците, наведе се да продължи, но хаджи Йоца грабна сукнената алена дреха и я надяна на раменете му.

Христо беше като хоругвица в нея — тъничко, светличко, свенливо дете, сякаш в този миг не знаеше името си…

Дълго време из Плевен разправяха, че първенството в школото на Московеца води синът на Ковача! Покрай такъв мъж и такива деца името на Чутурката порасна.

Анастасия пак замина с благодетелната Евгения във Враца, но двете започнаха по-често да идват в Плевен и да остават дълго. Откакто Враца осъмна с вестта, че чорбаджи Димитраки е откаран във Видин по заповедност от Цариград и една заран намерили врачанския първенец посечен до беглишките хармани, епархията пламна! Хората настървено пишеха този грях на епископ Методий, та владиката вече не знаеше къде да се крие и пишеше греха на врачанските бакали, на клеветници, на лукави търговци… Никой не хващаше вяра на гърка и той гледаше само да си спаси кожата…

Най-сетне, когато генерал Дибич разби войската на Рашид паша при Кюлевча, и след боевете край Варна, Силистра, Шумен, през есента на 1829 година русите влязоха и във Враца, епископът избяга с тях.

По-късно никой отникъде не изпрати вест кога и как е свършило житието му.

Църковните работи в епископията тръгнаха на самотек. Дълго време Иларион Мъдри не смееше да ръкоположи нов епископ. Българският архимандрит Гавраил в Букурещ, когото чорбаджи Димитраки тъкмеше за владика, след смъртта на градския първенец не посмя да се върне във Враца. Архидякон Агапий едва смогваше да погледне конашките писания; пътищата до Свищов, Видин, Търново започнаха да го уморяват.

Влизаше в години…

8.

От няколко месеца Цвета се залежа на едно място. Да беше намръзнала тази зима — не беше! Да беше взела страх от плашило — не беше! Да беше срещнала вещица сред бял ден — да пукне дано съсипницата! В гърдите на Чутурката тежеше и взе да се връща назад. Ковача съвсем се вчудачи; отведе невестата си да я окъпе с целебна вода в пещерата Капчук, но и това не помогна. Едва дочака да съмне в деня срещу Св. Дух, откара невестата си с каруцата на ливада, където расте най-много росен. Пренесе Цвета върху тревата и сам почна да връзва торбички от ново платно — в тях беше турил по питка, сол, ечемичец и сребърна малка пара.

— Нося ти зоб за коня и сребро да го подковеш, и ти нося сол и хляб, а ти за Цвета да ми намериш цер! — Ковача се провираше из храстите, търсеше спасение за болестта на жена си.

От баенето на Чутурката поразвиделя, но не докрай. Комшиите взеха да шушнат, че болестта й била от мъка, дето даде Анастасия далече. През туй време момичето израсна, устата му все такива слова изричаха, че човек изпитваше сладост.

Щом си дойде това лято в Плевен и намери майка си отмаляла, девицата остана в копторчето да й слугува… Копторчето на дядо Петър Райкин беше подпряно с брестови стволи да не се срути и никъде в двора му не се виждаше гиздавата сама-колиба. Откакто и синът му Митю се задоми, живееше с невестата си Христема в сеновалчето, а трите деца, които отимаха, растяха от ден в ден все по-румени и по-сладки. Около главата на дядо Петър, пак в тъмното, се вижда светило като на светец; сигурно вече наистина е благочестивец — онази пролет баба Петровица се беше поминала. Най-голямата дъщеря на Исин — Халиде, бяха пратили булка на Сабри акинджия; мюсюлманинът нямаше родство с конницата на Гаази-Али бей, ами понеже майсторосваше хамути за турски коне, така беше познат на хората; и грошове му се намираха… Прякорът му по имаше прилика с друго именование, понеже пиеше много, пиянството му беше лудо и тормозеше Халиде непрестанно. От боязън ли, от несвяст ли, булчината цяла година нема отроче, та преди две вечери Сабри я натирил обратно — да си върви в къщи! Не я иска безплодна… Боже мили, Исин уж е баща на децата си, ама мъничко жалост няма у него — и той погнал Халиде по късните нощи, а тази заран… Избута я от копторчето — да върви при мъжа си, да не се връща! Такава — нито мома, нито жена — кой ще я вземе отново? Исля не посмя да вдигне глас, да защити момичето си. Изпращаше Халиде до пътната вратница, когато Анастасия носеше вода от кладенчето и чу кавгата отвъд плета. Момичето на Ковача влезе в одаята, тури на пода бакъра, коленичи сама пред кандилото и сведе глава.

— Боже, Ти, който имаш милост и всекиму страдащ даваш утеха, помогни на клетницата, помилуй я, поведи я — тя е невинна! Господи, ако и да няма Твоята вяра, дай й Твоята обич!

Анастасия стана, излезе от копторчето и пак видя Халиде да стои пред плета с малко вързопче в ръцете — оглеждаше улиците, чудеше се накъде да поеме. Някое време се мая така, после наведе глава и чевръсто се упъти към зидовете на „Св. Параскева“.

Момичето на Ковача облече шаячната дреха, която мама Евгения лани й бе купила от калоферските кираджии; затвори вратата на копторчето и тръгна по калдъръмената пътечка към портата.

— Сийо, накъде тръгна? — Димитър я сподири от ковачницата, а Цвета и Христо носеха сухи дърва да разпалят огнището.

— Кир Тодор докарал солена риба от Ловеч, ще ида да взема — отвърна, без да спира, но не тръгна къде чаршията, а надолу, към градския ров, висок колкото да се скрие дете в него. Отвъд окопа трънаците се чернееха голишави, а подир тях бяха нивите на дядо Беджо Грънчаря; изорани, посети с добри семена, чакаха пролет. На слога му, който криволичеше досами пътя, имаше висока елха и дядо Беджо не даваше дума да я секат, защото дървото се било хванало, когато баба Беджовица му станала булка.

Няколко крачки напред, към опанецкия връх и турските ниви, имаше дълбок сух кладенец. Порутен, изворът вече не даваше никому блага вода, защото беше много стар, турци и българи правеха свади чий е кладенецът, докато най-сетне дядо Беджо тури на гърлото му тежка каменна плоча — да не се шмугне някой на дъното!

Анастасия се снижи до трънаците и както си мислеше, така стана: Халиде вървеше през чернозема на дядо Беджо бързо, окаяно, стиснала вързопа в ръце, спря под елата и като прегърна ствола й, бавно се свлече до него. Малко седя. Вдигна се да огледа къде е геранът и щом стигна до плочата, нададе сили да я отмести, да се хвърли на дъното — друг дом за неволята й нямаше. Ръцете й слаби, краката й тънки и болни, се огъваха над тежестта, но Халиде дърпаше голямата плоча — нужна й беше мъничка цепнатина, през която да провре тялото си.

— Вода ли искаш да пиеш? — Анастасия спря до ръцете й, сведе се над раменете и туркинята трепна.

— Помогни! — сви дланите си за молба, а гласът й откънтя към дъното.

— В този кладенец няма вода, ще те отведа до изворчето на баба Цона — Анастасия вдигна тялото на Халиде, пък то беше леко и тръпно, като самотница-пеперуда, изгубена в тъмното…

Двете се спуснаха покрай рова, прекосиха пред „Св. Николай“, минаха до джамията, та Халиде спря до зидовете й да почака, а Анастасия продължи сама. Каза ли, не каза ли накъде отива, Халиде не я чу в унеса си. Но момичето на Ковача спря пред хубавата двуката къща, до която пазеше заптие. Анастасия се закова пред пищовлията и с малко думи отсече:

— Трябва да видя Фатме ханъм!

— Ханъмата спи, не иска малки момичета да я будят… — отговори хем шеговито, хем ядовито и обърна гръб.

— Искам да говоря с Фатме ханъм! — повтори високо на турски и като бутна леко тялото му, прекрачи през прага.

— Вай, черна гяурко! — сепнат опипа пищова, поиска да го извади, но мютевелийката ненадейно спря до него с няколко мушмула в дланите.

— Коя си? — обърна се към Анастасия.

— Аз съм българка, кира Фатме ханъм — обърка се пред очите на господарката. — Дружка имам и друговерка, ама… Бива ли тъй, кира Фатме ханъм… Тя щеше да скочи в герана! Няма милост нито от баща, нито от мъж…

Ханъмата кое разбра, кое не, понеже Анастасия малко говореше турски, но въведе момичето в двора с вити стари лозници, със ситен каменен калдъръм и шадраван, обиколен с розови храсти. Двете седнаха върху ствола на повалено дърво, хубаво си поприказваха, а по обед… По обед Халиде отнесе писмо в копторчето на Исин. Писанието беше от самата мютевелийка и агата го разглеждаше като заповеден ферман от султана! Разглеждаше листа, обръщаше го нагоре-надолу, но понеже беше безбуквен и не можеше да го прочете, повикаха Анастасия — едничка грамотна в махалата. Макар да беше виждала турски букви само върху каменни плочи, момичето на Ковача взе писанието, вдигна го високо към слънцето и прочете самосъчинително:

— „На Исин Ибрахимов забранявам да пъди момичето си Халиде, понеже тя е негова дъщеря! Сабри акинджията заставям да я приеме в дома си, да не я бие, да не я хули и натирва обратно, защото ще му пратя заптии! Ако двамата не изпълнят…“ — Анастасия сне писмото и каза, че не смее да го дочете до край, понеже били много страшно!

Исин и Сабри наистина много се сплашиха, и не смееха да минат край дома на мютевелийката… Акинджията прие Халиде в дома си и добре, че цяла година беше мирен. След потребното време за рожба невестата му роди момиче. Кръстиха го Фатме — на мютевелийката!

Месец откакто Анастасия остана в Плевен, Чутурката се вдигна! Не от благоухаещата вода и молитвите, а от моминското озарение на девицата, от близостта до нея. Сутрин Анастасия готвеше, шеташе, кърпеше, туряше над огнището котленце с вода и хвърляше стръкове здравец в него — да бъде здрава майка й, да върши шетнята в копторчето, че и в къщата на хаджи Йоца… Христо си беше момче, помагаше край огнището на Ковача и чакаше да се захване в Плевен нова църква, та с наставника си от мирското школо — Московеца, да рисуват стените и…

Тази заран, като излезе сама да подири боя за шаяк, край портата на Гаази-Али бей джамия Анастасия спря пред бяла мраморна плоча с изваяни думи. Не разбра написаното, понеже беше на турски, но вечерта пак се сети за камъка и попита Ковача. Каталясал от преумора на нивата, Димитър едва отвори очи и рече, като да чете:

— „Понеже джамията на Гаази-Али бей беше започнала да се руши, Фатме хамън я поправи, та стана бляскава. Нека бог да увеличи вярата й на живот, а след смъртта да я възнагради в съдния ден“… Добра е до днес мютевелийката, ами трудно се справя с народа…

— Значи ханъмата е недостойна и след добри дела, само защото е в женски дрехи? — Анастасия пристъпи към очернените ръце на Ковача и изговори бавно. — Добре е за водачество да се гледа бистрия ум и човеколюбието на управника…

— Объркани работи — отвърна преди да заспи Ковача. — Не е добро това, че турците погазват жените ей, ама нали от много време живеем върху една земя, неправдата прескача и християнските плетове.

Анастасия обърна глава, вдигна очи към кандилото и въздъхна: „Боже, да беше тук майка Евгений, всички щеше да поумни!“

А благочестивата майка съпровождаше и напътстваше своя син към благонравни дела; насърчаваше го за откриването на светски училища в по-големите градове на епархията; повеляваше му да дава грошове за ограмотяване на децата… Затова Влад Петков и чорбаджи Георги също я чакаха в Плевен — виждаше се, че одаите, които Илия Печигаргов даде да се учат момчетата, отдавна отесняха за много жадни към просвещение. Плевенските първенци и хаджии вече бяха склонили да купят голямата къща на Гачо Бояджйята или да съградят ново двукато училище… Нямаше го вече епископ Методий, пък архидяконът надали щеше да отвърне волята на усърдната си майка…

И както решиха първенците, така направиха. Гачо продаде къщата си със седем одаи на чорбаджи Георги за 800 гроша, а плевенци събраха още грошове, за да стегнат стаите.

Когато воловарски каруци прекарваха камъни да опашат с висок зид училището, Анастасия мина от там и в двора срещна внука на чорбаджи Георги — Пенчо.

— Колко голям и силен си станал! Не съм те виждала четири зими — засмя се и каза това, което виждаха очите й.

Пенчо се поизчерви и както носеше камъка от каруцата към камарата, тръгна към Анастасия.

— И ти си отрасла — наведе се и положи камъка пред нозете й. — Станала си висока, хубава… Майка ти рекла пред хаджи Йоца, че си грамотна, вече можеш да четеш и пишеш…

— Какво говориш? Даже и да съм грамотна, ти си къде по-далече от мен! — уважително му отвърна, а той се зачуди къде да дене ръцете си.

— Тъй де, ама брат ти вървеше пред нас — каза, за да го похвали, а Анастасия се докачи.

— Като сме безимотни, и в учението ли трябва да бъдем последни? — тръгна да си върви, а Пенчо я хвана за лакътя.

— Сийо, не се сърди! Тате казваше: „Хвала на тези деца!“ — и без да пуска ръката й, се взря в лицето да види гняв или сияйност ще тръгне от него. Момински свян тръгна, топла и влажна руменина, дето втурне ли се веднъж из човека, иди, че я спирай… Мъжете около каменната грамада се сбутаха, а до вечерта из чаршията се говореше, че момчето на Влад се задява с Анастасия. Оправно момче! Още не беше изпълнил седемнайсет, брадата и мустаците му набодоха. Помагаше в бояджийския занаят на баща си и започна да води сметките с пазара на прежда… Хаджи Тодор Начов, имотният богат търговец, който гласеше внучката си Гергана за чорбаджийския внук, бе почнал да води момчето със себе си по кирия из градовете. Ама тази вечер, като спря пред чорбаджийския двор да натовари стока за Ловеч, не попита за Пенчо, криво му беше от приказките за Анастасия.

— Децата са едно, сметките ни са друго — уговаряше го Влад Петков и товареше преждата. — Ако двамата се харесват — да не са се венчали? — уверяваше го, гледаше да му угоди.

— Ако са замаяли главите си, теб ще питат! — сърдито дръпна юздите и не се обърна назад.

Беше неделя и час преди мръкнало. Моми и момци се събираха на седянка в големия двор на дядо Гънчо; старикът даваше по някоя пара на гайдарджията Мирчо, че младите да потропат хорца… Задявките и разменените китки по седенките бяха едно, друго беше сватосването. Бащи и майки не питаха накъде гледат очите на младите, а мислеха колко тежи зестрата им — и всеки трябваше да си знае рогозката!

Ковача бутна вратата на одаичката и намери Анастасия до майка си пременена: косите й умити с дъждовна вода, вързани с ален ширит — беше се стъкмила за хорото при дядо Гънчо.

— Сийо, как ще речеш — да идеш ли на седянката с дружки, или да останеш при нас? — Димитър седна на рогозката.

— Както кажеш, тате — зачерви се и наведе глава.

— Що да не иде! Нали и тя е момиче като другите? — Цвета не искаше да вярва на хорските приказки за Анастасия.

— Тъй де, и аз не я спирам, ама някои шушнат, че внукът на чорбаджи Георги я чака там. — Ковача не беше отварял дума за Пенчо и сигурно пак нямаше да спомене, ако устата Драгана не го закачи на улицата: „Димитре — рече му, — събираш ли дарове за венчаване?“ Пък той нали не може да прати лоша дума против човек, се засмя: „Защо са ми дарове? Ние преди години се венчахме с Цвета“ — направи се, че не разбира какво му подмята.

— Не е вярно, тате, Пенчо не чака мен! Няма да ида! — Анастасия се захлупи върху рогозката и не разбра какво се надигаше из гърдите й — свян, мъка, обич, копнеж…

— Иди, чедо, но си пази ума! Момчето на Влад Петков не е прилика за копторчето ни.

Ковача я вдигна, но Анастасия не смееше да срещне очите му. Защо всички мислят за сватосване? Откакто Пенчо й каза първия ден: „Я, колко си хубава!“, тя минава край двора на Бояджията да гледа как се гради дуварът на школото… пък внукът на чорбаджи Георги, като я види, понася камъка където не трябва, все гледа да я пресрещне и да я пита: „Кога ще те видя пак?“

„Утре“ — отговаряше му, искаше да побегне от свян, а така обичаше да послуша речта му — уважителна и напътена все към бъдното… В петък вечер, щом майсторите се разотидоха, Пенчо остана до зидовете на школото да дочака Анастасия. Като я видя, повика я на притулено място, извади от джоба си ален ширит и поиска да върже плитката й, косата й била голяма, дъхава на билки, игрива… Уж връзваше аленото ширитче и играеше с плитката, пък наведе глава и с устни докосна ухото й: „В неделя ще дойдеш ли на хорото при дядо Гънчо?“

… Христо бягаше по калдъръмената пътечка на двора, сякаш го гони бясно куче.

— Тичай, тичай, че Пенчо идва насам и ще види сиромашията ни! — запъхтян скочи в копторчето, а Анастасия бързо излезе на двора.

Беше облечена в поизносена рокля, стегната в кръста с кръвчица, понеже Ковача нямаше грошове за коланче. Пенчо пък, Господи, гиздав и спретнат в тънки потури и вапцана риза. Гайтаносаната му дреха беше съшита така, че да се вижда златният часовник с ланеца, който чорбаджи Георги му подари в последния ден на школото — дар за грамотността му. Анастасия погледна към двора на дядо Петър Райкин, за да скрие руменината си.

— Пенчо, мама се поболя по пладне, затова не мога да дойда — наведе глава и Пейчо видя ширитчето.

— Не ти вярвам, Сийо, знам, че друго те спира — погледна схлупеното копторче.

— Така е… чорбаджи Пенчо! — за миг проследи погледа му и пак наведе глава, за да скрие смущението си.

— Тъй да е! — отговори сърдито, обърна се и тръгна към пътната вратница.

На другата заран дядо Гънчо дойде при Ковача и заразправя какво било, що било на седянката — пък момчето на Влад било омърлушено, размишлявало нещо, усамотено в двора и не играл нито едно хоро… Така свършила вечерта!

Няколко дни Пенчо не се мерна до школото. Чак подир неделя, когато чорбаджи Георги разбра каква мъка има внукът му, отвори вратата на одаята, в която момчето се уединяваше и рече:

— Виж му ти хала! Няма да помага за подновяване на школото и така ще ме срами пред хората заради ковашка мома! — уж го хокаше, пък му беше драго, че Пенчо вече има мъжка тъга.

Не се доизрече за Анастасия, но откакто хаджи Тодор започна да страни от чорбаджията, първенецът гледаше да хвали Гергана — кръшна била, румена, боязлива, богата, работна… както си беше истината. Но — и неграмотна, като всички момичета.

Щом Ковача разбра, че синът на Влад носи камъни, прати Христо и той да помага, колкото може.

— Това ще бъде отплата за грамотността ти! Щом варосат и разкрасят новото школо до другата есен, в него ще се съберат много, много момчета… Може да заприиждат и от съседни села… — Димитър както обичаше своите си деца, така доволно дълбоко милееше и за чуждите. Ето защо изпроводи Христо до къщата на Бояджията, а като се върна в ковачницата, запретна се да огъне такова желязо за първия ден на новото училище, че като удари с пръчка човек, да пее сладко, далече да се чува звънът му и да ехти в душата до премаляване!

Беше ноември на 1831-ва.

Епархията още нямаше свой владика и вече се чуваше, че ако не ръкоположат архидякон Агапий на врачанския владишки трон до идущата пролет, през лятото на 1832-ра през епископията ще мине самият Иларион Мъдри! И уж безпросветни хора пуснаха тази приказка, пък познаха.

През месец май на 1832 година, когато земята се плодеше за благодат и лятото се беше втурнало изведнъж, на мегдана пред църквата „Св. Николай“ дотича босоного момчето на Пашо Грънчаря и започна да вика, че конете от Търново идат. От прииждането на хората към църквата се вдигаха облаци прах, та синът на Грънчаря се давеше във виковете си… Висок беше залезът в този час, и щом колелата на файтона спряха и екзархът прекрачи стъпалото, големият златен кръст върху дрехите му блесна, по-предните посрещачи закриха очи и не видяха кога митрополитът вдигна ръка да прекръсти събраното паство. Драгоценните камъни, обсипали църковния жезъл, също блеснаха, та всички сведоха глави и заслушаха бавния наставнически глас, излязъл изпод самата библейска брада.

— Во Христа молитствовател ваш вдига ръце да измоли живот дългоденствен, здраве всегдашное и превеселое всем духовним чадам! — народът коленичи смирено със свити ръце, с глави, сведени доземи и така — на колене, всеки се буташе по-напред, по-близо до расото и благословията на митрополита. — Нека отправим очи в небесата и прошептим: „Даруй ни, даруй всеблажи Боже! Амин!“

Всеки искаше да целуне ръката на високия духовен пастир, но не всеки успя да се добере до нея и Иларион Мъдри, като видя за пръв път порутената, ниска църква, подпряна със салкъмово дърво от мерата на чорбаджи Георги, не посмя да тръгне към нея, а рече:

— Бог е вездесъщ, затова няма потребност от храм, който за него винаги е невместителен, но човекът е малък и затова винаги има нужда от присъствието божие. Нова църква ще съградим в Плевен и тези дни ще упътя архиереите!

Хората почнаха да се кръстят и да славят църковния си баща за такива думи, а той обърна очи към стобора на Гачо Бояджията, който беше само на двайсетина крачки от черковните зидове.

— Какво е това? — Иларион Мъдри попита, като видя грамадата камъни и варницата в двора.

— Това е новото школо, милостивейши митрополит търновски и наш духовен съслуживец! Тази есен ще го осветим — преклонно и тръпно рече чорбаджи Георги, защото видя дълбокия смут по лицето на отец Агапий, изправен до екзарха.

Иларион Мъдри като че се усмихна:

— Ново не виждам да е, но щом сте се захванали…

— Много грошове са потребни за такова благодеяние — дотури архидякон Агапий така, че да се хареса и на чорбаждията. — Ново училище ще въздигнем подир градежа на новата църква, а сега… — той посоча пътя към къщата на стария вече чорбаджи Георги и хората разбраха, че архиереите няма да отидат у хаджи Йоца, а ще отседнат в голямата одая на плевенския управител.

Всички се стекоха да изпроводят митрополита до портата на чорбаджията и всички хвалеха предрагите му слова. Понесена от тълпата, Анастасия очакваше да види майка Евгения — нетърпеливо искаше да й разкаже за Халиде и Фатме ханъм, за новото школо на Бояджията и за Пенчо, когото все не можеше да забрави, а онази неделя, като го видя с Гергана на хаджи Тодор, цялата нощ плака и никому не каза защо. Тогава и Пенчо се изчерви, но отмина с хаджийската внучка — сигурно вече са ги сгодили? Нищо не се чува из Плевен…

Анастасия обърна глава да види къде остана Ковача, пък очите й срещнаха този, за когото си мислеше — хубавеца на Влад Петков. Погледите им се събраха сякаш сами повикани и Пенчо тръгна към Анастасия.

— Сийо, ела утре вечер в двора на дядо Гънчо, пак ще има седянка… Ще ти доверя нещо за аленото ширитче! — тихо рече в ухото й да не чуят плевенските устатници, че с тях нямаше оправия.

— Ти имаш Гергана, нея повикай! — капки пот излязоха по страните й и искаше да побегне обратно, пък краката й спираха.

— Не обичам Гергана, ти ела довечера на селянката!

Пенчо тръгна по-бързо да настигне архиереите, а майка му вече стоеше пред портата с голяма погача. Мирис на печено агне с много лук се носеше из окрайнината; и на чердака, покрит с висока лозница, скоро насядаха гостите, после цялата чорбаджийска челяд. Мръкваше бавно и денят беше толкова щедър, сякаш всичката благодат на живота в града беше събирана от векове за него.

Чорбаджи Георги се настани до архидякона и започна да кани на воля:

— Вино имам от лани, от по-лани, отпреди пет години…, а една бъклица пазя от Габрово, когато ни се намери Пенчо. Там я напълних за сватбата му — развълнуван от осанката и благородието на митрополита, първенецът беше готов да даде всичко. — Ами… ако речем сега да сгодим Пенчо, та да получи милостивейшата благословия? — хитро погледна към внука си. — Ще го пратим да викне Гергана на хаджи Тодор…

— Още не съм за годеж, дядо… Щом имаш на сърце, отвори бъклицата за негово преосвещенство — предрага е волята ни да го посрещнем! — момчето се надигна да стане, сякаш искаше да целуне ръка за прошка, но пак седна.

— От много години думата ми се чува в града, само внукът ми не ме зачита! — нещо бутна сърцето на стария чорбаджия и той заръча на дъщеря си да донесе агнето, паниците, новите кенарени кърпи и да каже на гайдарджията под чердака да свири хоро!

Никой тази вечер не пи годежарско вино! Ама и това, дето Влад го донесе от избата, не беше по-малко буйно от Пенчо. Посред нощ, като събра толкова веселие от котела с пиенето, колкото и господ не можеше да прати на трезво, даренията на митрополита рукнаха от посивялата му брада.

— Фермана за градежа на църквата оставете на мен! — обещаваше. — Идущия месец имам път към Цариград и там ще измоля нужното позволение. Вие се хванете и с пожертвования кой колкото обича, вижте да съберете грошове… И моята благословия ще имате, и помощ от митрополията…

Кога и как беше свършила гощавката в дома на чорбаджи Георги, не се разбра, но другата заран Влад Петков каза пред гражданството, че идната пролет започва градеж на нова църква! Сега кой-колкото може да направи дарение за божия храм!

Още не тръгнали архиереите по пътя за Враца, хаджи Тодор Начов даде 5000 гроша, Петър Пейоолу — и той чорбаджия търговец — 3860 гроша, щедрата хаджи Йоца, да не остане назад от мъжете, даде 2500, Коста Тончов — 2000… Сиромаси търсеха по кьошетата на ракли и дрехи и търсеха де що намерят кътана от години пара. Туй пък, дето се понесе уж лъжовно, а то било истина, — че Фатме ханъм тайно от Осман бей пратила златна пара — никой не можа да повярва! Пратеникът била жена с фередже и лицето й потулено в тъмнината, та Влад не могъл да я отличи. Неизвестната рекла, че мютевелийката праща златния грош не толкова за градежа на църквата, ами за добиването на султански ферман, което хич не било леко. След време народът разбра, че Фатме ханъм е отсъдила право, защото 15000 гроша епитропите похарчиха само за един лист със султански печат. Митрополитът получи даром 2000 гроша и един хубав кон за ходатайството по фермана; на кадията дадоха 5000 гроша да съчини потребното позволение; на писаря, който написа фермана, дадоха 600 гроша; на бейовете дадоха девет топа копринен плат и други дарения… А на сиромасите българи остана голямата радост да се трепят от сутрин до вечер, че да си вдигнат гиздава и ненагледна църква! Но… това стана идната пролет, когато от заран до мръкнало хората возеха вар, камъни, пясък, жълта лепкава пръст. И още никой не можеше да предрече, че този храм на човешката вяра и дух, ще надживее времето!

Богати и сиромаси, придошли вчера да посрещнат файтона с митрополита, тази сутрин, след службата в старата Светиниколаева църква, дойдоха да изпроводят архиереите. Благочестивата мъдра Евгения не беше дошла от Враца, но чорбаджи Георги и Влад Петков й пратиха хабер и казаха пред самия екзарх, че тази есен в новото школо няма да писне гайда за освещение, ако не пристигне и тя!

9.

След благослова на Иларион Мъдри лятото се изниза забързано като водата по бентовете на тученишката бара, от която плевенци вадеха камъни.

Влад Петков деня и нощя будуваше над онази книга, която хаджи Тодор беше донесъл от Влашко и тайно я даде на Влад да я преведе. В нея бяха изписани виденията на монаха Агатангел, когато бил на остров Сицилия в ордена на св. Василий Велики… В описанията на хищни и благонравни птици чорбаджийският зет виждаше някои днешни държави под небесните светила. И като трепа цяла година ума си, за да разгадае всички животни и тъмни знаци, една нощ той събра листите на тълкуванието си, взе свещта в ръка досущ като човек, объркан в ума от непосилни съновидения, влезе в одаята, където спеше чорбаджи Георги и го бутна.

— Какво става? — старецът се сепна в съня и рече да става.

Влад го натисна върху одъра, укроти го, но в пламъка на свещта очите му бяха уморени и страшни:

— Трябва да стане в 1853-та! — тихо, съзаклятнически изрече, без да туря светилото на пода, защото се плашеше да не избяга видението му.

— Кое? — чорбаджията разтърка очи и се прекръсти.

— Гледаш ли този голям дракон? — Влад опипваше с длан тъмнината. — Видиш ли тези риби, откъснати от гнева му? — посочи празното място в краката си. — Драконът е Империята и след гърци, сърби, румъни, идва ред българите да се откъснат от османското владичество. Ще бъде в 1853 година! — каза като човек, дошъл на себе си и беловласият чорбаджия се успокои.

— Знайш ли, може да стане, може и да се размине. Неук, сиромах народ сам не може да се отърве от ятагана… Иди лягай, че утре ще украсяваме школото!.

Влад се упъти към тъмната одая, пълна с видения, които глухо и съдбовно не даваха покой на съня му.

През 1853 година започна Кримската война, от която България чакаше свободата си. Свобода не дойде. Защото никое избавление не е дар небесен. То е кръст на револвер със сабя, бунт, страдален светилник… И за всинца — единно упование!

На заранта Влад и още неколцина мъже се хванаха да украсят школото, да варосват лепежа отвън, че даже и стволовете на сливите, които Гачо не даде да се секат.

Синът на поп Спас минаваше край стобора, а момчетата се подсмиваха: „Поп Ланкооо!“ Свещеникът не му позволи да помага в майсторосването, не му даваше да учи по науките на Московеца, а колкото сам можа, просветли го в Богоучение и го намести в църквата за епитроп. Това беше отмъщението му пред светския даскал! В душата си преживяваше тиха радост, когато пред неуки човеци разправяше, че Московеца е антихрист, че е безбожно да пращат децата си за поучение в школото… И някои хора му вярваха.

Кираджии от Ловеч за Враца спряха на петъчния пазар в града, та Влад Петков отново прати хабер за майка Евгения. Писа й, че ще я чакат за десетия ден на октомври, пък ако дойде и архидякон Агапий, този ден ще се знаменува високо и ще го напишат в църковната книга на Плевен — да се пази завинаги!

Ковача и Цвета още по-нетърпеливо гледаха за благодетелката на дъщеря си, защото зли завистници из града какво ли не измисляха за Анастасия. Била останала в Плевен цялото лято заради Пенчо, че се надявала да я вземе; щяла да му даде зестра един синджир за кутрето и два чифта подкови, че Влад Петков да обуе коня си… Пенчо пък щял да я дари с… и шушнеха на ухо. Измисляха си. Преиначаваха истината, защото не бяха чули какво й прошепна малкият чорбаджи в ухото, когато я видя сама при кладенчето на баба Мила преди три недели! И откакто й каза това, момата нощем съвсем не спи, не сваля ширитчето от косите си и не иска да напусне Плевен.

В деветата нощ на октомври 1832 година баба Цона фурнаджийката опече шест шилета: трите бяха дарение от църковното настоятелство, понеже Илариои Мъдри изпрати 500 гроша и похвално писмо, запечатано с червен восък, изобразяващ разкрилен орел; едното шиле беше дар от хаджи Йоца, която вече седем години пазеше писанията на момчетата в голямата си одая; едно агне пратиха сиромаси хора, че нали и техните момчета ще учат; а другото дядо Гънчо го донесе в тепсия, защото искаше да учи в школото на Московеца. „Цял живот носих куха глава — рекъл на даскала една вечер! — Ако ме вземеш да уча с децата…“ „Ти ли си куха глава бе, мъдроумецо, на такъв не му трябва четмо и писмо, че с хитрината си ще надмине царя!“ — Русина хвърлил думите на шега, а дядо Гънчо ги взел сериозно и се засегнал: „Че защо да не прескокна царя? И той е човек, и аз съм човек… Царството не се дава зестра!“ — двамата си приказвали заговорнически и колкото наближавала нощта, по-весел им ставал пътят към царя.

— Слушай, ако заколиш едно агне за освещението на школото, че да нагостим на такъв ден народа, вземам и теб! — Московеца прегърнал дядо Гънчо и си отишъл кротко, а старият човек цял месец носел думите му в главата си и заръчал на баба Гънчовица да запази за този ден най-якото шиле! На деветия ден от октомври сам беше заклал шилето, направил го беше както му е редът — в тепсия, отнесъл го беше на баба Цона да го опече и… щом съмна за първия учебен ден, се появи пръв — стегнат, умит, с бастунче в ръка.

Час-два след изгрев слънце към украсеното ново училище заприижда голям народ! Момчета от известни и неизвестни родове влизаха в двора стъкмени, а около тях сюрията се тълпеше като на Богоявление. Сам Московеца в нови дрехи обикаляше с наставническа пръчка, пък юнаците, хем горди, хем плахи, чакаха да им дадат знак. Не дойде знак да влизат в одаите, защото Ванчо гайдарджи и Кирчо тъпанджи захванаха такава свирня, че и най-старите плевенци до този ден не помнеха такова веселие! Не само свирнята за ръченици, ами бъклиците и шилетата на двора дълго огласяха това начинание, и го записваха в паметта на историята! Докато не се оглозга и последното кокалче и не се пресуши последната капка вино, никой не мислеше да си тръгва.

— Цвето, помниш ли, когато биеше тупалото за война, колко страшно беше? — Димитър замислено тури ръка върху рамото на Чутурката, пък тя му отвърна през смях.

— Помня тупалото, защото тогава дойде ти и ме взе за невеста! Къде се дянаха Христо и Анастасия?

Христо беше отишъл да търси другари. Този ден много от хората не бяха пратили момчета за просвещение, но дойдоха да видят новото школо, от което децата ще носят ученост. Анастасия стоеше сама под само дърво и чакаше да зърне благодетелката си. Всички чакаха благочестивата архиерейска майка, всички искаха да чуят любородните й слова, да ги подкрепи… И… ето я!

Подир погачите и незабравата, подир хората и бъклиците, старицата влезе в двора на новото школо, опряна на тънка тояжка. Народът започна да се тълпи с тихи стъпки към дървото, където застана. Да чуят!

— И кому да дадем благодарност, че вашата жажда за знания е несравнима? — тя вдигна ръка към децата, изправени околовръст. — Учението е дадено, за да ни възведе на високото, откъдето гледа целият свят! Дори някои сред вас да са в недоимък, без училище не бива да оставят децата си! Без аритметиката и землеописанието, без честна история и краснопис — на какво ще приличаме? На овчари от планина, които пият само мътеница и се хранят с цвик. Пази ни, боже, от такава истина! Вие вече имате хубаво школо — бъдете честити! — старицата, тръгна към одаите, а подир нея момчетата, различни по възраст и родословие, равни пред жаждата за просветление, тръгнаха стаени към новите стаи. Най-първи хора на Плевен вървяха след тях, бащи и майки направиха наоколо жив плет, но…! Щом момчетата насядаха върху пода и се огледаха малко встрани, останаха вцепенени — Анастасия беше сред тях! Хубава, силна, облечена в рокля от ново платно, вече 17-годишна мома тя трябваше сама да отсъди, че тук няма място за момичета! Чорбаджийски или сиромашки, девиците сега ловят нищелки или навиват кросно, надяват дрехи да помагат при гроздобера, тъчат… Кога се е чувало една мома да седи сред трийсет момчета? И всичко това — след посрамлението й да се задява с Пенчо! Бащи и майки бяха неизказано смаяни от провинението на Анастасия. Московеца погледна момичето, свело лице към коленете си, тръгна право към него и рече:

— Невиннице, разбирам твоя копнеж за знания, ала едничка в града и из цяло Българско — какво можеш да сториш? — той повдигна плитката на гърба й, после погали косите. — Така е било по земите ни отвеки, така е до днес!

Даскалът замълча, пръстите му докоснаха овлажненото лице на Анастасия и сам намери потребно да продължи.

— Зная, че няма да бъде дълго така, детето ми. И с ума си усещам, че не бива да бъде така!

Изведнъж настана такава неведома тишина, че се чуваше само моминското дишане. Девойката скочи, провря се през живия плет от мъже и жени и побягна в църковния двор да се скрие. Пенчо, изправен до Влад Петков, отпрати подир нея очи наедно с всички, после наведе глава и устните му беззвучно прошепнаха:

— Прости й, Господи, тя е невинна! Аз вградих конче от ширитчето на косите й в дувара на школото и й казах, че камъните пренасям заради нея… Прости й, Господи, не допускай да чуе от хорски уста, че е безсрамница, защото аз й казах да учи с момчетата. Мой е грехът, жаждата беше нейна… и трябва да я опазя! — Пенчо си тръгна.

Анастасия помисли, че вратата на църквата по това време трябва да е залостена, но като натисна с гърди, неочаквано скокна през прага. Стените — студени, окадени, влажни, я посрещнаха с мирис на восък и изгорял тамян. Само иконостасът светеше от озарението навън: момичето се хвърли на пода и сякаш от самата земя излизаха хриптения и думи наедно:

— Боже, Ти, който виждаш и повеляваш деянията ми, прости! Аз обичам една светица по име Евгения повече от Теб, защото очите ми я видяха жива. Пресели ме цялата в незабвение нейно! Дай ми сили и разум да изпълня надеждите й, дай ми упование за бъднини!…

Анастасия вдигна ръка към олтара, сякаш искаше да докосне чудотворната икона на св. Георги. Зад гърба си дочу стъпки. Богочестивата майка Евгения приседна в тъмния ъгъл.

От стените политна ехо на богославни песнопения.

10.

Пратениците оставиха в Карлово писмото на господина и продължиха пътя си към мъжкия манастир на Калофер. Бяха дали там момче за поучение… Подир четири дни, като се връщаха отново по пътя за Враца, те спряха пред двукатата къща на Райно Попович, за да получат писмен отговор от наставника.

„В Калофер няма училище за просвещение на девици в политични науки. В манастира калугерките пеят псалтир, часослов, апостола: учат се на земеделски труд и ръкоделие… Но щом благоплодната майка Евгения копнее да подкрепи душата си, нека благочестивият отец изпрати момичето!“

Анастасия не тръгна скоро.

Годините бяха благословени за мирен труд и хората бързаха да замогнат…

През пролетта на 1833-та, няколко месеца след освещението на новото плевенско школо, архидякон Агапий беше въведен в сан епископ на врачанската епархия. Първенците на Враца и Плевен вече искаха да живеят в мир с владиката и синовете на Димитраки хаджи Тошов — Замфираки и Тодораки носеха обица — да не захващат непосилни църковни свади като баща си, та да не ги търсят до видинските хармани. Владиката също имаше обица и не щеше да бере ядове като забегналия Методий, а гледаше да се разбира и с чорбаджиите, и с народа, и с високия екзарх. Богочестивата майка Евгения закле своя син — да насърчава с велика ревност училищата в своята епархия. Закле го в кръста Христов! Защото, ако един народ е безпросветен, откъде ще вземе сили да скъса робството си? Скъсяваше се земният път на старицата и вече изпадаше в немощ; отмаляваше полека-лека, не тръгваше по градовете както по-рано. Хората казваха, че е сбъдната и като няма по-велика радост от нейната да види сина си владика, дошло е време да се раздели с битието… Анастасия вечер и заран бдеше до одърчето, пееше й, даваше й отвара от лековити билки, четеше за нея молитва пред сън, а щом старицата се унасяше в дрямка, момичето тайничко си мислеше за Плевен… за онзи ден след освещението на новото мъжко училище, когато Пенчо й каза да мине край къщата на чорбаджи Георги и да хвърли на плочника камъче. Анастасия мина, хвърли камъчето и видя перчема на Пенчо, стъпил върху греда на чардака уж да бере грозде, пък не му беше до гроздето, ами искаше да види Анастасия. Видя само аленото ширитче и… това беше.

Заранта момичето тръгна за Враца, та — досега.

Владиката повече време стои в Плевен около градежа на новата църква и новия владишки конак… Като се върне при майка Евгения все разправя как дядо Гънчо вадил надгробни камъни за основата и се кръстил: „Ако е грях, боже, това дето правя за храма ти, не ме наказвай люто! Пък ако е свято за теб деяние, нека църквицата пребъде вовеки!“ — И на Московеца подхвърлял пак за мерака да учи в школото му — сто оки вино щял да даде!… А Пашо Грънчаря правел даром гърнета, че като ги вграждат майсторите в стените, след време гласът на свещеника да ехти… Московеца заран минавал край копторчето на Димитър, гледал как Ковача виел железа за църквата, после даскалът повеждал Христо към школото — двамата да рисуват икони върху дъбово дърво, сушено на сянка седем години… Наставникът много се хвалил с момчето на Чутурката, разправял, че и след век хората ще славят неговото образописване… Христо си бил все така свит, слабоват, безмълвен, надянат като хоругвица в износени дрехи… Влад Петков казал един ден пред владиката, че звънчето, което Димитър Ковача дарил за първия ден на училището, ехти над града като рождество всяка заран. Пък Пенчо… боже, отец Агапий не е видял хубаво — Пенчо пак тръгнал с хаджи Тодор на кирия по градовете и понякога взимали за изпроводняк Гергана… Като казва това, владиката винаги спира очите си на Анастасия, а тя лумва в огън, който нито се гаси, нито се крие! Майка Евгения всеки път вижда моминската й боязън и похлупва думите на сина си:

— Гергана по-прилича за зестрата на чорбаджийски внук, ама Анастасия е прилика за душата и разума му! — обгръщаше раменете на момичето, хвалеше Пенчо, че не се възнася над другите, ами пази бащиния си занаят. Захваляше му и това, дето й казал да седне с момчетата за просвещение в училището на Московеца, но… и двамата проумели същия ден — само момиче след толкова одумки на злоезичници — не може!

— Ще те пратим в Калофер! В манастира „Богородично Въведение“ ще служиш богоучение, а при тамошните наставници в мъжкото школо ще ходиш за светски науки! — един ден старицата каза на духовната си дъщеря, а Анастасия коленичи пред дългата й дреха.

— Ще ида в Калофер, изповеднице моя! И ще бъде волята ти!

Анастасия не тръгна и с калоферци, дошли във Враца да купят три коли жито, че там годината била безплодна на зърно. Отец Агапий прати писмото по тях, а същия хабер сториха на Ковача и Цвета в Плевен.

Чутурката легна от мъка! И пред хората вече жалеше за Анастасия. Кокалът на крака й, който се счупи преди три години и досега се изкриви хептен, та климаше с цяло тяло и не можеше да носи две стомни сама, било наказание за греха, дето дала момичето си! Ако Анастасия беше останала в Плевен да върши къщната работа, ако си беше мома като всички — безбуквена, ако в главата й не просветля копнеж за школски науки, сега да си има мъж по прилика, деца да люлее и да радва копторчето.

Ковача пък, щом чу хабера на владиката, рече: „Сам ще откарам момичето си за поучение! Имам вяра в архиерейската майка — тя върши всичко с промисъл за добро!“

И същата вечер се разбраха с дядо Петър Райкин, щом Анастасия си дойде в Плевен и настане денят да замине за Калофер, комшията да даде коня си. Не е леко минаването на Балкана!

Идущата неделя от Враца пристигна отец Агапий, съпроводен от многообичната майка Евгения, момичето на Ковача и петнайсетгодишно момче — Костаки, родственик на владиката, — което трябваше да учи в училището на кир Райно Попович. Подир файтона трополеше каруцата на Епифаний, най-добрия иконом във владишкия конак. По волята на епископа той беше турил в сандъка 200 оки жито, тулум сирене и тулум масло, че да ги откара с момичето в калоферския манастир на монахините.

Преди да тръгне от Враца, майка Евгения бе събрала сили, но от умората на дългия път пак беше бледа, с хладни ръце, смалена и съсухрена в дрехите. Тя дойде в Плевен да утеши страдащата душа на Цвета и да се види с някои хора, за които милееше. Кои хора да види?… Хаджи Йоца не я хваща старост и умува с Влад Петков за градеж на ново училище… Чорбаджи Георги Михайлов се поминал преди две недели и хората тачат с добри думи паметта му… Дядо Гънчо още не е ученик при Московеца, но мерака за знания пази… Фатме ханъм бере ядове с непокорните мъже мюсюлмани и не дава пара за новородено… Халиде няма второ дете; така е за бога по-драга — семето на човекомразец мъж не трябва да дава плод на земята!… Христо и деня, и нощя образописва светци по иконите и вече има прилика с тях… Новата църква е хубава, ненагледна, голяма — името й се продължи, „Св. Николай“… Пенчо вчера заминал из троянски села с хаджи Тодор да докарат гледжосани стомни за петъчния пазар; Гергана уж искала да види Балкана и да си купи кенарено платно, та я взели със себе си.

Светло… и тихо. За никъде никой не бърза — сякаш целият свят за плевенци е събран от градския ров на „Св. Праскева“ до каменната чешма Балъклия. А светът може да има друга подредба, житието — поглед към други земи и друг смисъл. Какви ли чудачества има отвъд Империята? Или в градовете на пределите й, за които епископ Агапий разказва, че били забранени за мюсюлмани и султанът им дал правдини… Както Калофер, който цъфтял от събудени българи, нямал прилика нито с Плевен, нито с Враца, а славата му била най-първа!

Анастасия гореше, не искаше да остане в Плевен, докато се върне Пенчо; не искаше да живее в копторчето при Димитър и Цвета — стрехите на живота в Плевен изведнъж й се сториха схлупени, хората още я помнеха и подхвърляха заядливи думи за деянието й в първия ден на новото мирско школо… И във врачанския конак вече не искаше да живее — епископът я гледа със смутени очи и веднъж насаме й каза, че не е дете, че расне и хубавее…

В четвъртък — седмица откакто се отбиха в Плевен на път за Калофер, Ковача запрегна конете на ранина, пък Анастасия взе вързопчето си. По далечния друм пръв откънтя Епифаний с Костаки. Цвета прегърна момичето си, плака, после махаше с бяла забрадка, докато колелата се скриха от очите й…

Майка Евгения влезе в новата църква, коленичи пред иконостаса и като целуна разпятието, рече:

— Господи, пази Анастасия!