Сън срещу събота

1.

Хората, придошли последните години в Плевен, не познаха Анастасия. Като видяха вързопа с дрехите й, помислиха, че при тях идва мома от друг град. Упътила се беше към бащиния двор с ниска дървена порта и прогнил плет, но свърна. Вървеше бавно, да види пазара и всичките къщи, да мерне школото на Бояджията пак варосано отвън, а вътре украсено. Напред по улицата криволичеше волска кола, натоварена с дялани камъни за зид. Откъм другия край също идваше кола, пълна с жълта кал; плевенци бяха захванали градежа на ново училище с много стаи, за много момчета, които да се учат по таблиците на взаимното учение. Недалеч от новоградящото се училище беше църквата „Св. Николай“ гиздава, ненагледна! Между улицата и вкопаните в земята стени бяха килиите на свещениците; най-голямата и светла от тях, беше отредена за епископ Агапий. Анастасия погледна вътре да види има ли някой, но като не намери човек, продължи към конака, вдигнат недалече от чаршията. Пред конашката порта куче лавна на чуждо, но щом на чардака излезе човек, то сви опашка и млъкна. Пръв се показа отец Сандул, дошъл лани от Самоков, защото хората там твърде не го любеха. Като видя жена, той така се смая, че вдигна ръка над челото си да догледа хубаво коя е.

— От манастира в Калофер пристигам, отче — Анастасия премина калдъръмената пътека и спря по-близо до очите му. — С дар, с благи надежди ме окриляше епископ Агапий и нашата благочестива майка Евгения, рекох първо тях да видя.

— Тук е епископът — свещеникът отвърна и понечи да викне към одаята на владиката, но отец Агапий бе вече зад гърба му.

— Анастасия! — завтече се по стълбите да я посрещне. — Чакахме те! — щом стигна, вдигна ръце да прегърне момичето и забеляза: очите й излъчваха неукротимото тайнство и силата на жена, която дарява. Епископът прочете в лицето й копнежите по Ботьо Петков, тъгата от раздялата с него. С никого не споделена, любовта към един мъжествен човек искаше да се умножи в добри дела за много хора. Луди коне тичаха в тялото и душата на Анастасия — Агапий ги чу… Двамата тръгнаха към стобора, където чешмата с чучурите даваше благодат на конашкия двор.

— Къде е майка Евгения? — първо попита момата, стори й се странно, че епископът я води към градината.

— Ето тук! — той посочи високата пръст и кръста, прободен в нея.

Владиката се прекръсти, после наведе глава за поклон. Анастасия стисна дрехата си.

— Кога… кога си отиде? — не искаше да се довери на думите, нито на овлажнелите си вече очи. Никой, никой друг човек не можеше да й даде повече упование и разсъдък от жената, която я повика за духовно общение!

— Само преди осем дни… Тя така много искаше да те дочака!

Анастасия отиде до гроба, хвърли шепа пръст върху пръстта, под която лежеше Евгения, и зарида, не разбираше как ще изкупи греха на това закъснение. Епископът спря зад гърба й.

— Сега ти трябва да изпълниш това, което майка ми много копнееше да се сбъдне, но нямаше живот… Още утре трябва да стане!

— Утре е събота, отче, и първият ден на октомври…

— Утре е празник, детето ми, покров на св. Богородица, хората ще ти се доверят — сложи ръка върху рамото й. — Последното й желание беше да отвориш училището веднага, на другия ден от завръщането си… Една неделя преди да издъхне прие монашеско име.

— Но никой в града не знае за това училище…

— Някои хора знаят, ще дойдат с момичетата си. Сега ще говоря с отец Дамян, та на вечерната служба да извести!

Отец Сандул стоеше зад гредата на чардака да подслуша — беше чувал и похвални, и хулни думи за пратеницата в калоферския манастир. Щом видя, че владиката и момата тръгнаха, бързо се скри. Отец Агапий забърза към дома на поп Дамян, пък Анастасия пое към бащината си къща.

От дълги месеци върху рогозка в копторчето на Ковача мъждукаше Цвета. Тя вече не беше онази жена, която целият град прекоросваше Чутурката. Смалила се беше снагата й, залости сърцето си за надежди, скри се за хорските очи; и кандило не палеше вече. Рече си: „Бог навярно не вижда? Че може ли пред милостивите му очи върху една женска душа толкова злочестини да връхлетят?“ В един ден беше оплакала два гроба, след месеци и сеновалът се срути, дворът през лятото лумна в бурени — вече три зими откакто ковачницата запустя без чук, без огън, без мъжка опора…

Анастасия спря очи върху светците, нарисувани с въглен върху варосаните стени на копторчето; огледа запустението на двора и бутна вратата:

— Тук ли си, мамо?

Цвета се надигна едва, разтърка очите си, защото й се струваше лъжовно, и в миг се усети като земя, дълго чакала дъжд.

— Сийо! Честита да си, че се завърна при мен! — вдигна ръце към момичето.

— А при кого да отида, мамо? Ти си ми останала едничка на този свят! — коленичи върху рогозката, целуна ръката на майка си и се притисна към нея.

Като усети дишане тъй близо до себе си, Цвета чу повика за живот… отново!

— Моя си! Никъде не те пускам вече и не те давам никому! Бог едничък знае колко се молих за теб и колко те чаках…

— В Плевен оставам, мамо. Утре ще съберем момичета, равни по ум, различни по родословие и заможност… Ще отворим училище за първа грамотност на девиците; те ще дойдат с бащи и майки, та всички да видят…

— Училище за момичета няма! Когато ти седна в новото школо на Бояджията, градът дълго време те сочеше с укор. Даже тези, дето имаха вяра в теб, не вдигнаха глас да те защитят. А утре? Утре сигурно с камъни ще те замерят и дълго ще береш срам за науките си в Калофер.

Анастасия се вдигна и спря до вратницата на одаята.

— Няма училище за момичета! Но кога ще започнат да учат девиците, ако не бъде и утре? — моминското й стремление беше силно и конете, които препускаха в него, никой не можеше да укроти! — Тази вечер поп Дамян ще каже пред всички за начинанието… Мамо, едничка моя опора, ще дойдеш ли с мен: на вечерня?

Цвета стана безмълвно, облече дрехите си, събра косите…

Двете влязоха в църквата „Св. Николай“.

— Господи, боже наш, като благ и човеколюбец, прости ми каквото съгреших този ден с думи, дела и помисъл! — отец Дамян произнасяше бавно, а след него мъже и жени повтаряха в шепот. Отец Сандул мина край иконостаса, видя Анастасия сред народа, кимна на поп Дамян — поиска нещо да му пошушне, но свещеникът продължи. — Прати ти своя ангел-спасител да ме закриля и пази от всяко зло, защото ти си пазител на душите и телата ни и тебе — Отца, Сина и Светого духа, възнасяме слова сега и всякога, и вовеки-веков. Амин!

Хората се раздвижиха да си тръгнат, но клепалцето на вратата ги спря, пак се обърнаха към олтара. Отец Дамян сне епитрахила17 от врата си и се зачуди какво слово да стъкми.

— От калоферския манастир днес пристигна калугерица по име Анастасия — свещеникът погледна към нея. Някой удари клепалото пак. — Там тя е учила писане, смятане, политични науки… Момата иска да даде свойто знание и на други момичета, както повеляваше и владишката майка Евгения.

Хората се огледаха в кръг, понечиха да тръгнат към вратата, но свещеникът ги спря.

— Първа за града и за България Анастасия Димитрова ще събира женски деца да ги дарява с грамотност. Който има вяра в тази наставница, нека да прати утре детето си в църковната килия.

— Не е ли грях, отче? — прекъсна го стар мъжки глас.

Свещеникът не отговори.

— Срамотно е жена да бъде наставница и да учи момичета! — издумаха неколцина.

— Човечно е! — гласове други подеха и народът така се разцепи, сякаш в църквата падна гръм.

Ненадейно Цвета вдигна ръце над всички; с нечакана сила на тялото тя си проби път до вратата да спре излизащите и гласът й надделя:

— Чакайте! Тази нощ Бог е минал в съня на Анастасия — обърка се, не знаеше как да продължи. — Бог имал книга в едната ръка и й рекъл, че носи голяма заръка за женски деца… Бог протегнал книгата над главата й…

Анастасия отиде до иконата с разпятието, затвори очи, наведе главата си и прошепна:

— Прости й, Господи, тя влиза в грях с името ти и с тази неистина по съня заради моя утеха; заради децата на всички неуки хора… Помилуй, Господи, умъдри ги и ги поведи като твои чеда. Не искам да им пиша грях, защото те са невинни. Незнанието е виновно, Господи, страхът от пробудата на жената… Чуй ме, Боже, прати им добри сънища, та от утре…

До късно градът не заспа.

Цвета в просъница чуваше ударите на клепалото, наставническия, спокоен глас на отец Дамян — и всеки път се будеше, страхуваше се момичето й да не закъснее… Малко преди зазоряване Анастасия стана, облече вълнения фустан, плетената фланела, наметна големия шал от майка Евгения и излезе. В есенния следобед не беше успяла да види всичко от Плевен, трябваше да познае града сега, под светлината иа звезди и предчувствия. Къщите му — с пропукани, стари стени, одаите — с едно огнище и рогозка за съня на много деца… Зад прозорците гаснеха свещи, а наставницата вървеше бавно, питаше се колко години трябва да минат, за да има в одаите много светлина, легло и храна за всекиго. Колко години трябва да изтекат, докато хората съберат грошове за едно голямо училище с двайсет стаи! Всеки ден в него да се събират момичета и момчета, да се просвещават на български език, аритметика, история, учението за Бога и звездите, за луната и човешкото тяло. Вече толкова години Анастасия се плашеше от собствения си глас, криеше го в диплите на дрехите, под лепежите на стените, между листите на богоучението. Вярваше, че той е и в неизречените мечтания на други хиляди люде, които от сутрин до вечер мелят жито, по късни звезди зачеват деца и се молят за бъдещето им.

Момата се сведе да надзърне в прозорчето на ниска къщица, подадена изпод земята. Бедна млада жена шиеше рокля от ново платно. Пред пламъка на свещта, без да затваря очите си, десетгодишно момиченце чакаше разсъмването над църквата… Анастасия се обърна натам и видя как от равната тепсия на земята слънцето се издига.

— Когато децата изучат А, честит да бъде този, комуто се падне Б, после този, комуто се падне В и тъй до последната буква. Когато изучат всички букви, да им раздадем знания и честит да е онзи, който ги има!

Когато девицата се върна в къщи, намери майка си будна. Анастасия не посмя да тръгне първа към църквата, мислеше, че там няма да има деца, а не дойдат ли днес, навярно няма да дойдат и утре, и в други ден… Цвета се облече набързо, излезе да види чакат ли хора около килиите на църквата, пък като стигна там, стори й се невярно, та потърка очите си с пръсти и погледна пак. Пое въздух с пълни гърди, затича се към копторчето, бутна вратата и скокна през прага:

— Там са! Там са, дете мое! Събрали са се и чакат…

Анастасия опря длан о челото й.

— Ако духовниците не бяха позволили момичетата да учат в килиите на църквата, ти щеше ли да дадеш одаята ни?

Цвета замлъкна — как ще даде одаята си за просвещение на девиците? Но докато умът й се луташе да търси верен ответ, усети Димитър Ковача до себе си да надига с плещи копторчето и да вика, че ще срути покрива, ако Чутурката откаже!

— Воистина! Воистина, детето ми! Давам и одаичката, и двора, и хляба си, само да останеш при мен! Дано Бог те пази от злоезичници…

Анастасия целуна ръката й, облече се в нови дрехи и излезе от бащиния двор сама. Недалече от плета я чакаше епископ Агапий, за да й каже, че я окриля, но няма да дойде да благослови този първи ден, защото из града дълго ще питат той ли даде нужното позволение? Ще го нарочат за греховното начинание…

— Сполай, отче, сама ще вляза в килията този ден, а ти ще ме пазиш в бъдеще! Кир Райно Попович вярва в мен, подкрепяше ме и даскал Ботьо Петков… С твоя милост и твоя воля трябва да тръгвам вече — мама каза, че пред килията чакат. — Анастасия се сведе, сякаш чакаше владиката да вдигне ръка.

— Благославям те, духовно мое дете и възхвална дъщеря на моята майка! Пламенно молитствувам идните ти дни! — той се взря в лицето на Анастасия, поиска да докосне жаравата на челото й, но ръката му се уплаши. Тръгна към къщата на хаджи Йоца, спря…

Деца и родители вече чакаха нетърпеливи пред църквата. Облечени в чисти дрехи, като за празник, всички гледаха към къщата на Ковача и не смееха да питат на глас: „От копторчето на Димитър ли ще излезе даскалицата на нашите деца?“ Но… като я видяха силна, строга, с големи очи — мома с мъдро чело и благодатно лъчение, рекоха: „Тъй да е!“

Анастасия пристъпи към хората. Жадно огледа килията — голяма, в есенна светлина, с икони по стените и протрити църковни книги на лавиците. Наставницата се поклони, влезе тихо и спря край прозореца. След нея пристъпиха петнайсетина момичета — тръпни, безпаметни, тихи; насядаха върху голия под и впериха очи в даскалицата, сякаш от нея започва и с нея свършва всичкото чудо на този свят. Между момичетата имаше едно в платнена нова рокля, без палто и наметало, което трепереше от есенния студ.

— Как ти е името? — наставницата отиде до него — беше детето, което, чакаше разсъмването пред пламника на свещта.

— Ваклина. Ваклина е името ми, наставнице — малката стана, протегна ръка да докосне дрехата на учителката и така да повярва, че е от плът. — Не бях те виждала по-преди, но тази нощ дойде в съня ми… същата! — момичето на Васил кондурджията не знаеше как да разкаже съня си, трябва ли да говори…

— Как ме видя в съня си? — Анастасия прегърна слабите му рамене, беше десетгодишно, бледолико, премръзнало.

— Ей така… ти ме повика в една къща голяма, голяма… голяма като целия град… Събираха се и други моми, ама твоята дреха беше алена… — то пак докосна наметалото на даскалицата.

— Виждаш ли — сънищата срещу събота се сбъдват! — отдели го от себе си и въздъхна; силните очи на момичето й спомниха за благородната майка Евгения, какво ли би казала тя на децата и родителите, ако в този миг беше тук?…

Даскалицата погледна през прозореца, после към отворената врата на килията. Притаили дъх, там майки и бащи очакваха словата й. Цвета Чутурката беше някъде към края, до нея свещениците Дамян и Сандул. Хаджи Йоца Хицовица си пробиваше път да мине напред — епископът я беше изпратил да види как ще се отвори училището, пък тя, като се стъкми бързо-бързо, рече на владиката:

— Милостиви отче, ако доброненавистници пропъдят един ден наставницата и децата, давам къщата си за това благо! — и хукна към църквата не само да види, ами ако някой поиска да стори зло на този пръв и свят ден, тя да го спре…

„Време е!“ Анастасия помисли, седна на столчето, разтвори тъничка книга и без да гледа в листите, повика прехласнатите очи:

— Сладки мои, многопохвални българчета, нашето отечество, нашата родина е майка България. Майка я наричаме, защото ни е хранила с хляба си, поила с водата си, научила на езика си като майка; и ни брани, и пази, додето сме живи… А къде се намира България? — даскалицата спря.

Децата свенливо наведоха погледи, някои надникнаха през прозореца да видят навън къде е България, други отпратиха питащи очи към вратата. Стана тихо.

— Върху земята, госпожице — рече момичето на Стефан бъчваря, седнало до нозете и. — А какво ли ще е това земя!

Анастасия стана, направи кръжило с двете ръце, като да поеме огромна, невидима топка.

— Земята е една голяма, голяма звезда, досущ като звездите, които нощем виждаме по небето като блещунки. Върху тази наша земя-блещунка има много вода и голяма суша. Върху сушата пък са наредени много държави и много хора живеят из тях както ние, българите, живеем на нашата майка-земя България. Сиреч кой е нашият бащин език? — пак попита наставницата.

— Българският — вкупом изрекоха всички зад прага.

— И кое е най-свято за всеки от нас? — Анастасия продължи питането си към мъже и жени, а те се смълчаха, раздвижиха се и понечиха да си тръгнат.

— Народността и науката са най-свети за всеки човек. Има хора, които си меняват вярата и народността, ала те носят тежък грях и тях праведните не ги любят… Пък науката! — учителката наведе глава, затвори очи, а когато ги отвори отново, обърна поглед навън. — Слънцето свети върху земята, а учението вътре в човека грее, еднакво за всички — и за мъжете, и за жените… Майката е най-първа наставница на децата, как ще напътства невръстни чада, ако тя самата е безкнижовна?…

Анастасия прелисти книгата, взря се в изписаните там букви, а над църковния купол, високо и звънко, сякаш от самото разбудило се небе, чуваше как кънти библейският глас на сътворението: „И рече бог — да бъде светлина! И стана светлина. И като видя бог, че светлината беше добро, и различи бог светлината от тъмнината. И нарече бог светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ. И стана вечер, и стана утро. Ден Първи.“

На вечерня някой пак удари клепалото. Свещеникът каза, че наставницата събира още, още деца! И мръкна.

2.

В понеделник сутрин, когато момичетата трябваше да се съберат отново за втория учебен ден и да слушат напътствията на наставницата, Анастасия излезе от копторчето, тръгна по пътечката към градината, но се закова на място: от най-ниския клон на ябълковото дърво вятърът вееше рошава топка, окачена на връв. Момата забърза натам, да види какъв е този знак, ала отново спря. Пътната вратница беше намазана с катран, до нея димеше мокра шума, запалена преди съмване. Мешанът беше правен от лоша ръка и личеше, че е за даскалицата, за начинанието й да мъти главите на момичетата с науки: „Кир Райно Попович каза, че е потребна голяма сила против доброненавистниците, но защо захващат злото си от този ден?“ — тя скъса връвта и видя, че топката беше правена от парцали, косми, конци, корени. Поиска да скрие магията от Цвета, зарови я в шумата, дето димеше огънят, но… накатранената порта… Тя щеше да остане така месеци, навярно години!

Малко след изгрев слънце в килията дойдоха шестнадесет момичета. Някои от тях бяха дъщери на плевенски занаятчии, други — кираджийски момичета, трети, пристигнали от крайните махали на града, гледаха наставницата като в сън.

— Мили деца, всяка заран ще тръгвате щом изгрее слънцето и ще носите по една цепеница за огнището — в църковната килия беше студено и от дишането се вдигаха кълба. — Ще дохождате от първия до петия ден на неделята… — сети се, че децата навярно не знаят да отброяват дните и тя вдигна своята лява ръка, пък с дясната захвана да показва от показалеца. — Вдигнете и вие едната си ръка, захванете си показалеца. Днес е първият ден и ще останем тук, докато слънцето прекоси кубето. Утре е вторият ден, след утре иде третият — и проследи дали всички момичета повтарят подир нея. — Всяка заран ще броите на пръсти по един ден. Ваклина, защо гледаш навън?

Момичето на кундурджията наистина държеше показалеца си и беше обърнало лице към прозореца.

— Гледам кога слънцето ще стигне кубето, наставнице… Питам се дали хората, като минават по улицата, ще видят пътната ни вратница.

— Какво да видят на пътната вратница? — сърцето на наставницата се обърна.

— Тази заран някой я е накатранил. И на Влъчка пътната вратница е накатранена. Мама каза, че било позорен знак за момите, които идват за учение — девицата погледна към затворената врата на килията, отвън чакаха майките на децата, говореха нещо.

— Не е позорен знак, момичето ми, ти трябва да идваш всяка заран… Друго имаше ли на портата? — сети се да попита за топката от парцали, косми, корени…

— Друго? Какво друго, наставнице? Нямаше нищо друго, ама катрана не можахме да изтрием!

Анастасия потърси с поглед момичето на дюлгерина, ала Влъчка тази сутрин не беше сред девиците; стреснали се бяха хората от лошия знак.

— Мили деца, по вашите порти имаше ли катран? — със страх попита към всички учителката.

— Имаше — отвърнаха неколцина, пък другите си мълчаха.

— Сладки мои момичета, и да видите лош знак по къщите си, и да чуете хулни думи, всеки ден трябва да идвате тук! Всеки ден, докато свършите пръстите на ръката, а после пак ще започнете! — бавно, отчетливо изговаряше наставницата. — Най-похвални от всички моми на града, вие колкото и да научите, ще просветлите разума си, ще знаете кое подобава да вършите и кое да отбягвате. Съвършенствата на мъдростта са живото въздържание, целомъдрието и всички добри почести — наставницата гледаше как децата жадно поглъщат словата й. — Хората казват, че смъртта е страшна, но невежеството от смъртта е още по-страшно! Така говорете и на други моми, упътвайте ги да идват с вас, да изучат буквите и числата, да четат и смятат… Разгледайте тази книжчица — тя взе от пода книгата и посочи първия лист. — Тук пише „славянобългарское детоводство“. Много благоплодни мъже са давали грошове, за да имаме смислено нравоучение. То е потребно за вас.

Анастасия започна да чете написаното и след всеки ред караше момичетата да повтарят:

— „Безместно и срамно е, кога седим на стола, да се обтягаме или да подлагаме единия крак под другия; или когато кашляме и кихаме, подобава да подлагаме пред устата или на носа кърпата, за да не попръскаме другиго. Гнусно е да храчим на земята пред човек или да сътворяваме някое друго злоприятно роптание… Когато чакаш да се обогатиш от злополучието на другиго, сам ставаш злополучен…“

Слънцето се накланяше към кубето на „Св. Николай“, когато наставницата затвори книгата.

— Мили деца, опитайте да намерите в къщи по една широка дъска и я донесете тук, че да повикаме добър дюлгерин, който да направи от дъските сандъчета. Сандъчетата ще напълним с пясък, а върху пясъка…

Девойките се надигнаха и си тръгнаха. Някои от тях бяха осем-деветгодишни деца, други, вече моми, трябваше да мислят за жених, за свои деца. Анастасия остана сама в килията. Страхуваше се да излезе навън, очакваше, че някоя от жените ще каже за накатранената пътна вратница, друга ще я сподири с лоши думи… Но децата бяха дошли в понеделник! Момичетата отново бяха тук, по-силни от хулите. Нещо светло, сладко, съдбовно стопли душата на даскалицата, тя наметна големия плетен шал и тръгна към конака да каже на епископ Агапий за злодеянието на онази ръка, по тъмно вапцала портите в черно — като предвестие за поличба!

Щом излезе от църковния двор, мина край дюкяните по чаршията, взе да оглежда кой какво е турил за разпродажба и изведнъж — от една вратница, дето пишеше с бели букви „Бояджийница“, излезе Пенчо.

— Добре си дошла, Анастасийо! — подаде ръка към момата. — Станала си още по-силна и по-хубава! — гледаше я с добри очи, радваше й се, отвори вратата докрай, че да покани познайницата си в дюкяна. — Завчера чух вестта, че си отворила училище за момичета, хвала ти! — окуражително й говореше както преди.

— Отворих училището — не знаеше какво да добави. — То е по волята на доброплодната майка Евгения, вечна й памет…

— Много злочестини се стовариха върху душата ти, Сийо, безмерно жаля за брат ти, иконописеца, той можеше да бъде пръв образописец в града… — Пенчо замълча.

Замълча и Анастасия. Не искаха да говорят за мъртвите и злините, споходили града. В този обеден час край дюкяна не минаваха купувачи, нямаше и мъже в ракиджийницата на дядо Гънчо, която беше на двайсетина крачки. Анастасия поиска да тръгне, пък не й стигнаха силите: голям, мъдроок беше станал синът на Влад Петков — и брадата му вече беше съвсем мъжка.

— Този дюкян на баща ти ли е? — огледа голямата стая с подредени шаяци и боядисани прежди.

— Тате го купи за мен — спря виновно. — Добра търговия върви с другите градове, носят ни и от селата… — Пенчо долови, че наставницата не го слуша, че умът й е някъде другаде. — Сийо, помниш ли аленото ширитче и новото школо?

— Помня го, чорбаджи Пенчо! — Анастасия въздъхна, пак понечи да тръгне, но в този миг вратата отвори Гергана и влезе с малко дете.

— Добър ти ден, наставнице на момичета, из града се носят думи за теб…

— Гергано, похвални думи си чула за даскалицата, нали? — предвари я Пенчо, защото не знаеше Гергана какво ще каже.

— Всякакви думи — отвърна спокойно. — Но като ги чух, реших да отида в школото и да запитам даскалицата ще ме вземе ли за поучение наедно с другите моми? — лицето на Гергана беше хубаво, хем свенливо, хем отворено. — Ако наставницата склони, ще искам от свекъра си един топ плат за нови дрехи на момичетата в училището. И ти ще склониш, нали? — тя се обърна към Пенчо, остави детето на стола, протегна ръка към моравото сукно. — Този плат искам да дадем за момите.

— Как не! — веднага се съгласи стопанинът на дюкяна.

— Сполай ти за думите, благороднице, отишла си в добър дом, при добри стопани, но и душата ти е добра! Как да не те взема в школото? — Анастасия отиде по-близо до детето на стола, видя, че е момиче и по прилика на Пенчо Влад Петков.

— Ангелина я кръстихме. Да отрасне здрава, един ден и нея ще наставляваш! — Пенчо видя, че Анастасия поклати глава: „Как не?“ — и отново въздъхна. Никой не й беше казал, че се е оженил за внучката на хаджи Тодор, че има дете… Но и никой в Плевен не знаеше Верую на даскал Ботьо Петков, което биеше в душата й по-силно от клепалото на „Св. Николай“.

— Останете със здраве! — поклони се, отвори сама вратата и се упъти към владишкия конак, където епископ Агапий си похапваше печен сом, пък отец Сандул угоднически дотуряше ядене върху софрата на владиката и искаше да изкопчи истината.

— Та… дадохме едната килия за наставление на момичетата, нали ваше високопреосвещенство? — обърна се в гръб, да не се гледа лукавото му лице.

— Дадохме… Такава беше волята на блаженопочиващата ми майка! — Агапий разбра накъде клони питането на свещеника, познаваше и подлата му душа.

— Царство небесно на вечнопаметната Евгения, ама… аз мислех в тази голяма килия да се отделя с поп Петър, щото с него имаме духовно братство.

— Друга килия ще изградим за свещениците. По-право напролет ще захванем друго училище за момичета, тогава…

— Ново училище за момичета? — поп Сандул не издържа на почудата и се обърна.

— Училище за момичета! — владиката го отсече. Не искаше да му додява повече с питания.

— Ваше високопреосвещенство ще даде грошове и благословия за мирско женско школо? — отиде до софрата и се прекръсти. — Боже, чувай и опази от такава неправда! Даскалицата говори непозволени неща — искаше да продължи, но в този миг на вратата застана Анастасия.

— Добър ден, твое високопреосвещенство и мой духовен баща, попречих ли на раздумката с новия духовник? — даскалицата остана на прага, но епископът я покани да влезе.

— Имахме приказка с отец Александър за училището. Ще ми кажеш ли добри думи за днешния ден? — владиката обърса пръстите си, спря да дъвче, очакваше Анастасия да му отвърне нещо нерадостно, но не отпрати свещеника.

— Денят е светъл и милостив, твое високопреосвещенство, но сякаш хората на града нямат милост! — не знаеше как да подхване. — Тази заран на ябълковото дърво в нашия двор беше вързана магия…

— Магия ли? — епископът се вдигна.

— И не това ме плаши за бъдните дни, ами злодеянието, скритата завист на оная ръка, която е накатранила портата ни, накатранила е пътните вратници на момичетата, дето дойдоха в събота да отворим училището…

— От днешния ден? — Агапий отиде до прозореца, ала почудата не мина през сърцето му, чакаше такава вест.

— Че откога, ваше високопреосвещенство? — намеси се поп Сандул. — Хората знаят, че дръвчето се сече, докато е младо. Щом пусне дълбоки корени, един ден ще даде издънки… — навреме се сети да замълчи, затътри крака към вратата и излезе.

— Анастасийо, предраго мое духовно дете, началото на общополезните работи винаги има спирачи и тези, които са първи, трябва да водят борба — владиката искаше да окуражи наставницата, отиде при нея, положи ръце на раменете й, а очите му силни, замъглени от неясни страсти, поглъщаха сякаш цялото й същество.

— Законът на твоите уста е за мен по-добър от хиляди късове сребро и злато! Много години твоите ръце ми даваха и храна, и подслон; ти и майка Евгения ме вразумявахте, вашето слово беше светило за мен, днес вашата воля е светлина за пътя ми! — Анастасия гледаше голямата прошарена брада на владиката, слушаше гласа му на вехтозаветен пророк, усещаше как ръцете му я притискат… Беше похитително мощен, непоклатим в благодеянието да изпълни заръката на своята майка. Беше хубав! Макар да прехвърляше петдесетте, мъдростта и знанието светеха от лицето му, а снагата му…

— Отче! — Анастасия усети брадата му над челото си. Владиката притискаше момичето към себе си като своя духовна дъщеря, но тялото му трепереше, жадно да всели жива плът.

„Прости ми, Господи!“ — епископ Агапий изрече в ума си молитва за неизвършен, но помислен грях. После каза на наставницата, че доброто се създава с труд и се урежда с мъка! Ето що тя трябва да изгори магията от дървото и да продължи напътствията на момичетата, да прегази хулите на злоезичниците, да забрави… Анастасия излезе, без да чува думите на духовника — знаеше, че в огъня на градината ще изгаря още и още магии, а църковната килия скоро ще стане тясна за всички събудени момичета!

Дядо Гънчо мина покрай заградката на църковния двор, тръгна право към школската одая, ала нещо го спря. Спря го дишане невидимо и недоловимо, което кръжеше наоколо, пък той не можеше да го разбере чие е. Момиче беше — момата на чорбаджи Иванчо Костов, взел надмощие в абаджийския занаят и бързо замогнал с грошове над другите плевенски първенци.

— Христинке, защо си се скрила тук? — старецът надникна под прихлупения храст, недалеч от прозореца на килията.

— Чакам някого — момичето, шестнайсетгодишно, бе клекнало с наведена глава и наистина се притуляше.

— Даскалицата чакаш, знам те, дяволче малко, я излез! — дядо Гънчо взе да мами девицата като врабче, провря се под дряновия шубрак и я хвана за ръката. — Не се бой! И аз съм тръгнал при даскалицата, та двамата ще си помагаме в приказките. Ела, пиленце, ела синигерчето ми! — сладко нареждаше: — Искаш да учиш буквите и числата, нали? Знам ги тези неща, добра река пробие ли земята веднъж, иди че я спирай! — измъкна момичето, огледа лицето му и видя, че е досущ като синигерче — малко, плахо, пъстрооко и добро.

— Дядо, ти защо търсиш наставницата? — попита, пък погледът й се насочи към вратата на църквата.

— Даскалицата иска да скова сандъци за пясъчници, дето момите да пишат буквите — така каза.

— Аз пък рекох, че искаш да те наставлява в школски науки. По-лани брат ми каза, че си имал мерак да учиш при даскала, който се спомина — Христина каза истината както си беше.

— Ами! Аз вече съм стар и не додявам от знания — дядо Гънчо опита да се измъкне от любопитството.

— Че защо да си стар? Я колко си спретнат и читав — момичето му захвали, пак погледна към църковната врата и уплашено тури ръка на устата си.

— Олеле, мамо! Тате и чорбаджи Маринчо излизат! — огледа наоколо да се скрие, ала като разбра, че мъжете вече я видяха, остана на мястото си.

Чодбаджи Иванчо сви вежди, забрави приказката си към чорбаджи Маринчо и викна от няколко крачки:

— Христинке, какво правиш тук?

— Дойдох да видя дали си в църквата, тате, кобилата взе да се жреби, та мама ме прати — момичето отиде при баща си и забрави дядо Гънчо.

— Бива ли така, момичке? Защо мамиш чорбаджията? Нали каза, че си дошла да поговориш с даскалицата, зер е лошо, че искаш да учиш буквите и числата? — старецът се разсърди.

— При даскалицата ли? — Иванчо Костов спря точно пред вратата на школската одая. — Какво си приказвахме снощи, Христино? Казах ли, че ако идеш в мирското школо, ще ти счупя краката! — хвана плитката на дъщеря си, дръпна назад главата и вместо да плюе в лицето й, плю към трите стъпала на килията: — Това не е училище, а тържище за долни моми! Зная я тази наставница…

— Боже мили! — дядо Гънчо се прекръсти и със слабото си тяло се опита да спре чорбаджията. — Господи, прати на този тлъст светодавец гръмове и небесни мълнии! Бива ли да хули наставницата с такива слова, да срами девиците?

— Махни се от пътя ми! — чорбаджията блъсна стареца уж леко, пък хърбавите рамене на бранителя се огънаха и се захлупиха върху земята.

— Ще ти изгоря опинците да не ходиш по тези места! Кожата ще ти одера! — дядо Гънчо викаше, безсилен да спре чорбаджията, после бързо пролази, хвана крака на големия мъж, дръпна го с все сила и оня, както беше политнал към школската килия, се строполи на плочника. Такава шумотевица настана и такъв смут, че всички, дето излизаха от църквата, и онези, дето отиваха на чаршията, се скупчиха да разберат какво става… Никой нищичко не разбра! Сплетнята между чорбаджи Иванчо и дядо Гънчо свърши с късане на ризи, с непристойни взаимни слова, а от цялата свада плевенци доловиха само истината: — боят бил заради даскалицата!

Заради даскалицата, я!

На другата заран дядо Гънчо взе малко чукче, пак отиде до школската одая на „Св. Николай“ и като намери момичетата събрани да повтарят по бащин език: „Земята е широка“, „Небето е високо“, „Детето е мирно“ — душата му се вдигна в умиление и почна да кове сандъчетата.

По обед, щом момичетата си тръгнаха и Анастасия остана сама, възрастният човек влезе при нея.

— Наставнице, ако продам на петъчния пазар три овце, петдесет оки вино и чувал слънчоглед, ще вземеш ли и мен за просветление? Всичките грошове ще ти дам! — опипваше връхчето на ризата си от смущение. — Сам видя, че съм остарял, ама поне да сричам… Московеца, лека му пръст, толкова беше улисан с момчетата, че нема време за мен…

Анастасия остави книгата върху лавицата, отиде по-близо до дядо Гънчо и си спомни онзи ден преди десет години, когато седна сама мома в школото на Московеца; спомни си и думите на наставника: „Знам, че няма да бъде тъй дълго, детето ми! И с ума си усещам, че не бива да бъде така…“

— А не щеш ли да събереш еднородни и да отворим школо за възрастни? — даскалицата попита, пък старецът скочи.

— Ама вярно, наставнице! Щом скова сандъчетата, ще обиколя всички християнски къщи, ще питам стари и млади… В моята изба ще се събираме, щото е голяма! Там и наука ще учим, и песни ще пеем — да чува чорбаджи Иванчо, та да се пукне от мъка!

Дядо Гънчо излезе от одаята, взе да събира дъските, че да скове сандъчетата. Ударите от чукчето се чуваха надалече, напевно, сладко; стигаха до най-далечните махали и никой не спря ехтенето — епископ Агапий все още беше в Плевен и от неговата воля нямаше по-висока!

В новото мъжко светиниколаевско училище, което плевенци току-що завършиха, за наставници по взаимната метода бяха условени добрите последователи на Неофит Рилски — хаджи Георги Ламбринов и Кесария поп Василев. Учителите носеха със себе си добри речници, писмовници и землеописания, които да ответствуват на хубавото двукато школо, за което плевенските настоятели и спомоществователи бяха дали 22944 гроша и 20 пари. Близо три хиляди гроша, които не стигнаха за заградка на двора и училищни принадлежности — плати ги епископ Агапий, та с това повтори името си на благодетел.

Епископът даде хиляди грошове за голямото плевенско начинание, а за градеж на женско училище сам не посмя да отвори дума: злоезичниците бяха толкова много, че какво ли не съчиняваха за владиката, за наставницата, за момичетата в мирското школо… Но нали животворящото дърво на Доброто дава плодове за всички, училищната килия, в която Анастасия Димитрова събираше момичетата — просъществува! И не само че просъществува — сиреч още в първите дни никой не я порути или подпали, ами по нейните стени окачиха върху куки таблиците на взаимното обучение, пък под таблиците сложиха полукръглите железа, заловени за набити в стените железни шипове. Ученичките, които се учеха, заобикаляха отвън полукрузките, пък наставницата, като показваше с пръчка буквите, после сричките, написани върху таблиците, стоеше вътре в полукръга. Другите ученички седяха върху дълги, прикрепени о пода чинове, които на първо време бяха само седем. На първите два чина седнаха новоначинаещите и за тях бяха наслагани пясъчниците, та по пясъка се пишеха и заличаваха написаните букви, показани от наставницата по таблицата.

Така се учеха всички български деца във взаимните училища на грамотност, така захванаха да се просвещават и девиците от първото мирско женско школо.

…Когато Гергана, младата невеста на Пенчо Влад Петков дойде и седна на първия чин, до вечерта узна комай целият град. Хаджи Йоца Хицовица, която подари на новото мъжко училище 1000 гроша, взе да разнася нарочно навсякъде: Щом в училището на Анастасия отивали такива добри невести, за женското школо щяла да даде 3000 гроша!

Как Влад Петков бе дал позволение на снаха си да учи — никой не знаеше. Но когато невестата поиска да изпълни думата си за един топ мораво сукно за ученичките, плевенският миротворец оседла най-хубавия си кон, вдигна топа върху седлото и… спря пред килията на училището. Беше нечувано и невиждано до този ден — пред Божия храм да се стигне с оседлан кон, затова народът вървеше след конника; някои по-бързокраки стигнаха до владишкия конак да викнат епископа, та да отсъди. „Какво е решил Влад Петков?“ — питаха се тихичко мъже и жени, понеже той беше от най-тачените хора в града. Името му се чуваше за добро и за добро даваше грошовете си.

Зетят на покойния чорбаджи Георги слезе от коня, сне топа мораво сукно тъкмо когато до църквата пристигна епископ Агапий:

— Какво си наумил, доброплодни човече? — по лицето на владиката мина усмивка, като видя Влад.

— Наумил съм да изведа наставницата от килията, да строя всички моми край нея, че да им дам дара си — спокойно отвърна бояджията и каквото говореше, това вършеше: влезе в църковната одая, малко време остана вътре и после по него излезе Анастасия, а след наставницата — и ученичките.

— Дар имам за женското мирско школо! — габровецът вдигна високо дара. — На всички момичета, които се учат в килията, давам плат да си ушият по една дреха. На най-бедните и най-прилежните ще давам по сто гроша! — обяви с насърчителен глас пред богати и сиромаси. От очите на неколцина се търколиха сълзи, други туриха десница до сърцето си в умиление, а чорбаджи Иванчо, който току-що беше излязъл от църквата и остана с народа, извика по-силно от Влад Петков.

— Луди сте, дето слушате този прахосник! Момите нямат потребност от знания, дето ще им мътят главите. Жената е създадена да бъде покорна, да гледа деца! — чорбаджията виждаше, че мнозина мъже кимаха потвърдително, някои искаха да се опълчат против словата му, затова реши да удари като е камък: — Наставницата Анастасця, като е толкова учена, защо досега не спастри дом, не отима чедо? Защо не напътва свое момиче в светски науки? — едрата му снага стърчеше над всички, но когато жигоса Анастасия и я посочи с ръка, някой го дръпна за лакътя.

— Още веднъж ако си отвориш устата, ще я запуша с юмрук!

Пенчо изрече толкова повелително, че го чуха всички наоколо. Чуха го и мъже, и жени; и стари, и млади, повториха думите му наум, но никой не можеше да повярва, че синът на Влад Петков може да изговори такова хулство на глас. Приказката на чорбаджи Иванча секна! След гласа му се смъкна и голямата тежка десница; народът се раздвижи да си отива, защото не искаха да слушат препирни между чорбаджии, ала владиката стъпи до Анастасия.

— Вие, бащи и майки, които сте първи поучители на децата си, като не знаете кое е благонравно и кое злонравно, как можете да наставлявате отроците си? — гласът му беше укорителен, властен, но и мелодичен както на неделните литургии. — Направлявате ги само за благополучни женитби, оставяте им стада овце, волове, земя, а разума, които е най-голямото украшение и най-предпочетен за наставление, не го имате за нищо! Тези родители, дето искат сами да украшават децата си, да им правят големи къщи с преукрашения, да събират богатство и имане многочислено, а умственото украшение забравят, те самите трябва да бъдат презирани, защото са нищи, жалки и не милеят за народно добро! — епископ Агапий сечеше думите си от преизподнята на заклейменото зло и това сякаш беше първата му призната благословия на школото.

Влад Петков сложи топа със сукното до вратата, хората безмълвно се сбутаха, а чорбаджи Иванчо разпори с гърдите си стълпената навалица, с едри стъпки се упъти към къщата си в Горни Плевен. Докато гледаха как напористо върви натам и как се вееше дългата му дреха, някои жени си помислиха, че ще доведе дъщеря си Христинка в школото на Анастасия. Но когато гърбът на чорбаджията се скри зад последните къщи, никой не видя накъде свърна, кого търси… Чак заранта в църковната килия дойде вест, че абаджията повикал сина на коняра си и без венчавка, без нечие друго знание, същата нощ го направил жених на Христинка. Да й отмъсти за унижението, което му била сторила този ден! Да я съсипе заради греха, дето преди пет недели искала да се просвещава тайно в школото.

Две недели преди Коледа епископ Агапий замина за Враца. И там го чакаха църковни работи, и там синовете на Димитраки Тошев — Замфираки и Тодораки — бяха захванали битка за имоти в близки села. Говореше се за намесата на владиката в тези свади, ето защо той трябваше да си иде!

Преди да тръгне, високият архиерей заръча на плевенската наставница да остави в школската одая една кутия за волни спомоществования, които по-заможни родители на момичетата имат на сърце да дарят за женското ограмотяване; училищното настоятелство трябваше да дава на даскалицата две хиляди гроша годишно. Епископът повели още Анастасия да обхожда далечни махали на града, да изисква в школото децата на невежествени родове.

— Блажени са гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят, любородно мое дете, ала се пази от лукави човеци! — владиката намери потребно да се раздели с наставницата както подобава, затова я потърси в школската одая: знаеше, че отец Сандул подава ухо да подслушва какво се говори в килията.

— Блажени са изгонените заради правда, отче, защото един ден те ще получат велика отплата — момата отвърна на духовния пастир; вярваше, че преди файтонът да стигне Враца, набезите срещу училището ще се умножат. Вдигна всички ученички да отидат да изпроводят високия архиерей, да му дадат своята вярност и благонадеждност…

Светли и благословени от висока ръка бяха тези недели наистина. Ала няколко дни след заминаване на владиката, Чутурката легна в копторчето и не можеше да излезе в двора: тежеше в гърдите й, не искаше да тури в устата си хляб, взе да олеква. Анастасия слагаше ръка на челото й, питаше от какво е мъката й, пък тя отвръщаше винаги: „От нищо, от нищо, момичето ми!“

От нищо ли?

Ами това, че Исин Ибрахимов натовари цялата си покъщнина и отиде да живее в другия край на Плевен, за да не е на един стобор с даскалицата? Исин не избяга току-тъй от комшулука! Миналата неделя Халиде, като дошла да види майка си и сестрите си, водила и момиченцето си Фатме. Наставницата я поздравила, взела да говори с дружката си през плета, донесла на детето няколко ябълки и рекла, че не е лошо мюсюлманите да отворят училище за момичета, та турските женски деца да се просветляват. Исин бил наблизо, мятал някакви дърва из двора и му се завило свят от това, което отвърнала Халиде.

— Преди години ти ме спаси от зла участ, Сийо, ти измоли писмо от Фатме ханъм, та ако не беше ме защитила, нито мен щеше да има днес, нито детето ми.

— Нищо не съм сторила — даскалицата рекла скромно.

— Имай Фатме като свое момиче и я упътвай, защото животът ни при Сабри е злочест! — тя бутнала момичето си към плета, тъй както преди години Цвета повела Анастасия към архиерейската майка Евгения в църквата. Исин не повярвал на думите, тъй като не чул и какво си прошушнали по-натам, взел да беснее, да блъска, да пита защо даскалицата хвърля зараза за школски науки и в главите на туркините, не стига ли й килията на „Св. Николай“… Няколко дни хокал на глас, после от страх за женска бунтовност преселил домочадието си далече. Далече! На половин час път пеша. И не му идвало на ум, че от началото на света та до днес една обич втурне ли се в човека като поличба, не може да я спре нито конницата на султана, нито волята на мютевелията!

Дядо Петър Райкин пък изпрати при даскалицата в школото всичките си женски внучета. Сутрин, като ги изпровождаше до портата, им заръчаше да слушат наставницата, да изпълняват нейните заповедности, да я почитат!

— Анастасийо, помниш ли, че дадох кончето си на твоя баща да те откара в Калофер за поучение? — в гласа му се четеше гордост.

— Помня, дядо Петре, и за отплата искам да дам знанията си на женските деца в твоя род — отвърна му честно.

— Анастасийке, ако щеш води ме със себе си в крайните махали да събираме женски чада! Не ходи сама, сиротинке, хора като чорбаджи Иванчо има много, ще те ударят с приказка, може и камък да вдигнат! — той обличаше протънена бозова дреха да върви с Анастасия, а в копторчето при болната Цвета пращаше някой от внуците си, да помогне на страдащата.

Дядо Петър беше спрял да старее. Досущ като дядо Гънчо, от години наред двамата старци си оставаха същите. Сякаш получаваха живителна сила в отплата на благите си дела, сякаш съдбата ги крепеше на света, за да бъдат кантар на злосторниците, да не се обърне коренът на живота, да не надделее безчинството над доброто.

До Коледа девиците в школото станаха трийсет и пет, та вече не ги побираше църковната одая. Те сядаха близко-близко една до друга и слушаха думите на учителката.

— Като се събира човек с хората, трябва да е облечен с чисти дрехи, ръцете му трябва да са чисти, а също и ноктите. И като се случи да облече някога нова дреха, да не се оглежда и обръща, да не попитва другите всеки час: „Какво ви се вижда? Добра ли е?“

Наставницата нарочно беше избрала тези редове за прочитание от благонравието, понеже за самия празник момите щяха да се съберат, да облекат новите сукнени дрехи и да пеят пред къщите на благодетелни плевенци: „Достойно ест!“ Така беше намислила Анастасия и вече виждаше как ученичките ще тръгнат от килията, ще вървят по улиците на града, плевенци ще гледат и ще се умиляват… Но това, което се случи само един ден преди Коледа, отнесе до възбог просветителните стремления, а в душите на злосторниците заби нож!

Късно вечерта в четвъртък, с кираджиите за петъчния пазар в града, от Враца беше пристигнал и отец Кънчо, който не отседна с другите врачани в стария хан, правен още преди години от чорбаджи Георги Михайлов. Духовникът потърси подслон в одаите на владишкия конак; на отец Сандул каза, че е пратеник на владиката и носи заръка от него. Като спомена това, поп Кънчо погледна торбата си, сложена до вратата. Преди да заспи той тури драгоценния армаган до главата си, пък връвта, с която беше вързано гърлото на торбата, мушна под бузата — да не се случи нещо за срам!

Как отец Сандул пристъпял през нощта на пръсти и опипвал тайнството в торбата, се узна след месеци, когато епископ Агапий отново дойде в Плевен. Но този петък заранта преди Коледа отец Кънчо станал рано, умил се, отишъл до „Св. Николай“ и каквато му била заръката — изчакал да се съберат много хора за утринна служба, та да ги викне около школската килия. Плевенци прииждали в църквата като на свет ден, палили свещи, слушали пението на отец Дамян, а когато си тръгнали, врачанският Духовник извел наставницата и момите пред всички.

— Както повелява наше високопреосвещенство отец Агапий Врачански, тук пристигнах с негова благословия, за да пренеса в дар на училището къс от честното дърво, изографисано от най-добри образописци с мъдрото преподобие на духовния ни пастир и неговата незабравима майка Евгения! — свещеникът извади от кожената торба икона, загърната в кърпа. Ръцете му бавно отвиха дървото и го обърнаха към народа: върху иконата, голяма три педи, бе изрисуван образът на Богородица по приличие на майка Евгения, а отдясно до нея владиката Агапий в архиерейско облекло с корона на главата и със скиптър в ръка, а от устата му излиза надпис: „Всие упование възлагам на теб, майко божия“. Отдолу с красиви славянски букви беше подредено: „Духовен плод ти положи първа и стана предводител на всички благонравности“.

Свещеникът прочете на глас писанието с червени букви, а хората, изправени по-назад, пристъпяха, бутаха се да видят изографисаното. Иконата блестеше от чистите нови бои и в този ден още никой не мислеше, че парчето смокиново дърво и възхвалата, написана върху него, ще оцелеят столетие; ще се спасят от безпощадните челюсти на дървоядите, ще надживеят тленната плът и човешката памет, за да бъдат повторени от най-добри летописци в страниците на историята.

— Преподобният ни отец изпраща и други дарове, които ще оставя на наставницата, пък тя, като препита ученичките и отличи най-прилежните между тях, ще им ги даде за вечен спомен — от малка кесия свещеникът извади девет сребърни позлатени кръстчета, по четирите краища с блестящи зелени камъчета, с изображение на разпятието от едната страна, а от другата — монограма на владиката. Поп Кънчо извади и кесия с грошове, без да спомене колко са. Тях наставницата трябваше да раздаде на най-бедните моми от школото. Подир кесията с грошовете измъкна голяма книга, печатана на български през 1820 година в Букурещ. Под първия лист се четеше: „Подарявам на наставница Анастасия Димитрова настоящия Доксастарион и пламенно я молитствувам, аз Врачански Агапий“. Попът прочете написаното наум, понеже случайно го мерна в мига, докато даваше книгата на наставницата — владиката не беше му заръчал да го прочете всеослушателно.

Никой не видя кога отец Сандул пролази до дрехата на врачанския духовник, за да слуша по-добре думите му. Никой не съзря и уголемените очи на злонравника, щом мерна един от позлатените кръстове, окачен на верижка, да се спуска от ръката на даскалицата. Поп Кънчо върза торбата с връвта, да се види, че няма повече дарове и пак отвори устата си.

— Наше високопреосвещенство Врачански Агапий заръча да попитам наставницата от какво има потребност, та с негова благословия и с ваша помощ да го сторим сега, за да върви пробуждането напред! — той замълча, като чакаше да чуе повече думи от народа, но народът жужеше като пчела до плодоносен цвят, без да го докосне. Анастасия обърна глава към ученичките.

— От какво друго имат потребие девиците? — не се замисли дълго. — Най-първо искам да дам благодарностите си на негово високопреосвещенство, а после да измоля още една килия за девиците. От ден в ден тяхното число се уголемява и вече нямаме място за чинове, за пясъчници и полукрузки…

— Още една килия ли? — отец Сандул надигна глас, ала сега никой не го чу.

— В килията идват за поучение не само девици, но и всякакви хора с дарба да търсят знания. Да беше лете, щяхме да се съберем на поляна и да говорим благонравни обикновения, пък сега…

— Наставнице, я кажи онова, дето си разправяла пред момите за бащината земя. Ваклина не го е запаметила както подобава и вика, че на небето има друга земя — кундурджията намери потребно точно в този момент да попита. — Като кажеш на мен, ще го чуят и вразумят всички, а преди час нищо не доловихме от думите на свещеника в църквата…

— Поп Дамян е сладкогласен и речта му се чува, но нали много народ шепти молитвите си, така надделяват над едногова — Анастасия побърза да защити свещеника, понеже знаеше за скритото роптание на духовниците. О, ако не беше закрилата на самия владика, надали и тази година щеше да се отвори училището. — Пред девиците бях казала, че звездите, които ни се виждат на небето като блещунки, навярно са такива големи земи, щото на тях свободно могат да се сместят много човеци. Ние не знаем има ли там човеци, но знаем това, че ако можеше човек да се качи на една звезда и да погледне от там, той или не щеше да види нашата земя, или щеше да я види като една блещунка — място за много добри и лоши човеци.

Хората слушаха наставницата и от студа из устата им излизаха кълба дим като от лули. Никога не бяха се питали колко голяма може да бъде земята и колко човеци има на нея. За много плевенци светът беше събран от синорите на крайните ниви до одаите, в които заспиваха вечер. Пък даже да знаеха, че отвъд хълмовете има други хора и градове, те надали биха тръгнали да видят чужда подредба.

— Но как може да види и познае човек земята, по която върви, щом той не може да я вземе в ръце и да я разгледа отведнъж? Спротив земята човек е по-малък от самата мравка спротив църковното кубе. Ето защо много години ходил по пътищата, плавал с гемии по голямата вода, докле разбере, че земята има вид на кълбо и от небето се вижда… — Анастасия вдигна ръката си към зимното небе и тъкмо пое въздух да продължи, отец Сандул скочи до нея.

— Невернице, ти трябва да се сведеш под епитрахила и прошка да молиш от Бога! Само покаянието може да бъде изпрошение на греховете ти! — той свали ръката на даскалицата.

— Какъв е моят грях, отче? — едва сега го забеляза и наведе глава учудено.

— Ти, вместо да начеваш в ума на хората Божието слово, всяваш в главите на тези клети чада, че земята е блещунка, както са блещунки и други звезди, а мравката върху кубето… Исусе, не мога да изговоря такива слова срещу теб! — попът се прекръсти и обърна очи молитвено към небето.

— Аз не исках да хуля Бога, отче, исках да кажа колко е малък човекът спротив земята и колко велика е нашата майка природа.

— Замълчи! — поп Сандул сложи ръка на устата й. — В небето няма други човеци и други земи. Бог е един. Той чува хулните ти слова и ще те накаже! Сведи се под епитрахила и се отречи!

— Не съм казала нищо, достойно за покаяние, отче! — Анастасия сне шала от главата си. — Смели мъже от други народи са изгаряли върху огъня на позора, защото са гледали отвисоко и са разбрали, че земята е кръгла…

— Покай се! — поп Сандул натисна главата на даскалицата, положи епитрахила над нея. — Господи и Бог наш Исус Христос, из щедростта на своето човеколюбие прости ти чаду Анастасии все согрешения твои…

Анастасия мълчеше. Гласът на свещеника беше толкова силен, че не се чуваше какво шепти народът. Пратеникът на врачанския владика се втурна сред хората да им каже, че думите на даскалицата не са светотатство и отец Сандул сигурно има зъб да говори така.

— Боже, ти който видя накатранените порти, виждаш ли и катрана в душата на тази неверница? — плевенският духовник се отклони от словото за опрощение.

— Ти ли намаза с катран бащината ми порта и пътните вратници на момите, дошли за първия ден на школото? — Анастасия бутна ръката на свещеника и се взря в лицето му, побеляло от мъст.

— Аз бях и не съм сам! — отговори високо.

— И магията ли ти върза на клона? — момата стисна позлатеното кръстче, сякаш искаше да го запрати в гърдите му.

— Магия ли? — поп Сандул сколаса само да попита, защото някои дръпна расото му и той се прекатури назад.

— Благочестиви християни! — поп Кънчо застана на мястото на отец Сандул. — Преподобният ни владика каза, че ще изпрати моми от Враца да се просветляват при даскалицата, та да се пръсне искрата из другите градове — гласът му надделя над всички, а момите от школото взеха да пеят „Достойно ест“.

3.

Епископ Агапий пристигна в Плевен отново чак когато ледовете в реките започнаха да се пукат, а очите на хората се обърнаха към нивята с надежда за плодородие. Тази година пролетта се втурна отрано. Дървесата отвориха пъпки в края на март, пък щедростта на слънцето бе в незапомнена сила.

Когато файтонът с високия архиерей влезе в града и се отправи към чаршията, някои плевенци рекоха, че видели на седалката друг човек, че отец Агапий не е сам, че с него идва жена… Жена?! Кочияшът карал лудо сякаш да прикрие лицето на другия пасажер, но… Когато поп Петър отвори конашката вратница и от файтона излезе епископ Агапий, след него се измъкна една девица около двадесетте, която имаше прилика с херувимите, рисувани по черковните стени: очите й бяха тъмни, големи, дълбоки за светлина, кожата прозрачно бистра и гладка; косите, оплетени в дълга плитка, увенчаваха няколко пъти главата.

„Такава хубост не е на добро!“ — поп Петър поиска да затвори очите си, но не можа — момичето не даваше покой на мисълта му.

— Добър ден, отче! — непознатата се поклони, усмихна се на посрещача, а той отвърна сякаш сърдито.

— Добре си дошла! — и тогава даде нужните почести на владиката.

— Това момиче, Цвята Кръстенякова се именува, ще живее в къщата на хаджи Йоца Христовица, а в школото на Анастасия ще добива науки — бързо, някак с половин уста обясни епископът.

— Много добре сте наумили, ваше високопреосвещенство, бива ли само плевенските моми да се просветляват? — лъжлива усмивка се плъзна по лицето на поп Петър, съмишленик на отец Сандул.

— Бива или не бива, аз зная по-добре и тези дни ще си видим сметките! — заплашително го прекъсна Агапий.

— Какви сметки ще видим, ваше високопреосвещенство? Християните си плащат владищината, идват редовно на служба, носят дарове… — свещеникът или беше забравил сплетнята около Анастасия, или добре прикри почудата си и поиска да отклони гнева на владиката.

— Нямам на ум данъците и даровете, а посрамлението преди Коледа! — Агалий Врачански едва сега видя, че до конашката вратница стои и отец Сандул, който не смееше да пристъпи, защото знаеше какво го чака. Духовният пастир спря за миг, помисли дали веднага да наложи думата си и отсъди: — Ти, чадо Божие, до Великден да си намериш подслон другаде, далеч от моята епархия!

— Земята е майка на всички и всички сме нейни чада — злосторникът поиска да се опъне, понеже волята на владиката му се стори прибързана и пресилена.

— Тук аз съм духовен пастир и аз направлявам духовността! — властният глас откънтя като камък в каменоломна.

— Бог види и посрамлението на човешкото стадо, и греха на духовните му пастири — хапливо отвърна поп Сандул, разбрал, че от тази вечер за него няма място във владишкия конак.

— Вън! Вън, светодавецо! Аз съм виновен, че те приех при себе си, и подслон ти дадох, и грошове… — брадата на епископа се тресеше. Беше забравил, че със себе си води момиче.

Поп Сандул обърна гръб, тръгна да събере дрехите си и молитвените книги; владиката заръча на кочияша да закара Цвята до къщата на хаджи Йоца и да доведе поп Дамян от дома му!

Какво можеше да направи поп Дамян, щом плевенци, минали по чаршията, чуха с ушите си и видяха с очите си всичко? Само след час по дворовете и дюкяните се разнесе, че епископ Агапий е в конака, че позорно изгонил отец Сандул заради наставницата Анастасия и… И! Че във файтона се возил с херувимче, което ще добива школски науки в килията на „Св. Николай“… Това, че момичето е херувимче и ще учи при Анастасия, тръгна от устата на поп Петър. А другото, — че като се изучи в Плевен Цвята Кръстенякова ще отвори училище за момичета във Враца — него пусна нарочно хаджи Йоца. Като го обяви по чаршията, както му е редът, надвечер мина край конака, отби се при владиката и от вратата рече:

— Ама, дядо владика, каква мома си довел! Медовина капе от устните й, та майка й как я пуснала тъй далече? — хитро подпитваше и чакаше духовникът да я отпъди, пък той, не само че не се докачи, ами думите му дойдоха гордост.

— Кръстеняка е от богат, знатен род, познавам го от години. Нали детето му идва с мен — от какво да се бои?

— Тъй де, ама Цвята е много хубава, изкушителна… — не мислеше да спира задявките, но щом видя дядо Гънчо да ситни по пътя към конака, викна към него. — Ето го най-прилежния ученик на Анастасия!

— Кой, кой? — владиката вдигна ръка, защото освен стареца по пътя нямаше друг човек.

— Дядо Гънчо е ученик на Анастасия, отче, не знаеш ли?

— Наставницата има заръка да просветлява момичета, този старец комай наближава осемдесетте.

— Наближава ги, но мерака си пази. По Нова година обиколи доста къщи да търси еднородци и сега три дни в неделята — от пладне до надвечер — в къщата му се събират двайсетина мъже и жени, жадни за грамотност. Наставницата ги учи.

— Наистина ли? — владиката хем се учуди, хем скокна от радост и поиска по-скоро да види Анастасия.

— Откакто се помина и Чутурката, момата остана съвсем сама, нийде никого няма, клетата — хаджи Йоца се върна в далечни спомени и от незасенчена своя тъга въздъхна.

— И за кончината на Цвета не знам, вечна й памет! Тя беше смирена, богочестива жена — и неговите очи се замъглиха от неясни спомени за младостта му, за напътствията на майка Евгения, за срамните думи против неговото целомъдрие, откакто ктиторницата почина… — Не е лесно никому на този свят!

Дядо Гънчо се беше облякъл в бяла риза и какъвто беше тънък и бял, от десет крачки приличаше на монах след четирийсетдневни пости — толкова беше отслабнал.

— Добър ден, твое високопреосвещенство, и добре си дошъл в Плевен! — старецът се поклони, поиска да целуне ръката на епископ Агапий, но на духовника изведнъж се стори, че този човек има по-голяма прилика със светците, отколкото негово преподобие, затова го благослови.

— Кажи, чадо Божие, какво те носи насам?

— Ваше високопреосвещенство, дойдох тук да питам ще започнем ли ново женско училище, че да помагам додето имам сили.

— Ти колко сили имаш? — засмя се епископът.

— Охооо! Сила имам вол да обърна, нищо че съм изпосталял. Когато човек пости, тялото му е пъргаво, мислите са смирени.

— Аз по-добре знам какво е доброто от постите — спря го, понеже от някое време владиката напълня. — За училището не мога да ти дам дума, в града има първенци, те ще решават. Не искам всичките грехове да се пишат на моя душа.

Дядо Гънчо се сконфузи, че додява на владиката, сиреч си пъха носа, дето не му е мястото, и да се оправдае, сви рамене.

— Чорбаджии в града дал бог, ваше високопреосвещенство, но понякога от сиромаха по-добра работа чакай. Вършим я ние, понеже тя ни е от сърцата, пък богатите… Знаеш ли какво каза наставницата Анастасия за богатите и учените човеци?

— Знам приказката за богатите и учените, ти ми кажи какво мислиш — добра ли е наставницата?

— Похвална ни е даскалицата, ама школото й е тясно… ако може да се нарече школо килията. За момчетата има училище, пък за момите… — дядо Гънчо разбра, че повече приказки с владиката не са потребни, затова си тръгна. Като отмина десетина крачки, наум му дойде да каже: — Захвалям ти, че си изгонил отец Сандул и си му дал да разбере кой е духовен пастир! — приличаше на дете, спечелило бой с петли.

…Градежът на ново девическо училище в Плевен не започна нито тази пролет, нито през есента, нито в пролетите и летата на идущите години. Защото катранните двери на невежеството, залоствали разума от векове, не се отварят в един миг, с една ръка. Та даже тази ръка да се крепи на владишкия жезъл!

— Твое високопреосвещенство, Анастасия сигурно няма да отвори дума за ядовете си с мюсюлманина от съседния двор, но Исин се премести към Балъклия да не гледа и слуша напътствията на даскалицата — хаджи Йоца се върна на приказката си, защото искаше да осветли владиката по всички чудачества, станали тази зима.

— Какво има вземане-даване с мюсюлманина? — духовникът тръгна към портата, искаше да се прибере, да почине от дългия път.

— Вземане-даване няма с него, но един ден рекла на Халиде, неговото момиче: защо и мюсюлманите не отворят училище за женски деца…

— Боже! Не казах ли на наставницата да мери приказките си? — епископът се ядоса, обърна се към хаджи Йоца и тихо, сякаш се боеше да не го чуят, рече: — Из цяло Българско народът живее схлупено, неграмотно, понеже заспива и се събужда плет до плет с друговерците. Незавидна участ е наложена на християните, а по-иначе вървят към бъдното други народи…

Владиката заръча на своята довереница заранта да събуди Цвята Кръстенякова и да изпроводи момата до школото. Разбра с пристигането си, че не бива да ходи в училищната одая веднага. Преди да излезе от улиците на Плевен, отец Сандул сипеше бури и мълнии против владиката. Имаше и съмишленици.

— Още като е пеленаче трябва да учиш детето си, че имаш над него самоволна власт! Подир години, щом започне да те разбира, никога нито да похваляваш, нито да укоряваш своето чадо пред чужди човеци, защото с хвалбата ще насадиш в него гордост и тщеславие, а с укора ще посееш гняв и вражда! — Анастасия беше седнала на ниско столче пред софрата в голямата одая на дядо Гънчо и четеше от книга „Съвети към майката“. Млади невести, които да гледат пеленачета оттук насетне комай нямаше; по миндерлъците бяха насядали 30-40-годишни жени; те хем си везеха и плетяха плетките, хем слушаха какво говори наставницата. — Никога да не даваш на свое чадо онова, за което плаче, и не мисли, че само безгрижност ще услажда живота му.

Дядо Гънчо, седнал върху рогозка недалеч от огнището, чу, че външната врата се отвори и скокна да види кой е.

— Ох, ваше високопреосвещенство! — опули се и се закова на прага, сякаш видя отец Иван Рилски. — И как така се реши да дойдеш при мен… при нас? — старикът отвори докрай и отстъпи, че да влезе епископ Агапий.

— Ей така, нали ти снощи мина край конака и имаше питане, сега реших да ти отговоря.

— Ти и снощи ми каза… — хитроумецът изведнъж се сети, че владиката няма толкова зор за него, ами иска да види и чуе как даскалицата наставлява жените на града. Дядо Гънчо тръгна подир високия гост и продължи да мърмори. — И аз си мислех, че скоро няма да се захване женско школо, затова реших да събирам невестите в одаята, да слушат благонравни обикновения. Зер тази килия за поучения е по-малка от църковната? — редеше приказките, сякаш се оправдаваше. — Ама сядай, сядай, че да послушаш!

Епископът не побърза да седне, защото срещна очите на Анастасия и долови в погледа й нещо, което не беше виждал по-преди — мъка, укор, душевен смут, почуда… аха! Имаше това, което се крие в лицето на една мома, щом разбере, че не е единствена за човека, който я хвали и носи напред. Заради Цвята Кръстенякова от Враца!

Отец Агапий, който познаваше малко жени, но беше чел много дебели книги, разбираше тези неща.

— Вдигам ръка и молитствувам вашата жажда за знания! — владиката изправи десницата си, благослови и отиде пред Анастасия. — Теб благославям за всички добри начинания, мое духовно дете, и моля за теб живот праведен и благоплоден! — гласът му беше толкова мек, чист, задушевен, че ако беше го чул в този час отец Сандул, не би повярвал на ушите си. Анастасия стана и се поклони:

— Добре си дошъл, отче, чух снощи, че си пристигнал от Враца, но имах много работа, трябваше да докопая градината, да пренеса дърва…

— Вечна памет на майка ти, благородна девице, снощи прочетох една молитва за нейна душа. Хаджи Ивана Христовица ми каза за кончината й… та от какво умря?

— Знам ли от какво, любороден отче, да беше бог милостив и да виждаше…

— Бог е милостив и всичко вижда! — владиката я прекъсна навреме, поиска да заличи думите й и отново поде. — Учението е като огън, накладен на планина, от височината на която то осветлява със зорите си почти всичкия свят! Но додето да се възкачи до там колко мъчнотии е претеглило! — огледа невестите и му стана мило, че всички те отместиха плетивата си да го слушат. — Учението е стигало до някое място и изведнъж буйните ветрове на заблуждението и на варварството са го събаряли до основата му. Затуй учителят е длъжен да изтребва заблужденията и да докарва по-близо учението до ума, който е управлявал от началото на света, и ще управлява завинаги човешките съдби!… — владиката хем искаше да подкрепи Анастасия, хем да даде кураж на най-окопитените плевенски жени, събрани тук. Някои от тях не разбраха думите му; някои се сетиха, че намеква за мъчнотиите около женското школо, а чорбаджийка Радостина, от чиято хитрина нищо не можеше да се скрие, бутна Илина до себе си и прошушна в ухото й: „Я виж с какви очи гледа наставницата! Може да е вярно това, дето се носи из Плевен…“

Епископ Агапий чу ли, не чу ли думите на устатницата, без да обърне лице към нея, рече:

— Наставница Анастасия не е ли ви поучила, че когато много човеци седят в една одая, не бива един другиму да шушнат в ушите си, щото — значи злословят по някого от тези, дето са тук…

След тези думи на владиката настана тишина, никой не посмя да запита или да отрече.

— А какво е това сандъче? — духовникът видя зад вратата малкия пясъчник с начертана буква.

— Мое сандъче е, ваше високопреосвещенство, върху него се уча да пиша — дядо Гънчо се спусна да изтрие разкривения знак. — До наесен мисля да сричам слогове и да връзвам думи… Знаеш ли как се разбрахме с даскалицата: тя ще ме учи да чета и пиша, аз ще давам одаята за плевенските невести. Грошове исках да дам на наставницата, пък тя ме отпрати…

Владиката пак се вгледа в лицето на стареца и пак откри прилика със светците, със съвършенствата на доброто за другите, с дарбата си да бъдат безукорни, дори и неуки… Духовникът изведнъж стана нетърпелив.

— Още много ли имате за прочитание? — обърна се към Анастасия. — Трябва да пиша до Свищов, Ловеч и други градове на епархията да пратят от там момичета, които наставницата да изучи в политични науки, после тези девици да открият училища в своите градове, пък техните ученички да се разпръснат и по селата! — нарочно каза пред всички, събрани тук, че да разнесат вестта навсякъде. — Сега трябва да дам напътствия на даскалицата, пък и да свърша други духовни работи…

Жените разбраха, че епископ Агапий бърза, взеха да събират плетките си, уж трябваше да си вървят, а духовникът ги подкани за друго.

— Анастасия дава даром своите добри знания и напътствия, затова не е лошо мъжете на някои невести между вас да й помагат, в градината да прекопаят лехите, да нацепят дърва…

— С всичко ще се справя сама, ваше високопреосвещенство, не е потребно да додявам на хората! — рече строго, облече дрехата си да излезе, да чуе наставленията на владиката.

Когато прекосиха Еньовото кафене и минаха край бояджийницата на Пенчо Влад Петков, Анастасия обърна глава към прозореца. Но като се сети, че владиката знае за задявката й с чорбаджийския внук отпреди, нарочно каза:

— Гергана, невестата на Пенчо, е похвална в учението, дрехите й винаги са чисти, детето си гледа сама…

— Похвална невеста наистина, ама Пенчо не милееше ли за теб? — без заобикалки запита Агапий.

— Пенчо милееше да уча в мирското школо на Московеца, за да не ида в калоферския манастир. Ако не бяхте ме пратили там, сигурно…

— Сигурно щеше да се ожени за теб? — епископът я прекъсна злобливо, защото вече не искаше да знае, че някой друг има стремление към даскалицата.

— Той никога не би се оженил за мен, отче, но исках да река, че ако не бях отишла в Калофер, сигурно нямаше да отворим училището — смирено отвърна, за да укроти мъжкия гняв на владиката, а си спомни за даскал Ботьо Петков, за неговата велика милост към народни дела…

— Не бива да оставаш сама. Като намеря добър жених, ще го доведа в Плевен, ще те задомим — с лъжлива грижовност я възнагради духовникът.

— Твое преосвещенство няма волята за това, аз също. Ако имам мъж и деца, навярно ще спра духовното наставление на девиците, а сега те са ми по-мили…

Недалече от църковния зид се видя малко момиче, притулено сякаш от хорските погледи и в очакване да срещне някого. Щом епископът и даскалицата наближиха школската одая, детето забърза към тях, ала торбата, дето се удряше о колената и глезените му, не му даваше да стигне вратата преди двамината.

— Ей, Ваклина, какво правиш тук сама? — Анастасия викна, упъти се да помогне на малката, а тя забърза още повече и отвърна.

— Ида. Ида, почакай ме!

От вървежа и устремения му поглед наставницата разбра, че детето иска да говори с нея нещо, дето не е за всички.

— При теб идвам, наставнице, нося ти черна жива кокошка, прясна погача и шарени яйца за Великден. Мама ги праща за теб! — рече, щом стигна килията и подаде торбата.

— Защо за мен? — учителката се смая, не посегна към дара.

— Затова, че ме учиш на буквите, а ще ме научиш, и на числата… Мама вика, че съм станала слънце, откакто захванах да идвам при теб — сложи, торбата пред Анастасия.

— Прилежността ти е велика отплата за моята обич, ето защо няма потребност от армаган — вдигна и окачи връвта на детското рамо.

— Вземи я, наставнице, наречена е за теб! И при теб ще остане. Мама заръча да те даря пред всички невести в одаята на дядо Гънчо, но като отидох там, дядо Гънчо каза, че си тръгнала към килията — малката пак смъкна армагана, сложи го на земята и хукна обратно, сякаш се боеше да не я стигне някой.

— Чие е това дете? — епископ Агапий попита, защото всички други думи му се струваха малки.

— Бащата е кундурджия, а Васила, майката на Ваклина, копае чорбаджийските ниви да припечелва грошове за седемте си деца… Бедни хора.

Анастасия взе торбата, защото живата кокошка вътре проходи; владиката отвори школската одая и подкани наставницата да влезе. Двамата все още не предумисляха, че след години Ваклина ще бъде наставница на девици в близки до Плевен села.

— Сийо, щях да забравя да ти предам заръка от жена, която дойде при мен във владишкия конак във Враца. Каза, че се знаете от Калофер, Василиса е името й — щом влезе в килията с ученически принадлежности, епископът се сети за майка си, а оттам — и за русчуклийката.

— Сестра Теофания? — наставницата не повярва.

— Била е монахиня и те помни с обич. Сега има къща във Враца, похвален мъж и дете. Като се разчу за отваряне на школото в Плевен, тази светла жена дойде при мен, помоли ме да те попитам ще дадеш ли име на нейния син.

— Все така хубава ли е Василиса, отче? — Анастасия си спомни онази вечер, когато гледаше през прозореца на Стамболията и молеше прошка за греха на калугерката.

— Все така хубава и благословена… До есента чака второ дете. Значи… въпреки хулите и одумките, бог не я наказа? — учудването й не беше голямо, защото в Калофер мислеше, че е грях вдовица като Теофания да остане зад зидовете на манастира. Грях беше жена с подобна щедрост на плътта и душата да не продължи живота, да не дари Стамболията с всичката обич, таена години.

— Бог е милостив и човеколюбив, дете мое! — Агапий Врачански се прекръсти. — Като се върна във Враца, ще кажа на Василиса, че си съгласна да кръстиш детето й… Сега трябва да пишем писма и да ги пратим до първенците в разни градове да пратят момичета за поучение. Така ще изпълним волята на нашата майка Евгения…

— Нейната воля за мен е заповедност, отче! — Анастасия поиска да целуне големия пръстен на владишката ръка, но Агапий долови луди коне в тялото и душата на наставницата.

— Недей! — сложи длан върху челото й.

4.

„Тиа дни четохме въ сръбски газет весма не добри работи за ваш владика Агапия. Дали щат достигнат нашите плачове до престола на Всевишняго та да са смили Бог да избави нас от такова зло?“ Писмото, писано от Найден Геров до врачанските първенци, идваше от Копривщица и весма дълги бяха плачовете по непристойните деяния на владиката, разнесени не от ухо в ухо между бедните епархиоти, а в самите сръбски вестници. И какво беше злото, накарало чорбаджиите да пишат до Белград?

Доносническата ръчичка на Атанас Мавродиев беше писала до София на Замфираки Тошевич, който се разправяше с търговия, но имаше и доста имоти във Враца:

„Любезно поздравляем те, кир Замфираки, за повече не ми е писмото, само ти пиша да знаеш, защото беше викал владиката… че не си ходил за твоя потреба на Враца, ами си ходил на Враца да забъркаш Враца… Затова сам ти писал да знаеш и ако не вярваш пиши на кира Васила и кир Цветко да ти са обадат всичкото що са направили за ваша милост ама мене не убаждай, че сам ти писал, а се обаждай, че си чул в друго място за тази работа…“

Докато редеше буква до буква Мавродиев все още не предугаждаше, че от листа му ще произлязат свади, зловоние, ежби, съдбовни удари, които един ден ще свършат… с куршум!

Ала преди куршума…

Ловешките първенци, като получиха хабера на врачанския владика, вече бяха чули добри думи за девическото училище в Плевен, затова изпратиха мома по име Парашкева Нейкова, която да запамети достойно гражданските науки и да ги донесе на девиците в Ловеч. От Свищов чорбаджиите пратиха строгата, избухлива Пелагия — тя имаше почит към мъдростта и знанието, ала не любеше много малки момичета и не търпеше лудориите им. От Сливен дойде Зарафина Яндова, дъщеря на сливналии, преселени във Влашко, където тя бе добила грамотност, но все още не знаеше добре свещената славяноболгарская история и взаимната метода с таблиците — затова будни граждани я изпратиха при Анастасия Димитрова. От София пристигна Мица Николчева, от Шумен… Русчук… Котел… Пазарджик… Навсякъде, където бяха чели „Любословие“ на Константин Фотинов във възхвала на първото светско женско училище, народът проумяваше честно, че жената е драгоценна половина на человеческий род, пращаше своите дъщери за знания, та после тези момичета разнасяха умствата в други градове и села. И докато някои женски училища никнеха под благодатната закрила на просветители или будни граждани, в други напреднали селища женското просвещение все още беше безмерно далеч от желаната истина. В Карлово безименен родолюбец писа с огорчение: „В тази махла ще видите някой поп да учи няколко момичета на четмо и писмо, в друга — някоя попадия да ги учи на бод и шев, там пък в друга — някоя калугерица да им предава житието на св. Антония и всяко момиче си плаща на даскала частно на месеца. Сиромашките, които не могат да плащат, не могат и да се учат“.

Ала това, което Агапий Врачански направи във възхвала на майка си, беше най-високо и незнайно от векове за цяло Българско.

Щом Цвята Кръстенякова се изучи предостойно в Плевен и отново се върна при свои във Враца, през 1843 година вечнопаметният владика започна градежа на двукато женско училище в двора на църквата „Св. Апостоли“. Долният кат беше наречен за магерница на момите, дошли от близкостоящи до Враца селища, на горния кат имаше добре уредена за ученичките стая и една малка одаичка за наставницата. Щом училището се стъкми само в едно лято за чудо и приказ, всички моми, събрани повече от сто и двадесет, се преместиха от къщата на Кръстеняка в школото. За да въздигне пробудата на девиците и да похвали техните попечения, по искане на Агапий Врачански ученичките, които вече знаеха Осмогласника, отиваха да пеят при църковното богослужене. По време на литургиите, които отслужваше самият владика, от едната му страна пееха учениците, от другата — ученичките.

— И защо епископът върши всичко това? — врачанските еснафи почнаха да се бутат в църквата, и какви ли не други грехове притуряха на духовния си пастир — нарочиха го, отрекоха го, пустосваха… И нали когато колцина почнат да хулят някого, че не е с ума си, че повежда стадото из неправеден път — той наистина се оплита в неведение, започва да греши — така Агапий Врачански се обърка, душата му изпадна в заблуди, правдата му изневери…

Когато в деня срещу Петдесетница на 1848 година синът на Рачо Казанджията — Петко Славейков — пристигна от Ловеч в Плевен и поиска да наставлява момчетата в мирското школо, епископът беше в града и забрани на плевенските първенци да условят младия даскал. Забрани им, защото вече знаеше, че немирникът си бие рогата с новия търновски митрополит Неофит и не искаше да си мъти водата с него. Според както плевенци известиха даскала, че във Враца има по-силна борба срещу владиката, Славейков замина натам и не стоя мирен. Като пристигна, отиде в църквата „Св. Възнесение“, изтапоса се на аналоя и взе ума на врачанските чорбаджии с едно слово на Софроний Врачански. След църковната служба и млади, и стари се стекоха в Куновия хан да видят бунтовника за църковна независимост и още същия ден го условиха за учител на Враца. Боже мили, че като се върна епископ Агапий и започна да плаши първенците с анатема, ако не махнат Славейков… Чорбаджиите не обърнаха внимание на владишкия гняв, продължиха да тачат учителя, да хвалят думите, дето беше написал.

Епископ Агапий на два пъти оклевети пред турците младия даскал, заптиите на два пъти затваряха бунтовника и врачани два пъти му даваха свобода… След всичкото си безсилие духовникът трудно се побираше в кожата си от надмощието на този събуден българин, затова една заран самичък отиде във възнесенското училище, издебна часа, когато няма даскала, и заключи вратата с катинар.

— Е, сега каква ще я вършиш, даскале? — врачани питаха Петко Славейков: той мисли, мая се някое време и отговори:

Аз окаяний съм затворен, по пак е в мен дух храброборен, но вие дерзайте, говорете, гърци из България изпъдете!

Макар и млад, едва навършил двайсет години, той вече съчиняваше любовни стихове, бунтовни балади — и даде съвет на врачани да заключат митрополията, където е епископът, с по-голям катинар. Духовникът трябваше да разбере, че властта си е власт, но народът е по-голяма сила! И ако не е този народ да сее ниви, да гради храмове, да тъче платно, да гледа стада — проповедниците ще ходят голи, гладни, боси и няма къде да подслонят главите си!

Врачански храброборци изпълниха туй, на което ги поучи даскалът и… на другия ден никой не чу, не видя, кога владиката отвори училището.

Отключи го!

Но вече не беше многопочитаният, справедлив епископ, за когото се говореше само добро и се хвалеха делата му. Хората взеха да говорят по църкви и по мегдани, че архиереят анатемосва всичко живо от мъжки род, а милее за младите кръшни невести.

— Ахааа! За смелия Петко Славейков няма грошове и го пропъжда от Враца, а за красивата Цвята въздига училище и й плаща три хиляди гроша годишно?! И я кани на гости в конака… — чудеха се, повтаряха, дотуряха бивалици-небивалици.

Атанас Мавродиев написа подличкото писмо до Замфираки Тошевич в София, чорбаджиите съчиниха в ответност друго писание до вестниците в Белград и славата на Агапия стана позор!

Макар да си спомняше библейско-пророческите думи на някогашния екзарх Иларион Мъдри: „Едно тайнство е потребно, за да управлява човек света — да е силен духом, защото в духовната сила не се съдържа нито мъст, нито мечтание!“ — душата на владиката се съкруши, изгуби опора… След хулите в белградските вестници затвори училището на Цвята Кръстенякова за два месеца, но и това не му помогна много.

През септември 1849 година писа тайно на Анастасия Димитрова в Плевен и прати хабера по доверен човек:

Анастасия получи писмото в същия прокълнат ден, когато в Плевен пристигна вестта за позорните деяния на епископа. Същата нощ Стоянчо Лудия, дето преместваше гробищарски камъни и надгробни кръстове, запали къщата на хаджи Йоца Христовица! Дали Лудия беше опожарил къщата в миг на изгубен разум, или с главня към дървените стрехи го бе насочила нечия ръка — до сутринта не се узна. Покъртителна истина беше обаче, че от ръката на хаджи Йоца остана само едно златно пръстенче, а от душата й — вечен помен! Едничкото по-малко зло, което се запамети тази нощ, беше, че момичетата от цяла България, дошли да добиват грамотност в женското школо и напътени да живеят в хаджийския дом, още не бяха пристигнали от своите градове, та така бяха спасени!…

Много хора на Плевен говореха, че грехът за пожара не е на Стоянчо Лудия, а на някои чорбаджии, които имаха зъб на Агапия; ненавиждаха мирското женско школо; мразеха щедрата хаджи Йоца, преди години дала къщата си за владишки конак… По-прости хора рекоха, че хаджийката се изгорила нарочно — да не слуша хулите против владиката. А когато вързаха Лудия о брястовото дърво на чаршията и започнаха да го налагат с камшици, той се опита да каже имената на подстрекателите, но тогава запушиха и устата му, и го биха до пълна несвяст!

Анастасия отиде в къщата на дядо Гънчо и помоли стареца да разпрати някои ученички да известят всички други, че школото се заключва за време, додето се върне наставницата.

— Анастасийо, злочеста добра душица, скрий се в моята изба и не отивай никъде! — замоли се дядо Гънчо. — Ще те храня с каквото дал бог, като цветенце ще те гледам, додето премине бурята, защото всяка поличба има край! — вдигна кокалестите си пръсти уж към небето, а докосна една люлка, вързана с куки за тавана.

Като ходил миналата неделя на Бохот по негова работа, намерил под сеновала на бедни хора голо неколкодневно бебе. Старецът се зачудил, влязъл в копторчето, покрито със слама, и като видял вътре гладни, голи, измършавели купчина дечурлига, се хванал за главата. Някаква съсипана от много раждане жена, го отпратила люто: „Или взимай изтърсачето и го носи със себе си, или го остави да умре!“ Дядо Гънчо съвсем не повярвал, че тези думи може да изрече майка, та я замолил да му даде една кърпа да увие разплаканото голишарче, и го понесъл към Плевен.

— Цял живот бог не ме ощастливи с дете, най-сетне ми прати това отроче! — рече на Анастасия и надникна в люлката. — От него може да излезе юнак! Ще му дам моето име…

Наставницата се вгледа в бебето, залюля с ръка люлката и въздъхна:

— Знаеш ли? Може да е мой късмет? — сети се, че Василиса поиска да кръсти момчето си Анастас на нейно име. — Но защо тези дни да спя и се крия в мазето ти, бащице? Нищо лошо никому не съм сторила, в душата си нямам грях.

— Охооо. Млада си още и не си видяла какво значи човешка мъст! Не отиваш във Враца, гълъбчето ми, утре заран ще пратя да кажат, че си заминала, пък ти остани при мен!

На 5 октомври 1840 година пред църквата „Св. Възнесение“ пукна куршум! Някакъв турчин взе да крещи, че владиката оскърбил дома му, като въвел ханъмата в грях… Докато мюсюлманинът се давеше във викове и се опитваше да избяга, епископ Агапий се смъкна на плочника и под тялото му се събра локва кръв! Никой по-късно не се потруди да узнае името на мюсюлманина, кой го прати, срещу какъв откуп, с какво доверие… Никой не поиска и справедлива присъда след 13 октомври, когато епископ Агапий след много мъки предаде богу дух… Само Цвята Кръстенякова, която беше видяла много добро от владиката, плати грошове на добри майстори да изваят върху мраморна плоча възхвала за благодеянието на вечнопаметния Агапий Врачански!

— Анастасийо, сиротинке малка, не излизай по светло от къщата, че зли хора ще обърнат земята! — дядо Гънчо влезе в одаичката при Анастасия и не посмя да й каже вестта.

Какви приказки се носят из Плевен? — долови тревожния смут на стареца; стана, хвърли няколко цепеници в огнището; над града преваляше слънцето, а в собичката се стелеше мрак.

— Вести ли? Няма вести, момичето ми… — разтри с длани челото си, затвори очи — пръстите му трепереха.

— Умолявам те да ми кажеш истината. Знаеш, че няма да остана завинаги скрита тук, нямам позор за порицание — Анастасия гореше, тялото й се устреми към вратата, искаше да излезе навън.

— Недей, Анастасийо, почакай да мръкне! — дядо Гънчо подаде ръце да я спре. — По-добре е да знаеш, че вечнопаметният владика Агапий не е между живите, убили са го…

— Не е между живите? — наставницата се върна, седна пред пламъците на огнището, извади от тях горяща главня и с нея запали свещта. — Убили са вечнопаметния владика? — повтаряше тихо, сякаш не беше на себе си, остави бавно на пода свещта, захлупи главата си върху коленете…

— А момите от школото днес се събраха пред църквата „Св. Николай“. Да ги беше видяла стъкмени в сукнени морави дрехи — както им повеляваш да ходят още от първата Коледа, когато открихме училището! Момите днес държаха в ръцете си по една свещ, хвалеха името на епископ Агапий и пееха „Непостижимо ест“.

— Навярно ги е събрала Ваклина и значи тя е по-храбра от мен. Аз защо се крия тук и се плаша от човешка мъст? Не трябва ли да отида отново в школото, да събера девиците — Анастасия стана. Сълзи и гняв напираха от очите й.

— Недей, сиротинке, не излизай сега? Знаеш колко хора имат зъб на волята ти да просветляваш девическите глави… Има и друго… Остани при мен! — дядо Гънчо застана на прага, но ръцете на наставницата го отместиха.

— Какво друго? — взе големия плетен шал от майка Евгения, наметна го, притисна раменете си и пое въздух с цели гърди. Почувствува се така безутешно самотна, както в калоферския манастир, когато майка игумения й донесе вестта за Ковача и Христо в чумата.

— Не ходи към училищната одая! Не минавай и към бащината си къща — знаеш ли кого ще завариш там — възрастният човечец вървеше подир наставницата, но като разбра, че няма сила, която може да я спре, сам наметна протритото си сюртуче и се упъти към дюкяна, където продаваше Пенчо Влад Петков.

„Наставницата си дошла от Враца?“ — учудените очи на плевенци се пулеха и се обръщаха да я видят как върви, изправена, сякаш нищо не е чула за срама на епископ Агапий… Сякаш той все още беше жив и властта му се крепеше на владишкия жезъл. Сякаш белградският вестник не беше писал за „прелюбодеяния с даскалиците“.

— Пу! — чорбаджи Димитър Тошков излезе от кръчмата, че да плюе на пътя, където ще мине наставницата, а чорбаджи Павел Митов го дръпна.

— Свята душа има нашата даскалица, не я срами пред народа, че утре как ще напътства малките моми?

Пък мъдроумният дядо Русан и него прекъсна:

— Кой им е крив на владиците, като не разбират, че народът може да почита само оногова, който почита народа! Ние не щяхме той да ни надува като гайда, не щем и него да надуваме като гайда, па нека да си е владика…

Анастасия не искаше да слуша думите, вървеше по плочника и се заставяше да слуша само своя глас: „Ще се махна от този град, майчице, ще избягам в Калофер, та като намеря там даскал Ботьо Петков, ще отворя училище за калоферските момичета… Ще потърся внучките на Хадживълковица… Или ще намеря отново подслон в «Богородично Въведение», или…“ — краката й тръгнаха към школската одая на „Св. Николай“, искаше да запали и свещ пред олтара, да прочете молитва на глас.

— Боже! — изрече силно, като стигна вратата на училищната килия и видя големия, ръждив катинар, захапал двете железа… „БЕЗБОЖНИЦА“ беше написано с големи, полуграмотни букви, та всеки да види, да прочете… — Доброненавистници! — ръката й стисна железния катинар, разклати го силно, бутна вратата докрай и през процепа се опита да види стоят ли вътре полукрузките, пясъчниците, чиновете, таблиците по стените… От покоя в килията се измъкна хлад, забрава, тъма, надежди… Господи!

„Старае се народното образование, но всеки, който занимава простите души и ги тласка към просвещение, с една реч, има думата, че е безбожник — и всеки, който мисли по-дълбоко, като едно любородно българско чадо!“ — по това време далече от Плевен, Емануил Васкидович писа редовете си с ревностна мъка. Малко по-късно писанието му излезе с новия „Цариградски, вестник“, който даваше уверения, че ще списва страниците си в дух спасителен и просветляващ българите-християни из Великата Империя.

Анастасия се обърна сякаш за помощ към вратата на църквата, тръгна натам, влезе вътре, извади грошове от джоба на горната дреха и поиска четири свещи. Двете трябваше да запали за всички, които вече не са между живите. Едната нарече за добрите спасителни люде, без чиято милост би загубила вярата си, другата искаше да държи в ръка, докато шепти молитвата си за бъдещето. Наставницата пристъпи тихо към мъже и жени, обърнати с гръб към вратата и с лице към олтара; трите свещи запали, постави ги, където бе отредено — за здраве и упокой, а четвъртата стисна в десницата си: „Господи, като благ и човеколюбец, прости ми каквото съгреших до тук с думи, дела и помисъл… Дай ми, Господи, мирен сън тази нощ, а от утре ме поведи по праведен път! Умъдри ме да различа доброто от злото, да не въвеждам в грях невинни души… Помогни ми да се въздигна над ненавистни люде, превърнали тялото ми в хляб за неправдата и така отлъчиха всички малки моми, чийто разум отглеждах и водих с толкова прилежание. Господи, ако е грях копнежът ми от утре отново да служа на мъдростта и знанието, вдигни в този миг ръка! Изпрати над главата ми мълнии, нека умра!…“ — Анастасия стисна свещта, очите й се затвориха в очакване за небесно възмездие…

— Наставнице! Предрага наставнице, щом вече няма къде, ела да преспиш у нас — Ваклина, стройна, висока, вече доволно грамотна мома, докосна ръцете на. Анастасия, а гласът й прокънтя като възмездието.

— Момиче скъпо, как ме откри? — учителката още не можеше да се върне от унеса.

— Проследих те, наставнице, не ме ли видя? — Ваклина дръпна Анастасия да излезе навън и през всичкото време, докато двете обхождаха сокаците и мегданите на града, докато вървяха към мястото, където беше копторчето на Ковача, Ваклина даваше своите уверения, че от понеделник ще тръгне по плевенските села да събира момичета за просветление: казваше й, че ще ги наставлява срещу чувалче брашно или кринче жито; че ще живее бедно, но духовно и праведно; че ще събира сили да надмогва злите човешки дела; че ще помогне с братята и сестрите си да въздигне ново копторче, защото това…

Момичето спря на място, вдигна ръка и в мрачината посочи натам, където до двора на дядо Петър Райкин се виждаше купчинка райска пръст.

— Не отивай до руината на бащината си къща, наставнице, и не питай защо — Ваклина тихо помоли и стисна ръката на учителката. — Преди час се скрих, измъкнах от разрухата книгата Доксастарион, три нравоучителни книги, девет таблици за прочитания, една икона, вълнена женска дреха, кенарена кърпа… Ще ти ги дам, като идем в къщи…

— Благословена да бъде пръстта, издигната в покрив за мирни сънища, но съсипана от неправдата! Нищо повече нямам тук! — Анастасия изрече силно, прегърна високите рамене на Ваклина й заплака. Нямаше по-справедливо възмездие от волята на това бедно момиче да бъде нейното продължение; нямаше по-висока отплата от опората на раменете му в този час на мрачина и хлад!

Двете се обърнаха гърбом на руината, тръгнаха към чаршията с отворени още дюкяни, после свърнаха към къщата на дядо Гънчо. Влязоха в голямата одая с огнището и намериха стареца, легнал на пода под люлката с пеленачето. Малък, чист, обезсилен — в ръката си имаше някакъв лист, а от догарящите главни и жаравата съществото му светеше. Наставницата измъкна листа, приближи до огнището:

„Аз, като преживях по божия воля много честити години, от венчилото си с невестата не отимах дете, и сега напускам живота като оставям цялата къща, всичките си спастрени грошове на даскалица Анастасия Димитрова…“

— Бащице! — Анастасия отиде до тялото, клекна до него и го разтресе. Беше топло, леко, а животът се изнизваше от него като светлина от храм.

— Ваклина, тичай при баба Пашуна за лековити билки! Потърси Митю Знахара! — наставницата огледа пода и едва сега откри остатъци от татул.

— Недей! — бялата брадичка на стареца мръдна и само това се чу от устата му.

— Иди да издоиш топло мляко от кравата, донеси от извора прясна вода, тичай за хора… Боже, спаси го от смъртта! Господи, не искам нищо за себе си!

Анастасия вече не знаеше какво да прави, кому да говори… Пък Ваклина, като разбра, че е късно да върне на бял свят дядо Гънчо, взе листа от наставницата, отиде по-близо до светлината на огнището и продължи да чете.

„За отрочето, което намерих в Бохот и го спасих от смъртта, да се грижи Анастасия, да го гледа като свое дете… По своя воля давам цялото си имане на нея, защото тя ми даде буквите и числата… И злосторници като сринаха бащиното й копторче, и като заключиха училищната килия, в моята къща тя да може да събира момите… Ако някой се усмили…“

През отворената врата бързо влезе Пенчо, но като съзря дядо Гънчо на пода, се слиса:

— Старецът? Какво е направил този свят старец? — отиде до него, коленичи досами главата му, затвори невиждащите очи. — По мрачина дойде при мен, поиска мастило и листи и каза, че на сърце има голяма заръка, трябвало да я напише сам… Но преди да излезе от бояджийницата рече да дойда тук след час-два… Как се е случило? — очите му питаха Анастасия, пък тя събра остатъците от татула.

— Ето как! — хвърли ги в огъня.

— Но защо толкова бързо? — Пенчо не искаше да повярва, че старецът вече е мъртъв. — Каква заръка отнесе животът му?…

— Заръката няма да прочетеш сега, но я скрий дълбоко! В теб имам вяра! — Анастасия се обърна с цяло тяло към бояджийския син, подаде му листите, изписани с разкривени, старчески букви, понечи да тръгне така, както беше дошла преди месец, но пеленачето в люлката изрева, сякаш усети, че остава само.

— Какво си намислила, Сийо? — Пенчо видя лицето й устремено, напрегнато, влажно като от непосилен товар.

— Вземи това отроче при своите деца, дай му името на дядо Гънчо и го пази като мое дете! Някой ден ще се върна…

— Спри! — едрото тяло на чорбаджийския внук се изправи на вратницата. — Ще си идат след време всички злини, дотогава аз ще те браня! — думите и тялото му излъчваха мощ.

Но малка беше силата му да я спре — макар и от обич.

5.

От височината на чорбаджикосьовия хан, вдигнат на фелибелийския път да подслонява другоселци, идващи от далечни места към Калофер, градът светлееше чист, стъкмен за мирен труд и човешки правдини, с каквито се славеха малко български селища. От хана се виждаше най-добре чаршията и една бяла, много голяма къща, градена навярно в последните няколко години, защото Анастасия не я помнеше отпреди. Ако къщата беше на новопристигнал чорбаджия в Калофер, то имането на този мъж трябваше да е несметно, щото новият дом беше по-голям, по-примамлив от някои калоферски църкви, че ако щете — и от старите градски метоси.

— Сполай за кроткия сън и гостолюбието ти, ханджийо — плевенската наставница даде осем гроша на чорбаджи Косьо, едър, мустакат мъж с дръпнати към ушите бузи, сякаш постоянно се смее. — Големи и чисти са одаите ти за нощувка, а ще ми кажеш ли каква е тази бяла къща, кацнала на брега на Тунджа?

— Ако тръгваш надолу, мога да те отведа към чаршията и там ще я видиш — той впрягаше в каруцата чер, лъскав кон. — Това е училището на даскал Ботьо. Този дом вдигна, щом се върна от Русия и сега в него учи момчетата.

— Даскал Ботьо Петков ли? — сърцето й се обърна.

— Даскал Ботьо… Сега в Калофер няма по-силно име от неговото, а колко препати, докато издействува позволително, докато градихме… Заптии един ден отведоха даскала да го съдят, после пак ни го върнаха…

— Чувала съм за този наставник — Анастасия погледна пак към брега и взе да помага на чорбаджията по-бързо да натовари каруцата.

— Чувала си го, я! Името му се носи из градовете с почит, а мястото му до владишкия трон в „Св. Атанас“ още се пази! — рече с такава гордост, като че Ботьо Петков му беше син. — Ти идвала ли си друг път по нашия край?

Чорбаджи Косьо, който беше вдигнал хана си край шосето не толкова да печели голяма пара, колкото за човешка полза да дава подслон на друмници и кираджии, долови, че-незнайната млада жена, тръгнала без другар в края на есента, навярно търси някого.

— Идвала съм преди години и помня даскала Попович, даскал Брайко Хаджигенович, ала този даскал Ботьо Петков не съм го виждала — отвърна и се изчерви от неистината. Защо трябваше да мами ханджията?

— И по каква орисия идваш сега насам? — не мислеше, че додява с въпросите си, защото питаше от добро сърце — да услужи.

— Орисия ли?… Не е никаква орисия… Преди години, като спрях в Калофер за някое време, се сдружих с унуките на чорбаджи Вълко, та рекох да им се обадя…

— Аха! Почина старият чорбаджия, лека му пръст, но жена му е още жива. Унуките му, доколкото помня, се задомиха в други селища, няма да ги намериш…

— Поне ще се видя със старата Хадживълковица, ще отида и до „Богородично Въведение“… Там имаше една хубава монахиня от Русчук, името й не помня, ама… ще се сетя — нарочно подхвърли.

— Теофания русчуклийката, дето се разкалугери заради нашия Млъчко и избягаха от Калофер?… Лоша среща си имала преди да тръгнеш от твоя край — хората, дето ги търсиш, все не са вече в Калофер. Ама може да срещнеш друг! Знай ли човек какво го чака на пътя… Качвай се!

Чорбаджи Косьо видя, че непознатата пътница беше сложила вързопчето си между два дънера, досами шосето и от малкото й потреба разбра, че не идва задълго тук.

— Аз пък рекох, че искаш да останеш при монахините в манастира… От много време сама жена не е замръквала в хана ми — качи се в каруцата и постла чердже да седне. — Друго няма да те разпитвам и да ти додявам, но поне да знаеш, че ако не намериш подслон, върни се в хана при мен и жена ми. И ние сме пратили женско дете далече, при чужди стопани. Знаем ли какво Лилка ще яде днес, сладък ли е сънят й? — той вдигна калпака си, унесен в свои грижи; шибна гърба на коня с охлузена пръчка… и до чаршията не проговори.

О, какво беше, видяно отблизо, даскалботьовото училище! Голямо, с варосани, гладки стени отвън, с големи стрехи, дето сякаш огръщаха част от купола на небето с яки каменни зидове… а отвътре зидовете идеше такава необяснима мощ, че изправен до тях, човек се чувствува малък, пуст, кратковременен — не му стига храброст да прекрачи прага…

Анастасия прекрачи прага на новото мироздание; тръгна по дългия коридор на първия кат, но гласът — пламенен, неукротим, идваше от високото. Плевенската наставница се изкачи към одаите на втория кат… И по-вярно — към отворената врата на оная одая, от която идваше гръмка реч.

— Велика трябва да е любовта към отечеството, защото от неговото спасение произхожда и нашето спасение, от неговото благополучие — и нашето благополучие, от неговата слава — и нашата слава. Любовта към отечеството е еднозначна с любовта към знанието, което в наши дни е жалостно, плачевно похулно и посрамено! От вас прочее, младоотрасли, зависи как ще вървим към бъдното.

Речта беше гладка, като че наставникът четеше. Анастасия тихо стигна до вратницата и се потули; видя големия зачервен мангал в ъгъла, мерна първите два чина с пясъчниците, полукрузките на отвъдната стена, земното кълбо, донесено от Русия и турено върху масата на наставника, после учителката видя наставника… Не, само й се стори, че е насреща, защото много искаше да го види…

— Учителю, искам да кажа, че сега… — едно момче от първия чин се обърна назад, но даскалът му викна сурово.

— Мълчи! Когато говори наставникът, не трябва да имате пререкания!

— Учителю, не те пререкавам, но искам да кажа, че нечия майка те чака навън, сигурно да те пита нещо — детето не се уплаши от строгия глас, защото повече държеше на истината си.

— Чия майка ме чака навън? — по дървения под се чуха силни стъпки, децата замълчаха, Анастасия притисна гърба си в стената, лицето й се ороси: „Не, не трябваше да идвам тук!“ Но когато на прага застана той — в дълга дреха с висока яка, с бяла риза, подадена изпод дрехата, с прошарена, оредяла отрано коса и все онази недосегаема осанка на исполин, тя усети, че душата й отново намери стряха, която злосторниците не могат да сринат.

— Анастасия? — Ботьо Петков позна веднага плевенската послушница. — Анастасия Димитрова от Плевен? — почудата му беше голяма и той вдигна кокалестите си ръце. — Добре си дошла! Не мога да ти се нарадвам!

Учителят, който рядко показваше радостта или гнева си, а още по-рядко можеше да се види усмивка на широкото му лице, взе в длани ръката на Анастасия.

— Как се сети да минеш насам? — въведе я в голямата школска одая, сне вързопа от ръцете й, каза й да се качи на издигнатата от пода „учителска височина“ и като разбра, че наставницата още не може да надделее смута в душата си, не я попита нищо повече, а се обърна към учениците.

— Момчета, искам добре да се вгледате и още по-добре да запомните тази наставница, отворила училище за момичета, но не в Калофер и даже не в Карлово…

— А в Плевен. Именува се Анастасия Димитрова — дангалак някакъв се шмугна между думите на наставника.

— Ти откъде знаеш, Василе! — учителят се почуди, отиде с наставническата пръчка до момчето.

— Как откъде, учителю, нали ти ни чете от „Любословието“? — момчето стана, направлявано от невидима сила и без да взема позволение от даскала, тръгна към учителската височина — да види отблизо наставницата, да пипне дрехата й. — Но има и друго, учителю, тя е била наставница на мойта сестра Калинка, многообичана от хаджи Ана, която прати Калинка от Заара в Плевен…

— Калинка Райчева ли? — Анастасия слезе от височината да прегърне момчето.

През 1846 година хаджи Ана, монахинята от „Богородично Въведение“, се върна в Заара да отвори килийно училище за тамошните момичета. Но като разбра сама, че няма знания за светски науки, идната есен прати сестрината си дъщеря в Плевен за поучение, а брата на Калинка, Василчо, напъти при даскал Ботьо в Калофер.

— Знам още, че наставница Анастасия е била твоя ученичка, учителю! — момчето имаше ли, нямаше ли седемнайсет години, говореше по-уважително от стар човек, та даскалът пак се умили.

— Каква гордост си ми ти, хубавецо, да беше мое момче, щях да те направя учител!

— Нали всички сме твои деца, учителю — Василчо се върна на третия чин, а даскал Ботьо, благодарен в надеждите си да види плевенската наставница, рече кротко:

— Момчета, сега си идете по домовете. По пътя повтаряйте това, дето си говорихме в школската одая, повтаряйте името на наставницата Анастасия Димитрова — да го запомните! След малко с нея ще отидем в църквата „Св. Атанас“… Вие тръгвайте!

Момчетата взеха торбичките си и тихо се изнизаха от чиновете, както ги беше учил наставникът на благонравие, щом в школската одая е дошъл непознат човек. Но като излязоха и се спуснаха по стълбите, настана олелия, че я чуха и минаващите по чаршията калоферци.

— Сега ще ми кажеш ли как се сети да дойдеш насам? — Ботьо Петков едва се вмъкна и седна в първия чин.

Анастасия остана срещу него и като не смееше да отвори дума за Плевен, въздъхна, после се засмя и рече:

— Седнал на този чин, приличаш ми на ученик, учителю! — тя се качи на „височината“ да вземе вързопа с дрехите си.

— А ти ми приличаш на наставница, на мъдроучена наставница. Ще ми кажеш ли добри думи за твоето школо? — разбра, че Анастасия таи нещо, което не иска да си припомни.

— Мислех да те поканя за отварянето на школото, но ти замина в Русия. Станал си по-строг, по-учен — личи ти!

— А не щеш ли да ме поканиш идната пролет? Давам ти дума да дойда в Плевен.

— Няма го вече плевенското училище, добри ми учителю! — прегърна вързопа и седна в крайчето на учителската височина. — По-право там си е школската ни килия, но злонрави хора сложиха катинар на вратата… Порутиха бащиния ми дом…

— Какво говориш? — даскалът стана така отведнъж и гневно, че надигна със себе си и чина.

— Прегоркая истина, драги учителю! Девет години повтарях туй, дето вие оттук, мъдроучени наставници, ми впаметявахте… И момичетата идваха, жадни за знания от много български градове…

— Защо спряхте? — гласът на даскал Ботьо отгърмя съкрушен — сякаш бяха му казали, че е затрит цял един град с поселниците, че е паднала от небето звезда-предводителка…

— Всички злини почнаха откакто в белградските вестници пуснаха хулите против моя духовен баща, покровител и попечител на школото…

— Помня тези позорни слова!

— Чел си ги и ги помниш? — Анастасия стана. Не знаеше къде да се дене от срам, затова тръгна към вратницата.

— Какво правиш? — стигна бързо до нея и дръпна вързопа. — Като стигнаха тези вестници до Калофер, аз ги хвърлих в огъня! Никой не трябваше да ги види и прочете! Зная по-добре силата на злосторниците. Ами я виж това — той отведе плевенската наставница към стената, където висяха взаимоучителните таблици: между две от тях, зад стъкло беше сложен лист, пожълтял от слънчевите лъчи, но все още ясен и читав: — „Научи се способно и препрестойно, щото да се постави кат светило на свещник и да свети, какво Денница между небесни звезди; така и тя сред своя си женски пол и род засия…“

Даскалът четеше на глас редовете, които преди три години Константин Фотинов беше писал в „Любословие“ за първото мирско женско училище в Плевен.

— Учителю, всяка отплата за твоите добрини е малка! Всеки пламък пред мощния огън на твоята обич бледнее. Ти даваш с думи, мисъл и слово това, за което устата божия все още немее. Бог ме учи на примирение, ти ме даряваш с бунтовност. Отец Сандул ми казва: „Покай се!“ — ти ми казваш: „Стани!“ Къде е междината на тези непримиримости? Анастасия седна на третия чин, а Ботьо Петков остана прав, стиснал наставническата пръчка.

— Знаеш библейската правда, че човек е захванал да страда откакто е вкусил плода на познанието; откакто е отличил доброто от злото, истината от лъжата, стремлението от ленността, мъдростта от невежеството. И това страдание ще съпътствува света, докато на него живеят разнолики човеци с разнолико верую. Никой никога не е намерил покой с поднебесните сили; а намери ли този покой, човекът ще бъде мъртъв…

— Не се плаша и не се покайвам, учителю, но злосторниците заключиха школото ми, така прогониха и децата.

— А не сториха ли в Габрово същото и с най-светия от всички наши учители — Неофит Рилски? Клеветници и тлъсти еснафи не прогониха ли и неговите ученици? А негова прелестна мъдрост не опорочиха ли из градове и села?

— Но тогава? — Анастасия стана, готова да изпълни това, което и повелява даскал Ботьо Петков. Пък той — като не мислеше никога за добруването на един човек, а за народна полза — рече:

— Върни се в Плевен и откъсни катинара! Пак събирай девици за поучение и пак издигни свой дом. Не бива злото да надделее, Анастасийо! Не бива да забравяш волята на вечнопаметната майка Евгения…

— И тази твоя заръка ще изпълня, предраги учителю, но до идната година — не мога! Голяма е раната ми, ще боли дълго… Ако щеш да остана някое време в Калофер, да събера тукашни добри девици… — не се доизрече и наведе глава от смут, че иска да остане по-близо до даскала.

— Да отворим училище за девици в Калофер? Защо не? До наши дни само калугерки в градските женски метоси учат момите на богоучение… И калоферки са непросветени в мирски науки. Ела с мен в „Св. Атанас“, там сигурно вече ме чакат.

Даскалът тръгна бързо, а Анастасия по него.

Наближаваше пладне. Не беше седмият ден на неделята и нямаше празнична литургия. Калоферци, дето много години бяха свикнали да слушат „Верую“ с гласа на Ботьо Петков, получиха позволение от владиката да се събират в храма да слушат светската реч на даскала — волна, напътствена, повеляваща мир и добри дела. Тези дни, откакто привърши кърската работа и студът прекрачи Балкана, мъже и жени, млади и стари, зачестиха с идване в „Св. Атанас“. Идваха хора от крайните махали на града, идваха и чорбаджии, и богати търговци, и младоотрасли. Църквата, вече стара и схлупена, опушена от дима на тамян и свещи, тази събота събра под сводовете си повече от сто човека. Пътеката до олтара, постлана с пъстра калоферска черга, беше празна, та даскал Ботьо отиде до мястото си край владишкия трон и без да се суети, вдигна глас:

— Братя, някой измежду вас има ли питане, за което да си говорим? — забравил беше да остави в школската одая наставническата си пръчка и щом започна да я върти припряно между пръстите си, сети се да я опре до трона. — Бяхме рекли последния път, че ще говорим за робството. За неправдата на един народ спротив господарите на друг народ; за робството на един човек спротив други човеци, по-силни от него… Вие всички, събрани тук, какво мислите — ние роби ли сме, или сме господари?

„Роби сме“, „Господари сме“ — се понесе из различни уста — който доколкото му беше взорът и волята да робува.

— Ето, че вие отсъдихте правото! Ний сме и роби, и господари. — Ботьо Петков се наведе да вземе показалката и като тръгна по пъстрата черга, постлана в средата на църквата, приличаше на наставник на всичкия тук събран народ. — Ние сме господари на своя живот, на свойта земя, на децата си и на дните си. Но ние сме роби, предраги калоферци, на невежеството си, на покорността пред чужди владетели. Макар че ни се носи славата на добри, работливи, окопитени хора…

Някои чорбаджии, които се мислеха за твърде учени, пък те бяха само имотни, се докачиха от думите на наставника. Синът на чорбаджи Минчо — Григорий Минчов — известен търговец по цариградската чаршия, се опита да опровергае даскала.

— Има невежествени хора, вярно е, ама не сме всички такива.

— Истина е, че не са всички хора невежествени, искам прошка! — даскал Ботьо сложи ръка на гърдите си и се наведе. — Но като знам колко време учих при учителя Попович, после колко време ме ограмотяваха в Русия, а пак ме мъчи незнанието, рекох, че и на други сред вас им тежи, дето само начеват човешкото знание, но не вървят с него докрай. У нас не обичат науката и я укоряват. Малко са ония, които се решават да й служат, защото много повече от тях са ония, които ги гонят и клеветят. Това ни води голямо зло, а ако няма готови за жертва българи, може и да изгасне малкият свет на учението, който започна да се показва в сегашното време!… Вие, предраги мъже и жени, не се отказвайте от полезни науки и не се утешавайте с малки, защото за простия, онеправдан народ, похвалата е укор, а укорът е похвала…

Учителят се опита да открие сред събрания народ плевенската наставница, защото словото му беше напътено и да я окрили, но като не видя Анастасия, обърна се отново към владишкия трон. С бавни, властни стъпки стигна до своя стол и като погледна назад, замълча сърдито. Последните мъже и жени, изправени до вратата, гледаха пътя към църквата и взеха да шушукат. — Иванка, невестата на даскал Ботьо, иде насам — защо ли така подтичва?

— Води първородното си момче, а второто носи в себе си…

— Горката! Как ли живее с даскала в немотия… Той всичките си грошове дава за школото.

— Добра е момата на Стайко Дренков, ама на Ботя не му трябва невеста, деца, къща… Той е като господ — за всички!

Даскалът разбра, че жените до вратата като говорят, заразяват с приказката си други наоколо, затова почака да стихне дребното им словце. Анастасия, както стоеше сред бъбриците, обърна глава към отворената врата и видя, че там вече стои жена, средна на ръст, но набъбнала от очаквано майчинство. В ръцете си носеше мургаво, слабо дете, дето нямаше повече от година.

— Коя е тази жена и това дете? — наставницата попита възрастна калоферка, макар да чу брътвежите по непознатата.

— Невестата на даскал Ботьо с първото им дете, Христо Ботьов.

— Благочестива се вижда да е невестата! — Анастасия се отмести бързо, поиска да стигне една от иконите, но преди да иде до там, чу строгия глас на наставника:

— Иванке, какво правиш тук с детето?

Иванка Ботьова беше застанала като видение на пътеката и вече нито имаше сили да продължи напред, нито да се обърне.

— Заптии от Карлово питат за теб, Ботьо, търсят те… Ако можеш — бягай! — тя пусна детето на пода сякаш всички да видят колко е хубаво, каква прилика носи с майка си.

— От какво да се крия? — даскал Ботьо рече ли, не рече ли, други хора вместо него ли проговориха, в миг под църковния купол настана такава суматоха, че кой-накъде тръгна, кой какво взе да моли и пита, не се разбра. Само свещеникът остана прав, спокоен, неустрашим. Той безмълвно даде знак на даскал Ботьо да се скрие там, където женски крак и друговерци нямат право да влязат срещу никакъв откуп — в олтара на Божия храм! Народът се изниза из църковната вратница като дим, а от ниското вече се чуваше тропот на конски копита. Анастасия остана сама пред иконата с младенеца.

„Богородице, Ти, която чуваш безброй молитви, приеми в този миг думите ми и ме подкрепи! Спаси учителя Ботьо от конниците, прииждащи насам! Пощади го от тази неправда! Той вече има дом и дете, добрата воля в него е тъй голяма, че и конница не може да я спре — Анастасия чу, че конските копита спряха пред църквата, но не се обърна, не погледна назад. — Богородице с младенец, виждам, че не мога да остана и тук. Ти, майко с щедри ръце и дела, посочи ми пътя от утре към бъдното! Само аз вървя с празна утроба, само аз не спастрих дом и деца; не намерих покой на душата, насита за жаждата да вселявам себе си в чужди съдби… Добра ходатайко на дните ми, кажи накъде да вървя щом изляза от храма.“

— Ей, гяурко, какво правиш тук? — турчин с аскерски дрехи не смееше да прекрачи прага на църквата, затова викна отвън.

— Моля се за душата си… Ти какво правиш към нашия храм, друговерецо? — едва сега наставницата се обърна.

— Търся някого, но не е жена… Сама ли си? — както стоеше, така заничаше зад гредите, дето поддържаха църковните сводове.

— Сама съм… и свещеникът. Искаш ли да го викна? — остави грош върху иконата, понечи да тръгне напред…

— Не ми трябва свещеникът… Даскала търся! — рече направо.

— Даскал ли? Че какъв даскал дириш в църквата? Даскалите събират децата в школото — там иди!

— Бях там, ама той излязъл… Мюдюринът видял, че размирникът тръгнал насам. Не си ли го виждала?

— Не познавам нито мюдюрина, нито даскала, дето викаш, че е размирник… И какво толкова страшно е сътворил този мъж?

— Ти не си ли тукашна? — турчинът беше кривокрак, личеше да е неграмотен, полумислещ, но предан до смърт на султана. — Даскалът е говорил против нас, против валията, против пашата и цялата ни управа…

— Че като е говорил, да не е накривил фесовете ви? Кой знае какво ги измисля калоферският мюдюрин…

— Измислил ги, зер! В този град, като не живеят мюсюлмани, можете да вършите всичко и да говорите против нас — заптието се ядоса, но после, щом проумя думите на Анастасия.

— Затова калоферци са по-честни и по-праведни… Ами кой наковлади даскала пред валията? — рече да попита, за да скрие преждеизреченото за свободата на калоферци.

— Кой го е наковладил… Кой?… И аз не знам кой, но сигурно пак гяурин. Купчина донесения имаме от гяури — рече го като проста истина, а Анастасия усети дяволи и мълнии над главата си. Нищо повече не отвърна — нито звук, нито дума.

На другия ден беше неделя и калоферци не видяха даскал Ботьо Петков из чаршията. Не го видяха и в църквата на неделната литургия; Иванка Ботьова каза, че не се е прибирал у дома, не е оставил никакъв знак за себе си…

Анастасия тръгна по левия бряг на Тунджа, че да отиде в „Богородично Въведение“ и да потърси подслон в някоя килия за друмници. Знаеше, че игумения Минодора, вече много стара, но все още жива, ще я приеме; ще каже по някоя дума и за калугерките, отворили килийни училища за калоферските моми; ще си спомни навярно, че плевенската мома е била пратеница на епископ Агапий, а навярно е чула и хулите за вечнопаметния владика? Анастасия стигна вратницата, широко отворена за гости на неделната служба. В двора на пейките седяха мъже и жени, щото храмът в този час беше преизпълнен. Гости и монахини бяха улисани в свои приказки, та никой не отличи наставницата, не я видяха, сякаш не я помнеха. Тук-там мерна калугерки, залостени от много години зад зидовете на манастира; колцина имаше млади, новодошли послушници; в двора бяха поникнали и още надгробни камъни на монахини, останали завинаги в пръстта на светата обител. Анастасия тръгна натам и върху един камък прочете: „Софрония — 1794-1847“.

— От какво е починала тази сестра? — попита млада калугерка, която не помнеше отпреди.

— Не знаем… Не знаем от какво умря, но когато свалихме расото й… — тя се доближи към ухото на Анастасия да прошепти, сякаш се боеше да не чуят чемширите и лозниците как сестрите видели камъка, врастнал в плътта на монахиня Софрония като дете в майка…

— Имало и някаква русчуклийка, приела монашеско име Теофания — Анастасия се вгледа в лицето на непознатата, а тя се обърна към пътната вратница и рече с хитрина.

— Теофания ли? Не е имало никога Теофания от Русчук! — изпълни строгата заповедност на майка игумения в светата обител да не се говори за този позор!

„Няма да отида при духовната майка на манастира! Няма да питам за други сестри! Ще се подслоня като всички незнайни в одаята за друмници, утре заран ще ида в даскалботьовото училище, а после…“

Обърна се да огледа зидовете. Както през 1837 година, когато Ковача за първи път я доведе и я остави тук, крепостите й се видяха мрачни, самотни, високи, безмилостно обърнати към душата на невидимия Бог — непристъпни за стремленията и скърбите на живота извън тази земя!… Само небето над манастира беше отворено; вече мислеше за първи сняг.

На заранта, като затвори пътната вратница на манастира и тръгна от високия рът към чаршията, видя две монахини да вървят към метоха „Иринините калугерици“ — там беше голямото килийно школо за калоферските момичета. Понечи да тръгне подир сестрите и с тях да иде в училището, но знаеше, че в килията ще слуша как момите повтарят псалтир, часослов, апостола, без да знаят светски науки — затова продължи сама.

Вратата на даскалботьовото училище беше отворена, около прага се виждаха чифтове детски опинци, а горе… Анастасия огледа чаршията.

Надаше се, че наставникът вече е събрал момчетата в одаята, но пак чакаше да го мерне към стария бряст или към Хадживълковата къща. Нямаше го наоколо даскал Ботьо Петков. Възпълна стара жена излезе от хаджийския дом и като се вторачи към школото, плевенската наставница обърна гръб, мушна се в училищната врата — да се скрие от устата Хадживълковица, която щеше надълго да я разпитва отворила ли е училището за момичета, има ли вече свой дом и свои деца, ами сега кого дири тук…

От одаята на втория кат, където в събота се чуваше мощната реч на даскала, този ден идваше тишина. И вратата там беше затворена, и покоят отвътре беше така тревожен, сякаш момчетата повтаряха лудориите си наум. Анастасия мина бързо големия коридор, бутна вратата, щото не чакаше да намери някого, а…! Видя учениците, седнали на чиновете да пишат по пясъчните сандъчета. Някакъв мъж — млад, облечен в дрехи по европейски терк, на лицето с хубава, силна брада, стоеше в междината на два чина, говореше тихо, наставнически:

— Днес ще повтаряме да сметаме с „и“…

— Даскалица Анастасия от Плевен! — щом видя наставницата, Василчо викна от третия чин, а момчетата след него повтаряха.

— Простете!… Простете! — тя понечи да излезе отвън прага, но мъжът уважително я спря.

— Госпожице, драго ми е! Чувал съм все похвални думи за вас и щеше ми се да ви видя! — гласът му мек, благозвучен, поиска да я въздигне, а когато даскалът стигна до нея и поднесе ръка, Анастасия видя колко бели и гладки бяха пръстите му. — Името ми е Никола Касапски. Навярно търсихте даскал Ботьо — мой духовен родственик и наставник?

— Чаках него да видя… Исках да се сбогуваме…

— Онзи ден даскал Ботьо замина за Карлово, пък оттам навярно… — наставникът се замисли, защото не знаеше накъде ще замине даскал Ботьо след Карлово, но искаше да подскаже, че няма да се върне скоро в Калофер.

— С пратениците на валията ли замина? — попита, защото нямаше друг, който би могъл да й каже истината.

— С конницата замина! Валията, дето трябва да отсъди правда, е наредил неправда за нашия даскал. Всички знаем колко честен и мъдър е нашият Ботьо Петков — нали момчета? — наставникът се обърна към чиновете, пък учениците му отвърнаха: „Знаем“.

— Добре е, че даскалът има съмишленик като вас. Препохвално е, че можете да му бъдете и опора! — тя си спомни школската одая в „Св. Николай“ и въздъхна.

— Ще кажа на духовния си съратник, че бяхте при нас и вече ви зная! — гласът му все така бавен, втълпяващ уважение към човека, с когото говори, извикваше почит и към негова милост. — Госпожице, какво бихте рекли, ако някой ден мина през Плевен и видя вашето школо? — искаше да я спре, като видя, че тръгва.

— На драго сърце, учителю! Елате… Аз също съм чувала името ви с добро — поиска да излезе по-бързо, да не говори за школото. — Сега трябва да тръгвам, че кираджиите в Хаджикосьовия хан ме чакат за път!

Анастасия се поклони на момчетата в одаята, рече: „Останете със здраве и в мир!“, а когато тръгна надолу по стълбите с малкия си вързоп, си каза: „Защо не? Все някакви кираджии от някой хан ще тръгнат нанякъде… И аз ще замина с тях!“

6.

Отдалече се виждаха само трите кубета на църквите и останките от висока древна твердост, за която преди близо четири века турците се били хиляда дни, докато превземат Заара… Градът беше разположен в равно място, ограден с различни плодни дървеса, чиито многоцветия пролет са като райски градини, а нивите с пречиста пшеница, именувана загария, славеше земята на този край из много градове.

Кираджията, който бе пътувал с жена си до Калофер да закара там двеста оки винена ракия, щото лозята на Заара бяха също тъй похвални, колкото и пшеницата, на връщане към града мина край трите самоизворни чешми да налее от тях целебна вода.

— Какъв лек носят тези теплици? — Анастасия попита невестата на кир Павел Вълчов — търговеца, с когото тръгна от Калофер преди четири дни.

— Михал Хекимина дава тази вода на човеци, които имат страдание на ръцете и по нозете от преумора — Невена Вълчова се наведе да натопи ръцете си в топлата вода, после отпи няколко глътки от чучура, покрит с камъни, дървета и кал.

— В Заара имате и хекимин? — плевенската наставница се учуди, защото в Плевен още нямаше мъж, изучил медицински науки.

— Имаме от години — отвърна с гордост.

Не само в Плевен — по всички градове и села хората малко се доверяваха на учените лечители. Навсякъде простият народ цереше страданията си с баене, с топене на вещерици, леене на куршум, хвърляне на брашно по стените…

— И помага ли тази вода на болните? — наставницата се вгледа в кълбата топла влага, идещи от извора.

— На кого помага водата, на кого — пръстта с разпятието! — Павел Вълчов отвърна, което знаеше, после поиска от жена си стомна да налее вода и за утре.

— Помня, че хаджи Ана имаше страдание на ръцете, и тя ли се е топила в тази вода? — Анастасия попита, макар да вярваше, че кир Павел надали е чул за страданията на хаджийката.

— И нея съм виждал да идва тук с други жени… Ама още не съм те питал — тя знае ли, че ще дойдеш с нас в Заара? — беше разбрал, че сама жена не тръгва току-така на дълъг път и щом плевенската пътница идва насам, значи я носи нещо важно.

— Знае… Бях й казала, че някой ден ще мина да си поприказваме, но надали се надява да ме види сега — дотук не беше говорила нищо за себе си и не искаше да каже какво я води насам.

Каруцата на кир Павел Вълчов мина през голямата градска чаршия, обиколи двете християнски църкви и новото елинобългарско училище, където се учеха момчетата на известни търговци; после свърна но някаква улица към окрайнината, дето започваше градината с крушовите дървета и чак когато стигна висок каменен стобор на третата къща от края, кираджията дръпна юздите на конете да спрат.

— Това е къщата на хаджи Ана. Да те чакаме ли да видиш дали е тук? Тя понякога ходи на гости при сестра си в Котел…

Анастасия слезе, обиколи каруцата, че да не мине пред коня, бутна вратата и видя малка спретната къща в големия двор.

— Кой е? Кой е дошъл? — чуха се отвътре викове.

Преди Анастасия да тръгне към лозницата, на прага застана слабата, висока осанка на хаджийката, прехвърлила младините.

— Аз съм, хаджи Ано, помниш ли ме? — пристъпи колебливо напред. — Бяхме в калоферския манастир… Анастасия Димитрова от Плевен…

— Боже мили, Анастасия? — хаджийката скръсти ръце, сякаш не вярваше нито на думите, нито на очите си. — Ами защо не влизаш? — от радост хукна да я прегърне.

Кир Павел, като чу и видя, че плевенската друмница е намерила сродна душа и има при кого да се подслони, викна за сбогом и шибна конете.

Къщата на хаджи Ана отвътре имаше малка собичка за преддверие от вратата към втората, много голяма одая с два прозореца, миндерлъци край стените с прозорците и саксии мушкато, наредени близо до светлината. Още вън от първи очи се виждаше, че домът е граден преди години за многолюдна челяд, но когато Анастасия влезе със стопанката, вместо големия род на хаджи Ана, намери двайсетина момичета, насядала по миндерлъците, навели глави в своето ръкоделие да шият на гергеф, пък неколцина влачеха вълна.

— Калинка, дето ми я прати в Плевен по-лани, каза, че и ти си наставница на момичета, хвала ти! — гостенката не побърза да влезе в голямата одая.

— Уча ги на каквото мога, но не съм грамотна като теб. Не зная историята, землеописанието, смятането, таблиците на Неофит Рилски… Твоето училище се прочу! — рече без завист с желание да възхвали наставницата.

— Прочу се! — Анастасия въздъхна и наведе глава.

— От Плевен ли идваш? Не е ли време да учиш момичетата? — хаджийката не долови веднага тревогата на Анастасия.

— Време е… Но ходих в Калофер по други дела, та рекох да мина и теб да видя — не искаше да й каже истината още на прага.

— В Калофер при даскал Ботьо Петков? — закачливо попита.

— Видях и даскала, и новото му училище, и невестата му с първородно отроче — добави, за да се разбере, че към наставника вече има само почит, но не и онзи момински плам, който я хвърляше в безсъници зад манастирския зид.

— А ти не намери ли мъж, не отима ли свои деца? — попита, без да мисли, че ще я жегне с въпроса, защото и тя самата до тези години не беше намерила мъж по сърце, нямаше своя челяд.

— Не намерих жених, все още нямам деца… Всичко изгубих, сестро Ана! — олюля се от умората на дългия път, потърси опора в рамото на хаджийката, за миг се попита: „Що правя тук“, но ръката на духовната й сестра я подкрепи.

— Не се измъчвай в спомени и не губи надеждите си! Можеш да останеш при мен, докато се съвземеш, докато видиш по-светъл път или с добри вестоносци отново да тръгнеш за Плевен… — говореше й утешително; като разбра, че макар и полезен, животът на плевенската наставница е злочест. — Ела с мен! — влязоха при момичетата в голямата одая.

— Добър ден и спорна да ви е работата, девици благоразумни! — Анастасия върна силите си, като видя усърдието им.

— Добър ден! — отвърнаха вкупом. — Добре си дошла! — добавиха някои, изучили благонравието.

— Момичета, някой от вас може ли да познае коя е тази жена — хаджийката взе вързопа от ръцете на Анастасия, поведе я да седне по-близо до огъня и зачака да чуе какво ще кажат момите.

Отвърнаха й с мълчание.

Анастасия не седна, а мина да поразгледа това, що девиците вършат. Хаджи Ана като разбра, че няма да отговорят на питането й, тръгна след гостенката си и рече:

— Мили мои, тази е Анастасия Димитрова от Плевен, дето ви казах, че е отворила светско училище за момичета, та при нея изпратих Калинка за добра грамотност…

Недоизрекла се, хаджийката видя как девойките вдигнаха главите си отведнъж, отместиха ръкоделието, вгледаха се в лицето на непознатата, готови да станат с почит. Първо се надигна едно тринайсетгодишно момиче с високо, заоблено чело, с дълги, кестеняви коси, оплетени на плитка, пусната върху гърба. От очите му струеше ранен разсъдък за възрастта.

— Наставнице на момичета, аз нося твоето име и все си мечтая да стана наставница като теб, чувала съм за школото ти — беше високо, слабовато, но жилаво.

— И ти ли си Анастасия? — плевенската учителка спря до него.

— Анастасия Тошева съм… Баща ми се казва Миху Каличков, а майка ми Гана… Наставнице, много исках да дойда при теб с Калинка, но бях малка и тате ме даде при даскал Пашо, който ме научи на аз-буки-веди, а после по Рибния буквар, а после ме доведе тук… — момичето замълча.

— И вече си хем голяма, хем грамотна! — Анастасия се засмя, докосна с пръсти руменината на малката. — Затова, когато поискаш, можеш да дойдеш при мен в Плевен… Да речем идната пролет! — жаждата на момичето я бе накарала да забрави катинара на училищната килия.

— Бива и през Плевен да мина, наставнице, ама сега… — малката се вгледа в прозореца, защото не смееше да изрече на глас думите, повелени й от онзи снажен, щедър човек, пристигнал миналата неделя в бащината й къща да склони всички там, че трябва…

— Ето го! — момичето вдигна ръка, седна на мястото си и наведе глава, сякаш беше сторила грях, дето помисли за благородника и той като провидение влезе в двора.

По пътеката от вратницата към къщата на хаджи Ана вървеше добре облечен, мъдролик човек, преминал навярно четирийсетте, защото личеше, че е в силите си.

— Захари Княжески! — хаджийката викна учудено, обърна гръб на момите, насядали околовръст и забърза да го посрещне.

Изучил школото на негово преподобие Неофит Рилски в Габрово, преди години хаджи Захари се беше върнал в Заара и някое време даскалува по взаимоучителните таблици в своя град. Но понеже и неговата жажда за знания беше неутолима, замина за Русия, където наедно с други българи завърши Одеската семинария. Характерът на хаджи Захари беше благ, човеколюбието му — славно и безгранично, та така спечели много другари не само сред своите в чужда земя, но и сред тамошни знатни хора. Те му помогнаха да остане още няколко години в Русия, дадоха му името Княжески и го пратиха да разгледа великата руска земя от Одеса до Москва и Петербург. Като видя там как жената се учи, какви са добрините от ограмотяването на девиците, той реши да помогне, доколкото му даваха силите, и на своя народ. Затова си дойде от Одеса в този ноември — есента на 1849 година.

— Колко драго ми е да видя мъдроучения наставник! — хаджи Ана се поклони на прага и всички девици видяха господина. — Тази нощ не ми се присъниха далекодрумници, пък ей на — бог ми прати двама добри люде в един ден! — тя подаде ръка на учителя, той като взе ръката й, вдигна я да я целуне и тогава рече.

— Добър ден! Драго ми е.

В Заара, пък комай и из цяло Българско, единици бяха онези, видели мъж да целуне ръка на жена — сиреч много я тачи!

— Как живее многообичаната ми хаджи Ана? — благородникът се поклони преди да влезе в къщата.

— Как живея ли? Услаждам дните си с ограмотяване на момичета, но моята наука е малка, хаджи Захари! — позволи си да го нарече така, понеже беше по-възрастна и се знаеха отпреди, — Какъв си стъкмеи, напет, хубав — не приличаш много на нашенци — обърна се да го огледа, а като влезе в голямата одая, посочи и рече. — Това е наставница Анастасия Димитрова от Плевен. Тези тук са момите, които уча на каквото аз знам.

Захари Княжески отиде до Анастасия, подаде ръка пръв, щом даскалицата отвърна, той се наведе, целуна леко до китката; после вдигна глава, взря се в лицето й и повтори:

— Анастасия Димитрова ли?… Анастасия Димитрова?… Не сме ли се виждали по-преди? Чувал съм името ви — очите му бяха дълбоки, кестеняви, големи — изворни за благородство и мъдрост.

— Откъде да ме знаете, ваше искрено благородие? — наставницата се смути, опита се да оправи забрадката, и връхната дреха.

— Зная ли? — продължи да мисли. — Не съм идвал във вашия град… А вие не сте ли минавали друг път през Заара?

— За първи път идвам в това чудно място — отвърна с желание да му помогне. — Дълги години живях във Враца, после някое време бях в Калофер…

— В Калофер? — внезапна мисъл го осени.

— С хаджи Ана бяхме в „Богородично Въведение“… Оттогава имаме дума да се срещнем отново, та едва преди малко влязох и аз.

— Бяхме в калоферския манастир, но Анастасия учеше светски науки при даскалите Попович, Хаджи Генович, Ботьо Петков — хаджийката бързо добави.

— Ето откъде зная наставницата! — Захари Княжески се засмя и усмивката му приличаше като майски венец върху глава на момиче. — Даскал Ботьо Петков ми е говорил за вас. Да, да — зная името ви от даскал Ботьо. И в България, пък и в Одеса, докато учехме наедно, той говореше с добро сърце за вас.

— Даскал Ботьо ли? — лека тъга мина по лицето на Анастасия. — В Заара пристигнах от Калофер с ваши търговци, та там се видяхме е мъдроучения наставник след като е свършил одеската семинария. Станал е по-силен, по-храброборен отпреди, но това му костува скъпо, предраги ми господине. Волята му за народно добро е все тъй велика, а заптии някакви го отведоха в Карлово при валията… пишат му несторени грехове.

Белите, подредени зъби на Захари Княжески се скриха, лицето му се осени, но пак погледна Анастасия и рече:

— Въпреки всичко, наставнице, аз вярвам в силите на даскал Ботьо! Негова мъдрост има такова верую, че ще надвие и хулите на мюдюрина, и упрека на валията… Даскал Ботьо се слави с велика духовна мощ!

Анастасия не беше чувала досега един благородник да хвали и се прекланя пред друг благородник: една сила да слави друга, по-голяма от нея. Наставницата не беше вкусвала тази наслада, удостояваща само велики човеци, жадни да оплождат себе и мнозинството с по-голямо добро. Не беше вкусвала от този плод, защото полумислещите и полуграмотни несретници бяха зли, дребнави, суетни и мамеха с пустословието си народа.

Хаджи Ана дойде близо до своя гост да му поднесе столче.

— Та ще ни каже ли сега благородният господин Захари какво го доведе при нас?

— Толкова драго е на сърцето ми да видя тези момичета тук, че не смея да кажа каква е волята ми — Захари Княжески не седна на стола, а отиде близо до малката Анастасия, която, свела глава над гергефа, не намираше смелост да погледне госта. — Добре ли се учиш при хаджи Ана?

— Хубаво ми е тук, ама по-добре попитай наставницата за другото… — боеше се да не би благородникът да си замине преди да каже за какво е дошъл.

— Ето защо дойдох в школото и не искам да крия своята тайна! — той замълча. Очакваше, че всички ще се изненадат от думите му. — Искам да отведа това момиче Анастасия Тошева и нейната братовчедка Санда Милкова да учат в Русия, та като се върнат…

— Да отведеш тези деца в Русия? — хаджийката сякаш не чу добре думите, седна, без да се нада на столчето, отредено за госта.

— Ще ги отведа в Одеса в пансиона за благородни девици на госпожа Василева. Там ще учат френски и петокласна грамотност, та щом дойдат в Заара да отворят петокласни училища за девици! — думите му не искаха да щадят никого, макар да гледаше как очите и на ученички, и на наставници се уголемяваха.

— И кой ще плаща на госпожа Василева за благодеянието й? — хаджи Ана попита, понеже знаеше, че родителите на тези деца нямаха грошове за подобна милост.

— Вече имам подкрепата на княз Самарин, мой предан другар, който милее за безотрадния български род така дълбоко и честно, както малцина милеят от нас, българите…

— Руски княз да плаща за две безславни наши момичета? — хаджийката съвсем се обърка.

— Князът ще подкрепи с благородството си тези момичета и още три наши момчета — Марко Паскалев, Атанас Иванов, Димо Милков. Вече склоних родителите им да ги пуснат.

— Хаджи Захари, какво говориш? — Ана Михалкова стана, отиде по-близо да разгледа неканения гост. — Коя майка и кой баща ще пуснат мома да замине в Русия за пет години?

Анастасия Тошева и близкоседящата до нея Санда станаха.

— Мама и татко казаха „Да!“ — изрекоха в един глас като да пееха, а плевенската наставница хвана ръката на хаджи Ана.

— Защо да не отидат тези деца в Русия? Как благородната ми хаджийка е пътувала до Ерусалим, останала е в далечна земя, после отново е дошла при свои и ето — вече раздава грамотност… — искаше да утеши тревогата й.

— Много българи са ходили до Ерусалим, отидох и аз с тях. Но малки моми да учат в Русия — това е нечувано! — взорът на хаджи Ана все така не можеше да види по-далеко от високия зид на къщата и от листите на богоучението.

— Ако е нечувано досега, ще се чуе и помни в годините занапред… Когато аз отидох в Калофер да уча светски науки с момчетата, беше нечувано. А сега…

— Сега ми каза, че си изгубила всичко! — беззлобно я прекъсна с истината.

— Вярно е. Ала духовният ми баща, епископ Агапий, беше казал, че доброто се създава в мъки, пък началото почва с неверие… Така беше с моето мирско школо, така е с науките на тези момичета.

— Твоята наука е силна и ти можеш да им я дадеш в Заара… Или да ги пратим в Плевен — вместо да ходят при чужди хора в далечна страна — хаджийката се страхуваше от неизвестността.

— Моята наука е малка, хаджи Ано. Да беше дошла с мен в Калофер и да чуеш заръката на даскал Ботьо сега… Знанието е такава вода, че колкото и да пием от изворите й, си оставаме жадни. За народ като нашия е потребна голяма, мощна река и могъщи водители, добили грамотност извън Империята. Майка Евгения беше казала същото! — Анастасия замълча, защото времето на добри поуки и безгрижни дни при архиерейската майка й се сториха безпощадно отминали, така далечни, че не можеше да ги обземе с думи…

Захари Княжески се поклони.

— Наставнице, толкова драго ми е, че се срещнах с вас и ви зная! Ако останете по-дълго в Заара, ще дойдете ли у дома на гости да си поговорим? — той взе ръката й. Сложи устните си върху нейните пръсти като дар за словата, които току-що беше изрекла.

Домът, в който живееше хаджи Захари Княжески в Заара, беше недалеко от елинското училище и двете църкви, увенчали с хубостта си чаршията. Къщата на смелия пожертвувател беше висока, градена навярно, преди двайсетина години, но спротив отсрещната къща хаджийският дом изглеждаше малък. По-натам по улицата бяха наредени дюкянчета — ниски, спретнати и примамливи, та от вратите им постоянно влизаха и излизаха купувачи на дребни стоки… Хората в Заара бяха заможни! Имането им не беше дар небесен, а справедлива отплата за многото труд да отглеждат и събират плодовете на чернозема наоколо.

В шестте недели до новата 1850 година плевенската наставница остана в дома на хаджи Ана като при своя сестра и изпитваше сестринска милост към нея. Помагаше й в къщната работа, помагаше и в ограмотяването на девиците, като им впаметяваше важни години от славянобългарската история, говореше им за размещението на други държави върху земята, започна да ги учи да смятат числата от едно до сто със знаците „и“ и „без“; учеше ги на благонравие, без да чете от книга.

Това, което мъдрият благородник Захари Княжески беше изрекъл в хаджийския дом — че двете момичета ще заминат в Русия да добиват грамотност — като мълния отгърмя и комай се забрави, защото Анастасия Тошева и Санда Милкова продължаваха да си живеят в Заара, пък и Захари Княжески остана в родния град. За добро беше останал!

Веднъж през неделята, обичайно в съботен ден, хаджи Ана и Анастасия отиваха в къщата на щедрия благодетел — той да ги просветли как живеят хората в Русия, как госпожа Василева приема благородни девици в личния си пансион, а там отивали учители от лицея да учат момичетата по французки книги на французки език, та в пансиона се срещали и девици извън Русия… Сладки, далечни, невероятни бяха приказките на господин Княжески — като всички слова за земи и хора, достигнати от малцина.

Две недели преди Нова година, като наваля дълбок, здрав сняг и стопаните взеха да обръщат из дворовете си големи прасета, Анастасия и хаджийката бяха тръгнали към чаршията да си купят плат за нови дрехи. Пред кафенето на Чако Мержана видяха господин Княжески, спряха да поприказват с него, пък той изведнъж се озърна, надникна в прозореца на бръснарницата и рече:

— Ама това е Михал Хекимина! Не съм го виждал откакто се върнах, а търся билки срещу главоболие. Ще ме почакате ли? — Княжески се вгледа в прозореца, да се увери, че не се лъже, чевръсто влезе в бръснарницата, малко стоя там и излезе. — Ако някоя от вас има страдание, може да се види с хекимина, цяр да му иска. Поканих го у дома на кафе, та е хубаво и вие да дойдете! — любезно подкани двете да тръгнат.

Като мина край прозореца на бръснарницата, Анастасия надникна към едничкия стол за бръснене и видя в него неугледен, възнисичък мъж над петдесет, с оредяла вече коса, широк нос, сложен по средата на широко лице, малко увиснало в бузите.

— Това ли е лечителят ви? — попита, защото непознатият имаше прилика с мъж, който сее ниви и копае градините.

— Това е Хекимина, клетият! Носи златна душа, но е злочест — хаджи Ана също надникна да види мъжа, когото отдавна не беше виждала. — Орисията му е толкова шарена, че ако рече да я пише човек, ще прилича на житие и страдание невинного знахара.

— В Плевен още не е минавал хекимин, пък и да мине, надали блудните там ще му повярват. Къде е добил знания този мъж? — попита не толкова от желание да знае за него, колкото да разбере къде се дават знания по практическа медицина.

— Андрея Митов, докато печелеше по сто хиляди гроша годишно от варене на винена ракия, прати Михал в Париж — от там да донесе лек за дъщеря му и сам той да се изучи така, че да я изцери! — пак хаджийката отговори, защото Захари Княжески не помнеше отиването и връщането на хекимина от Париж.

— От Париж да донесе лек? — Анастасия се удиви. — Че каква е била болката на богатската дъщеря?

Докато вървяха към къщата на хаджи Захари и някой от тримата все се обръщаше назад да види не идва ли и Михал, хаджийката взе да разправя как той, бедно момче от съседни села, дошло да работи като ратай в голямата спиртница на чорбаджи Андрея. Търговецът — на времето най-богат мъж в Заара — имал много чираци, много лозя, градини с овощия, хубав, голям дом. Ала нито грошовете, нито имането могли да го утешат от мъката, която го сполетяла: едничката му дъщеря Анина още от дете изгубила разума си и в лудост вършила такива неща, дето срамили всички: хвърляла на двора покъщнината, късала глави на живи кокошки, тичала с острие срещу децата на улицата; смеела се на опело…

— А беше толкова хубава! — хаджи Ана спря, сякаш за миг видя пред себе си снагата на момичето. — Защо й беше такава хубост? — сякаш попита себе си, тръгна отново, понечи да мисли за друго, ала Анастасия искаше да разбере докрай.

— Хекимина не донесе ли цяр?

— За такава болест лек няма. Ама като си дойде от Француско, Михал така заобича дъщерята на господаря си, че я поиска за своя жена и се ожени за нея…

— Искал да се отплати за грошовете, дето харчил в чужда земя да се учи — Захари Княжески беше чувал, че Хекимина е взел Анина от благодарност към Андрея Митов. Други по онова време викаха, че я обичал заради имането, но и тогава, и днес хаджи Ана беше най-права.

— Ами! Хубостта на Анина беше по-голяма от лудостта й, та така омая Хекимина… Клетият! Ей го какво спечели — тя посочи големия дом на Андрея Митов наспротив къщата, в която живееше Захари Княжески. Анастасия искаше да попита и друго, но долови, че не бива да додява с въпроси. Обърна глава да види къщата на Андрея — висока, с много одаи на двата ката, широки стрехи над горния кат, двойна стълба към хубавия чардак… А лепежът тук-там почнал да се лющи — като къща, дълго останала без живот!

В одаята за гости на господин Княжески измекярка донесе ароматно кафе, благородникът й заръча да донесе и онази бутилка с позлатени букви, която имаше от Одеса. Беше я нарекъл за свет ден и понеже почитта му към Хекимина в Заара стоеше най-високо от обичта към всички хора в града, реши да я отвори в чест на негова милост! Върху малък поднос от сребро измекярката донесе шишето, нареди и малки чинийки с бяло сладко за гостите, а когато отвори вратата, за да излезе, на прага стоеше вече Хекимина — широкоплещест, як за възрастта си, но плах. Като пристъпи напред, личеше, че върви здраво на ходилата си, а щом спря до стола на Анастасия да се запознае с нея, раменете му отведнъж се раздвижиха, сякаш на тях поникнаха невидими крила. Гладко обръснато, лицето му вече се виждаше да има дълбоки, незаличими бръчки, ала обратно на тази зряща се старост съществото му излъчваше ведрина, необяснимо веселие или даже безгрижност. Съвсем не личеше да е страдал на младини, а каква ли беше участта му днес?…

Хекимина седна на стола до Анастасия безмълвно, сякаш негова милост тук е по-нисша от всички останали.

— Госпожица Анастасия е моя гостенка, тя е наставница на момичетата в Плевен — хаджи Ана намери потребно да обясни на свития мъж, искаше да го разговори. — Ти към Енина ли се бави толкова? Нямаше те повече от месец…

— Към Енина. Кирил беше доста настинал, та и него гледах, давах му чай и хапове, мазах го с мас…

Не, съдбата наистина беше немилостива към този човек, който повече от трийсет години даваше облекчение на страдащи в Заара, че и в съседни села… Като навършила четирийсет години, Анина взела да ходи гола из двора на бащината си къща, та хората, ако да й съчувствували на болестта, започнали да се срамят. Чорбаджи Андрея мислил, чудил се, мило му било за дъщеря му, но като нямало иначе как, направил в Енина една къща накрай селото, до брега на реката, и там отвел двамата. Двамата! Не Анина и Михал Хекимина, а Анина и Кирил — сина й…

Като взел за невеста чорбаджийската дъщеря, едва навършила шестнайсет, на лечителя идната пролет се родил син, пък след още две години и дъщеря! Превелика била радостта на чорбаджи Андрея, че с потомци остава името си в града; на кръщенето на внука си Кирил заклал три телета, събрал на веселие целия град, но… След време старият чорбаджия изпаднал в покруса: Първородният син на Анина, който трябвало да продължи името на рода, както носел хубостта на майка си, така взел и нейната болест! Само Кремена, момичето на Хекимина, отрасло здраво, по прилика и весел нрав на баща си. Ала откакто само разбрало болестта на майка си и на брата си, хванало да се крие, да страни от тях… Преди девет години синът на някакъв самоковски търговец взел Кремена за своя жена, отвел я към своя край и оттогава — я дойде вест за нея, я не…

— Завчера те търсиха другоселци да им дадеш лек. Разбрах, че си се прочул надалече, а така славиш и нас! — Захари Княжески искаше да даде надежди на този мъж, пък той си мълчеше.

— Добър ни е Хекимина, щото цери човека не само с хапове, а и с благина на душата! Такъв мъж да бях намерила преди години… — хаджийката не се доизрече, изведнъж й се сториха срамотни помислите да се омъжи.

— А ваша светлост имате ли треви, които да дават покой на ума и тялото? — Анастасия се усмихна така, че и лицето на Хекимина се просветли.

— Имам билки и хапове против немощ — когато човек усеща безсъние и умора на тялото от прекомерен труд, притеснения и душевни страдания… Такъв лек ли търси госпожицата? — попита я простичко, чужд на достолепието, с което биха се кичили други мъже, учили медицина в далечна земя.

— От много време не мога да спя… А заспя ли, идват ми страшни сънища… Затова ви питам — обърна се към Хекимина и видя, че очите му я гледаха уголемени, жадни за човешка близост, влажни от нежност и мъжка сила…

— Госпожицата е на възраст, когато трябва да има мъж — той да кроти безсънието й! — Хекимина рече, без да снема очи. Искаше да й каже и нещо, дето не се говори с думи пред други хора… Или изобщо не се говори, защото напира в човека като безумие, та обезсилва и слово, и дишане.

Хаджи Ана долови мъжкия смут на Михал, поиска да му помогне, да му всели надежди:

— Госпожица Анастасия ще остане да празнуваме Коледа и Нова година. Ако Хекимина иска, може да дойде у нас, ще се веселим тримата!

Никой не проуми какво се случи в идващите до Нова година дни! От сутрин до вечер лечителят държеше пътната врата на голямата къща отворена, че ако мине оттам Анастасия, той да я види. Само в една неделя състареното му лице засия като образ на младенец, обожаващ майка си. Скоро навършил петдесет и пет години, в Михал изведнъж се всели оня зов на плътта и на духа, който като влезе в човешкото същество, захапва го, разкъсва на хиляди късове нощите; пред очите стеле майски цветя, върху раменете никнат крила… а в десницата слага и ножа, с който да се отрежат тези крила!

Четири дни преди Нова година, като отиде да вземе отвара от билки за подутите ръце на хаджи Ана, Анастасия попита Михал, как господинът преминава дните си, има ли много страдащи от простуда в Заара, какъв цер дава за бъбреци… Михал отговори ли нещо, не отговори ли — наставницата не чу и взе да разглежда наоколо. Една от одаите на долния кат в голямата чорбаджийска къща Хекимина беше напълнил със сухи целебни билки и бурени; в тази, по-голямата одая, където приемаше и болни, върху лавици беше наредил шишета с лекове, хапове, силна вода… а през стъклото на един долап се виждаха всякакви металически други потреби, донесени от дюкяни на отомански Константинопол при Високата Порта. През отворената врата на третата одая се виждаше, че Хекимина беше наредил няколко одъра за нощувка на хора от други селища, дошли да търсят при него облекчение на мъките си.

— Похвална е грижата ти за страдащите, добри човече! — Анастасия сама видя, че този мъж има голяма обич към хората.

— Дал съм клетва в окрилящите богове и богини, свидетели на деянията ми, че според, знанието и силите си ще облекчавам всички болни — отвърна, сякаш да оправдае благодеянието си.

— Чух, че даваш безплатни церове на сиромаси — това също е висока милост, щото някои неуки лечители, дето ги срещнах в Калофер, вземат от хората грошове, без да им дават нужното избавление.

— Така е било винаги, хората и тяхната воля са разни — едни човеци са създадени да градят свет, други — да рушат зидовете на този свет — той отливаше отвара от тъмно стъкло, крадешком гледаше Анастасия в лицето и поискаше ли да каже нещо, облизваше устните си, защото от много смут влагата в гърлото му чезнеше, объркваше думите за света, пък туй, дето се накани да каже, го хвърли в огън.

— Ти спомени на хаджи Ана, че ще ви споходя в новогодишната вечер… Нали тя рече да бъдем тримата!

— В новогодишната вечер ли? — Анастасия разбра желанието му. — Не е ли по-добре да идеш в Енина при жена си и своя син. Те имат нужда от теб, ще те чакат…

— Да ида в Енина е мой дълг, госпожице, но и моя мъка… От много години нямам обич, която да просветли душата ми, от години търся човек да зарадва дните ми… — той остави шишето на масата, понеже ръцете му трепереха. — А най-сетне срещнах теб!

— Какво говориш? — Анастасия погледна навън, вдигна шала върху главата си, поиска да тръгне, ала… ръката на Михал грабна отведнъж нейната.

— Не си отивай! Остани още малко при мен! — истината бе силна като камък на дъното, от който давещият се в голяма вода търси спасение. Наставницата, бавно изтегли ръката си.

— Доброплодни човече, върви си по пътя и ме забрави! След месец ще тръгна за Плевен, където ме чакат момите за ограмотяване… Имам дългове към девиците както имаш и ти към страдащите, към Енина…

— Недей! — Анастасия чу зад гърба си, а като се обърна да затвори вратата, видя Хекимина пак състарен, бледолик, злочест, безсмислен за себе си.

В самата новогодишна нощ, когато градът не искаше да заспи, а от къщите, затрупани в сняг, се лееше вино, с песни, по улицата от чаршията към крайната махала на крушовата градина вървеше само един човек. Загърнат в голяма кожена шуба, объркан от самотно пиянство, той бързаше към дома на хаджи Ана.

Щом бутна вратата на голямата одая и застана на прага, забрави да рече добър вечер, защото очите му веднага спряха на Анастасия, погледа я малко, пристъпи напред и едва тогава си каза думата:

— Хаджийке, налей ми едно менче вино! Тутакси ще ти го платя! — измъкна ръка от джоба на шубата си, отвори длан и в пръстите на дясната ръка светна голяма златна монета. Друга, малка златна пара, сложи на масата.

— Михале, бива ли за едно менче вино да ми даваш златна пара? Аз те поканих — хаджи Ана поиска да се надигне и да иде за вино, но Хекимина я спря.

— Тази пара ти давам, че ме срещна с наставница. Анастасия! — вече бе изпил менче вино и приказката му вървеше. — Тази голяма пара давам на плевенската мома от признателност, че я има на свет!

— Боже! — хаджи Ана се обърка от дарението на Хекимина, щото го знаеше като почтен. — Моята дружка наистина има златна душа, но златна душа не се купува със злато!

— Щом не ще обич, ще и дам злато! — беше сърдит още отпреди четири дни, когато Анастасия го остави, без да му каже сбогом.

— За каква обич говориш, Михале, наставницата е мома, пък ти имаш и жена, и деца, и грижи — хаджийката чак сега разбра, че Хекимина е пил.

— Никого никъде нямам, хаджийке, пък и мен вече ме няма! — той седна на столчето пред софрата, бутна голямата пара по-близо до Анастасия, като че искаше да купи думите й. Наставницата остана все тъй безмълвна, та хаджи Ана трябваше да отвърне вместо нея.

— Не ти прилича на възрастта да задяваш госпожицата. Нещо ти е отслабен умът — щом изговори, усети, че засегна лечителя, пък той кротко се съгласи.

— Отслабен ми е умът, верно… Ама за такава немощ не знам цер… И надали некога човеци са търсили лек против омая.

Хаджи Ана сложи паница с печено свинско месо пред Хекимина, отля му вино в друга паница и му каза, че е по-добре да яде.

— Не ща да ям! Няма да ям, додето твоята дружка не ми даде дума, че ще остане в Заара! — макар непозволени, излиянията му бяха честни, дълго мислени отпреди.

— Моята дружка ще се върне в Плевен, защото там я чака някой… Дала е дума на добър мъж, сгодена е с него, та през пролетта ще се венчаят! — рече, за да озапти мъжките стремления, взе менчето и тръгна към зимника да налее вино. Хекимина викна след нея, като да се бранеше от зло куче.

— Не ти вярвам! Захари Княжески ми разказа орисията на даскалицата, та от там я залюбих силно! — той вдигна паницата с виното, изпи го на един дъх, затвори очите си, люшна глава към вратата със заканителен глас. — Ако тя не остане тук, аз ще ида в Плевен при нея!

Анастасия, дето до своята трийсет и пета година беше виждала и мъжка нега, и жадна за обич душа, не беше срещала друг човек с такова стремление към съществото й.

— Господине, като слушам речта ти, би трябвало да ти благодаря… Но се сещам едно прочитание от благонравна книга, където пишеше за седемте възрасти на човека. Помня, че беше подредено така: „Мъж се нарича, който се възпира от всякоя несмислена работа и не прави детинства… Мъж се зове, за да може да размисля и да присъжда правилно… да е господар на своето тяло и своя език… и на своето чувство… и да не предава сърцето си във воля на своята плът… Мъжът над петдесет е длъжен да твори добро, да говори сладко, да прави мир, да показва чисти помисли и да иска…“

— Искам да бъда с теб! Да ти помагам с каквото мога! Искам те… Господи! — Хекимина, глух на всички поучения на учителката, стисна с два пръста свещта, турена на софрата, и се захлупи в скута й като дете.

Зимата с мразовитите нощи и къси светнали дни се изнизваше бавно като всички зими, дето додяват с пушилката на огнищата, с леността на тялото от принудително кротък живот и с умората от очакване на далечното слънце. Януари и февруари на 1850-а натрупаха по нивята дълбок сняг, та така подкрепиха вярата за плодна година. Наваля наистина дълбок сняг, но нали всичко добро не се събира в едно място, като нахвърля високи преспи по пътищата, много далечни селища се откъснаха едно от друго, кираджиите спряха да карат стоки от град в град, та така всеки битуваше от спастрено през есента, пестеше храна и дърва за идните дни, понеже никой не знаеше кога слънцето отново ще докосне с обич земята.

Тази година доброто слънце дойде отведнъж! Още от първите дни на март то залудува по покривите така, че капчуците сладко-сладко звъняха от високите стрехи, птиците мамеха в клоните на овощията, нивите бавно поглъщаха чистите ручеи на снега, пък сърцата на хората…! Сърцата на млади и стари преливаха от възторг за нещо, дето го няма, витае наблизо, приближава се… и непременно ще бъде!

Кираджиите взеха да вапцат каруците в шарено и да мислят за далечни, спорни друмища. Високите хълмове и баирите снеха снежни шапки, полека-лека пътищата се отвориха до идущия дълбок сняг…

Цялата зима Захари Княжески остана в Заара, но залудо не пропиляваше дните си. Той събираше в своята къща трите момчета и двете девици, които си бе наумил да отведе в Русия. Викаше ги четири дни в неделята, от сутрин до обед ги учеше да пишат славянските букви старателно, грамотно, красиво, че понякога им впаметяваше и думи от руската реч — да не се мъчат с неразбиране щом стигнат в Одеса. Твърде мъдрият благородник се стягаше за далечен път скришом от някои хора в Заара, понеже знаеше как ще одумат начинанието му или ще сторят някое злодеяние, което да възпре волята му. Нещо повече! Благодетелният наставник си науми да облече девиците Анастасия Тошева и Санда Милкова в мъжки дрехи, да ги преименува като момчета и така да ги отведе до Русчук, а оттам — за Гюргево и Русия. Тази мисъл го беше грабнала откакто си поговори надълго с плевенската наставница, та от нея разбра, че ако и в някои градове да са отворени светски училища за момичета, женското просвещение из цяло Българско все още е в мрак, неверие, че и възбрана!

И Анастасия Димитрова остана в Заара до месец март, като си науми да тръгне с далекодрумниците, с тях да мине Балкана на кон, а като стигне до Плевен, тя да остане в своя град… Сестринската обич на хаджи Ана полека-лека утеши страдащата й душа, върна надеждите й, че като си иде при свои, ще види разбит катинара на школската одая и плевенци ще бъдат забравили участта на епископ Агапий! Същата вяра се опита да даде на наставницата и Захари Княжески, от чийто извор на благоразумие можеше да се пие дълго. Пък стремленията на Хекимина…! Ненаситната жажда за близост до Анастасия не напускаше този мъж през всичките дни и нощи на студената зима. Хората гледаха пътната вратница все тъй отворена и мислеха, че е някакъв знак. Знак беше. Обърнал очи към прозореца на голямата одая с лавиците, Михал гледаше дали по улицата няма да мине Анастасия. Случеше ли се да я види, облечена в тъмна дреха и ален шал на главата, ръцете му разливаха билковата отвара, по лицето му избиваше пот, преглъщаше неизречени думи. Но не можеше ли да я срещне два-три дни, вечер отиваше в къщата на хаджи Ана да изпие паничка вино и да си каже на глас мъката.

Като разбра, че Анастасия ще тръгне със Захари Княжески и неговите ученици, Хекимина си науми да остави Заара и да върви в Плевен. Не беше току-тъй влечението му към мирската наставница. Пред хората говореше, че е силна духом, млада, хубава, мъдра — обича я като свое дете. А една вечер беше казал пред хаджи Ана, че даскалицата го изцерила от дълга самотност и тялото й мирише на билка, която се дава на тъжен мъж. „Гледай ти! Че откъде знаеш на какво ухае тялото й?“ — тогава хаджийката се засмя, сложи ръце пред гърдите си, огледа Хекимина под око…

Изведнъж се прекръсти — през ума й мина прозрение за Адамов грях и запита: „Та какво ще правиш с невестата си Анина, с момчето си?“

Дошъл на истински свет, Хекимина мълчеше. Дълго, дълго не проговори тази вечер… После удари по масата с юмрук и рече:

— Не знам! Ама и така не мога!

На 22 март 1850 година, на стотина крачки от къщите на крайната махала, през която минаваше широкият път към Балкана, хората, тръгнали да копаят лозята си, отдалече видяха осем конници и три пъти повече изпращачи. Мъжете и жените на Заара не разбраха веднага кои са друмниците, ала по-късно се разчу из целия град, че водач на конниците бил хаджи Захари Княжески, който миналата есен си беше дошъл от Русия. Трима от конниците били момчета — Марко Паскалев, Атанас Иванов, Димо Милков — учениците на господина, които трябваше да добият по-добра грамотност в одеската семинария. Двама от конниците били Анастасия Тошева и Санда Милкова, преоблечени в момчешки дрехи и написани в тефтера на господина с измислени имена на мъже. Върху единия кон била дружката на хаджи Ана — Анастасия Димитрова от Плевен. Между ездачите бил и вардянин, когото хаджи Захари откупил за преминаването на Балкана.

Сред изпращачите имало бащи, майки, сродници на децата, напътени от мъдроучения наставник към Русия… Без кон, само с вързопче в ръцете, на кръстопътя между Заара и Балкана, стоял и Михал Хекимина.

Когато от конниците не се виждала вече и малка точица в далечината, бащите и майките на децата тръгнали към града.

Хекимина се върнал последен.

7.

Пътниците от Заара пристигнаха в Плевен по мръкнало, та потърсиха да намерят хан. Умората свеждаше раменете им все по-ниско, а и конете, които смениха след минаването на Балкана, вече нямаха същата сила. Господин Княжески знаеше, че за далекодрумниците, отправени към Одеса, достигането до Плевен е само началото на тежка орисия, която избра сам. Ето защо с цяла воля наставникът се стараеше да подкрепя духом и телом децата, поведени към заветна земя.

Когато спряха край стария хан на Миладин Влахов, те слязоха от конете, огледаха се в мрачината, сякаш можеха да видят нещо, невидяно по-преди. В града беше тихо, тук-там идеше светлина от огнища, а от гостилницата на хана се чуваше глъч. Анастасия прокара длан по шията на коня, потупа влажните му ноздри, усети как от тялото й се изнизва умората, а нозете й искаха да вървят по-натам, към плета, където по-рано беше копторчето на Ковача.

— Хаджи Захари, ще ми се да обиколим чаршията и да отидем в къщата на дядо Гънчо, комуто ще бъда длъжница докато ме има — наставницата отиде до предводителя, изправен няколко крачки напред. — Ако смогнем да отворим вратата, ще има подслон и за седмината.

— Нека тази вечер останем в хана, а утре ще дойда с теб — мъдроученият наставник спря стремлението на Анастасия, пък сърцето й отмаля — утрото й се струваше безмерно далеко.

— Хаджи Захари, остани ти с децата, дай им подслон, а аз ще ида сама да видя! — боеше се от светлината на идния ден, не знаеше как ще я срещнат плевенци след дългата зима, помнят ли…

— Тогава ще дойда с теб! — Захари Княжески тръгна след Анастасия, децата понечиха да последват негова милост, ала от гостилницата на хана излязоха мъже, видяха конете и викнаха към ханджията.

— Миладине, излизай да срещаш друмници!

Дребен Цочо, чирак в бояджийницата на Влад Петков, отиде близо до Анастасия, вторачи се в образа й, вдигна ръка към брадичката да обърне лицето й към лунната светлина и пак не повярва.

— Анастасийо, ти ли си? — дланта му се пусна към рамото. — Ти ли си, даскалице клета? Търсихме те навсякъде…

— Търсихте ли ме? Че защо? — сне забрадката си, та Дребния да види хубаво, че не се лъже.

— Защо… Заради оная неправда, дето някои стовариха върху теб… Господарят ми издири злосторниците, дето срутиха бащината ти къща… Нема да ти кажа кои са, ама ги ругахме пред много народ! Голяма е милостта ти, щом се върна при нас! — каза това, което мисли, сложи ръка на сърцето си като благодарност, макар да нямаше момиче за поучение при Анастасия. Знаеше благодеянието и от челядта на Влад Петков.

Голяма е обичта ми към родния град и хората дето ме подкрепиха — заради тях дойдох! — отвърна, а душата й се облекчи от добрите думи на посрещача, който си продължи пътя и след няколко крачки се обърна и рече.

— Тук е твоят довереник Пенчо и онова, дето дядо Гънчо е оставил за теб, го пази като свое!

Наставницата не разбра — ратаят за къщата ли говори, или за намереното дете. По-скоро искаше да срещне сина на Влад и от него да чуе истината.

— Откъде идвате по това време, мирни пътничета? — заякнал от много работа и с наследен дар да среща хора, ханджията излезе на прага с фенер да види друмниците.

— Тръгнали сме от Заара за Русчук — отвърна Захари Княжески. — Ще ни дадеш ли подслон за тази нощ и за идната?

— Влизайте! Конете оставете на пътя — момчето ми ще ги прибере в яхъра; ще ги назоби и напои; невестата ще ви извърти качамак, ще ви постели одърчета… — Миладин гощаваше с благи думи, та човек и да няма потребност, ще влезе да поседи в хана му.

Анастасия остана в кръстопътя на неизречени думи, поколеба се накъде да върви, тръгна по колцината плевенци, упътени към чаршията, но се върна при човека, комуто трябваше да даде благодарност.

— Ще остана при вас, хаджи Захари, пък утре каквото е речено — то ще бъде!

…Катинарът на школската одая при църквата „Св. Николай“ беше провесен на връвчица до прозореца, а БЕЗБОЖНИЦА, написано на вратата, беше зачертано. Видимо бе, че ръката, отключила катинара, с много усърдие е заличила и написаното с големи букви. Анастасия, господин Княжески и неговите ученици, застанаха пред мирското школо, ала наставницата не посмя веднага да отиде дотам, да отвори вратата и да види има ли някой вътре.

— Божеее! Ама наставницата се върнала! — Чу зад гърба си женски глас и се обърна — беше млада жена, която помнеше отпреди, но не се сети веднага за името й.

— Ти?… Как беше името ти? — знаеше я с добро.

— Христина се казвам, наставнице, дъщеря съм на чорбаджи Иванчо, дето веднъж те посрами пред хората, но… баща ми почина тази зима — искаше да каже и друго, ала спря.

— Лека му пръст! Така е усещал тогава човекът, така и говореше… Ти разбираш ли се с мъжа си? — искаше да отклони спомена за чорбаджията.

— Защо да не се разбираме? Беше момче неуко и нямащо, ама надарено с добро сърце. Него баща ми прати да добие грамотност в мъжкото школо, пък сега искаме да дадем дъщеря ни в женското школо — най-сетне каза това, дето премълча отпреди. — Зная, че лоши хора те пропъдиха далече от Плевен, но ти нали пак ще учиш момичетата?

— Знам ли?… Ако хората имат вяра в мен… Наставницата помоли Захари Княжески и учениците му да останат пред църквата, пък сама тръгна към вратата на школото, изкачи стъпалата, спря, за да чуе сърцето си, да види отблизо ръждивия катинар до прозореца… после натисна с гърди и прекрачи прага.

— Наставнице! — едногласно изрекоха двайсетина девичи уста преди Анастасия да огледа пясъчните сандъчета, полукрузките, таблиците, младата, силна снага на Ваклина, застанала пред една таблица.

— Наставнице! — момичето повтори след всички и не намери повече думи, с които да срещне учителката си.

Сред ученичките в одаята имаше няколко, дето Анастасия помнеше отпреди; зад пясъчните сандъчета на първия и втория чин се виждаха моми в различна възраст, дошли за грамотност тази пролет. Наставницата отиде до таблицата, където стоеше Ваклина, поиска й показателната пръчка, после огради кръг във въздуха и рече:

— Ако се случи така, че от утре се загубя за човешкия свет, няма да жаля! Доживях да видя плод от дървото, което в мен отглеждаха други човеколюбиви хора. Доживях да видя, че една мома, отрасла от моето знание, дава бъдеще с мъдростта си на други деца, за да не угасне искрата! — даскалицата сне пръчката и обзе раменете на своята ученичка.

— Наставнице, в твоето школо е даскалица Мита Банкова, но тя боледува от две недели, повика ме да я отменя… Аз обикалям селата край Плевен, там събирам будни моми и доколкото мога, давам им буквите и числата. — Ваклина отвърна с обич на обичта й.

— Стигаше ми да се върна тук, за да чуя това! — учителката склони глава като човек, преведен от непосилна радост. В дългия път от Заара до килията на „Св. Николай“ беше чакала да чуе зад гърба си предишните хули; нощем в просъница виждаше на вратата големия катинар, виждаше и райската купчина пръст от копторчето на Ковача; и писмото на дядо Гънчо беше виждала да се гърчи в огъня… но да види това, което очите й гледаха в този миг, нито веднъж не мина в съня, нито в надеждите и…

Анастасия тръгна към първия чин. Огледа буквите, изписани върху пясъчното сандъче, върна наставническата пръчка на Ваклина и като се сети, че навън я чака Захари Княжески със своите ученици, попита.

— Сладки мои девици, ще ме изпроводите ли до вратата? Трябва да тръгвам…

Децата обърнаха очи към Ваклина, искаха тя да им каже, че трябва да тръгнат подир даскалицата, пък Ваклина остави пръчката пред нозете на Анастасия.

— Няма ли да останеш при нас, наставнице? От разни градове идваха да те търсят, ето две момичета от Калофер, едно от Котел. Толкова дълго те чакахме… — гласът й бе откровен като звънчето, което баща й направи и окачи до вратата на школската одая, когато Ваклина стана наставница.

— Ще остана при вас, сладки мои момичета. Как може да не остана в Плевен? — отвори вратата, а когато след нея тръгнаха всичките двайсетина моми, Захари Княжески и учениците му се втурнаха да докоснат недосегаемото на този свят — душата на жив огън!

В Плевен Анастасия Тошева и Санда Милкова бяха облекли женските дрехи, с които искаха да се представят и в пансиона на госпожа Василева. Захари Княжески беше донесъл теркове от Одеса, добри шивачи бяха ушили тънки светски одежди, та сега момичетата изглеждаха спретнати, сякаш купени от чужда земя. И момчетата този ден бяха стъкмени в нови дрехи по европейски терк, а в своето превъзходство по осанка и образ, Захари Княжески изглеждаше бляскав!

„Кой ли е този знатен мъж с Анастасия?“ — плевенци питаха на ухо, обръщаха се да видят по-добре непознатия, докато седмината бавно минаваха по чаршията.

„Господинът сигурно е заместител на епископ Агапий в сърцето на даскалицата… Най-после и тя си намери жених!“ — одумваха тихо, ала никой не смееше да я спре, да попита… Както подобаваше, и речта на Захари Княжески беше като облеклото му — чисто, префинено, всяващо уважение. Като усети, че тукашните хора подават ухо за словата му, той рече на Анастасия.

— Госпожице, моят град Заара се слави с имотни стопани, но и Плевен, дето го виждам за пръв път, изпълва душата ми с умиление. Хвала на такива стопани!

— Работни са хората и нравът им е добър — отвърна нарочно, щото наближаваха бояджийския дюкян на Пенчо и Анастасия видя, че има някой вътре…

Господин Захари пак рече по волята на учителката.

— Нравът им наистина трябва да е добър, защото никъде не чух свади и крамоли, а това, което са сторили с школото… — той замълча. Още мислеше за стореното през есента, но преди малко, като видя, че доброто е надделяло, и в неговото сърце се върна почит. — Това, което училищните настоятели са сторили с школото след твоето заминаване, е препохвално! — той се обърна към децата: — Деца, вие също мислите, че отключването на женското школо е похвално деяние, нали?

— Радостта ни беше голяма! — отвърна Анастас Иванов, най-възрастният от учениците.

Анастасия надзърна през прозорчето на дюкяна, който Влад Петков бе дал на първородния си син. Вътре беше и Пенчо, и хубавата Гергана, и дъщеря им, която дойде на свет, докато даскалицата учеше светски науки в Калофер.

— Боже мили, ама нашата учителка се е върнала! — Гергана първа позна Анастасия и хукна да я посрещне.

— Анастасия ли? — Пенчо попита, остави свитка боядисана прежда на тезгяха, завтече се към вратата, че предвари и невестата си. — Анастасийо, бива ли толкова дълго да се криеш от нас — почудата му беше такава, че не забеляза друмниците от Заара.

— Не съм се крила от добри хора, Пенчо… Миналата есен загубих всичко, а сега, като стигнах отново в града, се питам как съм живяла цяла зима далече от свои — тя се обърна към предводителя на учениците. — Този наставник ми помогна да се възродя от лошите спомени… Той ми даде надежда, че доброто, което е било преди, може да се повтори отново. Не си ли слушал за мъдроучения наставник от Заара, когото русите са нарекли Княжески, името му е Захари.

Тя хвалеше благородника, а когато погледна към Пенчо, видя смут в лицето му. Добродетелният син на Влад Петков сам разбираше, че макар да печели добре от бащиния занаят, той все още няма драгоценния камък на мъдростта — най-смисления дар за хората.

— Драго ми е да видя такъв наставник! — поклони се леко на господин Княжески, а Анастасия се обърна към учениците.

— Това са духовните деца на господин учителя, които той ще отведе в Русия да учат. Виж какъв българин имаме! — не спираше удивлението си, а щом Гергана чу похвалните думи и застана пред господина, подаде ръка да му каже „Добре дошъл“, той се наведе, целуна пръстите й, назова името си… Мъжете, дето излизаха от дюкяна на Пенчо, и жените, дето минаваха по чаршията, се ококориха, невиждали такова чудо преди — мъж за целуне женска ръка!

За да прикрие смута на всички, Пенчо посочи отвъд чаршията, дето в напъпили цветове се виждаше дворът на дядо Гънчо.

— Къщата на твоя ученик-благодетел те чака!… И детето, което остави да расне под твоя закрила, расне здраво, читаво, кротко… Гънчо го именуваме в къщи, ала за кръщенето те чакаме… Каква орисия имат хората, нали, Анастасийо — синът на Влад мислеше хем за момчето, което дядо Гънчо беше спасил, хем за децата, поведени от Захари Княжески към Русия; мислеше и за миналото на Анастасия, и за нейното неизвестно бъдеще. — Да те попитам, добра ни наставнице, щом изпратиш своите гости, нали ще останеш при нас? Момичетата на Плевен те чакат! — той поведе новодошлите към дома на дядо Гънчо и там да разкаже каква е била последната воля на стареца. — Неговата къща да стане училище на моми, че и на безпросветни възрастни!

Този ден докъм пладне гря слънце, по обед се канеше да вали, но следобед доброто огниво се надвеси над дворовете и взе да развива пъпките на дърветата. Като се върнаха в стария хан на Миладин Влахов, пътниците от Заара за Одеса решиха да сменят конете и да тръгнат веднага, нямаха часове за губене. Анастасия ги изпроводи накрай града, после дълго обхожда улиците на Плевен. Имаше се сама. Не сама като пришълец от чуждо землище между другоселци, ами с оня усет за уединение след раздяла с близки, когато душата страда от спомени за неповторими мигове… Не тръгна към мястото на бащината си къща, нито към дюкяна на Пенчо. Нозете й бързо свърнаха към дома на завещателя, който искаше одаите му да се превърнат в школо. Отвъд чаршията, от далечината на църковната порта, дойде звън на клепало. Беше вече час за вечерня. Преди да влязат под сводовете на „Св. Николай“, хората се обръщаха да видят отворената врата на школската одая за ограмотяване на момичета. Колцина от придошлите казаха, че първата даскалица се е върнала в Плевен, затова вратата ще остане отворена, докато мине през прага Анастасия.

Наставницата влезе в двора на дядо Гънчо, огледа дърветата и пръстта, жадни за плодородие, мина по калдъръмената пътечка, а като стигна тежката пътна вратница, сети се, че трябва да влезе през малкото прозорче на избата, за да вдигне дръвцето, с което беше залостила последния ден преди да замине в Калофер. Като отвори прозорците и вратите на трите соби, та да надникне в тях слънцето, приседна на крайчето на миндера, сви ръце пред гърдите си, затвори очи и сякаш се боеше да не я чуе някой, изрече думите си на ум: „Няма никога повече да напусна Плевен! Няма никога да оставя бащината земя и благодатния хляб, с който добри хора хранеха вярата ми. Докато имам сили да дарявам със знания, ще върша това везде в града и селата околовръст… И рече бог — да бъде светлина!“ Одаята с огнището, по-малка от църковната школска килия, беше уютна и светла. По стените й можеха да се окачат полукрузки, над полукрузките да се окачат таблиците… Имаше място и за пет чина. Наставницата вече мислеше до неделя да иде при Ванчо Варджията, да купи от него гасена вар и сама да вароса стените отвътре. Искаше да помоли Пенчо — той да намери добър дюлгерин, който да скове нови сандъчета и да направи полукрузките. Анастасия се опита да си припомни таблиците за прочитание наизуст, но вместо тях от стените долови изневиделица мощния глас на епископ Агапий, дошъл преди години в тази къща, в тази одая, докато наставницата учеше плевенските невести на благонравие.

„Каква бъдност си ми отредил, Господи?“ — едва доловима тревога се върна в гърдите й. Знаеше, че добрите думи на посрещачите заранта бяха честни, ала злосторниците едва ли са измъкнали от душите си тръна, който дълбае дълбоко, кърви, разяжда помислите и делата… Сети се за Хекимина и въздъхна. Мъжката му обич й даряваше сила, бдението на доброто му сърце я окриляше, караше я да вярва на чудеса. Златната монета, дето й даде като амулет — да я пази от лоши хора и лоши пътища, беше вързала на позлатеното синджирче от епископ Агапий… Бързо мушна ръка под дрехите в пазвата си — тук бяха монетата и синджирчето, стоплени от горещата плът над сърцето!

8.

Като излязоха след венчавката от църквата „Св. Николай“, младоженците Божко и Нана, продължители на два заможни плевенски рода, поведоха подир себе си сватбарите към поляната на сър-пазар — там, където тученишката бара криволичи и се изнизва по пътя за Опанец. Подир сватбарите, дето не се побраха и в двора на църквата, тръгнаха още плевенци от Главинкова махала, заприиждаха хора и от крайните махали, та към обед поляната се изпълни тъй, както малцина са виждали това място даже когато тук пристигат кираджии на жива стока. Чорбаджи Коста и чорбаджи Георги Вутов, родители на младоженците, венчаваха първи рожби, затова искаха знаменития ден да се запомни! Сред моравата бяха стъкмени предълги софри до софрите — трикраки столчета. На тях бе отредено да седнат първи хора от управата на града, чиято дума тежеше в раздаването на имоти. В единия край на поляната горяха огньове, в бакърени котли над огньовете вреше овча чорба; на всеки новопристигнал, като вадеше от торбата паница, сипваха му от ароматната благина и ако беше човек от по-бедните, канеха го да седне по рогозките, проснати върху тревата. Беше неделя подир Великден. Хората, поизмършавели от дългия пост, гледаха да заякнат за кърска работа и да пийнат от чудотворната вода в бъклиците, докарани тук от чорбаджи Георги… От години в Плевен не се беше вдигала такава сватба. Свирджии с пет гайди, три тъпана, два дудука така издуваха бузи, че кьораво и кьопаво се хващаше да играе до припадък-сърце.

По едно време, тъкмо слънцето бе започнало да преваля, заловени ръка за ръка сватбарите тропаха дълго хоро, от пътя, дето минаваше край лозята и водеше към градския ров, се видяха кълба прахоляк. Подир малко от прахоляка изскочи каруца, теглена от два алени коня. Конете препускаха лудо към играджиите, сякаш се носеше бърза, важна вест. Каква бе вестта още никой не знаеше, ала сватбарите видяха, че върху конските гърбове стоварва кашмици Емин, брат на жестокия и отмъстителен Яшар ага, който лани бе запалил кошарата на Илия Мусака, щото оня не му продал осем овце. Емин возеше четирима турци, дърпаше настървено юздите на впряга, викаше „я-я!“ на конете и ги насочваше право към хорото.

— Полудял ли е? — хората се разкъсаха и разпищяха, понеже усетиха, че добичетата, даже да искат, не могат да спрат каруцата, без да прегазят с копита рогозките. „Я-я!“ — Емин плющеше с глас и камшик, пък конете, нали имат повече милост от освирепял човек, свиваха задни крака, пръхтяха, цвилеха, вдигнали ноздри. Какво стана в следващите мигове, никой не можа да разбере, защото из въздуха се носеха фесове и цървули, и дрехи, и ругатни, и цепеници. „Ще ви изколя!“ — Емин крещеше на играджиите, като че всички вкупом му бяха виновни: „Ще ви затрия до крак! Ще ми платите с кръвта си неговата кръв!“ — скочи от ритлите, измъкна от пояса си голям нож; заразмахва го, без да гледа кого докача… Сватбарите още не знаеха какъв бе грехът им този ден, но единият от мюсюлманите, по-кротък човек, пръсна бързо вестта, че Яшар ага е намерен преди час, убит от българи!

— Ами! От българи?

Християните се пулеха и не вярваха на такова деяние, ама турчинът, дето изказа първата вест, без да лъже, добави и друго: През нощта Яшар ага влязъл в къщата на Йорго Грънчаря, избутал стопанина от одъра и му рекъл: „Ти като не знаеш да правиш деца, гледай аз какво мога!“ — и като разкъсал нощната дреха на хубавата Янина, невестата на Грънчаря, я позорил и мачкал в ръцете си, и викал от наслада… Тъй го намерили — с два ножа наръган в гърба, замъкнат в трънаците зад градския ров, пък Янина… тя, клетата, се хвърлила в кладенеца…

Като чуха това, едни от сватбарите взеха да викат: „Хак му е на агата!“, други се кръстеха, и като се плашеха от отмъщението, питаха: „Бива ли за позорена невеста да се отмъщава с кръв?… Бивали?“ Но и чорбаджи Маринчо Петров, почитан от всички за мъдростта му, не можа да отсъди веднага кой-крив, кой-прав.

Бащите на младоженците рекоха да приближат Емин, да го умирят и изкарат извън поляната, щото хората тук бяха невинни, но турчинът, като вдигна ръка и замахна с ножа, порна бузата на чорбаджи Коста и така му остави спомен от сватбата за цял живот! Четиримата мюсюлмани с него видяха, че работата ще стане хептен на беля, хванаха ръцете му, вързаха го и насила го натовариха на каруцата. Тъй…

Откакто по тези места не минаваше строгият Хюсеин паша, от тогава мина доброто време между християни и мюсюлмани.

Влад Петков, вече на възраст, който помнеше и пишеше историята на Плевен ту в църковната кондика на „Св. Николай“, ту в свои тайни тефтери, понечи да върви към турския конак, че да обади на Али бей за случилото се.

— Остави бея, тате, като идвах насам го видях пиян — Пенчо беше дошъл да обади на Влад, че някакви кираджии от Ловеч го търсят в къщата.

Чорбаджи Цочо Минчов и другите чорбаджии, дето допреди четвърт час седяха на столчета край софрата, сега се бяха събрали в един край, искаха да вървят към чаршията.

— Трябва да съберем мехкемето18, да отсъдим в кого е вината и такива неща повече да не се чуват за срам на града! — чорбаджи Маринчо държеше за добрата слава на Плевен като за своя милост.

— Ако беше жив Осман бей… — Влад Петков, поклати глава, въздъхна, не се доизрече — мъката му беше колкото за предишния мютевелия, сина на Фатме ханъм, толкова и за сговора, който цареше тогава между управниците, пък от тук — и между всички плевенци.

Нали злото не идва само, то води след себе си зла орисия, миналия октомври, откакто във Враца убиха епископ Агапий, след десетина дни пък султанът отне пашалъка на известния с много честност и строгост Хюсеин паша. На негово място за водач на видинския вилает султанът изпрати Семи паша, който на втория ден от пашалъка си вдигна толкова данъците за българи и турци, че веднага спечели омразата на народа. Неделя подир фермана за обирджийството почина Осман бей… А щом за водач на мюсюлманите в Плевен дойде Али бей, когото рядко можеха да видят трезвен, камо ли да отсъди правда, с живите се раздели и Фатме ханъм. Едни турци казваха, че умряла от мъка по своя син, други разправяха, че краят й дошъл от старост; пък Фазли ага, който събираше за пашата данъци и беше родственик на ханъмата, рече това, което простите хора нямаше откъде да знаят: Ханъмата умряла от мъка по лошата участ, която очаква града, щото знаела нрава на новия мютевелия — в спор никога да не зачита правото на християните…

Вестта за убийството на Яшар ага и за деянието на Емин обиколи града преди слънцето да се скрие отвъд баирите. Като се разотиваха, някои сватбари влизаха да запалят свещ в църквата; мохамеданите също се събираха край джамиите и по мегданите да съдят станалото…

Анастасия излезе от църковния двор, помисли да тръгне към мястото на някогашната си къща, но понеже носеше на ръце бебето, оставено от дядо Гънчо, рече да се прибере.

— Наставнице, видя ли заместителя на епископ Агапий? — Мита Банкова дръпна рамото й.

— Не съм видяла владиката… И теб не видях, наследнице моя — първата даскалица се вгледа в лицето на Мита: беше слабичка, неотрасла високо; с евтини, чисти дрехи, под които личеше, че е вече мома.

— Ето там! — малката наставница в църковната килия вдигна ръка, посочи църковния двор.

— Учили сме, девице мила, че благонравието не ни позволява да сочим някого сред мнозина — скришом погледна към мястото, където й беше посочено, но не видя мъж в духовни дрехи. Мита не се докачи от бележката на наставницата, щото имаше да й каже нещо важно.

— Вчера пристигна в Плевен и отседна в конака… Нали кърската работа сега кипи, нямаше много посрещачи, ама поп Спас се кланяше угоднически и редеше сладки думи във възхвала на негово преосвещенство… И добре, че попът ни знае гръцки, щото владиката не дозема от български… Днес бил сърдит…

— Чувала съм, че новият ни владика е грък — Анастасия искаше да прекъсне махленското брътвене на ученичката си; Мита не мислеше да спира.

— Бил сърдит, че не го поканили на днешната сватба, ама пръст в тази работа има Влад Петков, той не одобрявал владиката с лукавите му сплетни, славени още в Цариград…

— Първенците ни са мъдри хора, знаят кое-как трябва… Ти учиш ли момичетата от първия чин да пишат числата? — наставницата не смееше да каже нещо против владиката, понеже наоколо вървяха плевенци, гледаха пеленачето в ръцете й, надаваха око и ухо да чуят какво ще каже за новия владика.

— Уча момичетата на числата. Вчера с Ваклина те търсихме да те питаме нещо от нравоучението, но нямаше никого — Мита най-сетне разбра, че Анастасия страни от приказки за епископа.

— Вчера ходих на нивата и се прибрах по залез. Много труд имам в къщата и по къра, та не знам ще смогна ли да поема школото след Гергьовден, както ни беше думата…

— Не се кахъри за школото, предрага наставнице, ще дойдеш когато можеш. Как не се сетих да дойда да ти помагам — Мита видя, че Емануил Васкидович върви към тях, навярно пека да каже нещо на двете наставници. Клетият даскал: След трийсет години служене в полза народу, миналия октомври духовници и първенци го прогониха от Свищов и по негова мъдра ученост пуснаха черни хули, разнесоха ги из цяло Българско, че да спре почитта към петокласното му училище. А и към трите твърде полезни книги, писани наедно с Неофит Рилски. Приеха го плевенските първенци и запретиха всякоя лоша дума против наставника.

— Добра среща, добри ми наставници! — даскал Манол, както го именуваха открай време, се поклони на двете, после подаде ръка на Анастасия. Не се бяха виждали и не се знаеха. Първата наставница премести бебето на лявата си ръка, подаде десница да отговори. Осанката на учения мъж издаваше сила, ала очите му не бяха весели. — Три недели откакто си тук, пък не мина към мъжкото школо да се разговорим, има какво да подкрепим с дело — личеше, че има да й каже друго.

— Около малкия имам грижи, гледам да стегна двора и къщата, голямата одая правя за школско ограмотяване, щото ще събираме и момичета от селата… Ваша ученост навярно знае, че църковната килия от ден в ден умалява за придошлите девици. Вече десет години църковното настоятелство не захваща ново девическо школо. — Сети се, че думите й ще вземат за упрек, затова прегърна бебето, премести и приказката: — С Мита сме се разбрали да наставлява момите до май, после ще я отменя.

— Похвално е намислила твоя ученост да обърне къщата в школо и да събира момичета от селата. Щом плевенци не захванаха такова деяние по време на епископ Агапий, надали с този владика ще се преборят — даскал Манол обърна глава към църковния двор, където първенците се бяха скупчили около духовника, затуляха го с гърбове, а от падащата мрачина не се виждаше добре кои са.

— Тези дни ще мина към мъжкото школо да поприказваме… Драго ми е, че срещнах ваша ученост, много препатил от народно невежество — наставницата въздъхна, залюля бебето на ръце, че започна да плаче. — Трябва да вървя…

— Исках да кажа още, че тези дни в Плевен ще дойде протосингелът на владиката, йеромонах Доротей… — трябваше да добави и друго по-важно, но спря.

— Щом има път и дела насам, нека дойде — не искаше да слуша нищо нито за владиката, нито за неговия помощник — какво добро може да чака от тях?

— Защо страни от приказки за духовниците? — даскал Манол, като я отпрати с поглед, попита на глас себе си, но Мита Банкова му отговори.

— Бои се от мълвата на лоши хора. Знаеш ли какво разправят? Че пеленачето, което отглежда сама, имала от епископ Агапий, затова се грижи за него като родна майка.

— Ама… нали всички знаят, че не е вярно! — Върху даскала се стовари гръм от почуда.

— Знаят, я! Но с мижави хора излизаш ли на глава?

Анастасия бързо мина през чаршията, обърна глава към дюкяна на Пенчо да види сложил ли е кепенците, но кепенци нямаше — сякаш току-що от вратата е излязъл някой. Плевенци вече бяха забравили някогашната й моминска задявка с най-големия син на Влад Петков. Двайсетгодишна вода бе изтекла от това време. За двайсет години имотите на Влад и Пенчо растяха, а имането на даскалицата хич не се виждаше; името й ту се чуваше за голямо добро, ту червиви уста го нахапваха като ябълка… Тази вечер от тежкия въздух или от вестта за побоя на сватбата сърцето й се изпълни със смут. Не искаше да спира на нова приказка, гледаше да се прибере в къщата на дядо Гънчо, да залости пътната вратница и да легне с малкия върху одърчето, да чувствува до себе си дишането му — чисто, топло, добро, негреховно…

Тъкмо мина под върбалаците на барата и стъпи върху прогнилото мостче, стори й се, че по сокака от Балъклийската махала тича жена на прибежки, крие се зад стоборите, обръща глава назад, побутва нещо… Беше повече здрачно отколкото видело, че Анастасия не можа добре да види коя е, какво носи пред себе си. От шалварите и фереджето разбра само, че е туркния… аха, ханъмата не беше една, ами две, залепени една о друга като майка коза с козленце. Недалеко се чуха викове и сенките на жените се свряха в хралупата на големия орех, ударен по-лани от гръм. След виковете се мернаха факли огньове и пак викове: „Няма ги! Не са насам…“ Личеше, че двете жени се крият от хората с факлите, щото виковете на огненосците бяха на турски и тъй страховити, че Анастасия се върна от мостчето, долепи гръб в голямата върба, притисна към себе си детето, замря… Щом наоколо пак стана тихо, забърза към двора на дядо Гънчо, но току пред пътната порта видя залепени двете жени.

— Анастасийо, не се плаши, аз съм… Халиде — едната рече задъхано, ала тихо — да не я чуят други.

— Какво те доведе тук? — така попита и даскалицата.

— Крия момичето си от Сабри и Али бей, Аллах, Аллах! — жената се свлече до стобора, сякаш до тук бяха силите и.

— Влизайте вътре! Ще ви скрия в избата — Анастасия бутна вратата с крак, тръгна по пътечката, а когато се обърна да каже на друговерките да залостят с дървото, видя, че Фатме тегли под мишниците майка си…

— Емин, като намерил убит Яшар ага, напоил до лудост Сабри и още трима, после минали през сватбарското хоро на сър-пазар — Халиде легна върху рогозка в избата, взе да говори откъслечно това, което помни, а Анастасия се луташе да търси свещта. — От хорото отишли право при Али бей, вече пиян и настръхнал от злост. Сабри казал, че дава Фатме за сина на новия бей, ако той прокуди от Плевен виновните християни… И петимата дойдоха в къщи да видят Фатме…

— Пиянски работи, като изтрезнеят, ще забравят всичко — Анастасия искаше да успокои дружката си, дълго не беше я виждала и не бе чувала нищо за нея. — Не случи с акинджията, че сега и момичето ти тормози… Помниш ли като му четох писмото от Фатме ханъм, вечна й памет…

— И момичето ми… я виж! — Халиде обърна очите си към момата, щото Анастасия вече носеше към нея свещта.

— Боже мили! — наставницата прехапа устни от това, което видя на светнало. — Какво е станало с теб, клета Фатме?

Момичето, седемнайсетгодишно, възнисичко, но набито и яко, по външна прилика повече на Сабри, стоеше с обгорени дрехи, обгорени коси и лице, подпухнало от изгаряне.

— Нищо, добра ми наставнице — отвърна спокойно, сякаш от силна уплаха изгореното не го болеше. — В двора бяхме запалили огън и Али бей ме накара да го прескачам… Отначало огънят беше малък, но беят хвърляше сухи дърва в него, каза, че ще ме вземе в къщата си, ако прескоча огън, по-висок от стрехите… Искаше да изгоря, щото нямаме имоти като неговите, пък бил дал дума, че ще прокуди от християните… избягах с мама… — момичето огледа наоколо да разбере къде е, преследвачите няма ли да почукат.

— Тук ще останете двете! Знам мехлем против изгорено и ще намажа лицето ти… Тези дни ще ядем каквото дал бог — тук няма да ви потърсят!

Анастасия остави свещта на пода, изниза се през малката вратница да се качи на горния кат и да залости портата.

Сутринта стана рано, уми косите си, изпра и лененото платно, с което увиваше малкия Гънчо, облече се и отиде да вземе от Манчо овчаря две оки овче мляко. Мина й през ума да купи две-три овце и като плаща за паша по сто гроша годишно на Манчо, той да й дава мляко всяка заран… Щом стигна навеса на кошарата, чу гласа на жена му, после него видя седнал на пън да дои овцете. Веса Манчовица хвърляше в яслите сухо сено за вечерта и както си беше свикнала да вика, осветляваше го за сватбата, за каруцата на Емин, че и за бягството на Халиде с момичето й.

— Цяла нощ пияниците тършували из турските къщи, но не намерили никого. Сигурно двете се крият по лозята и ще се върнат, като застуди времето — Манчовица надникна да види идват ли облаци, а Манчо не чуваше и гръмогласието й; комшии разправяха, че оглушал от неспирното й бърборене, други казваха, че се прави на глух, понеже още на младини разбрал, че не може да й пререкава. Всичко, което е казала Веса, е тъй, спор по него не може да има! — Ама Али бей искал да изгори момата на акинджията, затова хвърлял в огъня сухи дърва… Лош турчин бил Али бей! Фатме ханъм — вечна й памет, остана честна и кротка…

Анастасия разбра, че Манчовица няма скоро да спре, затова отиде до овчаря, бутна рамото му, подаде менчето да й налее току-що издоено мляко. Искаше да си тръгне тихо, незабелязано, ала Веса, като се обърна да гребне с вилата сено, забеляза наставницата. Без да даде знак, че я е видяла, млъкна за миг и поде. — Завчера в Плевен пристигна новият ни владика, дето не знае да говори с хората и хич не го е еня за мъките ни… Не знай ли, не знай ли — щом знае да събира владищина, ще ни научи езика негова милост.

Словата „негова милост“ в устата на Манчовица звучаха като маргаритки, поникнали сред щирей.

— Не искал да пее в църквата литургия, щото не го поканили на сватбата на Нана и Божко. Защо да го канят? Как ще се сношава с народа? Тези дни щял да довтаса протосингелът му — оня дребният, дето не мяза на човешки пастир. Боже, боже, защо утрепаха добрия владика Агапий, той милееше за народа, поправяше мостовете и църквите, отвори училище за момичета… — Веса тъкмеше приказките си за пред Анастасия, понеже преди години бе ходила две-три вечери в къщата на дядо Гънчо, дето даскалицата събираше възрастни за ограмотяване… Никой не можеше да накара Веса да говори това, което не мисли, затова и разкаянието по владика Агапий беше една истина от множеството, вече некрита от хората на епархията.

Наставницата послуша, вдигна пълното менче, обърна се към града — нещо светло и топло нахлу в душата й. Слънцето беше вече високо, денят мамеше надеждите към добро.

Като наближи къщата на дядо Гънчо, видя, че по другия бряг на барата подтичва Мита Банкова. Какво ли можеше да е станало, без да го научи първа Манчовица?

— Наставнице, бързо ела в школото! — Мита не знаеше откъде да подхване, правеше кръгове с ръцете, сочеше към църковния двор.

— Пак ли катинар? — Анастасия остави менчето на земята.

— Не, наставнице, протосингелът пристигнал снощи в късен час и довел две други наставници за момичетата… Преди малко ги въведе в школската одая, та се объркахме…

— Други наставници? И кои са те? — обърса ненадейна пот.

Монахини са от сопотския манастир. Едната е такава върлинеста, че Доротей изглежда пред нея мъниче; Макрина я зове по име, на възраст е комай колкото теб… Другата изглежда схлупена и безбуквена, ама била родственица на протосингела… Дал им дума, че като наставници ще взимат по хиляда гроша годишно… — Мита изсипа думите като чувал на воденица, наведе глава, стъпи върху камъче, обърна го с ходилото. — Наверно не съм ти достойна заместница? — гласът й трепереше.

— Това не е истина, малката ми. От всички моми, които съм учила, най-добрите и храбрите ме продължиха. Върни се в килията и запомни, че никоя монахиня не е по-силна от теб! — сложи длани върху раменете на момичето, стисна ги, сякаш искаше да ги издигне над целия град. — На протосингела кажи, че ще се забавя някое време, имам къщна работа — сети се, че трябва да свари мляко за Гънчо, за двете жени в избата.

— Той тръгна с владиката и някои първенци към конака, там иди и ти!… Монахините нямат вина, нали? — сърцето й се отпусна.

— Монахините нямат вина, почерпи ги със смокиново сладко.

В големия двор на владишкия конак, цъфнал в многобагрия на овошките и тревите, край висока софра под лозницата бяха насядали важни мъже: чорбаджи Маринчо Петров, чорбаджи Цоно Наков, хаджи Константин, Хаджипаков, даскал Емануил Васкидович. Посивелият и попрегърбен Влад Петков седеше до снажен мъж в духовни дрехи — това трябва да беше епископ Партении. До епископа пък се виждаше малката, сякаш свлечена снага на друг духовник в йерейски дрехи и калимавка — йеромонах Доротей, прочут с това, че е сестрин син на известния Найден Геров, а от тази Нова година — протосингел на владика Партении. Възпълничък, с не дотам одухотворено лице, хаджи Дончо Иванов, както бе мирското име на Доротей, на първи очи малко се отличаваше от народа и народът малко би го тачил като пастир, ама…!

Още първата заран, щом се събуди във Враца, заживя с една жажда — да се види по-скоро с корона и скиптър на владишкия трон! Колкото до мерака, нарисуван дори върху образа му, без да говори за него, епархиотите догадиха бързо какво чака хаджи Дончо, щото той сипеше щедри слова по градовете за велики начинания… Най-чудно остана за всички как владиката и протосингелът се разбират, щом Партений не знаеше български, пък Доротей — гръцки. Епископът можеше най-важното: да брои църковните приходи от бедняшки грошове.

Анастасия прихлопи ковашката вратница, тръгна по калдъръмената пътека към софрата с мъжете, които, види се, трябваше да решават нещо голямо не само около женското школо. Сърцето й замря — в двора на конака не беше влизала повече от година.

— Добър ден на високия архиерей, на йеромонаха и на съгражданите ми — спря на няколко крачки от тях.

— Добър ден, наставнице на момичета, добре си дошла! — уважителният Влад Петков се надигна да я посрещне, но се сети, че в Плевен не се гледа с добро око на възрастен мъж, благочинен към по млада невеста — пък и не беше стопанин в двора на своята къща. — Ела тук да се запознаеш с новия ни владика — Влад я повика с глас и ръка.

— Ето ме, ваше преосвещенство! — отиде до мястото на владиката, поклони се, свила ръце на гърдите. — Чух, че сте достоен заместник на епископ Агапий — каза на гръцки.

— Християнката говори гръцки? — Партений вдигна вежди от изненада.

— На гръцки ме учеше архиерейската майка Евгения и за добро го е сторила. Плевналии разправят, че ваше преосвещенство не говори български — речта й беше бавна, сигурна, без желание да засегне владиката, пък и той не се докачи от истината — виждаше му се гордост да не говори с простите хора.

— Помня и благочестивата архиерейска майка, и моя духовен брат Агапий, царство му небесно! — направи кръст с ръка.

— Много мило е, че го помните, щото народът, комуто владиката стори толкова благодеяния, вече го забрави — Анастасия знаеше, че само Влад Петков, Емануил Васкидович и владиката разбират какво говори, други плевенци не доземаха гръцки.

— Ами… — епископ Партений не чакаше такива храбри думи от наставницата; поиска да я жегне за миналото в белградските вестници. — Храня надежди, че ваша милост няма никога да забрави духовния си баща, той ви благославяше в много молитви.

— Няма никога да забравя епископ Агапий, от него съм видяла само добро. Но онези, които отнеха нечестно живота му, искат да го забравят, за да скрият срама си от безчинството — най-сетне стовари дълготаените думи в душата си. Никога с никого в Плевен не бе смяла да спомене името на Агапий след неговата смърт.

— Още не се знае кой, защо го уби. Търновският митрополит вярва, че един ден ще научи правдата… Защо наставницата не седне? — Партений посочи стол до Васкидович.

Анастасия се поклони, обърна се и отиде до мястото, отредено й от владиката.

— С първенците на Плевен имаме спор за църквата, за данъците, за училищата — думите му излизаха с неохота, гласът му се луташе между духовната сила и човешката слабост. — Не е ли по-добре господин Васкидович да каже това?

— Аз ще кажа това и ще говоря на български! — отлично от владишкото колебание даскал Манол днес изглеждаше напорист, строг, безпощаден. — Щом владиката иска да вдига волята си над другите и да напътствува народните бъднини, първо трябва да научи езика ни.

Влад Петков наведе глава и не прошушна в ухото на архиерея какво е казал наставникът. Йеромонах Доротей гледаше клоните на дървесата и се питаше защо седи тук. Емануил Васкидович стана.

— Ето какво: трите дни, в които епископ Партений е тук, ходи между хората, води свещеника Спас да му превежда и пуска хули против училището ни, иска да отлъчи децата… Хаджи Константин Хаджипаков е тук, нека да каже!

Хаджи Константин, мъж в силите си, вече минал трийсетте, обърна честни очи към владиката и тури ръка на сърцето си.

— Бях объркан, изумен от словата на ваше преосвещенство… Бях край училището за петокласна грамотност: там питахте хората и децата, защо ви е такъв нескопосан даскал, когото били пропъдили от Свищов… Смея да кажа, че даскал Манол е най-мъдроученият наставник, когото сме имали в Плевен, а той така милее за знанието на момчетата, че всяка дума против негова прелестна ученост, мога да нарека грях! Ако в Плевен сторим с даскала туй, което чорбаджиите в Габрово сториха с неговия съратник, Неофит Рилски — да го прокудим — ще умножим греховете си…

Влад Петков говореше подир хаджийското слово, превеждаше на гръцки дума по дума, та владиката го изби пот:

— Такова нещо не съм казал против наставника! — отрече като се видя на тясно. — Не знам поп Спас какво е превеждал, но съм чувал за деянията на българския учител в Свищов.

— Какви са неговите деяния? — Влад не преведе, а направо го попита.

— Вие също ги знаете — задявал млади невести, говорил против тамошните духовници, писал непозволени книги…

— Боже, опази! — даскалът искаше да стовари юмрук върху софрата, но укроти бързо гнева си и се прекръсти.

— Ако народът е непросветен и пуска мълви, защо владиците слушат такива брътвежи? — Влад заговори епископа, нямаше време да превежда на незнаещите гръцки. — За ваше преосвещенство казват, че взема двеста гроша за завещание на имот, пък в кутията на църковно-училищното настоятелство оставя сто гроша. Къде отиват другите грошове? Вярно, ли говори народът? — гласът му беше изобличителен. И не напразно.

— За владишки конаци, за свещеници, за търновския митрополит, който ме прати тук — отвърна спокойно, понеже вземането на пари за добър живот не му се чинеше грях; той трябва да грее с хубост и сила над народния мрак!

— Значи народът, който яде сух хляб, за да пълни с волни пожертвования църковната кутия… — Влад разтърка с длани лицето си, после косите…

Така беше: Семи паша вдигна данъците на добитите плодове от земята, епископ Партений събираше грошовете на непросветените българи; хазната на султана и неговите пратеници ставаше все по-пълна, духовниците на „Фенер“ живееха все по-охолно, а бедните… Бедните даваха кожата си, ставаха още по-бедни, по-нямащи.

— Ваше преосвещенство навярно иска да ми съобщи важна вест? — Анастасия прекъсна мълчанието на Влад Петков, като попита владиката на гръцки. — Мога ли да я чуя, щото в къщата съм оставила само малко дете.

— Бях чул, че е време наставницата да се задоми, пък тя има вече дете? — Партений беше ли чул измислиците, че малкият Гънчо е от епископ Агапий, или истинска беше почудата му, не се долови, но обърна лице към Доротей. — Протосингелът ми пристигна снощи и доведе две монахини от сопотския манастир. Те трябва да дават знания на плевенските момичета — гласът му взе да се люшка.

— Драго ми е, че ваше преосвещенство мисли с добро сърце за девическото ограмотяване — отвърна хитро. — Преди години бях в калоферския манастир, та… сега с какво мога да помогна на духовните си сестри? — говореше все още на гръцки.

Доротей не разбираше словото й, а прехвърляше между пръстите си кехлибарена броеница.

— Сподвижникът ми решил, че в църковна килия най-добре е монахини да бъдат наставници.

— Училището ни е за светска грамотност, в него момите учат по взаимните таблици на негово високопреосвещенство Неофит Рилски. Наедно с учението за Бога там те запаметяват свещената ни история, аритметика, краснопис, нравоучение. Пазя почит към монахините, доведени от протосингела, ала в манастирите не се дават мирски знания — усещаше се силна, и пак искаше да се защити.

— Не върви, види се, мирски знания да се раздават в църква. Ако наставницата милее за светски науки, нека потърси друг покрив! — думите му излязоха вестма искрени, та се стресна от тях и добави лукаво: — Протосингелът мисли така.

— Не съм молила протосингела да доведе монахините! — гняв дръпна камбаната на гласа й, и извика на български към йеромонаха. — до Гергьовден в килията ще остане наставница Мита Банкова, а от Гергьовден до Димитровден ще ги уча аз! Ваше преподобия трябва да мислят за градеж на ново девическо школо, и да не сеят сред непросветлените страх и смут! — думите й бяха заповедни, сякаш излизаха от устата на владиката.

Доротей мушна в дрехата си броеницата, обърна лице към епископа, после към Анастасия, огледа плевенските първенци.

— Не съм казал, че наставницата ме е молила за това. Преди две-три недели негово преосвещенство ме прати по моя край да търся заместници на даскалицата… Доведох две — Теодосия Петрова и Макрина Няголова.

След думите му настана тишина. Не, не тишина — в клоните на белия люляк една авлига пееше и се кланяше, сякаш искаше да благодари на природата, че я има. Първенци и духовници бяха малки пред божествения й дар да носят сладост на другите. Миротворецът Влад Петков се усмихна, обърна се към владиката, рече на гръцки.

— Какво ще каже ваше преосвещенство, ако монахините отворят училище за момичета в долния кат на метоха в Главинкова махала, дето и ще живеят? Тъй доброто ще бъде и за наставница Анастасия, и за двете духовни сестри, че и за целия град, щото много девици чакат за ограмотяване.

— Така да бъде! — Партений нямаше сили да противостои на мнозината, събрани тук, най-вече на равновесния нрав на Влад. И защо да бере ядове за народни дела? Утре отива в Търново при високия екзарх, а животът в митрополията е подреден, чист, смислен, сладък — като гласа на авлигата.

— Ще станеш ли мое дете? Ще ме наречеш ли мама след време? Всички деца започват словцето_с „мама“… — беше прегърнала бебето в скута си, говореше му тихичко, бавно; гледаше облото лице с прозрачна кожа, светли очи, светла, тънка коса. Майка му трябваше да е светлокоса… или някой в рода… „Божке, какво щеше да стане, ако дядо Гънчо не е минал край капчука на къщата, дето било хвърлено това човече? Старецът каза тогава, че видял майката изнемощяла от раждане на много деца, гладна, злочеста в копторче с една одая… Дано утробата й не зачева нов живот!… Прости ми, Господи, греховно е да мисля така, но не е ли по-голям грях да се убива създаден от плътта живот?…“

Не посмя да говори на глас, угризението се промъкваше: ще му каже ли някога къде е намерено, или ще го мами, че е рождена?… „Все едно. Искам да те отгледам по свое подобие, да ти дам име и знание като на свое дете…“ — притисна го към гърдите си и чу: „гъ-гъ-гъ“. И:

— Анастасийо, втора нощ ме мори страх от Сабри! — Халиде беше влязла в одаята незабелязано. Слънцето се вдигаше за третия ден от неделята след сватбата на Нана и Божко. — Ще ме убие за бягството.

— Защо не му кажеш? — Анастасия остави Гънчо в люлката. На мен нищо не може да стори.

— Не знаеш колко е страшен в пиянството, милост към никого няма… Гледаше как Фатме прескача огъня и не вдига ръка да спре Али бей. Баща ми беше такъв, помниш ли?

Халиде не доизрече това, което си спомни, защото наставницата наметна дреха, загърна се с платнен шал, каза, че трябва да иде в школото да види Мита…

Да иде в школото да види някого, ама — като излезе от портата, не тръгна към мостчето и чаршията; продължи из калищака все по левия бряг на барата чак до махалата към сър-пазар, дето бяха най-много турски къщи… Без плет, без стобор, имотът на акинджията бе ограден с големи камъни, вбити в пръстта. От камъните натам се виждаха стъкмени лехите на зарзаватчийската градина. Много лук, чушки, домати садеше Халиде всяка година; нали зрънце, зарито в пръстта от ръката на добър човек, дава силен плод, от тази градина купуваха и християни, и мюсюлмани. Отвъд лехите се виждаше къщата на сайбията — добре измайсторена и голяма спротив останалите къщи в окрайнината. До сеновала пък беше хамутчийницата му и дюкянът; Сабри вземаше добри пари от конски хамути; гледаше и добитък. Анастасия мина по пътеката между лехите, стигна до къщата, викна, понечи да влезе, ала вратата беше залостена. На двайсетина крачки от къщата се виждаше пепелището от жаравата на неделния огън, който Фатме е прескачала. Анастасия тръгна към сеновала, но като наближи кошарата, чу лай на куче, след лая дотича и псето, след псето някой извика… Акинджията!

— Помага бог, Сабри, отпъди това куче да си чуем думите — първа поздрави на турски.

Мюсюлманинът, брадясал, подут от много ракия и зло сърце, в ръката си държеше гьон и шило. Беше се заловил за работа.

— Какво има? — изглеждаше хем сърдит, хем омърлушен.

— Гледам, че си залостил вратата на къщата, помислих, че си заминал… Щях да искам разсад за чушки — приказваше кротко, благо, да не го разлюти, но да разбере на какъв хал е. — Залостил си, че ако се върне Халиде с момичето ти, да не могат да влязат.

— Разсад. Не гледам и не давам разсад! — последните думи на Анастасия го докачиха, отбягваше да спомене невестата си.

— Разсад щях да искам от Халиде, ама не чух какво е сторила — удавила ли се е, от скалите в Кайлъка ли скочила… Тази заран приказваха на мегдана — безстрастно нареждаше, но видя, че акинджията отвори уста, очите му ненадейно смениха цвета си.

— Умряла ли е? — изгъгна от страх да не покаже, че сърцето му е сломено.

— Така разправят. Ти по-добре знаеш къде си я пратил, защо го е сторила… — не се смили от пресъхналите му устни.

— Никъде… никъде не съм я пратил… И малката ли? — ръката му изтърва гьона и шилото, преглътна сухо, за да разбере, че думите излизат от неговите уста. — И Фатме ли умряла? — повтори, загледан в устата на Анастасия да чуе какво ще му отговори, но не дочака думите й: захлупи с тялото си земята, зарида от душа така, както може да се разкайва човек, непроронил сълза от рождението си.

След три дни благодатен проливен дъжд небето през май се отвори, сякаш Бог беше хвърлил честития рай на земята! На тазпетъчния пазар кираджии от разни близки и по-далечни градове разправяха, че към тях падали и градушки; другаде правили молебен за дъжд, щото било засух. Но из цялата плевенска кааза, която броеше 42 села с близо 3500 български къщи, в къщите — 4500 венчила — нашир и надлъж — докъдето стигаха синорите, житото се вдигаше за бъдещ хляб, а дърветата връзваха плодове.

Ако всевишният Бог наистина гледаше от очите на майското слънце, той даваше отплата на хората за тържеството им да пазят живота смирен и благочинен; да се обичат и си прощават един другиму; да работят много шест дни в неделята, а седмия да четат молитви и да почиват!

Седмият ден на неделята беше Гергьовден. След Рождество Христово, Цветница и Великден този празник беше най-спорен за народно веселие, щото се падаше в топло време и християните правеха дълги софри по поляните. Още не съмнало — от фурните се носеше мирис на печени агнета и топъл хляб. Никой не можеше да начене агнето, докато тепсията с курбана на св. Георги не бъде сложена върху руините на някогашната църква „Св. Параскева“ и попът не прочете благослов… Боже мили, колко агнета поръси с китка поп Спас тази неделя! И колко народ се изниза с тави, погачи, бъклици към поляната на сър-пазар… Куцият Моно, който пазеше чисто мястото на пазара, метеше след всяко събиране тук, беше шетал целия вчерашен ден, та тази заран хората да не намерят нито едно буренче сред тревата и нито една фъшкия от добитъка на петъчния пазар.

Като прииждаха към поляните и гледаха пепелището, през ума на мнозина минаваше онази щуротия с каруцата на Емин — но никой не я спомена на глас… Какво бяха говорили с Али бей, народът не чу, ала не можеше да не се разчуе как чорбаджи Маринчо и Влад Петков мъдро бранили честта на християните, та мютевелията поомекнал, дал дума повече такива неща да не стават!

Пак свирджии отрано надуха гайдите, плевенци пак насядаха по рогозки близо до барата. Събираха се и се ограждаха по родове. Родовете на първенците не се деляха много от по-простите хора, но пак бяха настрана. Родът на Банко Банков, бащата на Мита, седна близо до първенците, сякаш имаше да си говорят нещо. Мита беше викнала при своя род и Анастасия. Като сама жена с дете — най-добре й беше там. Нали нямаше своя кошара и свои овце, беше омесила една пита, опекла беше кокошка, купена от петъчния пазар. Живееше от спастрени грошове, а тази пролет насади на нивата на дядо Гънчо боб и царевица.

— Наставнице, сърдя се, че не ме викна аз да ти изора нивата — бащата на Мита седеше близо до даскалицата. — Що да плащаш на Минчо орача, щом аз не мога да ти се отплатя за Мита — хвалеше с честно сърце, пък и такъв му беше нравът — всичко обръщаше на добро.

— Защо ти да ми се отплащаш? На мен Мита ми се е отплатила — Анастасия все мислеше, че стореното от нея е малко, та да я хвалят. Тъй де — нея бяха ограмотявали наставници в Калофер, тя ограмотява момичетата, които след време ще я продължат.

— Отплатата ти е била дотук, ама… Банко климна глава към рода на Йовчо Терзията, после хвана рамото на сина си и го вдигна. — Стоянчо, иди да викнеш Гего! Днес пак ще си поприказваме…

Мита — мъничка, слабичка, наведе глава, изчерви се. Анастасия не разбра какво е намислил Банко, нещо парна сърцето й.

— Защо само дотук да ми е отплата? Тя и занапред ще учи момичета… Такава събудена, благонравна девица не се среща често.

— Затуй де, тъкмо затуй… — Банко задържаше приказката си, вече изчакваше Гего, тръгнал със Стоянчо насам. — Това момче ще ми става зет. Открай време с Терзията се сватосваме, щом и младите се обичат — да се съберат!

— Мито, защо нищо досега не си ми казала? — Анастасия се обърна към малката даскалица, а очите й се напълниха. — Толкова мило ми е за теб! — стисна ръката й и усети, че трепери цялата.

— Нали до Гергьовден трябваше аз да бъда наставница… Задомя ли се, не мога да ти помагам. Така се разбрах и с тате, и с Гего, ей го, на!

Гего, и той слабичък, ама жилав, стегнат с ален пояс на кръста, поздрави големия род и се удари по челото.

— Стоянчо, ами ние забравихме бъклицата! Тригодишно вино наля баща ми за днешния ден… Иди да го донесеш!

Стоянчо, вече петнайсетгодишен, обърна гръб с неохота, щото усещаше, че докато се върне, ще се каже нещо много топло и хубаво. Гего постоя прав, погледа Мита, без да чуе приказка от устата на Банко, усети, че ръката на стария хвана потурите му — да сяда до него!

— След сватбата ще отворя хан! — годежарят изглеждаше колкото тих, толкова и наперен. — Тате ще продаде двайсет овце и мерата към кайлъшкия гьол… Ще стана ханджия и ще печеля добри пари — говореше така, та да се хареса, искаше да изглежда по-голям.

— Вервам ти, сине, и от мен ще имаш кесия грошове — Банко не мислеше да остане назад, но не му стана весело. — Значи… момичето ми ще бъде ханджийка, ще шета на далекодрумници, така ще печели пари.

Гего стовари ръката си върху коляното му.

— Какво говориш? Мита ще ми отгледа деца, а като направим нова, голяма къща, една одая ще има за школо. Нали ти казах, че я залюбих откакто разби катинара на църковната килия, че с Ваклина да продължат начинанието. Моята невеста трябва да е над другите! — рече го, сякаш не беше роден, и расъл сред плевналии.

Малко преди да започне дългото ядене и още по-дълго хоро, към рогозките на Банковия род дойде и Терзийският с големите бъклици; че като чуха добрата вест за малката даскалица, към тях се прилепиха и първенци, и по-бедни хора; и този Гергьовден набързо кръстиха Геговден. През мостчето на барата от турската махала минаха две жени в шалвари. Християните, насядали най-близо до десния бряг на реката, отначало помислиха, че мюсюлманките трябва само да минат през поляната на пазара и да продължат пътя си. Тъй, ама като стъпиха към веселата страна на моста, двете започнаха да оглеждат рогозките, види се, търсеха някого. Търсеха някого или… комай бяха тръгнали да пасат едно агне — шарено, рунтаво, игриво и… таман за тепсия! Туркините се смахмузиха от многото очи, обърнати към тях, затова попитаха нещо Пашо дърводелеца и подир отговора му тръгнаха право към мястото, дето беше насядал родът на Банко.

— Я гледайте, живи ханъми с живо агне! — Банко наистина се учуди, като видя, че жените идват към него.

— Ханъми ли? Всички, които бяха с гръб, се обърнаха натам, дето гледаше Банко.

— Това са Фатме и Халиде — Анастасия позна изсушеното тяло на дружката си от детинство, пък Фатме, като дърпаше връвчицата на агнето и то не искаше да върви напред, наведе се, хвана го с две ръце през краката и го вдигна като малко дете.

— Сигурно са объркали пътя… Или пак е станало нещо за срам — чорбаджи Маринчо плувна в пот от това, дето се върна в ума му.

Ханъмата и момичето не бързаха много, сиреч — не носеха важна вест, но личеше, че вече знаят кого търсят, вървят натам.

— Добър ден на всички и на теб, Анастасийо… — Халиде стигна до наставницата, рече й на български, леко се поклони. — Носим ти това агне за днешния ден — вече заговори на турски. Езикът на християните й се виждаше труден за пред хора, пък и надали знаеше много български думи.

— Защо за мен? — наставницата се обърка, а в душата й беше хубаво да ги види.

— Праща ти го Сабри. Като чу тази заран свирките и като се сети какъв ден е по християнския календар, рече: „Занеси това агне на даскалицата… Нямам време да го коля и печа.“

— Мислех да купя едно агне, ама сама нали не мога… — искаше да спре думите на Халиде. Никому не беше казала как е крила туркинята и момичето й в къщата на дядо Гънчо. В онези дни, когато целият град пламтеше от разноверска ненавист, кому можеше да довери истината? Кого би зарадвало отмъщението към две невинни души?

— Сабри рече, че и Аллах нямало да ни спаси, ако ни е намерил онази вечер, когато ти ни укри, даде ни подслон и храна — Халиде не мислеше, че е грях, като говори истина.

— Защо си му казала всичко?

— Защо да крия от него, щом той от мен не скри: като чул, че съм умряла, разбрал колко е страшно да остане сам, уплашил се и от греха си…

— Замълчи, Халиде! — не искаше всички да слушат.

— Защо да мълча? Сабри те тачи над всички християни, затова ти праща агне. Ако искаш, остави него тамазлък… Търсихме те с Фатме в къщи, ама като те нямаше там…

— Боже, боже! — някои сред християните, които знаеха турски, започнаха да се кръстят. — Дай ни, Господи, обич и добри бъднини!

Ковачницата на Лукан Пандов беше не много далеко от къщата на дядо Гънчо. Стъпила на отвъдния бряг на тученишката бара, преди години тук беше само работилницата с отбивна вода към огнището. Но откакто голямата челяд на Лукан се задоми, той вдигна до ковачницата малка кирпичена къща за себе си и невестата му — Невена.

Доста време беше минало от деня, когато Анастасия заръча на ковача за измайстори полукрузки по подобие на онези в черковната школска одая. Лукан изкова три полукрузки, които беше искала даскалицата, а от себе си направи още три — няма да са хартък за Плевен. Измайстори ги бързо и от все сърце, ама нали започна голямото великденско чистене, че и усилена кърска работа, наставницата не мина да види готови ли са полукрузките за одаята на дядо Гънчо. Чак тази заран — преди да отиде в мирското школо, отиде до огнището на Лукан.

— Даскалице, знаеш ли откога те чакат железата? — той посочи стената, дето бяха подредени полукрузките. — Оставих другата работа, че да направя най-първо заръчаната от теб! — говореше й уважително, помнеше и Димитър Ковача. — Ако беше жив баща ти, сигурно по-хубави щеше да ги измайстори, аз толкова мога.

— Направил си по-прилични полукрузки от другите в одаята, а по майсторлък не отстъпваш на моя баща, лека му пръст! — въздъхна от спомена за детството си; бръкна в джоба на дрехата си да извади кесия: — Колко гроша ти струват?

— Трите, които заръча, са платени. Другите са дар от мен, все някога ще потрябват…

— Платени? Кой е сторил това благодеяние? — през ума и минаха някои хора, които знаеше, но ковачът я изненада:

— Тодор Бекярина, като дойде тук оня ден да вземе синджир за кучето си, видя железата, попита за кого са; аз му рекох — както си е — пък той щом плати синджира, даде и трийсет гроша за полукрузките.

— Тодор Бекяра? — попита, защото не си спомни отведнъж кой е, пък името му знаеше като отличително.

— Онзи, който ходи да се учи в Копривщица при Найден Геров, после се хвана да съчинява писания… Живее ту при сестра си в Търново, ту при другата във Враца, малко се задържа в Плевен, щото не може сам — клима с едната нога, слаби са му ръцете…

— Гърбавият? — направо попита, но като чу изговорено словото, се прекръсти. — Зная го Тодор! Бог като е отнел силата на тялото му, го е дарил със силен ум.

— Като бил по Великден във Враца, чул, че затворили тамошното училище за момичета, и като иска да подпомогне нашето…

— Затворено е училището на Цвета? — лошата вест блъсна раменете й. — Затворено? Защо епископ Партений не каза?

— Защо да каже? Нали по негова заповедност се вършат тези неща… Ама врачани, като утрепаха добрия владика, пред този нямат очи да се големеят — както сториха нашите чорбаджии.

— Ще затворят и моето школо! — от вътрешна горещина развърза забрадката си, разкопча горната дреха.

— Всичко добро, което съгради преподобният отец, искат да сринат, да отречат…

— Може след време от килията да те пропъдят, ама Бекяра каза, че захване ли се градеж на женско школо, ще даде хилядо гроша — знаеш, че е заможен, много грошове останаха от баща му — клонеше приказката си все към Бекяра. — Заможен, разсъдъчен, пък злочест… На възраст е, ала не се задоми, не го хареса някоя наша мома…

— Толкова е умът на плевенските моми — Анастасия долови само последните думи на ковача, мислеше си за училището на Цвета. — Как ли минават дните на врачанската наставница? Хулите против нейната хубост бяха вестма безпощадни…

— Анастасийо, не ми е работа да ти приказвам тези неща, ама живееш сама, без мъжка закрила — Лукан най-сетне дойде на думата си. — И къщната работа вършиш, и момите наставляваш в школото, и детето, оставено от дядо Гънчо, гледаш. Я косите ти избеляват… Тодор не ти е прилика за снагата, ама по ума…

— Да се задомя с Бекяра? — и тази вест я обърка; ядосваха я подмятания за дългото и моминство; вглеждаха се с кой мъж спира да поприказва; кой влиза в къщата да й помага; кой я хвали и кой одумва. Като не виждаха и не чуваха нищо за мъжки задявки — измисляха си, а тя отминаваше, все едно не ги чува.

— Голяма е почитта ми към учения мъж, ала… знаеш къде е сърцето ми; човек върви подир сърцето си — вдигна полукрузките и се упъти към къщата на дядо Гънчо, към чаршията и школската одая, дето я чакаха плевенските моми, че и новопристигнали от градове…

Беше средата на май, 1850-а. Този ден изпълни трийсет и пет години.

От новото мъжко светиниколаевско училище, дето Димо Грънчарски учеше близо триста момчета по взаимните таблици, Анастасия тръгна за Главинкова махала: там, сред многото схлупени къщици на по-бедни хора, се вдигаше високият двукат покрив на Хилендарския метох. Хилендарски метох плевналии открай време именуваха къщата на йеромонах Павел, който след завръщането си от Хилендарския манастир преди трийсет години наистина беше обърнал дома си в метох, проповядаше нравоучение, събираше момчета от махалата за килийно ограмотяване… По лицето на Анастасия мина усмивка от спомена за йеромонаха, починал преди пет години. Една вечер махленките от съседните къщи заловили духовника както не дава Бог с невестата на Киро абаджията и… на заранта спрели момчетата си от ограмотяване! Как грешен монах щял да учи на благочинност?… Не стига, че спряха момчетата си, очерниха завинаги живота на духовника, ами нарочиха къщата му — щом в нея се вършат грешни деяния, грешни са и стените й, че мълчат! Но името й остана Хилендарски метох…

На наставницата се прииска да удари земята с камък, че по нея вървят толкова нескопосни хора — за един човешки грях хулят и спират сто добрини!… Като наближи големия двор, Анастасия видя край чемширите високата снага на Макрина; метеше пътечката към вратницата на първия кат и говореше със силен глас на духовната си сестра, която не се виждаше, но навярно беше наблизо, щото и нейната реч се чуваше.

— Нашенци викат, че хаджи Иван Спасов се хвалил, дето щял да даде сто хиляди гроша на търновския митрополит, та след време да тури Доротей за владика.

— За сто хиляди гроша Византиеца може да направи от магарето патриарх! — Макрина го каза баш както мисли, но родственицата на Доротей се докачи.

— Момчето не е лошо, ако на времето да не беше от грамотните. Виж, че сега служи добре на владиката, ходи по градовете, дава дума, че ще започне велики дела.

— В малко тяло голям дух съм срещала често, ама духом малък човек да върши велики дела — не съм виждала! — Макрина, като стърчеше над мъже и жени, все съразмеряваше тялото и душата, дето не се мерят с един аршин.

— Първенците сигурно ще го подкрепят, щото искат българин за владика — Теодосия или не беше чула, или не бе разбрала какво иска да й каже Макрина, затова излезе от сянката на къщата и продължи. — Тук на закътано ще си живеем по-добре: първенците няма да пращат момите си в нашето школо, няма да берем ядове с тях, пък ще си взимаме грошовете от църковното настоятелство…

Анастасия не искаше да чуе повече думи, щото не чакаше те да са добросърдечни, затова викна:

— Добър ден, благонравни сестри, личи, че женски ръце шетат в метоха — поздрави, направи няколко крачки към чемширите и видя с колко прилежание градината бе подредена: шумата събрана, опалена, цветята оплевени и прекопани, стволовете на овошките — прясно варосани. Варосани бяха отвън и стените на метоха, та къщата на Йеромонах Павел от запустение вървеше към цъфтеж.

— Няма ли да влезеш вътре? — Макрина остави метлата, отупа дрехите си, отвори вратата на първия кат. — Не се надахме, че ще дойдеш, ама щом си тук, добре си дошла! — посрещна я хладно, без лошо сърце…

Откакто се видяха в школската одая първия ден след пристигането в Плевен, та препирнята между даскалиците се оправи във владишкия конак — от тогава не се бяха срещали. Анастасия шеташе в нейното школо, те — в своето. Трите одаи на горния кат бяха стъкмили за живеене, а преголямата одая на първия трябваше да превърнат в школо.

— Тук е по-светло и хубаво от светиниколаевската килия! — наставницата за първи път влизаше в метоха — сега чист, пометен, постлан в пъстри черги. — С такова усърдие навярно ще учите и момите… Някои хора вече ме питат кога да пратят децата си…

— Кога да ги пратят ли? — Теодосия с неохота се замисли, хич не й се береше грижа за чужди деца, не търпеше лудориите им.

— Кога? — и Макрина сякаш за първи; път се замисли. — След неделя могат да идват, само един стан трябва да сложим, че да се учат на тъкане, на везане, на плетки, Богоучение…

— Ами пясъчните сандъчета? — Анастасия остана права.

— Девиците ще пишат буквите върху восъчни дъсчици с калем — осветли я върху това, което сама беше учила в килията на манастира.

Плевенската наставница отиде до срещуположната стена, натисна я с ръка силно, сякаш искаше да разбере дали няма да падне от удар, удари с все сила с две ръце, остана някое време гърбом на монахините, вдигна глава към тавана, обърна се.

— Дойдох, за да ви попитам, сестри благочестиви, ако имате добра воля и смирено сърце, не щете ли да изучите таблиците на Неофит Рилски, та по тях да наставлявате девиците? — очерта с две ръце пред себеси полукръг, гърбът й остана залепен о стената. — По стените ще вбием няколко полукрузки, над полукрузките ще окачим таблиците… Вие знаете буквите и числата, трябва само да се доучите, че да станете по-добри от другите даскалици.

— Да идваме в църковната одая и да се учим с момичетата? — Макрина сякаш сгъна тялото си на две.

— Ще идвате при мен в къщата на дядо Гънчо, вече имам три полукрузки, от Търново ще заръчам два чифта таблици — за вашето и за моето школо… Ще живеем като сестри и ще си помагаме…Новото се начева с мъка и се ражда в неверие… — говореше на Макрина, без да гледа лицето й. Страхуваше се, че монахинята ще откаже. Да учим таблиците на негово преосвещенство Неофит Рилски? — вгледа се в слънчевата градина през отворената врата. — Да учим таблиците? — върна очи към Теодосия.

Онази сви рамене. После сведе глава сякаш да затисне току-що реченото безмълвно, побутна с крак чергата, поколеба се, пак сви рамене.

— Защо да не учим знанието на свят човек?

9.

Снощи Мита Гегова спряла да вика за помощ. Раждането на първата й рожба започнало по обед с толкова мъки, че Николина Банкова и Цена Терзийска събрали седем баби от града: палили свещи, кръстили се, молили Бога да й помогне, ама Бог не помогнал. Родилката лежала в несвяст в горната одая на хана, който Гего купи по-лани, след сватбата… По тъмно бабите се разотишли, двете жени тръгнали да платят на попа — той да чете молитви! — пък до одъра на Мита оставили Гего.

— Защо беше тази обич и този хан? — опустял му отведнъж целият свят, като разбрал, че Мита диша, но нито чува, нито може да му отвърне…

В хана тази вечер нямало много мъже; десетина пиели на бавни глътки ракия, а единият — чуждоземен, който не говорил много за себе си, ако че от три дни бил в хана — качил се по стълбите в одаята при Гего и рекъл.

— Остави ме с родилката, може да й помогна — започнал да вади от кожена чанта железца, стъкълца, чисти кърпи, голяма свещ.

— Ти ли? — младият ханджия се загледал в лицето му.

— По-лошо от най-страшното, дето чакате, няма да й направя, ама дай да опитам! — отметнал завивките върху Мита, взел да маже и реже, пък Гего… вместо да викне, да спре непознатия, изгубил говор и цвят, свлякъл се без време на пода.

Незнайният залостил вратата!

По кое време отнесъл долу отрочето, никой не се сетил да погледне сахата, щото чакащите бащи и майки не знаели какво първо да гледат: живороденото бебе от Мита или безсънните очи на мъжа, който рекъл, че до три дни и родилката ще е на крака!

По съмнало вече и децата в Плевен знаеха, че Мита е оживяла от молитвите на поп Димитър, а бебето й донесъл един таласъм.

— Кой е той?

— Защо е дошъл?

— Не гледа ли с лоши очи? — питаха през плет, тръгнаха клюки и страхотии — от чаршията до Дачовата чешма, дето беше ханът.

— Хекимин? Откъде идва? — Анастасия беше вече в двора на хана, под клонаците на голямата круша, дето родствениците на Гего и Мита се събираха за гощавка.

— Хекимин. Идва от Заара, но не казва накъде отива — Гего не знаеше къде да се дене от радост, че има син и невестата му оцеляла. — Тате даде на хекимина златна пара, пък той я оставил до главата на бебето. Бог ни прати този човек…

— И какво е името му? — наставницата вдигна ръка към гърдите си, разкопча бялата риза, повея си.

— Михал било името му… или Михаил, не го чух хубаво. От година насам овдовял, та тръгнал подир съдбата си.

— Трябва да е добър човек — не знаеше какво друго да каже.

— Малко му е да го наречеш добър — Банко кимна към каруцата до обора. — По душа и златни ръце не мяза на нашенци… Разправя, че туй — да вади дете от майка, научил някъде из Французско, дето и други книги за човешкото здраве прочел, и какви ли не чудеса видял… Сега вози покъщнината си, носел и церове, и потреби всякакви за излечение на болни…

— А децата му? — Анастасия се сети за приказката на хаджи Ана, когато вървяха със Захари Княжески по чаршията в Заара.

— Не спомена за деца. Сигурно вече са задомени, човек на възраст е, около петдесет…

— Как забравих, че сложих дърва в огнището преди да тръгна! — уж случайно се сети. — Главните могат да паднат на пода, Гънчо ще се изгори! — обърна гръб, като видя, че вратата на хапа се отвори и на прага застана мъж досущ Хекимина.

— Поне залък от питата и меда! — Гего се засегна.

— Пак ще дойда — подтичваше към Дачовата чешма; сети се, че вчера махленките й разправяха как по вечерно време непознат мъж спрял пред портата й, питали го кой е, кого търси, пък той не отвърнал на питането, правил се на важен…

До вечерта пък целият град узна, че Хекимина носел торба пари, искал да купи голяма къща и да живее в Плевен!

Беше седмият ден от юни 1852-ра.

За какво му е на Хекимина да служи на непрокопсаници, събрани в хиляда къщи? Какво го тегли към това място, лете знойно от горещини, а зиме — камък и дърво се цепи от мраз?…

Откакто за мютевелия се задържа Али Пияницата, а църковната подредба се тъкми от Доротей, народът, като не виждаше нищо добро, изпадна в неверие. Неверието нали е нож за душата, реже разсъдъка, за да кове злини. Хората захванаха да вършат всякакви щуротии: потапят нечисти духове по вировете на барата; преследват „вампирясали“ клетници; варят магии в големи бакъри; „убиват“ глогове… Та само за две години момчетата в трите мъжки училища намаляха на половина; монахините Макрина и Теодосия понаучиха нещо от таблиците на Неофит Рилски, но на момите в Плевен четяха само Псалтир, Часослов, Апостола. В църковната школска килия ходеха двайсетина момичета — колкото да се каже, че епископ Партений не е закрил мирското школо на Анастасия. Не го е закрил — сиреч не е турил катинар на вратата, но и от неговите уста излизаха приказки по нейна ученост. Кой какво измисляше и дотуряше, не се знаеше: живеела в чужда къща, щото нямала грошове да си направи своя; мислила се за даскалица над монахините, но по благочестивост не е като тях; дружките й вече ще станат баби, пък тя — мома! Сегиз-тогиз по вечерно време комшии виждали таласъм да влиза през комина на къщата и да нощува в голямата одая, дето спи тя с малкия Гънчо… Видя се вече, че детето няма прилика нито с епископ Агапий, нито с наставницата, ама… за какво й е това чуждо отроче? Гледа го, храни го, носи го из града… понеже не може от таласъм да зачене свое! Тогава да иде при Хекимина да му иска цяр! Две невести ходили вече при него в хана, той им свил бурени разни и прахове от стъкълца… сега невестите чакат! Какво чудо ще излезе от тях, не се знае още, но най-голямото чудо стана, когато попадията спря каруцата в двора на хана и измежду ритлите изтеглиха поп Спас! Конят се бил сепнал, докато попът шетал около каруцата, та едното колело минало през крака му. Туй, че се е счупил кокалът под коляното, не било страшно, ами кръвта от счупеното не спирала да тече, докато свещеникът прочел всички молитви към Бога за кръвоспиране.

— Попадийке, поп Спас или е грешен, или не се е молил както подобава — Гего не се смили от пребледнялото лице на духовника, щото знаеше сплетните му около владиката и даскалиците. — Ако Хекимина спре кръвта, значи е по-благочестив от свещеника.

— Бог чува думите ти и ще те накаже! — попадийката отвърнала люто и надникнала в сандъка на Хекимина, пълен със стъкълца. — Що е това? — уплашила се, като на стъклото видяла знак с три числа 691 и помислила, че лечителят прави магия.

— Това е течно лавандо с отвара от корени на хамедрио — отвърнал й както си пишело на стъкълцето за човек с медицинска грамотност. — Хамедрио има вкус горчив, ухание ароматно — поднесъл стъкълцето под носа на попадийката, после няколко капки сложил на мястото, дето кърви.

— Боже! — облещила се и се прекръстила, като видяла, че кръвта спира, а Хекимина, без да се чуди, продължил да чисти раната от калта, бързо я стегнал с бяла кърпа, турил две дръвчета отстрани на ногата и зачакал попът да се свести.

Поп Спас се върнал на белия свят! Михал му сипал в едно стъкълце няколко капки от опио-лавдано с упойваща сила — да не го боли счупеното. Попадийката го сложила под носа си да усети каква е магията, ама тази магия за първи път разбрал свещеникът, щом го изпил — спряло да го боли!

И ако всички приказки на поп Спас в Плевен вече се гледаха с едно око, то това, че невестата на хаджи Константин се вдигна за една неделя след цяла зима лежане с мъчително главоболие — вече никой не можеше да отрече, че вижда с две очи. Понеже гледаха как Хекимина отива в къщата на хаджията; там притискал с длани тила и челото на болната, забърквал памучно семе с качамак и налагал главата й, давал й да пие отвара от червената дигитале, съединена с трева визикатор…

— Всички деяния върши като с ръката на Бога! — каза хаджи Константин в хана; извади петдесет гроша, даде ги на ханджията. — Имай ги, щото даваш подслон на такъв човек. Ако питаш мен — и в къщата си го взимам! В Плевен не е имало толкова хрисим, несамохвален мъж!

— В твоята къща може да му е по-добре, но ние от хана не го пускаме! И от Плевен! — Банко Банков ударил по масата, но никой не се сетил да пита къде в този час е Хекимина. Къде?

Вчера заран и тази сутрин съседи гледали как Гето вози Михал някъде надалече, после ханджията се връщал сам…

— Къде водиш лечителя, самодиви ли търси? — устатниците не могли да не питат…

Гего отвръщал, че го возил в гората да цепи дърва — такава му била волята. Да цепи дърва… не бе тъй!

— Защо си тук? — Анастасия се сепна, като видя Хекимина седнал, опрял гръб о ствола на многоплодна ябълка. Почиваше си. Нивата с боба и царевицата на даскалицата беше прекопал сам за два дни.

— Защо ти да се трепеш в тази жега, Анастасийо? — слънцето клонеше към залез, но беше така задушно, че едва се дишаше.

— Трябваше да ти кажа първо добър ден и добре дошъл, ама не чаках, че ще те видя тук — стана й мило от грижата на Хекимина. Идваше вечер по хладно да прекопае две-три бразди, но тези дни се чувствуваше отмаляла, та не дойде на нивата.

— Остави мотиката си и ела да поприказваме! — отпи глътка вода от стомната, подаде на нея. — Пий и ти! Вярвам устата ти е пресъхнала от задух.

Устните на Анастасия наистина бяха пресъхнали, но от нечаканата среща. Остави мотиката си до мотиката на Хекимина, пое стомната, пи дълга глътка, седна на две педи от него.

— Защо тук да си поприказваме, друже? Чух за чудесата, които вършиш в Плевен, драго ми е за теб! — прииска й се да свали забрадката, да обърше потта от лицето му. По залез слънце, след уморителен труд, Хекимина й се виждаше хубав.

— Къде да си поговорим? Ти не смееш да дойдеш в хана, аз не смея да мина край къщата, дето живееш — говореше й честно, спокойно. — Само Гего знае защо съм в Плевен. Той знае нивата ти, той ме докара… — обърна се с тяло към нея, а под разкопчаната риза, на пазвата й видя голямата златна пара, която й беше дал в Заара.

— Не си струва да трепеш тялото и ръцете си — пази се! Ти си потребен на хората — забеляза мехурчета на подутините под пръстите, поиска да ги докосне.

— Не се кахъри за ръцете ми! — улови ръката й, преди тя да пипне неговата.

— Какво правиш? — обърка се, по не изтегли дланта си. — Ако наоколо има хора, целият град ще ни разбере! — огледа се, без да стане, но не беше срещнала човек, докато идва насам.

— Вече не ме еня от хората!… Като те изпращах по-онази пролет от Заара, мислех, че ще те забравя… Но не можах! — не откъсваше очи от нея, не пускаше ръката й. — Анина умря, момчето си оставих при добри хора на село, а все мислех за теб… Сполай, че и ти ме носиш още! — подаде другата си ръка, с опакото на пръстите опипа там, дето беше монетата; сърцето й биеше тъй, че гърдите й вдигаха пръстите на Хекимина.

— Струва ли си толкова път от Заара? — не смееше да помръдне, да чуе другото.

— Не съм дете, Анастасийо, не се мамя лесно! И тогава ме питаше защо те любя; знам, че и тук ще ме попиташ. — Не искаше да отмести ръката си от монетата. — Най-първо те любя за туй, че вършиш добро на хората. После… не знам! Че слънцето знае ли защо люби земята и я топли с лъчите си? Славеят знае ли защо люби своята славейка и вие за нея гнездо, и я храни, и пее от ранни зори… И защо в дивния свят на многобагрия един самец обича една самка? — пръстите му погалиха шията й, наведе глава, сложи устни във вадичката на гърдите й; някое време пи задъхана плът. — Не ме отпращай! Не лъжи ни Бога, ни себе си, че искаш да живееш сама! Защо и аз да живея сам, щом душата ме тегли към теб! — устните му се вдигнаха към лицето й, за да види, че е затворила очи, сякаш шептеше в ума си молитва. — Прости ми, Анастасийо! — задъхваше се в нега, нямаше повече думи, усети тялото си силно като на младини, притегли я в себе си силно, дръпна забрадката й, захапа косите…

— Не е ли грях? — чу в ухото си.

— Ще се венчаем идущата неделя… Кълна се във всички богове и богини, че колкото обич и грижи имам напред — твои са! Ще ти помагам да съберем моми за школото, ще те браня от лоши приказки, ще берем лековити билки, и момчето, с което живееш, ще имам за свое… Грях ли е, Господи?

— Искам! — най-сетне чу; тялото й — тръпно, уплашено допреди миг, отведнъж премаля в неговото, вдигна ръка към раменете му, стана й много горещо. — Господи!

Сватбата на Михал Хекимина с наставница Анастасия не беше идущата неделя, а две недели след Петрови пости. Каквито приказки се понесоха дотогава из Плевен — тръгнаха по селата, че и из епархията. Наставницата пак учеше моми в килията, деца от махалата събираше в къщата на дядо Гънчо — да пишат по пясъчните сандъчета и да сричат таблиците… Хекимина се спазари с Гего до венчавката да остане в хана. Комай всеки ден го виждаха край школската одая да чака избраницата си, да й даде букетче полски цветя, да й каже, че иска да купи нива, или — да я поведе из ливадите с Гънчо да берат лековити билки… И тя ходи из пущинаците с мъж, с когото не е венчана?!… Ама нали Хекимина всеки ден вършеше чудеса с болните и показа добро сърце — вярваха на честта му! Вярваше му даже и поп Спас, който каза, че ще го венчае в църквата, без да му плаща грошове, пък Анастасия рече: „До венчавката ще решим…“ — и покани за кум, кого мислите? За кумове покани Пенчо Влад Петков с невестата му! Шаферка щяла да бъде първородната им дъщеря, която се била намерила в годината на откриване на мирското школо, а сега — най-прилежна мома в това школо!… Нямало да се вдига голяма сватба, понеже и двамата младоженци не са първа младост; само колкото да се пише в църковната книга, че са двама пред бога и да заживеят заедно в къщата на дядо Гънчо. Там Хекимина ще вари билки, ще отвори дюкян в голямата одая с полукрузките, пък полукрузките ще пренесат в голямата одая на Геговия хан, дето Мита и Анастасия ще събират момите…

— Кога ще бъде венчавката? — Доротей, който от Гергьовден не беше минавал през Плевен, щом научи вестта от Ваклина в Ряхово, дето тя наставляваше тамошните деца, реши, че трябва да иде за знаменателното венчане! Той все още се пишеше протосингел на епископ Партений, ала тези дни, щом баща му, хаджи Иван Спасов даде на митрополита 80000 гроша, Византиеца прати Партений в Цариградската патриаршия невъзвратимо, а владишката корона на врачанската епархия щеше да сложи върху главата на Доротей… в края на тази 1852-ра…

Като сам разбра, че няма нито осанката на епископ Агапий, нито неговата духовна мощ, йеромонахът се захващаше с прости, ама благи работи: купуваше и препродаваше имоти; слухтеше кой какви упреци сипе против митрополита — и срещу добри пари му ги донасяше! Така и сега.

Като довтаса в Плевен три дни преди сватбата, разтършува се нагоре-надолу да събере приказки, да чуе всичко как е било и как ще бъде; разгневи се на поп Спас, че му разказа как го спасил Хекимина; усети честната обич на плевенци към лечителя, пък негово преподобие хич не забелязваха… Върза в душата си всички сплетни, както змиите излизат в кълбо на Благовещение, и в събота заран, ден преди сватбата, повика в църковната школска килия кумовете и младоженците.

— Виж какъв мъж пристигнал в Плевен! — лицемерно захвали Михал, щото от всички слова на плевенци очакваше да види мъж снажен, силен, надут, а осанката на лечителя му се стори вестма малка за подслон на велика душа.

— Човек върви след съдбата си, преподобни отче. Спрях в Плевен, харесах наставницата и вместо да я деля от тукашните моми, реших да остана — осветляваше го свенливо, сякаш е сторил грях.

Гергана и Пенчо бяха седнали на първия чин, Анастасия и Михал стояха прави, че тези дни нямаха време за дълги приказки.

— Преподобният ни отец навярно иска да ни благослови? — даскалицата искаше да разбере защо е тук.

— Не, не… Важна вест имам за четиримата, но най-първо на теб да кажа, че листът с разкривените букви, които бил писал завещателят ти, някъде е затулен, няма го из църковните писмености…

— И какво от това? — Пенчо усети, че тялото му се надига.

— Щом няма лист и никой не знае каква е волята на завещателя, наставницата няма право да живее в къщата му! — рече без пресекулки, но колебливо, щото гледаше Пенчо в очите.

— Листа дадох аз за църковната книга и току-така не може да се затрие… Някой има пръст в тези дела! — не стана, но заканително вдигна ръка с показалец към църквата.

— Не съм бил протосингел по това време, нищо не знам какво са вършили след убийството на негово преосвещенство, вечнопаметния Агапий — събра невинно ръцете си пред гърдите.

— Как предоподобният ни отец тъкмо сега се сети да търси листчето? — Гергана също долови хитрината му.

— Ами… като гледах църковните приходи в книгата, забелязах, че наставницата не е платила двеста гроша за прехвърляне на имота, така потърсих листа на завещателя. Няма го!

— Дядо Гънчо ми довери в говоримо слово, че оставя къщата и детето на Анастасия — Пенчо излъга за говоримото слово, като прозря безсилието да се докаже правдата. — Къде ще живее наставницата от утре?

— Ти си чул! И аз много изповеди съм чул от човеци, но щом те не са писани, как да кажа на другите хора, че са истина?… Заветите на Мойсей са живи до днес, защото са писани! — Доротей знаеше, че силата е в ръцете му. А когато в едни ръце има сила, в тях по неволя върви и правдата!

Хекимина бръкна в пояса си, извади кесия с грошове и я подаде на Доротей.

— Вземи тези хиляда гроша и напиши лист, че къщата е на Анастасия! Бива ли?

Очите на протосингела се уголемиха, но не посегна да вземе кесията.

— Хиляда гроша са много. Ние двеста гроша вземаме за завещание на имот, така върви по книгите — ръцете му се люлееха от желание да грабне кесията.

Хекимина най-добре знаеше как да го спечели.

— Купувам къщата за наставницата от теб — мушна парите в ръцете му, извади друга кесия, преброи петдесет гроша, та добави и тях. — Тези грошове имай за църковни разходи по венчавката.

— Ти… май си по-богат от владиката? — такава, щедрост харесваше Доротей, но вместо Михал, Анастасия отвърна.

— Не е по-богат от епископ Партений, ама не свива грошовете в кесия. Дава ги като церове — за своя душа!

Йеромонахът разбра камъните кого замерят, та поиска да ги върне с по-голяма сила.

— Митрополит Неофит като разбра, че наставницата се задомява, прати ме да известя, че не е по волята му невеста да наставлява момите в църковната килия! — удари право в душата й. — Каквото било — било до тук! След сватбения грях — не може! — отсече с ръка и глас. След удара се взриви тишина. Доротей вмъкна кесията в расото си, направи крачки към вратата, почака да чуе какво ще рече даскалицата, а тя гледаше пода и никой вместо нея не вдигна гърди да проговори. Духовникът сложи ръце на кръста, отвърна рамене назад, върна се по-близо до нея, надигна се на пръсти, че да изглежда голям. — Решавай! Или наставница на моми в килията, или жена на Хекимина! — изрече със заповедност.

Анастасия не вдигна глава, не отвори уста да отвърне; и дъхът й сякаш замря.

— Бива ли християни в духовни одежди да спират народно добро? — гласът и тялото на Хекимина се люлееха, не знаеше накъде да тръгне, какво да стори, че то да не е грях… Не поиска да извади още пари на Доротей, щото в този живот беше разбрал: милост и гняв не се купуват с грошове. — Ще си ида в Заара още утре! Още сега… — упъти се към вратата, но Пенчо го стигна, хвана го за раменете и го обърна.

— Ти ще останеш в Плевен и ще живееш с наставницата! — извика със сила, която искаше да запрати срещу йеромонаха. — Още сега ще говоря с баща ми да обърнем дюкяна на школо… До наесен ще събираме волни пожертвования и ще захванем ново женско школо. Градът ще расте от година в година, ще идват момичета и от селата — докога ще се мъчат в тази килия?…

Анастасия огледа училищната одая с полукрузките и сандъчетата, пое въздух, поколеба се дали да каже това, което си бе наумила.

— Време е да преместим школото в храм с човеколюбиви стопани… Отче, духовници са живели открай време в Плевен, но Хекимина ни е пръв и по-нужен от всички; няма да го прогоните! — душата й беше изпитала всички мъки на първа жена просветителка. Хекимина трябваше да преживее всички хули и упреци, че е лечител…

Даскалицата стигна до вратата, но се обърна.

— Върни петдесет гроша на Хекимина! Ще ни венчае поп Димитър!

Неделя след сватбата на наставницата с Хекимина, минала скромно, без гълчава и тържество — момите се хванаха да преместят мирското школо в първия мирен дом, дарен от Влад Петков и сина му Пенчо! Преместени бяха и полукрузките, и пясъчните сандъчета се вместиха там, и протритите таблици на Неофит Рилски, и похвални книги за нравоучение, и наставницата, и момите, жадни за кирилски букви…

Голямата одая на новооткупената стара къща на дядо Гънчо Хекимина напълни със стъкла лековита отвара, прахове, хапове, потреби всякакви за изцеление или помощ на страдащи хора. Събираше много народ по мегданите да ги учи, че облекчение на всякоя немощ идва от билките, слънцето, обичта — а не от баенето на стари баби и попски молитви.

— Когато минавате край зидовете на къщите, или край купища смет, или по други нечисти места, гледайте дали там не е поникнало растение с отворени листа, черни зърна, прилични на синаповите! Това растение, дето никне по мръсни места и латините са нарекли „свиня“ — има упойваща сила за облекчение на преуморени ръце, нозе, болки в гърдите, корема… на жени, страдащи от ненаситна любов и любовни въображения… — Хекимина говореше тъй, както пише в книгите му, а жените затуляха ушите си, побутваха се. — Това растение можете да намерите и край храма на Минерва в Гърция, но по-първо трябва да го познаете край купчини смет или зидовете на къщите… Утре вкупом ще идем да берем бял равнец, ще търсим червената дигитале — говореше винаги бавно, повтаряше много. Учеше ги да пазят преподобието на живота.

— Разкажи ни за храма на Минерва в Гърция! — момата на Пенчо сядаше най-близо до Хекимина, поглъщаше всякое негово слово, искаше да го слуша дълго, да върви по следите му, както вървеше по дирите на Анастасия. Че един ден, ако спре наставницата й, тя да я продължи…

Полека-лека народът започна да вдига глава…

Но все още много полека и много леко — като страх, че след познанието идва зло — както мракът идва след светлината. Или тъкмо наопаки — както светлината идва подир тъмата, Денят след Нощта… докато изгрява слънцето.