Сън срещу събота

1.

Вратницата на горния калоферски манастир беше залостена. Друмниците похлопаха няколко пъти, но куцичката Варвара открехна портата чак след вечерня.

— Майка игумения е болна, не посрещаме другоселци! — провря главата си да види кой е, поиска пак да затвори, но Ковача я спря:

— От далечен път идем, сестрице, момичето ми трябва да остане при вас, писмо носим…

— Още почакайте! — старицата залости вратата, закликуца към монашеските килии и след малко се върна с калугерка, толкова съсухрена и бледа, че не можеше да се разбере възрастта й. Анастасия се поклони за поздрав, измъкна писмото, положено в долния кат на дрехата, подаде го през прага, но монахинята не посегна да вземе листа. Тя даде знак на момичето да пристъпи навътре, на Ковача пожела на добър път и отново залости вратата — тук гледаха да не влизат в общение с незнайни; беше юни на 1837 година и се носеше вест, че от Арбанаси приижда чума, та поваля много народ!

Ковача отвърна поглед от каменния зид, дръпна юздите на коня и тръгна да дири подслон в някой крайпътен хан.

Плевенската пратеница огледа манастирския двор — широк, украсен с градина от дъхави пъстри цветя и вити лозници над калдъръмените пътечки. Няколко монахини носеха от кладенеца вода да полеят лехите, спретнати, с ниско подстриган чемшир и здравец; други две послушници стъкмяха сухи дърва да опалят фурната, а пък там, пред обора, някои вдигаха рало за оран на заранта. Белееше в здрача зидът на манастирската църква. Стените и куполът й бяха градени от дъбови стволи, че подир години, през 1877-ма, когато бунтовните българи се надигнаха за своята свята република, турски аскери повториха Батак и тук, под свода на „Богородично Въведение“. Тогава за няколко дни те подпалиха, опропастиха, изтрепаха всичко живо и свято, дето подири спасение край стените на храма! Но сега, докато раята още кротуваше и смъртта беше равна за всички, българи и мюсюлмани живееха в мир… Висок стобор опасваше манастира от всички страни; монашеските килии пък малки, здрачни за уединение в тайна молитва, побираха шейсет калугерици.

— Как ти е името? — Анастасия попита калугерката, облечена в дълго монашеско расо, приведена в кръста, сякаш опасана от тежина.

— Софрония — отвърна с неохота, поведе я към една от килиите и като стигнаха, отвори вратата на малка собичка до огнището. — Тук ще останеш, докато те приеме майка игумения…

— Името ми е Анастасия, идвам от Плевен по заръка… — прекрачи прага на собичката, поиска да разкаже за себе си, но калугерката остана безмълвна, излезе и затвори вратата. „Тук всички монахини ли мълчат?“ — момичето въздъхна в тъмнината. На стената имаше кандило с икона и църковна книга на лавицата под нея. От ниско прозорче, съзидано в стената на монашеската килия, светеше лоена свещ и за двете одаи; зад вратата имаше мъничко одърче и Анастасия легна; стори й се, че някой зазида стените и от тук скоро нямаше да мине човек, за да попита кой диша вътре.

Подир час клепалото би, Софрония пак отвори вратата на собичката, изговори кратко, като да броеше думите си:

— Време е за вечеря! — и тръгна към магерницата.

Всички тук живееха в сговор, работеха наедно и вкупом сядаха да ядат на голяма трапеза до огнището. Зиме калугерките плетяха тънки вълнени платове, лете превиваха гърбове из нивите и ливадите на манастирските имоти, гледаха и добитък. Имаха добра воденица с тепавица, завещана им от щедрия сопотски благодетел отец Кирил Нектариев. Преживяваха с много труд, с пестеливост и подаяния, които на свети дни им оставяха по-богатите гости. В килиите деня-нощя цареше тишина и покой; биваше някога две монахини да живеят в една килия, ала всякоя новопристигнала послушница се подслоняваше в малка собичка до огнището на монашеската одая… Някои млади момичета идваха тук да прикрият недъг или моминска тъга, ако имаха. Други, знатни и хубави, влизаха да добият грамотност; за най-бедните манастирът беше подслон. Но всяка, пристъпила прага на светата обител, безпрекословно се подчиняваше на игуменията и изпълняваше нейната воля.

— Кой те прати при нас? — последната от прииждащите към магерницата монахини спря до Анастасия и сестрински сложи ръка на рамото й.

— По заръка съм на отец Агапий; имам писмо за игуменията, но тя не знае за мен — отвърна й в светлината на фенера, окачен до вратата. Видя силното тяло на непознатата; лицето й, увенчано с големи, блестящи очи и дълги вежди под ръба на калимавката веднага издаваше жаждата за живот извън манастира.

— И коя ще бъде старицата ти? — попита тихо, да не я чуят другите.

— Старица ли? — момичето не я разбра. — Посрещна ме монахиня… млада. Каза, че приела име Софрония, но не разбирам мълчанието й… Как ти е името? — Анастасия се усмихна, защото нещо стопли душата й; непознатата имаше прилика с хаджи Йоца, с щедрата й осанка, с волята да раздава добро…

— Теофания. От Русчук съм, кръщелното ми име е Василиса и Павел, като вапца гемията, написа с големи букви на едната страна ВАСИЛИСА… — монахинята подкани момичето да влезе за вечеря, но като прочете в очите му много въпроси, пак сви длан до ухото. — Не се страхувай от сестра Софрония; тя е усърдна в молитвите, но недостъпна за човешки радости… Утре ще поговорим пак! — и влязоха.

След вечеря Анастасия се прибра в собичката си, легна върху твърдия одър, впери очи в кандилото и въпреки умората от дългия път, не заспа до среднощ. Луната в пълен кръг се търкаляше по билото на Балкана, а когато стигна Каймакчал, свърна към Калофер и сякаш в миг светлината й грейна над Новакова махала, където беше кацнал манастирът „Въведение Богородично“. Анастасия чу въздишка в съседната одая, надигна се, тихо стана, с бавни стъпки се взря в прозорчето на монашеската килия, където трябваше да бъде Софрония. Въздишката — по-силна, по-трайна, дойде от одаята още веднъж и плевенската пратеница не повярва, че вижда добре; опря чело по-близо до стената, взря се, прекъсна дъх… Тялото на Софрония, голо, измъчено, светло, беше проснато на голия под; грапав камък, притегнат към стомаха и с годините носен там, се беше врязал в плътта, тъй както се врязва камъкът в жив корен — с мъчение!

„Господи, помогни й!“ — Анастасия се прекръсти. „Не е ли смъртен грях да убиваме с камък утробата, в която майката трябва да носи дете?“ — помисли, но не посмя да отиде при монахинята; беше чела житията на жени, които чрез усамотение и самоизтезание търсеха равенство с бога… Легна отново, и отново цялата нощ не заспа. Мислеше си дали Ковача е нейде наблизо, късно ли е да го потърси в крайпътен хан, че да се върнат в Плевен двамата…

Сутринта стана, уми лицето и косите си, потърси Теофания сред другите монахини и като я видя, се упъти да я попита за господин Райно Попович.

— Мъдроученият наставник от Карлово? — русчуклийката надигна калимавката с веждите си. — Сестра му беше при нас, но преди месец отиде в самоковския манастир на монахините. Само майка игумения знае тайната за нейното заминаване — русчуклийката се обърна към една от килиите; слънчев лъч падна върху кръста на гърдите й, та освети в изгревна светлина и лицето — беше толкова хубава, че когато на празник в манастирския двор се събираше разнолик народ, мъжките погледи спираха за наслада и някои новодошли питаха коя е, защо е тук…

— Имам заръка да уча при него. — Анастасия въздъхна, зидовете на манастира й се сториха високи, непревземаеми за знания извън богоучението.

Игуменията наистина не напускаше покоите си; несмутима от заран до вечер, тя позволяваше само веднъж на ден сподвижницата й Евдокия да й донесе билков чай, плодове, хляб, вода… Не говореше с никого и никой от духовните чада не разбра какво й е. Преди години гости на манастира само веднъж чули калугерката да казва, че иска да има своя къща и свои деца, но това било преди да почине Евпраксиния, предишната игумения на манастира, която анатемосвала копнежите на всяка монахиня за светски живот!

…В тихи следобеди звънчетата на конете се чуваха отдалече и край къщата на хаджи Вълко Георгигенов, вдигната на чаршията по левия бряг на Тунджа, мъже и жени чакаха да пристигне мъдроученият господин Попович. Файтонът, който всяка сряда хаджията пращаше до Карлово да докара наставника, пристигаше по филибелийския път, та можеха да го видят и калугерките от „Въведение Богородично“… Калофер беше прочут с хубостта на гайтана си чак в Цариград, затова търговци и по-първи хора в управата решиха да дадат на учителя две одаи от къщата на хаджи Вълко, та три дни в неделята да учи калоферските момчета.

Господин Райно беше родом от Жеравна, но след неразбории с тамошните управници се премести в Карлово през 1827 година. С благословията на княз Богориди, също жеравнин, господни Райно беше добил знания в гръцко училище и оттогава малко говореше български с по-простите хора. Дрехите му, съшити по европейски терк, веднага го отличаваха от калоферци, обути в потури; и маниерите на господина бяха по европейския етикет — говореше тихо, с едва доловима усмивка и винаги в речта даваше първенство на другите. В Карлово имаше хубаво уреден дом, където приемаше момчета на богати търговци и известни родове; искаше и България да има достойни наследници на мъдростта, но те да говорят с науката на гръцки. Не беше негов греха, че още нямаше добри български книги за учениците, но родолюбиви българи започнаха да го винят, че не се хваща да превежда от гръцки на роден език. С Негова светлост отец Агапий се запознаха в Търново няколко дена преди ръкополагането на архидякона в сан епископ и тогава надълго си поговориха за потребността от български светски училища. А родолюбивият Васил Априлов написа на господина дълго писмо от Русия и го кореше, че не обявява родния език за основен:

„Ако и да беше катедрата на мъдростта установена в Гърция, завоевателите римляни я задигнаха в Рим и оттам я взеха всички други народи. Кажете ми прочее, ако тези различни народи бяха поддържали, че просветата не може да се предава на друг език освен на гръцки и ако сляпо бяха учили само тоя език до днес, щяха ли да стигнат до днешната просвета? Съвсем не. Народите направиха онова, което здравият разсъдък изисква. Създадоха писменост и преведоха всички елински произведения и с това се развиха и са по-образовани и от гърците. Това трябва да прави и нашият народ, да върви по онзи път, по който са вървели другите народи преди векове и по който нашите прадеди трябвало да вървят през всичките светли дни, като люде, които са приели християнството по-рано от много други народи и са имали и писменост, и просвета…“

Писмовните пререкания между Васил Априлов от Русия и господин Попович дълги години не заглъхваха, но волята на габровския родолюбец взе надмощие, та светейшият от всички отци Неофит Рилски, откри през 1835 година новопросветително училище в Габрово и сложи начало на българското просвещение.

… Господин Райно често идваше в Калофер с госпожата си Анастасия Попович, която вече беше на възраст около петдесетте, но понеже цял живот за нея се грижиха измекярки, тя изглеждаше светла и млада, досущ като дъщеря на наставника. В празнични дни господинът и госпожата често влизаха в църквата „Св. Атанас“, но тази година в деня на слънчевото подмладяване, Еньовден, госпожа Попович тръгна с невестата на хаджи Вълко към църквата на „Въведение Богородично“. Родственикът на епископ Агапий беше казал, че Анастасия вече е в манастира и чака негова ученост. Старата Хадживълковица, възпълничка, заморена от стръмнината, по която се качваше из ръта, подхвана приказка с госпожата:

— Внучките ми са още малки, но ще бъде добре да добият грамотност при негова мъдра ученост. Ще дадем още една одая, че Теодора, Веса и плевенската пратеница да се учат отделно от момчетата — от лицето й се лееше пот и усещаше сърцето си в гърлото.

— Не бива момичетата на Герго Вълков, най-състоятелния търговец в Калофер, да остават неграмотни — госпожата подкрепи Хадживълковица, защото и тя милееше за издигането на девиците. Истина беше, че и калоферските мъже обичаха да са чорбаджии в къщи, но те не туряха в грях женската обич към просветление. Срамота им се виждаше да живеят с неука невеста, затова всички грамотни мъже учеха калоферки на четмо и писмо, та смаяха с деянията си чак Високата Порта. Когато доведоха до знанието на султана, че гяурките тайно се просвещават, той плясна недоумяващо с ръце: „Машалла, машалла, каква неразбория настава във великата ми империя!“ Но не издаде ферман за забрана!

Госпожата и Хадживълковица бавно стигнаха до манастира. Две монахини стояха отстрани на пътната вратница и поливаха вода всекиму, влязъл тук за църква. На малки дървени пейки в двора бяха насядали подранилите гости, а пред вратата на църквата, свила ръце към големия кръст върху гърдите си, игумения Минодора посрещаше благочестивите християни. Анастасия Попович даде път на Хадживълковица и почтително се наведе към духовната майка:

— Драго ми е да видя обична светлост в добро здраве, с чисти надежди. Преди време чух, че дълго сте страдала — колкото загрижено, толкова и проницателно гледаше лицето на монахинята.

— Мина вече страданието… Днес се радваме на деня, в който слънцето се преобръща към нас. Лековитите билки, дето тази нощ ще берем с послушници и монахини, след време ще дават облекчение на всички страдащи — искаше да отклони въпросите за необяснимото си уединение.

— Миналата неделя тук е пристигнала пратеница на врачанския владика, който моли момичето да остане в манастира, но три дни от неделята да го пращате в къщата на хаджи Вълко за ограмотяване в граждански науки — госпожата попита направо, без дълги любезности, понеже наближаваше часът за празнична служба.

— Богочестивата майка Евгения е моя познайница и към нея имам сестринска обич — само затова ще склоня да пускам момата вън от зидовете на светата обител. Манастирът е покрив за целомъдрие… — отсъди строго, но не се доизрече: ако дава позволение на всички монахини да се сношават със светския живот на града, в килиите ще настане смут! Тук девиците се учеха да четат църковнославянски, сричаха бавно подир онези, вече добили грамотност, една от друга повтаряха каноните на богословието — всяко друго знание въвежда в грях!… Игуменията вдигна ръка да се прекръсти: — Чух, че от Търново приижда чума и ще затворят пътищата към градовете. Добре е идущата неделя да останете в Карлово, ала утре ще пратя плевенската девица при господин Попович! — поклони се смирено и влезе в църквата.

След Еньовден беше четвъртък. Анастасия взе позволение от майка Минодора да отиде до къщата на хаджи Вълко и там да види за първи път господин Попович. Хаджи Ана от Заара трябваше да съпроводи плевенската пратеница, защото не бе позволено калугерките сами да напускат светата обител и сами да ходят по улиците на града. Като стигнаха чаршията и минаха под сянката на голямото орехово дърво, прекосиха плочника на Тотьовото кафене и застанаха пред голямата пътна вратница на чорбаджийската къща.

— Отвори, отвори, момичке! — старата Хадживълковица викна от чардака, като видя калугарките да се суетят. Анастасия отвори и видя вада от реката да минава през големия двор на хаджията. Много чаркове за гайтан чукаха покрай вадата, а над чемширите стърчеше покрив на кладенец. — Тук ела, момичке! — чорбаджийка Стефана махаше с ръце, понеже гласът й се губеше от шума на чарковете.

Хаджи Ана седна на пейка до чемширите, пък Анастасия тръгна към жената. О, каква беше къщата на хаджи Вълко! Двуката, с голям чардак, с много одаи и на всяка одая по чифт прозорци. Бяла отвън, с варосани гладки стени и широки греди за опора на стрехите, тя можеше да побере половината калугерици на „Богородично Въведение“… Над чардака с големи, окръглени букви беше написано 1821 — годината на градежа. От едната страна на къщата се виждаше покривът на сеновала, до него беше големият хамбар за жито, зад него — оборът. На десетина разкрача от витата стълба, която водеше за горния кат, Хадживълковица вече чакаше Анастасия с разтворени обятия.

— Ама ти си голяма и хубава! — поиска да прегърне момичето, защото видя, че то се смути. — Кир Райно и момчетата вече са се събрали в голямата одая, а Ботьо Петков ще дойде скоро… Твоят баща търговец ли е? — любопитството не й даваше покой, искаше да разбере достойно ли е врачанският владика да дава грошове за просвещение на момиче.

— Тате не е търговец… — Анастасия замълча.

— Тогава е първенец на Враца… или хаджия? — уж питаше неволно, а опаленото лице и престореният глас бяха досущ като тези на плевенските устатници.

— Не е първенец, не е и хаджия. Тате, мама и Христо живеят в Плевен — не сме родственици на врачанския владика! — опита се да спре въпросите на тази яка жена.

— Ами… значи е свещеник в църквата! — Хадживълковица не мислеше да спира; любопитството вече я късаше.

— Тате е ковач, а мама Цвета е слугувница в къщата на хаджи Йоца Хицовица! — раздразнено, но ясно отговори.

— Не ти вярвам! — викна хаджийката, защото не можеше да проуми как момиче на измекярка и баща ковач ще учи светски науки. — Хайде, качвай се при наставника и момчетата…

Когато отвори вратата на одаята, Анастасия видя десетина момчета, насядали по миндерите и с книга в ръка; господин Попович стоеше до прозореца, обърнат с гръб към вратата и говореше:

— Веднъж няколко човека попитали един мъдрец, защо богатите не ходят в домовете на учените човеци, а учените ходят в домовете на богатите? Мъдрецът така им отвърнал: „Защото ученият знае от какво има нужда, а богатият не знае“ — наставникът замълча дяволито, обърна се да види кое момче най-бързо ще разбере словата му, пък срещна Анастасия.

— Простете, че ви обезпокоих без позволение, но госпожата каза… — момичето се обърка.

Господин Попович вече прехвърляше шейсетте, а лицето му беше гладко, косата силна, едва прошарена, очите му лъчисти и строги сякаш проникваха в потайните мисли на човека.

— Драго ми е! — прекоси голямата одая и подаде ръката си. — Госпожицата как живее в манастира? — попита любезно, покани я да седне до момчето на хаджи Коно.

— Живея с благодарност към всички, които ме пратиха тук, ваша обична ученост, и с блага надежда да изпълня заръката им.

— Пазя писмата на врачанския владика и зная волята на благородната майка Евгения да отворите училище за момичета. В това начинание са нужни много знания и духовна мощ — каза наставнически, защото знаеше силата на доброненавистниците при всяко народно благо.

— Ако ваша ученост ми даде нужните знания, с духовна мощ ще ме подкрепи негово, преосвещенство, епископ Агапий — спокойно отвърна девицата, а наставникът се удиви на разсъдителността й.

По дървената стълба се чуха силни, бързи стъпки — не бяха на Хадживълковица. След миг на прага застана снажен, висок, внушителен двайсет и четири годишен момък. Младежът се славеше с ненаситния си стремеж към училищни знания и скоро се бе завърнал от новопросветителното училище в Габрово. Преди време калоферци го бяха повикали за певец в църквата „Св. Атанас“; на неделните литургии, щом извикаше „Братья!“, свещите олюляваха пламъци и народът се тълпеше по-близо да чуе словата му. Четеше гръмко и отчетливо Верую, а гласът му бе мелодичен и дори свещениците се захласваха. В килиите на църквата по своя воля беше събрал двайсетина бедни, но будни момчета да ги учи на писане, смятане, българска история, ала най-голяма беше жаждата му да ги просвещава в землеописание.

— Даскал Ботьо Петков — представи го с уважение господин Попович. — Мой ученик от Карлово и моя силна надежда!

Момъкът се поклони, подаде ръка на послушницата, а тя пламна от внезапното му притегляне.

— Анастасия Димитрова от Плевен, врачанският владика я праща за светски знания — кратко и все тъй с почит наставникът пристъпи до нея, за миг замълча, после се обърна към Ботьо.

— Добре ще е да упътваш момичето по странознание, когато ме няма.

— Вчера Хадживълковица каза, че и нейните внучки ще учат грамотност — даскал Ботьо добави бързо, за да прикрие смущението си.

— Внучките на Хадживълковица не могат да четат и пишат, а плевенската госпожица е грамотна. Сега идете в другата одая и препитай момичето кое-колко знае — напъти ги в една от собите, които хаджията беше отредил за наставника.

Когато на следващия ден господин Попович отиде в килията на църквата „Св. Атанас“, видя момчета, наредени край голям леген, пълен с вода и плаващи в него дъсчици. Анастасия седеше сред момчетата на ниско столче и слушаше словата на учителя Ботьо.

— Разсъдете сега, че този леген е море и всички тия дървета из него ще са земя. Които дръвца са обиколени отвсякъде с вода, ще ги именуваме острови, а тия, които са долепени някъде до легена, ще наричаме полуострови…

Момчетата се надигнаха кое на коляно, кое съвсем право да видят що е остров, що — полуостров. И понеже нямаха никаква представа за истинското море с водата му, за тях легенът беше истинското море, а всички дървени късове в него — истинските земи, които Ботьо Петков назова. Без преиначаване, само че в по-велики размери, легенът се превърна и в земно кълбо. Върху една от дъсчиците даскалът беше написал с въглен БЪЛГАРИЯ, та при разклащане на водата децата гледаха с много трепет да не би някоя друга земя да удари тяхната. Всички наскачаха около легена, забравиха, че при тях е мъдроученият наставник и вече нетърпеливо чакаха да отидат по домовете си, да показват на хората от махлата кое е остров и кое — полуостров… Анастасия пристъпи до Райно Попович, извади лист от дрехата си и го подаде на наставника.

— Искам да пратя писмо на майка Евгения. Ако ваша прелестна ученост ми помогне и за това, ще ви бъда признателна!

Учителят взе листа и само очите му се усмихнаха, щом долови смущението на девицата.

— Как мислите — добър даскал ли е младият Ботьо Петков?

— Щом е ваш ученик, ваша обична ученост, няма съмнение, че е добър — Анастасия се изчерви и не посмя да погледне към Ботьо.

Откак вчера взе да й впаметява откъде са дошли първите българе, как са кралствали, как са царували, как са царството си загубили и под иго как са паднали — послушницата по пътя и в манастира си мислеше само за него. Ботьо бе взел духовна прилика с вуйка си — благодетеля отец Кирил Нектариев; а по лице — силно и строго, той беше на майка си Ана.

— След време ще пратя даскал Ботьо в Русия, че щом се изучи там и се върне в Калофер, да вдигне ново голямо училище и да бъде в него пръв наставник! — Райно Попович нарочно каза пред Анастасия. — Добре е, че още няма мома на сърцето и невеста.

— Който се хване с народна управа, трудно събира дом — Анастасия поиска да защити връстника си; беше по-силен от Пенчо и повече милееше за народа. Цяла нощ не я хвана сън върху одърчето в килията, искаше по-скоро да открият училище в Плевен, та да стане равна с младия си учител. Ами… как ще замине тъй далече от него? — питаше се до съмнало и като не намери отговор, стана, взе лист, запали лоената свещ на прозорчето и почна да пише на майка Евгения.

2.

— Сладка да сиии! Сладка и медена! — извика на двора баба Върба, която живееше с мъжа си и двете си дъщери в ниска къща на Сливака край Карлово. Всички чуха, че чумата е влязла у тях и се затвориха в къщите си. Беше св. Пантелеймон на 1837 година и разгарът на лятото; имаше много земеделска работа и зърното не трябваше да остане неприбрано. Час по час хората се втурваха със страх по нивите и като се кръстеха, молеха черната мор да ги отмине. Пръв дядо Мильо Бабинвърбин — кротък, работлив човек, напипа буцата по слабините си, а като започна да се тресе, да му идват видения и да тъмее тялото му, оставиха го сам в една одая и водица му туряха до главата, пък той не виждаше и водицата… Подир десетина дни много народ захвана да скубе косите си; жените вечер слагаха пред прага комат хляб, паница с ядене и канче вода, та чумата, щом рече да влезе, да се наяде и засити, вещици дано да я грабнат, дано я разкъсат, да я въвлекат вдън земи! — пустосваха, ала нямаше по-страшна сила от чумата и тя взе да коси навред, по близки села и градове, към Сопот, Калофер, прескочи Балкана. Знаеше се, че чумата не отива само по ниви, изорани от двама братя с рало, направено от братясало дърво и теглено от волове-братя. В такива землища хората си правеха колиби или тъкмяха покъщнина и се качваха все по-високо в планината, защото след месец из въздуха и водата, из пръстта и подмолите вече всичко гъмжеше от зараза и зловоние, а около къщите се носеше страх.

Заптии вардеха между Карлово и Калофер и не даваха да се смесват хора от разни селища. Вардачите пускаха само друмници, дошли по кирия от градове, дето още не е пламнала тази напаст. Други изтърсваха товара си и го претоварваха на местни коли, но не можеше да се направи много.

Заптиите спряха и коня на Ботьо Петков, който галопираше из рътлината от Карлово за Калофер — конникът трябваше да извести, че Райно Попович няма да учи калоферските момчета, докато не си иде чумата. Никой не знаеше докога черната мор ще коси народа — в някои градове тя бе придошла лани, бе поспряла със снега, а ето, че това лято хвърли семе за смърт.

— Обърни коня и се върни в Карлово! — заптиите заповядаха на Ботьо Петков, защото е добре човек да носи на раменете си юнашка глава, но не дотам, че да я затрие.

Даскал Ботьо обърна коня си, отправи се там, където го напътиха, но след първия завои свърна през гората и по десния бряг на Тунджа пак тръгна към града, който от две недели все повече го влечеше. Често мислеше за плевенската послушница, тъй рано възлюбена от мъдростта; радваше го покорността й пред волята на архиерейската майка Евгения; харесваше и осанката й — силна, висока, стремителна, жадна сякаш да достигне неговата осанка на исполин. Конят се провираше между шубраците и дърветата, сплели клони покрай реката, пък младият даскал мислеше, че като стигне Калофер и обяви в Хадживълковата къща вестта за господин Попович, по някое време ще иде и в манастира „Въведение Богородично“ да извести Анастасия. Даже и мъдроученият наставник да не събира момчетата, момичето може да ходи в църквата „Св. Атанас“ — да не губи драгоценното си време за просвещение. Умуваше си, че колкото помни от взаимоучителните таблици на учинейшия учител Неофит Рилски в Габрово, ще ги напише пак и по тях, като показва на момчетата, ще наставлява и плевенската послушница… Така мислеше даскалът, но като стигна до метоха на изток от църквата „Св. Богородица“, на полянката под ръта Лила-стара, видя как с волски кола караха починалите от чумата и разбра, че дълго време калоферци ще търсят спасение за живота си и няма да мислят за ограмотяване. Ботьо Петков тръгна към „Богородично Въведение“, а когато наближи Новакова махала, съзря народа от околните къщи да се тълпи към манастира със стомни, за да налее лековита вода, идеща от аязмото под иконостаса. Наставникът върза юздите на коня на брястовото дърво до манастирския зид, влезе в широкия двор, промъкна се в църквата с надежда да види Анастасия, но погледът му се замъгли, като гледаше как стъписаният народ целува позлатения кръст на разпятието и така заразата се носеше от уста на уста, от болен на здрав, докато надвие!

— Майко на духовните си чада, отпрати народа и не позволявай да целуват иконите! — даскалът се изправи пред игумения Минодора, а тя се прекръсти и му каза да си върви.

— Спри хората и залости пътната вратница, светата обител не бива да се превръща в място за смъртна зараза! — повтори думите си отчетливо, звънко, че да го чуят всички.

Някои мъже вдигнаха ръце да обършат устните си, жени потътриха крака да си тръгнат, други казаха на глас, че даскалът е замъглил разсъдъка си и говори богохулно.

— Добър ти ден, даскале, сполай за думите, които каза, ала сам човек не ще надвие страха на мнозината — Анастасия спря до Ботьо, Петков; край пламъците от свещите на големия църковен свещник тя срещна отново очите му, сипещи милост и гняв. — Иди си със здраве! Ако майка Минодора даде нужното позволение, може ли да идвам в килията на „Св. Атанас“?

— Теб търсех — даскалът отвърна кратко и сега послушницата му се видя по-хубава, по-смела, готова, да го предпази от зли езици.

— Не пререкавай игуменията, ще навредиш и на мен, и на себе си! Иди при чорбаджиите на града и им кажи да пратят до всички манастири прошение — вратите на църквите да не се отварят, че да не се събира болен със здрав народ! — послушницата изрече думите тихо, страхуваше се от Минодора. — Кажи им още, че послушници и монаси от манастирите ще бъдат потребни с милостта си, с волята да помагат на страдащите, с надеждата да спасят злочести, самотни деца…

Наставникът толкова се приближи до Анастасия, че докосна с ръка расото й.

— Ще останеш ли дълго зад зидовете на манастира? — попита, защото усещаше, че искаше тази мома да го съпътствува дълго, завинаги…

— Щом се изуча доволно, ще открия училище за момичета! — дъхът й, възбуден и мощен, угаси две свещи на свещника.

… Дните се повлякоха бавни, пусти, глухи, сякаш някой беше скъсал охлузените върви на житието и от тук скоро нямаше да мине ръка, която да ги завърже. Калофер съвсем оредя; мнозина от родовете, избягали с деца и добитък към планината, бяха спасени; онези, които не намираха за потребно да тръгнат след тях, след три-четири недели останаха наполовина. Даскал Михал уж можеше да прави сам церове, чумата го отнесе. За малко време умряха два попа, трима хаджии и 700 човека народ от всичките хиляда калоферски къщи.

Млъчко Стамболията, който имаше два вола и правеше всяка година дълга кирия до Цариград, се върна два дни преди да плъзне чумата; като затвориха друмищата, не го пуснаха повече вън от града… Той беше як, неразговорлив човек, който не можеше да седи дълго под един покрив. От малък превозваше с баща си шаяци и животът му минаваше на колела — без домашно огнище, без топла храна и невеста, която да го помилва. Лицето му, сипаничаво от ветровете и студа, беше изсечено от ръка на майстор, пък очите му гледаха тъй, сякаш искаха да умилостивят човека, с когото говори. Събираше добри грошове от кирията, но никой не знаеше къде ги дава, защото вечер не ходеше в хановете да пие; нямаше кой да ги харчи… Беше прехвърлил вече петдесетте и хората спряха да го задяват за невеста; а имаше мераклийки калоферки не само за грошовете му, дето баба Сарафица викаше, че ги ровил в гърнета в градината, ами от първи очи се виждаше благината в душата му.

Стамболията тези дни вървеше из заглъхналите улици на Калофер, спираше тук-там да види има ли още живи хора, че да помогне с каквото може на стари и изнемощели; от заразата не се кахъреше — сам човек и чумата не го дири! И тъй, както гледаше пустоша на големите къщи с празни соби, разбра, че същият — сирот и безсмислен — беше неговият живот без дом, без деца и човешка радост. Стамболията вдигна ръка да обърше потта от челото си и се упъти към „Въведение Богородично“ да пие целебна вода, че му се виеше свят. Слънцето преваляше над върхарите, а от високото му огниво земята ставаше алена. Млъчко стигна вратницата на манастира, натисна с коляно, огледа се, пък като се сети, че този ден не е празник, мина му през ума да се върне.

— Кого дириш? — русчуклийката отвори вратата сърдито, но щом забеляза, че Стамболията се сконфузи, дощя й се да се засмее.

— Сгреших, сгреших, сестрице! — мъжът се заоправдава, понечи да тръгне надолу, но не можа.

Теофания се усмихваше, после се засмя силно, звучно… от много недели тази беше първата усмивка в града.

— В неделя ела, тогава ще имаме много хора! — смееше се монахинята, сякаш искаше да му каже още нещо… Или на него така му се стори. Досега жена не му беше говорила с умоляващ глас; обърна се обратно, заспорява се, не посмя да погледне назад, защото си мислеше, че непознатата пак ще е там, пак ще го мами като видение по залез… През нощта сънува монахинята в бяло расо, на бял кон, подаваше златна халка и му казваше, че е вдовица… Думите идваха от съня на Стамболията, но бяха истина от живота; седемнайсетгодишно момиче на бедни родители от Русчук, тя била толкова хубава, че я харесал синът на най-имотните търговци с гемия, които разкарвали стоки по далечни страни, а няколко пъти опирали до Виена. Павел така бил омаян по хубостта на Василиса, че я взел за жена. Десет години живяла при него и за тези десет лета свекърва й давала лековити билки да отима дете, но… снагата й оставала все така кръшна и тънка, все така жадна… Преди осем години Павел вапцал гемията в алено, написал с големи букви от едната страна ВАСИЛИСА, отплавал незнайно накъде, а след година в Русчук пристигнала вест, че се удавил и не могат да намерят дори гемията… Василиса не вярваше! Знаеше, че човекът й се е потулил някъде и живее злочест… Но вдовицата не каза никому тази тайна.

Стамболията се събуди; изтълкува съня си на лошо, ала започна да смята на пръсти колко дни трябва да чака до неделя, когато трябваше да отиде пак във „Въведение Богородично“. Беше сряда.

Пред вратата на манастира спря каруца, теглена от коне. Коларят стар, одрипан човек, когото наемаха да превозва за нищо пари, обиколи зида, натисна вратата с рамо, извика, но… никой отвътре не му отвори.

— Нося хабееер! — проточи високо и звучно глас, сякаш пееше и не личеше да се плаши от чумата.

Монахините чуха вика му, затова пратиха куцичката Варвара, която двадесет години живееше в манастира, но умът не й стигаше да добие грамотност.

— Върви си по пътя и не натъжавай сестрите! — послушницата отпрати Див Кольо, щом чу какво й рече.

— Кажи на игуменията да дойде тук, а ти върви с чумата! — ядоса се кираджията.

Варвара тръшна вратата пред лицето му, замъкна се към кладенеца, но не каза на монахините кой и за що е бил. Чак когато Евдокия, сподвижницата на майка игумения попита кой е викал отвън, послушницата взе да ръкомаха и обяснява на пресекулки, че Див Кольо бил натоварил добитък от далечни някакви кираджии, дето не ги допускали до Калофер, та те му Дали писмо за манастира. Коларят искал да даде писмото, но понеже пустосал и без друго злочестата послушница, тя не посмяла да вземе листа. Евдокия забърза към пътната вратница да види чака ли още пратеникът. Там беше. Седнал като куче на прага, той гледаше да му отворят, че да изпълни заръката, за която далечните кираджии му дадоха три пари. Щом Евдокия отвори вратата, Див Кольо пак вдигна ръка да пустосва и да даде листа.

— Хай какво се укрили, сякаш чумата е гол мъж! Взимай този хабер и ако не го дадеш на игуменията, мисли му!

— Сполай ти за писмото! — монахинята се поклони, сякаш не чу хулните думи; отново залости вратата и понесе вестта към одаята на майка Минодора.

В двора няколко калугерици плетяха чорапи и се препичаха на слънце, други се криеха от маранята в килиите и шептяха молебствия, трети препридаха вълна под асмата на дивото грозде и от дълги прозявки късаха нишките… Беше тихо и над града се чуваше само тревожният звън на църковните камбани, които биеха за упокой.

— Боже! — щом прочете писмото докрай, майка Минодора се прекръсти. — Бива ли толкова мъка върху една душа, Господи? — изрече на глас, наметна расото и излезе да потърси Анастасия Димитрова от Плевен.

Пратеницата на врачанския владика Агапий не беше на двора сред монахините, които плетяха чорапи, нямаше я и пред иконите на манастирската църква, и в градината не се виждаше, където други три монахини подстригваха ниско чемшира. Игуменията се упъти към една от вратите, дето беше килията на монахиня Софрония, пък досами нея собичката на Анастасия.

— Добър ден, сестро Софрония — майка Минодора поздрави, понеже изсушеното тяло на мъченицата беше свито на одъра и навярно калугерката спеше.

— Прощавай, майко! — тя стана, бързо се изправи на крака и се сведе, като че молеше прошка.

— От месец и повече с теб живее момиче от Плевен, което трябва да учиш в усърдни молитви… Радва ли те послушницата Анастасия? — игуменията отвори и съседната собичка, където седеше момичето, разтворило страниците на църковна книга.

Изпитото лице на Софроний се огъна, а устните й изрекоха:

— Словата, които изричаме в истини и усърдни молитви, са малки за великия смут в душите ни. Послушницата се мами от чужди знания и често излиза от манастира — преподобната майка знае това! — не искаше да крие злобливостта си.

— Изпълнявам волята на архиерейската майка Евгения! — Минодора беше поразена от упрека и сякаш искаше да се защити.

— Но послушницата шепти забранени молитви! — очите й срещнаха с гняв очите на игуменията. — Чувам имена на мъже, чувам безсънното дишане, което, ме плаши, смущава уединението ми… — Софрония се сведе и притисна камъка, впит в корема й. Никой досега в манастира не знаеше за нейното самоизмъчване, не беше виждал наказанието й. Освен Анастасия.

— Ще преместя послушницата в друга килия, за да утешиш душата си. Моля те да излезеш, сестро Софрония, имам думи за плевенската сестра — искаше да успокои монахинята, но преди да излезе, мъченицата отново изправи глава и сви устни.

— Тя може да скрие истината от вас, но когато завчера я попитах ще приеме ли схима, сестра Анастасия каза, че зидовете на светата обител не пълнят душата й с човеколюбие! Тя иска да се върне в Плевен, че да учи момичетата по богохулни книги!

Страшен беше гневът на Софрония; очакваше от съседната собичка да чуе думи за оневинение, но преди майка Минодора да влезе при Анастасия, слабото тяло на монахинята се провря през вратата, излезе да дири покой.

— Дете мое, друмник някакъв спрял пред манастира и попитал за теб — вести носи от Плевен — игуменията положи ръце върху раменете на послушницата. — И там в града тръгнала бубоническа чума, та се не знае колко народ отнася в пръстта — възрастната жена се прекръсти и замълча, защото долови тежкото дишане на момичето. — Наедно с други духовни неща благочестивият епископ Агапий пише, че Ковача, както именували твоя баща, не е между живите, вечна му памет! — стисна раменете, после обърна лицето й към светлината, видя как то избеля отведнъж, а очите й се разтвориха, сякаш гледаха опустошение.

— А… мама? — гърлото на момичето беше пресъхнало; затвори очи, сякаш се боеше да чуе отговора, и потърси опора в стената с огнището.

— Не споменава жена, но… пише, че и синът на Ковача, брат ти — Бог е приел двамата в една нощ, царство им небесно! — положи писмото върху одърчето й, остана минута-две, а преди да излезе, се прекръсти отново и рече: — Потърси утешение на душата си в църквата; за страданието Бог ще те възнагради!

— Господи! — Анастасия се захлупи на пода. Почувствува и себе си, и килията, и цялата молебсана клета земя в безутешна самотност. Като се вдигна след час, взе вързопчето си, поиска веднага да потърси коне, да премине Балкана и да стигне в Плевен, да хвърли шепа пръст върху пръстта, под която лежеше Ковача и иконописецът на свети икони… Понечи да върви пеша, да стигне по-бързо от нощта и по-бързо от утрото след тази нощ… Но спря до зидовете на манастира. Изправен до владишкия трон на църквата „Св. Атанас“, даскал Ботьо Петков пееше „Верую“!

3.

Чумата беше спряла да коси изведнъж: със студените дни семето й измръзна; душите на хората се отпуснаха за надежден живот; отдъхна си от разпяти кръстове и земята. Послушници и монахини от манастирите околовръст помагаха доколкото могат с молитви, цяр за черната мор не намери никои. Чадата на божите храмове не бяха пощадени от смъртта — пък животът беше мил поравно за всички.

Килията на Теофания не беше по-голяма и по-светла от одаята на сестра Софрония, но нали когато душата на човек трепти за благоплоден живот от трептенето наоколо се пръска сияние; така и от дишането на русчуклийката в килията ставаше хем топло, хем светло, хем чисто… И Анастасия усещаше всичката й благодат. Не, не само че усещаше дишането и чуваше монашеските молитви, ами игумения Минодора даде нужното позволение Теофания да съпътствува послушницата до дома на хаджи Вълко, където наставникът Райно Попович пак захвана да учи момчетата. И както учеше децата да броят от едно до хиляда, включая четирите действия с тези числа, така повика за свой помощник още един даскал — Брайко Хаджигенович, който се беше върнал от новопросветителното училище в Габрово и беше преписал взаимоучителните таблици на Неофит Рилски.

— Я какъв е хубав новият ни наставник! — старата Хадживълковица нарочно хвалеше даскал Брайко, защото виждаше, че Анастасия, седнала сред момчетата, слуша учителя, повтаря по него, пък гледа да се отвори вратата, че да мерне Ботьо Петков. И което си беше истина: даскал Хаджигенович имаше една възраст с даскал Ботя, но хрисим, несмутим от бунтовен дух. Брайко нямаше онази мощ на живота, с която природата-майка дарява малцина.

— момчетата учеха този ден.

Даскал Брайко беше окачил по стените в голямата одая на Хадживълковата къща таблиците, извеждаше най-добре наученото момче да чете написаното, а другите в одаята хем повтаряха, хем запаметяваха. Главният показвач трябваше да показва и повтаря по три пъти, после по още три пъти учениците повтаряха: „В каквото хоро влезеш, такова хоро трябва да играеш“, „Ако посееш, щеш и да пожънеш“, „Ако ми е кум, да не ми е Господ?“

Даскал Брайко носеше голяма брада досущ като баща си хаджи Гено, който по корен произхождаше от Сопот, но беше дал момчето си в карловското училище на Райно Попович. Анастасия не знаеше брадата на хаджи Гено, затова през всичкото време си мислеше, че новият й наставник прилича на епископ Агапий, когато беше архидякон.

— Господин учителю, ще ми дадеш ли до утре таблица за прочитание 17? Искам да я прочета и препиша в килията си — момичето помоли за таблицата не само за да я отнесе в манастира, а да я прочете в школската одая на „Св. Атанас“.

Даскал Брайко откачи голямата таблица от стената, даде я на Анастасия заедно с кавалера за внимание и благочинност, и й каза, че може да има предмета за прочитание до идущата сряда, когато госпожицата пак ще дойде за поучение.

— Ха! И какво ще внесе в светата обител плевенската послушница? — Хадживълковица видя, че Анастасия излиза последна от стаята. — Я да видя, дай да видя, момичке! — втурна се да разгледа написаното, но понеже свечеряваше, не видя добре буквите и помоли момичето да прочете:

„… От бога нищо не може да се укрие. Бог всичко знае. Той знае не само щото правим, но и всичко, което си мислим…“ — прочете към края наслуки на глас, а хаджийката не можа да скрие завистта, която хапеше сърцето й.

— Да, да, бог вижда всичко и всичко знае… Той знае по кого губиш ума си, ама даскал Ботьо ще иде в Русия и ще те забрави! — тръгна да изпроводи послушницата до вратата.

— Нека замине! Тъкмо от него ще стане по-добър наставник! — Анастасия отвърна, пък сърцето й се сви: „Ако замине в Русия, майчице, ще се върна в Плевен и там ще го чакам!“ — помисли, отвори вратата, прекрачи прага и се учуди. — А? Няма я сестра Теофания! — огледа наоколо, но като не видя калугерката, тръгна към махалата над църквата. Натам живееше Стамболията. Никой не чу какво му беше казала Теофания в онази неделя, когато чумата косеше наред, а Млъчко беше броил на пръсти дните, че да срещне отново видението си. И не тръгна повече към Цариград по кирия.

Къщата на Стамболията не беше голяма — като за самотник човек, който нямаше потреба ни от двор, ни от домашен добитък, освен воловете, с които теглеше стока по разни градове на Империята. Докъде беше неговото място не се знаеше, понеже нямаше и плет, та към двете му одаи се вървеше направо през неразораната поляна и край кладенеца, от който можеше да се вади вода… Беше ноември към края, леден вятър навяваше на кълбета трънаци и ги хвърляше в неразбория. От комините на всички калоферски къщи се вдигаше пушек, а тук-там в мрачината се виждаше през прозорците светлина от огнища. Анастасия излезе от оплетията на пътя по крайните къщи, тръгна към собичката на Стамболията и в душата й се надигаше нещо хем светло, което да я поведе, хем смутно, дето често-често потуля светлото. Щом наближи, помисли да викне отдалече и да извести русчуклийката, че трябва да тръгват… Но отиде до къщата, взря се в прозорчето, откъдето идваше светлина и от дъха й стъклото се замъгли. Расото на монахинята беше някъде към вратата, калимавката и забрадката се виждаха недалече от одъра, а върху голяма мечешка кожа пред огнището Стамболията се задъхваше от жаравата на копнежите си и даряваше монахинята със сила, която снагата му беше потуляла много години.

— Боже! — Анастасия изтри стъклото. — Ако знае майка игумения, ще отпрати от манастира и двете… — стисна таблицата за прочитание, спомни си: „Бог знае всичко и всичко вижда“…

— Виждаш ли, господи, колко жадно е тялото й? — послушницата се взираше отново и отново, не смееше да прекрачи встрани, за да не чуят вътре стъпките, да не стихне възхвалата на мига, който опложда и греха, и възторга, и бъдността…

„Мили деца, поразгледайте около себе си, погледнете и над вас на небето; над него денем видите слънце, нощем месец и премного звезди. На земята пък има толкова много неща, които не могат да се преброят и изкажат. Знаете ли кой е направил всичко това?“ — Анастасия беше донесла таблицата за поучение в килията на „Св. Атанас“, и като прочете началото, замълча.

— Бог, Бог е направил всичко това — момчетата отговориха вкупом, вместо да повторят думите на послушницата.

— Бог е направил всичко това, вие казахте, защото е дал тялото и душата, той е вселил в нас живота, Божията сила е преголяма, Бог може да направи всичко, и нашата душа да се раздели от тялото… — момичето отново замълча.

Даскал Ботьо зачака да чуе думите по-натам, ала Анастасия погледна навън, сякаш се плашеше от мислите, които искаше да изрече.

— Мили деца, тук ми се ще да попитам добрия и твърде учен наш наставник: Щом Бог праща и милостта, и страданието, защо сипе всичките злочестини върху душите на някои клетници, а други, непокътнати от мъка и недоимък, живеят с неговата небесна милост?

— Госпожице, трябваше да запиташ само мен! — даскал Ботьо отсъди строго, защото знаеше, че питането на послушницата по-късно ще бъде чуто от мъже и жени извън „Св. Атанас“.

— Аз пък питам сега! — каза гръмко. — Ако Бог наистина имаше милост, щеше ли да ни прати чума, от която почина толкова много народ… Щеше ли да затрие моя баща и моя брат, щом рисуваше образа божи? — в душата й се надигаше мъст, но нямаше против кого да запрати мъката си.

Даскал Ботьо отиде до нея и се вгледа в лицето й…

— Досега никой не е проумил подредбата на стихиите, няма и никой да я проуми — отговори на послушницата и на себе си. — Всичкият ни живот е безмилостен, но преди да вдигнем очи към небето за изповед, по-добре е да потърсим правдата в нас, да дадем утеха на страдащия, вода на жадния, букви на непросветения, добруване на народа — отвърна достойно за своя ум. — Да дадем обич на ближния! — наставникът се обърка от думите си за обичта, затова сне таблицата от стената. Каза на Анастасия, че ще я изпроводи до даскал Брайко, за да вземе от него други таблици за поучение, а на момчетата заръча да вървят и никому да не споменават за питането на плевенската послушница, защото народът нарича тези слова светотатство!

Писмото за господни Попович пристигна в Калофер, но наставникът беше заминал до Пловдив за три недели. Когато се върна в Карлово, дълго се бави по свои работи, а като отиде в Калофер, старата Хадживълковица забрави да даде писмото на господина. Забрави ли, или някъде го беше потулила — не се разбра. Затова Анастасия продължи да ходи в хаджийската къща и в килията на „Св. Атанас“.

„Има вече 1200 години откак са преминали нашите прадеди — българи отсам Дунава и се заселили в тия места, в които ние сега живеем и които от тяхното име и до днес се наричат с едно общо име — България!…“ — послушницата преписваше всички взаимоучителни таблици в килията си, та когато се върне в Плевен и отвори училище за момичета, да им даде същите знания, с които тук я даряват родолюбивите даскали… Хаджи Ана, монахинята от Заара, която в първите дни съпровождаше Анастасия до къщата на хаджи Вълко, също искаше да се върне в своя град, да бъде наставница на моми, да ги учи на ръкоделие и богословни книги, да им дава напътствия за това, кой мъж е добър за венчавка и от кого да се крият, но…

— Защо са потребни светски знания за жената? — попита веднъж в собичката на Анастасия.

Тя имаше благодетелна душа, ала взорът й не виждаше бъдното.

— Защото е чудно наистина, даже е и пречудно да остават момичетата в невежа, когато повседневно се повелява просвещение! — отвърна, сякаш засегната!

— И къде повседневно се повелява това? — хаджи Ана искрено се учуди, защото все още ограмотяването на жената беше срамотно.

— Така говореше майка Евгения; тук го повтаря госпожа Попович и други някои наставници — не искаше да спомене Ботьо Петков, стесняваше се да изговаря името му.

— Да беше дошла при мен в килията, щеше да е по-добре. Мило ми е да слушам за школото, което сте наумили — хаджийката, вече прехвърлила четирийсетте, искаше да подклажда стремлението на плевенската послушница.

— Да бях се случила с теб наистина… Но и със сестра Теофания ми е добре, и с нея говоря за школски знания. Когато се връщаме от манастира, аз я дарявам с всички умности, които ми дават този ден даскалите…

Анастасия си спомни за греха на русчуклийката преди време.

— Сестра Теофания ми даде дума, че щом се върне в Русчук, ще отвори училище…

— Сестра Теофания остава завинаги зад стените на манастира, тя е вдовица, а мъжовата й майка не я иска — рече спокойно хаджийката, защото отдавна не беше чувано монахиня да се разкалугери.

— Ами, може и да си иде, наскоро ми каза… — сети се изведнъж, че не трябва да издава тайната на духовната си сестра.

— Майка игумения ще я анатемоса! — вдигна глас, после и тялото си хаджи Ана.

— Дай ми клетва, че няма да кажеш на майка Минодора това, което чу! — Анастасия стана, после коленичи пред расото на хаджийката. — Ако изпълниш клетвата си, ще те повикам в Плевен, щом открия училище за момичета. Или ще дойда да ти разкажа в Заара! — лицето й се палеше от неясни чувства.

— Давам ти сестринска дума! — излезе от монашеската килия и отиде в църквата да се моли за нечий невкусен грях.

4.

Вестта, че най-просветеният търновски митрополит Иларион Мъдри вече не е между живите, бързо обиколи градовете; но това, което стана след като Панарет — бивш пехливанин от едно цариградско село — пое водачеството на търновския митрополитски трон, малцина запомниха с добро. Като разбра, че няма нито църковната сила, нито любовта на народа, Панарет се опита да се доближи до чорбаджиите, та с тях, колкото може, да натрупа за своя изгода грошове, да спре новопросветителното учение на българския език, като затвори взаимните училища.

И успя! Защото един духовен пастир, когато се ръкополага на трона уж с народна воля, неговият глас има сила на заповедност и той направлява и много народни злини…

Даже училището на благодетелния Васил Априлов в Габрово замря. Докато беше жив Иларион Мъдри и покровителствуваше отец Неофит Рилски, габровските търговци и чорбаджии само се опитваха да склонят наставника да учи момците по гръцки, защото най-добра била търговията с гърците. Но откакто благородният български екзарх почина, зложелателните чорбаджии взеха да му се надсмиват, разправяха по градове и села, че неговото не е училище, а само така му се струва; възпряха му грошовете, децата пропъдиха, та за няколко месеца от двеста — в школото останаха трийсет… Посочиха му пътя откъдето беше дошъл! А вред се беше разпръснала добрата искра на рилския йеродякон, името му из всички градове се произнасяше с почит, за наставник го бяха викали в Пловдив, в Заара, в Копривщица… От Одрин Диаманди Табаков му писа, че когато българи и елини познаят благодеянието му на просветител, те ще издигнат икони и статуи за негова почетна личност… Но монахът, когото вече бяха пропъдили да живее в хралупа накрай Габрово, виждаше, че еднородни нийде няма да срещне — и очите му пак се обърнаха към манастира. Искаше да остане сам, скрит в килията си, сведен над пламника на свещта, вглъбен да превежда книги на български.

Няколко месеца откакто тръгна вестта за прогонването на Неофит Рилски, господин Райно Попович взе да страни от учениците си Ботьо Петков и Брайко Хаджигенович. Нищо, че сам ги беше напътил към Габрово да добият и донесат новото просвещение…

Обезсилен, Васил Априлов му писа от Русия.

„По тоя начин нашият народ губи своя цвят, своите по-разумни и по-богати чеда и остава съвсем немощен… Истина е, че трябва да бъдат съжалявани някои лица, рожби на България, които искат да се наричат гърци! Понеже прочее вие, мъдроучени, сте благодетел на младежта ни, приближете се до общата система, оформете своето преподаване, пробуждайте родителите да се грижат за образованието на децата…“

И господинът, който добре умееше да носи две лица, реши: в знак на добра воля с габровския благодетел да изпрати даскал Ботьо Петков в Русия, в одеската семинария, за която губернатор граф Воронцов издействува от руското правителство четири стипендии за будни българчета. А Райно Попович пак щеше да учи момчетата в калоферското училище по гръцки книги.

Даскал Ботьо Петков, който изоставяше себе си и съсипваше здравето си за народни работи, не бързаше да замине в Одеса. Понякога, в празнични дни, той отиваше до манастира „Въведение Богородично“ и искаше позволение от майка Минодора да се срещне с плевенската послушница. Сядаше с нея на пейка и разгръщаше тъничка книжчица:

— Да си припомним сега едно от писанията, които Априлов ни прати от Русия: „Жертвувай живота си за отечеството, и предпочитай славната смърт, нежели безчестния живот!… Почитай старите и разумни мъже!… Обичай Отечеството си, нито да пожелаваш друго отечество, щото такова желание, вменява се начало на предателство!“ — ръката на младия даскал сочеше далеко, далеко, и след малко гласът му добавяше. — Ако иска учителят да го обичат децата, трябва той сам да ги обича искрено и отворено!

Анастасия гореше. Дочуваше все по-често, че Ботьо Петков ще замине, пък не смееше да отвори дума за това.

— Господи, не ме оставяй сама зад зидовете на манастира! — преди да заспи в килията си, шептеше молитви. — Вече нямам сродна душа, ще остана и без опора… Майка игумения навярно знае вината ми за сестра Теофания, но не иска да ме отпрати, защото чака писмо от епископ Агапий… Господи, искам да срещна отново жената, която ми каза, че любовта към човека е по-вездесъща от вярата в Теб, защото дарява с нов живот, с нови надежди.

…Далече, далече никой от манастира „Въведение Богородично“ не узна накъде по друмищата към градовете трополеше каруцата на Стамболията. Не беше натоварил гайтан и не мислеше за кирия. Обръщаше се от време на време назад да попита Василиса къде трябва да спре, за да дойде на бял свят синът му! Всичко, което беше пастрил години наред, искаше да даде за нов дом, за сладък живот с вдовицата от „Въведение Богородично“…

Вдовица ли? По някое време до манастира пристигна вест, че Павел, клетият Павел, дето вапцал гемията в алено и написал на едната страна ВАСИЛИСА, наскоро го видели в далечна земя. Избягал от всички, че да не позорят Василиса заради неговата позорна немощ да превърне момата в жена.

Анастасия милееше да остане още някое време в Калофер, но по-голямо беше стремлението й да се върне в Плевен. Преди да тръгне, плевенската послушница разлисти псалтирчето в килията си и на глас прочете псалом:

— „Господи, ако аз съм направила нещо достойно за покаяние, без да моля прошка от Теб, ако има неправда в ръцете ми, ако със зло съм отпратила ономува, който е бил с мене в мир, нека Твоята сила ме стъпче в прахта!…“

Пътната вратница на манастира хлопна зад гърба й. Беше есента на 1840-а.