Сърцето на зимата

Глава 17Розови лентички

По площада Мол Хара метеше студен вятър, който повдигаше наметалото на Мат и ако задържеше така, можеше да заледи калта, полепнала по дрехите му. Слънцето надничаше полускрито над покривите на къщите и сенките се издължаваха. Стиснал с едната си ръка тоягата, а с другата — скъсаната каишка на медальона, пъхнат в джоба му, за да може лесно да го извади, ако се наложи, той не можеше да направи нищо, освен да остави наметалото да плющи накъдето си ще. Болеше го всичко, заровете в ума му трополяха тревожно, но Мат не обръщаше внимание нито на едното, нито на другото. Много беше зает с това да се озърта във всички посоки наведнъж и в същото време — да се чуди през колко малка дупка бе успяло да се провре онова нещо. По едно време се улови, че зяпа с тревога дребните пукнатини между квадратните камъни на настилката. Макар че съществото едва ли щеше да изскочи точно от тях.

Откъм околните улици се носеше приглушена глъч, но тук само едно мършаво псе пробяга покрай фонтана със статуята на отдавна мъртвата кралица Нариен. Според някои вдигнатата й ръка сочела богатството на океана, обкръжил Ебу Дар, а според други — опасността, която ги заплашвала оттам. Трети пък твърдяха, че наследникът й искал да обърне внимание на факта, че само една от гърдите на статуята е разголена, което означавало, че била само наполовина разгулна.

В други дни в този час дори през зимата Мол Хара щеше да е пълен с разхождащи се влюбени двойки, шляещи се лениво улични продавачи и изпълнени с надежда просяци. Но просяците сега бяха изметени от улиците и накарани да работят от сеанчанците, а другите предпочитаха да си стоят вкъщи дори през деня. Причината беше Тарасинският палат, грамадата от бели куполи, мраморни кули и тераси от ковано желязо, резиденцията на Тилин Кинтара Мицобар, по милостта на Светлината кралица на Алтара — по-точно на тази час от Алтара, която се намираше на няколко дни езда от Ебу Дар — Господарката на Четирите вятъра и Пазителка на Морето на бурите. И, което навярно беше по-важно в момента, резиденцията на Върховната лейди Сурот Сабел Мелдарат, командващата „Предтечите“ — тоест авангарда — на императрицата на Сеанчан, дано да е жива вечно. Много по-страшен пост в Ебу Дар за момента. Пред всеки вход стояха гвардейци на Тилин в зелени ботуши, торбести бели панталони и позлатени гръдни брони върху зелените униформени палта, а с тях — мъже и жени в онези насекомо подобни шлемове и брони, нашарени на ивици в синьо и жълто, или зелено и бяло, и всякакви други съчетания, каквито могат да му хрумнат на човек. Кралицата на Алтара искала сигурност и тишина, за да може да си отдъхва. По-точно Сурот казваше, че го искала. А щом Сурот кажеше, че Тилин иска нещо, Тилин тутакси решаваше, че наистина го иска.

След кратък размисъл Мат поведе Ноал към една от портите към дворцовите конюшни. Да успее да вкара оттам външен човек изглеждаше по-вероятно, отколкото ако опиташе по величествените мраморни стъпала. Да не говорим, че имаше много повече шанс да свали цялата тази кал преди да се наложи да се изправи пред Тилин. Последния път съвсем открито бе изразила недоволството си, когато се върна пораздърпан след една кръчмарска свада.

До отворената порта стояха шепа ебударски стражи с алебарди и същия брой сеанчанци от другата страна, с копия с пискюли и вкочанени като статуята на Нариен.

— Благословът на Светлината да е над всички тук — учтиво измърмори Мат към ебударците. С ебударците винаги беше разумно човек да е учтив, поне докато ги опознаеш. Както и след това, между другото. И все пак те бяха някак… по-податливи от сеанчанците.

— И над вас, милорд — отвърна му набитият офицер, пристъпи напред и Мат го позна. Сурливан Сарат. Свестен човек беше, винаги готов с някоя шега, и имаше усет за коне. Сурливан го огледа, поклати глава и се потупа по острия шлем с позлатената пръчка на ранга си. — Пак ли сте се били, милорд? Ще кипне като чайник, като ви види.

Мат се помъчи да не му личи толкова, че не може да стои прав без тоягата, и настръхна. Шега ли? Този мъж със загорялото лице имаше език като пила. А и усетът му за коне не беше кой знае какъв.

— Ще има ли въпроси, ако този приятел влезе да спи при хората ми? — грубо попита Мат. — Не би трябвало да има. При моите хора все ще се намери място за още един. — Че и за повече, ако си говорим истината. Досега бяха загинали осем души, само защото го последваха до Ебу Дар.

— От моя страна никакви, милорд — отвърна Сурливан, въпреки че изгледа преценяващо мършавия старец и присви устни. Палтото на Ноал обаче изглеждаше добро, поне на сумрачната светлина. Дори дантела си имаше, при това в по-прилично състояние от това на Мат. Това сигурно наклони везните. — Пък и тя няма защо да знае всичко, така че и от нейна страна няма да има.

Мат се навъси, но преди невъздържаните му думи да хвърлят двамата с Ноал във врящия казан, трима тежко въоръжени сеанчански конници се приближиха в галоп през площада към портата и Сурливан се обърна към тях.

— Ти с госпожа съпругата си в двореца на кралицата ли живееш? — попита Ноал и закрачи към портата.

Мат го дръпна назад.

— Да изчакаме тях. — И му кимна към сеанчанците. Госпожа съпругата му ли? Проклети жени! Проклети зарове в проклетата му глава!

— Нося депеши за Върховната лейди Сурот — обяви един от сеанчанците, сеанчанка по-точно, и плесна кожената чанта, висяща от облеченото й в броня рамо. На шлема си имаше само едно перо — знак, че е офицер с нисък ранг — но конят й беше явно издръжлив и бърз. Другите две животни бяха ячки, но нищо повече не можеше да се каже за качествата им.

— Влезте, с благослова на Светлината — отговори с лек поклон Сурливан.

Поклонът на сеанчанката от седлото не беше по-дълбок.

— И над вас да е благословът на Светлината — измърмори тя и копитата на трите коня зачаткаха към двора на конюшните.

— Странна работа — отрони замислено Сурливан, загледан след тримата. — Винаги искат разрешение от нас, не от тях — и махна към сеанчанците от другата страна на портата. Онези не бяха помръднали на косъм, стояха си все така вдървени и изобщо не погледнаха влизащите, доколкото Мат забеляза.

— И какво щяха да направят, ако им беше казал, че не може? — кротко попита Ноал и намести вързопа на гърба си.

Сурливан изобщо не го погледна.

— Достатъчно е, че съм дал клетва на моята кралица — отвърна той безизразно, — и че тя се е заклела… където се е заклела. Намерете му постеля на вашия приятел, милорд. И го предупредете, че в Ебу Дар е по-добре някои неща да не се казват и някои въпроси да не се задават.

Ноал се учуди и понечи да възрази, че е проявил само любопитство, но Мат размени още няколко учтивости с алтарския офицер — набързо, разбира се — и подкара новия си познат през портите, като тихо почна да му обяснява за Ослушвачите. Вярно, човекът го бе спасил от голама, но това още не значеше, че трябва да се остави да го приберат сеанчанците. Имаше и едни, които наричаха „Търсачите“, и от малкото, което беше чул — дори хора, които свободно приказваха за Смъртната стража, си стискаха зъбите, станеше ли дума за Търсачите — та от малкото, което беше чул, пред Търсачите Разпитвачите на Белите плащове изглеждаха като момченца, изтезаващи буболечки — гадни, но едва ли заслужаващи да се притеснява човек от тях.

— Разбирам — отрони замислено старецът. — Не го знаех. — Като че ли се ядоса на себе си. — Трябва доста време да си прекарал при сеанчанците. Е, тогава познаваш ли добре Върховната лейди Сурот? Да ти кажа, представа нямах, че имаш такива връзки.

— Прекарвам времето си с войници по кръчмите, когато мога — отвърна кисело Мат. Когато Тилин му позволеше. Светлина, ами че то все едно се беше оженил! — Сурот не знае дори дали съм жив. — И горещо се надяваше да си остане така.

Тримата сеанчанци вече се бяха махнали и конете им бяха вкарани в конюшнята, но отвън няколко сул-дам водеха вечерните упражнения на своите дамане и ги разхождаха на широк кръг из застлания с каменни плочи двор. Близо половината от облечените в сиво дамане бяха тъмнокожи жени, лишени от накитите, които бяха носили като Ветроловки. Имаше още от тях в палата, както и другаде. Сеанчанците бяха пожънали добра реколта от корабите на Морския народ, които не бяха успели да им избягат. Повечето бяха изписали мрачно упорство на лицата, но седем-осем гледаха празно пред себе си, покрусени и объркани, изпълнени с отчаяние. До всяка от тях вървеше по една родена в Сеанчан дамане, държеше я или за ръката, или прегърната, усмихваше се и й шепнеше нещо под одобрителните погледи на жените с гривните, привързани с каишки към сребристите им нашийници. Някои от тези съсипани от мъка жени се гушеха до спътничките си, вкопчени в ръцете им, сякаш стискаха нишката на живота си. Гледката беше достатъчна, за да накара Мат да потръпне, ако мокрите му дрехи вече не вършеха своето.

Опита се да подкара Ноал бързо през двора, но въртящият се кръг докара до него една дамане, която не беше нито сеанчанка, нито Ата-ан Миере, свързана за една пълничка посивяла сул-дам — жена с маслинена кожа и майчинска физиономия. Строга майка с твърдоглавото си дете, ако се съдеше по начина, по който гледаше подопечната си. Теслин Барадон бе изтъняла след този месец и половина сеанчанско пленничество, но лишеното и от възраст лице все още изглеждаше сякаш яде шипки по три пъти на ден. От друга страна, стъпваше много кротко и без никакво колебание се подчиняваше на изричаните тихо указания на своята сул-дам, даже спря да се поклони много чинно на двамата с Ноал. За миг обаче тъмните й очи блеснаха с омраза към него, преди двете с нейната сул-дам да продължат обиколката из двора. Кротко и чинно. Мат беше виждал дамане вързани с краката нагоре да ги пердашат с пръчки в същия този двор за най-дребни провинения. Сред тях беше и Теслин. Добри неща от нея не помнеше, само лоши, но дори на нея не можеше да пожелае това.

— По-добре да е мъртъв човек, предполагам — промърмори той и продължи. Теслин беше корава жена и сигурно всеки миг размисляше как да се измъкне, но твърдостта й я беше докарала само дотук. Надзорницата на корабите и нейният Надзорник на оръжията бяха издъхнали на дръвника, без да запищят, но това не ги бе спасило, нали?

— Ти вярваш ли го? — попита разсеяно Ноал и отново намести непохватно вързопа на гърба си. Потрошените му ръце бяха държали ножа доста убедително, но във всичко останало изглеждаше непохватен и тромав.

Мат го изгледа навъсено. Не. Не беше сигурен, че го вярва. Тези сребърни ай-дам много приличаха на невидимия нашийник, който му беше сложила Тилин. Но от друга страна, Тилин можеше цял живот да го гъделичка под брадичката, стига това да опазеше живота му от дръвника. Светлина, нямаше ли най-после тези проклети зарове в главата му да спрат и да се свършва! Не, това беше лъжа. Когато най-сетне разбереше какво са означавали, щеше да съжали, че са спрели.

Помещението, което си деляха Чел Ванин и другите оцелели от Червената ръка, се намираше недалече от конюшните — дълга варосана барака с нисък таван и прекалено много легла за тези, които бяха останали живи. Ванин, оплешивяла и потна грамада, лежеше на едно от тях по долна риза, с разтворена на гърдите му книга. Мат се изненада, че изобщо може да чете. Ванин се изплю на пода през дупката на мястото на избитите си зъби, изгледа навъсено оцапаните дрехи на Мат и попита:

— Пак ли си се бил? Няма да й хареса. — Не стана. С няколко малки и странни изключения, Ванин смяташе, че не пада по-долу от всеки лорд.

— Неприятности ли, лорд Мат? — изръмжа Харнан и стана от леглото си. Беше здравеняк и нервите му също бяха здрави, но сега стисна челюсти и грубо татуираният ястреб на едната му буза се набръчка. — Да прощавате, но още не сте във форма за това. Кажете ни само как изглежда и ние ще го оправим.

Останалите трима се струпаха около него нетърпеливи, като двама награбиха палтата си, докато още затъкваха ризите си в панталоните. Метвин, кайриенец с момчешко лице, макар с десет години по-голям от Мат, вдигна меча си, който бе оставил опрян до леглото, и издърпа малко острието от ножницата да види дали е наточено добре. С меча беше най-добрият от тях, при това много добър, макар че Гордеран почти не му отстъпваше, нищо че приличаше на ковач. Гордеран изобщо не беше толкова муден, колкото предполагаха безкрайно широките му рамене. Дузина мъже от Бандата на Червената ръка бяха тръгнали с Мат за Ебу Дар, осем от тях бяха загинали, а останалите стояха натикани тук в палата, където не можеха нито слугини да щипят, нито да се сбият като хората на игра на комар или да се напият свястно, докато не паднат по очи. Както щяха да могат, ако бяха отседнали в хан, където ханджийката да ги влачи до леглата, макар че кесиите им на другия ден ще са поолекнали.

— Това е Ноал. Той ще ви разкаже по-добре от мен какво се случи — отвърна Мат и бутна шапката на тила си. — Той ще спи тук при вас. Спаси ми живота.

Това предизвика одобрителни възклицания, да не говорим за потупванията по гърба, които за малко щяха да катурнат стареца. Ванин чак благоволи да си отбележи мястото в книгата с палец и приседна на ръба на тънкия дюшек.

Ноал смъкна вързопа си на едно свободно легло и заразказва случката с добре отиграни жестове. Изигра ролята си и даже се направи малко на шут, уж че се пързалял в калта, зяпнал в голяма, докато Мат се бил геройски. Оказа се роден разказвач, добър като истински веселчун, така че слушателите можеха да видят и да си представят на живо това, което описваше. Харнан и мъжете от Червената ръка се разсмяха искрено, но смехът им замря, когато Ноал стигна до измъкването на нападателя на Мат през малката дупка. Ванин остави книгата и отново се изплю през зъби. Голамът беше оставил Ванин и Харнан полумъртви в Рахад. Полумъртви, защото гонеше друга плячка.

— Тази гадина иска да ме спипа, не знам защо — подхвърли с безгрижен тон Мат, след като старецът свърши разказа си и се отпусна на леглото до вещите си, видимо изтощен. — Може да съм играл на зарове някой път с него, не помня. Вие няма от какво да се боите, стига да не се пречкате между него и мен. — Ухили се, мъчейки се това да прозвучи на шега, но никой друг не се усмихна. — Всеки случай утре ще ви заделя злато. Ще си наемете превоз на първия кораб за Иллиан и ще отведете Олвер с вас. Том и Джюйлин също, ако се съгласят да тръгнат. — Предполагаше, че хващачът на крадци поне ще приеме. — Както и Нерим и Лопин, разбира се. — Свикнал беше вече двамата слуги да се грижат за него, но тук едва ли имаше нужда от тях. — Талманес трябва вече да е някъде край Кемлин. Смятам, че няма да е трудно да го намерите. — Щом си отидеха, щеше да остане съвсем сам с Тилин. Светлина, готов беше по-скоро отново да се изправи срещу голама!

Харнан и другите трима от Червената ръка се спогледаха, а Фергин се почеса по главата. Нищо чудно. Кокалестият мъж беше добър войник — е, не чак най-добрият, но добър — но станеше ли дума за други неща, не беше от най-схватливите.

— Това няма да е редно — подхвърли колебливо Харнан. — Първо, ако лорд Талманес ни види без теб, ще ни съдере кожите. — Другите трима кимнаха. Това и Фергин го разбра.

— А ти, Ванин? — попита Мат. Дебелакът сви рамене.

— Ако измъкна момчето от Ризел, ще ме изкорми като пъстърва, докато спя. На негово място щях да направя същото. Все едно, тук поне имам време за четене. Работиш ли като салджия, не ти остава много време. — Една от работите, които твърдеше, че вършел пътьом. Другата беше коняр. Всъщност Ванин си беше чист конекрадец и уличен обирджия, при това най-добрият в цели две държави, ако не и в повече.

— Вие сте луди — намръщи се Мат. — Това, че иска мен, още не значи, че няма да ви убие, ако му се изпречите на пътя. Предложението остава открито. Всеки, който се вразуми, може да си тръгне.

— Виждал съм хора като теб и преди — изведнъж каза Ноал. Прегърбеният човечец изглеждаше самото олицетворение на старост и умора, но очите му, които оглеждаха Мат, бяха ясни и проницателни. — Някои хора имат едно такова излъчване, че карат другите да вървят неотлъчно с тях натам, накъдето ги водят. Някои ги водят към гибел, други — към слава. Смятам, че името ти един ден може да се запише в историята.

Харнан и Фергин изглеждаха еднакво объркани. Ванин само се изплю, легна и отново отвори книгата.

— Ако ми свърши всичкият късмет, може би — промърмори Мат. Много добре знаеше той какво значи да се запишеш в историята, благодаря. Докато го правиш, могат да ти счупят главата.

— Ти по-добре се почисти, преди да те е видяла — изведнъж грижовно заговори Фергин и го стресна. — С тази кал бъди сигурен, че ще й пъхнеш голяма оса под седлото.

Мат свали ядосано шапката от главата си и излезе с широки крачки от бараката, без дума повече да каже. Широки колкото можеше, защото се подпираше на тоягата. Преди вратата да се тръшне след него, чу как Ноал подхвана някакъв разказ за едно време, когато пътувал на кораб на Морския народ и се научил да се къпе в солена вода. Така поне почваше.

Смяташе да се окъпе преди да го види Тилин — честно, — но докато куцукаше по коридорите със стени, окичени с цветни гоблени, които ебударците наричаха „летни“ заради сезона, който изобразяваха, цели четирима слуги в зелено-белите дворцови ливреи и не по-малко от седем слугини се спряха да му намекнат, че сигурно ще благоволи да се окъпе и преоблече, преди да го е видяла кралицата, като при това му предлагаха лично да го окъпят и да му донесат чисти дрехи, без тя да разбере. Не че знаеха всичко за него и Тилин — слава на Светлината, никой освен двамата с Тилин не знаеше подробностите — но знаеха твърде много, проклетниците. И не само че знаеха, ами го одобряваха — до последния скапан слуга в целия скапан Тарасински палат. Първо, Тилин беше кралицата и можеше да прави каквото си пожелае, ако питаха тях. Второ, нервите й бяха на ръба на бръснача след завладяването на града от сеанчанците и ако някакъв си добре изтъркан и облечен в дантели Мат Каутон можеше да ги предпази да не ги бие през носа за дреболии, какво толкова, готови бяха лично да го изтъркат зад ушите и да го увият в дантели като дар за Слънцеднева!

— Кал ли? — отвърна той на едно хубавичко усмихнато слугинче, което просна широките си поли на пода в реверанс. Черните й очи блещукаха, а пазвата на корсажа й разкриваше гръд, почти не отстъпваща на тази на Ризел. Друг път щеше да й отдели малко време да я поогледа. — Каква кал? Никаква кал не виждам! — Слугинчето зяпна, забрави да се изправи и го загледа слисано, докато той се отдалечаваше куцукайки.

На един от ъглите внезапно излезе Джюйлин Сандар и за малко да го събори. Тайренският хващач на крадци отскочи и изломоти някаква ругатня, а мургавото му лице посивя, като разбра на кого е налетял. След което измърмори някакво извинение и понечи да си продължи по пътя.

— Том и теб ли те е замесил в глупостите си, Джюйлин? — попита Мат.

Джюйлин делеше една стая с Том дълбоко долу в слугинския отсек на палата и нямаше никаква причина да се шляе тук. В своето тъмно тайренско палто, разкроено над ботушите, Джюйлин щеше да изпъква сред слугите като паток в кокошарник. В тези неща Сурот беше стриктна, много по-стриктна от Тилин. Единственото обяснение за появата му тук, което можа да хрумне на Мат, беше, че и той е забъркан в кашата, която готвеха Том и Беслан.

— Не, не си прави труда да ми го казваш — продължи Мат. Направих предложение на Харнан и другите, отворено е и за теб. Ако решиш да си ходиш, ще ти дам пари.

Хващачът на крадци го изгледа безизразно.

— Харнан и другите какво казаха? И какво толкова глупаво прави според теб Том? Тия покриви той ги познава по-добре от теб и мен.

— Голамът все още е в Ебу Дар, Джюйлин. — Том беше убеден, че ако някой разбира от Играта на Домове, то това е той, и много обичаше да си пъха носа в политиката. — Преди малко се опита да ме убие.

Джюйлин изпъшка, сякаш го изритаха в корема, и прокара длан по късо подрязаната си черна коса.

— Въпреки това, имам си причина да поостана тук — каза той. Изразът му се промени до нещо опърничаво и оправдателно, и примесено с чувство за вина. Този блуждаещ поглед Мат не беше забелязвал досега у него, но когато един мъж изглежда така, това можеше да означава само едно.

— Отведи я със себе си бе, човек — каза Мат. — Пък ако не иска, голяма работа. Само час след като пристигнеш в Тийр, на всяко коляно ще ти се друсне по една жена. Така стоят работите с жените, Джюйлин. Каже ли една „не“, винаги ще се намерят други, които да кажат „да“.

Един слуга, забързан с товар ленени кърпи, зяпна удивено оплескания с кал Мат, но Джюйлин помисли, че е заради него, затова измъкна палците си от колана и се постара да си придаде по-смирена стойка. Без особен успех. Вярно, че Том спеше при слугите, но още в началото го бе направил така, че да изглежда, все едно сам го е избрал, като проява на чудатост, и на никого не му се струваше странно, че го вижда тук по горните етажи и навярно се промъква в покоите на Ризел, които доскоро бяха на Мат. Докато Джюйлин описа надълго и широко, че бил „хващач на крадци“ — поне „събирач“ да се беше нарекъл — и изгледа право в очите толкова наперени млади благородия и самодоволни търговци, за да им покаже, че не пада по-долу от тях, така че накрая всички в палата знаеха кой е и какво е. И къде му е мястото: долу при слугите.

— Милорд е много мъдър — рече той нарочно много високо и се поклони вдървено. — Милорд знае всичко за жените. Ако милорд благоволява да извини покорния си слуга, трябва да се връщам където ми е мястото. — Обърна се да си тръгне и подхвърли през рамо, пак така високо: — Днес чух, че ако милорд благоволи още веднъж да се върне така, сякаш са го влачили по улицата, кралицата възнамерява да напердаши с тояга особата на почитаемия милорд.

И това беше капката, която преля чашата.

Мат изрита крилата на вратата към покоите на Тилин, нахлу вътре, хвърли шапката си през стаята… И се закова на място с увиснало чене, и всичко, което се канеше да избълва, замръзна на езика му. Шапката му падна на килима и се търкули нанякъде. А вятърът лъхна през високите прозорци с тройни арки, водещи към голямата тераса с изглед към Мол Хара.

Тилин се извърна в креслото, резбовано така, че да прилича на позлатен бамбук, и го изгледа над ръба на пълния си с вино бокал. Лъскавата й черна коса, леко посребрена по слепоочията, падаше на гъсти вълни и ограждаше като в рамка красивото й лице с очи на хищна птица — точно в този момент крайно недоволна птица. Веднага му се набиха в очи уж несъществени неща. Както си седеше преметнала крак връз крак, тя подритна нервно под масата и пъстрите фусти под роклята се разпиляха. Светлозелена дантела обрамчваше дълбокото овално деколте, откриващо наполовина пълните й гърди с отрупаната със скъпоценни камъни дръжка на брачната й кама в пазвата. Не беше сама. Срещу нея седеше Сурот, забила навъсен поглед в своя бокал, и дългите й нокти потропваха по облегалката на креслото. Беше доста хубава жена, въпреки наполовина обръснатата си глава с оставен само един дълъг перчем. Хубава, само че хищната Тилин изглеждаше пред нея като плахо зайче. По два от дългите нокти на ръцете й бяха лакирани в синьо. А до нея, представете си, седеше някакво момиченце — също облечено в пищна роба на нежни цветенца върху белите поли, но с прозрачен воал, скриващ цялата му глава — като че ли беше изцяло обръсната! — и отрупано с цяло съкровище от злато и рубини. Колкото и да беше стъписан Мат, златото и рубините не му убягнаха. А някаква стройна жена, с тъмна почти колкото косата й кожа и висока като айилка, стоеше зад стола на момичето, скръстила ръце на гърди с изписано на лицето й едва прикрито нетърпение. Вълнистата й катранено-черна коса беше късо подрязана, но изобщо не беше бръсната, следователно не беше нито от Кръвта, нито со’джин. С властната си хубост тази жена засенчваше и Тилин, както и Сурот. На Мат не му убягваха не само скъпоценностите, но и хубавите жени, дори когато се чувстваше като ударен с чук по главата.

Но го закова на място не присъствието на Сурот, нито двете непознати. Заровете изведнъж бяха спрели. Изтропаха за последно така, че черепът му звънна, и се укротиха. Такова нещо досега не беше му се случвало. Стоеше вцепенен и очакваше някой от Отстъпниците да скочи от пламъците в камината или земята под него да се разтвори и да го погълне заедно с целия палат.

— Не ме слушаш, гълъбчето ми — изгука му Тилин с опасни нотки. — Казах да слезеш в кухнята и да си хапнеш нещо сладко, докато ми остане време за теб. И между другото се изкъпи. — Тъмните й очи блеснаха опасно. — Тази кал по теб ще я обсъдим по-късно.

Замаян, Мат отново превъртя случилото се в главата си. Влязъл бе в стаята, заровете бяха спрели и… Нищо не се случи. Нищо!

— Този човек е бил нападнат — каза тънката забулена фигурка и се изправи. Тонът й беше хладен като вятъра отвън. — А ти ми каза, че улиците са безопасни, Сурот! Не съм доволна.

Нещо трябваше да се случи! Вече трябваше да стане нещо! Винаги ставаше нещо, когато заровете спираха.

— Уверявам те, Тюон, улиците на Ебу Дар са безопасни колкото на самия Сеандар — отвърна Сурот и точно това измъкна Мат от ступора му. Отговорът й прозвуча… обезпокоено. Обикновено Сурот бе тази, която караше другите да се безпокоят.

До нея пристъпи строен младеж с изящно тяло в почти прозрачния халат на да’ковале, с висока синя порцеланова кана в ръце. Сведе глава и мълчаливо предложи да напълни бокала й. И отново стресна Мат с появата си. Така и не беше забелязал, че в стаята има и други хора. При това русокосият младеж в неприличното облекло не беше сам. До масичка, отрупана с шишенца с подправки и още кани от тънък порцелан на Морския народ, около малък позлатен мангал с ръжените, нужни за подгряване на виното, бе коленичила дребничка, но с приятно закръглени форми млада червенокоса жена в същата прозрачна роба, а от другата страна — побеляла и изнервена слугиня в зелено-бялата ливрея на двора Мицобар. А в ъгъла, толкова неподвижна, че Мат едва я забеляза, се беше свила още една сеанчанка — ниска жена, чиято златиста коса беше наполовина обръсната и чийто бюст сигурно щеше да надмине този на Ризел, ако роклята й не покриваше шията й чак до брадичката. Не че държеше много да го разбере. Сеанчанците бяха много докачливи за своите со’джин. Тилин пък се докачаше за всяка жена. Откакто можеше да става от леглото си, в покоите й не можеше да се види една слугиня, по-млада от баба му.

Сурот изгледа красивия младеж, сякаш се чудеше какво е, после поклати глава и вниманието й отново се върна на девойката — Тюон, — която с небрежен жест отпъди слугата. Прислужницата в ливреята притича да вземе каната от ръцете му и понечи да напълни бокала на Тилин, но кралицата също й махна с ръка и старицата се върна на мястото си до стената. Тилин седеше много, ама много кротко. Нищо чудно, че не искаше да изпъква много, след като тази Тюон толкова плашеше Сурот.

— Не съм доволна, Сурот — повтори момичето и я изгледа намръщено. Макар и станала, височината, от която изгледа седящата Върховна лейди, не беше чак толкова очебийна и Мат предположи, че и тя е някаква Върховна лейди, но малко по-върховна от Сурот. — Успя да възвърнеш много и това ще удовлетвори императрицата, дано да е жива вечно, но прибързаното ти настъпление на изток се оказа ужасен провал, който не бива да се повтаря. А след като улиците на този град са обезопасени, как е било възможно този човек да бъде нападнат?

Кокалчетата на пръстите на Сурот побеляха от стискането на облегалката, както и на столчето на бокала. Тя погледна сърдито Тилин, все едно че тя е виновна за назидателната лекция, която трябваше да изслуша, а Тилин отвърна с извинителна усмивка и сведе глава. Кръв и пепел, сега той щеше да плаща за това!

— Какво толкова? Просто паднах. — Гласът му сигурно им подейства като залп фойерверки, защото главите на всички изплющяха към него. Сурот и Тюон изглеждаха поразени от самия факт, че е проговорил. А Тилин приличаше на орлица, която иска да й изпържат заека. — Уважаеми дами — добави Мат, но тази учтивост, изглежда, не оправи положението.

Изведнъж високата жена протегна ръка, дръпна бокала с вино от ръката на Тюон и го запокити към камината. Към комина полетяха искри. Слугинята се размърда, готова да притича да спаси чашата, докато не се е стопила, но со’джин само я докосна по рамото и тя се укроти.

— Държиш се глупаво, Тюон — каза високата с такъв глас, че строгостта на момичето преди малко заприлича на смях. Досадно познатия провлечен сеанчански говор почти го нямаше. — Сурот държи положението под контрол. Това, което се случи на изток, може да се очаква при всяка битка. Крайно време е да престанеш да си губиш времето с глупави дреболии.

Сурот я изгледа стъписано за миг, докато успее да си възвърне безизразната маска. Мат, от своя страна, също зяпна за малко. Да си позволи човек подобен тон към особа от Кръвта… късмет щеше да има, ако се отървеше с боя с камшици!

За огромна изненада, вместо да я среже, Тюон сведе глава.

— Вероятно си права, Анат — отвърна тя спокойно и даже с известно покорство. — Времето, както и поличбите, ще покажат. Но младежът очевидно лъже. Сигурно се бои от гнева на Тилин. Но тези рани едва ли ги е получил от падане, освен ако из града няма ями и скали, каквито не забелязах.

Боял се от гнева на Тилин значи? Е, боеше се малко. Съвсем малко. Но никак не обичаше да му го напомнят. Мат се поразмърда да застане по-удобно и се подпря на тоягата. В края на краищата можеха да предложат на човек да седне, нали?

— Раните са ми от деня, когато момчетата ви превзеха града — отвърна той с възможно най-нахалната си усмивка. — Вашите хвърляха разни мълнии и огнени кълбета. Но вече се пооправих. — Тилин се опита да зарови лице в бокала си и въпреки това успя да го стрелне над ръба на чашата с поглед, обещаващ сурово възмездие.

Тюон закрачи по килима към него и полите й зашумоляха. Мургавото лице зад прозрачния воал можеше да мине за хубаво, ако го нямаше изражението на съдия, който ей сегичка ще ти произнесе смъртната присъда. Очите й бяха големи и красиви, но съвсем студени и безразлични. Мат забеляза, че всичките й дълги нокти — и на двете ръце — са лакирани, при това в яркочервено. Учуди се дали това означава нещо и ако означава — какво точно. Светлина, човек можеше цял живот да живее в охолство за цената на тези рубини.

Момичето вдигна ръка, пъхна пръстчетата си под брадичката му и я повдигна, а той понечи да се дръпне, но Тилин го изгледа над главата на Тюон с поглед, който му обеща възмездие тук и тутакси, само ако посмее да го направи. Той се намуси и се остави на малката да повдигне главата му и хубаво да я огледа.

— Бил си се срещу нас? — попита го тя настоятелно. — Клетвите изрече ли?

— Изрекох ги, ами как — измънка Мат. — За другото не извадих късмет.

— А е трябвало — измърмори тя.

Бавно го обиколи и продължи да го оглежда, опипа с пръсти дантелата на китката му, докосна черния копринен шал, вързан на шията му, надигна пеша на палтото му да огледа везмото. Той го изтърпя, сдържайки се да не мръдне и навъсен не по-малко от Тилин. Светлина, коне беше купувал без чак толкова подробен оглед! Оставаше само и зъбите му да поиска да види!

— Момчето ти каза как е пострадало — каза със смразяващо властен тон Анат. — Ако го искаш, просто си го купи и толкова. Денят беше тежък и е време да си лягаш.

Тюон спря и огледа пръстена с печата на пръста му. Беше изработен пробно, само да покаже умението на ювелира — с тичаща лисица и два гарвана в полет, обкръжени от полумесеци, и Мат си го беше купил случайно, макар че беше свикнал с него и му харесваше. Учуди се дали няма да му го поиска. Тя вдигна глава и се вгледа в лицето му.

— Добър съвет, Анат. Колко искаш за него, Тилин? Ако ти е любимец, кажи цената и ще я удвоя.

Тилин се задави от глътката вино и закашля, а Мат за малко щеше да си изтърве тоягата. Това момиченце искаше да го купи? Ами то ако се съдеше по изражението й, все едно че наистина се канеше да купи кон.

— Той е свободен човек, върховна лейди — колебливо отвърна Тилин, след като отново можа да заговори. — Аз… не мога да го продам. — Мат щеше да се изсмее, ако гласът на Тилин не прозвуча така, сякаш се мъчеше да спре зъбите си да не затракат и ако проклетата Тюон не беше попитала току-що за цената му. Свободен човек бил! Ха!

Момичето му обърна гръб, сякаш го изхвърли от ума си.

— Ти се страхуваш, Тилин, а в името на Светлината, нямаш причина за това. — Плъзна се по килима към креслото на Тилин, повдигна булото си с две ръце, откривайки долната половина на лицето си, наведе се и леко целуна Тилин, веднъж по всяко око и веднъж по устните. Тилин изглеждаше слисана. — За мен ти си сестра, както и за Сурот — каза Тюон с изненадващо нежен глас. — Лично ще впиша името ти като една от Кръвта. Ти ще бъдеш Върховната лейди Тилин и кралица на Алтара. А и много повече, както ти обещах.

Анат изсумтя.

— Да, Анат, зная — въздъхна момичето и свали булото си. — Този ден беше дълъг и тежък, а аз съм уморена. Но ще покажа на Тилин земите, които са предвидени да са под нейна власт, за да знае и да се успокои. В покоите ми има карти, Тилин. Ще ме удостоиш ли с честта да ме придружиш дотам? Масажистите ми са великолепни.

— Честта е моя — отвърна Тилин, не много по-уверено отпреди. Жест от страна на со’джин и русокосият младеж притича до вратата, отвори я и остана коленичил да я задържи, но процедурата с приглаждането на полите и оправянето на дрехите, неизбежна за жените преди да тръгнат нанякъде, се проточи. Неизбежна, все едно дали са сеанчанки, алтарки или откъдето и да било. Въпреки че червенокосата да’ковале я изпълни върху Тюон и Сурот. Мат се възползва от възможността да придърпа Тилин малко настрана, за да не ги чуват. Забеляза, че сините очи на со’джин не се откъсват от него, но поне Тюон, оставила се на грижите на да’ковалката си, като че ли бе забравила за съществуването му.

— Да знаеш, че не просто съм паднал — тихо каза той. — Голамът се опита да ме убие преди не повече от час. Май ще е най-добре да си замина. Онова нещо иска живота ми и да знаеш, че е готово да убие всеки, който е край мен. — Планът току-що му хрумна, но май имаше добър шанс да успее.

— Той… то… не може да те хване, прасчо — изсумтя Тилин. И хвърли към Тюон такъв поглед, че момичето можеше набързо да забрави, че Тилин й е „сестра“, ако го беше забелязала. — Нито пък тя. — Добре че поне прояви благоразумие да го прошепне.

— Коя е тази? — попита я Мат. Шанс, ама не чак толкова добър.

— Върховната лейди Тюон. Знам толкова, колкото и ти — отвърна все така тихо Тилин. — Щом заговори, Сурот подскача, а тя пък подскача щом заговори Анат, макар че почти съм готова да се закълна, че Анат е нещо като слугиня. Те са много особени хора, сладурчето ми. — И неочаквано застърга петно засъхнала кал от бузата му. Не беше разбрал досега, че и лицето му е оплескано с кал. Изведнъж орловото отново се върна в погледа й. — Помниш ли розовите лентички, сладурчето ми? Като се върна, ще видим как изглеждаш в розовичко.

И заплува към вратата като лебед заедно с Тюон и Сурот, а след тях — Анат, со’джинката и да’ковалката, при което Мат остана с бабата слугиня, която се хвана да раздига масата с виното. Мат се отпусна в едно от позлатените кресла и стисна главата си с ръце.

В друг момент споменаването на розовите лентички щеше да го накара да запелтечи. Изобщо не трябваше да се опитва да й го връща. Дори мисълта за голама не го потискаше толкова. Обаче заровете бяха спрели и… И какво? Беше се озовал лице в лице, или почти, с три непознати особи, но не можеше да е това. Да не би да беше свързано с това, че Тилин ще става една от Кръвта? Но винаги досега, когато заровете спираха да трополят, се случваше нещо, което го засягаше лично.

Остана да седи угрижен, а слугинята извика други да изнесат всичко и също седна да чака Тилин. Проклетницата не беше забравила за розовите лентички, а това го накара за дълго да забрави за всичко друго.