Глава 26Очакване

Елейн крачеше с Егвийн по кафявата трева на моравата на Емондово поле и изпитваше тъга от промените. Егвийн изглеждаше смаяна от тях. Когато се появи отначало в Тел-айеран-риод, на гърба й висеше дълга дебела плитка и тя носеше проста вълнена рокля, представете си, под чиито краища се показваха груби обувки. Елейн предположи, че е носила такова облекло, когато е живяла в Две реки. Сега тъмната й коса падаше свободно на раменете, прибрана с шапчица от фина дантела, а дрехите й бяха изящни като на Елейн — наситено синьо, извезано със сребро по корсажа и високото деколте, както и по краищата на полата и на маншетите. Обшити със сребро кадифени пантофки смениха тежките като олово обувки. Самата Елейн трябваше много да се съсредоточи, за да задържи зелената си рокля за езда без промяна, примерно в някаква смущаваща кройка, но у приятелката й без съмнение промяната беше преднамерена.

Надяваше се, че Ранд все още обича своето Емондово поле, но то вече не беше онова село, в което бяха отрасли двамата с Егвийн. Нямаше хора тук, в Света на сънищата, но Емондово поле очевидно се беше разраснало в доста голямо градче, и то в преуспяващо градче, с почти всяка трета къща от добре одялан камък, някои с по три етажа и повечето — покрити с каменни плочи във всички отсенки на дъгата, а много малко — все още със сламен покрив. Някои улици бяха настлани с добре нагодени каменни плочи, нови и неизтъркани все още, имаше дори дебела каменна стена, която заобикаляше цялото градче, при това с кули и обковани с желязо порти, които щяха да подхождат дори за град в Граничните земи. Извън стените имаше мелници и дъскорезници, леярна и големи работилници и дюкяни както за вълнени тъкани, така и за килими. Отвътре бяха дюкяните на дърводелци, грънчари, шивачи, точилари, златари и майстори на сребърни изделия, много от които не отстъпваха по прелест на предлаганите в Кемлин, макар че стилът като че ли идваше било от Арад Доман, или от Тарабон.

Въздухът беше хладен, но не и студен, а по земята нямаше и помен от сняг, поне засега. Слънцето тук висеше точно над главите им, макар Елейн да се надяваше, че в будния свят все още е нощ. Искаше й се да се наспи истински, преди да посрещне утрото. Все оставаше уморена през последните няколко дни. Толкова работа имаше да се свърши, а часовете се изнизваха така бързо. Бяха дошли тук, защото им се струваше невероятно някой шпионин да ги намери точно тук, но Егвийн се бавеше, зяпнала в чудните промени в родното си място. А Елейн си имаше свои причини, освен Ранд, да иска да поразгледа Емондово поле. Проблемът, един от проблемите, беше в това, че докато прекараш няколко часа в Света на сънищата, в будния свят може да мине само един час, но също така лесно можеше да се окаже обратното. В Кемлин можеше вече да е съмнало.

Егвийн спря в края на моравата и зяпна широкия каменен мост над стремително разширяващия се поток, стичащ се от един извор, който бликаше от каменната издатина толкова силно, че мъж можеше да събори. Масивна каменна стрела, с изписани по нея отдолу догоре имена се изправяше сред моравата с два високи пилона върху каменни основи.

— Боен монумент — промълви тя. — Кой можеше да си представи такова нещо в Емондово поле? Макар Моарейн да казваше, че някога тук се е разиграло велико сражение, по време на Тролокските войни, когато Манедерен загинал.

— Учила съм го по история — кротко отвърна Елейн и погледна голите пилони. Голи засега. Тук не можеше да усети Ранд. О, той все още беше в главата й като вкаменен възел от чувства и болки също като Биргит, още по-трудни за разбиране сега, когато беше толкова далече, но тук, в Тел-айеран-риод тя не можеше да разбере в каква посока е. Липсваше й това знание. Липсваше й самият той.

Горе на пилоните се появиха знамена и останаха само докато ги развее веднъж ленивият вятър. Достатъчно, за да се открои някакъв червен орел, политнал над синьо поле. Не някакъв червен орел: Червеният орел. Веднъж, когато посети за кратко това място с Нинив в Тел-айеран-риод, стори й се, че го зърна, но реши, че е сбъркала. Нори се постара да я вразуми. Обичаше Ранд, но ако някой в родното му място се опитваше да възкреси Манедерен от древния му гроб, трябваше да го изясни с него, колкото и да го заболи. Това знаме, както и името, все още притежаваха достатъчно сила, за да заплашат Андор.

— Чух за промените от Боуд Каутон и другите новачки от дома — продължи Егвийн и огледа намръщено къщите около селската морава, — но чак това не си представях. — Повечето къщи бяха каменни. До големите каменни основи на някакво по-голямо здание стоеше скромно ханче, а сред основите беше изникнал огромен дъб, но още една много по-голяма постройка, приличаща на хан, се издигаше почти довършена от другата страна на основите с грамадна табела, на която се четеше „СТРЕЛЦИТЕ“, вече окачена над вратата. — Чудно дали баща ми все още е кмет. Дали мама е добре? И сестрите ми?

— Зная, че утре ще поведеш армията — каза Елейн, — ако вече не е станало утре, но все пак би могла да отделиш няколко часа, за да се отбиеш тук, след като стигнеш Тар Валон. — Пътуването значително улесняваше нещата. Може би и тя самата трябваше да прати някого до Емондово поле. Стига да знаеше на кого може да повери тази мисия. Стига да можеше да се лиши от някого или някоя от малцината, на които можеше да се довери.

Егвийн поклати глава.

— Елейн, наложи ми се да заповядам да набият жени, с които съм отраснала, защото не вярват, че съм Амирлинския трон, или че дори да го вярват, нарушават правилата само защото сме познати.

— Изведнъж от раменете й провиснаха краищата на седмоцветния шарф. Тя направи гримаса и той изчезна. — Не Мисля, че ще понеса противопоставянето си с Емондово поле като Амирлин — добави тъжно тя. — Не съм готова все още. — Отърси рамене и гласът й стана по-твърд. — Колелото се върти, Елейн, и всичко се променя. Трябва да свикна с това. И ще свикна. — Говореше съвсем като Сюан Санче, така както говореше Сюан в Тар Валон преди да се промени всичко. С шарф или без него, Егвийн говореше като Амирлинския трон. — Сигурна ли си, че не бих могла да ти изпратя част от бойците на Гарет Брин? Колкото да осигурят мира в Кемлин поне.

Внезапно ги обкръжи бляскав сняг и те стояха потънали в него до коленете. Снегът искреше натрупан по покривите като след тежък валеж. Подобно нещо се случваше не за пръв път и те просто не позволиха на нечакания студ да ги докосне, вместо да си представят наметала и по-тежки облекла.

— Никой няма да тръгне срещу мен преди пролетта — отвърна Елейн. Армиите поне не тръгваха в поход зиме, освен ако не се възползваха от предимствата на Пътуването, като войската на Егвийн. Снегът затрупваше всичко или пък калта спираше всяко придвижване, щом снегът се стопеше. Онези от Граничните земи бяха започнали похода си на юг с мисълта, че зимата тази година изобщо няма да настъпи. — Освен това на теб ще ти е нужен всеки воин, когато стигнеш до Тар Валон.

Не я изненада, че Егвийн кимна. Дори след този месец на усилен набор на войници, който бе преживяла, Гарет Брин разполагаше едва с половината чет от това, което бе казал, че ще му трябва, за да превземе Тар Валон. Според Егвийн той спокойно можеше да започне и с това, което имаше, но явно се безпокоеше.

— Предстои ми да взема трудни решения, Елейн. Колелото се върти така, както то само пожелае, но решенията все пак трябва да взема аз.

Елейн импулсивно загази през снега и протегна ръце да я прегърне. Поне направи първата крачка. А когато я притисна до себе си, снегът изчезна, оставяйки само мокри петна по роклите им. Двете се олюляха, сякаш затанцуваха прегърнати, и едва се задържаха да не паднат.

— Знам, че ще вземеш правилните решения — каза Елейн и неволно се засмя. Егвийн отвърна на смеха й с мълчание.

— Надявам се — мрачно отвърна тя, — защото каквото и да реша, ще загинат хора. — Потупа Елейн по ръката. — Е, ти поне разбираш за какви решения говоря. Време е вече да се връщаме в леглата си. — Поколеба се за миг. — Елейн, ако Ранд те навести отново, трябва да ме уведомиш какво казва, дали намеква с нещо какво смята да прави или къде се кани да отиде.

— Ще ти кажа всичко, което мога, Егвийн. — Жегна я чувството за вина. Беше казала на Егвийн всичко — почти всичко, — но не и че бе обвързала Ранд с Мин и Авиенда. Законът на Кулата не забраняваше деянието им. Беше се уверила в това след много предпазливото подпитване на Верин. Но изобщо не беше ясно дали го разрешава. Все пак беше чула една от наемничките на Биргит да казва: „което не е забранено, е разрешено“. Звучеше й почти като старите поговорки на Лини, макар да се съмняваше, че гледачката й би опростила така леко деянието. — Обезпокоена си от него, Егвийн. Повече от обичайното. Усещам го. Защо?

— Имам си причини, Елейн. Нашите очи и уши донасят тревожни слухове. Само слухове, надявам се, но ако не са… — Сега беше досущ Амирлински трон — крехка млада жена, която изглежда твърда като стомана и висока като планина. Решимост изпълваше тъмните й очи и беше вдигнала брадичка в израз на непреклонна воля. — Зная, че го обичаш. Аз също го обичам. Но не полагам всички тези усилия да Изцеря Бялата кула само за да може той да окаиши Айез Седай като дамане. Желая ти лек сън и приятни сънища, Елейн. Приятните сънища са по-ценни, отколкото хората си представят. — И с това изчезна, върна се в света на будните.

За миг Елейн остана да стои сама, взряна в мястото, където доскоро се намираше Егвийн. Какво й говореше? Ранд никога не би могъл да направи това! Ако не заради друго, то само заради обичта си към нея! Тя опипа с мисъл коравия като камък възел в тила си. Бе толкова далече, че златните жилки сияеха само в спомена й. Нямаше да го направи, разбира се. Притеснена, излезе от съня и се върна в спящото си тяло.

Имаше нужда от сън, но щом се озова в тялото си, слънчевата светлина погали клепките й. Колко ли беше часът? Чакаха я уговорени приеми, задължения. А й се искаше да поспи цял месец. Опита се да се пребори с чувството си за дълг, но дългът надделя. Чакаше я пълен с работа ден. Всеки ден бе пълен с работа. Очите й се отвориха натежали, сякаш изобщо не беше спала. Ако се съдеше по светлата ивица, проникваща през прозорците, отдавна беше съмнало. Можеше просто да си остане тук и да си полежи. Дългът. Авиенда помръдна насън и Елейн я сръга в ребрата. Щом се налагаше да се буди, нямаше да остави Авиенда да се излежава.

Авиенда се събуди сепната и веднага протегна ръка за ножа си, оставен на нощната масичка. После го пусна и измърмори:

— Нещо ме събуди. Помислих, че е Шайдо… Я виж слънцето! Защо ме остави да спя толкова до късно? — скара се тя и се измъкна сънена от постелята. — Това, че ми разрешиха да оставам при теб — думите се приглушиха малко, докато сваляше омачканата — нощна риза през главата си, — още не значи, че Морел няма да ме напердаши, ако реши, че съм била мързелива. Ти цял ден ли смяташ да се излежаваш?

Елейн изстена и се надигна от леглото. Есанде вече чакаше до вратата на гардеробната. Никога не будеше Елейн, освен когато Елейн се сети да й нареди. Елейн се остави покорно на мълчаливото обслужване на белокосата жена, а Авиенда се заоблича сама, като се постара да запълни мълчанието на старата слугиня с низ от язвителни закачки, как ако се оставиш друг да ти навлича дрехите сигурно се чувстваш отново като бебе и как Елейн може да забрави да се облича сама, и един ден наистина ще свикне и ще има нужда други да я обличат. Това го повтаряше всяка сутрин, откакто започнаха да спят в едно легло. Авиенда го намираше за много смешно. Елейн не каза нито дума, освен когато трябваше да отвърне на предложенията на слугинята какво да облече, докато и последното перлено копче не бе закопчано и тя не застана да се огледа в голямото огледало. И подхвърли небрежно:

— Есанде, дрехите на Авиенда готови ли са?

Фината синя вълна със скромна сребърна бродерия бе напълно подходяща за това, което я чакаше през деня. Лицето на Есанде грейна.

— Всичките хубави копринки и дантелки на лейди Авиенда ли, милейди? О, да, Всички са изчеткани, почистени и огладени, сгънати и прибрани. — И показа с широк жест дългата редица гардероби покрай стената.

Елейн се усмихна през рамо към сестра си, Авиенда зяпна към гардеробите, сякаш бяха пълни с пепелянки, преглътна и припряно завърза тъмната сгъната на две забрадка на главата си.

Елейн освободи Есанде и каза на сестра си:

— Просто в случай, че ти потрябват.

— Е добре — измърмори Авиенда, докато си слагаше сребърния гердан. — Край на шегите за жената, дето те облича.

— Хубаво. Иначе ще й кажа да започне да облича теб. Тогава наистина ще стане смешно.

Вместо да се съгласи, Авиенда заръмжа под нос нещо за хората, дето не понасяли шеги. Елейн почти очакваше да поиска да махнат всички дрехи, които си беше взела. Дори се изненадваше, че Авиенда все още не го е направила.

За Авиенда закуската, поднесена в дневната, се състоеше от пушена шунка със стафидки, сварени със сухи сливи яйца, сушена риба, приготвена с борови връхчета, топъл хляб, намазан с краве масло и чай на сироп от многото мед в него. Чак сироп не беше, но така изглеждаше. За Елейн нямаше масло върху хляба, медът в чая й беше съвсем малко, а вместо всичко останало й дадоха гореща зърнена каша с билки, която уж била много здравословна. Все още не се чувстваше с дете, каквото и да беше казала Мин на Авиенда, но Мин го беше казала и на Биргит веднъж, когато трите се напиха. Притисната от своята Стражничка, Диелин и Рийни Харфор, сега тя бе подложена на диета „подходяща за жена в нейното положение“. Пратеше ли някого до, кухнята за по-свястна храна, тя така и не пристигаше, а ако се промъкнеше там сама, готвачките я срещаха с толкова мрачно неодобрителни погледи, че я принуждаваха да се измъква заднишком, без да получи нищо.

Не че скърбеше по виното с подправки, сладкиши и други неща, които вече не й бяха позволени — във всеки случай не чак много, освен когато Авиенда не нагъваше пред очите й кисело или банички с конфитюр — но всички в двореца знаеха, че е бременна. И естествено, всички знаеха, че е забременяла „по-така“, макар и да не знаеха от кого. С мъжете не беше чак толкова зле, ако се изключеше фактът, че знаеха, а тя знаеше, че знаят, но жените дори не си правеха труда да крият, че знаят. Половината я гледаха с неодобрение, а другата половина — умислено. Докато се мъчеше да изгълта кашата — не беше чак толкова лоша всъщност, но с какво удоволствие щеше да я даде за някое резенче от шунчицата на Авиенда или за мъничко от яйчицата със сливи — си помисли колко много време остава до родилните мъки. Щеше да ги изтърпи все някак, а после как само щяха да се натъпчат с Биргит…

Първият посетител, който влезе в покоите й след Есанде, беше според женските клюки в двореца главният кандидат за баща на преждевременно заченатото й дете.

— Моя кралице — заяви капитан Мелар и перата на шапката му пометоха пода. — Първият чиновник очаква благоволението на ваше величество.

Черните, немигащи очи на капитана казваха, че не го безпокоят кошмари с хората, които е убил, а поръбеният с дантела шарф през гърдите му и дантелата на шията и китките само му придаваха още по-корав вид. Авиенда изтри с ленена кърпичка мазнината от брадичката си и го изгледа безизразно. Двете гвардейки, застанали от двете страни зад прага, направиха леки гримаси. Мелар вече си бе спечелил репутация с навика си да щипе гвардейките по задниците, поне по-хубавичките от тях, и на всичко отгоре говореше с пренебрежение за воинските им способности из градските кръчми. В очите на гвардейките второто беше по-лошо от първото.

— Все още не съм кралица, капитане — отвърна делово Елейн. Винаги се стараеше да се държи с Мелар делово, доколкото е възможно. — Как върви набирането на бойци за гвардията ми?

— Само тридесет и две бройки дотук, милейди. — Мъжът отпусна двете си длани върху дръжката на меча, без да си слага шапката. Тази негова небрежна поза едва ли беше подходяща в присъствието на особа, която бе нарекъл „кралица“. Нито ухилената му физиономия. — Лейди Биргит въведе високи изисквания. Малко жени могат да ги удовлетворят. Дайте ми десет дни и ще ви намеря сто мъже, по-добри от тях. Ще ви пазят с такава обич сърцата си, с каквато и аз.

— Не мисля, капитане. — Едва успя да съхрани хладината в гласа си. Трябваше да е чул приказките, засягащи нея и него. Нима си въобразяваше, че само защото не ги е отхвърлила, би могла наистина да го намира за… привлекателен? Бутна настрани полупразната паница с кашата и потръпна. Тридесет и две досега? Броят им растеше бързо. Някои от Ловкините на Рога, жадуващи за подобаващ ранг, бяха решили, че в службата в личната гвардия на Елейн има известен чар. Беше отстъпила пред аргумента, че едни и същи жени няма да могат да бдят над сигурността й ден и нощ, но каквото и да казваше Биргит, намерението й да набере сто телохранителки й се струваше прекалено. Но Биргит се беше запънала като магаре на мост и не отстъпваше на нито един опит да я убеди за по-малка бройка. — Моля, предайте на Първия чиновник, че може да влезе — каза му тя и той помете пода в дълбок поклон.

Тя стана, тръгна след него и докато офицерът отваряше вратите с резбованите лъвове, сложи длан на ръката му и се усмихна.

— И отново ви благодаря, че ми спасихте живота, капитане — каза Елейн, този път толкова топло, че прозвуча като милувка.

Усмихна й се, нещастникът! Гвардейките по цялата дължина на коридора изпънаха рамене и забиха погледи напред — всички, докъдето можеше да види преди да се затворят вратите, както и двете вътре, а когато Елейн се обърна, Авиенда я гледаше втренчено и малко по-изразително, отколкото Мелар преди малко. Но това „малко“ беше пълна изненада. Елейн въздъхна.

Мина по килимите, наведе се, прегърна сестра си и й зашепна на ухото. Разчиташе на жените от личната си стража, вярваше им напълно, но имаше неща, които не смееше да им довери.

— Видях да минава една слугиня, Авиенда. Слугините клюкарстват повече и от мъжете. Колкото повече си мислят, че е на Дойлин Мелар, толкова по-безопасно ще е. Ако трябва, ще го оставя да ме ощипе по задника.

— Разбирам — промълви замислено Авиенда и се намръщи към чинията, сякаш видя в нея нещо друго освен яйцата и сливите, които разбута с вилицата.

Господин Нори й представи обичайната смесица от ежедневни скучни неща, свързани с поддръжката на двореца, дреболии от „кореспондентите“ му от други столици и сведения, дочути от търговци, банкери и други, имали работа извън границите на Андор. Но първата новина, която донесе, беше във всяко отношение най-важната за нея, ако не и най-интересната.

— Двамата най-изтъкнати банкери в града са… отзивчиви, милейди — каза той с обичайния си глас, сух като прах по пътя. Притиснал до хлътналите си гърди кожената папка, изгледа накриво Авиенда. Все още не беше свикнал с присъствието й, докато си представя докладите. Или на гвардейките. Авиенда му се озъби и той примига, след което се окашля в кокалестата си шепа. — Господин Хофли и госпожа Андскейл бяха малко… нерешителни… отначало, но познават пазара на стипца не по-зле от мен. Не смея да твърдя все още, че ковчежетата им вече са ваши, но уговорих да се преместят двадесет хиляди златни крони в дворцовата хазна, а скоро ще дойдат и още, щом потрябва.

— Уведомете лейди Биргит — каза му Елейн, скривайки облекчението си. Биргит все още не беше наела достатъчно стражи, за да удържат толкова голям град като Кемлин, да не говорим за нещо повече, но Елейн не можеше да очаква приходи от именията си преди пролетта, а наемниците си бяха скъпи. Сега нямаше да ги изгуби поради липса на злато преди Биргит да привлече други на тяхно място. — Друго има ли, господин Нори?

— Боя се, че шивачите трябва да получат предимство, милейди. Освен това и…

И се оплете в куп други неща, които смяташе за най-важни. Нори, изглежда, преживяваше като личен провал това, че все още не бе разбрал кой е освободил Еления и Неан, макар да беше минала по-малко от седмица от бягството им. Цената на зърното се покачвала стремително, а с нея — и на всички други храни, и вече било ясно, че ремонтът на покрива на двореца ще продължи по-дълго и ще струва повече, отколкото били оценили в началото строителите, но храната винаги поскъпваше зиме, а строителите винаги струваха по-скъпо, отколкото твърдяха първоначално. Нори призна, че последната му кореспонденция от Нови Брен е вече остаряла с няколко дни, но онези от Граничните земи, изглежда, кротували засега там, където са — нещо, което той не можел да разбере. Всяка войска, още повече толкова голяма, колкото я описвали, досега щяла да опоска околностите на столицата. Елейн също не разбираше защо, но остана доволна, че е така. Засега. Слуховете от Кайриен за Айез Седай, положили клетва за вярност пред Ранд, донякъде оправдаваха опасенията на Егвийн, макар да не изглеждаше вероятно една Сестра наистина да направи такова нещо. Това според преценката на Нори беше най-маловажната новина, но не и според нея. Ранд не можеше да си позволи да отчужди Сестрите от Егвийн. Не можеше да си позволи да отчужди никоя Айез Седай. Но той, изглежда, намираше начини да го направи.

Скоро Халвин Нори бе сменен от Рийни Харфор, която кимна пътьом на телохранителките при вратата и се усмихна открито на Авиенда. Дори пълната побеляла жена да не беше съвсем наясно защо Елейн нарича Авиенда „сестро“, досега не го беше показала и вече като че ли искрено го одобряваше. Но усмивки или не, нейният доклад се оказа доста по-мрачен от всичко, което й донесе Първият чиновник.

— На Джон Скелит му плащат от Дома Аравн, милейди — каза Рийни и кръглото й лице стана строго като на палач. — Вече на два пъти е приемал кесия от хора, за които се знае, че поддържат Аравн. И няма съмнение, че на Естер Нотам също някой й плаща. Крие над петдесет златни крони под една хлабава талпа на пода, а снощи е добавила към тях още десет.

— Постъпи както с другите — каза тъжно Елейн. Първата слугиня беше открила дотук девет шпиони, за които беше сигурна. Четирима от тях бяха наети от хора, неразкрити все още от Рийни. Това, че Рийни изобщо бе разкрила шпиони, беше достатъчно, за да ядоса Елейн, но дворцовите бръснар и фризьорка й дойдоха много. И двамата бяха служили при майка й. Жалко, че не бяха могли да прехвърлят верността си и на дъщерята на Мургейз.

Авиенда направи гримаса, когато госпожа Харфор промърмори за пореден път, че щяла да го направи, но не виждала смисъл да изхвърля шпионите или да ги убива, както бе предложила Авиенда. Просто щяха да ги подменят с други шпиони, за които не знае. „Една шпионка е инструмент в ръцете на твоя враг, докато не я знаеш — беше й казвала майка й, — но разкриеш ли я, става твой инструмент.“ „Хванеш ли шпионин — казваше й Том, — в пеленки го повивай и с лъжичка го храни.“ На мъжете и жените, предали я в службата си, трябвало да се „позволява“ да научават това, което Елейн иска, но не цялата истина, например колко точно души иска да наеме Биргит.

— А по другите въпроси, госпожо Харфор?

— Все още нищо, милейди, но храня надежди — отвърна още по-мрачно Рийни. — Храня надежди.

След като Първата слугиня излезе, последваха две делегации на търговци, първата от които — голяма група кандорци с отрупани с геми обеци и накичени по гърдите със сребърни позлатени верижки, а веднага след тях се изсипаха половин дузина иллианци със съвсем мъничко бродерия по иначе строгите им палта и рокли. Днес Елейн приемаше в една от по-малките предназначени за това зали. Гоблените от двете страни на мраморната камина изобразяваха ловни сцени, без Белия лъв, а лакираната дървена ламперия не беше резбована. Бяха търговци, а не дипломати, макар че някои от тях, изглежда, се почувстваха унизени, след като им предложи само вино и не пи с тях. Кандорци или иллианци, те също така изгледаха накриво гвардейките, които влязоха в залата след нея и застанаха на пост до вратата, въпреки че ако не бяха чули вече мълвата за опита да я убият, трябваше да са глухи. Още шест от охраната й останаха да чакат извън вратата.

Кандорците тайно поглеждаха Авиенда, а иллианците избягваха да я поглеждат, след като се ококориха изненадани в началото. Несъмнено съобразиха, че присъствието на една айилка е важно, нищо че си седеше кротко в ъгъла и не се обаждаше, но кандорци или иллианци, търговците искаха едно и също: уверение от страна на Елейн, че няма да ядоса дотолкова Преродения Дракон, та да попречи на търговията им, като изпрати войските си и айилците да опустошат Андор, макар че не го заявиха направо. Нито споменаха направо, че айилците, както и легионът на Дракона, са вдигнали становете си само на няколко мили от Кемлин. Учтивите им въпроси за сегашните й намерения, след като е свалила знамената на Дракона и на Светлината от Кемлин, бяха достатъчни. Тя им отговори това, което казваше на всички: че Андор ще се съюзи сам с Преродения Дракон, но не е завладян от него. В отговор те й поднесоха празнословните си пожелания за благополучие, намеквайки по този начин за чистосърдечната си подкрепа на претенциите й към Лъвския трон, без да го изрекат направо. В края на краищата, ако не успееше, искаха да бъдат посрещани добре в Андор от тази, която вземе короната, която и да се окаже тя.

След като иллианците и кандорците си направиха поклоните и напуснаха, тя затвори за миг очи и потърка слепоочията си. Все още й предстоеше среща с делегация на стъклари преди обед, а след това — още пет с търговци и занаятчии. А след като Нинив и Мерилил бяха заминали, неин ред беше вечерта отново да обучава Ветроловките, което в най-добрия случай щеше да е по-лошо от най-лошия прием с търговците. Което можеше да й остави съвсем малко време да поизследва тер-ангреалите, които донесоха от Ебу Дар, преди толкова да се измори, че да не може повече да държи очите си отворени. Неудобно беше, когато се наложеше Авиенда едва ли не да я занесе до леглото, но не можеше да спре. Твърде много неща имаше да свърши, а денят никога не стигаше.

Оставаше почти цял час до приемането на стъкларите, но Авиенда най-безцеремонно отхвърли предложението й да поогледа малко нещата от Ебу Дар.

— Биргит ли ти каза? — попита тя сестра си, която само дето не я повлече нагоре по тясното каменно стълбище. Напред вървяха четири гвардейки, а останалите се точеха отзад и много упорито се стараеха да не забелязват какво става между двете. Макар да й се стори, че Расория Доманч, яката Ловкиня на Рога със сините очи и сламено-руса коса, рядкост при тайренците, се подхилва.

— Трябва ли непременно да ми казва някой, че прекарваш твърде дълго на затворено и че много малко спиш? — отвърна с досада Авиенда. — Трябва ти чист въздух.

Въздухът във високата колонада наистина беше чист. Между гладките колони повяваше студен вятър и стоящите в готовност да я опазят кой знае от какво, от гълъбите едва ли не, гвардейки бяха нахлупили шапките с перата. Елейн напук отказа на студа да я докосне.

— Аха. Значи Диелин ти е казала — измърмори тя и потръпна. Диелин твърдеше, че жена с дете трябвало всеки ден да прави дълги разходки на открито. Натякваше й го непрекъснато, нищо, че Елейн беше щерка-наследница. За нея в момента тя беше само Върховен трон на Дома Траканд, а щом Върховният трон на Дома Траканд иска да си говори с Върховния трон на Дома Таравин, да бъдела така добра да го прави, тъпчейки из дворцовите коридори, иначе — не.

— Монел е родила седем деца — отвърна Авиенда. — Според нея трябва да се грижа да дишаш повече чист въздух.

Макар да носеше само шала на раменете, тя с нищо не показваше, че усеща студения вятър. Но пък айилките не отстъпваха на Сестрите в тази дарба — да не усещат топло и студено. Елейн се загърна зиморничаво с ръце и се намръщи.

— Престани да се цупиш, сестро — каза Авиенда и посочи долу към двора на една от конюшните, едва видим отвъд белите плочи на покривите. — Виж, Реане Корли вече е дошла да провери дали ще се върне Мерилил Цеандевин.

В дворчето се появи познатата вертикална резка от светлина, завъртя се около оста си и се разшири в отвор във въздуха, висок десет стъпки и толкова широк.

Елейн надникна навъсено над главата на Реане. Не се цупеше. Сигурно не трябваше да учи Реане да Пътува, след като беше Родственичка и все още не бе станала Айез Седай, но никоя от Сестрите не беше достатъчно силна, за да направи свястно сплита, и след като се позволи Ветроловките да го научат, според нея нищо не пречеше да го знаят и няколко Родственички. А и не можеше всичко да прави сама. Светлина, толкова ли студена беше зимата преди да се научи да не позволява на жегата и студа да я докосват?

За нейна изненада, Мерилил премина на гърба на кобилата си през Портала и отърси снега от тъмното, обшито с кожа наметало. Последваха я и няколкото гвардейци с шлемове, изпратени с нея преди седем дни. Зайда и Ветроловките останаха меко казано крайно недоволни от нейното заминаване, но Сивата подскочи от радост пред възможността да се отскубне от тях, макар и за кратко. Налагаше се ежедневно да проверяват за нея, като отварят Портала на същото място, но Елейн не я очакваше поне още седмица. След като и последният от десетимата гвардейци с червени плащове премина и влезе в двора на конюшнята, дребничката Сива сестра скочи от седлото, подаде юздите на една конярка и бързо закрачи към двореца, а жената успя само да отстъпи встрани, за да й направи път.

— И наистина обичам чистия въздух — рече Елейн, едва удържайки зъбите си да не затракат, — но след като Мерилил се върна, трябва да сляза долу.

Авиенда вдигна вежда, очаквала това оправдание, но първа тръгна към стълбището. Завръщането на Мерилил беше важно и ако се съдеше по бързината й, носеше или много добри вести, или много лоши.

Докато Елейн и сестра й влязат в дневната — последвани от две гвардейки естествено, — Мерилил вече бе там. Мокрото й наметало лежеше проснато на гърба на един стол, светлосивите й ръкавици бяха затъкнати зад колана, а черната й коса плачеше за четка. Със сините кръгове около тъмните й очи лицето на Мерилил изглеждаше толкова уморено, колкото се чувстваше самата Елейн.

Колкото и бързо да бе дошла от двора на конюшнята, Мерилил не беше сама. До камината, опряла ръка на мраморната лавица, стоеше навъсена в очакване Биргит. Другата й ръка стискаше дългата й Плитка почти като Нинив. Днес бе обула торбести зелени панталони с късото червено сетренце над тях — съчетание, от което можеха да те заболят очите. А капитан Мелар срещна Елейн с дълбокия си поклон и размаха широко шапката с бялото перо. Присъствието му тук беше неуместно, но тя го остави и дори му отвърна с топла усмивка. Много топла.

Пълничката млада слугиня, току-що оставила големия сребърен поднос на една от лавиците, примига и изгледа ококорено Мелар, преди да се сети да приклекне в реверанс и да си излезе. Елейн задържа усмивката, докато вратата се затвори. Всичко бе готова да направи, само да си опази бебето. На изкусно кования поднос имаше греяно вино за всички и чаец за нея. Добре поне, че беше топъл.

— Голям късмет извадих — въздъхна Мерилил, след като седна и погледна колебливо Мелар над чашата е вино. Беше чула приказките как спасил живота на Елейн, но бе заминала преди да се появят клюките. — Оказа се, че Реане е отворила Портала си няма и на пет мили от онези от Граничните земи. Откакто пристигнаха, не са се придвижвали. — Сивата сбърчи нос. — Ако не беше студът, вонята от клозетите и конския тор щеше да е непоносима. Ти си права, Елейн. И четиримата владетели са там, четирите им стана са на по няколко мили един от друг. Всеки води със себе си войска. Първия ден намерих шиенарците и повечето време изкарах в приказки с Еазар Шиенарски и другите трима. Всеки ден се срещахме в друг стан.

— Отделили сте и малко време да поогледате, надявам се — каза почтително Биргит. Почтителна беше с всички Айез Седай освен с тази, с която бе обвързана. — Колко са?

— Не вярвам да сте преброили точно — вметна Мелар с тон, подсказващ, че не го е и очаквал. Поне сега не се хилеше. Погледна замислено във виното си и сви рамене. — Но каквото и да сте видели, ще е от полза. Ако са много, могат да измрат от глад, докато стигнат Кемлин. Без храна и фураж в такова време и най-голямата армия е сбирщина от все още живи трупове. — Изсмя се. Биргит го изгледа мрачно в гърба, но Елейн вдигна ръка да я усмири.

— С провизиите не са много добре, капитане — отвърна хладно Мерилил. — Но засега едва ли може да се каже, че гладуват. Не бих разчитала на глада, за да бъдат надвити, ако се стигне дотам. — След малкото време, прекарано надалече от Морския народ, големите й очи вече не изглеждаха неизменно стъписани и въпреки айезседайската си сдържаност личеше, че е решила да изпитва неприязън към Дойлин Мелар, все едно чий живот е спасил. — Колкото до броя им, бих казала, че са около двеста хиляди и много се съмнявам, че някой освен командирите им ще е по-точен в тази преценка. Макар и гладни, това са все пак доста бойци. — Мелар отново сви рамене, непритеснен от хладните погледи на Айез.Седай.

Сивата сестра продължи, без да го поглежда повече, нито да го пренебрегва съзнателно — все едно че за нея се превърна в част от мебелировката.

— С тях има поне десет Сестри, Елейн, макар много да се постараха да го прикрият. Не са сподвижнички на Егвийн според мен, но едва ли са и на Елайда. Много Сестри, боя се, изглежда, предпочитат все още да си седят настрана, докато отшумят неприятностите на Кулата. — И тя въздъхна отново, този път — едва ли заради умората.

Елейн се намръщи и остави чашата с чая. От кухнята не бяха сложили дори една лъжичка мед, а горчив не й харесваше.

— Какво искат, Мерилил? Владетелите, не Сестрите. — Десет Сестри правеха тази армия десет пъти по-опасна, особено за Ранд. Не само за него. За всеки, — Едва ли са седели в снега толкова време само защото им е приятно.

Сивата разпери тънките си ръце.

— За далечните им цели мога само да предполагам. Колкото за близкото им желание, искат да се видят с теб, възможно по-скоро. Пратили са конници към Кемлин веднага щом пристигнали в Нови Брем, но в такова време сигурно ще им трябва още седмица-две, докато стигнат тук. Тенобия Салдейска изтърва, или поне се престори, че го изтърва, че имаш връзка с, или поне че си близка позната с една особа, към която те проявявали подчертан интерес. По някакъв начин са разбрали, че си била във Фалме, когато се случиха някои събития. — Мелар се намръщи объркано, но никой не си направи труда да му обяснява. — За Пътуването не им разкрих заради онези Сестри при тях, но им казах, че мога много скоро да се върна с отговор.

Елейн се спогледа с Биргит и тя също сви рамене, но не от равнодушие или безразличие като капитана. Най-голямата пукнатина в надеждата на Елейн да използва обединената сила на Граничните земи, за да въздейства на противниците си за трона, се съдържаше в това как да се обърне към законни владетели, след като тя самата беше само Върховен трон на Траканд и щерка-наследница на починала кралица. Свитите рамене на Биргит казваха: „Радвай се, че пукнатината се затваря“, но Елейн се чудеше как тези хора от земите по границата с Погибелта бяха научили неща, които малцина други знаеха. И след като те го знаеха, колцина други го знаеха също? На всяка цена трябваше да опази нероденото си дете.

— Би ли искала да се върнеш веднага, Мерилил? — попита тя. Сестрата го прие с готовност и с леко ококорени очи, говорещи, че е готова да се примири с всякаква война, само да отложи с още някой ден връщането си при Ветроловките. — Тогава ще заминем заедно. Щом искат да се срещнем скоро, нищо не е по-скоро от днес.

Твърде много знаеха, за да го отлага. Нищо не биваше да заплашва детето й. Нищо!

Загрузка...