Глава 21Въпрос на собственост

Егеанин лежеше по гръб на леглото, с вдигнати нагоре ръце с длани към тавана и с разперени пръсти. Светлосините й поли се бяха пръснали на ветрила по краката и тя се стараеше да лежи кротко, за да не омачка тънките плисета. Как само ограничаваха движението роклите, сигурно бяха изобретение на Тъмния. Лежеше и оглеждаше ноктите си, толкова пораснали, че ако хванеше въже, щеше да счупи поне половината. Не че сама хващаше въжета от доста години, но винаги бе готова, ако се наложи.

— Пълно дебелоглавие! — ръмжеше Бейл и ръчкаше с машата дългите цепеници в камината. — Късмета да ме сръчка дано, „Морски ястреб“ можеше да плува по откъм вятъра и по-бързо от всеки сеанчански кораб. А и шквалове имаше напред и… — Тя го слушаше само колкото да разбере, че е престанал да ръмжи за стаята и че е подхванал същата стара тема. Облицованата с потъмняло дърво стая далеч не беше най-добрата в „Скитащата жена“, но задоволяваше почти всичките му потребности, освен гледката. Двата прозореца гледаха към конюшнята. Един капитан на Зеленото беше равен по ранг на генерал-прапоршчик, но в това място повечето от тези, които надвишаваше по ранг, бяха секретари на по-старши офицери на Всепобедната армия. А в армията, както и в морето, да си от Кръвта не носеше почти никакви облаги, освен ако не си от Висшата кръв.

Морскосиният лак по ноктите на кутретата й искреше. Винаги се беше надявала, че ще се издигне, някой ден сигурно и до капитан на Златото, че ще командва флотилии като майка си. Като момиче дори си беше мечтала, че един ден ще я провъзгласят за Морската ръка на самата императрица, ще застане от лявата страна на Кристалния трон, лична со’джин на императрицата, дано да е жива вечно, и ще има правото да говори пряко с нея. На младини жените често ги спохождаха глупави мечти. И трябваше да си признае, че след като я избраха за похода на Предтечите, беше обмисляла възможността да получи ново име. Не че се надяваше чак за толкова — щеше да е неразумно самонадценяване, — но всички знаеха, че възвръщането на ограбените земи ще прибави нови хора към кастата на Кръвта. Сега беше станала капитан на Зеленото, десет години преди разумния срок, в който да може да се надява на такова повишение, и стоеше на склона на стръмна планина, издигаща се в облаците към величавия връх на императрицата, дано да живее вечно.

Но се съмняваше, че ще й възложат командването на голям боен кораб, да не говорим за цяла ескадра. Сурот твърдеше, че приема обясненията й, но ако е така, защо я оставиха да бездейства в Канторин? Защо, когато заповедта най-после пристигна, трябваше да й докладват тук, а не на кораб? Разбира се, оставаха за командване още толкова много неща, дори за капитан на Зеленото. Сигурно това беше причината. Сигурно беше избрана за пост близо до Сурот, въпреки че в заповедта се казваше само, че трябва незабавно да отпътува за Ебу Дар с първото възможно средство и да чака по-нататъшни указания. Може би. Особите от Върховната кръв можеха да говорят с тези от Низшата и без посредничеството на Глас, но й се струваше, че Сурот я е забравила още щом я освободи, след като си получи повишението. Което означаваше също, че може да е събудила подозрения. Аргументи, които кръжаха в непрестанен кръг. Във всеки случай можеше да живее на морска вода, ако онзи Търсач бе огласил подозренията си. Сигурно се беше отказал от тях, иначе отдавна щеше да гние в някоя тъмница и да пищи от ужас, но пък ако той се намираше в града, сигурно я следеше и чакаше да направи някой грешен ход. Сега вече той не можеше да пролее и една капка от кръвта й, но Търсачите имаха добър опит в справянето с това малко затруднение. Но докато само я следеше, можеше да я гледа колкото си иска. Сега тя имаше здрава палуба под краката си и оттук нататък много щеше да внимава как стъпва. Да стигне чак до капитан на Златото сигурно беше невъзможно, но и като капитан на Зеленото да излезеш в пенсия — пак беше почетно.

— Е? — настоя Бейл. — Какво ще кажеш за това?

Широк, плещест и силен, точно от този тип мъже, който винаги й беше допадал, Бейл стоеше до леглото й по долна риза, опрял юмруци на бедрата си. Крайно неуместна поза за един со’джин пред неговата господарка. Тя въздъхна и отпусна ръце на корема си. Бейл така и отказваше да разбере как се очаква да се държи един со’джин. Приемаше всичко това като шега или игра, все едно че не беше наистина. Понякога дори й казваше, че иска да й стане Глас, колкото и да му обясняваше, че тя не е от Висшата кръв. Веднъж дори бе заповядала да го набият и след това той отказа да легне с нея, докато не му се извини. Да му се извини!

Умът й набързо подреди това, което бе чула с половин ухо от сърдитото му боботене. Да. Все същите аргументи след толкова време. Нищо ново. Пусна краката си през ръба на леглото, седна и зареди на пръстите си един по един железните си възражения. Толкова често го беше правила, че ги помнеше наизуст.

— Ако се бе опитал да избягаш, дамане на другия кораб щяха да ти скършат мачтите като сухи клонки. Спирането не беше случайно, Бейл, и ти го знаеш много добре. Първо поискаха да разберат дали си „Морският ястреб“. С това, че те вкарах във вятъра и заявих, че сме на път за Канторин с дар за императрицата, дано да живее вечно, аз само смекчих подозренията им. Всичко друго — всичко! — и щяха всички ни да оковат в трюма и да ни продадат веднага щом стигнем в Канторин. Стига да извадехме толкова късмет и да не се изправим пред брадвата на палача. И последното, ако си беше стоял кротко както ти казах, нямаше и теб да закарат на площадката за разпродажба. Много скъпо ми излезе! — Оказа се, че още няколко жени в Канторин имат същия вкус за мъже. Бяха наддавали за него до небесата.

Инат както винаги, той се намръщи и почеса раздразнено късата си брада.

— Пак ти казвам, трябваше само да го хвърлим онова през борда и онзи скапан Търсач нямаше да намери никакво доказателство — изломоти Бейл.

— На Търсачите не им трябва доказателство — отвърна тя, имитирайки смешния му говор. — Търсачите намират доказателствата и това намиране е доста болезнено. — Щом беше паднал дотам, че да спори за неща, за които отдавна бе отстъпил, сигурно скоро щеше да престане да рови в тази вече стара история. — Във всеки случай, Бейл, ти вече сам призна, че няма нищо лошо в това Сурот да държи онзи нашийник и гривните. Не могат да му ги сложат, освен ако някой не успее да се приближи до него, а според всичко, което съм чувала за него, едва ли някой ще може или ще поиска да се опита. — Въздържа се да добави че е все едно, дори някой да успееше. Бейл не беше много наясно дори с версиите на Пророчествата, които имаха от тази страна на Световното море, но беше непреклонен, че в никоя от тях не се споменава за необходимостта Преродения Дракон да коленичи пред Кристалния трон. За него можеше да се окаже необходимо да му сложат този мъжки ай-дам, но Бейл така и нямаше да го разбере. — Стореното — сторено, Бейл. Ако Светлината ни освети, ще живеем дълго в служба на империята. Значи познаваш този град, казваш? Какво интересно има в него за гледане, за правене?

— Ами, тук винаги има едни такива… празници — отвърна той бавно и с неохота. Не обичаше да се отказва от спора, колкото и да беше безплоден. — Някои може да са ти по вкуса. Други… едва ли. А бе, ти си много… придирчива. — Какво имаше предвид? Изведнъж се ухили. — А, може да намерим някоя Мъдрейша. Тук те изслушват брачните клетви. — Прокара пръсти по бръснатата страна на черепа си и завъртя очи нагоре, сякаш искаше да я види. — Разбира се, доколкото помня лекцията, дето ми изнесе за „правата и привилегиите“ на човек в положението ми, со’джин може да се жени само за со’джин, тъй че ще трябва най-напред да ме освободиш. Късметът да ме жъкне дано, ти една стъпка още не си получила от тия имения, дето уж ти ги обещаха. Мога да си подхвана стария си занаят и скоро ще ти дам имение.

Тя зяпна. Това вече не беше старо. Това беше нещо твърде, твърде ново. Винаги се бе гордяла с уравновесените си амбиции. Беше се издигала в йерархията с умения и храброст — бе ветеран, бе преживяла морски битки, щурмове и крушения. А точно в този момент се почувства като девойче, стъпило за пръв път на палуба в първото си пътуване, загледано надолу от носа, изпаднало в паника и замаяно.

— Не е толкова просто — каза тя, залитна и той отстъпи крачка назад. Светлината й бе свидетел, мразеше да остава без дъх! — Освобождаването от робство ме задължава да ти осигуря препитание като свободен човек, да ти осигуря възможност да се изхранваш сам. — Светлина! Потеклите на порой думи звучаха също толкова неприятно, колкото ако останеш без дъх. Представи си, че стои на палуба. Малко помогна. — В твоя случай означава, че трябва да ти купя кораб, предполагам — продължи тя малко по-уверено, — а както сам ми напомни, все още нямам имения. Освен това не мога да позволя да се върнеш към контрабандата й ти го знаеш. — Повечето си беше чиста истина, а останалото — не съвсем лъжа. Годините, прекарани в морето, се оказаха плодоносни и макар златото, на което можеше да разчита, да не бе нищо за една особа от Кръвта, всъщност можеше да му купи кораб, стига да не поиска голям кораб, но все още не беше отрекла, че може да си го позволи.

Бейл разпери ръце — поредното нещо, което не биваше да прави — и след малко тя притисна бузата си до широкото му рамо и го остави да я прегърне.

— Всичко ще се оправи, моме — промърмори той ласкаво. — Все някак ще се оправи.

— Не бива да ме наричаш „моме“, Бейл — сгълча го Егеанин и погледна над рамото му към камината. Сякаш й се губеше от фокус. Преди да напусне Танчико беше решила да се омъжи за него — едно от онези мълниеносни решения, които й бяха създали име. Макар да беше контрабандист, Егеанин смяташе, че ще може да сложи край на този му занаят, а беше корав, силен и умен, и познаваше морето. Последното за нея винаги беше задължително. Само че тогава не познаваше обичаите, с които е свикнал. На някои места в империята мъжете се предлагаха и дори се обиждаха, ако жена им предложи ръката си. А и от примамване на мъже не разбираше нищо. Малцината любовници в живота й бяха все мъже с ранг, равен на нейния — хора, с които можеше да общува открито и да се раздели, когато този или онзи получи назначение на друг кораб или го повишат. А сега той беше со’джин. Нищо лошо нямаше в това да спиш със своя со’джин, стига да не го изтъкваш навсякъде. Както обикновено, щеше да си направи постелята долу на пода до леглото й, въпреки че никога не спеше там. Но да освободиш един со’джин, да го лишиш от правата и привилегиите, които Бейл така презираше, беше върхът на жестокостта. Не, тя отново лъжеше и най-лошото беше, че лъже себе си. Искаше с цялото си сърце да се омъжи за Бейл Домон. Но й вгорчаваше от несигурността, че ще може да се принуди да се омъжи за освободено имущество.

— Както заповяда господарката ми, тъй ще бъде — отвърна той с насмешлива официалност.

Тя го сръга в ребрата. Не силно. Само колкото да го накара да изпъшка. Трябваше да го разбере! Вече не й се искаше да види прелестите на Ебу Дар. Искаше само да си остане тук, сгушена в обятията на Бейл, без да се налага да взима трудни решения, завинаги да си останат така.

На вратата рязко се почука и тя го отблъсна. Добре поне, че прояви достатъчно благоразумие да не й възразява. Докато Бейл си навличаше палтото, тя отърси плохите на роклята си и се постара да приглади омачканото от лежането. Много бяха намачкани, въпреки че беше лежала неподвижно. Това почукване можеше да означава, че я вика Сурот или да е някоя слугиня, дошла да разбере дали има нужда от нещо. Но каквото и да се окажеше, не искаше да я заварят така, сякаш се е търкаляла по палубата.

Отказа се от безполезното усилие и изчака докато Бейл се закопчае и застане в позата, която според него подобаваше на един со’джин. „Като капитан на мостика, готов да закрещи команди“ — помисли тя и въздъхна, след което подвикна:

— Влез!

Жената, която открехна вратата, беше последната, която очакваше да види.

Бетамин я погледна плахо, след което пристъпи и притвори леко вратата след себе си. Сул-дам вдиша дълбоко, после коленичи пред нея. Тъмносинята й рокля с бялата мълния, извезана по червените ивици, изглеждаше току-що изгладена. Резкият контраст със собствената й немарлива външност подразни Егеанин.

— Милейди — заговори плахо Бетамин и преглътна. — Милейди, моля да ми отделите мъничко от ценното си време за разговор. — Озърна се към Бейл и облиза устни. — Насаме, ако благоволите, милейди?

За последен път Егеанин я беше видяла в едно мазе, когато свали ай-дама от врата на Бетамин и й каза да си върви. Това щеше да е достатъчен повод за здраво изнудване, дори да беше от Висшата кръв! Обвинението несъмнено щеше да е същото, като при освобождаване на дамане: измяна. Само дето Бетамин не можеше да я издаде, освен ако не издадеше и себе си.

— Той може да чуе всичко, което имаш да ми кажеш, Бетамин — спокойно отвърна тя. В плитки води беше нагазила и нямаше място за друго, освен за спокойствие. — Какво искаш?

Бетамин помръдна неспокойно на колене и отново се поколеба и облиза пресъхналите си устни. След което думите й се изляха на порой.

— При мен дойде един Търсач и ми нареди да възобновя нашето… нашето познанство и да му донасям за вас. — Сякаш за да се спре да дърдори, прехапа долната си устна и се взря в Егеанин. Черните й очи бяха отчаяни и умоляващи, също като в онова мазе в Танчико.

Егеанин срещна погледа й много хладно. Плитки води и нечакан вихър. Странното й назначение в Ебу Дар изведнъж доби смисъл. Не й трябваше описание, за да разбере, че е същият мъж. Нито се налагаше да пита Бетамин защо извършва измяна, като й предава искането на Търсача. Ако решеше, че поводите му за подозрение са достатъчно сериозни, за да я подложи на разпит, Егеанин щеше да му издаде всичко, което знае, в това число и за едно мазе, и Бетамин скоро щеше да се окаже отново с ай-дам на шията.

— Изправи се — каза тя. — И седни. — За щастие в стаята имаше два стола, макар и двата да бяха неудобни. — Бейл, мисля, че в онова шишенце в бюфета е останала малко ябълкова ракия.

Бетамин така трепереше, че се наложи Егеанин да й помогне да стане и да я заведе до стола, Бейл донесе среброковани чашки с по малко ракия, съобрази да се поклони и да поднесе първо на нея, но когато се върна при бюфета, тя забеляза, че е сипал и на себе си. Остана там прав, с чашка в ръка и загледан в тях, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Бетамин го зяпна ококорена.

— Смяташ, че са те сложили да се крепиш на острието на кола — рече Егеанин, а сул-дам трепна и изплашеният й поглед се извърна рязко и се прикова в лицето й. — Грешиш, Бетамин. Единственото сериозно престъпление, което съм извършила, е, че те освободих. — Не беше съвсем точно, но в края на краищата тя бе връчила мъжкия ай-дам на самата Сурот. А да разговаряш с Айез Седай не беше престъпление. Търсачът можеше да я подозира — беше се опитал да подслушва зад една врата в Танчико, — но тя не беше сул-дам, за да отговаря за залавянето на марат’дамане. В най-лошия случай можеше да получи порицание. — Докато той не научи за това, няма основание да ме задържи. Ако държи да знае какво говоря аз или каквото и да е за мен, казвай му го. Само запомни, че ако наистина реши да ме задържи, ще му кажа името ти. — Напомняне, което само щеше да я предпази, ако Бетамин изведнъж решеше да я издаде. — Няма да му се наложи да ме накара да запищя нито веднъж.

За нейна изненада сул-дам се разсмя истерично. Докато Егеанин не се наведе да я плесне.

Бетамин отри намусено бузата си каза:

— Той знае почти всичко за вас, освен за мазето, милейди.

И започна да описва някаква умопомрачителна паяжина на предателство, свързваща Егеанин, Бейл, Сурот и навярно самата Тюон с Айез Седай, с марат’дамане и с дамане, които са били Айез Седай.

Гласът на Бетамин се извиси в паника, тя се замята от едно невероятно обвинение към друго и скоро Егеанин вдигна чашата към устните си и отпи. Само глътчица. Беше спокойна. Владееше се. Беше съвсем… Всичко това бе отвъд плитчините. Тя се носеше покрай заветния бряг, а самият Душедавец бе яхнал вихъра и идваше да й вземе очите. След като послуша известно време и очите му съвсем се облещиха, Бейл надигна пълната си до ръба чашка и я изпи на един дъх. Тя изпита облекчение, като забеляза потреса му, и веднага се почувства гузна от това. Никога нямаше да повярва, че е убиец. Освен това колкото да го биваше в ръцете, с меча не беше много добър. С оръжие или с голи ръце, Върховният лорд Турак щеше да го изкорми като шаран. Единственото й основание изобщо да допусне, че е възможно да е той, бе, че го видя с две Айез Седай в Танчико. Всичко това беше пълна глупост. Не можеше да е друго! Онези две Айез Седай не бяха съучастнички в никакъв заговор, просто случайна среща. Светлината й беше свидетел, двете бяха почти момиченца, съвсем невинни и наивни, с твърде меки душички, за да приемат предложението й да срежат гърлото на Търсача при първа възможност. И жалко. Те й бяха връчили мъжкия ай-дам. По гръбнака й полази лед. Ако Търсачът изобщо научеше, че се кани да се отърве от този ай-дам, както й бяха предложили онези две Айез Седай, ако някой го научеше, щяха незабавно да я обвинят и да я осъдят за измяна също както ако го беше пуснала в океанските дълбини, „А не си ли?“ запита се тя. Тъмния идеше да й вземе очите.

По лицето на Бетамин потекоха сълзи и тя притисна чашката до гърдите си и се сви. Мъчеше се да спре да трепери, но усилието й беше напразно и тя се втренчи в Егеанин или по-скоро в нещо отвъд нея. В нещо ужасяващо! Огънят в камината все още не беше стоплил стаята достатъчно, но по челото на Бетамин изби пот.

— А ако разбере и за Рена и Сета — изломоти тя, — ще разбере със сигурност и за другото! Ще тръгне за мен и за другите сул-дам! Трябва да го спрете! Ако ме хване, ще му кажа за вас! Ще ви издам! — Надигна изведнъж чашката към устата си, изгълта я, задави се и закашля, след което я протегна към Бейл за още. Той не помръдна от мястото си. Изглеждаше като ударен с боздуган.

— Кои са тези Рена и Сета? — попита Егеанин. Беше не по-малко изплашена от сул-дам, но както винаги държеше страха си здраво под водата. — Какво може да разбере Търсачът за тях? — Очите на Бетамин свърнаха настрани, избягнаха нейните и тя отведнъж разбра. — Те са сул-дам и марат’дамане, така ли, Бетамин? И също като теб са били окаишени?

— Те са на служба при Сурот — проплака горката жена — Но никога не им се позволява да се допълват. Сурот знае.

Егеанин потърка уморено слепоочията си. Навярно всичко това в края на краищата наистина беше заговор. Или Сурот криеше това, което са се оказали двете, за да спаси империята. Империята зависеше от сул-дам; силата й се градеше на тях. Вестта, че сул-дам са жени, които могат да се научат да преливат, можеше да я срине до основи. Нея със сигурност беше разтърсила. Почти я беше сринала. Тя самата не беше освободила Бетамин без чувство за дълг. Толкова много неща се промениха в Танчико. Вече не вярваше, че всяка жена, която може да прелива, заслужава да бъде окаишена. Престъпничките — да, и може би онези, който отказваха да се закълнат пред властта на Кристалния трон, както и… Не знаеше. Някога животът й бе стъпил на твърди като скала основи, на факти, като пътеводни звезди, които никога не те подвеждат. Искаше й се нещата да се върнат, каквито си бяха преди. Искаше да се опре на сигурни неща, макар и да са малко.

— Мислех си — заговори отново Бетамин. Ако не престанеше да си облизва така устните, можеше да остане без тях. — Милейди, ако Търсачът… пострада при нещастен случай… може би с него ще отмине и опасността. — Светлина, тя вярваше, че съществува тази нелепа интрига срещу Кристалния трон, и бе готова да я остави да я отмине неразкрита, за да спаси кожата си!

Егеанин стана й сул-дам нямаше друг избор, освен да направи същото.

— Ще помисля, Бетамин. А ти ще идваш да се виждаме всеки свободен ден. Търсачът ще го очаква. Но докато не взема решение, не предприемай нищо. Разбра ли ме? Нищо, освен задълженията ти и това, което ти кажа. — Бетамин я разбра. Толкова се успокои, че някой друг ще се заеме с надвисналата опасност, че отново коленичи и целуна ръката й.

Егеанин само дето не я избута от стаята, притвори вратата и хвърли чашката си към камината. Тя се удари в тухлите, отскочи и се затъркаля по чергите на пода. Баща й бе подарил този комплект чаши по случай първото й назначение като офицер. Сякаш цялата й сила беше изтекла. Търсачът беше заплел лунни сенки и случайни съвпадения в яко въже, което душеше гърлото й. Стига да не я обявяха за имущество. Потръпна, като си помисли за тази възможност. Каквото и да предприемеше, Търсачът я беше хванал в капан.

— Мога да го убия. — Бейл сви дланите си, широки като всичко друго по него. — Помня, че беше един мършав такъв. Свикнал всички да му слушат думата. Няма да очаква някой да го перне по врата.

— Никога няма да го намериш, за да го убиеш, Бейл. Той няма да се среща с нея два пъти на едно и също място, дори да я следиш ден и нощ, може и да се маскира. Не можеш да убиваш наред всеки мъж, с когото заговори.

Изправи гръб, закрачи към писалището си и отвори капака. Резбованото на вълни писалище със стъклената мастилница със сребърен обков и сребърно бурканче за пясък беше дар от майка й за първото назначение. Грижливо подредените листове тънка хартия носеха новия й печат: меч и оплетена с въже котва.

— Ще ти напиша гаранцията за освобождаване — каза тя и топна сребърното писало в мастилницата. — И ще ти дам достатъчно пари, за да си платиш превоза. — Писалото се плъзна по листа. Винаги беше имала изряден почерк. Бележките в корабния дневник трябваше да са четливи. — Боя се, че няма да стигнат, за да купиш кораб, но трябва да заминеш. Ще отплаваш на първия подходящ кораб. Обръсни си и другата част от главата, за да си нямаш неприятности. Доста хора ще се стъписат, като те видят плешив без перука, но поне докато никой не… — Зяпна, когато Бейл издърпа леко листа изпод писалото.

— Ти като ме освобождаваш не можеш да ми заповядваш — рече й той. — Пък и трябва да ми осигуриш препитание, нали тъй? — Смачка хартията, хвърли я в огъня и загледа как гори и става на пепел. — Каза кораб и ще държа да го спазиш.

— А ти ме слушай добре — опита се да го стресне тя с най-властния си тон от корабния мостик, но не го впечатли особено. Трябваше да е заради проклетата рокля.

— Екипаж ти трябва на тебе! — надвика я той. — И аз мога да ти го намеря, дори тука.

— За какво ми е екипаж? Нямам свой кораб. А и да имах, къде бих могла да отплавам, че да не ме намери Търсачът?

Бейл сви рамене все едно, че това не беше важно.

— Първо екипажът. Познах оня младок в кухнята, с момето в скута му. Я ги зарежи тия гримаси. Какво лошо има да се поцелуват хората.

Тя се стегна, готова да го постави на мястото му. Първо се мръщеше, а не правеше гримаси, второ — онези двамата се бяха награбили пред хората като някакви животни и трето — той беше нейно имущество! Не можеше да й говори така!

— Казва се Мат Каутон — продължи Бейл, преди да си е отворила устата. — Както се беше издокарал, високо трябва да се е издигнал. Далече е стигнало момчето. Първия път, когато го срещнах, беше с едно селяшко палто, избягал от тролоци от едно място, където и тролоците не смеят да стъпят. Последния път половината Бели мост беше в пламъци и един мърдраал се опитваше да убие него и приятелите му. Мене ако питаш, всеки, който може да оцелее от тролоци и мърдраали, ще е от полза. Особено сега.

— Някой ден — изръмжа тя — ще трябва да видя най-после някой от тези ваши тролоци и мърдраали. Главата ми наду с тях. — Не беше възможно да са и наполовина толкова страшни, колкото й ги описваше.

Той се ухили и поклати глава. Знаеше какво мисли за тези така наречени „Твари на Сянката“.

— А най-хубавото е, че господинчото Мат Каутон си имаше спътници на кораба ми. Много подходящи хора за нашето положение. Единия го знаеш. Том Мерилин.

Егеанин затаи дъх. Мерилин беше един умен старец. Умен и опасен старец. И беше с онези две Айез Седай, когато тя срещна Бейл.

— Бейл, смяташ ли, че има заговор? Кажи ми! Моля те! — Никой не казваше „моля те“ на имущество, дори да е со’джин. Освен когато отчаяно искаше да разбере нещо.

Той отново поклати глава, облегна се на мраморната лавица над камината и се загледа в пламъците.

— Какво да ти кажа? Айез Седай заговорничат тъй, както рибите плуват. Биха могли да кроят нещо със Сурот, но въпросът е тя дали би могла да крои нещо с тях? Видях я аз как гледа на дамане, сякаш са мръсни псета с бълхи и бъкани с болести. Би ли могла изобщо да говори с Айез Седай? — Вдигна, глава и я изгледа с ясни очи, не криещи нищо. — Ей туй ще ти го кажа честно. В гроба на баба си се кълна, не знам за никакъв заговор. Но и за десет скапани заговора да знаех, нямаше да позволя на Търсача да те хване, каквото и да ми струва.

Нещо, което щеше да каже всеки верен со’джин. Е, никой со’джин нямаше да го заяви така направо, но чувството беше същото. Само дето знаеше, че той не го приема по този начин и не влага същото.

— Благодаря ти, Бейл. — Улегналият глас беше необходимост в командването, но сега тя се почувства горда от себе си, че не трепна. — Намери го този Мат Каутон и Том Мерилин, ако можеш. Сигурно ще може да се направи нещо.

Той пропусна да се поклони, преди да я освободи от присъствието си, но тя изобщо не помисли да го нахока. Не мислеше и да се оставя да я хване Търсачът. Каквото и да й струваше, за да го спре. Стигнала бе до това решение още преди да освободи Бетамин. Напълни чашката с ябълковата ракия до ръба, решена този път така да се напие, че да не може да мисли, но вместо да го направи само се взря в тъмната течност, без да отпие една капка. Каквото и да й струваше! Светлина милостива, с нищо не беше по-добра от Бетамин! Но това, че го разбираше, не променяше нищо. Каквото и да й струваше.

Загрузка...