Сърцето в картонената кутия (Роман-гротеска в седем невероятни приключения)

Приключение трето

Господин министърът на вътрешните работи прекара длан по челото си, протегна ръка към масата и като взе червения молив от широката мраморна поставка на мастилницата, подчерта последните двайсетина реда с такова безразличие, сякаш въпросът се отнасяше до служебния ценз на някой незначителен кандидат за служба. После той натопи писалката в зеленото мастило, позамисли се с вдигнати вежди и сложи върху бялото поле на заявлението стереотипната резолюция: „За надлежно изпълнение“, над която трябваше да си блъскат по-нататък главите всички негови подведомствени началници на разните служби и отделения. Когато господин министърът даде по тоя начин искания от просителя ход на молбата му, неговите строги очи се премрежиха внезапно, лицето му се сви в трагична гримаса и той кихна… В същия миг вратата в дъното на кабинета му се открехна предпазливо и едно мазно усмихнато лице извика: „Наздраве!“, след което вратата се затвори отново. Господин министърът изтри не дотам красивата си уста с малка копринена кърпичка, необикновено доволен от това, че кихавицата му е отишла на вятъра и че и тоя път неговият частен секретар не пропусна да изпълни едно от своите най-важни служебни задължения.

Да, кихавицата на един държавен мъж не е обикновено раздразнение на носните ципици, а загадъчно метафизично явление с още по-загадъчен смисъл. Напразно старите гърци са гледали на кихането като на щастливо предзнамение. Исторически факт е, че Ксенофонт е бил избран за пълководец само защото по време на една негова публична реч някой от присъствуващите кихнал. Разбира се, в нашата родна земя всичко върви наопаки, затова и кихането дава съвсем отрицателни резултати.

Щом заявлението на потърпевшия излезе от кабинета на министъра, съдбата, която често пъти обича да надниква уж съвсем случайно в коридорите на нашите държавни учреждения, го грабна от ръцете на разсилния и започна да го разнася сама от стая в стая. Най-напред заявлението се изтърси върху масата на един плешив чиновник, който решаваше някакъв ребус от едно илюстровано списание. Чиновникът погледна само гербовата марка, написа под резолюцията на министъра „Г-ну Ковачеву“ и след това молбата отиде в друга стая, където една тричленна комисия разискваше оживено въпроса около доставката на някакви икономични примуси за чиновниците при министерството. В тая стая търпеливото заявление се украси с нов надпис „Г-н Татарчеву“ и влезе смирено в третата канцелария. Там господин Татарчев, който натискаше необяснимо защо подутата си от зъбобол буза с попивателната преса и се намираше в едно почти експлозивно състояние, изгледа зверски просбата и я изгони мигом навън, като надраска отгоре й:

Така нещастното заявление обиколи и най-потайните кътчета на Министерството на вътрешните работи, докато най-сетне се покри от горе до долу с имената на всички чиновници без изключение, поради което не ще бъде преувеличено, ако забележим, че то изгуби първоначалния си строго делови характер и доби неочаквано една твърде пъстра за окото карнавална външност.

Какво стана по-нататък с него — на тоя въпрос е трудно да се отговори, тъй като ние навлизаме вече в областта на конфиденциалните канцеларски възможности и засягаме тайнствената практика на така нареченото „съставяне на преписки“. Във всеки случай просителят идва няколко пъти в министерството да се осведоми за хода на молбата си, ала винаги си отиваше, без да научи нещо определено, озадачен от неразгадаемото обяснение: „Преписката е в движение!“

— За какво в същност идвате толкова често тук и ни отнемате времето? — избухна веднъж един дебел началник на отделение, от чийто нос стърчаха толкова много косми, та човек неволно изпадаше в непростимото заблуждение, че в носа му се крие някаква бръснарска четка.

— Аз… аз идвам… във връзка с молбата, която подадох до господина министъра — преглътна побледнял от смущение Валериан Пламенов.

— Каква молба? За какво се отнася тая молба?

— Как да ви кажа… случаят е малко по-особен… За едно откраднато сърце.

— Какво сърце? Златно? Сребърно?

— Не, моето собствено сърце.

Дебелият началник на отделение разтвори широко уста, изгледа просителя от главата до петите, после посегна с треперяща ръка към електрическия звънец на масата и го натисна с всичка сила. Когато вратата се отвори и на прага застана един от разсилните, началникът скочи от стола си и се развика като обезумял:

— Изведи веднага тоя човек навън!

— Ама как… защо? — мъчеше се да възрази Валериан Пламенов.

— Изведи веднага тоя човек навън! — крещеше началникът и цялото му тяло се тресеше от страх.

В коридора Валериан Пламенов се опита да се изскубне от коравите лапи на разсилния, ала в помощ на последния се явиха още двама стражари и той се намери мигом на тротоара с раздърпана вратовръзка и с кривната над ухото шапка.

От тоя ден нататък в душата на злочестия поет настъпи прелом. Той започна да се люшка в тревожна съмнение, че сърцето му е изгубено завинаги. Наистина неговата просба не беше минала още през ония задънни пътечки на каналния ред, където стават истински чудеса и надеждите се сбъдват. Но кой би се осмелил да твърди с положителност, че дори в последния момент, когато всичко можеше да се счита за пропаднало, заявлението нямаше да изскочи внезапно от някоя прашна папка, да изхвръкне през някой отворен прозорец на министерството и напук на всички наши бюрократични порядки, да предприеме на своя глава разследването на собствения си случай, като направи лично интерпелация в Народното събрание? Та то имаше всичкото законно основание да стори това не само защото криеше в себе си подробности около една скандална и незапомнена в криминалната история на човечеството кражба, но защото носеше с достойнство на гърдите си и спасителния знак на неизбежния входящ номер, и червения орден на една трилевова гербова марка.

Ала нашият герой не можеше да разсъждава с необходимото за случая хладнокръвие и тъкмо затова отчаянието му достигна до оня предел, когато в мозъка започва да зрее съвсем естествено мисълта за самоубийство. Какво го чакаше в тъмната далечина на бъдещето? Слънчевият мираж на изкуството гаснеше всяка минута пред очите му и той потъваше все по-дълбоко в бездънния кален водовъртеж на живота, преобразен, безпомощен и безличен — една восъчна кукла, която трепереше върху подиума на някакъв страшен паноптикум. Около него шумяха и тичаха странни люде, които копаеха земята и ръфаха с озверени лица нейните златни плодове, мяркаха се гениални фокусници, които късаха крилете на комарите и ставаха милионери — които търгуваха с цветя и с погребални ковчези и превръщаха дори и камъните в пари. Само той едничък стърчеше безпомощен и съвсем излишен в тоя свят на борсови спекулации, на мошенически сделки и на бясна жажда за парливи и остри наслади. Не, той трябваше да свърши час по-скоро със себе си.

Беше тиха привечер. Слънцето гаснеше на запад и бързите облаци летяха като хвъркати чудовища над далечния небесен пожар. Валериан Пламенов седеше пред писмената си маса. В ръцете му се чернееше малък бровингов револвер, очите му гледаха тъпо и разсеяно. На тая нелепа комедия трябваше да се тури най-сетне край.

Тогава вратата на стаята му се отвори и вътре влезе непознат човек на неопределена възраст — висок, сух, с изсечено сякаш от червен восък лице, в груб спортен костюм, с каскет на главата и с къса лула в устата.

Непознатият се приближи спокойно до самоубиеца и му подаде малка визитна картичка:

Докато Валериан Пламенов се мъчеше да се опомни, изненадан от това неочаквано посещение, тайнственият гост измъкна незабелязано револвера от ръката му и като го пъхна в джоба си, рече на развален руски език:

— Дорогой сър, ето въпрос жизни и смерти, я понимаю. Вот уже четири вечеров я наблюдаю за вами, и, вы не бросили на захождящее солнце ни единаго взгляда! А веди вы поет. Кажется, вы потеряли свое сърце, неправда ли?

— Но кой сте вие? Какво искате? — попита Валериан Пламенов и се вгледа вторачено в непознатия чудак.

— Аз съм Томи Бляк. Детектив от прочутата къща „Будно око“ в Ню Йорк — усмихна се гостът и зъбите му се изгубиха в дим. — Свършил съм метафизичния факултет в Канзас Сити и се гордея с титлата „доктор по алхимия, астрология, телепатия, хиромантия, некромантия, графология, френология и всички останали разклонения на черната и бяла магии“. Владея отлично четиринадесет езика и тридесет и шест диалекта на южноафриканските племена. Пиша криминални романи на есперанто и чета стенография и всякакви други древноегипетски йероглифи като азбуката на матерния си език. Досега съм уловил със собствените си ръце осемстотин и тринадесет престъпника, седемдесет и двама от които са електрокутирани в Синг-Синг!

На Валериан Пламенов се струваше, че бълнува. Той разтърка очите си и като се убеди, че насреща му не стои призрак, а жив човек, рече с отпаднал глас:

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Не вие, а аз мога да бъда полезен на вас — отвърна живо непознатият. — От един месец насам обикалям Европа във връзка с издирване убиеца на Линдберговото дете. Смея да се похваля, че получих вече медал от председателя на Съединените щати, загдето установих по един безспорен начин, че американската полиция не е замесена в тая афера. Следователно следите на престъпниците трябва да се търсят другаде. Това възложих на моите помощници, а аз прескочих в България, за да се занимая с вашия случай. Вие ме разбирате, нали? Да открия крадеца на вашето сърце!

— Но отде знаете това? — извика изумен Валериан Пламенов.

— „Будното око“ знае всичко! „Будното око“ може всичко! „Будното око“ има агенти навсякъде! — провъзгласи тържествено Томи Бляк.

— Значи вие смятате, че моето сърце ще може да се намери — попита поетът, внезапно озарен от блясъка на една нова надежда.

— O, yes. В това не може да има никакво съмнение. Престъпниците идат сами при мене. Ненапразно в Америка ме наричат „Магнитният Томи“. И тъй, да не губим повече време в излишни разговори, а да пристъпим веднага към работа. Съмнявате ли се в някого?

— Предполагам, че крадецът принадлежи към някой от нашите литературни кръгове — отвърна замислено Валериан Пламенов.

— А кое ви дава основание да мислите така? — попита Томи Бляк и изведнъж добави: — Кое е това момиче в рамчицата върху вашата маса?

— Това момиче ли? Моята първа и единствена любов — въздъхна поетът.

Томи Бляк нахлупи каскета си до очите, вирна късата си лула нагоре и се озадачи за миг.

— Не знаете ли къде се намира сега уважаемата госпожица? — попита детективът.

— Тя е вече госпожа — поясни момъкът. — Не съм я виждал отдавна. Научих, че се е омъжила.

— Тъй. Кажете ми сега, не сте ли я сънувал наскоро?

— Да съм я сънувал? — прошепна на себе си Валериан Пламенов. — Да, сънувах я неотдавна.

— И как именно?

— Не мога да си спомня. Сънувах я твърде смътно. Струва ми се — някаква градина.

— Отлично! All right! Sehr gut! Bien! Bene! — бъбреше радостно Томи Бляк. — Имате ли обичай да спите при отворен прозорец?

— Само веднъж. През нощта на събитието.

— Да сте виждали някаква черна котка насам?

— В нашия двор идват всякакви котки.

— Не всякакви, а черна котка, чувате ли какво ви питам? — разсърди се детективът.

— Да, виждал съм и черна котка.

— Имате ли протестирани полици?

— В миналото съм имал. Сега нямам.

— Четете ли Ницше?

— Понякога.

— Вегетарианец ли сте?

— Наполовина.

— В литературните кръгове с какво име се ползувате?

— Рецидивист. Осъждан шест пъти за публична обида на професори по литература.

Томи Бляк извади лулата из устата си и затананика:

— Тиби-вай-ай-хи-о-ха!

— Вижте какво — рече веднага след това той, като се озърна наоколо и се наведе към поета. — Нишката на престъплението е в ръцете ми. От вас се иска само едно: да пазите пълна тайна и да слушате съветите ми. Ако случаят наложи да ме последвате в издирванията ми или пък да се срещнете лично с похитителя на вашето сърце, аз ще ви предупредя. Във всеки случай вие трябва да бъдете всеки миг на мое разположение. А сега да минем на другата страна на въпроса. Всички разноски поемам аз, тъй като разбулването на тая необикновена кражба ще ме направи крал на детективите в цяла Америка. У нас смятат, че Балканите са най-размирният кът на земното кълбо и че в България не може да се разкрие нито едно престъпление. А аз ще докажа тъкмо противното. И ще си направя по тоя начин една гениална реклама. В случая вие нищо няма да загубите. Напротив, ще спечелите хиляда долара. Разбирате ли? Вашият случай е един пробен камък за моята дейност в широк световен мащаб. Вземете сега тия сто долара като аванс срещу нашата сделка.

И Магнитният човек остави пред момъка една стодоларова банкнота, после протегна ръка и се сбогува.

— А, щях да забравя — извика той, като се приближи до поета и заби хипнотичен поглед в лицето му. — Необходимо е да се освободите още сега от мисълта за самоубийство и да станете по-жизнерадостен. Гледайте ме право в очите… Тъй… Exorsisco te, creatura melancolica per deum vivum, per deum trevurn, per deum + Sanctum! — избърбори Томи Бляк, като направи три пъти кръстния знак над главата на поета и после го щипна за ухото.

— Как се чувствувате сега, а? — попита детективът с особено задоволство.

Няколко минути нашият герой стоя зашеметен в някаква сомнамбулна просъница, сетне очите му светнаха и той се разкиска с всичка сила — в припадък на неудържим истеричен смях.

Магичното заклинание бе оказало своето целебно действие върху мрачното настроение на Валериан Пламенов.

— Au revoir? До свидания! Auf Wiedersehen! — извика американецът и изчезна тъй, както се беше появил.

Томи Бляк не спеше.

Томи Бляк не ядеше.

Томи Бляк кръстосваше като фантом софийските улици.

След една седмица Валериан Пламенов намери на писмената си маса една чекова книжка и първокласен билет до Париж заедно с къса бележка:

На десетия ден пристигна следната телеграма: