Сърцето в картонената кутия (Роман-гротеска в седем невероятни приключения)

Приключение четвърто

Експресът фучи из равнините на Франция. В дрезгавината на утрото чезнат сънни станции, далечни градчета с камбанарии, широки тъмнозелени ливади. Слънцето изплува над хълмистия хоризонт и запалва жълти пламъчета по кристалните стъкла на влака. Една завеса на спалния вагон се вдига, едни трескаво-разширени очи гледат навън. Асфалтовото шосе бяга край линията и един автомобил изчезна на завоя. Големи цветни реклами „Benedictine“ a „Chocolat Menier“ прелитат сред изкласилите нивя. Влакът с писък лети през малки станци, без да спира. На пероните пътници чачат други влакове: Sens… Melun… Corleil…

Изведнъж вагоните потъват в някаква сива грамада, която тича насреща като растящ прилив. Слънцето изчезва, машината непрекъснато пищи, трещи между безкрайните редици товарни вагони, навлиза в дрипави улици на предградията, гърми по мостове и стрелки. В далечината израстват комини, високи сгради, площади с отворени кафенета, един трамвай звъни, една река лъсва — с ремаркьор, който влачи шлепове. На стената на един виадукт — голямата червена стрела — Paris à 3 klm, сетне друга стрела — Paris à 2 klm, най-после трета — Paris à 1 klm. Влакът забавя хода си и спира под стъкления купол на Лионската гара.

От едно първокласно купе на блестящия вагон с надпис „Istamboul-Paris-Calais“ слиза висок бледен момък, с метнато на лявата ръка пардесю и с куфарче в дясната. Очите му тревожно бягат наоколо, устните му са сухи и свити, но той успява да си придаде дръзко самоуверен вид. Той тръгва след другите пътници, излиза при широкия павиран двор на гарата и за миг спира на тротоара, между навалицата. Хиляди блясъци и шумове го грабват и завъртват в някакъв шемет, който запушва гърлото му. От прозорците на срещните многоетажни домове, от тезгяхите и масичките на кафенетата, блеснали в това чисто утро, слънцето се смее и приветствува неговото първо пристигане в Париж. Валериан Пламенов най-после в Париж! Безбройните клаксони на автомобилите, трясъкът на товарните коли, бодрият шум на огромния град, който се събужда, всичко се е приготвило да му се представи така, както той го е виждал в най-хубавите свои мечтания. Да, точно така бе виждал той своето първо пристигане в тоя бленуван град. Но защо сега той не усеща нито възторг, нито дори радостта на удовлетворения копнеж? Защо със съзнанието му не расте жаждата, която го изгаряше по-рано, а само някакъв увяхнал трепет на пробудено любопитство?…

— Circulez, s’il vous plait! — Един стражар стои до него и му сочи изхода.

Нашият герой се сепва, качва се в първото такси и казва:

— Rivoli, Отел-д-ез-Америкен.

Колата завива покрай кея. Поетът се обляга удобно, запушва и постепенно спокойствието му се връща. Той извива очи и почва да разглежда града. Успоредно с таксито върви трамвай с голям оранжев номер 19. Той се вглежда в надписите: Гар дьо Лион… Шамбр де Депюте… Плас дьо ла Конкорд… Авеню Анри Мартен…

Така значи, това е то — Париж, Камарата, Площадът на съгласието, до които се отива с тоя стар, раздрънкан трамвай… Хе, хе — а как се фантазира за тия неща отдалеч! Трамваят остава назад и вдясно се открива реката, букинистите и отвъд тях — посивялата грамада на Нотр Дам.

След десетина минути в бюрото на хотела директорът държи в ръка паспорта на новия гост, кланя се и повтаря:

— M-r Plamenoff — oui, oui, monsieur! Nous sommes avertis! On vous attendait! Ho мистър Бляк вчера замина. Вашият апартамент е готов. Oui, oui, monsieur!

Един асансьор отнася m-r Пламенов с куфарчето и пардесюто на третия етаж, в неговия апартамент от стая, кабинет и баня.

А след един час Пламенов, с колата на хотела, пристига в банка „Хароу и Ко“ и тегли с чек първите пет хиляди франка по откритата си сметка. Когато големите морави банкноти влизат в портфейла му, Валериан Пламенов отведнъж усеща прилив на сила, самоувереност и смелост. Той изправя приведената си снага и в очите му блясват пламъчета. Той вече не смотолевя думи, а високо и натъртено казва на шофьора да се връщат в хотела. Той окончателно уверява себе си, че знае и езика, и нравите на тоя живот тъй добре, както туземците. Нима той не е чел целия Мопасан и Пруст в оригинал? Нима не бе превел антология френски стихове и нима на неговите собствени стихове не стоеше тук-там мото от Рембо и Валери?… А сега напред! Той трябваше и външно да се приобщи към тая чужда култура. И най-първо, разбира се — тоалетът. След това ще се гмурнем в Париж!

Вечерта в хотела пристигат на името на господин В. Пламенов няколко грамадни пакета от къщата за мъжко облекло, съдържащи великолепен английски костюм, смокинг, пардесю и всичко друго, необходимо за един клиент на Отел де-з-Америкен. А на нощната масичка лежат две карти о Сервис Отокар: Paris en troi jours и Paris-nuit.

Облечен в копринена пижама, пъстра като паунова опашка, избръснат, подстриган, изкъпан и маникюиран, Валериан Пламенов угасва лампичката с футуристичен абажур, усмихва се и заспива дълбок, без сънища сън, под глухия тътнеж на нощния град.

3 часът следобед. Градът се топи под огнения дъжд на едно обезумяло слънце. Грамадните домове — със спуснати клепачи на своите щори, пъшкат изнемощели. Старите платани, прашни и посърнали, разливат върху тротоарите сини сенки. Далечината искри като разтрошено стъкло. Сегиз-тогиз, като лениви зелени буболечки, пропълзяват автобуси, изревават уморено на завоя и изчезват. Мирише на асфалт и бензин.

В тоя час, когато по безлюдните булеварди тече само горещото дихание на напечените здания, когато под пъстрите тенти на кафенетата редките посетители бършат потни лица и смучат със сламки цитронада с парчета лед вътре, когато малките мидинетки, в прозрачни парцалчета, под които се чертаят крехките стебла на телата им, с кутия в едната ръка и кутия сладолед в другата, бързат към хладилните дупки на метрото, в тоя същи час един блестящ син автокар на Сервис Отокар дьо Пари се носи по Авеню дьо л’Опера към Порт-Роял, и после към другия бряг на Сена.

Седнали в удобните кожени кресла на автокара и наредени като цветни friandises в бонбониера от Феликс Потен, тридесет души шествуват безмълвно из улиците и площадите на Париж. Един стегнат, бръснат господин с галонира — фуражка, изправен до шофьора, но с лице към пътуващите, държи голяма картонена тръба в ръка и от време на време сред грохота на кръстовищата един гъст глас, излизащ като от говорител, обяснява:

„Ladies and gentlemen!… Meine Damen und Herren!… Mes dames et messieurs!… Вижте тука тоя исторически паметник…“

Тогава, като по команда, главите се извръщат, лорнети и бинокли се насочват нататък, чуват се възклицания:

„О, yes!… Colossal… О, ja!…“

Това са мъчениците на туризма, на „сухия режим“, на пътните приключения, на манията за колекционерски и на любителски снимки. Те са пропътували стотици хиляди километри по сухо, преплували са океани, за да стигнат тук, препасани с бинокли, с кодаци, бедекери в ръце, със стило във външния джоб на пътния костюм и с кочан Traveleer Chec във вътрешния. А тука всевъзможните compagnies са им приготвили богат избор на променади, атракциони и мистерии: за най-заетите — „Париж в три дни“, за по-свободните — „Париж в 7 дни“. Вечер, безшумни автокари — „Париж нощем“, ги отнасят към потайните ъгълчета на потайния град, дето хиляда и едно питиета ги потопяват в един изгубен за страната на въздържанието рай, дето в подземни вертепи апаши с каскети и жени с червени кърпи на шията се мушат всяка нощ истински — o’yes! — с криви ножове, под звуците на луда хармоника и пронизителни изсвирвания с пръсти.

Те ще се разхождат така — безропотни жертви на „Томас Кук и син“ — със замръзнала, усмихната гримаса на полуидиоти и ще отнесат в кожените си куфари сувенири от Айфел, гипсови химери, голи фаянсови хубавици от „Фоли Бержер“ и пудри „Убиган“, като автентични доказателства за това поломничество, през което са опознали напълно и Франция и французите, и Париж и парижаните — o’yes!, o’yes!…

Но ние се увлякохме в това странично отстъпление и съвсем забравихме за същината на нашето повествование. Нека прочие оставим приключенията на тия добри хора за плячка на романистите отвъд океана и да побързаме при нашия герой.

Ето го, седнал в десния ъгъл на втория ред от грамадния автокар, който в тая минута завива по Авеню Виктория към Площада на Отел дьо Вил. Първият ред на колата е зает от един млад методистки пастор и от две съпружески двойки от Кентъки, които празнуват с пътешествие в стария свят своята сребърна сватба. До Валериан Пламенов седи една дребна мис, окичена с бисери, която развежда своя двадесетгодишен син Джими — розов като прасенце и едър като боксьор, който се смее и ломоти през зъби на съседките си отляво, две машинописки от жамбонния тръст в Чикаго, с билидъфчета на челата. Двете задни седалища са заети от пъстра компания немски екскурзианти с рогови жълти очила, а в последния ред се усмихва потайно, като загадъчна екзотична птица, бледото лице на дребен японец в чер костюм и ослепително бяла яка. Четворица субекти от неизвестни националности, мургави и мустакати, завършват комплекта на отокара.

Колата се носи безшумно по напечените площади, спира за минутка тук и там, тръбата гъгне всеки път: „Ladies and gentlemen“…

Те минават така Нотр Дам и Сите, завиват към Бастилията, спускат се после през реката към Джамията и спират по-дълго при Жарден де Плант. След няколко минути, зачервени и задъхани, нахълтват в близкото кафене и се тръшват по масите. Пукат бутилки шампанско за американците, немците смучат бира и пишат в бележниците, малкият японец гълта ледено кафе, а Валериан Пламенов поръчва чаша оранжада. Но отвън се чува тръбата, галонираният господин с часовник в ръка отваря вратата на автокара, настанява всички, изправя се отново до шофьора и дава знак за тръгване.

Като неуловим фантом синята кола плува из горещия океан на безкрайния град. Мерва се при Пантеона, слиза край Люксембург, спира при гроба на Наполеона. Виждат я под арките на Айфел. Виждат я да слиза към Трокадеро. Минава край гробищата на Паси, сетне се спуска край нея. Реката лъщи ослепително, замирисва на тиня, откъм летните бани се чува глъчка и смях. След няколко минути автокарът спира пред парадния вход на Лувър. В тихите зали на огромното здание цари мека светлина и хлад. Редките посетители в тоя час седят по канапетата и мълчаливо съзерцават. Изведнъж далеч в дъното се чува тропот, после по-ясен и нестроен, като ек от някакво внезапно нашествие. Паркетът пука под многобройните нозе и бързо, като подкарано стадо, се задават пътниците от синята кола. Почти тичешком те преминават от зала в зала, без да спират никъде. Човекът с тръбата е начело и пътьом непрекъснато изрежда имена на картини и художници, сочейки от двете страни грамадните табла по стените. Главите се въртят ту вляво, ту вдясно, погледите следят повече устата на водача и търсят да доловят думите му. Някои поостават назад, той се връща и ги прибира — и отминават по-нататък.

Валериан Пламенов върви между другите, замаян и мълчалив. Той вече не чува нищо, не разбира нищо. Всичко се люшка и смесва пред очите му — статуи, медалиони, картини — някакъв розов облак. Изведнъж пред някакъв портрет, който се мярва вдясно, той спира вцепенен. Стадото отминава с тропот напред, потъва в друга зала — но той стои. Той не може да откъсне очи от това лице, което го гледа отсреща над широката дантелена яка и от тия прекръстосани, цъфнали като лилии изумителни ръце. Задъхан, той приближава до пазача и пита. Старецът поглажда увисналите мустаци и спокойно му отговаря:

— Портретът на Анна Австрийска от Рубенс.

Анна Австрийска!…

Та той познава тоя нежен яйцевиден овал, тия дълги миндалови очи, това са очите от златната рамка на неговата маса! Господи боже! Халюцинира ли той или е обезумял! Анна Австрийска!…

Ала в това време човекът с тръбата се появява в дъното, прави кисела физиономия и Валериан Пламенов, съвсем объркан, отърчава да настигне другите.

Сега синята кола е на Вандомския площад. Спира по разписанието — три минути! — и водачът обяснява: „… Един от най-монументалните и най-аристократични площади в Париж… Там отсреща са големите магазини на парфюмерийните къщи — Герлен, Шанел, Коти… В средата на Вандомската колона, построена от 1200 пленени оръдия в чест на Великата армия, на върха е статуята на Императора…“

Главите се извръщат с насочени нагоре бинокли, кодаците щракват, а малката машинописка в края на редицата възторжено виква на другарката си:

— О, Мод, гледай, гледай — там, на върха на колоната, това е статуята на мистър Коти, императора на парфюмите…

И изважда от чантичката си карминения крайон за устни. Колата се спуска към Обелиска на Конкорд. Огромните фонтани шуртят и греят под полегатите лъчи на слънцето с блясъка на хиляди брилянти. Отсреща горят златните коне на моста Александър III. Едно равно бръмчене се носи из грамадния площад: две несвършващи редици автомобили безвучно се плъзгат от двете страни на Обелиска.

— Ladies and gentlemen!… Meine Damen und Herren!… Mes dames et messieurs!… Това е знаменитият Обелиск от Луксор, изровен от пустините на Египет и пренесен в сърцето на Франция… Забележете йероглифите по него, издълбани преди три хиляди години…

Тритоните и нимфите излизат от басейните, мокри и лъскави, и се усмихват на задъханите от него хора.

Немците записват в бележниците, пасторът, кротко усмихнат, клати глава при всяка фраза, а в това време розовият Джими скача от колата, изважда от джоба си металически метър и започва да мери основата на паметника. Мери, записва, мери, записва, кима ухилен и пак се качва. Спътниците го гледат любопитно. Той се обръща към двете машинописки и тържествено заявява:

— Ще видите, мис, след месец в Чарлстон, щат Виргиния, аз ще издигна също такъв обелиск от бетон. Нима само Париж ще има подобни паметници?…

Момичетата възторжено ръкопляскат, а майката любовно слага ръка върху коляното на засмения великан:

— О, май бой, май бой!…

Колата върви вече по Елисейските полета. Напред, отзад, наоколо, отсреща фучат безумно устремени таксита, автобуси, луксозни коли, почти съединени в две неспирно бягащи една срещу друга ленти на чудовищна, огромна машина. Слънцето залязва и на кървавото небе Арката издига в дъното своята тъмна и грандиозна маса. Под широкия свод е полутъмно. От една дупка, точно в средата между плочите на земята, излизат езици на пламък, разклатени и бързи, като живи огнени цветя, поникнали из дълбоката земна утроба. Няколко пресни китки и няколко полуувехнали венци с ленти ограждат вечното кандило на Незнайния воин. Един стражар се е прислонил до стената. Една възрастна дама в траур слага букет цветя и се изправя мълчаливо.

Пътниците от синия автокар влизат под свода, гологлави и благоговейни. Пасторът е начело. Той отваря малка книжка, прочита бързо една молитва, после се обръща към двете съпружески двойки от Кентъки и като посочва с очи дамата в траур, съобщава им поверително:

— Това е сигурно майката на Незнайния воин. Нека й отдадем нужната почит.

И петимата приближават до жената, стискат й ръка и изказват съчувствие и утешение: все пак тя трябва да се гордее, че е родила син, който почива на такова знаменито място — O, yes! — под тая Арка, построена от римските цезари…

И доволни от себе си, с тържествени лица, те сядат отново в колата, която бавно завива сред лудия въртоп на вечерния кръстопът при Етоал.

Нима тоя ден няма да има край? Валериан Пламенов обръща глава и вижда приведения гарсон, който за втори път му казва:

— Викат ви, господине.

Зад прислужника стои друг човек с галонирана фуражка, който се кланя усмихнато.

— Готов ли е господинът? Тръгваме.

Поетът още не може да проумее. Той току-що довърши вечерята си, гъстият куантро щипе приятно езика му. Сладка умора го натиска в коженото кресло, той мечтае да се намери изведнъж в леглото си. Без да мисли, той става от масичката, запалва нова цигара, тръгва подир човека и едва при вратата на хотела се сеща. Пред входа стои черен автокар с малък надпис: „Париж — нощем“. Всички са вътре и чакат. Той въздъхва покорно и се качва. Колата веднага тръгва.

Нощният хлад пропъжда умората и освежава челото му. Улиците бучат по-глухо и в мрака, високо над лъсналите асфалтови ивици блеснат, гаснат, отново пламват, гонят се и се въртят хиляди пъстри огньове на надписи и реклами.

Колата безшумно върви по широки светли булеварди, после затъва в мрака на сенчести алеи, прекосява безлюдни улички и отново излиза на шумни кръстопътища. Слизат в „Лунапарк“, качват се на „Руските планини“ и „Гъсеницата“, припадат от смях пред кривите огледала, спускат се във „Водопада“. После тръгват за Монмартър. Минават през Клиши край „Черната котка“ и „Двете магарета“, спират за миг пред рубинените крила на „Мулен руж“, пред блясъка на Пигал и руските кабарета с изправени пред портите казаци. Отбиват се в схлупената кръчма на „Mère Cathértine“ със завески от бели и червени квадрати, дето цялата публика ги посреща с викове, песни и кани, пълни с вино от френско грозде. После бавно слизат до Сакре-Кьор.

Неусетно всичкият шум, светлини и врява изчезват, удавени в гъстия мрак, който ги заобикаля. Високо над тях свети челото на бялата черква, като звезда в тъмното небе. А долу, сякаш в безкраен порт, блещукат светлините на огромния град и една глуха мълва тътне в неподвижния въздух. Далеч, почти в края на хоризонта, кулата на Айфел светва и изгасва, равномерно като фар, изрязвайки в черната нощ огнения надпис: Сит-ро-ен… Сит-ро-ен…

Когато слизат долу, наближава полунощ.

Сега колата поема към левия бряг, към потайните свърталища на апашите и към знаменитата кръчма на Робеспиер, при кея на Латинския квартал. Улиците са затихнали и лъщят като черни огледала. Колата минава край спящите магазини на Прентан, със заключени във витрините експресионистични восъчни кукли, спуска се край Операта, потънала в мистичното сияние на моравите завеси, и след няколко минути, завивайки от площад „Сен Мишел“ по тясната уличка „Сен Северен“, излиза пред мътно осветена кръчма. Вътре ридае хармоника, един човек по риза и със засукани ръкави се показва на вратата и кани:

— Влезте, господа, влезте! Това е историческата кръчма на якобинците. Ще видите кървавите петна по стените и дръвника, на който са клали жирондинците…

Човекът с тръбата събира групата и всички влизат. Само Валериан Пламенов остава вън. Той усеща смъртна умора, главата му се върти, никаква кръв и никакви якобинци не го съблазняват. Той се качва в първото такси и се връща в хотела, полумъртъв за сън.

Часът минава 11. Бляк и тая вечер не дойде. Седнал на терасата до входа на „Ротондата“, Валериан Пламенов се вглежда в лицата на минаващите мъже. Какво става с Магнитния човек? Поетът усеща лека неприятна тръпка, като че изведнъж се вижда изоставен и застрашен от хиляди неизвестни опасности. Три вечери наред той чака тук, според указанията на човека от „Будното око“ — но високият червен американец не идва. Тълпата шуми, весела, пъстра, космополитна. Отсреща Куполът и Домът греят в оранжево-сини блясъци. Какво прави сред тоя океан от чужди и непознати хора Валериан Пламенов, в тоя огромен, потаен и лукав град — сам, с тая празна чаша пред себе си? Какво става с непознатия крадец, по чиито дири го подмами Томи Бляк? Или може би всичко това му се е присънило и той е едновременно пленник и действуващо лице в някаква странна фата моргана?…

Но той напипва в джоба си паспорта, чековата книжка, вижда маникюрните нокти на ръцете си, кутайка цигари „Turmac“ — разбира, че всичко това не е никакъв сън и че наоколо му е кипналият нощен Париж. В същност защо толкова му е притрябвал чудноватият детектив и цялата тая история, в която той го повлече? Какво го интересува и тоя мистериозен крадец, и това глупаво сърце, чиято липса той вече не чувствува? Та мигар има нещо по-сладостно и по-пълно от това да си млад, свободен и охолен, в тоя единствен град, чиито тайни прелести очакват само твоето желание?

Той поръчва четвъртата чаша касис с лед и се заглежда към залата. Огледалата отразяват хиляди глави, една дама с деколтиран до кръста гръб се качва към дансинга на втория етаж. Минават продавачи на захаросани фурми и орехи. Отсреща някакъв бледен дългокос момък рисува профила на нашия герой и след пет минути му го поднася. Валериан Пламенов небрежно му хвърля петдесет франка и изследва с присвити очи скицата. В същия миг той усеща мека и топла гръд, която докосва продължително рамото му. Облак остър парфюм го обвива и един напевен глас прозвучава до ухото му:

— Свободен ли е другият стол на масата, monsieur?

Поетът вдигна очи и преди да се съобрази, отговаря:

— Не, аз чакам някого, madame.

И веднага съжалява. Друг господин на съседната маса услужва на дамата и тя сяда. Сега Валериан Пламенов вижда едно мургаво, напудрено с охрова пудра лице, високо чело с отметнати назад смолисти коси, две черни очи с лукави пламъчета, една перверзна и неотразимо привличаща уста, цъфнала като тъмночервен карамфил, и една гола ръка, която трака цигара върху масичката. Очите, извити към него, гледат насмешливо и дръзко, той се извръща ядосано, иска сметката и става. Гореща тръпка пропълзява по снагата му. Улицата, терасите, залите звънят от смехове, закачки и любов. От изхода на метрото излизат прегърнати двойки, по ъглите се целуват. Отгоре се спускат спирали ленива и чувствена музика. Нощта кипи в пароксизма на млада, пъргава и сладка плът. Жени, жени, жени, прекрасни и достъпни. В тая лятна парижка нощ единствен той е сам.

Той нервно разкършва плещи и тръгва без посока, без цел, решен да се изостави на милосърдния случай. На един тъмен ъгъл слепец с куче дреме в сянката на голям дом. Той пуска в снетия каскет два франка и отминава. На срещния ъгъл някакъв субект с бомбе приближава до него, запалва цигара и го запитва:

— Вие сте чужденец?

— Да…

— Може би това ви интересува? — и той показва под палтото си куп неприлични снимки, разтворени като ветрило. Пламенов поклаща глава и иска да отмине.

Но човекът продължава:

— Или мистериите на Париж? Една нощ у Месалина? Или детската градина на Астарта? Или може би Корабът на сънищата?

— Корабът на сънищата!

— Как, вие не сте чували дори? О, mon cher monsieur, това е най-субтилното блаженство, приобщаването на човека с бога, мечтата, която става реалност! Спомнете си „Изкуственият рай“ на Бодлера!… О, моля ви, моля ви, suivez-moi, monsieur!…

Може би нашият герой би отминал равнодушно и тоя път, както неведнъж досега, непредвиденото, което Провидението изпречваше на пътя му. Може би, ако той би продължил да върви сам, случаят — тая невярна птица с пъстроцветни, менливи пера, би му поднесъл друга изненада, по-интересна и по-значителна, която би могла да стане завой в неговата жизнена линия. Но — пътищата на съдбата са неведоми, както е прието да се казва в подобни случаи. Затова и нашият поет, чувайки името на Бодлер в тоя късен парижки час, внезапно решава, че това е едно предзнамение. И той тръгва след непознатия мъж, който го води мълчаливо из безкрайни, тесни и тъмни улички към неизвестността…

Един дребен човек в кимоно, с пергаментово лице и тесни цепнати очи, отваря пред него врата в дъното на коридора и го въвежда. Стаята е просторна, тапицирана в тъмно, с тежки завеси, постлана с дебел пъстър килим и задимена от пушек. Едно невидимо осветление ръси дискретен полузрак над няколко отоманки и грамадни английски кресла, наредени край стените. На ниска масичка сред стаята гори като алхимичен огън синьо пламъче на малка лампичка. Двама души лежат върху отоманки, трети се е изтегнал върху едно кресло, отметнал глава назад, с изцъклени полуотворени очи. Глуха тишина обвива нещата и хората. Никакъв шум не прониква отвън. От време на време един продължителен сподавен звук, повече стенание, отколкото въздишка, иде откъм мълчаливите хора. Сетне отново гъста тишина.

Човекът в кимоното, безшумен и гъвкав, посочва едно празно кресло на Пламенов, отваря едно черно ковчеже с инкрустирани арабески и набожда отвътре с голяма игла късче тъмно вещество. После взема от масичката дълга игла и поднася над пламъка на лампичката набоденото парче. Леко пращене се разнася из стаята. Човекът сваля късчето от иглата, смачква го с пръсти в малко като грахово зърно топче, пъха го в лулата и я запалва. И приведен със своето полуусмихнато лице на идол, подава я на новия гост и казва:

— V’la, missi…

Валериан Пламенов смуква надълбоко първата лула в Корабът на сънищата. Едно кълбо пушек повисва във въздуха, бавно се уголемява, като го обвива цял в своя тръпчив и плътен мирис. Пушекът се застоява, закрива всичко наоколо му в сива, полупрозрачна завеса. Постепенно кълбата се умножават, миризмата става по-силна, някаква тежест притиска гърдите на младия човек, стомахът му се свива в леки спазми — ала изведнъж всичко минава и пред неговите очи предметите, стените, стаята безшумно се отдалечават, чезнат и най-после се изгубват в мътносинкавата далечина. В същия миг от четирите страни на хоризонта се задават в лек ритмичен хоровод някакви странни талази, поръсени с милиони сребърни искрици, всяка от които звучи неизразимо тихо и нежно, като заглушена детска хармоничка. Те се приближават, съединяват, свиват се, изпълват пространството и се люшкат все така отмерено и леко, като звънтящи вълни от някакъв въздушен океан, който е потопил вселената. Облегнал глава в ъгъла на креслото, Валериан Пламенов усеща с всяка пора на тялото си тоя вълшебен блясък, който звучи и в самия него. Тялото му става безплътно и се отпуска, понесено от невидими криле. Той е сам в тоя нов, чудесен свят, който съществува само за него, и изпитва безпределно и неизразимо блаженство. Изведнъж едно ново сияние преобразява всичко. Сега той се носи в мелодичната прозрачност на едно невиждано светлозелено небе. Огромни портокалени, сини, виолетови и алени облаци плуват наоколо, минават през него, звучат, отминават, отново се връщат, разпукват се като исполински цветя и се топят в млечноседефени вълни. Лъчезарна музика, все така неуловимо далечна, се точи по невидими нишки из тия вълни, родена ведно с вълшебните багри. Ала постепенно блясъкът и нежните звънтящи звукове гаснат и се удавят в мъглив жълтеникав полузрак. Из дрезгавината бавно плуват сънните очертания на някаква тъмна, смътно позната улица с мокри стени и тротоари. На един ъгъл се мярка за миг нежна фигура на момиче, което гледа към него със своите прекрасни, единствени в света очи. Ръми ситен дъжд и във влажната привечер върху бледото лице на девойката дългите спокойни очи се изрязват още по-живи. О, образът на девойката от позлатената рамка — и тяхната първа, фатална среща в оная далечна есенна вечер! Горчивина и бурна радост бликват едновременно в гърдите му, той простенва и протяга ръце да задържи видението, което изчезва отново, стопено в жълтата бездънна мъгла наоколо. Човекът с кимоното слага втора лула в протегнатите ръце на момъка.

Когато Валериан Пламенов вдига очи към облегалото на креслото, в стаята няма никой. През завесите се цеди утринна дрезгавина. Страшна умора смазва цялото му тяло. Челото е стегнато в обръчи, нозете му се подгъват като чужди. Таксито се носи из празните улици в тоя ранен час. Край бордюрите шуртят вади, в първите кафенета светят още лампи, работници с вързопи под мишница бързат към дупките на метрото.

Коридорите на големия хотел са полутъмни и тихи. Той едва успява да се съблече, тръшва се в леглото и затваря очи. Но не може да заспи. Изведнъж пред него израства Нотр Дам, а върху нея, между двете кули, се катери и най-после се качва отгоре й Джамията. Те почват да се въртят бавно, покланят му се, изчезват, пак се явяват и внезапно се превръщат в Наполеоновата гробница. От двете страни на входа са изправени безброй криви огледала от всевъзможни форми и вътре се блещят хиляди уродливи лица. Насред широките стъпала един розов пеликан от Жарден де Плант трака с клюн и крещи: Анна Австрийска!… Анна Австрийска!… А в същото време, изправена на три крака, с човешко лице и с дълга лула в уста, минава в бърз смешен танц Айфеловата кула, минава, връща се, минава, връща се и стреля в небето огнени залпове: Сит-ро-ен… Сит-ро-ен…

После мигновено всичко се проваля вдън земя, остава само гъст мрак, в който угасват и звукове, и светлини.

Късно привечер прислужникът събужда младия човек с една радиограма:

Няколко дни нашият герой отново чака тайнствения представител на американската къща за издирвания. Разхожда се из каналите, лежа по пясъка на плажа между кралете на консервни кутии и киноартистите, дошли отвъд океана, снима се на площада „Сан Марко“ сред гълъбите и яде спагети с пармезан. На четвъртия ден пристигна втора радиограма: