Сърцето в картонената кутия (Роман-гротеска в седем невероятни приключения)

Приключение седмо и последно

Една бяла кухня. Един бял бюфет. Една печка, върху която пеят чайници и клокочат разнокалибрени тенджери. И най-сетне — една бяла маса, почти затрупана с чинии, с алуминиеви съдове и с черупки от току-що счупени яйца.

Госпожа Виржиния свещенодействува пред масата, фризирана безупречно с най-новия апарат за шестмесечно къдрене. Тя е стегната в синя оксфортена престилка на бели карета и мургавите й ръце в прозрачни гумени ръкавици държат паница с жълтеникава каша. Така някой вдъхновен художник би могъл да сътвори от тая малка жена безсмъртния образ на феята на готварското изкуство.

Поне веднъж в живота си вие сте слушали за невталасите козунаци, за злополучно разбития хайвер, за интимните катастрофи в кухненските печки, където забравеното прасе изгаря за смъртен ужас на порядъчния съпруг и разбива канибалните блянове на цяло едно семейство, или където шоколаденият пудинг се превръща съвсем неочаквано в някакъв жилав екзотичен сладкиш, който поканените на обяд гости намират за превъзходен и хвалят с такава китайска учтивост, че в края на краищата домакинята отстъпва пред настойчивите молби и им преписва с достойнство рецептата. Ала вие едва ли сте имали някога случай да чуете малко повече подробности за така наречената Виенска торта и за нейното наистина мъчително приготовляване, особено когато любезната домакиня притежава твърде богата литература по въпроса. Според едни готварски книги за тая торта е нужна 200 грама захар, според други — триста грама, според трети — 350 грама, така че човек най-сетне изпада в крайно недоумение.

Ако ние правим това гастрономическо отстъпление в нашия роман, то е само за да подчертаем твърде озадаченото състояние, в което се намираше госпожа Виржиния, без да може да се справи с трудната си задача. По челото й блестяха капчици пот, дългите й очи гледаха тъжно, като след четене на Илиадата. Госпожа Виржиния бе поканила няколко свои приятелки на следобеден чай, а Виенската торта трябваше да бъде приятната изненада между разговорите за залязващата слава на тафтата и за крилатия възход на късите жакетчета. И кой знае, може би тя щеше да стои още дълго време пленница на тая неразрешима загадка, без да забележи, че жълтеникавата каша в паницата изневеряваше вече на романтичната експанзивност на бакпулвера, когато изведнъж сред тишината на къщата се разнесе продължителният и рязък звън на електрическия звънец.

Госпожа Виржиния се опомни мигом и като остави паницата настрана, сне с изумителна бързина престилката и хирургическите си ръкавици, пипна неволно косата си и изтича във вестибюла. Господи, да беше тук поне слугинята!

Върху матовото прозорче на входната врата се изрязваше острият профил на човек с каскет.

Кой ли можеше да бъде тоя нечакан гост? Сега, когато наближаваше часът за обяд? Нейният мъж? Не, той не носеше каскет.

Госпожа Виржиния отвори вратата и върху слънчевата тераса израсна високата фигура на непознат мъж, който се усмихваше приветливо.

— Bonjour, madame! Guten Tag, gnädige Frau Buon giorno, signora! Good day, my lady! — избъбри непознатият и после добави само на френски: — Enfin, mon Dieu, enfin!

— Какво обичате? — попита строго младата жена и по тялото й полазиха тръпки на уплаха.

— Позволете ми да ви се представя — рече мъжът, като се поклони учтиво: — Томи Бляк от къщата „Будното око“ в Ню Йорк. Искам да поговоря с вас само няколко минути. Ще имате любезността да ме приемете, n’est-ce pas?

— Заповядайте — промълви смутено домакинята, като се дръпна назад и нашият стар познайник влезе смело във вестибюла.

Той сне каскета си, прекара ръка по жълтата си като слама коса, после седна на софата и каза с въздишка:

— Ах, уважаема госпожо. Да знаете само колко време ви търся!

— Вие? Да ме търсите? Защо? — учуди се домакинята, заинтригувана от думите на своя гост.

— Да, аз ходих заради вас чак в Париж, във Венеция и къде ли не още. И най-сетне ви намерих пак във вашата родна земя.

— Значи вие сте знаели, че аз съм била на сватбено пътешествие в чужбина? Интересно. Mais vous n’aurez plus besoin de courir après moi. Говорете, моля ви — извика с несдържано любопитство госпожа Виржиния.

— И тъй, слушайте — рече тържествено Томи Бляк, като извади из джоба си своята угаснала къса лула и я захапа като булдог.

— Уважаема госпожо, преди всичко вие трябва да ми отговорите на един твърде съществен въпрос: спомняте ли си между вашите познати някакъв човек на име Валериан Пламенов?

Госпожа Виржиния присви очи и се замисли.

— Валериан Пламенов… Валериан Пламенов… Ах, да, Валериан Пламенов, той пишеше едно време стихчета. Спомням си — каза младата жена, изваждайки с мъка из паметта си един съвсем безцветен спомен. — Какво стана наистина с него? Жив ли е още?

— Слава богу — извика американецът. — Но ако работата продължава все така, не зная дали тоя човек няма да свърши твърде трагично.

— Жалко, много жалко — рече с привидно съчувствие домакинята и стана изведнъж нетърпелива, тъй като една необяснима асоциация събуди у нея старата шоколадена мисъл за Виенската торта.

— Сега, уважаема госпожо — продължаваше детективът, — бихте ли имали любезността да ми кажете дали вие не пазите от тоя човек някакъв друг спомен, нещо материално, тъй да се рече, осезаемо?

— Нещо осезаемо? — озадачи се домакинята. — Кой знае. Твърде е възможно да съм запазила някое писмо от него. Но чакайте, аз ще ви донеса ей-сега кутията с моите момински спомени. Вие ще ме извините за момент, нали?

— Bitte! S’il vous plais! Si, si, prego, gentilissima signora — извика радостно Томи Бляк.

Госпожа Виржиния изтича в съседната стая и след няколко минути се върна при госта си с една картонена кутия в ръцете.

Малкото жълто канарче, което до тоя миг дремеше спокойно върху една от пръчиците на своята стъклена клетка, измъкна скритата под крилото си глава, разтърси перушината си и изчурулика дискретно. После в тишината на просторния светъл вестибюл се разляха неговите сладки трели като омагьосващи звънчета.

— Ето, вижте — рече младата жена, като разтвори картонената кутия и започна да изважда отвътре стари мартеници, снопче пожълтели писма, изсъхнали незабравки, един албум с позлатени ръбове и с портокалена луна върху кориците, едно синьо емайлово слонче и най-сетне — нещо, увито в пергаментена хартия.

Магнитният човек следеше със затаен дъх всеки предмет от картонената съкровищница на спомените.

Жената изтръгна предпазливо пергаментеното пакетче и извика от учудване.

Тя държеше в ръцете си някакъв чудноват предмет — като круша, направена сякаш от каучук.

— Какво е това? — извика изумена госпожа Виржиния.

От очите на американеца течаха радостни сълзи.

— Да, това е, което търсех — промълви развълнуван той. — Това е неговото сърце. Това е сърцето на нашия злочест поет. Разбирате ли? Сърцето му беше откраднато. И което е най-куриозното: аз подозирах именно вас като виновница за тая иначе твърде невинна кражба.

— Мен? — извика весело изненадана госпожа Виржиния, която беше успяла да се опомни. — Ха-ха-ха! Аз да съм откраднала сърцето на Валериан Пламенов! Mon Dieu! Si vous, connaissez nos relations, vous parleriez autrement!

— Нищо, нищо, в това няма нищо лошо — бърбореше несвързано Томи Бляк, извън себе си от възторг. — Най-после в сантименталните истории на хората подобни случаи са нещо твърде обикновено.

— Но, боже мой, повтарям ви пак, че ако вие познавахте отношенията ми с тоя човек, щяхте да говорите по-иначе — отвърна живо жената и сетне добави озадачено: — Наистина как ли е попаднало това сърце у мен? Та то е съвсем изсъхнало. Бедното сърце! Кой ли може да го е сложил в кутията ми?

— Неразгадаеми са тайните на любовта, bellissima signora! — извика поучително Магнитният човек с вдигната към тавана ръка.

— Любов? А за мен това сърце не струва повече от един изваден зъб, който можем да хвърлим спокойно в сметта — забеляза равнодушно домакинята.

— Да, да, точно тъй. Това сърце не струва повече от един изваден зъб, който можем да хвърлим спокойно в сметта — повтори знаменитият детектив с пламнало от щастие лице. — Вие ще ми позволите да го взема със себе си срещу разписка, за да го предам на неговия притежател, нали? Ще се съгласите, че сърцето на поета е нещо като автоматична писалка „Паркер“. Нашите американски поети…

— Разбира се — прекъсна събеседника си госпожа Виржиния. — Няма защо дори да ми давате разписка. Вземете го веднага. Аз не бих искала то да седи и занапред в кутията ми и да замърсява останалите спомени, които все пак са твърде скъпи за мен. Ето, предайте го на господин Пламенов и му кажете, че аз уважавам неговите чувства — рече с галантна учтивост младата жена, като пъхна консервираното сърце в протегнатата ръка на американеца.

— Thank you, my lady! Спасибо, милоставая барыня! Gracia, gentilissima signora! Bonjour! Guten Tag! Adio! Good bay! — извика на един дъх Томи Бляк и изхвръкна мигом от къщата на любезната госпожа Виржиния.

Младата жена започна да прибира разхвърляните си спомени и да ги слага в картонената кутия. Едно пожълтяло листче се изрони из ръцете й. Тя го дигна, загледа се в полуизтритите слова, които виждаше сякаш за пръв път. Беше знаменитият сонет на Феликс Арвер:

Едва сега тя си спомни, че в същност това бе за нея едничкият осезаем спомен от Валериан Пламенов. Някога, в един далечен ден на миналото, тия стихове, грижливо преписани, й бяха изпратени от младия човек, който след това изчезна завинаги от очите й.

Госпожа Виржиния сви рамене и сложи листчетата при другите неща в кутията, която скри на предишното й място в съседната стая.

После тя отиде в кухнята и като се наведе пак над масата, продължи прекъснатото си четене в разтворените готварски книги:

Кората на един добре настърган лимон?

А, не. Това беше рецептата за друга торта.

И момичето от златната рамчица, която украсяваше писмената маса на поета Валериан Пламенов, прелисти няколко страници и се замисли отново над загадъчната пропорция на захарта на Виенската торта.

Томи Бляк хвърчеше по улиците, носен сякаш от вихрушка. Той стискаше здраво в ръката си сърцето на нещастния поет, което най-сетне бе намерено. Пред очите му се нижеха картините на един странен трик-филм.

Всички американски вестници крещят името му с грамадни черни букви:

Радиото съобщава на света:

— Кррррраххх-пррррр… Краят на чикагските бандити!

— Фиуииииии-ю-ю-ю-кррррр… Ал Капоне се отказва завинаги от своята престъпна дейност… крррахх-крраххх… и става ходжа на турската колония в Цинцинати!

Магнитният човек пристига запъхтян пред къщата на Валериан Пламенов.

Вратите са широко разтворени.

Влизат и излизат хора.

Какво има? Какви са тия гости? Защо лицата на всички са така угрижени?

Томи Бляк се изкачва по ниската каменна стълба със смътно предчувствие за нещо лошо.

Той потъва в коридора, пробива си път между навалицата и излиза напред. Пристъпя някак несигурно, оглежда се наоколо, мъчи се да разбере какво е станало.

И изведнъж всичко му става ясно. Изненадата смразява кръвта му, нозете му се подкосяват. Гледката е тъй неочаквана, че той за пръв път в живота си изгубва хладнокръвие и се опира зашеметен о стената.

В средата на една от разтворените стаи е сложен дълъг черен ковчег.

В ковчега лежи мъртвец. Над главата му горят две тънки свещи.

Наблизо се чува шепот:

— Кога се е самоубил?

— Снощи.

— Знаят ли причините?

— Никой нищо не знае.

Мъртвият е затрупан с цветя. Виждат се само книжните пантофи на нозете му и бледното му спокойно лице, върху чиито свити устни е запечатана едва уловима горчива усмивка.

Нима така трябваше да свърши живота си поетът Валериан Пламенов, който беше дошъл на тая земя с чистата радост на детето, омагьосано от някаква вълшебна приказка?

Томи Бляк стои на тротоара и пуши неспокойно лулата си.

— Бедният поет — мисли той и поглежда човешкото сърце в ръката си. — Бедният поет!

Точно в средата на сърцето стои забито едно лъскаво куршумче.

— А — възкликва изненадан американецът.

Той изважда куршумчето, слага го в джоба на жилетката си и като поглежда още веднъж сърцето, хвърля го съвсем равнодушно във вадичката на канала.

После неговата висока фигура изчезва зад близкия ъгъл.

Погребалната кола се търкаля бавно из улиците, следвана от дълга редица изпращачи. Начело на шествието вървят две хлапета с хоругви и зяпат разсеяно по стъклата на минаващите трамваи. След хлапетата пристъпват четирима свещеници и един владика. Техните златни одежди горят в лъчите на следобедното слънце. Професор Тарамбуков крачи с такава тържественост подир колата, сякаш присъствува на собственото си погребение.

Минувачите снемат шапки, спират се и протягат шии да видят мъртвеца, сетне всеки продължава пътя си, унесен в своите мисли.

Погребалната кола влиза в гробищата и спира пред прясно изкопания гроб.

„… В тоя час ние се прощаваме с него и аз искам да ви говоря за Валериан Пламенов, за моя Валериан Пламенов, за поета. Да събираш от разни места най-хубавото, най-вярното и да правиш от това цяла поезия — ето голямата сила на големите поети. Валериан Пламенов правеше всичко туй, без да знае как. Мнозина други — и те биха могли да направят нещо подобно, но винаги със знание какво и как трябва да го направят. Но сега тук ще разкажа нещо, което — право да си кажа — не зная дали е потвърждение, или отрицание на туй, което казах по-горе.“

Професорът спира, втренчен в спокойното далечно усмихнато восъчно лице сред цветята на ковчега, после изведнъж пуска чантата си върху буците пръст, слага шапката на главата си и почва бързо да рови из всичките си джобове. По лицето му пълзят струи пот, той търси кърпата си да се изтрие. Най-после измъква от вътрешния си джоб някакъв ръкопис, почва да бърше челото си с него и в същия миг мастилото го преобразява в някакво мораво-черно, космато чудовище, изправено над мъртвеца, за да смути и сетния му час на земята.

„… Да, Валериан Пламенов донесе първите си стихове на мене. Аз ги напечатах веднага, аз го напътих, аз ги поправих. Аз още тогава, преди двайсет години, т.е. искам да кажа, преди седем години, видях големия поет. Аз писах: той изгрява като слънце сред тъмни облаци. А сега, погледнете на запад, това слънце преждевременно залязва. Черният облак, който се издига там, гаси слънцето на поезията, тъкмо както аз писах тогава…“

Дълбока душна нощ натиска заспалия град. Ниско над хоризонта виси непълният бакъреночервен месец. От гъстата сянка на една стена се откъсва черно петно и тръгва бавно из улицата. Едно бездомно, сухо като скелет куче, с увиснала опашка и с нозе, които се люлеят като опашката, души сметта по улицата. То залита и върви без посока, с последните сили на полумъртво от глад животно. При една врата, на която са залепени некролози, кучето спира. Дига нос и души. После отново се навежда, търси из вадичката на канала, измъква оттам някакъв изсъхнал къс месо, който има странната форма на човешко сърце, застъпва го с предните си нозе и почва да го ръфа с помътени от наслада очи.